Кръвта на боговете

1

Октавиан се мръщеше - освен че убиваха през тънките подмет­ки на сандалите, камъните бяха напечени от слънцето и пареха.

Макар Рим да твърдеше, че най-сетне е дал цивилизация­та на Гърция, той почти не виждаше следи от нея в селата по хълмовете. Хората, живеещи във вътрешността, се отнасяха към непознати или с подозрение, или с открита враждебност. Дори простата молба да използваш кладенеца се посрещаше с намръщени физиономии и затръшнаги врати. А през цялото време слънцето печеше неумолимо и изгаряше вратовете им. Октавиан си спомни как се беше усмихнал, когато местният претор му каза, че в Гърция имало места, където един млад римлянин има горе-долу толкова шансове за оцеляване, колко­то и събирач на данъци. Беше преувеличение наистина, но не кой знае колко голямо.

Спря да избърше потта от челото си. Самата земя беше дива, с дълбоки клисури, които сякаш нямаха дъно. Октавиан пое дълбоко дъх. Изведнъж се почувства сигурен, че ще му се наложи да трамбова пеша. Нищо не можеше да достави по-го- лямо удоволствие на местните момчета от това да видят трима римляни с подбити крака да търсят откраднатите си коне.

Беше нащрек, докато се катереше; оглеждаше се за някакъв знак за дрипавата група, след коя го вървяха. Отначало пътеката бе лесна, но после се раздели и отново се раздели. Октавиан не знаеше дали разбойниците знаят, че ще ги преследват, или просто са поели към дома си, изчезвайки из планините по съ­щия начин, по който са го правели и прадедите им в продълже­ние на хиляди години. Огледа се пак. Лесно беше да си пред­стави стрелец, спотаен зад някоя скала.

- Извикайте, ако видите нещо - каза той.

Меценат изсумтя и махна към голите чукари.

- Не съм следотърсач. Ако питаш мен, може да са минали оттук преди час със стадо кози. Защо не се върнем при основната група и да продължим търсенето оттам? Не очаквах да прекарам отпуската си по този начин. Представях си повече вино и по-малко... катерене. - Изпъшка, когато стигнаха едно огромно скално стъпало.

Нямаше никаква следа от пътека и се набраха нагоре, дра- пайки със сандали. Слънцето печеше свирепо, а небето бе тол­кова синьо, че очите ги заболяваха. И тримата бяха плувнали в пот, а единственият им мях с вода вече бе празен.

- Поне хората от селото познават тези чукари - продължи Меценат. - Ще знаят къде да търсят.

Окгавиан нямаше дъх, за да му отговори. Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, докато не им се наложи да използват ръцете си, за да запазят равновесие, а след това продъл­жиха направо на четири крака. Октавиан беше задъхан, когато изкатери чукара и се загледа напред, преценявайки най-добрия път по другия склон. Лабиринтът от сиви скали се губеше в да­лечината, напълно лишен от живот с изключение на гущерите, които се разбягваха пред тях на всяка стъпка.

- Искаш да стоя и да гледам, без да си мръдна пръста, за да им помогна ли? - внезапно рече Октавиан. - Изнасилване и убийство, Меценате. Видя тялото й. Каква чест има в това да пуснем неколцина селяци да ги гонят, а ние да стоим и да гледаме, потвърждавайки всичко, което говорят за римляните? Я стига!

Кимна към избрания маршрут към дъното на клисурата и тръгна надолу. Тук поне беше сянка и камъните бяха по-хладни, но после отново щяха да се катерят нагоре под палещото слънце.

- Трябва ли да ми пука какво казват някакви си гръцки се­ляци? - промърмори Меценат, но толкова тихо, че никой не го чу Меценат беше or толкова стар род, че отказваше да твърди, че е потомък на близнаците, които били кърмени от вълчица, а по-късно основали Рим. Неговите предци, казваше той, прите­жавали вълчицата. Когато се срещнаха за първи път, Меценат беше приел, че тъй като познава Цезар, Октавиан няма да бъде впечатлен от някакъв си римски благородник. След време оба­че осъзна, че Октавиан го възприема като идеала, към който да се стреми той самият. Беше малко огорчаващо в крайна сметка да оправдаеш по-високото си положение. Меценат усещаше, че Октавиан пропуска основното при благородните фамилии. Не беше важно кой си, а кои са предците ти. И в същото време тази проста вяра бе нещо, което не можеше да разбие у приятеля си. Октавиан беше изгубил рано баща си и познаваше бедността. И щом си въобразяваше, че един истински римски благородник трябва да е храбър и почтен, Меценат нямаше никакво намере­ние да го разочарова.

Въздъхна при тази мисъл. Бяха облечени с прости туники и тъмни гамаши. С всяко облекло щеше да им е горещо при катеренето, но гамашите бяха направо ужасни и вече бяха по­тъмнели от пот. Меценат беше убеден, че кожата му под тях се е протрила. Надушваше собствената си пот и бърчеше с погнуса нос, докато се катереше и подхлъзваше обратно надолу Нож­ницата му се заклещи в някаква цепнатина и Меценат изруга, докато я освобождаваше. Настроението му стана още по-мрач- но, когато чу зад себе си смеха на Агрипа.

- Радвам се, че успявам да те забавлявам, Агрипа - рязко рече той. - Така удоволствията от деня вече са пълни.

Агрипа се усмихна мълчаливо, настигна го и го задмина, като правеше грамадни крачки надолу. Флотският центурион беше с една глава по-висок от другарите си и постоянният труд на борда на римските галери само беше увеличил силата в ръ­цете и краката му. Като го гледаше човек, цялото това бъхтене изглеждаше детска работа и той изобщо не беше задъхан, когато стигна дъното. Октавиан го следваше на няколко крачки. Двамата изчакаха Меценат да се домъкне до тях.

- Нали си давате сметка, че на връщане отново трябва да катерим този чукар? - каза Меценат, докато скачаше долу.

- Не искам да споря с теб, Меценате - отвърна Октавиан. - По-лесно ще е, ако просто приемеш, че го правим.

- И то без мърморене - добави Агрипа. Дълбокият му глас отекна от скалите около тях.

Меценат изгледа кисело двамата си приятели.

- Има хиляди различни пътеки през тези проклети камъна­ци. Нищо чудно разбойниците вече да са далеч и да отпиват разхладителни напитки, докато ние тук умираме от жажда.

Агрипа насмешливо посочи прашната земя и когато поглед­на надолу, Меценат видя следите на много хора.

- О рече той и с плавно движение извади меча си, сякаш очакваше всеки момент да ги нападнат. - Все пак си мисля, че са местни пастири.

- Може би - отвърна Октавиан. - Ние обаче сме единствени­те по тази пътека, така че бих искал да съм сигурен.

Той също извади гладиуса си. Беше по-къс с цяла длан от оръжието на Меценат, предназначено за дуел, но бе добре сма­зан и излезе от ножницата с шепот. Металът опари ръката му.

Агрипа също извади меча си и тримата мълчаливо продъл­жиха в клисурата, като стъпваха предпазливо. Без изобщо да го е планирал, Октавиан поведе, с едрия Агрипа от дясната му страна и Меценат от лявата. Откакто се бяха сприятелили, Ок­тавиан беше водач на групата, сякаш друга алтернатива прос­то нямаше. Меценат разпознаваше и оценяваше вродената му увереност. Старите фамилии все трябваше да започват отня­къде, пък било то и с Цезар. Усмихна се при тази мисъл, но усмивката му замръзна, когато заобиколиха една висока скала и видяха някакви мъже да ги чакат в сенките. Октавиан продъл­жи непоколебимо напред, като държеше меча си ниско. След три крачки се озова в сянката на клисурата. Отвесните скали се издигаха високо над главите им. Той спря и погледна хладно мъжете, изпречили се на пътя му.

Зад тях пътеката продължаваше и Меценат видя натоварени мулета, които чакаха търпеливо. Мъжете срещу тях не изглеждаха изненадани или уплашени, може би защото бяха осем на брой; взираха се с жив интерес в тримата млади римляни. Най-едрият от тях вдигна оръжие от друга епоха - огромно парче желязо, което приличаше по-скоро на секира, отколкото на меч. Мъжът имаше черна брада, стигаща до гърдите му; грамадните му мускули из­дуваха охлузения му кожен елек. Здравенякът им се ухили и на местата, където би трябвало да има зъби, се видяха дупки.

- Доста сте далеч от приятелите си - каза на гръцки.

Меценат знаеше гръцки, но Окгавиан и Агрипа не разбира­ха нито дума. Двамата не погледнаха назад заради насочените към тях оръжия, но Меценат долови очакването им.

- Трябва ли да превеждам? - каза той, зарови в ума си за подходящите думи и продължи на гръцки: - Владея високата реч, а твоят селяшки акцент е толкова силен, че едва ге разби­рам. Все едно слушам хрипове на умиращо муле. Говори бавно и ясно, сякаш се извиняваш на господаря си.

Мъжът го погледна с изненада и лицето му потъмня от гняв. Даваше си сметка, че смъртта на римляните ще го направи из­дирван човек, но планините бяха крили трупове преди и може­ха да го направят отново. Той леко наклони глава, преценявай­ки възможностите.

- Искаме онзи, койго изнасили и удуши жената - продължи Меценат. - Предайте ни го и се върнете към късия си безсмис­лен живот.

Водачът на разбойниците изръмжа и направи крачка напред.

- Какво му каза? - попита Окгавиан, без да откъсва поглед от мъжа.

- Направих му комплимент за чудесната брада - отвърна Меценат. - Никога не съм виждал подобна.

- Меценате! - рязко рече Октавиан. - Те трябва да са. Само разбери дали знае кого търсим.

- Е, брада? Знаеш ли кого тьрсим? - продължи Меценат, преминавайки отново на гръцки.

- Мен търсиш, римлянино - отвърна онзи. - Но ако сте до­шли тук сами, сте направили огромна грешка.

Разбойникът погледна нагоре към синьото небе и скалите за издайническо движение, което да разкрие засада или капан. Изсумтя удовлетворено и хвърли поглед към другарите си, които стояха нащрек. Един от тях, черен и слаб, с нос като клюн, сви рамене и вдигна недвусмислено камата си.

Без абсолютно никакво предупреждение Октавиан пристъ­пи напред и с жесток замах преряза гърлото на най-близкия разбойник. Мъжът пусна ножа, хвана се за шията и рухна на колене, като се давеше в собствената си кръв.

Водачът на разбойниците за момент замръзна, а после нада­де яростен рев, който бе подет от останалите. Вдигна меча си, за да съсече Октавиан, но Агрипа скочи, хвана дясната му ръка със своята лява и заби късия си гладиус между ребрата му. Раз­бойникът се сви като продупчен мях и рухна по гръб.

За миг разбойниците се поколебаха, потресени от внезапното насилие и смърт. Октавиан не спря нито за миг. Уби оше един зяпнал бандит с обратен удар в гърлото. Беше заел добра стойка и вкара цялата си сила в замаха, така че почти обезглави противника си. Гладиусът беше създаден точно за такива удари и Октавиан го усещаше като продължение на ръката си.

Останалите щяха да побягнат, ако пътят им не беше препре­чен от собствените им мулета. Принудени да останат, те се бие­ха ожесточено, но римляните бяха обучавани още от деца. Бяха професионални войници, а разбойниците бяха свикнали да се изправят срещу уплашени селяни, които не смееха да вдигнат оръжие срещу тях. Сражаваха се яростно, но безполезно, ата­ките им биваха отбивани и те не можеха да посрещнат ответ­ните удари. Тясната клисура се изпълни с пъшкане и стонове, разбойниците рухваха съсечени. Нито един от римляните не беше с броня, но тримата стояха плътно един до друг и се пазе­ха, докато мечовете им се издигаха и спускаха, а топлата кръв се стичаше по още по-топлата стомана.

Всичко свърши за секунди и накрая прави останаха само Октавиан, Агрипа и Меценат. Дишаха тежко. Октавиан и Агри­па имаха порязвания по ръцете, но не ги забелязваха, все още обзети от възбудата на боя.

- Ще вземем главите им - каза Октавиан. - Съпругът на же­ната ще иска да ги види.

- Всички ли? - попита Меценат. - Една няма ли да е достатъчна?

Октавиан погледна приятеля си, пресегна се и стисна рамо­то му.

- Справи се добре. Благодаря ти. Ще направим торба от дре­хите им. Искам селото да разбере, че тези бандити са убити от римляните. Ще го запомнят. И подозирам, че ще извадят най- доброто си вино и ще заколят една-две кози или прасета. Може дори да си намериш момиче, склонно да ти пусне. А сега да им отсечем главите.

Меценат се намръщи. От дете беше заобиколен от слуги, които угаждаха на всяка негова прищявка, но въпреки това Ок­тавиан някак успяваше да го накара да работи и да се поти като домашен роб. Ако някогашните му наставници го видеха, че­люстите им щяха да увиснат от изумление.

- По тези места дъщерите са мустакати колкото бащите си - отвърна той. - Може би след като се стъмни напълно, но не и преди това.

Навъсено се зае с гадната задача да реже глави. Агрипа също се захвана за работа и замахваше здраво, за да разсече прешлените.

Октавиан клекна до тялото на водача на разбойниците и погледна в изцъклените му очи. Кимна на себе си, повтаряйки наум движенията от сражението. Едва сега забеляза разреза на ръката си. Кървеше обилно. Беше на двайсет и това не бе пър­вата му рана. Просто щеше да добави още един белег към вече съществуващите. Започна да сече главата, като я държеше за мазната брада.

Конете още си бяха там, където ги бяха оставили, умиращи от жажда и едва държащи се на крака, с подути езици.

Слънцето залязваше, когато тримата римляни отново вля­зоха в селото с двете торби, от които капеше кръв. Местните мъже се бяха върнали гневни и с празни ръце, но настроение­то се промени, когато Октавиан отвори торбите и изсипа съ­държанието им в прахта. Съпругът на жертвата се просълзи, прегърна го и започна да го целува, като спря само колкото да изрита главите към стената на къщата си, след което отново се опита да смаже Октавиан в прегръдката си. Нямаше нужда от преводач. Накрая оставиха човека и децата му да скърбят за загубата си.

Другите селяни извадиха на открито грубо сковани маси и донесоха храна и напитки от прохладни мазета, за да угостят младежите. Както си бе представял Октавиан, ги тъпчеха с чу­десно месо и ги наливаха с бистра течност с вкус на анасон. Тримата пиеха без мисъл за утрешния ден и не отстъпваха в броя чаши на местните мъже, докато селото не започна да се размътва пред очите им. Само неколцина селяни говореха ла­тински. но това като че ли нямаше никакво значение.

В мъглата на пиянството Октавиан осъзна, че Меценат му повтаря някакъв въпрос. Заслуша се замаяно, после се изсмя и смехът му премина в ругатня към собствената му непохватност, когато разля чашата си.

- Не го вярваш каза той на приятеля си. - Не случайно го наричат Вечния град. Римляни ще има и след хиляда години, че и повече. Или си мислиш, че някой друг народ ще се надигне и ще стане наш господар?

Загледа с пиянска съсредоточеност как пълнят чашата му.

- Атина, Спарта, Тива... - започна да брои на пръсти Ме­ценат. Златни имена, Октавиане. Сигурен съм, че мъжете от тези градове са си мислели същото. Когато Александър е про­пилявал живота си във войни в чужди земи, да не би да си е помислял, че един ден римляните ще владеят всичко от единия бряг на морето до другия? Щеше да се смее като магаре, точно както правиш ти сега. - Меценат се усмихна, наслаждавайки се на начина, по който приятелят му се задави от нечувания коментар.

- Пропилявал живота си? - повтори Октавиан, когато успя да си поеме дъх. - Сериозно ли искаш да кажеш, че Алексан­дър Велики е можел да изживее годините си по-пълноценно? Няма да се съглася с това. Ще бъда строг и благороден римля­нин... - Замълча за момент. Питието бе замъглило мислите му. - Твърде строг и благороден, за да те слушам.

- Александър е имал алчните пръсти на търговец - рече Ме­ценат. - Все зает с нещо, а накрая какво? Прекарал е толкова го­дини в сражения, а дали е нямало да предпочете да ги изживее в забавления, ако е знаел, че ще умре млад в чужда страна? Ако беше тук, можеше да го попиташ. Мисля, че той би предпочел доброто вино и красивите жени пред безкрайните битки. Но ти не отговори на въпроса ми, Октавиане. Гърция е владеела света, така че защо Рим трябва да е по-различен от нея? След хиляда години някой друг ще владее света след нас. - Млъкна, за да откаже поднос нарязано месо и да се усмихне на двете старици, които не разбираха нито дума ог разговора им.

Октавиан поклати глава, остави чашата си много внимател­но и също започна да брои на пръсти.

Първо, защото не можем да бъдем победени във война. Второ... защото ни завиждат всички народи, управлявани от дребните си царе. Те искат да станат като нас, а не да събарят онези, на които завиждат. Трето... не се сещам за трето. Но и тези аргументи са достатъчни.

- Само два не са достатъчни! -- възрази Меценат. - Бих от­стъпил, ако бяха три, но два!? Навремето гърците са били най- великите воини на света. - Той се престори, че хвърля щипка прах във въздуха. - Толкова за величието им. Нищо не е оста­нало от него. Толкова за спартанците, а навремето само някол­костотин от тях са всели ужас в персийската армия. Другите народи ще се учат от нас, ще заимстват методите и тактики­те ни. Признавам, че не мога да си представя нашите войници да претърпят поражение от някакви си мръсни племена, без значение какви трикове са откраднали от нас, но това не е не­възможно. Да видим другия ти довод - че искат онова, което имаме. Така е, но ние също искахме културата на гърците. И какво направихме? Нима дойдохме смирено и ги помолихме да я споделят с нас? Не, Октавиане! Взехме я, копирахме техните богове, построихме храмовете си по техен образец и сега се преструваме, че всичко това е било наше открай време. Един ден някой ще направи същото с нас, а ние няма да разберем как е станало. Така че и двата ти аргумента са прах под сандалите ми. - Той вдигна крак и посочи земята. - Виждаш ли ги? Виж­даш ли доводите си?

От съседната пейка, на която се беше излегнал Агрипа, се чу сумтене.

- Маймунякът се събужда! - радостно възкликна Меценат.

- Има ли да добави нещо нашият осолен приятел? Какво ново от флота?

Агрипа беше скроен по различни размери от селяните и пейката стенеше и се огъваше под масивното му тяло. Докато се размърдваше, изгуби равновесие и едва успя да се задържи, опрял мускулеста ръка в земята. Надигна се с въздишка и из­гледа кръвнишки Меценат, после се наведе напред и опря лакти върху голите си колене.

Не можах да заспя от вашето кудкудякане.

- Собственото ти хъркане те нарича лъжец, макар че аз не бих го направил отвърна Меценат, докато приемаше поредна­та пълна чаша.

Агрипа разтърка лице и почеса къдравата си черна брада, която беше отгледал през последните седмици.

- Така че ще кажа само едно, преди да си намеря по-удобно и по-тихо местенце за сън - с прозявка продължи той. - След нас няма да се появи друга империя, защото сме достатъчно богати, за да издържим срещу всяко ново племе или държава. Плащаме на стотици хиляди, даже на милиони мъже с мечове и копия по всичките ни земи. Кой може да се изправи срещу нас, без цялата мощ на Цезар да се стовари отгоре му?

- При теб всичко винаги опира само до пари, нали, Агрипа? - отвърна Меценат и очите му проблеснаха закачливо. Харес­ваше му да дразни здравеняка и двамата го знаеха много добре.

- Още мислиш като син на търговец. Не съм изненадан, разби­ра се. Това е в кръвта ти и просто не можеш да се сдържиш, но макар Рим да е пълен с търговци, неговото бъдеще и съдбата му се решават не от тях, а от благородните класи.

Агрипа изсумтя. Вечерта ставаше хладна и той разтърка го­лите си ръце.

- Самият ти каза, че благородният човек би прекарал живота си в развлечения, вино и красиви жени - посочи той.

- Значи си слушал? Не знам как си успял да го направиш покрай ужасното си хъркане. Рядък талант си, да знаеш.

Агрипа се ухили и белите му зъби лъснаха на фона на чер­ната брада.

- Бъди благодарен за произхода ми, Меценате. Мъже като баща ми са построили Рим и са го направили силен. А мъже като теб яздят красиви кончета и изнасят впечатляващи речи, както някога са правели Аристотел и Сократ на агората.

- Понякога забравям, че си образован, Агрипа. Всеки път, ко­гато те погледна, нещо в теб ми говори за безпросветен селяк.

- А пък нещо в теб ми казва, че най-много си падаш по ком­панията на мъже.

Октавиан изстена, когато чу заяждането. Главата му се вър­теше и беше изгубил представа за времето.

Хайде се усмирете и двамата. Мисля, че изядохме и изпи­хме всички зимни запаси на тези хора. Извинете се и ми помог­нете да се справим с още една кана.

Меценат повдигна вежди.

- Ама ти още ли си буден? Не забравяй, че ми дължиш един ауреус[5], ако заспиш или повърнеш преди мен. Аз лично се чувствам много свеж.

Октавиан го изгледа продължително в очите и накрая Меце­нат изсумтя и отстъпи.

- Добре, Октавиане. Извинявам се за предположението си, че черепът на Агрипа може да намери призванието си като таран.

- Не си казвал подобно нещо - отвърна Октавиан.

- Но си го мислех - защити се Меценат.

- А ти, Агрипа? Ще бъдеш ли също толкова благороден?

- Мъча се да достигна нивото му, Октавиане, но щом искаш, извинявам се, че казах, че няма да спечели толкова, колкото си мисли, като се продава на час.

Меценат се разсмя, но в следващия момент пребледня и се извърна, за да изпразни съдържанието на стомаха си. Една от стариците промърмори нещо, което той така и не схвана.

- Дължиш ми един ауреус - доволно заяви Октавиан.

Приятелят му само изстена.

2

На сутринта Меценат го мъчеше ужасен махмурлук, но въ­преки това се застави да изпълзи от леглото и да излезе с Аг­рипа на двора. Гръцката къща, която бяха наели за отпуската, беше малка, макар да вървеше с домашен роб, който да се гри­жи за тях. Примижал с едно око заради яркото слънце, Меценат погледна към приятеля си, който се разкършваше енергично, и попита:

- Къде е Октавиан? Още ли спи?

- Тук съм - обади се Октавиан и излезе. Косата му лъщеше от студената вода. Изглеждаше блед и зле, но вдигна ръка за поздрав. Изобщо не си спомням как сме се върнали. Богове, главата ми е спукана, сигурен съм. Да не би да съм паднал някъде?

- В една кана, предполагам. Иначе не - жизнерадостно от­върна Агрипа. От тримата той с най-голяма лекота се отърсва­ше от влиянието на алкохола и сега се наслаждаваше на мъките на другите двама.

- Какви са плановете за последните дни от отпуската, Окта­виане? попита Меценат. - Сигурен съм, че се изкушаваш да ги прекараш в образоване на местните деца или може би гориш от желание да помогнеш на селяните по нивите. Аз обаче чух, че довечера се организира състезание по юмручен бой. Още чакам да науча къде, но гледката ще си заслужава.

Октавиан поклати глава.

- Последното се превърна в бунт, което изобщо не ме учудва. Все така се получава. Същото се отнася и за боя с петли. Не се по­дигравайте. Знаете, че бях прав. Онези трябвате да бъдат убити.

Меценат предпочете да извърне поглед и да не спори.

- Остават ни още два дни - заяви Агрипа. - Мисля, че е най- добре да ги прекараме в упражнения и тичане. Не искам да се върна на кораба си като грохнал старец.

- Виж, Агрипа, това твоето се нарича липса на въображение - каза Меценат. - Първо, ти вече си старец...

- На двайсет и две, с три години по-голям от теб, но продъл­жавай - прекъсна го Агрипа.

- ... мъкнеш твърде много тежест по кокалите си, като съ­щински вол. Онези от нас, които не сме си пропилели годините във вдигане на тежести, не губим толкова лесно форма. Ние сме състезателни коне, нали разбираш, ако не си схванал вед­нага метафората.

- Искаш ли да изпиташ скоростта си срещу моята сила? - с гадна усмивка предложи Агрипа.

Меценат погледна тежкия тренировъчен меч, с който прия­телят му разсичаше въздуха.

- Миналия път ме преби почти до смърт, което изобщо не е честно. При истински дуел ще те надупча, приятелю, но с тези дървени мечове, пълни с олово? Те са сопи за селяци и ти раз­махваш своята с жар. Идеята не ми допада. - Меценат отвори другото си око и примижа към слънцето. Въпреки това се замислям, предвид последния ти инструктаж.

- Това означава, че си научил урока си, така че съм доволен отвърна Агрипа.

Напрежението на пясъчния двор растеше. Меценат не оби­чаше да бъде побеждаван в нищо и Октавиан знаеше, че много го е яд, че го блъскат като малко дете. Агрипа бе толкова едър и силен, че почти не усещаше тежестта на дървения меч и мо­жеше да нанесе на Меценат удар, с който да го зашемети. Окта­виан отвори уста да им отвлече вниманието, но Меценат беше забелязал Стойката с метателни копия на стената — бяха с дълги метални върхове - и лицето му светна.

- Предполагам, че с друго оръжие бих могьл да ти покажа това-онова.

- И да имаш три стъпки по-голям обхват от моя ли? - Очите на Агрипа проблеснаха, но Октавиан не можеше да определи дали от гняв, или развеселено.

- Ако те е страх, ще те разбера - рече Меценат. - Не? От- лично. - Отиде до Стойката, взе едно от дългите оръжия и го прецени на тежест.

Агрипа вдигна дървения меч пред себе си. Носеше само га­маши, сандали и широка туника и изобщо не му се нравеше Меценат да размахва копие около него.

- Стига, Меценате - разтревожено се обади Октавиан. - Ще си намерим някакво добро занимание за днес.

- Аз вече си намерих добро занимание - отвърна Меценат, пристъпи бързо напред и замахна рязко. Агрипа трепна, но все пак поклати глава и попита:

- Сигурен ли си? Това е оръжие за войници, благороднико.

- Мисля, че ще ми свърши работа - отвърна Меценат и вне­запно мушна върха към широките гърди на Агрипа, после се дръпна и отново атакува, но този път към слабините. - О, да, ще ми свърши чудесна работа. Защитавай се, маймуняк!

Агрипа наблюдаваше внимателно Меценат, следеше движе­нията на краката му, позата и очите. Бяха се изправяли невед­нъж един срещу друг и всеки познаваше стила на противника си. Октавиан седна на близката пейка. От опит знаеше, че няма да може да ги спре, докато сами не решат. Макар да бяха приятели, двамата бяха свикнали да побеждават и не можеха да устоят на предизвикателството. Така че той се настани удобно и загледа.

