Ледено ухапване

Глава 8

Кристиан я целуваше. И, о, това се казваше целувка! Не си губеше времето. Беше от онези целувки, които малките деца не бива да виждат. По дяволите, беше от онези целувки, които никой не биваше да вижда, още по-малко да го преживява чрез телепатична връзка.

Както вече отбелязах преди, силната емоция в душата на Лиса предизвикваше този феномен — проникването в главата й. Но винаги, винаги досега беше вследствие на отрицателна емоция. Или беше разстроена, или разгневена, или най-малкото депресирана. И тогава всички тези чувства достигаха до мен. Но този път? Тя не беше разстроена. Беше щастлива. Много, много щастлива. О, Боже. Трябваше да се измъкна от всичко това. Лиса и Кристиан се бяха усамотили на тавана над параклиса на Академията или, както обичах да го наричам, тяхното любовно гнездо. Мястото беше убежище за двамата, където в началото ходеха поотделно, когато никой от тях нямаше настроение да общува с останалите и искаше да избяга от света. Накрая решиха да стане общото им скривалище, а едното доведе до другото. Но не подозирах, че след като вече открито демонстрираха връзката си, все още прекарват толкова време там. Може би го правеха по навик, заради доброто старо време.

По всичко си личеше, че празнуваха нещо. Малки благоуханни свещи бяха пръснати навсякъде в това мръсно старо свърталище и изпълваха въздуха с аромата на люляк. Лично аз щях да се чувствам леко изнервена при всичките тези свещи, горящи в толкова тясно пространство, при това претъпкано с леснозапалими кашони и хартии. Но Кристиан навярно смяташе, че би могъл да контролира пламъците, ако евентуално избухне пожар.

Те най-сетне прекъснаха тази влудяващо дълга целувка и се отдръпнаха леко един от друг, за да се погледнат. Лежаха на пода, но под тях имаше застлани няколко одеяла.

Лицето на Кристиан беше открито и нежно, докато съзерцаваше Лиса. Бледосините му очи преливаха от чувства. По начин, съвсем различен от начина, по който ме гледаше Мейсън. В погледа му се четеше обожание, но изражението в очите на Мейсън напомняше на онова, което добиваше човек, когато влезе в църква и падне на колене в пристъп на страхопочитание и преклонение пред нещо, което всъщност не разбира докрай. Кристиан несъмнено боготвореше Лиса по свой начин, но в очите му искреше блясъкът на познанието — чувство, което и двамата споделяха, като се разбираха толкова идеално, че не се нуждаеха от думи, за да го изразят.

— Мислиш ли, че ще отидем в ада заради това? — попита Лиса.

Той се пресегна и докосна лицето й, а пръстите му се плъзнаха по бузата й, шията и надолу до деколтето на копринената й блуза. Тя задиша тежко от това докосване, което, макар да беше съвсем леко и нежно, пробуди в нея силна страст.

— Заради това ли? — Пръстите му си играеха с крайчеца на блузата, сетне се плъзнаха леко под плата.

— Не — засмя се тя. — А заради това. — Посочи с ръка наоколо. — Това е църква. Не бива да правим такива работи, хм, точно тук, горе.

— Не е вярно — възрази й Кристиан. Притегли я нежно да легне по гръб и се наведе над нея. — Църквата е на долния етаж. А това тук е само един склад. Бог няма да има нищо против.

— Та ти дори не вярваш в Бог — смъмри го тя. Ръцете й се спуснаха надолу по гърдите му. Движенията й бяха също тъй леки и предизвикателни, като неговите, и явно събуждаха същия силен отклик у него.

Той въздъхна щастливо, когато пръстите й проникнаха под ризата му и стигнаха до корема му.

— Майтапя се.

— В момента си готов да кажеш всичко — упрекна го тя. Пръстите й докоснаха края на ризата му и я свлякоха от раменете му. Той се измести, така че да може да я съблече докрай, след което се отпусна отново до нея, само че сега гол до кръста.

— Имаш право — съгласи се той. После внимателно откопча едно от копчетата на блузата й. Само едно. След това отново се приведе надолу и устните му се впиха жадно в нейните. Отдръпна се, колкото да си поеме въздух, а сетне продължи, все едно че нищо не се бе случило: — Кажи ми какво искаш да чуеш и ще ти го кажа. — Откопча още едно от копчетата й.

