Първа част Първо интервю

Първа глава Кандидат

Кандидатът беше изгубил ума и дума от страх.

Беше се снабдил с нужната екипировка от магазин „Гюнар Йойе“: сив костюм на Ерменеджилдо Дзеня, риза на „Борели“, специална поръчка, и вратовръзка в бургундско червено на малки сперматозоиди, предполагам десен на „Черути 1881“, За обувките не се колебаех: ръчно изработени „Ферагамо“. Самият аз имах такива.

Според документите пред мен кандидатът беше въоръжен с отлична диплома от Висшето търговско училище в Берген, един мандат в Стуртинга за десницата и четиригодишно успешно ръководство в норвежко предприятие от средния бизнес.

И въпреки това Йеремиас Ландер изглеждаше много изплашен. Над горната му устна лъщеше пот.

Той вдигна чашата с вода, оставена от секретарката ми върху ниската масичка между нас.

— Бих искал… — подхванах с усмивка аз.

Усмивката ми не беше откритата и безрезервна усмивка, с която човек кани съвършено непознат да се чувства като у дома си. Не беше несериозна, а учтива, премерено топла усмивка, която според специализираната литература сигнализира за професионализма, обективността и аналитичния подход за сближаване с интервюиращия. Не друго, а липсата на емоционална ангажираност у водещия интервюто подтиква кандидата да се осланя на трезвата му преценка. Така — поне според специализираната литература — кандидатът ще се старае да представя по-правдива и обективна информация за себе си, защото му се дава да разбере, че всеки негов опит да разиграва театър ще бъде усетен в зародиш, желанието му да преувеличава — разобличено, а прилагането на заучена тактика — санкционирано. Причината да се усмихвам така обаче не е прочетеното в специализираната литература. Не ми дреме за нея. Тя представлява купчина бумаги, пълни с глупости, написани от хора с различна степен на квалификация. Всичко, което ми трябва, са деветте стъпки при разпита по Инбау, Рийд и Бъкли. Усмихвам се така просто защото съм си такъв: професионалист, който подхожда аналитично и без да влага чувства. Аз съм ловец на глави. Не е голяма философия, ала аз съм „кралят на хълма“.

— Бих искал да продължим с живота ви извън работата — подзех наново аз.

— Има ли такъв? — смехът му прозвуча половин тон над приетото.

Когато си позволиш да пуснеш така наречената плоска шега по време на интервю за работа, не бива да утежняваш положението си допълнително, като се смееш сам и се взираш в събеседника си, за да провериш дали е схванал шегата ти.

— Надявам се, че има — отговорих.

Смехът му премина в кашлица.

— Ръководството на това предприятие държи много на способността на новия шеф да води балансиран начин на живот. Търсят човек, способен да се задържи по-дълго на поста; състезател на дълги разстояния с умението правилно да си разпределя силите. А не някой, който след четири години ще бъде изчерпан.

Йеремиас Ландер кимна и отпи глътка вода.

По моя преценка беше четиринайсет сантиметра по-висок от мен и три години по-възрастен. Значи на трийсет и три. Млад за въпросната длъжност. Знаеше го и затова бе боядисал косата по слепоочията си в сиво. И преди съм срещал подобни случаи. За мен вече нищо не е ново. Йеремиас Ландер не беше първият кандидат за работа с обилно потящи се ръце, който пристига, въоръжен с талк в десния си джоб, но през живота си не съм стискал по-суха ръка от неговата.

От гърлото на Ландер неволно се изтръгна бълбукане. Върху листа пред себе си отбелязах: Мотивиран. Ориентиран към бързото намиране на решения.

— Значи живеете в Осло? — попитах.

— Да, в квартал Шоен — кимна той.

— И сте женен за… — започнах да прелиствам книжата му и си придадох раздразнен вид, който винаги сигнализира на кандидатите, че очаквам да поемат инициативата.

— За Камила, от десет години. Имаме две деца. Ходят на училище.

— Как бихте описали брака си? — попитах, без да вдигам очи.

Дадох му две дълги секунди. Той не успя да се окопити и аз продължих:

— Смятате ли, че сте женен, след като в продължение на шест години сте прекарвали в офиса две трети от деня си?

Чак сега го погледнах. Както очаквах, в очите му се долавяше объркване: интервюиращият прояви непоследователност. От една страна, настоявах за балансиран начин на живот. От друга, настоявах да се отдаде на работата си. Двете неща са несъвместими. Изминаха четири секунди, преди да ми отговори. Пределното време изискваше да са не повече от три.