Отначало Агрипа просто отстъпваше от мушкащия връх. Намръщи се, когато той се озова пред очите му, но се измък­на и вдигна тренировъчния си гладиус, за да блокира удара. Меценат беше доволен, че е принудил едрия си противник да премине в защита, и започна малко да преиграва, краката му затанцуваха по пясъка.

Краят бе толкова внезапен, че Октавиан едва не го пропус­на. Меценат се хвърли напред досгатъчно бързо и рязко, за да нанесе рана. Агрипа блокира с ръба на меча си, завъртя се на място и халоса копието с ръка. То се счупи и Меценат го зяпна. Агрипа опря меча си в гърлото му и се изсмя:

- Победа!

Без да каже нито дума, Меценат бутна дървения меч настра­на и се наведе да вземе половината копие. Беше срязано, а сре­зът бе скрит с кафяв восък. Очите му се разшириха и той тръг­на към стойката. Изруга, когато огледа останалите копия, после започна да ги чупи едно по едно на коляно. Агрипа избухна в смях, когато видя вбесената му физиономия.

- Ти ли си го направил? - остро попита Меценат. - Колко време ти отне приготвянето на всяко копие? Що за човек може да направи подобно нещо? Богове, откъде изобщо си знаел, че ще избера тях? Ти си побъркан, Агрипа!

- Не съм побъркан, ами стратег - отвърна Агрипа, като бър­шеше сълзите си. - Ох, какво изражение само. Де да можеше да се видиш.

- Това не е почтено поведение - измърмори Меценат. За не­гово най-голямо раздразнение Агрипа отново се разсмя.

- Предпочитам да съм печелещ селяк вместо губещ благо­родник. Нещата са съвсем прости, приятелю.

Октавиан стана да огледа повредените копия. Внимаваше да не показва, че му е смешно - знаеше, че Меценат и без това ще е непоносим през целия ден, а неговата реакция можеше само да влоши положението.

- Чух, че тази сутрин на пазара ще има пресни портокали в лед. Май един студен сок ще се отрази добре на главата ми. Можете ли да си стиснете ръцете и да бъдете приятели до края на деня? Би ми доставило удоволствие.

- Аз съм съгласен - рече Агрипа и протегна широката си като лопата ръка. Ръката на Меценат изчезна в неговата.

Докато двамата се ръкуваха с подигравателна сериозност, домашният роб изтича на двора. Фидол винаги правеше всич­ко възможно да не се натрапва на гостите и Октавиан не го познаваше добре; беше останал само с впечатлението, че е любезен и тих.

- Господарю, дойде вестоносец с писма от Рим.

Октавиан изстена.

- Обзалагам се, че ме викат да се прибера. Цезар се чуди къде ли е любимият му роднина, не се съмнявам.

Меценат и Агрипа го гледаха с невинни физиономии. Окта­виан махна с ръка.

- Ще трябва да почака още малко. В края на краищата цяла година чакаме тази отпуска. Фидол, погрижи се да настаниш вестоносеца. Отивам до пазара да купя портокали.

- Да, господарю - отвърна Фидол.

Тримата млади римляни се върнаха във вилата малко преди залез-слънце. Влязоха шумно, като се смееха и закачаха трите гъркини, които бяха подбрали по пътя. Меценат ги беше заго­ворил в едно бижутерско магазинче и им бе препоръчал наки­ти, които да отиват на цветовете на очи ге и косите им.

Октавиан завиждаше на таланта на приятеля си - самият той бе лишен от него, въпреки че в лицето на Меценат имаше привилегията да се учи от истински майстор. В цялата работа като че ли нямаше кой знае колко магия. Меценат ги засипа с комплименти и започна да се върти около тях, докато ги увеща­ваше да пробват една или друга дрънкулка. Бижутерът гледаше сдържано и търпеливо, надяваше се, че ще успее да продаде нещо. Доколкото Октавиан можеше да прецени, момичетата бяха разбрали от самото начало какви са намеренията на Меце­нат, но жизнерадостната му увереност беше заразителна.

Октавиан прегърна своето момиче през тънкия кръст, като се мъчеше да се сети как й беше името. Имаше гадното по­дозрение, че не е Лита, и чакаше някоя от приятелките й да я заговори и да го спаси от неудобното положение.

Когато стигнаха портата, Меценат внезапно притисна свое­то момиче към варосания камък и започна да я целува, а ръцете му зашариха по тялото й. Тя носеше на шията си златен медальон, подарък от него. И трите момичета носеха еднакви наки­ти, купени с почти всички пари, които младежите бяха спести­ли за последните няколко дни отпуска.

Агрипа не беше изкарал късмет като другите двама. Щеше да е невероятно да попаднат на три красавици и момичето, кое­то се бе лепнало за него, бе доста едро, с тъмен мустак покрай горната усгна. Въпреки това Агрипа изглеждаше доволен. От доста време не се бяха уреждали с жени, а покрай сушата стан­дартите падаха. Докато чакаха вратата да се отвори, Агрипа погъделичка голото й рамо с брадата си и я накара да се разсмее.

Фидол се отзова тутакси и се затича да вдигне резето. Беше зачервен и дланите му бяха потни.

- Господарю, слава на боговете! Трябва да се видите с вес­тоносеца.

Октавиан потисна раздразнението си. Беше прегърнал пре­красна гъркиня, усещаше топлината на тялото й и последното, което искаше в момента, бе да мисли за Рим и армията.

- Моля те, господарю - каза Фидол. Робът направо се тресеше от вълнение и Октавиан изпита внезапно безпокойство и попита:

- Нещо свързано с майка ми ли е?

Фидол поклати глава.

- Моля те. Той те чака.

Октавиан пусна момичето и нареди:

- Заведи ме при него.

Фидол въздъхна облекчено и Октавиан го последва с бърза крачка, като се мъчеше да не затича.

Меценат и Агрипа се спогледаха. И двамата вече подозира­ха, че вечерта няма да мине според плановете им.

- Това не ми изглежда добре - рече Агрипа. - Дами, имаме баня, на която мнозина биха завидели. Опасявам се, че двамата с Меценат ще трябва да се погрижим няколко часа за приятеля си, но ако сте склонни да почакате... - Видя израженията им. - Не? - Въздъхна. - Е, добре тогава. Ще наредя на Фидол да ви изпрати до града.

Меценат поклати глава.

- Каквото и да е, може да почака малко, сигурен съм. - И изгледа многозначително Агрипа, мъчейки се да го разубеди. На жената в обятията му май също никак не й се искаше да си тръгва и Агрипа изведнъж се ядоса.

- Добре, прави каквото искаш. Аз смятам да разбера какво става.

И влезе в къщата, като остави портата отворена. Меценат повдигна вежди.

- Питам се дали вие трите не можете да усъвършенствате гръцкия на един млад римлянин?

Момичето на Агрипа изсумтя и си тръгна. След двайсети­на крачки се обърна и извика на приятелките си. Те се спог­ледаха и за момент Меценат си помисли, че късметът му се усмихва.

- Съжалявам, Меценате, може би друг път - каза неговото момиче.

Той загледа с копнеж как трите се отдалечават, млади, гъв­кави и с чисто нови златни накити. Изруга и влезе в къщата. Гневът и отчаянието му растяха с всяка крачка.

Октавиан стигна до всекидневната почти тичешком, нерв­ността му се засилваше непрекъснато от шока, изписан на ли­цето на роба. Рязко спря, когато пратеникът се изправи да го посрещне и му подаде пакета, без да каже нито дума.

Октавиан счупи печата на майка си и бързо зачете. Пое дъл­боко дъх, после отново, усещаше как целият настръхва. По­клати глава, седна на близката пейка и запрепрочита редовете отново и отново.

- Господарю... - започна Фидол.

Вестоносецът се наведе, сякаш се опитваше да прочете думите.

- И двамата - вън. Доведете приятелите ми и се махайте - отсече Октавиан.

- Наредено ми е да чакам отговор - кисело отговори прате­никът.

Октавиан скочи, сграбчи го за туниката и го блъсна към изхода.

- Вън!

Агрипа и Меценат - вече бяха наблизо - чуха вика, извади­ха мечовете си и се затичаха към приятеля си, като едва не се сблъскаха със зачервения вестител, който излизаше от къщата.

Фидол беше запалил лампите и Октавиан крачеше нервно между двата кръга светлина. Меценат беше самото въплъще­ние на спокойствието, макар лицето му да беше бледо. Агрипа показваше вълнението си единствено е това, че почукваше дяс- ното си коляно с пръсти.

- Трябва да се върна - каза Октавиан. Гласът му беше преграк­нал от говорене, но вътрешно кипеше от енерг ия. Докато кра­чеше напред-назад из помещението, юмруците му се свиваха и отпускаха, сякаш си представяше как удря враговете си. - Трябва ми информация. Нали повтаряш все това, Агрипа? Че знанието е всичко? Трябва да се върна в Рим. Имам приятели там.

- Вече не - обади се Меценат.

Октавиан рязко спря и се завъртя към него. Меценат се из­върна, смутен от мъката, изписана на лицето на приятеля му.

- Твоят закрилник е мъртъв, Октавиане. Да ти е хрумвало, че ти също ще бъдеш в опасност, ако се появиш в Рим? Той се отнасяше към теб като с наследник, а онези така наречени „Ос­вободители“ едва ли ще искат някой да предяви претенции към наследството му.

- Той си има наследник и името му е Птолемей Цезар - озъ­би се Октавиан. - Египетската царица ще пази момчето. Аз... Трябва да се върна! Това не може да остане без последици. Трябва да има съд. Трябва да има наказания. Те са убийци, по­сред бял ден са убили първия човек на Рим, а твърдят, че са спасили републиката. Трябва да говоря от негово име. Трябва да говоря от името на Цезар, преди да са покрили истината с лъжи и демагогия. Знаеш ги как действат, Меценате. Ще на­правят пищно погребение, ще посипят главите си с пепел и ще ридаят за великия мъж. А след месец или по-малко ще започнат нови кроежи, ще търсят начини да се издигнат, без изобщо да виждат колко са дребнави и користни в сравнение с него.

Отново закрачи гневно по покрития с плочки под. Яростта го изгаряше до такава степен, че едва можеше да говори, дори да диша.

Меценат махна с ръка, отстъпвайки думата на Агрипа. Здра­венякът прочисти гърлото си и заговори колкото се може по- спокойно: даваше си сметка, че Октавиан е на ръба да избухне в насилие или сълзи и че е в това положение от часове. Мла­дият мъж бе изтощен, но тялото му продължаваше да се движи отсечено, неспособно да спре и да се успокои.

- В писмото на майка ти се казва, че им е дадена амнис­тия, Октавиане. Законът си е казал думата. Вече няма как да си отмъстиш, без да обърнеш целия Сенат срещу себе си. Колко време би издържал на подобно нещо?

- Колкото си поискам, Агрипа. Ще ти кажа нещо за Цезар. Виждал съм го да пленява фараон в собствения му дворец в Александрия. Бях до него, когато предизвикваше армии и уп­равници и никой не посмяваше да вдигне ръка или да каже и една дума срещу него. Сенаторите имат толкова власт, колко­то решим да им отпуснем. Разбираш ли? Ако не им отпуснем нищо, ще си останат с нищо. Онова, което наричат власт, е само сянка. Юлий го разбираше. Те приемат гръмките си закони, простолюдието свежда глава и всички заявяват, че властта е ис­тинска... но тя не е!

Поклати глава, леко залитна и удари стената с рамо. Двамата му приятели се спогледаха разтревожено. Октавиан остана до стената, опрял чело в хладната гипсова мазилка.

- Зле ли ти е, Октавиане? Трябва да поспиш.

Агрипа стана, без да е сигурен дали да го доближи. Беше се сблъсквал с побъркани, а Октавиан беше на ръба, изцяло под властта на бушуващите емоции. Приятелят му се нуждаеше от почивка и Агрипа си помисли дали да не смеси виното му с малко опиум. Утрото беше настъпило и всички бяха изтощени. Нищо в Октавиан не показваше, че яростта, стегнала муску­лите му, отшумява. Дори в този момент ръцете и краката му потръпваха.

- Октавиане? - отново попита Агрипа. Отг овор не последва и той се обърна кьм Меценат и вдигна безпомощно ръце.

Меценат пристъпи към Октавиан с предпазливостта на ез­дач. Нещо в потръпващите мускули на приятеля му напомняше за необязден кон и той несъзнателно започна да издава успо­кояващи звуци, докато поставяше ръка на рамото на приятеля си. Кожата под дрехата гореше и ог докосването Октавиан вне­запно се отпусна и се свлече покрай стената. Меценат го под­хвана и макар той внезапно да натежа в ръцете му, успя да го сложи да легне на пода. За ужас на Меценат около слабините на Октавиан се появи тъмно петно и стаята се изпълни с острата миризма на урина.

- Какво му е? - попита Агрипа и приклекна до тях.

- Поне диша - отвърна Меценат. Не знам. Очите му се дви­жат, но не ми се вярва да е на себе си. Виждал ли си нещо по- добно?

- Не и при него. Познавах един центурион, който страдаше от припадъци. И той се изпускаше.

- Какво стана с него? - попита Меценат, без да вдига глава.

Агрипа се намръщи.

- Самоуби се. След първия припадък изгуби авторитет пред хората си. Знаеш как стоят нещата.

- Да, знам - отвърна Меценат. - Може пък при него да е само веднъж. Не е нужно някой да научава. Ще го почистим и когато дойде на себе си, всичко ще бъде забравено. Умът е странно нещо. Той ще повярва на всичко, каквото му кажем.

- Освен ако вече не знае за тази своя слабост - рече Агрипа.

Чуха приближаващи стъпки и скочиха. Домашният роб се връщаше.

- Фидол не бива да вижда това - бързо каза Меценат. - Аз ще му отвлека вниманието, ще го натоваря с някаква задача. Ти се погрижи за Октавиан.

Агрипа се намръщи при мисълта, че ще трябва да сваля опиканата дреха. Меценат обаче вече се отдалечаваше и протестът му си остана неизказан. Агрипа въздъхна и вдигна Октавиан на ръце.

- Хайде. Време е за измиване и преобличане.

Банята беше малка и Фидол по всяка вероятност не беше стоплил вода, но и така щеше да се оправи. Докато носеше от­пуснатото тяло, Агрипа поклати глава, потънал в мисли. Цезар бе мъртъв, а само боговете знаеха какво ще се случи с прия­теля му.

3

Скрит в сянката, Марк Антоний разтърка слепоочията си. Бо­реше се с изтощението. Нямаше трийсет и спокойно можеше да будува цяла нощ и после да работи здравата през следващия ден. В Галия беше вървял в тъмното и се бе сражавал цяла сутрин, без да отстъпва с нищо на десетте си хиляди легионери. Знаеше, че всички неща отминават, че времето отнема всичко от човека, но въпреки това беше убеден, че издръжливостта е част от самия него, подобно на съобразителността или ръста му. А сега откри­ваше, че тя изтича от него като вода от спукана стомна.

Форумът бе пълен с граждани и войници, дошли да отдадат последна почит на Цезар. Богати и бедни бяха принудени да се смесят и непрекъснато се чуваха раздразнени и гневни викове, а множеството продължаваше да приижда от околните улици. Някаква жена изплака, че е изгубила детето си, и Марк Анто­ний въздъхна. Искаше му се Юлий да беше тук, да стои до него и просто да гледа как Рим се тълпи около тялото на бога.

Нямаше достатъчно място за всички желаещи да го видят. Слънцето удряше като чук голите глави на събралите се, кои­то се блъскаха, за да си намерят по-удобно място. Жегата се засилваше неотклонно още от изгрев-слънце, когато Цезар бе изложен и четирийсет центуриони от Десети легион бяха заели позиции около него. Тялото почиваше върху златна носилка, превърнала се във фокус и център на света в този ден.

Марк Антоний с усилие вдигна глава. Не беше спал две нощи и се потеше обилно. Жаждата вече го измъчваше, но не смееше да пие, за да не бъде принуден да напусне форума, за да изпразни мехура си. Щеше да отпие глътка вино, преди да говори пред множеството; един роб вече стоеше до него с чаша и кърпа. Марк Антоний беше готов и знаеше, че няма да се провали. Не поглеждаше лицето на приятеля си. Вече се бе взирал твърде дълго в трупа, докато го миеха, а учените докто­ри брояха раните и ги рисуваха с въглен и мастило за Сената. Онова нещо на носилката вече беше просто празна надупче­на обвивка, а не човекът, който караше сенаторите да треперят от страх и пред когото подгъваха колене царе и фараони. Леко олюлявайки се от изтощение, Марк Антоний стисна свитъците и пергаментът изпука и се нацепи в ръката му. Знаеше, че би трябвало да поспи поне малко. Не биваше да си позволява да припадне пред всички или да покаже дори мъничко от мъката и яростта, които заплашваха да го съсипят.

Не виждаше Освободителите, но знаеше, че всички те са тук. Двайсет и трима бяха забили ножовете си в приятеля му, мно­зина след като животът бе напуснал тялото, сякаш участваха в някакъв ритуал. Очите на Марк Антоний станаха студени и гър­бът му се изпъна при мисълта за тях. Часове наред се упреква­ше, че не е бил там, че не се е досетил какво предстои, но сега всичко това нямаше значение. Не можеше да промени миналото. Искаше му се да изреве срещу убийците, да свика войниците си и да ги разкъса на парчета, а бе принуден да се усмихва и да се държи с тях като с първенци на града. Само при мисълта за това устата му се изпълваше с горчилка. Щяха да гледат, да чакат дните на погребалните церемонии да отминат и гражданите да се успокоят в мъката си, след което щяха да се наслаждават на новите си постове, спечелени от ножовете им. Марк Антоний стисна зъби. Беше носил маска от първия миг, когато чу слухове­те. Цезар бе мъртъв и джафкащите псета седяха в Сената. Едно от най-трудните неща в живота му бе да крие отвращението си. Но въпреки това си струваше да предложи гласуването на ам­нистия. С тази проста постъпка бе извадил зъбите им и не беше трудно да осигури подкрепата на малцината си останали прия­тели за правото да произнесе погребалната реч. Освободителите бяха посрещнали идеята с подигравателни усмивки, сигурни в победата и новото си положение.

- Кърпа и чаша - рязко заповяда той.

Робът побърза да избърше потта от лицето на господаря си, а Марк Антоний взе чашата и отпи, за да прочисти гърлото си. Време беше да говори на Рим. Изправи се, за да може робът да оправи гънките на тогата му. Едното му рамо беше голо и той усещаше как потта изстива на подмишницата му. Излезе от сянката и мина пред редицата центуриони, като гледаха сурово тълпата. След още четири стъпки се озова за последен път на платформата с Юлий.

Тълпата видя консула и всички се смълчаха. Никой не искаше да пропусне нито дума и внезапната тишина беше почти изнервяща. Марк Антоний погледна величествените сгради и храмове около форума. От всеки прозорец надничаха чернокоси глави и той се запита отново къде ли са Брут и Касий. За нищо на света нямаше да пропуснат момента на своя триумф, това бе сигурно. Пое дълбоко дъх и се обърна гръмко към множеството.

- Граждани на Рим! Аз съм просто човек, консул на нашия град. Но въпреки това не говоря с гласа на един, когато става дума за Цезар. Говоря от името на всеки гражданин. Говоря от името на всичките си сънародници. Сенатът постанови поче­сти за Цезар и когато казвам всичките му имена, ще чувате не моя глас, а вашия собствен.

Обърна се леко на трибуната, за да погледне тялото на прия­теля си. На форума цареше пълна тишина и никой не смееше да я наруши. Раните на Цезар бяха скрити от бялата тога и туни­ката. В тялото вече нямаше кръв и то бе станало бледо и вкоча- нено през дните на подготовка на погребението. Единствено в зелените листа на лавровия венец имаше останал живот.

- Той бе Гай Юлий Цезар, син на Гай Юлий и Аврелия, по­томък на Юлиите и на Еней Троянски, син на Венера. Той беше консул и водач на Рим. Баща на отечеството. Старият месец квинтилий беше преименуван в негова чест. И най-вече той получи правото на божествени почести. Тези имена и титли показват как почитаме Цезар. Нашият августейши Сенат пос­танови, че тялото му следва да бъде недосегаемо под страх от смъртно наказание. Че всеки с него ще има същия имунитет. По законите на Рим тялото на Цезар е неприкосновено. Той не бива да бъде докосван. По силата на нашите закони храмът на плътта му не може да бъде осквернен.

Замълча за момент, заслушан в гневното мърморене, което премина през огромната тълпа.

- Той не изкопчи тези титли със сила от ръцете на Сената, от вашите ръце. Дори не ги поиска, а те му бяха дадени в знак на бла­годарност за всичко, което направи за Рим. Днес вие го почитате отново с присъствието си. Вие сте свидетели на римската чест.

Един от центурионите под него се размърда неспокойно и Марк Антоний погледна надолу, после отново вдигна очи към многохилядната тълпа. В очите на хората се четеше гняв и срам и Марк Антоний кимна на себе си, пое дълбоко дъх и продължи:

- Според нашите закони, според нашата римска чест, ние се заклехме да защитаваме с всички сили Цезар и личността му. Заклехме се онези, които не го защитят, да бъдат завинаги прокълнати.

Тълпата зашумя, когато разбра думите му, и Марк Антоний се принуди да заговори още по-гръмогласно.

- О, Юпитер и всички богове, простете провала ни! Смилете се. Простете на всички нас, че нарушихме клетвата си.

Дръпна се от трибуната и застана над тялото. Хвърли поглед към сградата на Сената. Стъпалата бяха пълни с мъже с бели тоги. Гледаха го. Никой не можеше да наблюдава по-добре по­гребалната реч и Марк Антоний се запита дали онези там се наслаждават толкова на местата си, колкото са очаквали. Мно­зина от тълпата гледаха към сенаторите с открита вражда.

- Цезар обичаше Рим. И Рим обичаше любимия си син, но не го спаси. Няма да има мъст за смъртта му въпреки всички за­кони и празни обещания, които така и не спряха ножовете. За­конът е само желание на хората, записано и облечено във власт, каквато само по себе си не притежава.

Замълча, за да могат да осмислят думите му, и бе награден вълнение в тълпата. Сърцата им забиха по-бързо, кръвта на­хлу в крайниците им. Беше ги накарал да очакват с нетърпение следващите му думи. Друг центурион го погледна предупреди­телно, опитваше се да привлече вниманието му. Марк Антоний го пренебрегна.

- Във ваше име нашият августейши Сенат даде амнистия на онези, които наричат себе си „Освободители“. Във ваше име беше гласуван закон. Той също е свещен и не може да бъде нарушаван.

Тълпата изръмжа и Марк Антоний се поколеба. Беше уязвим, също като войниците около подиума. Ако натовареше тълпата прекалено много с гняв и чувство за вина, тя щеше да го погъл­не. Движеше се по ръба на острието. Беше виждал на какво са способни изпадналите в ярост жители на града. Отново поглед­на към сенаторите и видя, че броят им се е стопил - и този път бяха усетили накъде духа вятърът. Усмихна се уморено и събра сили. Знаеше какво би поискал от него Юлий. Беше го разбрал в мига, когато видя Касий и съзаклятниците му да влизат в залата, вдигнали високо ръце, за да покажат кръвта на тирана. Трябваше да накара римския народ да разбере какво са направили.

Марк Антоний се наведе към редицата центуриони в лъсна­ти брони и тихо каза на най-близкия:

- Ти. Качи се горе. Застани до мен.

Центурионът бе съвършен образец за поста си, с блестяща на слънцето броня и късо подстригани пера на шлема, точно по устав. Несъмнено беше ветеран и реагира крайно неохотно. Всички инстинкти му казваха да не откъсва поглед от тълпата, която ги притискаше от всички страни.

- Консуле, мястото ми е тук... - започна той.

Марк Антоний се наведе още малко и заговори тихо и гневно.

- Както сам каза, аз съм консул на Рим. Нима републиката е толкова хилаво нещо, че дори един римски офицер отказва да изпълнява заповеди?

Центурионът се изчерви, наведе засрамено глава и без нито дума повече се качи на подиума. Мълчаливите му другари се раздвижиха, за да запълнят оставената празнина.

Марк Антоний се изправи в цял ръст и очите му се озоваха на нивото на перата. Погледна строго надолу.

- Под тялото има восъчен манекен, центурионе. Извади го и го дръж. Вдигни го така, че да го виждат.

Мъжът зяпна потресено и поклати глава.

- Какво?! Консуле, моля те. Довърши речта си и ми позволи да те отведа на безопасно място.

- Как се казваш? - попита Марк Антоний.

Центурионът се поколеба. Досега беше анонимен, скрит сред строените си другари. А ето че изведнъж се оказваше на показ пред всички, без основателна причина. Преглътна горчиво, но не възропта срещу боговете, че са му дали такъв лош късмет.

- Опий, консуле.

- Ясно. Ще говоря бавно и ясно, за да ме разбереш, Опий. Подчини се на заповедта ми. Спазвай клетвата си пред репу­бликата или махни перото от шлема си и предай на своя трибун молбата ми да ти покаже какво означава римска дисциплина, защото явно си забравил.

Центурионът стисна пребледнелите си устни. В очите му проблесна гняв, но той кимна отсечено. Подобна „молба“ озна­чаваше да бъде бичуван, докато не оголят ребрата му, а може би дори екзекутиран за назидание. Обърна се сковано и се загледа за момент в тялото на Цезар.

- Той не би имал нищо против, Опий - продължи Марк Ан­тоний с неочаквано мек тон. - Беше мой приятел.

- Консуле, не знам какво става, но ако се нахвърлят върху нас, ще се видим на оня свят - изръмжа Опий.

Марк Антоний стисна юмрук и сигурно щеше да го удари, но центурионът се наведе и повдигна златотъканата покривка. Под тялото на Цезар имаше манекен в цял ръст от бял восък, облечен в пурпурна тога със златна шевица. Опий се поколеба, изпълнен с отвращение. Манекенът беше изработен с чертите на самия Цезар. А най-отвратителното бе, че на главата му има­ше свеж лавров венец.

- Какво е това... нещо? - промърмори той.

Марк Антоний само му даде знак и Опий вдигна манекена. Оказа се неочаквано тежък и центурионът леко се олюля, преди Да го задържи.

Тълпата мърмореше, неспособна да разбере ожесточения разговор на подиума. Всички ахнаха и нададоха викове, когато видяха манекена с неговите слепи бели очи.

