Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

Ватикана — Каренца. 26 август 1998

Първата му реакция беше смях. Неудържим и истеричен.

Идеята беше абсурдна! Нямаше начин. Беше невъзможно.

Ала Питър знаеше, че не е така. Дори глупак би видял как фрагментите се подреждат. В дневника на Кригер имаше достатъчно неподправени емоции, които придаваха достоверност на разказа. Питър се разтрепери. Догади му се.

Господи! Възможно ли бе такова богохулство? По всичко личеше, че е така. Възрастта му — малко повече от трийсет години от първите записки в дневника на Кригер. Участието на лекаря — тогава и сега. „Чудото“, извършено от Питър и Комисията, която го разследваше.

Светът се разпадаше като пръснат на парчета кристал. Питър не чу стъпките зад вратата на кабинета, нито усети ръката на рамото си.

— Съжаляваме, отче, но ще трябва да дойдете с нас — каза един глас.

Каренца вдигна глава. Отец Орландо се беше вторачил в лицето му. Зад него, скрит в сянката, стоеше върлинестият като плашило Франческо.

Реакцията на Питър беше чисто инстинктивна. Той замахна, удари Орландо по брадичката, запрати го към Франческо и хукна към вратата.

Коридорът сякаш нямаше край.

Преследвачите му се приближаваха. Орландо се хвърли в краката му.

Питър падна и удари главата си в плочките на пода. Пред очите му блесна ярка светлина, после всичко потъна в мрак.

— Има ли му нещо?

Гласът беше нежен и загрижен. Женски.

— Ще се оправи — отговори друг, с лек германски акцент.

Питър усети прилив на сили и отвори очи. Лежеше по гръб. Над него се бяха навели четири лица.

Постепенно си припомни онова, което беше научил от дневника на Кригер. Все още му се струваше безумно и невъзможно. Кригер и „комисията“ се бяха вторачили в него.

— Колко прочете? — попита Франческо.

— Достатъчно — отговори Питър. — Разбрах защо съм тук. Знам, че не сте комисия за изследване на свръхестествените явления.

— Не искахме да стане така — рече монахинята.

— Нима? — изсмя се Питър. — А какво смятахте да направите? Малка изненада? Здрасти, Питър, ти не си онзи, за когото се мислиш. Ами че това е смешно!

— Дълбоко в душата си знаеш, че не е така — каза кардинал Лареджа.

Питър разтърси глава — Искаше да се събуди. Затвори очи, за да се изолира от четиримата, но Франческо го докосна леко по рамото и заговори с неприсъщ за него набожен тон:

— Ти знаеш истината, Питър. Доктор Кригер клонира бебе от кръвта на Иисус. То порасна и стана мъж. И това си ти. Ти си Спасителя.

— Не… Не може да бъде.

— Ти притежаваш свръхестествени сили, Питър — добави Лареджа. — Видя какво направи с крадеца. Приеми това!

Питър поклати глава и извърна лице. По дяволите, какво искаха от него?

— Това е номер, нали? — — попита той. — Някакъв странен психологически експеримент.

От четиримата най-много му допадаше монахинята. Ала беше трудно да каже дали й има повече доверие, отколкото на останалите. Всичките бяха откачени. Нямаше начин да не е така.

— Питър, трябва да се подложиш на серия изследвания — каза кардиналът. — Доктор Кригер ще ръководи всичко.

Господи, нямаше ли да се откажат?

— Какво ще правите с мен? — отчаяно попита Питър.

— Ще ти обясним — отговори Франческо, — след като те прегледаме и свикнеш с истинската си самоличност.

— Вие сте луди! Аз съм Питър Каренца! Мислите ли, че нямаше да знам, ако бях Иисус?

— Иисус Христос е проявил божествената си дарба едва когато е навършил трийсет години — каза Лареджа.

— Ти си точно на тази възраст — рече Викториана, сякаш се молеше.

— Искате да кажете, че съм Божи син, но още не го знам?

Тя кимна.

— Е, това обяснява всичко.

Каренца отново поклати глава. Нямаше значение какво им казва. Те бяха убедени в успеха на замисъла си. Трябваше да се измъкне от тези религиозни фанатици.

— Записали сме всичко, което направихме — каза Кригер. — Всичко е документирано. Месеци наред усъвършенствахме метода „ин витро“. После създадохме подходяща среда за развитие. Трябваше да намерим начин да запазим ембриона жив, докато стигне до фазата на бластула. После…

Кригер, изглежда, се опитваше да го убеди в истината такава, каквато я виждаше самият той — сякаш научните обяснения щяха да накарат Питър да повярва.

— Говоря ти за начина, по който беше роден, сине — завърши Кригер.

Думите му пронизаха Питър и го ужилиха с язвителността си.

Възможно ли беше да е вярно?

— Заснехме дори филм — продължи Кригер. — От имплантацията до раждането.

— Непорочното зачатие — добави Лареджа благоговейно.

— Точно така — потвърди Викториана. — Майка ти е девствена.

Тези хора бяха невероятни. Трябваше на всяка цена да избяга оттук!

— Защо не престанете да дрънкате глупости? Оставете ме на мира!

Гласът му трепереше от гняв.

— Успокой се — каза Франческо и протегна ръка към него.

Питър се дръпна и се опита да стане, ала четиримата му мъчители го бяха заградили от всички страни. Той размаха ръце като обезумял.

Всички отстъпиха, с изключение на йезуита, който пристъпи напред и викна:

— Прости ми, Господи!

И го удари. Питър отново изпадна в несвяст.

Събуди се. Този път беше сам. Главата го болеше. Забеляза, че на ръката си има убождане от игла. Отиде до вратата и натисна дръжката, но беше заключено. Стаята се беше превърнала в затворническа килия.

Беше техен пленник. А уж го смятаха за Спасителя.

Усмихна се иронично и се хвърли в леглото. В същия миг резето щракна и на прага застана доктор Кригер. Изглеждаше замислен.

— Здравей, Питър. Може ли да вляза?

— Вече влязохте.

Ученият затвори вратата и седна на единствения стол. Сложи износената си лекарска чанта на пода и скръсти ръце.

— Бих искал да се извиня за всичко, което се случи от снощи насам.

Особено за това, че те държат под ключ. Идеята беше на Франческо.

— А, да, отец Джовани Франческо. Уникален човек. Не всеки може да се похвали, че е цапардосал Иисус.

— Трябва да те прегледам. Имаш ли нещо против?

— Да. Но има ли значение?

— За съжаление не.

— Не се ли страхуваш, че мога да те поразя с някоя мълния?

Кригер се взря в тавана за миг, сетне погледна Питър и очите. — Всъщност това никога не ми е минавало през ума…

Питър седна и огледа човека, спечелил Нобелова награда. Макар и на шейсет и няколко години, лекарят беше слаб и енергичен. Сребристата му сива коса беше гъста и буйна.

— Откъде да знам, че ми казвате истината? И че това не е някакъв смахнат психологически експеримент?

— Нали прочете дневника ми? Имаме тонове документация и филми.

Кълна се, че всичко е истина. Освен това видя доказателството.

— Онова, което се случи с крадеца, не означава, че съм… който твърдите. Тогава стана нещо странно.

— От философска гледна точка може би имаш право. Но аз не мисля така.

— Наистина ли смяташ, че съм Божият Син?

Кригер се изкашля.

— Не знам. Много години съм мислил по този въпрос. Единственото, което знам със сигурност, е, че си генетичен двойник на човека, с чиято кръв е напоена плащеницата. Религията никога не ме е занимавала.

— Да, това е по-смислен отговор. А майка ми? Какво можеш да ми кажеш за нея?

— Почти нищо. Тя беше монахиня. Хубаво младо момиче, само на осемнайсет години.

— И тя ти позволи да я оплодиш по изкуствен начин? Не, сигурен съм, че така й е било наредено. Божия воля или нещо подобно, нали?

— Да, нещо такова. Казаха й да участва в експеримента, защото папата искал така.

— И какво стана с нея, след като я използвахте?

— Не знам. Предполагам, че си е в манастира. Наистина не мога да ти кажа.

— Кой манастир?

— Абатството на Бедната Клариса, доколкото си спомням.

— Наблизо ли е?

— Не съм сигурен, но мисля, че да. Защо питаш?

— Не е ли естествено един човек да иска да види родната си майка?

— Ще попитам кардинала.

— А защо не може аз да го попитам? Затворник ли ще ме държите тук?

— Не знам — отговори Кригер и извади от чантата апарат за измерване на кръвното налягане и слушалка.

— Какво всъщност искате от мен? — попита Питър отчаяно. — Да предположим, че всичко това е вярно, но защо сте го направили?

— Съблечи си ризата, ако обичаш — рече Кригер.

— Кръвното ми налягане е нормално. Махни този апарат и отговори на въпроса ми.

Лекарят се вгледа в него, после каза:

— Имаш право.

— И така, какво искат от мен?

— Наистина ли не се досещаш?

— Нямам представа. Кажи ми.

— Наближава краят на хилядолетието, сине. — Свършекът на света.

Питър се облещи. Най-лошите му опасения се превръщаха в реалност.

— Аз ли ще олицетворявам Второто пришествие? Та това е смешно!

Трябва да се махна оттук.

— Няма да можеш.

— Така си мислиш — усмихна се Питър, хвърли се върху него, стисна го за гърлото и прошепна:

— Не мърдай и нищо няма да ти се случи.

Лекарят кимна. Питър извади ключа от бялата му престилка, накъса чаршафа, завърза Кригер и внимателно го сложи на леглото.

Претърси стаята и с изненада откри, че не са му взели парите и кредитните карти. Започна да се облича.

— Ще ти кажа само едно, сине — обади се Кригер. — Не знаеш с кого си имаш работа.

— Какво имаш предвид?

— Тези хора имат власт и се убедени, че изпълняват Божията воля.

Вярват, че ще предизвикат Второто пришествие, а после светът ще стане рай.

— Това ли искат да направя? Да им поднеса Рая?

— На тепсия.

— Не мога да го възприема. Трябва ми време да помисля. Не издържам тук.

— Внимавай. Франческо е безмилостен. Ще направи всичко възможно да те хване. Няма да успееш дори да излезеш от града.

— Навън има ли друг освен Орландо?

— Не, само обичайната охрана. Лареджа не искаше да възбужда подозрения.

— Добре, ще се оправя.