— Да, надявам се.

Спокойна, заучена усмивка. Но не достатъчно убедителна. Не и за мен. Ако с преднамерена ирония бе обърнал собствените ми думи срещу мен, щях да го отбележа като плюс, ала в този случай за жалост интервюираният несъзнателно се стараеше да подражава на моя изказ, защото ме възприемаше като човека с по-висок статус. Ниска самооценка, записах на листа. Освен това той „се надяваше“, не знаеше със сигурност, не изрази уверено своите прогнози, не се опита да гадае по кристална топка, не показа, че е наясно с минималното изискване към всеки мениджър: да създава впечатление на пророк.

Не умее да импровизира. Не е склонен към рискове.

— Съпругата ви работи ли?

— Да, в адвокатска кантора в центъра.

— От девет до четири всеки ден?

— Да.

— А кой остава вкъщи, когато децата се разболеят?

— Тя. За щастие се случва много рядко Никлас и Андерш да се…

— Тоест нямате домашна помощница или роднина, която да стои в дома ви през деня?

Той се поколеба. Кандидатите правят така, когато не са сигурни кой отговор би им донесъл по-големи дивиденти. Въпреки това обаче лъжат разочароващо рядко. Йеремиас Ландер поклати глава.

— Явно се грижите за добрата си физическа форма?

— Да, спортувам редовно.

Този път не усетих никакво колебание. За никого отдавна не е тайна, че фирмите имат нужда от мениджъри, които няма да получат инфаркт, докато щурмуват първото препятствие.

— Тичате за здраве и карате ски, така ли?

— Да. Цялото семейство сме запалени по природата. Имаме вила в Нурефел.

— Ясно. Сигурно и куче?

Той поклати отрицателно глава.

— Нямате ли куче? Да не сте алергичен?

Отново поклати енергично глава. Отбелязах: Вероятно няма чувство за хумор.

После се облегнах на стола и долепих пръстите на двете си ръце. Изключително арогантен жест, разбира се. Какво да кажа? Просто съм си такъв.

— Колко струва според вас репутацията ви, Ландер? И как сте я обезпечили?

Той смръщи вежди под изпотеното си чело, докато се мъчеше да разбере въпроса ми. След две секунди призна примирено:

— В какъв смисъл?

Въздъхнах, все едно е ясно като бял ден. Огледах стаята в търсене на подходяща за педагогически цели, алегория, която досега не съм използвал. И както винаги намерих една на стената.

— Интересувате ли се от изкуство, Ландер?

— Малко, покрай съпругата ми. От такива неща се вълнува тя.

— И моята. Виждате ли тази картина?

Посочих към „Сара се разсъблича“ — висок над два метра портрет върху латекс на жена в зелена пола, която, сгънала ръце, се готви да промуши червения си пуловер през главата си.

— Подарък от съпругата ми. Художникът се казва Джулиан Опи, а картината струва четвърт милион крони. Притежавате ли творба в тази ценова категория?

— Всъщност да.

— Поздравления. Личи ли си от пръв поглед колко струва тя?

— Не бих казал.

— Точно така. Тази картина ей там е нарисувана с няколко щриха, главата на жената представлява окръжност, нула без лице, а цветовете са нанесени монотонно, без всякаква текстура. Освен това портретът е създаден на компютър и може да бъде размножен в милиони екземпляри само с едно кликване на мишката.

— Ужас.

— Единствената — казвам това съвсем буквално, — единствената причина портретът да струва четвърт милион крони е репутацията на художника. Слуховете за дарбата му, всеобщото доверие на пазара в гениалността му. Защото винаги е трудно човек да разпознае гениалното. Няма как да си сигурен. Така стои и въпросът с мениджърите, Ландер.

— Ясно. Репутацията. Важно е мениджърът да внушава доверие.

Отбелязах: Не е идиот.

— Точно така — продължих. — Всичко зависи от репутацията. От значение е не само заплатата на мениджъра, но и как се котират на борсата акциите на фирмата. Какво произведение на изкуството притежавате и на каква сума е оценено?

— Литография на Едвард Мунк. „Брошката“. Не знам каква е точната ѝ цена, но…

Махнах нетърпеливо с ръка.

— На последния аукцион я оцениха на около триста и петдесет хиляди.

— И как сте защитили тази ценност от кражба?

— В къщата ни има надеждна алармена система. „Триполис“. Всички наши съседи се доверяват на тази фирма.