— В момента не се нуждая от думи — засмя се тя. Още едно копче бе разкопчано. — Можеш да ми кажеш каквото искаш… стига да е приятно, стига да е вярно.

— Искаш истината, хм, така ли? Никой не иска да чува истината. Истината никога не е секси. Но ти… — Дойде редът и на последното копче и тогава той разтвори блузата. — Ти си прекалено дяволски секси, за да си истинска.

Думите му бяха произнесени със свойствената му заядлива интонация — негова запазена марка, — но очите му излъчваха съвсем различно послание. Наблюдавах сцената през очите на Лиса, но можех да си представя какво виждаше той в момента. Гладката й бяла кожа. Тънката й талия, изящно изваяните й бедра. Сутиена от бяла дантела. А посредством нейните усещания знаех, че дантелата я дразни, но тя не обръщаше внимание.

Лицето на Кристиан излъчваше едновременно безкрайна нежност и желание. Все едно бях вътре в Лиса, аз усетих как сърцето й се разтуптя, а дишането й се ускори. Емоции, подобни на разтърсващите Кристиан, засенчиха останалите й мисли. А той се измести надолу и легна върху нея. Телата им се притиснаха. Устата му отново затърси алчно нейната и когато устните и езиците им се преплетоха, аз окончателно се убедих, че трябва да се махна оттам.

Защото сега вече разбрах. Разбрах защо Лиса се бе облякла така и защо тяхното любовно гнездо беше осветено от толкова много свещи като витрина на магазин на „Янки Кендълс“4. Това беше. Моментът. След цял месец срещи най-после щяха да се любят. Знаех, че Лиса беше правила секс с предишното си гадже. Не бях запозната с миналото на Кристиан, но не вярвах много момичета да са паднали в плен на дразнещия му чар.

Но от емоциите, бушуващи в Лиса, разбрах, че миналото няма никакво значение. Не и в този миг. В този миг бяха само те двамата и единственото, което имаше значение, бяха взаимните им чувства. Животът на Лиса бе изпълнен с много повече тревоги от всеки друг на нейните години, но в момента бе абсолютно сигурна в това, което правеше. Това бе всичко, което искаше. Това, което искаше толкова отдавна. Да му се отдаде докрай.

А аз нямах право да бъда свидетел на най-съкровения им миг.

Кого се опитвах да излъжа? Не желаех да им бъда свидетел. Никога не ми е доставяло удоволствие да гледам как го правят другите хора, а определено не исках да преживея секс сцена с Кристиан. Все едно виртуално ми отнемаше девствеността.

Но, за Бога, Лиса никак не ми помагаше да изляза от главата й. Нямаше желание да се дистанцира от чувствата и преживявания си. И колкото повече те се засилваха, толкова по-силно ме държаха в плен. Опитах се аз да се дистанцирам от нея. Фокусирах цялата си енергия върху това, да се върна обратно в себе си, концентрирайки се докрай.

Още дрехи изчезнаха…

Хайде, хайде, строго си заповядах аз.

Появи се презерватив… брей.

Ти си самостоятелна личност, Роуз. Върни се в собствената си глава.

Крайниците им се преплетоха, телата им затанцуваха в общ ритъм… Кучи син…

Изскубнах се от нея и се върнах в себе си. Отново се озовах в стаята си, но вече напълно бях изгубила интерес към приготвянето на раницата. Целият ми свят се бе изкривил. Чувствах се странно, като насилена — вече не бях сигурна дали съм Роуз, или Лиса. Освен това отново изпитвах възмущение към Кристиан. Със сигурност не исках да правя секс с Лиса, но у мен се бе загнездила онзи болка, онова объркано чувство, че вече не съм центърът на нейния свят.

Оставих раницата си недокосната, хвърлих се в леглото, обвих тялото си с ръце и се свих на кълбо, опитвайки се да потуша болката в гърдите си.

