Ледено ухапване

Глава 7

Бутнах ядно двукрилата врата, водеща към спалното помещение на мороите. Зад мен се виеше снежна вихрушка, а неколцината мотаещи се на партера се загледаха в мен при влизането ми. Не бе изненадващо, че някои от тях останаха вторачени в лицето ми. Преглътнах мъчително и се опитах да остана спокойна. Всичко щеше да е наред. Нямаше смисъл да се паникьосвам. Новаците през цялото време ходеха с рани. Всъщност рядко се случваше да не бъдеш с рана. Не можеше да се отрече, че синината ми си личеше отдалече, но щях да го преживея, докато ми мине, нали? Пък и едва ли всички щяха да знаят как съм се сдобила с нея.

— Хей, Роуз, вярно ли е, че майка ти те фраснала по физиономията?

Застинах. Познавах отнякъде това презрително и подигравателно сопрано. Извърнах се бавно и се втренчих в наситено сините очи на Мия Риналди. Русата й къдрава коса обрамчваше лицето й, което би могло да мине за приятно, ако не беше злобната и самодоволна усмивка.

По-малка с една година от нас, Мия се впусна във война срещу Лиса (което, естествено, означаваше и с мен). Залогът беше коя ще успее да съсипе живота на другата — война, която, трябва да добавя, започна именно тя. Това включваше отмъкването на бившето гадже на Лиса от Мия, независимо от факта, че в крайна сметка Лиса реши, че не го иска, както и разпространението на всякакви слухове.

Все пак не можеше да се отрече, че омразата на Мия не беше изцяло неоправдана. Андре, по-големият брат на Лиса, който загина при същата автомобилна катастрофа, която технически „уби“ и мен, се възползвал най-гадно от Мия, още когато била първата си година в Академията. И ако сега не се държеше като истинска кучка, бих могла да изпитвам жал към нея. Той постъпил зле с нея и макар че разбирах озлоблението й, не смятам, че беше честно от нейна страна да си го изкарва на Лиса по този начин.

Формално погледнато, накрая двете с Лиса спечелихме войната, но Мия неочаквано се окопити. Е, вече не движеше със същия елит както преди, но все пак бе успяла да си подбере малочислен контингент от приятели. Злобни или не, силните водачи винаги привличат последователи.

Бях установила, че при деветдесет процента от случаите най-ефективният начин да й противодействам бе да не й обръщам внимание. Само че сега бяхме преминали именно в останалите десет процента, защото е невъзможно да игнорираш някой, който обявява на всеослушание, че майка ти току-що те е цапардосала, независимо че бе истина. Спрях и се обърнах. Мия бе застанала пред автомата за кафе, като знаеше, че ще привлече вниманието ми. Не си направих труд да я попитам как е узнала, че дължа насиненото си око на майка си. В Академията малко неща оставаха тайна.

Като видя цялото ми лице, очите й се разшириха от най-безочлива наслада.

— Леле! Такова лице само една майка би могла да хареса. Ха-ха.

Много смешно! Непременно бих аплодирала такава шега от всеки друг, само не и от нея.

— Е, ти си експерт по лицеви рани — рекох. — Как е носът ти? Ледената усмивка на Мия малко се сгърчи, но явно нямаше намерение да отстъпва. Преди около месец й строших носа — по време на училищния бал — и въпреки че счупването зарасна, носът й остана леко изкривен. Пластичните хирурзи вероятно биха могли да го коригират, но според сведенията ми за финансовото състояние на семейството й, това засега не бе възможно.

— По-добре е — отвърна тя превзето. — За щастие беше счупен от една откачила курва, а не от мой роднина.

Дарих я с най-добрата си усмивка на откачила курва.

— Много лошо. Членовете на семейството те удрят инцидентно. Докато откачените курви могат да повторят.

Заплахата с физическо насилие срещу нея обикновено беше разумна тактика, но в момента около нас имаше прекалено много хора, за да се притесни. И Мия отлично го съзнаваше. Не че навалицата щеше да ме спре — по дяволите, много пъти съм доказвала обратното, — но напоследък се опитвах да контролирам импулсивното си поведение.

— Нещо не ми прилича на инцидент — продължи да злобее тя. — Вие, пазителите, нямате ли правила да не се удряте по лицата? Искам да кажа, че това наистина изглежда прекалено.

Отворих уста, за да й кажа да си гледа работата, но думите заседнаха на гърлото ми. Тя имаше право. Моята рана действително бе извън правилата; при тренировка не беше допустимо да се нанасят удари над шията. А моят случай далеч надхвърляше забранените граници.

