Лицето на смъртта

1

ЧЕСТО СЪНУВАМ ЛИЦЕТО НА СМЪРТТА.

То постоянно се променя, мнозина го носят в грешното време, а накрая и всички. Поглеждала съм това лице — отново и отново… и отново.

Това ти е работата, глупачке.

Говори ми един глас в съня ми.

Той е прав. Работя за лосанджелиския клон на ФБР и преследвам най-лошите от най-лошите. Убийци на деца, серийни убийци, мъже (а понякога и жени) без съвест, граници и угризения. Правя това вече повече от десетилетие и ако не съм виждала смъртта във всичките й премени, то поне съм я виждала в повечето, които носи. Тя е безкрайна и разяждаща. Може да се стовари върху всяка душа.

Тази нощ лицето прескача като светлинка в мъглата, придвижва се между трима души, които някога ми бяха най-близки. Съпруг, дъщеря, приятелка. Мат, Алекса, Ани.

Мъртъв, мъртва и мъртва.

Заставам пред огледало, на което няма отражение. То ми се смее. Реве като магаре и мучи като крава. Удрям го с юмрук и то се пръска на парчета. Върху бузата ми разцъфва като роза синина. Усещам я, прекрасна е.

Отражението ми се появява в счупените парчета от огледалото.

Отново чувам онзи глас: Счупените неща продължават да улавят светлината.

Събуждам се и отварям очи. Странно е, че излизам толкова рязко от дълбините на съня. Поне вече не се будя, пищейки.

Не мога да кажа същото за Бони. Обръщам се внимателно към нея, гледам да не я събудя. Тя вече е будна и е ококорила очи насреща ми.

— Да не те събудих, мила? — питам аз.

Бони поклаща глава. Не, иска да ми каже.

Късно е, а това е един от онези моменти, в които сънят иска да ни върне отново в обятията си. Ако двете с Бони нямаме нищо против, той ще ни приветства. Протягам ръце към нея. Осиновената ми дъщеря се намества по-близо до мен. Прегръщам я, но не я стискам прекалено силно. Подушвам сладкия аромат на косата й и мракът ни пожелава с шепота на морска вълна.

Събуждам се и се чувствам страхотно. Наистина отпочинала. Не съм имала подобно удоволствие от доста дълго време. Сънят ме е пречистил. Нежно ме е изтъркал.

Чувствам се спокойна, отпусната и лека. Нямам за какво да се тревожа, което е странно. Притеснението е като невидим крайник за мен. Имам чувството, че съм в балон, в невидима утроба. Отпускам се в нея и за известно време просто се нося, докато слушам собствения си бял шум. Днес е събота и мога да си позволя да не правя нищо.

Поглеждам към мястото на Бони на леглото и намирам единствено намачкани чаршафи. Заслушвам се и чувам тихите й стъпки. Тя ходи из къщата. Да имаш десетгодишна дъщеря е като да живееш с фея. Истинско вълшебство.

Протягам се. Чувството е прекрасно. Липсва само едно нещо, за да бъде утрото перфектно. Самата мисъл за него ме кара да сбърча нос.

Кафе.

Ставам от леглото и тръгвам като сомнамбул към кухнята на долния етаж. Осъзнавам, че не нося нищо друго освен стара тениска, „бабешките си гащи“ и чифт нелепо пухкави пантофи във формата на слончета, но не ми пука. Косата ми прилича на нападната от ураган. Занемареният ми външен вид не е от значение, защото е събота и няма никой у дома освен нас, момичетата.

Бони ме посреща на стълбите и ми подава чаша с кафе.

— Благодаря, дребосък. — Отпивам глътка. — Перфектно — отвръщам и кимам доволна. Наистина е такова.

Сядам на масата за хранене и си пия кафето. Бони се задоволява с чаша мляко. Двете стоим и се гледаме. Тишината е много, много приятна. Засмивам се.

— Чудесно утро, нали?

Дъщеря ми се ухилва в отговор и усмивката й кара сърцето ми да затрепти от щастие, нищо ново под слънцето, след което кима.

Бони продължава да не говори. Мълчанието й не е в резултат на някакъв физически дефект. Причината е, че майка й беше убита пред очите й, а убиецът я върза за мъртвото й тяло, лице в лице, и я остави да прекара така три дни. Оттогава не е отронила и дума.

Ани — майка й — беше най-добрата ми приятелка. Убиецът й я уби, за да ме нарани. Понякога си мисля, че Ани умря, защото беше моя приятелка. През по-голямата част от времето не съм сигурна дали наистина е така. Преструвам се, че не е там, онова нещо, което е прекалено огромно, мрачно и смазващо, което е като сянка с размерите на кит. Ако постоянно научавам само истината, това ще ме пречупи.

Веднъж, когато бях на шест, се ядосах на майка ми поради някаква причина. Дори не си спомням каква беше. Имах котенце, което бях кръстила Ръкавичко. То дойде при мен с онази съпричастност, с която животните бяха добре известни. Знаеше, че съм разстроена. Ръкавичко ме дари с безусловната си любов, а аз го сритах.

Не го нараних, не и сериозно. Дори малко не беше. Но Ръкавичко престана да бъде котенце. Винаги, когато някой се наведеше да го погали, той се стряскаше. До ден-днешен се чувствам виновна, когато се сетя за този случай. Изпитвам огромна вина, истинско отвращение, което наранява душата ми. Постъпих лошо. Нанесох трайна вреда на едно невинно същество. Никога не споделих с никого какво бях сторила на Ръкавичко. Това е тайна, която смятам да отнеса в гроба, грях, за който предпочитам да отида в ада, отколкото да го разкрия.

Когато мисля за Ани, се чувствам така, все едно съм ритала до смърт Ръкавичко. Затова ми е по-добре да не знам дали аз съм причината за ужасната й смърт.

Ани ми остави Бони. Тя е моето покаяние. Не е честно, защото Бони е магия, чудеса и слънчеви дни. Безмълвие, нощни писъци и всичко това. Покаянието трябва да е изпълнено със страдание. Бони ми носи само усмивки.

Сещам се за всичко това само като я погледна. Мисълта ми тече бързо.

— Какво ще кажеш да помързелуваме няколко часа, след което да излезем на пазар?

Бони обмисля предложението ми известно време. Това е една от чертите на характера й. Никога не отговаря просто ей така. Обмисля добре въпросите и винаги дава смислени отговори. Не знам дали това е причинено от преживяното, или просто така си е била родена. Тя ми отговаря с усмивка и кимане.

— Суперско. Искаш ли закуска?

Този въпрос не изисква обмисляне, храната е съществено изключение от принципа й. Потвърждението е мигновено и ентусиазирано.

Туткам се напред-назад, приготвям бекон, яйца, препечени филийки. Докато ядем, решавам, че искам да прекарам следващите няколко дни с нея.

— Казах ти, че си взех няколко седмици отпуска, нали?

Бони кима.

— Направих го поради много причини, но една от тях е най-важна. Исках да поговорим, защото… е, ще е хубаво, но може също така да е малко болезнено. За мен имам предвид.

Детето се навежда над масата и ме гледа спокойно и търпеливо.

Отпивам от кафето си.

— Реших, че е време да изхвърля някои неща. Като дрехите на Мат, тоалетните му принадлежности. Някои от играчките на Анекса. Без снимките и другите спомени. Не искам да ги изтривам изцяло от живота си. Просто… — опитвам се да намеря правилните думи. Успявам и с тях сформирам следващото изречение: — Просто двамата вече не живеят тук.

Сбито, опростено, но изпълнено с целия смисъл, страх, любов, надежда и отчаяние на света. Способна съм да изрека това, след като съм прекосила цяла пустиня от мрак.

Аз съм шефката на отдела за жестоки престъпления в Лос Анджелис. Добра съм в работата си — наистина съм добра. Отделът ми се състои от още трима души, всичките избрани от мен, всичките истински пример за подражание. Предполагам, че мога да бъда по-скромна, но така просто ще излъжа. Истината е, че наистина не желаете да сте психопатът, когото моят екип преследва.

Преди година бяхме по петите на мъж на име Джоузеф Сандс. Приятен тип за съседите си, любящ баща на две деца, който имаше само един недостатък — беше кух отвътре. Със сигурност той нямаше проблем с това за разлика от младите жени, които измъчваше и убиваше.

Дишахме му във врата — или казано с други думи, бяхме на ръба да разберем, че е той, когато промени целия ми свят. Една вечер нахлу в дома ми и като използва само въже и ловен нож, сложи край на вселената, в която живеех. Уби съпруга ми Мат пред очите ми. Изнасили ме и ме обезобрази. Използва дъщеря ми Алекса като човешки щит, за да се предпази от куршума, който изстрелях срещу него.

Върнах му услугата, като изпразних цял пълнител в тялото му, след което презаредих, за да го сторя отново. След това прекарах шест месеца в размисъл дали да продължа да живея, или да си пръсна мозъка.

Тогава Ани беше убита и се появи Бони. Някъде по пътя животът отново ме стисна здраво за гърлото.

Повечето хора не могат да разберат, че е възможно да се стигне до момент, в който смъртта е за предпочитане пред живота. Животът е силен. Той те държи в хватката си по много начини — от ударите на сърцето ти, през слънцето върху лицето ти до усещането за почва под краката ти. Той те стиска.

Неговата хватка върху мен беше слаба като тънък конец.

Като нишка от паяжината на паяк, която ме държеше над пропастта на вечността. След това се появи още една нишка. После станаха пет. Образува се въже. Пропастта започна да се отдалечава и по някое време осъзнах, че животът отново ме е стиснал здраво. Отново ме е примамил към желанието да дишам и да съществувам — беше започнало отново да ми пука за всичко. Пропастта беше заменена от хоризонт.

— Време е да направим къщата си истински дом, скъпа. Разбираш ли какво имам предвид?

Бони кима. Виждам, че разбира напълно.

— Сигурна съм, че това, което ще ти кажа, ще ти хареса. — Усмихвам й се. — Леля Кали си взе отпуска, за да дойде да ни погостува и да ни помогне… — думите ми предизвикват изражение на искрено удоволствие на лицето на Бони…както и Елейна.

Очите на детето се превръщат в кладенци на щастието. Усмивката й е ослепителна. Определено одобрява. Ухилвам се насреща й.

— Радвам се, че си доволна.

Тя кима и отново се връщаме към храната пред себе си. Умът ми отлита в облаците, преди да осъзная, че Бони е кипнала глава на една страна и ме изучава. На лицето й е изписано любопитство.

— Чудиш се защо ще идват ли?

Тя кима.

— Защото… — въздишам. Следва поредното просто изречение: — Защото няма да мога да се справя сама.

Нямам съмнение, че искам да продължа напред. Но също така малко се страхувам. Толкова много пъти съм била прецаквана, че се съмнявам в настоящата си стабилност. Искам приятелките ми да са наоколо, ако започна да пропадам.

Бони става от стола и идва при мен. От това дете струи нежност. И невероятна доброта. Ако в сънищата си виждам лицето на смъртта, то нейното е лицето на любовта. Тя се протяга и проследява с пръст белезите, които покриват лявата част на лицето ми. Те са счупените парчета. Аз съм огледалото.

Сърцето ми се изпълва и изпразва, изпълва и изпразва.

— Аз също те обичам, скъпа.

Следва бърза прегръдка, която означава целия свят за мен, и отново се връщаме към закуската си. Приключваме и аз въздишам от удоволствие. Бони се оригва — силно и звучно. Настъпва неловка тишина… след което избухваме в смях, който идва направо от стомасите ни. Смеем се, докато очите ни се насълзяват, а после преминаваме в кикоти и накрая само в усмивки.

— Искаш ли да гледаш анимации, дребосък?

Бони ме дарява с ослепителна усмивка, като греещо слънце над поле с рози.

Осъзнавам, че това е най-хубавият ден, който съм имала през последната година. Най-най-хубавият.

2

ДВЕТЕ С БОНИ ОБИКАЛЯМЕ „ГЛЕНДЕЙЛ ГАЛЕРИЯ“ — мола на моловете — и денят става все по-хубав. Спираме се при „Сам Гуди“, за да разгледаме музикалната селекция. Купувам си компактдиск — „Най-доброто от 80-те години“, — а Бони най-новия албум на Джуъл. Настоящите й музикални интереси съответстват на личността й — замислена и красива, нито нещастна, нито щастлива. Очаквам с нетърпение деня, в който ще ме накара да й купя нещо по-живо, но днес това няма значение. Защото тя е щастлива. Това е най-важното.

Купуваме си огромни солени гевреци и сядаме на една пейка, за да ги изядем и да погледаме хората, които минават покрай нас. Двама тийнейджъри се лутат наоколо, те са слепи за всичко останало. Момичето е на около петнадесет, брюнетка, малко грозничка, слаба в горната част и закръглена в долната, облечена е в увиснали дънки и потник. Младежът изглежда на същата възраст и никак не е привлекателен. Висок, мършав, раздърпан, с очила с дебели стъкла, много акне и дълга коса. Вкарал е ръката си в задния джоб на дънките на приятелката си, а тя го е прегърнала през кръста. Двамата изглеждат млади, странни, шантави и щастливи. Напълно не на място, но това ме кара да се усмихна.

Забелязвам мъж на средна възраст да се пули по двадесетгодишна красавица. Тя прилича на неопитомен кон, изпълнена е с непринудена жизненост. Перфектна катраненочерна коса, която стига до талията й. Безупречна кожа с тен. Закачлива усмивка, закачливо носле, закачливо всичко. Излъчва увереност и чувственост, които смятам, че са по-скоро несъзнателни, отколкото целенасочени. Тя върви близо до мъжа. Той продължава да лапа мухите. Жената дори не го забелязва. Така стоят нещата.

И аз ли бях такава някога? Красиво същество, което караше мъжете да си губят ума?

Предполагам, че да. Но времената се менят.

И сега ме заглеждат, спор няма. Но вече не ме гледат с копнеж. Гледат ме с любопитство и отвращение. Трудно е да ги виня. Сандс много се постара, докато режеше лицето ми.

Дясната ми страна е перфектна и недокосната. Неприятната част е лявата. Белегът започва от средата на челото ми. Слиза надолу към веждите ми, след което завива на почти перфектни деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда, белегът зае мястото й. Кривата пътека продължава през слепоочието ми, където прави мързелив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едва горната му част и отново се връща. Разрязва диагонално лявата ми ноздра и профучава през челюстта, надолу към врата и свършва на ключицата ми.

Имам още един белег, който е прав и перфектен — започва под лявото ми око и стига до ъгълчето на устата ми. Той е по-нов от останалите. Мъжът, който уби Ани, ме принуди да се разрежа, докато ме гледаше и се наслаждаваше. Харесваше му да ме наблюдава как кървя. Виждах го в очите му, екзалтираше. Това беше едно от последните неща, които изпита, преди да му пръсна мозъка.

Това са видимите ми белези. Под яката на всяка блуза, която нося, има други. Направени са с острието на нож и върха на цигара.

Доста дълго време бях засрамена от лицето си. Правех косата си така, че да прикрива лявата му част, опитвах се да скрия онова, което Джоузеф Сандс ми причини. Обаче животът отново ме стисна в хватката си и възгледите ми за тези белези се промениха. Вече нося косата си на конска опашка и предизвиквам света да ме гледа.

Останалото от мен не е много зле. Нисичка съм, около метър и половина. Мат обичаше да казва, че гърдите ми са в „размер за хапане“. Не съм слаба, но съм във форма. Дупето ми не е малко, по-скоро прилича на балон. Мат много го обичаше. Понякога падаше на колене, докато стоях пред огледалото, хващаше ме за задника и поглеждаше нагоре към мен. С най-добрия си „Ам-Гъл“-ски глас казваше: „Безценното ми…“

Винаги се разсмивах, като правеше така.

Бони ме изважда от унеса, като ме дръпва за ръкава. Поглеждам в посоката, в която сочи.

— Искаш да отидем в „При Клеър“?

Тя кима.

— Няма проблем, дребосък. — „При Клеър“ е едно от онези места за майки и дъщери, където могат да се намерят евтини, но стилни бижута за млади и стари, ластици за коса, лъскави четки и какво ли не.

Влизаме в магазина, където ни посреща една от продавачките — жена на двадесет и няколко години — с патентована усмивка и с готовност да помага и продава. Очите й се ококорват, когато ме оглежда по-добре. Усмивката й първо изчезва, а после и устата й се изкривява.

Повдигам вежда.

— Проблем ли има?

— Не, аз… — младата жена продължава да се пули на белезите ми, изнервена и ужасена. Почти й съчувствам. Нейното божество е красотата, а лицето ми вероятно прилича на победа за дявола.

— Помогни на онези момичета ей там, Барбара. — Гласът е остър като плесница. Поглеждам в посоката, от която идва, и виждам жена на около четиридесет. Красива е по онзи начин, по който стават красиви жените, когато поостареят. Косата й е прошарена, а очите й са в най-пронизителното синьо, което някога съм виждала. — Барбара — повтаря тя.

Двадесетгодишната излиза от унеса, отвръща „Да, госпожо“ и бързо се отдалечава от нас.

— Не й обръщай внимание, скъпа — казва жената, като минава направо на „ти“. — Бива я в усмивките, но не е сред най-надарените в главата. — Гласът й е изключително мил. Отварям уста, за да отговоря, че няма проблем, но осъзнавам, че тя не говори на мен, а на Бони.

Поглеждам детето и виждам, че от очите се сипе жупел по двадесетгодишната. Тя се държи доста отбранително, що се отнася до мен, никак не й е приятно, когато някой ме гледа по този начин. Реагира на гласа на жената, като се обръща и я оглежда преценяващо. Смръщеното й изражение е заменено от срамежлива усмивка. Харесва я.

— Казвам се Джудит, а това е малкият ми магазин. С какво мога да ви помогна, дами?

Вече говори на мен. Дарявам я със свой собствен преценяващ поглед и виждам, че всичко е както трябва. Добротата на жената е естествена, дори нещо повече. Тя е характерна за нея. Не съм сигурна защо го правя, но й задавам въпроса, преди да успея да спра думите да излязат от устата ми:

— Защо не си втрещена като нея, Джудит?

Жената ме поглежда с пронизителните си сини очи и ме дарява с нежна усмивка.

— Миналата година преборих рака, скъпа. Подложих се на двойна мастектомия. Първия път, в който съпругът ми видя резултатите, дори не мигна, само ми каза, че ме обича. Красотата е доста надценена стока. — Джудит намига. — Така, мога ли да ви помогна…?

— Смоуки — отвръщам аз. — Смоуки Барет. Това е Бони. Просто разглеждаме, а ти ни помогна достатъчно.

— Заповядайте, разглеждайте, а ако си харесате нещо, просто ме повикайте.

Една последна усмивка, намигване и жената се оттегля, а след себе си сипе доброта като вълшебен прашец.

Прекарваме около двадесет минути в магазина и се снабдяваме с купища дрънкулки. Повечето от тях никога няма да бъдат използвани, но е истинско удоволствие да си ги купим. Обслужени сме от Джудит на касата, казваме си довиждане и напускаме с плячката си. Когато излизаме от магазина, поглеждам колко е часът.

— Трябва да се прибираме, скъпа. Леля Кали ще дойде след час-два.

Бони се усмихва и кима, след което ме хваща за ръката. Излизаме от мола. Денят навън е слънчев и перфектен. Имам чувството, че сме влезли в поздравителна картичка. Мисля си за Джудит и хвърлям поглед към Бони. Тя не ме вижда, че го правя. Изглежда безгрижна, каквото трябва да бъде всяко дете.

Слагам си слънчевите очила и отново се замислям колко прекрасен е денят. Най-хубавият от доста време насам. Може би това е добра поличба. Ще разчистя къщата си от призраците, а животът продължава да става все по-хубав и по-хубав. Сигурна съм, че постъпвам правилно.

Наясно съм, че когато се върна на работа, ще си спомня най-важното: навън дебнат хищници — изнасилвачи, убийци и по-лоши създания. Те живеят под същото синьо небе като нас, препичат се на топлината на същото слънце и винаги наблюдават, винаги чакат. Те се отъркват в нас и когато го сторят, започват да трептят като мрачен камертон.

Засега обаче слънцето си е просто слънце. Както каза гласът от съня ми: ние, счупените парчета, продължаваме да отразяваме светлината.

3

ДИВАНЪТ В ДНЕВНАТА НИ ОБГРЪЩА В МЕКАТА СИ ПРЕГРЪДКА. Той е стар и износен, от светлобежов микрофибър, който е белязан на места от миналото. Има капки от вино, които никога няма да се изперат, и някакви петна от храна, които датират от години назад. Плячката от мола ни чака в торбите, оставени на масичката за кафе, която също носи следи от неправилна употреба. Ореховото дърво лъщеше, когато двамата с Мат я купихме, а сега повърхността й е потъмняла и надраскана.

Трябва да заменя и двете, но не мога, поне не все още. Те бяха лоялни, удобни и верни служители и аз не съм готова да ги изпратя в рая на мебелите.

— Искам да поговорим за нещо, скъпа — казвам на Бони.

Тя ме дарява с пълното си внимание. Усеща колебанието в гласа ми, конфликта вътре в мен. Продължавай, казва ми този поглед. Всичко е наред.

Това е поредното нещо, което се надявам да оставя зад гърба ни един ден. Бони постоянно ме окуражава. Аз съм тази, която трябва да го прави, а не тя.

— Искам да поговорим за това, че не говориш.

Изражението й се променя — от съчувствено става разтревожено.

Не — отговаря тя. — Не искам да обсъждаме това.

— Скъпа. — Хващам я за ръката. — Просто се безпокоя, разбираш ли? Говорих с някои доктори. Мнението им е, че ако не говориш прекалено дълго време, може да загубиш тази способност завинаги. Дори да не проговориш никога повече, аз пак ще те обичам. Но това не означава, че го искам.

Бони кръстосва ръце. Усещам вътрешната й борба, но не мога да я разбера. До този момент.

— Да не би да се чудиш как да ми кажеш нещо? — питам аз.

Тя кима.

Да.

Поглежда ме замислена. Посочва устата си. Свива рамене. Прави го отново. Сочи. Свива рамене. За момент не мога да разбера какво иска да ми каже.

— Не знаеш защо не можеш да говориш?

Тя кима.

Да.

Бони вдига показалец. Това може да означава „но“ или „почакай“.

— Слушам те.

Посочва главата си. Не мога да разбера какво ми показва.

Отново ми е необходимо време, за да стопля.

— Не знаеш защо не можеш да говориш… но мислиш по темата? Опитваш се да разбереш каква е причината?

От облекчението, изписано на лицето й, осъзнавам, че съм улучила десетката. Мой ред е да се разтревожа.

— Но, скъпа… не искаш ли някой да ти помогне за това? Мога да те заведа на терапевт…

Бони скача от дивана, притеснена е. Започва да размахва ръце.

Няма начин, няма, ах-ах.

Този й жест не се нуждае от обяснение. Разбирам го на мига.

— Добре, добре. Без терапевти. Слагам ръка на сърцето си. — Обещавам.

Това е поредната причина, поради която мразя убиеца на майката на Бони, независимо че е мъртъв. Той беше терапевт и тя го знае. Извергът уби майка й пред нея, както и всякакво доверие в професията му.

Притеглям я в прегръдките си. Непохватна и груба съм, но тя няма нищо против.

— Съжалявам, скъпа. Просто… се тревожа за теб. Обичам те. Страхувам се, че никога няма да проговориш.

Бони сочи себе си и кима.

Аз също, казва тя.

Посочва главата си.

Но мисля по въпроса.

Въздъхвам.

— Смятам, че засега това е достатъчно.

Бони отвръща на прегръдката ми, показва ми, че всичко е наред, че денят не е опропастен, че нищо лошо не се е случило. Отново ме окуражава.

Приеми го. Тя е щастлива точно сега. Не й отнемай момента.

— Какво ще кажеш да се заровим в готините боклуци, които си купихме?

Бони ме дарява с широка усмивка и кима енергично с глава.

Супер.

Пет минути по-късно джунджурийките вече са отвлекли вниманието й от предишния ни разговор.

При мен обаче не действат така добре. Все пак аз съм възрастната. Не мога да потисна притесненията си с лак за нокти.

Не съм споделила на Бони каква е причината да си взема тази двуседмична почивка. Не съм я излъгала, просто си премълчах. Родителите имат това право. Премълчаваш, за да може детето ти да си остане дете. Неизбежно е, че един ден ще пораснат и ще поемат бремето на възрастните.

Налага се да взема някои решения в живота си и имам точно две седмици да реша какви ще са те. Сама си сложих този краен срок. Трябва да реша не само за мен, но и за Бони. Двете се нуждаем от стабилност, сигурност и рутина.

Всичко това се стовари на главата ми благодарение на заместник-директор Джоунс, който ме повика в офиса си преди десет дни.

Познавам го, откакто работя за ФБР. Той беше моят ментор, моят учител. Сега е мой шеф. Джоунс не стигна до настоящото си положение чрез връзки, той се издигна, защото беше изключителен агент. С други думи, той е истински, не е просто някакъв костюмар. Уважавам го.

Офисът му е лишен от прозорци и приветливост. Джоунс можеше да си избере чудесно местенце с невероятен изглед, но когато веднъж го попитах защо не го е сторил, ми отговори нещо от рода на „добрият шеф не трябва да прекарва много време в офиса си“.

Заместник-директорът беше седнал зад бюрото си — голям и тежък анахронизъм от сив метал, — с което разполага, откакто го познавам. Както и самият мъж, така и то направо крещи: „Ако не е счупено, не го пипай“. Както винаги беше покрито с купища папки и документи. Изтърканата табелка от дърво и месинг все така съобщаваше титлата му. По стените нямаше награди или сертификати, макар че съвсем случайно знам, че притежава доста, които може да изложи на показ.

— Сядай — каза ми Джоунс и посочи едно от двете кожени кресла, които винаги са били тук.

Заместник-директорът е в началото на петдесетте си години. Работи за ФБР от 1977 г. Започнал е точно тук, в Калифорния, откъдето лека-полека се е изкачвал по йерархичната стълбица. Женил се е два пъти и се е развеждал толкова. Той е красив мъж, макар и по един грубоват начин. Обикновено е беден откъм приказки, груб и непримирим. Също така е невероятен следовател. Бях щастливка, че имах възможността да работя с него в началото на кариерата си.

— Какво има, сър? — попитах го аз.

Заместник-директорът не ми отговори веднага.

— Не съм особено тактичен човек, Смоуки, затова ще я карам направо. Предлага ти се преподавателски пост в Куантико, ако го искаш. Не си длъжна да приемеш, но съм задължен да ти го предложа.

Останах като ударена от гръм. Зададох най-логичния въпрос:

— Защо?

— Защото си най-добрата.

Нещо в поведението му ми подсказа, че има още нещо.

— Но?

Джоунс въздъхна.

— Няма никакво „но“. Има само „и“. Ти си най-добрата. Най-квалифицираната и с най-големи заслуги.

— Какво се крие зад „и“-то?

— Някои висшестоящи в Бюрото, включително и директорът, смятат, че ти го дължат.

— Че ми го дължат?

— Заради онова, което си изгубила, Смоуки. — Заместник-директорът почти зашептя. — Изгуби семейството си заради Бюрото. — Докосна се по бузата. Не знаех дали жестът му беше неволен или искаше да подчертае белезите ми. — Премина през много трудности заради работата си.

— Е, и? — попитах гневно. — Съжаляват ли ме? Или се безпокоят, че по някое време може да се пречупя?

Джоунс ме изненада, като се ухили.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с подобна нагласа. Но не. Разговарях лично с директора и той даде ясно да се разбере, че това не е нагласена разплата. Това е награда. — Заместник-директорът ме изгледа преценяващо. — Някога срещала ли си се с директор Ратбън?

— Веднъж. Прилича ми на открит човек.

— Такъв е. Той е силен и честен — доколкото постът му го позволява — и казва всичко право и без заобикалки. Смята, че си перфектна за работата. Ще получиш по-голяма заплата, ще осигуриш стабилност за Бони и няма да си на бойното поле. — Шефът млъкна за миг. — Проблемът е, че доколкото разбрах от него, това е най-доброто, което Бюрото може да ти предложи.

— Не разбирам какво означава това.

— Имаше времена, когато те спрягаха за заместник-директор… за моята работа.

— Да, наясно съм.

— Можеш да забравиш за това.

Думите му ме шокираха.

— Защо? Защото бях разтърсена, когато Мат и Алекса бяха убити?

— Не, не, няма нищо общо с това. Мислиш прекалено надълбоко. Помисли по-повърхностно.

Сторих го и веднага осъзнах причината. От една страна, не можех да повярвам. От друга… все пак това беше Бюрото.

— Заради лицето ми, нали? Става въпрос за пиар.

В очите на Джоунс заблестя смесица от болка и гняв. Те бяха погълнати от изтощението му.

— Казах ти, че директорът е прям човек. Живеем в свят, който се ръководи от медиите, Смоуки. Няма проблем да си начело на отдела си и да изглеждаш по този начин. — Устните му се изкривиха в сардонична усмивка. — Но очевидно всички са на мнение, че това няма да е подходящо за директорска позиция. Романтично е, ако си ловецът, но е лошо за имиджа, ако си директор или заместник-директор. Аз смятам, че това са пълни глупости, както и той, но такова е положението.

Очаквах да се разгневя, но за моя изненада не го сторих. Беше ми безразлично.

Имаше времена, когато бях амбициозна като всеки друг агент. Двамата с Мат бяхме говорили за това, дори го планирахме. Предполагахме, че постепенно ще се изкачвам в йерархията. Но нещата се бяха променили.

Тук ставаше въпрос за прагматизъм. Ако оставехме личните чувства настрана, висшестоящите имаха право. Вече не бях подходяща да бъда административното лице на ФБР. Бях добра като войник, бях белязана и страшна. Бях способна да обучавам другите, бях ветеран. Но снимка с президента? Никога нямаше да имам тази възможност.

От друга страна, ми се откриваше шанс. Преподаването в Куантико беше привлекателна позиция, за която мнозина кандидатстваха. Заплатата беше добра, работното време — фиксирано, а стресът много по-малко. Учениците не стрелят по теб. Не проникват в дома ти. Не убиват семейството ти.

Всичко това премина през ума ми за един кратък миг.

— С колко време разполагам, преди да отговоря? — попитах аз.

— Месец. Ако кажеш да, ще имаш достатъчно време да се прехвърлиш. Шест месеца, че и повече.

Месец — помислих си. — Много време, но не и достатъчно.

— Какво смятате, че трябва да направя, сър?

Джоунс дори не се замисли.

— Ти си най-добрият агент, с когото съм работил, Смоуки. Трудна си за заменяне. Но трябва сама да вземеш това решение. Избери онова, което ще е най-добре за теб.

Връщам се в настоящето и поглеждам Бони, която е погълната от анимациите си. Мисля си как прекарахме деня — мързеливата сутрин, закуската и разходката до мола.

Какво е най-добро за мен? Какво е най-добро за Бони? Дали да не я попитам?

Да, няма да е лошо да го сторя. Но не сега.

Сега смятам да продължа с настоящия план — да опаковам нещата на Мат и Алекса и да им кажа довиждане, но не и да ги забравя.

Ще видим как ще се развият събитията след това.

Не се чувствах стресирана, че трябва да взема решение. Имах варианти. Вариантите означаваха бъдеще. Бъдеще тук, бъдеще в Куантико — най-хубавото беше, че продължавах напред, а продължаването напред беше живот. Нещата стояха много по-добре, отколкото преди шест месеца.

Продължавай да си го повтаряш… Но не е толкова просто, знаеш го. Нещо се крие зад това безразличие, нещо мрачно, неприятно и противняшко.

Противняшко дори не е истинска дума, смъмрям се наум.

Изчиствам главата си от всичко това (или поне се опитвам) и се отпускам. Съботата отново е събота.

— Анимациите са супер, нали, скъпа?

Бони кима, без да отделя поглед от телевизора.

Да, съгласна е тя. Наистина са супер.

Въобще не са противняшки.

4

— ПРИЛИЧАТЕ НА ДВЕ МЪРЗЕЛИВИ СЕСТРИЧКИ — КАЗВА КАЛИ.

Тя е в кухнята и се е изпънала като струна. Барабани с лакираните си в тъмночервено нокти по черния гранитен плот. Медената й коса контрастира на шкафовете от бял дъб зад нея. Повдига неодобрително вежда.

Двете с Бони се ухилваме една на друга.

Ако някой решеше, че светът има нужда от светица на непочтителността, то Кали щеше да си заслужи безпроблемно титлата. Тя е непочтителна, устата й има навика да нарича всички „сладкишче“. Слуховете гласят, че има писмено порицание, защото нарекла директора на ФБР така. Въобще не се съмнявам, такава си е нашата Кали.

Също така е красива по начин, по който всички двадесетгодишни момичета й завиждат, защото красотата й е перманентна, това е красота на филмова звезда, недокосната от възрастта. Виждала съм нейни снимки на двадесет години и с ръка на сърцето мога да кажа, че сега, на тридесет и осем, е много по-красива. Косата й е огненочервена, устните й са пълни, а краката дълги — спокойно можеше да бъде фотомодел. Но вместо да борави с четка за коса, тя беше избрала пистолета. Мисля, че онова, което я прави още по-красива — ако въобще е възможно подобно нещо, — е абсолютната й незаинтересованост от физическото й съвършенство. Не че има ниско самочувствие (хич, ама хич не е така), просто красотата й не е нещо, с което да се фука.

Кали е твърда като стомана, по-умна от учените в НАСА и най-лоялната приятелка, за която всеки може само да мечтае.

Нищо от изброеното не е очевидно. Кали не показва открито чувствата си. Никога не ми е изпращала картичка за Коледа или подарък за рождения ден. Любовта й личи в действията й.

Точно Кали ме намери след случилото се с Джоузеф Сандс. Тя взе пистолета, който бях насочила към нея и на който натисках спусъка, а петлето удряше на празно, щрак-щрак-щрак.

Кали е член на екипа ми, работим заедно от десет години. Тя има магистърска степен по криминалистика, която се вписва чудесно с умствения й капацитет. Определено притежава голяма доза бруталност, когато се заема с разследване. Уликите и истината са нейните най-висши цели. Ако уликите сочат към теб, Кали ще те погне и ще те унищожи, независимо колко добре сте се разбирали преди това. Също така няма да се чувства виновна. Най-простото решение на проблема: не бъди престъпник и няма да имаш ядове с нея.

Кали не е перфектна, просто носи белезите си по-добре от нас, другите. Забременяла на петнадесет и била принудена от родителите си да даде детето си за осиновяване. Тя пазеше тази тайна и не я беше споделила дори с мен, допреди шест месеца. Един убиец я принуди да се разкрие. Хората завиждаха на красотата й, но тя се беше борила и страдала, за да се превърне в жената, която е днес.

— Доволни сме, че те виждаме — отвърнах аз и се усмихнах. — благодаря ти, че дойде.

Кали маха пренебрежително с ръка.

— Тук съм заради безплатната храна. — Поглежда ме със сериозен поглед. — Ще има безплатна храна, нали?

Бони отговаря вместо мен. Тя отива до хладилника, отваря го и изважда кутия от любимото на Кали шоколадови понички.

Приятелката ми се преструва, че избърсва сълза от окото си.

— Бог да те благослови. — Ухилва се на дъщеря ми. — Искаш ли да ми помогнеш да излапаме няколко?

Бони се усмихва, още слънце и рози. Вземат си мляко, което е важна съставка от яденето на понички. Наблюдавам ги, докато се хранят, и осъзнавам, че този обикновен миг ми носи щастие, за каквото човек може само да мечтае. Приятелки, понички и усмихнати дъщери — еликсирът на смеха и живота.

— Не, сладкишче — казва Кали. — Никога не яж, преди да топнеш поничката първо. Освен ако няма мляко, разбира се, защото това е първото правило на живота и никога не трябва да го забравяш: поничките са по-важни от млякото.

Поглеждам приятелката си изумена. Тя не осъзнава какво прави, защото е погълната от своята митология за поничките. Това е едно от нещата, заради които Кали ми е любим човек. Желанието й да се забавлява. Да откъсне, без да изпита грам вина, плода на щастието.

— Ще се върна след малко — заявявам аз.

Качвам се по покритите с мокет стъпала и отивам в спалнята си. Тя е голяма и просторна. Щорите могат да се настроят така, че да пропускат светлината малко или много. Стените са боядисани в кремаво, а кувертюрата на леглото е светлосиня. Самото легло е заело голяма част от стаята и гордо отстоява позицията си — то е легло с балдахин, огромно е, а матракът му е невероятен. Върху него има купища възглавници, планини от възглавници. Обожавам възглавници.

В стаята има два еднакви гардероба — един за мен и един за Мат, които са от черешово дърво, боядисано в тъмен нюанс. Вентилаторът на тавана се върти тихичко, почти недоловимото му бучене е мой спътник в съня от доста дълго време.

Сядам на леглото и оглеждам стаята, опитвам се да я погълна цялата.

Нуждая се от миг, преди всичко да започне. Искам да видя за последно какво е било, а не в какво ще се превърне.

Чудесни неща, ужасни неща и банални неща са се случвали тук, на това легло. Всички те преминават през мен като дъждовни капки през дървесно листо. Те са тихо барабанене по покрива на моя свят.

Спомените изведнъж вече не са толкова остри и спират да пускат кръв. Спират да ме прорязват и започват да ме разчувстват. Така правят те в последно време и съм много щастлива заради това. Имаше времена, когато спомените за Мат и Алекса удвояваха болката ми. Сега си спомням за тях и се усмихвам.

Имаш развитие, скъпа, имаш голямо развитие.

Мат продължава да ми говори от време на време. Той беше най-добрият ми приятел, не съм готова да изгоня гласа му от главата си.

Затварям очи и си спомням момента, в който докарахме леглото в тази стая. Бяхме го взели от един магазин за мебели. Това беше първият ни дом, който купихме, като изтеглихме всичко от банковите си сметки, за да платим капарото, и се молехме да попаднем на разбран продавач. Къщата се намираше в хубав квартал в Пасадена — нова, двуетажна (нямаше как да си позволим някоя от стогодишните прелести, които гледахме с навлажнени погледи). Не беше близо до работните ни места, но никой от двама ни не искаше да живее в Ел Ей. Искахме семейство. Пасадена беше по-безопасна. Къщата приличаше на всички останали наоколо. Да, липсваше й идентичност, но все пак беше наша.

— Това е домът ни — каза ми Мат в предния двор и ме прегърна, докато гледахме къщата. — Ще създадем семейство тук. Мисля, че ни трябва ново легло за целта. Символично погледнато.

Това беше глуповато и сантиментално, разбира се. И се съгласих, разбира се. Купихме леглото и сами го качихме по стълбите. Измъчихме се, докато сглобим лицевата дъска и рамката и сложим матрака. Седнахме на пода в спалнята запъхтени, за да си починем.

Мат ме погледна и ми се усмихна. Започна да движи веждите си нагоре-надолу.

— Какво ще кажеш да хвърлим един чаршаф на леглото и да потанцуваме хоризонтално мамбо?

Изкикотих се на грубите му думи.

— Определено знаеш как да впечатлиш едно момиче.

Изражението му стана подигравателно сериозно. Постави едната си ръка на сърцето, а другата вдигна във въздуха.

— Баща ми ме научи, че има правила, когат’ си легнеш с девойче. Обещах му да ги следвам, докат’ съм жив.

— Какви бяха те?

— Никога не носи чорапи по време на секс. Намери къде се намира клиторът. Накарай я да заспи, преди ти да заспиш. Никакво пърдене в леглото.

Кимнах сериозна.

— Баща ти е бил мъдър човек. Съгласна съм с условията ти.

Танцувахме хоризонтално мамбо цял следобед, а и цяла вечер.

Поглеждам леглото. По-скоро го усещам, отколкото го виждам.

Алекса беше зачената на това легло в някой потен, нежен момент или по време на някой по-груб и акробатичен такъв, кой знае. Аз и Мат се събрахме и от двама станахме трима. Добра работа, истински Божи дар.

Прекарах безброй безсънни нощи на това легло, докато бях бременна. Подути глезени, болящ гръб. Винях Мат за всичко. Винях го с настървението, което човек можеше да изпита в три сутринта и товара на 210 дни. Също така обичах Мат за всичко. Това беше една бездънна любов, дължаща се на смесица от истинска радост и полудели хормони.

Някои хора са прекалено големи егоисти в началото на брака си. Бременността бързо се справя с това.

Когато доведохме Алекса у дома, я сложихме в средата на същото това легло и двамата с Мат легнахме от двете й страни. Не можехме да повярваме, че имаме дете.

Алекса беше зачената тук. Тя плачеше тук, понякога. Смееше се тук, гневеше се тук, дори веднъж повърна тук, след като Мат й позволи да яде прекалено много сладолед. Тогава почистих леглото, а той спа на дивана.

Научих някои уроци на това легло. Веднъж двамата с Мат правехме любов. Не секс, а любов. Преди това имаше вино и свещи. Бяхме пуснали перфектния диск с музика на перфектното ниво на звука — достатъчно силно, за да създаде атмосфера, но не и за да ни разсейва. Луната беше пълна, а нощният бриз умерен. Бяхме запотени, но не по неприятен начин. Преживяването беше невероятно.

И тогава пръднах.

Беше лекичко, разбира се но все пак пръднах. Двамата застинахме. Целият свят като че увисна в един дълъг, агонизиращ и унизителен миг.

В следващия момент се разкикотихме. Започнахме да се смеем с пълни гърла. Завихме толкова силно, че се наложи да притиснем възглавници до лицата си, за да се успокоим. Същата вечер Алекса беше на гости при приятелка. По-късно правихме един по-различен секс. Вече не беше по книга, а някак си по-нежен и по-истински.

Човек може да има гордост или любов, но не и двете. В това легло научих, че любовта е по-добрият вариант.

Не всичко беше пръдни и смях. Двамата с Мат също така се карахме тук. Господи, такива здрави скандали си спретвахме. Точно така ги наричахме — здрави скандали. Бяхме убедени, че един успешен брак се нуждае от такива от време на време. Гордеехме се с някои от „най-добрите си свади“, които, разбира се, винаги бяха свързани с гордостта.

Бях изнасилена в това легло и гледах как Мат умира, докато бях завързана за него. Лоша работа.

Вдишвам, издишвам. Дъждовните капки падат от дървесните листа. Те са нежни, но безжалостни. Истината е, че когато вали, се намокряш, няма как да е другояче.

Поглеждам леглото и се замислям за бъдещето. За всички хубави неща, които все още могат да се случат тук, ако реша да остана. Мат вече го няма, както и Алекса, но Бони е до мен, а и имам себе си.

Животът, какъвто беше досега, представляваше млякото. Но животът като цяло беше истинска шоколадова поничка, а поничката е по-важна от млякото.

— Значи тук е започнала магията.

Гласът на Кали ме изважда от унеса. Тя стои на прага на вратата и ме гледа изпитателно.

— Влизай — каня я аз. — Благодаря ти, че дойде, за да ми помогнеш с това.

Кали влиза в спалнята. Очите й се стрелкат във всички посоки.

— Нямах какво да правя. Алтернативата ми беше да гледам за пореден път „Ангелите на Чарли“. А и Бони ме храни.

Ухилвам се насреща й.

— Какво ни трябва, за да си хванем дива Кали: шоколадови понички и голям капан за мишки.

Тя идва при мен и се пльосва на леглото. Подскача няколко пъти върху него.

— Много яко — констатира.

— Имам много хубави спомени тук.

— Винаги съм се чудила… — Кали се подвоумява.

— Какво?

— Защо го задържа? Това е същото легло, нали? В което се случи?

— Да. — Прокарвам ръка по кувертюрата. — Обмислях да го разкарам. Не можех да го доближа първите няколко седмици, след като се прибрах у дома. Спях на дивана. Когато събрах достатъчно кураж да се върна на него, осъзнах, че не мога да го заменя с никое друго. Тук се случи нещо ужасно, така е. Но то не може да заличи всички хубави моменти, които съм прекарала на него. С хората, които съм обичала. С моето семейство. Няма да позволя на Сандс да ми отнеме всичко това.

Не мога да разчета погледа в очите й. Тъга. Вина. Малко копнеж?

— Виждаш ли? Това е разликата между нас двете, Смоуки. През младежките си години направих една грешка — спах с грешното момче, забременях и изоставих детето си. След това си казах, че повече няма да се обвързвам. Ти беше изнасилена в това легло, но спомените, които са ти останали, са моментите, които си прекарала с Мат и Алекса. Възхищавам се на оптимизма ти. — Усмивката й е почти меланхолична. Кали бърза да се самоиронизира: — Що се отнася до мен, моята песен е изпята.

Не казвам нищо, защото познавам добре приятелката си. Това е всичко, което може да ми каже. Тя знае, че ако тръгне да ме успокоява, ще ме унизи и ще ме накара да се почувствам предадена. Готова съм да я изслушам и не искам нищо повече от нея.

Кали се усмихва.

— Знаеш ли какво ми липсва? — пита ме тя. — Такосите на Мат.

Поглеждам я изненадана и също се усмихвам.

— Бяха страхотни, нали?

— Понякога ги сънувам — отвръща тя, а погледът й е като на героиня от мелодрама.

Не мога да готвя, дори някой да опре пистолет в главата ми. Толкова не ме бива, че мога да загоря и вода. Мат, както с всяко друго нещо, се справяше и с това. Купуваше си готварски книги и пробваше някои неща. В девет от десет случая резултатите му бяха невероятни.

Някой го беше научил да прави такоси, но не знам кой. Не правеше от онези с купените от магазина продукти, а такива, при които приготвяше всичко на момента. Резултатът беше една апетитна симфония. Добавяше някаква подправка на месото, която буквално караше устата ми да се пълни със слюнка.

Явно действаше по същия начин и на Кали. Тя обожаваше храната му и се самопоканваше у дома за вечеря три или четири пъти седмично. Все още ясно си спомням всеки път, в който навиваше такоса си и започваше да го дъвче, като едновременно с това не спираше да говори. Казваше неща, които караха Алекса да се кикоти, докато млякото не тръгнеше по грешен път и не излезеше през носа й. Това, разбира се, беше върхът на сладоледа за дъщеря ми, нейният апогей на смеха.

— Благодаря ти — казвам й.

Кали знае какво имам предвид. Благодаря ти за този спомен, за този забравен горчиво-сладък момент, за този удар под кръста, от който едновременно те боли и се чувстваш прекрасно.

Такава е Кали — навежда се близо, за да прегърне душата ми, след което се дърпа назад, за да запази арогантната си дистанция.

Тя става от леглото и тръгва към вратата. Преди да излезе, се обръща към мен и ми се усмихва дяволито.

— Знаеш ли? Не ти трябва капан. Просто сложи приспивателно в поничките. Никога не бих отказала да си похапна от тях.

5

— КАК СЕ СПРАВЯШ, СМОУКИ?

Въпросът е зададен от Елейна. Тя се появи преди двадесетина минути и след дежурните прегръдки с Бони направи така, че да останем насаме в дневната. Погледът й е олицетворение на честността, добротата и ярката светлина. Кафявите й очи ме пронизват. „Глупости не се допускат“, заявяват те.

— Предимно добре, има и малко лошо — отвръщам, без да се поколебая. Никога дори не ми е хрумвало да лъжа Елейна. Тя е от онези редки хора, които едновременно са мили и силни.

Погледът й омеква.

— Разкажи ми за лошото.

Поглеждам я и се опитвам да намеря думи, с които да опиша новия си демон, дявола, който лудува в главата ми, докато спя. Преди сънувах Джоузеф Сандс, който ми се хилеше, подиграваше и изнасилваше отново и отново, който уби семейството ми с намигане и с усмивка на лицето. Сандс избледня; сега кошмарите ми се въртят около Бони. В сънищата ми тя седи в скута на луд, а в гърлото й е опрян нож. В сънищата ми тя лежи на бял килим с дупка от куршум в челото, а под нея се е образувал пурпурен ангел.

— Страхувам се.

— За какво?

— Бони.

На лицето на Елейна се изписва разбиране.

— Ах. Страхуваш се, че нещо ще й се случи.

— По-скоро съм ужасена. Притеснявам се, че никога няма да проговори и ще полудее. Страхувам се, че няма да бъда до нея, когато се нуждае от мен.

— И? — пита Елейна, приканва ме да продължа. Кара ме да й споделя за ужаса, който изпитвам, за онова, което се крие на дъното на бездната, иска да го облека в думи.

— Страхувам се, че ще умре, разбираш ли? — Гласът ми е малко остър. Съжалявам за това. — Съжалявам.

Елейна се усмихва, за да ми покаже, че всичко е наред.

— Като се има предвид случилото се, мисля, че страхът ти е основателен, Смоуки. Ти изгуби дете. Знаеш, че е възможно да се случи. По дяволите, Бони почти умря пред очите ти. — Тя ме докосва нежно с ръка. — Страхът ти е основателен.

— Той ме кара да се чувствам слаба — отговарям и се чувствам жалка. — Страхът е слабост. Бони има нужда да съм силна.

Спя със зареден пистолет в нощното ми шкафче. Къщата е опасана в аларми. Резето на предната врата би отнело час на всеки нарушител, който реши да проникне в къщата. Всичко това помага, но не ме кара да се успокоя.

Елейна ме поглежда остро и поклаща глава.

— Не. Бони има нужда да си тук. Има нужда да я обичаш. Тя се нуждае от майка, а не от супергерой. Истинските хора са объркани, сложни и обикновено създават неприятности, но поне са там, където трябва, Смоуки.

Елейна е съпругата на един от членовете на екипа ми, Алън. Тя е красива латино жена с нежни черти и поетични очи. Истинската й красота идва от сърцето й, тя е изключително нежна и тази й нежност я превръща в „Майка“, „Безопасност“ и „Любов“. Не по някакъв глупав и лигав начин — добротата на Елейна е нещо истинско. Тя е непреклонна, безупречна и уверена.

Миналата година беше диагностицирана с рак на дебелото черво, втора фаза. Подложи се на операция, за да премахнат тумора, след която ходи на лъче- и химиотерапия. Справя се добре, но изгуби гъстата си, буйна коса. Тя носи това бреме, както аз се научих да живея с белезите си: открито. Главата й е обръсната, без да е покрита с шапка или кърпа. Чудя се дали болката от тази загуба пронизва сърцето й от време на време, както липсата на Мат и Алекса пронизва моето.

Вероятно не. За Елейна загубата на косата е малка цена за възможността да остане жива. Тя е човек, който разбира правилно нещата и това е част от силата й.

Елейна дойде да ме види, след като Сандс отне семейството ми. Тя връхлетя в болничната ми стая, избута сестрата настрана и се стовари отгоре ми с широко разтворени ръце. Тези ръце ме хванаха и обгърнаха като ангелски криле. Зарових се в тях и изплаках реки от сълзи на гърдите й. Елейна беше моята майка в онзи момент; винаги ще я обичам за това.

Тя ме стиска за ръката.

— Няма нищо странно, че се чувстваш по този начин, Смоуки. Ще се освободиш от страха, ако не обичаш Бони, но мисля, че това няма как да стане.

Гърлото ми се стяга. Очите ми започват да парят. Елейна е изключително добра в изваждането на бял свят на простите истини, онези, които ти помагат и те освобождават, но които си имат определена цена — не можеш да ги забравиш. Тази Истина е грозна, красива и неизбежна. Страхувам се, защото обичам Бони. Единственото, което трябва да направя, за да се освободя от стреса, е да спра да я обичам.

Няма как да стане.

— Въобще някога ще се отърся ли от този страх? — питам и вдишвам изнервена. — Не искам да й прецакам живота.

Елейна ме хваща за ръцете и ме поглежда настойчиво.

— Знаеш ли, че съм сирак, Смоуки?

Опулвам се насреща й изненадана.

— Не, не знаех.

Тя кима.

— Е, такава съм. Двамата с брат ми, Мануел, останахме сираци, след като мама и татко починаха в автомобилна катастрофа. Бяхме отгледани от Абуела — нашата баба. Чудесна жена. Наистина прекрасна. Никога не се оплака. Нито веднъж. — Усмивката на приятелката ми е някак си отнесена. — А Мануел… о-о… той беше чудесно момче, Смоуки. С голямо сърце. Мило. Но беше много хилав. Винаги първи се разболяваше и последен се оправяше. Един летен ден нашата Абуела ни заведе на плажа Санта Моника. Мануел попадна в подводно течение. Удави се.

Думите са прости, изречени със спокоен тон, но усещам болката в тях. Тихата тъга.

— Изгубих родителите си без причина. Изгубих брат си в онзи прекрасен ден. Единственият му грях беше, че не можеше да рита достатъчно с крака, за да се върне на брега. — Елейна свива рамене. — Това, което искам да кажа, Смоуки, е, че познавам страха. Ужаса да изгубиш някого, когото обичаш. — Тя пуска ръцете ми и се усмихва. — Вероятно ще ме попиташ какво се случи след това? Влюбих се в един чудесен мъж, чиято работа е много опасна, и, да, стояла съм будна през нощта и съм се страхувала, страхувала, страхувала. Понякога си го изкарвам на Алън. Безпричинно.

— Наистина? — Трудно ми е да го повярвам, тъй като в моите очи Елейна е издигната на пиедестал. Съвършената ми представа за нея не ми позволява да я видя в подобна светлина.

— Наистина. Понякога годините минават без никакви смущения. Дори не се замислям, че мога да го изгубя, и вечер спя добре. Но чувството винаги се завръща. И за да отговоря на въпроса ти: не, аз никога не се отърсих от този страх и, да, все още предпочитам да обичам Алън въпреки страха и всичко останало.

— Елейна… защо досега не си ми споделяла нищо от това, че си сирак и че брат ти е починал?

Приятелката ми свива рамене — жест, който крие много смисъл в себе си.

— Не знам. Предполагам, че цял живот съм се опитвала да избягам от тази история, затова съм забравила да я разказвам, когато е трябвало. Смятах да ти я споделя веднъж, когато беше в болницата, но реших да не го правя.

— Защо?

— Ти ме обичаш, Смоуки. Това само щеше да те нарани допълнително, вместо да помогне.

Права е, осъзнавам сега.

Елейна се усмихва, усмивката й е съставена от много цветове. Това е усмивката на съпруга, която знае, че е щастливка да има съпруг, когото наистина обича, на майка, която никога не е имала собствено дете, на плешива Рапунцел, която е щастлива, че е жива.

Кали и Бони се появяват в дневната. Двете ме разглеждат с преценяващи погледи. Вероятно търсят пукнатини.

— Готови ли сме за шоуто? — пита Кали.

Насилвам се да се усмихна.

— Напълно.

— Кажи ни какво трябва да правим — намесва се Елейна.