— „Триполис“ са добри, но излизат скъпо. Самият аз също го използвам. — Около осемдесет хиляди на година. — А колко инвестирате в защита на репутацията си?

— В смисъл?

— Двайсет хиляди? Десет хиляди? По-малко?

Той вдигна рамене.

— Не влагате и пукната пара — довърших аз. — Имате автобиография и кариера, които струват десет пъти повече от тази ваша картина. Годишно. Въпреки това вие не сте си наели кой да я пази, на нея не ѝ се полага охрана. Защото не смятате за необходимо. Разчитате, че резултатите, които ще постигнете във фирмата като мениджър, ще говорят сами за себе си. Така ли е?

Ландер не отговори.

— Обаче се заблуждавате — наведох се напред и понижих поверително глас, все едно му споделям тайна. — Резултатите са като картините на Опи: няколко обикновени щриха, няколко нули без лице. Картините са нищо, репутацията — всичко. Ето това можем да ви предложим.

— Репутация?

— Вие сте един от шестимата добри кандидати за мениджърската позиция. Не вярвам да спечелите мястото. Просто ви липсва нужната репутация.

Ландер отвори уста с намерението да ми възрази, но не го направи. Отпуснах се върху високата облегалка на стола и той изскърца.

— За бога, човече, вие сте кандидатствали за тази работа! Вместо това трябваше да си намерите кой да ходатайства за вас и да се престорите, че изобщо не знаете за намесата му, когато се свържем с вас. Защото за топ мениджър се ходи на лов. Не е прието той сам да пристигне, да бъде убит и нарязан на парчета.

Забелязах, че думите ми постигнаха желания ефект. Той остана дълбоко разтърсен. Не провеждах интервюто според предписанията нито на Кюте, нито на Диск, нито на който и да е друг малоумен, неизползваем въпросник, измъдрен от психолози с повече или по-малко притъпен психологически нюх, или от набедени специалисти по човешки ресурси, които не притежават такива. Отново понижих глас.

— Надявам се жена ви да не остане дълбоко разочарована, когато следобед ѝ съобщите, че работата, за която сте мечтали, ви се е изплъзнала и тази година кариерата ви ще бъде в застой. Както миналата…

Той се размърда неспокойно на стола. Улучих право в десетката, разбира се. Защото моя милост Рогер Браун, най-ярката звезда на небосклона за набиране на човешки ресурси, беше в стихията си.

— Както… както миналата година ли?

— Греша ли? Кандидатствали сте за работа в "Деня: майонеза и пастет". Нали така?

— Мислех, че това е поверителна информация — кротко отбеляза Йеремиас Ландер.

— Така е, но моята работа изисква да изготвя хронология на събитията в професионалната ви биография. И аз го правя — с наличните средства. Проява на глупост е човек да кандидатства за работни места, които никога няма да получи. Особено във вашето положение, Ландер.

— Какво му е на моето положение?

— Документите ви, постиженията на работното място, резултатите от тестовете и личното ми впечатление от вас ми подсказват, че притежавате необходимите качества. Липсва ви единствено нужната репутация. А безразборното кандидатстване за работа подкопава изключителността на всеки кандидат. Вие сте мениджър, който не търси предизвикателства, а предизвикателството. Единственото работно място. И ще ви го поднесем. На тепсия.

— Наистина ли? — удиви се той и направи опит да се усмихне с предишната си самоуверена усмивка. Но не му се получи.

— Искам ви в нашата конюшня. Няма да търсите повече работа. Ще отказвате на други фирми за подбор на персонал, дори да ви отправят на пръв поглед примамливи предложения. Ще ни бъдете верен. Ще бъдете изключителен. Ще ни позволите да ви изградим репутация. И да я браним. Ние ще бъдем „Триполис“ на вашата репутация. Преди да минат две години, ще се приберете при жена си с по-тлъста позиция, отколкото тази, за която кандидатствате сега. Това ви го обещавам.

Йеремиас Ландер поглади с пръсти грижливо избръснатите си челюсти.

— Хм. Не очаквах такова развитие.

Претърпяното поражение го успокои. Наведох се напред към него. Разтворих ръце и обърнах нагоре длани. Потърсих погледа му. Според проведени експерименти седемдесет и осем процента от първото впечатление по време на интервю се основават на езика на тялото и само осем процента — на изречените думи. А останалата част е свързана с облеклото, телесната миризма от подмишниците и устата. Владея отлично изкуството на невербалните знаци. Във въпросния момент езикът на тялото ми внушаваше откритост и доверие. Най-сетне го поканих да се почувства у дома си.