Заспах много бързо и се събудих доста рано. Обикновено трябваше да ме измъкват с много зор от леглото, за да отида на тренировката с Дмитрий, но днес се изсулих достатъчно рано, за да го изпреваря в гимнастическия салон. И докато го чаках отвън, видях Мейсън да крачи към една от сградите, в които имаше класни стаи.

— Хей — провикнах се, — откога си започнал да ставаш толкова рано?

— Откакто ми се налага да се явявам повторно на изпитите по математика — отвърна той и се насочи към мен. Удостои ме с една от закачливите си усмивки. — Но може би си струва да пропусна днешния час, за да бъда с теб.

Засмях се, като си спомних разговора ми с Лиса. Да, определено бих могла да направя и много по-лоши неща от това, да пофлиртувам с Мейсън и да започна нещо с него.

— Не. Може да си имаш неприятности и тогава няма да имам с кого да се състезавам по ски пистите.

Той завъртя очи, все още усмихнат.

— Аз съм този, който ще ти натрие носа, забрави ли?

— Готов ли си да се обзаложиш на нещо? Или още те е страх?

— Внимавай какво говориш — предупреди ме той, — че може да върна подаръка, който съм ти приготвил за Коледа.

— Ти си ми взел подарък? — Не го очаквах.

— Да. Но ако продължаваш да се заяждаш, мога да го дам на някой друг.

— На Мередит например? — подкачих го.

— Тя не може да се сравнява с теб и ти много добре го знаеш.

— Дори и с насинено око? — попитах и свих устни в гримаса.

— Дори и да си с две насинени очи.

Погледът, който ми хвърли, не беше предизвикателен, нито многозначителен. Беше просто приятен. Приятен, приятелски и заинтересован. Сякаш наистина му пукаше за мен. След целия стрес, който ми се бе насъбрал напоследък, реших, че ми харесва някой да бъде загрижен за мен. А и в момента, когато започвах да се чувствам пренебрегната от Лиса, осъзнах, че ми допада да си имам някой, който ми обръща толкова внимание.

— Какво ще правиш на Коледа? — попитах го.

Той сви рамене.

— Нищо. Майка ми смяташе да дойде, но се отказа в последната минута… нали знаеш, след всичко онова, което се случи.

Майката на Мейсън не беше пазител. Тя беше дампир, която бе избрала да бъде домакиня и да си има деца. В резултат на това той я виждаше доста рядко. Каква ирония, казах си аз, че моята майка беше тук, но със същия успех можеше да е и някъде другаде.

— Искаш ли да си с мен? — предложих му импулсивно. — Аз ще бъда с Лиса, Кристиан и леля му. Ще бъде забавно.

— Наистина ли?

— Много забавно.

— Не те питах за това.

Усмихнах се.

— Зная. Просто ела, става ли?

Той ме удостои с един от галантните поклони, които толкова обичаше.

— Абсолютно.

Мейсън се отдалечи, когато Дмитрий се появи за нашата тренировка. От разговора с Мейсън се почувствах въодушевена и щастлива — нито веднъж не се сетих за насиненото си око, докато бях с него. Но щом видях Дмитрий, внезапно се притесних. Исках да съм перфектна за него и затова, докато влизахме в салона, все се опитвах да се извръщам настрани, за да не вижда пострадалата половина от лицето ми. Докато се тревожех за това, настроението ми помръкна, а заедно с това на повърхността изплуваха и други неща, които ме разстройваха и тормозеха.

Отново отидохме в тренировъчната зала с чучелата. Той ми обясни, че иска да практикувам само движенията, с които се бяхме занимавали преди два дни. Щастлива, че явно нямаше намерение да коментира случилото се с майка ми, аз се заех със задачата, изгаряща от усърдие. Ясно показах на чучелата, какво може да ги сполети, ако се забъркат в схватка с Роуз Хатауей. Знаех, че ревностното ми усърдие беше подклаждано не само от желание да изпълня добре задачата си за днес. Тази сутрин съвсем не можех да контролирам чувствата си, все още пресни и силни след схватката с майка ми и от преживяванията на Лиса и Кристиан, на които снощи бях станала свидетел. Дмитрий седна отзад и само ме наблюдаваше, като от време на време критикуваше техниката ми и предлагаше нови похвати.

— Пуснала си косата си — каза ми той. — По този начин не само блокираш периферното си зрение, но и рискуваш противникът да те улови за нея.