Мия забеляза колебанието ми и за нея това бе повод за радост, все едно коледната сутрин бе настъпила с една седмица по-рано. До този момент не си спомнях нито веднъж в нашата антагонистична връзка да бях губила дар слово.

— Дами — разнесе се строг женски глас. Надзирателката от мороите зад бюрото се наведе напред и ни измери с неприязнен поглед. — Това тук е коридор, а не фоайе на хотел. Или се качвайте горе, или излезте навън.

За миг идеята отново да строша носа на Мия ми се стори най-добрата от всички идеи на света — да върви по дяволите заплахата от наказание или изключване от Академията. Но след като си поех дълбоко дъх, реших, че точно сега ще е най-достойно да се оттегля. Тръгнах към стъпалата, водещи нагоре към женското спално отделение. Зад рамото си чух вика на Мия:

— Не се безпокой, Роуз. Синината ще мине. И без това лицето ти е последното, от което се интересуват момчетата.

Тридесет секунди по-късно вече тропах по вратата на Лиса тъй силно, че се учудих как юмрукът ми не проби вратата. Тя я отвори бавно и се озърна предпазливо наоколо.

— Само ти ли си тук? Помислих, че се е струпала цяла армия… о, Боже мой. — Веждите й се вдигнаха, като забеляза лявата половина на лицето ми. — Какво се е случило?

— Нима не си чула? Навярно си единствената в това училище, която още не знае — промърморих кисело. — Просто ме пусни да вляза.

Проснах се върху леглото и й разказах днешните събития. Тя направо се ужаси.

— Чух, че си пострадала, но реших, че е някой от обичайните за теб инциденти — призна ми Лиса.

Загледах се в гладко измазания таван. Чувствах се ужасно нещастна.

— Най-лошото е, че Мия има право. Не беше инцидент.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че майка ти го е направила нарочно? — Но тъй като не й отговорих, Лиса повиши тон: — Стига, тя не би го направила. Няма начин.

— А защо не? Защото е съвършената Джанин Хатауей, експерт по контролиране на темперамента си? Работата е там, че също така тя е и съвършената Джанин Хатауей, експерт по бойни изкуства. Както и да го погледнеш, тя се е провалила.

— Да, добре — съгласи се Лиса. — Смятам, че е по-вероятно да се е спънала и да не е преценила удара си, отколкото да го е сторила нарочно. В противен случай наистина би трябвало да е изгубила самообладание.

— Е, тя говореше с мен. Което впрочем е достатъчно за който и да е да изгуби самообладание. Обвиних я, че е спала с баща ми само защото той е бил най-добрият, еволюционен самец за качествено потомство.

— Ох, Роуз — простена Лиса. — Това го пропусна в разказа си преди малко. Защо си й го казала?

— Навярно защото е истина.

— Но ти би трябвало да си наясно, че това ще я разстрои. Защо не спираш да я предизвикваш? Защо просто не се помириш с нея?

Едва не подскочих.

— Да се помиря с нея? Тя ми насини окото! Навярно нарочно! Как да се помиря с някой, който ми е сторил това?

Лиса само поклати глава и отиде до огледалото да си оправи грима. През нашата връзка към мен се предаваха чувства на безсилие и раздразнение. Но в едно ъгълче на подсъзнанието й усещах и някакво трепетно очакване. Сега, след като бях изляла това, което ми бе накипяло, вече можех да я огледам по-внимателно. Лиса беше облечена с бледолилава копринена блуза и черна пола до коленете. Дългата й коса блестеше в безупречно гладко съвършенство, което можеше да се постигне само след цял час упорита работа със сешоар и четка.

— Изглеждаш страхотно. Закъде си се нагласила така?

Чувствата й леко се промениха и раздразнението й към мен се смекчи.

— След малко имам среща с Кристиан.

Само преди броени минути се чувствах както в доброто старо време, когато бяхме само аз и Лиса. Когато двете бяхме неразделни, скитахме и по цели дни си говорихме. Но споменаването на Кристиан, както и осъзнаването, че след малко тя ще ме изостави заради него, раздвижи в гърдите ми тъмни чувства… чувства, които, макар и крайно неохотно, трябваше да призная, че бяха ревност. Обаче, естествено, не я показах.

