ВТОРА КНИГА

ХОРА, КОИТО ЯДАТ ДЕЦА

30

ПРОКЛИНАМ ДЪЖДА И СЕ ПОДГОТВЯМ да хукна към стълбите на сградата на ФБР.

В Южна Калифорния имаше прекалено малко дъжд и прекалено много слънце през последното десетилетие. Майката природа си наваксва за изгубеното време с тежка буря на всеки три-четири дни. Започна се през февруари и вече два месеца е така. Вече почти не ми прави впечатление.

Никой не носи чадър в Лос Анджелис, дори да се налага. Аз не съм изключение от това правило. Прибирам копието от дневника на Сара под сакото си, за да го предпазя, вземам си чантата и изваждам ключа от запалването.

Отварям вратата и хуквам да бягам, като през цялото време ругая, ругая, ругая. Подгизвам.

— Добре си се намокрила, Смоуки — отбелязва Мич, когато минавам покрай него.

Не се очаква отговор, различен от намръщване или усмивка. Мич е шефът на охраната на сградата. Той е бивш военен с прошарена коса, на петдесет и пет години или някъде там, строен, с ястребови очи и вътрешна хладина.

Качвам се в асансьора и натискам копчето за етажа, на който се намира офисът ни. Вътре има и други агенти, които изглеждат също толкова подгизнали като мен. Всеки е мокър, станал жертва на прищевките на географската ни ширина.

Моето подразделение е известно като „НЦАЖП Координационен“. НЦАЖП означава Националния център за анализ на жестоки престъпления, чиято централа е във Вашингтон. Всеки офис на тази служба си има местен „представител“, подобно на рекламно лице на една мрежа на смъртта. В по-заспалите и по-спокойни райони само един агент отговаря за всичко, включително и за „НЦЖАП Координационен“, за разлика от по-големите и по-оживени места, където устите за хранене са много повече.

Ние, служителите в това подразделение, сме специални. Ние се занимаваме с най-доброто от най-доброто от света на психарите, което оправдава длъжността „координатор“ на пълен работен ден (аз) и екип от още няколко агенти. Вече почти десетилетие съм начело на този отдел. Лично си избрах всички, които работят в него. Те са най-добрите според моето не особено скромно мнение.

ФБР е просто поредната бюрокрация, така че постоянно се носят слухове за промяна в името и състава на моя екип. Засега сме тук и сме повече от заети.

Тръгвам по коридора, като си капя върху тънкия сив мокет, завивам първо надясно, а после и наляво, докато стигна до офиса на „НЦАЖП Координационен“, по-известен в сградата като „Офиса на смъртта“. Влизам и носът ми веднага долавя миризмата на кафе.

— Господи, подгизнала си.

Дарявам Кали със злобен поглед. Тя, разбира се, е суха, прекрасна и красива. Е, не точно прекрасна. Очите й са изморени. Може би това е смесицата от болка и болкоуспокоителни? Или просто липсата на сън?

— Готово ли е кафето? — избоботвам аз.

Нуждата за кофеин е невероятна.

— Разбира се — отвръща Кали и се преструва, че е обидена. — Да не би да си имаш работа с някой аматьор? — Тя сочи каната. — Прясно сварено. Ръчно набрано тази сутрин от моя милост.

Отивам и си наливам чаша. Отпивам и потръпвам от свещено удоволствие.

— Ти си любимката ми, Кали.

— Естествено, че съм.

Алън се появява от вътрешността на офиса ни с чаша в ръка.

— Мислех, че аз съм ти любимец — избоботва той.

— Така е.

— Няма как да имаш повече от един любимец — оплаква се Кали.

Вдигам чашата си в тост и се усмихвам.

— Аз съм шефката. Мога да имам колкото си искам любимци. Мога дори да ги карам на ротационен принцип. Алън в понеделник, ти във вторник, Джеймс… добре де, Джеймс не влиза в картинката. Но ми схванахте идеята.

— Така е — отвръща Алън, също вдига чашата си в тост и ми се усмихва.

Всички изпадаме в комфортно мълчание и отпиваме от божественото кафе на Кали. Утрото е изключително приятно. Невинаги е така… в интерес на истината рядко ни се удава подобна възможност. Много, много сутрини пием кафето си в стиропорени чашки и накрак и е доста далеч от божествено.

— Всички ли пристигнахте преди мен? — питам аз. — Господи. Смятах се за ранна птица. За шефка за пример и така нататък.

— Джеймс още го няма — отвръща Алън. — Снощи не можах да спя. Започнах да чета дневника. — Вдига нов тост с чашата си, но този път жестът е изпълнен със сарказъм. — Благодаря ти.

— Подкрепям — намесва се Кали.

— Значи всички сме така — отвръщам аз и потривам очи е ръка. — Докъде стигнахте?

— До отиването й във втория приемен дом — отговаря Алън.

— Аз още не съм — признавам. — Кали?

— Прочетох го целия — отвръща тя.

Вратата се отваря и влиза Джеймс. Вътрешно ликувам, че е подгизнал също като мен. И че е закъснял. Ха-ха.

Не казва нищо на никого. Просто минава покрай нас и отива на бюрото си.

— Добро утро — провиква се Кали след него.

— Прочетох дневника — отвръща той.

Това е всичко, което казва. Няма „здравейте“ или „добро утро“. При Джеймс само работата е важна.

— Ние сме на ход — казвам аз. — Да се захващаме за работа.

* * *

Стоя пред всички. Аз съм права, а те седнали.

— Да започнем с дневника. — Казвам им докъде съм стигнала. — Джеймс, ти си го прочел целия. Запознай ме с по-важното. Има ли нещо съществено в частта, която не съм чела?

Той обмисля въпроса ми.

— И да, и не. Тя отива в следващ приемен дом и там нещата също не приключват добре. Освен това преживява някои лоши неща в дома за сираци. На едно място дори намеква, че е била сексуално тормозена.

— Чудесно — измърморвам аз.

— От чисто следователска гледна точка има три момента в дневника й, които трябва да разгледаме много внимателно. Първото местопрестъпление — убийството на родителите й. Ченгето, чието внимание е привлякла. Кати Джоунс. Джоунс е изчезнала по-късно. Сара няма представа защо.

— Интересно — отбелязва Алън.

— Третият момент е споменаването на предишни жертви — поета и ученика по философия.

— Добре, това е важно — съгласявам се аз. — Сега да поговорим за мотива. Отмъщението. Някой да не е съгласен с това предположение?

— Има логика — отвръща Алън. — „Болка“, „правосъдие“, всичко това. Въпросът е за какво отмъщава? И каква е ролята на Сара?

— Греховете на бащата — предполагам аз.

Всички изглеждат объркани. Запознавам ги с изводите, до които стигнах миналата вечер.

— Интересно — измърморва Джеймс. — Възможно е да е заради нещо, което дядото е направил.

— Да разгледаме цялата картина. Казал е на Сара, че ще я „направи по свой образ и подобие“. Нарекъл я е своята скулптура и я е кръстил „Разрушен живот“. Какво ни говори това?

— Ако иска да я превърне в себе си, значи мисли, че неговият живот е бил опропастен — отвръща Алън.

— Точно така. Затова изработва дългосрочен план, не да я убие, а да я унищожи емоционално. Доста жестока патология. Това ни подсказва, че не е бил просто пренебрегван от мама. Било му е причинено нещо, което да го накара да опропасти живота на едно момиче. Какви са възможностите?

— Предвид концепцията „по свой образ и подобие“ казва Алън, — той я прави сирак. Вероятно той също е останал сирак в съвсем ранна възраст.

— Добре. Какво друго?

— Мисля, че за него не са били полагани никакви грижи — намесва се Джеймс. — Унищожил е всичко и всеки, който е искал да помогне на Сара. Напълно я е изолирал.

— Добре.

— Освен това — продължава Джеймс — можем да предположим, че е бил подлаган на сексуален тормоз.

— На какво основание?

— Логично е. Бил е сирак, без никаква емоционална подкрепа, попаднал е в грешните ръце. Статистически погледнато, шансовете да е бил сексуално тормозен са много големи. Това се вписва и в плана му за Сара. Вписва се в нуждата дори да има план.

— Кали? Имаш ли да добавиш нещо? — питам аз.

Усмивката й е загадъчна.

— Да, но засега само ще кажа, че съм съгласна. Оставете ме за накрая.

Намръщвам й се, но тя не ми обръща внимание, отпива си спокойно от кафето и ми се усмихва.

— Значи е останал сирак и е бил насилван — продължавам аз. — Въпросът е за какво търси отмъщение за едно от двете или и за двете? И защо взема толкова жертви?

— Не те разбирам — казва Алън.

— Сара е жива жертва, един вид символичен приемник на отмъщението. Добре. Ако следваме тази логика, то семейство Кингсли са станали случайна жертва. Косвена жертва. Просто лош късмет, че точно те са осиновили Сара. Но също така имаме според дневника й поета и ученика по философия. Защо е убил и тях? Защо има разлика в методите му при тези жертви и при Варгас?

Алън поклаща глава.

— Направо ме изгуби.

— Варгас е бил третиран по същия начин като семейство Кингсли — обяснява Джеймс. — Гърлото му е прерязано, изкормен е. Ужасна смърт, но не и най-болезнената на света. Когато говори за поета и ученика по философия, всичко е различно. Сякаш тяхната смърт не е била никак забавна. Същото е със Сам и Линда Лангстром. При тях не е бързал и не е пестил болката.

— Искаш да кажеш, че променя стила си на работа според тежестта на престъпленията им? — пита Кали.

— Казвам, че той смята, че раздава правосъдие. Изхождайки от тази парадигма, не всяко престъпление заслужава едно и също наказание.

Алън кима.

— Съгласен съм. Нека ги наречем първостепенни и второстепенни жертви. Варгас и Кингсли са второстепенни. Сара и родителите й, поетът и философът са първостепенни и заслужават най-лошото, на което е способен.

— Да — отвръща Джеймс.

— Според нашата теория обаче Сам и Линда също са един вид второстепенни — размишлява Алън на глас. — Те са потомци на истинския злодей.

— За него не са такива. Всичко пасва. Ако дядо Лангстром е направил нещо лошо на Странника като дете, но не е жив, за да бъде съден, то тогава наследниците му заслужават да страдат вместо него — обяснява Джеймс.

— Това също така означава, че Странника смята престъпленията на дядото за изключително лоши — казвам аз.

— На какво се гради предположението ти, на стореното на Сара? — пита Джеймс.

— Разбира се.

— Откъде да знаем, че поетът и ученикът по философия, които и да са те, също нямат деца? Откъде си сигурна, че няма и други като Сара?

Млъквам за миг, за да обмисля тази неприятна и ужасна мисъл.

— Май не съм. Добре, значи смятаме, че е бил сирак, попаднал е в грешните ръце и е бил тормозен. Белезите по ходилата му подкрепят подобно твърдение. Нещо друго?

Мълчание.

— Мой ред е — казва Кали. — Прекарах голяма част от миналата вечер в преравяне на компютъра на господин Варгас. Претъпкан е с порнография от всякакъв тип, включително и хардкор детско порно. Явно не подбира особено. В добавка към детското порно има скат и животинско — прави физиономия. — Ядене на повръщано.

— Добре, схванахме — намесва се Алън отвратен.

— Съжалявам. Изглежда, че го е използвал за лична употреба. Всичко това подкрепя твърдението ни, че господин Варгас не е бил приятен тип. Имейлът му не е особено полезен. Видеоклипът от своя страна — да.

— Видеоклип? На какво? — питам аз.

Кали сочи монитора си.

— Съберете се и ще ви покажа.

Образуваме полукръг. На екрана се отваря медия плейърът.

— Готови ли сте? — пита тя.

— Давай — отвръщам аз.

Тя натиска бутона за пускане. В началото всичко е черно. След малко се появява грозен килим.

— Това ми е познато — измърморвам аз. — Килимът е от апартамента на Варгас.

Камерата потреперва и кадърът полита нагоре, след което започва да се върти като пиян, докато устройството не е монтирано върху триножник. Насочва се към същото легло, на което намерихме труповете на Варгас и компаньонката му. Голо момиче се катери с усилия върху матрака. Много е младо, едва са й пораснали косъмчета. Необходимо й е известно време, докато се намести на ръце и колене. На китките си има белезници.

— Това е момичето от снощи — казвам аз.

Един глас извън кадър мърмори нещо. Не разбирам какво е то, но тя се обръща и поглежда право към камерата. Все още живото й лице е кротко и примирено. Не е много по-различно от мъртвата му версия. Очите й са сини и красиви, но са празни като кофа. Изпразнени от нищото.

В кадър се появява Хосе Варгас. Облечен е в сини дънки и мръсна бяла тениска. Стойката му е леко прегърбена. Небръснат е. Изглежда изморен, но очите му са живи. На път е да направи нещо.

— Това в ръката му пръчка ли е? — пита Алън.

— Да — отговаря Кали.

Пръчката представлява тънка клонка, откъсната от някое дърво. Варгас се е подготвил да наказва по старомодния начин.

Отива зад момичето. Навежда се напред, за да провери камерата. Кима. Оглежда с критичен поглед жертвата си.

— Вдигни задника нагоре, шибана puta[10] — излайва той.

Момичето едва мига. Помръдва се и се надупва.

— Така е по-добре. — Варгас оглежда отново стаята, камерата. — Всичко е както трябва. — Кима за последно и се обръща към обектива. Усмихва се с неговата противна усмивка, пълна с кафяви зъби и празни места между тях.

— Човекът има нужда от зъболекар — казва Алън.

— Здрасти, Господин Знаеш Кой — започва Варгас, — буенос диас. Аз съм старият ти приятел Хосе. — Посочва момичето. — Май някои неща никога не се променят. — Протяга ръце, за да обхване стаята. Свива рамене. — Други обаче го правят. Парите не са особено добри в последно време. Цялото време, което прекарах в затвора, не ми остави много — как им викаха? — работни умения. — Поредната беззъба усмивка. — Но аз имам умения, да? Знаеш го. Помня ги. Нещата, на които ме научи, когато бях по-млад, в онези по-приятни времена. Ще ти покажа колко много си спомням. Да?

Варгас вдига пръчката. Усмихва се.

— Дай урок на стоката, но не оставяй следи, които да свалят цената й. Хосе помни.

Варгас вдига ръка. Устата му се отваря. Прилича на грозна пещера. Изведнъж изражението му се превръща в хищническо. Не мисля, че го осъзнава. Пръчката застива над главата му, потреперва едва в развълнуваната му ръка и се стоварва долу. Ударът в ходилата на момичето е почти безшумен, но реакцията й е повече от очевидна. Очите й заплашват да изскочат от орбитите си, а устата й оформя голямо „О“. Миг по-късно потичат мълчаливи сълзи. Тя стиска зъби в опит да обязди болката.

— Кажи го, puta! — излайва Варгас.

— Т-ти си Богът — пелтечи момичето, — Аз благодаря на Бога.

— Акцентът й ми прилича на руски — отбелязва Джеймс.

Варгас стоварва отново пръчката в ходилата й. Очите му блестят още повече, а устата му е широко отворена. От нея дори тече една лига. Лудост.

Този път момичето извива цялото си тяло и изревава.

— Кажи го! — крещи и се хили извергът.

Всичко се повтаря още няколко пъти, след което свършва. Варгас е задъхан и потен, а очите му са възбудени. Виждам издутината в дънките му. Момичето плаче на глас.

Варгас се спира за малко, явно си е спомнил първоначалната си цел. Маха един мазен кичур коса от челото си и дарява камерата с поредната тънка и мръснишка усмивка.

— Виждаш ли? Всичко помня. — Момичето плаче още по-силно. — Млъкни, шибана puta! — излайва насреща й мъжът, раздразнен от прекъсването. Тя слага ръце на устата си, за да приглуши шума.

— Мисля, Господин Знаеш Кой, че ще дадеш пари на Хосе за това, което помни. — Поредната гротескна усмивка. — Давай, гледай отново. Знам, че ще го направиш, да? Хосе те помни добре. Тези неща ти доставят наслада. Ще гледаш това отново и ще мислиш какво да кажеш на Хосе, когато говориш с него. Адиос.

Варгас поглежда плачещото момиче, потърква чатала си и се усмихва на камерата.

Черно.

— Уха — казвам аз. Повдига ми се.

— Господин Знаеш Кой. Много оригинално. Значи Варгас изнудва някой, който е запознат с този метод на мъчения — казва Алън.

— Промяна в моделите на поведение — споделя мнението си Джеймс. — Мъчения и насилствена, повтаряща се употреба на унизителна фраза, която е доказателство за подчинение.

— Наранява ходилата, за да не оставя следи по останалите части на тялото и да намали цената — добавя Алън.

— Всичко се връзва — казвам аз. — Странника има същите белези. Това не е съвпадение. Опитът за изнудване на Варгас доказва участието и на други и потвърждава сексуалния тормоз.

— Знаеш ли какво? — пита Алън и поклаща глава. — Ако не се отклонява от такива като Варгас, нямам особен проблем с нашия извършител. — Лицето му е сериозно. — Хора, които причиняват подобни неща на деца, заслужават да умрат.

Никой не оспорва гледната му точка.

— Претърсих чинно харддиска му — казва Кали. — Бях сигурна, че ще открия нещо. Поради някаква причина Варгас е конвертирал[11] видеозаписа. Смятах, че го е качил на някой сървър или на друго място. — Поклаща глава. — Не е. Предполагам, че го е конвертирал, след което го е записал на диск и го е изпратил на човека, когото е изнудвал.

— Всичко това ни отвежда отново до трафика на хора — казвам аз. — Бари каза, че ние сме се занимавали с това. Случаят е бил наш. Много е важно да разберем какво се е случило. — Потривам лице и отивам в предната част на офиса. — Добре, с какво друго разполагаме?

— Основна промяна в поведението му — отбелязва Джеймс. — Когато е убил семейство Лангстром, е направил всичко необходимо, за да прикрие следите си. Сега излиза на открито. Защо?

— Причините могат да бъдат безброй — избоботва Алън. — Може би е болен, умира или му свършва времето. Може би му е отнело известно време, за да разбере самоличностите на лицата, които трябва да убие. Интересно съвпадение е, че всичко се случва по едно и също време със схемата за изнудване на Варгас. Явно някои неща, които са били заровени, отново се появяват на бял свят.

— Можем да заключим, че това е краят на играта — казвам аз. — Той знае, че ще го погнем. По дяволите, копелето направо ни прати покани. За него краят наближава.

— Какво ще правим от тук нататък, сладкишче?

Обмислям въпроса. Посоките, в които можем да поемем, са много. Кои са тези, които могат да ни отведат някъде?

— Време е да си разделим задачите. Алън, искам да се заемеш със семейство Лангстром. Събери всякаква информация за тях, за смъртта и миналото им. Искам да знам всичко. Разбери кой е дядото. Ако предчувствието ми не ме лъже, той е важен. Обади се на Бари, ако имаш нужда от помощ с местните.

— Ясно.

— Джеймс, искам да поработиш върху две неща. Да потърсиш във VICAP[12] убийствата на поета и ученика по философия. Нека видим дали ще успеем да разберем кои са.

VICAP означава Програма за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие. Целта й е да се създаде база с данни за жестоки престъпления, в която може да се влиза от цялата страна.

— Добре. Какво е второто?

Запознавам го с компютърната програма, инсталирана на компютъра на Майкъл Кингсли.

— Провери докъде са стигнали и дали имат нужда от помощ. Също така съвсем скоро искам да поговорим на четири очи.

— Добре.

Не пита какво имам предвид под „четири очи“, защото е наясно, че желая да погледнем по-отблизо психическата картина на Странника, да осъществим единствената „допирна точка на умовете ни“, на която сме способни.

— А аз какво да правя? — пита Кали.

— Обади се на Бари и провери докъде е стигнал със скицата на татуировката. Питай го също дали е успял да идентифицира рускинята.

— Нещо друго?

— Засега не. Това е, хора.

Всички се заемат със задачите си. Влизам в своя офис и затварям вратата. Трябва да отида при заместник-директора, за да разбера какво знае за Варгас, но предвид прочетеното снощи, първо смятам да свърша нещо друго. Обаждам се на Томи. Той вдига на второто позвъняване.

— Здрасти.

— Здрасти — отговарям му и се усмихвам вътрешно. — Нуждая се от професионална услуга.

— Слушам.

— Трябва ми бодигард.

— За теб?

— Не. За жертвата, за която ти разказах — шестнадесетгодишната Сара.

Томи е напълно делови.

— Знаем ли кой е след нея?

— Не точно.

— Знаем ли кога ще го направи?

— Не. Има и уловка. Сара не е нормална жертва — не тя, а тези около нея умират.

Томи мълчи известно време.

— Не мога да ти помогна. Знаеш, че бих го направил, ако имах възможност, но се намирам по средата на нещо.

— Знам. — Не го притискам да ми каже каква е това „нещо“. Томи е майстор на лаконизма. Възможно е, докато разговаря с мен, колата му да е заобиколена от убийци с оръжия.

— Нямате ли хора за подобни ситуации? — пита той.

— Имаме за наблюдение, но аз искам през цялото време да я пази професионален бодигард. Ще се договоря с шефа и Бюрото ще покрие разходите.

— Ясно. Е, имам някого предвид. Жена. Добра е.

Усещам колебание в гласа му.

— Какво има? — питам аз.

— Просто слухове.

— За нея?

— Да.

— Като например?

— Казват, че преди си е прекарвала времето, като е убивала хора.

Млъквам за миг.

— Какви хора? — питам аз.

— Такива, които правителството на Съединените американски щати желае мъртви. — Томи също млъква за миг. — Това е само слух. Ако вярваш на такива.

Обмислям думите му.

— Какво мислиш за нея, Томи?

— Тя е лоялна и смъртоносна. Можеш да й имаш доверие.

Потривам очи, докато размишлявам. Въздишам.

— Добре. Дай ми номера й.

— Ще ти го пратя.

— Познаваш доста интересни хора, Томи.

— Също като теб.

Отново се усмихвам.

— Да. Като мен.

— Трябва да вървя.

— Знам, знам. Намираш се по средата на нещо. Ще ти се обадя по-късно.

Той затваря. За момент просто стоя и се чудя какъв ще бъде един „лоялен и смъртоносен“ човек. Почукване на вратата ме изважда от мислите ми.

Джеймс надниква вътре.

— Готова ли си? — пита ме.

Поглеждам часовника на стената. Предполагам, че заместник-директорът може да ме почака още малко.

— Да. Хайде да поговорим за нашия психар.

31

ДВАМАТА С ДЖЕЙМС СМЕ В ОФИСА МИ, зад затворени врати. Само аз и ти сме, мой намусен приятелю.

Джеймс, мизантропът Джеймс, има същата дарба като мен. Неговите несъобразителност и грубост — човекът е пълен задник, няма спор — нямат никакво значение, когато седнем да разнищваме злото. Той го вижда по същия начин като мен. Чува го, усеща го, разбира го.

— Имаш преимущество, Джеймс. Чел си целия дневник. Прочете ли бележките, които ти пратих?

— Да.

— Кажи ми какво мислиш.

Той се взира в някакво петно на стената над главата ми.

— Вярвам, че мотивът отмъщение е правилен. Видеото с Варгас, съобщенията по стените — най-вече препратките към правосъдието, — всичко се вписва. Усещането ми, докато четях дневника обаче, е, че е започнал да смесва парадигмите.

— Говори на английски, Джеймс.

— Казано просто, първоначалната му цел е била чиста. Отмъщение. Претърпял е лоши неща, прави лоши неща на тези, които са пряко замесени… или както смятаме в случая на Сара, наследниците на пряко замесените. Това е пътеката, която следваме и която според мен ще ни отведе на правилното място. — Той се отпуска на стола си. — Но да разгледаме начина, по който раздава правосъдие.

— Чрез болка.

Джеймс се усмихва. Това е нещо много рядко.

— Точно така. Крайната му цел е убийство. Но колко бързо ще убие… е, зависи от болката, която смята, че заслужава жертвата му преди това. Обсебен е от темата. Мисля, че е преминал линията между това наистина да раздава правосъдие и да се наслаждава от причиняването на болка.

Обмислям думите на Джеймс. Поведението, което описва, е често срещано, прекалено често срещано даже. Насилваният се превръща в насилник. Тормозеното дете се превръща в човек, който тормози деца. Насилието е заразно.

Представям си Странника на колене като онова бедно момиче от видеото, а някакъв лигавещ се непознат шиба краката му отново и отново.

Болка.

Той пораства, целият изпълнен с гняв, и решава, че е време за разплата. Придържа се към плана си и всичко е както трябва, но в един момент… нещо прищраква. Яростта, която се опитва да изкупи, мутира в наслада.

Чувства се много по-добре, когато държи пръчката, а не е удрян с нея. Толкова по-добре, че започва да изпитва удоволствие. По дяволите, започва да се чувства чудесно. Веднъж човек попадне ли в тази дупка, бялото се превръща в сиво и няма излизане от нея. Това обяснява противоречията на местопрестъпленията. Рисуването с кръв и ерекцията срещу спокойствието и хладнокръвието на човек с план.

— Значи вече му харесва — казвам аз.

— Мисля, че има нужда да го прави — отвръща Джеймс. — Също така смята, че си има причина. Старото схващане, че целта оправдава средствата. Виновните трябва да бъдат наказани. Ако пострадат невинни, докато го прави — е, това е жалко.

— Не чак толкова.

— Правилно. Виж Сара. Много му харесва онова, което й е причинил. Възбужда го. — Джеймс свива рамене. — Пристрастен е. Обзалагам се, че креативността му ще се стовари и срещу други жертви. Ако можем да погледнем в съзнанието му, определено ще открием въображаеми и цветни начини за убиване, които ще бъдат вариации на квинтесенцията на болката.

Всичко, което казва, е недоказано и недоказуемо, но имам чувството, че е правилно. Думите му карат нещо в мен да се размърда и да задвижи колелата. Нашият човек не е психично болен. Той знае какво прави и защо. Жертвите му не принадлежат на някаква категория, те са директно свързани с миналото му. Но — има едно голямо но — вече е пристрастен към смъртта. Убийството вече не е просто разрешение на несправедливостите. Превърнало се е в сексуален акт.

— Да обърнем специално внимание на две неща — казвам аз. — Промяната в поведението му и плана му как да завършат нещата за Сара.

Джеймс поклаща глава.

— Притеснявам се за първото. Мога да го разбера защо е излязъл на открито и причините за това. Свързано е с отмъщението като мотив. Той не иска просто да изпитат болката, но и светът да разбере защо им я причинява.

— Разбира се.

— Но той също е осъзнал промените в себе си. Мисля, че първоначалният му план може да е съдържал неговото залавяне, излизането му от играта на върха на славата му, за да могат постъпките му да останат в историята в целия си блясък. Сега вече е открил, че изпитва удоволствие от убиването на хора. Ако умре, няма да може да го прави повече. Този наркотик е прекалено силен, за да се откаже от него.

— Ако не желае да бъде заловен, то той е имал достатъчно време, за да състави план за бягство.

— Точно. Мисля, че първоначалното намерение на плана си остава в сила. Иска всичко да излезе на бял свят — грешниците и греховете им. Но предпочита да се измъкне след това. Вероятно с мисълта, че трябва да продължи „работата“ си. Все пак има прекалено много грешници на света.

— Трябва да бъдем много внимателни — промърморвам аз. — По някое време ще се опита да ни води за носовете. Трябва да внимаваме за това и да оспорваме заключенията си.

— Да.

Въздишам.

— Добре. Какво мислиш за Сара? Дали ще приключи всичко, като я убие? Или ще я остави жива?

Джеймс обмисля въпроса ми, докато се взира в тавана.

— Мисля… че всичко зависи от това доколко ще я превърне в свой образ и подобие и доколко ще може да се оприличи с нея. Дали тя наистина ще се превърне в него? Нямам представа дали след това ще я остави жива, ще я измъчва, или ще я убие милостиво.

— В момента й уреждам защита.

— Препоръчително е.

Почуквам с пръсти по бюрото.

— На база видеозаписа на Варгас, мотива и белезите на ходилата, стигнах до следното заключение: бил е жертва на организиран трафик на деца, което му е донесло много физически и сексуален тормоз. Това се е случвало доста дълго време и сега, след като вече е станал възрастен, той е разярен и се бори да оправи нещата. Така да се каже.

Джеймс свива рамене.

— Възможно е. Поне що се отнася до някои аспекти. Жалко е наистина.

— Кое?

— Видя рускинчето. Беше пречупена. Нищо съществено не беше останало вътре в нея. Нашият извършител обаче не е пречупен, никак даже. Това означава, че е бил силен, когато всичко е започнало. Основите му са били стабилни.

— В голямата картина той също е пречупен, но разбирам какво имаш предвид. Има ли нещо, което можеш да добавиш?

— Да. Попита ме дали има нещо съществено в дневника. Очевидно по-голямата част от него е истина или поне нейната представа за истина е такава, но…

— Чакай малко. Кажи ми защо мислиш така. Защо вярваш в написаното.

— Проста логика. Приемаме като даденост, че Сара Лангстром не е извършителят на убийствата на Кингсли. Така. Това момиче прекарва последните няколко месеца в описване на ненормалник, който убива хората около нея и след това всичко се случва? Шансовете това да е съвпадение са астрономически ниски. На светлината на убийствата на членовете на семейство Кингсли историята на Сара има смисъл само ако част от нея е истина… или ако може да предвижда бъдещето.

Премигвам.

— Да, прав си. Има логика. Какво казваше?

— Казвах, че макар да вярвам в по-голямата част от историята й, нещо липсва. Не мога да го посоча с пръст, но нещо, някакъв аспект от разказа й ме тревожи.

— Смяташ, че лъже за нещо?

Джеймс въздиша раздразнен.

— Не мога да преценя. Просто имам такова усещане. Смятам да прочета отново дневника. Когато разбера какво е, ще ти кажа.

— Трябва да се довериш на инстинкта си.

Джеймс става и тръгва да излиза. Спира се на вратата. Обръща се към мен.

— Разбра ли каква е Сара за нас?

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид?

— Разбра ли какво представлява за нас? Знаем как я вижда Странника — тя е неговата скулптура. Творение от болка, направено заради отмъщението му. Но тя представлява нещо и за нас. Осъзнах го снощи. Чудех се дали и ти си го осъзнала.

Вторачвам се в него в търсене на отговора.

— Съжалявам — отвръщам аз. — Не знам за какво говориш.

— Тя е Всяка жертва, Смоуки. Когато четем историята й, веднага си казваме, че тя е всяка жертва, която не сме успели да спасим. Мисля, че той знае това. Затова я размахва пред нас. Размахва я пред очите ни и ни кара да я гледаме как пищи.

Джеймс излиза и ме оставя втрещена.

Прав е, разбирам го. Вписва се в собствената ми представа за нещата.

Просто съм изненадана, че Джеймс е толкова загрижен, че е успял да разбере това нещо.

Тогава си спомням за сестра му и обмислям думите му, както и дълбочината на чувствата, които се изискват, за да се стигне до подобно заключение. Роза беше жертва, която Джеймс не успя да спаси.

Това ли е истинската причина да е толкова противен? Защото не е успял да превъзмогне смъртта на сестра си?

Може би.

Въпреки това е прав и забележката му изисква да бъдем още по-внимателни.

Сара не е просто отмъщението на Странника — тя е също неговата примамка.

32

— ОТИВАМ ПРИ ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА — казвам на Кали, когато излизам от офиса си. — Ела с мен.

— Защо?

— Случаят с трафика? Оказа се, че е бил замесен.

— Не думай?

— Честен кръст и така нататък.

* * *

Отново съм в този офис без прозорци, седнала заедно с Кали пред сивия мегалит, който заместник-директор Джоунс нарича бюро.

— Разкажи ми за случая — минава направо на темата той, като ни спестява всякакви излишни приказки. — Искам да разбера всичко за Хосе Варгас.

Запознавам го със случилото се до този момент. Когато приключвам, Джоунс се отпуска на стола си, гледа ме известно време и почуква с пръсти подлакътника си.

— Смятате, че този извършител — Странника — е малтретирано дете от миналото на Варгас?

— Това е настоящата ни работна теория — отвръщам аз.

— Добра е. Белезите по ходилата на извършителя и на рускинята? Виждал съм това и преди.

— Казахте, че сте участвали в случай за трафик на хора, в който Варгас е бил заподозрян.

— Да. Бях в екипа през 1979 година под прякото ръководство на агент Даниъл Халибъртън. — Джоунс поклаща глава. — Халибъртън беше стар служител, истински динозавър, но също така чудесен следовател. Силен. Бях съвсем нов, на две години. Случаят беше доста грозен. Нещата не бяха красиви. Въпреки това бях развълнуван. Знаеш за какво говоря.

— Да, сър.

— Отделът за борба е наркотиците и порока към лосанджелиската полиция имаше опит с децата проститутки и детското порно. Това е сериозен проблем от доста време, но случаят ни беше различен. Забелязахме, че много от тези деца имаха нещо общо.

— Нека позная — намесва се Кали. — Белези по ходилата.

— Това беше едното. Също така никое от децата не беше от САЩ. Основно бяха от Южна Америка, а някои идваха от Европа. Предполагахме, че европейските са отвеждани в Южна Америка, след което бяха водени тук, в Щатите.

Заместник-директорът млъква за миг, за да се върне в миналото.

— Повечето от жертвите бяха момичета, но имаше и момчета. Възрастта им беше между 7 и 13 години, нямаше по-големи. Всички бяха в лошо състояние. Много от тях страдаха от сексуални болести и неизлекувани вагинални и анални разкъсвания… — размахва ръка. — Схванахте картинката. Достатъчно е да кажа, че това беше случай, който хората щяха да запомнят.

— Единственото хубаво при педофилите е — казвам аз, — че всички ги мразят.

— Да. Та, полицията на Лос Анджелис ни се обади. На никого не му пукаше за заслуги, пиар и слава. Това беше хубаво. Сформирахме екип, те направиха същото и приложихме сериозна съдебна преса. — На лицето му се появява лека усмивка. — Това беше нещо различно тогава, за разлика от сега. Моралните спорове в службите на реда не бяха толкова… настоятелни.

— Според мен искате да кажете — хипотетично, разбира се, — че заподозрените са били разпитани в доста агресивна обстановка.

Усмивката на заместник-директора е мрачна.

— И така може да се каже. „Пациентът има наличие на необясними синини.“ Нещо от този род. Не си падам по тези неща, но… — свива рамене, изпълнен от болка. — Халибъртън и приятелчетата му бяха от друго поколение. Но и трафикантите бяха умни. Имаха само един контакт. Парите сменяха притежателя си и след това децата сменяха притежателя си. Нямаше никакви последващи взаимоотношения между купувача и продавача.

— За колко деца говорим? — питам аз.

— Пет. Три момичета, две момчета. Бройката спадна до две момичета и едно момче скоро след като ги взехме под опеката си.

— Защо?

— Едно от момичетата и едно от момчетата не можаха да понесат повече. Самоубиха се. Разполагахме с децата — продължава да разнищва трагедията Джоунс, иска да приключи по-бързо с нея — и мръсотията, която ги беше довела при нас. Едно от момичетата и едно от момчетата бяха собственост на един сутеньор истински тъпак на име Лирой Пъркинс. Душата на този човек беше като леден блок. Дори не си падаше по деца, просто харесваше парите, които му носеха.

— Това е още по-лошо — отвръщам аз.

— Другото момиче беше собственост на перверзник, който си падаше по деца. Беше направил малко пари, като се снима как прави секс с детето и продаваше филмите на такива като него. Името му беше Томи О’Дел. Хипотетично, голяма част от ченгетата и агентите се изсипаха доста тежко на главите на Лирой и Томи. Те не искаха да проговорят. Заплашихме ги, че ще ги вкараме в затвора и ще пуснем слуха кои са на другите затворници. Не постигнахме нищо. Смятах, че О’Дел ще се пречупи. Той беше истински червей. Но не го стори. Лирой така и не поддаде. По едно време каза на Халибъртън: „Ако говоря с теб, ще ме убиват седмици наред. След това ще пречукат сестра ми, майка ми… по дяволите, дори ще изтрепят цветята ми. Предпочитам да се пробвам вътре“.

— Бил е убеден, че си има работа с доста опасни хора — казва Кали.

— По-опасни от нас, да. Стигнахме далеч в опитите си да измъкнем нещо от тях, но не постигнахме никакъв успех. Останаха ни само децата. Отне ни известно време и убеждаване, но две от тях се съгласиха да разкажат какво са преживели. — Заместник-директорът се намръщва. — Много лоши неща. Добре известното шибане на краката заедно с унизителни обиди и изнасилвания. През по-голямата част от времето са носили качулки или очите им са били вързани. Били са изолирани както едно от друго, така и от трафикантите. Въпреки това едно от децата видяло Варгас и чуло името му. Можеше дори да го опише. Веднага го прибрахме. — Погледът в очите му е леден. — Бяхме готови да сторим абсолютно всичко, за да го накараме да говори, и този път — хипотетично — бях готов да вкарам юмруците си в употреба.

Джоунс млъква за миг. Под изражението му се крие съжаление.

— Името на момчето беше Хуан. Беше на девет. Сладко, умно хлапе, което говореше доста, въпреки че заекваше леко. Беше от Аржентина. Възхищавах му се. Всички му се възхищавахме. Беше преминал през ада, но все още се бореше, за да си задържи главата над водата, и го правеше с достойнство. — Заместник-директорът ме дарява с поглед, който е на милион години. — Ах, какво достойнство. А беше само на девет.

— Какво се случи? — питам аз.

— Бяхме завели децата в една от секретните ни квартири. Нощта, преди Хуан официално да даде показания, някой нападна къщата. Убиха един полицай и един агент и отвлякоха трите деца.

— Отвлякоха ги?

— Да. Върнаха ги обратно в ада.

Не мога да говоря за момент, прекалено съм ужасена от мисълта. Тези деца са били спасени от чудовищата. Трябвало е да бъдат в безопасност.

— Това не сочи ли към…

— Вътрешна работа? — Джоунс кима. — Разбира се. Обърнахме всичко с главата надолу — тук и в полицейското управление на Лос Анджелис. Всеки в екипа беше сложен под микроскоп и му направиха метафорична ректална проверка. Нищо не откриха. Знаете ли коя е най-хубавата част? Не разполагахме с веществени доказателства, които да свържат Варгас с децата. Всичко, което имахме, бяха думите на изгубен свидетел.

Варгас се измъкна, а О’Дел и Пъркинс си тръгнаха. Пъркинс оцеля. О’Дел се спомина. Не се появиха повече деца с белези по ходилата. Не намерихме Хуан или другите две момичета, но чухме от един информатор, че някакви деца, които отговаряли на описанието, били пратени в Мексико и застреляни там. — Заместник-директорът свива рамене. Разгневен е дори след всичките тези години. — Всяка друга следа ни отвеждаше до задънена улица — от имиграционните служби, през наркотиците и борбата с порока до организираната престъпност. Хвърлихме мрежите си. Предупредихме другите градове. Нищо не излезе. Екипът беше разпуснат.

— Имам чувството, че онзи, който е стоял зад това тогава, още е наоколо — казвам аз. — Варгас е направил видеозаписа, за да го изнудва.

— Не ви ли се струва странно? — пита Кали.

— Кое?

— Лошите момчета са били голяма работа през 1979. Варгас не ми се стори като особено героична натура.

— Намери документацията по случая, Смоуки. Ако имаш нужда от отговори на някои въпроси, обади ми се. — Усмивката на Джоунс е тъжна. — Това беше моят случай, в който осъзнах ясно някои неща. До него момент смятах, че винаги хващаме лошите, че правосъдието възтържествува и така нататък. Това беше случаят, в който осъзнах, че ще има много подобни разследвания, в които лошите ще се измъкват. Също така осъзнах, че съществуват… — поколебава се —…хора, които ядат деца. Млъква за миг. — Метафорично казано.

Само дето не е никаква метафора, нали? Затова се поколеба. Те наистина ги ядат — сурови, плачещи и още топли. Поглъщат ги целите.

* * *

Връщам се в „Офиса на смъртта“. Кали е задвижила административните колела, които ще ни осигурят документацията по случая с трафика на хора. Мобилният ми иззвънява.

— Исках веднага да те информирам за нещо — казва Алън.

— Какво?

— Докато се ровех в миналото на семейство Кингсли, реших да проверя Кати Джоунс. Ченгето от дневника?

— Браво на теб. — Идеята е много добра. Тя е била трениран наблюдател на събитията и с годините е опознала Сара. — Какво откри?

— Само лоши и странни неща. Доста лоши. Е, и доста странни. Джоунс е станала детектив преди две години. Месец след това е напуснала работа завинаги.

— Защо?

— Била е нападната в дома си. Пребили са я и три дни е била в кома. Нататък става по-лошо.

— Как така?

— Удрял е главата й с тръба. Нанесъл й е много наранявания, но най-тежкото е, че перманентно е увредил оптичните й нерви. Тя е сляпа, Смоуки.

Изпадам в мълчание, за да обмисля думите му. Провалям се до известна степен.

— Но това не е всичко.

— Има и още?

— Нападателят я е шибал с пръчка. По ходилата. Достатъчно силно, за да й остави белези.

— Какво? — едва не изкрещявам, защото съм много изненадана.

— Няма шега. Моята реакция беше същата. Та, това е лошо, но…

— Вече знам кое е странното — оставил я е жива.

— Точно. Убил е всички други, за които знаем досега, без Сара. Защо не е убил и Джоунс?

— Говори ли с нея?

— Затова ти се обаждам. Намерих адреса й, но се намирам по средата на…

— Дай ми го. Двете с Кали ще отидем да я видим… — млъквам на видим. — Ще отидем да поговорим с нея.

33

КАТИ ДЖОУНС ЖИВЕЕ В АПАРТАМЕНТ В КВАРТАЛ "ТАРЗАНА", който е поредното доказателство за разширяващата се строителна дейност в покрайнините на Лос Анджелис. Сградата е приятна и поддържана, но и малко позастаряла.

Дъждът е спрял за момента, но небето е сиво и облаците все още изглеждат гневни. На двете с Кали ни беше необходим цял час, докато стигнем дотук. Ел Ей ненавижда дъжда и доказателство за това са двете катастрофи на магистралата, покрай които минахме.

Обадихме се предварително, но се свързахме единствено с гласова поща.

— Готова ли си? — питам Кали, застанали пред вратата на Джоунс.

— Не. Но въпреки това почукай.

Правя го.

Минава известно време. Чуваме стъпки по дюшеме и един глас, който е ясен, но несигурен.

— Кой е?

— Кати Джоунс? — питам аз.

Следва кратък миг на мълчание и сух отговор:

— Не, аз съм Кати Джоунс.

Кали ме поглежда с вдигната вежда.

— Госпожице Джоунс, аз съм специален агент Смоуки Барет от ФБР. Тук съм с друг агент, Кали Торн. Искаме да говорим с вас.

Мълчанието е тежко.

— За какво?

Мога да отговоря „относно нападението ви“, но решавам да предприема различен подход.

— Сара Лангстром.

— Какво се е случило?

Усещам огромното притеснение във въпроса й, примесено с доза смирение.

— Може ли да влезем, госпожице Джоунс?

Поредната мълчалива пауза, последвана от въздишка.

— Предполагам, че ще се наложи. Вече не излизам навън.

Отключва се и вратата се отваря.

Кати носи тъмни очила. Виждам малки белези в горната част на челото и слепоочията й. Тя е ниска жена, слаба и добре сложена. Атлетична. Облечена е в панталони и блуза без ръкави, които разкриват жилестите й, мускулести ръце.

— Заповядайте — кани ни тя.

Влизаме. Апартаментът е тъмен.

— Не се притеснявайте да си светнете някоя лампа. На мен не ми трябват. Очевидно. Но ги изгасете, когато си тръгвате.

Кати ни повежда с уверена крачка в дневната. Интериорът на апартамента е много по-нов от външността на сградата. Килимът е в меко бежово, а стените в мръснобяло. Мебелите са чисти и скучни.

— Домът ви е много приятен — казвам аз.

Тя сяда в едно кресло и ни сочи дивана си с плавен жест.

— Наех декоратор преди шест месеца.

Сядаме.

— Госпожице Джоунс…

— Кати.

— Кати — поправям се. — Тук сме заради Сара Лангстром.

— Вече го споменахте. Давайте направо или си вървете.

— Сляпа и сърдита — казва Кали.

Поглеждам я бясна. Макар че не съм изненадана, Кали е безспорен майстор по разчупването на леда. Тя вече е преценила Кати Джоунс и много преди мен е осъзнала нещо много важно — повече от всичко друго жената иска да бъде третирана като нормален човек. Кали е наясно, че се държи като задник, но иска да разбере дали ще стигне по-близо до нея чрез този подход.

Кати се ухилва насреща й.

— Съжалявам. Изморих се да се отнасят с мен като с инвалид, дори това да е самата истина. По-добре е такива хора да не ми се мяркат пред очите. — Усмивката се изпарява от лицето й. — Кажете ми, моля ви, какво е станало със Сара.

Разказвам й всичко за семейство Кингсли и за написаното в дневника. Говоря за Странника и й споделям резултатите от анализа, който сме му направили. Кати седи и слуша, а ушите й са обърнати по посока на гласа ми.

