Лириката на романтиците

Знание и въображение

Лириката е един от предпочитаните романтически жанрове и това изглежда естествено следствие от предпочитанието към чувството. Трябва веднага да се уточни обаче, че „чувството“ за романтиците не се свежда до „нежното сърце“ на „чувствителния човек“ (както е у сантименталистите). Амбициите тук са други, мащабите — също. Чувството е натоварено със задачи и функции, които представят по съвсем нов начин не само мястото му в живота на човека, но и мястото на самия човек въз всемирния ред.

Преди всичко чувството се реабилитира в сферата на познанието. Реакцията срещу Просвещението не е толкова силна, че да се обяви знанието въобще за маловажно — въпреки множеството прояви на съмнения и опасения просветителското упование във все по-нарастващото знание си остава основна тенденция в европейската култура и до днес. Знанието за романтиците е толкова важно, колкото и за просветителите — само че то е друго знание и се добива по друг начин.

То е знание живо, непосредствено; знание, което е пряко съзерцание на най-дълбоките световни тайни: Това знание се намира отвъд възможностите на чисто рационалните усилия, то не се побира в осветения кръг на разума: ето защо неговата сфера често се представя метафорично чрез нощта с неизбродните й дълбочини и магична мощ. Когато Шели и Новалис зоват нощта, когато Август фон Платен е притеглен без посока в мрачините, когато Леопарди се обръща към „нетленната дева“, луната, или Уго Фосколо се заскитва „по следите, що водят в нищото на вечността“, това за романтиците е пристъпване по ръба на познатото и взиране отвъд, в тайната, в безмерните загадки на битието.

За да се постигне опознаването на тази жива, дишаща тайна — за да се проникне в един свят по-обширен, по-богат от плоския дневен свят на „злощастната ни суета“ — е необходимо особено, по-висше сетиво, както и особено, по-висше състояние. По-висшето сетиво, върховният орган за разкриване на вселената е, според романтиците, въображението: както разумът, въображението прониква в същността на нещата; както сетивата, то непосредствено ги докосва. За разлика от разума обаче въображението не умъртвява своя предмет, опознавайки го. Там, където разумът разчленява и „дисектира“, въображението постига животрептящата, ненакърнена цялост. За разлика и от сетивата, въображението не се спира до простата видимост — то се добира до самата сърцевина, до съкровените дълбини. Ето защо именно въображението е органът за истинското познание; само то ни дарява неподправения вкус на действителността.

Това особено, най-висше човешко сетиво се нуждае и от особено състояние на духа, състояние на необикновена напрегнатост, на свръхизострено съществуване. Понякога такова състояние ни се дарява от съня, както смята Новалис в „Химна на нощта“, понякога от поетическото вдъхновение, както е според Кийтс в „Ода на славея“. Всъщност това са сродни състояния. И двете напомнят „леопардите на Бакхус“, „златното море на гроздовете“ или „мака в сока кестеняв“, или „устни — влажна теменуга“, или дори на „бадема чудния елей“, но макар и да напомнят опиянението, любовната омая или екстаза на смъртта, те са нещо различно, помощно и по-дивно. Така опиянение, любов и смърт у романтиците могат да загубят обикновените си измерения и да се превърнат в израз на докосването до „безбрежните тайни“ на битието. Те са плод на романтическия копнеж по живо приобщаване към вселената.

Нещо повече. Въображението като най-висш познавателен орган и състоянията на опиянение и екстаз, на вдъхновено озарение, които то предизвиква, са част от един свят, който е различен от света на рационализма.