- Консуле! - извика друг центурион през надигналия се шум. - Трябва да спреш веднага това, което си намислил. Опий, сли­зай долу. Тълпата няма да понесе това.

- Тишина! - изрева Марк Антоний, изгубил търпение от глупаците около себе си.

Тълпата застина в ужас, хората не можеха да откъснат по­глед от чучелото, изправено пред тях и поддържано от Опий.

- Нека ви покажа, граждани на Рим. Нека ви покажа какво струва думата ви!

Марк Антоний пристъпи напред и извади от колана си сив железен нож. Дръпна пурпурната тога на манекена и оголи гърдите и врата му. Тълпата зяпна като омагьосана. Мнозина вдигнаха разтреперани ръце и почнаха да правят знаци за про­пъждане на злото.

- Тулий Цимбер държал Цезар, докато Светоний Пранд на­насял първия удар... тук - каза Марк Антоний.

Опря дланта на лявата си ръка в рамото на манекена и заби ножа във восъка под моделираната ключица, при което дори старите войници в тълпата трепнаха. Сенаторите на стъпалата стояха като заковани. Светоний беше сред тях и г ледаше с уви­снала челюст.

- Публий Сервилий Каска нанесъл тази рана върху първа­та — продължи Марк Антоний и с жесток замах разряза тъкан и восък. Вече се беше задъхал и ревеше басово, а гласът му отекваше от околните сгради. - Тогава приближил и брат му, Гай Каска, докато Цезар се е съпротивлявал! Той забил своя нож... тук.

Пред сградата на Сената братята Каска се спогледаха с ужас. Без да кажат нито дума, двамата се обърнаха и побързаха да се изнесат от форума.

Плувнал в пот, Марк Антоний запретна тогата и оголи дясната ръка на манекена.

- Луций Пела нанесъл дълъг разрез ето тук. - С рязко дви­жение той разряза восъка и тълпата изстена. Цезар още се съ­противлявал! Той беше левак и вдигнал окървавената си дясна ръка, за да ги отблъсне. Тогава Децим Юний съсякъл мускула и ръката му била осакатена. Цезар извикал за помощ на каменни­те скамейки на театъра на Помпей. Призовавал за отмъщение, но бил сам с тези мъже... и те нямало да спрат.

Тълпата се люшна напред, докарана почти до лудост от оно­ва, което виждаше. В нея нямаше здрав разум, беше се пре­върнала в ръмжаща, кипнала от ярост маса. Само неколцина сенатори бяха останали на стъпалата и Марк Антоний видя как Касий се обръща, за да се махне.

После Гай Касий Лонгин наръгал Бащата на отечеството, като проврял тънките си ръце между останалите убийци. - Марк Антоний изсумтя, заби ножа във восъка през дрехата и го извади. - Кръвта бликнала, напоила тогата на Цезар, но той продължа­вал да се съпротивлява! Той бе римски воин и духът му останал силен, макар че те продължавали да удрят и удрят! - Подчерта думите си с удари, от които тогата стана на парцали.

Накрая спря. Дишаше тежко и клатеше глава.

- И тогава Цезар видял шанс да се спаси.

Гласът му бе паднал и тълпата се люшна още,по-напред, на­пълно подивяла, но жадно ловяща всяка дума. Марк Антоний погледна множеството, но очите му виждаха друг ден, друга сцена. Беше изслушал всички подробности от десетина източ­ници и за него тя бе толкова истинска, сякаш беше присъствал лично.

- Видял Марк Брут да излиза на сцената на театъра. Мъжът, с който се сражавал рамо до рамо през половината си живот. Мъжът, който веднъж го предал и застанал на страната на враг на Рим. Мъжът, на когото Юлий Цезар прости, когато всеки друг би го убил на място и би хвърлил тялото му на кучетата. Цезар видял най-големия си приятел и за момент, насред всич­ки удари и викове, сигурно си помислил, че е спасен. Сигурно решил, че ще оцелее.

Очите му се напълниха със сълзи. Марк Антоний ги избърса с ръкав; усещаше умората като огромна тежест върху раменете си. Беше почти приключил.

- Видял, че Брут държи нож като всички останали. Това раз­било сърцето му и силите най-сетне го напуснали.

Центурион Опий стоеше като зашеметен, едва успяваше да придържа восъчната фигура. Трепна, когато Марк Антоний се пресегна, наметна края на тогата върху главата на манекена и прикри лицето му.

- Цезар не искал да ги гледа след това. Седял, докато Брут приближавал и всички продължавали да пробождат плътта му.

Задържа ножа над сърцето. Мнозина в тълпата, мъже и жени наравно, плачеха и очакваха в агония последния удар. Стонове­те вече бяха преминали в изпълнени с болка ридания.

- Може би не е почувствал последния удар. Не знаем.

Марк Антоний беше силен мъж и заби ножа до дръжката в гърдите на манекена. Остави оръжието да стърчи, за да го видят всички.

- Остави го. Опий - каза той, като дишаше тежко. - Видяха всичко, което исках да видят.

Всички очи проследиха обезобразения манекен, докато центурионът го полагаше на платформата. Обикновените хора не посе­щаваха театри като благородниците. Това, на което бяха станали свидетели, бе най-разтърсващото представление през живота им. Над форума се понесе дълга, изпълнена с болка въздишка.

Марк Антоний разбираше техните мудно влачещи се мисли. Беше развълнувал и яхнал тълпата, но я бе преценил добре. Щяха да си тръгнат оттук опечалени и разговарящи тихо помежду си. Нямаше да забравят приятеля му. А Освободителите бяха осъдени на презрение до края на живота си.

- Само като си помисли човек - с по-спокоен тон рече той. - Цезар е спасил живота на мнозина от онези, които са били там, в театъра на Помпей, на мартенските иди. Мнозина от тях дължат богатствата и постовете си на него. И въпреки това те се обърнаха срещу него. Той стана първи в Рим, първи в целия свят, но това не го спаси.

Вдигна рязко глава, когато от тълпата се разнесе вик:

- Нима те заслужават да живеят?!

Марк Антоний отвори уста да отговори, но се надигнаха още десетки гласове, отправящи гневни проклятия към убий­ците на Цезар. Той вдигна ръце да успокои множеството, но първият възглас бе подействал като искра върху сухо сено и възгласите се разпростираха и усилваха и скоро стотици сочеха с пръст към сградата на Сената и крещяха яростно.

- Приятели, римляни, сънародници! изрева Марк Анто­ний, но дори неговият мощен глас потъна в глъчката. Онези отзад започнаха да напират напред и центурионите едва удър­жаха напора на тълпата.

- Това е - изръмжа един центурион и блъсна напред с цялата си сила, за да си освободи пространство да извади гладиуса си.

- Време е да се махаме. При мен, момчета. Заобиколете консу­ла и запазете спокойствие.

Тълпата обаче не напираше към консулския подиум. Хората се понесоха към Сената и опустелите вече стъпала.

- Чакайте! Ще ме послушат. Оставете ме да говоря! - извика Марк Антоний и изблъска центуриона, който се опитваше да го свали от подиума.

Хвърлен от задните редици камък полетя във въздуха и ос­тави вдлъбнатина в един украсен нагръдник. Тълпата къртеше настилката на форума. Улученият центурион лежеше по гръб и се мъчеше да си поеме дъх, докато другарите му срязваха кожените връзки на бронята му.

- Вече е късно за това, консуле - рязко рече Опий. - Надявам се да си постигнал онова, което искаш. А сега се размърдай, ако обичаш. Или искаш да убият всички ни?

Във въздуха полетяха още камъни. Марк Антоний вижда­ше как тълпата се движи на отделни потоци. На форума има­ше хиляди разгневени хора и мнозина от по-слабите щяха да бъдат стъпкани до смърт, преди гневът да се уталожи. Той из­руга под нос.

-Взе ми думата от устата, консуле - мрачно рече Опий. - Но стореното - сторено.

- Не мога да оставя тялото отчаяно рече Марк Антоний.

Сниши се, когато поредният камък профуча покрай него.

Хаосът бързо се разрастваше. Нямаше начин да удържат тъл­пата. Внезапно го обхвана страх, че ще бъдат пометени.

- Добре тогава. Измъкнете ме оттук.

Подуши пушек и потръпна. Единствено боговете знаеха как­во беше отприщил, но той си спомни бунтовете от предишните години и появилите се в ума му картини бяха грозни. Докато се отдалечаваше, защитаван от войниците, погледна назад към тя­лото на Юлий, изоставено и само. По платформата се катереха мъже с ножове и камъни.

Горчивата миризма на мокра пепел изпълваше въздуха над Рим. Марк Антоний чакаше във външната зала на Дома на де­виците зад храма на Веста. Макар да бе с чиста тога, имаше чувството, че долавя в тъканта миризмата на горяло дърво, коя­то витаеше около него като мъгла. Въздухът в града беше просмукан с нея и бележеше всеки и всичко.

Изгубил гърпение, той стана от мраморната пейка и закрачи напред-назад. Две храмови жени го наблюдаваха безучастно, толкова сигурни в положението си, че не показваха абсолютно никакво напрежение дори в присъствието на римски консул. Девиците бяха неприкосновени и посегателството срещу тях се наказваше със смърт. Те посвещаваха живота си на богослу­жение, макар отдавна да се носеха слухове, че по време на фес­тивала в чест на Bona Dea[6] използвали любовни опиати и си играели с мъже, преди да ги убият. Марк Антоний ги изгледа кръвнишки, но те само се усмихнаха и заговориха тихо помеж­ду си, без да обръщат внимание на влиятелния държавник.

Върховнага жрица на Веста бе преценила търпението му изключително вещо и се появи в последния момент. Марк Ан­тоний беше на път да си тръгне, да извика войници или да направи нещо друго, което да му позволи да действа, вместо да играе ролята на смирен молител. Беше седнал отново, взи­раше се в нищото и си спомняше ужасите от предишния ден и нощта.

Жената, която се приближи, му беше непозната. Марк Анто­ний стана и се поклони съвсем леко, като се помъчи да овладее раздразнението си. Тя беше висока и носеше гръцка дреха, оста­вяща краката и едното й рамо голи. Косата й бе блестяща тъм­ночервена маса, която се виеше около шията. Погледът на Марк Антоний се плъзна по къдриците и спря на нещо, приличащо на малко петънце кръв върху белия плат. Потръпна и се запита в какъв ли ужасен ритуал е участвала тя, докато той е чакал.

На форума още имаше трупове и гневът му кипеше, но той се нуждаеше от благосклонността на жрицата. Насили се да се усмихне, когато тя заговори.

- Консуле, това е рядко удоволствие. Аз съм Квинтина Фабия. Чух, че хората ти работят здравата, за да въдворят ред по улиците. Какъв ужас само.

Гласът й бе тих и културен и Марк Антоний преразгледа пър- воначалната си преценка. И преди това знаеше, че жената е от Фабиите, благородна фамилия, кояго по всяко време можеше да разчита на подкрепата на десетки сенатори. Квинтина беше свикнала с властта и авторитета и гневът постепенно го напусна.

- Надявам се тук да не сте имали проблеми - отбеляза той.

- Имаме стража и други начини да се защитим, консуле. Дори вилнеещите размирници са достатъчно благоразумни да не безпокоят този храм. Кой мъж би рискувал да си навлече проклятието на богинята дева и мъжеството му да остане уви­снало и безполезно до края на живота му?

Тя се усмихна, но Марк Антоний продължаваше да долавя миризмата на мокра пепел и не беше в настроение за духовити приказки. Достатъчно дразнещо бе, че беше принуден да дойде лично, когато имаше толкова много други неща за вършене. Пра­тениците му обаче биваха отпращани без никакви обяснения.

- Дойдох да изпълня завещанието на Цезар. Доколкото знам, то е депозирано тук. Ако ми го донесете, ще мога да продължа работата си. Слънцето е на път да залезе, а всяка следваща нощ е по-зле от предишната.

Квинтина поклати глава и между тъмнокафявите й очи се появи деликатна бръчка.

- Консуле, бих направила всичко в моята власт да ти помог­на, но не и това. Последната воля на мъжете е моя работа. Не мога да я предавам на друг.

Марк Антоний отново се помъчи да овладее надигащото се раздразнение.

- Да, но Цезар е.мъртъв, жено! Тялото му беше изгорено на форума заедно със сградата на Сената, така че можем да сме сигурни в това! Кога ще ми дадеш завещанието му, ако не днес? Целият град очаква то да бъде прочетено.

Гневът му мина през нея без никакъв забележим ефект. Жри­цата само се усмихна леко на грубия му тон и погледна през рамо към двете жени на близката пейка. Марк Антоний изпита внезапно желание да я сграбчи и да я разтърси, за да я измъкне от летаргията й. Половината форум бе унищожен. Сенатът бе принуден да заседава в театъра на Помпей, тъй като собстве­ната му сграда лежеше в развалини, а с него се отнасяха като с някакъв слуга! Големите му юмруци се свиха и отпуснаха.

- Консуле, знаеш ли защо е бил построен този храм? - тихо попита тя.

Марк Антоний поклати глава и повдигна вежди. Не вярваше на ушите си. Нима тази жена не разбираше какво му е нужно?

- Бил е издигнат като дом на Паладиума, статуята на Атина, която някога била сърцето на Троя. Богинята водила своя образ до Рим и ние сме негови пазителки от векове, разбираш ли? През това време сме виждали много бунтове и безредици. Виж­дали сме застрашени дори стените на самия Рим. Гледали сме как войската на Спартак минава покрай града и как Хораций излиза да удържи моста само с двама души срещу цяла армия.

- Аз не... Какво общо има това със завещанието на Цезар?

- Това означава, че между тези стени времето тече бавно, консуле. Нашите традиции започват от основаването на града и няма да ги престъпя само заради неколцина мъртви размирници и някакъв си консул, който си мисли, че може да заповядва тук!

Тонът й бе станал твърд и се повишаваше и Марк Антоний вдигна ръце, за да успокои внезапно разгневилата се жена.

- Добре, нямам нищо против традициите ви. Аз обаче тряб­ва да получа завещанието. Наредете да ми го донесат.

- Не, консуле. - Тя също вдигна ръка, за да прекъсне възра­жението му. - То ще бъде прочетено на форума през последния ден на месеца. Ще го чуеш тогава.

- Но... - Марк Антоний се поколеба под суровия й поглед и пое дълбоко дъх. - Е, както кажеш - рече през зъби. - Разоча­рован съм, че не виждаш полза от подкрепата на един консул.

- О, консулите идват и си отиват, Марк Антоний - отвърна тя. - Ние обаче оставаме.

4

Октавиан се събуди късно сутринта. Чувстваше се така, ся­каш е прекалил с лошо червено вино. Главата го болеше ужас- но, стомахът му бушуваше и бе толкова слаб, че трябваше да се облегне на стената и да събере сили, докато Фидол изведе коня му. Искаше му се да повърне, за да проясни главата си, но ня­маше какво да изхвърли и едва успяваше да сдържи напъните на сухо, от което главата му заплашваше да се пръсне, сякаш някой я налагаше с чукове. Знаеше, че трябва да потича, за да вкара кръв в крайниците си и да изкара срама, който го изга­ряше. Когато домашният роб влезе вътре за седлото, Октавиан заудря с юмрук бедрото си все по-силно и по-силно, докато не започна да вижда светкавици всеки път, когато затваряше очи. Проклетата му слаба плът! Толкова внимаваше след първия път, казваше си, че е пипнал някаква инфекция от драскоти­на или някаква болест от противния въздух в Египет. Тогава собствените му хора го бяха открили в безсъзнание, но бяха приели, че се е напил до безпаметство, и не бяха видели нищо странно в това - та нали по същото време Цезар се бе отдал на безкрайни пиршества с египетската царица по Нил.

Усещаше как на крака му се появява синина. Искаше му се Да изкрещи от гняв. Да бъде предаден от собственото си тяло! Юлий го бе учил, че то е просто инструмент като всички оста­нали, който трябва да бъде кален и овладян като куче или кон.

А ето че двамата му приятели го бяха видели, докато... отсъст­ваше. Промърмори молитва на богинята Карна, че този път не беше изпуснал мехура си. Само не и пред тях.

- Моля те - прошепна той на божеството на здравето. - Из­бави ме от това, каквото и да е то.

Беше се събудил чист и завит с груби одеяла, но спомените му свършваха със свитъка от Рим. Не можеше да приеме новата реалност. Неговият наставник и закрилник бе убит в града, жи­вотът му бе изтръгнат точно там, където би трябвало да бъде в най-голяма безопасност. Направо невъзможно.

Фидол му подаде повода и погледна загрижено младия мъж, който трепереше под утринното слънце.

- Добре ли си, господарю? Мога да доведа доктор от града, ако ти е лошо.

- Прекалих с пиенето, Фидол - отвърна Октавиан.

Робът кимна и се усмихна съчувствено.

- Няма да продължи дълго, господарю. Свежият въздух ще проясни главата ти, а днес Атрей е изпълнен със сили. Ще те откара до хоризонта, ако му позволиш.

- Благодаря. Приятелите ми събудиха ли се? - Октавиан сле­деше внимателно роба за знак, че той знае нещо за припадъка му, но изражението на Фидол си остана съвсем невинно.

- Чух някой да се движи из къщата. Да ги извикам ли да дойдат с теб?

Октавиан възседна тежко коня, от което той изпръхтя и за­танцува на място. Фидол понечи да вземе юздите, но Октавиан го спря.

- Не сега. Ще се видя с тях, когато се върна.

Заби пети в хълбоците на коня и той препусна, щастлив, че е излязъл от конюшнята и може да потича. Октавиан видя движе­ние при вратата на къщата и чу плътния глас на Агрипа: викаше го. Не се обърна. Тропотът на копитата по плочите бе силен, а и той все още не можеше да погледне приятеля си в очите.

Кон и ездач се понесоха в лек галоп през портата. Агрипа изтича на двора зад тях, като все още търкаше сънените си очи. Известно време остана загледан след Октавиан, после се прозя.

Меценат също излезе, още облечен в дългата риза, с която бе спал.

- Нима си го пуснал сам?

Агрипа се ухили, когато видя римския благородник така разчорлен. Намазаната му с помада коса стърчеше във всички посоки.

- Остави го да се поизпоти - рече гой. - Ако е болен, това ще му се отрази добре. Само боговете знаят какво ще направи сега.

Меценат забеляза Фидол, който се беше дръпнал назад с на­ведена глава.

- Приготви коня ми, Фидол. А също и впрегатното добиче, което има нещастието да мъкне приятеля ми.

Робът забърза към конюшнята, посрещнат от развълнувано­то цвилене на двата коня в сумрака. Римляните се спогледаха.

- Мисля, че заспах преди около час - рече Меценат, като тър­каше лицето си с длани. - Мислил ли си какво ще правиш сега?

Агрипа се окашля смутено.

- За разлика от теб, аз съм просто войник, Меценате. Нямам свободата да вземам решения. Ще се върна във флота.

- Ако си направиш труда да използваш блестящия си ум, който криеш така добре, щеше да си дадеш сметка, че флотът в Брундизиум вече няма цел. Цезар е мъргъв, Агрипа! Твоя­та кампания няма да продължи без него. Богове, ами римските легиони? Кой ще ги поведе сега? Ако се върнеш, ще има да се клатушкаш в морето месеци наред без заповеди, а Сенатът няма да ви обърне никакво внимание. Повярвай ми, познавам онези хора. Ще има да се дърлят и препират като деца за пар­ченцата власт, след като сянката на Цезар вече я няма. Могат да минат години, преди легионите да тръгнат отново, и ги го зна­еш. Те бяха верни на Цезар, а не на сенаторите, които го убиха.

- Октавиан каза, че имало амнистия - смутено промърмори Агрипа.

Меценат се изсмя горчиво.

- А ако прокарат закон, че трябва да се женим за сестрите си, дали това ще стане? Честно казано, започнах да се възхища­вам на дисциплината във войската, но има моменти, когато ця­лата дъска се разчиства, Агрипа! И сега е един от тези моменти.

- Ако не виждаш това, може би наистина е по-добре да седнеш с още хиляда моряци, да си пишете докладите и да гледате как водата се вмирисва, докато чакате разрешение да качите прясна храна на борда.

- Добре, ами ти какво ще правиш? - гневно попита Агрипа.

- Може би ще се оттеглиш в имението си и ще гледаш как ще се развият събитията? Нямам патрицианско семейство, което да ме закриля. Ако не се върна, до името ми ще се появи „бег­лец“ и някой някъде ще подпише заповед за преследването ми. Понякога си мисля, че си живял твърде добре, за да разбираш другите. Не всички имаме твоите връзки!

Лицето на Афипа се бе зачервило. Меценат кимна замисле­но. Усещаше, че моментът не е подходящ да го дразни още, ма­кар че възмущението на Агрипа винаги го караше да се усмихва.

- Прав си - каза той с по-мек тон. - Роднина съм на доста- тъчно много важни мъже, за да не се страхувам от когото и да било от тях. Но и аз не греша. Ако се върнеш в Брундизиум, ще има да вадиш червеи от храната си, докато редът не се възста­нови. Ако не за друго, можеш да ми се довериш поне за това.

Агрипа понечи да отговори и Меценат знаеше, че ще каже нещо типично за него, честно и почтено. Приятелят му се беше издигнал по стълбицата благодарение на заслугите си и това понякога си проличаваше. Меценат побърза да го прекъсне преди Агрипа да се е заклел, че ще изпълни дълга си или ня­каква друга подобна глупост.

- Старият ред умря с Цезар, Агрипа. Говориш за моето поло­жение - добре тогава! Нека го използвам, за да те защитя, поне за няколко месеца. Ще напиша молби за освобождаване от за­дълженията ти. Ще се постарая да запазиш ранга си, докато не отмине всичко! Помисли си, великане. Октавиан има нужда от теб. Ти поне имаш своя флот и ранга си. Какво има той сега, след като Цезар го няма? Мен ако питаш, няма да се учудя, ако в момента насам не препускат хора, решили да довършат рабо­тата, която са започнали в Рим...

Меценат внезапно млъкна и се ококори.

- Фидол! Идвай веднага тук. гръцко нощно гърне такова! По-бързо!

Робът вече се връщаше с двата коня. Меценат грабна юздите и скочи в седлото, като се намръщи, когато студената кожа опря тестисите му.

- Меч! Донеси ми оръжие. Живо!

Агрипа яхна коня си, докато Фидол тичаше презглава към къщата. Вярно бе, че неговият кон бе много по-як от онези на другите. Беше висок и силен, черният му косъм лъщеше на ут- ринното слънце. Когато пое тежестта му, животното изпръхтя и затанцува странично. Агрипа разсеяно го потупа по шията, като си мислеше за казаното от Меценат.

- Кълна се в Марс, по-добре наистина наоколо да се навър­тат убийци - озъби се Меценат и обърна коня си. - След поло­вин миля ще съм целият в синини.

Отвън се чу тропот на копита, приближаваше се. Октавиан препусна пребледнял през портата. Изненада се, когато видя приятелите си на коне и Фидол, който тъкмо излизаше тиче- шком от къщата с мечовете им.

Погледът на Октавиан се спря върху Меценат, чиято дреха бе вдигната така, че оголваше задника му, и той попита:

- Какво правите?

Меценат се опита да го изгледа високомерно, но му бе трудно да запази достойнство в този си вид.

- Не знаеш ли, че всички млади римляни вече яздят така? Може би модата още не се е разпространила в провинциите.

Октавиан поклати безрадостно глава.

- Върнах се да ви кажа да си съберете нещата. Трябва да идем в Брундизиум.

Агрипа рязко вдигна глава, когато чу името, но Меценат за­говори преди него.

- Тъкмо обяснявах на нашия запален моряк защо Брундизиум е последното място, където бихме искали да отидем, поне до­като градът не се успокои. Там ще цари пълен хаос, Октавиане. Повярвай ми, в момента всяка римска фамилия удвоява охрана­та си и се готви за гражданска война.

- Прав си - рече Октавиан. - Легионите също са в Брундизиум.

- В такъв случай ми кажи дали това наистина не е последно­то място, което бихме искали да посетим - каза Меценат.

Октавиан се умълча и сведе замислено глава. В двора за мо­мент се възцари тишина, след което той заговори отново.

- Трябва да отида там, защото онези мъже бяха верни на Цезар. На моята фамилия. Ако са останали някои, които искат да отмъстят за убийството му, те ще са потеглили по море към лагера. И моето място е там.

- Даваш ли си сметка, че там може да има и хора, които биха те убили, без изобщо да се замислят? - тихо попита Меценат.

Погледът на Октавиан се стрелна към него.

- Трябва да започна отнякъде. Не мога да позволя да си из­мият ръцете и да продължат да си живеят, сякаш нищо не се е случило. Аз го познавах, Меценате. Той беше... по-добър от онези псета в Рим, до последния от тях. И би поискал от мен да вляза в домовете им и да им покажа същата милост, която те показаха към него.

Агрипа кимна и потърка брадата си.

- Прав е - рече той. - Трябва да се върнем в Брундизиум. Тук сме твърде далеч, за да сме в течение на събитията.

Меценат изгледа първо единия, после другия и като никога в изражението му не се долавяше нито капка ирония.

- Трима души? - попита той. - Срещу легионите на Рим?

- Не срещу, а заедно с тях - поправи го Октавиан. - По­знавам тези мъже, Меценате. Служил съм със стотици... не, с хиляди от тях. Те ще си спомнят кой съм. Познавам ги поне по-добре, отколкото побелелите глави в Сената.

- Разбирам. Това е... окуражаващо - отбеляза Меценат.

Погледна Агрипа с надеждата да види някакъв знак, че той няма да се върже на тази лудост, но Агрипа на свой ред гледаше настоятелно Октавиан. Младият мъж, който бе скочил леко от коня си и сега крачеше през двора, го бе впечатлил още първия път, когато се запознаха преди две години. Не само заради това, че Октавиан беше кръвен роднина на Цезар и бе виждал вели­ките градове на изток. Младият римлянин беше човек, който виждаше през трескавото суетене на търговци, благородници и войници онова, което наистина имаше значение. Агрипа си спомни как на една гощавка бе взел думата и бе говорил така добре и уверено, че дори пияните го слушаха. Октавиан им бе казал, че трябва да се гордеят с онова, което дават на света, но Агрипа бе чул и другите послания, втъкани в думите му - за цената, която трябва да платят, и товара, който трябва да пое­мат като представители на града. Беше слушал с благоговение концепции и мисли, които никога не бяха хрумвали на баща му в безкрайния му стремеж към все повече богатство.