— Брей. И с какво толкова е заслужил той това? Да не би да е спасявал злочести сирачета от горяща къща? Ако е така, първо трябва да се увериш дали самият той не е подпалил къщата. — Елементът на Кристиан беше огънят. Което напълно му подхождаше с оглед на разрушителният му характер.

Тя се засмя и се извърна от огледалото към мен. Видя ме, че докосвам внимателно с пръсти подутото си лице. Усмивката й стана нежна и състрадателна.

— Не изглежда чак толкова зле.

— Я стига. Отлично знаеш, че винаги познавам, когато лъжеш. А и доктор Оленски ми каза, че утре ще бъде още по-зле. — Отново се изпънах по гръб на леглото й. — Сигурно няма да стигне целият грим на света, за да се скрие тази синина, нали? Двете с Таша трябва да инвестираме доста пари за маски като онези от „Фантомът от операта“.

Лиса въздъхна и приседна на леглото до мен.

— Много лошо, че не мога да го излекувам.

— Би било чудесно — усмихнах й се аз.

Харизмата и способността й да внушава, породени от духа, бяха невероятни, но дарбата й да лекува бе най-страхотната й способност. Направо бе изумително колко много болести и рани можеше да изцери.

В момента Лиса също си мислеше за това, на което беше способен духът.

— Иска ми се да има начин да контролирам духа… така, че да мога да използвам магията…

— Да — кимнах аз. Разбирах желанието й да върши велики дела и да помага на хората. То просто струеше от нея. По дяволите, и аз бих искала това око да се излекува за миг, вместо да чакам с дни. — И аз бих искала да има.

Тя отново въздъхна.

— Освен това има и още нещо. Не е само желанието да лекувам и да върша други неща с помощта на духа. Липсва ми магията. Тя все още е в мен, само че е блокирана от хапчетата. И сега отвътре сякаш нещо ме изгаря. То ме желае и аз го желая. Ала помежду ни се издига стена. Не можеш да си представиш какво е.

— Всъщност мога.

Вярно беше. Освен че усещах чувствата й, понякога можех да „проникна в нея“. Трудно е за обяснение и още по-трудно е за понасяне. Когато се случва, аз мога буквално да виждам през очите й и да чувствам това, което изпитва тя. В такива моменти аз съм тя. Много пъти съм прониквала в мозъка й, докато тя е мечтаела за магията. И съм изпитвала изгарящата нужда, за която говореше. Тя често се събуждаше нощем, преливаща от копнеж по силата, до която вече нямаше достъп.

— О, да — рече Лиса унило. — Понякога забравям за това.

Усетих как я изпълва горчивина. Не беше толкова насочена към мен, колкото към безизходността на ситуацията й. В гърдите й избухна гняв. И тя като мен адски мразеше да е безпомощна. Гневът и безсилието се усилиха, превръщайки се в нещо тъмно и грозно, нещо, което никак не ми се хареса.

— Хей — промълвих и докоснах ръката й. — Добре ли си?

За кратко Лиса затвори очи, сетне пак ги отвори.

— Просто мразя това.

Силата на чувствата й ми напомни за разговора ни, онзи, който имахме точно преди да замина за къщата на фамилията Бадика.

— Още ли имаш чувството, че хапчетата вече не действат?

— Не зная. Може би само донякъде.

— Да не би да става по-лошо?

Лиса поклати глава.

— Не. Все още не мога да използвам магията. Чувствам се близо до нея… но тя все още е блокирана.

— Но все пак… настроенията ти…

— Да… засилват се. Но не се тревожи — побърза да добави тя, като видя загрижената ми физиономия. — Не ми се привиждат разни неща, нито ще се опитам да се нараня.

— Добре. — Зарадвах се да го чуя, но тревогата не ме напускаше. Дори и да не можеше да използва магията, никак не ми се нравеше мисълта, че отново може да стане психически нестабилна. Отчаяно се надявах всичко да се оправи някак от само себе си.

— Аз винаги ще съм до теб — казах й тихо, като я гледах право в очите. — Ако се случи нещо странно… ще ми кажеш, нали?

И тогава все едно с магическа пръчка всички тъмни чувства в нея се изпариха. В същото време усетих някакви загадъчни вълни да нахлуват към мен през нашата връзка. Не можах да си обясня какво бе това, но потреперих от силата му. Лиса не го забеляза. Настроението й отново се подобри и тя ми се усмихна.

— Благодаря — рече ми тя. — Ще ти кажа.