Вземам се в ръце и си налагам да не се разпадна на части.

— Мина година, откакто Мат и Алекса умряха. Доста неща се случиха оттогава. — Поглеждам Бони и се усмихвам. — Не само за мен. Все още ми липсват. Сигурна съм, че никога няма да спрат да ми липсват. Но… — използвам същата фраза, която казах на Бони по-рано: — Те вече не живеят тук. Не искам да изтрия всеки спомен за тях. Пазя всяка снимка и всеки домашен видеозапис. Имам предвид практическите неща, от които вече няма никаква полза. Дрехи. Афтършейв. Стикове за голф. Неща, които щяха да бъдат използвани само ако те бяха тук.

Бони ме гледа без никакви резерви. Усмихвам й се и слагам ръката си върху нейната.

— Тук сме, за да ти помогнем — казва Елейна. — Просто ни кажи какво да правим. Какво ще кажеш да се разделим по стаите? Или искаш всички да ги минаваме заедно?

— Заедно, мисля.

— Добре. — Приятелката ми млъква за миг. — От коя стая ще започнем?

Имам чувството, че съм залепнала за дивана. Мисля, че Елейна усеща това. Затова ме приканва. Кара ме да се размърдам, да стана и да се заемам за работа. Това ме ядосва, но бързо изпитвам вина, че съм се подразнила, защото никога не съм се дразнила на Елейна, а и тя не го заслужава.

Ставам на крака. По-скоро скачам, без да се замисля за последиците.

— Да започнем от спалнята.

Слагаме няколко кашона един до друг, след което следва какофония от отлепване на тиксо и стържещ картон. Отново настъпва тишина. Двамата i Мат имахме свои собствени гардероби. Поглеждам вратата на неговия и въздухът натежава.

— О, за Бога — казва Кали. — Тук е прекалено сериозно.

Тя отива при прозорците и отваря щорите на единия, на другия, на всичките. В стаята нахлува слънчева светлина, истинска вълна от злато. Следва решително и непоколебимо отваряне на прозорците. Само след миг ни облъхва хладен ветрец, последван от звуците отвън.

— Почакайте — изръмжава Кали и излиза от стаята.

Елейна повдига въпросително вежда към мен. Свивам рамене. Чуваме приятелката ни да рови нещо долу, след което се премества в кухнята. Не след дълго се връща в спалнята при нас. В ръцете си държи малка музикална система и компактдиск. Включва системата в контакта, слага диска в нея и натиска копчето за възпроизвеждане. Понася се енергичен ритъм на барабани, примесен с риф на електрическа китара, който е доста игрив и не особено известен. Това е една от онези песни — не й знам името, макар да съм я чувала хиляди пъти, — които те карат да тактуваш с крак.

— Хитовете на 70-те, 80-те и 90-те — казва Кали. — Не са кой знае какво, но ще разведрят обстановката.

Кали успя да трансформира стаята точно за три минути. От мрачна и сериозна стана светла и ведра. Поредната спалня, докосната от прекрасния ден. Мисля си за онова, което ми каза по-рано, че е неспособна да споделя, и осъзнавам, че като избягва сериозните моменти в живота, тя постига поне едно положително нещо: готова е да се забавлява по всяко време.

Поглеждам Бони и повдигам вежда.

— Смяташ ли, че можем да танцуваме и да работим, скъпа? — питам я аз.

Тя ми се ухилва и кима.

— И аз така мисля — отвръщам й, поемам си дълбоко въздух, отивам при вратата на гардероба и я отварям.

6

МУЗИКАТА И СЛЪНЧЕВАТА СВЕТЛИНА ПОМОГНАХА. Обработихме гардероба на Мат, без да се чувствам много тъжна.

Опаковахме тениските, панталоните, пуловерите и обувките му. Ароматът му беше навсякъде, както и духът му. Имах спомени за всяка една дреха. Усмихваше се, докато носеше тази вратовръзка. Плака на погребението на дядо си в този костюм. Алекса беше оставила петно от мармалад на тази риза. Тези спомени не бяха толкова болезнени, колкото очаквах. Бяха по-скоро приятни, отколкото депресиращи.

Добре се справяш, скъпа, проговори Мат в главата ми.

Не му отговорих, но се усмихнах на себе си.

Помислих си за Куантико и възможността, която ми се откриваше там. Може би няма да е зле да оставиш това място зад гърба си.

Ако го сторя, искам аз да взема решението, а не да го правя насила. Имам нужда да прегърна призраците си и да ги успокоя, за да не ме преследват където отида. Защото това правят те.

Приключваме с гардероба, спалнята и банята. Болката я има, но е поносима. Нека бъде горчиво-сладко, сервитьорке, но гледай сладкото да е повече.

Трите слизаме по стълбите с кутии в ръце, минаваме през гаража и се качваме в таванското помещение над него, оставяме ги на пода и ги избутваме в ъглите, където знам, че ще стоят мирно на тъмно и ще събират прах.

Съжалявам, Мат, мисля си аз.

Това са просто предмети, скъпа — отвръща той. — Сърцето не може да хване прах.

Предполагам, че е така.

Между другото — казва Мат изневиделица, — какво стана с 1затеб2замен?

Не отговарям. Застанала съм на стълбата, половината ми тяло все още е в таванското помещение.

— Смоуки? — провиква се Кали от вратата на гаража.

— Идвам след секунда.

Да — мисля си аз. — Какво стана с 1затеб2замен? Какъв е планът там?

Покрай работата ми разбрах, че добрите мъже и жени също имат тайни. Добрите съпруги и съпрузи също могат да си изневеряват, да имат скрити пороци и да се окаже, че всъщност не са чак толкова добри. Също така научих, че всичко излиза на бял свят, когато умреш, защото другите са свободни да ровят в живота ти, когато си искат, и ти не можеш да направиш абсолютно нищо по въпроса.

Което ме отвежда до 1затеб2замен. Това е парола. Мат ми обясни важността да си избираме надеждни пароли, след като имейлът ни беше хакнат.

— Трябва да има цифри и букви. Колкото по-дълга е паролата, толкова по-добре, но все пак трябва да си избереш нещо, което можеш да запомниш, без да си го записваш. Нещо, за което можеш да се сетиш бързо. Като… — Мат щракна с пръсти. — Едно за теб, две за мен. Това е израз, който не ми излиза от главата. Промених го малко, добавих цифри и накрая стана 1затеб2замен. Глуповата парола, но ще я запомня и ще е трудно за някого да я налучка случайно.

Мат беше прав. Паролата залепна като дъвка на подметка. 1затеб2замен. Никога не ми се наложи да си я запиша. Винаги ще я помня.

Няколко месеца след като Мат почина, бях седнала на компютъра му. Имахме домашен офис с компютър за всеки от нас. По него време бях напълно безчувствена и просто исках да събудя някоя емоция в тялото си. Прегледах имейла му, рових във файловете му. Натъкнах се на една папка, която беше озаглавена „Лично“. Когато щракнах върху нея, за да я отворя, разбрах, че е защитена с парола.

Без дори да се замислям, в главата ми изникна 1затеб2замен. Пръстите ми се насочиха към клавиатурата. Имах намерение да я въведа. Но се спрях.

Замръзнах.

Ами ако? — помислих си. — Ами ако лично наистина означава лично? Като нещо, което не е за моите очи?

Тази мисъл ме потресе. И ужаси. Въображението ми препусна като лудо.

Любовница? Порно? Обичал е някоя друга?

След тези мисли последва вина.

Как може да си мислиш подобни неща? Това е Мат. Твоят Мат.

Излязох от стаята, изгоних господин 1затеб2замен и се опитах повече да не мисля за това.

Само че споменът се появява от време на време. Като сега.

Е? Истина или отрицание?

— Смоуки? — провиква се отново Кали.

— Идвам — отвръщам и слизам по стълбата.

Все още усещам Мат.

Чака.

1затеб2замен.

Опаковането на миналото не е никак приятна работа.

Заставаме на прага на вратата на стаята на Алекса. В мен се заражда неприятно усещане. Болката тук е по-остра, но поносима.

— Хубава стая — казва Елейна.

— Алекса искаше да е такава — отвръщам и се усмихвам.

Това е стаята мечта за всяко малко момиче. Леглото е цялото в пурпур, като на някоя принцеса, и с балдахин. Кувертюрата и възглавниците са дебели, меки и удобни. „Лягай, потопи се в нас“, приканват те.

Една четвърт от пода е покрита с колекцията от плюшени играчки на Алекса. Те варират от малки, през големи до огромни, а животинските видове, които изобразяват, са от неопределени до фантастични.

— Лъвове, тигри, муслони, о, майко — шегуваше се Мат.

Оглеждам стаята и се сещам нещо. Чудя се как е възможно да не ми е хрумвало досега.

Бони спи с мен от деня, в който я доведох в къщата. Не мисля, че някога е влизала в тази стая.

Бъди по-конкретна — смъмрям се. — Никога не си я водила тук, това е истината. Никога не си я питала дали иска купища плюшени играчки или пурпурна експлозия от чаршафи и одеяла.

Време е да поправя това, мисля си. Коленича до Бони.

— Искаш ли нещо оттук, скъпа? — питам я. Тя ме поглежда, очите й търсят моите. — Можеш да вземеш всичко, което пожелаеш. — Стискам ръката й. — Наистина. Можеш да получиш цялата стая.

Тя поклаща глава. Не, благодаря ти — иска да отвърне.

Оставила съм играчките зад гърба си — говори погледът й.

— Добре, миличка — отвръщам и се изправям.

— Как искаш да процедираме тук, Смоуки? — Нежният глас на Елейна ме стряска.

Прокарвам ръка през косата на Бони, докато оглеждам стаята.

— Е… — започвам аз, но в този момент мобилният ми телефон иззвънява.

Кали завърта очи.

— Пак се почва.

— Барет — отговарям аз.

Съжалявам — извинявам им се беззвучно.

Един дълбок глас избоботва:

— Смоуки, Алън е. Съжалявам, че те безпокоя точно днес, но имаме проблем.

Алън ръководи екипа, докато съм в отпуска. Той е напълно подходящ за целта и фактът, че е изпитал нужда да ми се обади, ме кара да наостря уши.

— Какво има?

— Намирам се пред една къща в „Канога парк“. Местопрестъпление. Тройно убийство. Неприятна работа. Уловката е, че вътре има шестнадесетгодишно момиче. Насочила е оръжие в главата си и казва, че ще разговаря само с теб.

— Поискала е да говори с мен? Нарекла ме е по име?

— Да.

Млъквам за миг, за да обработя информацията.

— Наистина съжалявам, че те безпокоя, Смоуки.

— Не се тревожи за това. Бездруго смятахме да си починем малко. Дай ми адреса и двете с Кали ще дойдем възможно най-скоро.

Записвам информацията и затварям.

Хората не са прави, като си казват, че смъртта си почива от време на време. Лоша работа. Както винаги, живея на няколко равнища: опитвам се да превърна къщата си в дом, трябва да взема решение дали да напусна този дом и да се преместя в Куантико и да попреча на една млада жена да си пръсне мозъка. Мога да правя всичко и да дъвча дъвка в същото време. Браво на мен.

Поглеждам Бони.

— Миличка… — започвам аз, но млъквам, когато тя ми отговаря с кимане. Всичко е наред, върви, казва ми.

Поглеждам съпругата на Алън.

— Елейна…

— Ще я гледам.

Изпитвам облекчение и благодарност.

— Кали…

— Аз ще карам — отвръща тя.

Прикляквам до Бони.

— Ще ми направиш ли една услуга, скъпа?

Тя ме поглежда въпросително.

— Помисли какво да правим с всички тези плюшени играчки.

Бони се ухилва. Кима.

— Яко. — Изправям се и се обръщам към Кали. — Да вървим.

Чакат ни лоши неща. Не искам да стават нетърпеливи.

7

— ДОСТА Е СПОКОЙНО НАОКОЛО — констатира Кали и завива по една тиха улица в „Канога парк“.

По-скоро говори на себе си, отколкото на мен, но когато се оглеждам, разбирам какво има предвид. „Канога парк“ е квартал на Лос Анджелис. Като цяло между града и кварталите му няма голямо разстояние. Както си кара човек по някоя претъпкана с офиси улица, само след две пресечки може да се озове в спокоен жилищен район. Това е напълно нормална трансформация. Светофарите отстъпват място на знаците „Стоп“ и атмосферата става много по-спокойна. Градът кипи, никога не спира дори за миг, постоянно се движи, докато къщите тук тънат в мир и тишина.

Улицата, на която се озоваваме, е точно в един от тези квартали, но чувството за спокойствие го няма. Забелязвам поне пет полицейски коли, ван на SWAT и две или три превозни средства без отличителни знаци. Задължителният хеликоптер кръжи над главите ни.

— За щастие още е ден — отбелязва Кали, когато вижда летателния апарат. — Не мога да понасям ослепителните им прожектори.

Хората са навсякъде. По-смелите стоят в градините си, докато по-страхливите надничат зад завесите на прозорците си. Забавно е, мисля си аз. Всички говорят за престъпленията в централните части на града, но всъщност най-жестоките убийства се извършват в крайните квартали.

Кали паркира колата до бордюра.

— Готова ли си? — питам я.

— Родена съм готова, екшън ми дай на мене, избери си каквото клише ти харесва — отвръща тя.

Слизаме от колата и Кали се намръщва. Хваща се за тавана, за да не изгуби равновесие.

— Добре ли си? — питам я.

Тя маха с ръка.

— Остатъчна болка от прострелната ми рана. Ще се оправя. — Бърка в джоба на якето си и вади шишенце с хапчета. — Викодин, най-добрият помощник на майката. — Отваря капачето и изважда една таблетка. Изпива я. Усмихва се. — Вкуснотийка.

Кали беше простреляна преди шест месеца. Куршумът засегна гръбнака й. Не бяхме сигурни дали ще проходи отново. Аз знаех, че ще се възстанови напълно.

Май съм сгрешила.

Дали? Кали разнася викодина си като кутийка с „Тик-так “!

— Да видим за какво е цялата тази врява, а? — предлага тя.

— Добре — съгласявам се.

Но не си мисли, че ще те оставя на мира, Кали.

Приближаваме се до периметъра. Двадесетинагодишен полицай ни спира. Симпатяга е. Усещам вълнението му, радва се, че е част от тази полицейска какофония. Веднага печели симпатиите ми, защото, макар да вижда белезите по лицето ми, дори не потреперва.

— Съжалявам, госпожо — казва той. — Не мога да ви пусна.

Изваждам документите си и му ги показвам.

— Специален агент Смоуки Барет — представям се. Кали прави същото.

— Съжалявам, госпожо — казва отново той. — И, госпожо — обръща се към Кали.

— Не му мисли — отвръща тя.

Забелязвам, че Алън е застанал между няколко души, облечени в костюми и униформи. Той се извисява над всички, прилича на внушителна кула. Алън е афроамериканец в средата на четиридесетте, който може да бъде описан като истински гигант. Не е дебел, просто е голям. Намръщената му физиономия може да накара заподозрените, които разпитва, да се подмокрят.

Животът си пада по иронията и случаят на Алън не е изключение. Въпреки огромните си размери той е внимателен човек планина, брилянтен ум в тялото на футболен нападател. Той притежава изключителна прецизност с почти безкрайно търпение. Усетът му за детайлите е легендарен. Едно от най-добрите доказателства за характера му е фактът, че Елейна е негова съпруга и го обожава.

Алън е третият член на моя четиричленен екип. Той е най-старият и най-улегналият. Сподели ми, че когато Елейна е била диагностицирана с рак, е обмислял да напусне ФБР, за да може да прекарва повече време с нея. Оттогава не е повдигал темата и аз не съм го питала, но си имам едно наум.

Кали гълта хапчета като бонбони, Алън си мисли за пенсиониране… може би и аз трябва да напусна. Мога да ги оставя да изградят отдела наново.

— Ето я и нея — чувам да казва Алън.

Чудя се каква физиономия да направя, но накрая се отказвам. Аз съм си такава, момчета.

Един от мъжете пристъпва напред и протяга ръка, за да се ръкува с мен. В другата си, забелязвам аз, държи автомат МР5. Облечен е в екипировка на SWAT — бронежилетка, шлем и ботуши.

— Люк Доус — представя се той. — Командир на SWAT. Благодаря ти, че дойде.

— Няма проблем — отвръщам аз и посочвам Алън. — Имаш ли нещо против моят човек да ме запознае със ситуацията? Не искам да те обидя.

— Разбира се. Няма за какво да се обиждаме.

Обръщам се към Алън и съм максимално обрана откъм думи.

— Слушам те — казвам му.

— Преди час и половина един от съседите се е обадил на 911. Вдовец на име Дженкинс. Той казва, че момичето — Сара Кингсли — е паднала в предния му двор, облечена в нощница, покрита с кръв.

— Как е разбрал, че е там?

— Дневната му се намира в предната част на къщата, а завесите си държи дръпнати, докато не си легне. Гледал е телевизия и я е забелязал с периферното си зрение.

— Продължавай.

— Изплашил се е, но е събрал достатъчно кураж, за да излезе и да види какво става. Каза, че била замаяна — цитирам го — и е говорила несвързано, че семейството й било убито. Опитал се да я прибере в къщата си, но тя изпищяла и избягала. Върнала се в собствения си дом.

— Предполагам, че е бил достатъчно умен да не я последва?

— Да, геройствата му се ограничили до собствения му преден двор. Върнал се обратно вътре и се обадил. Една от патрулките била наблизо и веднага дошла да провери какво се случва. Полицаите… — Алън поглежда отново бележника си —…Симс и Бътлър пристигат, надникват през вратата — която била широко отворена — и се опитват да я накарат да излезе. Тя не отговаря. След известно обмисляне решават да влязат и да я изкарат. Знаели са, че може да е опасно, но двамата били опитни полицаи, а и се тревожели за момичето.

— Разбираемо — измърморвам аз. — Симс и Бътлър още ли са тук?

— Да.

— Продължавай.

— Влезли в къщата и заварили шибана кървава баня още от самото й начало.

— Влизал ли си вътре? — прекъсвам го.

— Не. Никой не е влизал, откакто се е докопала до оръжие. Та момчетата влезли и усетили, че нещо лошо се е случило съвсем наскоро. За наше щастие Симс и Бътлър са били и друг път на места, където са били извършвани убийства, така че са запазили самообладание. Разгледали са доста добре мястото.

— Чудесно — отвръщам аз.

— Да. Чули шум на втория етаж и повикали момичето. Не получили отговор. Качили се по стълбите и я намерили в голямата спалня заедно с още три трупа. Имала пистолет. — Алън поглежда бележките си. Някакъв 9-милиметров според полицаите. Нещата бързо се променили. Нашите хора се поизнервили. Започнали да си мислят, че е възможно момичето да е отговорно за случилото се и насочили оръжията си към нея, казали й да хвърли своето и така нататък. Тогава тя опряла пистолета в главата си.

— И нещата отново се променили.

— Да. Тя заплакала и започнала да им крещи. Цитирам: „Искам да говоря със Смоуки Барет или ще се самоубия!" Край на цитата. Опитали да я успокоят, но се отказали, след като насочила пистолета си в тях няколко пъти. Обадили се за подкрепление… — Алън разтваря ръце, за да обхване убедителното присъствие на службите на реда —…и ето ни тук. — Кима към командира на SWAT. — Лейтенант Доус знаел името ти и накарал да ни се обадят. Аз дойдох, проверих какво е положението и ти се обадих.

Обръщам се към Доус с преценяващ поглед. Виждам един строен и спокоен професионалист с уверен поглед и късо подстригана кестенява коса. Не е особено висок — около метър и седемдесет и пет, — но е слаб, трениран и готов за действие. Излъчва увереност. Той е типичният член на SWAT — винаги съм намирала за успокоително присъствието на такива хора.

— Какво мислиш, лейтенант?

Мъжът ме изучава няколко секунди, след което свива рамене.

— Тя е на шестнадесет. Пистолетът си е пистолет, но… — отново свива рамене. — Тя е на шестнадесет.

Прекалено е млада, за да умре — опитва се да ми каже. — Определено е прекалено млада, за да я убия, без да си прецакам деня.

— Разполагате ли е парламентьор?

Питам го за парламентьор, който има опит в ситуация със заложници. Някой, който е обучен да разговаря с неуравновесени хора с оръжия. Не се изразявам правилно, като казвам парламентьор, защото обикновено оперират в екипи от по трима души.

— Не — отвръща Доус. — Понастоящем разполагаме с три екипа в Ел Ей. Някакъв тип решил, че днес ще е денят, в който да скочи от покрива на хотел „Рузвелт“ в Холивуд — там отиде единият. Имаме баща, който изгубил попечителството над децата си и сметнал да налапа дулото на пушката си — там изпратихме втория. Последният екип бил ударен на кръстовище тази сутрин, докато пътували за някакъв семинар. Не е за вярване… — Мъжът поклаща глава отвратен. — Ударил ги камион. Ще живеят, но всички са в болницата. Трябва да се оправяме сами. — Млъква за миг. — Мога да се справя със ситуацията по много начини, агент Барет. Сълзотворен газ, куршуми, които не убиват. Само че сълзотворният газ ще прецака всичко като улики вътре, а куршумите… момичето ще може да се застреля дори след като е ударено с такъв. — Командирът на SWAT се усмихва, без да му е особено забавно. — Май най-добрият план е да влезеш вътре и да поговориш с една луда тийнейджърка, която има оръжие.

Дарявам го с най-добрата си кисела физиономия.

— Благодарско.

Доус става сериозен.

— Трябва да носиш бронежилетка и да си с извадено оръжие. — Мъжът килва глава на една страна и ме поглежда с нескрит интерес в сивите си очи. — Ти си някакъв супер стрелец, нали?

— Самата Ани Оукли^[1] — отговарям аз.

Доус не изглежда особено убеден.

— Може да изгаси пламъка на свещ и да пробие дупка в четвърт долар, сладкишче — обяснява му Кали. — Виждала съм я да го прави.

— Аз също — изръмжава Алън.

Не се опитвам да се хваля или да се надувам. Имам уникална връзка с огнестрелните оръжия. Наистина мога да изгася пламъка на свещ и да пробия дупка в монета от четвърт долар, хвърлена във въздуха. Не знам откъде съм наследила тази дарба — никой в семейството ми не харесваше оръжия. Татко беше добродушен и нежен човек. Мама имаше ирландски нрав, но въпреки това прикриваше очи по време на насилствените сцени във филмите.

Когато бях на седем години приятел на татко ни заведе на едно стрелбище. Дори тогава успях да уцеля всичко, което исках, с минимални усилия. Оттогава съм влюбена в оръжията.

— Добре, вярвам ти — съгласява се Доус и вдига свободната си ръка, за да покаже, че се предава. Лицето му става сериозно, а погледът му малко отнесен. — Мишените са едно. Някога стреляла ли си по човек?

Не съм обидена, че ми задава подобен въпрос. Тъй като наистина съм стреляла и убивала друго човешко същество, разбирам защо ме пита и знам, че има пълно право да го направи. Различно е, а човек не знае колко различно, докато не го изпита на гърба си.

— Да — отговарям аз.

Не му предлагам допълнителни обяснения и това е нещото, което най-вече го убеждава. Той също е убивал и знае, че това не е повод да се фукаш. Или да говориш за него. Или да мислиш за него, ако имаш възможност да не го правиш.

— Добре. Значи — бронежилетка, оръжието извадено и ако се стигне да избираш между теб или нея, направи каквото трябва да се направи. Надявам се да не се стига дотам.

— Аз също. — Обръщам се към Алън. — Имаме ли представа защо е поискала точно мен?

Той поклаща глава.

— Не.

— Какво знаем за нея?

— Не е много. Хората тук са привърженици на философията „Високи огради, добри съседи“. Старият тип, Дженкинс, каза, че е осиновена.

— Наистина?

— Да. Преди около година. Не е близък със семейството, но двамата с бащата си говорели през дворовете от време на време. Оттам познавал момичето.

— Интересно. Възможно е тя да е извършителят.

— Така е. Нямаме друга информация. Семейство Кингсли били добри съседи, а именно тихи хора, които си гледали работата.

Въздишам и поглеждам къщата. Този ден започна толкова добре, а се скофти адски бързо.

Обръщам се към Доус.

— Ако ще играя ролята на парламентьор, значи аз ще командвам парада. Имаш ли проблеми с това?

— Не.

— Не ми се иска някой да го засърбят пръстите да постреля, Доус. Не ми пука колко време ще ми трябва вътре. Не се промъквайте зад гърба ми, не стреляйте от покривите или нещо също толкова сладурско.

Мъжът се усмихва. Не е обиден. Такива са стандартните им тактики.

— Присъствал съм на няколко подобни случая, агент Барет. Противно на слуховете, момчетата ми не си умират да гръмнат някого.

— Работила съм с нашия SWAT, лейтенант. Знам какво е да се пренавие човек.

— Дори така да е.

Изучавам реакциите му. Вярвам на това, което казва. Кимам.

— В такъв случай можеш ли да ми заемеш някаква бронежилетка?

— Нямаш ли своя?

— Имах, но се наложи да я върна. Нея и още четиристотин други от същата партида — лоша изработка, която ги правела ненадеждни или нещо подобно. Чакам да ми я заменят.

— Ох. Добре, че са ги хванали навреме.

— Само дето ми се наложи да нося своята три пъти, преди да осъзнаят, че не може да лови куршуми.

Доус свива рамене.

— Така или иначе жилетката няма да те спаси от изстрел в главата. Всичко е игра на зарове.

След окуражителните си думи Доус отива да ми намери бронежилетка.

— Изглежда доста спокоен — отбелязва Алън.

— Дръж нещата под око.

— Ще им се наложи да се разправят с двама ни — намесва се Кали. — Аз ще им сритвам задниците, Алън ще ги плаши, всичко е наред.

— Ти му мисли какво ще правиш, когато влезеш вътре — казва Алън. — Някога водила ли си подобни преговори?

— Ходих на лекциите. Иначе не, никога не съм си имала работа с такава ситуация.

— Важното е да слушаш. Не лъжи, освен ако не си сигурна, че можеш да поддържаш версията си. Трябва да постигнеш разбирателство, а лъжите могат да скапят нещата. Оглеждай се за емоционални слабости и се възползвай от тях.

— Разбира се, звучи елементарно.

— О, така е, само гледай да не умираш.

— Много забавно.

Доус се появява с бронежилетката.

— Взех я от една следователка. — Мъжът я повдига, оглежда ме и се намръщва. — Ще ти е голяма.

— Всички са ми големи, освен ако не е правена по поръчка.

Доус се ухилва.

— По-ниска си от нормите им, а, агент Барет?

Сграбчвам жилетката от ръцете му и се намръщвам.

— За теб съм „специален агент Барет“, Доус.

Усмивката се изпарява.

— Добре, но внимавай, като влезеш вътре, специален агент Барет.

— Ако искам да съм внимателна, въобще не трябва да влизам.

— Дори така да е.

Дори така да е — казвам си наум. — Каква чудесна фраза. Кратка и приятна, но натъпкана (поредната прекрасна дума) със значение.

Можеш да умреш там вътре.

Дори така да е.

8

СТИГАМ ДО ОТВОРЕНАТА ПРЕДНА ВРАТА НА КЪЩАТА. Потя се и ме сърби заради неудобната бронежилетка, която съм навлякла над ризата си. Извадила съм глока и съм готова за действие. Денят прелива в здрач и сенките започват да се разтеглят. Сърцето ми тупти превъзбудено.

Поглеждам назад към всички колеги, които са се събрали пред къщата.

Навсякъде са издигнати барикади, започващи от улицата. Преброявам четири патрулки и вана на SWAT. Униформените полицаи стоят на пост пред барикадите, готови да повтарят до смърт една и съща фраза: „Разотивайте се“. Екипът на SWAT чака вътре в периметъра — те са смъртоносна група от шест души с черни лъщящи шлемове на главите. Светлините на патрулките са включени, а автомобилите са обърнати към къщата.

И към мен.

Да си служител на реда е мръсна работа. Свързана е с кръв, разлагащи се тела и едни от най-лошите хора. Трябва да се вземат решения на живот и смърт, при положение че не разполагаш с почти никаква информация. Най-опитните ченгета и агенти нямат достатъчно опит, за да се справят с всичко. Когато настъпи криза (а такава винаги може да се очаква), често се решава по същия начин като сега: с помощта на агент с двуседмично обучение по парламентьорство, повикана от отпуска, облечена в голяма бронежилетка, която се съмнява, че може да се справи с онова, с което се е заела. С други думи, правим най-доброто, на което сме способни.

Изгонвам всички мисли от главата си и надниквам вътре.

По челото ми избиват капки пот. Солени перли.

Това е една от по-новите къщи в този район — двуетажна, с циментова замазка, дървена ламперия и глинен покрив. Класическа Южна Калифорния. Изглежда добре поддържана, вероятно е боядисвана през последните няколко години. Не е огромна, собствениците й не са били богати, но е приятна. Дом на семейството от средната класа и нищо повече.

— Сара? — провиквам се. — Аз съм Смоуки Барет, скъпа. Искала си да ме видиш. Ето ме.

Не получавам отговор.

— Ще дойда при теб, Сара. Просто искам да поговорим. Трябва да разбера какво става. — Млъквам за миг. — Знам, че имаш пистолет, скъпа. Искам да знаеш, че и аз имам и че го държа в ръката си. Не се плаши, когато го видиш. Няма да те застрелям.

Изчаквам малко, но отново не получавам никакъв отговор.

Въздишам, проклинам се и се опитвам да си измисля причина да не влизам в тази къща. Нищо не ми идва наум. Част от мен не желае нещо да ми дойде наум. Не е чак толкова голяма тайна, че тези моменти от службата са ужасяващи, но също така те карат да се чувстваш жив. Усещам адреналина и ендорфините, страха и еуфорията. Те са едновременно прекрасни, ужасни и пристрастяващи.

— Влизам вътре, Сара. Не ме застрелвай, става ли? Не застрелвай и себе си. — Целта ми е да използвам лек хумор, но съм прекалено нервна, за да го постигна.

Стискам силно дръжката на пистолета си, поемам си дълбоко въздух и минавам през предната врата.

Първото нещо, което помирисвам, е убийство.

Един писател ме попита веднъж каква е миризмата на убийството. Човекът правеше проучване за книгата, която пишеше, и искаше да бъде достоверен.

— Кръвта — отговорих му аз. — Смъртта вони на кръв.

Тогава ме помоли да опиша миризмата на кръв.

— Все едно устата ти е пълна с пениси, от които не можеш да се отървеш.

Сега подушвам същото — медения аромат на кръвта. Това ме възбужда до някаква степен.

Тук е имало убиец. Аз преследвам убийци.

Продължавам напред. Подът тук е червеникав паркет, поставен върху бетона. Той е полиран и не скърца. Вдясно от мен има огромна дневна с дебел бежов килим, камина и сводест таван. Диван от две части, в същия цвят като килима, е разположен на буквата L пред камината. Големи двойни прозорци разкриват гледка към предния двор. Всичко наоколо е чисто и приятно, но лишено от въображение. Собствениците са се опитали да впечатляват, като се слеят с тълпата, а не като изпъкнат.

Дневната продължава надясно чак до края на къщата, където се намира трапезарията. Там също има бежов килим. Под светлината на лампа, която виси от дълга черна верига от тавана, се намира дървена маса в меден цвят. Зад нея има единична френска врата, която води в кухнята. Отново всичко е напълно лишено от изненади. Приятно е, но нищо особено.

Пред мен има стълбище, което отвежда до втория етаж. Застлано е със същия бежов килим. Стените покрай стъпалата са покрити със снимки в рамки. На тях млади мъж и жена стоят един до друг и се усмихват. Същите мъж и жена, но малко по-възрастни, държат бебе. Предполагам, че то е пораснало и е станало красив тийнейджър. Всичките са с черни коси. Разглеждам снимките и забелязвам, че на тях не присъства момиче.

Вляво от стълбището има стая, която предполагам, че е служила за почивка. Виждам масивните плъзгащи врати, които водят до задния двор.

Помирисвам кръв, кръв и още кръв. Въпреки всички светлини, които озаряват къщата, атмосферата е тежка и неприятна. Лоши неща са се случили тук. Ужасът е завладял това място. Хора са умрели насилствено и това насилие е увиснало във въздуха. Сърцето ми препуска като лудо. Страхът е силен и остър. Еуфорията също.

— Сара? — провиквам се отново.

Не получавам отговор.

Тръгвам към стълбите. Миризмата на кръв става по-силна. Поглеждам отново стаята за почивка и разбирам защо. В това помещение също има диван, който е разположен пред голям телевизор. Килимът е подгизнал от кръв. Тук тя се е леела, била е повече, отколкото платът е могъл да поеме. Локвите са тъмни, мазни и съсирени. Който и да е кървил там, е умрял там.

Няма тела.

Били са преместени, мисля си.

Търся, но не намирам никакви кървави следи или някакво доказателство, че телата са били влачени. Всичката кръв е на локви, освен едно голямо и неравно петно до мен.

Може би са били носени.

Това би означавало, че извършителят е много силен. Мъртвата тежест на възрастно човешко тяло е доста трудна за вдигане, още повече за носене. Всеки пожарникар и лекар могат да потвърдят това. Без необходимата помощ да носиш възрастен човек е равносилно на това да носиш пълна чанта с топки за боулинг.

Освен ако кръвта не принадлежи на дете. В такъв случай вдигането и носенето няма да са толкова трудни. Чудесна мисъл.

— Сара? — провиквам се. — Качвам се по стълбите. — Гласът ми е напрегнат, предпазлив.

Продължавам да се потя. Климатикът е изключен, осъзнавам аз. Защо? Забелязвам хиляди неща наведнъж. Страх и еуфория, еуфория и страх.

Стискам пистолета с две ръце и тръгвам по стълбите. Стигам до полуетажа и завивам наляво. Вонята на кръв става по-силна. Подушвам нови миризми. Познати аромати. Урина и фекалии. Както и други, по-влажни неща. Вътрешности, те си имат своя запазена воня.

Чувам нещо. Някакъв слаб звук. Килвам глава на една страна и наострям уши.

Сара пее.

Космите по врата ми настръхват. Стомахът ми се свива, докато адреналинът преборва ендорфините и изпъва нервите ми до максимум.

Звукът не е никак приятен. Ужасен е. Това е песен, която човек би очаквал да се носи от гробището през нощта или от някоя мрачна клетка в лудницата. Тя се състои само от една дума и една монотонна нота.

— Лaaaa. Лaaaa. Лаааа. Лаааа.

Отново и отново, една-единствена дума и една-единствена нота, изпята с малко по-силен от шепот глас.

В мен се надига тревога, защото това е меланхолията на лудостта.

Преодолявам набързо последните няколко стъпала и усмихващите се по стените снимки. Зъбите им като че ли блестят на светлината.

Я виж, помислям си, когато се озовавам горе, и тук килимът е бежов.

Намирам се в къс коридор. Банята е в края му. Вътре е светло, а вратата й е широко отворена. Мога да видя (изненада!), че плочките са бежови — поредното доказателство за безличието, което лъха от този дом.

Коридорът завива надясно от банята, където предполагам, че се намира друга спалня.

Обзалагам се, че ще има още бежово там.

Сърцето ми тупти като лудо и се потя обилно.

Вдясно от мен има двойка бели врати. Те са вход, убедена съм, към едно ужасно място. Тук миризмите са още по-силни. Неприятното пеене на Сара кара кожата ми да настръхва.

Протягам ръка, за да отворя дясната врата. Спирам се точно пред месинговата дръжка. Ръката ми трепери.

От другата страна ме чака момиче с пистолет. Момиче с пистолет, покрито в кръв, в къща, която вони на смърт, което пее като някаква луда.

Давай — мисля си аз. — Най-лошото, което може да ми направи, е да ме застреля.

Не, тъпачке. Най-лошото, което може да ти направи, е да те погледне в очите и тогава да си пръсне мозъка или да ти се усмихне и да си пръсне мозъка…

Достатъчно, нареждам си.

Настъпва вътрешна тишина. Душата ми утихва.

Ръката ми спира да трепери.

Появява се един нов глас, който войниците, ченгетата и жертвите познават добре. Той не предлага утеха. Предлага сигурност. Изрича най-трудните думи, но никога, абсолютно никога не лъже. Той принадлежи на покровителя на невъзможните избори.

Спаси я, ако можеш. Убий я, ако се наложи.

Хващам дръжката и отварям вратата.

9

СТАЯТА Е УКРАСЕНА В СМЪРТ.

Тя представлява изключително голяма спалня. Огромното легло разполага с дървена ракла и огледало зад нея. Въпреки това заема по-малко от една трета от помещението. На стената е монтиран плазмен телевизор. От тавана виси вентилатор, който не е включен, но остро подчертава тишината в помещението. Очакваният бежов килим е наличен и ми действа почти успокояващо предвид обстоятелствата.

Кръвта е навсякъде. По тавана, по жълтите стени, дори по вентилатора. Вонята е премазваща. Имам чувството, че устата ми се пълни с пениси. Преглъщам.

Преброявам три тела. Мъж, жена и тийнейджър. Разпознавам ги от снимките по стените. Всички са голи и положени по гръб върху леглото.

Самото то също е оголено. Одеялата и чаршафите му са смъкнати на пода — намачкани и пропити в кръв.

Момчето е по средата, а мъжът и жената от двете му страни. Двамата възрастни са изкормени по възможно най-отвратителен начин. Някой ги е отворил от врата до слабините, след което е бръкнал в тях и е дърпал здраво. Изпразнил ги е. Гърлата им са прерязани като на прасета, от ухо до ухо.

— Лаааа. Лаааа. Лаааа. Лаааа.

Премествам поглед върху момичето. То стои на перваза на прозореца и гледа навън към задния двор. В далечината се виждат неясните силуети на други покриви. Това е един мрачен свят, уловен в капана на умиращото слънце и събуждащите се улични лампи. Много удачно.

Сара държи пистолет в ръката си, чието дуло е насочила в дясното си слепоочие. Тя не се обърна, когато отворих вратата.

Не я виня. Аз също нямаше да искам да се обръщам.

Макар сърцето ми да бие като лудо, опитът ми си казва думата и не пропускам да отбележа всичко в помещението.

Кръвта по стените е размазана от убиеца. Сигурна съм в това, защото различавам модели. Криви линии, заврънкулки и извивки.

Поиграл си е. Използвал е кръвта им като боя, с която да рисува. Искал е да каже нещо.

Поглеждам Сара. Тя продължава да се взира през прозореца. Не ме забелязва.

Тя не е извършителят. Няма достатъчно кръв по нея, а и труповете са прекалено тежки. Не би могла да качи който и да било от тях по стълбите.

Движа се из стаята, като се опитвам да не стъпвам върху улики. Предавам се, невъзможно е, освен ако не се науча да летя.

Има прекалено много кръв, но тя не е на правилните места. Къде е местопрестъплението?

Всяка капка кръв е нанесена с цел. Тя не е в резултат на прерязано гърло.

Съсредоточи се.

Следователят в мен е безпристрастно същество. То може да разгледа най-лошото от най-лошото с трезво око. Но точно сега нямам нужда от безпристрастие. Имам нужда от съпричастност. Насилвам се да откъсна поглед от всичките тези улики, да спра да премислям всяка подробност и да съсредоточа цялото си внимание върху момичето.

— Сара?

Опитвам се да говоря с нежен и незаплашителен глас.

Не получавам отговор. Момичето продължава да пее отвратителната си, монотонна песен.

— Сара — изричам малко по-силно.

Отново няма никаква реакция. Пистолетът не се отделя от слепоочието й. Продължава да пее.

— Сара! Аз съм Смоуки. Смоуки Барет! — Гласът ми направо бумти, по-силен е, отколкото ми се е искало. Стряскам дори самата себе си.

Стряскам и нея. Пеенето секва.

Изричам по-тихо:

— Поискала си да дойда, скъпа. Тук съм. Погледни ме.

Настъпилата тишина е също толкова отвратителна, колкото и пеенето. Момичето продължава да се взира през прозореца. Пистолетът не се е отместил от слепоочието й.

Сара се обръща към мен. Движението й прилича на монтаж от бавни и резки движения, подобно на стара врата, която се отваря на ръждясалите си панти. Първото нещо, което забелязвам, е красотата й, която контрастира на касапницата около нея. Тя е като някакво ефирно създание, което не принадлежи на този свят. Косата й е черна и лъскава като на моделите в рекламите за шампоани. Кожата й е бяла, но се усеща екзотичен привкус, който подсказва за европейски корени. Вероятно френски. Чертите й са симетрично идеални — нещо, за което повечето жени мечтаят и много от тях минават под ножа, за да го постигнат.

Лицето й е пълна противоположност на моето — то е съвършено.

По ръцете и главата й има пръски кръв, а бялата й нощница с дълги ръкави е подгизнала от нея. Устните й са пълни и сочни, чийто нормален розов цвят е заменен от бледо бяло като корема на риба.

Нощницата ме учудва. Защо е облечена в нея, все още дори не е мръкнало?

Очите й са наситеносини, очи, които разбиват сърца. Поражението, което намирам в тях, е толкова дълбоко, че направо ми се повдига.

В цялата тази красота е опряно дулото на 9-милиметров „Браунинг“. Това не е слабият 22-калибров модел. Ако дръпне спусъка, ще си отнесе главата.

— Сара? Чуваш ли ме?

Тя продължава да ме гледа е пораженческите си сини очи.

— Скъпа, това съм аз. Смоуки Барет. Казаха ми, че си питала за мен, и дойдох възможно най-бързо. Искаш ли да поговорим?

Момичето въздиша. От дъното на душата си. Въздишка, която казва: Вече искам да полегна, да полегна и да умра. Не ми отговаря, но поне не отмества поглед от мен. Точно това искам. Не желая очите й да започнат да блуждаят и да се спрат на труповете на леглото.

— Сара? Имам една идея. Защо не излезем в коридора? Не е необходимо да ходим по-далеч — просто ще седнем на стълбите… ако искаш. Можеш да държиш пистолета си там, където е в момента. Просто ще седнем и — когато си готова — ще поговорим. — Облизвам устни. — Какво ще кажеш, мила?

Момичето килва глава на една страна. Движението е напълно нормално, но ме ужасява, защото нито за миг не отлепя дулото на пистолета, докато го прави. Прилича на някакво кухо създание. На кукла.

Отново въздиша дълбоко. Лицето й е безизразно. Единствено въздишките и очите й ми разкриват какво се случва вътре в нея.

Намира се някъде в ада.

Минава един дълъг миг, след който Сара кима.

В този момент осъзнавам, че мълчанието на Бони може да ми е от помощ. Не изпитвам неудобство от тази невербална комуникация, а и мога да разбера значението на жестовете, без да са необходими думи.

Добре — гласи това кимане. — Но пистолетът остава. Вероятно ще го използвам.

Просто я изкарай от тази стая, казвам си. Това е първата крачка.

— Чудесно, Сара — отвръщам и кимам. — Ще прибера пистолета. — Погледът й следи всяко мое движение, докато го правя. — Сега ще изляза от стаята. Искам да ме последваш. Искам да не отделяш очи от моите. Това е важно, Сара. Гледай само мен. Не поглеждай нагоре, надолу, наляво или надясно. Гледай само мен.

Тръгвам назад в права линия. Не отделям очи от нейните и я приканвам да стори същото. Спирам, когато стигам прага на вратата.

— Ела, скъпа. Аз съм точно тук. Ела при мен.

Колебае се, но накрая слиза от перваза на прозореца. Направо се излива от него като вода. Продължава да държи пистолета, насочен в главата си. Очите й не се отделят от моите, докато върви към мен. Не се отместват към леглото, нито веднъж.

Добре — мисля си. — Няма нищо по-добро от една такава касапница, която да те накара да си пръснеш мозъка.

Сара е висока около метър и шестдесет. Въпреки шока движенията й са грациозни и прецизни. Направо се носи.

Изглежда малка в компанията на труповете. Босите й крака са целите в кръв — факт, който не забелязва или просто не й пука.

Отстъпвам назад, за да й направя място да мине през вратата. Тя се промъква бавно покрай мен, като не отделя очи от ръцете ми. Прилича на подозрително зомби.

— Ще се пресегна и ще затворя вратата, става ли, скъпа?

Тя кима. Не ми пука — гласи този жест. — Въобще не ми пука дали ще живея, ще умра или нещо друго.

Затварям вратата и си позволявам да изпитам моментно облекчение. Избърсвам потта от челото си с трепереща ръка.

Поемам си дълбоко въздух и се обръщам към Сара. Да видим дали ще успея да я накарам да ми даде пистолета.

— Знаеш ли какво? Смятам да поседна.

Разполагам се така, че вратите на спалнята да останат зад гърба ми. Не отделям очи от нея. Тук съм, виждам те, цялото ми внимание е твое, казвам й по този начин.

— Малко е трудно да разговаряме, докато ти си там горе, а аз тук долу — отбелязвам и присвивам очи. Посочвам мястото пред мен. — Защо не поседнеш? — Разглеждам внимателно лицето й. — Изглеждаш изморена, скъпа.

Тя отново килва глава на една страна. Потупвам килима пред мен.

— Ела, Сара. Само двете сме. Никой няма да влезе, докато не им кажа да го направят. Никой няма да те нарани, докато съм тук. Искала си да ме видиш. — Потупвам отново килима пред мен, без да отделям поглед от нея. — Седни и се успокой. Сега ще млъкна и ще почакам, докато си готова да ми кажеш онова, за което ме извика.

Сара отстъпва назад и сяда на пода. Движи се със същата грациозност, която наподобява изливане на вода. Питам се дали не е танцьорка или гимнастичка.

Дарявам я с успокоителна усмивка.

— Браво, скъпа. Много добре.

Очите й не се отделят от моите. Пистолетът продължава да е залепен за дясното й слепоочие.

Докато обмислям следващия си ход, си припомням един от ключовите уроци по преговори, който инструкторът ни беше изнесъл:

— Трябва да се научите да контролирате желанието си да говорите и да не говорите — казваше той. — Когато си имате работа с някой, който не иска да говори, и не знаете какво да направите — или казано с други думи, не знаете достатъчно за този човек, — трябва да млъкнете. Инстинктът ви ще ви кара да нарушите тишината. Не му се поддавайте. Ще се чувствате като пред звънящ телефон — ще ви побърква, но рано или късно просто ще спре да звъни. Същото е и тук. Почакайте и те сами ще нарушат тишината.

Физиономията ми е спокойна, а очите ми не се отделят от нейните. Не продумвам.

Лицето на Сара е олицетворение на безжизнеността, на липсата на движение. Прилича на восъчна фигура. Ъгълчетата на устата й дори не потреперват. Имам чувството, че стоя пред манекен, който мига.

Сините й очи са „най-живата“ част от нея, но дори те изглеждат някак си стъклени и нереални.

Разглеждам кръвта по нея.

Петното от дясната страна на лицето й прилича на колекция от потекли настрани сълзи. Удължени са, сякаш всяка сълза се е ударила в кожата й със сила и се е удължила от инерцията.

Може би е изпръскана? От потопени в кръв пръсти?

Нощницата й е истинска каша. Предната част е подгизнала. Виждам петна по коленете й.

Сякаш е коленичила. Може би се е опитвала да съживи някоя от жертвите?

Потокът на мисълта ми дерайлира, когато Сара премига, въздиша и поглежда настрани.

— Ти наистина ли си Смоуки Барет? — пита ме тя. Гласът й е изморен, изпълнен с поражение и съмнение.

Приятно и някак си нереално е да я чуя да говори. Гласът й е мрачен и унил, нехарактерен за възрастта й, намек за жената, в която ще се превърне.

— Да — отвръщам и посочвам белезите си. — Няма как да фалшифицирам тези.

Сара продължава да държи пистолета, насочен в главата си, но когато поглежда белезите ми, безжизнеността на лицето й е заменена от тъга.

— Съжалявам — отвръща тя. — За онова, което ти се е случило. Четох за него. То ме разплака.

— Благодаря ти.

Бъди търпелива с нея. Не я притискай.

Сара свежда поглед. Въздиша. Отново вдига поглед към мен.

— Знам какво е — казва тя.

— Кое, скъпа? — питам я с нежен глас. — Кое знаеш какво е?

Виждам как в очите й се надига болка, като две луни, които са напълнени с кръв.

— Знам какво е да изгубиш всичко, което обичаш — отвръща тя. Гласът й е пресипнал, почти шепот. — Губя всичко, откакто станах на шест.

— Затова ли си искала да ме видиш? За да ми разкажеш какво се е случило тогава?

— Когато навърших шест — продължава момичето, сякаш не съм казала нищо, — той започна всичко, като уби майка ми и баща ми.

— Кой е „той“, Сара?

Тя ме поглежда настойчиво, а в очите й проблясва нещо за миг.

Какво беше това? — питам се. — Болка? Гняв?

Определено беше нещо огромно, няма съмнение. Не беше нещо дребно, което просто е изплувало на повърхността, преди да се потопи отново в дълбоки води, беше нещо гигантско.

— Той — отвърна Сара с равен глас — е Странника. Той е онзи, който уби родителите ми. Той убива всичко, което обичам. Той е… художник. — Тонът, с който изрича последната дума, е по-подходящ за „насилник на деца“ или „скапано лайно“. Отвращението й е силно, чисто и явно.

— Странника ли направи това, Сара? Той беше ли тук, в тази къща?

Тъгата и страхът й са пометени от цинизъм, който ме разтърсва. Той е прекалено ужасен и тежък за това шестнадесетгодишно момиче. Ако мрачният й глас принадлежеше на двадесет и пет годишна жена, то изражението й беше по-характерно за стара колкото света вещица.

— Не ми говори така! — провиква се момичето с писклив и презрителен глас. — Знам, че ме изслушваш само защото… — размахва пистолета —.държа това. Въобще не ми вярваш!

Какво се случи току-що?

Въздухът помежду ни като че ли се наелектризира.

Губиш я, осъзнавам аз. Обзема ме страх.

Направи нещо!

Вторачвам се в изпълнените й с омраза очи. Помня какво ми каза Алън.

Не лъжи — мисля, че бяха точните му думи. — Казвай истината. Само истината. Тя ще надуши лъжата от хиляда километра и играта ще приключи на мига.

Думите направо се изливат от устата ми:

— Ще ти кажа за какво ми пука, Сара — започвам със сериозен глас. — Пука ми за теб. Знам, че не си отговорна за случилото се тук. Знам, че си на крачка от самоубийството. Знам, че си ме повикала, защото вероятно смяташ, че има нещо, което мога да ти дам или да ти кажа — нещо, което да те накара да не си пръснеш мозъка. — Навеждам се напред. — Скъпа, не знам достатъчно, за да ти говоря празни приказки. Просто се опитвам да разбера. Помогни ми да разбера. Моля те. Ти сама ме повика. Защо? Защо ме повика, Сара? — Иска ми се да я хвана и да я разтърся здраво. Вместо това й се моля. — Моля те, кажи ми.

Не умирай — мисля си. — Не тук, не по този начин.

— Моля те, Сара. Говори с мен. Накарай ме да разбера.

Думите ми сработват: гневът напуска погледа й. Пръстът на спусъка се отпуска. Тя се извръща настрани.

Благодаря на Бога, мисля си и се опитвам да изгоня истерията, която ме води до паника.

Сара ме поглежда отново и виждам, че гневът й е заменен от силна болка.

— Ти си последната ми надежда — отвръща с тих и празен глас тя.

— Слушам те, Сара — приканвам я да говори. — Разкажи ми. Последната ти надежда за какво?

— Последната надежда… — момичето въздиша и думите като че ли засядат в гърлото й —…да намеря някого, който да повярва, че не съм просто лош късмет. Който да ми повярва, че Странника е истински.

Опулвам се насреща й.

— Да ти повярва? — учудвам се аз. Размахвам палец назад към спалнята и онова, което е вътре. — Сара… знам, че тук се е случило нещо, с което нямаш нищо общо. Готова съм да изслушам всичко, което имаш да ми кажеш.

Мисля, че я хващам неподготвена, тъй като отговорът ми е непринуден и изглеждам искрено изумена от идеята да не я взема на сериозно. В очите й просветва надежда, която се бори с неприятния цинизъм. Лицето й се изкривява, както и устата й. Прилича на риба, която се дави на сухо.

— Наистина ли? — пита измъчено тя.

— Наистина. — Млъквам за миг. — Сара, нямам представа какво се е случило с теб, но от това, което видях досега, човекът, отговорен за случилото се, е бил силен. По-силен от теб. Или пък от мен, ако трябва да бъдем честни.

Забелязвам учудване в очите й.

— Нима можеш… — долната й устна започва да трепери. — Нима можеш да усетиш присъствието му?

— Да.

Така ли е наистина?

Може би съществува още една възможност, нали? Може би е насочила пистолета към бащата и го е накарала да свърши тежката работа. Може би тя е извършителят.

Прогонвам тази мисъл с въображаемо махване на ръката.

Прекалено сложно, прекалено мрачно. Тя е много млада, за да разработи подобен план.

— Може би… — прошепва по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Може би този път се прецака.

Сара сбръчква лице, отпуска го, пак го сбръчква, пак го отпуска. Надеждата и отчаянието се борят за надмощие. Тя оставя пистолета. Хваща се с ръка за главата. Миг по-късно виждам същата онази сурова и силна болка отпреди малко. Тя струи от нея — пронизителна, първична и чиста. Звукът на заек между зъбите на вълк.

Вземам оръжието от килима, благодаря на Бога, спускам предпазителя и го прибирам на кръста си. Сара се разпищява, но аз я сграбчвам и я притеглям в обятията си.

Мъката й е като ураган. Направо се блъска в мен.

Стискам я силно и двете преживяваме бурята.

Поклащам се, тананикам, говоря й безсмислици, чувствам се безпомощна, нещастна и едновременно с това облекчена.

По-добре да плаче, отколкото да е мъртва.

Когато пристъпът отминава, съм подгизнала от сълзи. Сара се е вкопчила в мен, все едно костите й са омекнали. Изтощена е.

Въпреки това дава всичко от себе си и се откъсва. Лицето й е подуто от плач. Пребледняла е.

— Смоуки? — Гласът й е вял.

— Да, Сара?

Тя ме поглежда. Изненадана съм от силата, която виждам в очите й, която изплува на повърхността на изтощението.

— Искам да ми обещаеш, че ще направиш всичко.

— Какво?

Сара сочи към края на коридора.

— Стаята ми е ей там. В едно чекмедже до леглото е дневникът ми. Всичко е в него, всичко за Странника. — Тя ме хваща за ръцете. — Обещай ми, че ще го прочетеш. Ти — не някой друг. — Гласът й е свиреп. — Обещай ми.