— Чуйте ме, Ландер. Утре тук пристигат шефът на управителния съвет и главният счетоводител на нашия клиент, за да се срещнат с един от кандидатите. Искам да се запознаят и с вас. Удобно ли ви е да дойдете в дванайсет?

— Да, чудесно.

Отговори ми веднага, без излишно да ме предупреждава колко му е натоварен графикът. С това спечели симпатиите ми.

— От вас искам да ги изслушате търпеливо, а после учтиво да обясните защо вече не сте заинтересован. Кажете, че тази работа не е предизвикателството, което търсите, и им пожелайте успех.

Йеремиас Ландер наклони глава.

— Ако се отметна, няма ли да ме възприемат като несериозен?

— Ще ви възприемат като амбициозен — отговорих. — Като човек, който си знае цената; чиито услуги са изключителни. А това е началото на историята, която наричаме… — с красноречив жест го подканих да довърши мисълта ми.

— Репутация? — усмихна се той.

— Репутация. Договорихме ли се?

— До две години.

— Гарантирам.

— И как ще ми го гарантирате?

Преминава бързо в офанзива, отбелязах на листа си.

— Ще ви препоръчам за една от свободните позиции, за които стана дума.

— И какво от това? Не вие, а съответната компания взема решенията кого да назначи.

Притворих очи. В това изражение съпругата ми Диана вижда ленив лъв, сит владетел. Харесваше ми.

— Моята препоръка е решаваща за избора на клиента, Ландер.

— Какво искате да кажете?

— Както вие няма да кандидатствате за работа, за която не сте сигурен дали ще получите, така и аз никога не съм давал препоръки на мои клиенти, без те да са се възползвали от тях.

— Наистина ли? Никога?

— Историята не помни такъв случай. Ако не съм сто процента сигурен, че клиентът ще се съобрази с препоръката ми, изобщо не препоръчвам никого и предпочитам да оставя поръчката на конкурентите. Постъпвам така дори да разполагам с трима блестящи кандидати и деветдесетпроцентова сигурност.

— Защо?

— Отговорът на въпроса ви започва с буквата „р“ — усмихнах се аз. — Цялата ми кариера се гради върху нея.

Ландер поклати глава и се засмя.

— Носи ви се славата на феноменален, Браун. Сега разбирам защо.

И аз се усмихнах и се изправих.

— Сега предлагам да се приберете вкъщи и да кажете на красивата си съпруга, че ще откажете това предложение за работа, защото сте решили да се целите по-високо. Обзалагам се, че ви очаква прекрасна вечер.

— Защо правите това за мен, Браун?

— Защото комисионата, която работодателят ви ще ни изплати, се равнява на една трета от първата ви брутна годишна заплата. Знаехте ли например че Рембранд ходел на търгове, за да надува цените на собствените си картини? Защо да ви продам за два милиона крони тази година, щом с малко усилия бихме ви изградили репутация и да ви продадем за пет? От вас се иска единствено да ни бъдете верен. Договорихме ли се? — протегнах му ръка.

Той я стисна жадно.

— Имам усещането, че проведохме много ползотворен разговор, Браун.

— Напълно съм съгласен с вас.

Наум си отбелязах да го подготвя как да се ръкува с клиента по време на предстоящата среща.



Фердинанд се намърда в кабинета ми веднага след като Йеремиас Ландер излезе.

— Уф — намръщи се погнусено той и размаха ръка, за да раздвижи въздуха. — Eau de camouflage1.

Кимнах и отворих прозореца, за да проветря. Фердинанд искаше да каже, че кандидатът се е напарфюмирал силно, за да не се усеща миризмата на обилна пот, която обикновено изпълва стаите за интервюта в нашия бранш.

— Поне беше „Клайв Крисчън“ — отбелязах аз. — Жена му го е купила. Не само парфюма, също и костюма, обувките, ризата и вратовръзката. Идеята да боядисат косата по слепоочията му в сиво също е била нейна.

— Откъде разбра?

Фердинанд седна на стола, където допреди малко седеше Йеремиас Ландер, но веднага скочи, изпълнен с отвращение: усетил беше топлината на потната дамаска.

— Пребледня като платно, щом натиснах копчето „съпруга“ — поясних аз. — Предупредих го колко ще се разочарова жена му, когато ѝ съобщи за неуспеха си.

— Копчето „съпруга“! Откъде ти хрумват такива неща, Рогер?

