Кръвта на боговете

ПРОЛОГ

Не всички бяха опетнени с кръв. Тялото му лежеше на студе­ния мрамор, неподатлив за червените струйки, които се стичаха по пейките. Отдалечаващите се поглеждаха назад поне веднъж, неспособни да повярват, че тиранинът няма да се надигне. Це­зар се беше борил, но те бяха прекалено много, прекалено твър­до решени.

Не можеха да видят лицето му. В последните си мигове во­дачът на Рим беше издърпал гънките на тогата си и бе покрил главата си, докато го блъскаха и пробождаха. Бялата тъкан бе цялата в разрези. Беше изпуснал червата си, когато се свлече и падна на една страна, и сега миризмата изпълваше театъра. Нямаше никакво достойнство в мъжа, когото бяха убили.

Над двайсет души бяха омърсени с насилието и някои от тях все още дишаха тежко. Около тях имаше най-малко два пъги повече свидетели, които не бяха извадили оръжие, а бяха оста­нали настрана и бяха гледали, без да помръднат и пръст, за да спасят Цезар. Извършителите все още бяха като зашеметени от насилието и топлата кръв по ръцете си. Мнозина бяха служили във войската. Бяха виждали смърт, но в далечни страни и гра­дове. Не и тук, не и в Рим.

Марк Брут прокара длани по острието на меча си и по тях останаха червени петна. Децим Юний го видя и изпаднал в страхопочитание, също беляза ръцете си с прясната кръв. Оста­налите почти благоговейно повториха действието. Брут им бе казал, че няма да останат обременени с чувство за вина. Че са спасили държавата от тиранин. Зад него те направиха първите крачки към широката ивица светлина, водеща навън.

Когато излезе на слънце, Брут пое дълбоко дъх. Спря на пра­га и остави топлината на лъчите да го изпълни. Беше облечен като войник, единственият мъж с броня и с гладиус[1] на кръста. Макар да наближаваше шейсетте, голите му загорели крака бяха все още силни, здраво стъпили на земята. В очите му има­ше сълзи, но се чувстваше така, сякаш сянката на възрастта и предателството се разпръскват, а белезите по кожата му изчез­ват; сякаш се превръщаше в нов човек.

Чу как мъжете в тоги се събират зад гърба му. Касий прис­тъпи до него и го докосна по рамото, за да го успокои или може би да засвидетелства подкрепата си. Брут не го погледна. Лице­то му бе обърнато към слънцето.

- Сега можем да го почетем - каза той, сякаш говореше на себе си. - Можем да трупаме слава върху паметта му, докато не бъде смазан под тежестта й.

Касий въздъхна. Звукът беше като досадно стържене.

- Сенатът очаква вестта, приятелю - тихо рече Касий. - Да оставим стария свят тук.

Брут го погледна и жилавият сенатор почти се присви от онова, което видя в очите му. Моментът се проточи. Никой от стоящите зад тях не издаде нито звук. Макар да бяха участвали в убийство, едва сега започваха да се страхуват от града. Бяха повлечени като есенни листа от вятъра, загърбили здравия ра­зум, оставили се да ги водят по-силните. Реалността се носеше из въздуха, сякаш Рим беше пресъздаден в златистите прашин­ки. Без да каже нито дума повече, Брут излезе навън. Остана­лите го последваха.

Улиците бяха оживени: хиляди товари и стоки бяха изложе­ни на всеки свободен перваз и направо по каменната настилка, препречвайки пътя. Вълна от тишина се носеше от театъра на Помпей и изчезваше зад сенаторите, но оставаше с тях, докато те вървяха към форума. Улични продавачи, слуги и граждани замръзваха при вида на почти шейсет души с бели тоги, водени от човек с броня, който крачеше енергично напред, а дясната му ръка току посягаше към дръжката на меча.

Рим и преди беше виждал хиляди подобни процесии, но у онези, които се изкачваха по Капитолия, нямаше радост. Хората си шепнеха, побутваха се и сочеха червените петна по ръцете им и все още ярката кръв по дрехите. Клатеха уплашено глави и се отдръпваха, сякаш групата носеше опасност или някаква заразна болест.