Манхатън, Ню Йорк — Уиндзор. 26 август 1998

Телефонът настойчиво иззвъня и Марион вдигна слушалката.

— Извинете — каза един женски глас. — Вие ли сте Марион Уиндзор?

— Да. Кой се обажда?

— Безпокоя ви от отдел „Справки“. Току-що ми се обади някой си отец Каренца. Каза, че е в Рим, на летището, и трябва незабавно да говори с вас. Не знае телефонния ви номер, защото го няма в указателя. Убеди ме да ви потърся.

Инстинктът й на журналист веднага проработи и Марион взе писалката и тефтера. Какво ли правеше Питър Каренца в Рим?

— Свържете ме, ако обичате.

— Мис Уиндзор? — чу се след миг звучният глас на свещеника.

— Да. Какво мога да направя за вас, отче?

— Слушайте. Нямам време да ви обясня всичко. Извинявайте, че ви се обаждам в къщи, но ми казаха, че днес имате свободен ден. Имам неприятности и трябва незабавно да се измъкна от тази страна. Ще хвана полета в десет и половина. Ще бъда на летище „Кенеди“ около десет вечерта, нюйоркско време. Можете ли да ме чакате там?

— Мисля, че да. Какво става, отче?

— Нямам време да ви обясня. Вижте, може и да ви се стори странно, но нямам къде да отседна. Можете ли да ми помогнете? Няма кого другиго да помоля. Нямам доверие никому. Те не знаят, че ви познавам.

— Отче…

— И си сложете тъмни очила и шапка. Гласът му изтъня и Марион долови страха му. — Не бива да ви познаят, ако са на летището.

— Но, отче, които са тези те?

— Нямам време. Самолетът ми излита. Ще дойдете ли?

— Да, разбира се — бързо отговори тя.

— Довиждане, мис Уиндзор.

— Господ да ви благослови… И затвори.

Рим, Италия — Тарджено. 27 август 1998

Отец Франческо му се обади посред нощ.

— Да, отче. Какво мога да направя за теб?

— Нуждая се от помощта ти — отговори йезуитът.

Раздразнението в гласа му означаваше или страх, или едва сдържан гняв.

Тарджено познаваше стареца и реши, че става дума за второто.

— По това време? Не може ли да почакаш до утре?

— Ако беше така, щях да ти се обадя сутринта.

— Добре — въздъхна Тарджено. — Какво искаш?

— Спешно е. Слушай.

Франческо разказа за бягството на американския свещеник, държан под наблюдение от Комисията за разследване на свръхестествените явления. Млад мъж с, психически отклонения, който в момента летеше за Ню Йорк.

Тарджено се усмихна.

— И искаш да намеря избягал свещеник? Сериозно ли говориш?

— Вече уредих да го чакат на летище „Кенеди“. Но искам да съм сигурен, че няма да има грешки.

— Не ми казваш всичко. Какво става? Първо онази работа с монахинята. А сега трябва да гоня някакъв смахнат свещеник.

— Казвам ти онова, което трябва да знаеш.

— Грешиш. Трябва да знам всичко! — изсъска Тарджено. — Луд си, ако мислиш, че ще изпълнявам някаква задача, без да знам подробностите. Така падат глави, отче.

Йезуитът тихо се изсмя.

— Да не би Хирурга да се страхува от един смахнат свещеник?

— Само мъртвите не се страхуват.

— Освен това, защо да ти казвам всичко, което знам, след като не изпълняваш задълженията си както трябва?

— За какво говориш?

— Доклада ти за монахинята. Щом не ти е казала нищо, защо си стоял цели три часа при нея? Сестра Викториана ми каза за посещението ти.

Три часа са много време за нищо.

— Отче, мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако престанем да го увъртаме.

— Негодник… — каза накрая Франческо. — Добре, но не по телефона.

Ела в кабинета ми.

Тарджено се усмихна. Отдавна бе разбрал, че най-ценното в неговата професия са не парите, а информацията. Разполагаш ли със сведения, винаги можеш да получиш нещо в замяна.

Може би йезуитът щеше да му обясни защо германският учен е бил нает да наблюдава бременността на сестра Етиен. Или защо тя заяви, че ще разкаже за видението си само на сина си или на папата.

Каренца Куинс, Ню Йорк. 27 август 1998

Самолетът кацна навреме и за пръв път, откакто бе започнало цялото безумие, Питър изпита спокойствие. Още не беше сигурен какво ще прави през следващите един-два дни, но се чувстваше по-добре. Поне беше далеч от ватиканските фанатици и откровенията им. Ами ако всичко това беше истина?

Мисълта, че от генетичния отпечатък от кръвта на Иисус може да е клониран човек, не излизаше от главата му. Но предположението, че въпросната личност е той… Не. Това беше пълен абсурд.

Как е възможно той да е този човек — самият Иисус, както твърдяха те?

Тръгна с потока пътници. Ако отец Франческо и компанията му бяха разбрали кой самолет е хванал, някой сигурно щеше да го чака.

Възможно ли беше Ватиканът да има внедрени хора в американските тайни служби? Всичко беше възможно.

Работеха седмина митничари. Освен ако всички не бяха агенти на Ватикана, тук щяха да го задържат трудно. Шансовете му да разбере кой е човекът на Франческо бяха равни на нула.

Нямаше проблеми. Излезе заедно с другите пътници, пристигнали с различните международни полети. Посрещачите в огромната зала се вглеждаха в лицата на всеки новодошъл. Родители чакаха децата си, влюбени се прегръщаха, шофьори държаха табелки с имената на хората, които не познаваха. Стресна се, когато Марион го хвана за ръката и каза.

— Не се тревожете, ще ви измъкна оттук.

Питър се вглеждаше в лицата на хората. Търсеше някой, който би могъл да ги следи. Всичко изглеждаше нормално.

— С вашата кола ли дойдохте?

— Не, взех колата на една приятелка.

— Добра идея.

— И аз така си помислих.

Питър се вторачи в лицето й. Усмивката й беше мила и открита.

Устните й бяха прекрасни.

— Оттук — рече Марион и посочи ескалатора, който водеше към улицата.

Беше се вкопчила в ръката му като жена, дълго чакала да види любимия си. Близостта й му бе приятна. Сигурно приличаха на влюбени.

Минаха през остъклените врати и видяха жълтите таксита, които чакаха клиенти, а зад тях — входа на паркинга. Един от носачите се втурна към тях и на Питър изведнъж му се стори, че не прилича на носач.

В същия миг се появи още един, който уж понечи да помогне на Марион, но я хвана за ръката. Първият препречи пътя на Питър. Онзи, който държеше Марион, извади хромиран пистолет със заглушител, почти го опря в стомаха на Питър и каза:

— Трябва да дойдеш с нас, отче. Знаеш защо.

Каза го съвсем спокойно. Усмихваше се, но очите му бяха студени.

Трябваше да направи нещо.

Усмихна се и се вторачи право в кръглите очи на мъжа с пистолета.

— Няма да стреляш. Отец Франческо ти е казал, че му трябвам жив.

— Но не ми е казал нищо за нея — рече мъжът опря заглушителя в лицето на Марион и посегна да махне очилата й.

— Жалко. Хубава е, а?

Марион внезапно се завъртя и го удари. Ъгълът беше преценен точно и лакътната му кост изпращя като суха съчка. Пистолетът падна на земята. Всичко стана за по-малко от секунда. Питър застина смаян.

— Бягай, Питър! — извика Марион.

В същия миг, обаче вторият мъж се хвърли към пистолета, грабна го, насочи го към Марион и извика:

— Мръднеш ли, ще те застрелям!

Питър стоеше безпомощен. Негодници!

— Какво искате от нас? — викна Марион.

— Да го върнем — ухили се нападателят. — Веднага.

— Защо? За Бога, какво си направил, Питър?

— Няма да повярваш, ако ти кажа. Съжалявам, че те замесих в тази история.

— Млъквай. Качвайте се в колата — прекъсна го мъжът с пистолета.

Марион се прегърби и покорно тръгна към лъскавия черен автомобил, спрян до тротоара.

— Тя няма нищо общо и… — почна Питър.

— Не ме интересува — прекъсна го онзи. — Ще дойде с нас. Има кой да реши какво ще я правят.

Питър не хареса последните му думи.

— И какво ще стане, ако ти, заповядат да я убиеш?

Едрият тип се ухили.

— Е, все някак трябва да си изкарваме прехраната, нали?

— Не — каза Питър съвсем спокойно, посегна и хвана ръката му.

— Качвай се в колата! — викна мъжът.

Едрият тип внезапно се олюля. Костите му изпращяха като сухи съчки. Питър продължи да стиска и тихо повтори:

— Не.

Беше сигурен, че макар да пищеше, мъжът го е чул.

Очите на главореза се изцъклиха, устата му се изкриви от болка.

Той политна към Питър и насочи пистолета към стомаха му. Свещеникът пусна китката му и сграбчи пръстите, стиснали оръжието.

Чу се приглушен звук и куршумът се заби във вратата на колата.

Погледът на Питър се замъгли за миг, после отново го обзе усещане за пълна яснота. Негодникът се беше опитал да убие него и Марион.

Около ръката на Питър затрептя синкаво сияние. Топящият се метал на пистолета се застича по невредимите пръсти на Питър. Лъскавите капки се сипеха по бетона като сребърен дъжд. Беше красиво. И ужасяващо.

Ръката на едрия мъж се превърна в овъглена кост и падна на земята като пепел от цигара. Синкавото сияние изчезна.

Онемяла и втрещена, Марион гледаше Питър. „Кой си ти?“ — питаха очите й. В тях се таеше страх, но и нещо друго. Питър се надяваше, че е благоговение.

— Хайде — каза той и й протегна ръка. — Да се махаме оттук.

Хукнаха към колата й, качиха се и потеглиха. Питър гледаше ръцете си. Опита се да си представи как се чувства Марион и смутено попита:

— Видя ли какво стана?

— Отче, как бих могла да го пропусна?

Питър въздъхна и поклати глава. Как да й обясни? Щеше ли да му повярва? Всъщност какво значение имаше?

— Виж какво — рече Марион и леко докосна ръката му. — Не знам какво става, но право да ти кажа, побиха ме тръпки. Първо, човекът, който иска да те обере, пада поразен от мълния — само дето лекарят каза, че по-скоро приличал на опечен в микровълнова фурна, — а сега…

Много добре видях какво направи с този тип и с пистолета. Извинявай за любопитството, отче, но какво става, по дяволите?

