Лириката на романтиците

Критика на просветителските идеали

Романтизмът е едно от най-противоречивите явления в историята на литературата. Неговата противоречивост може отчасти да бъде обяснена на чисто географска основа — възникнал най-напред в Англия и Германия, той бързо се разпространява в останалите европейски страни, отеква в националноосвободителните движения на Италия и Полша, обхваща Русия и двете Америки. Във всяка страна романтиката се обагря различно, получава своя национална специфика. Противоречивостта на това направление може да бъде обяснена отчасти и на историческа основа. Първите му проявления са засвидетелствувани в края на XVIII и началото на XIX век в творчеството на „йенските романтици“ в Германия и на „езерната школа“ в Англия: първите опити за теоретическото му обосноваване отвеждат към границата между двата века, когато предговорът към „Лирически балади“ на Уърдсуърт и Колридж и съчинението на Жермен дьо Стал „За Германия“ прозвучават като своеобразни манифести на една нова епоха. В страните на първоначалната си поява основната вълна на романтизма заглъхва още през тридесетте години на XIX век; във Франция обаче, където съпротивата срещу новото движение е най-силна, тъй като традициите на класицизма са най-непоклатими, романтическият бунт продължава да се утвърждава и чрез мащабното творчество на Юго оставя своя отпечатък върху литературния облик на цялото столетие.

Географската и историческата обхватност на романтизма наистина само отчасти може да обясни противоречивите му пориви и към средновековието, и към античността, и към някакво ново митотворчество; еднакво живия му интерес и към фолклорното, народностното начало (това е епохата на братя Грим и хайделбергските романтици), и към екзотиката на далечни страни, към мъдростта на Изтока и „родината на всички идеи“ Индия; едновременната му тяга към историзъм (това е епохата на историческите романи на Скот и Юго) и към утопизъм. В крайна сметка общото в тези противоречиви тенденции е като че ли по-същественото — и това общо е в непримиримостта със съществуващия ред на нещата, със света такъв, какъвто той е. Общото е в чувството за възможното, което за романтиците превъзхожда действителното. Независимо дали се обръщат към здрачните тайни на средновековието или към прозрачността на една бъдеща преродена вселена, те неизменно търсят измеренията на други, по-съвършени светове. Тази утопична нагласа прониква не само в литературата, но и във философията, изобразителното изкуство, музиката, в градинарството и науката, във всекидневното поведение на хората. Това е епоха мечтателна, болезнена и крайно напрегната, но също така кипяща от жизнена енергия, изобретателна и бунтовно-критична. Романтизмът тръгва от несъгласието с един свят, който изглежда на романтиците зле устроен и в най-дълбоките си основания; той е движен от стремежа да се създадат нови ценности и да се изкове нова представа за човека и за мястото му във всемира.

Бунтът на романтиците е до голяма степен проява на разочарование от плодовете на Великата френска буржоазна революция от 1789 г. — разочарование, което отеква далече отвъд пределите на Франция. В Англия към това разочарование се добавя сблъсъкът с първите последици на промишлената революция: нищетата и мръсотията на градовете гиганти, откъсването на човека от природата. Наред с тези сътресения в икономическия и политическия живот на Европа, трябва да се спомене и едно явление, будещо особена неприязън у романтиците — а именно утвърждаването на специфичния за епохата човешки тип, типа на „бюргера“ с неговото самодоволство, груб практицизъм и ограничен духовен хоризонт. Това е човешка роля, която напълно успешно може да бъде изпълнявана и от маймуна (според Хофман и Хауф) и с която един автомат, безжизнено механично подобие на човека, може блестящо да се справи. С други думи, романтиците виждат човека на своето време като гибелно застрашен — от политическото и икономическото насилие, от загубата на връзката с естествената среда и със силите на собствената си природа, от залиняването на духовността.

Тези опасения на романтиците се вместват в по-общия контекст на реакция срещу идеалите на Просвещението — реакция, започнала дълго преди тях, още в самите недра на „Века на разума“. В явления като английската „гробищна поезия“ с култивираната от нея склонност към меланхолични гледки и изострена чувствителност или като „готическия роман“ с неговия вкус към свръхестественото, тайнственото и неясното; в бунтовните страсти на „Буря и натиск“; движение, обединило „гениите на Германия“; в значимостта, която сантиментализмът придава на спонтанното, естественото, произтичащото от сърцето, вече се изграждат предпоставките за един цялостен идеологически обрат. „Лекарите и философите приемат за истина само това, което могат да обяснят — пише Русо в своите «Изповеди» — и превръщат границите на собствения си ум в граници на възможното.“1

А това, според Русо, е заблуда. „Бедният Жан-Жак“ ненапразно е обявяван за един от Предтечите на романтическото движение. То тръгва именно от нежеланието да се постави знак за равенство между истината и „обяснимото“; от неохотата да се обявят пределите на разума за предели на възможното. Светът не се изчерпва с онова, което разумът може да види; границите на възможното се простират далеч отвъд способността ни за обяснение. За да разберем този свят, много по-обширен, отколкото сме склонни да мислим, за да обитаваме пределите на възможното, а не плоската самодоволна яснота на разума, нужна е друга способност, по-висша, по-могъща. Колкото и разноречиво направление да е романтизмът в своята историческа, географска и културна пъстрота, един несъмнено обединяващ момент в него е недоверието спрямо просветителския култ към разума, стремежът да се въздаде дължимото на чувството. Този стремеж, който определя философските основания на романтизма, повлиява и върху неговата поетика. Ето защо спецификата на романтическата лирика не може да бъде разбрана, без да се разбере своеобразният възглед за света, който я поражда.