Брут крачеше на изток и нагоре по хълма. Изпълни го стран- но очакване, първата истински емоция, откакто бе забил желя­зото в най-големия си приятел и бе почувствал потръпването, което му каза, че острието е достигнало сърцето. Копнееше да види форума и сградата на Сената, каменния център на огром- ната република. Трябваше да положи усилие, за да не ускори крачка, да запази бавното темпо, което колкото запазваше дос­тойнството им, толкова и ги защитаваше. Нямаше да избягат от извършеното. Оцеляването им зависеше от това да не показват вина или страх. Щеше да се появи на форума като освободител.

Когато изкачи Капитолия, спря за момент. Виждаше заоби­коленото от храмове открито пространство. Сградата на Сена­та сияеше, бяла и неопетнена, стражите на входа й бяха мъ­нички фигурки в далечината. Слънцето започваше да напича и Брут усети как потта се стича под нагръдника му. Сенаторите зад него пристъпваха от крак на крак, без да разбират защо са спрели. Пътят пред тях бе широк, но тази сутрин от авторитета им не беше останало нищо и нито един от тях, дори Касий или Светоний, не смееше да слезе надолу, без Брут да ги води.

- Ние сме Liberatores[2] - неочаквано рече Брут. - Долу има мнозина, които ще приемат радушно онова, което направи­хме. Има и стотици други, които ще въздъхнат с облекчение, когато научат, че тиранът е мъртъв и че Рим е спасен, че ре­публиката е спасена. Ще има предложение за амнистия и тя Ще бъде гласувана. Всичко това вече е решено. Дотогава не забравяйте достойнството и честта си. Няма нищо срамно в постъпката ни.

Сенаторите се поизправиха, мнозина вдигнаха окървавените си ръце.

Брут отново погледна Касий, но този път изражението му беше радушно.

- Изиграх своята роля, сенаторе. Останалото трябва да го направиш ти. Поведи дребосъците след себе си и внимавай на всяка стъпка. В противен случай ще пострадаме.

Касий кимна и каза иронично:

- Разполагам с гласовете. Всичко е уредено. Ще влезем сво- бодно и ще бъдем посрещнати с почести.

Брут изгледа сурово сенатора, който държеше бъдещето на всички в ръцете си. Касий беше твърд и жилав, не показваше никакви признаци на слабост.

- Тогава води, сенаторе. Ще съм зад теб.

Касий сви устни при този намек за заплаха, но вдигна глава и закрачи към сърцето на Рим.

Докато приближаваха сградата на Сената, чуха надигащи се гласове всъщност глух рев. Огромните бронзови врати бяха отворени и нечий глас се извисяваше над останалите. После изведнъж се възцари тишина.

Брут стъпи на първото стъпало и потръпна. Знаеше, че ня­колкото часа, оставащи до пладне, ще са най-важните в живота му. Кръвта на Цезар беше по ръцете им. Една погрешна дума или необмислена постъпка и собствената им кръв щеше да се пролее, преди слънцето да е залязло. Погледна Касий и отново почерпи сили от увереността му. У сенатора нямаше никакви съмнения. Беше работил дълго и упорито за този ден.

Двамата легионери от двете страни на вратата стояха като ста­туи. Но все пак се поколебаха, когато сенаторът вдигна окърваве- ната си дясна ръка, за да е сигурен, че са я видели, и посочи Брут.

- Брут е мой гост - каза Касий, който вече мислеше за тъл­пата вътре.

- Ще трябва да остави гладиуса си тук, сенаторе - каза еди­ният легионер.

Нещо в начина, по който го погледна Брут, го накара да по­сегне към меча си, но Касий се изкиска.

- Предай си оръжието, Бруте. Не поставяй човека в неудоб­но положение.

Брут неохотно разкопча колана си и изхлузи ножницата, вмес­то да извади острието и да посече войника. Предаде меча си и забърза да настигне Касий, обхванат от внезапен яд, макар да не знаеше защо точно. Юлий никога не бе спиран на входа на тази сграда. Дразнещо бе, че му напомнят за положението му точно в момента на личния му триумф. В сградата на Сената Брут беше просто римски офицер, високопоставен, но без цивилен ранг. Е, това можеше да се поправи. Цезар вече бе мъртъв и всички про­вали и неуспехи в живота му можеха да се поправят.