Когато приключвам, тя се отпуска на креслото си. Главата й се обръща към прозореца в кухнята. Чудя се дали действа несъзнателно, дали това не й е останало като навик от времето, когато все още е виждала.

— Значи най-накрая е показал лицето си — промърморва тя. — Един вид.

— Така изглежда — съгласява се Кали.

— Е, и това е нещо — казва Кати и поклаща глава. — Никога не се показа, когато аз бях на служба. Нито при семейство Лангстром, нито при останалите. Нито дори при мен.

Намръщвам се.

— Не разбирам. Сторил ви е това — откъде разбрахте, че не се е разкрил?

Усмивката на Кати е тъжна и горчива.

— Защото се увери, че ще си държа устата затворена. Това е достатъчно, за да остане скрит, не мислите ли?

— Как го направи?

— Както прави всичко. Използва нещата, които обичаш. При мен това беше Сара. Каза ми, цитирам: „Трай си и си дръж устата затворена или ще сторя същото на Сара, което ще сторя и на теб“. — Кати се намръщва, лицето й е смесица от гняв, страх и спомен за болката. — След това ме нарани. Не можех да му позволя да нарани и нея. Затова си държах устата затворена. Това и… — тя млъква, видимо е, че се чувства ужасно.

— Какво? — подканвам я аз.

— Заради това сте тук, нали? Искате да знаете защо ме остави жива. Защо не ме уби. Е, това е една от причините да си държа устата затворена. Защото оживях. Защото се страхувах. Не за нея. За себе си. Той ми каза, че ако не направя всичко, което ми казва, ще се върне за мен. — Устните й треперят, докато изрича тези думи.

— Разбирам, Кати, наистина.

Тя кима. Устата й се изкривява и слага ръце на лицето си. Раменете й потреперват за кратко. Плачът й е тих, прилича на лятна буря, която идва и след миг вече я няма.

— Съжалявам. — Кати вдига глава. — Не знам защо си правя труда. Вече не мога да плача. Слъзните ми канали бяха наранени.

— Сълзите не са важни — отвръщам аз, а фразата ми се струва доста глупава.

Коя си ти — доктор Фил[13]?

Тя ме поглежда с невиждащите си очи. Не ги виждам през тъмните й очила, но ги усещам.

— Познавам ви — казва тя. — Знам коя сте, имам предвид. Вие сте онази, която изгуби семейството си. Бяхте изнасилена, а лицето ви — обезобразено.

— Това съм аз.

Дори сляп, този поглед е пронизващ.

— Има си причина.

— Моля?

— Да не ме убие. Има си причина. Но да оставим това за накрая. Кажете ми какво друго желаете да знаете.

Иска ми се да я притисна, но се отказвам. Трябва да научим всичко. Нетърпението ми към начина й на комуникиране само ще попречи на добрата работа.

Говорим за убийството на семейство Лангстром, като сравняваме онова, което сме прочели в дневника, с информацията на Кати.

— Всичко е много точно предадено — потвърждава тя. — Изненадана съм, че Сара си спомня толкова подробно случилото се. Предполагам, че е имала предостатъчно време, за да мисли за него.

— Значи този въпрос го изяснихме — казвам аз. — Вие сте били един от отговарящите полицаи, нали? Били сте там, видели сте телата и Сара?

— Да.

— В дневника си тя казва, че никой не й повярвал, че родителите й били принудени да направят това. Вярно ли е?

— Тогава беше вярно и още е вярно. Вървете и намерете досието по случая. Ще установите, че винаги се е смятало, че е самоубийство.

Скептична съм.

— Стига де. Искате да кажете, че не е имало нищо на местопрестъплението? Нито една малка следа?

Кати вдига пръст.

— Не. Не казвам това. Казвам, че никой не си направи труда да огледа сериозно, защото той беше подредил много добре местопрестъплението. Понякога усещаш, когато всичко е нагласено. Нали разбирате за какво говоря?

— Да.

— Добре. Е, това усещане го нямаше тук. Имаше самоубийствена бележка, затисната от чаша вода с отпечатъците и слюнката на госпожа Лангстром. Отпечатъците й бяха и върху пистолета, а кръвта и всичко останало сочеха към самоубийство. Отпечатъците й бяха и върху врата на съпруга й. Бяха и върху ножовката, с която беше обезглавено кучето. Жената беше пила антидепресанти тайно. Какво бихте си помислили вие?

Въздишам.

— Разбирам.

Разказана по този начин и от друг професионалист, историята изглежда по различен начин. Виждам я така, както я е видяла и Кати, както са я видели и детективите от отдел „Убийства“, без да разполагат с онова, което видях на местопрестъплението в къщата на семейство Кингсли и дневника на Сара.

— Споменахте, че все пак сте открили нещо — промърморва Кали.

— Две неща. Дреболии, но ми привлякоха вниманието. В доклада от аутопсията на госпожа Лангстром се споменаваха леки охлузвания около двете й китки. Това не се счете за съществена улика, тъй като не търсехме такава. Но ако имахме основателна причина, за да потърсим…

— Щяхте да установите, че историята на Сара и белезниците, за които ви е казала, е била вярна — помагам аз. — Смятали сте, че госпожа Лангстром се е ядосала и е започнала да дърпа подплатените белезници с всичка сила, за да си охлузи китките.

— Да.

— Какво е второто нещо?

— В официалния доклад тя застрелва кучето, а след това и себе си. Никой не е чул изстрели, а тук не говорим за малък пистолет. Това те кара да се замислиш за заглушител, макар че такъв не беше намерен на местопрестъплението.

— Какво ви накара да започнете да търсите? — пита Кали.

Кати млъква за момент, обмисля въпроса.

— Сара. Отне ми известно време, но постепенно я опознах и започнах да си задавам въпроси. Тя е честно момиче. А и цялата тази история беше прекалено мрачна за дете на нейната възраст. Освен това хората около нея продължаваха да умират и да бъдат наранявани. Веднъж приела, че тя казва истината, започнах да виждам улики навсякъде. — Тя се навежда напред. — Истинската му брилянтност винаги се е криела във финеса му, в разбирането му как мислим и в избора му на жертви. Той не прекалява на местопрестъпленията си, затова всичко изглежда естествено. Той ни води до определени заключения, без да ни хвърля много трохи на пътя, които да ни накарат да заподозрем нещо. Той знае, че сме тренирани да разглеждаме случаите отзад напред и се опитваме да ги опростяваме, а не да ги усложняваме. Затова си избира жертва като Сара, която няма никакви роднини, които да настояват да търсим по-чинно за улики и доказателства, няма кой да се тревожи за нея.

— Но е имало такива хора, нали? — питам тихичко аз. — Вие сте една от тях.

Кати отново поглежда към прозореца.

— Да.

— Затова ли ви стори това?

Жената преглъща.

— Може би отчасти, но не мисля, че тази беше основната причина. Това, което ми стори, беше полезно за него. — Струва ми се, че Кати е започнала да диша малко по-бързо.

— Има ли нещо в това, което ви е сторил — в това, което ви се е случило, — което може да ни бъде полезно? — питам аз. — Знам, че е трудно.

Тя се обръща към мен.

— Този тип е — или е бил — призрак. Мисля, че всичко, което може да го въплъти, би било полезно, нали?

Не отговарям, въпросът е риторичен.

Кати въздиша. Ръцете й треперят, а дишането й не се успокоява.

— Странно. Исках да разкажа истинската история вече две години. Сега, когато имам тази възможност, ми се иска да изляза от кожата си.

Решавам да рискувам. Протягам се и я хващам за ръката. Цялата е потна и трепери. Тя не я издърпва.

— Постоянно припадах — казвам й. — След случилото ми се. Без никаква причина.

— Наистина?

— Не го раздухвайте наоколо — отвръщам с усмивка, — но, да, наистина.

— Така е, сладкишче — потвърждава Кали с нежен глас.

Кати издърпва ръката си от моята. Приемам, че просто се опитва да събере силите си.

— Съжалявам — казва тя. — Откакто се случи това, пия хапчета за нервите, но ги спрях преди около две седмици. Реших, че искам да се изчистя от тях. Превърнаха ме в зомби, а е време отново да съм силна. Все още смятам, че взех правилното решение, но… — Кати махва е ръка —…понякога ми е много трудно.

— Имате ли кафе? — изчуруликва Кали.

Жената се намръщва.

— Съжалявам?

— Кафе. Кофеин. Нектарът на боговете. Ако ще слушаме плашещи истории, смятам, че кафето е удачно и препоръчително.

Кати я дарява с лека, но изпълнена с благодарност усмивка.

— Чудесна идея.

* * *

Явно чашата с кафе успокоява Кати. Тя продължава да говори, като спира само за да отпие от топлата напитка.

— Години наред препрочитам отново и отново досието с надеждата, че ще открия нещо, което да убеди някой детектив да погледне отново случая. Трябва да разберете, че макар да бях уважаван полицай, си оставах униформена. Това е напълно различна социална прослойка от цивилните. Момчетата в отдел „Убийства“ се водят от статистиката. Гледат процента разрешени случаи и подобни неща. Ако човек иска да извади случай от колоната с разрешените и да го сложи в тази с неразрешените, трябва да има доста добра причина да го направи. Аз нямах такава.

— Ожулването на китките не е ли било достатъчно? — питам аз.

— Не. И нека бъдем честни — не знам дали щеше да бъде достатъчно дори за мен, ако местата ни бяха разменени. Ожулването беше отбелязано, но според съдебния лекар можеше да бъде причинено от най-различни неща. Съпругът й можеше да я е стискал за китките прекалено силно. Все пак смятахме, че тя го е удушила.

— Така е.

— Да. Както и да е. Години наред работех по случая в свободното си време и не стигнах доникъде. — Кати млъква. Изглежда, се чувства неудобно и засрамена. — Ако трябва да бъда честна, невинаги давах всичко от себе си, а трябваше. Понякога се съмнявах в целия този сценарий. Лежах си в леглото и си мислех, а накрая стигах до извода, че не й вярвам, че тя е просто едно объркано дете, което е забъркало някаква история, за да обясни безсмислената смърт на родителите си. Принципно бързо се осъзнавах, но… — Свива рамене. — Трябваше да сторя повече. Винаги съм го знаела. Но животът просто продължаваше. Не мога да го обясня. — Въздиша. — Междувременно си вършех работата и се издигах. Накрая станах детектив. — Кати се усмихва при спомена. Вероятно не осъзнава, че го прави. — Взех теста без никакви проблеми. Беше готино. Голяма работа. Дори татко щеше да ме похвали.

Отбелязвам употребата на минало време, що се отнася до баща й, но не я разпитвам допълнително.

— Исках да работя в отдел „Убийства“, но ме назначиха в „Борба с наркотиците и порока“. — Свива рамене. — Бях жена, с хубав външен вид, но бях силна. Имаха нужда от някоя, която да играе ролята на проститутка. Първоначално се разочаровах, но после започнах да се забавлявам. Бях добра в работата си. Имах естествен талант.

Кати отново се усмихва несъзнателно. Лицето й се оживява.

— Продължавах да поддържам връзка със Сара. Тя ставаше все по-твърда и по-студена с всеки изминал ден. Мисля, че бях единствената, която й помагаше да се придържа към старата си същност. Бях единствената, която беше до нея през цялото време и на която й пукаше. — Тя отново насочва невиждащите си очи към кухненския прозорец. — Мисля, че заради това ме погна. Не защото станах детектив. Не защото душех наоколо. А защото знаеше, че ми пука. Знаеше, че може да разчита на мен да предам съобщението му, ако смятах, че така ще помогна на Сара.

— Какво съобщение? — пита Кали.

— Ще стигна и дотам. Другото нещо… мисля, че настъпи времето да ме отдалечи от нея. — Кати се обръща към мен. — Разбирате ли?

— Да. Говорите за цялостния му план относно Сара.

— Да. Аз бях последната, която знаеше каква е Сара отвътре. Последната, на която можеше да разчита. Не знам защо не ме закачаше толкова дълго време. Може би, за да й даде надежда.

— А след това да й я отнеме — казвам аз.

Кати кима.

— Да.

— Разкажете ни какво се случи през онзи ден — настоява Кали с нежен глас.

Жената стиска рефлексивно чашата с кафето.

— Денят започна напълно нормално. Това му е странното. Нищо особено не се случи нито в службата, нито в личен план. Единствената разлика между този ден и всеки друг можеше да се намери в това, че той беше избрал точно него. — Кати отпива от кафето си. — Тъкмо бях приключила късната си смяна. Минаваше полунощ, когато се прибрах у дома. Беше тъмно. И тихо. Бях изморена. Веднага отидох в банята, за да си взема душ. Винаги така правя. За мен това беше символика — щом вършиш мръсна работа, като се прибереш у дома, трябва да се измиеш.

— Разбирам — отвръщам аз.

— Съблякох се и се изкъпах. Облякох си халата и взех книгата, която четях — нещо комерсиално и глуповато, но пък ми беше интересно, — налях си чаша кафе и седнах точно тук. — Тя потупва подлакътника с ръка. — Фотьойлът е друг, но мястото е същото. Помня, че оставих кафето си на масата — тя отиграва отново движението — и в следващия момент някой уви въже около врата ми и ме дръпна силно назад. Опитах се да помисля, да направя нещо, да прокарам ръце между въжето и врата си, но той беше прекалено бърз. Прекалено силен.

— Наричаме това блицатака — обяснява с нежен глас Кали. — Когато нападателят е много силен. Не са много нещата, които човек може да направи, за да му попречи.

— И аз постоянно си повтарям това. През повечето време си вярвам. — Кати отпива от кафето си. Този път устната й потреперва. — Той знаеше какво прави. Дърпаше ме напред-назад… — сграбчва врата си, за да демонстрира —…и за секунди изпаднах в безсъзнание. — Поклаща глава. — За секунди. Можете ли да повярвате? Можеше да ме убие на място. Никога нямаше да се събудя. Щях да умра. Но… — тя млъква. — В крайна сметка се събудих. На няколко пъти. Беше увил въжето около врата ми в стил „Гейси“[14]. Стискаше го здраво и спираше кръвта до главата ми. Изпадах в безсъзнание. След това го отпускаше и отново идвах в съзнание. После пак го стягаше. Като се събудих по едно време, халата ми го нямаше. Бях гола. Събудих се отново и ръцете ми бяха с белезници зад гърба ми, а устата ми запушена. Имах чувството, че се давя отново и отново и всеки път се събуждах в нова част от кошмара. Поради някаква причина най-лошото беше, че той не проговаряше.

Усещам стреса в гласа й, безпокойството й от точно този спомен.

— Исках само да каже нещо, да ми обясни… да ми обясни причината. Но той не продума. — Ръцете й продължават да треперят. Тя ги стиска в скута си. Същински портрет на несъзнателните нервни тикове.

— Не знам колко време продължи всичко. — Кати съумява да ни дари с широка и някак си нездрава усмивка. — За мен беше прекалено дълго. — Очилата й отново ме гледат. — Вие знаете.

— Знам — съгласявам се.

— Накрая се събудих и той ме остави така. Бях на леглото със закопчани в белезници китки и глезени. Беше ми необходимо известно време, за да мога да се съвзема както трябва. Помня, че се запитах дали ме е изнасилил, тъй като не можех да разбера.

— Изнасили ли ви? — питам аз.

— Не. Не го направи.

Все още не намирам сексуална патология с жените, мисля си.

— Продължавайте — подканям аз.

— Започна да говори. Каза ми: „Искам да знаеш, Кати, че няма нищо лично в това. Просто имаш роля, която да изиграеш. Трябва да направиш нещо за Сара“. — Долната й устна отново потреперва. — Тогава разбрах. Кой е той. Не знам защо не се бях сетила по-рано. „Ето какво ще се случи — продължи той. — Ще те пребия и вероятно никога вече няма да бъдеш полицай, Кати Джоунс. Когато всичко приключи, ще им кажеш, че нямаш представа кой ти е причинил това или защо. Ако не го сториш, ще обезобразя лицето на Сара и ще й извадя очите с лъжица.“

Кати млъква за миг, но бързо продължава с притихнал глас:

— Едновременно осъзнавах и не осъзнавах какво ми говори. Затова направих нещо, което всеки самоуважаващ се детектив би направил. Замолих му се. Молех се като бебе. Аз… подмокрих се.

Усещам срама в гласа й и го разпознавам.

— Той е искал да се чувствате зле заради това — казвам аз. — Да се срамувате от страха си, да смятате, че това е много важно.

Устата на Кати се изкривява.

— Знам. През повечето време го разбирам. Но понякога ми е много трудно.

— Ясно ми е.

Думите ми сякаш я успокояват малко. Тя продължава:

— После той ми показа нещо. Каза ми, че ще го сложи в чекмеджето на нощното ми шкафче. „След няколко години тук ще дойдат хора, които ще започнат да ти задават въпроси. Можеш да им разкажеш историята си и да им дадеш онова в чекмеджето. Дай им го и им кажи: „Символите са просто символи“.

Боря се с нетърпението си, което направо крещи: Какво е? Какво е онова в чекмеджето? И какво, по дяволите, означава това „символите са просто символи“?

— Не помня по-голямата част от случилото се. От време на време получавам проблясъци — ярки и живи, — почти нереални. Като картина, в която има прекалено много бяло. Помня повече звуците, отколкото болката. Туптящи, дълбоки вибрации по черепа ми. Предполагам, че това е бил моментът, в който ме е удрял с тръбата по главата. Помня, че усетих вкуса на кръв и си помислих, че нещо наистина лошо се случва, но не знаех какво. Толкова много нарани ходилата ми, че не можех да ходя цял месец. — Кати отново отмества поглед към кухненския прозорец. — Последното нещо, което видях, беше лицето му — прекалено осветено от светлината, прекалено ярко и с онзи противен чорапогащник на главата. Гледаше ме и ми се усмихваше. Следващото, което помня, е как се събудих в болницата и се зачудих защо не мога да си отворя очите.

Кати млъква. Изчакваме я.

— След известно време си спомних. Осъзнах, че съм сляпа. — Млъква при този спомен. — Знаете ли кое ме убеди, че намеренията му са истински? Намеренията му да нарани Сара? И да ме накаже?

— Кое? — пита Кали.

— Начинът, по който ми каза, че не е лично. Помня точните му думи, изражението и звученето на гласа му. Беше много сериозен. Не беше гневен, изнервен, полудял или изпълнен е ярост. Не. Говореше напълно нормално, дори се усмихваше, сякаш ми споделяше заглавието на някаква хубава книга, която беше чел. — Кати се пресяга за чашата си с кафе, намира я и отпива от нея. — Затова сторих онова, което ми нареди. Държах си устата затворена.

— Според мен сте сторили правилното нещо — отвръщам аз. — Смятаме, че този човек не блъфира. Ако бяхте проговорили, той щеше да нарани Сара или вас, или и двете ви.

— Постоянно си повтарям това — казва Кати и се опитва да се усмихне. — Както и да е. — Отново отпива от кафето си. — Доста добре ме подреди. Пукна ми черепа толкова жестоко, че се наложи да отстранят част от костта. Счупи ми ръцете и краката и ми изби повечето зъби с тази тръба. Наложи се да си направя зъбни импланти. Какво друго? О, да, оттогава не мога да изляза от къщата, без да получа паническа атака.

Кати млъква. Помня последиците от собственото ми нападение и колко много мразех афоризмите, които изтърсваха хората, и фразите, които използваха, макар че трябваше да са наясно, че все още не са измислени адекватни думи, които да потушат подобни събития.

— Не знам какво да кажа — изричам аз.

Този път усмивката й е топла и искрена. Хваща ме неподготвена.

— Благодаря.

Тя разбира, че разбирам.

— Кати… какво ви остави той?

Тя сочи към задната част на апартамента.

— Спалнята е вдясно. Проверете в най-горното чекмедже.

Кали ми кима, става и се насочва натам.

След миг се връща. Обезпокоена е. Сяда и отваря ръка, за да разкрие онова, което се крие в нея.

Лъскавият, златист предмет проблясва на светлината. Детективска значка.

— Моята е — казва Кати. — Моята значка.

Поглеждам я.

Символите са просто символи.

Нямам никаква представа какво означава всичко това. Поглеждам Кали в недоумение. Тя свива рамене.

— Имате ли някаква представа защо той смята, че тази значка е от изключителна важност? — питам аз.

— Не. Ще ми се да имах, но нямам. Повярвайте ми, прекарах доста време в мислене по този въпрос.

Раздразнението ми става все по-голямо. Не към Кати. Дойдох тук с надеждата, че ще намеря отговори. За мое съжаление вместо тях откривам поредната загадка.

— Можете ли да ми кажете нещо? — пита Кати.

— Разбира се.

— Добри ли сте? — Въпросът й е отправен към мен. — Ще го хванете ли?

Това е гласът на жертвата — задъхан, малко гладен, изпълнен със съмнение и надежда. Не съм способна да разгадая емоциите, които се гонят върху лицето й. Радост, гняв, тъга, надежда, ярост, вероятно и нещо друго. Истинска дъга от мрак и светлина.

Поглеждам я внимателно и виждам белезите на челото й, собственото си отражение в слънчевите й очила, грозотата, която той е създал, но също така и част от красотата, която не е успял да разруши. Чувството, което ме залива, е ужасно. То е съставено от болка, гняв и непреодолимо желание да убия нещо зло.

Кали отговаря вместо мен.

— Ние сме най-добрите, сладкишче. Най-добрите от най-добрите.

Кати се вторачва в нас и усещам, че ни „вижда“, независимо че е сляпа.

— Добре — прошепва тя. Кима. — Добре.

— Кати… искате ли защита? — питам аз.

Тя се намръщва.

— За какво ми е?

— Ние… сме по петите на този тип. По някое време ще го разбере. Може би дори сам иска да го преследваме. Това може да събуди интереса му към миналото.

— Към мен, имате предвид.

— Възможно е. Знам, че е обещал, че няма да ви нарани, ако сторите каквото ви нареди, но наистина не може да му се има доверие.

Кати обмисля думите ми известно време. Моментът като че ли продължава цяла вечност. Накрая поклаща глава.

— Не, благодаря. Спя с пистолет под възглавницата си. Имам модерна алармена система. — Усмивката й е тъжна. — А и като че ли ми се иска да дойде да ме посети. Ще се радвам да му пръсна мозъка.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Поглеждам Кали и се разбираме без думи: ще изпратим кола пред тях, независимо дали го иска или не.

Кати отпива нова глътка от кафето си. Вече е изстинало, сигурна съм.

— Ще ми направите ли услуга?

— Разбира се — отвръщам аз и съм искрена.

— Уведомете ме, когато всичко приключи.

Пресягам се и я хващам за ръката.

— Когато всичко приключи, ще накарам Сара да ви уведоми.

Първоначално остава вцепенена, но после стиска ръката ми.

— Добре — отговаря тя.

Накрая издърпва ръката си, за да си покаже, че е силна.

34

ГЛЕДАМ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА КОЛАТА. Помолих Кали да кара, за да мога да помисля. Обсъдихме посещението си при Кати и се опитахме да разгадаем мистерията около значката и глупавата му игра на думи. Не постигнахме никакъв успех.

Чувствам се замаяна, отнесена и разочарована — истински коктейл от вълнение и нереалност. Замаяна съм, защото сме в движение. На лов сме и научихме неща, които не знаехме първоначално. Разочарована съм от въпросите, които продължават да се появяват, а няма отговори за тях.

На път към колата осъзнах нереалността на всичко това. Миналата вечер, докато четях дневника на Сара, срещнах за първи път Кати Джоунс. Тя беше полицай новобранец, здрава, отдадена, доброто в нея беше повече от лошото. Беше човешко същество. Срещата с нея днес в дома й и състоянието, в което се намираше в момента, бяха като край на история, която още не съм дочела. Имах чувството, че съм пътувала с машина на времето.

Телефонът ми иззвънява и ме изважда от унеса. Поглеждам дисплея, Алън е.

— Какво става? — питам аз.

— Нещо интересно — избоботва той. — Нещо, което може би ще се окаже добро за нас.

Изправям се на седалката.

— Слушам те.

— В момента се намирам пред къщата на семейство Лангстром. Знаеш ли какво? Все още е къщата на семейство Лангстром.

Намръщвам се. Объркана съм.

— Не разбирам.

— Свързах се с Бари. Двамата разгледахме досието от случая. През това време ми хрумнаха някои неща, но просто не ми се връзваха. Трябваше да видя мястото. Дори да са минали десет години.

— Разбирам те.

— Бари има приятелка в архива и също познава някаква жена в телефонната компания. — Сигурна съм, че в този момент Алън завърта очи. — Казано с две думи, установихме, че къщата се притежава от… затаи дъх: тръст на името на Сара Лангстром.

— Какво? — Изненадата в тона ми е повече от очевидна. Кали ме стрелва с очи.

— Такава беше и моята реакция. Казах си, добре, може би родителите са били доста по-заможни, отколкото си мислехме. Може би всичко ще завърши с щастлив край, а Сара ще наследи доста пари. Оказа се, че едното е истина, но не и другото. Лангстром са се справяли добре. Печелили са повече от средната класа. Но не са били много богати, сещаш ли се?

— И? — Приканвам го да довърши разяснението си.

— Тръстът е бил основан от анонимен дарител, след като семейство Лангстром са били убити. Смята се, че е някой голям почитател на работата на госпожа Лангстром.

— Уха — отвръщам аз.

— Да. Тръстът няма физически офис, само човек на име Гибс, който го управлява. Няма да ни каже името на дарителя сега, но не защото е задник. Просто следва правилата.

— Ще се наложи да вземем заповед — отвръщам развълнувана. — Почитател на изкуството? Това ми звучи доста логично.

— Да, така мисля и аз. Както и да е, Гибс продължи да доказва, че не е задник. Каза, че ако му занесем документ от Сара, в който се казва, че имаме разрешението й, и се чуе с нея по телефона, за да го потвърди, ще ни пусне в къщата. Отидохме в болницата при нея.

— Как е тя? Как реагира на новините?

Настава неловка тишина.

— Беше доста изненадана. Иска да види къщата. Наложи се да й обещая, че съвсем скоро ще я заведем, за да я накарам да остане в леглото.

Въздишам.

— Разбира се, че ще я заведем.

— Добре. Имаме нейното разрешение, свързахме я по телефона с Гибс и адвокатът ни доведе тук. Познай какво? — Алън млъква, за да придаде повече тежест на следващите си думи. — Къщата не е посещавана, откакто са си тръгнали криминолозите преди десет години.

— Ебаваш ли се с мен? — Не мога да повярвам на чутото. Кали отново ме стрелва с поглед.

— Не. Единственото, което липсва, са някои вещи от стаята на Сара. Може би извършителят се е върнал за сувенири.

— Кажи ми какъв е адресът — прекъсвам го аз.

След като ми го казва, затварям развълнувана.

— Разказвай бързо или ще ти изпея националния химн, като ще се раздам на сто процента — заплашва ме Кали, и то съвсем основателно. Тя е красива в много отношения, но пеенето й е истински ужас.

* * *

Винаги съм смятала, че Малибу е място на богаташи и късметлии. Богатите са тези, които могат да си позволят да си купят дом в това желано и близко до океана общество. Късметлиите са тези, които са успели да си купят такъв, преди цените да скочат до небесата.

— Красота — отбелязва Кали, докато пътуваме по калифорнийски щатски път 1.

— Наистина е красиво — съгласявам се аз.

Малко след обяд е и слънцето е решило да се покаже. Океанът е отляво — той е огромен и син, неподвижен обект, който представлява една от най-мощните сили на света. Човек може да обича океана, както го обичат мнозина, но не бива да очаква, че той ще му отвърне със същото. Прекалено е вечен.

Хълмовете вдясно от нас са пронизани от змиевидни ветровити улици, които водят до различни домове и квартали в Малибу. Отбелязвам, че благодарение на дъждовете наоколо е доста раззеленяло. Това не са добри новини за предстоящия сезон на пожарите.

Поемаме по нашата отбивка и след десет минути и няколко обърквания стигаме до точния адрес. Алън и Бари все още са отвън, първият слуша втория, който се е облегнал на колата, пуши и говори. Забелязват ни и веднага тръгват към нас.

— Хубава е — отбелязвам аз, когато оглеждам къщата.

— Четири спални — отговаря Бари, който се консултира с бележника си, неговия собствен Нед. — Двеста и осемдесет квадрата, три бани. Купена е преди двадесет години за 300 хилядарки, а сега струва около милион и половина. Изплатена е от мистериозния дарител.

Домът е истински отрязък от Америка. Дворът е огромен, с бяла ограда, със задължителното дърво за катерене, с пътека от ръчно наредени камъни до предната врата и дежурното усещане за уют. Самата къща е боядисана в мръснобяло и бежово и изглежда добре поддържана.

— Предполагам, че някой се грижи за всичко това? — обръщам се към Алън.

Той кима.

— Да. Веднъж седмично идват градинари, храстите се почистват преди сезона на пожарите, а къщата се боядисва на две години.

— Две? — учудва се Бари. — Аз боядисвам моята на пет.

— Заради соления въздух — обяснява Алън.

— Къде е адвокатът? — питам аз.

— Получи обаждане от клиент и трябваше да върви.

— Имаме ли ключ?

— Да — Алън се усмихва и разтваря огромната си ръка, за да разкрие двата ключа в нея.

— Тогава да влизаме.

* * *

Влизам в къщата и веднага ме залива чувството, че съм била тук. Сякаш съм се върнала с машина на времето.

Заради историята на Сара, прекалено е жива. Тя е събрала всичките си чувства и ги е използвала, за да съживи случилото се преди години, да ни отведе до извора.

Очаквам Бъстър и Дорийн да изскочат отнякъде, за да ме посрещнат, и изпитвам тъга, когато осъзнавам, че няма да го сторят.

Вътрешността на къщата е тъмна. Слънчевата светлина, която се прокрадва през щорите, е вяла и недостатъчна. Пристъпвам прага на вратата и кракът ми се озовава върху под от прашно черешово дърво. Той продължава до кухнята вдясно. Там различавам гранитни плотове и подходящи за тях шкафове от неръждаема стомана. Вляво има огромна стая, чиято врата е отворена — не е точно дневна, а стая за игри. Десет човека могат да се разхождат в нея необезпокоявани и двадесет, ако нямат нищо против да са близо един до друг. Тази стая също е с дървен под.

Отминавам я, както и кухнята вдясно, за да стигна до истинската дневна, в която има килим. Цветът му е дързък, тъмнокафяво. Приближавам се, за да огледам по-добре и се усмихвам тъжно. Кафявото е подходящо за останалата част от помещението — от боята до мебелите. Всичко наоколо е аранжирано от една мъртва жена на изкуството, която е имала усет за цветовете.

Коридорът завива наляво от дневната и води към останалата част от къщата. Вдясно, покрай огромен и много удобен диван, следват поредица от плъзгащи се врати от дебело стъкло, които от своя страна отвеждат към огромен заден двор.

Къщата е тиха и ме потиска.

— Прилича ми на гробница — промърморва Бари. Думите му са ехо на собствените ми мисли.

— Така е — съгласявам се аз. — Хайде да разгледаме всичко стъпка по стъпка.

Той отваря тънката папка, която носи, и я разглежда.

— Няма следи от влизане с взлом — започва да чете. — Вероятно извършителят е имал копие от ключовете. Полицаите, пристигнали на мястото, Сантос и Джоунс, са влезли през плъзгащите стъклени врати от задния двор. Телата на господин и госпожа Лангстром са намерени вътре. — Бари сочи с глава към мястото.

Отиваме там и оглеждаме.

— Не се шегувахте, когато казахте, че последни са влизали криминолозите — измърморих аз.

Липсва парче от кафявия килим, което е отрязано от тях, за да изследват кръвта по него. Взели са само онова, от което са смятали, че ще имат нужда; все още навсякъде се виждат тъмни петънца, включително на стената и дивана. Изстрелите в главата създават големи каши.

Господин Лангстром е бил гол. Всъщност двамата са били голи. Бил е с лице към пода. Госпожа Лангстром е умряла по гръб, а главата й е била точно там, където липсва парче от килима.

Поглеждам надолу и се опитвам да си представя картината.

— Съдебният лекар е установил на място, че очите на господин Лангстром са имали петехиален кръвоизлив и охлузванията около врата му са характерни за душене. Аутопсията потвърди и двете.

— Направена ли е аутопсия и на госпожа Лангстром? — питам аз.

Тъй като се води самоубийство, напълно е възможно това да е било пропуснато.

— Да.

— Продължавай.

— Послесмъртните петна[15] потвърждават, че не са били местени посмъртно. Умрели са на местата, на които са били намерени. Вероятен час на смъртта — пет сутринта.

— Това е първото нещо, което ми се стори доста странно — казва Бари.

Поглеждам го.

— Защо?

— Час на смъртта пет сутринта. Ченгетата са получили обаждането часове по-късно. Какъв пистолет е използвала?

Алън няма нужда да поглежда досието. Той вече е обмислил въпроса, който задава Бари.

— Деветмилиметров.

— Шумно оръжие — отбелязва детективът. — Вдига голяма врява. Застреляла е кучето, а после и себе си. Защо никой не е чул нищо?

— Кати Джоунс зададе същия въпрос — отвръща Кали.

— Били са немарливи — Алън поклаща бавно глава, а гласът му е изпълнен с отвращение.

Той има предвид работата, която е свършила полицията. Преди да дойде да работи за ФБР, беше прекарал десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Носеше му се славата на човек, който обръща голямо внимание на детайлите и не поема по преки пътища. Веднага щеше да задълбае във факта, че никой не е чул изстрелите, ако преди десет години работеше по този случай.

— Продължавай — нареждам му.

— Сара е била намерена отвън в кататония. Никъде в досието не се споменават изгаряния по ръката й. — Погледът, с който ме дарява, е изпълнен със смисъл. — Когато отидохме в болницата, проверих. Има малък белег. — Намръщва се. Отвращението му расте. — Немарливост. Не са проверили нищо, веднага са се хванали на въдицата.

Отбелязвам най-важното:

— Зле за тях, но е добре за нас. Не са търсили нищо, което означава, че все още можем да намерим нещо, което да ни отведе до извършителя.

— Какво ще кажете за оръжието? — пита замислена Кали.

Алън я поглежда озадачен.

— Какво за него?

— Потърсили ли са го? Лангстром въобще имали ли са такова?

Алън прелиства досието и кима, когато намира нещо.

— Не е било регистрирано. Серийният номер е изтрит. Полицията е сметнала, че го е купила от улицата. — При следващите му думи, тонът му става саркастичен: — Да бе, защото Линда Лангстром знае много добре къде да отиде, за да си купи патлак. Освен това защо е изтрила номерата, защо й е пукало въобще? Щом е планирала да се самоубие, имало ли е значение, че оръжието е можело да бъде проследено.

Обръщам се към Бари.

— Пистолетът още ли се пази в склада с веществени доказателства?

— Предполагам, че да. Унищожаването на улики е доста тежка процедура. Отнема около час, за да се попълни необходимата документация, а от това, което виждам до момента, момчетата, които са работили по случая, не са си давали много зор.

— Алън, отиди да го вземеш и му направи балистична проверка.

— Възможно е да има история — отговаря той и кима.

— Какво друго? — питам аз.

— Куршумът е бил с кух връх, така че е нанесъл доста щети. — Алън отгръща нова страница. — Отпечатъците на Линда Лангстром са намерени по врата на съпруга й. Заключението е, че тя е извършителят. Оставила е бележка, а не трябва да пропускаме и антидепресантите.

— Какво за тях? — питам заинтересована.

— Нада — отговаря той. — Просто е отбелязано, че е вземала такива. Нищо повече.

— Някакви други веществени доказателства?

Алън поклаща глава.

— Криминолозите са работили само върху тази част от къщата, и то доста повърхностно. Не са докоснали нищо друго.

— С две думи, не са търсили доказателства по случая — размишлява на глас Кали. — Събирали са улики, които да потвърдят онова, което вече са знаели.

— Което са си мислели, че знаят — разяснява Алън.

— Къде е убито кучето? — питам аз.

Алън отново разлиства досието.

— Близо до входа. — Намръщва се. — Погледни това.

Подава ми някаква снимка. Поглеждам я и също се намръщвам. На нея Бъстър, вярното куче, е обезглавено и лежи на пода до входната врата. Приближавам снимката и присвивам очи.

— Интересно, нали? — пита Алън.

— Наистина е интересно — потвърждавам аз.

Бъстър не просто е проснат на пода. Главата му — или мястото, на което трябва да бъде — сочи към предната част на къщата. Наблизо е захвърлена кървава ножовка.

— Ако Линда Лангстром е убиецът — казвам аз, — защо кучето е на входната врата? И защо е обърнато към нея? Логично е да се предположи, че се е насочило към някой, който е влизал в къщата, а не се е намирал вече в нея.

— Има още — добавя Алън. — В стаята на Сара е намерена кръв, която не е човешка. Това потвърждава историята й, че главата на кучето е била хвърлена на леглото й. Просто не се връзва. Самото предположение, че Линда е отрязала главата на кучето, е глупаво. А това, че я е хвърлила на леглото на Сара? Няма начин, мамка му. — Усещам надигащия се в Алън гняв. Не отговарям, за да не прекъсна потока на мисълта му. — Този тип не е адски умен. Просто ченгетата, които са работили по случая, са били много мързеливи. Немарливи. Не им е пукало. Бих се хванал за пропуските с оръжието и със сигурност бих си помислил доста сериозно за проклетото куче. След като научех историята на Сара и потвърдях изгарянето, щях да мина цялата къща с микроскоп. По дяволите. — Алън кипи още няколко секунди, след което надува бузи и въздиша тежко. — Съжалявам. Малко съм бесен. Ако се бяха потрудили малко, нищо от това можеше да не се случи.

— Възможно е — съгласявам се аз. — Но също така е възможно, дори да бяха претърсили цялата къща, да не намерят нищо и заключението им отново да е самоубийство. — Млъквам за миг, защото ми хрумва нещо. — Знаеш ли кое е наистина ужасно? Кое не би имало никакво значение? Сара няма семейство. Ако той не е оставил никакви улики — а съм сигурна, че не е, — то тогава положението й нямаше да се промени, дори ако й бяха повярвали.

— Имаш предвид приемните семейства и всичко останало — казва Алън.

— Да. Сега разполагаме с недокоснато местопрестъпление и нова информация. Нека си свършим работата както трябва. — Обръщам се към Кали. — Искам да се обадиш на Джийн и двамата да претърсите къщата милиметър по милиметър. Интересно ми е да разбера дали ще открием нещо.

— С удоволствие.

— Сега като се замисля, направи го веднага. Качвай се на колата и отиди да вземеш Джийн. Аз ще се кача при Алън.

Кали кима, разбираме се без думи. Усещам вътрешната й борба и виждам как ръката й бърка в джоба на сакото й.

Болка, осъзнавам. Току-що я сряза здраво. Отникъде.

От очите й разбирам, че знае, че знам. Също така разчитам просветващото в неон съобщение: Не ми обръщай внимание, просто ме остави на мира, личното пространство е моят олтар, чиято неприкосновеност почитам.

— Какво да правя аз? — пита Бари и нарушава безмълвната ни комуникация. — Не че нямам достатъчно работа. Има още много мъртъвци, а това място не е точно в моята юрисдикция. За щастие познавам една жена детектив, която работи в полицейския участък на Малибу.

— Благодаря ти, че дойде, когато те помолих, Бари. Наистина.

Усмивката му е вяла. Свива рамене.

— Ти не си лъжливо овчарче, Смоуки. Затова винаги идвам. Кажи ми от какво друго имаш нужда.

— От всички налични улики. Особено от пистолета.

— Считай работата за свършена. Ще ги получиш днес.

— И още нещо, което може да не ти хареса.

— Какво?

— Искам да разбереш малко повече за детективите, които са работили по случая. Дискретно.

Следва дълга пауза, през която Бари обмисля какво го моля и защо го моля.

— Смяташ, че един от тях може да е извършителят?

— Работата е свършена доста немарливо. Виждала съм къде-къде по-лоши случаи от този и разбирам защо са стигнали до тези заключения, но не мога да си обясня защо не са проверили по-сериозно историята на Сара. Дори Кати Джоунс, която е била новобранец, е забелязала доста несъответствия в официалната версия. Не виждам някой от детективите по случая да е разпитал Сара. Искам да разбера защо. Ако аз разровя, ще вдигна голяма олелия.

Бари въздиша и поклаща глава.

— Мамка му. Права си. Ще погледна.

— Благодаря ти.

Оглеждам стаята замислена. Попивам гробницата, която някога е била дом. Кимам доволна, че вече можем да се махнем оттук, засега.

— Да вървим — приканвам Алън.

— Къде?

— При Гибс. Искам се запозная с този адвокат.

— Ако устните му се движат, значи лъже, сладкишче — предупреждава ме Кали.

Всички тръгваме към вратата.

— Какво правиш ти, когато устните ти се движат, Червенокоске? — пита Бари.

Кали се усмихва.

— Просвещавам света, разбира се.

Това е тя, мисля си. Това винаги е била тя, независимо от болката, хапчетата или каквото и да било, тя си е остроумната ми колежка и вярна приятелка, която си пада адски много по тако и понички.

Качваме се в автомобилите и се насочваме в различни посоки.

— Колко време ни е необходимо, за да стигнем? — питам аз.

Алън поглежда часовника на таблото.

— Около четиридесет минути.

— Ще почета малко.

Изваждам страниците на дневника от чантата си.

Тя е той — мисля си — и той е тя.

Сара е микрокосмос. Странника ни я показва, за да научим историята му. Ако мога да разбера какво е преживяла тя, ще успея да получа добра представа през какво е преминал и той.

Намествам се удобно на седалката. Облаците заплакват отново.

ТРЕТА ЧАСТ

ИСТОРИЯТА НА САРА

35

Хайде да си поговорим честно.

Хрумна ми, че пиша всичко това като разказ не само защото съм добра писателка. Просто така разглеждам нещата от разстояние. Докато пиша за всичко това в трето лице, имам чувството, че се е случило на някой друг, на измислена героиня, а не на истинска. Отрицанието не е ли страхотно?

Ако наистина искаш да задълбая и да започна да мятам метафори, то тогава този разказ ще се превърне в една наистина сбъркана приказка. Ще бъда Гретел без Хензел и ще се боря с една много умна вещица. Тя ще ме вкара във фурната и ще ме пече доста бавно. Ще бъда Червената шапчица, а вълкът няма да ме глътне цялата, а ще ме яде парче по парче.

Та, докъде бяхме стигнали? О, да, до дома за сираци.

Той беше истинска арена, а ние бяхме гладиаторите.

В дома за сираци се научих да се бия. Научих разликата между предупреждение и нападение. Научих, че не бива да се страхувам да нараня някого и че размерът не е единственото нещо, което има значение.

Научих се да бъда жестока по начин, който дори не можех да си представя преди. Това част от плана му ли беше?

Чудех се. Чудех се. Но нямаше никакво значение. Все пак това не съм аз, нали?

* * *

— Казах да ми дадеш възглавницата.

Сара стисна устни и си наложи да не отмества поглед от Кирстен.

— Няма — отвърна тя.

По-голямото момиче не можа да повярва.

— Какво каза?

Сара потрепери вътрешно.

Опълчи й се. Вече няма да се държиш като пъзла, помниш ли?

Много лесно беше да се каже, но не и да се направи. Кирстен не само че беше с три години по-голяма от нея, но беше и доста едра. Имаше по-широки рамене от повечето момичета на нейната възраст, а и ръцете й бяха големи и силни. Обичаше насилието. И то доста.

Това няма значение. Вече си на осем. Опълчи й се.

— Казах не, Кирстен. Няма да ти позволя да ме командваш повече.

На устните на по-голямото момиче се появи грозна усмивка.

— Ще я видим ние тази работа.

Сара живееше в дома за сираци „Бърбанк“ от две години. Обстановката беше като в книгата „Повелителят на мухите“, където силните властваха, а възрастните не правеха нищо друго, освен да наказват. Атмосферата тук подхранваше гнева и бруталността на деца като Кирстен.

Сара нямаше приятели тук. Тя държеше главата си наведена, а очите отворени. Подчиняваше се на прищевките на Кирстен, която й вземаше десертите, завивките и я измъчваше по хиляди други начини.

Наскоро обаче Сара беше погледнала в бъдещето и възгледите й за нещата се бяха променили. Тя научи какво се случваше в спалното помещение на по-големите момичета. Тук я караха да си дава възглавницата. Там можеха да я накарат да даде себе си.

Това беше причината нещо да се зароди в нея — нещо неудържимо, гневно и инатливо.

Сара прекарваше доста време в наблюдение на Кирстен. Осъзна, че по-голямото момиче разчиташе изцяло на размерите и силата си. Нямаше никакво умение в нападенията й. Тя винаги — винаги — гледаше да удари първа. Сара беше получила достатъчно шамари от нея. Такива, които разклащаха зъбите й и й оставяха синини за по цяла седмица.

Този момент не беше по-различен от предишните. Кирстен пристъпи напред, изви ръка назад и плесницата й полетя към бузата на Сара.