— Обещавам — отвръщам, без да се поколебая.

Дори да искаш, не можеш да ме откажеш.

— Благодаря — изрича шепнешком Сара.

Очите й побеляват и тя припада в ръцете ми.

Потрепервам. Вземам радиостанцията от колана си и я включвам.

— Всичко е чисто тук — казвам с изненадващо спокоен глас. — Изпратете лекар за момичето.

10

НОЩТА ОФИЦИАЛНО Е НАСТЪПИЛА В „КАНОГА ПАРК“. Къщата е осветена от патрулките и уличните лампи. Хеликоптерът вече е отлетял, a SWAT се приготвят да си вървят. Кварталът отново е утихнал, макар че чувам кипящия град на няколко пресечки оттук. Прозорците на къщите са светнати, семействата са вътре, а завесите им са дръпнати. Предполагам, че ако проверя, всяка врата ще е заключена.

— Добра работа — казва ми Доус, докато лекарите вкарват припадналата Сара в линейката. Те действат бързо, защото момичето започна да пребледнява, а зъбите й да тракат. Признаците на шок.

— Благодаря.

— Сериозен съм, агент Барет. Нещата можеха много да се объркат. — Доус млъква за миг. — Преди шест месеца имахме ситуация със заложници. Надрусан с амфетамини баща с пистолет, беше пребил съпругата си. По-лошото обаче беше, че докато размахваше оръжието, в свободната си ръка държеше петмесечната си дъщеря.

— Лошо — отвръщам аз.

— Много лошо. Бащата не просто беше надрусан, направо беше отлетял. Някога виждала ли си дрогиран с амфетамини човек? Получават халюцинации и са много параноични. Парламентьорът няма голямо поле за изява.

— Какво се случи?

Доус извръща поглед, но не и преди да уловя тъгата в очите му.

— Застреля съпругата. Без предупреждение. Както говореше, млъкна на средата на изречението, насочи пистолета към нея и… направо… я… отнесе. — Командирът на SWAT поклаща глава. — Нямахме избор. Не е нужно да обяснявам, че трябваше да действаме.

— Ако е застрелял жена си без предупреждение…

Доус кима.

— Можеше да стори същото и с бебето. Снайперистът ни чакаше нареждания и когато получи зелена светлина за действие, действа. Беше изключително точен. Право в челото. Перфектен изстрел. — Той въздиша. — За съжаление бащата изтърва дъщеря си, която падна по глава и почина. Седмица по-късно снайперистът се самоуби. — Погледът на Доус е по-пронизителен отпреди малко. — Та, както казах, нещата можеха много да се объркат, агент Барет.

— Наричай ме Смоуки.

Мъжът се усмихва.

— Добре. Вярваш ли в Бог, Смоуки?

Въпросът ме изненадва. Отвръщам му възможно най-честно:

— Не знам.

— Да, аз също.

Доус се ръкува с мен, дарява ме с тъжна усмивка, кима ми и си тръгва. Историята му остава в съзнанието ми и създава отзвуци в него, това е приказка за невъзможните избори.

Благодаря ти за словоохотливостта, Доус.

Сядам на тротоара пред къщата и се опитвам да си събера мислите. Кали и Алън говорят по мобилните си телефони. Кали приключва разговора си, идва и сяда до мен.

— Добри новини, сладкишче. Обадих се на Бари Франклин и той се съгласи след доста мрънкане да поиска случая. Ще дойде възможно най-скоро.

— Благодаря ти.

Убийствата, с някои изключения, не са федерални престъпления. Не ми е позволено да нарушавам юрисдикцията и да поемам убийство просто защото така ми харесва. Всичко, което правим, изисква намесата и сътрудничеството на местните власти. Като повечето агенти (и местни ченгета) предпочитам да „уреждам сътрудничествата“ си. Тук се намесва Бари. Той c детектив от отдел „Убийства“ към лосанджелиската полиция, един от малкото, достигнали до „Детектив първи ранг“. Ако поиска някой случай, той е негов.

Срещнахме се по време на първия ми случай като шеф на моя отдел в Лос Анджелис. Един луд млад мъж запалваше бездомници и вземаше краката им за трофеи. Бари беше помолил Бюрото да му помогне с изготвянето на профил. На никой от двама ни не му пукаше от политика и кой ще обере заслугите накрая. Просто искахме да заловим изверга и го сторихме.

С две думи, Бари е чудесен следовател, който не би ми отказал достъп до местопрестъпление и ако го помоля учтиво, ще напише вълшебните думички: Молба за съдействие. Тези думички ни осигуряват пълна и неограничена намеса във всеки случай. Дотогава не сме нищо повече от обикновени наблюдатели.

— Как си, сладкишче? — пита ме Кали.

Потривам лице.

— Трябваше да съм в отпуска, Кали. Цялото това нещо… — Поклащам глава. — Сюрреалистично е. И много прецакано. Денят започна чудесно. Сега се чувствам зле и… ми се повдига. Насъбраха ми се прекалено много гадни случаи.

Хората смятат, че всяко убийство е лошо. Технически са прави, но ужасът си има своите степени. Изкормването на цяло семейство си е шок.

— Трябва ти куче — казва ми Кали.

— Трябва ми един хубав смях — отвръщам мрачно аз.

— Само един ли?

Дарявам я с крива усмивка.

— Не. Трябва ми доста смях. Купища смях. Искам всяка сутрин да се събуждам и да се усмихвам. Тогава мога да се справя с гадните дни и няма да се чувствам чак толкова зле.

— Така е — отвръща замислено Кали. — Във всеки живот има и лошо, но ти придаваш ново значение на тази дума. — Потупва ме по главата. — Вземи си куче.

Засмивам се от сърце.

Куантико, Куантико — запява един глас в главата ми. — Няма да има такива като Сара, няма да преследвам постоянно откачалки, нито пък нервите ми ще са опънати през цялото време.

Алън тръгва към нас, все още разговаря по телефона. Когато ни достига, отделя апарата от ухото си.

— Елейна пита до колко ще работим тази вечер. За да знае какво да прави с Бони.

Обмислям ситуацията. Първо трябва да изчакам Бари да пристигне. Той от своя страна ще доведе криминолозите си, за да обработят къщата. След това ще вляза вътре, за да попия всичко.

Случаят официално още не е наш, но не ми се иска просто да си тръгна.

Въздишам.

— Ще е дълга нощ. Питай я дали има нещо против да вземе? Бони у вас?

— Няма проблем.

— Кажи й, че утре ще й се обадя.

Алън отново слага телефона на ухото си, за да предаде новините, и се отдалечава.

— Какво да правя аз? — пита Кали.

Дарявам я с изморена усмивка.

— Дойде на работа по време на отпуската си, точно като мен. Ще изчакаме Бари, ще проверим нещата… — Свивам рамене. — Тогава ще преценим. Може би ще продължим отпуските си или пък не.

Кали въздиша драматично и пресилено.

— Робовладетелка — промърморва тя. — Искам повишение на заплатата.

— А аз световен мир — отвръщам. — Разочарованията се крият зад всеки ъгъл. Свиквай.

— Бони е уредена — казва Алън, когато се връща отново при нас. — Какъв е планът ни за действие?

Време е да поема командването.

Това е основната ми функция освен всичко останало.

Ръководя екип от „светила“. Всеки си има област, в която блести. Кали е истинска звезда, когато става въпрос за криминалистика. Алън е легенда в разпитите, а също така е неуморен и последователен в разследването на някой случай. Нищо не убягва от зоркия му поглед. Такива хора не те следват, защото те харесват. Те трябва да те уважават. Това изисква щипка арогантност. Трябва да си способен да осъзнаеш собствените си качества, да си звезда в собствената си област и да го знаеш.

Моята сила е в разбирането на онези, които преследваме. Аз виждам местопрестъплението, а не просто го оглеждам. Всеки може да отиде на сцена на убийство и да разгледа тялото. Цаката е в ривърс инженеринга^[2]. Защо тази жертва? Защо тук? Какво ни казва това за убиеца? Някои хора имат качества за тази работа. Някои имат големи качества за нея. Аз съм надарена и достатъчно арогантна, за да го съзнавам.

Личният ми талант е да разбирам мрака, който създава хората, които преследвам.

Мнозина смятат, че са наясно как работи умът на един сериен убиец. Четат криминални романи и вероятно успяват да прегледат някоя и друга по-кървава сцена, без да повърнат. Говорят за хищници, за психосексуалността и смятат, че са просветени.

Няма нищо лошо в това — само дето хич не са наясно за какво става въпрос.

Веднъж, по време на лекция, се опитах да обясня какво имам предвид. В Куантико бяха организирали тяхна си версия на „Дни на кариерата“ и бяха поканили най-различни лектори, които да запознаят студентите с работата си. Дойде и моят ред. Излязох на сцената, погледнах ги — тези млади и изпълнени с надежда хора — и се опитах да обясня какво имам предвид.

Разказах им за онзи случай в Ню Мексико. Мъж и приятелката му бяха прекарали няколко години в преследване и залавяне на жени. Водели ги в специално оборудвана стая, пълна с инструменти за мъчения. Прекарвали дни, а понякога и седмици, в изнасилване и измъчване на жертвите си. Записвали повечето от нещата, които правели. Един от любимите им инструменти бил пръчка електрошок.

— Има видеозапис — казах им аз, — в който можете да видите как дими вагината на млада жена, защото са използвали пръчката електрошок да проникнат в нея.

Само това, тази малка частичка информация, която съвсем не беше най-лошото, на което сме се натъквали, накара цялата зала да замълчи, а някои от младите лица пред мен пребледняха.

— Един от нашите агенти, жена, получи задачата да направи поредица от детайлни рисунки на всички камшици, вериги, триони, секс играчки и други перверзни, които двойката беше използвала върху жените, които водеше в специалната стая. Тя си свърши работата. Задачата й отне четири дни. Виждала съм рисунките и мога да кажа, че са доста добри. В интерес на истината бяха използвани в съда. Началникът й я похвали за добре свършената работа и й каза да си вземе няколко дни отпуск. Да се прибере у дома и да прекара малко време със семейството си. Да си прочисти ума. — Млъкнах за миг, за да огледам всички тези млади лица в залата. — Жената се прибрала у дома и прекарала деня със съпруга и малката си дъщеричка. През нощта, когато те спели, слязла долу, извадила служебния си пистолет и се застреляла в главата.

Последваха въздишки и стонове. И много тишина.

Свих рамене.

— Би било много лесно просто да вземем тази силна млада жена, да я класифицираме и да не правим нищо повече по въпроса. Можем да я наречем слаба, да кажем, че вече е била депресирана или да приемем, че нещо друго се е случвало в живота й, за което никой друг не е знаел. Няма проблем да го сторим. Но първо трябва да ви кажа, че е била агент цели осем години. Досието й е било безупречно и не е имала никакви ментални отклонения. — Поклатих глава. — По мое мнение й е дошло в повече, преминала е някаква граница и се е изгубила. Като лодка в океана, от която не се вижда бряг. Според мен агентката се е озовала на тази лодка и не е успяла да измисли начин да се върне отново на брега. — Застанах в края на сцената. — Това правим аз и екипът ми: гледаме. Гледаме и не извръщаме поглед, надяваме се, че ще успеем да се справим.

Администраторът, който ръководеше програмата, не беше доволен от лекцията ми. Не ми пукаше. Това беше самата истина.

Не бях изумена от стореното от тази агентка. Не онова, което беше видяла, беше проблемът. Проблемът беше в онова, което не беше видяла. В нашата професия трябва да можеш да се прибереш у дома и да изключиш всичко, на което си станал свидетел по време на работа, да не му позволиш да се промъкне в главата ти с малките си крачета и безумни шепоти. Тази агентка не е била способна на това. Тя се е застреляла с пистолета си, за да накара образите да изчезнат. Мога да я разбера.

Точно това се опитвах да обясня на тези млади хора: работата ни не е забавна. Не е възбуждаща, предизвикателна или динамична.

Тя е нещо, което трябва да бъде свършено.

Това е моята дарба, или моето проклятие, да разбирам желанията на серийните убийци. Да знам защо се чувстват по този начин. Да чувствам чувствата им — малко или много. Това е нещо, което се случва вътре в мен, нещо, което в малка степен е изградено благодарение на тренировката и опита ми и в голяма степен се дължи на желанието ми да стана интимна с тях. Те пеят песен, която само те могат да чуват, и човек трябва да се настрои на тяхната честота, ако иска също да я чуе. Песента е много важна, тя определя танца.

Най-важният момент от всичко това е да не се извръщаш. А да се приближаваш още повече, за да видиш нещата по-отблизо. Опитвам се да доловя миризмата им. Докосвам ги с върха на езика си, за да усетя вкуса им. Това ми е помогнало да хвана много зли мъже. Също така ми донесе много кошмари и въпроси относно собствените ми копнежи. Мои ли са? Или просто разбирах прекалено много?

— Бари ще дойде всеки момент — съобщавам на Алън. — Това е неговото местопрестъпление. В крайна сметка може да не стане наше, но нека се държим все едно ще бъде такова. Кали, искам двете да огледаме мястото. Искам твоя професионален поглед. Алън, искам да разпиташ съседите. Бари няма да има нищо против. Да разберем какво знаят те.

— Смятай го за свършено — отвръща грамадата и вади малък бележник от вътрешния джоб на сакото си. — Двамата с Нед ще разнищим случая.

Алън нарича бележника си „Нед“. Първият му ментор му обяснил, че бележникът е най-добрият приятел на детектива, а един приятел трябва да си има име. Той настоял Алън да измисли такова и така се родил Нед. Човек умира, но името остава. Мисля, че това е някакво суеверие подобно на късметлийските чорапи на бейзболистите.

Кали присвива очи срещу един черен буик, който току-що е пуснат на местопрестъплението.

— Това Бари ли е? — пита тя.

Повдигам се на пръсти и веднага разпознавам голямото, очилато лице през предното стъкло. Изпитвам облекчение. Сега вече мога да направя нещо.

— Няма да ти простя, че прекъсна срещата ми — обръща се към мен Бари, когато се приближаваме до него. — Изглежда, и ти не си имала лека вечер.

Бари е в началото на четиридесетте си години. Той е закръглен, но не и дебел, плешив, с очила и едно от най-грозноватите лица, които съм виждала — толкова грозновато, че ти става симпатично на правилната светлина. Въпреки всички тези недостатъци той винаги излиза с красиви и млади жени. Алън го нарича „феноменът на Бари“. Той е супер уверен, без да бъде арогантен. Забавен е, умен и с огромно сърце. Алън мисли, че много жени смятат подобна комбинация от самоувереност и доброта за неустоима.

Според мен това е само част от отговора. Винаги съм усещала огромна сила в Бари, която може да срази всичко като гръмотевица. Той е виждал злото и знае, че е истинско. Бари е ловец на хора и в определена степен — независимо дали е правилно или не — това винаги ще бъде секси в животинския смисъл на думата.

Наясно съм, че недоволството му е просто постановка — изгубили сме следа кой на кого дължи по-голяма услуга и в интерес на истината не ни пука.

— Както и да е — казва той и изважда бележник, неговия собствен Нед. Готов е да пристъпваме към съществената част. — Какво сте ми приготвили?

— Ритуално клане. Изкормване. Океан от кръв. Обичайното — отвръщам аз.

Запознавам го с всичко, което знам. Не е много, но е достатъчно, за да започнем отнякъде. Ще обходим местопрестъплението, ще си разменим идеи и ще направим някои заключения. За страничния наблюдател това може да изглежда някак безцелно, но такъв е стилът ни на работа, не е просто лудост.

— Трима мъртви? — пита Бари.

— Толкова видях, но съм сигурна, че няма повече. Патрулът е проверил къщата, но не е споменал за други трупове.

Той кима и почуква с химикала по бележника си.

— Сигурна ли си, че момичето не е нашият извършител?

— Няма начин — отвръщам категорично. — Няма достатъчно сила, за да го направи. Ще разбереш какво имам предвид, когато влезем вътре. Истинска… каша е. Също така съм убедена, че единият от тях е бил убит долу и след това е бил занесен в спалнята. Бил е носен, а не влачен. Тя няма достатъчно сила за това.

Бари поглежда замислен къщата. Свива рамене.

— Без това не ми се струваше много вероятно — отвръща той. — Предположението, че момичето е извършителят. Това, което ми описа, звучи като работа на професионалист. Не казвам, че шестнадесетгодишните не правят някои ужасни неща в наши дни, но… — отново свива рамене.

— Изпратих Алън да разпита съседите. Сметнах, че няма да имаш нищо против.

— Нямам. Той е правилният човек, когато се стигне дотам.

— Кога можем да влезем вътре? — питам аз.

Нетърпелива съм, изпълнена с енергия. Искам да започна търсенето на този убиец.

Бари поглежда часовника си.

— Очаквам криминолозите да дойдат всеки момент — поредната услуга, която ми дължиш. След това можем да си обуем пантофките и да се захванем за работа.

Започвам от двора на къщата. Бари и Кали чакат търпеливо, мълчаливо.

Разглеждам верандата, след което се обръщам към улицата и домовете от двете й страни. Искам да си представя обстановката на дневна светлина.

— Кварталът е семеен — казвам аз. — Има много хора. Голяма активност. Било е събота, всички са си били по домовете. Да дойде тук през деня е било доста дързък ход. Или е изключително самоуверен, или е много компетентен. Не вярвам да му е за първи път. Смятам, че е убивал и преди.

Тръгвам към предната врата. Представям си го как върви по същата тази пътека. Вероятно е било по времето, когато пазарувах с Бони или когато чистех килера на Мат. Животът и смъртта, ръка за ръка, без да съзнават присъствието на другия.

Спирам се, преди да вляза. Опитвам се да си го представя.

Вълнувал ли се е? Спокоен ли е бил? Или обезумял? Нямам отговори. Все още не знам достатъчно за него.

Влизам в къщата. Бари и Кали ме следват.

Вътре продължава да мирише на убийство. Сега даже е по-зле, тъй като с времето миризмите са се усилили.

Отиваме в дневната. Поглеждам напоения с кръв килим. Фотографът на криминолозите продължава да прави снимки.

— Тук има адски много кръв — отбелязва Бари.

— Прерязал им е гърлата — обяснявам аз. — От ухо до ухо.

— Съгласен. — Детективът се оглежда наоколо. — Както сама каза — няма кървави следи.

— Така е. Но всичко това ни казва нещо за него.

— Какво? — пита Бари.

— Той харесва това, което прави. Използването на острие е нещо лично. То е гневна постъпка, но също така е акт на удоволствие. Като да убиеш любовница. Единственото по-интимно е да убиваш с голи ръце. С острие убиваш непозната, която обичаш. Това е знак на уважение, благодарност за смъртта, с която те дарява. — Обгръщам кървавата стая с жест. — Пускането на кръв може да бъде интимно или лично. Кръвта е живот. Режеш непознатата, която обичаш, за да си близо до кръвта, когато започне да тече. Кръвта също така е пътека към смъртта. Източваме кръвта на прасетата по сравнително същия начин. Въпросът е как ги приема той? Като прасета или любовници? Дали са нищо за него, или са всичко?

— Ти какво смяташ?

— Все още не знам. Важното е, че независимо как ги приема, няма никакви съмнения. Не убиваш с нож, ако се колебаеш. Той действа уверено. Пистолетът те отдалечава, но ножът…? Ножът трябва да се използва отблизо. Ножът също така е доказателство, че начинът на смъртта е важен за него, както и самата смърт.

— Какво имаш предвид?

Свивам рамене.

— Пистолетът е по-бърз.

Кали обхожда стаята, оглежда кръвта и поклаща глава.

— Какво има? — питам аз.

Тя сочи към една тъмна локва до краката си.

— Това не е както трябва. — Сочи към друга локва. — И това не е както трябва.

— Защо, Червенокоске? — пита Бари.

— Анализирането на „разлятата“ кръв е смесица от физика, биология, химия и математика. Нямам време да ви изнасям цяла лекция, но ще е достатъчно, ако кажа, че физиката, вискозитетът на кръвта и материалът, от който е направен килимът, ми подсказват, че двете локви не са се озовали тук по естествен начин. — Кали идва по-близо до нас и посочва към много по-голямото кърваво петно до входа на дневната. — Обърнете внимание на очертанията тук. — Тя се навежда напред и сочи контурите, които завършват в нещо подобно на кръгла глава с назъбени ръбове. — Прилича на огромна попова лъжичка, виждате ли?

— Да — отвръщам аз.

— Това се среща често, но в по-малки размери. Пръските образуват дълго, тясно петно с изразена и ясна глава. По-острият край на петното, наречено още „опашка“, винаги сочи към първоизточника. Това е просто по-голяма версия на него и се вписва, ако нечие гърло е било прерязано. — Кали продължава да сочи. — Виждате го тук и тук. Обърнете внимание на кръвта на близката стена.

Поглеждам натам. Виждам още попови лъжички, както и няколко големи и малки капки.

— Да?

— Мислете за кръвта в тялото като течност под налягане. Ако пробиете дупка в контейнера, тя ще излезе на струя. Кървавите пръски са причинени от силата на струята, която определя скоростта и разстоянието. Срязването на артерия предизвиква голяма сила. Удрянето с чук по главата създава голяма сила. Както и да го нарежеш — заигравката е преднамерена, — кръвта напуска тялото и излиза на струя от него с голяма или малка сила, докато не се сблъска с някаква повърхност. В този момент тя пренася тази сила и енергия върху повърхността и създава модел върху нея. Резултатът са тези попови лъжички, капките във формата на раковини и така нататък, ла-ла-ла. — Кали отново посочва килима и близката стена. — Можете да видите доказателства за артериални пръски до перваза и в линиите кръв на килима. Резултатът тук е спонтанен, създаден е от силата. Това е убийство. Другите две не са. Ако трябва да предполагам, бих казала, че на тези две места кръвта е излята. От някакъв съд. Това тук са локви, а не пръски. Кръвта е излята отгоре и според размерите на локвите, както и заради липсата на пръски около краищата им говорим за бавно изливане. С много малка сила.

Сега, след като Кали ми насочи вниманието, го виждам. Локвите, за които говорим, са прекалено правилни, прекалено закръглени. Като кленов сироп върху палачинки.

— Значи… нашият човек е убил някого тук долу — казва Бари. — И след това… какво? Решил е, че стаята не е достатъчно кървава ли?

Кали свива рамене.

— Не мога да кажа каква е била целта му. Но със сигурност мога да заявя, че тези две петна са били направени последни. Те са по-мокри от петното от убийство и по-съсирени.

— Хм. — Бари ме поглежда. — Какво мислиш? Дали убитата тук жертва е умряла последна? Или първа?

— Мисля, че е била последна — отвръщам аз. — Когато дойдох, кръвта тук още беше прясна, докато онази по стените горе изглеждаше суха.

Нещо в плъзгащите се стъклени врати привлича вниманието ми. Насочвам се към тях.

— Бари, погледни тук.

Посочвам ключалката. Вратата е отключена и отворена едва. Трудно е да се забележи, освен ако човек не е точно до нея, където се намираме и ние в момента.

— Вероятно оттук е проникнал — казва Кали.

— Направи няколко снимки, преди да отворя вратата — нарежда Бари на фотографа на криминолозите. Той е прилежен мъж на име Дан, който веднага се захваща със задачата.

— Тези трябва да са достатъчни — казва Дан.

— Благодаря ти — усмихва му се Кали.

Фотографът почервенява и забива поглед в пода. Усмихва се, но езикът му като че ли е вързан на фльонга. Онемял е заради комбинацията от естествената си стеснителност и невероятната красота на Кали.

— За нищо — съумява да отвърне Дан, преди да се отдалечи.

— Сладур — казва Кали на Бари.

— Аха. — Детективът е зает с изучаването на ключалката. — Изглежда разбита — констатира той. — Определено е била насилена. Виждам следи от инструмент.

Бари се изправя и отваря вратата с облечената си в ръкавица ръка. Движението е от дясно наляво. Отвън ще е от ляво надясно.

Ако убиецът е десничар, вероятно я е отворил с лявата си ръка, тъй като дясната му е била заета със… какво? Нож? Раница?

Минаваме през вратата и излизаме на двора. Тъмно е, но мога да преценя, че е голям. Виждам тъмните очертания на басейн във формата на квадрат. В далечния ляв край има едно-едничко средно по големина палмово дърво, което стърчи към небето.

— Дали няма лампа някъде тук? — чуди се Бари.

Кали опипва стената до плъзгащата врата на дневната в търсене на ключ. Намира го и го включва. Онова, което виждаме, ни оставя без думи.

Ключът задейства не само осветлението на двора, но и светлините на басейна.

— Господи — измърморва Бари.

Осветеното синьо дъно на басейна се слива с подводните светлини и създава един светъл остров в мрака. Кръвта във водата се откроява на светлината и прилича на пурпурен облак. Тя се носи по повърхността — смесица от съсиреци, розова пяна и мазно олио.

Отивам до басейна, за да погледна водата по-отблизо.

— Не виждам никакво оръжие или дреха — съобщавам аз.

— Но има доста кръв — отбелязва Бари. — Дъното не се вижда на някои места.

Оглеждам двора. От всички страни е заобиколен от висока около метър и осемдесет тухлена ограда, което е нещо необичайно за тази част на Лос Анджелис. Отгоре й расте бръшлян, който се е увил около високите храсти в този и в съседните дворове, за да създаде едно перфектно усамотение. Къщата е построена така, че да допуска дневната светлина, но основната цел на двора е да държи любопитните погледи настрана.

Мисля си за стаята горе — навсякъде в нея има кръв.

Не е бързал там, казвам си наум. Забавлявал се е, рисувал е, чувствал се е като на бал. Създал е истинска каша.

— Убиецът е ползвал басейна — казвам аз.

Кали повдига вежди. Бари ме поглежда въпросително. Осъзнавам, че съм с крачка пред тях; виждала съм спалнята, а те не са.

— Нашият човек е сторил всичко това по средата на деня. Събота е, така че хората в квартала са си по домовете. По-важното е, че е красива и слънчева събота. Всички са на дворовете си, карат велосипеди и се наслаждават на времето. — Посочвам прозореца на спалнята. — Позабавлявал се е там. Кръвта е навсякъде по стените и тавана — но не е кръв, изпръскана по време на убийствата. Той я е сложил там. Целият е бил покрит с нея. Трябвало е да я измие някак си. Искал е да го направи тук. Тази мисъл му е харесала.

— Защо не е използвал банята вътре? — пита Кали. — Рискувал е много, като е излязъл на двора, не мислиш ли? Независимо дали е усамотено, е трябвало да напусне къщата. Имало е вероятност някой да дойде да почука на вратата, докато е бил навън, или да влезе вътре, без дори да разбере.

— Не може да му се отрече, че е умен — отвръща Бари. — Вероятно е наясно, че ще проверим сифоните в банята. Ще ни е много по-трудно да намерим нещо негово във филтриращата система на басейна. А и хлорът не е особено полезен при разследвания.

Разглеждам внимателно басейна. Дълъг е около шест метра, а дълбочината му изглежда еднаква навсякъде. Има само една стълба, която води във водата. Около нея има лъскави глинени плочки.

— Плочките са мокри на места — отбелязвам аз.

— Трябва да се махнем оттук — казва Кали с остър тон. — Веднага.

Двамата с Бари я поглеждаме изненадани.

— Защо е мокро? — пита тя.

Веднага схващам какво има предвид.

— Защото се е разхождал наоколо, вероятно гол и бос, и е оставил отпечатъци. Ако продължим да се мотаем, има вероятност да ги унищожим.

— Точно така — съгласява се Бари.

— Ще се наложи да претърсим навсякъде около басейна с ултравиолетова лампа — обяснява Кали. — Сантиметър по сантиметър. Благодаря на Бога, че някой друг ще трябва да свърши тази работа.

Следите, включително латентните отпечатъци, семенната течност и кръвта флуоресцират на ултравиолетова светлина. Кали е права. Ако нашият човек е бил гол и се е разхождал свободно наоколо, то това е потенциално място, от което можем да намерим улики.

Връщаме се обратно вътре, но продължаваме да гледаме към двора.

— Според теб басейнът е нещо повече от средство за измиване на уликите от него, така ли? — пита Бари.

— Мисля, че… — млъквам. Мисълта изплува от някое тъмно кътче на съзнанието ми. — Мисля, че му е харесало, че има възможност да направи нещо мръсно навън. Убил е семейството по средата на деня. Целият е бил в кръв, след което се е съблякъл и е излязъл, за да поплува, докато телата им са започнали да се разлагат в неклиматизираната къща. Междувременно хората от квартала са празнували рождените дни на децата си, подрязвали са плета си и са пекли пържолите си, без да знаят, че той също е бил тук и се е наслаждавал на деня по свой си начин. — Поглеждам Бари. — Чувството за победа е било премазващо. Като вампир, който се разхожда на дневна светлина. Местопрестъплението говори за власт и собственост. За увереност — дошъл е тук през деня, използвал е нож, за да убива. Всичко съвпада.

— Болен шибаняк — Бари поклаща глава и въздиша. — Значи е поплувал няколко дължини в басейна, след което вероятно се е попекъл, послушал е съседите и се е похвалил за добре свършената работа. Въпросът е каква е била последователността. Каза, че сцената долу е била прясна. Склонен съм да се съглася, но какво ни говори това? Убил е две от жертвите горе, създал е малко абстрактно изкуство с кръвта им, дошъл е да поплува, след което е убил и третата жертва? Какво е правила Сара през цялото това време?

Свивам рамене.

— Все още не знам.

— Мразя, когато трябва аз да ги мисля тези неща — въздиша Бари. — Хей, Томпсън! — провиква се той и ме стряска. Като че ли по магически начин двадесет и няколко годишният униформен, който по-рано през деня се опита да ни спре да влезем тук, се появява.

— Да, сър? — отзовава се той.

— Не пускай никого в задния двор, освен ако шефът на криминолозите не го позволи.

— Да, сър. — Униформеният застава до плъзгащата врата. Прекалено е млад. Все още се вълнува, че е на подобно място.

— Готова ли си да видим спалнята? — пита Бари.

Въпросът е риторичен. Ние надушваме следата, съединяваме парчетата от пъзела и нареждаме цялата картина в главите си.

Поглъщаме случая, докато е топъл.

Излизаме от дневната и се насочваме към стълбището. Бари е пръв, а Кали е зад мен. Стигаме до горе. Бари надниква в стаята.

— Необходимо ли е и двамата да влизате? — пита един критичен глас. — Ще замърсите всичко.

Недоволството, с което сме посрещнати, принадлежи на Джон Симънс, началника на този екип на криминолозите към лосанджелиската полиция. Той е кисел и свадлив човек, който няма доверие на абсолютно никого освен на себе си, що се отнася до събирането на улики. Тези му недостатъци са простими, тъй като е един от най-добрите.

— Всъщност сме трима, сладкишче — казва Кали и се приближава, за да може да я види.

Симънс не е млад мъж. Той върши тази работа от доста дълго време. В края на петдесетте си години е и му личи. Усмивките при него са като диамантите — редки са и се носят само в специални случаи. Кали си спечелва една.

— Калпурния! — изревава той и се ухилва до уши. Симънс връхлита отгоре ни, избутва Бари от пътя си и я прегръща.

Кали се усмихва и му отговаря със същото. Бари наблюдава цялата тази сцена изумен. Виждала съм това и преди, но не и той.

— Бях на стаж при Джони, докато учех за криминолог — обяснява му Кали.

— Много е надарена — отвръща доволен Симънс. — Калпурния е един от малкото ми успехи. Тя е човек, който наистина оценява науката.

Симънс ме поглежда. Той не скрива интереса си към белезите ми, но това не ме притеснява. Наясно съм, че в основата му стои чисто любопитство.

— Агент Барет — поздравява ме той и ми кима.

— Здравейте, сър.

Винаги наричам Джон Симънс „сър“. Винаги ми е изглеждал като „сър“ и никога не ми е давал повод да променя мнението си. Кали е единственият човек, който го нарича „Джони“, точно както и той е единственият, който безнаказано я нарича „Калпурния“, истинското й име, което тя пламенно мрази.

— Та, Калпурния — обръща се към Кали той, — разчитам на теб да пазиш местопрестъплението ми. Увери се, че нищо няма да бъде унищожено или докоснато.

Кали вдига дясната си ръка, а лявата слага на сърцето си.

— Обещавам. А, Джони?

Разказва му за задния двор. Той я дарява с още една мила усмивка.

— Веднага ще изпратя някой. — Симънс за последно поглежда подозрително мен и Бари, след което се отдръпва от прага на вратата.

Влизаме в стаята. Симънс се насочва към стълбите, за да ни остави сами. Независимо от мърморенето му той много добре разбира тази част от разследването — нуждата да се потопим в случая. Винаги ми е осигурявал пространството, от което имам нужда, никога не ми е пречил и не ми е надничал през рамото.

Сега, след като вниманието ми не е насочено към Сара, наистина оглеждам наоколо.

Господин и госпожа Дийн и Лоръл Кингсли лесно могат да бъдат определени като четиридесет и няколко годишни. Имат тен, красиви са, с мускулести крака и изящество, което усещам дори при тези обстоятелства.

— Господи, бил е доста уверен — казвам аз. — Не просто е дошъл тук по светло в почивен ден. Успял е да се справи с двама тренирани и здрави възрастни и двама тийнейджъри.

Очите на Дийн са широко отворени и мъртвешки — сиви и мъгляви като сапунена вода. Тези на Лоръл са затворени. Устните и на двамата са разтворени и ми напомнят за ръмжащо куче или за човек, който е принуден да се усмихне под дулото на пистолет. Езикът на Дийн се подава от устата му, а зъбите на Лоръл са стиснати здраво.

Завинаги — мисля си аз. — Тя никога няма да разтвори челюстта си отново.

Нещо ми подсказва, че тази добре поддържана жена не би одобрила този факт.

— Вероятно е използвал оръжие, с което да ги сплаши, и то едва ли е било нож — казвам аз. — Не е достатъчно заплашителен за толкова много жертви. Било е пистолет. Някой голям и застрашителен.

От вратовете надолу телата приличат на глътнали граната.

— Направил е един-единствен дълъг разрез на всеки от тях — отбелязва Бари. — Използвал е нещо остро.

— Вероятно скалпел — измърморвам аз. — Раните не са чисти. Виждам следи от колебание. Обърнете внимание на грубите части.

— Да, така е.

Разрязал ги е с несигурна, трепереща ръка. След това е бръкнал в телата им, сграбчил е всичко, до което се е докопал, и ги е изкормил, както рибар корми риба. Заставам над госпожа Кингсли и виждам средната част от гръбнака й — основните органи ги няма.

— Колебливите разрези са някак си странни — измърморвам отново.

— Защо мислиш така? — пита Бари.

— Защото във всичко друго е бил уверен. — Навеждам се, за да имам по-добра видимост, и насочвам вниманието си към вратовете. — Когато им е прерязал гърлата, го е сторил чисто и без колебание. — Изправям се. — Може би това не са следи от колебание. Може би, докато е правил разрезите, е треперел, защото е бил възбуден. Може дори да е стигнал до оргазъм, докато е работил.

— Сладурско — коментира Кали.

За разлика от Дийн и Лоръл младежът — Майкъл — е недокоснат. Побелял е от загубата на кръв, но му е било спестено унижението да бъде изкормен.

— Защо не е направил същото с момчето? — чуди се Бари.

— Или не е било важно… или е било най-важно от всички — отвръщам аз.

Кали обикаля бавно леглото и разглежда телата. Хвърля погледи към пода и присвива очи пред кръвта по стените.

— Какво виждаш? — питам я.

— Югуларните вени на трите жертви са били прерязани. Предвид цвета на кожата са кървили до смърт. Това се е случило преди изкормването.

— Откъде си сигурна? — пита Бари.

— Няма достатъчно кръв в коремните кухини, нито пък по откритите органи. Това е основният проблем: къде е останалата кръв? Напълно сигурна съм, че мястото на смъртта на една от жертвите е дневната долу. Ами другите две? — Кали обхваща с жест стаята. — Кръвта тук е предимно по стените. Има петна на килима, но въпреки това не е достатъчно. Чаршафите и одеялата на леглото също са изцапани с кръв, но количеството не ми изглежда значително. — Поклаща глава. — Ничие гърло не е било прерязано в тази стая.

— Забелязах същото нещо по-рано — съгласявам се аз. — Кървили са някъде другаде. Но къде?

Минава секунда, преди всички да насочим погледи към късия коридор, който води от голямата спалня в банята. Тръгвам натам, а Бари и Кали ме следват.

Всичко се изяснява, когато влизаме.

— Е казва детективът с мрачно изражение, — май намерихме отговори на въпросите си.

Ваната е голяма, направена е разточително и луксозно. Малко повече от една четвърт от нея е напълнена със съсирена кръв.

— Изцедил ги е във ваната — измърморвам и посочвам две огромни ръждиви петна на килима. — Извадил ги е, когато е приключил, и ги е поставил там, един до друг.

Умът ми препуска, усетът ми за взаимовръзките между нещата набира скорост. Връщам се обратно в спалнята. Разглеждам внимателно китките и глезените на Дийн и Лоръл Кингсли. Кали и Бари идват при мен и ме гледат с повдигнати вежди.

Посочвам телата.

— Няма следи по китките или глезените им. Разполагал е с двама възрастни. Съблякъл ги е голи, вкарал ги е във ваната един по един, прерязал им е гърлата едно по едно, изцедил ги е един по един… това има ли някакъв смисъл?

— Разбирам какво имаш предвид — отвръща Бари. — Логично е да са се опитали да се съпротивляват. Как е успял да направи всичко това? Не мисля, че „вземете си номерче, ще ви убия по ред“ би свършило работа.

— Бръсначът на Окам — казвам аз. — Най-простият отговор: не са се опитвали да се съпротивляват.

Бари се намръщва учуден, но лицето му бързо се отпуска и той разбира какво имам предвид.

— Точно така — съгласява се. — Не са можели да го сторят. Вероятно са били упоени. — Записва още нещо в бележника си. — Ще ги накарам да потърсят следи по време на аутопсията.

Поклащам глава.

— Дори така да е, пак има три тела, които трябва да носи, като едно от тях е качил по стълбите. — Поглеждам Бари. — Колко висок каза, че е бил господин Кингсли? Метър и осемдесет?

— Метър и осемдесет — метър и осемдесет и пет — кима той. — Вероятно е тежал осемдесет и пет килограма.

Подсвирквам.

— Трябвало е да вдигне Кингсли и да го вкара във ваната упоен… — Поклащам глава. — Нашият човек е висок или силен, или и двете.

— Има логика — съгласява се Бари. — Не търсим някой дребен.

— Разбира се, възможно е да са били двама — намесва се Кали и ме поглежда. — Запознати сме с подобни екипи, нали?

Права е. Партньорствата по време на убийство не са нещо непознато. Аз и екипът ми сме преследвали повече от един такъв извратен отбор.

— Няма видими следи от сексуално насилие — отбелязва Бари, — но това нищо не означава. Не можем да сме сигурни, докато не огледат добре телата.

— Нека се заемат първо с момчето — казвам аз.

Детективът повдига вежда.

— Само то не е изкормено — посочвам към тялото на Майкъл. И тялото е чисто. Смятам, че убиецът го е измил посмъртно. Изглежда, е сресал и косата му. Възможно е да не става въпрос за нещо сексуално — но определено е важно. Поради някаква причина не е бил толкова гневен на Майкъл.

— Чатнах — отвръща Бари и записва поредната бележка в бележника си.

Оглеждам стаята и най-вече кървавите ивици по стените и тавана. На някои места кръвта изглежда плисната, сякаш художник е излял кутия с боя върху празното си платно. Също така има някакви модели. Извивки и символи. Ивици. Онова, което прави най-голямо впечатление, е, че са навсякъде.

— Кръвта е ключ към него — измърморвам аз. — И изкормването. Няма никакви следи от измъчване на жертвите, те са били изцедени, преди да бъдат отворени. Болката не е важна за него. Искал е онова, което се намира вътре. Особено кръвта.

— Защо? — пита Бари.

— Не мога да отговоря. Съществуват прекалено много възможни парадигми, когато става въпрос за кръвта. Кръвта е живот, можеш да пиеш кръв, можеш да използваш кръвта, за да предсказваш бъдещето — сам си избери. Но е много важна. — Поклащам глава. — Странно.

— Кое?

Всичко, което видях досега, подсказва за неорганизиран извършител — изкормването, рисуването с кръв. Неорганизираните извършители са хаотични. Имат проблем с планирането и бързо биват залавяни. Губят контрол.

— Е, и?

— Защо момчето не е изкормено, а Сара още е жива? Не се връзва.

Бари ме поглежда объркан. Свива рамене.

— Да разгледаме нейната стая — предлага той. — Може би ще намерим някои отговори в нея.

11

— УХА — ВЪЗКЛИКНА КАЛИ.

Има две причини за реакцията й.

Първата и по-очевидната — написаните върху стената до леглото думи.

— Това кръв ли е? — пита Бари.

— Да — потвърждава Кали.

Буквите са огромни. Линиите, с които са изписани, са гневни, изпълнени са с омраза и ярост.

ТОВА МЯСТО = БОЛКА

— Какво, по дяволите, означава това? — пита Бари.

— Не знам — отвръщам аз. — Но е нещо важно за него.

Точно както кръвта и изкормването.

— Интересното е, че го е написал в стаята на Сара, не мислите ли? — пита Кали.

— Да, да, загадка след загадка — оплаква се Бари. — Защо никога не пишат нещо, което може да ни е от полза, като: „Здравейте, казвам се Джон Смит и живея на „Оук Стрийт“ 222. Признавам се за виновен“.

Втората причина за възклицанието на Кали може би се намира в обзавеждането. Споменът за стаята на Алекса, в която бяхме днес, ми служи за сравнение. Стаята на Сара е на светлинни години от момичешките стандарти.

Килимът е черен. Завесите на прозорците са в същия цвят и са спуснати. Голямото легло не е черно, но калъфките на възглавниците, чаршафите и кувертюрата са. Всичко това контрастира по странен начин на белите стени.

Размерите на стаята също не са нормални. Тази е по-голяма от детските в повечето домове. Въпреки голямото легло, гардероба, малкото бюро, лавиците и шкафчето с чекмеджета в средата на помещението има много празно място. То не е достатъчно, за да създаде уют. Стаята изглежда сурова и изолирана.

— Не съм експерт — започва Бари, — но ми се струва, че това хлапе е имало доста проблеми. И не говоря само за труповете в къщата му.

Разглеждам дървеното чекмедже до леглото. То прилича на стол в бар. Отгоре му има черен часовник. Вниманието ми обаче е привлечено от трите малки чекмеджета.

— Можем ли да извикаме някой, който да свали отпечатъци от шкафчето? — питам Бари. — Имам предвид веднага?

Той свива рамене.

— Мисля, че да. Защо?

Разказвам му за края на разговора си със Сара. Усещам неудобството, което изпитва Бари.

— Не е трябвало да даваш подобно обещание, Смоуки — казва ми детективът. — Не мога да ти позволя да вземеш дневника. Точка. Наясно си с това.

Поглеждам го изненадана. Прав е, наясно съм. Така би нарушил правилата, както и процедурите на криминолозите, което би накарало Джон Симънс да изпадне в шок.

— Да повикаме Джони — предлага Кали. — Имам идея как да свършим работата.

Симънс оглежда стаята на Сара Кингсли.

— Калпурния, обясни ми какво целиш?

— Джони, очевидно е, че Смоуки не може да вземе дневника. Идеята ми е да направим снимки на всяка страница.

— Искаш фотографа ми да си изгуби времето — което е много ценно — в правене на снимки на дневника на момичето?

— Да.

— Защо да правя това?

— Защото можеш, сладкишче, и защото е необходимо.

— Добре тогава — отвръща Симънс, обръща се и посочва вратата. — Ще изпратя Дан.

Поглеждам го изненадана и изумена от пълната му капитулация.

— Не мога да повярвам с каква лекота постигна своето — учудва се Бари.

— Вълшебната думичка беше „необходимо“ — отвръща Кали. — Джони не би толерирал безполезно хабене на ресурси на което и да било местопрестъпление. Но ако нещо се изисква от екипа му, за да се разреши един случай, ще работи дни наред без прекъсване. — Дарява ни с широка усмивка. — Говоря от опит.

Дневникът, разбира се, е черен. Малък, подвързан с гладка черна кожа. Не е нито момичешки, нито момчешки, а е функционален.

Изчервеният Дан е тук, готов да снима.

— Искаме да направиш снимки на всяка страница, сладкишче, които да са достатъчно големи, за да могат да бъдат разпечатани на хартия.

Фотографът кима.

— Искате да снимам дневника с фотоапарата.

— Точно така — отвръща Кали.

Дан се изчервява отново. Закашля се. Близостта му до нея го притеснява.

— Няма… хм… проблем — съумява да изпелтечи той. — Имам резервна карта памет, която мога да ви дам.

— Нуждаеш се само от човек, който да ти разгръща страниците. — Кали вдига ръце, за да покаже ръкавиците, които вече си е сложила. — Това ще съм аз.

Дан се успокоява веднага след като се скрива зад фотоапарата си. Двамата с Бари го наблюдаваме, докато работи. В стаята е настъпила тишина, нарушавана единствено от цъкането на фотоапарата и шепота на Дан, който казва на Кали да отгърне на следващата страница.

Поглеждам почерка на Сара и най-накрая намирам нещо женствено в него. Той е прецизен, без да е превзет. Красив, леко наклонен, написан с — изненада — черно мастило.

Има доста изписано. Страница след страница, след страница. Чудя се за какво ли пише едно момиче, заобиколено от черно, и дали въобще искам да знам.

Това е битката на живота ми — борбата да „не съм наясно“ с някои неща. Наясно съм с красотата на живота, когато я има. Също така съм наясно колко жесток може да стане той, колко чудовищен. Щастието щеше да бъде по-лесно за достигане, ако постоянно не съпоставях тези противоположни сили, ако не ми се налагаше да си задавам въпроса: „Как мога да бъда щастлива, след като знам, че някой друг се чувства ужасно?“.

Помня онази вечер, в която с Мат и Алекса се прибирахме в Лос Анджелис от ваканция. Дъщеря ми беше седнала на мястото до прозореца в самолета и когато навлязохме в облаци, тя се въодушеви:

— Виж, мамо!

Наведох се и погледнах навън. Видях Лос Анджелис долу, потопен в море от светлини, които се разгръщаха от хоризонт до хоризонт.

— Не е ли красиво? — възкликна Алекса.

Усмихнах се.

— Прекрасно е, скъпа.

Наистина беше такова. Но също така беше ужасяващо. В онзи момент осъзнах, че в това море от светлини плуват акули. Знаех, че докато Алекса се усмихва и възхищава, там долу бяха изнасилвани жени, деца биваха малтретирани, а други умираха в писъци.

Баща ми ми каза веднъж:

— Ако имат избор, повечето хора биха предпочели усмивката пред истината.

С времето разбрах, че това е точно така.

Надеждата да „не съм наясно“ беше блян. Щях да прочета дневника и да позволя на този красив почерк да ме отведе там, където желаеше, и тогава щях да науча онова, което искаше да науча.

Цъкането на фотоапарата изпълва стаята. То ме стряска всеки път подобно на стрелба от оръжие.

Все още няма девет, когато слизам по стълбите на долния етаж. Джон Симънс вижда двама ни с Бари и ни прави знак да отидем при него. Държи цифров фотоапарат в ръката си.

— Помислих си, че ще искате да научите, че успяхме да свалим латентни отпечатъци от крака от плочките. Много са ясни.

— Чудесно — отвръщам аз.

— За нещастие, няма как да ги проверим в база с данни — отбелязва Бари.

— Въпреки това са полезни.

Детективът се намръщва.

— Какво имаш предвид?

Симънс му подава цифровия фотоапарат.

— Увери се сам.

Устройството е модел 35 ММ SLR с LCD дисплей, който позволява да се преглеждат направените снимки. Резолюцията на тези фотоапарати е достатъчно висока, за да се използват като основен инструмент в записването на отпечатъци. Снимката на дисплея е малка, но веднага виждаме какво има предвид Джон.

— Това белези ли са? — питам аз.

— Така смятам.

Ходилото на крака е покрито с тях. Те са дълги, тънки и хоризонтални — започват от единия край на крака и завършват в другия, не са разположени по дължината му.

Бари връща фотоапарата на Симънс.

— Виждал ли си нещо подобно?

— В интерес на истината, да. Работил съм на три пъти на доброволни начала с „Амнести Интернешънъл“^[3], като съм им помагал в прегледите на телата на потенциални жертви на насилие и уликите около случаите. Белезите наподобяват на такива, направени когато ходилата на краката са налагани с пръчка или камшик.

Потръпвам.

— Предполагам, че е болезнено?

— Изключително. Ако се направи неумело — или пък умело, в зависимост от целите, — може да доведе до осакатяване, но предимно се прави с цел наказание.

— На двата крака ли са? — пита Бари.

— Да.

За момент настъпва тишина, за да обмислим тази нова информация. Често извършителите на подобни престъпления са измъчвани в даден период от живота си.

— Това съвпада с предположението, че извършителят е неорганизиран — отбелязвам аз.

Макар другите неща да не съвпадат.

— Налагането на ходилата е рядко срещано тук — казва Симънс. — Характерно е за Южна Америка и части от Близкия изток, както и за Сингапур, Малайзия и Филипините.

— Трябва ли да знаем още нещо? — пита Бари.

— Засега разполагам само с това. Ще изследваме канализацията, разбира се, след което вероятно ще имаме повече информация.

Работата на криминолозите представлява процес на идентифициране и индивидуализиране. Индивидуализацията е характерна с откриването на улика от уникален и специфичен източник. Отпечатъците са индивидуални за всеки един човек. Куршумите в повечето случаи могат да бъдат индивидуализирани до точно определено оръжие. ДНК-то е върхът в индивидуализирането.

По-голямата част от уликите могат да бъдат само идентифицирани. Идентификацията е процес, при който се класифицират улики от общ — но не и уникален — източник. Ако в премазан череп бъдат открити метални частици, те ще бъдат изследвани и идентифицирани, че произлизат от метал, който най-често се използва за производството на чукове. Идентификация.

Всичко може да се случи. Ако имаме заподозрян, ще проверим дали притежава чук. Установяваме, че притежава. Следите по черепа на жертвата могат да съвпадат с острата част на чука, а последващото разследване може да установи, че по ръбовете му е останало ДНК-то на жертвата. Сваляме отпечатъци от дръжката и откриваме само тези на заподозрения. Идентификацията и индивидуализацията могат да решат съдбата му.

Процесът е много трудоемък и изисква не само техническа експертиза, но и логическо мислене, благодарение на което да бъдат свързани точките. Бях забелязала очевидното — кръвта в басейна — и бях предположила, че извършителят е плувал в него. На базата на тази информация Кали видя мокрите плочки и достигна до невидимия отпечатък от крак.

Прецизността на Шерлок Холмс е само една приятна фантазия. В действителност сме като мислещи вакууми. Засмукваме всичко, обмисляме го и се надяваме да разберем какво сме намерили.

Стоя на двора с Бари и чакам Кали да приключи с фотографа Дан. Денят беше дълъг, а мислещите вакууми са вътре, за да засмукват. Алън също трябва да приключи скоро. Нямам търпение да си тръгваме.

Бари вади от предния джоб на ризата си кутия „Марлборо“. Старата ми марка, мисля си, изпълнена с копнеж.

— Искаш ли една? — предлага ми той.

Боря се с огромното си желание да приема.

— Не, благодаря ти.

— Отказа ли ги?

— Ще им се наслаждавам чрез теб.

— Ха — отвръща великодушно Бари, докато пали клечка кибрит. — Ако ме помолиш достатъчно мило, ще издишам в лицето ти.

Приближава пламъка до цигарата си, пали я и всмуква жадно.

Издишва струя дим. Тя образува голям облак, който увисва между нас, защото няма вятър да го разкара. Ноздрите ми потреперват. Усещат сладкия аромат на порока, ах, ах, ах.

— Смятам да посетя момичето на сутринта — казва Бари. — Ще се радвам и ти да дойдеш.

— Обади ми се на мобилния.

— Няма проблем. — Дърпа си отново от цигарата и кима към къщата. — Как ги виждаш нещата засега?

— Всичко е много объркано. Единственото ясно е, че зад действията му се крие някакво съобщение. Въпросът е дали е предназначено за нас или само за самия него? Дали иска да разберем какво е значението на всичката тази кръв и затова ли е написал онези думи на стената? Това преднамерено ли е било? Или го е направил, защото гласовете в главата му така са наредили? — Обръщам се към къщата. — Наясно сме, че е уверен, дързък и компетентен. Нямаме представа дали е организиран или неорганизиран извършител. Не знаем от какво се страхува… все още.

Бари се намръщва.

— От какво се страхува ли? Какво имаш предвид?

— Серийните убийци са нарциси. Те не са способни на съпричастие. Не избират методите си за убиване или мъчения на база онова, от което смятат, че се страхуват жертвите им. Това би изисквало съпричастие. Те избират методите и жертвите си на база онова, от което те се страхуват. Един мъж, който отвлича красиви русокоси жени и ги измъчва със запалена цигара, докато не му кажат, че го обичат, го прави, защото красивата му русокоса майка е горила пениса му с ментолките си. Това е много обобщено, но е самата истина. Методът и жертвата са всичко. Въпросът, на който все още имам нужда от отговор, е коя е жертвата тук? Сара, семейство Кингсли или всички? Отговорът ще ни помогне да разберем всичко.

Бари се опулва насреща ми.

— В главата ти се случват много гадни неща, Барет.

Имам намерение да му отвърна подобаващо, но телефонът ми иззвънява.

— С агент Барет ли разговарям? — Гласът е мъжки и ми е бегло познат.

— Кой се обажда?

— Ал Хофман, госпожо. От горещата линия.

„Горещата линия“ е двадесет и четири часовата версия на централата на лосанджелиското ФБР. Разполагат с телефонните номера на всички — от заместник-директора надолу. Ако някой от Куантико желае да разговаря с някого от нас, но е доста късно, звъни на горещата линия.

— Какво има, Ал?

— Току-що получих странно телефонно обаждане за вас.

Цялата настръхвам.

— От мъж или жена?

— Мъж. Гласът беше приглушен, сякаш държеше нещо на слушалката.

— Какво каза?

— Цитирам: „Кажи на кучката с белезите, че има още едно убийство и това място е равно на правосъдие“. Даде ми адрес в Гранада Хил.

Мълча.

— Агент Барет?

— Успя ли да проследиш номера, Ал?

Въпросът е просто формалност. Горещата линия има автоматично проследяване, но това трябва да е класифицирана информация.