— Моля те, наричай ме Питър — каза той.

Колата летеше. Марион се взираше напред, но Питър имаше чувството, че го гледа в очите.

— Добре — въздъхна той. — Ще ти разкажа всичко, което знам.

Рим, Италия — Тарджено. 27 август 1998

— Стига сме си играли на криеница, Джовани — каза Тарджено.

— Хайде да бъдем откровени един с друг.

Свещеникът го изгледа кръвнишки. Тарджено се усмихна и продължи:

— Иначе не става. Досега разменяхме информация както децата делят бонбончета — никой не дава по-хубавото на другия.

— Казах ти всичко, което мога — отговори Франческо и се обърна към прозореца.

— Не си — каза Тарджено. — — Чуй ме сега. Хората на Масериа се провалиха на летище „Кенеди“. Не знам как двама обучени агенти са били спрени от един свещеник, но ще разбера, повярвай. Йезуитът се обърна и се вторачи в него.

— Не мога да ти кажа нищо повече!

— Не дрънкай глупости! Ти и приятелите ти сте наели герман ски учен, за да оплоди по изкуствен начин едно наивно момиче, току що постъпило в манастир.

Франческо чак подскочи.

— Какво? Как…

— Е, не беше толкова сложно да разбера.

Тарджено знаеше, че е само въпрос на време да получи информа цията, която искаше.

— Въртим се в един и същ затворен кръг, отче. Франческо се от пусна на стола и тежко въздъхна. Признак на отстъпление ли беше това?

— Имаше още двама…

— И за това знам. Лареджа и игуменката Викториана. Единственият друг човек, който е знаел нещо по въпроса, е бил покойният папа.

Франческо изглеждаше изумен.

— Как успя…

— Някои неща научих от монахинята, други — от компютърните файлове. Знам също, че ти се е обадил наставникът на Каренца и че е използвал кодовото име Бронзини. Сигурно ти е казал нещо, което те е накарало да повикаш Каренца тук. В момента събирам сведения от Америка за Каренца. Ако напоследък му се е случило нещо необикновено, скоро ще разбера.

— Ти си невероятен — каза Франческо.

В гласа му прозвуча отвращение и едновременно възхищение.

— Ако мислиш, че можеш да запазиш цялата история в тайна от мен, след като ми възложи задачата, значи просто не ме познаваш. Малко интуиция и малко досетливост — усмихна се Тарджено. — Така запазих живота си през всичките тези години.

— Да, предполагам, че имаш право. Зная, че си добър професионалист. Не би трябвало да се изненадвам, че си разбрал какво става.

— И така, кой друг знаеше за експеримента ви?

— Покойният папа, както ти сам спомена. Той знаеше какви са плановете ни и ги одобряваше.

— А сегашният?

Франческо поклати глава.

— Той не знае нищо. Никой от папите след Павел VI нямаше представа за плана. Тарджено кимна.

— И така, открадвате бебето, посвещавате го на Църквата, а после го изпращате в Америка. И сега го искате отново тук, но той не желае да остане. Защо?

Франческо поклати глава и покри лице с тънките си дълги пръсти.

— Не очаквах, че Каренца ще се държи така. Или не вярва на онова, което е научил за себе си, или е ужасен от него. Както и да е, не иска да тръгне по пътя, който сме му начертали.

Тарджено се приближи до бюрото на йезуита и се надвеси над него. — Именно това искам да знам… Какво точно сте направили, че да накарате Каренца да избяга?

— Вероятно това е единственото, което проучванията и интуицията няма да ти кажат.

— Може и да е така — рече Тарджено и погледна часовника си, — но докато разговаряме, твоят беглец се изгубва в огромния град, а?

— Ще кажа на Масериа да те накара да ми помогнеш.

— Наистина ли мислиш, че Масериа може да ме накара да направя нещо, което не искам? — усмихна се Тарджено.

— Какво искаш да кажеш?

— Отдавна жадувам за дълъг отпуск. Пък и не съм имал възможност да разгледам добре Америка. Мога да отделя малко време и пари, за да попътувам из страната. Може никога да не започна да търся твоя свещеник и ще постъпя умно.

— Няма да го направиш.

— Слушай, отче. Вероятно мислиш, че съм само пионка в игрите ти, но ще ти кажа, че Тарджено е човек, който може да разсъждава!

— По дяволите! Не мога да ти кажа нищо повече!

— Трябва, инак не мога да ти помогна. Франческо поклати глава и от ново скри лице зад пръстите си.

— Никой не бива да знае тайната…

— Научих и още нещо — продължи Тарджено. — През 1969, когато Масериа тепърва започвал да се учи как да стане йезуитски главорез, полицията го разпитвала във връзка с изчезването на един твой служител.

Смуглото лице на Франческо внезапно пребледня.

Един млад семинарист на име Америго Понти. Безследно изчезнал в нощта, след като Ватиканската Комисия му възложила задачата да изследва Свещената плащеница.

Франческо удари с юмрук по бюрото.

— Върви по дяволите…

Тарджено се усмихна.

— Лека-полека ще разбера всичко, но ще ми отнеме много време, а дотогава ще загубим дирите на твоето момче. Готов ли си да отговориш на въпросите ми?

— Да, да те вземат дяволите…

Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 27 август 1998

— Наистина ли очакваш да повярвам, че си Иисус Христос? — попита Марион.

Въпросът беше наистина глупав, но след всичко, което видя и чу, тя не знаеше какво да мисли. Обясненията на Питър надминаваха всякакви граници. Марион се почувства откъсната от реалността. Все едно беше дете и гледаше филм на Дисни — знаеше, че е измислица, но искаше да е истина.

— Как мога да искам да повярваш в нещо, в което не вярвам и самият аз! Само ти предавам думите им.

— Знам — рече Марион. — Само че всичко е толкова абсурдно и невероятно, че… — Тя го погледна в очите и попита направо: — И какво ще правим сега?

Седеше на края на дивана и се бореше с неудържимото си желание да го прегърне.

— Какво ще правим ли каза? Защо?

Искаше й се да му каже, че я привлича, но се боеше да не го уплаши или обиди. Пък и това не беше всичко.

— Ами защото ме интересува какво ще стане с теб, Питър. Ти си добър човек и имаш невъобразими неприятности. Пък и изглеждаш толкова самотен.

Той остави празната чаша на килима и потърка очи.

— Радвам се, че ме разбираш. Имам близък приятел, но се страхувам да му се обадя.

— Сигурно знаят за него и чакат да се свържете.

— Предполагам. Не искам да рискувам.

— Тук си в безопасност — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Искаш ли да поспиш?

Хубаво беше да се отпусне след всичко преживяно. Марион го видя за пръв път да се усмихва. Искаше й се обстоятелствата да бяха по-различни.

— Хайде, можеш да се настаниш в спалнята за гости на горния етаж.

Аз трябва да се прибера вкъщи. Все пак ходя и на работа.

Питър кимна.

— Права си. Имам чувството, че не съм спал цяла седмица. И отново се усмихна. Беше невероятно красив. Тя изгаряше от желание да го попита дали иска да остане при него, но вместо това каза:

— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Господи, каква глупост!

— Знам — усмихна се Питър. — Още веднъж ти благодаря, Марион.

И тръгна към спалнята, а тя влезе в кухнята да се обади за такси.

Бруклин, Ню Йорк — Елингтън. 27 август 1998

Когато Питър не дойде в понеделник сутринта, Даниел Елингтън се притесни. А когато не се обади нито вечерта, нито през следващите два дни, тревогата му прерасна в паника.

Това изобщо не беше присъщо за Питър. Той беше внимателен и сериозен. Не би пропуснал срещата им, освен ако не се беше случило нещо непредвидено.

Дан знаеше, че взаимоотношенията на Питър с отец Собески са деликатни, и нямаше желание да му се обажда. Но минаха три дни, а от Питър нямаше никаква вест.

Даниел взе телефонната слушалка и набра номера на жилището към „Свети Себастиан“. Отговори му непознат мъж, който се представи като отец Райън.

— Добър вечер — каза Елингтън. — Търся отец Каренца.

— Няма го.

— А имате ли представа кога ще се върне? Трябваше да се срещнем, но той не дойде.

— Съжалявам, но не знам.

В гласа на Райън не прозвуча напрежение или преструвка.

— Можете ли да ми кажете къде е? Как да се свържа с него?

Инстинктът подсказваше на Дан, че нещо не е наред. Имаше чувството, че приятелят му е изпаднал в беда.

— Не мога да ви кажа. Отец Каренца не е в страната. Замина за Рим.

— Какво? — Дан не можа да прикрие изненадата си. — Кога замина? Защо?

— Съжалявам, господине, но наистина не знам. Пътуването беше уредено от отец Собески, но и той не е тук. Не са ми известни никакви подробности. Все пак какво да предам? Кой го търси? Дан каза името си и затвори.

Какво ли правеше Питър в Рим? После всичко му се изясни. Старият Собески се бе обадил във Ватикана и оттам незабавно бяха привикали приятеля му.

Поуспокои се, но още се притесняваше защо Питър не му се беше обадил, преди да замине.

Е, утре не беше на работа и щеше да има предостатъчно време да намери Собески и да разбере къде точно е Питър и кога ще се върне. Дан включи телевизора и провери какви филми дават по кабелните програми.

Събуди го леко почукване на вратата. Телевизорът работеше. Дан потърка очи и разбра, че е проспал шпионския трилър.

Отново се почука. Шумът го разсъни напълно. Погледна часовника си и изненадан видя, че е два след полунощ. Кой ли тропаше в този час?

Отиде до вратата и погледна през шпионката. Мъж с черен костюм и шапка. Лицето му не се виждаше.

— Кой е? — попита Даниел.

— Отец Елингтън? — прошепна непознатият.

— Да?

— Аз съм детектив Бенджамино Ортис от нюйоркската полиция. Искам да ви задам няколко въпроса.

— Детектив, часът е два. Не можете ли да почакате до утре?

Последва кратко мълчание, после мъжът каза.