Фердинанд се разположи на друг стол, качи краката си върху масичката, доста сполучлива имитация на холна масичка на Ногучи, взе си един портокал и започна да го бели, а от плода се вдигна едва доловима струя и се полепи по прясно изгладената му риза. Фердинанд беше прекалено немарлив за хомосексуалист и прекалено хомосексуален за ловец на глави.

— Инбау, Рийд и Бъкли — обясних.

— И преди съм те чувал да ми ги споменаваш. Но какво точно ги прави по-добри от Кюте?

Разсмях се.

— Става дума за деветте стъпки на разпита във ФБР, Фердинанд. Тази стратегия е като картечница в свят на прашки, като инструмент, който извършва поголовно разчистване — не залавя арестанти, но дава бързи, конкретни резултати.

— Какви по-точно резултати, Рогер?

Знаех какво цели Фердинанд и не му се сърдех. Искаше да разбере с какво го превъзхождам; кое ме прави по-добър, а него — все още по-слаб. И аз му давах напътствия, за да напредва. Защото правилата са такива: споделяме си опита. И защото той никога няма да стане по-добър от мен, винаги ще си остане облечен в ризи, смърдящи на лимон, и да се пита дали някой има модел, метод или тайна, по-успешни от неговите.

— Подчинение. Признания. Истина. Системата се основава на съвсем прости принципи.

— Като например?

— Като например започваш да разпитваш заподозрения за семейството му.

— Оф, ами че и аз го правя. Чувстват се в безопасност, когато говорят за нещо познато, близко. Освен това стават по-приказливи.

— Точно така. Но така можеш и да определиш слабите им места. Ахилесовата им пета, която ще използваш по-късно по време на разпита.

— Уф, каква е тази терминология!

— А по-късно, когато отворите дума за преживените нещастия, за убийството, в което е заподозрян, за причините да се чувства нещастен и изоставен от всички и защо иска да се скрие, ти вече ще си се погрижил на масата да има носни кърпички, оставени далеч от заподозрения.

— Защо?

— Защото разпитът ще е стигнал до естественото си кресчендо и ще е дошъл моментът да натиснеш копчето „емоции“. Ще го попиташ какво биха си помислили децата му, когато разберат, че баща им е убиец. А после очите му ще плувнат в сълзи и ти ще му подадеш кърпичките. Ще влезеш в ролята на онзи, който проявява разбиране и иска да помогне; на онзи, комуто може да довери всичките си терзания, включително ужасно нелепото убийство, случило се ей така, от само себе си.

— Убийство? Недоумявам за какво говориш. Нали уж извършваме подбор на кадри? Не се мъчим да ги осъдим за убийство.

— Аз правя точно това — натъртих аз и грабнах якето си от стола. — И затова съм най-добрият ловец на глави в града. Между другото, утре в дванайсет ти ще водиш интервюто с Ландер и клиента.

— Аз ли?

Излязох от стаята и тръгнах по коридора, а Фердинанд подтичваше по петите ми, докато подминавахме другите двайсет и пет кабинета, от които се състоеше „Алфа“ — средноголяма компания за подбор на човешки ресурси, оцеляла в продължение на петнайсет години. „Алфа“ носеше годишна печалба от порядъка на петнайсет-двайсет милиона, които след изплащането на доста скромното допълнително възнаграждение на най-изявените кадри във фирмата, отиваха в джоба на собственика в Стокхолм.

— Много сладка работа. Информацията е във файла. Ясно?

— Ясно. При едно условие.

— Условие? Аз ти правя услуга, не ти на мен.

— Вернисажът на съпругата ти в галерията тази вечер…

— Какво за него?

— Мога ли да дойда?

— Поканен ли си?

— Точно това ме интересува. Поканен ли съм?

— Не мисля.

Фердинанд спря и го изгубих от очи. Продължих. Знаех, че стои с отпуснати ръце, гледа след мен и съжалява, задето и този път няма да се чукне с чаша шампанско с тузарите на Осло, с нощните му кралици, със знаменитости и богаташи, задето няма да вкуси дори малко от блясъка, обграждащ вернисажите на Диана, няма да се запознае с потенциални кандидати за работни места, за леглото или за друг вид извратено общуване. Горкичкият.

— Рогер? — повика ме момичето зад рецепцията. — Двама души те търсиха по телефона. Единият…

— Не сега, Уда — махнах, без да спирам. — Излизам за четирийсет и пет минути. Не приемай съобщения.