Един от пияните благородници се беше изсмял подиграва­телно на Октавиан. Агрипа го беше награбил и го бе метнал през балкона. Ухили се при спомена за изумената физиономия на Октавиан, когато почти всички гости бързо се изнесоха. Това бе достатъчно за началото на приятелство, което никой от двамата не бе търсил. Пиха и разговаряха до зазоряване и Агрипа благодари на боговете, че се бе съгласил с настояване­то на баща си да отиде на събирането. Не беше намерил нови делови партньори, нито богаташки дъщери, които да ухажва, но на следващата сутрин отиде на пристанището и постъпи на служба на първата си военна галера. Оттогава баща му не му бе проговорил.

По туниката на Октавиан имаше петна от пот и конят му бе целият в пяна. Заповедите му към Фидол обаче бяха ясни и точ­ни, докато вървяха обратно към къщата да съберат багажа му.

- Не спомена за припадъка, който го повали снощи - тихо отбеляза Агрипа.

Меценат го погледна.

- Не е имало такова нещо. А и да е имало, той би трябвало да го каже.

Меценат слезе от коня, преметна юздите на един стълб и влезе да се преоблече. Агрипа гледаше след него и когато оста­на сам, на лицето му се появи усмивка. Харесваше и двамата, което бе истинско чудо за човек, който не се сприятеляваше лесно. Въпреки целия си изтънчен цинизъм Меценат беше го­тов да си насини задника от яздене в мига, когато му хрумна, че Октавиан може да е в опасност.

Агрипа пое дълбоко дъх и издиша бавно. Беше човек, който Ценеше римския ред, строгата стабилност и предсказуемостта на военния живот. През детството си бе посетил десетки гра­дове и бе гледал как баща му сключва хиляди сделки. Флотът го бе спасил от скуката и му бе дал нов дом, в който най-сетне се чувстваше като част от нещо, което наистина има значение. Приказките за хаос го тревожеха много повече, отколкото би признал пред когото и да било. Надяваше се Меценат да греши, но беше достатъчно наясно с положението, за да се страхува, че приятелят му е предрекъл вярно бъдещето. Божествения Юлий го нямаше и хиляди по-дребни фигури щяха да се втурнат да запълнят празнината, кояго беше оставил. Агрипа знаеше, че републиката може да бъде разкъсана, докато хора като баща му се борят да извлекат ползи от положението. Скочи от коня си и разкърши яките си рамене. Вратът му изпука. В момент като гози човек трябва да избира внимателно приятелите си, в про­тивен случай рискува да бъде пометен.

Чу Меценат да вика заповеди от къщата и се ухили, докато мяташе юздите на стълба и влизаше. Поне щеше да бъде поме­тен в посока Брундизиум.

Брут гледаше осветения от пожари град. Трептящото жълто и оранжево напомняше на болест, която съсипва здравата кожа и се разпространява твърде бързо, за да бъде овладяна.

От прозореца лъхна топъл ветрец, но и той не му донесе облекчение. Къщата се намираше в Квартала на благовонията, на една миля източно от форума. Макар да беше на третия етаж, Брут още долавяше миризмата на разрухата от предиш­ните дни. Ароматите на скъпите масла се смесваха неприятно с миризмата на мокра пепел. Искаше му се да се изкъпе, за да се отърве от вонята. Призляваше му от пушека и рева на сблъсъци в далечината. Щом се стъмваше и мракът скриваше кипнали­те тълпи, те излизаха отново, все по-многобройни и по-мно­гобройни. Онези, които имаха охрана, се бяха барикадирали и гладуваха в домовете си. Разбира се, бедните страдаха най- много. Те винаги бяха no-леснага плячка за мародери и банди от онези, които можеха да отговорят на насилието с насилие.

Някъде наблизо чу маршируващи войници - звук, който му бе така познат, че се беше превърнал в част от него. Легионите на Марсово поле не се бяха разбунтували, поне засега. Сенатът беше издал набързо заповед да бъдат вкарани в града на отряди от по хиляда души. Цели два легиона бяха пръснати из града, но дори ге изпитваха трудности срещу тълпите и трябваше да леят кръв за всяка крачка напред. Брут разтърка ръката си там, където го беше ударила хвърлена керемида през деня. Беше за­щитен от цяла центурия, но докато войниците го ескортираха към дома му на Квиринал, покривите на околните сгради се изпълниха с размирници и върху главите им заваля порой от камъни и керемиди. Дали бяха дебнели точно него, или просто никъде в града не беше безопасно?

Стисна юмруци. Дори цяла центурия можеше да бъде смаза­на по тесните улици. Сенатът получаваше доклади за войници, заклещени от всички страни и атакувани отгоре; в един случай размирниците дори бяха хвърлили по войниците гърнета с го­рящо масло и ги бяха превърнали в живи факли.

Попаднал под дъжда от камъни и керемиди, Брут бе дал заповед да се изтеглят по една странична уличка. Изтеглиха се с намерението да заобиколят бързо по успоредните ули­ци, да нахлуят в къщите и да се разправят с нападателите. Спомни си дюдюкането и подигравките на простолюдието, което ги гледаше отгоре и следеше всяка тяхна стъпка. Ко­гато хората му най-сетне се озоваха на покривите, намериха там само натрошени керемиди и изписани ругатни. Брут се беше отказал от опитите да стигне до дома си и се бе върнал в безопасния район около форума, където патрулираха хиля­ди легионери.

- Май започва да става по-лошо въпреки допълнителните хора от Марсово поле - каза Касий и върна Брут в настоящето. Подобно на него, сенаторът се беше загледал към града.

- Не могат да продължат дълго така - отвърна Брут и махна раздразнено с ръка.

Третият в стаята стана да напълни чашата си със силно чер­вено вино. Двамата при прозореца се обърнаха при звука и Луций Пела повдигна питащо вежди. Касий поклати глава, но Брут кимна и Пела напълни втора чаша.

- Пияни са, но не ог вино - рече той. - Ако бяхме спасили сградата на Сената, може би вече всичко щеше да е приклю­чило, но... - Пела поклати отвратено глава. Каменна сграда не би трябвало да рухва само защото са били подпалени дър­вените скамейки в нея. С разрастването на пламъците обаче едната стена се бе напукала от пода до тавана. Огромният по­крив рухна толкова бързо, че на практика потуши пожара.

- Какво още можех да сторя, Луций? - попита Касий. - Вка­рах легионите в града. Уредих Сенатът да даде разрешение всеки, който не спазва вечерния час, да бъде убиван. А ето че вълненията продължават и дори се засилват! Вече цели райони ог града са в ръцете на онези говеда с техните сопи и железа. Един милион граждани и роби не могат да бъдат спрени само от няколко хиляди войници.

- Днес Марк Антоний отишъл в къщата си, съпровождан само от неколцина души - обади се неочаквано Брут. - Чухте ли това? Станал е любимец на тълпата след речта си. Него не го докосват, а чуят ли моето име, започват да вият като вълци. Както и твоето, Касий - и твоето, Пела!

Отиде до масата и пресуши чашата си на три дълги глътки.

- Налага ми се да се крия като издирван престъпник в собст­вения си град, докато консулът се прави на миротворец. Бого­ве, иде ми да... Млъкна, обхванат от безсилен гняв.

- Това ще мине, Бруте. Сам го каза. Ще продължи още мал­ко, но когато огладнеят, ще се укротят.

- Мислиш ли? Бандите опразниха житниците още първата вечер. Тогава нямаше кой да ги спре, нали? Защото всички бяха на форума и гасяха пожарите. Знаеш ли, че братята Каска вече са напуснали града?

- Знам - рече Касий. - Дойдоха при мен и аз уредих да ги изведат. Имат имение далече на юг. Ще изчакат там положение­то да се успокои.

Брут се вгледа в сенатора.

- Почти всички, които изцапаха ръцете си с кръв заедно с нас, избягаха с подвити опашки. Знаеш ли, че Децим Юний още пише писма, които да бъдат четени на форума? Някой трябва да му каже, че пратениците му са пребити до смърт. - Млъкна, задавен ог гняв. - Ти обаче си още тук. Защо, Касий? Защо още не си избягал при лозята си?

Сенаторът се усмихна безрадостно.

- Поради същата причина, поради която и ти си тук, прия­телю. Както и Пела. Ние сме Освободителите, нали така? Ако всички побегнем от града, кой знае какво може да се случи, до­като ни няма? Нима трябва да дам на Марк Антоний властта, която иска? Той ще сложи ръка върху Рим веднага щом тълпите престанат да убиват и палят. Трябва да съм тук, когато този мо­мент настъпи. Същото се отнася и за теб.

- Как мислите, дали е планирал всичко това? - попита Пела и отново напълни чашата си. - Той възпламени простолюдието с проклетия манекен. Би трябвало да е знаел какво ще последва.

Касий се замисли за момент.

- Преди година не бих повярвал, че е способен на подобно нещо: По онова време бях сигурен, че Марк Антоний не е от хитреците. Когато предложи да се гласува амнистията, си по­мислих... помислих си, че осъзнава новата реалност. Дори сега не мисля, че е видял пожара, който ще предизвика речта му. Но в същото време той не е толкова глупав, че да не се възползва от предоставената му възможност. Той е опасен за всички ни.

Пела сви рамене. Бузите му се бяха зачервили от виното.

- Тогава да му видим сметката. Точно сега един труп повече или по-малко няма значение. Улиците са пълни с трупове и бо­лестите не ни мърдат, бъдете сигурни. Започне ли чумата, Рим ще бъде изяден отвътре.

Ръката му така трепереше, че чашата му звънна, когато допря каната до нея. Брут едва сега си даде сметка колко уплашен е Пела.

- Е, без мен! - заяви Пела с леко преплетен език и вдигна подигравателно чашата си към другите двама. Не съм убил Цезар, за да намеря смъртта си от ръцете на пекари и кожари или да си изкашлям дробовете от някаква гадна болест. Не си ми обещавал подобно нещо, Касий! Да се крием в тъмното като крадци и убийци. Каза, че ще бъдем почетени!

- Успокой се, Пела невъзмутимо го сряза Касий. Запази достойнство. Не бива да оставяш ума си на дъното на каната, особено тази нощ. Ако имаш намерение да напуснеш града, ще го уредя. По зазоряване, стига да поискаш.

- А жена ми? Децата ми? Робите? Няма да ги оставя да бъдат разкъсани.

В очите на Касий проблеснаха гневни пламъчета.

- Изглеждаш ми уплашен, Пела - студено каза той. - Раз­бира се, те могат да заминат с теб. Това е Рим, а ние с теб сме сенатори. По-голямата част от безредиците са в западната част на града. Не изкарвай положението по-тежко, отколкото е. Най- много след десетина дни отново ще има ред. Ще изпратя за...

- Отначало каза три дни прекъсна го Пела, който вече бе достатъчно пиян, за да не забележи начина, по който замръзна Касий.

- Върви си у дома, Пела. Подготви семейството си и си събери нещата. Ще ти бъдат спестени още удари по достойн­ството ти.

Пела примигна пиянски към него.

- Да си вървя у дома? Улиците не са безопасни. Нали самият ти каза, че е прекалено рисковано да се излиза след мръкване.

- Ти каза становището си. Излез с високо вдигната глава и ако някой те спре по пътя, му кажи, че си сенатор. Сигурен съм, че ще те пуснат да продължиш.

Пела поклати нервно глава.

- Касий, съжалявам. Не биваше да казвам подобни неща. От виното е. Предпочитам да остана тук с вас, поне до сутринта. Мога да...

Млъкна, когато Касий отиде до вратата, водеща към стълби­те и улицата. Когато я отвори, непрекъснатите викове и трясъ­ци отвън изведнъж се засилиха.

- Върви си - рече Касий. Носеше кама и постави ръка върху дръжката й.

Пела го зяпна невярващо. Погледна Брут, но не забеляза съ­жаление в очите му.

- Моля те, Касий...

- Вън! - озъби се Касий.

Пела отпусна рамене и излезе, без да ги поглежда. Касий едва се сдържа да не тресне вратата след него.

- Мислиш ли, че ще успее да премине? — попита Брут и от­ново се обърна към отворения прозорец.

- Сега е в ръцете на боговете - раздразнено отвърна Касий.

- Просто вече не можех да гьрпя жалкото му бърборене.

Брут понечи да отговори, но точно в този момент в далечина­та лумна нов пожар. Той изруга под нос и Касий отиде до него.

- Това е на Квиринал, нали? попита сенаторът. Знаеше, че Брут има имот на хълма, и се постара гласът му да прозвучи смаяно и ужасено.

- Май да. Никога не докосват имотите на Цезар, знаеш ли това? Брут разтърка тила си. Чувстваше се ужасно уморен.

- Трудно е да определиш разстоянието на тъмно. Ще разбера сутринта, стига да намеря достатъчно хора, които да ме пос­ледват. Стисна зъби, когато си представи как жителите на Рим разграбват имуществото му. Трябват ни легионите от Брунди- зиум, Касий! Още трийсет хиляди души ще се справят с тълпи­те. Трябва да ги смажем, да покажем, че сме достатъчно силни, за да си затворят устата.

- Ако можех да ги докарам, вече да съм го направил. Офи­церите на Цезар не отговарят на посланията на Сената. Когато това приключи, ще ги накажа с децимация или ще направя от орлите им чаши за бедните, но засега не мога да ги накарам да помръднат.

Някъде наблизо се разнесе силен и продължителен писък. Двамата погледнаха натам, после се престориха, че не го чуват.

- Аз мога да ида при гях - каза след известно време Брут.

Касий се изсмя изумено.

- В Брундизиум? Ще ти теглят ножа веднага щом чуят името ти. Да не би да си мислиш, че аз съм непопулярният, Бруте? Тълпите крещят най-силно твоето име, когато настояват за от­мъщение за Цезар.

Брут въздъхна. Беше толкова обезсърчен, че почти трепереше.

- В такъв случай може би наистина е време да се махна. Можеш да уредиш твоят Сенат да ме направи управител на ня­кой град далеч оттук. Все оше не съм видял наградите, кои­то ми обещаваше... Усети се и млъкна. Нямаше желанието Да моли Касий за подаяния. Брут обаче нямаше цивилен пост, нито беше богат. Личните му средства вече се топяха и той се запита дали благородник като Касий изобщо разбира тежкото му положение. - Цезар щеше здравата да се посмее, ако може­ше да ни види как се крием от народа му.

Касий се загледа в нощта. Пожарът на Квиринал се разпрос­траняваше с изумителна скорост. В далечината стотици горящи къщи разкъсваха мрака, подобно на червени пукнатини в земя­та. На сутринта гам щеше да има хиляди овъглени трупове и Пела бе прав, от мъртвата плът щяха да плъзнат болести и да попаднат в дробовете на живите. Той изсумтя и Брут го поглед­на, като се опитваше да разчете изражението му.

- Има легиони и в Мала Азия най-сетне рече Касий. - Ми­слех да замина при тях като представител на Сената. Източните ни земи трябва да бъдат защитени от хаоса тук. Може би годи- на-две в Сирия ще ни позволят да оставим тези кървави дни в миналото.

Брут се замисли, после поклати глава. Помнеше жегата и странните страсти на Египет и нямаше никакво желание да се връща в онази част на света.

- Не и Сирия, поне за мен. Никога не съм стъпвал в Атина, макар да съм ходил в Гърция на младини.

Касий махна с ръка.

- В такъв случай ще станеш пропретор. Решено. Ще уредя назначаването и всички документи. Богове, иска ми се да не се беше получавало така! Не свалих един тиран само за да видя как Марк Антоний заема мястото му. Този тип е по-хлъзгав и от змия.

- Останем ли тук, бунтовете ще продължат - отвърна сурово Брут. - Издирват ме някакви си синове на уличници и мръсни роби. Нахълтват по домовете и търсят мен.

- Това ще мине. Помня предишните безредици. И тогава сградата на Сената беше подпалена, но в крайна сметка лудост­та утихна.

- Водачите умряха, Касий. Затова спряха размириците. Вчера трябваше да се местя на два пъти, за да съм сигурен, че няма да ме приклещят. Изръмжа, търпението му вече се изчерпваше. - Щях да съм по-щастлив, ако Марк Антоний беше паднал още първия ден. А той ходи където си иска, само с няколко телохра­нители. Не преследват него, благородния приятел на Цезар!

Отвън се чу трясък и двамата рязко се обърнаха и впериха поглед във вратата, сякаш очакваха всеки момент тя да се раз­лети на парчета и гадната римска тълпа да нахълта в стаята. Някаква жена наблизо изпищя, но викът й внезапно секна.

- Май го подценихме. Или най-малкото подценихме способ­ността му да оцелява - отвърна Касий. Говореше не толкова за да изрази мисълта си, колкото да наруши настъпилата ти­шина. - Аз също щях да съм по-щастлив, ако Марк Антоний беше станал поредната трагична жертва на безредиците, но той е твърде предпазлив, а в момента е и обичан. Познавам някои хора, но вероятността да изпълнят поръчката е точно такава, каквато и да му кажат кой я е направил.

Брут изсумтя. От улицата се чуха още трясъци и писъци, макар че май се отдалечаваха.

- Е, в такъв случай подготви документите уморено рече той. - Мога да прекарам година-две като управител в Атина. Когато Рим остане без жило, ще го видя отново.

Касий постави ръка на рамото му.

- Можеш да разчиташ на мен, приятелю. Стигнахме прека­лено далеч и не можем да си позволим да изгубим всичко.

5

Никога досега Брундизиум не бе свидетел на подобно ожив­ление. Градът бе като преобърнат кошер, войници и граждани сновяха навсякъде и нямаше и помен от леността на Рим. Всич­ки в пристанищния град бързаха, доставяха продоволствия за флота и легиона - бъчви с вода, ножове, въжета, корабни платна, осолено месо и десетки и стотици други жизненоважни стоки.

Въпреки че корабът беше пропуснат от външния кордон, беше почти пладне, когато мина през огромните порти на въ­трешното пристанище, които се отваряха всяка сутрин от отря­ди потящи се роби.

Щом търговският съд стигна кея, моряците хвърлиха въжета на пристанищните работници и те ги завързаха за яките желез­ни стълбове, вградени в камъка. Със скрипци вдигнаха и спус­наха широк дървен мосг, който образува същински път между кораба и кея. Октавиан и Агрипа стъпиха първи на сушата, а Меценат остана да се разплати е капитана и да наглежда разто­варването на конете. Десетина работници и две празни каруци се качиха на борда да свалят сандъците от кораба. Тези мъже бяха платили за правото да обслужват тази част на пристани­щето и налагаха високи цени за услугите си. Когато свалиха ко­нете, дори Меценат се оплака от продажната природа на прис­танището, което сякаш беше специално замислено да го изцеди до последната монета.

- В околните трийсет мили, ако не и повече, няма свободни стаи, нито конюшни - доложи той на приятелите си. - Спо­ред докерите в района са разположени на лагер шест легиона и офицерите са заели всяка таверна в града. Така ще е по-лесно да намериш някого, когото познаваш, Октавиане, но пък ще е нужно време, за да намерим квартира. Дай ми половин ден.

Октавиан кимна. Обзе го безпокойство. Планът му да се срещне със старшия офицер в Брундизиум беше изглеждал мно­го по-прост, преди да види царящия в града хаос. С войниците населението се беше увеличило четирикратно и способностите на Меценат му бяха по-нужни от всеки друг път. Приятелят му вече беше събрал вестоносци и ги пускаше да тичат из плетени­цата улици. Октавиан не се съмняваше, че до залез-слънце Ме­ценат ще намери място, където да оставят нещата си.

- По каква работа сте дошли в Брундизиум? - обади се глас зад него. - Не можете да оставите целия този товар тук и да блокирате дока. Кажете на капитана да отплава. Вече два кора­ба чакат на опашка.

Октавиан се обърна и видя плешив мъж с броня на опций[7], дребен и як, с меч на кръста. Зад него стояха двама служители с туники.

- Тъкмо уреждаме носачи. Кажи ми името на командващия в Брундизиум. Искам да се срещна с него.

Офицерът се усмихна сухо и прокара длан по голото си теме, за да избърше потта.

- Сещам се най-малко за седем души, коиго отговарят на определението. Само че за да ги видиш, ще ти се наложи да по­чакаш доста. Освен ако не си сенатор. Сенатор ли си? Изглеж­даш ми малко млад за сенатор. - И се усмихна на собственото си остроумие.

Вече раздразнен, Октавиан пое дълбоко дъх. Когато стоеше До Цезар, никой не си позволяваше да го разпитва. Погледна развеселената физиономия на мъжа и осъзна, че няма да може да се оправи с повишаване на тон и заплахи. Не можеше да каже дори истинското си име, тъй като имаше вероятност да го издирват.

- Аз... нося съобщения за старшия офицер в града.

- И въпреки това не знаеш името му, така ли? - отвърна опцият. - Прости, че се съмнявам в младеж като теб... - Видя обезсърчената физиономия на Октавиан и сви рамене с извест­но съчувствие. - Виж какво, момко. Просто си махни товара от кея ми, става ли? Не ми пука къде, само да не го виждам. Ясно? Мога да те свържа с човек, който има склад наблизо, ако искаш.

- Трябва да се видя с някой военачалник - продължи Окта­виан. Или трибун.

Опцият го изгледа мълчаливо и Октавиан извъртя отчаяно очи и каза:

- Меценате?

- Ето - отвърна Меценат, бръкна в кесията си и извади две сестерции. С отдавна заучено движение опцияг взе монетите, без да ги поглежда, разтърка ги между пръстите си и те изчез­наха.

- Не мога да ти уредя среща с легат, момко. Усамотили са се през последните няколко дни, откакто дойдоха новините от Рим.

По израженията на тримата младежи си личеше, че те вече знаят за случилото се.

- Все пак можете да опитате таверната на Пета улица. - Той погледна към слънцето. - Трибунът Либурний често се храни там. Сигурно все още можете да го заварите, но ви предупреж­давам, че не обича да прекъсват обяда му.

- Дебел е, нали? - обади се безгрижно Меценат. - Сигурно е голям чревоугодник.

Опцият го изгледа и поклати глава.

- Исках да кажа, че е важен човек, който не търпи глупаци. - Хвана Октавиан за ръката и го дръпна настрани. - Съвет от мен: лично аз бих държал твоя приятел по-далеч от трибуна. Либурний не се слави като особено търпелив.

- Разбрано. Благодаря - отвърна Октавиан през зъби.

- Няма за какво. А сега си разкараите нещата ог кея ми, или ще заповядам да ги хвърлят в морето.

На Пета улица имаше три таверни и изгубиха още час, дока­то проверят първите две. Яздеха с носачите, натоварената ка­руца и десетина улични хлапета, които ги следваха с надеждата да получат някоя дребна монета. Когато видя голямата група, насочила се към заведението му, собственикът на третата та- верна метна кърпа на рамото си, излезе на улицата, разпери ръце и заклати глава.

- Съжалявам, нямаме свободни стаи. Опитайте в ,Найка“ на главната улица, три преки нататък. Чух, че там още имало места.

- Не ни трябва сгая рязко отвърна Окгавиан, скочи от коня и хвърли юздите на Агрипа. — Търся трибун Либурний. Тук ли е?

Когато чу заповедническия тон на младок на половината от неговите години, мъжът вирна брадичка.

- Това не е ваша работа. Както и да е, пълни сме.

Собственикът се обърна да си върви и Окгавиан изгуби са­мообладание. Сграбчи мъжа, залепи го за стената и се надвеси над него. Лицето на собственика почервеня от гняв, но щом усети студения допир на метал до гърлото си, той замръзна.

- Тук съм едва от сутринта, а този град вече ми идва до гуша изръмжа Октавиан. - Трибунът ще иска да се види с мен. Тук ли е, или не?

- Ако извикам, охраната му ще ви избие отвърна мъжът.

Агрипа слезе от коня си, застана зад Октавиан и сложи ръка върху дръжката на гладиуса си. Беше уморен също като прия­теля си и надушваше миризмата на гопла храна, лъхаща от кух­нята на таверната.

- Викай тогава. Да видим какво ще стане.

Собственикът бавно вдигна очи към едрия центурион и се предаде.

- Добре де, не е нужно да се стига до това. Само че не мога да притеснявам трибуна. Трябва ми някакъв повод.

Октавиан го пусна и прибра ножа си. Свали от пръста си златен пръстен. Прободе го болка. Беше му даден лично от Це­зар и на него имаше печат на Юлиите.

- Покажи му това. Ще ме приеме.

Собственикът погледна пръстена, като разтриваше врата си там, където се бе намирал ножът. Погледна гневния млад мъж пред себе си, реши, че е по-добре да си държи езика зад зъбите, и изчезна в сумрака.

Чакаха дълго, изтощени от глад и жажда. Носачите остави­ха товарите си и насядаха в каруцата или върху по-здравите сандъци, скръстиха ръце и започнаха да си приказват. Нямаха нищо против да стоят на едно място и да безделничат, щом това означаваше повече пари накрая.

Улицата стана по-оживена, животът в Брундизиум продъл­жаваше на пълни обороти. Двама вестоносци, получили възна­граждение от Меценат, дойдоха и съобщиха за приятел с праз- на къща в богатата източна част на града.

- Влизам - не издържа Октавиан. - Ако не за друго, поне да си взема пръстена. Богове, никога не съм си помислял, че ще е толкова трудно просто да говориш с някой високопоставен.

Агрипа и Меценат се спогледаха. В известен смисъл два­мата имаха повече опит със света от приятеля си. Бащата на Агрипа го беше водил в домовете на мнозина влиятелни мъже и го беше научил как да дава подкупи и да се оправя с персо­нала. Меценат беше неговата противоположност - човек, който наема подобни хора в именията си.

- Идвам с теб каза Агрипа и разкърши врат и рамене. - Ме­ценат може да остане да наглежда конете.

Всъщност нито Агрипа, нито Октавиан искаха Меценат да се озовава около римски трибун. Човек с подобно положение можеше да нареди да го убият дори заради най-малкото оскър­бление на достойнството му. Меценат сви рамене и двамата влязоха, като присвиха очи в полумрака.

Собственикът стоеше зад тезгяха. Не им каза нито дума и едва сдържаше подигравателната си усмивка. Октавиан понечи да тръгне към него, но Агрипа докосна рамото му и кимна към една маса в дъното на помещението, далеч от прахта и жегата, влизащи през вратата.

Там седяха двама мъже с тъмносини, почти черни тоги. Ядя­ха студено месо и варени зеленчуци от голям поднос, опрели лакти на масата, и разговаряха оживено. Двама легионери с брони стояха с лице към помещението, достатъчно отдалечени от масата, за да дадат на мъжете ако не друго, то поне илюзия­та, че разговорът се води на четири очи.