— Обаждането беше направено от мобилен телефон. Вероятно клониран, откраднат или такъв за еднократна употреба.

— Дай ми номера и адреса, моля.

Ал изпълнява молбата ми. Благодаря му и затварям.

— Какво става?

Разказвам на Бари за обаждането.

Той просто стои и ме гледа известно време.

— Майка му стара и всички останали простотии! — избухва той. — Ебаваш ли се с мен? Сигурна ли си, че това не е някаква шега?

— „Това място = правосъдие?“ Прекалено точно е, за да е съвпадение. Не е шега.

— Тази откачалка наистина знае как да ни провали съботата — измърморва Бари и хвърля цигарата си на улицата. — Изчакай само да се обадя на Симънс, че тръгвам. Вземай Червенокоска и да вървим да видим каква е разликата между болка и правосъдие за този тип.

Алън все още го няма. Обаждам му се на мобилния.

— Три къщи по-надолу съм и хапвам курабийки с госпожа Монахан — отговаря той. — Много приятна дама, която също така е доброволец в кварталния патрул.

Алън е нечовешки търпелив, що се отнася до разпитването на свидетелите. Невъзмутим е. Неговата „много приятна дама, която също така е доброволец в кварталния патрул“ вероятно е някоя противна клюкарка, която гледа всички накриво и им говори с остър тон.

Разказвам му за обаждането на горещата линия.

— Искаш ли да дойда? — пита ме той.

— Не, двамата с Нед си изяжте курабийките и завършете разпитите.

— Няма проблем, но искам да ми се обадиш, за да ми кажеш какво се е случило. И внимавай.

Обмислям дали да не използвам същата реплика: „Ако искам да съм внимателна, въобще не трябва да влизам“, която използвах пред Доус, но решавам да не го правя. Алън звучи прекалено сериозен.

— Ще внимавам — отвръщам вместо това.

12

НАСОЧВАМЕ СЕ НА ИЗТОК ПО МАГИСТРАЛА 118. Тя не е нито много натоварена, нито много спокойна, положението е нормално като за магистрала в Лос Анджелис.

Напрегната, кисела и мрачна съм. Този ден потъва все повече и повече в заешката дупка.

— Защо теб? — пита Кали и ме изважда от самосъжалението ми.

— Защо мен какво?

— Защо Господин Лош Човек се е обадил на теб?

Обмислям въпроса й.

— Възможно е да го е планирал, но не мисля. Смятам, че е бил там.

— Какво?

— Мисля, че е бил там. Наблюдавал е. Видял ни е, като пристигаме, и ме е разпознал.

Всеизвестен факт от профайлинга и криминалните разследвания е, че извършителите се връщат на местопрестъпленията. Причините за това са многобройни. За да видят как протича разследването. За да преживеят отново престъплението. За да се почувстват могъщи.

— Мисля, че е планирал да ни каже за второто престъпление. Решил е да се навърта наоколо, да види какво се случва и да ни се обади. Така се случи, че ние отидохме първи.

— Значи те е разпознал.

— За съжаление — въздишам аз.

— Бари ни дава знак, че ще напускаме магистралата.

Бари познава района, в който отиваме.

— Не е пълна дупка, но не е и някое чудесно местенце — каза ни по-рано той. — Преди четири години разследвах самоубийство там.

Тръгвам след него, когато завива по булевард „Сепулведа“. Тук е по-натоварено, отколкото на магистралата. Събота вечер е и хората ходят на разни места, правят разни неща и приличат на хамстери, които въртят колелата си.

— Питам се дали това местопрестъпление ще е по-ново от предното — казва Кали. — Мислиш ли, че се е развилнял? Че се е позабавлявал?

— Наистина не знам. Този тип е много объркващ. Изкормва семейството, но не докосва сина, а Сара оставя жива. Обрисува стаята с кръвта им, но е планирал да ги упои. От една страна действа като психично болен и неорганизиран човек, а от друга е целенасочен и контролиран. Странно е.

Кали кима.

— Плуването в басейна е било импулсивно.

Убийците са хора, а хората са сложни същества, но с годините сме научили, че съществуват модели, които да търсим. Всички серийни убийци са задвижвани от желанието да убиват. Причините за това са коренно различни.

Организираните убийци, тези като Тед Бънди^[4], следват определен план. Те са изключително хладнокръвни и с много ясна представа какво правят. Те са внимателни и въздържани до момента на самия акт. При тях невинаги съществува нуждата да обезличават жертвите си и често са ненадминати актьори — сливат се с останалите от нас и болестта им остава незабележима.

Неорганизираните убийци са различни. Те са като Джефри Дамър и Сина на Сам^[5]. Изпитват трудности да се впишат.

Често се държат странно със съседите и колегите си. Не могат да контролират желанията си и затова им е почти невъзможно да се придържат към дългосрочни планове. Неорганизираният убиец търси лесни жертви и често ги подлага на жестоки мъчения. Тук могат да се срещнат канибализмът и жените с изрязани гърди или гениталии.

Или съпруг и съпруга, изкормени като елени.

Изкормването е ярост. Изключително необичайно е убиец в подобно състояние да вземе решение да остави Сара жива. Въпреки това го е направил.

— Изглежда, има план — казва Кали. — Вероятно нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Онова, което каза Сара, ни сочи, че тя е неговата жертва. Тогава защо е причинил това на останалите? Нещата просто не се връзват.

— Скоро и това ще стане.

Кали е права. Скоро ще се вържат, винаги така става. Серийните убийци понякога не са залавяни, но никога не са оригинални, не и когато се стигне до дъното на онова, което ги кара да вършат деянията си. Може да са по-умни, отколкото смятаме, и по-брутални, но в края на краищата всички са задвижвани от желанията си. Винаги има някакъв модел. Това е абсолютна истина и не могат да избягат от нея, независимо колко са съобразителни и умни.

— Знам. Ще ми кажеш ли нещо повече за болката и болкоуспокояващите? — изстрелвам въпроса, преди да съм го обмислила добре.

Кали ме поглежда с вдигната вежда.

— Доста рязка смяна на темата. — Завивам надясно след Бари. — Лекарите смятат, че се дължи на засегнат нерв. В началото казаха, че ще се оправи, но вече не са толкова обнадеждени. Все пак минаха почти шест месеца.

— Колко лоша е болката?

— Има си своите моменти. Но истинският проблем не е тя, а постоянството й. По скромното ми мнение незначителната болка, която никога не си отива, е по-лоша от агонията.

— А викодинът ти помага, така ли?

Виждам усмивката й в профил.

— Смоуки, двете сме приятелки по много причини. Едната е, че си казваме само истината. Ако искаш да ме питаш нещо, давай.

Въздишам.

— Права си. Очевидно е, че се безпокоя да не се пристрастиш. Тревожа се за теб.

— Разбираемо е. Истината е, че пристрастяването е неизбежно. Смятам, че ще ми е много трудно да спра да приемам хапчетата. Вероятно след три месеца ще ми стане още по-трудно. Истината е, че ако не намеря начин да спра, ще съм на лекарства завинаги, което ще означава край на кариерата ми. Така че, Смоуки, приятелко, тревожиш се с пълно право и не си сама в това начинание. Позволявам ти да ме питаш за това веднъж месечно и обещавам да ти давам честен отговор, за да можеш да вземеш правилното решение. През останалото време не искам да го обсъждаме, става ли?

— Господи, Кали. Правиш ли всичко, което лекарите ти казват?

— Разбира се. — Звучи изморена. — Постоянно ходя на физиотерапия. Искам да се справя, Смоуки. Имам само пет неща в живота си: работата, приятелите, дъщеря ми, внукът ми и честите ми, много задоволителни сексуални контакти. Това ми е достатъчно. Ако изгубя работата си… — поклаща глава —… това ще остави огромна дупка в крехката ми душа. Стига толкова разговори за мен.

Поглеждам я, въздишам.

— Добре.

Засега я оставям на мира, но си отбелязвам, че положението е много сериозно. Не бива да оставям нещата така. Трябва да съобщя за състоянието й и да я сложа на бюро, но няма да го направя и Кали знае това. Тя е безмилостна към себе си. Ако усети, че се превръща в тежест, няма да има нужда аз да я отстранявам. Ще го стори сама.

Разбира се, ако отида в Куантико, краят на професионалната кариера на Кали няма да е мой проблем…

Бари завива вляво по една от онези тихи квартални улици. Следвам го една пресечка, след което завиваме вляво на един знак стоп и веднага вдясно, за да влезем в паркинга на една жилищна сграда.

— Разбирам какво имаше предвид за това място — отбелязва Кали, докато гледа през предното стъкло.

Пред нас е стар жилищен комплекс, построен вероятно през седемдесетте, който представлява двуетажна сграда с двор и около четиридесет апартамента. Вратите и прозорците са от кафяво дърво, а мазилката е мръсна и напукана. Асфалтът на паркинга също не е от най-добрите, а местата за паркиране не са очертани. До сградата има два сини контейнера за боклук. Претъпкани са.

Излизаме от колата и отиваме при Бари.

— Приятно местенце, нали? — пита той и посочва наоколо.

— Виждала съм и по-големи дупки — отвръщам аз, — но не бих искала да живея тук.

— Е, поне дворът е хубав. Кой апартамент търсим?

— Двадесети.

— Това е на втория етаж. Да вървим.

Бари е прав, дворът е хубав. Не е кой знае какво, но е по-приятен от сградата. Поне дърветата и тревата са добре поддържани. Всички врати на апартаментите гледат към него — два етажа, които образуват голям квадрат. Градът може да се чуе тук, но има известна степен на изолация. Вероятно мястото е било замислено като оазис за усамотение, но е разположено на прекалено малко и затворено пространство и сега създава впечатление за капан, за клетка, за фургони, обградени от прииждащата и неизбежна обсада на града.

— Двадесети апартамент се намира в горния ляв ъгъл — обяснява Бари.

— Води ни — казвам му аз.

Вадим оръжията си и тръгваме по стълбите. Повечето прозорци са осветени. Всички завеси са спуснати. Това е единственият начин да се запази личното пространство. Стигаме до втория етаж. Двадесети апартамент е две врати вдясно от нас.

Бари се притиска до стената и се придвижва бързо към него. Следваме го. Пресяга се със свободната си ръка и чука силно. Като истинско ченге.

— Лосанджелиска полиция. Отворете вратата, моля.

Тишина.

В интерес на истината тя е навсякъде. До този момент се чуваха телевизори и радиа. Сега всичко е замлъкнало. Усещам как другите обитатели на сградата се ослушват. Обикалят в своите фургони.

Бари чука отново, този път по-силно.

— Отворете, моля. От полицията сме. Ако не го сторите, ще бъдем принудени да разбием вратата.

Изчакваме.

Отново няма никакъв отговор.

— Телефонното обаждане ни осигури основателна причина — свива рамене Бари. — Да проверим дали е отключено. Ако не е, ще се наложи да събудим управителя.

— Давай — насърчавам го аз.

Той се пресяга и хваща дръжката. Тя се завърта в ръката му. Поглежда ни.

— Готови ли сте?

Кимаме.

Бари отваря широко вратата и се премества от дясната й страна. Хваща пистолета с две ръце. Заемам мястото отляво и правя същото.

Озоваваме се в дневна, залепена за кухня. Килимът е стар, мръсен и грозно кафяв. До стената в малкото помещение е разположен черен кожен диван, срещу който се намира евтин 30-инчов телевизор. Той е включен, но звукът му е намален. Чува се едва реклама за някаква бизнес възможност.

— Има ли някого? — провиква се Бари.

Не получава отговор.

Пред дивана има евтина и очукана дървена маса. Върху нея са пръснати няколко порно списания и нещо, което прилича на бурканче вазелин. В дясната й страна има пепелник, който е претъпкан с фасове.

— Тук мирише на крака и задници — измърморва Бари.

Разглежда апартамента, оръжието му е готово за действие.

Следвам го. Кали е зад мен. Не виждаме нищо друго в кухнята освен претъпканата с мръсни чинии керамична мивка. Чува се бръмченето на стар хладилник.

— Спалните са в задната част — съобщава Бари.

Разстоянието до тях е много малко, дели ги един къс коридор. От дясната ни страна има баня. Плочките и ваната в нея са бели. Тя е малка и мръсна и мирише на урина. Няма нищо интересно около мивката. Огледалото е мръсно и на петна.

Спалните са разположени една до друга. Вратата на тази отдясно е отворена и вътре виждам нещо подобно на домашен офис — старо метално бюро с компютър, деветнадесетинчов плосък монитор и няколко рафта, направени от циментови тухли и дъски. Рафтовете са почти празни, на тях има няколко книги с меки корици и видеокасети с порно. Върху един от тях има бонг, четвърт от него пълна с мръсна вода.

Това място е странно и тъжно. Единствените ценни вещи са диванът, телевизорът и компютърът. Всичко останало е евтино, старо и износено и направо крещи за упадък.

— Надушвам нещо — измърморва Бари и кима към вратата на другата спалня, която е затворена.

Приближавам се и също усещам миризмата, която е като пениси в устата ми.

— Ще я отворя — съобщава детективът.

— Давай — отвръщам и стискам още по-силно оръжието си. Сърцето ми бие като лудо. Спътниците ми изглеждат напрегнати. Вероятно и аз изглеждам такава.

Бари хваща дръжката, колебае се за миг, но в следващия момент я отваря широко и вдига бързо пистолета си.

Миризмата на кръв бърза да ни посрещне, подсилена от вонята на пот, фекалии и урина. Виждам думите, които са ни били обещани, изписани на стената над леглото.

Това място = правосъдие!

Те са горди и дръзки, почти радостни.

Под думите има нещо, което някога е било мъж. До мъжа лежи момиче, чиято кожа има неестествен алабастров цвят.

Всички сваляме оръжията си. Заплахата е била тук, но вече си е отишла.

Тази спалня е продължение на мотива на апартамента: тя е малка и тъжна. На пода в ъгъла са захвърлени мръсни дрехи. Леглото е двойно, състои се от матрак и метална рамка. Няма нито лицева, нито долна дъска. Няма скрин.

На леглото лежи гол мъж, чиито вътрешности са извадени. Той е от испански произход. Дребен е, около метър и седемдесет, а също и кльощав, много кльощав. Вероятно той е пушачът. Черната му коса е посребрена на места, което ме навежда на мисълта, че е между петдесет и петдесет и пет години.

Момичето е бяло и изглежда между тринадесет и седемнадесет години. Сравнително красива е, с мръсноруса коса. Гърдите й са малки и наперени. На раменете си има лунички. Слабините й са избръснати. Освен разреза на гърлото няма други наранявания. Забелязвам, че очите й, също като тези на Лоръл Кингсли, са затворени. Не прилича на роднина на мъжа, затова се питам каква е причината за присъствието й тук, на това тъжно място, с този възрастен мъж и неговите порно списания и вазелин.

Чудя се и за очевидното сходство между това местопрестъпление и онова в дома на Кингсли: децата са недокоснати, а възрастните са изкормени.

Убива децата, но не ги изкормва. Защо?

— Помещението е прекалено малко — отбелязва Кали. — Не препоръчвам да влизаме преди криминолозите.

— Разбрано — съгласява се Бари и прибира пистолета си. — Определено е нашият човек, Смоуки. Какво мислиш?

— Несъмнено.

Лицето на мъжа е застинало във вик, вероятно в писък. Това на момичето е спокойно, пасивно, то е по-зловещо и по-депресиращо.

— Смоуки, официално заявявам, че съм претоварен и ви моля за помощ.

Насилвам се да се извърна от прекалено безличното лице на мъртвото момиче.

— Знаеш какво означава това — обръщам се към Кали.

Тя въздиша, като издува бузи.

— Ще събудя Джийн и веднага се заемаме тук.

Джийн Сайкс е шефът на криминолозите на лосанджелиското ФБР. Двамата с Кали са работили заедно в миналото. Сега отново ще обединят сили. Сигурна съм, че ще открият всичко, което може да бъде открито на това местопрестъпление.

— Чакай малко — спирам я, когато ми хрумва нещо. — Колко време смяташ, че е минало между случилото се тук и убийствата на Кингсли?

— Предвид състоянието на телата, бих предположила, че това престъпление е било извършено преди ден — отвръща Кали.

— Значи първо е вилнял тук, а веднага след това се е заел със семейство Кингсли. Странно.

— Защо? — пита Бари.

— Ритуалните серийни убийства следват някакъв цикъл. Убийството е връхната точка на този цикъл. Депресията следва акта. Не говорим просто да си в лошо настроение, а за дълбока, омаломощаваща депресия. Въпреки това нашият извършител е убил тези хора, събудил се е на следващия ден и е продължил със семейство Кингсли. Не е невъзможно, но е необичайно.

— Този случай направо смърди — отбелязва Бари.

Докато Кали се опитва да се свърже с Джийн, Алън ми се обажда.

— Приключих тук. При вас всичко наред ли е? — пита той.

— Зависи от разбирането ти за „наред“. — Запознавам го с второто местопрестъпление.

— Направил ни е голямата услуга.

Тази така наречена „голяма услуга“ е нашият начин да кажем, че извършителят ни е осигурил второ местопрестъпление, без да се надяваме за такова. Много често първото просто не ни осигурява достатъчно улики, които да ни отведат до него. В тези случаи единственото, което можем да направим, е да чакаме да удари отново и да се надяваме, че втория път ще е малко по-невнимателен. Или третия. Или четвъртия. Това е обезсърчаващо и ни кара да се чувстваме виновни. „Голямата услуга“ звучи саркастично, но не е. Извършителят ни е предоставил второ местопрестъпление и ние не се чувстваме виновни, защото се е случило, преди да поемем да работим по случая. Всичко, което се случи от този момент насетне, се пише на нас.

— Да. Какво разбра?

— Нищо. Никой не е забелязал нищо необичайно. Нито странни превозни средства, нито странни хора. Но това е един от онези квартали. Средата на средата.

Алън има предвид едно изследване, което ми изпрати наскоро. В него се разглеждаше прилагането на социологията по време на разследване. Описваше се как промяната в технологиите, нарастващата престъпност и икономическите фактори правеха работата ни много по-трудна.

Преди кварталите създаваха свое общество. Хората познаваха съседите си. Резултатът беше, че се установяваше един по-наблюдателен кръг и среда, в която всеки външен би изпъкнал.

Само че с течение на времето нещата се бяха променили. Жените тръгнаха на работа. Достъпът до информация относно престъпленията и престъпниците стана обществено достояние благодарение на телевизията. Хората започнаха да осъзнават, че съседът им може да е насилник на деца, куотърбекът да изнасилва момичетата, с които излиза, и като цяло започнаха да се затварят във фургоните си.

В наши дни, гласеше изследването, при повечето средностатистически съседи — „средата на средата“ — липсваше това старо чувство за общност. По-голямата част от хората знаеха имената на съседите, които живееха най-близо до тях, но нищо повече.

По-бедните квартали бяха по-задружни. Богатите квартали обръщаха сериозно внимание на сигурността и наблюдението. Изследването заключаваше, че най-доброто място за работа на един престъпник е „средата на средата“, където всеки дом е остров и където едно престъпление е по-вероятно да бъде разрешено чрез криминология, отколкото благодарение на свидетели.

— Въпреки това — продължава Алън — през три врати е имало рожден ден с доста деца и родители наоколо.

— Това ни подсказва, че не се е отличавал, — Обмислям това. — Вероятно е носил някаква униформа.

— Не мисля. Разпитах, но никой не помни да е виждал служител на някоя от газоелектро-или телефонните компании. Пък и не мисля, че това ще е най-умният ход през уикенда.

— Така ще изпъкне, а няма да се слее.

— Точно.

— Прекалено е дързък, Алън. Сторил го е през деня, когато всички са си у дома. Защо?

— Смяташ, че това означава нещо, така ли?

— Сигурна съм. Не поемаш подобен риск без някаква причина. Нашият човек обича съобщенията и определено ни е оставил такова, като е извършил престъплението по това време.

— Какво е то?

Въздишам.

— Все още не знам.

— Ще го разгадаеш. Какъв е планът?

— Бари поиска помощта ни, така че сме вътре, но сега се прибирай у дома. Ще започнем от утре.

— Сигурна ли си?

— Да. Аз смятам да направя същото. Разполагам с прекалено много информация, а нямам достатъчно отговори. Имам нужда от пространство, за да помисля, а криминолозите от време, за да работят.

— Обади ми се утре.

Излизам от апартамента. Бари ме чака отвън, облегнал се е на парапета. Небето е чисто тази вечер, на него има повече звезди от обикновено. Красотата обаче ми убягва.

Каква е тази миризма? О, да, от мен е. Мириша на смърт.

— Изясни ли ти се нещо? — пита Бари.

— Нямам отговори, само още въпроси.

— Например?

— Връзките. Как са свързани семейство Кингсли с двата трупа тук? Защо не изкормва децата? Защо затваря очите само на жените? Защо е оставил Сара жива и каква е нейната връзка с това местопрестъпление? Има ли такава? — Вдигам ръце раздразнена.

— Аха. Как искаш да процедираме?

— Кали, Джийн и компания ще се заемат с местопрестъплението тук. Симънс е в къщата на Кингсли. Утре ще разпитаме Сара, а и разполагаме с дневника й. — Млъквам и поглеждам Бари в очите. — Прибирам се у дома.

Той повдига вежда изненадан.

— Наистина?

— Да. Вие ми се свят, успях да спася една тийнейджърка да не си пръсне мозъка и видях пет трупа досега. Главата ми е пълна с информация за извършителя ни, която е доста противоречива. Нуждая се от душ и кафе и тогава ще продължа да мисля върху случая.

Бари вдига ръце, сякаш ми казва не стреляй.

— Идвам с мир.

Усмихвам се против волята си. Детективът е почти толкова добър в тези неща, колкото Кали. Почти.

— Съжалявам. Ще ми направиш ли една последна услуга за тази вечер?

— Разбира се.

— Разбери кои са. Мъжът и момичето. Може би тази информация ще ми помогне да си обясня някои неща.

— Няма проблем. Ще ти се обадя на мобилния. Ще извикам няколко униформени да помагат с каквото е необходимо.

— Благодаря ти.

Кали излиза от апартамента.

— Джийн и екипът му са на път — сънени и сърдити.

Разказвам й за онова, което сме говорили с Бари.

— Ваканцията свърши, така ли?

— Отдавна.

13

КОЛКО МОЖЕ ДА СЕ ПРЕЖИВЕЕ ЗА ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ДЕН?

У дома съм, сама. Бони ще прекара нощта при Елейна и Алън. Щеше да е егоистично от моя страна, ако я бях събудила само за да ми прави компания. Току-що си взех душ, разположила съм се на дивана пред телевизора, който не е пуснат, опънала съм си краката на масата и се взирам в нищото.

Не мога да изгоня деня от главата си.

Това е трик, който се научих да прилагам от началото на кариерата си: да оставям местопрестъпленията зад гърба си, когато се прибера у дома. Как е възможно да бъдат разграничени тези два свята — на мъртвите и живите? Как да им попречим да прелеят един в друг? Това са въпроси, на които всяко ченге или агент трябва да си отговори. Невинаги съм успявала да го сторя, но съм се опитвала. Обикновено започвам, като се насиля да се усмихна. Ако успея да се усмихна, мога да продължа да се усмихвам. Ако продължа да се усмихвам, мога да се засмея. Ако мога да се смея, мога да оставя мъртвите зад гърба си.

Мобилният ми иззвънява. Бари.

— Здрасти.

— Намерих ти информацията за жертвите в апартамента. Не знам как се връзва с всичко останало, но е интересна.

Вземам бележник и химикал от масичката.

— Слушам те.

— Името на мъжа е Хосе Варгас. На петдесет и осем години е и е дошъл от слънчева Аржентина. Не е примерен гражданин. Лежал е за влизане с взлом, нападение, опит за изнасилване и изнасилване на непълнолетна.

— Приятен тип.

— Аха. Бил е заподозрян, но не е осъждан за сводничество, склоняване към проституция, насилване на деца и измъчване на животни.

— Измъчване на животни?

— От сексуално естество.

— О, гадост.

— В края на седемдесетте години е бил заподозрян, че участва в мрежа за трафик на хора, но нищо не е било доказано. Това е всичко, което знам за господин Варгас засега. Няма да липсва на никого.

— Какво ще ми кажеш за момичето?

— Все още нямам нищо за нея. Не намерихме документ за самоличност в апартамента. Има татуировка на лявата ръка с нещо, написано на кирилица.

— На руски?

— Очевидно. Но това не означава, че е рускиня. Още нещо. Има белези на двете си ходила. Същите като онези, които видяхме в къщата на Кингсли. Но нейните са по-нови.

Усещам надигащия се в тялото ми адреналин.

— Това е много важно, Бари. Белезите са ключът.

— Аха. Съгласен съм. Това е всичко, с което разполагам, поне засега. Кали и Сайкс ще поемат оттук. Връщам се в къщата на Кингсли. Ще ти се обадя сутринта.

— Чао.

Отпускам глава назад и се вторачвам в тавана. Покрит е с така наречените акустични пуканки, които бяха модерни по едно време, но сега са много грозни. Двамата с Мат имахме намерение да ги разкараме, но така и не стигнахме до тях.

Белези, мисля си. Белези и деца. Тези две неща са много важни. Защо?

Без свидетел, признание или видео на престъплението ни остава само едно: възможно най-бързо да съберем всички улики, да ги изследваме, да ги подредим и да се опитаме да ги разберем. Разследването не трябва да се разводнява, а да става все по-стегнато и по-стегнато.

Плъзвам се по дивана и сядам на пода пред масичката за кафе. Късам няколко страници от бележника си и ги разполагам хоризонтално.

Време е да организирам мислите си. Трябва да запиша всичко и да го сложа пред очите си, за да мога да виждам връзките по този случай.

В горната част на една от страниците написвам: ИЗВЪРШИТЕЛ.

Започвам да дъвча химикала и да мисля. Записвам:

МЕТОДОЛОГИЯ: ПРЕРЯЗВА ГЪРЛАТА НА ЖЕРТВИТЕ СИ. ТОВА Е ИНТИМЕН АКТ. ИЗЦЕЖДА КРЪВТА ИМ, КРЪВТА Е ВАЖНА ЗА НЕГО, ОПРЕДЕЛЯЩА. ИЗКОРМВА ТЕЛАТА НА ВЪЗРАСТНИТЕ, СЛЕД КАТО НАСТЪПИ СМЪРТТА. ВЕРОЯТНО ПЪРВО ГИ УПОЯВА, ЗА ДА МОЖЕ ДА ГИ КОНТРОЛИРА.

ПОВЕДЕНИЕ: НЕ ИЗКОРМВА ДЕЦАТА, САМО ВЪЗРАСТНИТЕ, ЗАЩО?

ПРОЯВЯВА ПО-МАЛКО ЯРОСТ КЪМ ЖЕНИТЕ, ОТКОЛКОТО КЪМ МЪЖЕТЕ, КОЕТО Е ВИДИМО ОТ ФАКТА, ЧЕ ЗАТВАРЯ ОЧИТЕ ИМ. ИСКА МЪЖЕТЕ ДА ВИДЯТ ВСИЧКО, НО НЕ И ЖЕНИТЕ. ЗАЩО?

ГЕЙ ЛИ Е?

Замислям се над последния въпрос. Все още е прекалено рано и фактите, с които разполагам, са малко, за да стигна до крайно заключение. Но това, че го дава по-леко с жените, е показателно. Ритуалните серийни убийства почти винаги включват някакъв сексуален компонент и полът на жертвите често определя сексуалната ориентация на убиеца. Дамър беше гей и убиваше гейове. Хетеросексуалните мъже убиват жени. И така нататък.

— Убиват онези, които ги разгневяват и разстройват — веднъж отбеляза един инструктор. — Кой друг може да ги разгневи и разстрои повече от обектите на желанията им? Или — продължи той — ако се изразим по-грубо: когато затворят очи, за да мастурбират, какво виждат — мъж или жена? Отговорът на този въпрос ще е полът на техните жертви.

Кимам. Има върху какво да помисля тук. Продължавам с бележките си.

ИЗВЪРШИТЕЛЯТ Е НАПАДНАЛ ПРЕЗ ДЕНЯ. ЗАЩО Е ПОЕЛ ПОДОБЕН РИСК? ИМА ПРИЧИНА ЗА НЕГО.

ИЗВЪРШИТЕЛЯТ Е ОСТАВИЛ САРА ЖИВА.

КОМУНИКИРА СЪС СИЛИТЕ НА РЕДА. ПЛАНИРА.

ИСКА ДА КАЖЕ НЕЩО.

ОСТАВИЛ Е СЪОБЩЕНИЕ В СПАЛНЯТА НА САРА. ТОВА МЯСТО = БОЛКА. ОСТАВИЛ Е СЪОБЩЕНИЕ В АПАРТАМЕНТА НА ВАРГАС: ТОВА МЯСТО = ПРАВОСЪДИЕ.

(Бележка: Защо „болка“ за Сара и „правосъдие“ за Варгас? Това е важно.)

ИЗГЛЕЖДА НЕОРГАНИЗИРАН.

Поглеждам последния ред. Почуквам с химикала по зъбите си. Накрая решавам. Подчертавам първата дума и добавям две нови.

ИЗГЛЕЖДА НЕОРГАНИЗИРАН — НО НЕ Е.

(Теория: Изкормването в този случай не е показателно за загуба на контрол. Всичко е част от общото му съобщение, както и кръвта и нападението му през деня.)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ИЗВЪРШИТЕЛЯТ = ОРГАНИЗИРАН. ЧАСТИТЕ, КОИТО ИЗГЛЕЖДАТ НЕОРГАНИЗИРАНИ, СА ЧАСТ ОТ СЪОБЩЕНИЕТО МУ.

Бръсначът на Окам. Организираният убиец може да изглежда неорганизиран, когато поиска. Обратното не е възможно. Той се придържа към определен сценарий, всичко е предварително планирано, контролирано и изчислено.

Организирано.

ИЗВЕСТНИ ОТЛИЧИТЕЛНИ ЧЕРТИ: ХОДИЛАТА НА КРАКАТА МУ СА В БЕЛЕЗИ. ВЕРОЯТНО В РЕЗУЛТАТ НА МЪЧЕНИЕ (БОЙ С ПРЪЧКА), КОЕТО Е ХАРАКТЕРНО ЗА ЮЖНА АМЕРИКА, СИНГАПУР, МАЛАЙЗИЯ, ФИЛИПИНИТЕ.

(Бележка: Варгас е от Аржентина. Съвпадение?)

О, да, мисля си саркастично. Със сигурност ще да е съвпадение.

(Бележка: неидентифицираната тийнейджърка в леглото на Варгас има същите белези на ходилата. Каква е връзката тук?)

Спомням си още нещо от местопрестъплението в къщата на Кингсли. Връщам се до мястото, на което написах методология, и добавям:

ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА КОЛЕБАНИЕ В РАЗРЕЗИТЕ НА Г-Н И Г-ЖА КИНГСЛИ. РЕЗУЛТАТ ОТ СЕКСУАЛНА ВЪЗБУДА?

Несигурността е признак за новаците, за един ловец, който все още не е улегнал и не е намерил своя ритъм. Това не се връзва с човека, когото виждам в главата си. Не мисля, че се е колебал, мисля, че ръката му е треперила, защото е бил прекалено възбуден, за да я контролира.

ПРЕДПАЗВА ЖЕНИТЕ, КАТО ИМ ЗАТВАРЯ ОЧИТЕ, ВЪПРЕКИ ТОВА ГИ УБИВА И ИЗКОРМВА. УБИВА ДЕЦАТА, НО НЕ ЗАТВАРЯ ОЧИТЕ ИМ И НЕ ГИ ИЗКОРМВА.

Прочитам отново последните редове. И отново. Нещо чука на вратата на съзнанието ми, нещо, което иска да бъде пуснато. Познавам тези чувства и съм наясно, че не трябва да се съпротивлявам.

Има ли градация? Мъжете са по-лоши от жените, а жените са по-лоши от децата.

Чукането спира, когато вратата се отваря широко.

БИЛ Е НАРАНЕН ОТ МЪЖЕ. НЕ Е БИЛ ПРЯКО НАРАНЕН ОТ ЖЕНИ, НО НЕ Е БИЛ ЗАЩИТЕН ОТ ТЯХ. ТОВА МУ СЕ Е СЛУЧИЛО, КОГАТО Е БИЛ ДЕТЕ.

Няма никакви доказателства за тези ми заключения, нищо, което да бъде проверено на микроскоп или в компютър, но знам, че са правилни. Чувствам го. Чувствам него.

Мъжете са обект на страха и яростта му. Оставя очите им отворени, за да виждат всичко, което им се случва. Жените умират и го заслужават, но има лек намек за нежност в затварянето на очите им.

Майка може би? Която не го е защитила от лошия му баща? Ако майката също е била тормозена от бащата, убиецът щеше едновременно да я мрази и да й съчувства.

Децата не са изкормвани, но очите им са оставяни отворени, за да гледат.

Виж какво му причиних, виж какво ни причини светът.

Момичето в апартамента на Варгас е смесица от двете — очите й бяха затворени, но не беше изкормена. Дали това се дължи на възрастта й? Почти жена, но още дете? Объркан ли е бил?

За какво е всичко това? Две местопрестъпления в два поредни дни. Омраза към мъжете, гняв към жените и съпричастие към децата. Това място = болка. Това място = правосъдие…

В главата ми изниква откровение. Премигвам невярващо.

Записвам си.

ТОВА Е ОТМЪЩЕНИЕ. ОТМЪЩЕНИЕ ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНИ НАРАНЯВАНИЯ, А НЕ ЗА ВЪОБРАЖАЕМИ ТАКИВА.

Болка за едни, правосъдие за други. Двете са характерни за отмъщението. Отговаря на жертвите и методологията му.

Мислите ми текат като река, развълнувана съм.

ЗАТОВА Е ОТИШЪЛ В СРЕДАТА НА ДЕНЯ. ПО ТОЗИ НАЧИН ЗАЯВЯВА НА ЖЕРТВИТЕ СИ, НА ОБЕКТИТЕ НА НЕГОВОТО ОТМЪЩЕНИЕ: „НИКЪДЕ НЕ СТЕ В БЕЗОПАСНОСТ. МОГА ДА ВИ ДОНЕСА ПРАВОСЪДИЕ ПОСРЕД БЯЛ ДЕН, ДОРИ В ЕДИН ДОМ, ЗАОБИКОЛЕН ОТ НЕПОЗНАТИ“.

Защото правосъдието е праведност, а праведните са непобедими.

Може да е или да не е гей, но сексуалният компонент не се намира в настоящето, а в миналото. Той отмъщава за тормоз, който почти сигурно е бил сексуален.

Бил е тормозен от мъже.

Нарастващото ми вълнение се пропуква, когато стигам до необяснимото.

Каква е ситуацията със Сара? Защо я е оставил жива и страдаща, а не я е убил? Нещо важно: отмъщението е лично. Каква е връзката на Сара с него?

Признавам, че нямам отговори на тези въпроси. Но останалото ми се струва правилно.

Отмъщение. Това е неговата мотивация, това е причината, която стои зад избора му на жертви и метод за убиване. Сара е просто парче от пъзела, на което все още не съм намерила правилното място.

Мисля още известно време, но засега няма какво повече да добавя към тази страница.

Разгледай жертвите му.

Вземам друг лист и пиша отгоре:

ЖЕРТВА ХОСЕ ВАРГАС:

ПЕТДЕСЕТ И ОСЕМ, ОТ АРЖЕНТИНА.

(Бележка: разбери от колко време е в САЩ и как е влязъл в страната.)

ПОВЕДЕНИЕ: БИВШ ЗАТВОРНИК, РЕДИЦА НАРУШЕНИЯ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ПРЕСТЪПЛЕНИЯ СРЕЩУ ДЕЦА.

Обмислям очевидната връзка. Варгас ли е тормозел извършителя?

ЗАПОДОЗРЯН ЗА ТРАФИК НА ХОРА ПРЕЗ 70-ТЕ.

ПРИЧИНА ЗА СМЪРТТА: ПРЕРЯЗАНО ГЪРЛО. БИЛ Е ИЗКОРМЕН ПОСМЪРТНО.

ВЪПРОС: ВАРГАС СВЪРЗАН ЛИ Е СЪС САРА ИЛИ СЕМЕЙСТВО КИНГСЛИ ПО НЯКАКЪВ НАЧИН? ИЛИ Е СВЪРЗАН САМО С УБИЕЦА?

Липсата на връзка между двете местопрестъпления би ни довела до извода, че убиецът най-накрая е започнал нещо, което е планирал отдавна, и ще удари много бързо.

Направи списък…

ЯВНО ВАРГАС Е ПРОДЪЛЖИЛ ДА ТОРМОЗИ НЕПЪЛНОЛЕТНИ. (НАМЕРЕН С НЕИДЕНТИФИЦИРАНА КОМПАНЬОНКА ОТ ЖЕНСКИ ПОЛ, НЕПЪЛНОЛЕТНА.)

Разглеждам листа и го оставям настрана. Вземам друг и отгоре му пиша:

САРА КИНГСЛИ:

ОСИНОВЕНАТА ДЪЩЕРЯ НА ДИЙН И ЛОРЪЛ КИНГСЛИ (КАКВА Е ИСТИНСКАТА Й ФАМИЛИЯ?)

ШЕСТНАДЕСЕТГОДИШНА.

ОСТАВЕНА ЖИВА ОТ ИЗВЪРШИТЕЛЯ. (ЗАЩО?)

КАЗВА, ЧЕ РОДИТЕЛИТЕ Й СА УБИТИ. (ПОТВЪРДИ) ДОПЪЛНЕНИЕ: КАЗВА, ЧЕ РОДИТЕЛИТЕ Й СА УБИТИ ОТ ТОЗИ ИЗВЪРШИТЕЛ.

ИНТЕРЕСНО: ТВЪРДИ, ЧЕ ИЗВЪРШИТЕЛЯТ Я ПРЕСЛЕДВА ОТ ГОДИНИ.

Отново се вторачвам в тавана. Сара е изключително важна за разследването. Тя е единствената жива свидетелка и твърди, че познава извършителя. Също така представлява съществена аномалия в поведението му: не я е убил. Оставил я е жива като част от плана си за отмъщение.

Ако онова, което казва Сара, е истина, то той се занимава с това от доста дълго време. Не живее в заблуда, способен е да разграничава желанията си и е много, много умен. Това не е никак добре за нас. Убийците, които планират отмъщенията си, са по-трудни за залавяне от сексуалните садисти и ритуалните убийци. Не са достатъчно луди.

Но защо е тази интимност?

Убийците, които отмъщават, са гневни, те не изпитват радост. Те разрушават. Онова, което видях в къщата на Кингсли, беше балансирано. Съобщенията на стената и изкормванията са породени от гняв и съвпадат. Но не и рисуването с кръв. То е сексуален акт. Спомени, на които да мастурбира.

Това е само шум, осъзнавам аз. Ключът се крие в мотива за отмъщението. Другото е аномалия, а човешкото поведение е пълно с такива. Интересно е, но не и нещо изключително.

Връщам се на листа.

САРА ПОИСКА ДА ОТИДА НА МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО В КЪЩАТА НА КИНГСЛИ, СМЯТАЛА Е ДА СЕ СВЪРЖЕ С МЕН ПРЕДИ СЛУЧИЛОТО СЕ. (ЗАЩО С МЕН?)

НАПИСАЛА Е ДНЕВНИК, КОЙТО ТВЪРДИ, ЧЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗПОЛЗВА КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО.

Започвам да оклюмвам. Искам да продължа, но съм на предела на силите си.

Съсредоточи се. Как ще процедираме утре?

ДВАМАТА С БАРИ ЩЕ РАЗПИТАМЕ САРА КИНГСЛИ.

КАЛИ И ДЖИЙН ЩЕ ПРИКЛЮЧАТ С АПАРТАМЕНТА НА ВАРГАС.

ИЗПРАТИ КОПИЕ НА ДНЕВНИКА ДО ВСИЧКИ С НАРЕЖДАНЕ ДА ГО ПРОЧЕТАТ.

ЩЕ СЕ НАЛОЖИ ДА ЧАКАМЕ ДО ПОНЕДЕЛНИК, НО СЕ НУЖДАЕМ ОТ ПО-ЗАДЪЛБОЧЕНО ПРОУЧВАНЕ ЗА САРА И ДРУГИТЕ ЖЕРТВИ. НАМЕРИ ВРЪЗКИТЕ!

Чета онова, което съм написала, и кимам доволна. Все още имаме да извървим дълъг път, но вече мога да го видя. Започнах да го усещам, а това не е никак добре за него. Изпълнена съм от задоволство.

Минал е по-малко от ден, а вече знам защо правиш всичко това.

Оставям химикала и се отпускам.

Господи, колко съм изморена. Не само физически.

Мобилният ми иззвънява. Поглеждам дисплея. Томи. Нещо в мен малко се събужда.

Томи Агилера е нещо повече от приятел, но по-малко от съпруг. Не е просто любовник, но не и някой, от когото имам нужда всяка нощ. Казано с две думи, Томи е възможност.

Той е бивш агент на тайните служби, който в момента работи като частен охранител. Запознахме се, докато още беше в службите. Разследвах сенаторски син, който си падаше по изнасилванията и убийствата. Томи беше назначен да защитава сенатора, който беше против абортите и евтаназията и получаваше тонове смъртни заплахи. В последвалите събития беше принуден да застреля Детето на татко. Показанията ми го спасиха от политическа буря, която щеше да сложи край на кариерата му.

Тогава ми беше казал да го потърся, ако имам нужда от нещо. Обадих му се преди шест месеца и после се случи нещо интересно: целунах го и той ми отвърна. Нещата се развиха още по-добре, когато ме съблече и силно ме пожела въпреки белезите ми и всичко останало. Това ми помогна да се изцеря. Мат беше любовта на живота ми. Той беше моята сродна душа. Той беше незаменим. Но се нуждаех от мъж, който да ми каже, че съм красива, и да го докаже с пот, а не с думи. Томи направи това с удоволствие.

Спим заедно три-четири пъти на месец. Аз съм заета, той е зает, но това ни устройва. Перфектната уговорка, засега.

Вдигам телефона.

— Здрасти, Томи.

— Здрасти. Исках да те чуя. Надявам се да не е прекалено късно?

Томи придава ново значение на думата „лаконичен“. Не че се притеснява да разговаря с хората или му липсва речник. Просто е такъв. Предпочита да слуша.

— Не. В интерес на истината тъкмо се прибрах. Бях на местопрестъпление.

— Мислех, че си в отпуска, за да разчистиш къщата.

Томи знаеше какво ще правя тази седмица и беше наясно, че трябва да стои настрана. Способността му да разбира подобни неща само подсказваше за дълбочината на стоицизма му.

— Бях, но имаше едно момиче на местопрестъплението. Беше опряло пистолет в главата си и искаше да отида. Не можех да откажа.

— Всичко наред ли е?

— Не беше красива гледка, но момичето е живо.

— Хубаво. — Настава дълго мълчание. — Знаех какво ще правиш днес. Нямах намерение да досаждам, просто исках да разбера как си.

Да — казвам си, — как съм?

Въздишам.

— Чувствам се ужасно. Можеш ли да дойдеш?

— На път съм.

Томи затваря.

Действия, не думи, такъв е той.

Томи чука на вратата и му отварям да влезе. Той ме оглежда и ме води до дивана без излишни приказки. Сядаме и ме обгръща с ръце. Въздишам и се отпускам в прегръдката му.

При Томи няма галене на косата и успокоителни думи. Вместо това получавам сила и увереност, сякаш ми казва: „Ще направя всичко, от което имаш нужда, дори да е само това“.

Главата ми е отпусната на гърдите му, а усещането е сякаш съм се облегнала на скала, покрита с кадифе. Томи е едновременно грубоват и красив чернокос латино, със стегнато мускулесто тяло като на танцьор и груби ръце на убиец. Той е мъжката версия на Кали. Жените са привлечени от него като леминги от стръмна скала, готови да скочат в тези черни и смели очи. Томи не е фотомодел — има огромен белег на лявото слепоочие, който само го прави по-привлекателен, — но е красив до мозъка на костите си.

Избутва ме нежно.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Правя го. Разказвам му за сутринта, следобеда, Сара, изкормените трупове на Дийн и Лоръл Кингсли, пълната с кръв вана и убийствата на Варгас и все още неизвестната му компаньонка.

— Неприятно — отвръща Томи.

— Да. Такова е.

Той кима към листовете на масичката за кафе.

— По случая ли са?

— Аха.

— Имаш ли нещо против да погледна?

— Давай.

Томи взема и разглежда всяка страница. Накрая ги оставя на масата и поклаща глава.

— Звучи ми сложно — отбелязва той.

— Винаги е така в началото. — Поглеждам го и му се усмихвам. — Благодаря ти, че дойде. Чувствам се по-добре. Мъничко.

— Няма проблем. — Томи се оглежда наоколо. — Та… къде е Бони?

— Ще спи при Алън и Елейна.

— Хммм.

Поглеждам го и виждам леката усмивка на лицето му. Ухилвам се насреща му и го удрям в гърдите.

— Я стига! Казах ти, че се чувствам малко по-добре и ти веднага започна да си ме представяш без дрехи!

Още една лека усмивка.

— Всъщност винаги си те представям без дрехи — отвръща Томи.

Това са шеги и закачки, но когато го поглеждам, осъзнавам, че вътрешно в него се случват много повече неща, отколкото се виждат на повърхността. Томи обича да слуша, и то не само онова, което се говори. Той слуша с очите и ума си, слуша ме много внимателно. Предлага ми секс, защото ме е слушал внимателно и знае, че се нуждая от контакт, утеха, странично занимание.

Килвам глава на една страна, Томи килва своята и устните ни се срещат. Отчаянието ми е като електричество за този контакт, нуждата направо струи от мен, тя е емоционална, физическа, психическа. Хващам го за главата и вкарвам език в устата му. Вкусвам Томи и аромат на бира.

Качвам се отгоре му и го яхвам. Той вкарва ръка под ризата и сутиена ми. Мазолестите му пръсти карат зърната ми да настръхват от удоволствие. Изстенвам и го усещам как се втвърдява.

Една от причините винаги да съм била голяма почитателка на секса е, че при него могат да се смесват първично с нежност, човек може да си позволи да се развихри, да пусне животинското в себе си… и накрая всичко да е наред. Ако вече се чувствате мръсни, буйни и малко диви, както мен сега, сексът може да ви бъде от голяма полза.

Отдръпвам лицето си от това на Томи, но продължавам да държа главата му в ръце. Пръстите му продължават да си играят със зърната ми, а членът му да тупти. Очите му са замъглени от сласт.

— Чукай ме точно тук — нареждам му с дрезгав глас. — Разкъсай ми дрехите, просни ме на дивана и ме чукай.

Томи застива за момент, пръстите му спират работата си, а очите му търсят моите. Явно открива разрешението, което търси в тях.

Той ме откъсва от себе си и ме кара да седна, след което сграбчва ризата ми и я вдига с едно грубо движение. Тя се предава и е захвърлена настрани. Томи не се бави, пресяга се зад гърба ми, разкопчава сутиена и го маха от раменете ми.

Спира за момент, оглежда гърдите ми, бута ме, за да легна по гръб, а ръцете му грабят и стискат грубо, но не ми причиняват болка, а напротив, карат ме да извия глава и да изстена. Устата му се заема с всяка от тях, смуче и ближе достатъчно дълго, за да го пожелая силно, преди да се отдръпне.

Томи се заема с копчето на дънките ми, сваля ципа им и ги смъква надолу по бедрата ми, като повлича и бикините ми с тях. Озовавам се с разкрачени крака, напълно гола и влажна, същинската прелъстителка Йезавел^[6].

Устата му се намества между краката ми и аз веднага свършвам, изревавам, а по стомаха и бедрата ми се надигат експлозии. Времето става като гума, а светът потъва в мъгла. Безсрамно се къпя в това удоволствие, аз съм Ева, която е откъснала забранения плод.

Устата му се отлепя от мен и Томи става. Гледам го опиянена как се съблича. Когато пенисът му се поклаща пред мен, изръмжавам, същинската възбудена Йезавел. Пресягам се към него, докато си слага кондом. Той ме хваща за китките, придърпва ме към себе си, обгръща талията ми, вдига ме във въздуха, отвежда ме до подлакътника на дивана и ме поставя там по корем, с ръце във възглавниците и задник във въздуха.

Усещам го как се разполага зад мен и прониква, едната му ръка е на хълбока ми, а другата на рамото. Започва да се движи и да задоволява молбата ми.

Сексът е животински, първичен. Точно от това имам нужда — от неустоима сила, от помитаща вълна, от нещо, което да ме залее, удави и да отнесе труповете със себе си.

Отдавам му се изцяло и се възползвам от онова, което ми предлага — блажен край. Получавам повече от един оргазъм, а Томи се е запътил към своя. Когато наближава, тялото му се напряга, пръстите му се забиват силно в мен, но не оставят следи, само ме нараняват леко, за кратко и ми доставят сладка болка.

Всичко приключва, отпускаме се на дивана и се свиваме един в друг изтощени, доволни и малко замаяни.

Томи се обръща към мен.

— Уха — казва той.

— Уха и от мен — усмихвам му се и го поглеждам в очите. — Благодаря ти, Томи.

— Можеш да разчиташ на мен по всяко време. — Виждам онази лека усмивка да се появява отново на устните му. — И наистина имам предвид по всяко време.

Ухилвам се и го целувам по бузата.

Вече не съм толкова разтърсена от видяното през деня. Все още чувам мъртвите да шепнат, но съм се отдалечила на разстояние от тях.

Томи се откъсва от мен и отива в кухнята. Наслаждавам се на задника му, докато върви към нея, и на предника му, когато се връща. Взел е бира за себе си и бутилка вода за мен. Сяда на дивана и отново се сгушваме.

Отпивам глътка вода. Помирисвам въздуха.

— Мирише на секс.

— На какво мирише сексът?

— На… — накланям глава на една страна и се усмихвам —… пот и чист член.

Томи отпива от бирата си.

— Цветиста и начетена едновременно. — Целува задната част на врата ми. — Секси.

— Да не би да си признаваш, че ме обичаш заради интелекта ми?

— Не. Обичам те заради задницата ти. Харесвам те заради интелекта ти.

— Задник.

— Какво?

— Каза „задница“. Прозвуча като четиригодишно. Казва се „задник“.

— Не мога.

Обръщам се към него и повдигам вежда.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Потърсвам очите му и осъзнавам, че наистина не се шегува. Сгушвам се отново в него. Кикотя се.

— Голям бойскаут си бил, Томи. Нямах представа.

— Орлов бойскаут.

Не мога да се сдържа и избухвам в смях. Движението, което смехът ми предизвиква, се превръща в нещо друго и Томи определено ми показва, че може да се разчита на него по всяко време.

Час по-късно лежим голи на килима, а краката ни са вдигнати на масичката за кафе.

— Мисля, че се наситих за тази вечер — казва Томи. Звучи доволен.

— Всеки лош ден си има и добрите страни.

— Като се заговорихме за това — продължава той, — ми дойдоха една-две идеи на ума.

Обръщам се на една страна, за да го виждам по-добре.

— Какви са те?

— Когато ми описа местопрестъплението и телата, които са били обезкървени във ваната… Знаеш, че за да се случи това, е трябвало още да са живи, нали?

— Аха.

Кръвта не циркулира, когато си мъртъв. Сърцето спира.

— Трябвало е да ги усмири по някакъв начин. Спомена наркотиците като една от възможностите. Мисля, че си права. Обзалагам се, че е използвал някакъв мускулен релаксант. За да са в съзнание за онова, което се случва. За да е по-вълнуващо за него. — Томи свива рамене. — Просто идея.

Прокарвам пръст през къдравите косми на гърдите му. Не прилича на мечка, но има достатъчно, за да напълни окото и ръката.

Смятам, че Томи е прав. Запознах го с основното от случилото се през деня, но дори от него той успя да усети извършителя, глада му и начина, по който гладува. Сетих се за наркотиците, но не и в частност за мускулен релаксант… струва си да се обмисли.

Кога се сети за това, Томи? Преди да правим секс или след това? По време?

Отново съм готова и за момент се питам как е възможно. Повечето от хората, с които се срещнах днес, бяха трупове. Аз не съм. Сексът е начин да се почувствам жива.

Прокарвам ръка надолу и се хващам за нещо.

— Ще проверя идеите ти утре — обещавам аз. — Сега искам да се заровиш надълбоко, да повикаш на помощ наученото в тайните служби и да си свършиш работата.

Томи ощипва зърното на едната ми гърда, оставя бирата и в следващия час даваме всичко от себе си, за да докажем, че сме живи.

Изморена. Изтощена. Щастлива.

— Хрумна ми още нещо — казва Томи и нарушава приятната тишина.

— Определено доста мислиш, докато правим секс.

— Най-добре мисля, когато съм гол.

— Е?

— Зад болката и правосъдието се крие някаква мотивация.

— Да, знам.

Томи повдига вежда.

— Наистина?

— Най-старата от всички — отговарям аз. — Отмъщението.

— Смятах, че ще те впечатля с това си предположение.

Целувам го по бузата.

— Не унивай. Кога точно намери време да помислиш върху всичко това?

Томи ми се ухилва насреща ми.

— Оргазмите прочистват мозъка.

— Какво се опитваш да ми кажеш, че докато си свършвал, си свършил и това?

Завърта очи.

Определено сега се чувствам по-добре. Много по-добре. Чувствах се зле, обадих му се и той дойде. Правихме секс, говорихме за работа и…

През мен преминава електричество, когато една нова мисъл изниква в главата ми.

О, Боже, да не би да сме двойка?

Тази идея е едновременно странна и чужда, но и успокояваща и добре позната. Едно от предимствата на това да си омъжена от дълго време е, че започваш да се чувстваш спокойна и да плуваш в познати води; винаги има някой до теб, на когото да разчиташ. Ако всички останали те разочароват, предадат или умрат, винаги ще имаш този човек до себе си. Никога няма да си сама. Ако го изгубиш, губиш и част от себе си. Празното място на леглото те тормози като сърбеж на ампутиран крайник.

Прекосихме ли тази линия? Онази, която води от „несериозна връзка“ до „двойка“?

— Какво? — пита Томи.

— Просто… — поклащам глава. — Просто си мисля за нас. Няма значение.

— Не го прави.

— Кое?

— Да си мислиш нещо, а да казваш, че е нищо. Не е нужно да ми го споделяш, но не казвай, че е нищо.

Търся очите му. Не намирам гняв в тях, а само честност и загриженост.

— Съжалявам. Просто се чудех… — Преглъщам. Защо ми е толкова трудно да говоря за това? — Томи… ние двойка ли сме?