Тази сутрин в Сената имаше над четиристотин души. Брут познаваше повечето след многото години, през които бе стоял до Цезар, но едно лице прикова вниманието му. Бибил. Преди години той бе избран за консул заедно с Цезар, но между два­мата се бе случило нещо и Бибил така и не бе стъпил повече в Сената. Внезапното му завръщане говореше много за промени­те във властта - и за това колко хора вече са научили за стана­лото. Брут забеляза, че Бибил се е състарил ужасно през годи­ните в изолация. Беше станал още по-тлъст, с тъмни торбички под очите и паяжина спукани капиляри по бузите. Двойната му гуша беше ожулена, сякаш се бе бръснал за първи път от ме­сеци. Погледът му беше трескав и Брут се запита дали вече не е започнал да пие, за да отпразнува смъртга на стария си враг.

Новината на Касий едва ли щеше да предизвика голям шок: повечето сенатори изглеждаха самодоволни, споглеждаха се многозначително и си кимаха като девици, споделящи обща тайна. Брут ги презираше, мразеше ги заради префърцунените им маниери и помпозното им мнение за собствената им значи­мост. Беше виждал Египет, Испания и Галия. Беше се сражавал за републиката, бе убивал за нея, а те си седяха тук, дрънкаха глупости по цял ден и не знаеха нищичко за хората, които про­ливаха кръвта си за тях по бойните полета.

Касий пристъпи към трибуната. Навремето тя бе символ на римската мощ, изработена от носа на картагенски боен кораб.

Онази трибуна обаче беше изгорена при бунтовете и подобно на много други неша в сградата, тази сега беше само бледо ко­пие на старата. Брут вдигна очи към мъжа, който стоеше на нея, и замръзна. Осъзна, че студеният му поглед не се е откъсвал от него, откакто е влязъл в залата.

Последният консулски мандат на Марк Антоний още не беше завършил. Преди събитията тази сутрин той бе просто пионка на Цезар, но това вече се бе променило. Републиката бе възстановена и Марк Антоний държеше юздите. Той владее­ше положението тук и Брут трябваше да признае, че това му подхожда. Висок и мускулест, Марк Антоний имаше чертите и острия нос на представител на старите римски родове. Никой от Освободителите не знаеше как ще реагира, докато планира­ха покушението. Един от тях, Гай Требоний, беше натоварен със задачата да отвлече вниманието на консула. Брут се огледа и видя младия сенатор. Изглеждаше толкова доволен от себе си, че стомахът му се сви.

Марк Антоний се взираше в него над главите на седналите сенатори и Брут долови потреса му. Консулът беше уведомен или бе дочул разнасяните шепнешком слухове. Цезар беше мъртъв. С тирана бе свършено. Всички знаеха, с внезапна уве­реност осъзна Брут. Но въпреки това думите трябваше да се изрекат.

Касий зае мястото си в подножието на трибуната под изви­сяващия се над него консул. Брут го гледаше как вдига дясната си ръка и докосва дървото като талисман, след което заговори: Днес, на мартенските иди[3], Рим бе освободен от потисни­ка. Нека новината се разнесе до всички. Цезар е мъртъв и ре­публиката е възстановена. Нека сенките на бащите ни ликуват. Нека градът ликува. Цезар е мъртъв и Рим е свободен.

Думите бяха посрещнати с бурни овации. Сенаторите кре­щяха с пълно гърло, като се стремяха да надвикат онези до себе си. Ревяха със зачервени лица и тропаха с крака така силно, че каменният под трепереше. Марк Антоний стоеше с наведена глава, мускулите на челюстта му бяха изпъкнали като тумори.

Внезапно Брут си помисли за египетската царица в чудесната римска къща, която й бе дал Цезар. Клеопатра още не знаеше какво се е случило с бащата на сина й. Представи си в каква па­ника ще изпадне, когато научи. Не се съмняваше, че тя ще съ­бере скъпоценностите си и ще напусне града със скоростта, на която са способни най-добрите коне. Тази мисъл го накара да се усмихне за първи път днес. Толкова много неща предстое­ше да бъдат направени наново през идващите месеци. Цезар бе каго тежест върху града, тежест, която притискаше всички. Сега можеха да се изправят, по-силни и по-добри отпреди. Усещаше промяната във въздуха. Най-сетне бе настъпил неговият момент.