— Ако се биех наистина, щях да я вдигна — изсумтях, докато изпробвах удар, точно насочен между „ребрата“ на чучелото. Не знаех от какво са изработени тези изкуствени кости, но беше дяволски трудно да си имаш работа с тях. Отново се замислих за майка ми и заудрях още по-силно. — Днес просто си изразходвам енергията, това е всичко.

— Роуз — заговори той строго. Но аз не му обърнах внимание и отново се нахвърлих срещу чучелото. — Роуз. Спри! — извика той, този път много по-остро.

Отдръпнах се от чучелото, изненадана от задъхването си. Не бях усетила, че атакувах толкова усилено. Гърбът ми се удари в стената. Нямаше накъде да отстъпвам, затова отклоних поглед от Дмитрий и го забих в пода.

— Погледни ме — заповяда ми той.

— Дмитрий…

— Погледни ме.

Независимо колко се бяхме сближили, той си оставаше моят инструктор. Не можех да не се подчиня на изрична заповед. Бавно и неохотно се обърнах към него, с все още леко наведена глава, така че косата да скрива лицето ми. Той се надигна от стола, приближи и застана пред мен.

Опитах се да избегна погледа му, но видях, че той протегна ръка, за да отметне косата ми. А после се спря насред движението. Спря и моят дъх. Нашето краткотрайно привличане бе изпълнено с въпроси и въздържание, но поне едно знаех със сигурност: някога Дмитрий харесваше косата ми. И може би още я харесваше. Длъжна бях да призная, че беше страхотна. Дълга, копринена, черна. Той често си намираше поводи да я докосне и ме бе посъветвал да не я подстригвам късо както повечето жени пазители.

Ръката му увисна във въздуха и светът сякаш замря, докато чаках да видя какво ще направи. След пауза, която ми се стори цяла вечност, ръката му се отпусна бавно до тялото му. Обля ме изгарящо разочарование, но в същото време разбрах нещо. Той се бе поколебал. Страхуваше се да ме докосне, което може би — само може би — означаваше, че още го искаше. Но нали беше длъжен да се сдържа.

Вдигнах бавно глава и погледите ни се срещнаха. Повечето от косата ми се отметна назад от лицето ми, но не цялата. Ръката му отново потрепери и аз се надявах отново да я протегне напред. Но той се стегна. А моята възбуда помръкна.

— Боли ли те? — попита ме той.

Обля ме уханието на афтършейва му, примесено с мириса на потта му. Господи, как ми се искаше да ме докосне.

— Не — излъгах бодро.

— Не изглежда толкова зле — каза ми той. — Ще изчезне.

— Мразя я — изтърсих, удивена от омразата, която съдържаха тези две думи.

— Не, не я мразиш — възрази той нежно.

— Мразя я.

— Нямаш време да мразиш когото и да било — посъветва ме той. Тонът му оставаше мек. — Не и в нашата професия. Трябва да се помириш с нея.

Точно същото ми бе казала и Лиса. Към останалите емоции се присъедини гневът. Почерня ми пред очите, не издържах и се разфучах:

— Да се помиря с нея? След като нарочно ми насини окото? Нима аз съм единствената, която разбира колко откачено е това?

— Абсолютно съм сигурен, че не го е направила нарочно. — Гласът му този път прозвуча по-твърдо. — Колкото и огорчена да се чувстваш, трябва да го повярваш. Тя не би го направила, а и между другото по-късно същия ден се видях с майка ти. Безпокоеше се за теб.

— По-вероятно е да се е тревожела да не би да я накажат за насилие срещу дете — промърморих аз.

— Не мислиш ли, че точно сега е времето от годината, когато трябва да прощаваме?

Въздъхнах шумно.

— Не става дума за коледни представления! Това е моят живот. В реалния свят просто не се случват нито чудеса, нито добрини.

Той все още ме гледаше спокойно.

— В реалния свят можеш сам да сътвориш своите чудеса.