— Отче, отнася се до вашия приятел Питър Каренца…

Без да разсъждава, Дан отключи вратата. На прага стоеше висок широкоплещест мъж, облечен в черен, стилно ушит костюм и скъпа риза и вратовръзка. Лицето му беше слабо и загоряло от слънцето, а високите скули подчертаваха големите хлътнали черни очи. Не можеше да се определи на колко години е.

— Добър вечер, отче — каза непознатият и влезе.

Дан отстъпи. Мъжът се движеше с такава грациозност и устрем, че мигновено внушаваше уважение.

— Споменахте за приятеля ми Питър Каренца. Случило ли се е нещо?

— Не знам — отговори детективът. — Именно затова съм тук.

Той застана съвсем близо до Даниел. Излъчваше сила и заплашителност. Акцентът му не беше испански. Дан се намръщи. Нямаше причина да се страхува от един полицай… освен ако този човек не беше полицай. По дяволите! Защо отвори?

Непознатият сигурно прочете опасението, изписано на лицето му, и се приближи още.

— Какво има, отче? Усмихна ли се?

— Казахте, че сте детектив… Но не показахте значката.

— Защото излъгах. Прости ми, ако съм съгрешил, отче.

— Кой сте вие? Какво искате от мен?

— Търся Питър Каренца.

Мъжът сграбчи Дан за рамото и го принуди да седне.

— Трябва да поговорим.

— Вижте какво, искам, да знам какво става тук! Не можете да влезете в дома ми ей така и да…

Ударът дойде изневиделица. Беше толкова бърз и нанесен с такава сила, че се стовари върху Даниел като чук.

— — Не дрънкай глупости — изсъска мнимият детектив. Беше ужасно спокоен и делови. — Питър Каренца е твой приятел. Искам да знам къде е.

— В Рим.

— Не е в Рим. Току-що пристигнах оттам. Не ме будалай, отче!

Питър не беше в Рим? Какво ставаше? Този човек предполагаше, че Дан знае нещо повече.

— Тогава нямам представа къде е. Честна дума.

— Непознатият се усмихна.

— Повярвай ми, отче. Ако знаеш нещо за Каренца, ще разбера. Или ми кажи, или ще ти причиня огромна болка.

Даниел отпусна рамене. Болката в челюстта се притъпи. Ухото му спря да кънти. Погледна нападателя си. Този човек приличаше на влечуго.

— Вижте какво, нищо не знам! Трябваше да се срещнем в понеделник, но той не дойде. Едва тази вечер разбрах, че е бил изпратен в Рим.

— Вече не е там — каза непознатият, наведе се и се вторачи в очите на Дан.

— Приятелят ти избяга и се качи на самолета за Ню Йорк. Тук е от двайсет и четири часа.

— Избягал ли е? Да не е бил затворник?

— Нещо такова — усмихна се мъжът.

— Слушайте, казвам ви истината. Не знам къде е.

— Ще видим — отново се усмихна непознатият. Извади от вътрешния джоб на сакото си малка кожена кесийка, отвори я бавно и извади зловеща спринцовка. От другия си джоб измъкна някакво шишенце.

Ужасен, Дан замахна и блъсна кесийката. Съдържанието й се разпиля на пода и се счупи.

Човекът, представил се като Ортис, само се усмихна.

— Жалко. Не обичаш иглите, така ли, отче? Животът ти щеше да стане много по-лек с малко ксилотол. Но сега се опасявам, че ще трябва да използвам по-старомодни методи…

С крайчеца на окото си Дан забеляза някакво неясно движение, което завърши със заслепяваща болка в главата му. После всичко потъна в мрак.

Свести се от леденостудена вода. Беше съблечен гол и завързан с телефонния кабел за стола.

Инквизиторът стоеше пред него и грижливо нареждаше кухненски прибори — ножове, отварачки, котлон, щипка за лед, бормашина и клещи.

До мивката стояха отворени буркани и консерви.

— Добре си се заредил, отче — усмихна се непознатият и посочи към масата. — Сигурно си предполагал, че ще дойда.

— Вижте какво, казах ви всичко, което знам. Какво искате от мен, по дяволите?

Мъжът взе един нож и небрежно заби острието в ръката му. Елингтън наблюдаваше ужасен как ножът пробива кожата му. Беше потресен по-скоро от дързостта на постъпката и от шока, отколкото от болката. От раната изтече изненадващо малко кръв.

— Ще ти задам един въпрос — каза непознатият. — Ако отговорът не ми хареса, ще накълцам ръката ти на парчета.

— Моля ви… Какво искате от мен?

— Само отговори. Кажи сега — знаеш ли защо приятелят ти замина за Рим?

— Не.

Острието се вряза по-дълбоко в ръката му. Бликна кръв. Мъжът взе отворената кутия със сода за хляб и посипа раната. — Следващия път ще сложа сол.

— Не знам защо! — извика Дан.

Плътта му изгаряше от болка.

— Искаш да кажеш, че Питър Каренца не ти е казал нищо за… пре живяванията си напоследък, така ли? За неприятностите си?

— Не знам за какво говорите.

— Знаеш ли как ме наричат колегите? — усмихна се мъжът. — Хирурга.

Разряза ръката на Дан до лакътя, като внимаваше да не засегне някой главен кръвоносен съд. Даниел гледаше като хипнотизиран как раната се удължава. Хирурга я поръси със сол. Този път Елингтън едва ли щеше да устои на болката. Пред очите му затанцуваха разноцветни светлини.

— Лъжеш — тихо каза непознатият.

— Не! — изкрещя Дан, като се чудеше дали някой няма да го чуе. — Разказа ми за крадеца! И за мълнията! Това е всичко, което знам.

— Може би да, а може би не.

— Господи, истина е! Моля ви, повярвайте ми!

— Знаеш ли защо повикаха Каренца в Рим?

— Не, но…

Острието стигна до костта и нова агонизираща болка разтърси Дан.

— Но имаш предположения, нали? Разкажи ми за тях.

Със стиснати зъби, опитвайки се да преглътне сълзите си, Дан му каза, че може би Питър е бил повикан от Комисията за разследване на свръхестествените явления. — Логичен отговор — отбеляза Хирурга, сетне прокара острието по костта. Кръвта на Дан изтичаше бавно, може ни защото тялото му се бе сковало. Болката беше толкова вцепеняваща, че той гледаше ръката си така, сякаш не беще негова, а чужда. Усети, че тихо стене, дори хленчи.

— Казвам ви истината. Какво ви става?

— Не мисля така. Лъжеш, приятелю.

— Не… — изохка Дан. — Не лъжа.

Човекът го погледна в очите.

— Слушай какво ще ти кажа. Разправяш ми онова, което онези гадове от Ватикана искат да втълпят на всички. Откъде знаеш какво да ми кажеш, след като не си разговарял с Каренца?

— Не съм говорил с него! Кълна се в Бога!

— Така ли?

Хирурга взе бормашината и леко натисна копчето. Инструментът забръмча.

— О, Боже, казвам ви истината…

— Ще видим.

Мъжът разтвори дланта на Дан и бавно допря въртящия се свредел в плътта. Дан изкрещя.

Хирурга проби няколко дупки и преди да се заеме с другата длан се вгледа в лицето на пленника си.

— Искаш ли да ми кажеш нещо?

— Не съм разговарял с него! Кълна се! Не съм го виж дал!

— Тогава откъде знаеш за Комисията?

— Не съм глупак! Това е най-логичната причина за отиването му там. — Дан не можеше да подреди мислите си. Болката го смазваше на талази и го замайваше. — Казах ви всичко, което знам. Моля ви, повярвайте ми. „Ортис“ включи котлона, на който Дан вареше кафе.

— Добре изглежда, нали?

— Моля ви…

Дан не можеше да откъсне очи от загряващия се котлон.

— Казват, че на върха на пръстите имало най-много нервни окончания. Вярваш ли в това?

— Да — чу собствения си обезумял глас Даниел.

— А сега пак ще те попитам — къде е приятелят ти Питър Каренца?

— О, Боже, не знам…

— Напротив, знаеш.

Мъжът хвана ръката на свещеника и бавно долепи средния пръст до горещата плоча на котлона. Чу се изсъскване. Болката порази Дан като силен електрически ток и притъпи всичките му усещания. Смътно чу цвърчене и долови миризмата на печено месо.

Дан извика. Потта капеше в очите му и се смесваше с парещите солени сълзи, процеждащи се през здраво стиснатите клепачи. Стомахът му се сви. Стана му лошо. Гореща жлъч се надигна в гърлото му и почти го задуши. Внезапно от него бликна урина, която намокри стола и потече по краката му.

— Каква гадост — рече непознатият.

— Моля ви…Недейте…

— Къде е Питър Каренца?

— Не знам!

— Има ли други близки приятели?

— Не знам…

Мъжът допря до горещия котлон показалеца му, Кожата изгоря и димящите капиляри се пръснаха. Болката замъгли съзнанието му. Всеки момент щеше да припадне.

Студената вода ощипа лицето му и го върна в съзнание.

— При кого може да е отишъл?

— Не знам.

Дан плачеше.

— Мисля, че знаеш.

Хирурга остави котлона и взе щипката за лед.

Бруклин, Ню Йорк — Каренца. 28 август 1998

Събуди се с чувството, че е възкръснал от гроба.

Усмихна се. Може би това не беше най-подходящият израз в момента.

Разтърси глава, седна и потърка очи. Не беше сигурен дори какъв ден е.

Влезе в банята и се зачуди на невероятното количество козметика.

Наплиска лицето си и се погледна в огледалото. Изглеждаше променен.

Познатите момчешки черти бяха загрубели. Около очите и устата бяха започнали да се образуват бръчки. Искаше му се да го припише на умората или на възрастта, но знаеше, че причината е преживяното през последната седмица.

Върна се в спалнята и видя, че часовникът показва четири и седемнайсет. Мъглявата светлина, проникваща през пердетата на прозорците, означаваше, че слънцето клони на залез. Наистина ли бе спал цяла нощ и почти целия ден?

Облече се. Слезе в кухнята и намери бележка от Марион. Щяла да свърши работа в двайсет и трийсет и после да му се обади. Питър се усмихна, смачка бележката и я хвърли в кошчето за боклук. Познаваше Марион бегло, но имаше чувството, че цял живот му е била приятелка.

Невероятните събития от изтеклата седмица ги бяха сближили, а след премеждието на летището, изглежда, им бе предопределено да бъдат заедно. Пък и не всеки ден казваш на някого, че си Бог.