Сенатът ггочти беше забравил как бяха нещата навремето. Брут виждаше как дребосъците отново започват да осъзнават собствената си сила. Вече не бяха прости слуг и. Само за една сутрин, с един раздиращ гърлото рев те отново се бяха превър­нали в мъже. Той им беше дал това. Сведе замислено глава, но когато чу, че Марк Антоний взема думата, вдигна очи, внезапно обзег от подозрение.

- Запазете ред, сенатори - каза Марк Антоний. - След тази новина ни предстои много работа.

Брут се намръщи. Марк Антоний беше прочут поддръжник на Цезар. Неговото време бе свършило. Единственото, което му оставаше, бе да напусне залата с достойнство и да сложи край на живота си.

- На Марсово поле има легиони, които очакват Цезар да ги поведе срещу партите - продължи Марк Антоний, без да по­дозира за раздразнението на Брут. - Трябва да бъдат обуздани преди да са научили новината. Те са верни на Цезар. Към тях трябва да се подходи внимателно, в противен случай ще се раз­бунтува!. Единствено авторитетът на Сената стои между всич­ки нас и анархията, която заплашва да обхване града. Сенатори, запазете ред. - Последните думи бяха заповед, издадена с по- Дълбок и силен глас, за да усмири развълнуваните приказки.

Стоящият на прага Брут поклати кисело глава. Марк Анто­ний не беше глупак, но се опитваше да надскочи самия себе си. Нищо чудно да си въобразяваше, че може да бъде част от новата ера, въпреки че се бе подмазвал години наред на Цезар. Това също бе политика, но Брут знаеше, че сенаторите са все още вцепенени и се мъчат да се ориентират в новия свят. който им бяха натресли. Консулът можеше дори да се спаси, макар че щеше да му се наложи да подбира внимателно всяка своя стъпка. Още имаше стари вражди и Антоний щеше да понесе тежестта на много от гях. Въпреки това, поне за тази сутрин, той все още бе консул.

Трябва да има официално гласуване, преди и един човек да напусне тази сграда - продължи Марк Антоний и силният му глас проехтя в залата. - Ако дадем амнистия на убийците на Цезар, гова ще задуши бунта, преди да е започнал. Гражданите и легионите ще разберат, че сме възстановили справедливост­та и закона, потъпкани преди години ог един-единствен човек. Така че ви призовавам да гласувате така.

Брут замръзна, загризан от червейчето на безпокойството. Ка- сий стоеше до трибуната с леко увиснала челюст. Той трябваше да е онзи, който да призове за гласуване на амнистия. Всичко беше уредено предварително и Освободителите знаеха, че ще победят. На Брут му се прииска да извика възмутено, че фаво­ритът на Цезар ги измества в тази жизненоважна стъпка. Думи­те напираха съвсем ясно в ума му. Цезар беше предавал Рим на Антоний, когато напускаше града да се сражава с враговете си. Антоний беше неговият консул марионетка, маската, която му позволяваше да скрие тиранията си под старите форми на упра­вление. Какво право имаше този човек да говори, сякаш сега той ръководеше новата република? Брут пристъпи напред, но гласът на Марк Антоний продължаваше да отеква над тях.

- Моля ви само за едно - Цезар да бъде обожествен посмъртно. Той беше първият гражданин на Рим. Легионите и народът ще очакват да бъде почетен. Нима онези, които го отстраниха, ще отрекат това? Не бива да има подозрения за срам, нито тайни по­гребения. Нека се отнесем към божествения Юлий с уважение, след като вече си е отишъл от този свят. След като си отиде от Рим.

Поставеният в безизходица Касий се качи на трибуната и за­стана до Марк Антоний. Дори така консулът изглеждаше здрав и силен до слабата му фигура. Преди Касий да отвори уста, Марк Антоний се наведе към него и промърмори:

- Получи своята победа, Касий. Сега не е време за дребни хора и дребни отмъщения. Легионите ще очакват погребение на форума.