Тази техника действаше единствено срещу противници, които бяха прекалено изплашени, за да отвърнат. Сара стори онова, което всеки, който не се страхува, би направил — приклекна.

Ръката на Кирстен прелетя над главата й. На лицето на по-голямото момиче се изписа чиста изненада.

Сега, докато е изгубила равновесие!

Животът на Сара беше простичък. Ставане, душ, ядене, училище и обратно в спалното или в общите части. Имаше достатъчно време, в което да размишлява. Размислите й я бяха довели до заключението, че юмрукът нанася повече вреди от шамара.

Сара се изправи, изви ръка назад, стисна юмрук и удари Кирстен в носа с всичка сила, като вложи тежестта на цялото си тяло. Ударът я разтърси.

Това заболя!

Кирстен също я заболя. От ноздрите й потече кръв. Тя залитна назад, падна и се приземи на задника си.

Сега, довърши я. Не й позволявай да се изправи!

Сара беше виждала две момичета да се противопоставят на терора на Кирстен. В тези случаи тя не се задоволяваше с един-два шамара. Едното от момичетата беше докарано до безсъзнание. След това побойничката й обръсна главата. На второто момиче изви ръката зад гърба й, докато не се счупи с ужасно изпукване. После я съблече гола, докато още пищеше, и я заключи навън в коридора.

Сара знаеше, че победата й трябва да бъде също толкова внушителна.

Кирстен вече се опитваше да стане на крака. Сара я срита в лицето. Кракът й намери устата й и й разцепи долната устна. Очите на Кирстен заплашиха да изхвърчат от орбитите си. Тя зарева от болка. Навсякъде имаше кръв.

В Сара се надигна мрачна и дива радост. Това не беше като очакването нещо лошо да се случи. Това не беше като да се събуди от един кошмар, за да осъзнае, че живее в друг. Това беше

(по-хубаво)

Това беше под неин контрол.

Тя срита отново Кирстен, като този път намери носа й. Главата на по-голямото момиче полетя назад и навсякъде се разлетя кръв, подобно на фонтан. То погледна Сара ужасено.

По-малкото момиче изпръхтя.

Още. Не спирай.

Скочи върху Кирстен, събори я на пода и започна да я удря отново и отново, докато юмруците й не станаха безчувствени. Изправи се и я срита в стомаха, ръцете, гърдите, краката. По-голямото момиче се сви, за да предпази лицето си.

Сара не беше изгубила контрол. Точно обратното. Чувстваше се отнесена. Радостна, но отнесена. Сякаш ядеше изключително вкусно парче торта насън.

Спря, когато Кирстен се разплака.

Сара се изправи над нея и задиша тежко. Кирстен плачеше с увити около главата си ръце. Сара забеляза кървящите й устни, счупения й нос и окото, което беше започнало да се затваря.

Ще живееш.

Падна на колене и доближи устни до ухото на Кирстен.

— Ако някога отново се опиташ да ме нараниш, ще те убия. Чуваш ли ме?

— Д-д-да!

Нещо щракна в нея и гнева вече го нямаше. Просто ей така. Сети се за нещо, което майка й й беше казала.

— Ако успееш да превърнеш враговете си в приятели, то тогава ще живееш по-добър живот, скъпа.

Тогава не знаеше какво означава това. Сега обаче беше разбрала.

Подаде ръка.

— Ела. Ще ти помогна да се изчистиш.

Кирстен я погледна с едното си здраво око. Все още се страхуваше. Нямаше й доверие.

— Защо ти е да ми помагаш?

— Не искам да те командвам, Кирстен. Просто искам да ме оставиш на мира. — Наведе се и размаха ръка. — Ела.

След още няколко секунди на недоверие Кирстен се предаде. Седна на пода и изгледа Сара със смесица от страх и интерес. Ръката й трепереше, когато я протегна към подадената й. Потръпна, когато се изправи.

Лицето й беше истинска каша.

— Май ти счупих носа.

— Аха.

Сара сви рамене.

— Съжалявам. Искаш ли да ти помогна да си измиеш лицето в банята?

Кирстен изгледа по-малкото момиче.

— Не. Ще се измия сама и после ще отида при медицинската сестра. — Опита се да се усмихне, провали се и сви рамене. — Ще й кажа, че съм се подхлъзнала и съм паднала на лицето си.

Сара гледаше как по-голямото момиче куцука към лекарския кабинет. След като изчезна от погледа й, седна на леглото си и се хвана за главата. Адреналинът й беше спаднал. Чувстваше се зле и трепереше цялата.

Легна и се загледа в долната част на леглото над нейното.

Може би сега нещата ще се оправят.

Бяха минали две години. Две години, откакто родителите й бяха убити, Тереза уби Денис, а тя попадна на това жестоко и недружелюбно място. Странника продължаваше да посещава сънищата й понякога, но все по-рядко и по-рядко.

Сара беше само на осем, но вече не беше невинна. Познаваше смъртта, кръвта и насилието. Осъзнаваше, че силните се справяха по-добре от слабите. Знаеше какво е секс във всичките му премени, макар че все още (за щастие) не го беше изпитвала от първа ръка.

Също така се беше научила да крие емоциите си. Имаше три неща, три талисмана, които не показваше на другите момичета. Господин Гушко. Семейната снимка, на която бяха тя, мама, татко, Бъстър и Дорийн. И снимката на майката на Тереза.

Беше я взела изпод матрака на леглото й. Имаше намерение един ден да й я върне.

Често мислеше за сестра си. Винаги щеше да приема Тереза като такава и да помни онази единствена безопасна вечер, в която играха на „Гледай си работата“ и се смяха. Никога нямаше да забрави защо Тереза извърши онова. Сара вече разбираше всичко.

Бръкна в задния си джоб и извади снимката на красивата млада майка. Прокара пръсти през нея и се усмихна на веселите очи и кестенявата коса.

Тереза щеше да бъде в поправителен дом, докато не навършеше осемнадесет. Кати Джоунс й беше казала това.

Още три години и ще е свободна.

Сара прибра обратно снимката и сплете пръсти зад главата си. Веднъж се опита да пише на Тереза. Беше й подготвила кратко глуповато писмо. Получи кратък отговор:

Не ми пиши, докато съм тук. Обичам те!

Разбираше я. Понякога си представяше как Тереза навършва осемнадесет и я осиновява. Знаеше, че това са глупави мечти. Но не искаше да я напускат.

Кати Джоунс й идваше на посещение през три-четири месеца. Сара се радваше на компанията й, макар да не беше сигурна за причината за тези посещения. Кати беше трудна за разчитане.

Както и да е. Просто не губи визитката й.

Сара беше започнала да мисли като човек, който трябва да оцелее на всяка цена. Тя оценяваше всичко в ползи и пречки. Ползите бяха важни. Кати беше от полза. Кати я запознаваше с доста важни неща като положението на Тереза и информацията, че Дорийн е била взета от Джон и Джейми Овърман. Ей такива работи.

Като се изключеше Кати, Карън Уотсън беше другата й връзка със света. Сара се намръщи. Вече разбираше какво имаше предвид Тереза, като каза, че тази жена е олицетворение на злото. Карън Уотсън не беше просто незаинтересована за благополучието на децата — тя ненавиждаше тези, за които беше отговорна. Тя беше една от малцината, които Сара мразеше от дъното на душата си.

Почукване на вратата я извади от унеса й. Изправи се и седна в леглото си. Джанет надникна в стаята.

— Сара? Карън е дошла да те види.

— Добре, Джанет.

Кльощавата жена се усмихна и си тръгна. Сара се намръщи.

Какво иска тази вещица?

* * *

Карън беше седнала на една маса в общите части. Сара се разположи срещу нея. Социалната работничка огледа момичето.

— Как я караш, принцесо?

— Добре.

Сара искаше да й отговори „Какво ти пука?“, но знаеше, че е по-добре да не го прави. Силните се справяха по-добре от слабите, а в техния случай Карън беше силната.

— Смяташ ли, че вече си научи урока? Знаеш ли как да се държиш в приемно семейство?

Карън за първи път й зададе този въпрос преди година. Сара имаше рожден ден, но без торта, и беше тъжна и гневна. Тогава се разкрещя на Карън и избяга. Имаше цяла година да помисли и този път беше готова.

— Така мисля, госпожице Уотсън. Наистина.

Искаше да се махне от това място. Карън Уотсън беше ключът за навън. Ползи и пречки.

Карън се усмихна.

— Добре. Радвам се да го чуя, Сара, защото разполагам със семейство, при което мога да те пратя. Не са богати, но ще бъдеш единствената там.

Сара склони глава, изглеждаше като едно скромно момиче.

— Много ще се радвам, госпожице Уотсън.

Карън й кимна одобрително.

— Да. Смятам, че си си научила урока. — Социалната работничка стана. — Събери си багажа довечера. Утре ще те заведа.

Сара я наблюдаваше как се отдалечава. Усмихна се.

Майната ти, дърта кучко.

* * *

Сара отиде в стаята си и продължи да гледа матрака над нея, когато Кирстен се върна. Двете очи на по-голямото момиче бяха насинени. Носът й беше превързан, а устните зашити. Куцаше. Потръпваше, когато си поемеше въздух. Отиде до собственото си легло, което беше извън полезрението на Сара. То изскърца, когато Кирстен се покатери на него и след това настъпи тишина. Бяха сами.

— Счупи ми няколко ребра, когато ме срита, Лангстром.

Не звучеше гневна.

— Съжалявам — съумя да изрече Сара, макар да знаеше, че тонът й не е на човек, който съжалява.

— Направи каквото беше необходимо.

Настъпи поредният дълъг момент на мълчание.

— Защо си опаковала багажа си?

— Утре ще ме пращат в ново приемно семейство.

Последва още един мълчалив миг.

— Е… късмет тогава, Лангстром. Без лоши чувства.

— Благодаря ти.

Сара се шокира, когато няколко сълзи се стекоха от очите й. Думите на врага й я бяха хванали неподготвена и й подействаха по начин, който не можеше да разбере. Но знаеше на кого трябва да бъде благодарна.

— Благодаря ти, мамо — прошепна на себе си тя.

Избърса сълзите си.

Ползи и пречки. Сълзите бяха пречка.

36

— ЗДРАВЕЙТЕ, ГОСПОЖИЦЕ УОТСЪН. Добре дошла, Сара. Заповядайте.

Името на жената беше Дезире Смит и Сара искаше веднага да я хареса. Дезире беше в началото на тридесетте си години и приличаше на добър човек — весело изражение, широка усмивка, разчиташе я като отворена книга. Беше ниска и с мръсно-руса коса. Беше добре закръглена, но не и дебела. Беше симпатична, но не и красива. Излъчваше топлина и доброта.

Сара огледа обстановката, когато влязоха в къщата. Вътре беше чисто и непретенциозно, пълно със забавни боклуци, но не беше разхвърляно.

Дезире ги покани в дневната.

— Моля, заповядайте — тя посочи дивана. — Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожице Уотсън? Сара? Кафе? Вода?

— Не, благодаря ти, Дезире — отвърна социалната работничка.

Сара поклати глава. Знаеше, че не бива да иска нищо, щом вещицата Уотсън откажеше.

— Направих всичко, което ми казахте, че трябва да се направи, госпожице Уотсън. Сара има собствена стая и чисто ново легло. Хладилникът е пълен със здравословна храна. Записала съм си всички спешни номера до телефона… о, също така подготвих необходимите документи, за да я запишем на училище.

Госпожица Уотсън се усмихна и кимна одобрително.

Давай, преструвай се, че ти пука — помисли си Сара. — Преструвай се, докато не стане време да си тръгнеш.

— Браво, Дезире, много добре. — Госпожица Уотсън бръкна в старата си чанта, извади някаква папка от нея и я подаде на жената. — Тук е картонът й с всички имунизации, както и документите за училище. Трябва да я запишеш веднага.

— Ще го направя. Още в понеделник.

— Чудесно. Къде е Нед, между другото?

Дезире се притесни. Сара забеляза, че жената започна да чупи ръце, но си наложи да спре.

— Обадиха му се в последната минута за един дълъг курс. Става въпрос за доста пари — не можехме да го откажем. Наистина искаше да бъде тук. Това не е проблем, нали?

Госпожица Уотсън поклати глава и махна с ръка.

— Не, не. Вече го познавам, а и двамата минахте проверката ни.

Дезире видимо изпита облекчение.

— Чудесно. — Погледна Сара. — Нед е съпругът ми, скъпа. Той е шофьор на камион. Наистина много искаше да бъде тук, за да се запознае с теб, но в сряда ще се върне.

Сара се усмихна на нервната жена.

— Няма проблем.

Не се тревожи. Вещицата Уотсън иска само да ме изтръска тук и да се разкара.

— Имаш ли някакви въпроси към мен, Дезире?

— Не, госпожице Уотсън, не мисля.

Социалната работничка кимна и стана.

— Тогава ще тръгвам. Ще дойда на проверка след месец. — Обърна се към Сара. — Бъди добра, принцесо. Прави каквото ти каже госпожа Смит.

— Добре, госпожице Уотсън — отвърна Сара скромно.

Махай се, вещице, помисли си.

Изчака на дивана, докато Дезире изпрати Карън до вратата и двете си казаха „довиждане“. Вратата се затвори, жената се върна и седна до нея.

— Пфу! Радвам се, че всичко приключи! Бях много нервна.

Сара я погледна, изпълнена с любопитство.

— Защо?

— Никога не сме вземали дете преди, Сара, а много ни се искаше да го направим. Това беше последното препятствие.

— Защо е толкова важно за теб?

— Понякога Нед го няма доста дълго време, скъпа. Понякога доста време си стои вкъщи… но когато е на продължителен курс, отсъства по две седмици. Работя от вкъщи като туристически агент, но ми е много самотно. Двамата с Нед обичаме деца и наистина искахме да имаме, нали се сещаш?

Сара кимна. Посочи към една от снимките на стената.

— Това Нед ли е?

Дезире се усмихна.

— Това е той. Много ще го харесаш, Сара, ще видиш. Той е красив мъж. И е много добър.

Ти така казваш.

Посочи към една снимка, която беше видяла по-рано. На нея Нед и Дезире държаха бебе.

— Кой е това?

Усмивката на жената се промени. Стана тъжна. В нея имаше много мъка, която никога нямаше да изчезне, но вече беше намаляла. Нещо беше белязало душата й, без да я пречупи.

— Нашата дъщеря, Даяна. Почина преди пет години. Беше само на годинка.

— Как почина?

— Роди се със сърдечен дефект.

Сара разгледа снимката замислена.

Можеше ли да има доверие на тази жена? Изглеждаше мила. Изглеждаше наистина мила. Но това можеше да е номер.

Сара беше само на осем, но опитът й със семейство Паркър, последван от двете години в дома за сираци, я беше научил на един много важен урок: не трябваше да се доверява на никого. Харесваше й да се смята за твърда и студена, за затворник с ухилена физиономия.

Да, беше само на осем години, но много й се искаше тази жена наистина да е мила и добра. Желаеше го толкова отчаяно, че сърцето й трепна.

— Липсва ли ти? — попита Сара.

Дезире кимна.

— Всеки ден. Всяка минута.

Сара гледаше жената в очите, докато изричаше тези думи, и търсеше лъжа в тях. Единственото, което забеляза, беше река от мъка и надежда.

— Родителите ми умряха — избълва тя, без да му мисли.

Реката от мъка се превърна в река от състрадание.

— Знам, скъпа. Знам също какво се е случило в къщата на семейство Паркър. — Дезире погледна надолу, сякаш някъде там се опитваше да намери правилните думи. — Искам да знаеш нещо, Сара. Понякога ще ти се струва, че не разбирам лошите неща, които се случват. Въпреки всичко, което ми се е случило досега, дори загубата на Даяна, аз съм оптимистка. Винаги се опитвам да намеря доброто. Това не означава, че съм идиотка. Знам, че злото съществува. Знам, че си видяла прекалено много от него. Искам да кажа, че можеш да разчиташ на мен да ти пазя гърба.

Сара се изпълни с надежда, която бързо беше смазана от надигналата се вълна цинизъм.

— Докажи го — каза тя.

Дезире се опули насреща й изненадана.

— О… добре… — кимна тя. — Добре. — Усмихна се. — Какво ще кажеш за това? Знам, че Карън Уотсън не е много добър човек.

Този път беше ред на Сара да се изненада.

— Наистина?

— Аха. Играе добре ролята си, но и аз не съм балама. Забелязах начина, по който те гледаше. На нея хич не й пука за теб, нали?

Сара се намръщи.

— На нея не й пука за никого освен за самата нея. Знаеш ли как я наричам?

— Как?

— Вещицата Уотсън.

Дезире изкриви уста, след което се засмя.

— Вещицата Уотсън. Това ми харесва.

Сара й се усмихна. Нямаше как да не го направи.

— Доказах ли, че можеш да разчиташ на мен? — попита Дезире.

— Да.

Може би, каза си наум.

— Супер. След като уточнихме това, искам да те запозная с някого. Държах го в задния двор, докато госпожица… извинявай, докато вещицата Уотсън беше тук, но сега настъпи време да се срещнете. Мисля, че ще го харесаш.

Сара недоумяваше какво се случва. Дали пък Дезире все пак не беше луда? Тази жена казваше съвсем открито, че държи някого затворен в задния двор.

— Хм… добре.

— Името му е Пъмпкин[16]. Не се страхувай от него — много е дружелюбен.

Дезире отиде до плъзгащата се стъклена врата, която водеше до задния двор, и я отвори. Изсвири.

— Ела тук, Пъмпкин. Вече можеш да влезеш.

Последва звучно „Бау“.

Куче!

Радост прониза душата на Сара като стрела.

Пъмпкин се появи на прага на вратата и веднага й стана ясно защо името му е такова. Главата на кучето беше огромна. Ненормално огромна — като на тиква.

Пъмпкин беше питбул в цвят на кафе и изглеждаше едновременно нелепо и застрашително с увисналата му челюст, изплезения му език и свръхголемия му череп. Той стигна на бегом до Дезире, погледна нагоре към нея и проговори:

— Бау!

Жената се усмихна и се наведе да го погали.

— Здрасти, Пъмпкин. Имаме гост. Момиче. Тя ще живее с нас. Името й е Сара.

Кучето килна глава на една страна, защото беше разбрало, че стопанката му говори на него, но не разбираше нищо от това, което му казваше.

Сара стана от дивана. Пъмпкин се обърна към нея.

— Бау!

След което я приближи. Принципно детето би се ужасило от това, но кучето размахваше весело опашка, което беше универсалният знак за кучешко щастие. То блъсна масивната си глава в нея и започна да ближе предложената му ръка, като усърдно я покриваше с лиги.

Сара се усмихна широко.

— Отврат! — Тя погали питбула, който седна и се ухили. — Изглеждаш доста шантаво, Пъмпкин.

— Спасих го в един бар преди осем години — обясни Дезире и се усмихна. — Бях млада и не толкова умна. Група мотоциклетисти се бяха събрали до една билярдна маса и се смееха гръмогласно. Отидох да видя какво става и веднага забелязах Пъмпкин. Беше едва кутре, но те го бяха сложили на масата и се опитваха да го уцелят с топките. Той беше изплашен и скимтеше.

— Много лоша постъпка!

— Да, и аз така си помислих. Разкрещях се на мъжете и като нищо щях да си отнеса боя — което беше доста вероятно, — ако приятелката ми не ме беше хванала за ръката и не ме беше извлякла настрани. Бях прекалено разстроена, затова продължих да пия и… не помня как се случи, но когато се събудих, Пъмпкин лежеше до мен в леглото.

Сара продължаваше да гали кучето и да слуша с интерес историята на тази странна жена. Нещо се размърда в гърдите й. Засрами се, когато разбра, че това са сълзи.

— Какво има, Сара?

Дезире остана на мястото си. Тя не се опита да се приближи до нея или да я прегърне.

Сара избърса лице с мъничката си ръчичка.

— Просто… ние също имахме кучета и мама щеше да хареса историята за Пъмпкин… — седна отново на дивана, чувстваше се ужасно. — Съжалявам. Не съм ревла.

Пъмпкин сложи глава в скута й и погледна нагоре към нея, сякаш искаше да й каже: Съжалявам, че се чувстваш зле, но може ли да продължиш да ме милваш?

— Няма нищо лошо да плачеш, когато се чувстваш тъжна, Сара.

Детето погледна Дезире.

— Ами ако винаги съм тъжна? Постоянно ли ще плача?

Сара помисли, че е казала нещо нередно, защото на лицето на жената се изписа голяма болка. След миг осъзна защо:

Тя се чувства така заради мен.

Без значение колко внимаваше и колко много се опитваше, осемгодишното дете не успя да се удържи. Вътрешните й стени се пропукаха, пукнатините бързо се превърнаха в цепнатини и макар язовирът още да не беше изтекъл, сълзите й не искаха да спират. Тя сложи ръце на лицето си и заплака.

Дезире седна до нея на дивана, но внимаваше да не направи нещо друго. Сара й беше благодарна за това. Все още не беше готова да се предаде в обятията на възрастен. Въпреки това й беше приятно да стои до тази жена. Пъмпкин й показа собствените си чувства — той престана да я умолява да го милва и започна да я ближе по коляното.

Дезире не проговори, докато Сара не се наплака.

— Така — започна тя, — вече се запознахте с Пъмпкин. Искаш ли да видиш стаята си?

Сара кимна и съумя да се усмихне.

— Да, моля. Много съм изморена.

* * *

Знаеш ли какво осъзнах? Осъзнах, че кучето наистина е най-добрият приятел на човека (и на жената).

Докато ги храниш и ги обичаш, кучетата ти отвръщат на обичта. Те няма да откраднат от теб, да те бият или да те предадат. Те са честни. Това, което виждаш на повърхността, е точно онова, което ще получиш.

Не е като при хората.

* * *

— Пристигнахме — казва Алън и ме откъсва от четивото ми. Прегъвам страниците на две и ги прибирам в чантата си с голяма неохота.

Преживяванията на Сара бяха събудили желанието за насилие в нея. Въпреки това тя продължаваше да се надява.

И при него ли е било така? И неговата душа ли е ерозирала бавно? По кое време желанието му се е превърнало в глад? Дали част от него не продължава да се надява?

37

ТЕРИ ГИБС, АДВОКАТЪТ, ЖИВЕЕ В МОРПАРК. Познавам града по случайност. Дъщерята и внукът на Кали живеят там.

Тайната за дъщерята на Кали я преследваше с години. Един убиец я беше научил и се беше опитал да я използва за целите си. Какъв беше резултатът? Двете с Кали пристигнахме със скоростта на светлината пред прага на вратата й с оръжия в ръце. Очаквахме най-лошото.

Мерилин беше добре, убиецът вече е мъртъв, а сега Кали има стабилна връзка с нея вместо самосъжаление. Всичко това задоволява едновременно чувството ми за справедливост и ирония, колкото и грозно да звучи. Смъртта на убиеца заслужава задоволството ми, а не чувство за вина.

Морпарк е преуспяващ град в окръг Вентура, западно от Лос Анджелис. В много отношения си е Калифорния от едно време. Ако човек шофира по магистрала 118, за да стигне до него, ще мине през километри ненаселени хълмове и малки планини. От време на време дори ще види крави.

Едно време Морпарк е бил тучно градче. Сега е разрастващ се, еснафски град, средата на горната средна класа, с едни от най-бързо скачащите цени на имотите в Южна Калифорния.

— След двадесет години ще е една огромна дупка — казва Алън, който гледа града през прозореца. Думите му са ехо на циничните ми мисли.

— Може би няма да стане така — отвръщам аз. — Следващият град, Сими Вали, все още е много красив.

Алън свива рамене. Не вярва нито на една моя дума. Напускаме магистрала 118 и се включваме по Лос Анджелис авеню.

— Тук вдясно — казва той. — В бизнес парка.

Напускаме улицата и се озоваваме сред редица четири-пететажни сгради, които са нови и лъскави, като останалата част от Морпарк.

— Отбий ей там — посочва Алън.

Докато паркирам, мобилният ми иззвънява.

— Смоуки Барет ли е на телефона? — пита жизнерадостен женски глас.

— Да. Кой се обажда?

— Кърби. Кърби Мичъл.

— Съжалявам… познаваме ли се?

— Вероятно Томи не ти е казал името ми. Глупчо. Питала си го за препоръка? За личен бодигард? Това съм аз.

Осъзнавам, че веселият глас принадлежи на „лоялната и смъртоносна“ охранителка, която някога е била наемен убиец.

— О, вярно. Съжалявам. Томи не ми каза името ти.

Кърби се засмива. Това е смях, който отговаря на гласа й — ведър, мелодичен. Гласът на човек, който не се замисля много над световните проблеми, който се радва, че се е събудил тази сутрин, който не се нуждае от кафе, за да се събуди, който вероятно пробягва седем-осем километра рано сутрин и се усмихва през целия път.

Не искам да я харесвам, но това е проблемът на веселите хора, чувстваш се задължен да им дадеш шанс. Също така съм заинтригувана. Идеята за добродушна убийца бърка в перверзната страна на природата ми.

— Е — казва тя, истински ураган от добро настроение, — нищо лошо не е станало. Томи е чудесен, но все пак е мъж, а мъжете забравят доста неща. Той е по-добър от повечето, истинска фурия, така че нека му простим, става ли?

— Разбира се — отвръщам развеселена.

— Та… кога и къде желаеш да се срещнем?

Поглеждам часовника си замислена.

— Можеш ли да дойдеш на рецепцията на ФБР в пет и половина?

— Рецепцията на ФБР, а? Готско. Предполагам, че няма да е лошо да си оставя всички пистолети в колата. — Следва мелодичен смях, който е някак си весел. — Значи ще се видим в пет и половина. Чао!

— Чао — промърморвам аз. Кърби затваря.

— Кой се обади? — пита Алън.

Опулвам се насреща му за момент. Свивам рамене.

— Кандидатката за бодигард на Сара. Мисля, че ще се окаже голяма сладурана.

Готско.

* * *

Тери Гибс ни кани в офиса си с усмивка на лице. Помещението е малко, в предната му част е разположено бюро, а до далечната стена картотеки. Всичко изглежда старо, но здраво.

Преценявам адвоката, който ни кани да седнем на двата подплатени стола срещу бюрото му.

Гибс е интересна смес. Сякаш сам не може да реши какъв иска да бъде. Той е висок мъж. Също така е с гола глава, но има мустак и брада. Раменете му са широки, а движенията му пъргави, като човек, който тренира редовно, но мирише на цигари. Носи очила с дебели стъкла, които подчертават наситени и почти красиви сини очи. Облякъл е костюм без вратовръзка. Костюмът изглежда скъп, шит по поръчка, пълна противоположност на офис обзавеждането.

— От погледа ви мога да разбера какво си мислите, агент Барет — казва Гибс и се усмихва. Гласът му е приятен, спокоен и плавен, нито прекалено дълбок, нито прекалено висок. Перфектният глас за адвокат. — Опитвате се да си обясните костюма за хиляда долара и калпавия офис.

— Може би — признавам си.

Той се усмихва.

— Аз съм оркестър от един човек. Не изкарвам големи пари, но не се оплаквам. Това изисква да се правят компромиси: мога да избирам между лъскав офис или лъскав костюм. Реших, че лъскавият костюм е по-удачен. Клиентите могат да простят калпавия офис, но никога не биха простили на адвокат, облечен в евтин костюм.

— И ние сме нещо подобно — намесва се Алън. — Показваме им значките си, но всички искат да видят оръжията ни.

Гибс кима одобрително.

— Точно. — Той се навежда напред над бюрото си и сключва ръце. Изражението му е много сериозно. — Искам да знаете, агент Барет, че не ви давам информация за тръста на Лангстром, тъй като съм обвързан морално и законно от правилата.

Кимам.

— Разбирам, господин Гибс. Предполагам, че нямате нищо против да извадим заповед?

— Не, стига всичко в нея да е както трябва.

— Какво можете да ни кажете?

Адвокатът се обляга на стола си и поглежда някъде над главите ни замислен.

— Клиентът се свърза с мен преди около десет години, за да създаде тръст на името на Сара Лангстром.

— Мъж или жена? — питам аз.

— Съжалявам. Не мога да ви отговоря.

Намръщвам се.

— Защо?

— Конфиденциалност. Клиентът изиска такава. Поради тази причина всичко е на мое име. Аз съм адвокатът, аз управлявам тръста, а хонорарът ми се изплаща от него.

— Помисляли ли сте, че някой, който изисква подобна конфиденциалност, може да има нечисти намерения? — пита Алън.

Гибс го поглежда настрани.

— Разбира се. Направих някои запитвания. Отговорите, които получих, бяха свързани с осиротяло дете след случай на убийство-самоубийство. Ако родителите на Сара Лангстром бяха убити от неизвестен извършител, щях да откажа да работя за този клиент. Но след като майката беше отговорна, нямах причина да го направя.

— Работим по теорията, че не е било убийство-самоубийство — обяснявам аз и наблюдавам внимателно каква ще е реакцията му. — Възможно е местопрестъплението да е било аранжирано, за да изглежда като такова.

Гибс затваря очи за момент и разтрива челото си. Изглежда обезпокоен.

— Това е ужасно, ако се окаже истина. — Въздиша и отваря очи. — За съжаление, аз продължавам да съм обвързан от отношенията адвокат-клиент.

— Какво друго можете да ни кажете, без да нарушавате правилата? — пита Алън.

— Тръстът е фонд, който има за цел да запази къщата и да осигури средства на Сара Лангстром. Наредено е да получи контрола над него, когато навърши осемнадесет години.

— Колко? — питам аз.

— Не мога да ви кажа точна сума, но определено ще си живее добре години наред.

— Докладвате ли на клиента си?

— В интерес на истината, не. Предполагам, че той осъществява някакъв надзор над мен — един вид ме държи под око, за да се увери, че не бъркам в буркана с меда. Но не съм имал контакт с него, откакто създадохме тръста.

— Това не е ли необичайно? — пита Алън.

Гибс кима.

— Много.

— Забелязах, че външната част на къщата е много добре поддържана. Защо не се прави същото и за вътрешността? Вътре е истинска ферма за прах — казвам аз.

— Това е едно от условията на тръста. Никой не може да влиза в къщата без разрешението на Сара.

— Странно.

Гибс свива рамене.

— И преди съм работил с непознати. — Млъква за момент. Лицето му се изкривява от болка. — Агент Барет, искам да знаете, че никога не бих участвал съзнателно в начинание, което може да навреди на дете. Никога. Изгубих сестра си, когато бях малък. Беше по-малка от мен. Мъничка сестричка, която аз като по-голям трябваше да защитавам. Разбирате ли ме? — Гибс изглежда съсипан. — Децата са свещени.

В очите му проблясва вина. Тя е от този тип, която изпитва човек, когато се чувства отговорен за нещо, за което не е могъл да направи нищо. От тази вина, за която съдбата е виновна, но ти си станал изкупителна жертва.

— Разбирам, господин Гибс.

* * *

Разговаряме с адвоката около час, като се опитваме да изкопчим повече информация от него, но не постигаме никакъв успех. Връщаме се в колата, където се опитвам да измисля какъв да бъде следващият ми ход.

— Останах с впечатлението, че искаше да ни каже повече — казва Алън.

— Аз също. Съгласна съм с първоначалното ти впечатление. Човекът не се опитва да се прави на задник. Просто ръцете му са вързани.

— Време е за заповед.

— Да. Хайде да се връщаме в офиса и да поработим върху нея.

Телефонът ми иззвънява.

— Искаш ли да те светна какво се случва на другите фронтове? — пита Кали.

— Стреляй.

— Оказа се, че всички файлове по случая на Варгас — нашите и тези на полицията на Лос Анджелис — липсват.

Сърцето ми се свива.

— О, я стига. Шегуваш ли се?

— Ще ми се да беше шега. Възможно е да са се изгубили с времето, но моята теория е, че са били откраднати.

— Няма значение къде е истината, факт е, че не разполагаме с нищо. — Потривам челото си. — Добре. Знам, че работиш над къщата на семейство Лангстром… но искам да ми направиш една услуга. Обади се на заместник-директора и го помоли да ти даде списък с агентите и полицаите, които са работили по случая.

— Считай го за свършено.

Затварям.

— Лоши новини ли? — пита Алън.

— И така може да се каже. — Предавам му наученото от разговора с Кали.

— Какво мислиш ти? Изгубени или откраднати?

— Залагам на откраднати. Нашият човек е планирал години наред и е манипулирал нещата така, че всичко да се случва, както той е искал да се случи. Струва ми се, че съвпаденията станаха прекалено много.

— Вероятно си права. Сега накъде?

Не успявам да отговоря, защото телефонът ми иззвънява отново.

— Барет — вдигам аз.

— Здрасти, Смоуки. Бари е. Все още ли си в Морпарк?

— Тъкмо си тръгвахме.

— Това е добре. Поразрових се около детективите, които са работили по случая на Лангстром. Чуй това: единият е мъртъв. Лапнал е дулото преди пет години. Ако трябва да бъда честен, не бих казал, че можем да си правим изводи, тъй като човекът е бил на ръба от години, но интересното е, че партньорът му се е пенсионирал две години по-късно. Просто е напуснал, а са му оставали четири години, докато направи тридесет служба.

— Интересно.

— Да. Става и още по-интересно. Успях да се свържа с този тип. Казва се Никълсън. Дейв Никълсън. Разказах му какво се случва и — затаи дъх — иска да се види с вас. Веднага.

Това определено е новина.

— Къде живее? — питам аз.

— Затова те попитах дали още сте в Морпарк. Наблизо е. Оттеглил се е в Сими Вали, на една ръка разстояние.

38

ДЕЙВИД НИКЪЛСЪН, ЗАПОЗНА МЕ БАРИ, БИЛ ДОБРО ЧЕНГЕ. Идвал от семейство на полицаи, като се започне с дядо му от източния бряг на Ню Йорк и се стигне до баща му, който се преместил на запад. Той бил убит по време на изпълнение на служебния си дълг, когато Дейвид бил на дванадесет.

Никълсън станал детектив за отрицателно време, очевидно заслужено. Бил известен с острия си ум и набитото си око. Имал добро предчувствие и бил невероятен по време на разпити. Имам чувството, че е отдавна изгубеният бял брат на Алън.

Нищо от наученото не се връзва с немарливата работа върху случая на Лангстром. Това и фактът, че иска да се види с нас веднага, ме изпълва с надежда.

— Това е мястото — казва Алън и спира до тротоара.

Къщата се намира в покрайнините на Сими Вали, от страната на Ел Ей, където са разположени повечето от по-старите къщи. Нито една от тях няма повече от един етаж. Всичките приличат на ранчо, построено без въображение по модел от шестдесетте. Дворът е добре поддържан, с обикновена бетонна пътека, която води до предната врата. Една завеса на прозореца вдясно се отмества и зад него се появява лице.

— Той знае, че сме тук — констатира Алън.

Излизаме от колата и тръгваме към къщата. Преди да стигнем, предната врата се отваря, един мъж излиза и застава на верандата. Той е бос, облечен само в дънки и тениска. Отбелязвам, че е едър и висок, може би над метър и деветдесет. Раменете му са широки, а гърдите големи. Косата му е тъмна и гъста, челюстта му е квадратна, а лицето красиво и го прави да изглежда по-млад от неговите петдесет и пет години. В очите му обаче я няма жизнеността. Те са мрачни и празни, претъпкани са с ехо и празни пространства.

— Господин Никълсън? — провиквам се аз.

— Това съм аз. Може ли да видя документите ви?

Двамата с Алън му показваме значките си. Мъжът първо разглежда тях, а после и нас. Погледът му се задържа върху белезите ми, но не задълго.

— Влизайте — кани ни той.

* * *

Вътрешността на къщата е истинско завръщане в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години. Стените са в дървена ламперия, а камината е от камък. Единственият реверанс към настоящето е тъмният паркет на пода.

Отиваме в дневната. Никълсън посочва един плюшен син диван и ние се разполагаме на него.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — пита той.

— Не, сър.

Никълсън се извръща от нас и поглежда през плъзгащите се стъклени врати, които водят към задния двор. Той е малък, на дължина е по-голям, отколкото на ширина, и има повече пръст, отколкото трева. Ограден е от дървена ограда. Не виждам никакви дървета.

Минава известно време. Никълсън продължава да се взира през вратите, вцепенен като статуя.

— Сър?

Той се стряска.

— Съжалявам. — Идва до нас и се разполага в един фотьойл, който е разположен близо до дивана. Фотьойлът е грозно зелен, но изглежда удобен. Старите мебели винаги създават уют. Срещу него има двадесетинчов телевизор, а до него сгъваема масичка.

Представям си как Дейв Никълсън седи на него през нощта, гледа телевизия и хапва стоплената си на микровълнова вечеря на тази масичка. Това не е нещо ненормално, но предвид обстановката тук ми изглежда тъжна картинка. Усеща се пропитата навсякъде депресия. Сякаш тя е завладяла мебелите и всичко наоколо и дори най-силното течение няма да може да я прогони.

— Слушайте — започва Никълсън, преди да съм имала възможността да му задам въпрос. — Първо ще ви кажа нещо, което трябва да ви кажа, и нещо, което не трябва. След това ще направя това, което трябва да направя.

— Сър…

Той маха с ръка, за да ме накара да млъкна.

— Ето какво трябва да ви кажа: „Не символът, а човекът зад него е важен“. Разбрахте ли? — Гласът му е монотонен и отговаря на празнотата в очите му.

— Да, но…

— Ето и другото нещо. Изхвърлих някои улики, свързани с разследването на семейство Лангстром, и го насочвах в определена посока. Той ми каза, че доказателствата ще бъдат в подкрепа на убийство-самоубийство, докато не се заровя по-надълбоко. Трябваше просто да приема онова, което се виждаше на повърхността. Така и направих. — Никълсън въздиша. Изглежда засрамен. — Той искаше момичето на Лангстром — Сара — да остане сама. Каза, че има планове за нея. Не биваше да го правя, знам, но трябва да разберете — сторих го, защото държи дъщеря ми.

Застивам шокирана.

— Дъщеря ви?

Никълсън се вторачва в нещо над главата ми. Имам чувството, че говори на себе си.

— Казва се Джесика. Отне ми я преди десет години. Направи ме безпомощен и ми каза какво трябва да направя, да, така направи. Каза ми, че след години някой ще дойде да задава въпроси и че трябва да му предам съобщението, което току-що ви цитирах. Обеща да я пусне, ако направя всичко това и още нещо. Очите му са умолителни. — Правилно ли го запомнихте? Бях добро ченге, но ставаше въпрос за дъщеря ми.

— Да не би да казвате, че я е взел за заложница?

Никълсън насочва дебелия си пръст към мен.

— Искам да се уверите, че е добре. Искам да се уверите, че той ще спази своята част от сделката. Мисля, че ще го направи. — Облизва устни и кима с глава прекалено бързо. — Мисля, че що го направи.

— Дейвид. Трябва да се успокоите.

— Не. Вече казах достатъчно. Трябва да приключвам. Само още нещо.

Той се пресята зад гърба си и изважда оттам огромен револвер. Скачам на крака, последвана от Алън. Посягам за личното си оръжие, но не мен иска да убие Никълсън. Дулото намира собствената му уста — навряно е там брутално. Протягам се към него.

— Не! — провиквам се.

Той затваря очи и дърпа спусъка. Главата му експлодира и ме опръсква цялата с кръв.

Стоя вцепенена и не мога да повярвам какво се е случило току-що. Никълсън се катурва напред и пада от фотьойла.

— Исусе! — изкрещява Алън и хуква към него.

Стоя на място и наблюдавам картината. Навън облаците се разтварят и отново завалява.

39

ДВАМАТА С АЛЪН СМЕ В КЪЩАТА НА НИКЪЛСЪН. Местните ченгета са тук и искат да поемат контрола, но съм бясна и нямам време да се занимавам с тях.

Един човек — полицай — е мъртъв и знам, че смъртта му е нещо повече от самоубийство. Искам да разбера защо.

Измивам си ръцете и си слагам ръкавици. Все още усещам местата, на които бях изпръскана с кръв по лицето.

Минавам през дневната и коридора, за да отида в спалнята на Никълсън. Алън ме следва.

— Какво търсим, Смоуки? — пита ме внимателно той.

— Проклето обяснение — думите ми са като камшик, а гласът ми е твърд, бесен и се пропуква по краищата.

Случилото се е толкова неочаквано, че ми действа като силен шамар през лицето. Стомахът ме стяга от прилива на адреналин. Не мога да се съсредоточа върху смъртта, все още не. Вътрешно беснея. Той направи това. Вината е негова.

Странника. Писна ми от игричките и пъзелите му. Писна ми от него.

Искам да го убия, мамка му.

Спалнята на Никълсън прилича на останалата част от къщата — спартанска е. Всичко е чисто, но домът няма душа. Стените са голи, а завесите са евтини и не съответстват на обстановката. Той е спял тук, ял е тук, имал е покрив над главата си тук. Това е било всичко.

Забелязвам снимка в рамка на чекмеджето до леглото. На нея е Никълсън, усмихва се, а очите му са живи. Прегърнал е младо момиче, което изглежда на шестнадесет години. Наследила е гъстата тъмна коса на баща си. Очите обаче не са неговите. Вероятно са на майката.

Алън проследява погледа ми.

— Прилича ми точно на снимка на баща и дъщеря — казва той.

Кимам мълчаливо.

Алън отваря килера и започва да тършува из него. Застива за миг, не помръдва, мълчи.

— Уха — казва най-накрая. — Ела да видиш това.

Той излиза оттам. В ръцете си държи кутия за обувки с махнат капак. Вътре има още снимки. Много снимки. Алън изважда една и ми я подава.

Момичето е бледо и голо. На тази снимка изглежда е в началото на двадесетте си години. Снимана е фронтално. Ръцете й са завързани зад гърба, краката й са леко изкривени, а погледът й е на човек, който се е предал. Има големи гърди и неизбръснати слабини. Изглежда крехка и емоционално срината.

Сравнявам тази снимка с онази в рамката.

— Определено е същото момиче — казвам аз.

— Тази кутия е пълна с тях — констатира Алън, докато рови. — Явно са подредени в хронологичен ред. Винаги е гола. На различна възраст. — Продължава да рови. — Исусе. Предвид промяната в лицето и тялото й, вероятно са минали много години.

— Според мен над десет. — Имам чувството, че някой ми е изпуснал въздуха. Гневът ми си е заминал и е оставил празнота у мен.

Алън ме поглежда и се опитва да осмисли чутото. Той потропва с крак и поклаща с ръка кутията.

— Добре. Добре. Има логика. Взел е дъщерята на Никълсън за заложница. Но Никълсън не е просто баща, той е и полицай. Извършителят се нуждае от нещо, с което да го държи на каишка, така че му осигурява редовно доказателство, че дъщеря му е жива. — Започва да тропа с крак по-силно. — Проклятие. Защо Никълсън не е отишъл във ФБР? Защо е оставил дъщеря си в ръцете на този тип толкова дълго, без да предприеме нищо?

— Защото му е вярвал, Алън. Вярвал е, че Странника ще направи каквото е обещал. Ако Никълсън се е отклонял от плана, той е щял да убие дъщеря му. Ако Никълсън се е придържал към плана, той е щял да я остави жива. Освен това редовно му е изпращал доказателства, че спазва думата си.

— Това го разбрах, но все пак… би ли си траяла като Никълсън? И то толкова дълго време?

Отговорът е мигновен. Не ми се налага да му мисля много. Представям си какво бих направила, ако Алекса беше жива.

— Вероятно да. Ако е достатъчно убедителен. Да. — Поглеждам го. — Ти какво би направил, ако ставаше въпрос за Елейна?

Алън спира да потропва с крак.

— Права си.

Поглеждам отново снимката.

— Защо? Защо Никълсън?

— Мислех, че сме наясно по този въпрос. Нуждаел се е от него, за да насочва разследването на Лангстром.

Поклащам глава.

— Глупости. Имам предвид, да, използвал го е за тази цел… но защо е поел такъв риск? Защо си е направил труда? Можел е да прикрие следите си много по-добре… по дяволите, дори така ги е прикрил доста добре. Като е намесил Никълсън, е увеличил шанса си да бъде разкрит. Защо Странника е поел този риск? — Прокарвам ръка през косата си. — Трябва да разровим миналото на Никълсън. — Започвам да крача в стаята. — В този случай всичко е свързано с миналото, просто все още не сме намерили връзките. На кого възложих да намери информация за дядото на Сара?

— Май на мен. Все още не съм стигнал до него. Досега се занимавах с къщата на Лангстром, тръста — Алън размахва ръка, за да посочи къде се намираме в момента и защо, — Никълсън. Нещата се развиват много бързо.

— Знам и разбирам, но това наистина е много важно.

— Наясно съм.

Поглеждам тъжното момиче на снимката. То е олицетворение на този случай, на нещо, което се случва от цяла вечност, нещо ужасно, нещо, което може да бъде проследено в миналото. Никълсън, дядото на Сара и случай от седемдесетте години.

Какво е общото между тях?

* * *

Разговарям с Кристофър Шривпорт, шефа на СКЗ — Специалното кризисно звено. Те се занимават с кризисни ситуации, отвличания и подобни.

— Тя е заложница? — учудва се той.