Той ми се усмихва.

— Това ли е? Разбира се, че сме.

— О.

— Виж, Смоуки, не казвам, че ни е време да заживеем заедно или да се оженим. Но сме един с друг. Поне така ги виждам аз нещата.

— О. Уха.

Томи поклаща развеселен глава.

— Била си омъжена дълго време. Свикнала си „заедно“ да означава любов и брак. Аз не те обичам.

Нещо в стомаха ми се преобръща и ме кара да се чувствам ужасно.

— Ти… не ме обичаш?

Томи се пресяга и ме погалва по бузата.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така. Имам предвид, че никога няма да ти го кажа, ако не го чувствам, а още не съм готов. Но съм сигурен, че ще настъпи момент, в който ще бъда. Ако продължим да сме заедно по начина, по който сме сега. Просто ще се събудя една сутрин и ще те обичам. Това е пътят, по който сме тръгнали. Заедно.

Стомахът ми отново се разбунтува, но този път чувството не е неприятно.

— Наистина?

— Честна скаутска. — Томи ми намига. — Как се чувстваш ти относно това?

Притискам се към него.

— Харесва ми — изричам думите и осъзнавам, че са истина.

Наистина ми харесва. Още повече че не изпитвам вина. Не се чувствам виновна от духа на Мат.

Ами Куантико? Ще го накараш да се влюби в теб и ще го оставиш на сухо ли?

Томи е още един от факторите, върху които трябва да помисля — отговарям си инатливо. — Така ще мога да избирам. А вариантите са само хубави.

Макар че не е толкова просто и го осъзнавам. Мога да нараня Томи с решението си. Колкото и просто да звучи „ново начало“, то никак няма да опрости живота ми. Знам, че Алън, Кали и Елейна ще ме подкрепят. Ще тъгуват за мен, но от прекалено дълго време сме заедно, така че няма да се откъснем един от друг.

Възможно е да се поддържа връзка с приятели и семейство от голямо разстояние. Невъзможно е обаче с мъжа, който те обича.

Не забравяй за нямата си, осиновена дъщеря, за приятелката ти, която взема хапчета като бонбони, и какво ли още не! Не забравяй за къщата, която още не си разчистила, за приятелката, която току-що се пребори с рака, и за гробовете на Мат и Алекса, които са тук, а не във Вирджиния. Кой ще им носи цветя?

— Знаеш ли какво искам? — прошепвам, за да прогоня призраците засега.

Томи поклаща глава.

— Искам да ме отведеш горе и да ми помогнеш да заспя.

Той ме взема в ръце и ме отнася горе. Минаваме покрай стаята на Алекса, но не мисля за нея, лягаме в леглото ми, той ме е прегърнал, тук е и аз мога да се отнеса, докато ме пази, моят бранител от мъртвите.

14

— ГОВОРИХ С БОЛНИЦАТА ТАЗИ СУТРИН — казва ми Бари, когато се срещаме на паркинга. — Казаха, че момичето е в шок, че има синини на китките и глезените, но иначе е физически здрава.

— Е, и това е нещо.

Запознавам Бари с мислите си от предишната вечер, включително с теорията ми за отмъщението като мотив.

— Интересно — отвръща той. — Онова, което не се връзва, е Сара. Ако изключим нея и семейство Кингсли, всичко има смисъл. Варгас си пада по деца, и то от доста дълго време. Може би му е харесвало да ги измъчва, да ги бие по ходилата. Едно от тях пораства, идва и го убива. Това дори обяснява защо се е отнесъл по-леко с момичето. Затворил е очите й. Не я е изкормил.

— Да.

— Но остават Сара и семейство Кингсли? Не ми е ясно каква е тяхната роля. — Бари свива рамене. — Въпреки това отмъщението като мотив ми харесва.

— Вероятно Сара може да хвърли повече светлина върху нещата.

— Чакай малко — казва детективът нервно, когато стигаме до входа. — Имам нужда от цигара, преди да влезем.

Усмихвам му се.

— И ти ли не харесваш болниците?

Бари свива рамене и си пали цигара.

— Последния път, в който бях в такава, гледах как баща ми умира. Какво да им харесвам?

Погледът му е замъглен. Забелязвам, че е със същите дрехи, с които беше снощи.

— Прибирал ли си се у вас? — питам го.

Бари си дърпа няколко пъти от цигарата и поклаща глава.

— Не. Симънс приключи чак около седем сутринта. Трябваше да се обадя на няколко софтуерни експерти. Все още са там.

— Защо?

— Момчето… Майкъл? Компютърът му има някаква супер сериозна защитна програма. Запознаха ме е техническия термин, но ми изскочи от главата. Ако въведем грешната парола, ще изтрие целия харддиск. Поне това успях да разбера.

Хей, защо не пробваш с 1затеб2замен. Нищо не се знае!

Опитвам се да потисна желанието си да му разкрия мислите си.

— Интересно.

— Става още по-хубаво. Казват, че е специална разработка, много напреднала и — слушай внимателно — не смятат, че момчето я е сложило на компютъра.

— Защо?

— Прекалено е сложна. Осигурявала някакво сериозно ниво на криптиране. Не ги разбирам тези работи.

— Значи може да е инсталирана от извършителя.

— Така мисля и аз.

— Има логика. Иска да ни каже нещо с това. Затова са съобщенията по стените на двете местопрестъпления и затова ми се обади, за да ми съобщи за Варгас. Иска да ни каже нещо, но го прави по своя начин.

— Харесва ми, когато вземат да се правят на големи умници. Направо сами гледат да се прецакат.

— Намерихте ли нещо друго?

— Отпечатъците от крака и компютъра. Нямаме пръстови отпечатъци, косми или влакна. Отпечатъците от крака обаче са добри. Пипнем ли го, веднага ще го заковем. Както вече казах — ще го прецакаме. Пратихме телата на съдебния лекар и чакаме да видим какво ще излезе от тях. Чувала ли си се с Кали?

— Все още не съм. Ще й се обадя, когато приключим тук.

— Може би е постъпил глупаво. — Бари отново всмуква дълбоко от цигарата си. — Що се отнася до момичето. Все още не разполагам с кой знае какво, но знам, че е живяла със семейство Кингсли малко повече от година и истинското й име е Сара Лангстром.

Сара Лангстром — претеглям името й в главата си.

— Проверих дали има досие — продължава детективът. — Била е арестувана за притежание на наркотици, когато е била на петнадесет — пушила е трева на автобусна спирка посред бял ден. Не намерих нищо друго. Утре ще ми пратят досието й от социалните служби.

— Тя каза, че родителите й са били убити, когато е била на шест.

— Чудесно. Обожавам щастливия край. — Бари въздиша. — Как искаш да протече разпитът й?

— Открито. Това момиче… — поклащам глава. — Ако си помисли, че не сме честни с нея или че не я вземаме на сериозно… ще спре да ни се доверява. А не мисля, че и сега го прави особено много.

— Съгласен. — Бари си дръпва за последно от цигарата си и я запраща на паркинга. — Ще следвам примера ти.

Сара се намира в самостоятелна стая в детското отделение на болницата. Бари е поставил полицай пред вратата й. Отново младият Томпсън. Изглежда изморен, но въпреки това развълнуван.

— Някакви посетители? — пита го Бари.

— Не, сър. Нямаше.

— Запиши ни.

Стаята е достатъчно приятна като за болница, което е същото като да кажеш, че е най-добрата в мотела на Бейтс^[7]. Стените са боядисани в меко бежово, а подът е паркет. По-добре от белия линолеум и характерното за тези заведения зелено, казвам си наум. В помещението има голям прозорец, чиито завеси са дръпнати, за да влиза слънчева светлина. Сара е в леглото, което се намира близо до него. Обръща глава към нас, когато влизаме.

— Ах, ама че работа — прошепва Бари.

Тя е мъничка, бледа и изморена. Бари е ужасен. Това е поредната причина, поради която го харесвам. Запазил е човешкото в себе си.

Отивам до леглото на Сара. Тя не се усмихва, но съм щастлива да видя, че очите й не са толкова мъртви.

— Как си? — питам я.

Тя свива рамене.

— Изморена.

Кимам към Бари.

— Това е Бари Франклин. Той е детектив от отдел „Убийства“, който работи по случая ти. Също така е мой приятел. Помолих го да поеме случая, защото му имам доверие.

Сара го поглежда.

— Здрасти — поздравява го незаинтересована, след което се обръща отново към мен: — Разбрах те — въздиша тя, а гласът й е вял и отчаян. — Няма да ми помогнеш.

Премигвам изненадана.

— Задръж, скъпа. Местната полиция винаги участва. Така работят нещата. Това не означава, че не съм част от разследването.

— Лъжеш ли ме?

— Не.

Сара ме гледа няколко секунди с присвити и изпълнени с подозрение очи и претегля истината, която й казвам.

— Добре — отвръща неохотно. — Вярвам ти.

— Радвам се.

Лицето й се променя. Надежда, примесена с отчаяние.

— Взе ли дневника ми?

Подбирам думите си много внимателно.

— Не успях да взема оригиналния. Спазваме определени правила, когато работим на местопрестъпление. Но… — повишавам глас, когато виждам, че посърва —…сме направили снимки на всяка една страница, сякаш са страниците от истинския ти дневник. Днес ще ми разпечатат тези снимки и ще ги прочета.

— Днес?

— Да, обещавам.

Сара ме дарява с още един продължителен и подозрителен поглед.

Това момиче не се доверява на никого — мисля си. — На абсолютно никого.

Как е стигнала дотук? Искам ли да знам?

— Сара — започвам с равен и нежен глас. — Трябва да ти зададем няколко въпроса. За случилото се в къщата ти вчера. Готова ли си за това?

Погледът, с който ме гледа, е изпълнен с прекалено много опит, с едно празно безразличие, което съм виждала в жертвите. По-лесно е да си безразличен, отколкото да те е грижа.

— Мисля, че да — отвръща равнодушно тя.

— Имаш ли нещо против Бари да остане по време на разговора ни? Аз ще задавам всички въпроси. Той просто ще стои и ще слуша.

Сара маха с ръка.

— Не ми пука.

Придърпвам си стол до леглото й. Бари сяда до вратата. Това е част от нашия танц. Ще може да чува всичко, но няма да се намесва. На Сара няма да й е трудно да забрави, че е в стаята с нас.

Има определена доза интимност в спомените на една жертва. Те са нещо лично. Споделяне на тайните й. Бари е наясно с това и знае, че на Сара ще й е много по-лесно да ги сподели с мен.

Тя е обърнала главата си към прозореца. Извърнала се е от мен и гледа към слънцето. Ръцете й са скръстени. Виждам черен лак на ноктите й.

Време е да се захващам за работа — настоява вътрешното ми аз.

— Сара… знаеш ли кой е той? — Задавам ключовия въпрос. — Знаеш ли кой уби семейство Кингсли?

Тя продължава да се взира през прозореца.

— Не и по този начин. Не знам как се казва или как изглежда. Но е бил част от живота ми и преди.

— Когато е убил родителите ти.

Сара кима.

— Каза, че си била на шест, когато това се е случило.

— На шести юни — отвръща тя. — На рождения ми ден. Честит рожден ден на мен.

Преглъщам. Вътрешно не съм подготвена за подобно откровение.

— Къде се случи това?

— В Малибу.

Поглеждам Бари. Той кима и си записва информацията в бележника си. Ще разберем всичко за това убийство, ако въобще е имало такова.

— Спомняш ли си какво се случи тогава? Когато си била на шест?

— Спомням си абсолютно всичко.

Изчаквам с надеждата, че ще получа някакво обяснение. Такова не следва.

— Откъде знаеш, че човекът, който уби семейство Кингсли вчера, е същият, убил родителите ти преди десет години?

Сара се обръща към мен, на лицето й са изписани раздразнение и недоволство.

— Въпросът е глупав.

За момент не казвам нищо, след което я питам:

— Добре, кой въпрос не е?

— Защо е същият човек?

Премигвам. Права е. Това е най-логичният въпрос.

— Знаеш ли защо?

Сара кима.

— Искаш ли да ми кажеш?

— Ще ти кажа съвсем малко. Останалото трябва да прочетеш сама.

— Добре.

— Той… — има някакви затруднения, може би да намери правилните думи. — Той ми каза следното: „Правя те по мой образ и подобие“. Не ми обясни какво означава това. Но това бяха точните му думи. Каза, че гледа на мен и на живота ми по начин, по който един скулптор гледа на глината. Каза, че съм неговата скулптура. Дори имаше име за нея, заглавие.

— Какво?

Сара затваря очи.

— „Разрушен живот“.

Химикалът на Бари застива върху бележника му. Поглеждам момичето и се опитвам да осмисля това, което каза току-що.

Организиран е — мисля си. — Организиран е, но е задвижван от нещо специфично, нещо, което го е обсебило. Отмъщението е мотивът, а разрушаването на живота на Сара е част от него. Голяма част.

Тя продължава да говори. Гласът й е още по-вял и отнесен:

— Той прави всичко, за да промени живота ми. Да ме накара да страдам, да мразя и да съм сама. Иска да ме промени.

— Някога казвал ли ти е защо?

— Когато всичко започна, ми каза: „Макар вината да не е твоя, болката ти е моето правосъдие“. Тогава не разбрах какво има предвид. Още не мога да разбера. — Сара ме поглежда с надежда. — А ти?

— Не разбирам цялата картина. Смятам, че това е някакво отмъщение за него.

— За какво?

— Все още не знам. Каза, че правел всичко, за да промени живота ти. Да промени теб. Какво имаш предвид?

Въпросът ми е последван от дълго, дълго мълчание. Не мога да преценя какво се появява в очите й, но определено е печално и огромно и съвсем не е ново за нея.

— Става въпрос за мен — отвръща тихичко Сара. — Убива всеки, който е добър с мен или може да бъде добър с мен. Убива хората, които обичам и които ме обичат.

— И никой не е обърнал внимание на това преди?

Тихата до този момент Сара изръмжава и ме стряска. Сините й очи направо горят.

— Всичко е написано в дневника ми! Просто го прочети. Колко пъти да ти казвам? Господи! Господи! Господи!

Тя се извръща отново и поглежда слънцето, цялата се тресе от ярост. Усещам, че се отдръпва и се затваря в себе си.

— Съжалявам — казвам й успокояващо. — Обещавам ти, че ще го прочета. Всяка една страница. Но сега искам да разбера какво се случи вчера. В къщата. Всичко, което можеш да си спомниш, ще ми е от полза.

Следва поредната дълга мълчалива пауза. Сара вече не е гневна. Изглежда изморена до мозъка на костите си.

— Какво искаш да знаеш?

— Започни от самото начало. Преди той да дойде в къщата. Какво правеше?

— Беше средата на сутринта. Около десет часа. Обличах си нощницата.

— Обличала си я? Защо?

Сара се усмихва и онази стара вещица, която живее някъде вътре в нея, излиза на бял свят с пълна сила.

— Майкъл така ми каза.

Намръщвам се.

— Защо?

Тя ме поглежда и килва глава на една страна.

— За да ме чука, разбира се.

15

— ДВАМАТА С МАЙКЪЛ СТЕ ПРАВИЛИ СЕКС?

Гордея се със себе си. Съумях да запазя тона си спокоен и лишен от всякакви обвинения при това откровение.

— Не, не, не. Сексът се осъществява между двама души, които са равни. Аз се чуках с Майкъл, за да не излъже Дийн и Лоръл, които да ме отпратят.

— Насилвал те е?

— Не и физически, но ме изнудваше.

— С какво? Какво си направила?

Сара ме поглежда изумена.

— Да съм направила нещо? Нищо не съм направила. Но това не би имало никакво значение. Майкъл беше перфектният син. Отличник и капитан на отбора по лека атлетика. Никога не допускаше грешка. — Горчивината в гласа й е като киселина. — Коя бях аз? Някаква уличница, която бяха прибрали. Каза ми, че ако не правя секс с него, ще сложи трева в стаята ми. Дийн и Лоръл бяха добри хора и се отнасяха много мило с мен… но не толерираха подобни неща… подобни необичайни неща. Веднага щяха да ме отпратят. Реших, че мога да изтърпя още две години, докато стана на осемнадесет, след което вече щях да съм пълнолетна и да си тръгна.

— Значи си правила… секс с него, когато е искал.

— Момичето трябваше да яде. — Гласът й е изпълнен със сарказъм и намек за самопрезрение, който кара сърцето ми да се присвие. — Просто искаше да му духам и да ме чука. — Поглежда ръцете си. Те треперят за разлика от коравото й изражение. — Хей, отдавна не съм девственица. Нищо не е станало.

— Родителите му не подозираха ли?

Сара завърта очи.

— Моля те. Вече ти казах, че бяха добри с мен… но наистина искаха да вярват, че всичко в живота им е перфектно. — Поколебава се. — Освен това… бяха добри с мен. Не исках да разбират за Майкъл. Това щеше да ги нарани. Не заслужаваха подобно нещо.

— Значи си обличаше нощницата. Какво се случи след това?

— Той се появи на прага на стаята ми.

— Майкъл?

— Не… Странника. Просто се появи там. Без предупреждение. Носеше чорапогащник на главата си, точно както и преди. — Сара започва да дъвче долната си устна при спомена. — Държеше нож в ръката си. Беше щастлив, усмихваше се. Поздрави ме, държеше се весело и нормално и тогава… ми каза, че има подарък за мен. — Момичето млъква за миг. — Точните му думи бяха: „Едно време един мъж заслужавал да умре. Той бил поет аматьор, но имал талант. Редял красиви думи, но в него живеел мрак. Един ден отидох при този мъж, отидох при него, опрях пистолет в главата на жена му и му казах да й напише поема. Казах му, че тя ще е последното нещо, което ще чуе, преди да й пръсна мозъка. Той изпълни заповедта ми и аз ги убих, да се слави името Божие. След като го сторих, извадих вътрешностите им, за да могат всички да видят мрака вътре в него“.

Съобщението — мисля си. — Изкормва ги, за да видим кои са в действителност.

Отбелязвам също и религиозната препратка. Фанатизмът при серийните убийци почти винаги е признак за лудост.

Но не и в този случай. Вярата му не е породена от желанието му за отмъщение. Тя е нещо, с което е израснал.

— Той даде ли ти тази поема? — питам аз. — Това ли беше подаръкът?

— Даде ми копие, да. Каза, че го е препечатал за мен. Прибрах листа в джоба на нощницата си, след като ме накара да я прочета. — Сара кима към масата до болничното й легло. — В чекмеджето е. Давай. Той беше прав, наистина е много хубава, предвид обстоятелствата.

Пресягам се и отварям чекмеджето. Вътре има сгънат лист бяла хартия. Разгъвам го и зачитам:

Не съм сериозен читател на поезия и не съм квалифицирана да оценя написаното. Харесва ми простотата на произведението и се чудя в кой момент е била написана.

— Истина е, да знаеш — казва ми Сара.

Поглеждам я.

— Кое е истина?

— Ако той казва, че се е случило по този начин… значи наистина се е случило по този начин. — Тя затваря очи. — Странника ми обясни, че мастилото на оригиналната поема е размазано, защото поетът плакал, докато я пишел. Също така кръвта на жена му била върху нея. „Красиви капчици като връхчета на иглички — каза ми той, — защото кръвта полетя от главата й, когато я застрелях.“

— Продължавай — окуражих я. — Какво се случи след това?

Сара се извръща и отговаря с вял глас:

— Попита ме дали съм харесала поемата. Изглеждаше искрено заинтересован. Не му отговорих. Явно нямаше нищо против. „Хубаво е да те видя отново — каза ми, — болката ти е по-красива от всякога.“

— Сара… доколко точна е паметта ти относно начина, по който говори той, и нещата, които казва? Не се обиждай от въпроса ми.

— Имам дарба за гласовете и онова, което хората казват. Не е фотографска памет или нещо подобно. Не помня всичко дума по дума, но съм доста добра. А и наистина много внимавах, докато ми говореше. Обърнах сериозно внимание на начина му на говорене. На нещата, които правеше.

— Това е много добре, ще ни помогне — окуражавам я отново. — Колко е висок?

— Около метър и осемдесет и пет.

— Бял или черен?

— Бял и добре избръснат.

— Едър мъж ли е? Имам предвид дали е слаб или дебел? Мускулест или кльощав?

— Не е дебел, но не е и кльощав. Много е силен. Има перфектно тяло. Перфектно. Няма нито един недостатък по него. Сигурно тренира като луд. Добре сложен е, без да е напомпан.

Чувам химикала на Бари, който отново започва своя поход върху бележника.

— Продължавай — насърчавам я аз. — Какво се случи след това?

— „Почти приключих със скулптурата ти, Сара — каза ми той. — Десет дълги години на възходи, падения, обрати, завои и страдание. Наблюдавах те как се огъваш и пречупваш. Интересно е, нали? Колко пъти едно човешко същество може да бъде сломено и да продължи напред? Не си същото малко момиченце, което беше, когато започнахме това пътуване, нали? Мога да видя пукнатините, местата, които е трябвало да залепиш.“ — Сара се помества неспокойно в леглото. — Не ми каза точно това, ясно? Не е дума по дума, но в основи това имаше предвид и така звучеше.

— Справяш се чудесно — уверявам я. Тя продължава:

— Носеше чанта със себе си. Отвори я, извади малка видеокамера и я насочи към мен.

— Правил го е и преди, нали? — питам аз.

Сара кима.

— Да. Казва, че документира разрушаването ми. Че това е важно, че без него няма правосъдие.

Убийците събират трофеи. Неговият са видеозаписите.

— Какво направи след това?

— Насочи камерата към лицето ми и ми каза: „Искам да си мислиш за майка си“. — Тя се обръща към мен. — Искаш ли да видиш какво видя той?

Преди да успея да отговоря с „не“, защото наистина не искам, погледът й се променя и аз забравям да дишам.

Очите й се изпълват с тъга и копнеж, които са ослепителни. В тях виждам несбъднати надежди и разкъсващи сърцето загуби.

Сара се извръща и аз отново мога да дишам.

Но се чудя тя как успява?

— Какво се случи след това? — притискам я, а цялата треперя.

— Просто постоя известно време и ме наблюдава през камерата. След това отново ми заговори. „Знаеш ли коя е една от най-вълнуващите части за мен, Сара? Нещата, които не мога да контролирам. Например това място. Имаме семейство, което е мило с теб, но не те обича истински. Син, който показва перфектно лице пред света, но те изнудва, за да му смучеш оная работа. Невероятно е. От една страна е шансът. Не аз ти намерих този дом. От друга страна, ти си тук заради мен. Някога мислила ли си за това, докато курът на Майкъл е бил в устата ти? Че си на това място и го гледаш в очите благодарение на нещата, които направих аз?“

Сара ме дарява със сардонична усмивка.

— Отговорът е „да“. Наистина си мислех за Странника по време на някои от тези моменти. — Забелязвам, че ръката й все още трепери.

— Продължавай — насърчавам я.

Откъде е знаел, че Майкъл я насилва? Трябва да помисля върху този въпрос, но засега го оставям настрана, защото не искам да прекъсвам ритъма й.

— След това стана груб. — Тя се взира в нищото, докато си спомня. — Каза ми: „Знаеш ли каква те направи Майкъл, Сара, в момента, в който застана на колене в замяна на мълчанието му? Направи те курва“.

Ръцете й политат към лицето й. Постъпката й ме стряска. Тя покрива очи, а раменете й потреперват.

— Добре ли си? — питам я нежно.

Сара въздиша, почти изхлипва. Моментът отминава и тя отново отпуска ръце в скута си.

— Добре съм — отвръща монотонно и продължава да имитира гласа на мъжа, когото нарича Странника: — „Това беше шанс и не точно шанс — каза ми той. — Единственото, което трябваше да направя, беше да те оставя на пътя, както ми нареди Бог. Знаех, че мога да разчитам на човешката природа да направи пътешествието ти тежко, а и аз бях там, за да отстранявам добрите. Онези, на които им пука, винаги са малцинство, Малка Скръб. Те са само капка в бурята“. — Сара ме поглежда. — Прав е. Може да е разбъркал тестето с карти и да е дал тласък на живота ми, но другите ми сториха лошите неща? — Тя потрива ръце, все едно й е студено. — Не той ги накара да ми ги сторят. Те сами изявяваха желание.

Искам да я утеша, да й обясня, че не всички са лоши, че има добри хора на света. Научила съм се да потискам този инстинкт. Жертвите не желаят утешителни думи. Те искат да върна времето назад и да накарам случилото се да не се е случвало.

— Продължавай — казвам й.

— Той не спираше да говори. Обича да слуша гласа си. „Времето ни заедно скоро ще приключи. Почти съм готов да завърша работата си. Намерих последните няколко парчета, които търсех, и съвсем скоро ще покажа шедьовъра си.“ След тези думи прибра камерата обратно в чантата. „Време е за следващата част от пътуването ти, Малка Скръб. Последвай ме.“

— Защо те нарича „Малка Скръб“? — питам аз.

— За него това е като име на някакъв домашен любимец. Аз съм неговата Малка Скръб. — Погледът в очите й е свиреп. — Ненавиждам го!

— Не се учудвам. Какво се случи след това?

— Тръгнах към вратата, както ми нареди, но се спрях. Знам, че беше безполезно, но исках да ме принуди да изляза от стаята. Не исках да излизам по своя воля. Глупаво от моя страна.

Може би — мисля си, — но това ми дава надежда за теб.

— Какво стана?

— „Не се прави на трудна“, каза ми и ме сграбчи за ръката. Носеше дебели ръкавици, но те не ми попречиха да усетя колко са твърди и силни ръцете му. Повлече ме по коридора към спалнята на Дийн и Лоръл. — Сара ме поглежда, изпълнена с печал. — Сещаш ли се за прозореца, на който седях, когато дойде в къщата? Тогава го видях и си помислих какъв хубав ден беше.

— Продължавай — насърчавам я.

— Повлече ме по коридора, който водеше до спалнята им. — Сара потреперва. — Беше ги спипал, и двамата.

— Живи ли бяха?

Погледът й е изморен.

— Разбира се. Бяха голи и живи. Не се движеха. Не знаех защо, преди да каже. „Упоени са. Бих им по една инжекция.“ Нарече я мива-нещо-си хлорид. Не помня точното име. Каза ми, че са в съзнание, за да усещат болката и да ни чуват, но че не могат да се движат много.

Една точка за мен за наркотиците и една за Томи за мускулния релаксант.

Сещам се за нещо.

— Сара, би ли разпознала гласа му, ако го чуеш? Не само думите и начина му на говорене, но и тона му?

Тя кима.

— Не мога да го забравя. Понякога го сънувам.

— Продължавай.

— Беше положил Дийн с лице към пода. Лоръл беше по гръб. Постави камерата си на триножник и я включи на запис. След това вдигна Дийн като бебе, не вложи никакво усилие и го занесе във ваната. „Ела тук, Малка Скръб“, нареди ми той. Отидох до ваната. „Погледни го в очите.“ Така и сторих. — Сара преглъща. — Разбрах, че казва истината. Дийн беше…там. Осъзнаваше какво се случва. Беше буден. — Потреперва. — Също така беше ужасен. Виждаше се в очите му. Беше много изплашен.

— Какво се случи след това?

— Странника ми каза да отстъпя. Изви главата на Дийн назад, така че да вирне брадичката му. — Сара проточва собствения си врат, за да ми покаже. — „Когато осъзнаеш, че е настъпил моментът на собствената ти смърт, разбираш значението на истина и страх, господин Кингсли — каза той. — Кара те да се запиташ какво следва: райска слава или огньовете на ада? Измъчвах един ученик по философия неотдавна, лош, зъл човек. Рязах го, горих го, шокирах го. Чаках. Казах му преди да започнем, че ако успее да измисли едно-единствено оригинално нещо за живота, ще прекратя болката. На сутринта на втория ден, докато го кастрирах, той изпищя: Всички живеем в моментите преди собствената ни смърт! Спазих обещанието си и го пуснах. Спомням си тази истина, преди да убия някого.“

Сара преглъща.

— Тогава Странника преряза гърлото на Дийн. Просто ей така. — Гласът й звучи далечен и изумен. — Без предупреждение. Толкова бързо. Кръвта заблика. Странника държеше врата му на една страна, за да може да я източи във ваната. Не можех да повярвам колко е много.

В човешкото тяло има около пет-шест литра. Не е достатъчна дори да напълни една кухненска мивка наполовина, но кръвта трябва да стои вътре, така че шест литра могат да изглеждат като шестдесет.

— Какво се случи после?

— Всичко това продължи известно време. В началото кръвта бликаше, а после започна да тече. Накрая спря. „Погледни го отново в очите“, нареди ми Странника. Изпълних нареждането. — Сара затваря очи. — Дийн беше умрял. Не беше там.

Тя се умълчава за миг при спомена.

— Той хвана Дийн, извади го от ваната и го остави на килима.

Настъпва дълга мълчалива пауза.

— А после? — подтиквам я да продължи.

— Знам какво си мислиш — прошепва Сара. Гласът й е изпълнен със самопрезрение и не може да ме погледне в очите.

— Какво, Сара? Какво си мисля?

— Как е възможно просто да стоя там, докато върши всички тези неща, и да не се опитам да избягам?

— Погледни ме. — Тонът ми е заповеднически и я карам да се обърне към мен. — Не си мислех това. Наясно съм, че той е можел да се движи много бързо. Имал е нож. Не си смятала, че ще успееш да се измъкнеш.

Лицето й се изкривява. Потреперва цялата, от глава до пети.

— Това, което казваш, е вярно, но… не е единствената причина.

Отново не смее да ме погледне в очите.

— Каква е другата? — Гласът ми е нежен, лишен от обвинение.

Сара тъжно свива рамене.

— Знаех, че няма да ме убие. Знаех, че ако просто си стоя и гледам, ако правя всичко, което ми каже и не се опитам да се измъкна, няма да ме нарани. Защото той ме иска такава. Жива и да ме боли.

— По мое мнение и опит — изричам след миг с нежен глас — жива и изпълнена с болка е по-добре от мъртва.

Сара ме поглежда изненадана.

— Мислиш ли?

— Да. — Посочвам белезите си. — Налага се да ги гледам всеки ден и да си спомням какво означават. Това боли. Но все пак предпочитам да съм жива.

Сара ме дарява с горчива усмивка.

— Може да не се чувстваш така, ако се налага да преживяваш всичко през няколко години.

— Възможно е — съгласявам се. — Но важното в случая е, че на теб още ти се живее.

Виждам колебанието в нея. Не знам дали е съгласна.

— Той застана над Лоръл и за известно време само я гледа. Тялото й не помръдваше, тя дори не мигваше… но плачеше. — Сара поклаща глава, изражението на лицето й е като на обладана. — Сълзите й бяха образували две тънки линии от двете й очи. Странника й се усмихна, но не беше приятна усмивка. Не се гавреше с нея или нещо такова. Дори изглеждаше някак си тъжен. Наведе се и й затвори очите.

Досега не знаехме, че затваря очите им, преди да умрат. Това потвърждава предположението ми, че мъжете са основната му цел. Затворил е очите на Лоръл, защото не е искал да види какво ще последва.

Голяма работа — все пак я е убил.

Прогонвам тези мисли засега.

— А после? — питам аз.

Сара се извръща от мен. Лицето й се променя, както и гласът й — става някак си вдървен, механичен. Говори насечено.

— Взе я и я занесе във ваната. Преряза й гърлото. Изцеди й кръвта и я остави на килима. — Опитва се да мине по-бързо през този спомен. Необходимо ми е известно време, за да разбера защо.

— Била си по-близка с Лоръл, отколкото с Дийн, нали? — питам я нежно.

Сара не се разплаква, но затваря очи за момент.

— Беше мила е мен.

— Съжалявам, Сара. Какво се случи след това?

— Накара ме да му помогна да премести телата в спалнята. В интерес на истината не се нуждаеше от помощта ми. Мисля, че просто искаше да съм заета с нещо, за да не се опитам да избягам. Първо пренесохме Дийн, а после и Лоръл. Той ги хващаше под мишниците, а аз за краката. Бяха толкова бледи. Никога не бях виждала толкова побелели хора. Като мляко. Оставихме ги на леглото.

Тя млъква.

— Какво има, Сара?

Виждам отново онази празнота, която забелязах у нея миналата вечер. От момичето до прозореца, което беше насочило пистолет в главата си и си припяваше един-единствен тон.

— В джоба си имаше дълъг кожен калъф. Отвори го и извади скалпел от него. Подаде ми го и ми каза… каза ми… каза ми… как да ги разрежа. „От врата до слабините“, обясни ми той. „Един разрез, не се колебай. Позволявам ти да го направиш, Сара. Позволявам ти да разкриеш какви са отвътре.“ — Очите й се насълзяват. — Сякаш не бях наистина там. Сякаш не бях в тялото си. Помня, че си повтарях: „Прави каквото е необходимо, за да останеш жива.“ Повтарях си го, когато взех скалпела и отидох при Лоръл, за да я отворя, а след това отидох при Дийн, за да отворя и него, след което разтворих кожата им, защото Странника ми каза така да направя и там имаше мускули, които ме накара да срежа и да махна, а под тях имаше кости и вътрешности, а той ме накара да вкарам ръцете си вътре и да дърпам и дърпам, и дърпам, и всичко беше като желе, мокро и влажно и миришеше, и след това… — главата й увисва — всичко свърши.

Сара бълва думите без спирка, същински потоп. Тя се изпразва от застоялата вода, от мъртвата река и от ужасния прилив и ги предава на мен. Искам да стана и да побягна, и никога вече да не чуя, видя или помисля за Сара.

Но не можеш да го направиш. Тя не е свършила.

Поглеждам я. Забила е поглед в ръцете си.

— „Прави каквото е необходимо, за да останеш жива“, това си повтарях постоянно — прошепва тя. — Той просто се усмихваше и записа всичко. Прави каквото е необходимо, за да останеш жива. За да останеш жива.

— Искаш ли да спрем? — питам аз.

Сара се обръща към мен със сънени очи и объркано изражение.

— Какво?

— Искаш ли да спрем? Нуждаеш ли се от почивка?

Тя се вторачва в мен. В един момент се осъзнава. Стиска устни и поклаща глава.

— Не. Искам да приключим с това.

— Сигурна ли си?

— Да.

Може би да, може би не. Но трябва да чуя останалото, а и имам чувството, че и тя има нужда да го разкаже.

— Добре. Какво се случи след това?

Сара потрива лице с ръце.

— Каза ми да сляза долу с него. Последвах го до дневната. Майкъл беше там, седеше на дивана. Беше гол. И парализиран. Странника се засмя и го потупа по главата. „Момчетата са си момчета. Но ти вече знаеше това, нали, Малка Скръб? Майкъл беше лошо момче. Снимаше с камера всичко, докато ти работеше на колене. Намерих касетите при едно от предишните си посещения тук. Не се тревожи, ще ги взема е мен. Това ще е малката ни тайна.“ Бутна Майкъл от дивана и го завлече по килима. — Тя се намръщва. — Скалпелът все още беше в мен. Не ми го беше взел. Това показваше колко е сигурен, че няма да направя нищо. — Свива рамене нещастна. — Както и да е. Довлече Майкъл до мен и ми каза, че е мой ред. „Давай — нареди ми. — Видя ме как го направих горе. От ухо до ухо. Искам една голяма червена усмивка.“ Казах му, че няма да го направя. — Сара поклаща глава в отчаян жест. — Сякаш можех да променя нещо. — Усмивката й е изпълнена е болка и себеомраза. — В крайна сметка има нещо, на което винаги може да се разчита — бих направила всичко, за да оцелея. „Направи го — нареди ми той. — Или ще отрежа зърната на гърдите ти и ще те накарам да ги изядеш.“ — Сара млъква и забива поглед в скута си. — Изпълних нареждането, разбира се — казва с тих глас тя. Поглежда ме, изпълнена със страх от онова, което мога да си помисля. — Не исках да умира — всичко в нея трепери. — Макар че ме изнудва и ме кара да правя секс с него, не исках да умира.

Хващам я за ръката.

— Знам.

Сара ми позволява да я подържа за момент, преди да ме пусне.

— Господи. Майкъл кървя ли, кървя. Господи. След това Странника ме накара да му помогна да качим тялото горе. Сложи го на леглото между Дийн и Лоръл. „Вината не е твоя“, каза ми. Помислих си, че говори на мен, но после осъзнах, че говори на Майкъл. Опасявах се, че ще ме накара да го отворя, но не го направи. — Тя млъква за миг. — Започнах да откачам. Мисля, че той забеляза това и се разтревожи да не опитам нещо, защото ми каза да оставя скалпела. Обмислях възможността да го намушкам. Наистина. Но в крайна сметка направих това, което ми нареди.

— Затова си тук и си жива — отвръщам в опит да я окуража.

— Да. — Отново звучи изморена.

— Какво се случи след това?

— Каза ми да отида в банята с него. Надвеси се над ваната и потопи ръката си в кръвта. Започна да ме пръска с нея и да казва: „В името на Отца и Дъщерята и Светия Дух“. Напръска лицето и тялото ми с кръв.

Пръските, които видях миналата вечер.

— Точно това ли каза? „В името на Отца и Дъщерята и Светия Дух“? А не „Отца и Сина“?

— Да.

— Продължавай.

— След това ми обясни, че е време да се захваща за работа. Каза, че искал да се изрази. Свали си дрехите.

— Забеляза ли нещо в него? — питам я. — Някакви родилни петна, белези, каквото и да е?

— Имаше татуировка. На дясното бедро, където никой няма да я види, освен ако не е гол.

— Каква беше тя?

— На ангел. Не на хубав ангел. Неговият имаше гадно лице и огнен меч. Направо може да те уплаши.

Може би ангел на отмъщението? Дали така се вижда, или това е просто символ на онова, което прави?

— Ако ти изпратя художник, с когото да работиш, можеш ли да му опишеш татуировката?

— Разбира се.

Не мисля, че извършителят си е избрал татуировката от някакъв каталог. Той е искал да бъде направена по изричните му напътствия. Възможно е да намерим човека, който му я е направил.

— Сещаш ли се нещо друго за него?

— Когато се съблече, видях, че си бръсне тялото. Мишници, гърди, крака, онази му работа, всичко.

Това не е нещо необичайно за един умен и организиран извършител. Повечето от тях се запознават добре с криминологията и се стараят да не оставят следи след себе си. Серийните изнасилвачи постоянно бръснат телата си.

— Някакви бенки? Белези?

— Само татуировката.

— Много добре, Сара. Когато го открием, това ще ни помогне да го заковем.

— Добре. — Отговорът й е апатичен.

— Значи си съблече дрехите. След това какво се случи?

— Беше надървен.

— Имаш предвид, че е еректирал?

— Да.

Прехапвам долната си устна и задавам въпроса, от който се страхувам:

— Той… докосна ли те?

— Не. Никога не ме е чукал, нито се е опитвал да го прави.

— Какво стори след това?

— Извади два чифта белезници от задните джобове на панталоните си. „Трябва да те закопчая — каза ми. — За да мога да си свърша работата, без да се страхувам, че ще избягаш.“ Закопча ръцете ми зад гърба, а след това и глезените ми. Занесе ме в спалнята и ме остави на пода. Не се съпротивлявах.

— Продължавай.

— Слезе до долу и се върна с голяма тенджера.

— Тенджера?

— Да. Напълни я с кръв от ваната и след това… — Сара свива рамене. — Видя спалнята.

Устроил си е малко парти. Напръскал е стените, рисувал е с пръсти.

— Колко време продължи това?

— Нямам представа — отвръща бездушно тя. — Но когато приключи, имаше кръв навсякъде. Целият беше покрит с нея. — Намръщва се. — Господи, беше толкова горд! Довърши и постоя пред прозореца за секунда, гледаше навън. „Красив ден — каза той. — Бог направи този ден.“ Отвори го и застана там, гол и покрит с кръв.

— След това отиде да поплува, нали?

Сара кима.

— Остави ме там сама и след няколко минути го чух да влиза в басейна. — Поглежда ме. — По него време започнах да се чувствам замаяна. Губех съзнание и се свестявах. Полудявах.

Кой не би полудял на твое място?

— Както и да е — въздиша Сара. — Не знам колко време мина. Просто си спомням, че лежах там и имах чувството, че заспивам и се будя, но в действителност не заспивах… не знам. Сякаш припадах отново и отново. В един от моментите, в които се съвзех, той се беше върнал. — Потреперва. — Отново беше чист, нямаше кръв по него. Гледаше ме. Пак припаднах. Когато се събудих, бях долу, а той беше облечен. Държеше тенджерата в ръцете си. „Малко тук“, каза той и изля част от кръвта върху килима в дневната. След което каза „и малко тук“ и излезе на двора, за да излее останалата част от кръвта в басейна.

— Знаеш ли защо го направи? — питам аз.

Прекалено старите очи отново са се завърнали.

— Мисля… че така му се е струвало правилно. За него е било като картина. Това петно на килима, водата в басейна, нуждаели са се от още малко червено, за да станат както трябва.

Гледам я известно време, преди да си прочистя гърлото.

— Права си. Какво се случи след това?

— Разположи се до мен и започна да ме снима с камерата си. „Била си много неща, Малка Скръб. Сираче, лъжкиня, курва. Моят ангел на болката. Сега си убийца. Току-що уби друго човешко същество. Помисли си малко.“ Млъкна и навря камерата в лицето ми. Не знам колко време продължи всичко това. Не бях в съзнание. След това ми махна белезниците и ми каза, че си тръгва. „Почти стигнахме, Сара. Намираме се в края на пътешествието си. Искам да помниш, че вината не е твоя, но твоята болка е моето правосъдие.“ След това си тръгна. — Тя ме поглежда. — Известно време губех и идвах в съзнание. Всичко беше черно пред очите ми. В следващия момент говорех с теб в спалнята.

— Не помниш ли, че ме повика?

— Не.

Килвам глава на една страна.

— Защо си го направила?

Сара ме изучава известно време и за момент ми напомня за Бони.

— Откакто навърших шест години, някакъв мъж отнема всичко и всички, които обичам. Никой не вярва, че той съществува. — Очите й оглеждат лицето ми и най-вече белезите върху него. — Четох за случилото се с теб и си помислих: може би тя ще ми повярва. Виждах, че си наясно със ситуацията. Какво е да изгубиш всичко. И да ти е напомняно за това всеки ден. Да се чудиш дали не е по-добре да умреш, отколкото да живееш. — Тя млъква за миг. — Преди няколко месеца започнах да си водя дневник и записах всичко в него. Всяка грозна подробност. Смятах да се свържа с теб и да ти го дам. — Тя свива едва рамене. — Предполагам, че го направих.

Усмихвам й се.

— Май наистина го направи. — Прехапвам долната си устна. — Сара, онова, което ти е казал… че си убийца… знаеш, че не е вярно, нали?

Тя започва да трепери. Треперенето бързо се превръща в тресене — цялото й тяло се тресе, очите й са ококорени, лицето — бледо, а устните — бели и стиснати.

— Бари… извикай сестрата! — провиквам се обезпокоена.

— Н-н-не! — отвръща Сара.

Поглеждам я. Тя клати глава, обгърнала е тялото си с ръце и се клати напред-назад. Готова съм всеки момент да натисна бутона на сестрите. Минава половин минута и тя започва да се успокоява. Цветът се завръща на лицето й.

— Добре ли си? — питам я и се чувствам глупава за това. Въпросът е ненужен.

Сара маха кичур коса от челото си.

— Случва се понякога — обяснява с изненадващо ясен глас тя. — Появява се от нищото, като пристъп. — Поклаща глава. Очите ни се срещат и аз се стряскам от яснотата и силата, които виждам в тях. — Всичко свърши, разбираш ли? Това е. Или ще го намериш и ще го спреш, или ще му отнема онова, което иска най-силно.

— Какво е то?

Погледът й е ясен, но изглежда като обладана. Силна е, но е изгубена.

— Мен. Повече от всичко той иска мен. Затова, ако не можете да го заловите, ще се махна завинаги. Чуваш ли ме?

Сара отново се обръща към прозореца и към слънцето и аз мога да споря с нея, да се противя, но осъзнавам, че за момента ни е напуснала.

— Да — отговарям с нежен глас. — Чувам те.

— Какво мислиш за всичко това? — пита Бари.

Отново сме на паркинга. Той пуши, а на мен ми се иска да мога да запаля и аз.

— Мисля, че това е една наистина много ужасна история.

— Така е — измърморва той. — Ако въобще казва истината.

— Ти какво мислиш?

— Чувал съм някои шантави неща и преди. Виждал съм доста лъжци. Не мисля, че тя е една от тях.

— Съгласна съм.

— Какво смяташ за заплахата, че ще се самоубие?

— Мисля, че е истинска.

Няма нужда да казвам каквото и да било друго. Виждам, че Бари е съгласен е мен.

— Какво ще кажеш за нашия човек?

— Все още съм объркана. На сто процента съм сигурна, че неговият мотив е отмъщението. То е всичко за него. Готов е да се откаже от изкормването на телата, за да накара Сара да го направи. Нараняването й е по-важно, по-задоволително, отколкото да ги отваря сам.

— Но не я кара да ги убива — отбелязва Бари.

— Освен момчето. Отново за него е достатъчно да наблюдава болката й. Убийството чрез нея му донася ерекция. Играта с кръвта — това е ритуал, сексуален акт. Гледането го е възбудило. — Потривам лице и се опитвам да се взема в ръце. — Съжалявам, че това не е от особена полза.

— Хей, работили сме заедно по няколко такива случая. Знам начина ти на работа.

Прав е, така се случват нещата. Наблюдавай, наблюдавай, наблюдавай, мисли, навързвай, чувствай и прави всичко отново и отново, докато не ти се изясни картината за убиеца. В началото всичко е хаос, бъркотия и противоречия, но както вече казах, така се случват нещата.

— Можеш ли да повикаш художник? — питам аз. — Татуировката ще е единствена по рода си, уникална.

— Считай го за свършено.

— Ще се обадя на Кали, за да разбера какво са открили в апартамента на Варгас. Ще я накарам да звънне и на теб, за да те запознае с положението. Ако криминолозите не попаднат на нещо съществено, най-продуктивният начин на работа ще е да се заровим в миналото на всички, като обърнем специално внимание на Варгас. Мисля, че там ще намерим нашите отговори. Като се има предвид, че мотивът му е отмъщение и заради начина, по който третира децата, ми се иска да се заровим по-надълбоко във вероятността за трафик на хора.

— Така или иначе това трябва да го провериш ти.

— Защо?

— Трафикът на хора е работа на федералните.

— Ясно.

— Междувременно ще започна да ровя около семейство Кингсли. Както и около Сара. Ще проверя родителите й, за да разбера дали наистина са били убити. А, да, също така ще видя какво ще намери съдебният лекар. Проклятие, заринах се с работа.

— Ще накарам Кали да ти изпрати копие от дневника.

Двамата просто стоим известно време и мислим. Искаме да сме сигурни, че сме покрили всички аспекти.

— Май това е всичко — казва Бари. — Скоро ще ти се обадя.

— Този апартамент беше голяма кочина, сладкишче.

— Знам. Какво намери?

— Да видим откъде да започна? Причината за смъртта е същата като при семейство Кингсли. Прерязани гърла и източена във ваната кръв. Господин Варгас е бил изкормен. При него няма неуверени разрези.

Разказвам й за Сара.

— Накарал я е тя да ги отвори?

— Да.

Тишина.

— Е, това обяснява доста. Да продължим нататък. Младата дама не е била изкормена… както сама видя. Все още не сме разбрали самоличността й, но е доста малка. Предположението ми е между 13 и 15 години. Намерихме татуировка на кръст с надпис на кирилица, който в превод означава: „Благодари на Бог, защото Бог е любов“.

— Струва ми се странно американско момиче да си татуира надпис на кирилица. Или е рускиня, или е от руски произход. Има логика.

Руската мафия се беше превърнала в голям играч в трафика на хора, включително и на непълнолетни секс работнички.

— Белезите по краката й много приличат на отпечатъците, които намерихме в къщата на Кингсли, макар че тези са по-малко на брой. Също така изглеждат сравнително пресни. Съдебният лекар смята — на база цвета и избеляването им, — че са на около шест месеца.

— Странно съвпадение, не мислиш ли? Двамата с извършителя имат едни и същи белези?

— Както знаеш, не вярвам в съвпадения. Всички отпечатъци са на двете жертви. Намерихме тонове косми и влакна. Разполагаме и с доста петна от семенна течност, но са стари и засъхнали. Сещаш се — станала е на люспи.

— Благодаря ти за това живописно описание.

— Хвърлих бърз поглед на компютъра. Намерих електронна поща, някакви документи и много, наистина много порно. Адски много. Ще го вземем с нас за по-сериозна проверка. Споменах ли, че има много порно на него? Господин Варгас не е бил приятен тип.

— Извършителят работил ли е с тяхната кръв?

— Ако ме питаш дали е порисувал с пръстчетата си, отговорът е не.

Накарал е Сара да изкорми семейство Кингсли. Може би рисуването с кръвта е било заместител. Един вид утешителна награда.

— Докъде стигна с дневника?

— Пътувам към офиса, там ще го разпечатам.

— Обади ми се, когато си готова.

Обаждам се на Джеймс по мобилния.

— Какво искаш? — пита той, когато вдига.

Подобно посрещане вече не ме изненадва. Това е Джеймс, четвъртият и последен член на екипа ми. Той не може да мели брашно с никого. Винаги е дразнещ, противен и изнервящ. Наричаме го Деймиън зад гърба му, на онзи герой от „Поличбата“, сина на Сатаната.

Джеймс е в екипа ми, защото е брилянтен. Интелектът му е ослепителен. Завършва гимназията на 15, резултатите му на CAT са перфектни, изкарва докторска степен по криминология на двадесет и започва работа във ФБР на двадесет и една — цел, която преследва от дванадесетгодишна възраст.

Джеймс е имал по-голяма сестра, Роза. Тя умира, когато е бил на дванадесет, от ръцете на сериен убиец, който си служел с горелка и усмивка. Джеймс помогнал на майка си да погребат сестра му и на гроба й взел решение как да прекара остатъка от живота си.

Не знам дали има други интереси освен работата. Не знам нищо за личния му живот и въобще дали има такъв. Никога не съм виждала майка му. Не съм чувала да ходи на кино. Радиото в колата му винаги е изключено, когато съм се возила при него. Предпочита тишината пред музиката.

Въобще не му пука за чувствата на другите. Може да бъде изключително враждебен и груб, почитател е на схващането: „Не искам да знам как се чувстваш и наистина — наистина — не ми пука“.

Въпреки всичко това Джеймс е брилянтен. Изключително брилянтен. Притежава още едно качество, което двамата споделяме и което ни свързва, макар и неохотно. Той може да надникне в съзнанието на един убиец, без да се изплаши от това. Може да гледа злото право в лицето, след което да извади лупа, за да го види по-добре.

В тези момент Джеймс е безценен спътник и двамата сме като лодка и вода, дъжд и река.

— Имаме нов случай — казвам аз.

Запознавам го с всичко.

— Какво общо има това с неделята ми? — пита той.

— Кали ще ти изпрати дневника днес.

— И?

— И — отвръщам раздразнена — искам да го прочетеш. Аз ще сторя същото. Като приключим, ще го обсъдим.

Следва дълга пауза и още по-дълга въздишка, която е доста изкуствена.

— Добре.

Джеймс затваря без предупреждение. Гледам телефона известно време, след което поклащам глава. Чудя се защо ли се изненадвам.

16

— КАК СИ, СКЪПА? — питам Бони.

На паркинга осъзнах, че всички работят по задачите си и всичко необходимо е свършено. Благодарение на това отново мога да бъда майка за малко. Всеки, който работи в силите на реда, трябва да се научи да намира време. Случаите, по които работим, са важни. Буквално са на живот и смърт. Но въпреки това трябва да се прибираме от време на време у дома за вечеря.

Намираме се в дневната на Алън и Елейна. Алън изпълнява някои задачи. Запознах го в основи с новините, но за момента няма какво да прави по случая. Елейна е в кухнята и ни приготвя нещо за пиене. Двете с Бони сме на дивана и се зяпаме без някаква причина.

Тя се усмихва и кима. Добре, казва ми.

— Радвам се да го чуя.

Сочи ме.

— Как съм аз ли?

Кима.

— Добре съм.

Бони ми се намръщва. Не ме лъжи.

Ухилвам се.

— Позволено ми е да имам някои тайни, скъпа. Родителите не могат да казват всичко на децата си.

Тя свива рамене. Прост жест със специално значение: Е, ние сме различни.

Бони е на десет години, но това не личи. Имам чувството, че живея с тийнейджърка, а не с дете. Смятах, че причината за това е онова, което е преживяла, трудностите, през които е трябвало да премине. Вече знам, че не е така.

Бони е надарена. Дарбата й не се крие в това, че е дете гений, а в способността й да се концентрира, да наблюдава и да разбира. Когато се заеме с нещо, тя се занимава с него, докато не стигне до заключение, като междувременно изследва всичко задълбочено.

Преди няколко месеца се тревожех за обучението й. Тя ме увери, че няма нужда да се тревожа. Че ще се върне на училище и ще навакса. Хвана ме за ръката и ме поведе към библиотеката. Двамата с Мат бяхме направили едната стая в такава. Вярвахме в четенето и в силата на книгите. Имахме намерение да предадем тази любов и този урок на Алекса. Платихме на дърводелец да направи рафтове на цялата стена и никога не изхвърлихме книга, която бяхме прочели.

Двамата с Мат прекарвахме около час всеки месец, за да решим коя книга да си купим. Шекспир, Марк Твен, Ницше, Платон. Ако сметнехме, че някой том е ценен за библиотеката ни, веднага го купувахме и го добавяхме към нея.

Събирането на книги беше едновременно колекционерско и работно начинание. Нито една книга не беше загуба на време и финанси. Имахме си правило — никога не купувай книга, за да спечелиш одобрението на другите.

Двамата с Мат не бяхме бедни, но не бяхме и богати. Нямаше да оставим след себе си огромно материално богатство. Надявахме се Алекса да наследи обичайните неща: изплатена къща, спомени от любящи родители и малко пари в банката. Също така искахме да й завещаем нещо уникално. Нещо, което само родителите й можеха да й дадат — нещо от сърце. Библиотеката — малка част от събрания на едно място труд на човечеството. С Мат мечтаехме за това, то беше нещо, което можехме да направим, независимо дали бяхме богати или не.

Алекса тъкмо беше започнала да се интересува от тази стая, преди да умре. Не съм добавяла нищо към нея оттогава. Сънувах кошмари, че се събуждам и всичко е в пламъци, а книгите пищят, докато горят.