Окгавиан се обнадежди, когато видя, че двамата са облечени в траурни цветове. Щом показваха, че са опечалени от смъртта на Цезар, може би можеше да им се довери. Те обаче не му бяха върнали пръстена, така че Октавиан пристъпи предпазли­во към масата.

Единият от мъжете беше прехвърлил през облегалката на стола си наметало на трибун. Изглеждаше в добра форма и за­горял, главата му бе почти плешива, ако не се броеше ивицата бяла коса покрай ушите. Не носеше броня, а само туника със свободна яка, която оставяше ръцете му голи и разкриваше бе­лите косъмчета по гърдите му. Октавиан забеляза всичко това преди един от войниците да вдигне небрежно ръка, за да го спре. Двамата на масата продължаваха да разговарят, без да вдигат очи.

- Трябва да говоря с трибун Либурний - каза Октавиан.

- Не, не трябва - отвърна легионерът, като нарочно говоре­ше тихо, за да не го чуят мъжете на масата. - Трябва да преста­неш да досаждаш на важни хора. Иди в казармата на Четвърти Железен легион. Все някой там ще те изслуша. А сега изчезвай.

Октавиан замръзна, кипящият гняв си личеше във вся­ка фибра на тялото му. Легионерът не се впечатли, макар че хвърли поглед към Агрипа, чиито размери си заслужаваха бърза преценка. Въпреки това войникът само се усмихна леко и поклати глава.

- Къде е казармата? - най-сетне попита Октавиан. Знаеше, че името му може му гарантира среща с някой високопоставен, но със същия успех би могло да му осигури и аресг.

- На три мили западно от града - отвърна легионерът. - Пи­тай по пътя. Ще я намериш.

Войникът явно не изпитваше удоволствие, че ги отпраща. Просто изпълняваше заповед и не допускаше непознати да до­саждат на трибуна. Несъмнено мнозина се опитваха да се добе­рат до него с една или друга молба. Октавиан с мъка овладя гне­ва си. Плановете му се проваляха на всяка крачка, но пък нямаше да постигне нищо, ако го убият в някаква мръсна таверна.

- Ще си взема пръстена и се махам - каза той.

Легионерът не отговори и Октавиан повтори думите си. Раз­говорът на масата беше спрял и двамата мъже дъвчеха мълча­ливо, като явно го чакаха да се махне. Октавиан стисна юмруци и двамата войници се напрегнаха. Онзи, с когото беше разгова­рял, поклати бавно и предупредително глава.

- Ей сега се връщам - отсечено рече Октавиан.

Обърна се и тръгна към собственика, който наблюдаваше мазно и с безпокойство сцената. Агрипа тръгна с него и изпука с пръсти, когато застана до приятеля си.

- Показа ли пръстена, който ти дадох? остро попита Ок­тавиан.

Мъжът - бършеше чаши и ги редеше на спретната редица по тезгяха хвърли поглед към трибуна и войниците му, реши, че е в безопасност, и се ухили гадно.

- Какъв пръстен?

Октавиан рязко се пресегна и го сграбчи с лявата си ръка отзад за врата. Собственикът стегна мускули и не помръдна, а Октавиан заби юмрук в носа му. Мъжът политна назад.

Единият от войниците изруга, но преди да направи каквото и да било, Октавиан вече беше прескочил тезгяха и бе възседнал падналия собственик. Онзи размаха ръце и успя като по чудо да му нанесе удар в главата, преди Октавиан да му фрасне още два здрави юмрука. Якияг мъж се просна на земята, а Октавиан ' претьрси джобовете на престилката му и напипа нещо малко и твърдо. Извади пръстена гочно когато войниците пристигнаха с извадени мечове. Единият постави длан върху гърдите на Аг­рипа и вдигна оръжието си към шията му. Агрипа нямаше друг избор освен да вдигне ръце и да отстъпи. Само една дума на трибуна и и двамата с Октавиан щяха да са мъртви.

Другият войник се пресегна, хвана Октавиан в душеща хват­ка и го дръпна назад с всички сили. Със задавен вик Октавиан беше хвърлен през тезгяха и двамата паднаха по гръб.

Октавиан се мъчеше да се освободи, но хватката на врата му се стягаше, задушаваше го и лицето му стана мораво. Светът пред очите му започна да се размазва и да потьмнява. Той така и не чу сухия глас на трибуна, който вървеше към тях.

- Пусни го, Гракх - нареди трибун Либурний и избърса ус­тата си с фина ленена кърпа.

Войникът освободи Октавиан, като не пропусна да му нане­се жесток удар в бъбреците, преди да стане и да оправи бронята си. Октавиан изстена от болка, но вдигна ръка и показа пръсте­на. Трибунът не му обърна внимание.

- Мисля, че заслужава двайсет удара с камшик за сбиване на публично място - рече той. - И още двайсет, защото прекъсна обяда ми. Би ли се погрижил, Гракх? На улицата има стълб за бичуване, можеш да изпълниш наказанието веднага.

- С удоволствие - отвърна войникът, още задъхан от борба­та, но когато отново посегна да хване Октавиан, младият мъж скочи на крака. Гневът го бе завладял дотолкова, че вече не мо­жеше да мисли.

- Откраднаха ми пръстена и вие наричате това римска спра­ведливост? - остро попита той. - Нима трябва да позволя ня­какъв си тлъст кръчмар да отмъкне подарък, даден ми от самия Цезар?

- Покажи ми пръстена каза трибунът и се намръщи.

- Няма - отвърна Октавиан. Агрипа го зяпна. Приятелят му направо се тресеше от ярост. - Ти не си човекът, с когото искам да се видя. Вече го знам. Предпочитам бичуването.

Трибун Либурний въздъхна.

- О, я стига с тая момчешка напереносг. Гракх? Ако обичаш.

Войникът сграбчи ръката на Октавиан и насила разтвори пръстите му. Пръстенът полетя във въздуха, но трибунът го хвана с лекота и се загледа в него в сумрака. Повдигна вежди, когато видя златния печат.

- Само преди месец този пръстен можеше да ти отвори поч­ти всяка врата, млади момко. Но сега само повдига въпроси. Кой си ти и как това нещо се е озовало у теб?

Октавиан упорито стисна устни и Агрипа реши, че е крайно време да се намеси.

- Той е Гай Октавиан Турин, роднина на Цезар. Говори ис­тината.

Трибунът като че ли се замисли.

- Май съм чувал това име. А ти кой си?

- Марк Випсаний Агрипа. Центурион капитан от флота.

- Ясно. Е, господа, пръстенът на Цезар ви осигури място на масата ми, поне за един час. Яли ли сте?

Агрипа поклати глава, напълно слисан от внезапната промя­на в тона на трибуна.

- Ще поръчам, когато собственикът дойде на себе си. Гракх? Ако обичаш, лисни му едно ведро помия... и му дай да разбере, че кражбата се наказва. От утре ще трябва да сменя таверната.

- Слушам - отвърна легионерът. Беше възвърнал достойн­ството си и погледна със задоволство проснатия под тезгяха мъж.

- Елате, господа каза трибунът и посочи масата, на която още седеше събеседникът му. - Имате вниманието ми. Надявам се, че няма да съжалявате.

Трибун Либурний сложи пръстена на масата. Не представи другия мъж и Октавиан се запита дали той не е шпионин. Не­познатият го погледна за момент и Октавиан прочете в очите му интерес и буден ум.

Чуха плисък на вода, трясък на хвърлено ведро и приглушен вик зад тезгяха и трибунът каза:

- Уверявам ви. че виното ще пристигне всеки момент. От­ново взе пръстена и го огледа. - В последно време тази дрън- кулка е доста опасна. Наясно ли си с това?

- Започвам да го разбирам отвърна Октавиан и докосна подутината под дясното си око.

- Ха! Не заради крадците. Много по-опасни са онези, които в момента се мъчат да се доберат до властта в столицата. Ние в Брундизиум сме встрани от играта. Ако зависи от мен, ще оста­нем така, докато не се въдвори отново ред. Гърция обаче е още по-далеч от Рим, така че вероятно всичко това е ново за геб.

Октавиан примигна.

- Откъде знаеш, че идвам от Гърция?

За негова изненада Либурний се изкиска доволно.

- Богове, ама ти си наистина млад! Честно казано, караш ме да си спомня с тъга за собствената ми младост. Наистина ли си мислиш, че можеш да влезеш в пристанището, да пръскаш пари и да настояваш да говориш с някой високопоставен, без за това да бъде докладвано? Сигурен съм, че всеки клюкар в града вече₍разполага с описанието ти, макар че все още едва ли знаят името ти.

Октавиан погледна мълчаливия другар на трибуна. Той усе­ти погледа му и се усмихна леко, без да вдига глава.

- Появата ти поставя пред мен интересен проблем, Октавиане. Разбира се, мога да те пратя окован в Рим и някой сенатор да реши какво да прави с теб, но това ще ми осигури само бла­говоление или малко злато, а тези неща едва ли си заслужават.

- Значи не си верен на никого? - остро попита Октавиан. - Четвърти Железен беше основан от Цезар. Би трябвало да го познаваш.

Трибун Либурний го погледна и прехапа замислено устна.

- Да, познавах го. Не мога да кажа, че бяхме приятели. Ми­сля, че хора като Цезар нямат много приятели, а само последо­ватели. - Либурний забарабани замислено с пръсти по масата, без да откъсва поглед от Октавиан.

Собственикът на таверната поднесе виното лично. Изгле­ждаше ужасно - с подуто лице и затворено око. В косата му имаше някакъв зеленчук. Не погледна към Октавиан или три­буна, докато внимателно поставяше каната и чашите, преди да се отдалечи с накуцване. Легионерът Гракх отново беше заел позицията си с гръб към масата.

- И все пак... - тихо рече Либурний. Завещанието на Це­зар още не е прочетено. Той има момче от египетската царица, но казват, че те обичал като свой син. Кой знае какъв ще бъде дарът му към теб? Възможно е ти да си печелившият кон, поне засега. Може пък и да стигнем до някакво споразумение, което Да е от полза и за двама ни.

Пръстите забарабаниха отново и другарят на трибуна наля на всички. Октавиан и Агрипа се спогледаха, но не им остава­ше друго, освен да чакат мълчаливо.

- Мисля... да, мога да съставя договор. Една десета от всич­ко, което наследиш, срещу моето време и средства да стигнеш До Рим и подкрепата ми да получиш онова, което ти се полага.

- И, разбира се, да те оставя жив и здрав. Споразумяваме ли се? Пръстенът ще ти потрябва, за да подпечаташ съглашението, така че ти го връщам.

Октавиан го зяпна. След кратко колебание грабна пръстена, надяна го на пръста си и отсече:

- Никога не е бил твой, за да ми го връщаш. Една десета! Трябва да съм луд, за да се съглася на подобна сделка, особено преди да знам какъв е залогът. Отговорът ми е не. Разполагам с достатъчно средства, за да се оправя сам. Имам достатъчно приятели, с които да се изправя срещу убийците.

- Разбирам - рече Либурний, леко развеселен от гнева на младия мъж.

По масата бяха капнали няколко капки вино и трибунът за­почна да рисува замислено кръгове с тях. Поклати глава и Ок­тавиан сграбчи ръба на масата, готов да я обърне отгоре му.

- Май не разбираш колко опасен е станал Рим, Октавиане. Как според теб ще реагират Освободителите, ако влезеш в гра­да? Ако нахълташ в Сената и гръмко заявиш претенциите си, сякаш имаш правото да бъдеш изслушан? Давам ти най-много половин ден, преди да те намерят с прерязано гърло, като дори този срок ми се вижда дълъг. На властимащите няма да им ха­реса някакъв роднина на Цезар да подбужда тълпата. И едва ли им трябва претендент за неговото богатство, което може да по­падне в техните ръце. Между другото, ще преобръщаш ли ма­сата? Да не мислиш, че съм сляп или глупак? Охраната ми ще те съсече още преди да си успял да се надигнеш. Либурний тъжно поклати глава, сякаш съжаляваше безразсъдството на младостта. - Няма да получиш по-добро предложение от мое­то. С мен поне ще останеш жив достатъчно дълго, за да чуеш прочитането на завещанието.

Октавиан махна ръце от масата се облегна назад, мислеше трескаво. Трибунът бе реална заплаха и той осъзна, че няма да излезе от таверната, без да е изгубил нещо. Запита се как ли би постъпил Юлий на негово място. Трибун Либурний го наблю­даваше с лека усмивка.

- Няма да се откажа от наследството си, нито от някаква част от него заяви Октавиан.

Либурний цъкна с език и вдигна очи към войниците, за да даде заповед.

- Обаче присъствах, когато Цезар и Клеопатра се паза­ряха с египетския двор - бързо продължи Октавиан. - Мога да ти предложа повече от злато в замяна на подкрепата ти. Не отричам, можеш да ми бъдеш полезен. Именно затова те потърсих.

- Продължавай - подкани го Либурний. Погледът му беше студен, но усмивката си оставаше на лицето му.

- Виждал съм Цезар да се отблагодарява по начини, цене­ни много повече от парите. И аз мога да направя същото. Ще поставя печата си под споразумение, което ти предлага една- единствена услуга, каквато и да е тя, по всяко време.

Либурний примигна, избухна в смях и заудря по масата с длан. Когато най-сетне се успокои, избърса сълзите си, като продължаваше да се смее.

- Наистина ме развесели, момко. Ужасно си забавен, не мога да го отрека. А аз си мислех, че се очертава скучен ден. Знаеш ли, имам син на твоята възраст. Иска ми се да беше дързък като теб, честна дума. А вместо това той ми чете гръцка философия, можеш ли да си представиш? Едва се сдържам да не повърна, като го слушам.

Либурний се наведе над масата. Изведнъж бе станал много сериозен.

- Ти обаче не си Цезар. Както стоят нещата в Рим, не бих заложил и един сребърник, че ще оцелееш през следващата го­дина. Това, което ми предлагаш, почти сигурно няма никаква стойност. Както казах, възхищавам се на куража ти, но хайде да приключваме с тази игра.

Октавиан също се наведе напред и заговори ясно и тихо.

- Не съм Цезар, но той наистина ме обичаше като син и във вените ми тече кръвта на неговата фамилия. Приеми предложе­нието ми и един ден, когато щастието престане да се усмихва на теб или на сина ти, може би моето обещание ше е най-цен­ното нещо, което притежаваш.

Либурний бързо направи знак, за да отклони дори предполо­жението за лош късмет. Пъхна палец между показалеца и средния си пръст и го насочи към Октавиан. След малко разплете пръсти и каза:

- С това обещание и десет хиляди ауреуса ще имам десет хиляди ауреуса.

-Октавиан сви рамене и каза:

Не мога да обещая нещо, което нямам.

- Именно затова ти поисках една десета, момче. Не можеш да изгубиш при подобна сделка.

Октавиан знаеше, че трябва да се съгласи, но упоритият инат продължаваше да го спира. Той скръсти ръце на гърдите си.

- Казах всичко, което имам да казвам. Приеми предложе­нието ми и един ден то може да ти спаси живота. Ако помниш Цезар, помисли си как би поискал той да постъпиш. - Погледна към тавана. Той умря от ръцете на хора, които сега живеят добре. Ако сега ни гледа отнякъде, как ли вижда, че се отнасяш с мен - с чест или с презрение?

Зачака отговор и Либурний отново забарабани по масата в гробовната тишина. За момент погледът на трибуна се стрелна нагоре, сякаш наистина си представи, че Юлий го наблюдава.

- Не мога да преценя дали не разбираш... или просто не ти пука за живота ти - рече той. - Виждал съм мнозина такива като теб, предимно млади офицери, които се мислят за безсмъртни. Някои се издигнаха, но повечето отдавна са мъртви, жертви на прекалената си самоувереност. Разбираш ли какво ти казвам?

- Разбирам. Рискувай с мен, трибуне. Няма да бъда повален толкова лесно.

Либурний въздъхна.

- За да бъдеш повален, първо трябва да се издигнеш. - По­сле взе решение. - Добре. Гракх? Намери ми пергамент, писец и мастило. Ще сключа тази неизгодна сделка пред свидетели.

Този път Октавиан предпочете да премълчи. Едва успяваше да скрие тържествуването си.

- Когато подпишем, ще ти гарантирам безопасен път до Рим. Завещанието ще бъде прочетено след осем дни, което оз­начава, че имаш достатъчно време да стигнеш до града с добри коне. Надявам се, че няма да имаш нищо против Гракх да дойде с теб, за да те пази. По пътищата има разбойници, пък и бих искал да съм сред първите, научили какво е завещал Цезар на своя град и на клиентите си.

Октавиан кимна. Загледа как Либурний потапя кухата тръс­тика със заострен край в мастилницата и пише с уверена ръка. Собственикът на таверната донесе запалена свещ и трибунът стопи восък и капна върху сухия пергамент. Октавиан прити­сна пръстена в меката повърхност и двамата войници добавиха по едно кръстче под имената си. Сделката беше сключена.

Либурний се облегна назад.

- Май имам нужда от още вино, Гракх. Знаеш ли, момко, надявам се, ако извадиш късмет, да живееш толкова дълго като мен, когато цветовете, вкусовете и дори амбициите изгубят яр­костта си, която сега приемаш за така естествена, да срещнеш някой наперен младок точно като теб сега - и да видиш онова, което виждам аз. Дано тогава си спомниш за мен. Чувството е горчиво и сладко едновременно, повярвай ми, но ще го разбе­реш едва тогава.

Собственикът донесе каната и Либурний напълни чашите до ръба.

- Пий с мен, момко. Пий за Рим и за славното безразсъдство.

Без да откъсва поглед от него, Октавиан вдигна чашата си и я изпи до дъно.

6

Лъчите на изгряващото слънце надникнаха над хълмовете Есквилин и Виминал, позлатиха покривите на сградите око­ло форума и достигнаха Палатин от другата страна. Кръглият храм на Веста заблестя, сякаш оживял след мрака. Нито древ­ната постройка, нито много по-големият Дом на девиците зад нея бяха докоснати от пожарите, бушували в града. Собствени­ят им свещен огън все още гореше в сърцето на храма и тъл­пите размирници бяха предпочели да стоят настрана от гнева на богинята, като правеха знаци с ръце, за да се предпазят от проклятието й, и продължаваха нататък.

Докато вървеше през форума, Марк Антоний знаеше, че из­глежда чудесно. Съпровождаха го шестима ликтори, носещи тра­диционните брадви в снопа пръчки за бой, както и двама центу- риони с блестящи брони и дълги тъмни наметала, спускащи се до глезените им. Консулът на Рим беше дошъл да чуе завещанието на Цезар и макар сградата на Сената да представляваше купчина по­чернели развалини, поне самият Марк Антоний все още предста­вляваше държавната власт. Усещаше върху себе си погледите на събралата се тълпа, но точно в този ден от нея не идваше заплаха. Сигурен беше, че мнозина от присъстващите бяха участвали само преди часове в размириците, но утрото беше спокойно и почти създаваше впечатление за настъпило примирие. Целият град иска­ше да чуе последните думи на Цезар към неговия народ.

Марк Антоний застана пред кръглия храм, така че да виж­да вечния огън, чиито отражения танцуваха по стените. Хората му заеха позиции около него, без да се чувстват застрашени от смълчаната тълпа. Марк Антоний потърси с поглед останалите Освободители, но не ги откри. Шпионите му докладваха всеки ден и той знаеше, че мнозина от тях вече са напуснали града, за да си спасят кожите.

Изражението му беше сурово, макар че отсъствието на заговорниците беше поредният знак, че е спечелил най-много от кла­нетата и бунтовете. Щом влиятелни мъже като Брут и Касий вече не смееха да се показват, как можеха да се надяват да възстано­вят авторитета си в Рим? Победата беше изтънчена. Несъмнено те имаха в тълпата свои хора, които щяха да им доложат всяка чута дума, но отсъствието им говореше много и Марк Антоний нямаше да е единственият, който е забелязал, че ги няма. Само преди месец не можеше и да си помисли за ден като този. Цезар бе жив и светът беше вкаран в коловози, по които можеше да се движи единствено напред, в определената му посока. Освободи­телите бяха променили всичко това с ножовете си, но сега Марк Антоний беше човекът, който бе във възход. Той триумфираше стъпка по стъпка, докато те се проваляха.

Марк Антоний бе по-висок от повечето присъстващи и мо­жеше да гледа над главите на хората. Форумът съвсем не беше претъпкан. Почернелите от пожарите камъни зад него бяха празни, но на площада се бяха събрали най-малко три хиляди мъже и жени, а още граждани и роби продължаваха да прииж­дат по всички улици и хълмове, подобно на тъмни потоци, спус­кащи се към сърцето на Рим. В повечето квартали вече имаше някакво подобие на ред - беше се погрижил за това. Градските порти отново бяха отворени и в града прииждаха стоки, макар и продавани на нелепо високи цени. Навсякъде се виеха опаш­ки, работещите в хлебарниците и пекарниците не бяха мигнали Цяла нощ. Нямаше достатъчно храна за всички и Марк Анто­ний беше принуден да прати патрули на най-важните места, за Да спре масовите сбивания. Буйната енергия на размирниците се беше изчерпала толкова бързо, колкото се бе появила, и сега най-страшните врагове бяха гладът и болестите. Никой не знае­ше колко трупа са хвърлени в Тибър и в момента се носят към морето.

Погледът му се спря върху група от четирима мъже вдясно от него - трима младежи и един малко по-възрастен. Бяха въо­ръжени и явно бяха дошли заедно, тъй като си приказваха тихо. Двама от тях му се сториха смътно познати - стройни фигури в сравнение с плещестия мъж до тях. Марк Антоний обаче не можеше да се сети за имената им. Стотици в тълпата несъм­нено бяха клиенти на Цезар - хора, които дължаха именията и постовете си на него и приемаха скромна месечна сума срещу подкрепата си за него. Твърдеше се, че били дори хиляди. Бо­гати и бедни, те определено искаха да разберат дали техният патрон ги е споменал в завещанието си.

Марк Антоний продължи да върти глава, като се вглежда­ше най-вече в онези, които покриваха главите си. Сред тях разпозна сенатори, мнозина от които с охрана от легионите или наемници. С напредването на деня тълпата продължа­ваше да расте, докато прохладата на утрото не изчезна и в стоплящия се въздух започна да се разнася миризма на пот и пикантна храна. Пролетното небе бе ясно и по пладне градът щеше да стане неприятно горещ. Марк Антоний прехвърляше тежестта си от крак на крак, докато чакаше нетърпеливо жри­цата най-сетне да се появи.

Тълпата замръзна, когато от Дома на девиците се чу пее­не. Всички се обърнаха натам, за да видят весталките. Марк Антоний потисна усмивката си, когато ги видя: за разлика от повечето присъстващи, той си даваше сметка за въздействието на пищното представление. Весталките имаха малки цимбали на пръстите и китките си и ги удряха на всяка крачка, така че нестройният им хор заглушаваше песента им. Загледа как про­цесията се подрежда пред храма и песента достига до връх­ната си точка, след което настъпи пълно мълчание. За негово разочарование, младите жени не показваха почти нищо в дъл­гите официални роби и наметала, скриващи напълно краката им. Жрицата бе показала повече плът, когато я беше посетил, и Марк Антоний се усмихна на младежа в себе си. Всяка весталка беше подбрана заради физическото си съвършенство, но полагаше клетва за целомъдрие в продължение на трийсет го­дини, преди да напусне храма. Като гледаше някои лица, Марк Антоний неволно си помисли, че това е зашеметяващо пропи­ля ване на женска красота.

Изтърпя ритуалните благодарности към Минерва и Веста и само въздишаше, докато слънцето се издигаше в небето и же­гата се усилваше. Сякаш мина цяла вечност, преди да изнесат от храма дървен подиум, покрит с тъмночервен плат. Квинтина Фабия се качи на него и погледна Марк Антоний в очите. Си- гурно си спомняше, че той също неотдавна беше говорил пред Рим. Последиците от речта му още се виждаха около тях. Марк Антоний видя студена ирония в очите й, но интересът му беше насочен единствено към покритата с резба кутия от кедър, из­несена от храма. Тя бе заключена и запечатана и две весталки разбиха печатите с чукчета, преди да вдигнат капака. Извадиха отвътре таблички, овързани с оловни пластини и запечатани лично от Цезар с голям восъчен печат. Марк Антоний потръп­на при мисълта, че ръката на приятеля му е била последната, докоснала тези таблички до днешния ден.

Весталките поднесоха табличките на жрицата и тя сряза с нож печата, като показа на всички, че е бил непокътнат. След това внимателно огъна оловните ивици и ги отстрани.

Петте дървени таблички бяха покрити с тънък слой восък. Марк Антоний не можеше да види изписаните думи, но въпре­ки това се наведе напред като всички останали, очакващ с тре­пет да чуе последната воля на Цезар.

Без изобщо да се трогне от нетърпението на тълпата, Квин­тина Фабия върна четири таблички на спътничките си, про­чете наум първата, кимна леко и вдигна очи към събралата се тълпа.

- В името на Рим, чуйте волята на Гай Юлий Цезар - започ­на жрицата.

А после млъкна и Марк Антоний изстена тихо от театрално­то й изпълнение и промърмори:

- Хайде, давай.

Квинтина Фабия погледна към него, сякаш го беше чула, след което продължи да чете:

- Гай Октавиан е мой наследник. Признавам го като кръв от моята кръв и чрез тези думи го припознавам и обявявам за свой син.

Тълпата замърмори и Марк Антоний забеляза как четиримата млади мъже се вцепеняват почти като един и се споглеждат с потрес. Простите думи бяха типични за човека, който ги бе на­писал, без никакви епитети и изтънчена риторика. Цезар обаче беше написал и оставил завещанието си тук преди да се върне от Египет, може би дори преди да напусне Рим, за да се бие с Помпей в Гърция. По онова време не бе знаел, че египетската царица ще му роди наследник. Марк Антоний задиша бавно, обмисляше чутото. По-добре щеше да е основният наследник да е някакво чуждоземно пале, което никога няма да дойде в Рим и да се бори за онова, което му принадлежи по закон. Консулът беше виждал Октавиан преди няколко години, но тогава той бе почти момче и Марк Антоний дори не си спомняше физиономията му.

Жрицата продължи:

- Цялото ми имущество е негово, с изключение на сумите и имотите, които определям тук. От тях, първо посочвам гради­ната до река Тибър. Тя е първият ми дар за гражданите на Рим, за да могат за вечни времена да почиват на обществена земя.