— Да. Освен ако вече не е мъртва.

Мълчание. Шривпорт не ругае, но усещам, че му се иска.

— Ще изпратя агент на име Мейсън Диксън.

— Това някаква шега ли е, Крис?

— Единствената шега са си направили родителите му, когато са го кръстили. Тренирал е със СКЗ в Куантико и е нашият човек за отвличанията в района. Ще направи всичко по силите си. Но не бих очаквал чудеса. Нещо ми подсказва, че няма да постигне много, докато не разрешите случая.

— Може би нашият човек просто ще си удържи на думата и ще я пусне.

— Не е лошо всеки да си има мечта, Смоуки. Тази може да е твоята.

40

КЪСЕН СЛЕДОБЕД Е. Дъждът отново е спрял, но сивите облаци отказват да се разкарат. Слънцето води неуспешна битка с тях. Всичко изглежда безлично, мокро и изоставено. Подобен тип време подчертава бетонната природа на Лос Анджелис. Тя отговаря напълно на настроението ми.

Агент Мейсън Диксън се появи приблизително петдесет минути след разговора ми с Шривпорт. Той е червенокос, с бебешко лице и почти двуметрово тяло. Не изглежда надежден, но ми се струва достатъчно компетентен. Запознахме го със ситуацията, дадохме му кутията със снимките и го оставихме, тъй като нямаше какво повече да направим.

Алън получава обаждане, когато влизаме в паркинга на ФБР. Той промърморва на няколко пъти.

— Благодаря — казва и затваря. — Сара Лангстром ще бъде изписана утре — съобщава ми той.

Започвам да барабаня с пръсти по чантата си замислена и неспокойна.

— Вчера говорихме с Елейна — казвам аз. — Мисля, че иска да вземе Сара да живее при вас.

Устните на Алън се изкривяват в тъжна усмивка. Свива едва рамене.

— Да. Спомена ми за това. Аз избухнах, казах, че няма начин. Наистина тропнах с крак.

— И?

— Ще я вземем. — Алън поглежда през предното стъкло към сивите облаци, които отказват да се разкарат. — Не мога да й отказвам, Смоуки. Никога не съм бил добър в това. Особено след рака.

— Може ли да те попитам нещо, Алън?

— Разбира се.

— Въобще взе ли някакво решение? Дали ще напуснеш работа, имам предвид.

Той не отговаря веднага. Продължава да се взира през предното стъкло и подбира внимателно думите си като фермер, който къса житните класове с ръка.

— Някога гледала ли си онези документални филми в духа на „Студени досиета“?

— Да, разбира се.

— Аз също. Знаеш ли кое ми е много странно в тях? Много от ченгетата, които интервюират относно старите случаи, са млади и пенсионирани. Искам да кажа, че почти няма стари хора, които още да са на активна служба.

— Не се бях замисляла за това досега. — Наистина не бях. Но сега, като се замисля, осъзнавам, че е прав.

Алън се обръща към мен.

— Знаеш ли защо? Защото да разследваш убийства е опасно, Смоуки. Не говоря за физическите опасности. Говоря за душевните. — Размахва ръка. — Наречи ги психически, ако не вярваш, че душата съществува. Както и да е. Искам да кажа, че ако гледаш прекалено дълго в тази посока, рискуваш никога да не се възстановиш от онова, което си видял. — Той удря леко дланта си с юмрук. — Никога. Виждал съм доста гадости, Смоуки… — поклаща глава. — Веднъж видях наполовина изядено бебе. Майка му се дрогирала и огладняла. Заради този случай станах алкохолик.

Стряскам се от последните му думи.

— Нямах представа.

Алън свива рамене.

— Случи се, преди да започна работа в Бюрото. Знаеш ли какво ме накара да спра пиенето? — Извръща поглед. — Елейна. Една вечер се напих здраво и се прибрах в три сутринта. Тя ми каза, че трябва да спра. Аз… — намръщва се и въздиша. — Сграбчих я за ръката и й казах да си гледа работата, след което припаднах на дивана. На следващата сутрин се събудих от миризмата на бекон. Елейна правеше закуска, грижеше се за мен както винаги, сякаш нищо не се беше случило. Но нещо се беше случило. Беше облякла любимата си риза без ръкави. Видях, че има синини по ръцете. Там, където я бях стиснал. — Алън млъква за миг, за да презареди с думи. Изчаквам го хипнотизирана. — Майката, която изяде бебето си, също се съвзе. Когато осъзна какво е направила… се разпищя. Говоря ти за звук, на който човешко същество не е способно, Смоуки. Като маймуна, която е хвърлена в огъня. Разпищя се и не можеше да се спре. Е, така се почувствах и аз, когато видях синините върху нежната ръка на жена си. Идеше ми да се разпищя. Разбираш ли ме?

— Да.

Алън ме поглежда.

— Спрях пиенето и се промених. Заради Елейна. Имал съм и други тежки моменти, но винаги съм се справял с тях. Заради Елейна, винаги заради нея. Тя е… тя е най-ценното за мен. — Изкашля се веднъж, преднамерено. — Когато се разболя миналата година и онзи психопат я набеляза, се изплаших, Смоуки. Страхувах се, че ще стигна до страшното място, а нея няма да я има, за да ме върне. Ако това се случеше, щях да се изгубя завинаги. Работата ни е въпрос на баланс. Знам колко надалеч можем да стигнем и колко много неща можем да видим, но винаги се връщам обратно при нея. Един ден ще осъзная, че ми е дошло в повече и се надявам този ден да е точният момент. — Усмихва ми се. Усмивката му е истинска, но е прекалено сложна, за да я определя като „щастлива“. — Отговорът на въпроса ти е, че засега съм тук, но един ден няма да бъда и не знам кога ще дойде този ден.

* * *

Минаваме покрай охраната и се насочваме към рецепцията. Пред нас застава тридесет и няколко годишна, атлетична и бликаща от енергия блондинка с огромна усмивка. Тя протяга ръка към мен, за да се ръкуваме. Почти се пропуква от увереност и енергия.

— Агент Барет? Кърби Мичъл.

Изведнъж осъзнавам, че часът е напреднал и сега минава 17:30. Бях забравила за срещата ни.

Ах, да, убийцата — иска ми се да кажа. — Радвам се да се запознаем… дали не трябва да завърша с въпросителен знак? Времето ще покаже.

Вместо това се усмихвам, ръкувам се с нея и я оглеждам от глава до пети.

Кърби на живо е пълно съответствие на Кърби по телефона. Тя е привлекателна и слаба, около метър и седемдесет, с руса коса, която може да е или да не е естественият й цвят, с блестящи сини очи и постоянна усмивка, подкрепена от искрящо бели зъби. Прилича на жена, която е прекарала началото на двадесетте си години като плажна красавица, заобиколена от сърфисти, прекарваща вечерите си, пиейки бира край запалени огньове и спяща с русокоси младежи, които миришат на морска вода, слънцезащитен крем и може би малко марихуана. Тя е от този тип момичета, които винаги са готови да излязат в петък вечер с къса черна рокля и да танцуват, докато мястото затвори. Имала съм приятелки като нея, истински урагани в бутилка.

Само дето тази жена е бодигард, а според Томи и бивша убийца. Несъвместимостта на тези неща ме интригува и обезпокоява.

— Радвам се да се запознаем — съумявам да изрека.

Представям я на Алън.

Тя му се ухилва и го удря игриво по ръката.

— Голямо момче! Това помага ли ти, или ти пречи? Имам предвид, докато си вършиш работата?

— Предимно помага — отвръща той объркан и разтрива изненадан мястото, където го е ударила. — Хей, това заболя.

— Не бъди бебе — скастря го Кърби и ми намига.

— Тръгнали сме към офиса — казвам аз.

— Водете ме, ФБР агенти.

* * *

Офисът ни е празен. Всички са се заели със задачите, които им възложих. Кали работи над къщата на Лангстром. Джеймс вероятно се е захванал с компютъра на Майкъл Кингсли. Денят е истински спринт, който още не е завършил.

Кърби продължава да бърбори. Хвърлям й поглед, когато влизаме в офиса. Забелязвам, че докато говори, очите й обхождат всичко наоколо. Разглежда обстановката. Спира се най-дълго върху бялата дъска, след което продължава своя поход, без да пропуска нищо.

Виждала съм очи като нейните и преди — те са принадлежали на леопарди и лъвове или на човешките им версии. Те проблясват като свещи — изглеждат обикновени, но забелязват всичко.

Всички влизаме в моя офис и сядаме.

— Тъй като сме се събрали само приятели — подхваща закачливо Кърби, — нека разясня как работя аз. Много съм добра, трябва да го знаете. Никога не съм губила клиент и нямам намерение такова нещо да се случи — да чукна на дърво! — Тя почуква по бюрото ми и се ухилва. — Добра съм в наблюдението, ръкопашния бой и мога да използвам почти всякакво оръжие. — Започва да брои на пръстите си. — Ножове, пистолети, повечето автоматични оръжия. Справям се добре със снайпер, стига разстоянието да не е по-голямо от триста и петдесет метра. Обичайното. — Дарява ни с поредната блестяща усмивка. — „Ебаваш ли се с най-добрите, умираш като слабак.“ Глупаво е, знам, но обичам да го повтарям, а вие?

— Ъ-ъ, разбира се — отвръщам аз.

— Имам едно правило. — Тя размахва пръст пред мен добродушно. — Не ми спестявайте нищо. Трябва да знам всичко, за да си свърша работата. Ако се опитате да ми спестите нещо и разбера за това, напускам. Не се опитвам да се правя на отворена, просто така работя.

— Разбирам — отвръщам аз.

Отворена?

— Добре. — Кърби продължава да приказва, имам чувството, че няма спиране. Тя е като товарен влак. Можете да се качите на него или да се оставите да ви премаже. — Вижте, наясно съм, че вероятно ме гледате и си мислите: „Коя е тая въздухарка?“. Томи е честен човек, а също така и голям сладур… — тя ми намига конспиративно —…така че съм сигурна, че ви е споменал, че може би, вероятно съм убила няколко човека в миналото за военната индустрия. Виждате това или онова — тя посочва тялото си с едно движение и си мислите, може би тази е въздух под налягане, нали?

— Може би мъничко — признавам си аз.

Кърби се усмихва.

— Е, точно такава съм. Аз съм калифорнийско момиче — винаги съм била такова и винаги ще бъда. Харесвам си косата руса, банският костюм да е от две части и миризмата на океана. — Поклаща се на стола си. И обожавам да танцувам! — Дарява ни с поредната мултикиловатова усмивка. — Психологическата ми оценка гласи, че притежавам свръхразвита способност, която ми позволява да отнасям определена група човешки същества в категорията „други“. Средностатистическият човек не е устроен да убива, разбирате ли? Това не е част от него. Но ни се налага да го правим през цялото време. На войниците им се налага. На снайперистите от SWAT. — Тя кима към мен. — На вас ви се налага. Така че какво да правим, какво да правим, проблеми, проблеми. Отговорът е: решаваме, че тези хора трябва да бъдат отнесени в категория „други“. Те не са като нас, може би дори не са хора. След като това се направи — а то е нещо, което психологическите и военните общества правят от доста дълго време, — стават много по-лесни за убиване. — Следва поредната закачлива усмивка, но този път не се разпространява до очите й. Мисля, че прави всичко това с цел да ми покаже убиеца, който крие в себе си. — Не съм психарка. Не ми доставя удоволствие да убивам хора, не си падам и по неща от рода на „черва, с които да смажем веригите на танковете ни“[17]. — Засмива се, сякаш думите й са най-глупавото нещо на света, хо-хо-хо. — Много ми е лесно да различа врага и когато това стане, веднага го изключвам от приятелския си клуб, нали разбирате?

— Да — отвръщам аз. — Разбираме.

— Готско. — Влакът Кърби продължава да гази. Тя говори на приливи и единственият начин да кажем нещо е, като я прекъснем. — Така, след като се запознахте с резюмето ми, имам степен по абнормна психология и говоря чист испански. Работих пет години в ЦРУ и шест в АНС. Прекарах доста време в Централна и Южна Америка, за да върша… ммм… странни задачи. — Поредното конспиративно намигане, което малко ме плаши. — В крайна сметка обаче ми доскуча и напуснах… Господи, не ми беше лесно да го сторя. Мога да ви разкажа някои истории. Тези разузнавателни агенции наистина се приемат много на сериозно. Не искаха да ме пускат. — Тя се усмихва, но отново усмивката не се разпространява до очите й. — Успях да ги убедя.

Алън повдига вежда, но не казва нищо.

— Та… докъде бях стигнала? А, да. Напуснах и прекарах няколко месеца в съживяване на един стар бизнес. Няколко наистина дразнещи типове от Централна Америка ме ядосваха. Смятаха, че все още работя за АНС. — Кърби завърта артистично очи. — Някои мъже никога не научават истинското значение на думата „не“. Това беше почти достатъчно, за да отпиша латиносите завинаги… но не го сторих! — Засмива се. Осъзнавам, че не мога да се сдържа, и също се засмивам на думите на тази опасна жена. — Прекарах около шест месеца на плажа, но се отегчих още повече и реших, че може би ще е забавно, ако заработя в частния сектор. Парите са много по-добри, няма да ви лъжа. Все още имам възможност да стрелям по хора и мога да отида на плажа между задачите си. — Тя разперва ръце в жест „та-даа“. — Това е моята интересна история. — Кърби се навежда напред. — Сега ме запознайте с клиентката и с кукувицата, която е по петите й.

Поглеждам Алън, който свива рамене, и аз й разказвам за Сара Лангстром и Странника. Кърби ме гледа съсредоточено с леопардовите си очи, слуша ме с интерес и кима, за да ми даде да разбера, че чува това, което й казвам.

Свършвам и тя се обляга назад, мисли и почуква с пръсти стола си. Усмихва се.

— Добре, мисля, че схванах картинката. — Обръща се към Алън. — Как ще се чувстваш, ако дойда да живея в дома ти, грамадо? — Отново го удря закачливо по ръката. — А може би по-важният въпрос е как ще се чувства жена ти?

Алън не отговаря веднага. Той се вторачва в Кърби замислен. Тя понася погледа му стоически.

— Готова ли си да защитаваш съпругата ми и момичето?

— Готова съм да дам живота си. Макар че силно се надявам да не се стига дотам, какво ще кажеш?

— Добра ли си?

— Не съм най-добрата на света, но се доближавам до нея. — Доброто настроение на Кърби е неизчерпаемо, тя е един оптимистично настроен убиец. Алън кима. — В такъв случай ще се радвам, че си наоколо. Както и Елейна.

— Готско. — Тя се обръща към мен, сякаш в последния момент се е сетила за нещо. — О, чакай, трябва да те питам нещо. Ако кукувицата се отбие… жива или мъртва я искаш?

Усмивката й дори не потрепва. Стоя срещу тази изключително опасна жена и обмислям отговора си. Ако я помоля, Кърби Мичъл ще изпрати Странника в категорията „други“. Ако той си покаже дори носа, ще го убие с усмивка на лице и ще се насочи към плажа за бира край огъня. Колебая се, защото съм наясно, че тя не ми задава теоретичен въпрос.

Искаш ли да го убия? Няма проблеми. Ще го направя и след това ще отидем да пийнем по няколко маргарити. Готско.

— Предпочитам го жив — отвръщам аз. — Но безопасността на Елейна и Сара е приоритет.

Отговорът ми е калпав и уклончив. Но Кърби веднага ме разбира какво имам предвид.

— Чатнах. След като уточнихме това, отивам право в болницата. Ще стоя там до утре, след което ще я преместим у вас, грамадо. — Тя става. — Някой от вас ще ме изпрати ли? Хей, можете ли да повярвате, че вали толкова много?

— Аз ще дойда — предлага Алън.

Кърби излита от офиса ми и ме оставя с чувството, че съм била задмината, но някак си това е за хубаво.

* * *

Поглеждам си часовника. Минава шест часът. Елън, нашата юристка, може още да е на работното си място. Вдигам телефона и я набирам.

— Елън Гарднър — отговаря тя. Звучи спокойна. Винаги е такава. Това ми се струва малко нечовешко.

— Здрасти, Елън. Смоуки е. Трябва ми заповед.

— Задръж си мисълта — прекъсва ме тя. — Чакай да си запиша.

Представям си я как стои зад адвокатското си бюро от черешово дърво. Тя е кльощава жена, чиито форми изглеждат някак си делови. Тя е в средата на петдесетте си години, с кестенява коса, която подстригва късо (и боядисва, предполагам, защото никога не съм виждала сив косъм в нея), и високо, почти момчешко тяло. Елън винаги е изпъната, изтупана и готова за работа — истински адвокат. Чувала съм я да се смее само веднъж. Смехът й беше весел и свободен и ми напомни да не се придържам към стереотипите.

— Слушам те — казва тя.

Разказвам й всичко — както голямата картина, така и подробностите около тръста на Лангстром.

— Адвокатът каза, че ни трябва заповед, за да ни сподели тази информация — довършвам аз. — Каза ни, че ще ни сътрудничи, стига това да не е в нарушение на отношенията адвокат-клиент.

— Прав е — съгласява се Елън. — А вие имате голям проблем.

— Защо?

— Нямате законово основание за издаването на заповед.

— Шегуваш се с мен, нали?

— Не. В момента имаш само един приключен случай убийство-самоубийство. След това някакъв анонимен филантроп решава да създаде тръст, за да се погрижи за къщата и за Сара. Но във всичко това няма никакво престъпление, нали?

— Не и официално — признавам си.

— Добре. Следващият ми въпрос е: има ли начин да разбереш дали тръстът е незаконен? Съществуването му спомага ли по някакъв начин извършването на престъпление или измама?

— Това може да се окаже доста трудно.

— Тогава имаш проблем.

Прехапвам устна, докато мисля.

— Елън… единствената информация, от която наистина имаме нужда, е името на клиента. Трябва да разберем кой е той. Това помага ли по някакъв начин?

— Гибс се придържа към правилата, защото клиентът му е пожелал пълна конфиденциалност на самоличността му, нали?

— Да.

— Това няма да му е достатъчно. Ако можеш да докажеш, че клиентът има важна информация за настоящото разследване, мога да ти дам това име.

— Разбрах те.

— Но трябва да ми предоставиш нещо истинско. Започни от намирането на доказателство, което доказва, че заключението убийство-самоубийство при семейство Лангстром е доброто старо двойно убийство. Направиш ли го, тръстът се превръща в логична част от разследването и така можем да принудим Гибс да разкрие самоличността на клиента си. — Тонът й се променя, става по-приятелски и не толкова делови: — Ще ти го кажа направо, Смоуки. Гибс може да ти изглежда навит да помогне, но думите, които е използвал, че не може да наруши отношенията адвокат-клиент, са просто оправдание.

Иска ми се да оспоря последното й изречение, но знам, че би било загуба на време. Елън е човек, който решава проблеми. Тя мисли в насока как бихме могли, а не не можем, защото. Ако тя казва нещо, значи го казва, защото е така. Въздишам примирена.

— Разбрах те. Ще ти се обадя отново.

Затварям и набирам Кали.

— „Премазани от работа“ АД — отговаря тя. — Как можем да ви помогнем?

Усмихвам се.

— Как върви?

— Все още няма за какво да се похваля, но я караме бавно. Обработваме предната част на къщата.

Запознавам я с всичко случило се през деня от момента, в който се разделихме. Започвам с Гибс, продължавам с Никълсън и завършвам с Елън. Кали потъва в мълчание, за да осмисли чутото.

— Ама че натоварени 48 часа, дори за теб.

— Говори ми.

— Можеш да си починеш малко. Двамата с Джийн сме тук. Джеймс се прави на идиот някъде. Бони е в Алън и Елейна. Щом не искаш да ме послушаш и да си вземеш куче, сладкишче, то тогава поне се прибери, за да видиш дъщеря си.

Отново се усмихвам. Кали си е Кали — почти винаги може да ме накара да се усмихна.

— Добре обещавам й. — Но ми се обади, ако откриете нещо.

— Може би ще го направя — остроумничи тя. — А сега се разкарай.

Затварям, отпускам се на стола и затварям очи за миг. Кали е права. Последните няколко дни бяха много шантави. Пеещи, покрити в кръв шестнадесетгодишни момичета. Ужасен дневник.

Изведнъж се сещам за нещо. Ръцете ми започват да треперят. Прехапвам устна, за да може болката да възпре сълзите ми.

Днес един човек се самоуби пред мен. Мат. Гледаше ме, говореше ми, а след това лапна дулото на пистолета си и дръпна спусъка. Кръвта му изпръска лицето ми.

Не познавах Дейв Никълсън. Това няма значение. Той не беше от онази категория, за която говори Кърби. Той не беше „друг“. Той беше един от нас, затова не мога да спра да тъжа за него.

Чувам стъпки по килима и избърсвам очи с ръка. Някой почуква на вратата и след малко се появява главата на Алън.

— Изпратих добронамерената убийца до колата й.

— Какво ще кажеш да се прибираме? Поне за малко?

Обмисля предложението ми и въздиша.

— Чудесна идея.

41

КАЗВАМ НА АЛЪН, ЧЕ ЩЕ СЕ ВИДИМ У ТЯХ; първо трябва да се отбия някъде.

Пътувам към болницата под дъжда, но няма проблем, защото вътре в мен също вали. Не силно, а по-скоро само ръми. Това е част от работата. Вътрешното време. Домът и семейството са слънцето, поне в голямата си част. Работата е почти винаги дъжд. Понякога е гръмотевици и светкавици, понякога е ръмеж, но винаги вали.

Преди време осъзнах, че не обичам работата си. Не че не я харесвам, далеч съм от тази мисъл. Но тя не е нещо, което можеш да обичаш. Тя е нещо, което правиш, защото се налага. Защото ти е в кръвта. Добър, лош или безразличен, вършиш я, защото нямаш избор.

Само дето сега имаш такъв, нали? Може би ще намериш повече слънце в Куантико, а?

Дори така да е.

Паркирам на паркинга на болницата и хуквам към входа под дъжда. Часът е почти седем и вече имам нужда от сериозна доза Елейна и Бони, от малко слънце.

Стигам до болничната стая и намирам Кърби там, седнала е на стол пред вратата и чете един от тъпите, клюкарски таблоиди. Вдига поглед, когато чува стъпките ми по пода. Леопардовите й очи проблясват за миг, преди да ги прикрие зад усмивката си.

— Здрасти, шефке — поздравява ме тя.

— Здрасти, Кърби. Как е тя?

— Първо й се представих. Трябва да призная, че се наложи да поговоря. Тя искаше да се увери, че мога да убивам разни неща. Направих всичко възможно, за да я убедя, защото каза, че иначе не ме иска. Успях да го сторя.

— Добре.

„Браво“ или „Чудесно“ не ми се струват подходящи думи.

— Тя е едно много прецакано дете, Смоуки Барет — казва Кърби. Гласът й е нежен, вероятно повлиян от съжаление. За първи път я чувам да звучи така и това ме кара да я погледна в нова светлина.

Явно Кърби усеща това. Усмихва ми се и свива рамене.

— Харесвам я. — Отново се зачита в списанието си. — Влизай. Трябва да разбера какво се е случило с принц Уилям. Бих скочила на кралската му особа на мига.

Ухилвам й се, просто не мога да се въздържа, след което влизам в стаята. Сара лежи в леглото и гледа през прозореца. Не виждам книга наоколо, а телевизорът е изключен. Интересно ми е дали прави това по цял ден, дали само лежи и наблюдава паркинга. Обръща се към мен, когато влизам.

— Здрасти — поздравява ме и се усмихва.

— Здрасти — усмихвам се и аз в отговор.

Усмивката на Сара е красива. Не е чиста, каквато трябва да бъде — преживяла е прекалено много, — но въпреки това ме обнадеждава. Показва ми, че все още е себе си там вътре.

Придърпвам един стол близо до леглото й и сядам.

— Какво мислиш за Кърби? — питам аз.

— Тя е… различна.

Ухилвам се насреща й. Описанието й е сбито, но точно.

— Харесваш ли я?

— Разбира се. Харесва ми това, че не се страхува от нищо и че е избрала да се занимава с такива нещо. Сещаш се — опасни неща. Каза ми да не се чувствам виновна, ако я убият.

Това ми е достатъчно, за да разкарам усмивката си.

— Да. Тя ще те пази, Сара. Ще пази и хората, които живеят в дома, в който ще отидеш утре.

Намръщва се.

— Без повече приемни домове. Трябва да отида в дома за сираци. Там поне не убива хора.

Така е може би.

— Знаеш ли причината за това, Сара?

— Може би. Вероятно защото не ми пука за никой в дома за сираци. А и защото и той знае, че животът там е достатъчно лош. Имам предвид, че… домовете за сираци са отвратителни. Момичетата ги пребиват, тормозят и… — тя махва с ръка. — Схвана за какво става въпрос. Мисля, че му е достатъчно, че съм там заради него.

— Разбирам.

Отпускам се за момент на стола замислена. Опитвам се да намеря правилните думи, което не е сред най-лесните неща на света, защото едва сега осъзнавам как се чувствам за всичко това. Обичам Елейна. А и Бони остава у тях, когато съм на работа. Една не особено малка и егоистична част от мен иска да изкрещи: Да! Съгласна съм! Трябва да отидеш в дома за сираци. Хората около теб умират!

Но усещам надигащия се в мен инат. Същият инат, който не ми позволи да се изнеса от къщата, в която бях изнасилена, а семейството ми убито.

— Не бива да се поддаваш на страха — казвам й. — Също така трябва да приемеш предложената помощ. Този път е различно, Сара. Знаем какво представлява той. Вярваме ти, че съществува. И правим всичко възможно, за да предпазим теб и себе си от него. Мъжът и жената, при които ще отидеш да живееш, знаят с какво си имаме работа и въпреки това решиха, че искат да отидеш при тях. Кърби също ще е там, за да те пази, не го забравяй.

Виждам отчаянието в очите й. Сара се бори с него.

— Не знам.

— Не е необходимо да знаеш, Сара — отвръщам с нежен глас. — Ти си все още дете. Сама дойде при мен и ме помоли за помощта ми. Сега я получаваш.

Тя въздиша — дълго и изморено. Погледът й среща моя и виждам благодарност в очите й.

— Добре. Сигурна ли си, че ще бъдат в безопасност?

Поклащам глава.

— Не, не съм сигурна. Няма как да съм. Смятах, че семейството ми е в безопасност, но въпреки това те умряха. Не е важно да имаш гаранция за нещо. Важно е да направиш всичко възможно и да не допускаш страхът да стане постоянен спътник в живота ти. — Посочвам вратата. — Разполагам с доста смъртоносен бодигард, който е готов да те последва навсякъде. Моят екип е от най-добрите — най-добрите от най-добрите — и всички те преследват Странника. Само това мога да ти предложа.

— Значи наистина ми вярваш? Убедена си, че е истински?

— Да. На сто процента.

Цялото й тяло се разтриса от облекчение и това ме стряска. Прилича ми на недоверие. Осъзнавам, че може да има и такова някъде там.

Сара слага ръка на челото си.

— Уха. — Докосва бузите си с длани, сякаш се опитва да се вземе в ръце. — Уха. Съжалявам. Трудно ми е да повярвам на нещо такова, след всичко, което се случи през годините.

— Разбирам те.

Тя се обръща към мен.

— Влиза ли в къщата ми?

— Да.

— Видя ли… — лицето й направо посърва. — Видя ли какво е направил?

Сара се разплаква. Отивам при нея и я прегръщам.

— Видя ли какво е направил?

— Да, видях — отвръщам и погалвам косата й.

42

ЕЛЕЙНА Е ПРИГОТВИЛА ВЕЧЕРЯ И ДВЕТЕ С БОНИ ОСТАВАМЕ, за да хапнем. Домакинята ни е направила нейната магия, превърнала е трапезарията в място за веселие. Двамата с Алън бяхме изключително сериозни, когато пристигнахме, но по времето за десерт вече се смеех и бях забравила проблемите си.

Алън искаше реванш в шахматната битка с Бони. Бях напълно сигурна, че усилията му бяха напразни. Двете с Елейна ги оставихме и отидохме в кухнята, където бавно изплакнахме чиниите и ги сложихме в съдомиялната.

Елейна наля на двете ни по чаша червено вино и седнахме на плота, като известно време просто мълчахме. Чух Алън да недоволства и бях сигурна, че Бони се усмихва в този момент.

— Да поговорим за обучението на Бони — казва Елейна, ей така от нищото. — Имам предложение.

— Ъ-ъ, добре. Слушам те.

Тя разклаща виното в чашата си.

— Доста време мислех върху това. Бони трябва да се върне на училище, Смоуки.

— Знам. — Звуча и се чувствам малко отбранително.

— Не те критикувам. Наясно съм с обстоятелствата. Бони имаше нужда от време, за да може да свикне, за да тъжи и за да се нормализира малко. Както и ти. Мисля, че това време отдавна мина, и смятам, че сега не друго, а страхът е истинската пречка.

В мен веднага се надига желание да се разгневя и да отричам, отричам, отричам. Но Елейна е права. Минаха шест месеца. Била съм майка и преди, знам какво е необходимо и въпреки това не съм завела Бони на необходимите имунизации, не съм й намерила зъболекар и не съм я пратила на училище. Когато погледна цялата картина, а не гледам само ден за ден, съм ужасена.

Затворила съм себе си и Бони в пашкул. Той е просторен и изпълнен е любов, но има един голям недостатък: архитектурата му е вдъхновена от страха. Хващам се за челото.

— Господи. Как съм позволила това да се случва толкова дълго време?

Елейна поклаща глава.

— Не, не, не. Не се вини, няма нужда. Забелязваме грешките си, приемаме ги и се променяме за по-добро. Това се нарича отговорност и тя е много по-важна от самонаказанието. Отговорността спомага за поправянето на нещата. Вината само те кара да се чувстваш зле.

Поглеждам приятелката си, отново съм изумена от способността й да говори толкова простовато, а да споделя такива големи истини.

— Добре — съумявам да отвърна. — Но не мога да отрека, че се страхувам, Елейна. Господи, само като си помисля, че ще я пусна навън…

Тя ме прекъсва:

— Аз си мисля за домашно обучение. Лично на мен ще ми е много приятно да се заема.

Опулвам се насреща й, отново съм изумена. Домашното обучение ми беше хрумнало и на мен, разбира се, но се отказах от него, тъй като нямаше как да го осъществя. Но Елейна като учителка… Това е идеалното решение. Тя може да се справи с… всичко. Ще работи перфектно с Бони любознателната и Бони нямата.

Да не забравяме, че така ще помогне и на Смоуки страхливата и Смоуки небрежната.

— Наистина ли искаш да го направиш?

Елейна се усмихва.

Не просто искам, за мен ще е удоволствие. Направих проучване в интернет и установих, че не е чак толкова трудно. — Тя свива рамене. — Обичам я, както обичам теб, Смоуки. Вие двете сте ни семейство. Двамата с Алън няма да имаме свои деца. Затова трябва да намеря други начини да допусна деца в живота ни. Това е един от тях.

— И Сара? — питам аз.

Елейна кима.

— И Сара. Това е едно от нещата, в които съм добра, Смоуки. Да помагам на деца и на хора, които са били наранени. Затова искам да го правя. По същия начин, по който ти искаш да преследваш убийци и вероятно поради същата причина: защото имаш нужда да го правиш. Защото си добра в него.

Думите й са същинско ехо на мислите, които имах по-рано, затова просто й се усмихвам.

— Мисля, че идеята е чудесна.

— Е, добре тогава. — Елейна ме поглежда, изпълнена с любов. — Притискам те, защото те познавам. Знам, че докато не се криеш от истината, Бони ще бъде добре. Ти просто не си такава.

— Благодаря ти.

Това е всичко, което мога да измисля, но по усмивката й осъзнавам, че ме е разбрала правилно.

Защо се заблуждаваме? Ако те не са достатъчни да ти донесат „щастието“, от което смяташ, че имаш нужда (ах, колко егоистично и неблагодарно е това, нали?), и отидеш в Куантико, тогава ще отнемеш едно дете от Елейна. Елейна, която никога няма да бъде майка, макар и двамата да знаем, че ще е по-добра от всеки, когото познаваме, включително и настоящата компания.

Дори така да е — отвръщам мислено и засега гласът си заминава.

Отпиваме от виното и се усмихваме, докато слушаме оплакванията на Алън, че е паднал на шах от едно момиче.

* * *

Часът е девет и тридесет, а двете с Бони вече сме се прибрали у дома и преравяме кухнята за нещо за хапване. Тя ми каза, че иска да гледаме телевизия и че би ме разбрала, ако предпочета да чета дневника на Сара.

Намирам буркан с маслини, а Бони пакет чипс. Отиваме в дневната и се разполагаме по местата си върху дивана. Отварям буркана и хапвам една маслина, чийто солен вкус избухва в устата ми.

— Елейна говори ли с теб? — питам я с все още пълна уста. — За домашното обучение?

Бони кима. Да.

— Какво мислиш за това?

Усмихва се и кима.

Мисля, че е чудесно — казва тя. Усмихвам се.

— Супер. Каза ли ти за Сара?

Още едно кимане, този път по-сериозно и изпълнено със смисъл. Разбирам я какво има предвид.

— Да — отговарям и също кимам. — Тя е в лошо състояние. Как се чувстваш ти?

Бони маха пренебрежително с ръка.

Няма проблем, не е нужно дори да ме питаш — гласи жестът. — Не съм егоистка.

— Добре — отвръщам и й се усмихвам с надеждата усмивката ми да я увери, че я обичам.

Телефонът ми иззвънява. Поглеждам дисплея и отговарям.

— Здравей, Джеймс.

— Направихме запитване към VICAP. Засега нищо не е дошло, но ще видим на сутринта. Продължаваме да се опитваме да отключим програмата на компютъра на Майкъл Кингсли. Вече съм у нас. Имам намерение отново да прочета дневника.

Запознавам го със случилото се през деня. Когато приключвам, той остава мълчалив за известно време. Размишлява.

— Права си — казва най-накрая. — Всичко е свързано някак си. Трябва да получим информацията за дядото, за онзи случай от седемдесетте и за Никълсън.

— Стига бе.

* * *

Поглеждам откъснатите от бележника ми листове и препрочитам написаното върху тях.

Вземам този, на който пише извършител известен като „СТРАННИКА“.

МЕТОДОЛОГИЯ:

Добавям:

Продължава да комуникира с нас. Комуникацията е като пъзел. Защо? Защо просто не каже каквото иска да каже?

Обмислям този въпрос.

Защото не иска да разберем веднага? За да си спечели време?

Нападнал е Кати Джоунс, но я е оставил жива, за да предаде съобщението му.

Взел е дъщерята на Дейвид Никълсън за заложница поради две причини: за да може Никълсън да насочи случая на Лангстром в желаната от него посока и да ни предаде друго съобщение. Рисковано.

Съобщението от Джоунс — значката й и фразата „Символите са просто символи“.

Съобщението от Никълсън — „Не символът, а човекът зад него е важен“, последвано от самоубийството му.

Защо Никълсън трябваше да умира? Отговор: защото връзката му е по-дълбока от разследването на семейство Лангстром. Отмъщение.

Препрочитам това, което написах току-що.

Просто си размишлявам тук.

Оставям листовете настрани. Те нямат с какво да ми помогнат повече тази вечер. Вземам страниците от дневника и се разполагам удобно.

Смятам, когато започвам да чета, че започвам да разбирам как историята на Сара се вписва в по-голямата картина, не тази на Странника, а нейната.

Тя ни разказва какво се е случило с нея. Това е микрокосмос, той ни помага да научим историите на всички онези, които са били съсипани или наранени от действията на Странника. Ако успеем да разберем болката й, то тогава ще можем да разберем рускинчето, Кати Джоунс, семейство Никълсън.

Ако се разплачем заради нея, то тогава ще плачем и за тях. И ще си спомним.

Вземам страницата и започвам да чета.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ИСТОРИЯТА НА САРА

43

Някои хора просто са добри. Разбираш ли какво имам предвид? Може и да нямат специални и вълнуващи професии, може и да не са най-красивите и най-привлекателните на света, но са добри.

Дезире и Нед бяха такива.

Бяха добри.

* * *

— Спри, Пъмпкин — скастри го Сара.

Кучето се опитваше да промуши глава между скута й и масата с надеждата да улови някоя падаща троха или (алелуя!) някое парче храна. Сара избута огромната тиква на животното.

— Не мисля, че ще те послуша. Това куче обожава торти, не ме питай защо — каза Нед. — Ела тук, Пъмпкин.

Питбулът я остави на мира с огромно нежелание и докато вървеше към задния двор, хвърли няколко последни погледа към тортата. Нед се върна и продължи да реди свещички отгоре й.

Сара наистина обикна Нед, точно както беше предвидила Дезире. Той беше висок и слаб мъж, малко мълчалив, но винаги усмихнат. Постоянно носеше еднакви дрехи: фланелена риза, сини дънки и туристически обувки. Косата му беше малко по-дълга от модните тенденции, както обичаше да отбелязва сам, и беше леко раздърпан, което го караше да изглежда още по-мил — имаше някаква отнесеност в грижата му за външния вид. Сара го беше виждала да се ядосва на нея и на Дезире, но нито за миг не се беше почувствала заплашена. Знаеше, че Нед би прегризал собствените си ръце, преди да удари някоя от тях.

— Девет свещички, малеее — изрече шеговито той. — Време е да провериш дали нямаш сиви косми.

Сара се усмихна.

— Голям си глупчо, Нед.

— И аз така съм чувал.

Последната свещ беше сложена точно когато Дезире влезе през вратата. Сара забеляза, че е зачервена и развълнувана.

Нещо много я е зарадвало.

Дезире носеше подарък — беше голям, правоъгълен и плосък, — отиде в кухнята и го подпря на стената.

— Това ли е? — попита Нед, като кимна към него.

Дезире се усмихна, цялата сияеше.

— Да… Не бях сигурна дали ще успея да го взема. Нямам търпение да го отвориш, Сара.

Момичето беше озадачено по онзи приятен начин, характерен за рождените дни.

— Тортата готова ли е? — попита Дезире.

— Тъкмо сложих последната свещичка.

— Нека си измия лицето, да се освежа и можем да започваме партито!

Сара се усмихна и кимна. Дезире тръгна към банята, а Нед вървеше по петите й.

Затвори очи. Годината беше много добра. Нед и Дезире бяха чудесни. Обожаваха я от самото начало и след месец-два, в които не можеше да се отпусне, най-накрая прогони недоверието си и им отвърна със същото. Нед често го нямаше, както й беше обяснила Дезире в самото начало, но се реваншираше за отсъствията си, когато си беше у дома — винаги беше мил и винаги им обръщаше внимание. Самата Дезире беше… е… с най-дълбоката част от себе си, с най-охраняваното кътче на сърцето си Сара осъзна, че е започнала да обича приемната си майка.

Тя отвори очи и погледна тортата и подаръците на масата, както и онзи до стената.

Мога да бъда щастлива тук. Щастлива съм тук.

Не всичко беше перфектно. Сара продължаваше да има кошмари. Някои сутрини се събуждаше, налегната от тъга, която беше дошла отникъде. И макар да харесваше училището си, отказваше предложенията за приятелства — не грубо и категорично, — но просто не им отвръщаше подобаващо. Не беше готова за такива, поне не още.

Вещицата Уотсън се появяваше често в началото и само веднъж през последните девет месеца, което напълно устройваше Сара. Кати Джоунс се отби на няколко пъти и изглеждаше наистина радостна, че се справя добре.

Сара отдавна беше приела прегръдките на Дезире като място, на което да потърси утеха, когато има нужда от такава. Единственото, което не беше споделила с нея, беше историята на Странника. Не смяташе, че Дезире ще й повярва. Понякога самата тя не си вярваше. Може би Кати беше права. Може би наистина се беше объркала.

Изгони тези мисли от главата си. Днес имаше рожден ден и трябваше да се забавлява.

Нед и Дезире се върнаха.

— Готова ли си да духнеш свещичките? — попита Дезире.

Сара се ухили.

— Да!

Нед извади запалка и запали всяка една. Запяха шумна и фалшива версия на „Честит рожден ден“.

— Пожелай си нещо, скъпа, и духни свещичките! — провикна се Дезире.

Сара затвори очи.

Пожелавам си… да остана тук завинаги.

Пое си дълбоко въздух, отвори очи и издуха всяко пламъче.

Нед и Дезире я аплодираха.

— Винаги съм знаел, че си пълна с въздух под налягане — пошегува се мъжът.

— Какво желаеш да направиш първо — да хапнеш торта или да си отвориш подаръците?

Сара виждаше, че Дезире гори от нетърпение да отвори мистериозния подарък.

— Първо подаръците.

Жената сграбчи подпрения на стената пакет и й го подаде.

Сара го повдигна. Беше голям, но не и тежък. Вероятно вътре имаше картина или снимка. Започна да разкъсва хартията. Когато видя част от рамката, сърцето й подскочи.

Възможно ли е…?

Разкъса изключително бързо останалата част от опаковката. Видя какво се крие вътре и спря да диша. Гърдите я заболяха.

Това беше картината, която майка й беше нарисувала за нея. С бебето в гората и лицето в облаците. Сара погледна Дезире. Беше останала без думи.

— Разбрах колко много обичаш тази картина, когато ми разказа за нея, скъпа. И знаеш ли какво? Оказа се, че Кати Джоунс е взела някои неща от спалнята ти, след като са… след като полицията си е свършила работата. Някои снимки, играчки и дреболии. Пазила ги е за теб, за да не се изгубят. Това е картината, нали?

Сара кимна, все още не можеше да проговори. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Очите й пареха.

— О, Боже мой — каза най-накрая тя. — Много много много много ви благодаря. Аз… — погледна Дезире, която се усмихваше, и към Нед, чиито очи бяха изключително нежни. — Не знам какво да кажа.

Жената докосна косата на Сара и махна един кичур от лицето й.

— Готови сме на всичко за теб, скъпа. — Дезире сияеше.

Нед се прокашля и й подаде някакъв плик.

— Това е другата част от подаръка, Сара. Един вид… ваучер.

Сара избърса сълзите от бузите си и взе плика. Все още не можеше да повярва какво се беше случило, чувстваше се замаяна и ръцете й трепереха, докато го отваряше. Вътре имаше обикновена бяла картичка, на която пишеше „Честит рожден ден“. Разтвори я и прочете написаното вътре.

— Ваучер на Сара — гласеше то. — За едно осиновяване.

Челюстта на детето направо увисна. Тя вдигна поглед и макар да срещна усмихнатите физиономии на Дезире и Нед, видя, че под тях те са доста нервни. Дори малко изплашени.

— Ако не желаеш, няма проблем — каза Нед с нежен глас. — Но ако желаеш… двамата с Дезире много ще се радваме да те осиновим завинаги.

Какво се случва с мен? Защо не мога да говоря?

Имаше чувството, че е блъсната от морска вълна. Тя беше като лодка, която биваше хвърляна нагоре и отново потапяна под водата.

Какво не беше наред?

Изведнъж осъзна. Тя беше заровила надълбоко тази част от себе си, беше я скрила и заключила в подземията. Тази част беше пълна с Нищо и Кученца Главученца. Заледената й агония започна да се стапя на момента. Тя проби вътрешните й бариери и се изпълни с гръмотевици и бодили.

Сара не можеше да проговори, но съумя да кимне, след което зарида. Звукът беше ужасен. Той накара Нед да се просълзи, а Дезире протегна ръце към нея. Сара се отпусна в прегръдката й и изплака всички сълзи, които беше таила цели три години.

44

САРА И ДЕЗИРЕ СЕ БЯХА РАЗПОЛОЖИЛИ НА ДИВАНА, а Нед мърмореше нещо, докато плащаше сметките в домашния офис. Изядоха тортата. Дори Пъмпкин опита малко от глазурата благодарение на Сара. Той се беше проснал на пода, а краката му потреперваха от кучешките му сънища.

— Много съм щастлива, че искаш да останеш при нас, Сара — каза Дезире.

Детето погледна приемната си майка. Тя изглеждаше на седмото небе. Не я беше виждала по-щастлива. Това я изпълни с радост. Сара беше желана. Не, дори повече от това — имаха нужда от нея. Нед и Дезире имаха нужда от нея, за да направи живота им съвършен.

Този факт запълваше празнината в нея, която й се струваше бездънна. Запълваше душевната пещера, изпълнена с мрак и болка.

— Това беше желанието ми — каза Сара.

— Какво имаш предвид?

— Желанието ми за рождения ден. Това си пожелах, преди да духна свещичките.

Дезире повдигна вежда изненадана.

— Уха. Това е доста зловещо, не мислиш ли?

Сара се усмихна.

— Мисля, че това е магия.

— Магия. — Жената кимна. — Това ми хареса.

— Дезире? — Детето беше забило поглед в пода и като че ли се бореше с нещо.

— Какво има, скъпа?

— Аз… странно ли е, че в този момент мама и татко ми липсват още повече? Имам предвид… много съм щастлива от всичко това. Защо тогава съм тъжна?

Дезире въздъхна и докосна Сара по бузата.