Бони ме повлече на това забравено (избягвано) място. Извади една книга и ми я подаде. „Как да се научим да рисуваме“ от неизвестен, но очевидно талантлив автор. Тя посочи себе си. Отне ми секунда, за да разбера какво има предвид.

— Прочела си я?

Бони се усмихна и кимна, беше доволна, че съм я разбрала. Взе друга — „Всичко за оцветяването с водни боички“. И друга — „Изкуство и пейзажи“.

— Прочела си ги всичките? — учудих се аз.

Тя кимна. Посочи себе си, направи замислена физиономия и обхвана цялата библиотека с жест на ръката.

Погледах я известно време, докато разбера какво има предвид. Най-накрая се сетих.

— Искаш да ми кажеш, че когато се заинтересуваш от нещо, идваш тук и прочиташ някоя книга за него?

Кимане, голяма усмивка.

Мога да чета и да се уча, както и желанието да го правя — това искаше да ми каже. — Не е ли достатъчно?

Не бях сигурна дали е достатъчно. Да, в крайна сметка можеше да чете, но това не беше единственото. Имаше и други неща, които трябваше да научи. Също така не трябваше да се омаловажава социализирането, момчетата и приятелите. Трябваше да научи сложния танц да споделя света с останалите.

Всичко това минаваше като вихрушка през главата ми. Фактът, че Бони беше прочела няколко книги за изкуство и рисуване, а сега рисуваше постоянно — и то добре, ме успокои до известна степен, накара ме да не се страхувам толкова много и да оставя проблема за някой друг ден.

— Добре, скъпа — отвърнах аз. — Засега ще е така.

Духовното й израстване се виждаше не само в рисунките й, но и в способността й да слуша с внимание и невероятно търпение и да вниква в същността на емоционалните проблеми.

Бони беше дете в много отношения, но в други беше много по-голяма от мен.

Въздишам.

— Днес видях едно момиче на име Сара.

Разказвам й съкратената версия на историята й. Не й споделям, че е била принудена от Майкъл да прави секс с него, нито пък й описвам в детайли убийствата. Казвам й само важните неща — че Сара е сираче, че смята, че е преследвана от мъж, който нарича Странника, че е млада жена, която е достигнала връхната точка на отчаянието си, и че е готова да се поддаде на мрака, който я чака с отворени обятия.

Бони слуша с интерес. Когато приключвам, тя се замисля сериозно. Обръща се към мен, сочи себе си, после сочи мен и накрая кима. Необходима ми е секунда, за да разбера тази телепатична реплика.

— Тя е като нас, това ми казваш.

Бони кима, поколебава се, след което сочи себе си, но този път по-настоятелно.

— По-скоро като теб — отговарям, когато разбирам какво има предвид.

Кимане.

Поглеждам я.

— Смяташ така, защото е видяла как любимите й хора са убити ли, миличка? Както ти видя как убиват майка ти?

Тя кима, след което поклаща глава. Да — казва ми тя, — но не е само това. Прехапва долната си устна, мисли. Поглежда ме, сочи себе си и ме избутва.

Мой ред е да прехапя устната си. Вторачвам се в нея… и изведнъж разбирам.

— Такава би била и ти, ако не бях аз.

Бони кима, изражението на лицето й е тъжно.

— Сама.

Кимане.

Комуникацията с осиновената ми дъщеря е като четенето на пиктограма. Не всичко е буквално. Символиката има огромна роля. Тя не казва, че двете със Сара са еднакви. Сара е младо момиче, което е изгубило всичко и всички, които обича и — тук свършва приликата — което е останало само на този свят. Бони казва, такава щях да съм и аз, ако не беше Смоуки, ако животът ми беше приемни домове и спомени за смъртта на майка ми.

Преглъщам.

— Да, скъпа. Това е доста добро описание.

Бони има своите белези. Няма е. Все още има кошмари, които я карат да пищи насън.

Но не е сама.

Има мен, а аз — нея. Разликата е огромна.

Сега мога да видя Сара много по-ясно: тя пищи в мрака, но няма кой да я прегърне, когато се събуди. Това е така от доста дълго време.

Живот като този може да те накара да се заобиколиш от черно, мисля си аз. Защо не? Всичко е било мрак, така че най-добре да помниш този факт, най-добре да не се поддаваш на фантазията, наречена надежда.

Дрънченето на чаши ме изважда от собствените ми мисли. Елейна се е върнала с напитките ни.

— Портокалов сок за вас двете и вода за мен — съобщава тя, усмихва се и сяда.

— Благодаря — отвръщам аз и двете с Бони отпиваме от сока си.

— Чух какво каза на Бони — изрича след малко Елейна. — За онова момиче Сара. Ужасна история.

— Намира се в доста лошо състояние.

— Какво ще се случи с нея?

— Като я изпишат от болницата, ще е под опеката на полицията. След това зависи от някои неща. Тя е на шестнадесет. Ще я пратят в дом за сираци или в приемен дом, докато навърши осемнадесет.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Ще ми се обадиш ли? Преди да я изпишат от болницата?

За момент се изненадвам от тази молба, но само за момент.

Все пак това е Елейна. Тя е като ангел. Наскоро разбрах, че също е била сирак.

— Елейна, не би било добра идея да вземеш това момиче в дома си. Въпреки очевидното — че някакъв психопат е обсебен от нея — тя е истинска каша. Наранена е, да, но има нещо нередно в нея. Не знам какво е било миналото й, дали взема наркотици, краде или… каквото и да било.

Елейна ме дарява с една от толерантните си, но изпълнени с любов усмивки, която казва: Обичам те, но си много твърдоглава.

— Оценявам загрижеността ти, Смоуки, но решението ще го вземем двамата с Алън.

— Но…

Елейна бързо поклаща глава.

— Обещай, че ще ми се обадиш, преди да я изпишат.

Край на разговора, всичко свърши, ще се предадеш, ако знаеш кое е добро за теб… но те обичам. Усмихвам се, не мога да се спра. Елейна винаги ме кара да се усмихвам, такава си е тя.

— Обещавам.

Елейна гледа Бони през деня (и често през нощта). Двамата с Алън са се превърнали в част от семейството на дъщеря ми. Всички сме щастливи от това. Не живеят далеч, няма хора, на които да имам по-голямо доверие, а и Бони много ги обича. Безпокоя се заради мълчанието й, както и за обучението й, но засега всичко е наред.

Алън и Елейна споделят страховете ми, без да ги оспорват или да ми се присмиват за тях. Инсталираха аларма в къщата си (сериозна при това, като моята), а Томи им монтира обикновена система за видеонаблюдение. Разбира се, тук е и Алън, гигантът с пистолета, който спи в този дом.

Задължена съм на двамата.

— Обещавам — повтарям аз.

Алън се връща и веднага се захваща със задачата да изгуби игра на шах от Бони. Елейна е в кухнята, където ни приготвя късен обяд, а аз разговарям с Кали по телефона.

— Разпечатах страниците, сладкишче. Какво следва сега?

— Направи още шест копия. По едно за Бари, Джеймс, Алън, заместник-директор Джоунс, доктор Чайлд и за теб. Прати копията на Бари, Джеймс, доктор Чайлд и заместник-директора в домовете им. Ще им се обадя и ще ги предупредя да ги очакват. Искам всички да прочетат дневника. След като приключим, ще го обсъдим.

— Добре. Какво да правя с твоето копие и това на Алън?

Поглеждам към кухнята и се усмихвам.

— Гладна ли си?

— Вятърът духа ли? Луната върти ли се около Земята? Коренът на всяко просто число…

— Просто си довлечи задника тук.

Разговарям по телефона със заместник-директора. Обадих му се у дома, за да го запозная с развитието на случая и да го помоля да забърза всичко. Едно от първите неща, които научих за бюрокрацията, е, че шефът ти трябва да е наясно с положението.

— Чакай малко — прекъсва ме той. — Какво каза, че е името на мъжа от второто местопрестъпление?

— Хосе Варгас.

Джоунс подсвирква.

— По-добре ела да ме видиш утре, Смоуки — казва той.

— Защо?

— Защото мога да ти кажа всичко за Варгас. Случаят с трафика на хора? Аз работих по него.

— Без майтап?

Бари ми каза, че случаят е бил на федералните, но това, че заместник-директорът е участвал в него, е неочаквано. Вероятно обаче е плюс.

— Без майтап. Ела при мен утре.

— Да, сър.

— Добре. Помисли ли си за другото, за което говорихме?

Шегувате се, нали?

— Малко.

Кратка пауза. Мисля, че очаква от мен да наруша тишината, да дам по-сериозно обяснение от една-единствена дума. Когато не го правя, той също не продължава да дълбае в темата.

— Искам да съм в течение на всичко, което се случва. Също така чакам дневника.

— След час ще ви го изпратим, сър.

Кали се появи скоро след като приключих разговора със заместник-директора. Бони играеше шах с Алън, който я учеше на основните моменти в играта. Кали седна до осиновената ми дъщеря и двете се обединиха срещу Алън, който се бореше със зъби и нокти да запази фигурите си.

По време на тази оспорвана среща Елейна успя да ме приклещи в кухнята по нейния непоколебим, но нежен начин.

— Планираме ли да довършим започнатото в събота? — попита ме тя.

1затеб2замен?

В този момент лапам една солета и застивам по средата на движението. Сдъвквам я, преглъщам и незнайно защо се чувствам виновна.

— Смоуки — настоява Елейна, като ме хваща за брадичката и повдига лицето ми. — Аз съм.

Поглеждам я и позволявам на малка част от тази характерна за Елейна доброта да потече в мен. Въздишам.

— Знам. Съжалявам. — Свивам рамене. — Истината ли искаш? Разбира се, че ще го довършим. Но кога? — Поклащам глава. — Все още не знам.

— Добре. Но ще ми кажеш, нали?

— Да — измърморвам, докато се боря със следващата солета. Приличам на малко дете. — Разбира се.

— Справяш се много добре, Смоуки. Почистването на къщата е чудесна идея. Просто искам да се уверя, че ще довършиш започнатото, това е всичко.

Елейна се усмихва и всичките думи на света стават излишни.

Ранна вечер е, но прозевките на Бони ми подсказват, че е време да си вървим.

Останахме тук до по-късно от планираното, но имах нужда от това. Шегите на Кали и престореният гняв на Алън, че е загубил от дъщеря ми на шах, постоянната нежност на Елейна и непрестанните усмивки на Бони са достатъчни, за да възстановят чувството ми за нормален живот.

Можеш ли да се откажеш от всичко това? Трябва ли да го правиш? Куантико ли е решението?

Тихо — нареждам си.

— Връщам се в службата — казва ми Кали на вратата. — Смятам да се поровя в компютъра на Варгас. Сигурна съм, че ще намеря много неприятни неща.

— Не стой до късно — отвръщам й аз. — Утре рано трябва сме в офиса.

Елейна, Алън и Кали получават прегръдки — първо от Бони, а после и от мен. Работя със семейството си, семейството ми е моята работа, така се разви животът ми.

Това получаваш, когато се омъжиш за пистолета?

В прекалено добро настроение съм, за да се връзвам на собствените си думи.

17

— СМЯТАМ ДА ПОЧЕТА МАЛКО, СКЪПА — казвам на Бони. — Няма да ти преча, нали?

Често съм й задавала този въпрос и отговорът винаги е „не“. Осиновената ми дъщеря може да проспи и въздушно нападение, само да не се налага да спи сама. Тя поклаща глава, усмихва се и ме целува по бузата.

— Лека нощ, скъпа — казвам й и също я целувам по бузата. Бони ме дарява с още една усмивка и се обръща на една страна към хладните сенки. Оставя ме сама в моя малък осветен от нощната лампа свят, в който да помисля и да почета.

Изваждам бележките си от онази вечер. Добавям някои неща, които сме научили междувременно.

ИЗВЪРШИТЕЛ:

МЕТОДОЛОГИЯ:

РАЗПИТЪТ НА САРА ЛАНГСТРОМ ПОТВЪРЖДАВА, ЧЕ УПОЯВА ЖЕРТВИТЕ СИ.

ПРИНУДИЛ Я Е ДА ИЗКОРМИ Г-Н И Г-ЖА КИНГСЛИ И ДА ПРЕРЕЖЕ ГЪРЛОТО

НА МАЙКЪЛ. (ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ НЕЯ Е СПЕЦИАЛНО. ЗАЩО?)

При поведение добавям:

ИЗКОРМВАНЕТО Е НАЧИН ДА РАЗКРИЕ „ИСТИНСКАТА СЪЩНОСТ“ НА ЖЕРТВИТЕ

МУ. ТОВА ПОДКРЕПЯ ТЕОРИЯТА ЗА ОТМЪЩЕНИЕТО КАТО МОТИВ.

ЗАТВАРЯ ОЧИТЕ НА ЖЕНИТЕ, ПРЕДИ ДА ГИ УБИЕ, НО ВЪПРЕКИ ТОВА ГИ ИЗКОРМВА.

МОЖЕ ДА ЗАСЛУЖАВАТ ПО-МАЛКО, НО ВСЕ ПАК СПОРЕД НЕГО ЗАСЛУЖАВАТ.

ИЗВЪРШИТЕЛЯТ СПОМЕНАВА ПО-РАННИ СВОИ ЖЕРТВИ, КОИТО ОПРЕДЕЛЯ КАТО

ЖЕНЕН ПОЕТ И УЧЕНИК ПО ФИЛОСОФИЯ.

РИСУВАНЕТО С КРЪВТА Е СТРАННО, НЕПРИСЪЩО И НЕНУЖНО. ЗАЩО ГО ПРАВИ?

ЗАЩО ПРЕОТСТЪПВА ОТВАРЯНЕТО НА ЖЕРТВИТЕ НА САРА?

УБИВАНЕТО МУ ДОНАСЯ ЕРЕКЦИЯ, НО НЯМА ВИДИМИ СЕКСУАЛНИ КОНТАКТИ С

ЖЕРТВИТЕ. САРА СЪЩО ПОТВЪРЖДАВА ТОВА.

Осъзнавам, че е възможно скалпелът да е неговият пенис. Рязането може да е сексуалният акт за него.

РЕЛИГИОЗНИ ПРЕПРАТКИ. МОЖЕ БИ ПОЛУЧАВА ЗАПОВЕДИ ОТ БОГ?

При описание добавям:

БЯЛ ИЛИ ПОНЕ ТАКА ИЗГЛЕЖДА.

ВИСОК ОКОЛО МЕТЪР И ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ.

БРЪСНЕ ЦЯЛОТО СИ ТЯЛО.

МНОГО СТРОЕН, МУСКУЛЕСТ. „ПЕРФЕКТНО ТЯЛО“. ТРЕНИРА (НАРЦИС).

КЛЮЧОВ МОМЕНТ: ИМА ТАТУИРОВКА НА ДЯСНОТО СИ БЕДРО — АНГЕЛ C

ОГНЕН МЕЧ. ВЕРОЯТНО ГО Е НАРИСУВАЛ САМ.

Добавям бележка за програмата, намерена на домашния компютър на Майкъл Кингсли. Ако е инсталирана от извършителя, това говори за добри познания по темата или достъп до хора с такива.

Обмислям татуировката на ангела. Тя е олицетворение на действията му или на самия него. Извършителят изглежда достатъчно разумен, за да е първото, но кървавото му изкуство е по-характерно за един луд.

МОЖЕ БИ ЗАПОЧВА ДА ДЕКОМПЕНСИРА?

В общи линии декомпенсацията е, когато нещо стабилно започне да става нестабилно. Не е често срещана сред серийните убийци, но не е и изключение. Години наред Тед Бънди е бил внимателен, умен и харизматичен убиец. Към края на „кариерата“ си е излязъл извън контрол и това е спомогнало да бъде заловен.

Веднъж разговаряхме по темата с доктор Чайлд, един от малкото профайлъри, които уважавам, и онова, което ми каза, изплува на бял свят.

— Вярвам — каза ми той, — че всички серийни убийци са до някаква степен луди. Нямам предвид официалното значение на лудостта, а че извличането на удоволствие от убийството на друго човешко същество не е присъщо за един нормален здравомислещ човек.

— Съгласна съм — отвърнах аз. — Един вид тази им лудост е виновна за действията им.

— Да. Серийното убиване е поведение, причинено от поредица от стресори^[8]. То също така е акт, който генерира още стресори. Като параноя, обсесия и други. Но най-важният фактор е, че не е под контрола на индивида. Независимо от възможните последствия — риска от залавяне, той не само няма да спре, но и не може. Неспособността да се потиска поведение, дори когато индивидът знае, че това поведение е разрушително за него, е форма на психоза, нали?

— Разбира се.

— Затова според мен срещаме декомпенсацията при толкова много серийни убийци, независимо дали са организирани, неорганизирани или по средата. Стресът — вътрешен, външен, въображаем, истински — се натрупва и в крайна сметка срива вече повредения мозък. — Доктор Чайлд ме дари с тъжна усмивка. — Мисля, че тази лудост се намира във всеки от тях, но е латентна и чака да бъде събудена. С достатъчно количество стрес тя може да бъде извадена на бял свят. — Въздъхна. — Това, което искам да ти кажа, Смоуки, е да спреш да се опитваш да поставяш чудовищата в някакви рамки. При тях няма правила, само насоки.

Отговорът, до който се опитвам да стигна, е, че кървавото изкуство не е важно. Отмъщението като мотив е логично и ще ни помогне да стигнем до него. Отношението му към децата също е важно и също ще ни помогне да стигнем до него. Татуировката? Работата ми е да намеря онзи, който я е направил, а не значението, което се крие зад нея. Независимо дали мисли, че той е като ангела или е ангелът, това засега е само храна за ума.

Вземам листа с бележките за Сара. Поправям името й.

САРА ЛАНГСТРОМ:

ЖИВЕЕ СЪС СЕМЕЙСТВО КИНГСЛИ ОТ ОКОЛО 1 ГОДИНА.

Това е всичко.

Какво научихме всъщност за нея?

Сещам се само за две неща. Записвам ги, защото знам, че са истина, макар никое от тях да не е особено важно.

ТЯ УМЕЕ ДА ОЦЕЛЯВА.

ГУБИ РАЗСЪДЪКА СИ. ГОТОВА Е НА САМОУБИЙСТВО.

Поне така се чувства.

Има още много неясноти, но засега се движим добре. Важното е да не зацикляме. Всяка нова информация ни придвижва с крачка напред. Гледай, изследвай, заключавай, постулирай, търси улики, профил. Разполагаме с физическо описание на извършителя и разбрахме какъв е мотивът му. Имаме жива свидетелка. Ясен отпечатък от крака му. Знаем, че прави видеозаписи, които са неговият трофей, и когато го заловим, тези записи ще го закопаят.

Също така разполагаме с дневника на Сара. Трябва да го прочета, за да видя къде ще ме отведе. Жертвите са пътят, който ще ни отведе до него, а от видяното досега Сара е любимата му. Тя е смисълът на всичко.

Оставям страниците, откъснати от бележника ми, настрана и разглеждам онези, които ми даде Кали.

Те са бели, уголемени и удобни за четене. Красивият почерк на Сара е като излят. Тя започва дневника си с обръщение към мен:

Скъпа Смоуки Барет,

Аз те познавам.

По-скоро имам предвид, че знам всичко за теб. Проучила съм те, както ти би проучила човек, който е последната ти надежда. Взирала съм се в снимката ти, докато очите ми са почервенявали, за да запомня всеки твой белег.

Знам, че работиш за лосанджелиското ФБР, преследваш зли хора и си добра в работата си. Всичко това е много важно, но не заради него ми даваш надежда.

Даваш ми надежда, защото ти също си била жертва.

Даваш ми надежда, защото си била изнасилена, рязана и си изгубила хората, които обичаш.

Ако някой може да ми повярва, това си ти.

Ако някой може да го накара да спре — да поиска да го накара да спре, — това си ти.

Така ли е? Или просто си мечтая, когато в действителност трябва да си прережа вените?

Предполагам, че ще разберем. В крайна сметка мога да си прережа вените и по-късно.

Нарекох това дневник, но не е точно такъв.

Не.

Това е черно цвете. Книга на мечтите. Това е пътека към извора, от който пият мрачните създания.

Хареса ли ти? Искам да кажа, че това не е дневник, а разказ. Тук, на хартията, ще ме видиш да бягам. Това е единственото място, на което го правя. Тук, на бялата, смачкана хартия, мога да се движа. По-скоро съм спринтьорка, отколкото бегачка, както ще се увериш сама, но онова, което искам да обясня, е, че ако ме накараш да ти разкажа на глас всичко, няма да мога, но ако ми дадеш химикал и бележник или компютър и клавиатура, нямам спиране.

Мисля, че съм наследила това от майка ми, която беше жена с чиста душа. Творец. А и съм малко луда. Хахо. Върху бялата хартия мога да изливам тази лудост. Това ято от мисловни гарвани.

Дори съм измислила рима за целия този процес (луда рима, разбира се): „Малко мрак, малко светлина и думите се леят като на шега".

Вслушвам се в чувствата си и описвам пътя до извора.

Започнах да пиша преди две години в едно от училищата, които посещавах. Учителят по английски, един много свестен мъж на име господин Пъркинс (след секунда ще разбереш защо смятам, че е свестен), прочете първия разказ, който написах, и ме помоли да остана след часа. Каза ми, когато другите излязоха, че имам талант. Че дори може да съм гений.

Поради някаква причина тази похвала извади на бял свят Лудата. Лудата е едно от съществата, които пият от извора, тя е с черна кожа, големи очи и е много глупава. Лудата е гневна. Лудата е зла. Лудата е… просто луда.

Сграбчих господин Пъркинс за оная работа и му казах:

— Благодаря! Искате ли свирка, господин Пи?

Просто ей така.

Никога няма да забравя какво се случи. Лицето му посърна, а чаталът му се втвърди. Едновременно. Той се отдръпна, изпелтечи нещо и напусна стаята. Мисля, че се страхуваше. Не мога да го виня. Разбрах, че посърналото лице и ужасът са истинският господин Пи. Както казах, много свестен човек.

Излязох от класната стая ухилена. Сърцето ми туптеше силно в гърдите. Излязох навън, отидох зад училището, извадих запалка, запалих разказа и плаках, докато гореше и вятърът го отнасяше.

Написах доста неща оттогава, но изгорих всичките.

Почти на шестнадесет години съм, отскоро започнах да пиша този дневник и макар да искам да го изгоря, няма да го сторя.

Защо ти казвам това ли? Поради две причини.

Първата е по-важната, тя е по-голяма от хляба. Искам да знаеш, че здравият ми разум се е превърнал в нещо, което си представям като бяла линия вибрираща светлина. Някога е била постоянна и силна, но сега е слаба и доста трепти. Около нея летят черни точки подобно мързеливи смъртоносни пчели. Съвсем скоро, ако нищо не се промени, тези точки ще преборят светлината и ще ме унищожат. Ще пея вечно, но няма да чуя и дума.

Така че, ако на моменти изляза от правия път и ти се сторя малко неуравновесена, трябва да разбереш, че се държа на косъм. Прекарвам голяма част от времето си в наблюдение на тази бяла линия светлина, защото се страхувам, че ако не го правя, тя ще изчезне, а аз няма да си спомня, че е била там.

Лудата е край извора, а пътят от тази лоша вода до превръщането ми в нещо неприятно е много кратък, ясно?

Ясно.

Втората причина е онова, което се излива върху бялата хартия. Можех да си водя дневник и просто да опиша случилото ми се. ЍНо я стига… аз съм ТАЛАНТЛИВА. Аз съм ГЕНИЙ.

Защо тогава да не разкажа история?

Това направих.

Дали всичко е истина? Това зависи от твоето разбиране за истина. Можех ли да чета умовете на родителите си? Наистина ли знаех какво си мислеха, когато Странника дойде за тях? Не.

Но ги познавах. Те бяха моите майка и татко. Възможно е да не съм уловила правилно мислите им… но това не прави написаното неистинско, тъй като това са неща, които наистина биха си помислили. Това е важното, не разбираш ли?

Истината е, че не знам.

Истината е, че знам.

Точно това представлява една написана история — три части истина и една част измислица. Истината е във времето, мястото и основните събития. Измислицата е в мотивите и мислите. Тъй като историята съществува само ако я помним, наистина ли е толкова лошо да попълним пропуските с малко хуманност, дори тя да е въображаема?

Те бяха мои родители и аз ги обичах, затова ги представям като герои с техни собствени мисли, надежди и чувства, след което прочитам написаното и започвам да плача. Казвам си:

Да.

Такива бяха.

Предизвиквам някой да посмее да ми каже противното. Всъщност не искам да предизвиквам никого, защото Лудата ще се появи, можеш да разчиташ на това. Тогава ще започне да ги бие и да им крещи, докато не пресипне.

Не, никой не ми е говорил за сексуалния им живот, но майната ти, те бяха хора, те бяха моите хора, и искам да ги усетиш като живи създания, като такива, които дишат, потят се и се смеят, искам да почувстваш момента, в който бяха изплашени, наранени и умиращи.

Става ли?

Някои неща разбрах след това, като задавах въпроси. Питах Кати и тя беше искрена с мен. Не мисля, че ще се разсърди за това, което съм написала за нея. Или поне се надявам да не го стори.

Някои от нещата са описание на личните ми чувства и мисли, които си спомням. Макар да разглеждам спомените на младото си „аз" през призмата на сегашното си „аз", духът на тези спомени — добрите и лошите — е истински. Вече съм способна, на шестнадесет години, да дам глас на онова, които си мислех, когато бях на шест години, на девет и така нататък.

Някои от нещата са думите на чудовището.

Никой не знае каква е истината в тях.

Добре, добре. Разпъвам локуми, знам.

Как да започна? Имало едно време?

Защо пък не? Няма причина да не започнем една история на ужасите като една приказка. Така или иначе краят ще е един и същ, независимо от началото — ще се озовем край извора при мрачните създания с огромните очи и водата, която звучи като мляскането на устните на великан, когато се блъска в брега.

Ще ти е от полза, докато четеш, да си представяш, че всичко е само сън. Така правя аз. Черно цвете. Книга на сънищата. Среднощно пътуване до извора. Ела и сънувай с мен, сънувай кошмар с отворени очи и светнати лампи.

Имало едно време една по-малка Сара, която не наблюдавала бялата линия светлина и все още не била срещнала Лудата.

Не, не. Истина е, но не искам да започвам оттук.

Така: имало едно време един ангел, който бил по-известен като мама.

Първото, което помня за нея, е, че обичаше живота. Второто е усмивката й. Тя никога не спираше да се усмихва.

Последното нещо, което помня, е, че вече не се усмихваше, когато той я уби.

Това го помня повече от всичко друго.

18

САМ ЛАНГСТРОМ ПОКЛАТИ ГЛАВА ОБЪРКАН.

— Нека си изясним нещо — каза той на съпругата си и се насили да се усмихне. — Попитах те кога ще тръгваме за зъболекаря на Сара. Вместо да ми отговориш, ти ме питаш колко е часът сега?

Линда се намръщи насреща му.

— Да… и?

— Виж, скъпа… сещаш ли се, че имаме час? Той вече е определен. Тъй като знаем колко време ще ни е необходимо, за да стигнем до кабинета на зъболекаря, какво значение има колко е часът, след като вече трябва да тръгваме?

Линда започна да се изнервя. Тя погледна съпруга си в очите. Там намери онзи блясък, който винаги я беше карал да се усмихва. Този поглед й казваше: „Забавлявам се, но не за твоя сметка. Просто се наслаждавам на някои странности на характера ти“.

Сам обичаше ексцентричната й страна, а Линда знаеше, че има такава, не го оспорваше. Тя беше ужасна домакиня, а той чистник. Тя беше социална пеперуда, а той обичаше да си стои у дома. Тя бързо палеше, а той беше спокоен. Бяха различни в много отношения, но не и в тези, които бяха от значение. Различията им си пасваха чудесно, както при всяка друга двойка, откакто свят светуваше.

Когато обаче възникнеха някакви проблеми пред тях, ставаха едно цяло, един разум. Щяха да се обичат до края на дните си. Щяха да са лоялни един към друг независимо от обстоятелствата. Щяха винаги и безусловно да обичат Сара.

Дъщеря им беше олицетворение на най-уважавания от тях принцип: обичай и ще бъдеш обичан.

Те си приличаха по много неща, а по други бяха на светлинни години един от друг. Като в този момент, в който организираният Сам се сблъскваше с бохемката Линда и нещата приключваха с усмивка.

Всичко е проста математика — започна тя и му се ухили насреща. — Ако трябва да тръгнем в 12:30, за да стигнем навреме за часа при зъболекаря, а сега е 12:15, а на мен са ми необходими двадесет минути, за да се приготвя, то тогава… — Линда сви рамене. —.. просто ще тръгнем в 12:35 и ще караме малко по-бързичко.

Сам поклати глава изумен.

— Определено нещо не ти е наред.

Линда пристъпи към него и го целуна по носа.

— Точно това обичаш в мен перфектните ми недостатъци. Ще те попитам още веднъж? Колко е часът?

Той погледна часовника си.

— 12:10.

— Видя ли, глупчо? Ще успеем да тръгнем в 12:30. Не беше толкова трудно, нали?

Сам се засмя, просто не успя да се сдържи.

— Добре — поклати глава той. — Ще пусна зверовете навън и ще приготвя дребосъка.

„Зверовете“ бяха двата им черни лабрадора, които наричаха с любов „Черните стихии на унищожението“ или както се обръщаше Сара към тях: „Кученцата!“. Те представляваха две тридесеткилограмови същества, изпълнени с любов и лоялност, истински диваци, които не бяха подходящи за цивилизована компания.

Сам отвори вратичката, която беше направил, за да спре достъпа на зверовете до останалата част на къщата, и веднага беше възнаграден с муцуна в задника.

— Благодаря ти, Бъстър — каза на по-малкия мъжки лабрадор.

Няма проблем — отвърна кучето, докато размахваше опашката си и се хилеше с отворена уста по неговия си кучешки начин.

По-голямата женска, Дорийн, го обикаляше като психично болен човек или по-скоро като акула, и задаваше отново и отново един и същ мълчалив въпрос.

Стана ли време? Стана ли време? Стана ли време?

— Съжалявам, Дорийн — каза Сам на полудялото куче. — Обядът ще е по-късно днес. Но… — млъкна за миг той, като дари женския лабрадор с артистичен поглед —…ако двамата отидете навън, може да ви дам… нещичко!

При изричането на последната дума Дорийн се изстреля във въздуха като пружина, всичките й четири крака се отлепиха от пода. Това беше нейният начин да покаже невероятната си радост.

Ура! — сякаш казваше. — Ура! Ура! Ура!

— Знам, знам — ухили се Сам, — Татко е добър! Татко е страхотен!

Той отиде до шкафа и извади два млечни кокала. Дорийн продължи да се изстрелва във въздуха, беше изключително радостна. Бъстър не си падаше по скачането, той предпочиташе да запази благоприличие… но също изглеждаше много щастлив.

— Хайде, дами и господа — каза Сам и се насочи към плъзгащата стъклена врата, която водеше в задния двор.

Отвори я и излезе навън. Зверовете го последваха. Затвори вратата и застана пред тях с кокал във всяка ръка.

— Седни — нареди им той.

Седнаха. Очите им направо изпепеляваха лакомствата. „Седни“ беше една от малкото команди, които изпълняваха. И то само ако им бъдеше обещана храна.

Сам свали ръце, за да са на нивото на кучешките глави.

— Чакай — предупреди ги той. Ако се опитаха да вземат кокалите преди „чакай“, щеше да ги накара да „чакат“ още повече — нещо, което никак не им се нравеше. — Чакай — каза им отново. Дорийн потреперваше и гледаше с онзи неин шантав поглед. Сам се смили над нея и изрече думата, която чакаха: — Добре.

Две муцуни, изпълнени със зъби, се спуснаха към лакомствата в ръцете му, като някак си успяха да ги вземат, без да му отнесат някой пръст. Сам използва това отвличане на вниманието, за да отвори стъклената врата и да се върне вътре.

Пръв се усети Бъстър. Той спря на средата на яденето и погледна стопанина си през стъклото, а от погледа му ставаше ясно, че се чувства предаден.

Изоставяш ли ни? — като че ли питаше.

— Ще се видим скоро, друже — измърмори Сам и му се усмихна.

Време беше да потърси другия звяр, който живееше в къщата. Със сигурност се криеше някъде. Сара не беше особено щастлива, че щяха да ходят на зъболекар. Сам тайничко й съчувстваше. Винаги изпитваше вина, когато я водеха на някой от медицинските й прегледи, защото знаеше, че всеки от тях щеше да приключи със сълзи. Възхищаваше се на хладнокръвието и практичността на Линда в подобни случаи. Необходимата болка за благото на детето, това беше по нейната част. Не беше силна черта за повечето бащи.

— Дребосък? — провикна се Сам. — Готова ли си?

Не получи отговор.

Тръгна към стаята на Сара. Вратата беше отворена. Надникна вътре и видя дъщеря си да стои на леглото. Беше стиснала Господин Гушко в ръцете си.

— Миличка?

Малкото момиченце го погледна и направо отнесе сърцето му. О, каква беда — казваха тези очи, изразителни като на бебе тюлен. — Каква беда да имаш родители, които те карат да ходиш на зъболекар…

Господин Гушко, който представляваше направена от чорапи маймуна, гледаше Сам с обвинителен поглед.

— Не искам да ходя на заполекар, тате — заяви тъжно Сара.

— Зъбо-лекар, скъпа — поправи я баща й. — Никой не ги обича.

— Тогава защо ходят при тях?

Перфектната детска логика, помисли си Сам.

— Защото, ако не се грижиш за зъбите си, ще ги изгубиш. Да нямаш никакви зъби никак не е забавно.

Сара обмисли думите му, наистина се замисли над тях.

— Може ли Господин Гушко също да дойде? — попита тя.

— Разбира се.

Сара въздъхна и макар все още да не беше щастлива, реши да се подчини на съдбата си.

— Добре, тате — отвърна тя.

— Благодаря ти, скъпа. — Сам погледна часовника си. Краят на преговорите настъпи точно навреме. — Хайде аз, ти и Господин Гушко да намерим майка ти.

За разлика от драмата, която го предшестваше, посещението при „заполекаря“ се оказа кратко и спокойно. Подозрителността на Сара най-накрая се пречупи под веселите атаки на доктор Хамилтън. Той дори прегледа Господин Гушко.

Това доведе до повдигане на настроението на цялото семейство, което пък от своя страна завърши с ядене на сладолед и разходка край брега. Часът беше почти три следобед, когато се прибраха у дома. Зверовете забравиха, че трябва да са сърдят, че са нахранени толкова късно, защото бяха много щастливи, че са нахранени сега.

Имаше го задължителното галене на кучетата, прибирането на пощата и преглеждането на предаванията, които беше записал за по-късно гледане. Сам наричаше този процес „самотният танц“. Записваше нещата, които искаше да гледа по-късно, докато беше навън с жената и семейството. Някои мъже се оплакваха, че са принудени да правят това. Той го обожаваше. Защото го правеше на спокойствие, защото се успокояваше по този начин и защото го вършеше сам.

— Готова ли си за утре, Сара? — чу съпругата си да пита дъщеря им.

Утре тя имаше рожден ден. Въпросът беше риторичен.

Сам се стресна от крясъка, който излезе от устата на Сара. Същинско извънземно пищене.

— Подаръци, парти, торта! — завика и заподскача въодушевена тя. Много напомняше на Дорийн от по-рано. На моменти кучето и дъщеря му имаха много общи неща.

— Не скачай на дивана, дребосък — измърмори той, докато преглеждаше пощата.

— Съжалявам, тате.

Последващата тишина го изненада и той погледна дъщеря си. Стресна се отново, когато видя погледа й. Готвеше се някаква беля. Над него надвисваше опасност.

— Може ли… — Сара се закикоти като полудял леприкон —…да скачам върху теб'!

Тя изпищя като прасе, което го колят, скочи във въздуха и се приземи върху него, като мека възглавница, напълнена с камъни.

Сам „изохка“ малко. Тежи повече от миналата година — помисли си той. Съвсем скоро дните му на трамплин щяха да приключат завинаги. И щяха да му липсват.

Сара все още беше мъничка. Той се ухили и я прегърна.

— Ти знаеш кагво значава това — изрече с преправен зловещ глас и прекомерен немски акцент, — да?

Сам усети как Сара застина, потрепери и се закикоти от удоволствие и ужас. Дъщеря му много добре знаеше какво следва.

— Това значава, че трябва да преминем към… гъделичкащото мъчение!

Мъчението започна. То беше придружено от още пищене и лаещата Дорийн, която подскачаше под погледа на измъчения Бъстър.

Глупави хора и тъпо куче — като че ли казваха очите му.

— По-тихо — скара се Линда Лангстром с усмивка на лице. Съпругът и дъщеря й бяха вдигнали къщата на главата си. Естествено, нямаше никаква полза от забележката й. Не духай, ветре — сякаш казваше.

В действителност тя също споделяше доброто им настроение. Сам винаги беше спокоен и практичен, истинска тиха вода в сравнение с нейния избухлив нрав. Не че беше някакъв дървеняк — съпругът й имаше специфично чувство за хумор, което винаги я разсмиваше, някак си приемаше живота като комедия — но въпреки това беше изключително… спокоен. Винаги се отнасяше сериозно към нещата. Но във всеки един момент беше готов да се откаже от тази сериозност заради семейството си.

Отказа се от нея и когато ми предложи.

Двамата бяха в колежа. Той учеше информатика, а тя изкуство. В някои дни графиците им се разминаваха. Тя имаше вечерни лекции, които започваха един час след края на неговите, а той имаше нощна работа. На моменти трябваше доста да се потрудят, за да намерят време, което да прекарват заедно.

Сам беше решил, че ще й предложи да се омъжи за него и ще бъде облечен в смокинг, когато го направи. Това беше една от странностите му: решеше ли да направи нещо в точно определено време и по точно определен начин, нищо не можеше да го разубеди. Това му качество го правеше едновременно много сладък и много дразнещ — в зависимост от обстоятелствата.

Беше един от онези дни с „едночасов прозорец“. Нямаше начин Сам да стигне до апартамента им (живееха заедно от цяла година), да си облече смокинга и да се върне навреме, за да й предложи, преди да започне нощната му работа.

Какво беше решението? Носи смокинга през целия ден, по време на всичките си лекции, независимо от ужасната жега и подигравките на състудентите си.

Едночасовият прозорец настъпи и Сам направо скри шапката на Линда. Той беше повече от момче, но не и мъж, глупав и красив, паднал на едно коляно, и тя каза „да“, разбира се, и той не отиде на работа, а тя на лекции, и пушиха трева, и правиха любов цяла вечер под съпровода на музика. Така и не успяха да свалят всичките си дрехи. Когато Линда се събуди на сутринта, вратовръзката от смокинга все още беше около врата на Сам.

Ожениха се след година. Две години по-късно и двамата завършиха колежа. Сам веднага си намери работа в една софтуерна компания, където се развиваше чудесно. Линда рисуваше, правеше скулптури, снимаше и търпеливо чакаше да бъде „открита“.

След две години на неизвестност започна да изпитва сериозни съмнения. Непоколебимата й сигурност повехна, когато навърши двадесет и пет.

Сам не обръщаше внимание на съмненията й и нито за миг не спря да вярва в нея, за което Линда го обичаше до ден-днешен.

— Ти си страхотен творец, скъпа — казваше й той и през цялото време я гледаше в очите. — Ще се получи.

Три седмици по-късно се прибра от работа и влезе с танцова стъпка в студиото й… буквално с танцова стъпка и отиде при нея с прекалено сериозно изражение и невидима роза между зъбите.

— Да вървим — каза й той и протегна ръка.

— Чакай малко — отвърна тя и се концентрира върху картината, върху която работеше — бебе в гората, което много харесваше.

Сам я изчака, като през цялото време танцуваше сам със себе си.

Линда приключи и скръсти ръце. Накрая го дари с усмивка.

— Какво има, глупчо?

— Имам изненада — отвърна той. — Да вървим.

Тя повдигна вежда.

— Изненада?

— Мда.

— Каква изненада?

— Като онези, които те изненадват, разбира се. — Той тропна с крак и посочи с ръце към вратата. — Дий. Размърдай се. Тръгвай.

— Хей — скастри го Линда престорено. — Не съм ти някаква кобила. А и трябва да се преоблека.

— Мне. Тарзан и Джейн тръгва веднага.

Тя се разкикоти (никой не можеше да я накара да се кикоти като Сам) и се остави да я повлече навън към колата. Подкара по местната магистрала и зави към новия мол, който току-що беше отворил. Спря на паркинга му.

— Изненадата е в мола?

Сам започна да движи енергично веждите си. Последва още кикотене.

След това влязоха в голямата сграда и си запроправяха път през тълпата от посетители. Вървяха, вървяха, вървяха… докато накрая не спряха.

Намираха се пред среден по големина празен магазин.

Линда се намръщи.

— Не разбирам.

Сам обхвана празното пространство с един жест на ръката си.

— Твой е, скъпа. Това ще бъде твоят магазин. Можеш да му измислиш име, да си донесеш картините и снимките и да накараш хората да те открият. — Той се пресегна и я докосна по лицето. — Първо трябва да те видят, Линда. След като го сторят, ще разберат онова, което знам аз.

Тя имаше чувството, че въздухът е напуснал дробовете й.

— Но… но… не е ли скъпо, Сам?

Усмивката му беше лукава.

— Не е евтино. Взех пари от спестяванията ни. Можем да си позволим да работиш една година, без да си на печалба. След това ще му мислим.

— Това… — Линда се обърна към съпруга си. — Това умно ли е? — попита го шепнешком тя. Много искаше този магазин, но не желаеше да навреди на семейството си.

Сам се ухили. Усмивката му беше красива, изпълнена с щастие и увереност. Истински мъж, а не момче.

— Тук не става въпрос дали е умно или не. Тук става въпрос за нас. — Усмивката беше заменена от сериозно изражение. — Това е хазарт, скъпа, но трябва да го направим, независимо дали ще спечелим, или ще изгубим.

Рискуваха и спечелиха. Местоположението беше перфектно и макар Линда да не ги направи богати, вадеше добри пари. Най-важното беше, че вършеше онова, което обичаше, а съпругът й помагаше. Обичаше го до безумие. Стореното от него беше невероятен жест. Именно това беше тайната на тяхната любов — важността й. Тя беше по-важна от пари, гордост или чуждото одобрение.

Те не спряха да се обичат нито за миг както в живота, така и в спалнята. Две години по-късно се роди Сара.

Сам обичаше да се шегува, че дъщеря му е „зачервена конусоглава красавица“. Линда гледаше с изумление как тази мъничка устичка намира зърното й с учудваща увереност. Това създание вдъхваше невероятна жизненост в нея, едновременно непозната и великолепна, нова и древна. Тя се опита да улови това чувство на платното, но всеки път се проваляше. Но дори провалите й бяха чудесни.

Линда наблюдаваше как съпругът и дъщеря й се гъделичкаха, а Дорийн отчаяно се опитваше да се включи в забавата.

Сара беше специална. Конусовидната глава се оправи за нула време, а с годините беше станала още по-красива. Явно беше пропуснала периода да бъде гъсеница и направо се беше превърнала в пеперуда. Линда не знаеше откъде се беше появила.

— Може би ще извадим късмет — шегуваше се Сам. — Може би, като стане тийнейджърка, ще погрознее и ще ми спести парите за пушка.

Линда не мислеше така. Тя беше напълно сигурна, че нейният дребосък ще е разбивач на сърца.

— Взела е най-доброто от двама ни — каза веднъж Сам.

Линда беше съгласна.

19

ПО ВРЕМЕ НА ЦЯЛАТА ВЕЧЕРЯ САРА НЕ СПИРАШЕ ДА ГОВОРИ ЗА рождения си ден. Беше развълнувана и изпълнена с енергия. Линда се питаше кога ще се успокои, за да заспи. Това беше обичаен родителски проблем — „коледният синдром“.

На Коледа поне можеше да й каже, че Дядо Коледа няма да дойде, ако не заспи. Рождените дни бяха по-голямо предизвикателство.

— Мислиш ли, че ще получа много подаръци, мамо?

Сам погледна дъщеря си изненадан.

— Подаръци? Защо ще получаваш подаръци?

Сара не обърна внимание на баща си.

— И голяма торта, нали, мамо?

Сам поклати жално глава.

— Определено няма да има торта — каза той, — Тортата обърква главата на момичетата. И ги кара да правят пакости.

— Тате! — смъмри го Сара.

Линда се усмихна.

— Ще има голяма торта и много подаръци, скъпа. Но ще се наложи да почакаш — предупреди я тя. — Партито ще е чак на обяд, знаеш това.

— Да. Но ми се иска да е като на Коледа, когато получавам подаръците си сутринта!

Бинго — помисли си Линда. — Подло, но очевидно. Как не се сетих по-рано?

— Знаеш ли какво, миличка? — започна тя. — Ако си легнеш рано тази вечер и не ми създаваш проблеми, ще ти позволя да отвориш един от подаръците на сутринта. Какво ще кажеш?

— Наистина?

— Наистина. Ако… — Линда вдигна показалец —…си легнеш навреме.

Сара поклати превъзбудено глава, както само малките деца можеха — назад и брадичка в гърди, назад и брадичка в гърдите.

— Значи имаме сделка.

Сам слагаше Сара да си легне. Бъстър беше по петите им както винаги. Дорийн беше от кучетата, които обичаха всички. Вероятно щеше да съпроводи дори крадец в къщата и да размахва опашка, доволна от компанията и очакваща някакво лакомство. Бъстър също беше любвеобилен, но неговата любов беше по-пестелива, а възгледите му към света — по-подозрителни. Той си беше избрал няколко човека, които да обича, но те бяха негови и ги обичаше с цялото си същество.

Най-много обичаше Сара и спеше с нея в леглото всяка вечер.

Тя беше под завивките. Бъстър скочи при нея и се разположи удобно, като отпусна глава на малкия й стомах.

— Добре ли ти е, дребосък?

— Искам целувка! — отвърна детето и протегна ръце към баща си.

Сам се наведе над нея, целуна я по челото и прегърна нежното й телце.

— Сега доволна ли си? — попита той.

Очите й се ококориха.

— Малкото пони! — изписка тя.

Малкото пони беше детски герой, който смесваше приказни чудесии и понита, за да се получат неправдоподобни светлосини понита с розови гриви. Сара имаше такава плюшена играчка, с която спеше.

— Хммм… — отвърна Сам и се огледа наоколо. — Къде е Малкото магаренце?

— Тате! — провикна се дъщеря му със смесица от раздразнение и радост.

Бащите закачаха дъщерите си по много начини, а този беше неговият. Всичко започна преди около година, когато замени „пони“ с „магаренце“. В началото раздразнението на Сара беше истинско, но с времето се беше превърнало в нещо като традиция помежду им, в нещо, за което щяха да се смеят, когато остарееха.

Сам намери играчката на пода до леглото и я сложи в разперените й ръчички. Тя я притисна до себе си и се сгуши още повече под завивките. Движението накара Бъстър да си премести главата. Той се намръщи и въздъхна по кучешки. Никой вече не цени истинските животни — като че ли им казваше.

— Сега всичко наред ли е? — попита Сам.

— Време е да вървиш, тате — скастри го Сара. — Трябва да заспивам, за да мога, като се събудя, да отворя един от подаръците си.

— Да потвориш отаръците? — учуди се Сам.

Тя се разкикоти. Обичаше тези лапсуси, при които баща й разменя първите букви на две думи, като „вож и нилица“. Помисли си, че това е гного мотино.

— Опечен кекс, дребосък.

— Опечен кекс, тате.

Поредната от глуповатите им традиции. Ако изречеш „опечен кекс“, отдалеч изглежда, че казваш „обичам те“. Сам беше демонстрирал тази техника на Сара, когато беше на четири. Тя сметна, че това е най-брилянтното нещо на света, и го повтаряше хиляди пъти. Започнаха да си го казват всяка вечер.

Сам нямаше никаква представа, че това щеше да е предпоследният път, в който изричаше тези думи.

Сара стисна очи, погали Бъстър и се опита да заспи.

Утре беше рожденият й ден! Щеше да стане на шест, почти възрастна, което беше интересно, но всъщност подаръците бяха онова, от което се вълнуваше най-много.

Тя погледна стените си, които бяха осветени от лампите в коридора. Те бяха украсени с картини, направени от майка й. Очите й намериха любимата й — бебето, което беше само в гората.

Някой, който чуеше това, без да го види, щеше да си помисли, че става въпрос за страшна картина. Но не беше такава.

Бебето, момиченце, спокойно си лежеше със затворени очи върху легло от мъх. От лявата му страна имаше дървета, а от дясната ручей. Слънцето не се виждаше, в небето имаше няколко облака и ако човек се вгледаше достатъчно внимателно, щеше да види усмихнатото лице в тях, което гледаше момиченцето.

— То гледа ли я, мамо?

— Да, скъпа. Макар бебето да е само в гората, то никога не е наистина само, защото жената в облаците бди над него.

Сара беше погледнала картината впечатлена.

— Бебето съм аз, нали, мамо? А жената в облаците си ти.

Тогава майка й се беше усмихнала с онази усмивка, която дъщеря й обожаваше. В нея нямаше тайни, нито скрити намерения. Тя беше като слънцето — ослепителна, щастлива и топла.

— Точно така, скъпа. Това сме аз и ти и всеки друг, който я погледне.

Сара изглеждаше объркана.

— Картината е и за други хора ли?

— Не, тя е за майките на другите хора. Те може вече да са възрастни и да живеят собствен живот, далеч от тях, но никога не са сами, защото майките им бдят над тях. — Линда сграбчи дъщеря си и я прегърна спонтанно — жест, който накара детето да се разсмее на глас. — Това правят майките. Те винаги бдят над децата си.

Картината беше подарък за петия рожден ден на Сара. Тя беше закачена на стената срещу леглото й и й служеше като талисман.

Майка й никога не й купуваше подаръци за рождените дни. Сама ги правеше. Сара ги обожаваше всичките. Нямаше търпение да види какво щеше да получи утре.

Отново стисна очи, погали Бъстър (който облиза ръката й) и се насили да заспи.

Стори го веднага след като спря да се опитва, а на лицето й имаше усмивка.

Първото нещо, което осъзна, когато се събуди, беше отсъствието на Бъстър. Това беше странно кучето лягаше и ставаше с нея всеки ден.

Второто нещо, което забеляза, беше, че слънцето не бе изгряло. Това също беше странно. Затваряше очи по тъмно и ги отваряше по светло. Така се случваха нещата.

Имаше нещо странно в този мрак. Нещо тежко и страшно. Вече не го чувстваше като мрака преди рождения й ден. Имаше чувството, че се намира в заключен тъмен килер — въздухът наоколо беше застоял, горещ, притискащ.

— Мамо? — прошепна Сара. Част от нея се запита защо не го изрече по-силно. Ако наистина искаше майка й да я чуе, защо шепнеше?

Шестгодишният й ум й осигури отговор: защото се страхуваше да не я чуе някой друг. Който и да беше, той създаваше този страшен мрак.

Сърцето й заби бързо, започна да диша на пресекулки и я обзе невероятен страх, сякаш се събуждаше след кошмар, само че в тези случаи Бъстър беше до нея, а сега го нямаше…

Погледни картината, глупачке, заповяда си тя.

Сара намери в мрака картината на бебето, което спеше спокойно и безопасно върху мъха, и погледна лицето в облаците. Лицето, което означаваше мама, което можеше да прогони този плашещ мрак, което казваше, че Бъстър е в задния двор, че е използвал кучешката врата, за да излезе да се облекчи, че се е събудила само защото го няма и скоро ще се върне, а тя ще заспи отново, ще се събуди на сутринта и рожденият й ден ще е настъпил.

Сърцето й се успокои, когато си помисли тези неща. Дишането й също се успокои и страхът й започна да намалява. Дори се почувства глупаво.

Почти възрастна, а се страхувам от мрака като бебе — скастри се тя.

Тогава чу гласа и веднага разбра, че той принадлежи на непознат, който беше влязъл в къщата й. Ужасът се завърна и сърцето й заби отново. Сара застина с ококорени очи.

— „Никога не съм виждал диво животно да изпитва самосъжаление“ — гласът беше напевен и се приближаваше до вратата й. — „Една малка птичка би паднала мъртва от клона си, без да изпита самосъжаление.“

Гласът не беше нито висок, нито дълбок, а някъде по средата.

— Чуваш ли ме, Сара? Д. X. Лорънс^[9] е написал тези думи.

Мъжът застана на прага на вратата й. Зъбите й тракаха, макар да не го осъзнаваше.

Това не беше просто ужас. Това беше като да се събудиш от кошмар и да разбереш, че съществото от него те е последвало, тромаво се е затътрило към стаята ти, за да те прегърне, да те стиска в прегръдката си, да се смее и да стене, докато пищиш и изгубиш съзнание.

— Можем да се поучим доста от дивите животни. Съжалението за самия теб или за другите е безполезно. Животът продължава, независимо дали живееш или умираш, дали си щастлив или нещастен. На живота не му пука. Безпощадността — това е полезна емоция. Бог е безпощаден. Това е част от красотата и могъществото му. Той прави онова, което е правилно, без да се интересува от последствията и смъртта на невинни.

Мъжът млъкна. Сара го чуваше как диша. Можеше да чуе и собственото си сърце. То биеше толкова силно, че имаше чувството, че тъпанчетата й ще се спукат.

— Бъстър не се самосъжалява, Сара. Искам да знаеш, че той веднага ме нападна. Без да се подвоуми. Той знаеше, че съм дошъл за теб, и веднага ми се нахвърли, без да се замисли. Беше готов да ме убие, за да те спаси.

Нова пауза. И изсмиване — тихо и дълго.

— Казвам ти го, за да разбереш, че Бъстър е мъртъв, защото те обичаше.

Непознатият отвори вратата изцяло и хвърли нещо на леглото й.

Светлината от коридора го освети — отрязаната глава на кучето, чиито зъби все още бяха оголени, а очите му ококорени от ярост.

Сара излезе от вцепенението си и се разпищя.

20

— ИСКАМ ДА ГЛЕДАШ И ДА СЛУШАШ, САРА. Това е началото на нещо.

Намираха се в дневната. Мама и татко седяха на столове, а ръцете и краката им бяха в белезници. Бяха голи. Сара се засрами да види баща си гол и още повече се ужаси. Дорийн лежеше на пода и ги наблюдаваше, без да има никаква представа, че нещо не е наред.

Не мърдай, кученце — помисли си Сара, — и може би няма да те убие като Бъстър.

Тя седеше на дивана, облечена в нощницата си и с белезници на ръцете.