Докато тълпата мърмореше от удивление, жрицата остави таб- личката и взе други две. Повдигна вежди, докато четеше наум.

- Освен мястото за разходка на открито давам на всеки граж­данин на Рим по триста сестерции от имуществото си, които те да похарчат както намерят за добре. Те бяха моите любимци приживе. Не мога да направя по-малко за тях след смъртта си.

Този път реакцията на тълпата бе възторжен рев. Триста сре­бърни монети бяха страшно много пари, достатъчни за изхран­ването на цяло семейство месеци наред. Марк Антоний разтърка чело, мъчейки се да изчисли общата сума. Последното преброя­ване бе отчело почти един милион жители на града, макар че само половината от тях би трябвало да са граждани. С иронична усмивка отчете, че бунтовете бяха намалили броя им, но въпреки това те си оставаха многобройни като мравки и щяха да настоя­ват за парите си от съкровищниците, които се контролираха от Сената. Цезар не би могъл да знае, но с това просто завещание бе смазал (Освободителите. След този ден те не биха могли да вървят по улиците, без да ги преследват викове „Убийци!“ Марк Антоний затвори’за момент очи в памет на приятеля си. Дори в смъртта си Юлий беше нанесъл удар на враговете си.

Квинтина Фабия продължи с изброяването на отделните суми, оставени за клиентите. Мнозина завикаха да се пази ти­шина, за да могат да чуват жрицата, но приказките продължа­ваха навсякъде. Клиентите щяха да се принудят да отправят молби до храма да прочетат табличките допълнително, за да научат подробностите. Марк Антоний си спомни собствената си среща с жрицата и им пожела късмет.

Квинтина Фабия зачете последната табличка, в която Цезар завещаваше злато и земи на членовете на фамилията си и на всички, които го бяха подкрепяли. Марк Антоний чу своето име и изкрещя на онези около него да млъкнат. За разлика от другите, неговият глас успя да смаже шума на тълпата.

- ... на когото давам петдесет хиляди ауреуса. Давам същата сума и на Марк Брут. Те бяха, и все още са, мои приятели.

Марк Антоний усети погледите на тълпата върху себе си. Не можеше да скрие шока си, че Брут получава същата сума. Марк Антоний беше пропилял много злато, поддържайки стандарта на консул, както и за собствените си клиенти. Макар да беше щедро, завещанието едва щеше да покрие дълговете му. Поклати глава. Даваше си сметка за възхищението и горчивината на оне­зи, които го гледаха. Петдесет хиляди не бяха чак толкова много за човека, който бе разбунил тълпата в името на Цезар. И опреде­лено бяха много повече от онова, което заслужаваше Брут.

- Останалото е собственост на Гай Октавиан, когото прие­мам като свой син във фамилията на Юлиите. Оставям Рим в твоите ръце.

Квинтина Фабия приключи и подаде последната табличка на чакащите я весталки. Марк Антоний с изумление видя блес­тящите в очите й сълзи. Нямаше помпозни думи, само делово изброяване на наследници, суми и отговорности. Всъщност това бе завещанието на човек, който не бе вярвал, че ще умре. Марк Антоний усети как нещо започна да пари в собствените му очи. Ако Юлий бе оставил завещанието си в храма преди да напусне Рим, то това е било в годината, когато се беше доверил напълно на Марк Антоний и бе оставил управлението на града в ръцете му. Завещанието бе прозорец към миналото, към един различен Рим.

Докато жрицата слизаше от подиума, Марк Антоний се обърна и хората му го последваха, принуждавайки тълпата да се раздели. Събралото се множество не разбираше защо кон­сулът е разгневен. Зад него се разнесе ясен глас. Когато го чу, Марк Антоний спря и се обърна, а хората му застанаха нащрек, готови да посрещнат всяка заплаха.

Октавиан си спомняше много добре Марк Антоний. Консу­лът почти не се беше променил през изминалите години, докато самият Октавиан се бе превърнал от момче в млад мъж. Когато Марк Антоний пристигна по зазоряване, Меценат го забеляза пръв. Широкоплещестият Агрипа се намърда между двамата с надеждата, че тълпата ще скрие Октавиан. Беше вторият им ден в града, след като бяха яздили триста мили от Брундизиум. Бяха принудени да сменят многократно конете, като почти все­ки път им се падаха по-лоши от предишните. Меценат беше уредил собствените им коне да бъдат прибрани в конюшнята на първата станция, но в този момент никой от тях не знаеше дали ще се върнат отново на брега.

Легионерът Гракх не беше от най-приятните спътници. Знае­ше, че просто го търпят, и затова почти не говореше и стоеше настрана от компанията им, докато те яздеха, планираха и се строполяваха изтощени в първата странноприемница, която им попадаше вечер. Трибунът му беше отпуснал средства и Гракх неведнъж преспиваше в конюшнята, за да спести пари, докато Меценат неизменно вземаше най-добрите стаи.

Октавиан не беше сигурен, че цялото това бързане си за­служава. Беше пристигнал в Рим два дни преди прочитането на завещанието, но от мира и реда, които бе познавал, не беше останала и следа. Според приятеля на Меценат, който ги бе приютил, положението било още по-лошо и сега започнало да се успокоява; огромни части от града бяха превърнати в почер­нели развалини и парцаливи граждани ровеха из останките с надеждата да открият нещо ценно. Десетки хиляди гладуваха и обикаляха на банди улиците в търсене на храна. Неведнъж Ок­тавиан и приятелите му трябваше да вадят мечовете си само за да пресекат някой квартал, който си оставаше див дори денем. Градът изглеждаше като след война и Октавиан почти не бе в състояние да примири реалността със спомените си. В извес­тен смисъл това се съчетаваше с мъката, която изпитваше по Юлий. Пейзажът подхождаше на тази загуба.

- Ето я най-сетне и нея - измърмори под нос Агрипа.

Октавиан излезе от унеса си и видя жрицата на Веста да из­лиза от храма. Беше търсил в тълпата познати лица. Не знаеше как щеше да реагира, ако беше видял Брут, но от човека, когото желаеше най-силно да види мъртъв, нямаше и следа. Два дни в Рим му бяха достатъчни, за да чуе подробностите около покуше­нието, и Октавиан гореше от гняв при мисълта за така наречени­те Освободители, които се бяха опитали да се облагодетелстват чрез убийството на един добър човек. В тишината на собстве­ните си мисли, в сянката на храма на Веста, той се закле да от­мъсти. Състоянието на града беше житото, което те бяха засели, резултатът от тяхната алчност и завистливост. Преди да види от­ново Рим, не беше подозирал каква сила може да дава омразата.

Докато жрицата вадеше завещанието на Цезар от кутията и сваляше оловните пластини, Октавиан продължаваше да ог­лежда тълпата. Някои му заприличаха на познати сенатори, но не можеше да е сигурен заради наметалата и качулките.

Агрипа го побутна да слуша, когато жрицата свърши да чете наум първата табличка и челото й се сбърчи. Когато вдигна по­глед, тя сякаш се загледа право в Октавиан. Той зачака, сърце­то биеше болезнено в гърдите му, а устата му пресъхна така, че трябваше да оближе устните си отвътре, за да успее да ги отвори.

- В името на Рим, чуйте волята на Гай Юлий Цезар - за­почна тя.

Октавиан сви юмрук. Вече почти не можеше да понесе на­прежението. Усети, че Гракх го гледа. Изражението на легионе­ра бе непроницаемо.

- Гай Октавиан е мой наследник. Признавам го като кръв от моя­та кръв и чрез тези думи го припознавам и обявявам за свой син.

Октавиан беше потресен и сигурно щеше да се свлече на земята, ако Агрипа не го беше подхванал. Ушите му забучаха, лицето го засърбя и той се почеса ожесточено, каго едва не раз­дра кожата си с нокти. Всичко това бе прекалено много за него и той почти не чу останалото, а само гледаше как жрицата на Веста чете табличките една по една и ги подава на спътнич- ките си. В един момент мъжете и жените в тълпата нададоха ликуващи викове, но Октавиан не успя да разбере защо. Беше вцепенен от емоциите, поразен от ръката на Цезар, която сякаш се пресягаше от отвъдното, за да го докосне.

Лицето на Гракх се бе превърнало в кисела маска при ми­сълта за състоянието, което би могъл да прибере патронът му, ако Октавиан се бе съгласил да му даде една десета от насле­деното. Богатствата, спечелени от завоеванията на Цезар, бяха почти легендарни; в един момент той бе изсипал в града толко­ва злато, че бе обезценил парите с близо една трета. Октавиан беше наследник на всичко това и Гракх моментално реши да е по-дружелюбен спътник. Сигурен бе, че никога вече няма да стои в присъствието на толкова богат човек. Пресегна се да по­тупа Октавиан по гърба, но Меценат улови китката му, усмихна му се и каза тихо:

- Хайде да не правим представление точно тук. Тълпата не ни познава и това трябва да остане така, докато не ни остане време да помислим.

Гракх се усмихна насила и кимна, освобождавайки ръката си от изненадващо силната хватка. Не беше виждал Меценат да тренира, докато препускаха като обезумели от Брундизиум; не забеляза и късото острие в другата ръка на благородника, нито факта, че Агрипа беше зад него, готов да го събори на земята при първия признак на агресия.

Изброяването на клиентите и допълнителните дарения продължи сякаш цяла вечност. Октавиан изръмжа с отвраще­ние, когато чу името на Брут и огромната сума, която му бе завещана. Нямаше нито дума за Клеопатра и сина, който бе родила на Цезар. Приятелите на Меценат знаеха само, че тя е напуснала Рим след убийството и че най-вероятно се е върна­ла в Египет.

- Останалото е собственост на Гай Октавиан, когото приемам като свой син във фамилията на Юлиите. Оставям Рим в твоите ръце.

Очите на Октавиан се насълзиха. Лесно му бе да си представи Юлий, седнал в някаква тиха стая, как пише върху восъка и чертае бъдещето. За хиляден път му се прииска Цезар да беше жив, но се застави да се изправи пред реалността. Нямаше връщане назад, нямаше как да заличи новия Рим.

Жрицата предаде последната табличка, която беше върната с почит в кутията. Беше изпълнила ролята си и една от помощ­ничките й и помогна да слезе от подиума. Окгавиан се огледа, а тълпата около него най-сетне си пое дъх и зашумя. Видя Марк Антоний да кима на хората си и да се обръща.

- Мисля, че е време да се махаме - тихо каза Меценат. - Тази вечер можем да отседнем в къщата на Бруцел. Не е пострадала от размириците и той обеща да ни нагости добре. Имаме много неща за обсъждане.

Приятелят му пос тави ръка на рамото му и леко го побутна да си тръгнат от храма на Веста. Октавиан остана на мястото си. Из­веднъж му беше дошло до гуша да се крие в собствения си град.

- Жрице! - извика гой най-неочаквано.

Меценат замръзна, после изсъска:

- Какво правиш? Половината сенатори имат шпиони тук! Нека първо се махнем оттук и после ще решим какво да правим.

Октавиан поклати глава и извика отново:

- Жрице!

Квинтина Фабия тъкмо приемаше от една весталка тежката си мантия. Огледа се и го откри от реакцията на тълпата, която го бе зяпнала.

- Аз съм Гай Октавиан, посочен като наследник в завещани­ето, което току-що прочете - каза той високо.

Меценат изстена и извади камата си, готов да посрещне евентуални нападатели от тълпата. Все още никой от групата не знаеше кои са враговете им в града.

- Какво искаш от мен? - попита тя.

За Квинтина Фабия се носеха слухове, че на младини е била актриса. Истина или не, тя определено имаше актьорски ин­стинкт: отказа предлаганото й наметало и отново стъпи на ни­ския подиум.

- Искам официално да променя името си пред теб, в качест­вото ти на пазителка на записите.

Жрицата се замисли и леко наклони глава на една страна. Младежът в тълпата току-що бе наследил огромно състояние, стига да останеше жив достатъчно дълго, за да сложи ръка вър­ху него. Погледна към Марк Антоний, който наблюдаваше раз­играващата се сцена. Първата й мисъл бе да каже на Октавиан да изчака аудиенция, но онзи зъл поглед я накара леко да се усмихне и да попита:

- Какво име би подхождало на наследника на Рим?

- Само едно- отвърна Октавиан. Гай Юлий Цезар, за да почета мъжа, чието име ще нося.

Квинтия Фабия се усмихна по-широко, възхитена от хра­бростта на младия римлянин. Приятелите му стояха потресени около него, а на нея й се искаше да заръкопляска.

- Ще ти трябват двама свидетели с добро име, които да се закълнат, че наистина си онзи, за когото се представяш — каза тя след кратко колебание. - Ела при мен по пладне, в Дома на девиците.

Замълча отново, като следеше крадешком Марк Антоний. Консулът стоеше като зашеметен вол.

- Добре дошъл у дома, Октавиане - рече тя.

Той кимна мълчаливо. От дясната му страна консулът по­нечи да си тръгне и Октавиан се обърна, тръгна след него и извика:

- Консуле!

Меценат сложи ръка върху рамото му.

- Недей да прибързваш, Октавиане. Остави го да си иде.

Октавиан се освободи и продължи да върви.

- Той беше приятел на Цезар. Ще ме изслуша.

- Агрипа! - подвикна Меценат.

- Тук съм.

Едрият им приятел беше на крачка зад тях.

Легионерът Гракх изруга и ги последва.

Марк Антоний гледаше как жрицата разговаря с младежа. Усещаше как потта избива по тялото му. Това беше прекалено. Сенатът го беше извикал на среща по пладне и той искаше пре­ди това да се изкъпе, за да излезе пред тях свеж и чист. Обърна се, заобиколен от ликторите и центурионите. Чу някой да го вика по титла през форума, но се направи, че не чува. Направи двайсетина крачки, усети колко са настръхнали хората му и се раздразни. Четиримата млади мъже го настигнаха, докато на­ближаваше края на тълпата.

- Консуле! - отново извика Октавиан.

Марк Антоний прегърби рамене. Ликторите му бяха напрег­нати, че ги приближават отзад, и двама центуриони изостанаха, за да застанат между двете групи. Марк Антоний вдигна ръка и ги спря. Нямаше да позволи да гледат как се измъква, сякаш има да крие нещо.

- Какво искаш? - рязко попита той и се обърна към младия мъж със сиви очи и тъмноруса коса, вързана на опашка.

Октавиан бе навършил двайсет, но изглеждаше по-млад, с гладко лице и без наченки на брада. Нещо във външния вид на младежа успя да раздразни консула още повече. Не искаше да има нищо общо с някакъв далечен роднина на Цезар, който му се натрапва с исканията си.

При резкия тон усмивката на Октавиан изчезна, той поиз­прави рамене и погледът му стана по-твърд.

- Октавиане... - предупредително промърмори стоящият до него Агрипа. Ликторите около консула не бяха само символ на властта. По заповед на Марк Антоний те можеха да грабнат брадвите и пръчките и да прогонят и дори да убият всеки, кой­то се осмели да го оскърби на форума.

- Мислех, че ще поздравя стар приятел - рече Октавиан. - Но може би греша.

Думите му сякаш смаяха Марк Антоний. Той затвори очи за момент и се помъчи да възвърне достойнството си.

- Грешката е моя, Октавиане. Не те поздравих за осиновя­ването ти.

- Благодаря - каза Октавиан. - Радвам се да видя, че си до­бре в този тъжен момент. Именно затова дойдох при теб. За­вещанието трябва да бъде официално потвърдено от Сената. Трябва ми куриатно постановление[8]. Би ли го внесъл днес?

Марк Антоний се усмихна и поклати глава.

- Сигурно си забелязал, че градът тепърва се възстановява от размириците. Сенатът е затрупан с работа най-малко до края на месеца. След това ще поискам да отделят време да разгледат молбата ти.

Октавиан замръзна; много добре усещаше върху себе си по­гледите на ликторите.

- Това е само формалност. Мислех си, че в памет на Цезар ще успееш да задвижиш нещата по-бързо.

- Разбирам. Е, ще видя какво мога да направя - небрежно отвърна Марк Антоний, обърна се и се отдалечи.

Октавиан понечи да каже още нещо, но Агрипа и Меценат го хванаха и го задържаха.

- Да не си казал нито дума повече! - предупреди го Агрипа.

- Богове, всички ще си изпатим, ако не можеш да си държиш устата затворена. Изложи искането си. Сега го остави.

Меценат наблюдаваше съсредоточено отдалечаващия се консул. После погледна Гракх, който стоеше неловко встрани, сякаш не знаеше къде е мястото му в малката група.

- Мисля, че твоята роля приключи, Гракх — рече Меценат. - Май е време да се върнеш при господаря си в Брундизиум.

Гракх го изгледа кръвнишки.

- Не си ти онзи, който решава това. Либурний ми нареди да пазя приятеля ти. Мога да пратя съобщение на трибуна.

Меценат пусна рамото на Октавиан и пристъпи към легио­нера.

- Как точно да се изразя, че да ме разбереш? - попита той.

- Бих искал да поговоря с приятеля си, преди да е сгазил се­риозно лука. И не искам да слухтиш наоколо, докато го правя. Знаеш, че по пладне ще бъдем при Дома на девиците, лично чу жрицата. Така че какво ще кажеш да се поразходиш и да ни изчакаш там?

Гракх го изгледа безстрастно - беше прекалено старо куче, за да позволи да го заплашват. Но все пак се обърна и се отдалечи.

Тълпата бе оредяла, за да избегне ликторите на консула, така че не им беше трудно да намерят място, където да поговорят насаме.

- Богове, Октавиане! Ако консулът се беше сетил, само с една дума можеше да сложи ръка на наследството ти. Ликтори­те му можеха да те съсекат, и Агрипа и мен също!

- Помислих си, че ще помогне - упорито рече Октавиан. Толкова неща са се променили. Направо не съм на себе си.

- Ами тогава топни глава в някой фонтан - озъби му се Ме­ценат. - Трябва да мислиш ясно.

Агрипа и Октавиан го изгледаха изненадано. Меценат по­клати бавно глава.

- Имаш ли представа колко важно е това завещание за теб и за властимащите?

Октавиан сви рамене.

- Знам, че парите са огромни, но докато не ги получа...

- Не говоря за златото, Октавиане! Въпреки че сега си най- богатият човек в най-богатия град на света. Говоря за клиенти­те! Сега разбра ли ме?

- Честно казано, не - призна Октавиан.

Агрипа изглеждаше също толкова озадачен и Меценат пое дълбоко дъх. Беше израснал в свят, в който подобни неща бяха известни на всички, а сега виждаше, че никой от приятелите му не си дава истинска сметка за дара на Цезар.

- Юпитер, спаси ме от невежите - промърмори той. - Благо­родните фамилии осигуряват положението си чрез клиентите, семействата, които са на тяхна издръжка. Това поне трябва да го знаете.

- Разбира се - каза Октавиан. - Но...

- Цезар имаше хиляди клиенти. Беше прочут с това. И сега всички те са твои, Октавиане. С осиновяването той не ти дава само името на фамилията си. Ти можеш да призовеш на своя страна половината Рим, дори половината от легионите, ако поискаш. Ето, трибунът Либурний е положил клетва да ти служи, както и Гракх заедно с него.

Октавиан сбърчи чело.

- Не мога да ги наследя като някакъв накит или къща.

- Осиновяването казва, че можеш - настоя Меценат. - О, ще има някои недоволни, които ще отпаднат - безчестните кучи синове винаги ги е имало. Но ти си синът на божествения Юлий, Октавиане. Още ли не си го разбрал? Клетвите, които са положили пред него, сега преминават към теб.

- Но аз дори не знам кои са те! - възрази Октавиан. - А и каква полза да ми говориш всичко това? Имам само дрехите на гърба си и коня, останал някъде по пътя за Брундизиум. Дока­то Сенатът не излезе с куриатно постановление, всичко това е само вятър.

Меценат не отговори веднага. Погледна през форума към почернелите развалини на старата сграда на Сената, най-ло- шия от многото белези, които бяха видели в града през изми­налите два дни.

- Някъде сигурно има описи, но те не знаят, че не при­тежаваш нищо, Октавиане. Отсега нататък трябва да влезеш в играта, ако искаш да запазиш живота си - и да унищожиш враговете си. Това, че прие неговото име, беше брилянтен ход. Искаш Освободителите да си получат заслуженото, нали? То­гава действай като наследник на бог и най-богатия човек в Рим. Като някой, който може да стовари отгоре им гнева на Марс само с едно щракване на пръсти. - Меценат се замисли за мо­мент. - Грешка беше да искаш помощ от консула. Може би вече имаш достатъчно верни хора в Сената, които да прокарат при­нудително постановлението без негово участие.

Октавиан го зяпна.

- Мога да се държа какго си искам, но това няма да ми доне­се златото, което ми трябва, нито клиентите.

- След два часа имаш среща в Дома на девиците - каза Ме­ценат. - Октавиане, от днес нататък твоето благоволение е оно­ва, което ще иска всеки в Рим. Не е нужно ти да ги търсиш. Те сами ще дойдат при теб.

7

Освежен, Октавиан вървеше към Дома на девиците. Сре­щу дребна сума тримата с Агрипа и Меценат бяха намерили работеща баня и се бяха нахранили на една улична сергия. Вярно, че беше облечен в тогата на един приятел на Меценат, но се чувстваше много по-сигурен. Бяха съставили плана си в горещата баня, след като наредиха на робите да чакат отвън. Когато слънцето достигна зенита, Октавиан уверено прибли­жи храма, като мина покрай Гракх и охраната, сякаш имаше пълното право да не им обръща внимание. Те не го спряха и след няколко крачки тримата се озоваха в прохладата на сгра­дата. По-възрастните мъже може би нямаше да зяпат така от­крито, но весталките бяха прочути с красотата и невинността си комбинация, когато дразнеше апетита дори на пресите­ния Меценат.

Квинтина Фабия се появи от един страничен проход да ги посрещне. Беше сменила официалната роба от сутринта с фина памучна дреха, която показваше фигурата й, вместо да я крие.

Приближи с леки стъпки Октавиан, взе ръцете му в своите и го целуна по бузата.

- Тъгувам за теб и с теб рече тя. - Иска ми се да бяха съ­брали прахта на Цезар, за да я погребат, но размириците бяха ужасни. Известно време никой не смееше да излезе. Ужасно съжалявам.

Октавиан примигна. Не беше очаквал подобно съчувствие и то застрашаваше да достигне до онази част от него, където мъката бе все още неизплакана.

- Благодаря - рече той. - Мисля, че си първият човек в гра­да, който ми казва подобно нещо.

- Трябва да простиш на властимащите поне това. Бяха из­цяло заети с бунтовете. Честно казано, нямаш представа колко лошо беше известно време.

- Знаеш ли нещо за онези „Освободители“? Къде се крият? - попита Октавиан.

- Неколцина като Луций Пела бяха убити от тълпите. Ос­таналите се усетиха бързо и се пръснаха из именията си и в провинциите. Няма да ги откриеш тук поне тази година, макар че все още си имат поддръжници в Сената. Но не се съмнявам, че след време отново ще пропълзят в града. - Тя сви рамене и стисна здраво ръцете му. - Радвам се, че стана така. Те се опитаха да снемат от себе си срама за стореното, но гражданите не го позволиха. Въпреки целия хаос налице е поне това.

- Ще пристъпим ли по същество, Квинтина? обади се Ме­ценат.

Тя го погледна.

- Я, ти още си бил жив, Меценате. Колко време мина?

- Няколко години, предполагам. Изглеждаш много добре.

- И съм достатъчно добре. Да предам ли поздрави на майка ти, или смяташ да я посетиш лично?

- Познавате ли се? - попита Октавиан.

- Би трябвало. Квинтина Фабия ми е леля - без капка сму­щение отвърна Меценат. - Съвсем не любимата ми леля или нещо подобно. Просто леля, нали разбираш.

- И той със своя мързел не ми е любим племенник - каза тя, но с усмивка. - А кой е този красив и мълчалив млад мъж?

- Агрипа ли? - попита Меценат. - Миризмата на риба би трябвало да те предупреди, Квинтина. Той е моряк, груб и прост тип, но пък верен, досущ като добро куче.

Агрипа не обърна внимание на думите му и когато жрицата хвана ръцете му, се изчерви под изпитателния й поглед.

- Меценат си мисли, че е духовит, Агрипа - рече тя. - Вече се отказах да се извинявам вместо него.

- Не е нужно - отвърна Агрипа. - Той е просто нервен. Има­хме... интересна сутрин.

Квинтина Фабия леко наклони глава и каза:

- Радвам се да видя, че има такива приятели. Майка му е отчаяна от долнопробните компании, с които се забърква обик­новено. Вие ли ще бъдете свидетелите, които да потвърдят са­моличността на Октавиан?

Меценат кимна и изгледа кръвнишки Агрипа.

- Добре, тогава елате.

Тримата я последваха в лабиринта от помещения и кори­дори зад преддверието. Домът на девиците беше многократно по-голям от кръглия храм, който гледаше към форума. Млади жени с прости бели дрехи минаваха забързано покрай тях, по­вечето носеха листа пергамент или свитъци.

Квинтина забеляза интереса им и се усмихна.

- Да не би да си мислехте, че прекарват по цял ден в молит­ви? Моите момичета са част от биещото сърце на Рим, младе­жи. Повярвайте ми, те знаяг повече за законите на града, от­колкото повечето височайши оратори в съдилищата и в Сената. Когато срокът на службата им в храма приключи, те нямат ни­какви трудности да си намерят добри съпрузи и да управляват домакинството.

- Никога не съм се съмнявал в това - каза Меценат и се пре­пъна, зазяпан по едно дългокрако момиче, което мина покрай тях. Естествено, Квинтина го видя.

- Разбира се, дотогава те са деца на богинята - рече тя. - Ако чистотата им бъде отнета, така да се каже, биват погребвани живи - а виновникът се побива на кол пред тълпата.

- Сурово наказание - тъжно отбеляза Меценат.

- Но необходимо. Мъжете могат да бъдат същински вълци, племеннико.

- Потресаващо, наистина потресаващо.

Стигнаха до врата от полиран дъб и жрицата отвори и ги въ­веде. На една голяма маса лежаха купища восъчни таблички и нарязани листа пергамент, наред с мастилници, писци и всички други необходими инструменти. Квинтина се настани зад пи­салището, като ги остави да стоят прави.

- Всичко е съвсем просто. Съставих документа, който трябва да подпишеш пред свидетелите. Аз ще добавя моето име и тогава, Октавиане, ще започнеш да се наричаш Гай Юлий Цезар. - Тя леко потръпна, докато произнасяше име­то. - И през ум не ми бе минавало, че ще го чуя отново тол­кова скоро. Това е име на честта. Надявам се да го носиш подобаващо.