— О, скъпа. Мисля, че… — млъкна за миг, за да обмисли добре онова, което щеше да изрече. — Мисля, че е така, защото ние не сме тях. Обичаме те, да, и ти ни накара да се почувстваме едно цяло, едно семейство, но не можем да заменим майка ти и баща ти. Ние сме си намерили ново място в сърцето ти и не се опитваме да ги заместим. Разбираш ли?

— Май да. — Сара изгледа преценяващо Дезире. — Това натъжава ли те? За твоето бебе?

— Малко. Но като цяло съм много щастлива.

Детето обмисли положението.

— Като цяло и аз съм много щастлива.

Сара се приближи до Дезире, за да може новата й майка да я прегърне. Пуснаха телевизора и не след дълго Нед се присъедини към тях. Тримата се смяха от сърце, макар предаванията, които гледаха, да не бяха особено забавни. Сара почувства, че е на правилното място.

У дома.

* * *

— Тук ли? — попита Нед.

Сара кимна.

— Да, точно там.

Мъжът заби пирон в стената и окачи картината на него. Отдръпна се назад и я огледа внимателно.

— Изглежда равна.

Картината беше точно срещу леглото й, както в старата й детска стая. Сара не можеше да свали очи от нея.

— Майка ти е била много талантлива. Картината е изключително красива.

— Винаги правеше по нещо за рождения ми ден. Тази картина ми е любимият й подарък. — Сара се обърна към Нед. — Благодаря, че ми я върнахте.

Мъжът се усмихна и отмести поглед. Винаги се срамуваше, когато го похвалеха. Сара виждаше, че е щастлив.

— За теб сме готови на всичко. Но трябва да благодариш на Кати. — Той се намръщи и се изкашля. — И, хм… благодаря ти за… сещаш се. За позволението да те осиновим. — Най-накрая погледът му срещна нейния. — Искам да знаеш, че това е нещо, което много желаем. Както аз, така и Дезире.

Сара изгледа рошавия добросърдечен шофьор на камион. Знаеше, че винаги ще изразява любовта си по странен начин, но също така знаеше, че любовта му беше нещо, което винаги щеше да го има.

— И аз се радвам — отвърна тя. — Защото и аз се чувствам по същия начин. Обичам Дезире, Нед. Но обичам и теб.

В сивите очи на мъжа проблесна искра. Изглеждаше едновременно наранен и щастлив.

— Бебето ти липсва повече, отколкото на Дезире, нали?

Нед се вторачи в нея. Премига насреща й и отмести поглед.

Очите му намериха картината и не се отлепиха от нея, когато каза:

— След като Даяна почина, едва не се отказах от живота. Не можех да се движа. Не можех да мисля. Не можех да работя. Имах чувството, че целият свят е свършил за мен. — Нед се намръщи. — Баща ми беше алкохолик, затова си обещах, че никога няма да се докосна до алкохол. Но след месец, в който се опитвах да преборя болката, най-накрая излязох и си купих бутилка уиски. — Мъжът погледна Сара и й се усмихна нежно. — Дезире беше тази, която ме спаси. Сграбчи бутилката и я изсипа в мивката. След това ме блъсна и ми се разкрещя, докато не се пречупих и не направих онова, което трябваше да направя от самото начало.

— Накарала те е да се разплачеш — каза Сара.

— Точно така. Разплаках се. Плаках ли, плаках и продължих да плача. На следващата сутрин отново заживях. — Нед разпери ръце. — Дезире ме обичаше толкова много, че ме спаси дори когато нея също я болеше. Така че отговорът на въпроса ти е „не“. Дезире скърби за Даяна повече от мен, а не по-малко. Защото тя е по-способна да обича от всеки друг, когото познавам. — Отново се почувства неудобно и странно. — Както и да е… Предполагам, че е време да си лягаш.

— Нед?

— Какво има, скъпа?

— Ти обичаш ли ме?

Моментът увисна във въздуха. Нед се усмихна с онази негова красива и брилянтна усмивка, която отпращаше странностите му надалеч.

Усмивката му е като на мама — каза си Сара. — Слънце в розите.

Нед отиде при нея и я прегърна силно. Прегръдката му беше изпълнена с нежност и обещание винаги да е до нея и да я пази.

— Можеш да бъдеш сигурна, че много те обичам.

Звучно „Бау“ ги накара да се откъснат един от друг. Сара погледна към източника на звука и се засмя. Пъмпкин се беше появил и ги гледаше любопитно.

— Да, време е за лягане, кученце главученце — каза Сара.

Нед погледна кучето с изкуствено намръщено изражение.

— Виждам, че все още го играеш предател — каза той.

Преди Пъмпкин спеше в стаята на Нед и Дезире, но още от първата вечер, в която Сара дойде да живее тук, се премести при нея.

Детето помогна на кучето да се качи на леглото, след което се зави. Нед я погледа известно време.

— Искаш ли да пратя Дезире да те завие? — попита той.

— Не, няма нужда. И ти можеш да го направиш.

Сара знаеше, че на Нед това ще му хареса. Наистина искаше той да я завие. Тя го обичаше и той нея. Затова щеше да се радва той да го направи. Обикновено баща й й казваше „лека нощ“ в старата й къща. Този ритуал й липсваше много.

— Да оставя ли вратата леко отворена? — попита Нед.

— Да, моля.

— Лека нощ, Сара.

— Лека нощ, Нед.

Мъжът погледна за последно картината, която беше закачил, и поклати глава.

— Наистина е много красива.

* * *

Сара сънуваше баща си. В съня не говореха, бяха само тя, той и усмивките им. Всичко беше просто щастие. Въздухът потреперваше от една-единствена нота, изсвирена на ръчно направена цигулка.

Този тон беше невъзможно съвършен, застинало изражение на всички неща, които сърцето можеше да пази в себе си. Тон, който можеше да бъде чут само насън. Сара не знаеше кой беше музикантът, който го свиреше, и, честно казано, въобще не я интересуваше. Тя погледна баща си в очите и му се усмихна, той стори същото и тази единствена нота се превърна във вятъра, слънцето и дъжда.

Музиката спря, когато баща й проговори. Нямаше как да говориш и да чуеш тона. Трябваше да бъде само едно от двете.

— Чу ли това? — попита я той.

— Кое, тате?

— Звучи ми като… ръмжене.

Сара се намръщи.

— Ръмжене? — Тя завъртя глава на една страна и се ослуша, и, да, чу го ясно, тих грохот, който като че ли идваше от мощна кола, спряла на знак „Стоп“. — Какво смяташ, че е?

Баща й изчезна заедно с вятъра, слънцето и дъжда. Отидоха си и усмивките. Настанаха сиви облаци и гръмотевици. Сара погледна небето, което изрева още по-силно, разтресе костите й и…

Детето се събуди и видя, че Пъмпкин гледа вратата и ръмжи. Тя го погали по главата.

— Какво има, Пъмпкин?

Ушите на кучето потрепериха, когато чуха гласа й, но очите му не се отделяха от вратата. Грохотът ставаше все по-силен.

Следващият звук, който Сара чу, я накара да потрепери, тялото й се вледени и всичката топлина от него изчезна.

— Никога не съм виждал диво животно да изпитва самосъжаление… — каза гласът.

Вратата на стаята й рязко се отвори.

Пъмпкин изръмжа.

— Честит рожден ден, Сара.

* * *

Насилих се да разкажа всичко от случилото се с мама и татко насам. Заслужаваха го. Все пак всичко започна оттам.

Но не мога да го направя с Дезире и Нед. Не мога. Дори и в трето лице. Мисля, че е достатъчно да разбереш кои бяха, какви хора бяха и колко доброта имаше в тях.

Той ги уби, това е всичко, което трябва да знаеш. Застреля Нед и преби Дезире пред очите ми, и го направи, защото ги обичах и те ме обичаха, и защото моята болка е неговото правосъдие, каквото и да означава това.

Ако наистина искаш да знаеш как изглеждаше всичко и какво беше усещането, тогава направи следното: мисли си за нещо грозно, за най-грозното нещо, което можеш да измислиш — като да опечеш бебе на огън, — и след това се усмихни. После осъзнай на какво се усмихваш и какво означава това и ще разбереш как се почувствах тогава.

Той го направи, за да отвори голяма черна бездна в мен, за да убие надеждата ми и да ми покаже колко е опасно да обичам някого. Сработи. За кратко, докато бях с Нед и Дезире, си помислих, че мога да бъда част от семейство. Никога вече не се почувствах така.

Господи… Дезире му се опълчи. Тя му се опълчи заради мен.

Господи…

Наистина трябва да спра да го повтарям. Имам предвид, че това е едно от нещата, които научих през онази вечер.

Няма Господ.

Той ги уби пред очите ми и аз умрях с тях, но без наистина да умирам, оживях, но ми се искаше да бях умряла, но животът продължи и аз направих единственото, което можех да сторя.

Обадих се на Кати Джоунс.

Обадих й се и тя дойде. Тя беше единствената, която винаги идваше. Също така ми повярва след онази нощ и отново беше единствената.

Обичам Кати, между другото. Винаги ще я обичам. Тя направи каквото можеше.

45

— ТИ СИ ЛОШ КЪСМЕТ, ПРИНЦЕСО — каза Карън Уотсън, когато си тръгнаха от къщата на Нед и Дезире. — Някои хора просто имат лош късмет. Твоят се предава на хората около теб.

Сара се усмихна.

— Може би един ден ще ми излезе късметът и лошият ми късмет ще се предаде и на вас, госпожице Уотсън.

Карън я погледна и присви очи.

— Продължавай да говориш така и ще мине доста време, докато те заведа в нов приемен дом.

Сара се обърна към страничния прозорец.

— Не ми пука.

— Наистина? Добре. Тогава ще останеш в дома за сираци, докато не навършиш осемнадесет.

— Казах, че не ми пука.

Сара продължи да наблюдава през прозореца. Карън й се ядоса.

За коя се смята тази пикла, по дяволите? Не осъзнава ли какво бреме е?

Майната й. Ей сега ще й го върне.

— Можеш да изгниеш там тогава.

Сара не отговори. Както винаги Карън Уотсън я беше вбесила, но само за момент. Отново я налегна безразличие, което тежеше тонове.

Сара беше отведена в спешното, където я прегледаха. Имаше леко сътресение (каквото и да означаваше това) и знаеше, че не бива да заспива. Всичко я болеше, но нямаше сериозни увреждания. Поне не външно.

Нед, Дезире, Пъмпкин. Мама, татко, Бъстър.

Любовта ти е смърт.

Сара беше започнала да вярва, че това е така. Всеки, когото беше обичала, вече го нямаше.

Налегна я съмнение.

Освен Кати. И Тереза. И може би Дорийн, ако е все още жива.

Сара въздъхна.

Тереза беше в затвора. Това определено беше достатъчно за Странника за момента. Щеше да реши какво да прави с приемната си сестра, когато излезеше от затвора. Що се отнасяше до Кати — тя беше полицайка, трябваше да умее да се пази, нали? Нали?

По-късно щеше да се тревожи за това. Сега имаше други неща, върху които да се съсредоточи.

Сара си беше научила урока за домовете за сираци от последния си престой там. Нямаше намерение да започва отново от най-ниското стъпало в хранителната верига.

* * *

Джанет все още беше кльощава и все още управляваше дома. Както винаги оставаше сляпа за опасностите, които криеше това място. Джанет беше от най-лошия тип добри хора, защото беше неспособна да разпознава злото. Тя й кимна съчувствено.

— Здрасти, Сара.

— Здрасти.

— Разбрах какво се е случило. Добре ли си?

Отговорът беше „не“, но тя само кимна.

— Добре съм. Просто искам да си легна.

Джанет кимна.

— Не можеш да заспиваш, нали знаеш?

— Да.

— Имаш ли нужда от помощ с багажа си?

— Не, благодаря.

Джанет я поведе по добре познатите коридори. Нищо не се беше променило за една година.

Вероятно нищо не се беше променило през последните десет години.

— Стигнахме. Само две врати от старата ти стая.

— Благодаря ти, Джанет.

— Няма проблем. — Кльощавата жена се обърна да си ходи.

— Джанет? Кирстен тук ли е още?

Жената се спря и се обърна.

— Кирстен беше убита от друго момиче преди три месеца. Двете се сбиха и нещата излязоха извън контрол.

Сара се опули срещу Джанет и преглътна насъбралата се жлъчка.

— Ах — съумя да изрече тя. — Добре.

Кльощавата жена се притесни.

— Ще се оправиш ли?

Сара усещаше стотиците килограми желязо, които натискаха главата й.

Безразличие. Поддай му се.

— Да.

* * *

Сара си разопакова нещата, седна на леглото и зачака. Пристигна в късния следобед, така че спалното щеше да остане сравнително празно до вечерта. Тогава щеше да е моментът, в който да направи своя ход.

Главата още я болеше, но поне вече не й се въртеше свят. Не обичаше да повръща.

Никой не обича, глупачке.

Някой, който имаше нормален живот, вероятно би се обезпокоил от факта, че си говори сам. Сара никога не се беше замисляла за това. Когато човек беше сам толкова дълго, колкото нея, започваше да си говори, за да не полудее, а не защото е луд.

Безразличието я обгърна, разля се в нея, сля се е ДНК-то й. Сара усещаше, че е преминала прага на болка. Тъгата, мъката — тези чувства трябваше да бъдат потиснати. Бяха станали прекалено големи, за да им отпусне края. Те щяха да я изядат жива, ако ги пуснеше от клетките им.

Някои други емоции имаха право да съществуват. Като гнева. Като яростта. Усещаше как се надигат в нея. В душата й беше изкопан кладенец, който беше напълнен с мрачни и жестоки неща. Едно огромно куче, което приличаше на звяр, не спираше да обикаля кладенеца и да ръмжи. Чудеше се колко дълго щеше да успее да го удържи, ако въобще можеше да го стори.

С всичко това дойде тектоничната промяна в прагматизма. Оцеляването беше нейният Бог. Всичко останало беше просто илюзия.

Променям се. Точно както искаше той.

Как?

Мисля, че вече мога да убия някого, ако се наложи. Не бих сторила това, когато бях на шест.

Честит рожден ден.

Сара нави кичур коса между пръстите си и се усмихна с празна усмивка.

* * *

Счупих пръста на едно момиче, взех й леглото и нещата се наредиха. Отново станах главното куче в стаята, кралицата на всичко, което съзирах.

Хей… не прави такава физиономия.

Не се гордея с нещата, които сторих, но направих каквото беше необходимо.

Освен това приличам много повече на онова „аз" на девет години от онова „аз" на шест години. Онова „аз" на шест години отдавна го няма, заровено е надълбоко.

The LasT Survivors: shadow, 2018

46

Когато погледна назад и пиша това, осъзнавам, че Кати е моето огледало. Чрез нея, чрез очите й мога да видя в какво съм се превърнала.

Питам се дали и тя си мисли тези неща? Или просто си внушавам? Може би по малко от двете? Може би Кати си е Кати, но на тези страници Кати също е мен — сега, която гледа към мен — тогава.

Тежко, човече…

* * *

Кати беше ужасена от онова, което се случи със Сара. Нима това беше нещо ново?

Това беше единадесетият й рожден ден. Кати се беше появила с малко кексче със свещичка върху него. Сара се беше усмихнала, но ясно се виждаше, че просто е учтива.

Онова, което тревожеше Кати най-много, бяха очите на детето. Те не бяха отворени и изразителни както някога. Бяха пълни със стени, празни пространства и бдителност. Това бяха очите на комарджия или затворник.

Кати познаваше добре подобни очи, такива имаха закоравелите улични проститутки и престъпниците. Тези очи казваха: „Знам как стават нещата“, „Наблюдавам те“ и „Дори не си помисляй да вземеш нещо, което ми принадлежи“.

Кати видя и други промени, които бяха настъпили през последните две години. Знаеше, че Сара е „тарторката“ в нейното спално помещение и имаше доста добро предположение как се беше случило това. Другите момичета й се подчиняваха. Сара беше безразлична към тях. Притежаваше истинска затворническа психика — по-силният и по-жестокият управляват. Явно Сара беше разбрала това много добре.

Защо се изненадваш? Това място те превръща в звяр.

Кати се подразни от собствената си неспособност да даде надежда на Сара. Тя не успя да убеди никой друг, че историята на това дете е истинска. Ако трябваше да бъде честна, на моменти дори тя не можеше да й повярва напълно. Опита се, но се провали и макар Сара да й казваше, че всичко е наред, знаеше, че лъже. Това наистина беше от огромно значение.

Кати правеше всичко по силите си. Направи копия на досиетата от убийствата на родителите на Сара и на Нед и Дезире. Прекара много часове след работа в преглеждането им и в търсенето на несъответствия и пропуски. Дори успя да намери някои. В това отношение поне все още бях свързани със Сара. Животът се завръщаше в тези сурови очи, когато обсъждаха случаите. За Сара беше много важно, че Кати й вярва. Беше от голямо значение.

Но те губим, нали, Сара? Това място и животът ти те убиват. Случва се точно пред очите ми.

— Имам новини за Тереза — каза Кати.

В погледа й проблясна интерес.

— Какви?

— Ще я пуснат след три седмици.

Сара извърна поглед.

— Чудесно. — Гласът й звучеше вяло.

— Иска да те види.

— Не! — Думата изплющя с такава жар, че стресна полицайката.

Кати захапа устната си.

— Може ли да те попитам защо?

Празнотата, твърдостта и дистанцията изчезнаха на мига и бяха заменени от отчаяние, което накара сърцето на Кати да се свие.

— Заради него — прошепна Сара с изплашен глас. — Странника. Ако разбере, че я обичам, ще я убие.

— Сара, аз…

Пресегна се през масата и сграбчи ръцете на полицайката.

— Обещай ми, Кати. Обещай ми, че ще я накараш да стои настрана.

Тя се вторачи в единадесетгодишното момиче, преди да кимне.

— Добре, Сара — отвърна тихичко. — Добре. Какво искаш да й кажа?

— Кажи й, че не искам да я виждам, докато съм тук. Тя ще разбере.

— Сигурна ли си?

Сара се усмихна изморена.

— Сигурна съм. — Прехапа долната си устна. — Кажи й… че няма да е задълго. Когато се измъкна оттук, ще намеря начин да се свържа с нея. Ще намеря начин да сме в безопасност.

Усмивката и искрата се стопиха за миг. Празнотата се завърна отново. Сара се изправи и взе кексчето.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Не искаш ли да запалим свещичката?

— Не.

Кати наблюдаваше с притеснен поглед отдалечаващата се Сара. Младото момиче вървеше изправено и наперено, като по този начин показваше, че е напълно сигурна в себе си. Изглеждаше толкова мъничка. Перченето й само подчертаваше това.

* * *

Сара легна на леглото си, ядеше кексчето и гледаше плика. Писмото беше адресирано до дома за сираци и в частност до нея. Нямаше обратен адрес, само печат и марка.

Това беше първото писмо, което получаваше, и въобще не й хареса.

Просто го отвори.

Добре. Може би е от Тереза.

Мислеше за нея почти всеки ден. Понякога дори я сънуваше — хубави сънища, в които двете отплаваха или отлитаха нанякъде. Местата, на които отиваха, не бяха мрачни и навсякъде имаше знаци, които гласяха: Не се допускат болка и чудовища.


Сара мечтаеше тези сънища да не свършват никога. Тереза беше главината, около която се въртеше единственото й колело на надеждата.

Тя отвори плика. В него имаше обикновена бяла картичка. На нея пишеше: „Мисля си за теб на рождения ти ден“. Разтвори я. Вътре беше нарисувано домино, а до него пишеше: Бъди диво животно.

Глазурата на кексчето загорча в устата й. Цялото й тяло потрепери.

От него е.

Знаеше, че е така. Нямаше значение, че не й беше пращал нищо досега. Въобще нямаше нужда от обяснение. Така си беше.

Погледа картичката още малко, преди да я прибере в плика, който скри под възглавницата си, и продължи да си яде кексчето.

Превръщам се в диво животно.

Ела да ме посетиш отново и ще ти го докажа.

Усмивката й беше нерадостна.

Поне има нещо хубаво в цялата работа, няма как да стане по-лошо. И това е нещо.

* * *

Вече знам, че беше глупаво от моя страна да си помисля такова нещо. Разбира се, че можеше да стане по-лошо. Много по-лошо. И наистина стана.

Карън Уотсън влезе в затвора. Не знам точната причина, но не бях изненадана. Тя беше зла. Мразеше децата и се забавляваше, като им прецакваше животите. Приличаше на стар вампир, но вместо да пиеше кръв, изсмукваше души и най-накрая някой я беше заловил.

Уотсън се беше погрижила всички домове и хората, при които ме изпращаше, да са гадни. На някои места ме биеха. На други ме докосваха и наистина беше лошо, много лошо, но сега няма да говорим за това, няма начин, тцъ-тцъ.

Въпреки това нищо не беше по-лошо от момента, в който Дезире и Нед умряха. Мисля доста по темата и осъзнавам, че това наистина беше началото на края за мен. Всичко започна с мама, татко и Бъстър и свърши с Дезире, Нед и Пъмпкин.

Случилото се оттогава — добро или лошо — ме караше да се чувствам като в сън.

Кати ми предложи да ме осинови, но не й позволих.

Страхувах се, нали се сещаш? Ако ме вземеше, щеше да си подпише смъртната присъда.

Така или иначе по-късно и тя изчезна. Казаха ми, че е наранена, но не ми казаха как точно или кой го беше направил. Не отговаряше на обажданията ми и повече не ми звънна.

Оставих тази капка да падне в Големия черен кладенец, както всичко останало.

Така го наричам — Големия черен кладенец. Той е вътре в мен и започна да се пълни в деня, в който Дезире и Нед умряха. Той е мазен и миризлив като масло. Но също така може да бъде полезен, защото в него изхвърлям болезнени неща и те потъват и изчезват завинаги.

Кати не ми се обажда и ме боли, затова просто хвърлям болката в Големия черен кладенец. Чао-чао.

Едно от нещата, които не изхвърлям в кладенеца, е случилото се с Карън Уотсън — вкарването на тази путка в затвора. Знам, знам, путка е най-лошата дума, която едно момиче може да изрече, но си е точно такава. Карън Уотсън беше путка. Няма нужда от критика, тази дума е измислена точно за нея! Мразех я и се надявах да изгние в затвора. Понякога сънувам как я наръгват с нож и я разпарят като риба, а тя се пльосва на пода и пищи и кърви. Винаги се събуждам с усмивка на лице след този сън.

Един ден наистина я убиха. Прерязаха й гърлото от ухо до ухо. Когато научих за това, се усмихвах, докато ме заболяха бузите. След това плаках. На моменти се появяваше Лудата и тя също плака. Черни сълзи, сълзи от извора.

Изворът е черен, бейби, всичко е черно.

Що се отнася до мен, винаги свършвах в дома за сираци. Репутацията ми беше на ниво, така че малко момичета ме закачаха. Гледах да страня от всички.

Така беше най-добре, защото не бях хапка за всяка уста, нали се сещаш? Понякога се чувствам като захвърлена на Северния полюс, но не ми е студено, защото не мога да изпитвам нищо. Седя и гледам бълбукащия черен кладенец. От време на време от него се подават ръце, които разпознавам.

Странника ме остави на мира за няколко години. Не знам, може би ме е държал под око. Докато положението на местата, на които ме пращаха, не беше розово, вероятно е бил доволен.

Получих друга картичка за четиринадесетия си рожден ден. На нея пишеше: „Ще се виждаме". Само това. Същата вечер се събудих с писъци и не можах да спра. Пищях ли, пищях. Наложи се да ме завържат за леглото и да ме упоят. Този път аз бях тази, която падна в Големия черен кладенец. Бълбук. Чао-чао.

Семейство Кингсли решиха да ме вземат и не знам защо не се възпротивих. В онези дни не ми беше до нищо, камо ли до възпротивяване. Бях се пуснала по течението. Нося се по него, но от време на време се пробуждам, за да поговоря със себе си, след което отново се понасям. А, да… също така хвърлям разни неща в Големия черен кладенец. Напоследък прекарвам доста време да пускам какво ли не там. Искам да съм празна стая с бели стени. Почти съм успяла. Черните пчели на смъртта са започнали да се превръщат в светлина.

Пиша тази история, защото тя може да е последният ми шанс да споделя случилото се, преди да се потопя завинаги в Големия черен кладенец. Не ми се иска да се озова там, но ми е все по-трудно и по-трудно да живея напоследък, а и Лудата излиза все по-често от извора. Една малка и инатлива част от мен все още помни шестгодишното ми „аз". То ми говори все по-рядко, но когато го прави, ми казва да записвам всичко и да намеря начин да ти го предам.

Не мисля, че ще успееш да ме спасиш, Смоуки Барет. Страхувам се, че съм прекарала прекалено много време край извора, прекалено дълго съм писала истории, които съм хвърляла в огъня. Но е възможно да можеш да го хванеш.

И да го хвърлиш в един наистина голям черен кладенец.

Това е всичко. Последният спринт върху бялата хартия.

Разрушен живот?

Определението е доста точно.

Вече не сънувам мама и татко. Една нощ сънувах Бъстър. Изненадах се. Събудих се и почти можех да усетя мястото, на което беше лежала главата му.

Но Бъстър е мъртъв заедно с всички останали.

Най-голямата промяна е и най-тежка:

Изгубих всякаква надежда.

КРАЙ?

* * *

Довършвам последния ред от дневника на Сара, слагам ръка върху очите си и осъзнавам, че съм се разплакала. Бони идва при мен, взема другата ми ръка и я разтрива, за да ме успокои. След малко избърсвам очи.

— Съжалявам, скъпа — казвам аз. — Прочетох нещо, което ме натъжи. Съжалявам.

Тя ме дарява с една от онези усмивки, които ме уверяват, че всичко е наред, че сме живи и че се радва, че сме двете.

— Добре — отвръщам и се насилвам да се усмихна. Все още се чувствам много тъжна.

Бони отново търси погледа ми и когато го намира, се почуква по главата. Знам добре какво означава този жест.

— Имаш идея?

Тя кима. Сочи към стената, към снимката на Алекса. След това посочва тавана над главите ни. Това ми отнема известно време, докато го разбера.

— Имаш идея какво да направим със стаята на Алекса?

Бони се усмихва и кима. Да.

— Кажи ми, миличка.

Тя сочи себе си, преструва се, че спи, и поклаща глава.

— Не искаш да спиш там?

Кима бързо. Да.

Преструва се, че държи нещо, което движи напред-назад като четка и — както често се случва — разбирам на мига какво има предвид.

Наскоро Бони ми показа, че иска да й купя акварелни бои и това много ме зарадва. Терапевтичните ползи от тях бяха повече от очевидни — тя беше няма, но можеше да се изразява чрез четката.

Тя нарисува ярки и мрачни картини, красиви, осветени от луната нощи и дни, окъпани от дъжд и сивота. Нямаше някаква тенденция в творбите й, освен това, че бяха много живи, с изключение на темата. Любимата ми беше пустиня под пламтящо слънце — невероятна красота. Пясъкът беше горещ, ярък, жълт. Небесата сини, вечни, безоблачни. Имаше един-единствен кактус, който стоеше сам сред тази празнота, изправен, силен и висок. Той не се нуждаеше от утеха и компания. Това беше един уверен и сдържан кактус. Той можеше да се справи със слънцето, жегата и липсата на вода и да каже няма проблем, благодаря ви много, супер съм си. Запитах се дали не изобразява самата нея.

Оттогава Бони премина от акварелни бои на маслени и акрилни. Всяка седмица прекарваше по един ден в рисуване, в който се отдаваше изцяло на изкуството си, така се концентрираше, че изглеждаше като обладана. Наблюдавах я, без тя да знае, и бях изумена от отдадеността й, от потапянето й в работата. Светът изчезваше за нея, когато започнеше да рисува. Оставаше само бялото платно пред нея, гласовете в главата й и движението на ръката. Обикновено рисуваше, без да спира, подобно на непрестанна смъртоносна надпревара.

Може би самият акт й действаше терапевтично. Вероятно картините бяха просто продукт. Може би самото действие беше важно.

Независимо каква беше истината, картините й бяха добри. Бони определено не беше Рембранд, но имаше талант. Творбите й бяха живи и дръзки, създаваха усещане за безвремие.

— Искаш да превърнеш стаята на Алекса в студио, нали?

Бони рисуваше в библиотеката, която се беше затрупала с хартия, платна и какво ли не.

Тя кима радостна, но предпазлива. Пресяга се, хваща ме за ръката и ме поглежда разтревожена. Отново я разбирам на мига.

— Но само ако нямам нищо против, така ли?

Усмивката й е нежна. Аз също й отвръщам с такава и я докосвам по бузата.

— Смятам, че идеята ти е чудесна.

Притеснението се изпарява от усмивката й, чието сияние си проправя път през най-тъмните ми кътчета.

Бони посочва телевизора и ме поглежда въпросително. Гледа канала с анимации.

Искаш ли да гледаме двете? — пита ме.

Струва ми се добра идея.

— С удоволствие.

Разтварям ръце, за да се намъкне между тях, и се възползвам от слънчевото й излъчване, за да изгоня дъжда вътре в мен.

Бъди кактусът — казвам си. — Имаме си слънце. Майната му на пясъка.

47

СУТРИН Е. Опитвам се да успокоя Сара.

Срещнала е Елейна и на лицето й се е изписал ужас. Тя върви назад към вратата.

— Не — казва тя, очите й са ококорени и блестят от непролети сълзи. — Няма начин да остана тук.

Знам какво се случва. Сара е разпознала добротата в Елейна, веднага я е видяла и пред очите й са изникнали Дезире, майка й и предстоящата смърт.

— Сара, мила. Погледни ме — казвам й с утешителен глас.

Тя продължава да се взира в Елейна.

— Няма начин. Не и нея. Не искам да съм отговорна за нея.

Елейна пристъпва напред и ме избутва настрани. На лицето й са изписани състрадание и болка. Когато заговаря, гласът й е нежен, много нежен.

— Сара, искам да останеш тук. Слушаш ли ме? Знам какви са рисковете и въпреки това искам да останеш тук.

Сара продължава да се взира в Елейна безмълвна, но не иска и да чуе.

Елейна посочва голата си глава.

— Виждаш ли това? Причинено е от рак. Победих го. Знаеш ли какво още? Преди шест месеца един мъж дойде тук и хвана двете ни с Бони с намерението да ни убие. Победихме и него. — Тя посочва хората, които сме се събрали — мен, Алън, Бони, себе си. — Победихме го заедно.

— Не — простенва Сара.

Ред е на Бони да пристъпи напред. Поглежда мен и сочи себе си. Намръщвам се учудена, опитвам се да я разбера. Тя отново сочи себе си, а след това посочва Сара. Всички я гледаме в недоумение. След малко осъзнавам какво има предвид.

— Искаш да й разкажа за теб?

Кимане.

— Сигурна ли си?

Кимане.

Обръщам се към Сара.

— Майката на Бони, Ани, беше най-добрата ми приятелка. Един мъж същият, който по-късно се опита да убие Елейна и Бони — уби Ани пред очите й. След това я завърза за трупа й. Прекараха така три дни. Докато не я открих.

Този път Сара насочва погледа си към Бони.

— Знаеш ли къде е сега той? — пита Алън. — Мъртъв е. А ние сме тук. Всички сме преживели доста гадости, Сара. Не е нужно да се тревожиш за нас — остави ни това удоволствие. Сега е време да се тревожим за теб. Това е моят дом и аз също искам да останеш тук.

Усещам как нерешителността й постепенно се заменя от желание. Бони е тази, която накланя везните. Тя отива при Сара и я хваща за ръката. Моментът увисва във въздуха и всички затаяваме дъх.

Раменете на Сара увисват.

Тя не говори. Само кима. Напомня ми на Бони и в този момент осиновената ми дъщеря среща погледа ми и ме дарява с тъжна усмивка.

— Да не забравяме, че и аз съм тук — намесва се Кърби, която повече не може да мълчи. — Тук съм и съм готова да вилнея. Имам намерение сериозно да се развихря. — Ухилва се и разкрива яркобелите си зъби, а леопардовите й очи проблясват. — Ако кукувицата се появи, със сигурност ще изкука.

* * *

Тази сутрин няма прясно сварено кафе, но поне е спряло да вали.

Всички са тук, в големия офис, и са насочили погледите си в мен. Никой не изглежда толкова свеж, колкото вчера. Дори Кали. Тя е безупречна както винаги, но очите й са почервенели от умората.

Заместник-директор Джоунс влиза през вратата с чаша кафе в ръка. Не се извинява, че ни е задържал, и никой не очаква подобно нещо. Той е шефът. Закъсненията са негово право.

— Давайте — казва ни.

— Добре — отвръщам аз. — Да започнем от теб, Алън.

Наясно съм, че е стоял снощи до късно, за да разрови всичко около живота на семейство Лангстром.

— Нека караме поред. Първо, дядо Лангстром. Е, оказа се, че търсим бащата на Линда, така че е дядо Уокър. Тобаяс Уокър.

— Чакай малко — прекъсва го заместник-директорът и оставя чашата си с кафе. — Наистина ли чух името Тобаяс Уокър току-що?

— Да, сър.

— Майка му стара.

Всички се обръщаме към него. На лицето му се е появило мрачно изражение.

— Агент Торн, тази сутрин ти изпратих списъка с полицаите и агентите, които са работили по случая с трафика на хора. Погледни го.

Кали поглежда страницата пред нея. Спира.

— Тобаяс Уокър е един от хората от страната на лосанджелиската полиция.

Изпитвам огромно вълнение. Нереалност, примесена с електричество.

— Има още едно име, което познаваш — казва тя. — Дейв Никълсън.

— Никълсън? — учудва се Джоунс и се намръщва. — Лосанджелиска полиция, едър тип. Добро ченге. Какво за него?

Запознавам го със съкратената версия на вчерашните събития. Шокът му е очевиден.

— Самоубийство?! А дъщеря му е била взета за заложница? — Заместник-директорът посяга да вземе кафето си, решава да не го прави и прокарва ръка през косата си. Не мога да преценя дали е ужасен или разярен. Вероятно и двете.

Една идея изниква в съзнанието ми, направо се блъска в него, толкова е голяма, че заплашва да затъмни психическия ми хоризонт.

— Ами ако…?

Всички ме поглеждат въпросително. Всички с изключение на Джеймс. Той се е загледал нанякъде.

Дали си мисли същото като мен?

Може би. Вероятно.

— Слушайте — казвам аз. Вълнението в гласа ми е голямо. — Имали сме екип, който по мое мнение се е провалил заради вътрешна корупция. Мотивът в случая ни е отмъщение. Разполагаме с няколко съобщения. Онова, което Кати Джоунс ни предаде заедно със значката й: Символите са просто символи. И това на Никълсън: Не символът, а човекът зад него е важен. Ако съберем тези две неща… какво разбираме?

Никой от присъстващите не е по-бърз от Джеймс. Той е там, върви заедно с мен. Лодки и вода, реки и дъжд.

— Има предвид корупцията. Само защото някой носи значка, не означава, че не е лош човек. Символите са просто символи.

Алън осъзнава за какво говорим и очите му просветват.

— Да, да. Пропуснали сме същественото. Наистина отмъщението е мотивът, но не трафикантите са били основната му цел. Затова Варгас се е измъкнал леко. Искал е членовете на онзи екип. Искал е онзи, който е издал местоположението на секретната квартира и онези деца.

Настава мълчание. Всички обмислят чутото и закимат по различно време. Пръстенът на истината.

— Сър — обръщам се към заместник-директора, — какво си спомняте за Тобаяс Уокър?

Джоунс потрива лице.

— Предимно слухове. Той беше по-голям динозавър и от Халибъртън. Неприятен човек. Расист. Носеше кожена палка и вършеше гадни неща. Падаше си по тях. След нападението над секретната квартира той беше човекът, когото подозираха най-много.

— Защо?

— Защото беше разследван три пъти от вътрешните за подкуп. Всеки път се измъкваше, но слуховете не секваха, включително и за това, че е на заплата в мафията. За съжаление, никой не можа да докаже нищо. Почина от рак на белия дроб през 1983 г.

— Очевидно нашият човек е убеден, че тези неща не са били просто слухове — отбелязва Джеймс.

— Кой друг? — питам аз. — Какво се е случило с Халибъртън, сър?

Заместник-директорът пребледнява.

— Ако ме беше попитала преди време, щях да ти кажа, че е убил съпругата си и после се е самоубил, но предвид обстоятелствата…

— Знаете ли подробности?

— Случи се през 1998. Тъкмо се беше пенсионирал. Беше в края на шестдесетте си години и не знам с какво си запълваше дните. Може би е продължил да пише поезия.

— Поезия? — прекъсвам заместник-директора аз.

— Точно това го правеше човек. Противоречието. Той беше много консервативен тип. Пламенно религиозен човек, който не пропускаше да ходи на църква, не се доверяваше на хора, чиято коса беше дълга под ушите им, и си купуваше всички костюми от „Сиърс“. Ей такива неща. Беше груб и осъдителен. Никога не разказа виц. Но пишеше поезия. И нямаше нищо против да я споделя. Част от нея беше много добра.

Разказвам на Джоунс за разказа на Странника относно поета аматьор и съпругата му.

— О, човече — поклаща невярващо глава той. — Този случай става все по-хубав и по-хубав. Халибъртън застреля жена си, а след това и себе си. Поне така смятахме.

— Знаете ли нещо за „ученика по философия“? Имало ли е някой в екипа, който отговаря на това определение?

— Поне не се сещам.

— Някакви други преждевременни кончини?

— От страна на ФБР бяхме трима. Халибъртън, аз и Джейкъб Стърн. Стърн се премести да живее в Израел в… края на осемдесетте. Той също беше старо куче. Не съм чувал нищо за него след това. От страната на лосанджелиската полиция бяха Уокър, Никълсън и един тип от отдела за борба с наркотиците и порока — Роберто Гонзалес. Уокър и Никълсън са ясни, но нямам никаква информация за последния. Тогава беше младо ченге, кадърно. Изглеждаше ми много почтен.

— Трябва да разберем какво се е случило с него и Стърн — казвам аз.

— Големият въпрос — отбелязва Алън — си остава същият, но просто сме стеснили кръга: кой е Странника и защо е набрал толкова много на членовете на екипа?

— Аз имам друг въпрос — намесва се Кали и се обръща към Джоунс. — Не се обиждайте, сър, но как така все още сте жив?

— Мисля, че отговорът е в длъжността ви на заместник-директор — отговаря вместо него Джеймс. — Не знам дали това го е накарало да ви зачеркне от списъка си, но според мен ви е оставил за накрая. Убийството на заместник-директор на ФБР би привлякло доста внимание. Може би все още не е готов за такова.

— Успокоителни думи — отвръща Джоунс.

— Да се върнем на въпроса на Алън — предлагам аз. — Логиката ни води до заключението, че е станал жертва на трафиканти на хора. Не е свързан с тях.

— Защо? — пита Алън и сам си отговаря на въпроса: — Заради белезите на ходилата му.

— Правилно.

Обмислям новата информация.

— Кали, намери ли нещо в къщата на Лангстром, което може да ни е от полза?

— С Джийн прекарахме един много дълъг ден и една много дълга нощ там. Намерихме много прах, но нищо съществено. Антидепресантите, които Линда Лангстром е пила, не са били предписани от семейния лекар, а от такъв, който се намира в другия край на града.

— Доста се е постарала, за да ги скрие — отбелязвам аз.

— Да, но странното е, че не е изпила дори едно хапче.

Намръщвам се.

— Това говори ли ви нещо?

Никой не отговаря.

— Джеймс? Някакви новини относно компютъра на момчето?

— Не.

Мисля ли, мисля и се опитвам да направя чудо. Нищо не се получава.

— Това означава, че най-добрата ни следа си остава тръстът. — Разказвам им за разговора си с Елън. — Тази заповед ни трябва. Още днес.

— Кати Джоунс може да ти помогне за това — казва заместник-директорът. — Може да свидетелства, че семейство Лангстром са били убити от трета страна. Това е най-важното за момента. — Джоунс изхвърля чашата си от кафе в кошчето и се насочва към вратата. — Дръжте ме в течение. — Спира и поглежда назад. — А, и, Смоуки? Хванете този тип. Предпочитам да остана сред живите.

— Чухте шефа — провиквам се аз. — Кали и Алън, искам да се заемете с Кати Джоунс. Джеймс, разбери какво се е случило с другите две имена от списъка — Стърн и Гонзалес.

Всички се захващат за работа, приличат на ловци, които са надушили плячката си.

48

— РОБЕРТО ГОНЗАЛЕС Е БИЛ УБИТ В ДОМА СИ ПРЕЗ 1997 Г. — съобщава ми Джеймс. — Бил е измъчван, кастриран, а гениталиите му са били поставени в устата му.

— Нещата съвпадат с разказа му за „ученика по философия“ — измърморвам аз. — Какво друго?

— Стърн е жив и здрав. Обадих се на Специалното кризисно звено, те ще се свържат с израелските власти и ще му пратят охрана.

— Съгласна съм с теорията ти за заместник-директора, но защо Стърн още е жив?

Джеймс свива рамене.

— Може би заради местоположението му. Прекалено е далеч, затова ще го убие последен.

— Възможно е. — Прехапвам устни. — Знаеш ли, има още една възможност, която не сме обмислили.

— Каква?

— Господин Знаеш Кой. Типът, когото Варгас споменава в онзи клип. Предполагам, че той е шефът. В такъв случай няма ли да е основната цел на Странника.

— Трябва да оставим това засега.

— Защо?

— Защото е въпрос, който може никога да не намери своя отговор. Не са го намерили през 1979 г. Какво те кара да мислиш, че ще успеем да разберем кой е днес?

— Едно нещо — не сме корумпирани.

Джеймс поклаща глава.

— Нямах това предвид. Да, мисля, че някой го е предупредил тогава и, да, смятам, че някой го е защитил, или поне интересите му. Но не мисля, че е ставало въпрос за огромна конспирация, не и в голям мащаб. Не е лесно да корумпираш един полицай, без значение какво си мисли обществеността. Още по-трудно е да накараш едно ченге или агент да станат комбина с трафикант на деца. Не. Това е работа на един човек от онзи екип, максимум на двама.

— Уокър?

— Той е най-логичният заподозрян. Това, което ме безпокои обаче, е, че цялата мрежа просто е изчезнала. Сякаш се е изпарила за една нощ. Нямало е повече деца с белези по ходилата. Това ме безпокои.

— Защо? Просто лошите са станали по-предпазливи.

— Не. Те вече са били такива. Имали са вътрешен човек. Предпазливостта би ги подтикнала да намерят нов канал и нови пазари. Но да закрият целия бизнес? Престъпниците постоянно се усъвършенстват, не се отказват просто ей така от бизнеса си.

— Това сега няма значение. Ако питаш мен, никога не са спирали да работят. Може би просто са станали по-умни или са преместили бизнеса си другаде. По дяволите, сексуалният туризъм се разраства от години — може би са продължили да работят в родната си страна, за да избегнат рисковете.

Джеймс свива рамене, но знам, че не е задоволен. Той обича да разрешава пъзели. Не обича да оставя въпроси без отговори, независимо дали са свързани с разследването ни или не.

— Той не е някой роднина на потърпевшите — казва Джеймс.

Има предвид Странника.

— Знам. Всичко е прекалено лично. Преживял е нещо лошо, не е бил страничен наблюдател.

— Има нещо в дневника, което продължава да ме притеснява.

Поглеждам го.

— Разбра ли какво?

— Още не.

Мобилният ми иззвънява.

— Имаме писмените показания на Кати Джоунс — съобщава ми Кали. — Връщаме се в офиса.

— Чудесна работа, Кали.

Тя подсмърча.

— Нима си очаквала нещо друго?

Усмихвам се.

— Донесете ми ги и отиваме направо при Елън.

— Ще се видим след двадесет минути.

Усещам адреналина, който се надига в тялото ми, той е силен и неочакван. Изпълва ме с енергия и малко ме замайва — имам чувството, че всичко около мен е очертано от светлина.

Време е да действаме.

— Ще получим заповед — казвам на Джеймс.

— Не забравяй за какво говорехме.

— Няма.

Знам какво има предвид Джеймс. Да премислям внимателно всяко заключение. Защото продължаваме да вървим по пътеката, която Странника е направил за нас.

49

ТРЪГВАМЕ ВСИЧКИ. Алън, Кали, Джеймс, аз. Взехме заповедта и отиваме при Гибс.

Вълнението се усеща във въздуха като електричество. Принудени сме просто да стоим и да я попиваме — цялата тази история, това шоу на ужасите, в което главни герои са Сара и всички около нея.

Може би се намираме на един час от момента, в който ще разберем кой е извършителят. Няма значение, че той ни е довел дотук. Искаме да видим лицето му.

Излизаме от асансьора и в лобито виждам Томи, който е до рецепцията с телефон в ръка. Той също ме вижда и ми маха.

— Дайте ми секунда — казвам на останалите.

— Побързай — сопва се Джеймс.

— Здрасти — поздравява ме Томи и идва при мен. — Исках да се уверя, че сте се намерили с Кърби. И че ще успеете да мелите брашно заедно.

Ухилвам му се.