Странника, както беше започнала да нарича мъжа, беше прав. Държеше пистолет в ръката си. На главата си имаше чорапогащник. Той прикриваше чертите на лицето му, правеше ги да изглеждат като стопени, като изгорени е горелка.

Страхът й все още беше там, все още беше силен. Той беше като писък в далечината. Той беше чакане, ужасно чакане, като застиналата във връхната си точка брадва на екзекутор.

Родителите й бяха ужасени. Устите им бяха залепени с тиксо, но очите им издаваха страха им. Сара усещаше, че се страхуват повече за нея, отколкото за себе си.

Странника отиде до баща й и се наведе над него, за да може да го погледне в очите.

— Знам какво си мислиш, Сам. Искаш да знаеш „Защо?“. Повярвай ми, бих желал да можех да ти кажа. Желая го повече от всичко. Но Сара слуша и може да каже на другите по-късно. Не мога да позволя историята ми да бъде разказана, преди да съм готов. Но мога да кажа две неща. Вината не е твоя, Линда, но твоята смърт е моето правосъдие. Вината не е и на Сара, но нейната болка е моето правосъдие. Знам, че не разбираш. Няма проблем. Не е нужно да разбираш, необходимо е единствено да знаеш, че тези неща са истина.

Мъжът се изправи.

— Нека поговорим за болката. Тя е форма на енергията. Може да бъде създадена, също като електричеството. Може да тече като ток. Може да е равномерна или да пулсира. Може да бъде огромна и агонизираща или слаба и дразнеща. Болката може да накара човек да говори. Онова, което много хора не знаят, е, че болката може да накара човек да мисли. Тя може да оформи един човек, да го моделира, да го направи такъв, какъвто е. Познавам болката. Разбирам я. Едно от нещата, които съм научил, е, че докато хората се страхуват от болката, могат да понесат много, много повече от нея, отколкото предполагат. Ако ви кажа, че ще забия игла в ръката ви, ще се изплашите. Ако наистина го направя, болката ще ви се струва премазваща. Но ако го правя час през час, цяла година, ще се адаптирате към нея. Няма да ви харесва, но ще спрете да се страхувате от нея. За това става въпрос тук.

Странника се обърна към Сара.

— Ще забия тази метафорична игла в Сара. Ще го правя отново и отново, години наред. Ще използвам болката й, за да я оформя като скулптор. Ще я направя по свой образ и подобие и ще я нарека на онова, в което ще се превърне: „Разрушен живот“.

— Моля те, не наранявай мама и тате — каза Сара, изненадана да чуе собствения си глас. Звучеше някак си странен, далечен и прекалено спокоен предвид случващото се.

Странника също се изненада, но като че ли одобряваше, защото закима и се захили със стопеното си лице.

— Хубаво! Ето я и нея: любовта. Искам да запомниш добре този момент, Сара. Искам да го запомниш като последния миг без истинска болка. Повярвай ми, това ще те поддържа през следващите години. — Мъжът млъкна и разгледа лицето й. — А сега мълчи и гледай.

Странника се обърна към родителите й. Все още й се струваше, че сънува, всичко беше някак си мъгливо и далечно. Страхът беше тук, ужасът беше тук, сълзите бяха тук, но приличаха на далечни убождания. На крещящи от хоризонта създания. Трябваше да се насили, за да ги чуе, а нежеланието й да го стори беше голямо и премазващо, беше тежест, с която не можеше да се пребори.

Сара погледна в мъртвите очи на Бъстър, изпищя и сърцето й като че ли отлетя. Не завинаги и не надалеч, но на достатъчно отдалечено място, за да не се налага да слуша писъците му.

Бъстър…

Името му щеше да бъде последвано от мъчение, от силна болка, достатъчна да погуби една душа завинаги. Някак си знаеше, че Бъстър е само началото. Странника не беше просто черна вълна, той беше океан от мрак. Огромно, празно нищо в човешка форма, което имаше достатъчно силно гравитационно присъствие, което беше достатъчно, за да изкривява светлината, смеха и добротата.

Правилният инстинкт на едно цивилизовано общество беше да пази малките от злото, но по този начин обществото понякога губеше представа за една основна истина: едно дете винаги беше готово да повярва в съществуването на чудовища.

Сара знаеше, че Странника е такова. Тя беше приела това като факт още в момента, в който хвърли отрязаната глава на Бъстър в леглото й.

— Сам и Линда Лангстром — започна мъжът, — моля ви, слушайте внимателно. Трябва да разберете нещо — смъртта е неизбежна. Ще убия и двама ви. Откажете се от всякакви надежди, че ще оцелеете. Вместо това искам да се съсредоточите върху онова, което все още можете да контролирате: какво ще се случи със Сара.

Сърцето на Линда Лангстром заби бързо в гърдите й, когато непознатият каза, че ще ги убие. Не можеше да направи нищо, желанието й за живот беше заложено в нея. Но когато чу, че съдбата на Сара още не е решена, пулсът й се забави. Много се страхуваше за дъщеря си. Почти не чуваше какво говори мъжът, но се насили да се съсредоточи.

Странника се усмихна.

— Да. Ето. Това е любов, по-силна дори от Божията — любовта на една майка към детето й. Майките ще убиват, измъчват и мамят, за да спасят детето си. Ще лъжат, крадат и проституират, за да нахранят детето си. Има нещо възвишено в това. Но няма нищо по-силно от силата, която можеш да получиш, когато се отдадеш на Бог.

Мъжът се наведе, за да погледне Линда в очите.

— Аз притежавам тази сила. Благодарение на нея ще те убия. Благодарение на нея ще си свърша работата със Сара. Благодарение на нея не ми се налага да се извинявам. Силните не го правят. Те просто трябва да продължават да живеят. — Онзи отново се изправи. — Какво е принудена да прави тази сила, когато е предизвикана от любов? Демонстрира мощта си, като предлага избор. Сега ще ти дам такъв, Линда. Готова ли си?

Жената погледна лицето на Странника и разгледа чертите под чорапогащника. Осъзна, че няма смисъл да се пазари с този човек, защото това щеше да е като пазарене със стена. Тя не беше нищо за него, съвсем нищо. Отговори на въпроса му, като кимна.

— Добре — отвърна той.

Въобразяваше ли си или мъжът започна да диша по-учестено? Вълнуваше ли се?

— Ето какъв е сценарият. Сам, ти също слушай внимателно.

Нямаше нужда да привлича вниманието на Сам, той не беше свалил очи от него нито за миг. Той се беше вторачил в лицето му, а сърцето му беше изпълнено с толкова чиста омраза, че едва успяваше да я държи там. Желанието му да убие този човек беше огромно.

Само ми махни белезниците — бушуваше вътрешно той, — и ще те разкъсам. Ще блъскам главата ти в пода, докато черепът ти се пропука и мозъкът ти не изтече…

— Сара ще живее. Двамата ще умрете, но тя ще живее. Можете да се успокоите. Няма да я убия. — Странника млъкна за миг. — Но може да реша да я нараня.

Той прехвърли пистолета в лявата си ръка, посегна към задния си джоб и извади оттам запалка. Тя беше доста лъскава — смесица от злато и седеф, с инкрустирана картинка на плочка „две и три“ от домино.

Странника отвори капачето на запалката и завъртя колелцето с палец. Появи се малък син пламък.

— Мога да я изгоря — измърмори той, докато гледаше огънчето. — Мога да й обезобразя лицето. Мога да превърна носа й в буца разтопен восък, да й изпържа веждите или да й направя устните черни. — Усмихна се, без да отделя поглед от пламъка. — Буквално мога да я оформя като скулптура чрез огъня. Той е силен и безпощаден. При него няма любов. Той е живо олицетворение на могъществото на Бог.

Странника затвори запалката и я прибра в джоба си. Отново премести пистолета в дясната си ръка.

— Мога да я горя дни наред. Моля ви, повярвайте ми. Знам как да го направя. Как да я накарам да издържи по-дълго време. Няма да умре, но ще се моли за смъртта още след първия час. Ще си изгуби разсъдъка, преди да стане време за лягане.

Думите на мъжа и увереността, с която ги изричаше, ужасиха Линда. Погълна я суров и неподправен страх. Тя не се съмняваше. Въобще даже. Този щеше да изгори детенцето й и щеше да го направи с усмивка на лице и песен на уста. Линда осъзна, че се страхува повече от това, отколкото от смъртта, и за момент (само за момент) почувства облекчение. Родителите обичаха да вярват, че биха умрели за децата си… но биха ли го сторили наистина? Когато се появеше оръжие, щяха ли да застанат на пътя му? Или нещо по-първично и срамно щеше да се появи на бял свят?

Бих умряла за нея — осъзна Линда. Без значение какво щеше да се случи, това я накара да се гордее. Подейства й освобождаващо. Помогна й да се концентрира върху думите на Странника. Той й обясняваше какво трябва да направи, за да спаси детето си от изгаряне.

— Можеш да предотвратиш това — казваше й. — Само трябва да удушиш съпруга си.

Сам беше изваден от яростния си унес.

Какво каза той?

Странника бръкна в една торба до дивана и извади от нея малка камера и сгъваем триножник. Постави записващото устройство на него и го намести така, че да е насочено към нея и Сам. Натисна някакъв бутон, последван от музикален тон, и Линда осъзна, че вече ги снима.

Какво каза той?

— Искам да обвиеш ръце около врата му, Линда, да го погледнеш в очите и да го удушиш. Искам да го гледаш как умира. Направи го и Сара няма да изгори. Откажи и ще я горя, докато не запуши.

Яростта на Сам отлетя надалеч. Наистина ли някога беше тук? Той нямаше такова усещане. Беше замаян. Имаше чувството, че току-що са го ударили с чук.

Възприятията му бяха изострени до суперчовешки нива. Мислеше във фрактали, виждаше всичко като светлинни импулси. Истината потичаше в главата му като вода между пукнатини.

Това води до това, а то до това… и резултатът винаги е един и същ.

Двамата с Линда щяха да умрат. Разбираше много добре това.

Много добре?

Не. Този човек беше непреклонен. Той не ги изпробваше. Не се шегуваше с тях, това не беше някакъв номер. Той беше тук, за да ги убие. Сам нямаше да може да се освободи и да спаси семейството си. Нямаше да настъпи добре познатият от холивудските филми момент на спасение. Лошите щяха да победят и да се измъкнат.

Това води до това, а то до това…

Само едно нещо още не беше решено, най-важното: какво щеше да се случи със Сара.

Сам погледна дъщеря си. Обзе го тъга.

Какво щеше да се случи със Сара? Осъзна, че никога няма да научи отговора на този въпрос. Малкото му момиченце, ако успееше да оцелее, щеше да продължи напред. Сам щеше да умре тук и сега. Нямаше да узнае дали саможертвата му щеше да я спаси или не.

Изглеждаше толкова мъничка. Диванът беше на метър от него, но имаше чувството, че е на светлинни години. Заля го нова вълна на тъга — задушаваща и отчайваща. Нямаше да има възможност да докосне малкото си момиченце отново! Целувката и прегръдката му от миналата нощ щяха да му бъдат последните.

Погледна Линда. Тя слушаше Странника, а очите й бяха напрегнати. Сам попи кестенявата й коса и кафявите й очи, след което затвори своите и си спомни миризмата й — на течен сапун и жена, които бяха уникални като ДНК-то й.

Спомни си я облечена и стилна, както и гола под него, в студиото й, покрита в боя и пот.

Спомни си и дъщеря си. Спомни си силната любов, която го заля, когато чу за пръв път плача й. Тя беше невероятна, огромна и поглъщаща.

Спомни си смеха, сълзите и доверието й.

Най-накрая си ги спомни заедно — съпругата и дъщеря му. Сара, която спеше в ръцете на Линда след дълга вечер, изпълнена с колики.

Сам си спомни всичко това и веднага го изпълниха тъга и ярост. Искаше да се бори, но…

Резултатът винаги е един и същ.

Той отвори очи и погледна Линда, която също го гледаше. Опита се да й се усмихне с очи, опита се да покаже всичко, което изпитваше, след което… затвори очи и кимна.

Всичко е наред, скъпа — казваше й. — Направи го, всичко е наред.

Линда знаеше какво казва съпругът й. Разбира се, че знаеше — бяха говорили без думи безброй пъти. Може да сме различни в някои отношения — казваше й той, — но когато изникнат проблеми пред нас, ставаме едно цяло, един разум.

От лявото й око потече сълза.

— Ще махна тиксото от устата му и твоите белезници. Ти ще обвиеш ръце около врата му и ще го стискаш, докато умре. Ще го убиеш, а Сара ще гледа. Това ще е ужасно за теб, знам… но няма да я докосна, когато приключа с вас.

Странника килна глава на една страна. Явно забеляза, че нещо премина между Сам и Линда.

— Вече сте взели решение, нали? И двамата. — Той млъкна за миг. — Чу ли това, малката? Мама ще убие тате, за да не те подпаля. Знаеш ли какво трябва да научиш от това?

Не последва отговор.

— Урокът е същият като преди малко. Мама ще бъде безпощадна, за да те спаси. Чуваш ли ме, Сара? Безпощадността на мама ще те спаси. Готовността й да изпита болка заради теб ще те спаси. Майчината любов е най-силна.

Сара чуваше какво говори Странника, но за нея това не бяха истински думи. Тя вярваше в чудовища. Накрая те винаги губеха.

Дали?

Бог правеше така, че нищо наистина лошо да не се случва на добрите хора. Сега нямаше да е по-различно. Случващото се беше плашещо, беше ужасно, беше отвратително, че Бъстър беше убит, но ако можеше да издържи, Странника нямаше да победи. Татко щеше да го спре или Бог щеше да го спре, или дори мама.

Сара реши да не вярва на думите му и просто да изчака момента, в който всичко щеше да приключи и мама, татко и Дорийн щяха да са добре.

Линда Лангстром слушаше внимателно Странника, който говореше на дъщеря й. Вътре в нея бушуваха гняв и отчаяние. Кой беше този човек? Той беше проникнал в дома им посред нощ, без страх и колебание. Беше влязъл в спалнята им с насочен пистолет и ги беше събудил с шепот.

— Изпищете и ще умрете. Ако не направите всичко, което ви кажа, ще умрете.

Контролът му беше абсолютен от самото начало. Той беше непреклонен и неумолим, а сега ги беше притиснал в ъгъла и изходът от ситуацията можеше да бъде само един. Линда трябваше да убие Сам или мъжът щеше да измъчва Сара. Какъв избор имаха при подобни варианти? Странника ги манипулираше, това й беше пределно ясно. В крайна сметка можеше да нарани Сара. Дори да я убие.

Но имаше вероятност да не го направи. А при такава възможност… какво й оставаше?

Гневът й беше безсмислен, това също й беше пределно ясно. Отчаянието й я задушаваше. Сам щеше да умре. Тя щеше да умре. Сара можеше да оцелее. Но кой щеше да я отгледа? Кой щеше да я обича?

Кой щеше да наблюдава детенцето й от облаците?

— Ще махна тиксото от устите и на двама ви. Сам, ще ти дам право на две последни изречения — едно към съпругата ти и едно към дъщеря ти. Линда, имаш право на едно изречение към Сам. Ако не се съобразите с условието, Сара ще гори. Ясно ли е?

Двамата кимнаха.

— Много добре.

Странника махна първо тиксото на Линда, а после и това на Сам.

— Ще ви дам минутка. Едно изречение не е много, когато е последният ви шанс да говорите. Не го пропилявайте.

Сам погледна дъщеря си и съпругата си. После и Дорийн, която махаше опашка към него, ама че глупаво и прекрасно куче.

Чудеше се на тази липса на страх. От една страна, всичко му беше ясно до болка, а, от друга, имаше чувството, че е в някаква нереалност. Шок? Може би.

Насили се да се концентрира. Какви щяха да са последните му думи? Какво трябваше да каже на Линда, която беше на път да го убие? Какво искаше да запомни дъщеря му от този момент?

Всякакви неща изникваха в главата му, изречения с по петдесет думи, извинения, сбогувания. Накрая позволи на думите да потекат от сърцето му, без да ги обмисля, и е надеждата, че са правилните.

Погледна съпругата си.

— Ти си истинско произведение на изкуството — каза й.

После погледна дъщеря си.

— Опечен кекс — изрече е усмивка на лице.

Сара го изгледа изненадана, след което се усмихна с онази усмивка, която беше откраднала сърцето му от самото начало.

— Опечен кекс, тате — отвърна тя.

Линда погледна съпруга си и се опита да не се задуши от мъка. Какво щеше да му каже? Той я беше спасил от съмненията й, беше точният човек, когото искаше да обича. Едно изречение? Можеше да говори цяла година, без да спре, и пак нямаше да е достатъчно.

— Обичам те, Сам. — Избълва думите и първоначално искаше да изпищи, да ги върне обратно, защото не бяха достатъчни, защото това не можеше да е последното нещо, което да каже на съпруга си.

Но после видя очите и усмивката му и осъзна, че макар това да не беше перфектното изречение, то беше единственото. Линда се беше омъжила за първата си любов, за любовта на живота си. Беше го обичала в смях и тъга, с целувки и крясъци. Любовта е там, където започва и където ще приключи.

Очакваше Странника да каже нещо, да се подиграе на последните им думи, но той не го стори. Просто стоеше и чакаше мълчалив. Изглеждаше почти почтителен.

— Благодаря ви, че се подчинихте — каза той. Наистина не искам да изгоря Сара. Пауза. — А сега да започваме с душенето. Не е толкова лесно, колкото си мислите, така че ме слушайте внимателно.

Линда и Сам слушаха мъжа, но не отместваха очи един от друг. Говореха си без думи. Странника обясняваше как да бъде извършено убийството.

— Не държа да е болезнено, нито да продължи за точно определено време. Ако умре бързо, няма проблем. Просто трябва да се случи. Зоните, върху които трябва да се съсредоточиш, са тук и тук — мъжът докосна врата на Сам до челюстта. — Сънната артерия. Спирането на достъпа на кръв до тези места ще го накара да изгуби съзнание, преди недостигът на кислород да го убие. Предвид това ще се наложи да окажеш натиск с две ръце върху трахеята му, за да го задушиш. — Странника демонстрира, без да докосва врата на Сам. — След това ще трябва да стискаш, докато не спре да диша. Просто е. Ще му сложа отново белезниците зад гърба, за да не се опита да ти махне ръцете. — Мъжът сви рамене. — Случва се дори при самоубийците. Един човек си сложил найлонова торба на главата, залепил я с тиксо около врата си, след което си сложил белезници на ръцете. Предполагам, че си е променил решението, след като му е станало трудно да диша. Едва не изтръгнал палците си в опит да се измъкне. Не искам подобно нещо да се случи тук.

Сам беше сигурен, че Странника е прав. Усещаше собствения си страх — беше далечен, но го усещаше. Той чукаше на вратата му.

Малко прасенце, малко прасенце, пусни ме да вляза…

Не. Не искаше да умира, това беше ясно. Но се налагаше. Това води до това, а то до това… и резултатът винаги е един и същ. Спаси Сара. Не може винаги да получаваш онова, което желаеш. Животът е кучка…

…и после умираш.

Сам въздъхна и огледа за последно наоколо. Стаята, кухнята, сенките. Това беше неговият дом, в който беше обичал съпругата си и беше отгледал детето си, тук беше водил добрата борба. Погледна Сара, живото доказателство за любовта между него и Линда. Най-накрая погледна съпругата си в очите. Дълбок, искрен поглед, с който искаше да й каже много неща и всичко, и се надяваше тя да разбере това всичко или поне част от него, след което затвори очи.

О, Сам, не… Линда разбираше какво прави, какво беше направил току-що. Казваше й сбогом. Беше затворил очи и нямаше намерение да ги отваря никога вече. Логиката беше огромна част от същността на Сам. Тя беше едно от нещата, които обичаше в него, както и едно от нещата, които направо я подлудяваха. Той имаше тази способност да предвижда три хода напред, да намери отговор, докато тя все още мисли.

Вероятно Сам беше разбрал, че ще умрат много преди Странника да им съобщи това. Той беше преценил ситуацията, беше претеглил възможностите им и беше осъзнал неизбежния край. Останалото беше просто чакане. И чувства.

— Върви да си го начукаш!

Думите излязоха от устата й, преди да успее да се спре. Говореха емоциите, а не логиката. Странника застина, погледна я и килна глава на една страна.

— Моля… какво каза?

— Казах ти да ходиш да си го начукаш — изръмжа насреща му Линда. — Няма да го направя.

Погледна Сам. Защо не си отваряше очите?

Странника се наведе над нея. Гледа я един доста дълъг миг, в който наподобяваше статуя. Каменна, безчувствена и непоколебима.

— Грешиш — каза й той и сложи тиксо на нейната уста, а после и на тази на Сам. Не изглеждаше гневен, докато го правеше. Безмълвно отиде при Сара, сложи й тиксо на устата, сграбчи белезниците на ръцете й и я дръпна напред. Прибра пистолета в панталона си и извади от задния си джоб лъскавата златиста запалка. Сърцето на Линда спря, когато чу отварянето на капачето. Палецът му щракна веднъж върху колелцето и веднага се появи огън.

Странника се увери, че Линда гледа, когато доближи пламъка и го задържа цели три секунди на дланта на Сара.

Двете пищяха през цялото време, а мъжът изпълняваше единственото задължение на силния — продължи да диша спокойно и уверено.

21

САРА НЕ МОЖЕШЕ ДА ПОВЯРВА КОЛКО МНОГО БОЛИ. Трябваше да спре да плаче, за да може да диша през носа.

Всички далечни неща бяха станали близки. Емоциите й бяха ослепително покривало от бели светкавици, ужас, болка, тъга. Нямаше измъкване от чудовището. Вече знаеше това и то я унищожаваше.

Майка й направо побесня, когато я нараниха. Линда дърпаше толкова силно белезниците си, че щеше да пререже плътта си до кокал, ако вътрешността им не беше подплатена. Мама пак си беше мама, но в нея бушуваше заплашителна енергия, която не беше виждала досега.

Дори Странника беше впечатлен.

— Великолепно — каза той. — Ти си едно от най-страшните неща, които съм виждал.

Сара беше съгласна с него.

— Проблемът, Линда, е, че аз съм по-страшен. — Той поклати глава. — Не разбираш ли? Не можеш да спечелиш. Няма как да ме победиш. Аз съм силата. Аз съм увереността. Ти нямаш друг избор, освен да правиш онова, което ти кажа, или да гледаш как горя Сара, докато не я превърна в циркова атракция.

Майка й се усмири. Сара се опита да погледна баща си, но очите му бяха затворени.

— Ще ти дам малко време, за да се вземеш в ръце. Цяла минута. След това или ще ми кажеш, че си готова и ще си свършиш работата, или ще изгоря Сара доста сериозно.

Детето потрепери от страх при мисълта за още огън и още болка. Какво имаше предвид този мъж, като каза на майка й „ще си свършиш работата“? Тя се беше оттеглила в скривалището си и чакаше чудовищата да се махнат. Непознатият говореше през това време и казваше нещо важно. Опита се да си спомни.

Нещо за мама и татко…

Мама да убие татко…

Тя си спомни и се ококори, и скривалището й я призова отново.

Линда се опитваше да се съвземе. Беше изпълнена с бял и статичен шум, подобно на дала на късо душа. Гневът я беше преборил. Не можеше да го прогони. Пред очите й беше черно и яростта и отчаянието я бяха обгърнали в прегръдката си, бяха прогонили всякакъв здрав разум. Китките я боляха, а стомахът направо я подлудяваше от прекаления прилив на адреналин.

Сам, проклетият Сам, не отваряше очи. Знаеше защо и го мразеше за това. Мразеше го, че е прав. Мразеше го, че беше осъзнал, че това е краят, че нямат друг избор и беше приел съдбата им.

Не, не, Линда обичаше Сам, не го мразеше. Такъв си беше той. Умът му беше едно от нещата, които обичаше най-много в него. Сам беше честен и брилянтен. И изключително смел в момента. Той й беше казал сбогом, беше затворил очи и разкрил врата си, за да може да го удуши.

КБНС?

Тази абревиатура се появи в главата й: Какво би направил Сам?

Това беше мантра, която си повтаряше, когато емоциите й се опитваха да надделеят над здравия й разум. Сам беше спокоен, Сам беше логичен, Сам беше стабилен. Той също се гневеше, но не и на малките неща.

Когато някой й пресечеше пътя на магистралата и започнеше да ругае на глас пред Сара, просто си поемаше въздух и си задаваше въпроса: КБНС? Какво би направил Сам?

Невинаги сработваше, но се беше превърнало в част от нея и сега също се появи, когато най-много имаше нужда от помощ.

Сам щеше да претегли фактите. Линда си пое дълбоко въздух и затвори очи.

Факт: не можем да избягаме. Сложил ни е белезници, които не поддават. Хванати сме в капан.

Факт: не можем да преговаряме с него.

Факт: ще ни убие.

Последните два факта наистина бяха факти. Спокойната решителност на Странника, изкусният начин, по който правеше всичко, включително и изгарянето на ръката на Сара, не оставяха никакво съмнение какъв е той и какво щеше да направи. Щеше да стори точно онова, което казваше.

Ще пощади ли Сара, ако правим каквото поиска?

Факт: няма как да знаем със сигурност, че ще го стори.

Факт: няма как да знаем със сигурност, че няма да го стори.

Всичко водеше до причината Сам да си затвори очите: това води до това, а то до това… и резултатът винаги е един и същ.

Факт: възможността да я пощади е всичко, което ни остана. Това може би е единственото нещо, което все още можем да контролираме.

Линда отвори очи. Странника я гледаше.

— Взе ли решение? — попита я той.

Тя мигна веднъж за „да“. Мъжът махна тиксото от устата й.

— Ще го направя — каза Линда.

В погледа му отново се промъкна вълнение, което се появи като призрак и отново изчезна.

— Чудесно. Но първо ще сложа белезниците на Сам зад гърба.

Странника действаше бързо и ловко. Сам продължаваше да държи очите си затворени и не се възпротиви.

— Сега, Линда, ще махна белезниците от ръцете ти. Възможно е да ти хрумне да опиташ нещо. — Мъжът поклати глава. — Недей. Няма да постигнеш нищо, а аз ще горя лявата ръка на Сара, докато не се превърне в стопена буца плът. Разбираш ли ме?

— Да — отговори с изпълнен с омраза глас тя.

— Добре.

Странника махна белезниците й. За момент Линда наистина обмисли да го нападне. Представи си как стрелка ръце към него, хваща го за врата и го стиска с всичките гняв и тъга в сърцето си, докато очите му не експлодират.

Само че това беше чиста фантазия. Този човек беше опитен хищник, готов за триковете на плячката си.

Китките й туптяха. Болката беше дълбока и тъпа. Приветстваше я. Напомни й за раждането на Сара. Красива, ужасна агония.

— Направи го — нареди й Странника със строг глас.

Линда погледна Сам, чиито очи още бяха затворени, нейният красив мъж, нейното красиво момче. Той беше силен по начини, по които тя беше слаба, беше нежен, но можеше да бъде груб и арогантен, той беше отговорен за най-дългия й смях и за най-голямата й тъга. Той беше прозрял през външната й красота и беше видял по-грозните части от нея, но въпреки това не беше престанал да я обича. Никога не я удари. Сексът им беше изпълнен с любов и нежност, бяха се чукали навън под дъжда, бяха треперили от студената вода, която се стичаше по голите им тела, а тя беше пищяла, за да надвика вятъра.

Линда осъзна, че може да продължи така цяла вечност.

Протегна ръце. Те трепереха. Когато докоснаха врата му, едва не се задуши.

Допир спомен.

Кожата на Сам й напомни за други десет хиляди момента. Душата й беше като лист хартия с милиони разрези по него и от всеки течеше кръв.

Той отвори очи и милионите разрези се превърнаха в един. Болката беше изпепеляваща.

От всичките му черти Линда обичаше най-много очите му. Те бяха сиви, емоционални и заобиколени от големи мигли, на които всяка жена би завидяла. Бяха способни да изразяват дълбоки чувства.

Спомни си как я гледаше с тези очи на една от годишнините от сватбата им. Тогава й се беше усмихнал.

— Знаеш ли кое е едно от нещата, които обичам най-много в теб? — попита я той.

— Кое?

— Красивата ти лудост. Начина, по който можеш да се справиш с хаоса на една скулптура или картина, но не можеш да си подредиш чекмеджето с бельо, дори от това да зависи животът ти. Начина, по който обичаш мен и Сара с цялата си душа. Начина, по който помниш всяка тънкост в рисуването, но забравяш да платиш сметката за телефона. Ти си суматохата в живота ми, без която не мога.

Сам я обичаше в този момент, това беше повече от ясно. Тези очи, тези дълбоки сиви очи, излъчваха емоции. Любов, тъга, гняв, болка и радост. Тя се потопи в тях с надеждата, че ще разбере всичко, което чувстваше в момента, всяка малка частичка от него.

Сам й намигна и това я накара да се засмее — едва, но все пак си беше смях, — и след това затвори очи и тя разбра, че е готов, че тя никога няма да е готова, но времето беше настъпило.

Започна да стиска.

— Ако не стиснеш по-силно, ще му отнеме много време, за да умре — каза Странника.

Линда стисна по-силно. Усещаше пулса на Сам под пръстите си, усещаше живота му и се разплака. Хлипанията й бяха дълбоки, извлечени от онази част от нея, която беше най-ранима.

Сам чуваше плача на съпругата си. Усещаше ръцете й, които се стягаха около врата му. Беше го стиснала на правилните места и кръвта спря да стига до мозъка му. Това създаде голямо налягане в главата му, замая го и в гърдите му се появи лека болка. Дробовете му започнаха да горят.

Сам не отваряше очи, предпочиташе мрака. Молеше се да останат затворени, докато умираше. Не искаше Линда да го вижда такъв, изцеден от живота.

Изгарянето в дробовете стана още по-лошо. Съвсем скоро щеше да го обземе паника, вече я виждаше в далечината.

Бори се, Сам — нареди на себе си. — Дръж се, няма да продължи дълго, скоро ще припаднеш.

Знаеше, че е така. Чувстваше го. Съзнанието му бавно се предаваше на тъмнината. Искри. Веднъж попаднеше ли в мрака, всичко щеше да приключи. Искрите бяха последните му капки живот. Първо щеше да бъде потопен от мрак, а после щеше да се превърне в такъв.

Ууупс…

Мина още един момент. Вместо искри имаше проблясък, но не от светлина, а от мрак. Сам осъзна, че няма да може да осмисли случващото се. Проблясъкът мрак щеше да дойде и да се намести завинаги.

Още един проблясък, но този беше брилянтен, ослепителен и приятен. Двамата с Линда, голи под дъжда, удряни от мощни и студени капки. Трепереха и се чукаха, а тя беше отгоре му, когато една светкавица проряза небето около главата й точно когато свършваше…

…Сара плаче в родилното, а той не може да диша и коленете му омекват, но е изпълнен с такава радост...

…Сара бяга към него с широко разперени ръце, вятърът вее косата й, а тя се смее, Линда бяга към него с широко разперени ръце, вятърът вее косата й, а тя се смее…

ПеченКексПеченКексПеченКекс…

Последен проблясък и Сам Лангстром умря.

Усмихваше се.

22

УМЪТ НА ЛИНДА БЕШЕ ИЗПРАЗНЕН.

Тя се наведе напред на стола. Усети как пулсът се усилва под пръстите й и после стана едва доловим, докато не спря напълно.

Усети кръвта на Сам по ръцете си. Тя не беше по тях, но така се чувстваше. Една дума проряза мозъка й и започна да се повтаря отново и отново, огромна черна завеса, която скриваше звездите: Ужас. Ужас, ужас, ужас…

— Много добра работа, Линда.

Защо гласът му не се променя? — зачуди се тя. — Постоянно звучи по един и същи начин. Спокоен и щастлив, а е ужасен, ужасен, ужасен…

Линда потрепери и потисна надигащия се в нея хлип.

Може би не е там вътре. Може би е като голем, направен е от глина и няма душа, която да го направлява.

Линда погледна дъщеря си. Усети как сърцето й потъва в тялото й. Очите на детето бяха отворени, но не виждаха. Просто се взираха. Сякаш не беше там. Клатеше се напред-назад. Устните му бяха стиснати толкова силно, че бяха побелели.

Знам как се чувстваш, скъпа — помисли си отчаяно Линда.

— Знам, че си наранена — каза Странника. Тонът му беше успокоителен. — Но сега ще приключим с всичко завинаги, с тази ужасна и отвратителна болка.

Мъжът погледна Сара, която се клатеше напред-назад. В ъгълчето на устата й се беше събрала слюнка, която течеше, течеше, течеше.

— Ще спазя думата си. Докато правиш каквото ти кажа, без да се отклоняваш, няма да я нараня.

Ти вече я нарани завинаги — помисли си Линда. Но може би дъщеря й имаше шанс, ако не умреше. Човек можеше да се възстанови от емоционална травма, но не можеше да се върне от мъртвите.

Странника отиде зад Сам. Извади ключове от джоба на якето си, коленичи и махна белезниците от глезените му, а след това и тези от китките му. Сам се килна напред и падна на пода като чувал с пясък.

— Ето какво ще стане — каза Странника на Линда. — Ще ти дам тези ключове. — Даде й ги. — Моля те, махни белезниците от глезените си. — Линда изпълни нареждането. Мъжът се пресегна зад гърба си и извади оръжие от колана. — Ще оставя този пистолет тук на пода. — Направи го, след което отиде зад Сара и опря собствения си в тила й. — След малко ще започна да броя. Когато стигна до пет, ако не си използвала оръжието, за да си пръснеш мозъка, ще гръмна Сара в главата. След това ще те изнасилвам часове наред и ще те измъчвам с дни. Разбираш ли?

Линда кимна бездушно.

— Добре. Така. Пистолетите са могъщи играчки. Когато вземеш този, нещо може да се възпламени и да си помислиш, че си станала много силна. Може да решиш да направиш нещо смело и глупаво. Недей. В момента, в който дулото му се насочи към мен, ще убия Сара. В момента, в който се отклони от главата ти, ще убия Сара. Следиш ли ми мисълта?

Линда го погледна с празен поглед.

— Линда — каза Странника търпеливо. — Чуваш ли какво ти говоря?

Тя успя да кимне. Това отне всичката й сила. Беше толкова изморена.

Моя Сам го няма — помисли си. — Вече се чувствам мъртва.

Линда погледна пистолета на килима. Онзи, който съвсем скоро щеше да вземе. Онзи, който щеше да прекрати всичко това, да й позволи да се присъедини към Сам и да спаси Сара (или поне така се надяваше).

Пистолет, пистолет, край на мъките…

— Ще ти направя същия подарък, който дадох и на съпруга ти. Само едно изречение. Това е последният ти шанс да кажеш нещо на Сара.

Линда погледна красивата си, трепереща дъщеря, чиито устни бяха побелели от стискане.

Дали ще помни казаното от мен?

Линда се надяваше на това. Надяваше се, че думите й щяха да си намерят място в съзнанието на Сара и ще й служат за утеха, когато има нужда от тях.

Може би ще си спомня за тях в съня си.

— Винаги ще бдя над теб от облаците, Сара.

Дъщеря й не спираше да се клати напред-назад, а от устата й се стичаше слюнка.

— Много мило — каза Странника. — Благодаря ти, че се подчини.

Ето я отново същата ярост. Линда почувства надигащата се в нея лава, която беше като експлодиращи слънца.

— Един ден ще умреш — прошепна с треперещ глас тя. — Смъртта ти няма да е приятна. Заради това. Заради нещата, които правиш.

Странника я погледна и се усмихна.

— Карма. Интересна концепция. — Той сви рамене. — Вероятно си права. Но дори така да е, няма да се случи сега. А само настоящият момент е важен. В който започвам да броя. — Млъкна. — Ще броя бавно. Съвсем бавно. Имаш време, докато стигна до пет.

— Последната ми мисъл ще е за теб. Как умираш от гадна смърт.

Думите й бяха безсмислени, нямаше да променят нищо, но бяха последната съпротива, на която беше способна. Странника като че ли дори не я чу.

— Едно — започна броенето той.

Линда се опита да изгони яростта си. И да погледне пистолета, който й беше оставил на пода.

Значи това е краят.

Всичко наоколо започна да заглъхва. Имаше чувството, че някой е намалил звука на живота. Чуваше ударите на сърцето си и бавното броене на Странника.

Едно беше минало. Щеше да дойде две. После три. И четири. И накрая…? Трябваше ли да си позволи да чуе пет? Или трябваше да дръпне спусъка преди него?

Защо да чакаш, не се колебай…

„Едно“ все още ехтеше в главата й, когато посегна към пистолета. Чуваше го как вибрира във въздуха. Имаше чувството, че времето се е разтеглило, сякаш всяка секунда беше изпълнена с цял живот от остри ръбове и тя се отъркваше във всеки един от тях поотделно.

В живота имаше повече болка от удоволствия. Линда знаеше това като човек на изкуството, това беше тайната съставка, която добавяше към своите картини и скулптури.

Острите ръбове, чрез тях разбираме, че още сме в играта.

Тя коленичи и вдигна пистолета. Внимаваше случайно да не го насочи към Странника.

— Две.

Линда се шокира от изреченото, то беше като шамар в лицето й.

Яростта й отмина.

Хладината на оръжието я изненада. Както и гладкостта му. Те даваха тежки и брутални обещания.

Това се насочва към враговете — помисли си Линда, когато обърна дулото към себе си.

Някой беше създал това нещо. Беше го измислил, скицирал и превърнал в реалност. Хайде да вземем едно желязо и да го напълним с метални птиченца, които да политат към телата на други хора.

— Три.

Този път прие доста по-спокойно изреченото.

Това оръжие имаше заглушител. Приличаше на онези, които използваха наемните убийци, и предвещаваше смърт.

Въпреки това беше просто парче метал. Нищо повече, нищо по-малко. Не беше човек. Не можеш да го персонифицираш, просто го насочваш и стреляш.

Какво казваха морските пехотинци? Това е моето оръжие. Има много като него, но това е моето…

— Четири.

Времето спря. Не просто се забави… направо замръзна. Линда се вледени. Чувстваше се хваната в капан.

Проблясък.

Сам на пода.

Проблясък.

Сам в обятията й.

Проблясък.

Сам затваря телефона. Лицето му е пребледняло. Поглежда я. „Дядо е починал. “ Сълзи, Сам е в обятията й.

Проблясък.

Сам върху нея, погледът му е смесица от любов и лъст, а лицето му е изкривено от удоволствие. Моли го да издържи само още секунда, още секунда, още секунда…

Това беше онзи момент, осъзна Линда, в който стоиш на ръба на бездната до оргазма, стягаш се и се подготвяш за предстоящата детонация и ослепителната светлина. Онзи момент, в който спираш да дишаш, а сърцето ти застива между живота и смъртта.

Проблясък.

Сара.

Сара се смее.

Сара плаче.

Сара живее.

О.

Боже.

Сара.

Благодарение на последния проблясък Линда осъзна, че повече от всичко ще й липсва да обича дъщеря си. Тя беше пронизана от копнеж, който беше съвкупност от всеки друг, който някога беше изпитвала, рисувала или скулптирала.

Ако болката беше дъжд, това беше океан.

Излезе от нея под формата на вой. Не можеше да се контролира. Изскочи от нея. Такъв пронизителен писък, който можеше да накара птиците да спрат да летят.

Дори Странника се намръщи, като го чу. Той беше като силна плесница за него.

СараСамСараСамСараСам…

Проблясък.

Изстрелът прозвуча в стаята като приглушена гръмотевица. Сара спря да се клати за момент.

Лявата част на лицето на Линда експлодира.

Тя беше сгрешила.

Последната й мисъл не беше за смъртта.

Беше за любовта.

Здравей, пак съм аз. Днешната Сара. Смятам да пиша за миналото, след което да си почивам малко и да се връщам в настоящето. Това е единственият начин да успея да се справя с това.

Относно майка ми — може би последната й мисъл е била за страх, може да не е била за нищо, не знам. Няма откъде да науча каква е истината. Тя беше там, татко беше там и аз бях там, тези неща са истина. Той ги накара да се избият, докато гледам, това също е истина. Дали наистина мама беше толкова благородна, страдаща и самотна накрая? Не знам.

Но така или иначе и ти няма откъде да знаеш дали е така или не.

Знам обаче, че майка ми имаше много любов в себе си. Тя обичаше да казва, че семейството й е част от нейното изкуство. Казваше, че без мен и татко пак щяла да рисува, но всички цветове щели да бъдат в тъмни тонове.

Ще ми се да мисля, че в последния си миг е била сигурна, че с действията си ще ме спаси, защото наистина така стана, независимо от случилото се по-късно.

Не знам дали последната й мисъл е била за любов.

Но последната й постъпка беше.

23

ЗАТВАРЯМ ДНЕВНИКА НА САРА с трепереща ръка и поглеждам часовника. Три часа сутринта е.

Нуждая се от почивка. Едва в началото на историята й съм, а вече се чувствам съсипана и изнервена. Тя не излъга, наистина има дарба. Писането й е прекалено живо. Щастието, на което се е радвала в началото на детството си, контрастира на горчивия хумор във въведението й. Това ме натъжава и ме кара да се чувствам мръсна. Разтърсена.

Как го нарече тя? Пътуване до извора.

Мога да си го представя в главата си. Отвратителна пълна луна в небето и мрачни създания, които пият лоша вода…

Потрепервам, защото усещам надигащия се в мен страх. Лоши неща са се случили със Сара, лоши неща като тези, които се случиха и с Бони…

Поглеждам осиновената си дъщеря. Заспала е дълбоко, лицето й е спокойно, прегърнала ме е през корема. Освобождавам се от нея, като вдигам ръката й със същата нежност, с която бих хванала и пуснала навън калинка. Устата й се отваря, но после се свива и продължава да спи.

В началото се будеше от най-малкото движение. Фактът, че вече продължава да спи, ме кара малко да се успокоя. Оправя се. Все още не говори, така е. Но наистина се оправя. Моята работа е да я опазя жива…

Измъквам се от леглото, излизам на пръсти от стаята, слизам по стълбите и отивам в кухнята. Бъркам в шкафа над хладилника и намирам най-черната си тайна. Бутилка текила. „Хосе Куерво“, мой приятелю, точно както се пее в песента.

Поглеждам я и си мисля: Аз не съм алкохоличка.

Прекарала съм доста време в обмисляне на това становище. То е същото като заявлението на всички луди хора, че не са луди. Аз обаче мога да заявя със сигурност, че не съм алкохоличка. Пия по два или три пъти на месец. Никога не пия в два поредни дни. Главата ми се замайва приятно, но не се натрясквам до козирката.

Не мога да скрия фактите, които са като голям и ревящ слон в стаята: никога не бях пила, за да се успокоявам, преди Мат и Алекса да умрат. Никога, нито веднъж.

Това ме тревожи.

Баща ми имаше чичо, който беше пияница. Той не беше от онези забавни, приятелски настроени и очарователни чичовци. Той не беше също измъчен, самосъжаляващ се и склонен към драматични изпълнения чичо. Той беше странен, жесток и зъл. Миришеше на пиячка и на по-лоши неща. Веднъж, на едно семейно събиране, ме сграбчи толкова силно за ръката, че ми остави синина. Навря вонящата си уста на два сантиметра от ужасеното ми лице (бях само на осем) и ми каза нещо неясно, неприятно и отвратително, което така и не разбрах.

Нещата, които виждаме като деца, остават в съзнанието ни завинаги. При мен е образът на пияница, който не се отделя нито за миг от мен. Всеки път, в който пия или се насоча към определението прекалено много, влажните очи и небръснатото лице на чичо Джо изскачат в главата ми. Помня миризмата на уиски, развалени зъби и лукавия поглед в очите му. Това ме отказваше да пия.

Скоро след като семейството ми умря, се озовах в алкохолната секция на един супермаркет. Осъзнах, че до този момент не бях купувала нищо повече от бутилка вино, не и от супермаркет, определено не и посред бял ден. Текилата ми привлече погледа и се сетих за песента.

Заеби — помислих си.

Грабнах бутилката, платих я, без да поглеждам касиера в очите, и се забързах към дома си.

Там прекарах около десет минути, облегнала брадичка в ръката си и с насочен в бутилката поглед. Чудех се дали ще се превърна в поредното клише. Дали щях да последвам примера на чичо Джо, да бъда ябълката, която не пада по-далеч от дървото.

Не — казах си. — Никой не съжаляваше чичо Джо. Теб ще те съжаляват.

Текилата влизаше добре, на вкус беше добре, хареса ми.

Не се напих. Просто ме… замая. Не съм стигала по-далеч.

Проблемът, мисля си сега, докато си наливам два пръста в чашата, е, че поддържам този навик дори когато агонията от загубата на семейството ми намаля. Сега ми помага за страховете ми и в моментите, когато съм подложена на голямо напрежение. Опасността е, че не пия, защото го искам, а защото имам необходимост да го правя. Наясно съм, че навикът ми не е от най-здравословните.

— За рационализацията — измърморвам и вдигам тост.

Изпивам чашата на екс. Имам чувството, че по гърлото ми потича разредител за боя или огън, но чувството е приятно. То изгонва напрежението и почти веднага ме изпълва със задоволство. Това е смисълът. Винаги съм смятала, че задоволството е много по-трудно за постигане от радостта. При мен чаша текила прави чудеса.

— Хосе Куерво, да-до-до-до-да-да — запявам шепнешком.

Обмислям да си сипя втора чаша, но се отказвам. Слагам капачката на бутилката и я прибирам в шкафа. Изплаквам чашата, за да се отърва от всякаква остатъчна миризма. Още притеснителни знаци, знам: пия сама, прикривам следите си. В крайна сметка трябва да приема, че независимо дали е разумно или не, пиенето ми не е извън контрол и се надявам, че ще се усетя, ако започне да излиза.

Обмислям ситуацията. Защо историята на Сара така ми влезе под кожата? Защо ме обзе нужда да се обърна към услугите на господин Куерво? Да, историята е ужасна, но съм чувала ужасни истории и преди. По дяволите, самата аз съм преживявала такива. Защо тази ме разтърси толкова силно?

Бони вече се сети за причината: защото Сара е Бони, а Бони е Сара. Бони е художничка, а Сара писателка, двете са изгубили родителите си, двете са мрачни и повредени. Ако Сара е обречена, такава ли е и Бони? Точно тези прилики подклаждат страховете ми. Страхът е най-големият ми враг през последните няколко дни.

Страховете ми за Бони се поуспокоиха, след като разговарях с Елейна. Страхът ми причинява доста неудобства, когато ме навести. Става ми трудно да дишам. Заключвам вратата на банята, свивам се на пода с ръце около коленете и започвам да се треса от паника.

Един психиатър би нарекъл това посттравматичен стрес. Предполагам, че би бил прав. Но нямам никакво желание да говоря с такъв. Смятам да се справя сама и се надявам да не прецакам Бони, докато се опитвам да го направя.

Разбрах, че в подобни моменти е добре да мисля за нещо друго, каквото и да било. Онова, което ми хрумва сега, не е особено полезно.

1затеб2замен, скъпа.

Защо, Мат? Вече се помирих с Алекса. Защо не мога да се помиря и с теб? Защо не мога да забравя?

Той поклаща глава.

Защото това си ти. Трябва да разбереш. Така си устроена, така те е направил Бог или който там е отговорен за тези работи.

Прав е, разбира се. Това е истина, която е характерна за всичко: дневника на Сара, 1затеб2замен, бъдещето. Това е едно от нещата, които ме карат да продължавам напред и да се справям със страховете си: желанието да разбера как приключва историята. Тази на Бони, на следващата жертва. Която и да е тя.

Ами моята история?

Куантико. Вторият слон в средата на моята стая. Появява се веднага след като помислям за него — с тъжни очи, умен. Погалвам сивата му кожа и осъзнавам какво ме безпокои.

Че това въобще не ме безпокои.

Осъзнавам, че ми предлагат бонбонче, защото лицето ми няма да изглежда добре на плакат. Осъзнавам, че съм готова да се разделя с единственото семейство, което ми е останало, да сложа край на новата и изпълнена с възможности връзка с Томи и да изоставя тази къща и всички спомени завинаги… и имам чувството, че това е прекрасна възможност.

Само при мисълта, че ще изоставя приятелите и живота, който познавам, трябва да ме разкъсва отвътре. Вместо това имам смесени чувства. Защо?

В интерес на истината нещата започнаха да се оправят. Почистването на вещите на Мат и Алекса е истински прогрес. Липсата на кошмари е прогрес. Споделянето на дори малка част от мен с друг мъж, който не е Мат, е прогрес. Защо тези неща не ме трогват повече?

Просветлението ми убягва засега, но осъзнавам, че най-накрая съм намерила неудобството, което търсех. Може би се заблуждавам. Може би онова, което смятам за емоционално израстване, е просто способността ми да продължавам да вървя напред въпреки недостатъците ми.

Може би онези части от мен, които са предназначени да изпитват по-дълбоки чувства, са били неимоверно повредени.

Това не обяснява алкохола, нали?

Време е да разкарам слона оттук. Той напуска кротко, но ме гледа с неговите мъдри и тъжни очи, които ми казват: „Истина е, ние, слоновете, имаме дълга памет, която подхожда на дългите ни хоботи, но без бивните, макар че зъбите на спомените могат да бъдат много дълги“.

Облизвам собствените си зъби и търся задоволството, но веднага разбирам, че то и сънят са си отишли за тази вечер.

Задоволство…

Почакай, слоне — изревавам аз. — Върни се.

Прави го, защото в крайна сметка е моят слон. Поглежда ме с търпеливите си очи.

Току-що осъзнах защо. Заради прогреса, който постигнах… все още не съм щастлива. Знаеш ли?

Докосва ме с хобота си. Гледа ме с мъдрите си и тъжни очи. Знае.

Не съм нещастна и нямам желание да се самоубия, но това не означава, че съм щастлива.

Спомените, да — казват мъдрите и тъжни очи на слона, — зъбите на спомените могат да бъдат много дълги.

Така е — мисля си аз, — а зъбите на щастливите спомени са най-дълги.

Това е проблемът: познавала съм истинско щастие. Истинско и задоволително до мозъка на костите щастие. Вече не е достатъчно просто да се чувствам „добре“. Сякаш съм била на някакъв наркотик, който е карал света да блести, и сега, след като съм го спряла, съм в абстиненция, и не че светът е лош, но не иска да блести, мамка му.

Не съм уверена, че Томи, Елейна, Кали, Р-А-Б-О-Т-А-Т-А или дори Бони ще ме направят отново щастлива по този начин. Ценя всички тях, но не вярвам, че притежават способността да запълнят празнината и да върнат обратно блясъка. Знам, че това звучи грозно и егоистично, но е самата истина.

Затова Куантико ми се струва като добра идея. Ядрена промяна с ядрен облак от „различие“, от каквато вероятно имам нужда. От сурова и брутална почивка, която да разтресе основите и гредите ми.

Слонът се затътря бавно, без да го моля. Мога да говоря безсрамно с метафори, когато глътна малко текила.

Слоне — мисля си, — твоето име е „He-Радост". Или може би „He-Блясък“.

Куантико ще реши ли проблемите ми?

Кой да знае, мамка му? Пуши ми се цигара.

Въздишам и си налагам да се осъзная. Време е да оставя настрана личните си терзания и да се заема с професионалните. Подходът е доста стар, но изпитан. Не блести, но гарантирано изгонва слоновете, които ме терзаят.

Затътрям се към втория етаж, за да си взема листовете, след което се връщам в дневната. Сядам на дивана и се опитвам да си събера мислите.

Вземам страницата, на която е написано извършител, и добавям: ИЗВЪРШИТЕЛ, ИЗВЕСТЕН КАТО „СТРАННИКА“.

Мисля за онова, което прочетох току-що в дневника. Започвам да пиша. Бележките ми не са толкова добре структурирани, по-импулсивни са.

Причинена му е болка = причинява болка на други. Отмъщение.

Въпросът остава: защо Сара?

Логичното предположение е, че иска тя да плати за нещо, което родителите й са направили? Но той им казал, че вината не е тяхна. Вината не е твоя, но твоята болка е моето правосъдие. Произволно ли е избрал Сара?

Поклащам глава. Не. Съществува връзка, която не е въображаема. Имам чувството, че пропускам нещо важно, което направо ми диша във врата. Нещо, което беше казал…

Изправям се на дивана, изведнъж съм енергизирана.

Ако разказът на Сара е точен, Странника е говорел на Линда, когато е изрекъл: „Твоята смърт е моето правосъдие.“

На Линда.

Една фраза, която чух по-рано през деня, изниква в главата ми:

Отца и Дъщерята…

Отмъщението не е случайно, а извършителят обръща сериозно внимание на съобщенията си. Това не му се е изплъзнало от езика.

Пиша.

Ами ако причината за отмъщението му е още едно поколение назад? Вчера, докато пръскал Сара с кръв, й казал „Отца и Дъщерята и Светия Дух“. Също така казал на Линда Лангстром: „Вината не е твоя, но твоята болка е моето правосъдие“. За бащата на Линда ли става въпрос? Дядото на Сара?

Прочитам написаното и отново изпитвам прилив на енергия.

Отивам в домашния си офис и изпращам бележките си по факса на Джеймс. Не му се обаждам. Той ще чуе факса и ще се събуди. Ще побеснее и ще мрънка за това, но въпреки това ще ги прочете. Трябва да научи онова, което знам и аз.

Дядото.

Имам чувството, че съм на правилна следа.

Машината издава звук, за да съобщи, че е свършила работата си, и аз слизам отново долу. Проверявам часа. Пет сутринта. Времето се влачи.

Искам да настъпи утрото, и то веднага, мамка му!

Хрумва ми нещо.

Сара каза, че никой не й е повярвал… относно Странника. Защо? От прочетеното дотук няма никакъв смисъл.

Поглеждам страниците от дневника върху масата. Поглеждам и към часовника, за да пресметна часовете, които имам на разположение.

Мога да отговоря на този въпрос само по един начин.

24

Харесва ли ти историята дотук? Не е зле за почти шестнадесетгодишна, а? Както вече казах, по-скоро съм спринтьорка, отколкото бегачка, и определено спринтирахме през първата част, нали? Обобщение: аз съм щастлива, идва лош човек, Бъстър е мъртъв, мама е мъртва, татко е мъртъв, аз съм нещастна.

Мисля, че моята версия е по-добра. По-разчупена и правилна. Сещаш ли се?

Сега ще направим малък скок. Ще се прехвърлим на следващата начална точка.

Но първо ще споделя малко предистория. Бях доста замаяна и обезумяла след случилото се и някак си двете с Дорийн се озовахме в задния двор. Дорийн, горкото глупаво куче, ожадня, огладня или и двете и тъй като не успя да ми привлече вниманието (бях прекалено заета да лежа на верандата и да се лигавя), започна да вие. Господи, как виеше само.