- Ще го направя - рече Октавиан. Прочете единствената страница, след което и тримата се подписаха с писеца, предло­жен им от Квинтина.

Жрицата доближи бучка восък към пламъчето на една лам­па. Нямаше пръстени, а използва железен цилиндър с печата на Веста. Октавиан повтори действието й с пръстена на Цезар и тя погледна печата с тъга и обич.

- Той беше обичан човек. Ако си наполовина като него, ще накараш сянката му да се гордее с теб.

Квинтина вдигна малък звънец и позвъни. Вратата се отвори и една деликатно прелестна жена влезе и взе документа. Дока­то минаваше покрай Меценат, изсумтя тихо и го изгледа гнев­но. Изражението на Меценат беше самата невинност.

- Е, свършено е. Надявам се, разбираш, че не бих допуснала аргентариите да влязат тук. Достатъчно необичайно е, че вие тримата сте в тези стаи. Те чакат в градината от другата страна. Портата й излиза на Палатин.

- Аргентарии ли? - не разбра Октавиан.

Квинтина го погледна изненадано.

- Лихварите. Цяла сутрин ме молят да се видят с теб. Какво очакваше?

- Не ми трябва заем... - започна Октавиан.

- От тази сутрин ти си човекът с най-големия кредитен ли­мит в Рим - изсумтя Меценат. - Така че ти трябва заем, освен ако не възнамеряваш да те издържам.

Квинтина поклати глава.

- Ти май не разбираш. Не са се събрали да ти предлагат заеми. Цезар беше вложил парите си в трите най-големи сдру­жения на аргентариите. Мисля, че са дошли да те питат какво смяташ да правиш със златото.

При вида на сенаторите пред себе си Марк Антоний изпи­та задоволство. Принудени да използват театъра на Помпей до възстановяването на Сената, те имаха усещането, че огромните размери на сградата някак омаловажават авторитета им. Едвам се побираха в старата постройка, а сега бяха заобиколени от хи­ляди празни места и се чувстваха като незначителна групичка. В качеството си на консул Марк Антоний стоеше на сцената срещу тях и акустиката също беше в негова полза. Гласът му отекваше, както и бяха възнамерявали архитектите, докато гласовете на се­наторите звучаха немощно, когато ставаха да говорят.

Сенаторите избягваха една определена част от театъра. Ка­мъните вече бяха почистени, така че беше трудно да се посочи точното място, но никой не сядаше там, където бе убит Цезар.

Преди официалното заседание Марк Антоний беше чакал търпеливо заедно с всички, докато писарите изброяваха моно- тонно списъка задачи, молби и постановления, които трябва­ше да бъдат разгледани. Беше се заговорил, когато слухът му долови познати имена, и прекъсна разговора, за да чуе. Касий си беше уредил пост в Сирия, а Брут беше получил Атина. Де- цим Юний вече беше на север и мнозина други бяха получили постове възможно по-далеч от Рим, на места като Йерусалим, Испания и Галия, където да изчакат бурята в Рим да преми­не и да се завърнат, когато стане безопасно. На Марк Антоний му се искаше всички да се бяха махнали. Светоний още беше тук - силно оплешивяващ, с няколко редки кичура по темето. Той беше последният останал в града Освободител и винаги се появяваше заедно с Бибил, който бе негов пръв поддръж­ник и приближен. Бяха се сдушили със сенаторите Хирций и Панса, които вече бяха набелязани да заемат мястото на Марк Антоний след края на консулската му година. Марк Антоний усещаше неприязънта, с която го гледаха, но не позволи това да наруши спокойствието му.

Първият официален дебат бе свързан със завещанието на Це­зар и най-вече с онези имоти и средства, които трябваше да се управляват от Сената. Онези, които още не знаеха, бяха шоки­рани, когато научиха размера на сумите. Повече от сто милиона сестерции трябваше да бъдат раздадени на народа - огромно начинание, което изискваше идентифицирането на всеки човек според фамилията му и стотици доверени хора, които да разда­ват среброто. Марк Антоний с нищо не показваше бушуващата в него буря, докато слушаше досадните речи на хора като Бибил, които настояваха Сенатът да отложи плащанията. Разбира се, те не искаха щедростта на Цезар да бъде всеобща тема за разговор - сякаш новината вече не се беше разпространила.

- Сенатори - най-сетне заговори Марк Антоний и гласът му прогърмя в театъра и накара станалия Светоний да млъкне. - Гражданите на Рим знаят много добре какво им е дадено. По този въпрос можем единствено да отстъпим и да изпълним за­вещанието. Едва се възстановихме от безредиците. Нима иска­те да избухнат отново? Цезар беше вложил средства във всеки по-голям храм, а неговото име е изписано срещу шест десети от парите в държавната хазна. Нека не допускаме хората да ни нарекат крадци, когато популярността ни и без това е паднала достатъчно ниско. Завещанието му трябва да бъде изпълнено, при това бързо.

Светоний отново се изправи; постоянно червеното му лице беше изкривено от яд.

- По-добре е тези средства да се използват за възстановява­нето на града. Защо да даваме на простолюдието пари, щом те нанесоха десет пъти повече поражения през изминалия месец? Предлагам да задържим средствата, докато градът не бъде по­строен отново - и старата сграда на Сената трябва да е първата сред проектите. Нима няма да има последици за разрушенията, които причиниха на нашия град? Нека видят как безценните им монети вършат нещо, което си заслужава. Нека също да видят, че не се боим да накърним деликатните им чувства. В противен случай завинаги ще живеем в страх от тълпата.

Стотици гласове замърмориха одобрително и гърлото на Марк Антоний се стегна от раздразнение. Запита се дали зад доводите на Светоний не стои Касий. Изплащането на парите щеше до голяма степен да възстанови положението им в града, а ето че другите сенатори бяха скочили в подкрепа на Светоний и гласовете им звучаха глухо в просторния театър.

За отвращение на Марк Антоний предложението за отлагане на плащанията беше прието с огромно мнозинство и сенато­рите насядаха по местата си, доволни от възможността да уп­ражнят властта си. Марк Антоний временно се оттегли, докато един служител четеше серия писма от командирите на легио­ните в Галия. Беше кипнал от поражението и най-вече защо­то то показваше какъв е авторитетът му пред Сената. Мъжете, които управляваха Рим, явно не бяха пропуснали да забележат специалното отношение към него по време на метежите. Едва сега виждаше откритата враждебност на много повече сенато­ри от онези, които бяха креатури на Освободителите. Потърка брадичка, като се мъчеше да скрие възмущението си. Сенагьт показваше мускули, а в същото време някакъв млад глупак, на­рекъл себе си Цезар, беше наследник на половината злато на Рим. Направо вбесяващо.

Докато заседанието продължаваше, Марк Антоний взе ре­шение за себе си. Разискванията продължиха с въпроса за ле­гионите в Брундизиум и се чуха призиви за порицаването им. Стотици очи се обърнаха към него и го зачакаха да продължи с официалните процедури. Марк Антоний видя спасителен из­ход и се върна на трибуната.

- Сенатори, чухме предложения легионите в Брундизиум да бъдат наказани - започна той. Ако ги беше преценил правилно, можеше да ги насочи в нужната му посока. - При нормални обстоятелства бих се съгласил с подобни искания, но обстоя­телствата съвсем не са нормални. Командващите онези легио­ни почти без изключение бяха хора на Цезар. Името му е все още талисман за гражданите. Казвате, че не бива да се боим от тях, и аз приемам това, но нима трябва да дразним гордостта им, докато не бъдат принудени да реагират гневно? Може ли Сенатът да понесе още един удар по авторитета си? Според мен не. Подобно на много други, легионите в Брундизиум бяха изгубени поради липсата на силен водач в Рим. Това обаче е вече минало. Някои от вас нехайно предложиха легионите да бъдат подложени на децимация, но замисляли ли сте се как ще реагира Рим на подобна новина? Един на всеки десет да бъде пребит до смърт от другарите си - и за какво? Заради това, че са останали там, докато в Рим бушуваше хаос. Издаването на подобна заповед ще е неблагодарна задача за всекиго.

Сърцето му подскочи, когато видя Бибил да надига масивното си туловище, за да вземе думата. Светоний също бе ста­нал. Марк Антоний пое дълбоко дъх - знаеше, че е заложено и собственото му бъдеще. Даде думата първо на Бибил и седна, докато онзи се изкаже.

- Изумен и отвратен съм от начина, по който се обсъжда влас­тта на Сената - започна Бибил. Неговите приятелчета и под­дръжници зашумяха одобрително и това го окуражи още повече. - Говорим за легиони, които отказаха да се подчинят на законна заповед в момент на държавна криза - и консулът иска да им простим и да оставим неподчинението им без последици? Това е недопустимо. Смятам, че единствено облеченият в консулска власт следва да изпълни решението на Сената. Предлагам кон­сулът Марк Антоний да замине за онзи град и да подложи на де- цимация и шестте легиона. Публичната смърт на няколко хиля­ди обикновени войници ще демонстрира решимостта ни много повече, отколкото всяка риторика и благородни речи. Тя ще бъде добър урок за легионите, когато в бъдеще отново избухнат раз­мирици. Ще си кажат: „Не забравяйте Брундизиум“ и бунтовете ще замрат преди още да са започнали.

Чуха се одобрителни възгласи и Бибил вдигна ръка, за да въдвори тишина.

- Малцина от нас имаха късмет като консула по време на неотдавнашните безредици. За разлика от първенеца на Сена­та, ние изгубихме имущество и роби в пожарите и грабежите. Може би ако беше пострадал като нас, той щеше да разбира по-добре рисковете!

Бурни одобрителни възгласи отекнаха в театъра. Лицето на Марк Антоний остана безизразно. Вярно бе, че имуществото му беше останало непокътнато по време на бунтовете, дока­то имотите на другите сенатори бяха нарочно атакувани. Беше приятел на Цезар, той бе произнесъл погребалната реч и беше подбудил тълпата да отмъсти за убийството. На сенаторите все още се гледаше като на онези, които бяха свалили Цезар, и това петно трудно можеше да се заличи.

Когато Бибил седна, Марк Антоний взе думата - прецени, че моментът е подходящ, а и не искаше да позволява и на Свето­ний да пусне в ход отровния си език.

- Аз съм слуга на Рим, както много добре знае сенатор Би­бил. Ако волята на Сената е аз да изпълня решението в Брун­дизиум, ще го направя. Настоявам обаче възраженията ми да бъдат включени в протокола. Подобно действие представлява само отмъщение, при това във време, когато трябва да сме обе­динени. Нека предложението да се подложи на гласуване.

Гласуването мина бързо и в театъра отекнаха ликуващи и подиг равателни възгласи. Бибил седеше доволен, а приятелите му го тупаха по гърба. Сенаторите показваха недвусмислено какво мислят за любимеца на Цезар.

Марк Антоний продължи да играе ролята, като умело крие­ше задоволството си. Изчака да минат няколко маловажни речи и обсъждания, докато заседанието не приключи. Изтърпя без­очливото тържествуване на Бибил, когато онзи надигна тулови­щето си да си тръгне, заобиколен от фаворитите си.

Юлий никога не бе споменавал какво е станало между него и Бибил, но Марк Антоний беше направил свое разследване. Цезар взел група деца роби от дома на бившия консул и ги пра­тил в семейства без деца. Бибил ги беше заместил с възрастни и оттогава не бе купил нито едно дете. Истината беше очевидна и Марк Антоний се запита дали Бибил е подновил някогашните си жестокости след като Цезар вече го нямаше. Отбеляза си да постави под наблюдение дебелия сенатор. Той беше съсипан веднъж и това можеше да се повтори.

Излезе навън и пред него се ширна Марсово поле, огромното място за тренировки на града. Сега то бе почти изцяло заето от верните легиони, установили се на лагер там, и за момент Марк Антоний беше обхванат от съмнение. Ако успееше да ус­танови контрол върху армията в Брундизиум, това щеше да се изтълкува като предизвикателство срещу новия авторитет на Сената. Легионите на Марсово поле можеха да получат запо­вед да излязат срещу него. Стисна зъби, докато ликторите се подреждаха около него. Беше отишъл твърде далеч, бе се из­дигнал твърде високо, за да потъва отново в масата, драпаща за властта в Рим. Цезар беше неговият пример за подражание. Такива като Бибил и Светоний не можеха да го спрат. За първи път от години Марк Антоний си помисли, че разбира Юлий малко по-добре. Предизвикателството и предстоящите задачи го караха да се чувства жив. За да управлява Рим, трябваше да контролира легионите в Брундизиум. С тях щеше да бъде напълно неуязвим за всеки ход на Сената. И подобна награда определено си заслужаваше риска.

8

Когато умореният Октавиан стигна улицата на хълма Авентин, където се намираше основният имот на консула, вечерта настъпваше и всичко тънеше в нюанси на сивото.

Беше в непрекъснато движение от сутринта, откакто бе чул завещанието на Цезар. Беше посетил три къщи, пълни с прис­луга и роби, които сега бяха негови. Беше направо замайващо. Бе пристигнал в Рим с празни ръце, но бе някак подобаващо завещанието на Цезар да доведе до подобна промяна в състоя­нието му. Приживе Цезар бе непредсказуем, склонен да не об­ръща внимание на закони и правила, ако виждаше най-бързия начин да постигне целите си. Октавиан се бе учил от него. Ако се поколебаеше, евентуалните му противници щяха да имат време да съберат сили.

Странно беше да види имота на консула абсолютно непо­кътнат. Докато вървеше по улиците, бе минал през купища раз­валини и седемте хълма предлагаха гледка, каквато не бе виж­дана от цял век, ако не и повече. На много места вече имаше строители и потящи се работници, наети от богати собствени­ци. Следите от разрухата нямаше да се запазят дълго. Къщите на Марк Антоний обаче бяха останали невредими - това беше неговата награда за разпалването на размириците в града.

- И двамата с Меценат сме на мнение, че идеята е ужасна - каза Агрипа, докато се изкачваха по хълма.

Гракх беше с тях, най-вече защото се бе оказал полезен през целия ден. Мотивите му за тази внезапна лоялност бяха очевидни и Меценат не пропускаше възможност да го ужилило един меч в повече определено беше от полза и Октавиан не го беше отпратил.

Октавиан не отговори и четиримата спряха пред масивната дъбова врата в стената, която вървеше покрай покритата с кал­дъръм улица. Вратата имаше малка желязна решетка. Агрипа се наведе да надникне през нея и вдигна вежди при вида на двора. Там цареше хаос: петнайсетина роби сновяха напред- назад, товареха каруца и извеждаха впрегатни коне.

- Май сме избрали неподходящо време. Консулът очевидно е зает отбеляза Агрипа. Не е нужно да го правиш, Октавиане.

- Аз пък казвам, че е нужно. И трябва да започнеш да свикваш с новото ми име. Имам право на него, по кръв и по осиновяване.

Агрипа сви рамене.

- Ще се опитам да не забравям, Юлий. Богове, изобщо не ми идва да те наричам така.

- Ще свикнеш. Тайната е в честата употреба, приятелю.

Един от робите в двора бе забелязал надничащия Агрипа и приближи, като махаше с ръце.

- Каквото и да искате, консулът не приема никого каза той. - Ако сте по държавна работа, обърнете се към сенатора си.

- Предай му, че Цезар е тук — каза Октавиан. - Мисля, че ще намери време за мен.

Робът се ококори.

- Да, господарю. Ще го уведомя. - И се отдалечи в тръс, като на всеки няколко крачки поглеждаше през рамо.

- Нали знаеш, че тук няма да спечелиш нищо? - рече Меце­нат. - Дори развълнуваното ти ново кученце го разбира. Нали, Гракх? - Гракх само го изгледа кръвнишки, без да каже нищо. - В най-добрия случай само ще ядосаш човек с огромно влияние.

Марк Антоний излезе на двора зачервен и раздразнен. Даде заповеди в движение и около него се засуетиха още мъже и жени, превиващи се под тежестта на сандъци и увити в кожа вързопи.

Консулът направи знак на човека, който ги беше видял и който явно беше вратар. Чу се дрънчене на верига и дърпане на резе. Вратата се отвори плавно и Марк Антоний спря на крачка от прага на имота си, като ги гледаше с неприкрито нетърпе­ние. Не пропусна да отбележи, че четиримата са въоръжени, и устните му се свиха в тънка линия.

- Какво е толкова важно, че трябва да ме безпокоиш в дома ми? Да не си мислиш, че името Цезар още има подобна сила?

- То те накара да излезеш - отвърна Октавиан.

Марк Антоний замълча за момент. Ако следваше буквално ре­шението на Сената, би трябвало да замине за Брундизиум само с неколцина слуги, но в действителност той местеше цялото си домакинство, заедно с жена си и децата. Не знаеше кога ще се върне и мислите му бяха изцяло заети с политическите маши­нации на Сената, а не с младежа, който се беше нарекъл Цезар.

- Явно не си забелязал, че съм зает. Ела, когато се върна в Рим.

- Консуле, хората говорят за теб като за приятел на Цезар. Прочетох речта ти и тя беше... благородна, независимо какво е последвало след нея. Само че последната му воля не беше и няма да бъде потвърдена от Сената без твоята подкрепа. Какво ще стане със завещаното на римския народ?

- Съжалявам. Сенагът вече гласува. Ще изплатят парите едва след като пораженията в града бъдат възстановени. Из­вестно време ще отсъствам от Рим по заповед на Сената. Нищо повече не мога да направя.

Октавиан го зяпна. Не можеше да повярва на ушите си.

- Дойдох при теб с мир, защото си мислех, че най-вече ти ще ме подкрепиш.

- Изобщо не ме интересува какво си мислиш - озъби му се Марк Антоний и се обърна към невидимата фигура от дясната му страна. - Затваряй вратата.

Вратата заскърца и Октавиан постави длан върху дървото.

- Консуле! Ще има правосъдие, със или без теб. Ще се по­грижа убийците на Цезар да бъдаг наказани, независимо как се наричат и къде се крият! Нима ще застанеш на тяхна страна, срещу честта на приятеля ти?

Марк Антоний изсумтя с отвращение, докато се отдалечава­ше. Натискът върху вратата се засили, когато робът я налегна с Цялата си тежест, и се затръшна. Вбесен, Октавиан заблъска по нея с юмруци.

- Консуле! Избирай. Ако застанеш на гяхна страна, аз ще...

- Богове, дай да го укротим - намеси се Меценат.

Двамата с Агрипа хванаха Октавиан за раменете и го дръп­наха от вратата на консула.

- Това май е най-лошата идея, която ти е хрумвала някога- сърдито отбеляза Меценат, докато водеха Октавиан надолу. - Защо направо не изкрещиш замислите си пред Сената?

Октавиан бутна ръката му и закрачи скован от ярост, като поглеждаше назад към вратата на консула, сякаш можеше да я отвори само със силата на гнева си.

- Трябваше да му се каже, ако няма ум да го разбере сам. Аз съм му естествен съюзник. Ама че сляп глупак!

- Да не си мислеше, че ще те посрещне с разтворени обятия? - отвърна Меценат. - Та той е консул на Рим!

- А аз съм син и наследник на Цезар. Това е ключът към всички ключалки, със или без Марк Антоний.

Меценат се извърна, обезпокоен от решимостта на прия­теля си.

- Става късно - каза Агрипа. - Какво ще кажете да се вър­нем в къщата на Есквилин?

Октавиан едва не се прозя само при мисълта за сън. Къщата беше една от петте, които бе наследил тази сутрин според до­кументите, които му бяха дали аргентариите.

- Без постановлението на Сената аз още не съм официален наследник на Цезар каза той. Внезапно му хрумна нещо и той се закова на място, принуждавайки и останалите да спрат. - Но пък имаше хиляди свидетели, когато жрицата четеше завеща­нието. Това беше достатъчно за аргентариите. Какво от това, че няма постановление? Народът знае.

- Народът няма власт - обади се Агрипа. - Колкото и да се бунтуват, те си остават безсилни.

- Така е - съгласи се Октавиан. - Но там имаше и войници. Легионите на Марсово поле знаят, че аз съм Цезар. А те са дос­татъчно силни. За всичко.

Когато падна нощта, консулът и свитата му се бяха отда­лечили едва на три мили от Рим. Марк Антоний беше спрял за кратко при градските стени, за да изгори благовония в чест на Янус. Двуликият бог на началата и портите беше подходящ патрон за всичко, което се надяваше да постигне.

Над сто мъже и жени пътуваха с него. Жена му Фулвия беше в средата на кортежа с двамата му сина Антил и Павел, както и с дъщеря й Клавдия от първия й брак. Придружаваха ги пеша или на коне десетки писари, стражи и роби. Марк Антоний яздеше зад каретата, в която жена му се излежаваше на въз­главници, скрита от погледите на простолюдието, и чуваше как момчетата се дърлят зад дървените стени, все още недоволни, че не им беше позволил да яздят с него. Единствено Фулвия знаеше всичките му планове, а тя в никакъв случай не беше от приказливите. Марк Антоний скочи на пътя и закрачи, за да раздвижи краката си преди дългото препускане.

Легионите в Брундизиум бяха достатъчно верни на Юлий, за да отхвърлят заповедите на Сената, който според тях бе опет­нен от Освободителите. Това бе откровението,'което бе полу­чил по време на злобната реч на Бибил. Марк Антоний не беше планирал да става защитник на онези, които обичаха Цезар, но можеше да влезе в тази роля. Легионите в Брундизиум несъм­нено щяха да го последват, ако ги помолеше в името на Цезар.

Докато вървеше до каретата, в съзнанието му изплува лицето на Октавиан и Марк Антоний изсумтя раздразнено. Младежът му досаждаше точно тогава, когато не можеше да си позволи да се разсейва. Шест легиона чакаха на брега и несъмнено се боя­ха от гнева на Сената. Все още не се бяха разбунтували, поне официално. Ако успееше да намери думи да се обърне към тях, Щяха да приемат командването му. Точно такъв дързък ход би предприел и самият Юлий и мисълта за това стопли сърцето му.

С младежка енергичност Марк Антоний скочи на стъпалото на каретата и се вмъкна през тясната врата. Фулвия и дъщеря и играеха някаква игра с дълъг конец, оплетен между пръстите им, и се смееха на нещо. Марк Антоний кимна на синовете си и на доведената си дъщеря и разроши косата на Антил, докато го прекрачваше.

На трийсет и няколко, Фулвия бе напълняла в бедрата и кръ­ста, макар че кожата и черната й коса си оставаха все така великолепни. Клавдия се дръпна да му направи място и Фулвия протегна ръце към съпруга си. Консулът седна на пейката, на­веде се към Фулвия и заговори в ухото й:

- Имам чувството, че цял живот съм очаквал подобна въз­можност.

Тя го целуна по врата и го погледна с обожание.

- Поличбите са добри, съпруже. Тази сутрин гадателката ми беше изумена от знаците.

Настроението на Марк Антоний леко помръкна, но той ким­на, доволен, че тя е щастлива. Ако беше научил нещо през годи­ните с Цезар, то бе, че поличбите и гадаенето^ по вътрешности не са толкова важни, колкото съобразителносгта и силата.

- Ще избързам напред. Ще се видим в Брундизиум и се на­дявам, че когато пристигнеш, няма да съм само с неколцина стражи зад себе си.

Тя му намигна и се усмихна. Марк Антоний потупа момче­тата по главите, целуна Клавдия и Фулвия за довиждане, отво­ри вратата и скочи на пътя, оставяйки жена си да се справя с безкрайните въпроси на децата.

След малко вече беше яхнал коня си. Личната му охрана из­гаряше от нетърпение да препусне. По римския път не им се налагаше да се боят от езда на лунна светлина. Щяха да изми­нат най-малко двайсет мили преди настъпването на утрото.

Бледите лъчи на изгряващото слънце проникнаха през стък­лените прозорци високо в стената. Меценат се облегна назад, наслаждавайки се на пълното отпускане в банята. Парата из­пълваше дробовете му при всяко вдишване и той едва виждаше другарите си.

Градската къща на Цезар бе полужива, когато влязоха в нея, повечето мебели бяха покрити с големи прашни покривки. Само за няколко часа прислугата запали огньовете и подът вече беше достатъчно топъл, за да вървят боси по него. След появата на новия собственик набързо купиха свежи плодове от близкия па­зар и започнаха да приготвят студена закуска. Меценат разсеяно си помисли, че седи на мястото, където някога бе седял самият Цезар. Където все още седи Цезар, поправи се с усмивка той и погледна през парата към Октавиан. Плувнал в пот, приятелят му се взираше в някакво свое видение, мускулите на ръцете и раменете му се бяха опънали като въжета. Докато го гледаше, Меценат си спомни как беше припаднал, блед и в безсъзнание. Не искаше да го вижда отново в подобно състояние.

- Готови ли сте за студената баня или масажа? - попита той. - Ще ви отпусне добре.

Поне Гракх не присъстваше. Меценат го беше натоварил със задачата да върне живота в къщата. Легионерът още се трудеше здравата да остане с тях и Октавиан не бе възразил. Въпреки опасенията му беше почти приятно да има вземане-даване с човек, чиято жажда за злато го правеше напълно прозрачен.

- Агрипа? - отново попита Меценат. - Какво ще кажеш?

- Още не -- избоботи Агрипа и гласът му отекна странно в парата.

- Ок... - започна Меценат, но се усети навреме. - Цезар?

Октавиан отвори очи и се усмихна уморено.

- Благодаря. Трябва да свикна с новото си име. Но тук сме само ние и не могат да ни подслушат. Какво?

Меценат сви рамене.

- Надявам се днес да не бъдем заети като вчера, само това казвам - рече той. - От отпускаща почивка с приятели се озо­вах в най-неприятна суматоха. Изтърпях пътуване по море и галопиращи коне, както и аргументи и заплахи от жалки дре­босъци като онзи трибун. Мисля, че няма да е зле да разпуснем тук за няколко дни. Ще се отрази добре на всички ни. Поне спах достатъчно добре. Цезар определено е разбирал от къщи, признавам му го.

- Нямам време за губене - отсече Октавиан. - Убийците на Цезар са се окопали и трябва да ги изкопая и да ги убия с лопа­тата. Ако беше на мое място, щеше да направиш същото.

- Е, аз съм на твое място или поне в същата баня. Изоб­що обаче не съм сигурен в това - отвърна Меценат. Докато го­вореше, почеса тестисите си и се излегна върху по-хладните плочки, наслаждавайки се на жегата. Беше седнал най-близо до медния котел, който пълнеше помещението с пара, и направо се разтапяше от горещината.