И аз се усмихнах, щастлива да я видя отново безгрижна. Останахме смълчани и за миг ми се прииска да излея сърцето си пред нея. Толкова много ми се бе струпало напоследък: майка ми, Дмитрий, къщата на фамилията Бадика. Сдържах тези чувства заключени в гърдите си, но те ме разкъсваха отвътре. И сега, когато се чувствах толкова приятно и спокойно с Лиса за пръв път от доста време, си помислих, че бих могла да й споделя моите чувства. Просто така, за разнообразие.

Но преди да отворя уста, усетих как мислите й внезапно се промениха. Станаха нервни и нетърпеливи. Искаше да ми каже нещо — нещо, за което мислеше напрегнато. Дотук със сърдечните ми излияния. Ако тя искаше да говорим, не биваше да я обременявам с проблемите си, затова побързах да ги изтласкам на заден план и я зачаках да заговори.

— Открих нещо във връзка с проучванията, които правим заедно с госпожа Кармак. Нещо странно…

— О? — Веднага ме обзе любопитство.

Обикновено през пубертета всеки морой разбираше към кой от елементите има развита дарба. След което той започваше да посещава курсове, в които специализираше по този конкретен елемент. Но тъй като за момента Лиса беше единствената, владееща елемента дух, нямаше курс, който да посещава. Поради това повечето смятаха, че тя не специализира по нищо, но Лиса и госпожа Кармак — учителката по магии в академията „Св. Владимир“ — се срещаха самостоятелно, за да изучават духа. Проучваха както съвременни източници, така и древни ръкописи, търсейки следи, които евентуално да ги насочат към други личности, владеещи магията на духа. Още повече, че вече познаваха външните признаци: неспособността да се специализират другите четири елемента, психическа нестабилност и така нататък.

— Не открих потвърдени сведения за съществуването на други, използващи духа, но попаднах на… доклади за някои, хм, необясними явления.

Примигнах от изненада.

— И какви са тези явления? — попитах, докато се чудех какво би могло да означава за вампирите „необясними явления“. Когато двете с нея живеехме сред хората, на самите нас щяха да гледат като на „необяснимо явление“.

— Сведенията са откъслечни… но, така да се каже, прочетох за някакъв младеж, който можел да вижда неща, невидими за останалите. Освен това той можел да накара хората около него да повярват, че виждат чудовища или други хора, и какво ли още не.

— Това би могло да е внушение.

— При това действително много силно внушение. Аз не бих могла да направя нещата, които е правил той, а владея — или поне владеех — по-добре от всички други, които познаваме, силата на внушението. А тази сила идва именно от духа…

— И така — довърших вместо нея, — ти смяташ, че този загадъчен младеж може би също е владеел магията на духа. — Тя кимна. — Защо не се свържеш с него? Защо не го потърсиш?

— Защото няма никаква информация за него! Било тайна. Има и други, които са не по-малко странни. Като този, който изсмуквал енергията на останалите. Тези, които били наблизо, губели сили и всичките си способности. А накрая измирали. Има още един, който можел да спира всичко, което лети във въздуха, като например предмети, запратени срещу него. — От възбудата лицето й светна.

— Но той може да е специализирал с елемента въздух — изтъкнах аз.

— Да, възможно е — съгласи се Лиса, а аз долових как в нея се надига вълна на любопитство и възбуда. Тя отчаяно искаше да повярва, че съществуват и други като нея.

— Кой знае? — усмихнах се аз. — Мороите също пазят свои загадки като Розуел2 или Зона 513.

Истинско чудо е, че и мен не ме изучават някъде, за да разберат естеството на нашата връзка.

Замисленото настроение на Лиса отново се промени и стана закачливо.

— Понякога ми се иска да надникна в твоя мозък. Например ще ми се да разбера какво изпитваш към Мейсън.

— Той ми е приятел — заявих аз решително, изненадана от рязката смяна на темата. — Това е всичко.

Тя цъкна с език.

— Ти си свикнала да флиртуваш с всяко момче, което ти попадне.

— Хей! — възмутих се аз. — Не съм чак толкова лоша.

— Добре де… може би не си. Само че напоследък май не се интересуваш от мъже.

Интересувах се от мъже… или по-точно само от един мъж.

— Мейсън наистина е готин — продължи Лиса. — И е луд по теб.

— Така е — съгласих се. Замислих се за Мейсън, за онзи кратък момент, когато си помислих, че е секси. Беше пред класната стая, преди Стан ме изгони от часа. Освен това Мейсън наистина беше забавен и двамата се разбирахме чудесно. Никак не беше за изхвърляне и от него би излязло страхотно гадже.