Спомни си как унищожи ръката на онзи мъж. Макар да избягваше да мисли за това, подсъзнанието му не го оставяше на мира. Имаше чувството, че е способен да предизвиква появата на синкавия огън. Не можеше да го контролира, но смяташе, че може да го причини, когато му е необходим. Пораждаше го явно изключително силно напрежение или опасност.

Ако беше така, вероятно можеше да се научи да го контролира.

Защо се опитваше да намери разумно обяснение за личността си?

Ватиканът му бе предложил възможно най-ясното тълкуване, а той не искаше да го приеме. Не, трябваше да има някаква основна грешка в доводите на групата от Ватикана. Питър съвсем нямаше чувството, че е Бог. Дори Негов Син. Надяваше се, че няма да полудее.

Подкрепата на Марион беше единственото нещо, на което можеше да се разчита. И на Даниел Елингтън също. Най-близкият му приятел заслужаваше да знае какво се бе случило, пък и сигурно щеше да му даде съвет. Питър се обади във Фордам, но му казаха, че Дан не е на работа.

Потърси го вкъщи, но никой не отговори.

Реши да изчака, докато Марион се свърже с него. Може би щяха да отидат заедно до университета във Фордам?

Не беше лесно да излязат от центъра на Бруклин и да влязат в Бронкс, но в този късен вечерен час движението не беше толкова оживено. Наближиха светлините на Уайт-Стоун Бридж. Питър продължаваше да се чуди защо не може да се свърже с Дан.

— Надявам се всичко да е наред — въздъхна той.

— Нали каза, че днес имал свободен ден. Може да е отишъл някъде — при роднини или другаде.

— О, не, те живеят далеч. Не знам, но имам някакво странно предчувствие.

Марион протегна ръка и преплете пръсти с неговите.

— Приятелят ти е добре. Ще видиш.

— Благодаря — отговори той и стисна пръстите й, после отдръпна ръката си.

Чувстваше се неловко от близостта й. Докосването й караше сърцето му да бие учестено. Стигнаха пред малкия блок на Дан. Беше тъмен.

— Колата му е тук! — възкликна Питър. — Не може да е излязъл, нито пък да спи по това време.

Слязоха и забързаха по стълбите. Звънецът не работеше.

Питър потропа няколко пъти по металната врата. Усети, че се вцепенява. Марион стоеше до него и мълчеше.

— Дан! — изкрещя Питър. — Аз съм! Вътре ли си?

— Няма го — каза Марион. — Да вървим…

— Не, чакай! Той е вътре! Чувствам го!

Заудря по вратата и завика, после му се стори, че чува сподавен стон.

— Чу ли? — извика Питър и блъсна вратата, но тя не помръдна. — Вътре е! Знаех си!

— Господи… — прошепна Марион.

— Дан, аз съм, Питър! Идвам!

— Внимавай, Питър. Може би трябва да потърсим помощ…

Той сложи ръце на валчестата дръжка на вратата. Опита се да се отпусне, да се освободи от всички странични мисли и да се съсредоточи върху ключалките. Пречеха му и трябваше да ги премахне. Силата беше у него. Само трябваше да я обуздае и да се научи да я използва. Но как?

Блъсна вратата, но тя пак не се отвори. Опита се да заповяда на енергията си да я отключи, но не се получи. Трябваше някак да се отпусне и да се включи в енергийния поток. Предишния път умът му бе успял по някакъв начин да се изолира от времето — именно в такива моменти се проявяваше особената му способност.

— Хайде! — извика Марион. — Трябва да намерим помощ. Не можем да влезем.

— Не! — изкрещя Питър. — Не!

Иззад металната врата се чу още един стон.

Питър се ядоса, че Марион не му вярва и иска да изостани Дан в такъв момент. А и тази проклета врата…

Металът започна да излъчва синкава светлина и след миг дръжката и цялата брава се взривиха. Вратата се отметна и Питър се втурна в стаята.

Чу писъка на Марион. Самият той не можеше да произнесе и дума.

Какво бяха направили с приятеля му! Дан беше гол, завързан за кухненския стол. Бавно повдигащите се гърди и стенанията му бяха единственото доказателство, че още е жив. Едната му ръка беше разрязана, пръстите — изгорени до кокалчетата, устните — стегнати в метална скоба, клепачите — отрязани. Роговиците на очите бяха хванали кора. Щипката за лед беше забита в гениталиите му.

От очите на Питър потекоха сълзи. Усети ръката на Марион на раменете си. Тя трепереше и ридаеше от страх, мъка и отвращение.

— Помогни ми — тихо каза той, — Трябва да го развържем. Хайде!

Тя се бе вкопчила в него, разтреперана и разтърсвана от ридания.

— О, Боже… Господи… — повтаряше Марион. — Какво са направили с него?

— Те търсят мен, Марион. Мислят, че ще ме намерят по този начин.

Питър развърза телефонния кабел и внимателно освободи краката и ръцете на Даниел. После се вгледа в приятеля си.

— Жив ли е?…

— Да.

— Помогни ми да го сложа на килима.

Горещите сълзи на Питър се стичаха по лицето му.

— Господи, Дан, кой направи това с теб?

Дан се опита да каже нещо през стегнатите си в скобата устни и завъртя очи.

— Ще повикам линейка — колебливо каза Марион.

— Ще ти помогнем, Дан — прошепна Питър. Лицето му беше мокро от сълзи. — Всичко ще се оправи.

— Телефонът е прекъснат — паникьосана съобщи Марион.

Питър понечи да й каже да се обади от някой друг апартамент, когато видя как няколко сълзи се търколиха върху обезобразената плът на Дан и се вцепени.

— Телефонът не работи! — повтори Марион.

— Марион, погледни! — извика Питър.

Тя коленичи до него и видя, че разрязаният мускул и костта на ръката светят със синкаво сияние.

— Какво става?

Питър докосна лицето си, после притисна влажните си пръсти до бузата й. — Сълзите ми… — Господи, какво е това?

Питър прокара пръсти по ръката на Даниел. Сиянието се усили и разкъсаната плът започна да зараства.

— Не мога да повярвам — промълви Питър.

Марион захлипа. След няколко секунди ръката на Дан се възста нови напълно, а кожата отново стана розова и непокътната. Питър избърса останалите сълзи от лицето си, хвана овъглените пръсти на Дан и нежно ги погали. Синкавото сияние отново блесна и пръстите зараснаха и оздра вяха. Марион ридаеше неудържимо.

Сподавените стенания на Дан се превърнаха в радостни възклицания.

Питър докосна устните на приятеля си и металната скоба се разтопи и започна да се стича, без да причинява болка на Дан. Питър постави ръка на очите му и възвърна зрението и клепачите с дълги мигли.

Даниел започна да плаче. Питър махна щипката за лед, колкото можа по-внимателно.

Синкавото сияние вече обкръжаваше цялото тяло на Даниел. Трептеше само на няколко сантиметра от кожата му.

— Питър — прошепна Марион. — Колко е красив! Погледни го!

— Питър? — попита прегракнало Дан и го погледна объркано.

— Да, аз съм.

— Какво се е случило с мен? В гласа на Елингтън прозвуча страх и почуда.

— Ще се оправиш. Не се безпокой.

— Сънувах ли? Какво стана?

— Кой ти направи това?

— Не знам кой беше. Представи се за ченге и каза, че имал вест от теб. Какво стана, Питър? Как направи това? Оня ме разряза като торта!

Господи… Питър отново се разплака.

— Съжалявам, Дан. О, Боже, аз съм виновен за всичко…

Дан протегна ръка и прегърна приятеля си.

— Трябва да отидем в полицията — каза Марион.

— Не — възрази Питър. — Какво ще им кажем? Че Дан е бил изтезаван, но сега е по-добре? Какви доказателства ще им покажем? А ако по някаква случайност ни повярват, какво ще стане после? Човекът, който е направил това, е професионалист, изпратен от Ватикана. Ченгетата никога няма да го намерят, а ние ще станем за смях. Или ще ни помислят за луди. Дан се вгледа в Питър. Очите му изразяваха смесица от чувства — страх, недоверие, смут, възхищение.

— Трябва да ми обясниш какво става, за Бога.

— Знам — отговори Питър.

Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 28 август 1998

Докато караше колата към апартамента на Сузет, Марион беше обсебена от мисълта, че ги преследват. Не можеше да се отърси от чувството, че мъжът, който бе изтезавал Дан, е по дирите им и ще ги убие.

— Няма никой — каза Питър, след като се обърна и видя, че зад тях не светят фарове. — Успокой се.

— Може да е сложил електронно устройство, чрез което следи накъде се движи колата — каза Дан, сгушен на задната седалка.

— Весело предположение — отбеляза Марион.

— Да оставим колата в гараж и да вземем метрото — предложи Даниел.

— Утре може да накараш някой техник от телевизията да я провери.

— Идеята не е лоша — съгласи се Марион.

Гласът на Дан звучеше съвсем нормално. В главата й отново оживя споменът как Питър го излекува. Вероятно красивият свещеник още не можеше да приеме кой е, но правеше достатъчно, за да превърне нея, Марион, в истински вярваща.

Сиянието около тялото на Дан и начинът, по който кръвта и раните изчезнаха, беше най-хубавото преживяване в живота й. Да стане очевидец на такова нещо! При самата мисъл на гърлото й заседна буца и в очите й бликнаха сълзи. Бе плакала и през цялото време, докато Питър разказваше на Дан необикновената си история. Йезуитът изслуша внимателно всяка подробност, не го прекъсна и не каза нищо.

Преценяваше и анализираше всяка негова дума.

— Знаеш ли — тихо каза накрая Елингтън, — на мен не ми звучи безумно. Като размислиш, има смисъл.

И изброи няколко научни обяснения за „дарбата“ на Питър да лекува и унищожава. Марион слушаше спокойните му логични думи и започна да мисли, че ще повярва в невъобразимото. Дан обобщи случая най-добре от всички.

— Приеми го, Питър. След онова, което направи с мен, не ми е трудно да повярвам, че може да си Божият син.

Питър реагира остро. Продължи да настоява, че е само инструмент и поради някаква причина Господ действа чрез него и само го използва.

Ала за какво? Никой нямаше отговор на този въпрос.

Оставиха колата в един гараж и се качиха на метрото. Марион не обичаше да се вози нощем в метрото и по принцип не го правеше. По докато до нея беше Питър Каренца, тя знаеше, че е в безопасност.