Объркването ми внезапно достигна връхната си точка и аз зарязах самоконтрола. Толкова бях уморена всеки път, когато в живота ми нещо се объркаше, да ми дават разумни и практични съвети. Знаех, че Дмитрий иска само да ми помогне, но не бях в настроение да слушам добронамерени предложения. Исках да забравя за проблемите си. Не ми се мислеше какво би могло да ме направи по-добра. Копнеех само за едно — той да ме прегърне и да ми каже да не се тревожа.

— Добре, може ли да престанеш с това за малко? — изрепчих се с ръце на кръста си.

— С какво да престана?

— С цялата тази скапана дзенбудистка проповед. Не ми говориш като на реална личност. Всичко, което казваш, е само поредният мъдър житейски урок, от който няма никаква полза. Всъщност звучиш точно като актьор от коледно представление. — Знаех, че не е честно да изливам гнева си върху него, но, без да се усетя, се разкрещях. — Кълна се, че понякога ми се струва, че говориш само за да чуеш собствения си глас! А аз зная, че невинаги си такъв! Ти си съвсем нормален, когато говориш с Таша. Но с мен? Показваше ми само бойни хватки. Не те е грижа за мен. Просто си се окопал в тъпата си роля на наставник.

Той ме изгледа с изненада. Крайно нетипично за него.

— Не ме е грижа за теб?

— Не. — Държах се дребнаво… адски дребнаво. Освен това много добре знаех истината — Дмитрий наистина го беше грижа за мен и ми беше много повече от наставник. Но не можех да се спра. Гневът просто се надигаше и надигаше в мен. Ръгнах го с пръст в гърдите. — За теб съм само поредната ученичка. И ще продължаваш до безкрай с глупавите си житейски уроци, докато…

Ръката, която се надявах да погали косата ми, внезапно се пресегна и сграбчи моята, както бях забола пръстта си в гърдите му. Притисна я о стената и с изненада зърнах в очите му проблясък на емоция. Не беше точно гняв… а някакво объркване.

— Не ми обяснявай какво чувствам — изръмжа той. Тогава се уверих, че половината от това, което му казах, е истината. Той винаги оставаше спокоен, винаги умееше да се контролира — дори когато се биеше. Но веднъж бе споделил с мен как един път изгубил контрол и пребил баща си. И с мен веднъж се беше държал така — на ръба да действа, без да мисли, готов да извърши неща, които знае, че не бива да прави.

— За това става дума, нали? — попитах.

— За какво?

— Ти винаги се стремиш да се контролираш. Същият си като мен.

— Не — отрече Дмитрий, но беше очевидно, че още не се е овладял. — Отдавна съм се научил да се контролирам.

Обзелото ме прозрение ме направи дръзка:

— Не — възразих. — Не си. Изражението ти остава невъзмутимо и през повечето време се контролираш. Но понякога не успяваш. А понякога дори… — Наведох се напред и снижих глас. — Понякога дори не го искаш.

— Роуз…

Усетих задъханото му дишане и знаех, че сърцето му биеше лудешки като моето. И освен това не се отдръпна. Осъзнавах, че е грешно — знаех наизуст всички логични причини да стоим далече един от друг. Но точно в този миг не ми пукаше. Не исках да се контролирам. Не исках да бъда добра.

И преди Дмитрий да осъзнае какво става, го целунах. Устните ни се срещнаха, а когато усетих как той отвръща на целувката ми, знаех, че съм права. Той се притисна плътно към мен, заклещи ме между себе си и стената. Продължаваше да притиска ръката ми, а другата му се промъкна зад главата ми, за да се плъзне в косата ми. Целувката беше изпълнена с такава сила… с гняв, страст, освобождаване…

Той бе този, който я прекъсна. Отскочи назад от мен с няколко крачки. Изглеждаше потресен.

— Никога повече не прави това — изрече сковано.

— А ти не отвръщай на целувката ми — върнах му го аз.

Той се втренчи в мен. Стори ми се, че мина цяла вечност.

— Не ти изнасям „дзенбудистки проповеди“, за да слушам собствения си глас. Не го правя, защото за мен си само поредната ученичка. Правя го, за да те науча на самоконтрол.

— Е, явно си свършил страхотна работа — подметнах горчиво аз.

За секунда той затвори очи, въздъхна и измърмори нещо на руски. И без повече да ме погледне, се обърна и напусна помещението.