Както и да е. Съседите ни Джон и Джейми Овърман се обадили на полицията заради цялата тази врява и предполагам, защото са надникнали през прозореца си, видели са ме на верандата и са си казали: „Хей, това е странно".

Две значки се появиха (яко!) — тип на име Рики Сантос и една новобранка на име Кати Джоунс. Кати се превърна в онова, което наричаме ВАЖЕН ГЕРОЙ за повествованието ни.

През годините, за разлика от много други, на нея й пукаше.

Но повече за Кати по-късно. Това беше тридесетсекундното въведение. Сега отново ще преминем към преразказ в трето лице.

Време е за още една разходка до извора. Готова ли си?

1–2– 3: ДА ВЪРВИМ!

„Някога нещата се сговнили много яко…"

Сара отпиваше вода през сламка и се опитваше да прогони умората.

Мина цяла седмица. Седмица, която прекара сред облаците заради лекарствата, които й даваха. Седмица на забавени гласове, които шептяха в главата й. Седмица на болка.

Един ден се събуди и не започна да пищи веднага. Това беше краят на посещенията й в Страната на облаците. Въпреки това продължаваше да сънува. В тези сънища родителите й бяха

(нищо те бяха нищо напълно нищо)

А Бъстър беше

(кученце главученце?)

(нищо нищо нищо)

Сара се събуди разтреперана и не искаше да повярва, разтреперана и невярваща.

Но поне беше в пълно съзнание. Една полицайка седеше на стола до леглото й и й задаваше въпроси. Името й беше Кати Джоунс и изглеждаше мила, но въпросите й бяха объркващи.

— Сара — започна тя, — знаеш ли защо майка ти е наранила баща ти?

Детето се намръщи на полицайката.

— Защото Странника я накара — отвърна тя.

Кати също се намръщи.

— Какъв Странник, скъпа?

— Странника, който уби Бъстър. И изгори ръката ми. Той накара мама да нарани татко, а после и себе си. Каза им, че ще ме измъчва, ако не го направят.

Кати се опули объркана срещу Сара.

— Да не би да ми казваш, че е имало някого в къщата ви, скъпа? Някой, който е накарал майка ти да стори тези неща?

Детето кимна.

Кати се облегна на стола си, чувстваше се неудобно.

Какво, по дяволите?

Тя знаеше, че криминолозите огледаха къщата на Лангстром и не намериха нищо, което да доказва, че не става въпрос за убийство— самоубийство. Имаше бележка от майката, която заявяваше: „Съжалявам, грижете се за Сара“. Също така отпечатъците на Линда бяха намерени на няколко изобличаващи места, като ножовката, с която беше обезглавено кучето, врата на съпруга й и на пистолета, който беше използвала, за да се застреля.

Намериха и антидепресанти, които беше приемала. Нямаше следа от влизане с взлом, Сара беше оставена жива, така че ако приличаше на куче и лаеше като куче… Детективите бяха помолили Кати да разпита детето, за да потвърдят предположенията си. Тук ставаше въпрос за нещо различно.

Какво да правя?

Отново чу гласа на Рики в главата си.

Просто запиши показанията й. Затова си тук. Запиши ги, дай ги на детективите и продължи напред. Останалото не е твой проблем.

— Кажи ми всичко, което си спомняш, Сара.

Полицайката напусна стаята й.

Тя не ти вярва.

Сара осъзна това на половината на разказа си. Възрастните смятаха, че децата не знаят нищо. Грешаха. Сара знаеше кога не я слушат внимателно. Кати беше мила, но не й вярваше за Странника. Намръщи се. Не, не беше точно така. Изглеждаше сякаш… какво? Сара обмисли нюансите за момент.

Сякаш не смята, че лъжа… но не мисли, че думите ми са истина.

Сякаш съм

(луда).

Сара се отпусна в болничното си легло и затвори очи. Усещаше напиращата като черни коне болка. Коне, които галопираха в душата й с грозни писъци, а копитата им надигаха искри, които се забиваха в сърцето й.

Понякога болката й беше остра. Не беше просто наболяване или страничен шум. Беше като отворена рана, като открит нерв.

Беше като поглъщащ я мрак, който я караше да желае смъртта. В тези моменти просто лежеше в мрака и се опитваше да накара сърцето си да спре. Веднъж мама й разказа приказка за това. За някакви мъдри хора в древен Китай, които изкопавали гробовете си, сядали до тях и умирали по силата на волята си. Сърцата им спирали и те се катурвали в очакващата ги пръст.

Сара се опитваше да стори това, но независимо колко много се концентрираше и колко силно желаеше това, не можеше да умре. Продължаваше да диша, а сърцето й да бие и — което беше най-зле — да изпитва болка. Болка, която не искаше да си отиде, нито пък да намалее.

Не можеше да умре, затова просто се свиваше в леглото си и плачеше, без да издава звук. Плачеше ли, плачеше, часове наред. Плачеше, защото разбираше, че мама, татко и Бъстър ги няма и нямаше да се върнат. Никога.

След тъгата дойдоха гневът и срамът.

Ти си на шест! Не бъди такава ревла!

За съжаление, наоколо нямаше възрастен, който да й каже, че няма проблем да плаче, щом е на шест, затова тя се свиваше в мрака и се опитваше да умре, плачеше и се мъмреше за всяка сълза.

Кати не й вярваше, Кати смяташе, че е куку. Това й носеше различна болка.

Караше я да се натъжава и разгневява. Но най-много от всичко се чувстваше самотна.

Кати седеше в патрулната кола и гледаше през прозореца. Партньорът й Рики Сантос пиеше млечен шейк.

— Историята на хлапето май те тревожи, а? — попита я той.

— Да. Откъдето и да я погледнеш, работата намирисва. Ако сме прави, тя е луда. Ако не сме прави — тя е в опасност.

Рики засмука шейк през сламката си и разгледа вътрешната страна на стъклата на очилата си.

— Трябва да се откажеш, партньоре. Така работим ние, униформите. Не проследяваме нещата от начало до край, поне не много често. Ние отиваме на местопрестъпленията, обезопасяваме района и предаваме щафетата на детективите. Вътре, вън, чао. Ако се опиташ да се занимаваш с неща, които не си в състояние да промениш, просто ще полудееш. Затова много ченгета стават алкохолици или завършват от грешната страна на пистолетите си.

Кати се обърна към Рики.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че не трябва да ми пука?

Той се усмихна… усмивката му беше тъжна.

— Трябва да ти пука, докато проблемът е твой. Това се опитвам да ти кажа. Ще видиш десетки като Сара. Може и повече. Прави каквото трябва, докато е твоя отговорност, а след това остави другите да си свършат работата, а ти се прехвърли на следващата. Това е война, Джоунс. Не е само една битка.

— Може би — отвърна тя.

Но се обзалагам, че имаш случай, който никога няма да забравиш. Мисля, че Сара ще бъде моят.

Последното накара Кати да се почувства по-добре.

Моят.

— Веднага се връщам — каза тя.

Сантос я погледна. Изражението му беше неразгадаемо. Сфинкс в сенките.

— Добре — отвърна той и отново засмука шейк през сламката си.

Бяха паркирали до едно заведение за бързо хранене до болницата. Кати излезе от патрулната кола и пресече улицата. Влезе през вратата и тръгна по коридорите към стаята на Сара.

Детето се беше изправило в леглото си и гледаше през прозореца. Гледката беше към паркинга на болницата.

Колко депресиращо. Това е правилният начин да се рекламира лечението, хора.

— Здравей — каза Кати.

Сара се обърна към нея и се усмихна. Полицайката отново се възхити на красотата на малкото момиченце. Отиде до болничното й легло.

— Исках да ти дам нещо.

Подаде й визитката си.

— Тук са името и телефонът ми. Също и имейл адресът ми. Ако някога се нуждаеш от някаква помощ, можеш да се свържеш с мен.

Сара взе визитката и я разгледа, преди да погледне отново полицайката.

— Кати?

— Да, скъпа?

— Какво ще се случи с мен?

Болката, която полицайката се опитваше да държи настрана, запълзя към гърлото й. Пребори я, като преглътна.

Какво ще се случи с теб ли, хлапе?

Кати знаеше, че Сара няма живи роднини. Необичайно, но се случваше. Това означаваше, че ще се превърна в отговорност на щата.

— Някой ще дойде, за да се погрижи за теб, Сара.

Детето осмисли думите й.

— Ще го харесам ли?

Кати се намръщи вътрешно.

Вероятно не.

— Разбира се. Не искам да се тревожиш, Сара.

Човече, тези очи. Трябва да се махам оттук.

— Запази визитката, става ли? И ми се обади, ако имаш нужда от мен. По всяко време.

Детето кимна. Дори съумя да се усмихне и сега Кати не просто искаше да се махне от стаята, а искаше да побегне, защото тази усмивка направо й разбиваше сърцето.

(Коремът й се свиваше.)

— Чао, скъпа — изпелтечи тя, обърна се и си тръгна.

— Чао, Кати — провикна се Сара след нея.

Кати се върна отново в патрулната кола, където Сантос вече беше без шейк.

— Това накара ли те да се почувстваш по-добре?

— Не, Рики.

Той е гледа известно време. Явно обмисляше нещо.

— Ще станеш добро ченге, Кати.

Мъжът завъртя ключа да запали и даде на заден ход, докато тя го гледаше изненадана.

— Това е най-милото нещо, което някой някога ми е казвал, Сантос.

Той й се усмихна, когато даде на първа и излезе от паркинга.

— Значи имаш нужда от нови приятели, Джоунс.

25

САРА ВЛЕЗЕ В КОЛАТА И ВЕДНАГА ВИДЯ ПРОМЯНАТА В ЖЕНАТА.

Карън Уотсън се беше появила в болничната й стая и й беше обяснила, че е от социалните служби и че ще се погрижи за нея. Карън изглеждаше много мила и постоянно се усмихваше. Сара се обнадежди.

Когато излязоха от болницата, обаче Карън се промени. Започна да върви по-бързо и да я дърпа напред.

— Влизай, хлапе — нареди й, когато стигнаха до колата.

Гласът й беше някак си зъл.

Сара се изненада от промяната и се опита да намери смисъл в нея.

— Сърдита ли си ми? — попита Карън тя.

Жената я погледна веднъж, преди да запали колата. Сара видя по-добре мътните й очи, нескопосаната й прическа и отпуснатото й лице. Изглеждаше изморена. Сара си помисли, че вероятно винаги изглежда изморена.

— Не ми пука особено за теб, принцесо, ако искаш да знаеш истината. Работата ми е да намеря покрив над главата ти, а не да те обичам, да ти бъда приятелка или нещо подобно. Ясно?

— Да — отвърна Сара със слаб глас.

Отпътуваха.

Семейство Паркър живееха в една стара къща в „Канога парк“, разположена в долината Сан Фернандо. Тя приличаше на собствениците си — нуждаеше се от подобряване, което никога нямаше да бъде направено.

Денис Паркър беше механик. Баща му беше добър човек, обичаше да поправя коли и беше научил сина си на занаята. Денис ненавиждаше тази работа — ненавиждаше всякаква работа — и си беше поставил като лична цел всички да разберат това.

Той беше едър мъж, над метър и осемдесет, с широки рамене и здрави ръце. Косата му беше тъмна и рошава, постоянно беше брадясал и мръсен и със зъл поглед.

Денис разправяше на приятелите си, че има три неща, които харесва най-много: „Цигари, уиски и путки“.

Ребека Паркър беше стереотипът за калифорнийска блондинка с прекалено много остри ръбове, за да бъде наистина привлекателна. Тя беше красива само около четири години от шестнадесет до двадесет. Компенсираше не особено привлекателния си външен вид в спалнята не че се искаха кой знае какви способности, за да се задоволи Денис. Обичайно беше пиян като кирка, когато се опитваше да я чука. Ребека имаше чифт големи гърди, талия, която беше останала тънка, и нещо, което съпругът й обичаше да нарича „стегнато малко хамстерче“.

(Бележка от Сара: Истина е. Тереза ми каза, че веднъж наистина го казал. Очарователно, нали? О, коя е Тереза ли? Чети нататък и ще разбереш.)

Работата на Ребека беше лесна: трябваше да се грижи за три приемни деца — максималният брой, който можеха да гледат. Плащаха им за всяко дете — тези пари бяха сериозна част от доходите им.

Задълженията на Ребека включваха да храни децата, да им казва да ходят на училище и да бъде сигурна, че нито тя, нито Денис ще оставят някакви видими следи, когато ги бият. Номерът беше да обръщаш достатъчно внимание на хлапетата, за да държиш социалните служби настрана, но не толкова, че да й изяждат от личното свободно време или — което беше още по-важно от парите.

Карън почука на вратата на семейство Паркър. Сара стоеше до нея. Чуха приближаващи стъпки и вратата се отвори. Ребека Паркър надникна през комарника. Беше облечена в потник и шорти, а в ръката си държеше цигара.

— Здрасти, Карън — поздрави тя и отвори комарника. — Влизайте. — Усмихна се. — Ти трябва да си Сара.

— Здрасти — отвърна детето.

Сара си помисли, че жената изглежда мила, но беше започнала да разбира, че външният вид лъже. Освен това пушеше… отврат!

Карън и Сара влязоха в дома на семейство Паркър. Вътре беше сравнително чисто. Но миришеше на цигари.

— Джеси и Тереза на училище ли са? — попита социалната работничка.

— Аха — отвърна Ребека, която ти покани да седнат на дивана в дневната.

— Как се справят те? — попита Карън.

Блондинката сви рамене.

— Не създават проблеми. Хранят се. Не вземат наркотици.

— Значи всичко е наред. — Социалната работничка посочи Сара с кимане на главата. — Както ти казах по телефона, Сара е на шест. Трябва бързо да й намеря дом, затова се сетих за теб и Денис. Знам, че търсите трето.

— Откакто Анджела избяга, да.

Анджела беше красиво четиринадесетгодишно момиче, чиято майка беше починала от свръхдоза хероин. Тя вече беше труден случай и Карън я беше пратила при семейство Паркър, защото знаеше, че те могат да се справят с нея. Анджела беше избягала преди два месеца. Карън предполагаше, че е поела по същия път като своята майка курва.

— Процедурата е същата. Водиш я на училище, правиш й всички ваксини и така нататък.

— Наясно сме.

Карън кимна доволна.

— Тогава ще ви оставям. Донесох й багажа. Има много дрехи, бельо и обувки, така че няма да се тревожиш за това.

— Чудесно.

Социалната работничка стана, ръкува се с Ребека и се насочи към вратата. Сара я последва.

— Ти оставаш тук, хлапе. Обърна се към блондинката: — Ще поддържаме връзка.

И си тръгна.

— Ела да ти покажа стаята ти, скъпа — каза Ребека.

Сара последва жената. Беше замаяна.

Какво се случваше? Защо оставаше тук? Къде беше Дорийн? Какво бяха направили с кученцето й?

— Ето я и нея.

Сара погледна стаята през прага. Не беше голяма, около три на три метра. Имаше скрин и две малки легла. Стените бяха празни.

— Защо има две легла? — попита тя.

— Ще си делите стаята с Тереза. — Ребека посочи скрина. — Можеш да прибереш дрехите си в долното чекмедже. Защо не си разопаковаш багажа и после не дойдеш при мен в кухнята?

Сара съумя да прибере всичките си дрехи в долното чекмедже на малкия скрин. Подреди обувките си под леглото. Докато разопаковаше, усети позната миризма — аромата на омекотителя, който майка й използваше. Хвана я неподготвена, като удар в стомаха. Трябваше да притисне лице в една от тениските, за да прикрие сълзите си.

Вече беше спряла да плаче, когато приключи с малката чанта, която Карън беше оставила. Седна на ръба на леглото, беше изпълнена с изумление и тъпа болка.

Защо съм тук? Защо не мога да спя в моята стая?

Не разбираше нищо от това.

Може би жената на име Ребека знаеше.

— Ето те и теб — посрещна я Ребека, когато се появи в кухнята. — Разопакова ли си всичкия багаж?

— Да.

— Ела, седни на масата. Направих ти сандвич и ти налях мляко… харесваш мляко, нали? Не си алергична към лактоза или нещо подобно?

— Обичам мляко. — Сара седна на стола и взе сандвича. Беше много гладна. — Благодаря ти — каза на жената.

— Няма проблем, захарче.

Ребека седна от другата страна на масата и запали цигара. Пушеше и гледаше Сара, докато ядеше.

Тъжна, бледа и малка. Много зле. Но всички научават едно и също нещо рано или късно: светът е стар и жесток.

— Ще ти обясня някои от правилата в къщата, Сара. Трябва да се съобразяваш с тях, докато живееш тук, ясно?

— Да.

— Първо, ние не сме тук, за да те забавляваме, разбираш ли? Тук сме, за да ти осигурим покрив над главата, да те храним и обличаме, да те водим на училище и всичко това — но ще трябва да се занимаваш със себе си сама. Двамата с Денис имаме собствен живот и наши си неща за правене. Нямаме време да си играем с вас. Разбираш ли?

Сара кимна.

— Добре. Второ, ще имаш задължения в къщата. Ако ги вършиш, няма да имаш проблеми. Ако не ги вършиш, ще имаш. Времето за лягане е десет-нула-нула. Без изключения. Това означава, че лампите се гасят и трябва да си под завивките. Последното правило е просто, но изключително важно — не отговаряй. Прави каквото ти кажем. Ние сме възрастните и знаем кое е най-добро за теб. Осигуряваме ти място, на което да живееш, и очакваме да се отнасяш към нас с уважение. Разбираш ли?

Отново кимане.

— Добре. Имаш ли някакви въпроси?

Сара погледна чинията си.

— Защо ще живея тук? Защо не мога да се прибера у дома?

Ребека се намръщи объркана.

— Защото майка ти и баща ти са мъртви и никой друг не те иска. Това правим двамата с Денис. Вземаме деца, които нямат къде другаде да отидат. Карън не ти ли обясни това?

Сара поклати глава, без да отделя поглед от чинията си. Беше като вцепенена.

— Много ти благодаря за сандвича — каза тя с вял глас. — Мога ли да отида в стаята си?

— Върви, скъпа — отвърна Ребека, загаси цигарата си и си запали друга. — Вие, новите, обикновено плачете през първите няколко дни, но няма проблем за това. Важното е да се стегнете бързо. Животът продължава, нали знаеш?

Сара се опули срещу Ребека, докато думите й попият в съзнанието й. Лицето на детето посърна. То стана от масата.

Блондинката си дръпна жадно от цигарата, докато я гледаше да върви към стаята си.

Красиво момиченце. Жалко, че й се е случило подобно нещо.

Тя махна пренебрежително с ръка, макар че беше съвсем сама. Очите й бяха гневни, отчаяни и с прекалено много спирала на миглите.

Много лошо. Светът е стар и жесток.

Сара легна на новото си странно легло в странния си нов дом и се сви. Опита се да се смали. Опита се да

(Изчезне)

Защото ако можеше да

(Изчезне)

Щеше да се върне обратно вкъщи при мама и татко. Сара се оживи и изпълни с надежда при мисълта, че това може да е просто един дълъг кошмар. Може би беше заспала вечерта преди рождения си ден и не се беше събудила.

Тя сбръчка чело, докато обмисляше тази възможност. Ако наистина беше така, то тогава трябваше да заспи в съня си.

— Да! — прошепна на себе си.

Точно това беше решението! Щеше да заспи тук (в съня си) и щеше да се събуди в истинския свят. Бъстър щеше да я чака, свит до нея. Картината на майка й също щеше да е там, окачена на стената. Щеше да е настъпило утрото. Щеше да стане и да излезе от стаята си, а баща й щеше да се пошегува, че няма никакви подаръци и торта, но всъщност щеше да има подаръци и торта…

Сара се сви още повече. Това трябваше да е решението на — тя се огледа наоколо — всичко това.

Просто затвори очи и заспи и когато се събудиш, всичко ще е наред.

Тъй като беше изтощена и едва на шест години, Сара заспа без никакви усилия.

26

— СЪБУДИ СЕ.

Сара се размърда. Някой я разтрисаше. Някой с нежен женски глас.

— Хей, събуди се, момиченце.

Първата й мисъл беше, че е сработило! Това беше мама, която я будеше за рождения й ден!

— Сънувах кошмар, мамо — измърмори Сара.

Тишина.

— Не съм майка ти, момиченце. Хайде, събуди се. Почти е време за вечеря.

Сара отвори изненадана очи. Отне й известно време, за да види ясно лицето на момичето, което й говореше. То казваше истината, наистина не беше майка й.

Не е сън. Всичко е истинско.

Детето осъзна това и изпита силна болка.

Мама е мъртва. Татко е мъртъв. Бъстър е мъртъв, а Дорийн я няма. Аз съм сама и никой от тях няма да се върне.

Явно мислите й се бяха изписали на лицето й, защото момичето, което й говореше, се намръщи.

— Хей, добре ли си?

Сара поклати глава. Не можеше да говори.

Лицето на момичето стана по-нежно.

— Разбирам. Е, както и да е, казвам се Тереза. Май с теб сме приемни сестри. — Тя млъкна за миг. — Как се казваш?

— Сара. — Гласът й звучеше слаб, далечен.

— Сара. Много хубаво име. Аз съм на тринадесет… ти на колко си?

— Шест. Днес имам рожден ден.

— Яко.

Детето разгледа това странно, но приятелски настроено момиче. Тереза беше красива. Явно имаше латино жилка, беше с кафяви очи и гъста черна коса, която падаше под раменете й. Високо на челото й се мъдреше малък белег. Пълните й, чувствени устни правеха сериозното й лице по-нежно. Да, беше красива, но изглеждаше изморена, приличаше на доста мило момиче, което беше имало тежък ден.

— Защо си тук, Тереза?

— Мама почина.

— О. — Сара млъкна, защото не беше сигурна какво да каже. — Моята също. И татко.

— Това е гадно. — Последва дълга пауза, след което изрече нежно и печално: — Много съжалявам, Сара.

Детето кимна. Усети как лицето му почервеня, а очите му се навлажниха.

Не бъди глупава ревла!

Тереза като че ли не забеляза сълзите й.

— Бях на осем, когато мама почина — започна да обяснява тя, докато Сара се бореше с желанието си да се разреве. — Бях малко по-голяма от теб, но не много. Затова знам как се чувстваш и какво можеш да очакваш. Най-важното, което трябва да разбереш, е, че през повечето време на хората, с които си имаш вземане-даване, не им дреме за теб. Съвсем сама си. Знам, че не е приятно, но колкото по-скоро го осъзнаеш, толкова по-добре ще бъдеш. — Момичето се намръщи. — Не принадлежиш на тези хора. Не си им роднина.

— Но… но… ако не им пука, защо го правят?

Тереза дари Сара с изморена усмивка.

— Заради парите. Плаща им се за това.

Детето се опули насреща й и се опита да осмисли чутото. Хрумна й една плашеща мисъл.

— Те лоши хора ли са?

Изражението на лицето на Тереза стана мрачно и тъжно.

— Понякога, да. През повечето време ти се пада някое добро приемно семейство, но повечето са лоши.

— Тук лошо ли е?

Онова, което премина през лицето на Тереза, беше неприятно, мрачно и сложно — като черна птица, залята от сълзи и мръсотия.

— Да. — Тя млъкна и погледна настрани. Пое си дълбоко въздух и се усмихна. — Може би няма да е толкова лошо за теб. Не от Ребека трябва да се пазиш. Тя не пие като Денис. Докато правиш всичко, което ти казва, и не създаваш проблеми, ще те остави на мира. Не мисля, че ще те бият много.

Сара пребледня.

— Ще ме бият?

Тереза стисна ръцете й.

— Просто гледай да ги избягваш и всичко ще е наред. Не говори с Денис, когато е пиян.

Сара слушаше послушно всичко това въпреки страховете си. Тя вярваше на онова, което й говореше Тереза — че на тези хора не им пука за тях, че ще я бият и че не трябва да говори с Денис, когато е пиян.

Светът ставаше все по-ужасяващ и по-самотен.

Сара заби поглед в пода.

— Каза, че сме приемни сестри. Това… това означава ли, че си ми приятелка, Тереза?

Въпросът на детето беше толкова искрен и жален, че сърцето на момичето се сви.

— Разбира се, Сара. — Опита се да звучи колкото се може по-убедително. — Ние сме сестри. Ясно?

Детето съумя да се усмихне.

— Да.

— Добро момиче. А сега да вървим, че е време за вечеря. — Тереза стана сериозна. — Никога не закъснявай за вечеря. Това направо влудява Денис.

Сара се наплаши от Денис в момента, в който го видя.

Той беше врящ вулкан, готов да изригне. Всеки можеше да усети това.

Той изглеждаше

(опасен)

И

(зъл)

Изгледа Сара, докато двете с Тереза сядаха на столовете.

— Ти ли си Сара? — избоботи той. Въпросът звучеше като заплаха.

— Д-да

Денис я гледа известно време, след което се обърна към Ребека.

— Къде е Джеси?

Блондинката сви рамене.

— Не знам. В последно време се държи доста предизвикателно.

Сара продължаваше да гледа Денис и забеляза гнева, който се изписа на лицето му. Имаше чувството, че ще излае и ще избълва чиста омраза.

— Е — отвърна той, — трябва да направя нещо по въпроса. А сега да ядем.

Вечерята беше руло „Стефани“. На Сара й хареса. Не беше хубаво колкото на мама, но нищо му нямаше. Всички се хранеха в мълчание, нарушавано единствено от тракането на приборите в чиниите и мляскане. Денис си беше отворил кутийка бира и отпиваше големи глътки от нея на всяка хапка руло „Стефани“, след което я оставяше и оглеждаше масата. Сара забеляза, че погледът му се спира доста дълго върху Тереза, а самата тя внимаваше да не го погледне.

Денис беше на третата си бира, когато вечерята приключи.

— Разтребете масата и измийте чиниите, момичета — нареди Ребека. — Двамата с Денис ще гледаме телевизия. Когато приключите, можете да вървите в стаята си.

Тереза кимна, стана и започна да събира чиниите. Сара й помагаше. Тишината продължи. Ребека пушеше поредната цигара и наблюдаваше Денис със смесица от отчаяние и смирение, а Денис гореше и гледаше Тереза с емоция, която Сара не можеше да разчете.

Всичко това й беше много чуждо. Вечерите в дома й винаги бяха изпълнени с разговори и истории, смях и кучета. Татко се шегуваше с нея, а мама ги гледаше и им се усмихваше. Бъстър и Дорийн наблюдаваха внимателно и се надяваха да получат остатъците от масата, които (почти) никога не стигаха до тях.

Там Сара беше специална и всичко беше приятно и забавно.

Тук нещата бяха тежки. Опасни. Тя не беше специална, никак даже.

Тя последва Тереза в кухнята. Двете застанаха пред мивката.

— Аз ще изплакна чиниите — каза момичето, — а ти ги слагай в съдомиялната. Знаеш ли как се прави?

Сара кимна.

— Преди помагах на мама.

Тереза й се усмихна. Заловиха се за работа и много бързо хванаха ритъма. Нещата почти изглеждаха нормални.

— Кой е Джеси? — попита Сара.

— Той е другото хлапе, което живее тук. Момче, на шестнадесет. — Тереза сви рамене. — Приятен е, но започна да се опълчва на Денис. Не мисля, че ще остане тук още дълго време.

Сара постави няколко вилици в кошчето за прибори.

— Защо? — попита тя. — Какво ще му се случи?

— Ще ядоса здраво Денис и Денис ще започне да го бие, а Джеси ще отвърне. Дори онази кучка Карън Уотсън няма да е способна да пренебрегне това.

Сара взе чинията, която Тереза й подаде.

— Госпожица Уотсън зла ли е?

Момичето я погледна изненадано.

Дали е зла? Ребека и Денис са лоши, но Карън Уотсън е олицетворение на злото.

Сара обмисли чутото. Какво ли беше „олицетворение“?

Приключиха с изплакването на чиниите. Тереза сложи таблетка в съдомиялната и я включи. Сара се заслуша в тихичкото „тунка-тунка“, което идваше от машината. То не звучеше по-различно от съдомиялната в нейния дом.

— Време е да се прибираме в стаята си — каза Тереза. Право там. Денис вече ще е много пиян.

Сара отново усети опасност. Тя започваше да разбира, че животът тук е такъв. Вървяха в минно поле от яйчени черупки, а врагът се ослушваше за всеки шум. Въздухът в тази къща беше изпълнен с напрежение и трябваше постоянно да внимава, защото тук се криеха (усещаше тя) истински опасности.

Сара последва Тереза и двете излязоха от кухнята. Докато минаваха през дневната, погледна към дивана. Онова, което се случваше там, я накара да премигне шокирана. Ребека и Денис се целуваха — това не беше голяма работа, защото много пъти беше виждала мама и татко да се целуват, — но Ребека беше без риза и гърдите й бяха отвън!

Стомахът на Сара се присви от гледката. Тя вътрешно усещаше, че не бива да вижда това. Целуването беше добре, гърдите също (тя беше момиче в крайна сметка), но гърди и целуване… лицето й почервеня и й се догади.

Влязоха в стаята си и Тереза затвори вратата, като внимаваше да не издава никакъв шум.

(Яйчени черупки и напрежение, яйчени черупки и напрежение)

Сара седна на леглото си. Чувстваше се отпаднала.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Сара — измърмори Тереза разгневена. — Не бива да правят това, когато хората гледат… особено деца.

— Не ми харесва тук — каза детето е вял глас.

— На мен също, Сара. На мен също. — Тереза млъкна. — Но ще ти кажа още нещо. Сега няма да го разбереш, но с времето и това ще стане. Не се доверявай на мъжете. Те искат само едно нещо — онова, което видя на дивана. На някои от тях не им пука на колко години си. Дори така им харесва повече.

Сара усети горчивината в гласа на Тереза и се обърна към нея. Тринадесетгодишното момиче плачеше с тихи и гневни сълзи, които можеха да се видят, но не и чуят.

Детето стана от леглото и отиде да седне при Тереза. То обви мъничките си ръце около нея и я прегърна. Направи го, без да мисли, приличаше на цвете, което се обръща към слънцето.

— Тихо… не плачи, Тереза. Всичко ще е наред. Не плачи.

Момичето поплака още малко, преди да си избърше сълзите и да се насили да се усмихне.

— Виж ме какво голямо бебе съм.

— Няма проблем — отвърна Сара. — Двете сме сестри. Сестрите могат да плачат една пред друга, нали?

Тереза не можеше да повярва на онова, което се случваше вътре в нея — стари рани и старо щастие се вливаха в едно. Преминаваха през душата й като кален потоп, в който имаше малко бяло и много черно.

След години Сара щеше да си спомня този момент с убеждението, че той накара Тереза да стори онова.

— Да — отвърна момичето с треперещ глас. — Сестри сме. — То сграбчи детето и го прегърна. Сара затвори очи, притисна се в нея и вдиша. Тереза миришеше на пролетни цветя.

За момент — само за момент — детето се почувства в безопасност.

— Е — каза Тереза и се откъсна от прегръдката с усмивка, — искаш ли да играем на една игра? Знам само „Гледай си работата“.

— Обожавам „Гледай си работата“.

Двете се ухилиха една на друга, седнаха на леглото и заиграха, като не обръщаха внимание на сумтенето и пъшкането, които идваха от другите части на къщата. Чувстваха се в безопасност на своя остров в това море от яйчени черупки.

27

ТЕРЕЗА И САРА ИГРАХА ЧАС И ПОЛОВИНА, след което си говориха още два. Стаята им беше като убежище от действителността, която ги беше довела тук. Тереза разказа за майка си и показа на детето единствената нейна снимка, с която разполагаше.

— Красива е — каза Сара възхитена.

Права беше. Жената на снимката беше в средата на двадесетте си години, смесица от латино и още нещо, чийто резултат бяха весели очи, екзотични черти и буйна кестенява коса.

Тереза погледна снимката още веднъж, преди да я прибера под матрака си с усмивка.

— Да, такава беше. Също и забавна. Винаги се смееше за нещо. — Усмивката й изчезна. Лицето й стана хладно, а очите й някак далечни. — Беше изнасилена… извинявай, беше убита от някакъв непознат. Мъж, който обичаше да наранява жени.

— Моята майка също беше убита от лош човек.

— Наистина?

Шестгодишното дете кимна.

— Да. Но никой не ми вярва.

— Защо?

Сара й разказа за Странника и за онова, което беше сторил на родителите й. Когато приключи, Тереза не каза нищо известно време.

— Ама че история — отвърна най-накрая тя.

Сара погледна новата си сестра с надежда.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се.

Любовта, която детето изпита в този момент към това момиче, беше невероятна.

Години по-късно се питаше дали Тереза наистина й беше повярвала. Питаше се, но после свиваше рамене. Истинският отговор на този въпрос не беше важен. Тереза й беше дала надежда и с нея се чувстваше в безопасност, когато най-много имаше нужда от тези неща. Сара я обичаше за това и винаги щеше да я обича.

Ребека почука на вратата им малко преди десет часа.

— Време е за лягане — каза им тя.

Те легнаха в мрака и се вторачиха в тавана.

Сара изпита частично облекчение. Нещата бяха лоши. Много лоши. И повечето от тях продължаваха да са такива. Знаеше, че това място не е добро. Не знаеше какво й готви бъдещето. Но поне вече не беше сама, а това… е, това беше всичко точно сега.

— Тереза? — прошепна тя.

— Да?

— Радвам се, че си ми приемна сестра.

Пауза.

— Аз също, Сара. А сега заспивай.

Сара спеше и за първи път от много дни насам не сънува нищо, когато звуците я събудиха.

В стаята им имаше някакъв мъж, скрит в сенките, наведен над леглото на Тереза.

Странника!

Тя заскимтя.

Звуците спряха. Въздухът като че ли застина.

— Кой е това? Сара? Будна ли си?

Детето осъзна, че гласът принадлежи на Денис. Ужасът й се превърна в недоумение, последвано от безпокойство.

Защо е тук?

— Отговори ми, момиче — изсъска той. — Будна ли си?

Гласът му беше толкова зъл. Тя изхленчи отново и кимна.

Той не може да те види, глупачке!

— Д-да — изпелтечи тя.

Тишина. Чуваше дишането на Денис.

— Заспивай отново. Или поне не вдигай шум. Каквото си искаш.

— Всичко е наред, Сара — каза Тереза с вял глас, който се понесе към нея в мрака. — Просто си затвори очите и си запуши ушите.

Детето затвори очи и се зави през глава със завивката си. Цялата трепереше. Ушите й обаче останаха отвън, за да може да чува какво се случва.

— Хайде, лапни го — прошепна Денис.

— Не… не искам. Моля те, Денис, остави ме на мира. — Гласът на Тереза беше измъчен.

Сара чу някакъв звук, последван от стона на приемната й сестра, който я накара да потрепери.

— Лапни го или ще ти го сложа някъде другаде. Някъде, където ще те заболи. Разбираш ли ме?

Тишината, която последва, сякаш беше безкрайна. След нея се разнесоха влажни звуци.

— Супер. Добро момиче. — Сара не знаеше какво прави това „добро момиче“, но определено не беше нещо добро.

(Беше нещо много лошо.)

Това и усещаше — присъствието на нещо много, много лошо. На нещо грозно. Нещо, което я караше да се чувства мръсна и засрамена, без да знае защо.

Звуците се промениха, станаха по-бързи, след което спряха, а Денис изстена тежко и противно, което накара Сара отново да потрепери.

Последва поредната дълга пауза. Движение, отместване на завивки. Подът изпука. Стъпки. Приближаваха се до нейното легло.

(Чудовища)

Стъпките спряха и Сара осъзна, че Денис стои до нея. Над нея. Опита се да не мърда, дори да не диша. Опита се

(Да бъде нищо)

Можеше да го помирише. Цигари и алкохол, примесени с миризмата на пот. Това я караше да пищи и да се дави в същото време.

— Много си красива, Сара — прошепна мъжът. — Ще пораснеш и ще станеш красива млада дама. Може би ще те посетя след няколко години.

(Бъди Нищо Бъди Нищо Бъди Нищо)

Сара беше толкова изплашена, че й се зави свят.

Денис се отдалечи. Чу стъпките му, които напуснаха стаята им.

Бяха останали двете с Тереза. Сара чуваше собственото си сърце — биеше бързо като на колибри и силно като барабан.

След малко се поуспокои и чу, че Тереза тихичко плаче.

Говори с нея, глупачке.

Изплашена съм. Не искам да изляза изпод завивките си. Моля те, не ме карай, аз съм само на шест, не ме карай да правя това, не не ме карай…

Млъкни! Тя ти е СЕСТРА, тя е твоята изплашена спътница!

Сара стисна за последно очите си, преди да ги отвори. Пое си дълбоко въздух и събра целия кураж, на който беше способно детското й сърце. Отметна завивките.

— Тереза? — прошепна тя. — Добре ли си?

Подсмърчащи звуци.

— Добре съм, Сара. Заспивай.

Не звучеше добре, никак даже.

— Искаш ли да дойда да те прегърна и да спя с теб?

Пауза.

— Не идвай тук. Не и… в това легло. Аз ще дойда при теб.

Сара видя как сянката на Тереза се надигна и тръгна към нея. Пружините на леглото изскърцаха, когато момичето легна в него.

Детето протегна ръце и докосна раменете на Тереза, която плачеше. Лицето й беше притиснато във възглавницата, за да прикрие звука.

Сара придърпа раменете й с мъничките си ръце, за да я прегърне.

— Шшш… всичко е наред, Тереза. Всичко е наред.

Момичето се отпусна в прегръдката на детето, без да се съпротивлява. Главата й намери гърдите на Сара и продължи да плаче и плаче. Детето прегърна врата й, започна да гали косата й и да поплаква от време на време с нея.

Какво се случи? Преди няколко часа играехме на „Гледай си работата “ и бяхме щастливи, след което дойде Денис и стори тези лоши лоши лоши лоши лоши неща.

Сара беше обзета от нов страх.

Може би ще е така от сега нататък!

Тя поклати глава.

Не. Бог нямаше да позволи животът да бъде такъв.

Мислеше си тези неща, докато Тереза плачеше. Хлипанията й се превърнаха в мълчаливи сълзи, които от своя страна преминаха в подсмърчания, които накрая съвсем изчезнаха. Тереза продължаваше да лежи върху гърдите на Сара, а детето продължаваше да я гали по косата. Мама правеше така, когато беше разстроена, и винаги й помагаше.

Може би всички майки правят така. Може би майката на Тереза беше правила същото за нея.

— Мъжете са лоши, Сара — прошепна момичето, нарушавайки тишината.

— Татко ми не беше — отвърна детето и съжали за думите в момента, в който излязоха от устата й.

Тя беше само на шест, но беше наясно, че Тереза не говореше за мъжете като татко й. Тя говореше за мъжете като Денис. Макар той да беше първият, когото Сара срещаше, знаеше, че Тереза е на сто процента права за него.

Момичето отвърна само „Знам“ и не звучеше ядосана.

— Тереза?

— Да?

— Какво искаше да каже той, когато спомена, че ще ме посети след няколко години?

Последва поредната дълга пауза, изпълнена с неща, които Сара не можеше да разбере.

— Не се тревожи за това, момиченце — отвърна Тереза. Нежността в гласа й накара детето да се просълзи. Тя се пресегна и докосна мъничката бузка. — Няма да му позволя да те докосне. Никога.

Сара заспа с мисълта, че това е истина.

28

— КАКЪВ ЦВЯТ ДА БЪДАТ, СКЪПА?

Беше неделя и Сара се намираше в студиото на майка си. Харесваше й просто да си седи и да гледа как мама рисува или работи върху някоя скулптура. Тя беше най-красива, когато твореше.

Картината беше пейзаж. Фонът беше съставен от планини, пред които имаше огромна тучна ливада с дървета със зелени листа. Цветовете бяха жизнени и нереални — лилаво небе, масленожълта трева и невъзможно оранжево слънце. Сара смяташе, че е невероятна. Майка й я питаше какъв цвят да бъдат листата на дърветата.

Сара се намръщи. Не можеше да обясни с думи защо й харесваше картината. Мама й беше казала, че няма проблем за това, че онова, което чувстваш, е по-важно от онова, което си мислиш. Чувстваше тази картина като „красива“ и „жизнена “.

— В истинските си цветове, мамо, но да бъдат по-светли.

Сара не разполагаше с речника, но Линда знаеше какво има предвид. Детето виждаше нещо в главата си и се опитваше да го опише. Линда трябваше да разбере какво е то.

— По-светли… имаш предвид по-ярки? Както крушките светят повече или по-малко?

Сара кимна.

— Добре, скъпа.

Линда започна да смесва оранжево и червено.

Може би в нея също се крие творец, мислеше си тя.

Сара каза, че листата трябва да са в правилния цвят за есенни листа, но по-ярки, за да се впишат с останалата част от картината.

Линда погледна дъщеря си.

— Харесва ли ти картината, скъпа?

— Чудесна е, мамо. Кара ме да играя и да скачам.

Мисията изпълнена — помисли си жената щастлива и доволна.

Тя насочи вниманието си обратно към платното и започна да оцветява листата в ярки цветове.

Сара я наблюдаваше през цялото време. Чувстваше огромна радост. Тя беше дете и живееше в настоящия момент, а той беше много, много хубав.

Майка й спря да рисува и застина. Беше обърната с гръб към Сара. Просто си стоеше неподвижна, вцепенена.

— Какво има, мамо?

Линда се стресна от гласа на дъщеря си и започна да се обръща забавено. Времето като че ли беше направено от гъсто желе. Когато лицето й се показа, Сара се ужаси.

Майка й пищеше беззвучно, с широко отворени очи и отворена уста.

— М-м-мамо…?

Ръцете на Линда полетяха към лицето й. Четката излетя и опръска Сара с кръв по пътя си.

Детето видя картината зад майка си. Листата по дърветата горяха.

Писъкът вече не беше беззвучен, а се превърна в ужасен звук, сякаш някой беше махнал покрива на ада. Чуваше се стерео и беше изпълнен с ехо, реверберации и ярост.

— Какво направи?! Какво направи?! Какво направи…

Сара се събуди.

— Какво направи?!

Писъкът беше истински. Източникът му беше тук и сега, точно в тази къща.

Странника?

Вратата на стаята й беше отворена.

— Денис! О, Боже! Какво направи, Тереза?

Сара осъзна, че тази, която пищи, е Ребека.

Ставай от леглото, страхливке. Тереза може да има нужда от помощта ти!

Детето изскимтя ужасено, ядосано, разгневено.

Вече не искам да съм смела.

Тишина.

Много лошо, страхливке. Така ще е от сега нататък.

Сара хлипаше и се тресеше от страх, но се насили да стане от леглото. Краката й като че ли не бяха нейните — трепереха и се гънеха.

Тя тръгна към вратата, но когато стигна до нея застина.

Ами ако има още

(нищо)

Там?

Ами ако Тереза е станала (нищо)

(кученце главученце)

?

Размърдай се, страхливке. Вече си на шест. Престани да се държиш като бебе.

Сара се насили да продължи напред и да излезе от стаята. Страхът й беше толкова силен, че започна да хлипа.

— Какво направи? — продължаваше да пищи Ребека. Хлипанията на Сара се усилваха с всяка крачка, която правеше по посока на писъците. Носът й текна и всичко се размаза пред очите й.

Не искам да отивам там! Не искам!

Другият глас стана по-нежен.

Знам, че се страхуваш. Но трябва да го направиш. Заради Тереза. Тя ти е сестра.

Сара изкрещя, но кимна на думите в главата си и нареди на краката си да се движат.

Миг по-късно се озова на прага на стаята на Денис и Ребека. Тереза беше там, седнала на пода, с наведена глава. В скута й имаше нож. Той беше покрит в кръв. Ребека беше гола в леглото, истерична, а ръцете й опипваха френетично Денис. Тя също беше покрита в кръв.

Денис не помръдваше. Очите му бяха отворени.

Сара осъзна, че той е

(нищо)

Само едно

(кученце главученце)

сега.

— Какво направи?

Сара изхленчи.

О, не. Тереза е направила това.

Тя отиде при момичето, коленичи и я разтресе.

— Тереза! Какво се случи?

Лицето на момичето беше отпуснато и бледо, а очите й безжизнени.

— Здрасти, момиченце — прошепна тя. — Както ти обещах, той няма да те навестява посред нощ. Никога.

Детето се сви от ужас.

— Обади се на полицията, Сара.

Тереза наведе глава и започна да се клати напред-назад. Детето я гледаше объркано и изплашено.

Какво да направя?

Визитката. На полицайката.

— Какво н-н-направиииииииииии?

Обади й се, веднага.

Докато излизаше от стаята, осъзна, че донякъде яйчените черупки и опасностите си бяха отишли от тази къща. Зачуди се как е възможно това.

Много години по-късно разбра как беше възможно. Просто вече беше изгубила вярата си в Бог.

29

КАТИ ДЖОУНС СЕДНА ДО САРА. Бяха в личния автомобил на полицайката, която не беше на смяна, но момиченцето й се беше обадило, затова дойде, след като се обади в участъка.

Това е просто ужасно — помисли си тя.

Погледна Сара. Бузите и очите на детето бяха зачервени от плакане.

Кой може да я вини? Тъкмо идва в нов дом и още първата вечер приемният баща е убит от едно от другите деца. Исусе.

— Сара? Какво се случи?

Шестгодишното дете въздъхна. Въздишката й беше толкова тежка, че младата полицайка се стресна.

— Денис посети Тереза в леглото й. Стори й лоши неща. Каза, че след няколко години ще посети и мен в леглото. — Лицето на Сара посърна. — Тереза каза, че няма да му позволи да стори това. Затова уби Денис. Заради мен!

Детето се хвърли в обятията на Кати и заплака.

Полицайката се вцепени. Тя не беше омъжена и нямаше деца, а баща й беше лишен от всякакви чувства. Веднага можеше да си пише двойка по справяне с подобни моменти.

Прегърни я, глупачке.

Тя обви ръце около детето. То заплака още по-силно.

А сега й кажи нещо.

— Тихо. Всичко е наред, Сара. Всичко ще се оправи.

На Кати й хрумна, че вероятно баща й беше прав, като се държеше дистанцирано и пестеше думите си. Защото не смяташе, че обещанието й е вярно, не, въобще не беше, не, сър. Не мислеше, че всичко ще се оправи. Никога.

— Момичето ли каза това?

Сара беше спряла да плаче и само подсмърчаше, когато Кати я остави сама и отиде да говори е детектива на местопрестъплението, Ник Ролинс.

— Да, сър. Каза, че този тип Денис — приемният баща, който е бил убит — е посетил другото момиче в леглото.

— По дяволите — отвърна Ролинс и поклати глава. — Е, ако това се окаже истина, може да промени последствията за извършителката. Ако я е изнасилвал и е заплашил да стори същото с твоето момиченце… — мъжът сви рамене, жално. — Няма да бъде осъдена за предумишлено убийство.

Една полицайка изведе Тереза от къщата, на ръцете й бяха сложени белезници. Момичето не вдигаше поглед от земята и вървеше като окован призрак.

— Какво искаш да направя? — попита Кати.

— Стой при момичето — отвърна Ролинс. — Човекът от социалните вече е на път.

— Да, сър.

Тереза беше качена на задната седалка на патрулната кола. Кати погледна собствения си автомобил. Сара се беше вторачила в мрака през предното стъкло и не виждаше нищо.

Кати се върна при Сара и двете зачакаха жената от социалните служби. Ролинс разпита детето. Справи се доста добре с нея и полицайката му беше благодарна за това.

— Кати? — наруши тишината Сара.

— Да?

— Не ми повярва, когато ти разказах за мъжа в къщата ни, нали?

Полицайката се помести на седалката си. Чувстваше се неудобно.

Как да й отговоря?

— Не бях сигурна дали мога да ти вярвам или не, Сара. Беше доста… разстроена.

Детето присви очи.

— Поне каза ли на другите полицаи? Онова, което ти разказах?

— Да, разбира се.

— Те не ми повярваха, нали?

Кати отново се помести на седалката си.

— Не, Сара, не повярваха.

— Защо? Смятат, че лъжа ли?

— Не, не. Не е заради това. Просто… нищо не сочи, че е имало още някого там. А понякога, когато се случват лоши неща, хората… се объркват. Не само децата. Възрастните също. Това си мислят и те. Не смятат, че лъжеш, а че си объркана.

Сара се обърна отново към предното стъкло.

— Не съм… объркана. Няма значение. Злата дама е тук.

Кати видя една изморена жена на средна възраст, която вървеше към тях.

— Зла, а?

Детето кимна.

— Тереза каза, че е олицетворение на злото.

Кати я изгледа. Вчера можеше да подмине подобно изказване, но сега? Момичето, което беше убило един насилник на деца, за да спаси Сара, беше казало, че тази жена е „олицетворение на злото“.

— Сара, погледни ме.

Детето се обърна към полицайката.

— Пази визитката ми. Обади ми се, ако се нуждаеш от мен. — Кимна към Карън Уотсън. — Става ли?

— Да.

Това ли е, а? Само това ли ще направиш за нея?

Отговорът веднага се появи в главата й. Винаги така ставаше, когато се изискваше да влага повече лични емоции от тези, с които разполагаше:

Това е всичко, което мога да направя в момента.

Отдавна беше свикнала да се справя със срама. Не можеше обаче да припише това само на скъпия си, стар татко.

Карън помогна на Сара да опакова дрехите и обувките си. Отново се държеше много мило, но всичко беше роля. Сара разбираше — имаше хора, които ги наблюдаваха. Останеха ли насаме, Карън отново щеше да стане зла.

Качиха се в колата и социалната работничка я поглеждаше гневно от време на време. На Сара не й пукаше. Беше прекалено изморена.

— Прецака доста добра възможност — измърмори Карън. — А няма да имаш много такива. Е, сега ще разбереш какво се случва, когато не можеш да се впишеш.

Сара нямаше представа за какво говореше социалната работничка. Вероятно за нещо лошо, но беше прекалено тъжна, за да се страхува.

Тереза, Тереза, защо защо защо? Трябваше да говориш с мен. Бяхме сестри. А сега отново съм сама.

Спряха пред една голяма бетонна сграда, заобиколена от ограда.

— Пристигнахме, принцесо — каза Карън. — Това е дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа — ще останеш тук, докато не реша да ти дам втора възможност с приемен дом.

Излязоха от колата. Сара последва социалната работничка до предната врата на дома. Влязоха вътре и тръгнаха по един коридор, който ги отведе до рецепция. Зад нея седеше изморена жена в средата на четиридесетте. Тя имаше кестенява коса и беше най-слабият човек, който Сара беше виждала някога. Карън й подаде някакъв формуляр.

— Сара Лангстром.

Тя погледна листа, а после и детето. Кимна на социалната работничка.

— Добре.

— Ще се видим по-късно, принцесо — каза Карън, обърна се и си тръгна.

— Здрасти, Сара — поздрави я жената. — Казвам се Джанет. Сега ще те сложа да си легнеш, а на сутринта ще те разведа наоколо, става ли?

Детето кимна.

Не ми пука — помисли си тя. — Не ми пука за нищо. Просто искам да си легна.

— Оттук — посочи Джанет.

Сара последва жената по коридора, където минаваха покрай редица заключени врати. Стените бяха боядисани в грозно зелено. Подът беше от стар линолеум. Домът приличаше на всяка друга използвана, но не достатъчно финансирана правителствена сграда в страната.

Коридорът беше пълен с врати. Джанет спря пред една от тях и я отвори, като внимаваше да не вдига много шум.

— Тихо — каза тя и сложи пръст на устните си. — Всички спят.

Джанет остави вратата леко отворена, за да могат да се възползват от светлината в коридора. Сара видя, че се намират в голяма стая, сравнително чиста, в която имаше шест легла на етажи. Във всяко от тях спяха момичета на различни възрасти.

— Ето тук — прошепна Джанет и посочи към едно от леглата. — Долното ще е твоето. Тоалетната е в дъното на коридора. Искаш ли да я посетиш?

Сара поклати глава.

— Не, благодаря. Изморена съм.

— Заспивай тогава. Ще се видим на сутринта.

Тя изчака Сара да си легне, преди да излезе. Вратата се затвори и в помещението настъпи мрак. Сара не се страхуваше от него, защото отново беше на това място, на което искаше да

(Бъде нищо)

Не искаше да мисли за Тереза, Денис, кръв, странници или да бъде сама. Просто искаше да затвори очи и да види черния цвят навсякъде.

Тъкмо се унасяше в сън, когато една ръка я стисна за гърлото. Започна да я души. Отвори очи.

— Тихо — прошепна й един глас.

Той принадлежеше на момиче… на силно момиче. Ръката около врата й беше като менгеме.

— Аз съм Кирстен — каза гласът. — Аз управлявам тази стая. Каквото кажа — това става, точка. Чатна ли?

Момичето отпусна хватката около врата на Сара. Детето се разкашля.

— Защо? — попита, след като успя да си поеме въздух.

— Какво защо?

— Защо трябва да правя каквото кажеш?

Една ръка се стрелна в мрака. Шамарът разтърси главата на Сара, а болката беше шокираща.

— Защото аз съм най-силната. Ще се видим на сутринта.

Сянката изчезна. Бузата на Сара гореше. Чувстваше се по-самотна от всякога.

Да, но знаеш ли какво?

Какво?

Поне не си ревла.

Сара осъзна, че това е самата истина. Тя не беше изплашена. Беше гневна.

Докато заспиваше, думите на Кирстен се завърнаха отново при нея.

„Аз съм най-силната. “

Гневът се надигна като експлозия в нея.

Няма да е завинаги.

И потъна в благословен мрак.

Здрасти отново. Пак съм аз, съвременната версия.

Сега като се замисля, Кирстен не беше напълно в грешка, да знаеш. Такива са домовете за сираци — най-силните командват останалите. Тя ме научи на това, макар че тогава не й благодарих. По дяволите, бях само на шест. Сега съм по-голяма и осъзнавам действителността.

Някой трябваше да го направи.

Някой трябваше да ми предаде този урок.

Оставям дневника и изгряващото слънце ме приветства през прозорците. Няма начин да приключа с четенето, преди да тръгна за работа, но поне получих отговор: никой не й е вярвал, защото той е прикрил следите си, когато е убил семейство Лангстром. Никой не е преследвал Сара, мислели са си всички, просто е имала поредица от доста лош късмет. Това е продължило и с първото й приемно семейство.

Но оттук възниква друг въпрос: защо Странника е решил да се разкрие сега?

За момента изгонвам всички въпроси за Сара и състоянието на духа й — тези ръбове са прекалено остри за подобен красив изгрев.