— Мисля, че нямаш голям избор, Питър — каза Даниел. — Трябва да се криеш, приятелю.

— Но къде да отида? Не мога вечно да бягам. — Нямам и пари. Нито дори кола.

— Аз имам пари — каза Дан.

— А аз — кола — обади се Марион и сама се изненада от думите си.

— Ще ми дадеш колата си? — изуми се Питър.

— Не съвсем — усмихна се тя. — Аз ще карам.

— И аз ще дойда — каза Даниел. — Не мога да те оставя да бягаш сам от онзи главорез. Пък и съм ти задължен.

— Нищо не ми дължиш.

— Така си мислиш ти — усмихна се Дан.

Марион погледна Питър Каренца и за пръв път се опита да превъзмогне мисълта, че се влюбва в него.

Дюбоа, Пенсилвания — Каренца. 29 август 1998

Събитията се развиваха толкова бързо, че му беше трудно да се приспособи към промените в живота си. Ако Господ го бе избрал да изпъл ни специална мисия, тогава вероятно се налагаше да започне да свиква с това.

Трябваше да признае, че изпитва все по-голямо задоволство от особените си способности. Откакто изцели Дан, Питър се чувстваше много по-добре, защото разбра, че не е създаден само да унищожава. Можеше да се научи да живее с дарбата си и да я контролира. Беше убеден, че рано или къс но ще овладее таланта си.

Подминаваха град след град и докато четеше имената им на табелите, Питър се чудеше какви ли малки драми се разиграват в хилядите домове. Страудсбург, Фенридж, Уайт Хейвън, Мурсбург, Ню Кълъмбия, Клинтъндейл — толкова много места, които не беше виждал, пълни с непоз нати хора. Пътуването вече му предлагаше редица нови преживява ния.

Вероятно нямаше да съжалява, че е избягал от единствения начин на живот, който познаваше.

Отбиха до една стара тухлена бензиностанция с две колонки. До вра тата беше подпрян голям кафяво-черен Харли Дейвидсън, а на него се бе облегнало младо русокосо момиче в кожено облекло. Изгледа ги някак стран но когато слизаха от колата. Те минаха покрай нея и влязоха в магазина към бензиностанцията.

В първия миг никой не видя младежа с пистолета. Видяха само как продавачката изпразва съдържанието на касата в един плик.

— О, Господи! — възкликна Даниел.

— Няма Господ — рече брадатият младеж. — Изпразвайте джобовете!

По-живо!

— Виж какво — обади се Питър, — ако имаш неприятности, можем да ти помогнем. Не е необходимо да правиш това.

Младежът го погледна и се изсмя насила.

— Я не ми опявай! Ще ми помогнете, като ми дадете парите си.

— Няма да стане — каза Питър. Каза го толкова категорично и равнодушно, че младият крадец се вторачи в него.

— Какво каза?

— Казах, че няма да ти дадем парите си.

— И защо?

Момчето се опита да се изсмее подигравателно, но не можа. Насочи пистолета към Питър, но движението беше колебливо, сякаш знаеше, че няма да го уплаши.

— Защото мога да те… унищожа, ако поискам, Питър усети, че всич ки погледи са приковани в него. Чуваше мрачното ехо на собствения си глас. — Знаеш, че говоря истината, нали?

— Кой си ти бе? — почна младежът неуверено.

— Аз съм онзи, от когото се нуждаеш. Свали оръжието и ни остави да ти помогнем.

Момчето рязко насочи пистолета първо към Марион, после към Дан и жената от бензиностанцията.

— Ще ви изтрепя всичките.

Външната врата се отвори и дългокосото русо момиче влезе в магазина.

— Хайде, Били! Какво чакаш? Целият град ще се събере.

— Затваряй си устата, Лорийн! — Хвърли пистолета, Били — каза Питър.

— Майната ти! Пряко волята си младежът се вторачи в очите му.

— Не мога да ти позволя да направиш това, Били.

Изведнъж пистолетът започна да свети в тъмночервено, Били го изпусна и още преди да падне на пода, пистолетът загуби формата си, разтопи се и се превърна в клокочеща лава. Пищейки Били залитна към Питър. Дланта му пушеше.

— Ръката ми! Мамка ти! — охкаше той.

Блондинката се втурна към вратата, но Марион я хвана.

Червенокосата продавачка заплака и се сви в ъгъла.

Били замахна със здравата си ръка, но Питър го сграбчи за китката и насочи показалеца си към раната на другата му ръка. Ужасен, Били се опита да се отскубне, но движението на Питър беше неумолимо и решително.

Докосна обгорената длан и вече познатото синкаво сияние затрептя като неонова светлина. От очите на младежа потекоха сълзи. Раната му зарастваше. След миг Питър дръпна пръста си и погледна Даниел и Марион. На лицето на йезуита беше изписано безрезервно одобрение.

Марион всеки момент щеше да се разплаче.

— Ръката ми! — изхлипа през сълзи Били и падна на колене. — Господи, кой си ти? В гласа му вече не звучеше гняв, а страхопочитание.

— Да възхвалим Бога! — извика продавачката, изскочи иззад щанда и грабна ръката му. — Слава на Иисус, нашия Господар! Видяхме чудо!

Лорийн се отскубна от Марион и се хвърли към Били. Хвана ръката му, видя, че е здрава, и започна да хленчи.

— Това е чудо — ликуваше червенокосата продавачка. Знак от Бога!

Били и Лорийн бавно се изправиха. Младежът се изкашля и избърса нос в ръкава на коженото си яке. Погледна още горещото парче метал, после Питър и се усмихна.

— Не исках да го правя. Наистина съжалявам.

Питър кимна.

— Знам. Но защо го направи?

— Скоро се оженихме, а ме уволниха. Имахме нужди от пари.

— Толкова ли беше лошо положението, че беше готов да застреляш някого?

Били се усмихна стеснително. Беше грубоват, но хубав.

— По дяволите, пистолетът дори не беше зареден…Нямаше към кого да се обърна за помощ.

— Разбирам.

Били го погледна откровено.

— Като те видях, почувствах нещо странно. Ти какъв си извънземен ли?

Питър се усмихна и сложи ръка на рамото му. Били беше добро момче, ала отчаянието го бе накарало да прибегне до тази стъпка. Каренца беше виждал много хора със същия израз в очите.

— Били — тихо каза той. — Още не знам кой съм. Но възнамерявам да разбера.

— Ти си чудотворец, господине — обади се касиерката. — Не съм виждала такова нещо. Нашият пастор казва, че идва ново хилядолетие и ще има най-различни знамения и поличби — точно като тази, така мисля аз.

Питър погледна Били и се засмя.

— Защо не разчистиш бъркотията, която направи?

Младежът кимна и започна да подрежда разпилените продукти, сетне пак го погледна.

— Какво да правя? Нямаме пари. Нито къде да живеем.

Без да се замисля, Питър се чу да казва:

— Можете да дойдете с нас.

— Къде отивате?

— Не знам — сви рамене Питър.

Даниел се приближи до него и прошепна:

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?

Питър го погледна и отново сви рамене, после се обърна към прода вачката.

— Има ли наблизо място за нощуване?

— Тръгнете по шосе 219, на север от Трежър Лейк. Там има много къмпинги — отговори жената благоговейно.

— Ще дойдем с вас — каза Били. — Аз знам пътя.

Дюбоа, Пенсилвания — Елингтън. 29 август 1998

Дан имаше чувството, че е очевидец на историческо събитие. Повече от час стоя в църквата „Благодатна Петдесетница“ и гледа и слуша, докато най-близкият му приятел говореше пред трийсетина селяни.

Не беше тържествена литургия. Питър стоеше пред хората, облечен в джинси и поло, и ги омайваше с големите си черни очи и ораторската си дарба.

Даниел се намести на металното сгъваемо столче и погледна Марион, която си водеше записки. Малкият й касетофон работеше. Тя се обърна към него и му се усмихна така, сякаш искаше да каже: „В какво ли се забъркахме?“

Дан отвърна на усмивката й, сетне погледна Питър, който се беше облегнал отстрани на амвона. Малобройната му публика, сред която бяха Били Клемънс и дългокосата Лорийн, жадно поглъщаше всяка негова дума.

Зачуди се дали в затънтено място като Дюбоа католиците все още са привърженици на папата… През последните една-две години религи озната тенденция в страната беше започнала да се променя. Хората изпадаха в апокалиптично настроение, както се изразяваше Дан. Повече то американци вярваха, че когато векът свърши, светът ще бъде необра тимо променен. С наближаването на края на века средствата за масово осведомяване отбелязваха постоянното нарастване на броя на посещава щите църквите от всички вероизповедания.

Вероятно това отчасти се дължеше на следвоенния скок на раждаемостта това поколение сега беше на пенсионна възраст и се завръщаше в лоното на религията. Но от друга страна, причината беше суеверието. Макар че светът стоеше на прага на третото хилядо летие, много хора бяха суеверни и несигурни както преди хиляда години. Освен всичко имаше и небивал взрив на малки организации, „нови“ църкви и апокалиптични движения, които никнеха като гъби след дъжд. Много от тях се ръководеха от измамници и бяха създадени с единствената цел да трупат богатства, използвайки вродените страхове на хората.

Според Дан краят на века щеше да бъде най-странният карнавал, предлаган някога на хората.

Сега слушаше Питър и се надяваше, че той не е обречен да се превърне в част от представлението.

Беше против идеята Питър да изнася беседа в тази малка провинциална църква, но трудно биха отказали на делегацията, която преди няколко часа пристигна в къмпинга край Трежър Лейк.

Продавачката Грета се беше похвалила на пастора на църквата „Благодатна Петдесетница“ и на местния шериф и ги бе убедила да посетят странниците край езерото. Питър нямаше друг избор, освен да изпълни желанието на хората.

Дан погледна часовника си и излезе да изпуши една цигара. Марион се измъкна след него, помълча малко и попита:

— Мислиш ли, че той е Христос?

Даниел се изсмя нервно.

— Вече нищо не знам. Не знам кой е и какъв е. Но ако и действително са го клонирали от кръвта върху плащаницата, тогава генетично той е човекът, когото са разпънали на кръст и увили в онова платно. И ако това е бил Иисус значи Питър е Син Божи.