— Ама…

— Ако има нещо важно, ще се обадят пак.

Симпатично момиче беше тази Уда, но имаше нужда от повечко опит. Или се казваше Ида?

Втора глава Третичен икономически сектор

Свежият солен есенен въздух и миризмата на изгорели газове ми навяваха асоциации за море, добив на нефт и брутен национален продукт. Косо падащата слънчева светлина се отразяваше в стъклените офис сгради, а те хвърляха остри, правоъгълни сенки върху площта, някога използвана за индустриални цели. Сега представляваше жилищен квартал с прекалено скъпи магазини, прекалено скъпи апартаменти и прекалено скъпи офиси за скъпоструващи консултанти. От мястото, където се намирах, се виждаха три фитнес центъра, резервирани от сутрин до вечер. Млад мъж в костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“ ме поздрави почтително, докато се разминавахме. В отговор му кимнах снизходително. Нямах представа кой е, но бях сигурен, че непременно работи в друга фирма за подбор на персонал. Вероятно в „Едуард У. Кели“? Само ловците на глави поздравяват колегите си с такова уважение. Или накратко: останалите не ме поздравяват, защото не ме познават. Първо, освен със съпругата ми Диана, почти не общувам с хора. Второ, работя във фирма, която — точно като „Кели“ — се числи към изключителните, към онези, които избягват светлината на прожекторите. За нас научаваш едва когато станеш достатъчно квалифициран за топпозициите в страната, един ден ние ти се обаждаме и „Алфа“ изведнъж ти прозвучава познато. Къде си чувал това име? Докато ръководителите на концерна са коментирали кого да излъчат за нов директор на някое подразделение? Значи все пак си чувал за нас, но не знаеш нищо, защото дискретността е най-висшата ни добродетел. Впрочем и единствената. Защото в повечето случаи изричаме долнопробни лъжи, например, когато ме чуете да завършвам второто интервю с обичайната ми мантра: „Вие сте човекът, когото търся за това работно място. Не само вярвам, но и знам със сигурност, че вие сте идеалният кандидат за него. Следователно работното място е идеално за вас. Вярвайте ми.“

Не ми вярвайте.

Да, заложих на „Кели“. Или „Амруп“. Костюмът му издаваше, че не е от големите, лишени от чар и изключителност компании като „Manpower“ и „Adecco“, но не беше и от съвсем малките готини от типа на „Hopeland“, защото иначе щях да знам кой е. Би могъл да е и от едрите, средноготини компании: от „Mercuri Urval“, от „Делфи“ или от незначителните, скучни, безименни фирми, които набират кадри за ръководители от среден ранг и само понякога им се удава възможност да се конкурират с нас, големите клечки. Губят битката и се връщат към намирането на магазинни управители и главни счетоводители. Поздравяват почтително такива като мен с надеждата един ден да си спомним за тях и да им предложим да работят при нас.

За ловците на глави не съществуват официални класации. За разлика от агентите по недвижими имоти, никой не се занимава да проучва общественото мнение за нас. Не организират приеми с отличия за най-изявените ловци на глави за годината като в телевизионния и рекламния бранш.

Ала ние си знаем. Знаем кой е „кралят на хълма“, кой е склонен да отправя предизвикателства, кой е заплашен от провал. Геройствата се извършват без много шум, а погребенията — в мъртвешка тишина. Ала мъжът, поздравил ме току-що, знаеше, че съм Рогер Браун, ловецът на глави, който няма случай да е препоръчал кандидат за някое работно място, без той да го е получил; Рогер, който прибягва при нужда до манипулации, принуждава, пречупва и притиска кандидата до стената. Неговите клиенти се осланят безрезервно на преценката му и без колебание поверяват съдбата на компанията си в ръцете му — само в неговите ръце. Да го кажем така: не Пристанищната служба в Осло назначи новия началник на транспортния отдел; не компанията за коли под наем „АВИС“ назначи началника на отдел „Скандинавия“; областната управа безспорно няма заслуга за назначението на ръководители на електроцентралата в Сирдал. Не те, а аз. Аз избрах подходящите кадри. Чудесен костюм. Знае на кого да засвидетелства уважение.

Обадих се на Уве от уличен телефон до лавката на „Нарвесен“. Погледнах си мобилния телефон. Осем съобщения. Изтрих ги.

— Имаме кандидат — обявих аз, когато Уве най-сетне вдигна. — Йеремиас Ландер, „Монолитвайен“.

— Да проверя ли дали го имаме записан?