Касий постоя неподвижен, обмисляйки думите му. Накрая кимна. Брут остана на мястото си; десният му юмрук беше стис­нал нищото там, където би трябвало да е дръжката на меча му.

- Благодаря на консула Марк Антоний за трезвото му мисле­не - каза Касий. - И съм съгласен с него. Трябва да има най-вече ред и той е по-важен от закона и мира. Нека гласуваме и след това ще имаме възможност да се оправим с обикновените граж­дани и дребните им емоции. Ще почетем Цезар посмъргно.

Сенаторите гледаха Касий. Брут кимна енергично на начина, по който беше поел контрола над положението. На това мяс­то имаше специални служители, чиято задача бе да обявяват гласуването и разискванията, но докато те ставаха от местата си около трибуната, Касий заговори отново, без да им обръща внимание. Нямаше да позволи никакво забавяне тази сутрин, нито щеше да допусне някой друг да вземе думата, преди да е приключил. Брут започна да си отдъхва.

- Онези, които са за пълна амнистия на освободителите на Рим, да станат, за да бъдат преброени.

Брут видя как потящият се тлъст Бибил скача на крака с енер- гичността на юноша. Останалите го последваха миг по-късно. Онези, които вече бяха прави, като Марк Антоний, вдигнаха десните си ръце. Последва момент тишина, след което Касий кимна и напрежението видимо го напусна.

- Против?

Сенаторите седнаха като един и нито един не се осмели да стане. Брут се почувства някак засегнат. Половината от тези хора тук дължаха живота и състоянията си на Цезар. Фамилии­те им бяха свързани с Юлиите, възходът им с неговия възход. Беше ги подбирал един по един през годините - все мъже, кои­то бе искал да почете поради една или друга причина. Брут бе малко разочарован. Тези хора бяха приспособенци, които чу­десно се ориентираха накъде духа вятърът. Цезар заслужаваше нещо повече от Рим, особено на този ден.

Поклати объркано глава и отново си даде сметка за кръвта по ръцете си - тя вече започваше да засъхва. Недалеч на фо­рума имаше фонтан и той искаше да се измие. Докато Касий поздравяваше Сената, Брут се измъкна навън. Взе меча си от стражите и се спусна сковано по стъпалата към площада.

Около фонтана вече се беше събрала тълпа, мъже и жени в разноцветни роби. Докато ги приближаваше, Брут усещаше по­гледите им върху себе си, но самият той не ги погледна. Знае­ше, че новината вече е започнала да се разпространява. Никой не се беше опитвал да я спре.

Разтърка ръце в ледената вода, докарана по акведукт от да­лечните планини, текла по стесняващи се оловни тръби, дока­то не бликне бистра и сладка на форума. Някои ахнаха, когато видяха червеното петно, плъзнало във водата от кожата му, но Брут не им обърна внимание.

- Вярно ли е? - внезапно попита някаква жена.

Брут вдигна глава и разтърка лице с мокрите си длани, усе­щаше грубата четина. Жената беше облечена в скъпа стола[4], разкриваща голо загоряло рамо; изящността й бе подчертана и от косата, прибрана със сребърни фиби. Беше красива, с гри­мирани очи като куртизанка. Брут се запита колко ли други в града задават в момента същия въпрос.

- Кое да е вярно? - попита той.

- Че божественият Цезар е мъртъв, че е бил убит? Знаеш ли нещо? - В тъмните й очи проблясваха сълзи, докато го гледаше как мие кръвта от ръцете си.

Брут си спомни удара, който бе нанесъл преди четири часа и в някакъв друг живот.

- Нищо не знам - каза и се извърна.

Погледът му се насочи към Капитолия, сякаш можеше да види през него огромната сграда на театъра на Помпей. Дали тялото все още лежеше на каменните седалки? Не бяха оставили запо­веди да се погрижат за мъртвия Цезар. За момент усети парене в очите при мисълта, че Юлий може да лежи там сам и забравен. Двамата бяха добри приятели от много, много дълго време.