— Колкото пъти се замисля за това, се чувствам зашеметена.

— И аз изпитвам същото — сякаш всичко около мен е нереално. — Но е истина.

— И все пак Питър непрекъснато повтаря, че не се чувства Бог…

Марион кимна.

— Да. Но имам чувството, че той… някак се променя. Познавам го отскоро, но така усещам.

— И аз имам същото чувство, а го познавам отдавна.

— Като днес например, с Били. Беше толкова сигурен в себе си.

— Да. Учи се да използва силата си.

— Чудил ли си се някога на какво друго може да е способен?

Дан се усмихна криво, хвърли угарката на чакъла и каза:

— Знаеш ли, аз съм йезуитски възпитаник, но и прагматик. Бях такъв поне доскоро. Дори бях започнал да губя вярата си. А сега…

Връщаха се в къмпинга. Питър седеше на задната седалка на маздата.

В гласа му звучеше вълнение, каквото Дан не беше чувал досега. Не знаеше дали е за добро, или за лошо.

— Толкова много неща се случиха напоследък, че почти бях забравил колко е хубаво да изнасяш проповеди — каза Питър.

Фаровете осветяваха големите листати дървета от двете страни на пътя.

— Наистина ли? — попита Марион.

В огледалото за обратно виждане светеше фарът на мотоциклета на Били.

— Почувствах такова единение с хората. Те действително се нуждаеха от мен тази вечер. Искат да отида пак, когато се събере цялото паство.

— Няма ли да продължим да пътуваме? — попита Ма рион.

— Нали трябваше да се крием?

— Знам — отговори Питър. — Трудно е да ви обясня, но чувствам, че трябва да говоря на онези хора. Те се нуждаят от напътствия.

Уплашени са. Несигурни. Объркани.

— Като нас, а? — обади се пак Марион.

Питър продължи да говори възторжено, без да обръща внимание на забележката и.

— Да ходя по света — Може би съм избран точно за това да помагам на хората.

— Мислех, че дойдохме с теб, за да те пазим и да ти помагаме да се криеш.

— Знам — отговори Питър. — Съзнавам всичко това. Не съм забравил.

Само си помислих, че да се крия не е най — добрият начин.

— Какво искаш да кажеш? — попита Даниел.

— Ами че когато съм сред хората и всички ме виждат, Ватиканът няма да ми посегне.

— Хм. Може би — рече Марион.

— Разбира се! Ако се крием и никой не ни вижда, и онзи тип ни открие, какво мислите, че ще стане?

— Ще те предаде на Ватикана и ще убие Марион и мен — отговори Дан.

— И никой няма да разбере.

— Точно така. Анонимността може да не е в наша полза. Помислете за това.

— Знам ли — рече Дан. — Мисля, че поемаме огромен риск. Ти не видя онзи главорез. Нямаш представа на какво е способен.

— Е, не забравяй, че имам някои „дарби“. Мисля, че не трябва да се страхуваме от никого.

— Освен може би от самите себе си — каза Марион. На лицето й се че теше напрежение. Тя погледна Питър, сетне Дан. — Не знам за вас, но аз се страхувам.

Клиърфийлд, Пенсилвания — Тарджено. 30 август 1998

Точно така — Клиърфийлд. Селце в Пенсилвания. Това обаждане до Ватикана беше първият му доклад, откакто бе пристигнал в Америка.

Беше потресен от онова, което бе узнал, но подготовката и опитът не му позволяваха да издава вълнението си. Все пак изводите от наученото никак не му харесваха…

— Трудно ли го проследи?

— Разбира се, че не. Електронното устройство в колата им предава накъде се движат.

— Отлично. Кога ще го доведеш?

— Не бързай толкова. Имам много работа. Първо трябва да ти кажа някои интересни неща.

— Чакам — рече Франческо.

„Естествено, че ще чакаш“ помисли Тарджено.

— Спряха да пренощуват. Утре ще разпитам някои от селяните.

— За какво? — нетърпеливо попита йезуитът.

— Трябва да знам какво прави. Не смея да го следя отблизо, откакто на пусна Ню Йорк. Пътува с още двама.

— Необходимо е да науча повече за взаимоотношенията им.

— Изобщо не ми пука какви са взаимоотношенията им! Искам да го доведеш тук — извика отец Франческо.

Гласът му се чуваше толкова ясно, сякаш беше в съседната стая, а не на хиляди километри.

— Знам.

— Кои са хората, които пътуват с него?

В гласа на йезуита прозвуча нотка на безпокойство, но той направи всичко възможно да го прикрие. Тарджено въздъхна.

— Приятелят му от семинарията, Елингтън. Сигурно вече разполагаш със сведения за него.

— Разбира се. А другият?

— Марион Уиндзор, журналистка от нюйоркската телевизия. Нямаше информа ция, че Каренца я познава.

— Или е бил много предпазлив, или дружбата им е отскоро.

— Повярва ли вече в това, което ти казах?

Тарджено всмукна от цигарата и издиша тежкия парлив дим.

— Не знам какво да вярвам. Чух разказа ти и получих потвърждение за инцидента на летището, но…

— Какво?

— Разпитах приятеля му Елингтън. Той счупи спринцовката ми и затова ня маше терапия с опиати и се наложи да прибегна до сандъка с инструменти.

— Отвращаваш ме.

— И въпреки това търсиш услугите ми. Значи все пак постъпвам правилно.

— Стига вече! — извика йезуитът. — Разказвай!

Тарджено изреди накратко мъченията, на които бе подложил Елингтън, и добави, че наблюдавал апартамента му до пристигането на Каренца и жената.

— Поставих устройствата на колата и зачаках. Когато излязоха, Елингтън беше с тях.

— Какви ги дрънкаш?

— И беше напълно изцерен.

— Изцерен?

— Нямаше дори белези. Все едно не го бях докосвал.

— Тогава Каренца го е възстановил?

— Какво друго може да е станало? Казвам ти, Вани, накълцах го като пече на патица.

— Той е Божият агнец! Наистина успяхме!

— Щом казваш…

— Много си тъп — прекъсна го йезуитът. — Каренца изгори ръката на прия теля ти и изцери една от жертвите ти, а ти още не вярваш!

— Вярвам единствено в себе си. Той е само някаква приумица на природата.

— Да, но с власт, която ти не проумяваш. И с която не можеш да се срав ниш. И знаеш ли, мисля, че се страхуваш от него.

— Може би. Човек, който не се страхува, обикновено не остарява.

— Добре. Друго?

— Ще продължа да го следя чрез електронното устройство. Мога да разбера какво прави, като задавам подходящи въпроси. Трябва да науча повече за жертвата си, преди да я прибера. Какви са навиците му, потребностите.

Плановете. Всичко това ще определи стратегията ми. Не мога да отида при него ей така и да му заповядам да се върне в Рим. Вече знаем, че със си ла не става.

— Прави каквото искаш, но ми трябва жив.

— Разбирам. Не ме обиждай.

Франческо се изсмя. — Не мисля, че това е възможно. Но трябва да ти кажа, че ако повредиш стоката, ще бъдеш наказан с „изключително предубеждение“, както го наричаш.

— Това обещание ли е?

— За съжаление, да.

— Дочуване, отче. Ще ти се обадя, когато науча нещо ново.

Тарджено се върна във взетата под наем кола — черна, — тъмни стъкла и отличен мотор. На предната седалка лежеше куфарчето със сканиращото устройство. Мигащата стрелка върху географската карта показваше къде се намира колата на Уиндзор. Беше й поставил две електронни устройства, когато тя паркира във Фордам. Едното беше грубо-направен фалшификат.

Тарджено знаеше, че ако го намерят, едва ли ще търсят други. Само профе сионалист от висока класа би се сетил да търси мъничкия керамичен предавател, който приличаше на петънце кал върху регистрационния номер.

Включи климатичната инсталация, запали цигара и вдъхна острия тежък аромат на турския тютюн. В същия миг скенерът започна да писука. Стрел ката взе да пулсира и да променя координатите си.

Те се придвижваха, но нямаше да ги изгуби.

Мислите на Тарджено бяха спокойни, но в чувствата му се прокрадна неже лана тревога. В главата му се въртеше нещо, което йезуитът бе казал.

Нямаше съмнение — Тарджено се страхуваше от жертвата си. Е, това е благоразумно, когато имаш работа с неизвестното. Но наистина ли не се интересуваше кой точно е Каренца?

Възможно ли беше да е Иисус Христос?

Ако беше така, цялата игра на котка и мишка се свеждаше до пълна глупост.

Имаше ли смисъл да се будалка със Сина Божи?

Уорънтън, Индиана — Уиндзор. 14 октомври 1998

Не беше за вярване, но прекараха в Пенсилвания месец и половина, че и повече. Дан искаше да се махнат, но Питър се увлече от радушния прием на слушателите си. Най-после отново поеха на юг. Марион шофираше по междущатската магистрала, а Били и Лорийн ги следваха с кафяво-черния „Харли Дейвидсън“. Смятаха да се отдалечат колкото е възможно повече от Ню Йорк. Прекосиха Синсинати и влязоха в Кентъки. Трябваше да решат дали да продължат на запад към Сейнт Луис, или на юг, към Нашвил. Били и Лорийн искаха да разгледат световната столица на кънтри-музиката, на Даниел му беше все едно. Питър беше необичайно мълчалив и часове наред гледаше през прозореца. Гласува за Сейнт Луис, но без особен ентусиазъм.

Когато излязоха от магистралата край едно градче на име Уорънтън, по местното радио съобщиха за последното развитие на работническия бунт в близкия Бвънсвил. През последните три дни големият завод за производство на корейски автомобили бил разтърсван от вълнения, след като управата призовала всички работници да участват в програмата за физическо и умствено развитие. Имало кървави сблъсъци между щатската полиция, охраната на завода и няколкото хиляди работници, които демонстрирали пред цеховете. Един работник бил убит от охраната и оттогава заводът бил обсаден. Марион беше отразявала подобни събития и моментално изпита съпричастност към колегите си от Евънсвил.

— Съвсем близо е — обади се внезапно Питър. — Може би трябва да отидем и да помогнем.

— Глупости! Нали бягаме и се крием.

Той не каза нищо, но когато след малко спряха в един къмпинг, за да хапнат, отиде уж до тоалетната и не се върна.