— Вие двамата си приличате. Все правите това, което не бива.

Засмях се. И това беше вярно. Спомних си настървеността на Мейсън да изтреби всички стригои на този свят. Аз може би все още не бях готова за това, въпреки избухването ми в колата на връщане от къщата на фамилията Бадика, но донякъде споделям безразсъдството му. Може би е време да му дам шанс, помислих си аз. Беше забавно да флиртувам с него, пък и бе изминало доста време, откакто се бях целувала с някого. Дмитрий караше сърцето ми да се свива… но, не, между нас нямаше нищо.

Лиса ме наблюдаваше преценяващо, сякаш знаеше какво си мисля — е, като оставим настрани всичко онова за Дмитрий.

— Чух Мередит да казва, че си голяма идиотка, след като не се хващаш с него. Добави още, че това било, защото си въобразяваш, че си прекалено добра за него.

— Какво! Това не е вярно.

— Почакай де, не съм го казала аз. Както и да е, тя заяви, че смятала да го свали.

— Мейсън и Мередит? — подсмихнах се аз. — Това ще е пълна катастрофа. Те нямат нищо общо.

Може и да беше дребнаво, но бях свикнала да си мисля, че Мейсън е луд по мен. Внезапно ме подразни мисълта, че някоя друга може да ми го отнеме.

— Ти го имаш за твоя собственост — пошегува се Лиса, отново отгатнала мислите ми. Никак не е за чудене, че самата тя толкова се дразни, когато чета нейните.

— Само донякъде.

Тя се засмя.

— Роуз, дори и да не е с Мейсън, ти наистина трябва отново да започнеш да излизаш на срещи. Има толкова много момчета, готови на убийство, за да бъдат с теб… при това момчета, които действително си ги бива.

Що се отнасяше до мъжете, изборът ми невинаги е бил от най-сполучливите. В мен отново се надигна желанието да споделя тревогите си с нея. Толкова отдавна се колебаех дали да й кажа за Дмитрий, още повече че тази тайна ме изгаряше отвътре. Докато седях сега с нея, си припомних, че тя е най-добрата ми приятелка. Можех да й кажа всичко и тя нямаше да ме съди. Но също както преди малко отново пропуснах възможността да й кажа какво ме измъчваше.

Лиса погледна часовника и скочи внезапно от леглото.

— Закъснявам! Имам среща с Кристиан!

Изпълни я радост, подсилена от малка доза нервно очакване. Любов. Как можеш да я спреш? Преглътнах ревността си, която започна да надига грозната си глава. За пореден път Кристиан ми я отнемаше. Явно тази вечер не ми бе писано да разтоваря поне част от душевното си бреме.

Двете с Лиса напуснахме спалното помещение и тя се затича напред, като преди това ми обеща да се видим на следващия ден. Аз се отправих обратно към нашите спални. Щом влязох в стаята си, първата ми грижа бе да отида до огледалото. Изстенах, като видях лицето си. Увлечена в разговора с Лиса, почти бях забравила за целия инцидент с майка ми. Взрях се по-отблизо. Може би беше твърде самоуверено, но знаех, че изглеждам добре. Носех сутиен размер С и имах тяло, желано от много момчета в едно училище, в което повечето момичета бяха кльощави като супермодели. И както вече отбелязах, лицето ми също си го биваше. Обикновено се класирах с оценка девет от десет възможни, а когато се нагласях, и десетката не ми мърдаше.

Но днес? Да. Днес на практика бях под нулата. Няма що, добре се бях разкрасила за предстоящата ски ваканция.

— Мама ме наби — осведомих отражението си, а то ме изгледа със съчувствие.

С въздишка реших, че е най-добре да си легна. И без това тази вечер не ми се правеше нищо, а може би малко повече сън щеше да ускори излекуването ми. Поех надолу по коридора към банята, където измих лицето си и разресах косата си. Като се върнах в стаята си, се пъхнах в любимата си пижама и допирът на мекия вълнен плат малко ме поободри.

Тъкмо стягах раницата си за следващия ден, когато през връзката ми с Лиса ме заля вълна от емоции. Свари ме неподготвена и не ми остави шанс да се противопоставя. Все едно че ме повали ураганен вятър и аз изведнъж престанах да гледам в раницата. Бях „вътре“ в Лиса и пряко присъствах в нейния свят.

И тогава нещата станаха доста смущаващи.

Защото Лиса беше с Кристиан.

И двамата бяха много… разгорещени.