— Тя е интересен човек. Аз…

Чувам някакъв метален звук, който не мога да определя. Иска ми се просто да го пренебрегна, но нещо в главата ми започва да крещи и ми казва по-добре да не го правя, да не го правя, да не го правя…

Обръщам се обезпокоена и виждам някакъв намръщен и заплашителен мъж от испански произход. Той е влязъл в лобито. Поглежда ме, сигурна съм, че ме вижда, обръща се…

— Томи — успявам да изрека, докато ръката ми посяга към пистолета.

Без никакви въпроси той просто следва примера ми и ръката му се плъзга във вътрешността на сакото му.

Какво става?

Намръщеният мъж замахва с ръце, отваря длани и от тях политат две неща. Те очертават перфектни арки…

— Мамка му! — изпищява Томи и ме блъска, направо ме избутва, и аз падам назад. Веднага осъзнавам какво се случва.

— Гранати! — изкрещявам, но е прекалено късно.

Експлозията в лобито е силна и оглушителна. Усещам ударната вълна и жегата. Нещо ожулва лицето ми и в следващия момент аз падам, падам, главата ми се удря в мраморния под и всичко става много, много сиво…

* * *

Гъстите облаци в главата ми са заменени от миризмата на пушек и изстрели.

Автоматично оръжие, мисля си замаяна.

Връщам се в съзнание и веднага се опомням. Лежа по гръб. Опитвам се да се изправя до седнало положение, но залитам на една страна, защото нещо изсвистява от мрамора до мен.

Господи, как ме боли главата.

Ушите ми звънтят. Оглеждам се наоколо. Кали се е скрила зад една мраморна колона. Лицето й е мръсно и сериозно, докато отвръща на огъня. Джеймс се опитва да се изправи на крака, има кръв на главата. Алън му се развиква.

— Не ставай, тъпако!

Автоматичното оръжие продължава да произвежда изстрели.

Намръщеният тип не си поплюва, да, така е — мисля си аз и едва не се усмихвам, но не го правя, защото би било лудост.

Трябва да си прочистя главата…

Чувам колегите си, които отвръщат на огъня със своите пистолети, бам-бам, действат инстинктивно.

Моето оръжие се плъзга в дланта ми и ми зашепва радостно, готово е да действаме.

Намирам се в коридора, в който ме изблъска Томи, и си спомням (О Боже О Мамка му О По дяволите), и ме залива ужас, и започвам да го търся, търся кървавото тяло, което съм сигурна, което се опасявам, което не искам…

— Тук съм — провиква се Томи.

Обръщам се бърза като камшик. Някак си (Благодаря на Бога Благодаря на Бога Благодаря на Бога) той е зад мен. Опрял е гръб в стената. Лицето му е сиво. Рамото му кърви.

— Ранен си — провиквам се.

— Стига бе — измърморва той и се опитва да се усмихне. — Също така ме боли. Но съм добре. Имам шрапнел в рамото, няма засегнати органи от жизненоважно значение. Кървенето е овладяно.

Опулвам се насреща му и се опитвам да проумея какво ми говори.

— Добре съм, Смоуки. Върви да убиеш този идиот.

Да, хайде да го направим — шепти пистолетът ми и този път знам точно какво да правя.

Трябва просто да го видя. Сторя ли го, няма да пропусна.

Тръгвам приведена, готова за действие. Автоматичното оръжие продължава да бълва куршуми и създава истински хаос от олово и стомана. Помирисвам метала, който свисти и рикошира от всяка повърхност.

— Кали! — провиквам се.

Тя ме поглежда и сочи очите ми.

Колко са?

Вдига един пръст.

Един.

Кимам й и й показвам, че искам двамата с Алън да ме прикриват.

Тя ми кима в отговор и я виждам как предава плана на колегата ни. Джеймс е съумял да се премести зад колоната, където е Кали. Има рана на челото, от която се стича кръв. Изглежда зашеметен и объркан.

Кали ми прави знак, че е готова.

Поглеждам Томи. Стискам здраво пистолета и се навеждам. Чакам да настъпи затишие.

Все трябва да презареди в един момент.

Автоматичната стрелба като че ли не секва вече от цяла вечност. Наясно съм, че това е само илюзия, в битка времето се разтяга или се превръща в безсмислена величина. По челото ми избиват капки пот. Главоболието ми се усилва, а барутът създава металически вкус в устата ми.

Изведнъж настъпва тишина, която е направо шокираща. Липсата й след цялата тази суматоха е звук сам по себе си.

Виждам как Кали се подава зад колоната, бърза като камшик, а аз се изправям и оглеждам светкавично лобито в търсене на мъжа с намръщеното лице…

Застивам. Пистолетът ми пищи от гняв.

Лобито е празно.

50

ХУКВАМ КЪМ ПРЕДНИЯ ВХОД, като по пътя направо прелитам през детекторите за метал, които започват да вият неодобрително. Забелязвам неподвижното тяло на един от охранителите. Не мога да преценя дали е жив или не.

Удрям вратите с рамо и излизам на стълбите. Дишам тежко и стискам здраво пистолета с две ръце.

Нищо!

Слизам бързо по стълбите и се озовавам на паркинга. Стрелкам глава наляво и надясно в опит да го намеря. Чувам, че вратите зад мен се отварят и Кали се озовава до мен. Не след дълго към нас се присъединява и Алън.

— Къде е? — излайва Кали. — Току-що излезе!

Чуваме рева на мощна кола и пищенето на гуми. Хуквам към източника на звука. Един черен „Мустанг“ прелита и аз вдигам оръжието си… но в този момент осъзнавам, че не съм сигурна дали това е нашият човек.

— По дяволите! — изкрещявам от яд.

— Постъпи правилно — измърморва Алън.

Хуквам обратно по стълбите, като вземам три наведнъж, и връхлитам през вратите. Кали и Алън ме следват по петите.

Лобито прилича на пометено от ураган. На пода лежат три тела. Дошли са и няколко други агенти. Поне четирима човека са извадили оръжия, а Мич, шефът на охраната, говори по уоки-токито си. Изражението на лицето му е изключително мрачно.

Избърсвам потта от челото си с трепереща ръка и се опитвам да успокоя вътрешния си глас. Мислите ми са разпокъсани. Трябва да се движа бързо, но да забавя вътрешното си темпо.

— Провери как е Джеймс — нареждам на Кали.

Отивам при Томи. Той изглежда малко по-добре. Не е толкова пребледнял като преди малко, но очевидно изпитва силна болка. Прикляквам до него и го хващам за ръката.

— Спаси ми живота — казвам му е треперлив глас. — Ти си един голям глупчо, който обича да се прави на герой.

— Об… — потръпва от болка. — Обзалагам се, че казваш това на всички момчета, които те спасяват от летящи гранати.

Опитвам се да измисля някакъв остроумен отговор, но осъзнавам, че не мога да говоря. Не обичам Томи, все още не, но той е най-важният мъж в живота ми от Мат насам. Ние сме заедно.

— За Бога, Томи — прошепвам аз. Помислих си, че си м-м-мъртъв. — Имам чувството, че езикът ми е се е вледенил, а в стомаха ми прелитат пеперуди.

Томи спира с опитите си да се усмихне. Пронизва ме с очи.

— Да, но не съм. Ясно?

Нямам доверие на гласа си точно сега, затова просто кимам.

— Джеймс е добре — провиква се Кали и ме стряска, — но ще има нужда от няколко шева.

Отново се обръщам към Томи. Той се усмихва.

— Добре съм. Върви.

Стискам го за ръката за последно и ставам на крака. Благодарна съм, че не ме предават. Вратите на асансьора се отварят и от него излиза заместник-директор Джоунс с готово за употреба оръжие. Зад него има още няколко агенти.

— Какво, по дяволите, се случи? — излайва той.

— Някакъв тип се появи и хвърли две гранати в лобито — отговарям аз. — След това откри стрелба. Избяга през предния вход.

— Има ли жертви?

— Все още не знаем.

— Някаква идея кой е нарушителят?

— Не, сър.

Джоунс се обръща към един от агентите, които слязоха с него в асансьора.

— Искам агенти на предния вход. Никой да не влиза или излиза освен медицински персонал. По най-бързия начин докарайте линейка, а междувременно оценете щетите. Искам агентите, които са добри в даването на първа помощ, да се размърдат.

— Да, сър — отговоря мъжът и се заема със задачите.

Заместник-директорът наблюдава как настъпилият хаос лека-полека бива овладян благодарение на професионализма на всички.

— Добре ли си? — пита ме той и ме оглежда внимателно. — Изглеждаш малко бледа.

— От стреса е — отговарям аз. Опипвам задната част на главата си, където я ударих в мраморния под. Успокоявам се, когато напипвам само цицина без кръв. Главоболието ми намалява, така че не се притеснявам, че може да имам сътресение.

— Трябва да разбереш кой е извършителят и какво се случи току-що — промърморва Джоунс.

— Да, сър — отговарям аз.

Той въздиша разгневен.

— Видя ли го?

— Да, сър.

— От Близкия изток ли беше?

— Не, сър. От испански произход. В края на тридесетте или началото на четиридесетте си години.

Заместник-директорът изругава.

— Как, по дяволите, е минал покрай охраната?

— Не е. Влезе през главния вход, хвърли две гранати, откри огън и си тръгна.

Шефът поклаща глава.

— Как да защитя хората си от подобни заплахи?

Не отговарям. Джоунс не говори на мен.

— Какво искате да направим, сър? Аз и екипът ми?

Той прокарва ръка през косата си и оглежда наоколо.

— Нека Алън остане — решава накрая. — Вземи Кали и се заемете със заповедта.

Предвид случилото се оставам втрещена.

— Но, сър… — отново избърсвам потта от челото си. — Вижте… ако имате нужда от нас тук, ще останем.

— Не. Няма да спираме работата си заради това. Майната му. През следващия половин час ще прегледаме записите от охранителните камери. Като се има предвид колко агенти има в сградата и хората, които ще изпратят от Куантико, не мисля, че ще имам недостиг на кадри.

Не отговарям. Джоунс се намръщва насреща ми.

— Не те моля, Смоуки.

Въздишам. Прав е, той е шефът и освен това е вбесен — необоримо трио от причини.

— Да, сър.

— Залавяйте се за работа.

Отивам при Кали. Джеймс се е изправил, но погледът му е размътен. Притиснал е кърпичка върху раната на челото си. Кръвта е потекла по лицето и врата му и е изцапала ризата му.

— Приличаш на човек, в чийто череп някой е забил томахавка — казвам му.

Усмихва се наистина и в този момент разбирам, че не е на себе си.

— Просто драскотина — отвръща той, като усмивката не слиза от лицето му. Гласът му е леко отнесен. — И малко кръв.

Поглеждам Кали и вдигам вежда. Тя свива рамене.

— Казах му да стои седнал. — Поглежда го критично. — Но трябва да призная, че така го харесвам повече.

— Знаеш ли какво, Червенокоске? — започва Джеймс, като говори малко по-силно от необходимото и се навежда над нея. — Имам нужда от теб колкото… колкото от дупка в главата. — Той се засмива на собствената си шега и се поклаща на нестабилните си крака. Двете с Кали го хващаме за ръцете.

— Хей, знаете ли какво? — пита той отнесено, като този път поглежда мен.

— Какво? — питам в отговор аз.

— Не се чувствам много добре.

Краката му стават меки като спагети и двете с Кали се опитваме да го сложим в седнало положение. Този път не прави опити да се изправя. Целият е пребледнял, а лицето му е плувнало в мазна пот.

— Има нужда от лекар — казвам обезпокоена аз. — Сътресението му изглежда доста здраво.

Като че ли чули думите ми, вратите се отварят и вътре влиза лекарски екип, съпътстван от агенти с извадени оръжия.

— Поискай и ще ти бъде дадено — отбелязва Кали. Тя се навежда и потупва Джеймс по рамото. — Идват за теб, сладкишче.

Той я поглежда със замъглен поглед. В този момент изглежда по-концентриран и прилича повече на старата си същност. Преглъща и потръпва.

— Добре — е единственото, което успява да отговори и навежда глава между коленете си.

— Какъв е планът? — пита Алън, който идва при нас.

Оглеждам го от глава до пети. Изглежда невредим. По ръцете му има кръв, която стига чак до китките. Той забелязва накъде е насочен погледът ми.

— На едно от хлапетата е — обяснява с безизразен глас. — Кървеше от рана в стомаха. Опитах се да спра кървенето с ръце. Почина. — Мълчание. — Та, какъв е планът?

Успявам да намеря сили, за да му отговоря.

— Оставаш тук по искане на заместник-директора. Двете с Кали ще вземем заповедта и ще отидем да се видим с Гибс.

— Добре.

Гласът на Алън звучи някак си безразличен, но в очите му виждам, че въобще не е такъв.

— Знаеш ли — започва той, като бърше кървавите си ръце на ризата, — мога да се справя с това, което правим. Понякога е трудно, особено когато жертвите са деца, но по принцип мога да се справя. — Оглежда лобито и поклаща глава. Но не мога да се примиря с тези неочаквани нападения.

Докосвам ръката му.

— Вървете — казва ни и поглежда Джеймс. — Ще го държа под око.

Повече не иска да говори. Разбирам го.

Обръщам се и също оглеждам разрушенията в лобито. То се е превърнало в истински кошер на активността. С изненада осъзнавам, че все още стискам пистолета си. Поглеждам часовника на стената, който е леко изкривен, но продължава да работи.

Минали са девет минути, откакто излязохме от асансьора.

Прибирам оръжието си. Хвърлям последен поглед на Томи, който получава медицинска помощ.

— Да вървим казвам на Кали.

* * *

Политаме по магистралата и аз бързам да се обадя на Елейна. Наясно съм, че съвсем скоро случилото се ще бъде отразено в новините. Видях вановете и хеликоптерите на медиите да се насочват към мястото на събитията.

— Алън е добре, аз съм добре, Кали е добре и Джеймс е добре — довършвам аз. — Малко сме замаяни, но сме добре.

Елейна въздиша облекчена.

— Благодаря на Бога — отвръща тя. — Да кажа ли на Бони какво се е случило.

— Да, моля те.

Благодаря ти, че ми се обади, Смоуки. Ако бях чула за случилото се по телевизията и не бях говорила с теб преди това… е, предполагам, че ми се обаждаш точно за това.

— Знаех, че Алън няма да има време да ти звънне, а не исках да се тревожиш. Благодаря ти, че ще кажеш на Бони. А сега искам да поговоря с Кърби.

Миг по-късно наемната ми убийца се обажда.

— Какво става, шефке? — пита тя.

Обяснявам й.

— Искам да ги преместиш, Кърби. Махни ги от къщата на Елейна. Разполагаш ли с някое безопасно място, на което можете да отидете?

— Разбира се. Имам няколко местенца, които съм си запазила за дъждовните дни. Очакваме ли да вали?

— Не мисля. Просто съм предпазлива.

— Ще ти се обадя, когато стигнем.

Кърби затваря. Не ми задава въпроси, заема се веднага за работа. Томи беше прав: тя наистина се оказа добър избор.

Нямам причина да смятам, че случилото се в лобито е свързано със Сара и Странника. Но нямам и причина да не смятам така, а през последните няколко дни страхът ми ми нашепва, че това си е достатъчна причина.

Кали е мълчалива и гледа пътя с обезпокоителна концентрация. Дясната й буза е изцапана. На врата си има засъхнала кръв.

— Чувството е странно — казва тя, сякаш е усетила погледа ми. — Да се махаме, когато всички останали са там.

— Знам. Но те ще се оправят. Ние трябва да си свършим работата.

— Въпреки това се безпокоя.

— Аз също — признавам си.

* * *

Стигаме доста бързо до Морпарк и съвсем скоро след като излизаме от магистралата, се озоваваме в офиса на Гибс. Той се опулва насреща ни, а устата му зейва.

— Какво, по дяволите, се е случило с вас двете? — пита той.

— Ще видиш по новините — отвръщам и му подавам заповедта. — Ето.

Очите му не се отделят от нас нито за миг. Отваря листа и го преглежда.

— Тук се споменава само самоличността му — отбелязва адвокатът.

— Това е всичко, от което имаме нужда.

— Е, добре — отвръща той, видимо облекчен.

Отваря едно от чекмеджетата на бюрото си и изважда тънка папка. Оставя я отгоре.

— Вътре има копие на договора ни и на шофьорската му книжка. — Усмихва се. — Получили сте добър правен съвет. Щях да се опъна, ако бяхте поискали повече информация относно тръста, но не мога да го направя за самоличността му. — Свива рамене.

Усмивката ми е вяла. Придърпвам папката и я отварям. Първата страница представлява написан на машина договор. Вътре са всички подробности за хонорари, услуги, такси, отговорности. Пропускам ги и отивам в най-долната част, за да намеря онова, което ме интересува.

— Густаво Кабрера — изричам на глас.

Име, което най-накрая можем да припишем на Странника?

Може би.

Отгръщам страницата. Онова, което виждам, едновременно ме шокира и не ме шокира неприятна комбинация. По тялото ми преминават ледени пръсти.

— Смоуки?

Посочвам. Кали поглежда. Присвива очи.

Цветното копие на книжката на Кабрера е ясно и веднага го разпознаваме.

Намръщеният мъж от лобито.

— Кучи син — промърморвам аз.

Наистина ли си толкова изненадана?

Не. Не съм.

Боря се с желанието си да напусна офиса на бегом. Всичко в мен иска да се размърдам, но се сещам за разговора ни с Джеймс.

Осъзнавам, че това е най-опасната част. Ние сме тук, където той иска да бъдем. Ако направим крачките, които очаква от нас, какви ще бъдат последиците? Той вече ни даде ясно да разберем какви са намеренията му — подчерта го с куршумите и гранатите си. Желанието му е да опожарява, да създаде Армагедон.

Как можем да му попречим?

И какво е онова другото? Нещото, което се опитва да изплува в съзнанието ми и което безпокои Джеймс?

— Благодаря — казвам на Гибс. — Трябва да вървим.

— Ще ми се обадите, за да ми кажете какво се е случило, нали? — пита той. — В случай че това повлияе по някакъв начин на тръста?

— Ще го направим.

* * *

— Кой е той? — питам по телефона Бари.

— Густаво Кабрера. Тридесет и осем годишен. Идва в САЩ от Централна Америка през 1991 г. Натурализиран гражданин от 1997 г. Това е доста безинтересно. Интересното е, че си е купил огромна къща с голямо дворно пространство, а няма доказателство за стабилна работа, само слухове, че складира оръжия.

— Какво имаш предвид… като в армията ли?

— Може просто да си пада по тях. Не успяхме да докажем нищо. Информаторът ни по случая не беше особено надежден и съвсем скоро се спомина от свръхдоза. Има и още две неща. Предполага се, че трябва да са конфиденциални — лична медицинска информация, — но някой ги е установил и е направил бележка. Първо: Кабрера е ХИВ позитивен.

— Сериозно?

— Да.

— Какво е второто нещо?

— Докторът също е отбелязал, че Кабрера е бил жертва на насилие. Имал е белези от камшик в долната част на гърба и — слушай внимателно — по ходилата.

— Майка му стара. Нещо друго?

— Това е.

— Ще те държа в течение.

Затварям. Все още съм обезпокоена и разсеяна.

Нещо липсва, едно нещо, което трябва да го има.

Кабрера. Идва от правилното място, поне географски. Има белези. Той ли е Странника? Защо ми е толкова трудно да приема, че отговорът е „да“?

Дневникът на Сара? Какво е написала в него?

— Какъв е проблемът, Смоуки? — пита ме Кали с нежен глас. — Какво те тревожи?

— Прекалено е лесно — отвръщам аз. — Прекалено нагласено. Нещо не ми се връзва. Не ми се връзва самоличността му.

— Защо?

Поклащам разгневена глава.

— Не знам. Просто не мисля, че е възможно да е толкова лесно. Защо ни води право към себе си?

— Може би е луд, Смоуки.

— Не. Той знае точно какво прави. Искаше да вземем заповед и да видим точно тази папка. Разтърси ФБР с онзи негов номер ала Терминатора. Позволи ни да видим лицето му и да се изкачи до най-горните позиции на най-търсените престъпници в списъка ни, след като беше в сянка толкова дълго време. Защо?

— Ти си тази, която може да мисли като тях — побутва ме Кали. Очаква да си размърдам мозъка. Уверена е, че ще намеря отговор на въпроса си.

— Не мога да отговоря. Знам, че отговорът е там и ме чака, но не мога да го видя. Има нещо в дневника на Сара. Нещо, което липсва.

Усещам го, само на една ръка разстояние съм от него. Виждам го с периферното си зрение, но ако се обърна към него, изчезва.

Нещо, което трябва да е там, го няма.

Нещо, нещо, не…

Застивам на място, когато осъзнавам какво.

Така се случват нещата. Това е крайният резултат, който постигаш, когато изпиеш цял океан от информация, улики, предположения, заключения, възможности и предчувствия. Сякаш се опитваш да пресееш огромна планина през сито за захар, за да получиш само една малка песъчинка, но представа си нямаш колко важна може да е тя.

О, Боже мой.

Не нещо.

А някой.

— Успя да разгадаеш загадката, нали? — промърморва Кали.

Съумявам да кимна.

Не цялата — помислям си, — не успях да я разгадая цялата. Но това… да, така мисля.

Някои неща просто ми станаха по-ясни. По-ясни и по-плашещи.

51

— СИГУРНА ЛИ СИ, СМОУКИ? — пита заместник-директор Джоунс. — Да, сър.

— Това не ми харесва. Има прекалено много неизвестни. Някой може да умре.

— Ако не го направим по моя начин, сър, ще изгубим заложниците, които може все още да са живи. Не виждам алтернатива.

Дългата пауза е последвана от въздишка.

— Подготви екипа си, след което ме уведоми кога искаш да действаме.

— Благодаря ви, сър — затварям и поглеждам Кали. — Имаме зелена светлина.

— Все още не мога да повярвам.

— Знам. Хайде да намерим фактите, от които имаме нужда.

* * *

Безопасното място, на което Кърби е отвела Елейна, Бони и Сара, изглежда опасно. То представлява къща в Холивуд — стара, порутена, истинска развалина. Предполагам, че точно такава е идеята. Кърби ни отваря вратата и ни кани да влезем. На лицето й танцува усмивка, а в предната част на дънките й е препасан пистолет. Прилича на рус пират.

— Цялата банда е тук — заявява тя. Спряла е да прикрива очите си на убиец. Те оглеждат наоколо, а пръстите й са опрени в дръжката на пистолета. Затваря вратата.

— Хей, Червената Соня, здрасти — поздравява Кали тя и й се ухилва. Подава й ръка. — Ти трябва да си Кали. Аз съм Кърби, бодигардката. С какво точно се занимаваш?

Кали поема предложената й ръка и се усмихва в отговор.

— Осветявам света с присъствието си.

Кърби кима и веднага отвръща:

— Хей, и аз съм така. Готско. — Обръща се назад. — Онче-бонче, счупено пиронче. Излезте.

Сара, Бони и Елейна се появяват. Осиновената ми дъщеря идва и ме прегръща през кръста.

— Здрасти, дребосък — усмихвам й се.

Тя наблюдава двете ни с Кали. Погледът й е тревожен.

Кали разбира какво й е.

— Добре сме, просто се опушихме малко. Не се е случило нищо, което малко сапун и грим да не могат да оправят.

— Томи беше уцелен в рамото от шрапнел, скъпа — съобщавам на Бони. — Но ще се оправи. Не е сериозно.

Тя търси истината на лицето ми. Опитва се да разбере как се чувствам в действителност. Дарява ме с още една прегръдка.

Елейна е обезпокоена, но виждам, че се държи, за да вдъхва кураж на момичетата. Може би те само се правят, че не забелязват притеснението й.

— Радвам се, че всички са добре — казва Елейна, а безпокойството й е очевидно от извиването на ръцете й. — Но… защо се наложи да се преместим тук?

— Предпазна мярка. Възможно бе случилото се да е случаен терористичен акт. ФБР определено има много врагове. Но също така бе напълно възможно на база профила, който сме изградили за Странника, това да е негово дело. Оказа се, че е второто.

Сара пристъпва напред. Изглежда по-спокойна, отколкото трябва да бъде.

— Кой е той?

— Казва се Густаво Кабрера. На тридесет и осем години, дошъл в САЩ от Централна Америка. Не знаем повече за него.

Сара забива поглед в пода.

— Какво ще се случи сега?

Поглеждам Кърби и Кали. Двете знаят. Елейна не.

— Сега отговарям аз — двете с теб трябва да си поговорим. Насаме.

Сара вдига рязко глава. Обезпокоена е. Въпреки това свива рамене и се опитва да си придаде безразлично изражение, но мога да усетя напрежението в нея.

— Добре — съгласява се тя.

Обръщам се към Кърби и повдигам вежди.

— Две стаи навътре — изчуруликва тя. — Ние, останалите момичета, ще си поговорим за оръжия и гримове.

Отивам при Сара и я докосвам леко по рамото. Тя ме поглежда и в тези нейни красиви очи се съживява нещо дълбоко и ужасно.

Знае ли? — питам се.

Не е сигурно. Но се страхува.

Отиваме в спалнята. Затварям вратата след нас. Сядаме на леглото. Приготвям се да й задам въпроса.

Най-трудната за намиране улика не е тази, която е там. Най-трудната е тази, която трябва да бъде там, но не е. Нещо липсваше. Тази липса глождеше първо Джеймс, а после и мен, след като прочетох дневника на Сара.

След като осъзнахме каква е липсващата брънка и я съпоставихме с онова, което знаем за Странника, всичко се изясни. Подозренията ни все още не бяха потвърдени, но бяхме уверени в себе си.

Двамата с Джеймс бяхме сигурни, че е така.

Имаше логика.

Наистина имаше логика.

Задавам й въпроса.

52

— САРА… КЪДЕ Е ТЕРЕЗА?

Промяната в нея е главоломна. Изпълва я ужас и започва да клати глава.

— Не, не, не, не, не — зашепва тя. — Моля те. Тя е… — лицето й се изкривява, цялото й лице.

Като хавлия, която е изстискана.

— …тя е всичко, което ми остана… Ако я изгубя… всичко ще свърши… свърши… свърши… свърши…

Тя се свива на леглото, прегръща коленете си и забива поглед в пода. Започва да се клати напред-назад и да поклаща глава.

— Хванал я е, нали? — питам аз.

Нещото, което глождеше мен и Джеймс, представляваше сложна амалгама от откъслечни парченца информация и липсващи песъчинки. Усещането за Странника. Любовта на Сара към Тереза. Вземането на заложница. Пътят, по който бяхме поведени.

Но най-вече пълната липса на Тереза от останалата част от историята на Сара.

На нея й беше казано да не се свързва с нея, докато е в дома за сираци. Добре.

Но какво се беше случило след това? Сара обичаше Тереза. В дневника си ясно заявяваше какво сполетява хората, които обича. Какво беше станало с нея тогава?

— Сара, кажи ми.

Тя е забила чело в коленете си, когато заговаря. Думите й направо препускат, макар че вече не ги лее на хартия. Отправяме се на поредното пътуване до извора.

ИСТИНСКИЯТ КРАЙ

ИСТОРИЯТА НА САРА

53

САРА НАВЪРШИ ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ, НО НЕ Й ПУКАШЕ. Събуди се с мисълта, че е остаряла с още една година, но и за това не й пукаше.

Напоследък за нищо не й пукаше. Пукането беше опасно. То означаваше болка, а болката не беше нещо, с което можеше да се справи.

Вървеше по тънко въже напоследък. Така беше през последните няколко години. Лошите събития в живота й бяха станали прекалено много и душата й беше достигнала лимита си на поносимост. Осъзнаваше, че е на крачка от лудостта. Трябваше й само леко побутване и щеше да падне в бездната. Щеше да падне и никога вече да не излезе от нея.

Осъзна това една сутрин в дома за сираци. Седеше навън, не гледаше нищо и не мислеше нищо. Чешеше едно място на ръката си, което я сърбеше. Премига веднъж и мина цял час. Ръката я болеше. Погледна мястото и осъзна, че го е чесала, докато не го е разкървавила.

Това я извади от вцепенението. Ужаси я. Не искаше да губи разсъдъка си.

Понякога започваше да трепери. Гледаше винаги да е сама, когато това се случеше. Не искаше другите момичета да виждат слабостите й. Предусещаше кога ще се случи — получаваше едно неприятно чувство в стомаха и зрението й биваше замъглено от черни контури. В такива моменти си лягаше в леглото или сядаше на тоалетната чиния, прегръщаше се сама и се тресеше. Времето не беше от значение, когато това се случеше.

Моментът отминаваше.

Страхуваше се и си имаше основателна причина да го прави. Запазването на разсъдъка й си беше като работа. Трябваше да я върши всеки ден, а не да я приема за даденост.

През повечето време обаче не й пукаше за нищо. Големият черен кладенец беше вътре в нея, бълбукаше и се надигаше, винаги беше гладен. Тя му хвърляше спомени, с които да го залъгва, и губеше по мъничко от себе си всяка година.

Вече беше на четиринадесет. Имаше чувството, че е живяла вечно. Чувстваше се стара.

Стана от леглото, облече се и излезе навън. Скоро не беше чувала Кати и беше готова да я хвърли в Големия черен кладенец, но прецени, че може да седне навън и да почака още малко, преди да го стори. Може би Кати щеше да се появи. Може би щеше да й донесе кексче. Кати винаги правеше всичко, на което беше способна, Сара знаеше това. Сара разбираше войната, която се водеше в сърцето на Кати, борбата с близостта. Не завиждаше на полицайката за това.

Денят беше прекрасен. Слънцето беше изгряло, но подухваше приятно, така че не беше горещо. Сара затвори очи и отпусна глава назад, за да се наслади на момента.

Изписка клаксон на кола и я извади от унеса й. Изписка отново и тя погледна към улицата намръщена. Беше седнала до оградата. Улицата беше вдясно от нея и до тротоара беше спряла някаква кола — калпав американски боклук в син цвят. Имаше някой на прозореца от страната на пътника.

Клаксонът изписка отново и Сара вече беше сигурна, че се опитваха да привлекат вниманието й. За момент се зачуди дали не беше Кати, но не… Кати караше тойота. Стана и отиде до оградата. Погледна колата и най-вече лицето зад мръсния прозорец.

Почти успя да го познае, то принадлежеше на млада жена…

Лицето беше притиснато в стъклото и Сара го видя ясно. Кръвта във вените й се превърна в тиня.

Тереза!

Сара стоеше вцепенена. Не можеше да помръдне. Вятърът развяваше косата й.

Тереза беше по-голяма…

(вече е на двадесет и една, нали знаеш)

…но си беше Тереза

(нямаше никакво съмнение, ако някой не вярваше, можеше да я снима)

и тя беше ужасена, натъжена и плачеше.

Сара можеше да различи сянката зад Тереза. Тя се размърда и момичето видя лице — лице, което изглеждаше като разтопено заради чорапогащника върху него. То се хилеше.

Сара отново се озова на ръба на пропастта и усети как ръцете й се движат, за да запази равновесие, но нещо се надигна от Големия черен кладенец, нещо, което приличаше на

(главата на Бъстър, на мъртвия Бъстър, мама гушна патлака)

и продължаваше да мята ръце, но…

(Опа…)

Сара погледна небесата и запищя, пищя, пищя.

* * *

Вероятно времето течеше.

Сара се събуди и се изуми, че не беше полудяла. Може би това не беше чак толкова хубаво. Може би здравият разум беше надценен.

Китките й бяха завързани за леглото. Както и краката й. Леглото приличаше на болнично, защото… защото болничните легла изглеждаха по този начин.

Сара се ухили.

Упоили са ме, дали са ми нещо, за да ме упоят. И то нещо добро. Чувствам се щастлива и искам да се самоубия в същото време. Да, определено са ме дрогирали.

Сара се беше събуждала само веднъж на това място, и то след един доста жив сън, който… по дяволите, просто не можеше да й излезе от главата.

Сара отново се ухили и припадна.

* * *

Сара седна на ръба на леглото и се опита да измисли как да го направи.

Преди два дена я отвързаха. Намираше се под ключ в дома за сираци, но никой не я държеше под око. Просто й даваха лекарства, които се преструваше, че пие, и я оставяха сама, за което много се радваше. Имаше достатъчно време да планира самоубийството си.

Как да сложа край на живота си? Я да видя какви са вариантите.

Така нямаше да могат да я върнат обратно.

Сара мислеше много по темата. В крайна сметка осъзна, че трябва да излезе оттук. Нямаше да позволят да умре тук. Да, беше дразнещо, но за съжаление самата истина.

Трябваше да ги убеди, че отново е възвърнала разума си и е готова да се върне в

(завъртете очи, купонджии)

здравословната среда на дома за сираци.

Нямаше да й е кой знае колко трудно. На никого не му пукаше достатъчно, че да й обърне необходимото внимание.

* * *

Сара се върна в дома след седмица. Кльощавата Джанет изглеждаше радостна да я види отново и й се усмихна. Сара си помисли как Джанет я намира обесена и й се усмихна в отговор.

Отиде в спалното помещение и намери друго момиче на леглото си. Тя обясни на натрапницата как стоят нещата. Обясни й, като й счупи показалеца, а нея изхвърли на пода заедно с нещата й. Сара не побесня, все пак момичето беше ново. Тя не знаеше правилото тук: не се ебавай със Сара.

Погледна хлапето, което се държеше за пръста и виеше на умряло, и си помисли: Вече знаеш.

Легна си на леглото и изключи момичето. Имаше много по-важни неща, за които да мисли. Като как да умре.

Няколко часа по-късно продължаваше да мисли за това, когато едно от момичетата дойде при нея. Изглеждаше притеснено и се държеше почтително.

— Какво? — попита Сара.

— Писмо — отвърна нервно то.

Сара се намръщи.

— За мен?

— Аха.

— Е, дай да го видя.

Момичето й подаде белия плик и си плю на петите.

Сара го огледа внимателно и осъзна какво е.

Писмо от него.

Обмисли дали да не го хвърли. Да не го отваря въобще.

Да бе.

Прокле се и го отвори. Вътре имаше лист бяла хартия. Писмо, написано на компютър и принтирано на мастилен принтер. То беше безлично, също като него. Заплашително, пак като него.

Честит рожден ден на патерици, Сара,

Помниш ли първия ми урок относно избора? Ако го помниш (а аз съм сигурен, че е така), то тогава ще се сетиш какво обещах на майка ти. Вече добре знаеш, че аз спазвам обещанията си. Имай го предвид, докато четеш надолу.

Тереза е добре. Не бих казал, че е в перфектно състояние — малко е неразположена, ако трябва да бъда честен, — но поне е добре. Заедно сме вече от три години.

Тя желае да те види, а на мен така ми се иска да изпълня желанието й. Само че няма как да стане, докато си на онова място.

Обади ни се, когато отидеш в приемен дом, и ще поддържаме връзка.


Нямаше подпис.

Така беше написал писмото, че ако някой друг го прочетеше, щеше да му стане интересно, но нямаше да намери никакъв смисъл. Сара разбираше значението му и той знаеше, че ще го разбере.

Тереза е жива и ще остане жива, докато правя всичко, което ми нареди. Иска отново да отида в приемен дом и да чакам.

Напоследък се съпротивляваше срещу изпращането й в приемен дом, но знаеше, че единственото, което трябваше да направи, беше да каже на Джанет, че отново е заинтересована и да се усмихва, когато се появяха евентуалните родители. Все пак беше красива, беше момиче и двойките винаги искаха да я приберат в дома си с надеждата, че по-късно ще могат да я осиновят.

Споходи я нежелана мисъл.

Какво ще се случи с тях? На тези, които ще ме вземат?

Сара усети как пред очите й става черно и стомахът й се свива. Обърна се към стената, сви се и затрепери.

Час по-късно унищожи писмото и отиде да се види с Джанет.

54

ЕДИН ДЕН ТОЙ Я ПОСЕТИ В КЪЩАТА НА КИНГСЛИ, около година по-късно, когато беше сама у дома. Семейството беше излязло някъде, а тя не се чувстваше добре (така каза, защото не беше готова да се привързва към хора, които съвсем скоро можеха да се споминат).

Майкъл вече беше започнал да спи с нея. В началото се страхуваше от реакцията си, но трябваше да остане тук заради безопасността на Тереза. Трябваше да чака. Но какво щеше да стане, ако я докоснеше и тя просто… полудееше?

Не беше чак толкова зле. Мразеше Майкъл, така беше, но все пак той не беше възрастен. Имаше разлика. Не знаеше защо, но така беше. Също така беше почти сигурно, че Странника щеше да го убие. Това я накара да се усмихне. Веднъж, след като бяха правили секс, тя се усмихна и Майкъл забеляза това.

— Какво ти е толкова забавно?

Просто си мисля как умираш — помисли си.

— Нищо — отговори на глас.

Не желаеше същото на Дийн и Лоръл. Лоръл не беше перфектната майка, не беше като Дезире, но не беше и лоша. На моменти се държеше много добре и Сара усещаше как все повече се сближаваше с нея. Затова се опитваше да страни колкото се може повече.

Сара беше в стаята си, седнала зад компютъра, когато се появи. Беше ранен следобед. На главата си беше сложил добре познатия чорапогащник. Усмихваше се. Винаги се усмихваше.

— Здравей, Малка Скръб.

Сара не отговори нищо. Просто зачака. Точно това правеше в последно време. Почти не говореше, стремеше се да не изпитва нищо и чакаше.

Той се приближи и седна на леглото.

— Получила си писмото ми и си му повярвала. Много добре, Сара, защото аз винаги казвам истината. Тереза е жива и ти й помогна да остане такава.

Сара съумя да отговори:

— Нарани ли я?

— Да. Когато приключим тук, ще се върна у дома и отново ще я нараня. Но докато правиш каквото ти кажа, няма да я убия.

Сара усети как нещо в нея се надига. Необходимо й беше малко време, за да разбере какво.

Омраза. Чувстваше омраза.

— Мразя те — каза на Странника тя. Гласът й не беше гневен. Беше напълно нормален. Като на човек, който казваше истината.

— Знам — отвърна той. — А сега ме слушай. Ще ти кажа какво трябва да направиш. Когато приключа, ще ми дадеш своя отговор.

55

САРА Е ОТЛЕПИЛА ОЧИ ОТ ПОДА И СЕ Е ОБЪРНАЛА КЪМ МЕН. Виждам изтощението й и то ме ужасява. Тя е човек, който вече се е предал.

— Какво ти каза той? — питам аз. Внимавам гласът ми да е лишен от всякакви емоции — от всякакви, — за да не си помисли, че я осъждам.

Сара извръща поглед от мен.

— Каза ми, че се нуждае от паролата на компютъра на Майкъл. Каза ми, че ще отведе ченгетата до грешния човек и аз ще му помогна за това. Като напиша дневник. Като те потърся.

— Искал е да потърсиш точно мен?

Гласът й е безизразен:

— Да.

— Какво е имал предвид с „грешния човек“?

— Каза ми, че работата му не е приключила. Не знам какво е имал предвид. Каза ми, че в един момент е обмислял да се предаде, но после е променил решението си.

Осмислям всичко това. Две неща възникват в главата ми:

Първата: Джеймс беше прав за него.

Втората: Не е Кабрера.

Следва въпрос:

Защо Кабрера е намесен?

— Той каза ли ти нещо друго?

Сара ме поглежда замислена, погледът й ме преценява. Прилича на човек, който знае някаква голяма тайна, но претегля рисковете от споделянето й.

— Сара, осъзнавам какво е направил. Направил е същото, което е сторил на майка ти, Кати Джоунс и всички останали. Избрал е човек, когото обичаш, и го е използвал, за да те накара да правиш разни неща. — Срещам погледа й. — Вината не е твоя. Не те виня. Трябва да ме погледнеш, да ме чуеш и да ми повярваш.

Лицето й започва да почервенява. Дали от тъга или гняв, не мога да преценя.

— Но… но аз знаех! Знаех, че ще дойде и ще стори някои неща на Дийн, Лоръл и Майкъл. И… — тя си поема дълбоко въздух и изхълцва —…когато ме накара да прережа гърлото на Майкъл, единственото, за което можех да мисля, беше как се усмихвах, когато си мислех за с-с-с-с-смъртта му и после ти, после те излъгах и… и… и онзи човек взриви сградата ви днес, нарани много хора, дори някои умряха и… — лицето й пребледнява —…можех да го доведа тук. Можеше да нарани Бони и Елейна. Знаех това.

— Той е искал да знаеш, Сара — казвам й.

Тя става и започва да ходи напред-назад, напред-назад, а по лицето й се стичат сълзи.

— Има още, Смоуки. Той ми каза, че ако правя каквото ми каже, ще ги пусне.

— Кого ще пусне?

— Тереза и още едно момиче на име Джесика.

Едновременно се натъжавам и разгневявам. Накарал е Сара да носи отговорност за много чужди животи, като й е дал непосилно бреме и поредица от невъзможни избори.

Сещам се за отпечатъците от крака, които намерихме в къщата на Кингсли, и за по-ранния си въпрос относно Кабрера. Вероятно е замесен, защото и той има тези белези. Може би той също има сметки за уреждане?

— Другият мъж там ли беше, Сара? В къщата на Дийн и Лоръл?

— Поне не го видях.

Може би Кабрера е бил там, но ти не си го видяла. Може би е имал една-единствена задача — да ходи бос по плочките.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш, Сара? Нещо, което смяташ, че трябва да знам?

Тя отново ме поглежда преценяващо.

— Искаше да направя още нещо, след като убиете грешния човек. Едно последно нещо, след което щеше да я пусне.

— Какво?

— Искаше да се чукам с него.

Опулвам се насреща й. Неспособна съм да отговоря известно време. Ето я и нея. Черешката на върха на неговата болката-е-удоволствие мелба.

На това младо, но предварително остаряло лице се появява ново изражение. Изражение на решителност, примесена със студенина, която веднага разпознавам къде съм виждала.

В Кърби.

Така изглежда тя, когато не крие истинската си същност.

— Каза, че онова, което трябва да се случи, ще се случи до седмица. Щях да направя каквото иска, да се уверя, че Тереза е в безопасност, след което щях да го убия и да се самоубия.

Сара изрича всичко това с такава увереност, че въобще не се съмнявам в думите й.

— Тереза трябва да живее, Смоуки. — Тя отново сяда на леглото и допира чело в коленете си. — Съжалявам. За всичко, което направих. Вината за смъртта на Дийн, Лоръл и Майкъл е моя. Вината за твоята сграда също е моя. Аз съм лош човек. Много лош човек.

Сара започва да се клати напред-назад, напред-назад. Вратата се отваря. На прага й е Елейна.

— Подслушвах ви — казва тя, без да се извинява, и идва при Сара, която се опитва да се отдалечи от нея. Елейна я сграбчва и я прегръща с всичка сила, докато момичето се възпротивява. — Чуй ме — започва тя с настоятелен глас. — Не си лоша. Не си зла. Каквото и да се случи… каквото и да било… имаш мен. Разбираш ли? Имаш мен.

Елейна не й казва, че стореното от нея не е лошо. Просто иска да й обясни, че не е сама.

Сара не отвръща на прегръдката й, но поне спира да се съпротивлява, навежда глава и започва да се тресе цялата, докато Елейна я гали по главата.

* * *

Седнала съм на старата кухненска маса заедно с Кърби и Кали. Разговарям със заместник-директор Джоунс и Алън по мобилния си, който съм пуснала на високоговорител. Запознах ги с всичко, което научих от разговора ми със Сара.

— Имаме сериозен проблем, сър — казвам аз. — Е, всъщност са няколко, но един е изключително сериозен. Дори да измислим начин да заловим Кабрера, без да го убиваме… нямаме никакви доказателства срещу Странника. Не знаем кой е. Никога не е показвал лицето си на Сара. Предполагам, че отпечатъците от крака в къщата на Кингсли са на Кабрера, а не негови.

— Може би Кабрера знае кой е — отбелязва Алън.

— Така е — съгласявам се. — Но ако не знае, то здравата сме я загазили.

— Да разгледаме това, с което разполагаш — отвръща заместник-директорът.

— Да, сър.

— Какво излиза? Кабрера не е истинският, а е фалшив, така ли?

— Не е просто фалшив. Той е мъртвата изкупителна жертва. Напълно съм сигурна, че ще извърши самоубийство, когато се опитаме да го заловим. Вероятно в къщата си. След това ще намерим най-различни улики, които да докажат, че той е нашият извършител.

— А кукувицата ще остане на свобода — изчуруликва Кърби.

Настава телефонно мълчание, докато Джоунс осмисля чутото.

— В такъв случай какъв е планът?

Казвам му. Той ми задава редица въпроси, осмисля още малко положението и ми задава още въпроси.

— Одобрявам — казва най-накрая. — Но бъдете внимателни. И, Смоуки? Той уби трима агенти. Безопасността на агентите ми е на първо място, след това е неговата. Разбираш какво имам предвид, нали?

— Да, сър.

Разбира се, че го разбирам. Казва ми да убия Кабрера, ако така ще спася живота на наши служители.

— Ще се обадя на SWAT. Домъкни си задника тук и да се захващаме с тази операция.

— Нямате нищо против Кърби да е с нас, нали, сър?

— Не съм сигурен дали „нищо против“ е правилното определение, но съм съгласен с плана.