Намериха го пред завода. Но първо видяха мигащите светлини на пожарните, полицейските микробуси и телевизионните коли. Навсякъде гъмжеше от полицаи и други униформени служители. Разнасяше се мирис на димни бомби и сълзотворен газ. Във въздуха отекваше шумът на огромната тълпа. Чуваше се мегафон, от който ехтеше неприятен глас, вероятно на работническия водач.

Пред портите бяха натрупани чували със слама, а зад тях се извисяваше водонапорната кула с надпис ЮЗАНГ, На импровизираната трибуна стояха двама мъже и говореха на тълпата. Полицаи и пожарникари се суетяха около огромното кипящо множество, обсадило входа на автомобилния завод. Тук-там възникваха юмручни схватки. Изнесоха носилка с някакъв окървавен човек.

— О, Боже, каква гадост! — възкликна Даниел.

— Виждала съм и по-неприятни сцени — каза Марион. — Хайде. Ако Питър е там, трябва да го намерим.

Слязоха от колата, тя отвори багажника и извади видеокамерата. Закачи журналистическата карта на ревера си и подаде прожектора на Даниел.

— Вече си техническо лице.

— Страхотно! — извика Били. — Ще падне търкал. Тъкмо работа за мен.

Не, Били — строго каза Марион. — Дойдохме, за да намерим Питър. Чу ли?

— Само се пошегувах, Марион. Аз съм превъзпитан, забрави ли?

Тръгнаха към тълпата.

Дръж високо прожектора, все едно че снимаме — каза Марион на Даниел.

— А няма ли да снимаме?

— Не е задължително.

Мъжът с мегафона подстрекаваше протестиращите да щурмуват портите на завода. Призиви за власт и контрол се сипеха над множеството като възпламенителна течност върху горещи въглени. Въздухът сякаш пращеше от напрежение. Нещата взимаха опасна насока и Марион се надяваше, че снимачната техника ще запази нея и Дан, докато се промъкваха сред работниците. Вгледа се в лицата им и се учуди, че има толкова много жени.

Изведнъж нападнаха Лорийн. Една ръка се протегна и сграбчи Лорийн за рамото, друга се плъзна по гърдите й. Тя се обърна и заплю досадника, после го ритна между краката. Писъкът му се изгуби сред всеобщия шум.

— Ето го! — изкрещя Били.

— Къде? — попита Марион.

— Най-отпред. Спори с онзи с мегафона.

— Страхотно — каза Дан. — И как ще го измъкнем от там?

— Трябва да опитаме — отговори Марион. — Усили светлината докрай, микрофона — също и върви след мен.

Докато си проправяха път сред работниците, микрофонът започна да улавя думите на Питър и водачите на стачката.

— Кой си ти, по дяволите? — попита един от тях. Беше с бяла каска.

— Ваш приятел — усмихнато отговори Питър.

— Да-да — рече вторият водач, килна назад бейзболната си шапка, скочи от чувалите със слама и застана пред Питър.

— Обзалагам се, че си внедрен от федералните власти.

Затова изчезвай, приятел, докато не си загубил хубавите си зъбки.

Хората около Марион крещяха, но тя се съсредоточи върху разговора, който чуваше в слушалките. Питър сложи ръка на рамото на мъжа.

— Но аз наистина съм ваш приятел. Вярваш ми, нали?

Може би докосването оказа въздействие. Или гласът на Питър. Но Марион забеляза внезапна промяна в държането на работническия водач.

— Добре. Какво мога да направя за теб?

— Помогни ми да се кача горе при приятеля ти.

След миг Питър вече говореше в мегафона.

В напевния му глас имаше нещо, което мигновено прикова вниманието на хората. Думите не бяха толкова важни, по-скоро начинът, по който говореше.

Питър говореше на работниците неща, които не искаха да чуят, но те не можеха да спрат да го слушат. Марион реши да включи камерата. Имаше чувството, че ще стане нещо интересно. Питър явно оказваше въздействие върху тълпата. Още щом отвори уста, всеобщото вълнение намаля. Само след секунди всички го слушаха.

Как ли го постигна?

— Всеки от вас знае, че насилието няма да реши проблема ви — уверено почна той.

Тълпата се развика и засвирка, после стихна. Имаше нещо страховито във влиянието му над хората. Въздействието му беше убедително, почти хипнотично. — Трябва да се замислите защо всъщност сте тук. Защо излагате на риск сигурността на семействата си, здравето си и безопасността си? В името на какво? Защото не искате да участвате в програмата за физическо и умстве но развитие ли? От какво се страхувате? Че ще се почувствате по-добре? Че ще живеете по-дълго? И че ще бъдете по-продуктивни?

Марион слушаше и наблюдаваше реакцията на тълпата. Беше напълно озадачена. Питър не казваше нещо потресаващо. Логиката му, макар и здрава, не беше неоспорима, нито съкрушителна. И въпреки това хората го слушаха жадно.

И изведнъж колата край трибуната експлодира… По-късно Марион научи от Били, че след като чули думите на Питър, бомбаджиите решили да махнат взривното устройство от микробуса на заводската охрана, ала някой объркал жиците…

Патрулната кола се взриви като оранжево цвете. Експлозията втрещи всички. Над тълпата се посипаха отломки горещ метал и части от човешки тела.

Ченгетата и охраната се опитаха да запазят самообладание. Докато работниците стояха вцепенени, тактически полицейски части ги обградиха. Заводската охрана насочи оръжията за борба с масовите безредици, пожарникарите извадиха маркучите. Действаха в синхрон, като светкавична атака.

Върху насъбралото се множество се изсипа дъжд от гумени куршуми. Водните струи събориха работниците на земята. Все едно се разразяваше ураган.

— Негодници! — извика Дан.

— Трябва да отидем при него! — изкрещя Марион.

Заводската охрана изстреля нов залп от гумени куршуми и повали първите редици. Питър и мъжът с бялата каска гледаха безпомощни безредицата. Притиснати в средата на тълпата, Марион и Дан бяха предпазени от водните струи и гумените куршуми, но не можеха да мръднат. Огромното море от хора се вълнуваше във всички посоки и те нямаха друг избор, освен да се оставят на променящото се течение. Марион се отдалечи от Били и Лорийн, после изчезна и Дан. Гневът на тълпата бушуваше като горски пожар. Работниците щурмуваха портите и Питър, сякаш го обвиняваха за обрата в събитията. Да, той бе станал главната мишена на атаката им. Марион беше сигурна, че ще го убият.

Погледна в обектива на камерата и видя, че Питър стои на импровизираната трибуна с разперени ръце. Викаше нещо и макар че нямаше мегафон, Марион чу думите му.

Всички ги чуха.

— Не! Спрете!

Гласът му отекна като гръмотевица. Ченгетата, охраната и работниците се обърнаха към самотния мъж, който им заповядваше да престанат. За миг настъпи такава мъртвешка тишина, че Марион усети как кожата й настръхва.

Питър вдигна ръце и блесна светкавица. Изневиделица се развилня дъждовна буря. Всичко се намокри за секунди. От маркучите продължаваше да струи вода, но никой не й обръщаше внимание. Хората пощуряха. Близо до Питър някой стреля във въздуха. Последваха още изстрели. Към импровизираната трибуна полетяха тухли. Мълнии осветяваха сцената. Всички едновременно се втурнаха към заводските порти. Марион продължи да снима.

Светкавиците се сипеха като водопад.

— Спрете! — прогърмя гласът на Питър. — Веднага!

Даниел беше успял да се добере до Марион. Отново блесна мълния. Някой изкрещя и посочи портите. Всички вдигнаха очи нагоре и на лицата им се изписа благого вение.

— Господи… — промълви Дан.

Водонапорната кула светеше. Светеше и Питър — в странно сияние, което лудешки искреше около тялото му. Стоеше неподвижен, протегнал ръце над тълпата. Сиянието се усили и на Марион й се стори, че той за миг се издигна над платформата. Тълпата ахна.

— Вървете си — тихо каза Питър.

Вдигна ръка към водонапорната кула и тя се взриви, сякаш ударена с ракета. Но вместо с вряла вода и горещи отломки въздухът се изпълни с рози. Едно нежно розово листче се спусна от невероятна височина и леко докосна лицето на Марион. Разнесе се приятно ухание, после листецът падна на мокрия блестящ асфалт и изчезна.

Цареше пълна тишина. Хората започнаха да се разотиват, всеки потънал в мислите си. Марион се почувства изтощена и пречистена. Какво беше станало? Сърцето й биеше като обезумяло. Внезапно нощта стана тежка и потискаща. Питър бе изчезнал в мрака.

— Видя ли? — тихо попита Дан.

— Да. Рози — потресена прошепна тя.

Поклати глава и тръгна към колата. Там, където допреди няколко минути буйстваше тълпата, сега блестеше само мокрият асфалт, Били и Лорийн дотичаха при тях.

— Той е Господ! — извика Били.

— Тихо, Били. Мълчи.

— Но това е истина! И ти го знаеш!

И изведнъж млъкна и се разплака.

Колите и микробусите около тях се изнизваха в мрака. Пожарните напускаха паркинга. Марион стигна до маздата, отвори багажника и прибра камерата и прожектора, Дан й помогна, после сложи ръка на раменете й и попита:

— В какво се забъркахме?

— Не знам — отговори тя.

Обърна се и видя Питър. Стоеше до колата. Сякаш се бе материализирал от нищото. Побиха я тръпки. Питър ги изгледа с глуповата усмивка и каза: — Видяхте ли? Знаех, че мога да помогна. — Да, приятелю — съгласи се Били.

— Ще тръгваме ли? — попита Марион и посочи опустелия паркинг.

Една патрулна полицейска кола прибираше последните демонстранти.

Питър сви рамене.

— Защо не?

Качиха се в маздата. Питър моментално заспа на задната седалка и остави Марион и Даниел унесени в мислите си. Тя беше твърде стъписана и объркана, за да говори. Дан като че ли искаше да се разтовари, но я погледна и не каза нищо.

През нощта Марион се събуди, излезе навън и се взря в необятната звездна шир.

Беше започнала да разбира докъде ще доведе приключението им. Знаеше, че ще става все по-трудно да пренебрегва знаците и аналогиите. Сходствата бяха очевидни и основателни. Съзнаваше, че ще стане съпричастна на най-сензационната история на десетилетието, а може би и на всички времена.

Зачуди се дали ще има сили и смелост да издържи докрай.