— Не, имате го със сигурност. Повикахме го за второ интервю. Утре от дванайсет до два. Дванайсет нула нула. Дай ми един час. Записа ли си?

— Да. Нещо друго?

— Ключовете. В „Sushi & Coffee“ след двайсет минути?

— След половин час.



Спуснах се по павираната улица към „Sushi & Coffee“. Причината да изберат пътна настилка, която вдига повече шум, предизвиква по-силно замърсяване и освен това е по-скъпа от обикновения асфалт, вероятно се дължи на потребността от идилия, копнеж по нещо изконно, постоянно и истинско. За всеки случай по-истинско от този театрално измамен квартал, където някога хората са създавали блага с пот на чело, където изделията са се раждали от съскащ огън и тежки удари с чук. Сега тук се разнася бученето на машините за еспресо, а от фитнес студията отекваха ударите на метал в метал. Защото това представлява триумфът на третичния икономически сектор над индустриалния работник, победата на дизайна над недостига на жилища, тържеството на фикцията над действителността. Харесва ми.

Спрях се да разгледам диамантените обици на витрината на златарското ателие срещу „Sushi & Coffee“. Биха подхождали идеално на Дианините уши и представляваха катастрофа за банковата ми сметка. Избих си тази идея от главата, пресякох улицата и влязох в заведението, където според името му приготвят суши, но всъщност поднасят мъртва риба. Кафето им не струва. Вътре беше наполовина пълно. Виждаха се слаби, току-що провели поредната си тренировка платиненоруси мацки, все още по спортни екипи, защото не би им хрумнало да си вземат душ във фитнес залата под погледите на други хора. Това всъщност ми се струва странно, още повече че са похарчили цяло състояние за телата си, които също свидетелстват за тържеството на фикцията. И те принадлежат към третичния сектор на икономиката, и по-точно към обслужващия персонал на богатите мъже. Поне тези жени да не бяха интелигентни. Но те са следвали право, информатика и история на изкуството като част от грижата за външния си вид. Обществото бе финансирало няколкогодишното им обучение в университета само за да заживеят като висококвалифицирани безработни кукли, заети да споделят една на друга как да задоволяват нуждите на своите богати съпрузи, как да ги карат да ревнуват и да ги държат в напрежение. И така, докато най-сетне успеят да ги вържат с деца. А след раждането на децата всичко се променя, позициите в семейството се разместват и мъжът се оказва кастриран и поставен в шах и мат. Деца…

— Двойно кортадо — поръчах и седнах на стол до бара.

Наблюдавах със задоволство жените в огледалото. Голям късметлия съм. Диана е толкова различна от тези модерни празноглави паразитки. Диана притежава онова, което ми липсва. Грижовна, състрадателна, лоялна, висока. Накратко, красива душа в красиво тяло. Нейната красота обаче не е безупречна, защото се отличава с особени пропорции. Чертите на Диана са издържани в стила на манга. Прилича на онези куклени героини от японски комикси: малко лице, тесни устни, малък нос и големи учудени очи, които леко изпъкват, когато се чувства изморена. Ала в моите очи именно отклоненията от общоприетото подчертават красотата ѝ и ѝ придават неотразим чар. Кое я накара да избере мен? Син на шофьор; студент по икономика с резултати малко над средното, с доста посредствени шансове за кариера и ръст доста по-нисък от средния. Преди петдесет години хората нямаше да определят ръст от метър и шейсет и осем като „нисък“, или поне не в Европа. Ако човек се интересува от история на антропометрията, ще научи, че само преди стотина година средната височина на хората в Норвегия е била точно метър и шейсет и осем. За жалост еволюцията не работи в моя полза.