Кърби е достатъчно умна, за да си държи езика зад зъбите, но ме дарява с огромна усмивка и вдига палци. Радва се като дете, което е получило за рождения ден подаръка, който е искало.

— Ще се видим след малко. — Затварям.

— Тъй като се налага да остана тук като бодигард — казва Кали със сух глас, — имам само един въпрос.

— Какъв е той, Кал? — пита Кърби.

— Къде е кафеварката?

Кърби свива рамене.

— Лоши новини, Кал. Тук няма кафе. Освен това не е полезно. В него има всякакви химикали. Отврат.

Кали я поглежда невярващо.

— Как смееш да критикуваш религиозните ми вярвания?

Шегува се, както винаги, но усещам изнервеността в гласа й. Поглеждам я, наистина я поглеждам, и виждам, че малко е пребледняла. За първи път осъзнавам колко тежка е битката, която води. Болката не спира нито за миг. Тя се бори с нея, но също така дава жертви.

Странно е как след всички скорошни жестокости, на които станах свидетел, това направо ме отнася — идеята, че Кали може да бъде повалена от нещо.

* * *

Влизам в спалнята. Сара е спряла да се тресе, но изглежда ужасно. Каквото и да е използвала, за да издържи през всичките тези години, него вече го няма. Тя се разпада. Елейна я гали по главата, а Бони държи ръката й.

Разказвам им какво ще правим. Очите на Сара се оживяват.

Е, поне малко.

— Ще сработи ли? — пита тя.

— Така мисля.

Тя ме поглежда, наистина ме поглежда.

— Смоуки… — гласът й се изгубва за момент. — Каквото и да се случи, не му позволявай да нарани теб или някой друг. Дори това да означава… — гласът й пресилва —…че нещата няма да се случат както искам. Не мога повече да съм отговорна за това. Не мога. Не мога.

— Не си отговорна за нищо, Сара. Разбери го. Сега всичко зависи от нас.

Тя извръща поглед и разбирам, че повече няма да продума. Бони среща погледа ми и ми изпраща мълчаливо предупреждение.

Внимавай.

Усмихвам се.

— Винаги го правя.

Елейна ми кима — тази прекрасна жена без коса — и насочва вътрешната си красота отново към Сара. Ако някой може да съживи душата на това момиче, то определено е тя.

Кърби се появява на прага на вратата.

— Готови ли сте да избухнем? — пита наперено тя.

Не съм убедена — мисля си аз. — Но да го направим.

56

ВСЕКИ МЕСТЕН ОФИС НА ФБР РАЗПОЛАГА СЪС SWAT ОТРЯД. Също като полицейския SWAT членовете му прекарват всяка минута в тренировки, освен ако не работят над реална ситуация. Поддържат се в перфектна форма и това си личи.

Командирът на отряда е агент на име Брейди. Не знам как е малкото му име. Познавам го само като Брейди. Той е в средата на четиридесетте си години. Тъмната му коса е късо подстригана по военен стил. Човекът е висок, много висок, около метър и деветдесет и пет, с излъчване, което не е нито дружелюбно, нито недружелюбно. Ръкуването с него е като ръкуване с камък.

— Това е твоето шоу, агент Барет — казва той. — Просто ни кажи от какво имате нужда.

Намираме се в конферентната зала под офиса ни. Всички са налице и изглеждат заплашително. Освен Кърби. Тя гледа шестимата от SWAT отряда с гладен поглед, сякаш са някакви сладкиши, изключително вкусни мелби.

— Густаво Кабрера — започвам и оставям снимката му на масата. — Тридесет и осем годишен. Живее в къща в Холивуд. Голяма, стара къща, разположена върху четири акра площ.

Един от членовете на SWAT отряда подсвирва.

— Явно доста се е изръсил.

— Разполагаме с карти на местоположението, както и с плановете на къщата. — Оставям ги на масата. — Има уловка. Трябва ни жив, но сме убедени, че му е наредено да се самоубие. Вероятно разполага с доста оръжия и ще се постарае самоубийството му да изглежда автентично.

— Чудничко — отвръща Брейди със сух глас.

— Хубавата част е, че ние също се нуждаем всичко да изглежда автентично. Не искаме да убиваме Кабрера. Но искаме Странника да смята, че сме го направили.

— Как точно ще се случи това? Без да ни застреля, докато се опитваме, имам предвид?

— Диверсия, момчета — казва Кърби и пристъпва напред. — Диверсия.

— Коя, по дяволите, си ти? — пита командирът на SWAT отряда.

— Просто блондинка с патлак — провлачва думите си тя в добра имитация на самия него.

— Не се обиждайте, госпожо — намесва се един от по-младите членове на специалния отряд, — но ми изглеждате опасна, колкото пуделът на приятелката ми.

Кърби се ухилва на младия мъж и му намига.

— Наистина?

Отива при него. На табелката му пише Буун. Той е едър, мускулест и много сигурен в себе си. Класически мъжкар.

— Провери ме, Буун — казва му тя.

Всичко се случва като в мъгла. Кърби забива юмрук в слънчевия му сплит. Очите му се ококорват, когато пада на колене и се опитва да си поеме въздух. Другите членове на отряда се осъзнават и се опитват да реагират, но тя изважда пистолета си и го насочва към тях.

— Бам, бам, бам, бам…

— Бам — казва заедно с нея Брейди. Той също е извадил пистолета си и го е насочил към главата й, преди тя да насочи своя към него.

Кърби застива за момент и обмисля положението си. След което се ухилва и прибира оръжието в кобура. Не обръща внимание на Буун, който се опитва да възстанови дишането си и поема големи глътки въздух.

— Браво на теб, старче — казва на Брейди. — Предполагам, че затова ти си шефът, а? Готско.

Брейди й се ухилва. Имам чувството, че гледам два вълка, които се опознават.

— Ставай, Буун — излайва командирът му. — И млъквай.

Младият мъж се изправя и стрелва Кърби с мрачен поглед.

Тя му размахва среден пръст.

— Приключихте ли с меренето на пишките? — пита заместник-директорът. — В мъжките и женските им варианти?

— Той започна — оплаква се Кърби, — Ако беше по-мил, щях да го пипна някъде другаде.

Всички се засмиват. Дори Буун го прави, против волята си. Виждам, че Брейди я преценява и разбира същото, което и аз. Кърби не е просто добра в действието. Тя има подход към хората. По своя си странен начин успя да изпусне напрежението в залата, да оправи настроението на всички и да накара момчетата да я харесат и да започнат да я уважават. Доста впечатляващо.

— Как се казваш? — пита Брейди.

— Кърби. Но ти можеш да ме наричаш Килър[18], ако желаеш. — Дарява го с усмивка. — Всичките ми приятели го правят.

— Много такива ли имаш?

— Не.

Брейди кима.

— Аз също. Обясни какво имаш предвид под диверсия.

— Добре. Ти и твоят отряд от мачовци ще ударите отпред, както е по книга. Ще вдигнете олелия, „Горе ръцете! Предайте се!“ и такива работи. Докато вие действате и вниманието му е заето, двете със Смоуки ще влезем отзад.

— Ще се промъкнете, имаш предвид?

— Ще се плъзнем като по вътрешността на бедрата ми, които са много глааааадки, господин Брейди, сър.

— Аха. Не смятате ли, че нашият човек ще държи под око задния вход?

— Може би. Но затова ще се наложи да взривите нещо.

Брейди повдига вежда.

— Я пак?

— Ще взривите нещо. Сещаш се — „Буум“.

— Как предлагаш да го направим?

— Не можете ли да хвърлите граната в градината му или нещо такова?

Брейди гледа Кърби и мисли. Накрая просто кима.

— Добре, младши. Концепцията ни е ясна. Но мисля, че можем да опростим нещата, без да има нужда да „взривим нещо“.

Кърби свива рамене.

— За мен няма значение. Смятах, че обичате да взривявате разни неща.

— О, разбира се, че обичаме — уверява я той. — Само че се опитваме да го избегнем, ако е възможно. Защото съседите стават нервни. — Брейди се навежда над масата и разпъва картата на имота. — Ето какво предлагам аз. Бездруго ще имаме проблем, ако се опитаме да влезем пешком. Ще ни види от километри. По дяволите, възможно е дори да е минирал земята си. Вместо това ще се изсипем от въздуха.

— С хеликоптер? — пита Алън.

— Да. — Брейди сочи едно място пред къщата. — Ще се приземим под ъгъл, за да му е по-трудно да стреля по нас. Ще се молим да няма базука или нещо също толкова мощно. Ще стоварим цялата си огнева мощ. Която не е никак малка — мисля, че можем да се докопаме до две-три картечници и няколко гранати. Ще привлечем вниманието му. Ще има чувството, че е започнала Трета световна война.

— Готско — казва Кърби.

— Да. Докато всичко това се случва, вие двете ще се придвижите към задния вход, след което по ваш сигнал ще хвърлим сълзотворен газ. Прониквате и… — Брейди разперва ръце.

— И се надяваме, че няма да се наложи да убием бедния човечец — довършва Кърби вместо него.

Брейди ме поглежда.

— Как ти звучи това?

— Като много лоша идея — отвръщам аз, — но определено е най-добрата предвид обстоятелствата. — Поглеждам колко е часът. — Сега е четири. Колко време ви трябва, за да се подготвите?

Можем да излетим след половин час. А вие? Ще ви трябват жилетки и противогази.

— Аз не искам жилетка — изчуруликва Кърби. — Само ме забавя. Но противогаза няма да го откажа.

— Погребението си е твое — свива рамене Брейди.

Тя удря ръката му.

— Представа си нямаш колко пъти съм чувала това.

Точно както Алън преди ден, така и Брейди потърква удареното място на ръката си изненадан.

— Ох.

— Така казват всички — отвръща Кърби. — Е, вече може ли да отидем да застреляме нещо? — Хваща се за оръжието, което беше извадила по-рано. — Патлакът ми е нов — обяснява тя. — Трябва да го изпробвам.

57

ЗА РАЗЛИКА ОТ КЪРБИ АЗ ИСКАМ ЖИЛЕТКА. Разбирам я защо не ги харесва, но на мен ми липсва хищническата й нагласа. Кърби е родена за всичко това, да разбива врати и да влиза в къщи, които са обгазени и в които куршумите летят като вихрушка. Кърби си няма Бони, която я чака вкъщи. Аз си имам.

— Този гаден противогаз ще ми развали прическата — отбелязва тя, докато го оглежда.

Прикрили сме се зад една стена в задната част на имението. Тя е висока около метър и осемдесет и има за цел да държи любопитните погледи настрана. Няма драма тук. Разполагаме с две стълби по метър и двадесет.

Предложиха ни автомати МР5, но и двете отказахме. Придържай се към познатите неща е старо правило, което трябва да се следва в подобни тактически ситуации. Познавам до болка пистолета си, лъскавата ми, черна берета, както познавам цвета на очите си. Кърби изстреля остроумна забележка, че автоматът не се връзва добре с тоалета й, но знам, че причината за отказа й беше същата като моята — ползвай собственото си оръжие. И нейното беше пистолет.

— Готови сме да ритаме задници, край — изрича тихичко Кърби на микрофона на яката си.

— Разбрано — отвръща след малко Брейди. — Армагедонът ще настъпи до две минути, по мой сигнал. Едно, две, три — сигнал.

— Оффф, пак си сверяват часовниците — прошепва спътницата ми.

— Отброяването вече започна, Кърби — казва Брейди. — Разбра ли?

— Да, шефе. — Поглежда ме и се ухилва. — Хей, Буун. Все още ли смяташ, че не съм опасна?

— Хич не смятам така, ПЗ — разнася се веселият глас на младия мъж. ПЗ означава „плажно зайче“. — Ти си голяма беля в красива опаковка, спор няма.

Кърби проверява оръжието си, докато се шегува с момчетата. Нямам желание да се присъединя към тях. Стомахът ми е свит и съм толкова пренавита, че имам чувството, че ще започна да бълвам искри.

Поне ръцете ти са сухи — мисля си.

Такива си бяха. Независимо от положението ми, независимо в какви опасности попадах, ръцете ми никога не се потяха по време на престрелка и никога не трепереха.

— Четиридесет и пет секунди, докато стане грозно — съобщава отегчен Брейди.

Мисля си за Густаво Кабрера. Чудя се дали е стиснал някакво оръжие, докато наблюдава през прозореца. Дали ръцете му треперят, или са стабилни? За какво си мисли?

— Тридесет секунди — обявява Брейди.

— Как е положението при теб? — пита ме Кърби. Гласът й е оживен, но очите й ме преценяват. Претеглят ме. Полза или тежест? — питат те.

Показвам й ръката си. Готовността й да действа.

Тя кима.

— Готско.

— Петнадесет секунди до Деня на страшния съд.

Кърби проверява пистолета си, като през цялото време си тананика. В първия момент не мога да разпозная мелодията, но после го правя. Тя е от филма „Янки Дудъл Денди“. Спътницата ми ме хваща, че съм я зяпнала.

— Обичам класики — свива рамене.

— Десет секунди. Бъдете готови.

Стъпваме върху стълбите си.

Ендорфиновите ми приятели са се завърнали и са довели другарчетата си.

(Страх и еуфория, еуфория и страх)

— Пет секунди. Пригответе се да отворите вратите на ада.

— Само кажи думата, татенце — казва Кърби, изпълнена от добро настроение, дори когато погледът й на убиец се е завърнал.

Картечницата изревава толкова силно, че ревът й се носи надалеч.

— Наш ред е! — провиква се Кърби.

Покатерваме се по стълбите, стигаме върха на стената и се набираме върху нея. Обръщаме се и увисваме като жени, които правят набирания, преди да скочим от другата страна. В истинския свят няма подскоци и търкулвания, прекалено е лесно да си изкривим глезените.

Стрелбата продължава. Виждам проблясъци над къщата. Чувам грохота на хеликоптера и поредица от гръмки звуци, които според мен са зашеметяващи гранати. Докато бягам, чувам нещо друго. Не мога да го разпозная веднага. Ответен огън, произведен от автоматично оръжие.

Двете с Кърби побягваме към задната част на къщата. Тя се движи по-бързо от мен, защото не носи жилетка и няколко години отгоре.

Къщата е по-малка, отколкото очаквах за постройка на такъв огромен парцел. Според плановете е под триста квадрата, разположени само на един етаж. Има черна врата, зад която се намира малък коридор, водещ към кухнята. Стигаме до нея. Задъхана съм. Кърби няма подобни проблеми.

— На позиция сме, господин шефе, сър — съобщава на Брейди тя.

— Разбрано. Започваме да косим.

Това означава, че ще се развихрят с картечницата така, сякаш утре няма да има нов ден, и ще започнат да хвърлят зашеметяващи гранати и сълзотворен газ през прозорците.

— Време е да си оправим прическите — казва Кърби и ми намига.

Слагаме си противогазите. Те са изработка на SWAT и позволяват добра видимост и периферно зрение, но все пак са си противогази. По челото ми веднага избива пот.

— Започваме — съобщава Брейди.

Смятах, че преди е било шумно. Не беше нищо в сравнение със звуковата атака, която потвърди, че SWAT отрядът наистина е започнал да „коси“.

Звукът от две петдесеткалиброви картечници изпълва въздуха с гръмотевици. Съвсем скоро затрещяват и зашеметяващите гранати — една след друга, без никаква почивка. Стъклата се пръскат ли, пръскат.

Кърби изритва вратата и влизаме вътре. Не подушвам нищо друго освен гумата на противогаза, но къщата е пълна с пушек и влага. Кабрера стреля с някакво автоматично оръжие и грохотът му е значителен. Няма начин да чуе каквото и да било.

Кърби се промъква бързо с изваден пистолет. Следвам я, готова за действие. Движим се към звука от автоматичното оръжие. Зашеметяващите гранати продължават да експлодират. Минаваме през кухнята и стигаме до вратата, която води до дневната и предната част на къщата. Заставаме от двете й страни и се оглеждаме.

Виждаш ли какво става тук? Истинска касапница е.

Кабрера е окъпан в светлина. Той е залегнал и стреля под ъгъл — към хеликоптера. Обърнат е с гръб към нас и тялото му се разтриса след всеки произведен от него изстрел. Виждам, че оръжието му е M16. Заобиколен е от счупените стъкла на прозорците.

Планът ни беше изключително груб, но прост. Както беше казала Кърби: „Хайде просто да пречукаме тъпака“.

Поглеждам я и тя ме поглежда. Присвива очи в усмивка и аз й кимам.

Не разполагаме с много време. Съвсем скоро Кабрера ще си зададе въпроса защо хората на Брейди са толкова лоши стрелци. Ще надуши капана.

Кърби се втурва като светкавица към мишената ни. Поемам си дълбоко въздух и тръгвам след нея.

Инстинктите на Кабрера са си на мястото и той се обръща с автомата. Очите му са ококорени, а устата изкривена. Кърби не забавя, а продължава устрема си към него. Въобще не й хрумва дори да се прикрие. Тя хваща оръжието на мъжа и го насочва към тавана, който поема няколко куршума. Спряла съм на място и се опитвам да насоча пистолета си към Кабрера, докато двамата се боричкат.

Мамка му, Кърби — изкрещявам аз, — махни ми се от пътя!

Гласът ми е приглушен от противогаза и от ада наоколо.

Кърби насочва пистолета, който е в другата й ръка. Кабрера зарязва автомата, удря с една ръка китката й, а с другата посяга към гърлото й. Тя блокира заплахата за гърлото си, но изтърва оръжието си. Очите на Кабрера са зачервени от сълзотворния газ и кашля, но продължава да се бори.

— Мамка му — мърморя си, след което изкрещявам: — Мамка му! — Сърцето ми тупти, главата ми тупти, всичко ми тупти, но ръцете ми продължават да са сухи.

Кърби се опитва да го изрита в слабините, но Кабрера се извива и ударът е поет от бедрото му. Той успява да я удари по бузата с долната част на дланта си. Тя залита назад зашеметена.

Времето застива.

Най-накрая!

Залитането на Кърби ми осигурява добра видимост и веднага прострелвам Кабрера в рамото.

Той простенва и пада на коляно. Кърби го връхлита като хала и го удря с юмрук в лицето веднъж, два пъти, три, след което се озовава зад гърба му — мъжът се опитва да остане на крака — и го задушава с увита около врата му ръка.

Кабрера се мъчи да се освободи, но е прекалено късно. Пребелва очи. Кърби го освобождава от хватката си и го бута напред, за да падне по корем. Изважда няколко миши опашки и обезопасява китките му.

И просто ей така всичко приключва.

— Прекратете огъня, момчета — казва Кърби. Противогазът кара гласа й да ехти. — Справихме се с него.

Ръцете ми започват да се потят.

The LasT Survivors: shadow, 2018

58

ГУСТАВО КАБРЕРА СЕДИ НА СТОЛ И НИ ГЛЕДА. Рамото му е превързано. Ръцете му са обезопасени с белезници в скута му, а не зад гърба му. Трябва да е по-притеснен. Вместо това изглежда напълно спокоен. Очите му не се отделят от Алън. Преценяват го.

Алън няма нищо против това. Той е изключително спокоен, но това е заблуда, защото, що се отнася до разпитите, е истинска акула. Като лъв, който си е хванал агънце. Килва глава и също преценява Кабрера. Изчаква го.

— Ще призная — казва задържаният. — Ще ви кажа всичко. Ще ви дам местоположението, на което се намират заложниците.

Гласът му е мек, мелодичен и някак си благоговеен.

Алън почуква с пръст устните си. Замислен е. Става изведнъж. Навежда се над Кабрера и навира големия си пръст в лицето му. Заговаря му със силен, гръмък и обвинителен тон:

— Господин Кабрера, наясно сме, че вие не сте човекът, когото търсим!

Радостта в очите на мъжа е заменена от притеснение. Устата му зейва в изумление, затваря се, отново зейва. Необходимо му е известно време, за да се вземе в ръце. Стиска здраво устни. Очите му стават тъжни. Въпреки всичко това продължава да е много спокоен.

— Съжалявам. Нямам представа за какво говорите.

Алън избухва в лаещ смях. Звучи малко ненормален и много заплашителен. Плашещ. Щях да се притесня, ако не знаех, че всичко това е представление. Алън сяда също толкова внезапно, колкото и стана, и се навежда напред. По-спокоен е, те са просто две момчета, които си говорят. Усмихва се и размахва пръст към Кабрера в добре познатия жест „ах ти, старо куче“. Иска да му каже да не се опитва да продава краставици на краставичар.

— Вижте, сър, разполагаме със свидетел. Знаем, че не сте вие. Няма съмнение в това. Единственият въпрос, който ни интересува, е защо работите с този мъж? — Гласът на Алън е тих, спокоен и сладък като сироп върху палачинки. Следва рязка промяна: — Хей! На теб говоря! — изкрещява отново, силно и гръмко.

Кабрера се стряска. Извръща поглед. Непостоянството в поведението на Алън го притеснява. Бузата му потреперва в нервен тик.

— Този човек е бил жертва на насилие — обясни ми Алън преди разпита. — Мъченията се основават предимно на награда, наказание и установяване на интимност. Мъчителят ще ти крещи, ще те нарича с отвратителни имена и ще те гори с цигара, след което лично ще нанесе мехлема върху изгарянията и ще бъде загрижен и добър. Накрая жертвата ще иска едното повече от другото.

— Ще иска човека с мехлема и приятния глас.

— Точно така. Няма да горим Кабрера с цигари, но смяната между ярост и доброта ще го разтърси доста сериозно.

Разбрано — помислям си. Задържаният започва да се поти.

— Господин Кабрера. Наясно сме, че е трябвало да умрете тук. Как ще реагирате, ако ви кажа, че сме съгласни да инсценираме смъртта ви? Ще накараме всички да смятат, че сте били застрелян, докато сме се опитвали да ви заловим? — Алън говори с нормалния си глас. Той е успял да внуши страх в задържания и да доминира над него.

Кабрера го поглежда, изпълнен с надежда, колебание и недоверие.

— Ако ни помогнете — продължава Алън, — ще ви изведем оттук в чувал за трупове. — Обляга се назад. — Ако не ни сътрудничите и не ни позволите да ви помогнем, ще ви изведа под съпровода на безброй камери и той ще разбере, че сте останали жив.

Задържаният не отговаря нищо, но виждам ясно конфликта в него.

Той гледа Алън известно време, преценява дали казва истината. Забива поглед в пода. Цялото му тяло се свлича. Треперенето в бузата му изчезва.

— Не ми пука за мен. Не можете ли да го разберете?

Гласът му е смирен, спокоен. Трудно ми е да повярвам, че тази благост принадлежи на човека, нахлул в лобито на ФБР и оставил само разруха след себе си. Кое е истинското му лице?

Вероятно и двете.

— Разбирам го като концепция — отвръща Алън. — Не разбирам обаче защо трябва да е така при вас. Просветлете ме.

Кабрера го дарява с поредния преценяващ поглед, този път го задържа за по-дълго.

— Така или иначе ще умра. Вината е моя и ничия друга. Имам слабост към жените, а не съм особено прилежен в използването на предпазни средства. — Свива рамене. — Получих каквото си заслужих ХИВ. Понякога си казвам, че не съм виновен. Бях… наранен като малко момче.

— Как сте били наранен, сър?

— За кратко време, което беше истински ад, станах притежание на много зли мъже. Те… — Кабрера извръща очи. — Те намериха начин да ме подчинят. Когато бях на осем. Тези мъже ме отвлякоха, докато носех вода за къщата ни. Отвлякоха ме и още първия ден ме изнасилиха и пребиха. Шибаха краката ми, докато кръвта не потече като реки от тях.

Гласът му е тих, почти замечтан.

— Докато ме биеха, настояваха за нещо. Искаха да изричам следните думи: „Ти си Богът. Аз благодаря на Бога“. Колкото повече плачехме, толкова повече ни биеха. Винаги по краката. Бях отведен с други деца — момичета и момчета — в Мексико Сити. Пътуването беше дълго, но чрез заплахи ни накараха да мълчим през цялото време. — Погледът му отново се насочва към мен и имам чувството, че от очите му са потекли кървави сълзи. — Понякога се молех да умра. Болеше ме, не само тялото. — Почуква главата си. — Но и тук. — Потупва гърдите си. — И тук.

— Разбирам — отвръща Алън.

— Може би е така. Може би наистина разбирате. Но това беше един специален ад — продължава Кабрера. — В Мексико Сити чухме разговорите между пазачите и от думите им разбрахме, че в следващите месеци ще бъдем отведени в Америка. Дотогава щяхме да бъдем тренирани и след това продадени на много лоши мъже за огромни суми.

Трафикантският пръстен — мисля си аз. — Кръгът се затваря.

— Бяхме на някакво затънтено място без светлина. Семейството ми беше много религиозно, нали разбирате. Учеха ме да вярвам в Бог, Исус Христос и Дева Мария. Молех се много, но въпреки това тези мъже дойдоха и ме нараниха. — Потръпва. — Тогава не разбирах. Целостта на плана на Господ. На това мрачно място, погълнат от най-огромното отчаяние на света, Той ми изпрати ангел.

Кабрера се усмихва, докато изрича тези думи, и очите му проблясват. Гласът му се надига като вълна, която винаги приижда, но никога не стига до брега.

— Той беше специален, това момче. Трябваше да бъде. Беше по-млад и по-малък от мен, но някак си не погуби душата си. — Продължава да ме гледа настоятелно. — Позволете ми да ви обясня важността на това. Момчето беше само на шест години, много красиво. Толкова красиво, че мъжете използваха най-много него. Всеки ден, а понякога по два пъти на ден. Също така много ги гневеше. Защото не плачеше. Искаха да видят сълзите му, но то отказваше да им угоди. Биеха го, за да го накарат да се разплаче. — Кабрера поклаща тъжно глава. — Разбира се, винаги се разплакваше по някое време. Въпреки това… не погуби душата си. Само един ангел можеше да устои на всичко това.

Густаво затваря очи, отваря ги.

— Аз не бях ангел. Аз губех душата си и изпадах все по-надълбоко в отчаянието. Извръщах се от Бог. Обмислях да се самоубия. Мисля, че той го усети. Започна да идва вечер при мен и да ми шепти в ухото, докато ръцете му докосваха лицето ми. Моят красив бял ангел. „Бог ще ни спаси — казваше ми той. — Трябва да вярваш в Него. Трябва да продължиш да вярваш.“ Тогава беше на шест, най-много на седем, но говореше мъдро и точно неговите думи ме спасиха. Научих историята му, как е бил призован от Бог, когато е бил само на четири години, и е искал да влезе в семинарията в най-ранната възможна възраст, за да отдаде живота си на Светата Троица. Но тогава една нощ дошли мъжете и го откраднали от семейството му. „Въпреки това — казваше ми той — не можеш да изгубиш вяра. Бог ни изпитва.“ Усмихваше ми се с неговата нечовешки чиста усмивка, която ми носеше блаженство и надежда, че ще ме измъкне от отчаянието, което заплашваше да ме удави.

Очите на Кабрера са затворени, мъжът благоговее.

— Цяла година беше така. Страдаше всеки ден, всички страдахме. Вечер ни говореше и ни караше да се молим, за да не мислим за смъртта. — Мъжът млъква и се отнася нанякъде. — Един ден, блажен ден, той спаси тялото и душата ми. Бяхме само двамата. Единият от пазачите ни транспортираше до дома на много богат човек, за когото едно момче не беше достатъчно. Тресях се от страх, но момчето, ангелът, както винаги, остана спокойно. Докосна ръката ми, усмихна ми се и се помоли, но след като видя, че молитвите не стигат до сърцето ми, се обезпокои. Този път много се страхувах въпреки утешителните му думи. Страхът ми продължаваше да расте, докато не започнах да се треса неконтролируемо. Пристигнахме в къщата и без да ме предупреди, хвана лицето ми в ръце. Целуна ме по челото и ми каза да съм готов. „Не се страхувай, но вярвай в Бог“, бяха думите му. Слязохме от колата, а пазачът вървеше след нас. Момчето се обърна в един момент и срита мъжа в слабините. Пазачите бяха свикнали да им се подчиняваме и не внимаваха особено. Този се сви от болката и закрещя гневно. „Бягай!“, нареди ми момчето, а аз просто стоях на място и се тресях. Не бях сигурен какво да направя. Бях жертва и щях да си остана такава. „Бягай!“, провикна се отново то, само че този път сякаш гръм удари, сякаш гласът не беше на човек, а на ангел. Момчето се нахвърли на пазача и започна да го рита. Думите му достигнаха до мен. Побягнах.

Кабрера почесва предмишницата си. За момент успявам да го видя там в миналото, но то се размива с настоящето. Страхът от нерешителността, радостта да избягаш от ада. Вината да получиш нещо, което момчето ти е предложило, и да го зарежеш.

— Не е нужно да ви разказвам историята час по час или месец по месец след това. Успях да избягам от онзи ад на земята. Върнах се у дома при семейството си. Много години след това бях проблемно момче, а по-късно и проблемен мъж. Не бях светец, по-скоро бях грешник, но — и това е най-важното нещо от всичко — оцелях. Не извърших самоубийство. Не проклех безсмъртната си душа. Разбирате ли ме? Той ме спаси от най-ужасната участ. Заради онова, което направи за мен, няма да ми бъде отказано да отида в рая.

Не споделям схващанията на Кабрера, но усещам колко е силна вярата му и какво му дава тя и това ме изумява в добрия смисъл на думата.

— Дойдох в Америка — продължава той. — Вярвах в Бог, но бях проблемен тип. Срамувам се да си призная, че вземах наркотици. Срещах се с проститутки. Хванах вируса. — Поклаща глава. — Отново ме налегна отчаяние. Отново започнах да мисля, че смъртта е по-добра от живота. В онзи момент осъзнах, че вирусът е послание от Бог. Той ми беше изпратил ангел веднъж, ангел, който ме беше спасил. Трябваше да бъда благодарен. Вместо това прекарах дълги години затънал в собствените си тъга и гняв. Послушах предупрежденията на Бог. Промених се, обрекох се на безбрачие. Отдадох Му се. И тогава, един ден преди единадесет години, ангелът се завърна.

Очите на Кабрера се натъжават.

— Все още беше ангел, но вече не на светлината. Беше се превърнал в ангел на мрака. Ангел на отмъщението.

Татуировката — сещам се.

— Каза ми, че е преживял ужасни — наистина ужасни неща, след като ми е помогнал да избягам. Не мога да ви опиша злините, които му бяха сторили. Сподели ми, че в определени моменти се усъмнил в Божията любов. Но след това си ме спомнял, започвал да се моли и отново се убеждавал в нея. Бог го изпитвал. Бог щял да го спаси от онова място. — Кабрера се намръщва. — Един ден Бог наистина го направил. Един ден вярата на момчето, всичките му молитви и жертвата му за мен били възнаградени. Той и другите деца, които вече били в Америка, били спасени от полицията и от вашето ФБР. Описа ми го като величествен момент. Имал чувството, че Бог го целунал. Вярата и страданията му били оправдани.

Кабрера млъква. Дълго време не продумва нищо. Едно много лошо чувство започва да се надига в мен. Чувство, което ме кара да си мисля, че знам какво следва.

— Една нощ, каза ми той, Бог ги върнал в ада. Лошите мъже дошли на мястото, където били изпратени, и убили полицаите, които ги пазели. Мъжете дошли и отново ги отвели в робство. Било ужасно — прошепва Кабрера. — Можете ли да си представите? Да бъдеш в безопасност и изведнъж отново да ти отнемат надеждата? Това било най-лошото за него. Те знаели, че е помогнал на полицията и е казал името на пазача. Не го убили, но го наказали по начини, които превърнали досегашните му преживявания в ада като рай.

Вътрешно вече знаех това, но ми трябваше потвърждение.

Премествам се и заставам до Алън.

— Името на момчето е било Хуан, нали? — питам Кабрера.

Той кима.

— Да. Ангел на име Хуан.

Нямам представа дали описанието му на младия Хуан като светец е истина, или това са прекалено идеализираните спомени на едно ужасено и изтормозено дете, което е намерило много добър приятел в най-дълбока нужда. Онова, което знам, е, че това е история, която съм чувала и преди. Това е история, в която никой не побеждава, дори и ние.

Убийците са си убийци и онова, което правят, е непростимо, но има трагедия в тези, които са превърнати в такива. Забелязва се в яростта им. Действията им не са за да се наслаждават, а за да изпуснат насъбралите се в тях писъци. Писък към бащата, който ги е изнасилвал, към майката, която ги е била, към брата, който ги е горил с цигара. Тяхната безпомощност ги е довела до причиняването на смърт. Ние ги залавяме и ги затваряме, защото така трябва, но няма победител в цялата тази работа.

— Моля, продължавайте — настоява Алън е нежен глас.

— Каза ми, че е осъзнал, че Бог има други планове за него. Че е сгрешил, като си е помислил, че е светец и че е сравнявал страданията си с тези на Христос. Сега неговият дълг бил не да лекува, а да отмъщава. — Кабрера се помества в стола си, видимо му е неудобно. — Докато изричаше тези думи, очите му бяха страшни. Имаше толкова много гняв и ужас в тях. Не приличаха на очи, които принадлежат на някой, докоснат от Бог. Но кой бях аз, че да съдя? — Въздиша. — Той беше избягал от мъчителите си. Разказа ми как се е върнал при тях в късни доби, за да въздаде правосъдие и да отмъсти на онези, които са го измъчвали. Така разбрал, че мъжете, които предали него и другите деца, били двама — агент на ФБР и полицай. Тези мъже, каза ми той, били най-зли от всички — те се криели зад маски и символи. Имал план, който подготвял отдавна, и ме помоли за помощ. Не искал да бъде заловен, след като всичко приключело, защото Бог му разкрил, че работата му трябвало да продължи след отмъщението за собствените му мъчения. Бил съм му необходим, за да се превърна в него във вашите очи. Съгласих се.

— Сър — прекъсва го Алън. — Знаете ли къде можем да открием Хуан?

Кабрера кима.

— Разбира се. Но няма да ви кажа.

— Защо? — пита Алън. — Трябва да сте наясно, че той не се подчинява на Божията воля, Густаво. Знаете това. Той убива невинни хора. Опропасти живота на едно младо момиче. — Среща погледа на задържания, — Не убивай[19], Густаво. Вие сте убивали за него. В лобито на ФБР умряха невинни млади мъже. Добри мъже, които никога не са наранявали дете и не са правили нищо друго, освен да си вършат работата.

На лицето на Кабрера се появява болезнено изражение.

— Знам. Наистина. И ще се моля на Бог да ми прости. Но трябва да разберете… трябва! Той ме спаси. Не мога да го предам. Не мога. Не правя това за онзи, в който се е превърнал сега. Правя го за онзи, който беше.

Всичко това е много мелодраматично, но искреността му е направо агонизираща.

Алън го натиска отново и кара тика на бузата му да се завърне заедно с потта по челото му, но не постига нищо.

Кабрера е бил спасен от по-ужасна от смъртта съдба. Хуан му беше помогнал да избяга не само от истинския затвор, но и от отчаянието. Собственият му живот е бил опропастен от причиненото му зло, но вярата му обещаваше изкупление — врата, която Хуан беше оставил отворена за него.

Що се отнасяше до Хуан… Това беше история на ужасите, която не исках дори да си представям. Най-ужасното нещо беше, че ние бяхме помогнали за създаването на това чудовище. Двама корумпирани служители на реда го бяха продали като стока и бяха опропастили едно нежно и изключително набожно момче. Хуан беше паднал ангел, но това се беше случило с помощта на хора, в които трябваше да има доверие.

Тук ставаше въпрос за добри и лоши човешки същества и просто не виждах как Кабрера ще се пречупи.

— Мога да направя едно добро нещо — казва той.

— Какво?

Той кима към лявата част на къщата.

— В кабинета ми има компютър. Ще намерите местоположението на момичетата. Дженифър и Тереза. Живи са. — Кабрера въздиша отново, този път още по-тъжно. — Един ангел ги прати в ада. Преживяха доста лоши моменти.

* * *

— Къде са? — питам Алън, който вече ми е казал, но не съм го чула.

— Северна Дакота — отвръща той. — В стар ракетен силоз. Хиляда квадратни метра под земята — земя, която е в средата на нищото. През годините правителството разчисти доста силози и подземни бази. След това ги продаде, най-вече на агенции за недвижими имоти, които ги ремонтираха и препродадоха.

— Това законно ли е? — питам изумена.

Алън свива рамене.

— Разбира се.

Както беше казал Кабрера, открихме местоположението на Тереза и Дженифър на личния компютър в кабинета му заедно със зърнести снимки, вероятно на момичетата. Те са голи, измъчени и нещастни, но иначе са невредими.

— Свържи се е офиса ни там. Да измъкнат момичетата и да ги доведат тук. Знаем ли как да влезем?

— Има електронна ключалка е тридесетцифрен код. Ще им го изпратя.

Алън тръгва към предната врата на къщата. Навън се чуват хеликоптерите на новинарските емисии. Засега са само те — това е хубавото да се намираш в къща, скрита зад врати и стени. Брейди е разположил хората си пред тях, докато не дойдат местните ченгета да поемат случая. Никой не може да влиза, точка. Буун и още един член на SWAT са в колата на съдебния лекар, който ескортира „трупа“ на Кабрера привидно към моргата. В интерес на истината той няма да стигне дотам. Ще бъде под охрана в секретна квартира.

Оглеждам наоколо.

Идвал е тук, но не е живял тук.

Набирам един номер и слагам телефона на ухото си.

— Какво? — пита Джеймс, любезен както винаги.

— Къде си?

— Изписвам се сам от болницата. Тези тъпаци искат да ме оставят тук. Прибирам се у нас.

— Не така, Джеймс. Тези „тъпаци“ бяха хората, които те закърпиха.

— Тази част не е тъпа. Задържането ми тук обаче е.

Предавам се.

— Имам нужда от гледната ти точка.

— Слушам те — отвръща веднага, без колебание.

Точно заради подобни моменти все още не сме го удушили. Винаги е готов за работа. Винаги.

Запознавам го с новите неща около случая.

— Кабрера казва, че знае самоличността на Странника. Но няма да ни я разкрие.

Джеймс млъква за малко, за да помисли.

— Нищо не ми идва наум.

— На мен също. Слушай… знам, че каза, че се прибираш у вас, но искам да погледнеш отново компютъра на Майкъл Кингсли. Едва ли го е направил непробиваем. Все пак е искал да влезем в него.

* * *

— От Дакота са се заели — съобщава Алън и ме изважда от мислите ми. — Изпращат агенти и екип на SWAT. Както и местните бомбаджии, в случай че Странника реши да се прави на интересен.

— Къде е Кърби?

— Няма я. Каза, че ще се върне в секретната квартира.

— Имаме проблем, Алън. Нямаме доказателства. Не разполагаме с нито една улика, която може да ни послужи. Дори да знаехме кой е той, всичко е косвено. И то в най-добрия случай.

Той разперва ръце.

— Тогава ни остава само едно.

— Какво?

— Да разгледаме отново местопрестъплението. Обади се на Кали и Джийн да дойдат тук. И двамата имаме опит с това. Понякога трябва да свършим мръсната полицейска работа.

— Наясно съм с това. Проблемът при мен е концептуален. Когато погледна този случай, знаеш ли какво виждам? Никое от доказателствата не е намерено от криминолозите. Всички са смятали, че го разбират. Че знаят как мисли. Според тях не е оставил нищо след себе си.

— Но той е оставил. Както с Тереза. Не е можел да контролира всичко и не е знаел, че Сара ще я пропусне в дневника си. — Алън свива рамене. — Той е умен, но не е суперчовек.

Знам, че е прав. Знам го от дъното на душата си. Въпреки това не мога да се побера в кожата си. Толкова сме близо и в същото време въобще не сме.

— Добре — предавам се пред истината аз. — Да докараме Кали и Джийн тук.

— Смятай го за свършено.

Лутам се в кабинета му и се опитвам да разкарам раздразнението си, докато Алън запознава Кали с настоящата й задача. Както останалата част от къщата кабинетът е в тъмно дърво, тъмен килим и кафяви стени. Всичко е старомодно и някак си разточително, но на мен въобще не ми харесва.

Бюрото, забелязвам след малко, е огромно и подредено. Прекалено подредено. Приближавам се и осъзнавам, че съм права. Кабрера има обсесивно-компулсивно разстройство. От лявата страна са наредени три писалки. Всяка от тях е перфектно разположена спрямо останалите и спрямо правите ъгли на бюрото. В дясната страна има още три писалки и един бърз поглед веднага потвърждава, че са подредени не само една с друга, но и с тези вляво. В горната част на бюрото е разположен хоризонтално нож за отваряне на писма, близо е до компютърния монитор. Стои на равни разстояния между химикалите. Любопитството ми ме кара да отворя средното чекмедже. Виждам същата подредба на габърчета, кламери и ластици. Нямам намерение да ги броя, но съм сигурна, че количеството на всяко от тези неща отговаря на количеството на другите.

Всичко това е много интересно, но не ми помага по никакъв начин. Намръщвам се. Все още съм ядосана.

Заглеждам се в компютърния екран. Една от иконите привлича вниманието ми: Адресна книга.

Навеждам се и с помощта на мишката кликвам два пъти върху нея. Отваря се списък с номера и адреси. Не са много, но са смесица от лични и бизнес контакти. Разглеждам ги.

Нещо ми хрумва. Отново се намръщвам.

Отново преглеждам имената. Още едно хрумване.

Липси…

Нещо липсва. Какво?

Преглеждам списъка пет пъти, преди да го видя.

— Копеле! — изправям се шокирана. Покривам очи с ръка, ядосана на собствената си глупост. — Тъпачка — скастрям се аз.

Не някакво доказателство сочи към нашия човек, а липсата

— Алън! — излайвам аз.

Той идва при мен, веждата му е повдигната в недоумение.

— Знам кой е Странника.

59

— НАМЕРИЛИ СА МОМИЧЕТАТА — съобщава ми Алън веднага след като приключва разговора си по мобилния. — Джесика и Тереза. Физически са здрави, но не можем да кажем нищо повече. — Намръщва се. — Джесика е прекарала повече от десет години на това място. Тереза е там от пет. Осигурил им е хиляда квадратни метра пространство, хранил ги е… по дяволите, дори са имали телевизор и музика. Но не ги е пускал навън. И не са носили никакви дрехи. Казал им е… — Алън млъква за миг и въздиша. — Казал им е, че ако се опитат да направят нещо глупаво — като да избягат или да се самоубият, — ще убие някой, когото обичат. Двете са доста затворени в себе си и некомуникативни. Вероятно ги е биел.

— Сигурно го е правел — съгласявам се. Радвам се, че момичетата са живи, но нещата, които са преживели и които са се превърнали в нещо характерно за този случай, ме изморяват и разгневяват.

Бяхме в колата и чакахме Кали, когато дойде обаждането.

Хрумва ми една мисъл.

— Обади им се отново — нареждам на Алън. — Накарай агента, който отговаря за тях, да ги пита дали са виждали лицето му.

Той набира и изчаква.

— Джонсън? Алън Уошингтън се обажда. Искам да попиташ момичетата нещо.

Изчакваме.

— Да? — Алън поклаща глава към мен. — Не са виждали лицето му.

Проклятие.

Алън се намръщва.

— Съжалявам… може ли да повториш? — Изведнъж става изключително сериозен. — Кажи й, че Сара е добре. И, Джонсън? Искам да съобщиш нещо на Джесика Никълсън. — След малко затваря. — Тереза пита за Сара.

Не отговарям. Какво трябва да кажа?

Кали и Джийн пристигат. Кали се шмугва на задната седалка, сякаш ще обяздва кон. Усмивката не слиза от лицето й. Отново е чиста и изглежда перфектно, няма как да е другояче. Кима към къщата — към счупените прозорци и обгорената, окастрена градина.

— Харесва ми как сме декорирали мястото.

— Здрасти, Смоуки — поздравява ме Джийн. Той не изглежда перфектно като Кали. Изморен е.

— Здрасти, Джийн.

Тъкмо съм на път да им разкажа новините, но виждам, че някаква кола се приближава към къщата. Брейди се появява отникъде, за да я посрещне.

— Това е заместник-директор Джоунс — казва той.

— Слава, слава, цялата банда се събра — мърмори Кали. — Между другото, Смоуки, Кърби изглежда разочарована, че не е застреляла някого.

— Тази жена се справи добре — казва Брейди и оглежда от глава до пети Кали.

Тя му връща услугата и разпознавам сластната искра в очите й. Протяга ръка.

— Не мисля, че се познаваме — замърква престорено.

— Брейди — представя се командирът на SWAT отряда и се ръкува с нея. — А вие сте?

— Кали Торн. Но ти можеш да ме наричаш „Красавице“.

— Няма да ми е никак трудно.

Кали ми се ухилва.

— Харесвам го.

Колата спира точно до нашата и прекъсва разговора ни. Заместник-директорът излиза от нея. Той ми напомня на Кали и Брейди, неуморен и пълен с енергия е, костюмът му не е измачкан, а косата му е сресана и няма нито един косъм, който да стърчи от нея.

— Запознайте ме с новините — нарежда той без никакви встъпителни думи.

Разказвам му за атаката и последващия разпит на Кабрера. Не пропускам Тереза и Джесика в Северна Дакота.