- Трябва ми информация, Меценате. Ти казваш, че имам хи­ляди клиенти, заклели се да ме подкрепят, но аз не знам кои са те. Трябва да прегледам и опиша цялото имущество на Цезар, да се свържа с информаторите му и да видя дали ще се съгласят да работят и за мен. Предполагам, че трябва да плащам на още хиляди, така че се нуждая от стотици образовани хора, които да организират всичко това.

Меценат се подсмихна.

- Личи си, че не си израснал заобиколен от слуги. Не бива да управляваш лично толкова много неща, освен ако не искаш това да е единственото ти занимание. Именията си имат упра­вители, натовари тях с тази задача. Слънцето тепърва изгрява, но до пладне те ще свършат всичко само за да угодят на новия господар. Дай им възможност да се съдерат от тичане заради теб. Обичат го, повярвай ми. Това им дава цел в живота и спес­тява на знатния собственик разните досадни подробности.

Агрипа разтърка лицето си, изпъшка от жегата и рече иро- нично:

Винаги е поучително да те слуша човек, Меценате. Роби­те ти сигурно страшно те обичат, щом даваш такъв смисъл на живота им.

- Така си е - самодоволно отвърна Меценат. - За тях съм като изгряващото слънце, името, с което се събуждат сутрин и заспиват вечер. Когато нашият Цезар ни позволи няколко дни разпускане, ще ти покажа имението си сред хълмовете при Мантуа. Ще останеш без дъх от красотата му.

- Очаквам го с нетърпение - каза Агрипа. - Тази жега взе да ми идва в повече. Май е време за студената баня и масажа.

- Само още малко, приятелю - помоли Октавиан, когато Ме­ценат понечи да стане. - Изслушай ме и ми кажи дали съм го обмислил добре.

Двамата седнаха отново и той продължи:

- Сенатът е на страната на Освободителите, или те най-мал­кото имат поддръжници в него. Останалите са избягали, но въпреки това можем да приемем, че Сенатът ще ги защитава, пък било то и само заради собствените си интереси. Това вече го знаем. Не могат да подкрепят мен и Марк Антоний е мой естествен съюзник, стига да го проумее. Където и да са го из­пратили, в момента той е далеч от града и е вън от играта. Тези, които са тук, са ми врагове почти до последния човек.

- Не виждам в това да има повод за празнуване - отбеляза Меценат. - Ако случайно си забравил, именно те са онези, кои­то правят законите.

- Само че ги налагат чрез легионите - посочи Октавиан. Легионите, събрани от Цезар на Марсово поле за поредната му кампания. Които или са формирани от него, или са положили клетва пред него. Според мен мога да претендирам за верност­та им по съшия начин, по който и за клиентите му.

Меценат рязко се надигна. От отмалата му не беше останала и следа.

- Това ли имаше предвид снощи? През последния месец съ­щите тези легиони са били вкарани в града да убиват размир­ници и да налагат вечерния час. Сега те са на Сената, независи­мо какво е възнамерявал да прави Цезар с тях. Нали не мислиш сериозно, че ще се съгласят да се разбунтуват и да застанат на твоя страна?

- Защо не? - гневно попита Октавиан. Марк Антоний е извън града и в момента ги командват онези беззъби предатели, които дадоха амнистия на убийците на Цезар. Досега никой не е платил за това. Виждал съм верността им, Меценате. Виждал съм я в Галия и в Египет. Те не са го забравили. А аз съм негов син, Цезар.

Меценат стана и отвори вратата към външните помещения. Огънят запращя и двама роби незабавно се явиха на разполо­жение. С рязък жест Меценат ги отпрати, за да не ги подслуш­ват. Парата беше станала твърде гъста и му се виеше свят, а точно сега умът му трябваше да е бистър. Загълта жадно по- хладния въздух.

- Скачай с мен в басейна, Цезар. Така ще охладиш главата си, преди да си ни повел по път, който може само да ни окачи на кръстовете за държавна измяна.

Октавиан го изгледа кръвнишки, но стана и тримата с Агри­па отидоха в помещението с дълбокия спокоен басейн. Водата бе ледена, но Меценат влезе в нея без никакво колебание, макар че кожата му настръхна. Агрипа също влезе, като съскаше през зъби. Октавиан се плъзна във водата, подгъна колене и се пото­пи до врата. Когато заговори отново, зъбите му тракаха толкова силно, че приятелите му едва разбираха думите му.

- Мислиш, че т-трябва да си живея живота ли, М-меценате? Както сам каза, че би избрал Александър, ако е знаел какво го очаква? Т-тогава не ти повярвах, не вярвам и сега. Няма да на­меря покой, докато всички Освободители не си получат заслу­женото. Разбираш ли? Ще рискувам твоя и моя живот хиляда пъти, докато това не стане. Животът в риск! Чувствам как сян­ката на Цезар ме гледа, а кой друг може да въздаде справедли­вост? Не и Марк Антоний. Тази задача се пада на мен и няма да пропилея нито един ден, докато не я изпълня.

Студът сграбчи сърцето му и ръцете му така се вкочаниха, че едва успя да се надигне от водата и да седне на ръба на басейна. Агрипа се присъедини към него, а Меценат остана във вода­та. Почернелите му ръце и крака рязко контрастираха с бялата кожа на тялото му. Студът беше сковал и него, но въпреки това сърцето му препускаше бясно.

- Добре - каза той и вдигна ръка. - Издърпайте ме. - Агрипа го хвана и го извади от водата. - Няма да изоставя приятели­те си само защото са решили да вбесят Сената и легионите на Рим.

9

Групата, която яхна конете пред къщата на Цезар на Ескви- лин, беше значително по-голяма от четиримата уморени мъже, които бяха дошли тук предишната вечер. Октавиан се бе вслу­шал в съвета на Меценат и бе наредил на старшите роби да пое­мат ролята на управители. Те бяха видимо решени да се пред­ставят добре пред новия си господар. Довеждането на бойни коне от друго имение беше само първата от хилядите им зада­чи. Над десет други мъже бяха заминали по задачи към всички имения на Цезар, в това число и градината на брега на Тибър, която все още не бе предадена на римския народ. Всички запа­зени сметки и архиви щяха да бъдат открити и събрани.

Меценат беше настоял Гракх също да се изкъпе, преди да тръгне с тях. Войникът още бе с мокра коса и зачервен от бър­зата баня, но всички се чувстваха по-добре чисти. Сякаш мо­жеха да оставят грешките и изпитанията на миналото зад гърба си, да ги остържат като черната кир, която излизаше с помощта на месинговите стъргалки и зехтина.

Докато се спускаха по западния склон на хълма, привлякоха вниманието на няколко улични момчета. Октавиан предполо­жи, че се надяват да получат по някоя и друга монета, но те не протягаха ръце и се държаха на разстояние. Той се запита дали някой не ги е изпратил да държат под око действията му - де­цата бяха най-евтините шпиони, които можеше да предложи Рим. На всяка следваща улица обаче групата след тях расте­ше и в нея вече нямаше само хлапета. Мъже и жени го сочеха и си говореха тихо, следяха ги с интерес и прошепваха името Октавиан, а по-често и Цезар. Те също го последваха и накрая стотици вървяха след конете към Марсово поле.

Октавиан яздеше с изправен гръб, в броня, пригодена за него от прислугата в къщата. Меценат изглеждаше великолеп­но в бронята и наметалото си, макар че, доколкото Октавиан знаеше, нямаше официален чин. Самият той беше помислил дали да не облече тога, но за разлика от Меценат, Октавиан беше командвал римски войници, а и офицерското наметало беше ясен сигнал за онези, които следяха за подобни неща.

Когато излязоха на един пазар, тълпата се умълча и той чу как името Цезар преминава като ветрец през нея. Групата му отново се увеличи, отначало двойно, а после и четворно. На­края Октавиан имаше чувството, че води цяла процесия през сърцето на града. Когато стигна подножието на Капитолий, бе заобиколен от стотици мъже и жени, всички напиращи да зър­нат човека в центъра. Новото му име се чуваше отвсякъде и тълпата продължаваше да расте. Октавиан продължи напред. Изражението му беше сурово.

Меценат доближи коня си до неговия и каза тихо:

- Не се обръщай, но мисля, че ни следят.

Октавиан едва не избухна в непристоен смях - приятелят му така внезапно бе успял да освободи напрежението. Продължи нагоре по Капитолий и не спря, когато конете стигнаха върха. Театърът на Помпей лежеше долу от другата страна — огромна постройка от светъл камък, три пъти по-голяма от старата сгра­да на Сената. По покрива му не се вееха знамена. Тълпата се стече надолу. Сенатът не заседаваше този ден, но Октавиан не се съмняваше, че сенаторите ще научат за минаването му през града. Усмихна се мрачно. „Нека чуят - помисли си. - Нека да се чудят“.

Агрипа го побутна на кръстовището, когато видя стоящите на стража легионери. Войниците се взираха с изумление към безредната гмеж, излизаща от града. Докато минаваше покрай тях, Октавиан видя, че спорят помежду си, но не се обърна да види дали са се присъединили към шествието. Скоро щяха да научат какви са намеренията му.

След театъра на Помпей започваше просторното Марсово поле. От векове това бе мястото, където римляните тренираха и се събираха да гласуват, но също така то бе сборен пункт за легионите, преди да потеглят на поход. Събраната от Юлий Це­зар войска за кампанията срещу партите беше останала тук по- дълго от очакваното и това си личеше навсякъде, от отходните ями и ровове до хилядите палатки от промазана кожа и дори малките постройки, осеяли равнината.

Октавиан поведе колоната си право към центъра на това множество.

Седми Победоносен и Осми Близнашки легиони се бяха установили на съседни лагери, разположени според прави­лата, наложени преди години от консула Марий, чичо на Це­зар. Нищо не се бе променило за изминалите оттогава близо петдесет години и Октавиан изпита носталгия, когато стигна до външната граница. Единствено уважението към древната римска равнина не беше позволило на легионите да издигнат огромни земни валове, както изискваше правилникът. Вместо това лагерът беше маркиран от плетени кошове с височината на човек, пълни с камъни и пръст - по-скоро символична граница, отколкото реална преграда.

Докато приближаваше, Октавиан погледна назад и примиг- на от изненада, когато видя колко хора са го последвали от града. Най-малко хиляда души вървяха след него с грейнали лица, сякаш имаше някакъв празник. Поклати изумено глава и почерпи кураж от гледката. Това беше силата на името, което му бе дадено. А също и напомняне, че именно тези хора бяха подкрепяли Цезар, а не сенаторите, които го бяха убили.

Следобедното слънце печеше силно. Октавиан спря. Два­мата легионери на пост на входа на лагера се взираха право напред, без да го поглеждат. Октавиан зачака търпеливо, като потупваше коня си по врата. Беше видял войниците, които бяха препуснали пред него в лагера, за да съобщят новината. Няма­ше нищо против да изчака офицерите да излязат да го посрещ­нат това бе в негова полза.

Сякаш прочел мислите му, Меценат се наведе и му каза тихо:

- Този път забрави за всякакви съмнения, приятелю- Пока­жи им малко благородническа арогантйост.

Октавиан кимна сковано.

Четирима конници се появиха и подкараха в тръс по ши­роката улица през средата на лагера. Макар да бяха на някол­костотин крачки, Октавиан забеляза, че двама са с наметала и украсени сребристи брони и месингови отличия, спускащи се до кожените ивици, покриващи бедрата им. Спътниците им бяха облечени в тоги с широка пурпурна ивица от едната страна.

Агрипа погледна доволно Октавиан. Преди не много време бяха положили куп усилия да се срещнат с един военен трибун в Брундизиум. А ето че сега двама легати и двама трибуни из­лизаха да посрещнат човека, който дори не бе питал за тях.

- Май името Цезар все още се цени - промърмори тихо Аг­рипа.

Октавиан не отговори. Лицето му бе строго и напрегнато.

При вида на тълпата от града римските офицери дръпнаха юздите и погледите им се спряха върху Октавиан. Жителите на Рим се смълчаха и напрежението осезаемо се повиши. Положе­нието беше деликатно, тъй като онзи с по-нисък чин трябваше да поздрави първи; никой обаче не знаеше със сигурност какъв е чинът на Октавиан. След неудобна пауза по-възрастният ле­гат прочисти гърлото си и попита:

- Как да се обръщам към теб?

Октавиан го изгледа и видя мъж към петдесетте, с побелели слепоочия, мъж, около когото витаеше умора от живота. Лице­то на легата бе загрубяло и набръчкано от десетките кампании, но очите му бяха блеснали от интерес, почти младежки.

- Не знаеш ли? Наричай ме Гай Юлий Цезар - отвърна Ок­тавиан, сякаш въпросът го беше озадачил. - Аз съм синът на човека, който сформира легиона ти и на когото дължиш безпре­кословна вярност. Ти си легат Марк Флавий Силва от Седми Победоносен. Баща ми се отзоваваше много добре за теб.

Легатът впери поглед в него.

- За мен е чест да чуя това, Цезар. Моят колега легат...

- ... е Тит Павлиний от Осми Близнашки - прекъсна го Окта­виан. - Срещали сме се преди, в Галия.

- Точно така — каза другият легат.

Сега беше ред на трибуните да се представят, но Флавий Силва заговори пръв:

- В памет на Цезар, добре дошъл в лагера. Мога ли да попи­там какво е довело тук тази тълпа от Рим? През последния час непрекъснато получавах тревожни доклади. Легионът ми още не е забравил размириците.

И погледна с неприязън множеството зад Октавиан, но хора­та отвърнаха на погледа му, без да се страхуват, бяха жадни да видят какво ще стане. Октавиан се поколеба. Щеше да му е по- лесно да се справи с легатите, ако всеки ход и дума си останеха само между тях. Не беше планирал подобна публика.

С рязко дърпане на юздите обърна коня си към тълпата и нареди:

- Вървете си по домовете. Ще разберете, когато преобразя Рим. Ще го видите с очите си.

При думите му легат Силва погледна обезпокоено колегите си.

Октавиан продължаваше да гледа строго тълпата и да чака. Мнозина в задните редици вдигаха високо децата си, за да мо­гат да видят новия Цезар, но останалите вече се обръщаха. Не бяха сигурни какво точно са видели, но гледката бе неустоима и не бяха недоволни.

Октавиан ги гледаше как си отиват. После поклати невярва­що глава и каза тихо:

- Просто са искали да ме видят.

Агрипа го тупна по рамото и избоботи:

- Разбира се, че са искали. Те обичаха Цезар. Не го забравяй, когато дойде време да се изправиш срещу Сената.

Октавиан се обърна към офицерите и видя, че го наблюдават внимателно.

- Е? - каза той, спомняйки си думите на Меценат за рим­ската арогантност. - Пуснете ме да вляза. Имаме много работа.

Двамата легати и трибуните им обърнаха конете си към ла­гера. Октавиан, Агрипа и Меценат яздеха един до друг по ши­роката улица. Гракх беше последен и се молеше на домашните си богове да не бъде убит този ден. Направо не можеше да по­вярва, че четирима висши офицери са излезли Да посрещнат Октавиан. Трябваше още в първия удобен момент да изпрати вест до трибуна Либурний.

Командирската палатка на Седми Победоносен беше голяма колкото едноетажна къща, бе поддържана от дървени греди с мрежа под тях и можеше да устои и на най-бурния вятър. Ок­тавиан влезе и видя дълга маса с купчина дебели пергаментови карти в единия край. Легат Силва забеляза накъде е насочено вниманието му и обясни:

- Пътища и планове за Партия, резултат от месеци работа. Разбира се, всичко това вече е пропилян труд. Така и не изразих съболезнованията си, Цезар. Трудно ми е да ти опиша скръбта, която изпитват хората за загубата ти. Бунтовете донякъде по­могнаха да не мислим само за убийството, но мъката все още я има и се усеща остро.

Октавиан сведе глава в знак на благодарност и отвърна:

- Засегна точно въпроса, по който дойдох тук.

Един легионер се появи с поднос с вино и вода. Октавиан изчака да поднесат питиетата и вдигна чашата си.

- Е, за Цезар. - Военните повториха тоста и той добави: - И за отмъщението за убийството му.

Флавий Силва едва не се задави.

- Обичаиш да говориш направо, а? каза той, след като се изкашля в юмрука си. Лицето му бе зачервено. - С тази цел ли дойде тук? Аз...

- Ти не изпълни дълга си, престъпи клетвата, която си по­ложил - рязко го прекъсна Октавиан и стовари юмрук върху масата. - Това се отнася и за двама ви! Бащата на отечеството е бил убит посред бял ден, докато вие сте пиели вино на Марсово поле и какво? Какво става после? Дали верните му войници са влезли в Рим и са поискали съд и екзекуция за убийците? Тръг­нахте ли към сградата на Сената? Не, не го направихте. Сенатът обявява амнистия за мръсните убийци и вие я приемате смире­но и се задоволявате само да поддържате реда в града, докато онези, които ги е грижа за правосъдието и честта, излизат на улиците! Колко е отвратително, че хората без власт трябва да се заемат с онова, което вие не сте направили - и после да видят как им вадите меч и служите тъкмо на онези господари, които са виновни за престъплението! Питаш ме защо съм дошъл тук ли, легат Силва? За да ти потърся сметка за провала ти!

Легионерът с виното вече беше побягнал. Двамата легати и трибуните се бяха дръпнали назад от масата, докато Октавиан ги ругаеше. Реагираха на думите му така, сякаш бяха удари на камшик, и забиха погледи в земята, изпълнени с ужас и срам.

- Как смеете да стоите тук, докато кучетата, които убиха господаря ви, вашия приятел, все още са в Сената и се поздра­вяват един друг за успеха си? Цезар ви имаше доверие, легати. Знаеше, че бихте се застъпили за него, когато целият свят е сре­щу вас. Къде е тази чест сега? Къде е това доверие?

- Сенатът... - започна Тит Павлиний.

Октавиан се обърна гневно към него.

- Сенатът не командваше легионите ви, докато не му ги пре­дадохте най-смирено. Вие сте дясната ръка на Цезар, а не слуги на онези старчета. Забравили сте кои сте.

- Може би - рече легат Флавий Силва. Лицето му бе станало пепеляво. - Не мога да говоря от името на Тит, но когато научи­хме вестта, не знаех какво да правя. Светът се промени за един ден и сенаторите не закъсняха да пратят заповеди. Може би не трябваше да ги приемам. - Пое бавно и дълбоко дъх. - Сега това е без значение. С твое позволение, ще отида да изпълня дълга си.

Октавиан замръзна, поразен от прецизно подбраните думи на Флавий Силва. Вече беше късно да върне казаното и мислите му препуснаха, докато легатът чакаше позволение да напусне. Октавиан го бе обвинил в огромно и непоправимо безчестие. С кристална яснота осъзна, че Флавий Силва смята да отнеме живота си. Това бе единственият избор, който му бе оставил.

Беше разчитал на демонстрация на арогантност, за да стиг­не до този момент. Вече нямаше връщане назад. Стисна зъби, опря юмруци в масата и нареди:

- Стой тук, легат. Не можеш толкова лесно да избягаш от отговорностите си. Ще живееш, за да изчистиш всяко петно върху честта на Седми Победоносен.

Отвън се чу тропот на маршируващи войници. Двамата ле­гати моментално го усетиха, както капитанът на кораб усеща промяна в курса едва ли не преди да е започнала. Флавий Сил­ва беше върнат в реалността от презрителното отношение на Октавиан и шума отвън и безрадостното чувство в очите му донякъде изчезна.

- На твое разположение съм, Цезар - рече той. Думите вър­наха цвета на пребледнелите му бузи и Октавиан си позволи да се отпусне, макар и съвсем мъничко.

- Точно така - отвърна той. - И аз имам нужда от теб, Флавий Силва. Имам нужда от мъже като теб - и като теб, Тит. Мъже, които помнят Цезар и всичко постигнато от него. Сенатът няма да скрие убийците от нас. Ще ги изкореним, един по един.

Шумът отвън се засили и Октавиан се намръщи. Точно сега трябваше да преценява внимателно всяка своя дума. Без да се обръща, той посочи към входа.

- Меценате, виж какво става.

Приятелят му - Октавиан не забеляза страхопочитанието в очите му, кимна и излезе. Върна се почти веднага и каза:

- Цезар, трябва да видиш сам.

Октавиан го погледна въпросително. Меценат не би губил времето му в подобен момент, не и след онова, на което бе ста­нал свидетел преди малко. Той най-добре от всички осъзнава­ше, че в момента Октавиан върви по ръба на острието с всяка своя дума и постъпка. Октавиан хвърли поглед към Флавий Силва, но той все още изглеждаше слисан.

- Добре отвърна Октавиан и тръгна към изхода. Легатите го последваха.

Повдигна платнището и замръзна. Палатката беше заобико­лена от легионери с кожени брони. Носеха щитове и мечове, а знаменосците на Седми Победоносен бяха заели позиции от двете страни на входа. Октавиан вдигна поглед към развява­щите се знамена и орела на легиона. За пореден път му беше напомнено наследството на фамилията му. Марий беше пре­върнал орела в символ на римската мощ от Египет до Галия, заменяйки разнообразните знамена само с едно. И сега то блес­теше на слънцето.

Октавиан се помъчи да изглежда спокоен. Беше оцелял при срещата с легатите, но реалността бе, че е напълно безсилен. Сърцето му се сви при вида на строените редици, които се губеха в далечината. Въпреки това вдигна упорито глава и ги изгледа сурово. Нямаше да го видят уплашен, каквото и да се случеше. Дължеше го на Цезар.

Те го видяха да излиза - млад мъж с броня, чиято коса бе почти като златна на слънчевата светлина. Видяха го да по­глежда към орела на Седми Победоносен и започнаха да го приветстват с викове и удари на юмруци по щитовете. Грохотът се понесе по Марсово поле и стигна чак до града. Започваше от първите редици към онези далеч назад, които дори не можеха да видят Цезар, дошъл да направи преглед на легиона си.

Октавиан полагаше огромни усилия да скрие изумление­то си. Легат Флавий Силва излезе, следван от Тит Павлиний. Меценат, Агрипа и Гракх се дръпнаха настрани, за да могат офицерите да видят онова, което виждаше Октавиан. Звукът се усилваше и бумтеше оглушително.

- Не си забравен, Цезар - извика застаналият до него Фла­вий Силва. - Дай ни възможност да ти докажем, че все още имаме чест. Няма да те разочароваме отново, кълна се.

Октавиан погледна Тит Павлиний и остана поразен, когато видя в очите му сълзи. Павлиний кимна, отдаде чест и извика:

- Осми Близнашки е твой, Цезаре.

Октавиан вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат. Отне мно­го време тишината да се разпростре от мястото, където стое­ше, до стотиците редици назад. Докато чакаше, успя да намери подходящите думи.

- Вчера бях убеден, че римската чест е мъртва, изгубена с убийството на един добър мъж. Но сега виждам, че греша и че тя е оцеляла тук, у вас. Слушайте. Нека ви кажа какво пред­стои. Аз съм Гай Юлий Цезар, divi filius, син на бога. Аз съм онзи, който ще покаже на Сената, че не е над закона, че законът е не другаде, а във вас. Че вие сте кръвта на града и че вие се изправяте срещу всички врагове на държавата - както в чужди земи, така и срещу вътрешните врагове. Нека вчерашният ден бъде забравен. Нека това бъде вашата нова клетва днес.

Грохотът и овациите започнаха отново. Войниците вдигаха копия за поздрав, хиляди гърла повтаряха думите му нататък по редиците.

- Пригответе ги за марш, легати. Днес ще заемем форума. И когато застанем в сърцето на града като негови пазители, ще заличим петното от онова, което ставаше досега.

Погледна към стените на Рим. Театърът на Помпей се виж­даше оттук и Октавиан сведе глава в памет на Цезар с надежда­та, че той ще го види поне сега. Там беше и Сенатът и Октавиан стисна зъби при мисълта за арогантните благородници, които го чакаха. Беше намерил пътя си. Щеше да им покаже какво означава арогантност и сила.

Двамата легати дадоха заповеди и военната машина се за­действа. Из лагера зазвучаха команди и офицерите се заеха с изпълняването на онова, което им бе познато и което за тях беше естествено като дишането. Легионерите поеха на бегом да съберат екипировката си за марша, като се смееха и си го­вореха.

Легат Павлиний се окашля и Октавиан го погледна.

- Да?

- Цезар, питахме се какво искаш да правиш с военната каса. Хората не са получавали заплати цял месец, а Сенатът не каза нищо за използването на средствата.

Октавиан замръзна, а по-възрастният мъж запристъпва от крак на крак, докато чакаше отговора му. Юлий Цезар се бе подготвял години да потегли от Рим. Октавиан изобщо не беше помислил за златото и среброто, събрани за кампанията.

- Покажете ми - най-сетне каза той.

Легатите го поведоха към една строго охранявана палатка. Легионерите тук не бяха напуснали постовете си, за да го ви­дят, и Октавиан не пропусна да забележи удоволствието в очи­те им. Усмихна им се и влезе вътре.

В средата на палатката имаше дървени и железни сандъци, всички заключени. Флавий Силва извади ключ, а в ръцете на Павлиний се появи друг. Двамата отключиха един сандък и повдигнаха тежкия му капак. Октавиан кимна, сякаш блестяшата купчйка злато и сребро не беше повече от онова, което бе очаквал. На теория средствата принадлежаха на Сената, но шом той още не си ги бе поискал, най-вероятно изобщо не по­дозираше за съществуването им.

- Колко има тук? - попита Октавиан.

На Флавий Силва не му беше нужно да прави справка. Отго­ворността за подобна сума по време на хаоса в Рим със сигур­ност беше съсипала съня му през последния месец.

- Общо четирийсет милиона.

- Това е... добре - отвърна Октавиан. Спогледа се с Агрипа, чиито очи се бяха изцъклили, когато чу сумата. - Добре. Дайте на войниците онова, което им се полага... както и допълнителна сума в размер на шестмесечната им заплата. Запознати ли сте със завещанието, оставено от Цезар за гражданите на Рим?

- Разбира се. Половината г рад още говори за него.

- Ще поискам средствата от Сената, когато излезем на фо­рума. Ако откажат, ще платя от тези пари и със свои собствени.

Докато затваряше сандъка и го заключваше, Флавий Силва се усмихна. Наличието на подобно богатство го беше тормо­зило като болен зъб, който не можеш да извадиш сам. Изпита огромно облекчение, че може да предаде отговорностга на ня­кой друг.

- С твое позволение, ще се погрижа за лагера.

- Заеми се с делата си, легат.

Флавий Силва се изчерви.

- Не, Цезар. Не са мои дела. Не и днес.