— Разбра ли нещо друго за тези момичета? — пита Алън той.

— Не, сър, но скоро ще имаме повече информация.

Разказвам му за Хуан. Очите му се ококорват, а после стават някак си тъжни. Посърва. Поглежда настрани. Устата му започва да се движи.

— Господи — промърморва той. — Ние сме сторили това.

Изчаквам го да се вземе в ръце.

— Та — продължава, — вече знаем кой е бил в миналото. Знаем ли кой е сега? Разполагаме ли с име?

Казвам му го. Алън вече знае. Кали чува това за първи път и изненадата й не отстъпва от тази на Джоунс.

— Гибс? — изумява се заместник-директорът. — Адвокатът? Да не се ебавате с мен?

— Ще ми се, сър. Има логика, а и трябваше да обмислим тази вероятност по-рано. Това е голям пропуск от моя страна. Той е бил точно тук. Просто не го видях, преди да прегледам адресната книга на компютъра на Кабрера. Не ме наведе на тази мисъл онова, което беше там, а онова, което липсваше.

Джоунс се намръщва насреща ми, но лицето му бързо се отпуска, когато осъзнава какво имам предвид.

— Гибс не е бил в адресната му книга. Господи.

— Точно така. Едно бързо претърсване на офиса не доведе до намирането на нищо свързано с Гибс или тръста. Нищо. А Кабрера не е просто педант, той има обсесивно-компулсивно разстройство. Адресната му книга не беше голяма, но за сметка на това беше подредена и подробна. Вътре бяха номерата на хора от фризьорката му до компанията, която изхвърля боклука. Домашни телефони, мобилни, имейл адреси, факсове, други номера — но не и този на адвоката му? Няма начин да го е пропуснал случайно. Това плюс още нещо, което Кабрера спомена по време на разпита. — Присвивам очи. — Хуан е бил със светла кожа, нали?

— Да. Почти приличаше на бял. Трябваше да ви го спомена по-рано. Просто не ми хрумна.

— Гибс е бял. Кабрера нарече Хуан „бял ангел“. В началото си помислих, че е просто израз, но когато добавих към него липсващия контакт в адресната книга, разбрах, че означава, че кожата му е била бяла.

— Не е на сто процента сигурно, че сме прави — намесва се Алън, — но има логика в заключението ти. Крил се е пред очите ни. Всичко е просто, умно и се вписва в начина му на действие.

Заместник-директорът поклаща глава — жест, в който се съдържат раздразнение и гняв. Много добре знам как се чувства.

— Какъв е проблемът тогава? — пита той.

— Освен малкия шанс да греша ли? Нямаме никакви доказателства, сър — отвръщам аз. — Никой друг освен Кабрера не е виждал лицето му. Не намерихме нищо на местопрестъпленията, което да е съществено и да ни послужи. Ако не си признае, не разполагаме с нищо, с което да го закопаем. — Соча Кали и Джийн. — Ще ги накарам да излижат това място от начало до край и се надявам да намерят нещо.

Заместник-директорът поклаща раздразнен глава.

— По дяволите. — Сочи ме с пръст. — Намерете нещо, Смоуки. Стига толкова. Искам да сложите край на този случай.

Обръща се и се връща в колата си, оставя ме напълно втрещена от този му изблик. След миг се насочва към портата и нарастващата тълпа от репортери.

— Е — казва Кали на Брейди, — предполагам, че ще трябва да продължим този разговор по-късно. Ще има по-късно, нали?

Командирът докосва ръба на въображаема шапка.

— Потвърждавам.

Той направо отлита, а Кали изпива с поглед задните му части.

— Ах, каква сласт — въздиша тя, обръща се към къщата и ми намига. Кали си е Кали — винаги се опитва да разведри и най-мрачната обстановка, като момента с музикалната система и слънчевата светлина в спалнята преди цял един живот. — Готов ли си да се захващаме за работа, Джийн?

Двамата тръгват и ме оставят сама, но докато се отдалечават, Кали бърка в джоба си и вади викодин.

Съчувствам й. Точно сега единственото, което желая, е чаша текила.

Само една.

* * *

Чакането. Побърква ме.

Всичко, което зависи от мен, е направено. Гибс е под наблюдение. Кабрера е в ареста. Тереза и Джесика са в болницата, за да бъдат прегледани. Бони, Елейна и Сара са в безопасност. Алън говори по телефона със съпругата си и й предава новините за Тереза, за да може тя да ги предаде на Сара. Кали и Джийн са в къщата и се опитват да балансират между скорост и прилежност. Прилежността печели.

Единственото, което мога да направя в момента, е да чакам.

Алън идва при мен.

— Елейна ще разкаже на Сара какво се е случило. Поне това й дължим.

— Какво мислиш, Алън? Дори да хванем Хуан, краят щастлив ли ще бъде? Или той ще получи всичко, което е желал през цялото време?

Не знам защо му задавам тези въпроси. Може би защото ми е приятел. Може би защото от всички хора в екипа ми той е този, на когото истински се възхищавам, независимо дали ми е подчинен или не.

Алън мълчи известно време.

— Мисля, че когато го заловим, ще си свършим работата. Ще му попречим да стори още злини. Ще дадем шанс за нормален живот на Сара. Това е всичко. Може би не е най-добрият отговор, но е единственият, с който разполагаме. — Той ме поглежда и ме дарява с мила усмивка. — Отговорностите ни са дотук, Смоуки. Искаш да знаеш дали Сара вече е мъртва отвътре, дали е убил духа й. Истината е, че не знам. Още по-голямата истина е, че Сара също не знае. Последната истина е, че й даваме шанс да разбере. Може би това не е много, може би не е достатъчно, но все пак е нещо.

— Какво ще кажеш за него? За Хуан?

Алън става много сериозен.

— Той се е превърнал в „извършител“. Дните му на жертва отдавна са отминали.

Обмислям думите му, които ме успокояват и не ме успокояват, успокояват ме и не ме успокояват. Духът ми се хвърля и обръща, опитва се да спи в легло, което е меко само на определени места. Това не е някакво ново усещане, затова му позволявам да ме облее цялата.

Справедливост за мъртвите. Това не е нищо. Даже е много далеч от нищото. Но не е и възкресение. Мъртвите си остават мъртви дори след като убийците им бъдат заловени. Тази тъжна истина не прави работата ни безсмислена.

Просто трябва да я приемем и да се примирим. Да я приемем и да се примирим. Две вълни ме побутват нежно — едната следва другата в сърцето ми.

Чакам.

* * *

По време на чакането ми се обажда Томи. Чувствам се виновна и въодушевена, две нови вълни. Виновна, че не му се обадих да видя как е. Въодушевена от това, че чувам гласа му и че е жив.

— Как си? — питам го.

— Добре съм. Нямам сериозни наранявания по мускулите. Счупил съм си ключицата и ме боли адски много, но няма да свърша като инвалид. Всичко е наред.

— Съжалявам, че не ти се обадих.

— А аз не. Трябва да си свършиш работата. Ще имаме достатъчно време да си говорим след това. Природата на звяра. Ако постоянно се сърдим за нещо, ще приключим, преди да сме започнали.

Думите му ме загряват вътрешно.

— Къде си сега?

— У нас. Исках да те чуя, преди да си изпия болкоуспокоителните. Може да оглупея малко от тях.

— Наистина? Май трябва да дойда и да се възползвам от теб, докато си в това състояние.

— Сестра Смоуки ще ме изкъпе във ваната? Трябва да ме гърмят по-често.

Напрежението в мен ме кара да се изкикотя. Слагам ръка на устата си.

— Както и да е — продължава Томи. — Да се върнем на темата. Ще поговорим утре.

— Чао. — Затварям.

Алън ми хвърля поглед.

— Да не би да се разкикоти?

Намръщвам се.

— Естествено, че не. Аз не се кикотя.

— Ах.

Зачакваме.

* * *

Кали и Джийн са приключили с половината къща. Свалили са отпечатъците на Кабрера, за да ги изключат от онези, които намерят вътре. Засега няма нищо.

Часът е три сутринта. Репортерите и хеликоптерите са си отишли, разпръснати от талантливия заместник-директор Джоунс. Той се беше обявил като човека с информацията и всички го последваха като шайка гладни вампири. Представям си как историята, която искахме да разкажем, се върти по телевизиите и интернет сайтовете, а утре ще се появи и във вестниците. Кабрера е намерен. Заподозреният е мъртъв. Случаят е закрит.

Зачакваме.

* * *

Телефонът ми иззвънява в 4:30 часа.

— Кърби е.

Простият факт, че гласът й е сериозен, а не остроумен както винаги, ме обезпокоява.

— Какво става? — питам аз.

— Сара изчезна.

60

РАЗВИКВАМ СЕ НА КЪРБИ. Гневът ми е подсилен от страха.

— Какво искаш да кажеш? Как така е изчезнала? Трябваше да я пазиш.

Гласът на Кърби е спокоен, без да е отбранителен.

— Знам. Следях за хора, които се опитваха да влязат отвън, а не очаквах тя да се опита да излезе навън. Не е отвлечена, Смоуки. Сама си тръгна. Отидох до тоалетната и в това време е излязла през вратата. Оставила е бележка: „Има нещо, което трябва да направя“.

Отдръпвам телефона от ухото си.

— По дяволите! — провиквам се към небесата. Алън е вътре в къщата, но идва на бегом.

— Имаш ли представа накъде се е насочила? — пита Кърби.

Млъквам, чувствам се като отсечена.

Имам ли?

Гласът в главата ми нарежда обвинително.

Разбира се, че имаш. Ако слушаше внимателно, щеше да си готова за това. Но беше прекалено заета със себе си, нали?

Истината, която се опитвам да разкрия, се появява от нищото.

Сара го е запомнила. Начина, по който говори. Тя каза, че никога няма да забрави гласа му.

Сара получи обаждане от него онзи ден, за да „потвърди“, че няма нищо против да влезем в къщата й.

Хващам слепоочията си с една ръка. Главата ми се върти, а сърцето ми препуска.

Наскоро е говорил с нея, в деня, когато е убил семейство Кингсли. След това говори с нея по телефона — докато беше в болницата — и се представи за Гибс. Познала го е в момента, в който е чула гласа му. Вероятно е искал да го познае.

— Мисля, че имам — отговарям на Кърби. — Остани при Бони и Елейна. Ще поддържаме връзка.

Затварям, преди да й дам възможност да отговори.

Знаела е и в момента, в който е разбрала, че Тереза е в безопасност, е тръгнала да направи единственото, което желае повече от всичко на света.

Да го убие.

Да прекрати безкрайния цикъл.

— Какво има? — пита Алън.

Забелязвам страха в очите му. Не го виня. Последния път, в който бяхме в края на случай и получих обаждане, което ме накара да реагирам по този начин, животът на съпругата му беше застрашен.

— Елейна и Бони са добре. Сара е избягала.

Алън обмисля думите ми, умът му препуска, докато не осъзнава ситуацията.

— Гибс. Тя ще се опита да го убие.

— Да — отвръщам аз.

Страхът не напуска очите му. Не е Елейна, не е Бони, нито съм аз. Не е Кали, не е и Джеймс.

Сара е.

Чувам гласа на Джеймс в главата си: Всяка жертва.

— Ако й позволим да го убие, никога няма да може да се завърне — измърморва Алън.

Излизам от вцепенението си и се размърдвам.

— Изпрати екип. Намери адреса му. Ако я забележат, веднага да я арестуват. Ако не се появи, да чакат, докато отидем там. Ще се обадя на Кали, че тръгваме.

Хуквам към къщата. Намирам я в една от стаите.

Разказвам й какво се е случило. Отново виждам същия страх, който се прокрадна в очите на Алън. Странно е да видя Кали обезпокоена. Историята на Сара е оставила следа във всички ни.

— Върви — казва ми мрачно тя. — Аз ще се оправя тук.

61

ОКАЗВА СЕ, ЧЕ ГИБС — ИЛИ ХУАН — НЕ ЖИВЕЕ МНОГО ДАЛЕЧ, поне по мащабите на Лос Анджелис. В ранните часове на сутринта, без трафик, който да ни забавя, трябва да отидем за двадесет минути в къщата му в долината Сан Фернандо.

По пътя телефонът ми иззвънява отново.

— Смоуки Барет ли е? — пита един дълбок глас.

— Кой се обажда?

— Казвам се Ленц. Аз съм един от агентите, назначен да наблюдава Гибс. Имаме проблем.

Сърцето ми забива още по-силно, ако въобще е възможно това.

— Какъв?

— Двамата с партньора ми си вършехме работата, наблюдавахме къщата. Доста тихо място. Преди пет минути някой стреля по нас. Е, по-точно по колата. Уцели багажника и едно от стъклата. Залегнахме, извадихме оръжията си и когато се изправихме отново, видяхме едно младо момиче да бяга към предната врата.

— Проклятие! — изругавам аз. — Успя ли да влезе в къщата?

Агентът отговаря с жалък глас:

— Да. Преди около три минути.

— Съвсем скоро ще дойда. Бъдете нащрек, но стойте настрана.

* * *

Къщата е малка. Скромна. Два етажа, построени в едни по-стари и по-добри времена. Предният двор е малък, няма дървета, нито ограда. Алеята води от улицата до гараж за една кола. Улицата е тиха. Слънцето се опитва да се изкачи на хоризонта, виждаме как първите му лъчи обливат покривите на къщите.

Един агент, когото не познавам, ни чака. Идва при нас, когато излизаме от колата.

— Ленц — представя се той. Изглежда на четиридесет, малко е грозничък. Кльощав е и има нездравия вид на заклет пушач. — Наистина съжалявам за това.

— Ти оставаш тук — нареждам му. — Кажи на партньора си да наблюдава отзад. Ние минаваме през предната врата.

— Разбрано.

Двамата агенти заемат позиции. Ние с Алън също се захващаме за работа. Не сме извадили оръжията си, но ръцете ни са върху тях. Стигаме до предната врата и чуваме Сара. Тя пищи.

— Заслужаваш да умреш! Ще те убия! Чуваш ли ме!

Един глас й отговаря. Прекалено е тих, за да различа думите.

— Готов ли си? — питам Алън.

— Да — отвръща този мой приятел, на който тайничко се възхищавам. Не ми задава никакви въпроси.

Намираме се на финалната права. Сара също го осъзнава. Няма време за финес, а само за действие.

Заставаме до предната врата. Проверявам дръжката. Тя потъва в ръката ми. Отварям широко. Влизам първа с извадено оръжие. Алън върви след мен.

— Сара? — провиквам се. — Тук ли си?

— Махайте се! Махайте се, махайте се, махайте се!

Гласът й идва от кухнята, която е в задната част на къщата. Не е далеч, правя няколко бързи крачки и стигам до нея. Поглеждам вътре и спирам.

Помещението е малко, старомодно и удобно. Масата за хранене е близо до фурната, чиста е, но остаряла, а около нея има четири стари стола. Всичко е грубо. Но функционално.

Хуан седи на един от столовете и се усмихва. Сара е права и стои на малко повече от метър от него. Насочила е револвер в главата му. Прилича ми на 38-и калибър. Изглежда отвратително в ръката й. Той е нещо, което не принадлежи на това място.

Почти не разпознавам Гибс. Брадата и мустака му ги няма.

Били са фалшиви, глупачке.

Той се обръща, вижда ме и се усмихва.

Очите му също не са сини. Кафяви са. Носил е контактни лещи.

— Здравей, агент Барет. — Гласът му е смирен, но очите му сияят. Претенциите му вече ги няма, останала е само лудостта му, която блести с пълна сила. — Ти ли си добрата страна на онова, в което се превърнах?

— Млъквай! — изпищява Сара. Револверът потреперва в ръката й.

Обръщам се към Алън и поклащам глава. Казвам му да почака. Свалям пистолета, но не го прибирам.

Сара беше започнала да се пречупва по-рано. Вече се погуби. Поглеждам лицето й и най-накрая разбирам към какво се е стремял Хуан като Странника.

Лицето й прилича на ангел, чиито крила са били отрязани, когато Бог я е изгубил от полезрението си. Надеждата й е изгубена завинаги.

Разрушен живот.

Поглеждам Хуан и виждам, че е попил ужаса от всичко това, ужас, който се беше превърнал в екстаз за него. Някога си беше казал, че прави това в името на справедливостта и може би в началото наистина е било така. Но той се беше променил по най-лошия и фундаментален начин, докато не беше започнал да прави всичко поради една-единствена причина: насладата от страданието.

Той беше започнал с намерението да накаже няколко зли мъже, но по пътя се беше превърнал в такъв.

— Това не е краят, който планирах — казва Странника, като за момента не ми обръща внимание, — но Божията воля е всичко и разбирам, наистина разбирам какво прави тя тук благодарение на безкрайната Му мъдрост, да се слави името Му. Той ми даде заповед да те направя по свой образ и подобие, а това може да бъде завършено, разбирам, разбирам, едва когато ме убиеш по собствено желание, да се слави името Му. — Млъква и килва глава на една страна. — Няма да ме убиеш, за да спасиш Тереза. Тя е свободна и непокътната. Ще ме убиеш, защото жадуваш да пролееш кръвта ми — нуждата ти е толкова остра, огромна и ужасна, че изгаря кожата ти като син пламък. Откъде се появи тази нужда, откъде се появи този пламък? — Кима и се усмихва с отворена уста. — Това Божият пламък ли е, Малка Скръб? Не разбираш ли? Аз бях ангел на отмъщението, изпратен от Създателя, за да унищожа мъжете, които се крият зад символи, демоните, които сеят лудост в света, облечени в техните изгладени костюми, и огласяват колко са добри, докато в същото време изяждат душите на невинните. Бях изпратен от Бог да посичам, да лея кръв и да давя в нея жертви и тирани, невинни и виновни. Няколко убити, които не е трябвало да умрат, са ниска цена за общото благо, нали? Аз бях пожертван, за да се превърна в Божие оръжие. Пожертвах и теб, разбирам, разбирам, за да се превърнеш в мен и да заемеш мястото ми, да се слави името Му. — Хуан се навежда напред и затваря очи, на лицето му е изписано блаженство. — Готов съм да се срещна с Бог. Слава на Мария, изпълнена с благодат.

Влизам в кухнята, като не обръщам внимание на Хуан — то е насочено към Сара. Отивам при нея. Тя не реагира по никакъв начин. Не може да откъсне очи от него.

Осъзнавам, че тя разбира. Както разбирам аз. Както разбира Джеймс. Както онзи беден агент от ФБР си пръсна главата. Сара разбира Хуан.

Нейната агония е оргазъм за него. Но причините зад всичко това са трагични и умопомрачителни.

Усещам нуждата й, тя я изгаря. Пръстът й потреперва на спусъка и тя се изпъва като струна, слива се с момента. Иска да го убие, но се страхува. Страхува се, че няма да й е достатъчно. Страхува се, че няма да продължи достатъчно дълго. Страхува се, че ще приключи прекалено бързо и че няма да успее да запълни празнината.

Права е. Може да го убива цяла вечност, но накрая просто ще изгуби себе си.

Какво да й кажа? Ще се опитам да направя нещо. Може би две неща.

Хуан продължава да се моли ревностно, разпалено, гордо.

Той е луд. Започнал е като организиран убиец, но доктор Чайлд се оказа прав. Лудостта е била там и е чакала като вирус.

Изключвам гласа му и насочвам вниманието си към Сара.

Тя пропада, но още не е стигнала дъното.

Тереза, Бъстър, Дезире. Обичани и обичали я. Доброта и усмивки… няма ги. Какво е разковничето? Какво би я накарало да отстъпи от пропастта, в която има намерение да скочи?

Хрумва ми постепенно, а не ме озарява като светкавица. Прилича на призрачна целувка.

Навеждам се над нея и допирам устни до ухото й. Зашепвам й с цялата сила на моето същество, която успявам да вложа в гласа си, с цялата болка, която съм изпитала сама. Двете с нея сме ангели без криле, белязани отвътре и отвън, които кървят от рани, които не искат да се затварят. Решението не е свързано с добро и зло, с щастие и тъга, с надежда и отчаяние. Решението е много просто: да живея или да умра. Да рискуваме ли да продължим напред с надеждата, че страданието ще намалее и нещо по-добро ще се появи на негово място.

Влагам Мат и Алекса в гласа си и се надявам двамата да отнесат думите ми право в сърцето й.

— Майка ти те гледа от облаците, скъпа. Винаги ще е там и определено не иска това. Единственото място, на което живее тя, е вътре в теб, Сара. Там е последното останало от нея. Ако го убиеш, тя също ще умре. — Изправям се и се отдръпвам от нея. — Това е всичко, което мога да ти кажа, скъпа. Изборът е твой. Ти решаваш какво да направиш.

Хуан ме поглежда с присвити очи. След това внимателно оглежда Сара. Усмихва се като змия, която току-що е изпила купичка сладко мляко.

— Вече избра, Малка Скръб. Имаш ли нужда от помощта ми? Искаш ли да ти напомня, да разпаля пламъка в теб, за да можеш да изпълниш волята Му? — Облизва устни. — Докосвах тялото на майка ти, след като умря. Докосвах интимните й места. Докосвах я вътре.

Сара застива. Аз също. Чакам всеки момент да го застреля. Онази тъмна част от мен, в която държа убиеца, забравя за целта ми и също желае Сара да го убие. Вместо това тя започва да се тресе.

В началото просто потреперва, като трусовете, които предшестват земетресение. Тръгва от дланите, ръцете, раменете й. След това се разнася по гърдите, краката. Треперенето е ужасно, в един момент имам чувството, че ще се разпадне на части. И изведнъж… просто застива.

Сара извива назад глава и започва да вие.

Отвратително е.

Това е воят на майка, която се е събудила и е осъзнала, че е легнала върху бебето си и го е задушила. Той пронизва сърцето ми.

Докато Сара вие, забелязвам Хуан и екстаза, в който е изпаднал. Той потреперва, разтриса се, навежда тяло напред, стиска юмруци и свива ръце. Чувам го как стене. Стонът му е протяжен, тих, изпълнен с хлъзгави създания и с воняща, лепкава смърт. Той е в хармония с воя на Сара чрез своята дисхармония и демоничност. Падението на Хуан е пълно. Той вече не е по-различен от мъжете, които са го създали.

Сара пада на пода и се свива — все повече и повече. Продължава да вие.

— Не мърдай — нареждам на Хуан.

Той не ми обръща внимание. Не може да откъсне очи от агонията на Сара.

Когато заговаря, гласът му потреперва от наслада:

Това съм аз.

В КРАЯ СА НЕЩАТА, КОИТО БЛЕСТЯТ

62

— СИГУРНА ЛИ СИ, ЧЕ ГО ИСКАШ, СКЪПА?

Бони ми се усмихва.

На път сме да влезем в стаята за разпити. Хуан е там. Бони поиска да го види, но не иска да ми каже защо. В началото отказах. Дори се ядосах — досега не й се бях ядосвала.

Но тя не отстъпи.

— Защо? — попитах я. — Поне не може ли да ми кажеш защо?

Тя се престори, че подава нещо на някой.

— Имаш нещо за даване? Имаш подарък?

Тя кима. Поколебава се. Престорва се, че дава нещо на мен, а после нещо на… посочва към името на листа, Хуан.

— Имаш подарък за мен и за Хуан?

Усмивка. Кимане.

Бони няма да ми каже нищо повече. Отстъпих. Надявах се Хуан да ми спести неприятностите, като откаже да се види с нея. За моя изненада и съжаление той се съгласи. Така че ето ни тук.

Бони носи тетрадка под мишницата си. В ръката си държи маркер. Не биха й позволили да вкара химикал — прекалено е остър. Трябваше да ги уговарям да се съгласят дори на маркера.

Влизаме в стаята за разпити. Хуан вече е там, с белезници на ръцете и краката, които са хванати за пода. Той се усмихва, когато ни вижда. Усмивката му е широка и мързелива, като куче, излегнало се на слънце. Сега е грешникът, а не светецът.

Казаха ми, че постоянно сменя тези две роли. Един следобед прекарал в параклиса на затвора — паднал на колене, с ръце, разперени към Бог. Същата вечер изнасилил съкилийника си и се хилел през цялото време, докато младият мъж пищял. Хуан вече се моли в изолатора.

— Агент Барет. И малката Бони. Как сте?

— Добре, благодаря — отвръщам, като се опитвам гласът ми да звучи безстрастно.

След като осъзна, че ще живее, Хуан си призна всичко. Разбира се, гордееше се с постъпките си. Смяташе се за праведен и сега имаше публика, пред която да се изповяда. Изслушахме всяка негова дума и го оставихме сам да се погуби.

Необходимо му било известно време, за да установи със сигурност кои от членовете на двете служби в онзи специален отряд го бяха предали.

Прекарал години наред в следене и документиране на паричния поток от първоизточника. Първо успял да събере доказателства за Тобаяс Уокър — това било преди повече от десет години. Участието на ФБР било по-трудно за разнищване. Джейкъб Стърн бил умен. Хуан установил, че Стърн се прехвърлил във ФБР от лосанджелиската полиция и беше работил в същия участък като този на Уокър. Това привлякло вниманието му. Безпощадността и настоятелността му помогнали да получи информацията, от която се нуждаел.

Уокър постоянно работел с подземния свят, бил истински Юда. Впоследствие се свързал със Стърн, защото имал нужда да прикрие следата на парите, и така включил агента в схемата. Хуан имаше доказателства за съучастието на Стърн и за греховете на Уокър. Те се намираха на компютъра на Майкъл Кингсли.

— Имах намерение да ви дам паролата, за да екстрадирате Стърн. След като бъдеше доведен тук… — Хуан се ухили и показа голяма част от зъбите си —…щях да получа своето отмъщение. Щеше да изглежда като злополука, разбира се, тъй като щяхте да ме смятате за „мъртъв“, но щях да го преживея някак си. Най-важното беше, че светът щеше да узнае, щеше да разбере, че символите не означават нищо, а душата е всичко.

Поне в това смятам, че успя. Стърн е в процес на екстрадиране. Надявам се да го застигне жестока смърт в затвора. Държа него и Уокър отговорни за всичко, което се случи. Те направиха това чудовище и ако Хуан се беше ограничил в посещенията си само до тези двамата, щях да сметна, че е възтържествувало правосъдието. Вместо това той се беше развихрил и беше разрушил много животи през годините. Убиваше невинни, за което не мога да му простя.

Попитахме Хуан какво е смятал да прави с Джоунс. Отговорът му беше изпълнен с изненадващ прагматизъм.

— Прекалено рисковано беше да убия един заместник-директор на ФБР. Бях го оставил за накрая.

Всичко това обясняваше защо се беше разкрил. Това беше част от плана му, който да ни отведе до Кабрера и Стърн. След като Стърн се върнеше тук…

Побиват ме тръпки, като си помисля колко близо беше до изпълнението му.

Хуан винеше всички в онзи специален отряд, че не бяха „видели“ истинските същности на Уокър и Стърн. Според него те трябвало да го защитят. Но се бяха провалили. Затова заслужаваха да умрат.

Отнасяше се по-милостиво към жените, защото те не бяха част от първоначалното предателство.

— Те бяха блудници, слепи за недостатъците в душите на съпрузите си — отбеляза Хуан спокойно.

Те се бяха провалили. И също заслужаваха да умрат.

Всичко опираше до провал, осъзнах аз. Хуан постоянно се беше сблъсквал с провала, вероятно още от детството си, затова се беше превърнал в убиец, който не толерираше провалите.

Когато говореше за Уокър, от него лъхаше най-чистата омраза, която бях виждала някога. Лицето му оставаше спокойно, но очите му святкаха, а гласът му вибрираше от отрова и смърт.

— Той се измъкна, но не и децата му и техните деца — отбеляза доволен и изпълнен с омраза Хуан. — Унищожих цялото семейство Лангстром. Трябваше да видите болката им. Беше великолепна! И тяхната смърт беше моето правосъдие. Знаете ли защо? Защото се уверих, че ще отидат в ада! — Очите му като че ли бяха само бяло и черно. — Разбирате ли? Те извършиха самоубийство. Каквото и да се случи с мен, те ще горят в ада за цяла вечност!

Хуан се смееше ли, смееше. Истинска лудост.

Любопитно ми беше защо беше сменил начина си на работа. Беше застрелял Халибъртън, след като го беше принудил да напише поема, и беше измъчвал и кастрирал Гонзалес.

— Не ставаше въпрос за някакъв ритуал — обясни ми той. — Трябваше да страдат. Исках смъртта им да бъде агонизираща. Физическата болка беше важна, но духовната им беше по-важна, да се слави името Божие.

Сара беше, разбира се, него... но само за него. Той беше сторил всичко, за да направи живота й истински ад, да я накара да вкуси кошмара, който беше преживял той, и накрая да я превърне в себе си. Хуан вярваше, че точно това се е случило.

Аз знам, че не е така. Сара не е добре, но тя не е Хуан. Хуан е зъл. Сара е добра. Рядко определям нещата в подобни черно-бели нюанси в работата си, но тук е наложително. Душата на Сара е белязана, но не е гангренясала.

Господин Знаеш Кой от видеото на Варгас не беше сред живите. Хуан отдавна се беше погрижил за това. Той беше избягал от мъчителите си, когато бил на петнадесет. Четири години по-късно започнал да ги преследва един по един и да ги убива по най-различни ужасни начини. Видеозаписът беше за заблуда — той трябваше да ни обърка и да ни отвлече вниманието. Хуан беше платил на Варгас, за да го направи.

— Беше толкова надрусан — каза Хуан, — че дори не се замисли защо ми беше това видео или пък кой бях аз. Можете ли да повярвате? Наркоманите са лишени от Божията любов.

А сега сме тук и аз се чудя защо. Не искам да съм тук. Хуан е изгубена кауза и заслужава моите съжаление и гняв.

Той поглежда Бони с блестящите си очи.

— Защо си искала да ме видиш, малката?

Бони е изключително спокойна. Изглежда, Хуан не й влияе — нито това, което е, нито присъствието му. Тя отваря тетрадката на масата и започва да пише. Гледам я като хипнотизирана.

Приключва и ми я подава. Прави ми знак, че иска да прочета написаното.

— Иска да знае дали си запознат с историята й.

Хуан кима, интересът му е привлечен.

— Разбира се. Стореното е вдъхновяващ акт на болка. Накарал те е да гледаш, докато е изнасилвал и убивал майка ти. Завързал те е за трупа й. Майсторска работа на един истински творец на страдание.

— Шибаняк — изричам аз, цялата се треса от гняв.

Бони слага ръка на моята. Взема си обратно тетрадката. Гледам намръщена Хуан, а тя пише още нещо в нея. Той ми се усмихва. Бони пак ми дава тетрадката. Прочитам написаното и сърцето ми прескача.

— Тя… — прочиствам гърлото си. — Тя иска да знае дали те интересува защо не говори. Каква е истинската причина. Смята, че ще ти е интересно да я научиш.

Обръщам се към Бони.

— Мисля, че трябва да си вървим. Това не ми харесва.

Тя отново ме потупва по ръката. Спокойно, спокойно.

Довери ми се — казват ми очите й.

Хуан облизва устни. Ъгълчето на устата му потрепва.

— Мисля… че много ще ми хареса да науча — отвръща той.

Бони му се усмихва, взема обратно тетрадката, навежда се над нея и започва да пише. Подава ми я, но преди да успея да прочета написаното, среща погледа ми. Забелязвам безпокойството в очите й. Както и малко мъдрост. Мъдрост, която е прекалено много за момиче на нейната възраст. Също така виждам още от това безкрайно спокойствие.

Подготви се за това, което ще последва, но не се страхувай — сякаш ми казва.

Прочитам написаното и веднага разбирам защо. Очите ми се опулват. Спирам да дишам. Миг по-късно по бузата ми потича една сълза против волята ми. Имам чувството, че пропадам.

Болката ми е като кръв във водата за Хуан. Ноздрите му като че ли бълват огън.

— Кажи ми — подканя ме той.

Поглеждам Бони стъписана. Усещам надигащото се в мен отчаяние.

Подарък за Хуан? Наистина беше такъв. Това щеше много да му хареса, на него и на злата му същност. Защо й беше да му дарява това толкова ужасно нещо?

Бони протяга ръка и избърсва сълзата от бузата ми.

Давай — казва ми усмивката й. — Довери ми се.

Поемам си дълбоко въздух.

— Тя казва… — млъквам. — Тя казва, че щом майка й не може да говори, и тя няма да го прави.

Хуан е повлиян от това също като мен, но поради много по-различна причина. Отваря уста и се обляга на стола си. Започва да премига по-бързо. Дишането му е накъсано.

Радостта от страданието.

Поглеждам Бони.

— Вече може ли да си ходим? — питам я. Чувствам се празна. Искам да се прибера у дома, да се свия под завивките и да заплача.

Тя вдига пръст.

Още нещо — казва ми.

Обръща се към Хуан и му се усмихва с прекрасната си, красива, спокойна усмивка. Тя е коренно различна от лицето на Сара в онази кухня и това кара мъжът да се намръщи. Кара го да се чувства неудобно.

— Промених си решението — казва Бони с ясен и мелодичен глас. — Реших, че е време да проговоря отново.

Ставам толкова бързо от стола си, че той се обръща зад мен.

— Бони! — името излиза от устата ми като писък.

Тя също става. Прибира тетрадката под мишница и ме хваща за ръката.

— Здрасти, Смоуки.

Сега аз съм тази, която онемява.

— Да се прибираме вкъщи — казва ми тя, след което се обръща към Странника. Вече не е толкова спокойна. — Гори в ада, господин Хуан.

Той я поглежда разгневен и замислен.

Разбира ли? — питам се.

В този момент по някакъв начин Бони се превърна в ангела, който Хуан някога е бил. Добра и чиста, тя не изпитва съжаление към него, не се интересува какъв е бил, а само в какво се е превърнал.

Тя му даде дара на отчаянието и му го отне, като ми дари победата.

Изпитвах много повече щастие да стоя в стаята за разпити с този зъл, повреден човек, отколкото бях изпитала от много дълго време насам. Това беше нейното послание към мен, към нас, към всички:

Колкото и лоши неща да се случват, лошите хора могат да победят само ако им позволим.

В този момент също така осъзнах, че няма да приема предложението да отида в Куантико. Приключих с бягането. Животът отново започна да блести.

Винаги ще блести. Просто човек трябва да му позволи да го прави.

63

СЯДАМ НА СТОЛА ПРЕД КОМПЮТЪРА НА МАТ и се вторачвам в монитора. В ръката си държа чаша с текила, която е готова да ми помогне. Да ми влее течен кураж.

Поглеждам чашата и се намръщвам.

Бони спи. Мисля си за нейната сила и за своята слабост и се засрамвам.

Оставям чашата. Отново връщам вниманието си върху монитора.

1затеб2замен.

Пет дни. Точно толкова изминаха между първата ми среща със Сара и залавянето на Хуан. Оттогава минаха още, но петте дни ми се сториха като години.

Нося нов белег, този на Сара. Той не се вижда, но най-дълбоките рани са онези, които са невидими, те са онези, които са вътре. Тялото остарява, повяхва и умира. Душата също може да старее. А едно шестгодишно момиче може да се превърне в шестдесетгодишно за нула време.

За разлика от тялото душата може да обърне този процес и отново да стане — не млада, но поне жизнена. Жива.

Преживяното от Сара ме докосна. Собствените ми преживявания ме състариха много бързо. Но белезите са нещо повече от спомени за стари рани. Те са доказателство, че си се излекувал.

Приела съм факта, че винаги ще ме боли, когато се сетя за Мат и Алекса. Няма проблем. Единственият начин да се освободя от тях завинаги е, като ги забравя, но не бих направила това за нищо на света.

Приела съм факта, че ще има моменти, в които много ще ме е страх за Бони, моменти, които може никога да не си отидат. Всички родители се страхуват за децата си, а аз имам причина да се страхувам повече от другите.

Повредена съм, миналото ме е пропукало, но съм жива и сигурна, че хубавите моменти ще са повече от лошите. Знам, че ще има мигове, в които животът ми ще продължи да блести.

Не мога да искам повече от това. Мога да се надявам, но не и да искам.

Приключихме с почистването на къщата. Бяхме само аз и Бони. Превърнахме стаята на Алекса в студио.

Но остана още нещо.

1затеб2замен.

Осъзнах, че се страхувам от това не заради онова, което мога да намеря.

Обичаме даден човек, живеем с него, омъжваме се за него. Прекарваме целия си живот в опознаването му. Научавах по нещо ново за Мат всеки ден, всеки месец, всяка година. След това той умря и спрях да научавам каквото и да било.

Досега.

Ако въведа 1затеб2замен и вляза в папката „Лично“, мога да науча нещо добро или лошо, но каквото и да е то, ще е последното, което ще науча за съпруга си.

Страхувам се от този край.

Може би трябва да си го спестя. Да го спестя за някой ден, в който ще съм остаряла, посивяла и ще ми липсва.

Зарязвам текилата, навеждам се напред и кликвам върху папката. Въвеждам паролата и влизам в нея.

Виждам икони, които показват, че файловете са снимки. Всичките са номерирани. Насочвам стрелката върху една от тях и застивам.

Какво ще видя, ако отворя тази?

За момент, само за един момент, обмислям да изтрия всичко. Просто да го премахна, за да не отворя никога тази врата.

Кликвам върху първата снимка и тя се отваря. Челюстта ми увисва.

Това е моя снимка. Тук сме двамата с Мат. Правим секс.

Присвивам очи, поглеждам по-отблизо, спомням си. Снимката е направена отстрани, затова телата ни са в профил. Главата ми е отпусната назад, а очите ми са затворени в екстаз. Мат гледа надолу към мен, устата му е леко отворена.

Сцената не е като отрязана от някой филм, но има нещо повече от анатомично удоволствие. Прилича на аматьорска снимка. Каквато е в действителност.

Двамата с Мат преминавахме през период, който по-късно разбрах, че е характерен за повечето двойки. Период, в който сексът се превръща в основна тема и обект на изследване. Започнахме да опитваме разни неща, да си правим експерименти и да се отдалечаваме от зоната си на комфорт. В един момент открихме златната среда, мястото, на което се намираше балансът на нещата, които ни възбуждаха, без да ни унижават. Беше неумело време, изпълнено с грешки. Изискваше много доверие. Опитите невинаги бяха грациозни. Понякога бяха унизителни.

Двамата с Мат се снимахме, докато бяхме голи или правехме секс. В началото това ни възбуждаше, но бързо ни омръзна. Не че се срамувахме, просто не беше кой знае колко интересно. В началото ни харесваше, правехме го, но бързо го зарязахме.

Преглеждам снимките, отварям всяка една от тях и си спомням всеки един момент. На някои от тях съм сама и се опитвам да бъда дръзка (но изглеждам глупаво). Намирам една снимка на Мат, на която е легнал на леглото и се е ухилил. Затварям очи. Снимката не ми е необходима. Виждам ухилената му физиономия, разрошената коса, блясъка в очите му. Виждам члена му и си спомням как веднъж си мислех, че го познавам по-добре от всяка жена — бил е в мен, до мен и срещу мен. Докосвала съм го и съм се кикотила, също така съм се ядосвала, когато е бил прекалено настоятелен. Изгубих девствеността си с него.

Очите ми започват да парят. Това са моменти, които никога вече няма да се завърнат. Не знам какво ми е приготвило бъдещето, що се отнася до любовта и партньорите. Знам обаче, че няма да бъда отново толкова млада и няма да изпитам нуждата да изследвам точно тези неща.

Двамата с Мат свършихме това. Чукахме се, карахме се, смяхме се, плакахме и се учехме и с това любопитството беше задоволено и ни напусна.

Това си беше негово, само негово.

1затеб2замен, скъпи — усмихвам се, а сълзите потичат по бузите ми.

Мат не ми отговаря. Само ми се усмихва. Чака.

Кажи го — приканва ме тази усмивка.

Подчинявам се.

— Сбогом, Мат.

Затварям папката.

64

— ГОТОВА ЛИ СИ ДА ТРЪГВАМЕ? — пита Томи.

— Закопчай ме и тогава ще ти отговоря е „да“ — отвръщам аз.

Той изпълнява нареждането ми и ме придърпва към себе си със здравата си ръка. Целува врата ми. Чувството е познато и приятно.

Чувам стъпки. Прекрасната ми дъщеря се появява на прага. Тя завърта очи и прави отвратена физиономия.

— Господи, дайте си малко почивка. Искам да отида при Сара.

— Да, да, дребосък — усмихвам й се и се отскубвам от Томи. — Готови сме.

* * *

Мина цял месец. Сара се затвори в себе си за цяла седмица. След още една седмица заговори отново. Тереза, Бони и Елейна прекарваха часове наред до леглото й в болницата и се опитваха да я извадят от отчаянието.

Накрая Кати Джоунс успя да достигне до нея. Кали доведе полицайката в болницата. Сара я видя и веднага се разплака. Кати отиде при нея, сграбчи я в прегръдката си, а ние ги оставихме сами.

Тереза беше прекрасна и силна, точно както я описваше Сара. Тя нямаше нужда от успокоение и добри думи. Единственото, което искаше, беше да види Сара. Тереза беше силна и добра, качества, които Хуан не беше успял да й отнеме, и това ми вдъхна надежда за Сара.

* * *

Миналата седмица ми се обадиха, за да ми съобщят, че Сара се прибира у дома. Наистина се прибираше в дома, който беше принудена да напусне преди толкова много години. Иронията, че този подарък й беше направен точно от Хуан, не убегна на никого от нас. Но не ни пукаше.

Кати се премести при тях по молба на Тереза. Тя беше почистила цялото място и беше махнала всички завеси, за да пусне светлината отново вътре. Окачи картината на стената, точно срещу леглото на Сара.

Дойде ми една идея, която исках да превърна в реалност. С помощта на Тереза я проверих и се оказа, че съм права. Имахме подарък за „добре дошла“, който бяхме сигурни, че Сара ще оцени.

— Стигнахме ли вече? — пита Бони.

— Много сме близо — отговаря Томи. — Просто трябва да си спомня къде да завия. Улиците на Малибу са много гадни.

— Вляво — отвръща Бони нетърпеливо. — Запомних картата.

Отпуснала съм се на седалката и се наслаждавам на гласа на дъщеря си. Той е вълшебен за мен. Истинска музика.

— Стигнахме.

Отбиваме. Елейна, Тереза и Кали излизат, за да ни посрещнат, последвани от изненадващ гост — Кърби.

— Тя тук ли е? — пита Бони, докато бяга към тях.

— Да — усмихва се Елейна. — Вътре е и си почива.

Бони се втурва презглава към вратата.

— Сега разбирам в какво сме се превърнали — казва Кали. — Ние сме безинтересни, сладкишче, безинтересни и стари.

— Говори за себе си, Червенокоске — изчуруликва Кърби. — Аз ще съм вечно млада.

— Защото ще умреш, преди да остарееш — обажда се Брейди, който се появява от къщата.

Двамата с Кали излизат. Спомням си, че ми сподели за проблемите си с връзките и онези думи, че „песента й е изпята“, и се питам дали това се е променило. Надявам се. Ръката й продължава да посяга към джоба на сакото й за викодин, което никак не ми харесва. Какво ще се случи, не е ясно, но има различни видове болка и мъка от самотата… за която няма хапчета.

Всички сме белязани от нещо — добро или лошо, няма значение. Алън е преследван от крясъците на майката, изяла бебето си. Кали е перфектна отвън и осакатена отвътре. Аз имам моите белези. Осъзнавам, че балансираме между удоволствията и болката, вървим напред и назад и ядем поничките си, докато търсим блясъка край извора.

Но няма проблем. Такъв е животът. Все пак е по-добра алтернатива от смъртта.

— Е — казва Тереза развълнувана, — няма ли да я доведете?

Ухилвам се.

— Веднага. Ще се видим вътре.

Всички влизат в къщата. Съвсем скоро към тях ще се присъединят и други. Дъщерята на Кали и внукът й. Бари Франклин. Хора, които са били „докоснати“ от Хуан или просто са искали да вдъхнат надежда на Сара. Хора, които са искали всичко да приключи с Хуан или за да се уверят, че Сара в действителност не е „Разрушен живот“.

Отивам до съседната къща и почуквам на вратата. Миг по-късно тя се отваря. Джейми Овърман ме кани вътре. Съпругът й застава до нея.

— Благодаря ви, че правите това — казвам им. — И не само за него. Благодаря ви за всичко.

Джон е срамежлив човек. Усмихва се, но не казва нищо. Джейми само кима.

— Удоволствието е наше. Сам и Линда бяха добри съседи и добри хора. Ей сега ще я доведа.

Джейми ни оставя и след малко се връща с онова, което желая. Нещо от миналото, което вярвам, че ще донесе надежда на Сара.

Поглеждам надолу към Надеждата, към това живо същество от отдавна мъртвото минало. Сега е по-стара, по-бавна и посивяла. Но виждам искрата глуповата любов и очакване в очите й, които ме карат да се усмихна.

— Здрасти, Дорийн — поздравявам я и клякам, за да сме очи в очи. Тя маха опашка и облизва лицето ми.

Здрасти и на теб, обичам те, какво смяташ да правим?

— Да вървим, захарче. Искам да те заведа при някого. Тя има нужда от теб.

Загрузка...