Само по себе си е странно, че ме избра в пристъп на моментно умопомрачение, но ми се струва направо необяснимо как така жена като Диана — която може да има когото си поиска — се събужда до мен всяка сутрин и иска да бъде с мен и на следващата. Кое я заслепява по такъв мистериозен начин, че да не вижда колко съм жалък, да не съзира невярната ми природа, малодушието, с което срещам всеки отпор; глупавото ми озлобление срещу глупаво озлобени хора? Нима отказва да види тези мои недостатъци? Или просто благодарение на моята пресметлива и коварна природа съумявам да изтиквам истинското си аз в мъртва точка за полезрението на любимата си? Освен това открито ѝ заявих отказа си да имаме деца. Всъщност какво въздействие упражнявам върху този ангел в човешки облик? Според Диана съм я омагьосал още при първата ни среща с противоречивата си смесица от арогантност и самоирония. Запознахме се на скандинавски купон в Лондон и първоначално сметнах Диана за жена от типа на редовните посетителки в „Sushi & Coffee“ — красива по скандинавски блондинка от западната част на Осло, която следва история на изкуството в една от световните столици, от време на време позира като модел, възмущава се от войните и от бедността и обича купоните и развлеченията. Отне ми три часа и половин дузина „Гинес“, за да разбера, че съм сгрешил в преценката си. Първо, Диана проявяваше неподправен интерес към изкуството, граничещ с вманиачаване. Второ, тя изрази искреното си недоволство, задето е част от система, воюваща с хората, които не желаят да бъдат част от западния капитализъм. Не друг, а Диана ми разясни, че когато развитите страни експлоатират развиващите се, това винаги е в полза на първите, дори и да пращат помощи на вторите. Трето, Диана има чувство за хумор, и то същото като моето, а чувството за хумор много помага на мъже с моя ръст да спечелят вниманието на дами с ръст над един и седемдесет. И, четвърто — а то несъмнено предопредели окончателното ми решение — не я биваше с езиците, но умееше да разсъждава логически. Диана говореше, меко казано, нескопосан английски и през смях ми сподели, че изобщо не ѝ било хрумвало да се пробва да учи френски или испански. Затова я попитах дали има мъжки тип мозък и дали обича математиката. Тя само вдигна рамене, но аз не се отказах и ѝ разказах как по време на интервютата за работа в „Майкрософт“ дават на кандидатите логическа задача.

— Смисълът е да проверят едновременно как кандидатите приемат предизвикателството и дали ще се справят с решението на задачата.

— Дай да чуя.

— Простите числа…

— Чакай! Кои числа се наричат прости?

— Числа, които не могат да се делят на други освен на себе си и на единица.

— Аха.

Все още не бях забелязал в очите ѝ отнесения поглед на повечето жени, когато в разговора се намесят числа. Затова продължих:

— Простите числа често са две последователни нечетни числа. Като например единайсет и тринайсет; седемнайсет и деветнайсет; двайсет и девет и трийсет и едно. Стана ли ти ясно?

— Да.

— Съществуват ли три последователни нечетни числа, които същевременно да са прости?

— Не, разбира се — отвърна тя и поднесе халбата с бира към устните си.

— И защо?

— За тъпа ли ме смяташ? В една числова редица от пет последователни числа винаги има едно нечетно число, което се дели на три. Продължавай.

— Да продължа?

— Да, с логическата задача.

Тя отпи голяма глътка от халбата и ме погледна с искрено любопитство, изпълнено с очакване. В „Майкрософт“ дават на кандидатите три минути, за да докажат онова, което тя успя да стори за три секунди. Средно по петима от сто души успяват да се справят. Като че ли в този миг се влюбих в нея. Помня ясно какво записах върху салфетката си: Назначена.

Тогава осъзнах, че трябва да я накарам да се влюби в мен веднага, още в заведението, защото ако стана от мястото си, магията ще се изпари. Затова започнах да говоря. Говорих дълго. С думите си прибавих още седемнайсет сантиметра към ръста си. Бива ме в приказките. Тя обаче ме прекъсна, когато се намирах в стихията си:

— Харесваш ли футбола?

— А… а ти? — слисах се аз.

— Утре „Куинс Парк Рейнджърс“ ще играят срещу „Арсенал“ за купата на Висшата лига. Имаш ли желание да дойдеш с мен?

— Да, разбира се — отвърнах.

Имах предвид: имам желание да те видя. Футболът не ме вълнува ни най-малко.

На мача Диана носеше шалче на сини райета и прегракна от крещене в лондонската мъгла на Лофтус Роуд, а батко „Арсенал“ разгроми безпощадно малкия ѝ нищожен отбор. Изпълнен с възхищение, наблюдавах разпаленото ѝ лице и не видях почти нищо от мача. Забелязах единствено прекрасните екипи на „Арсенал“ в бяло и червено. Играчите на „Куинс Парк Рейнджърс“ пък приличаха на захарни пръчки със сините напречни райета на бял фон.

В почивката попитах Диана защо не е избрала да подкрепя футболен гранд от ранга на „Арсенал“, а е предпочела смешен аутсайдер като „Куинс Парк Рейнджърс“.

— Защото те се нуждаят от мен — отговори сериозно тя.

Нуждаят се от мен. Предположих, че в думите ѝ е закодирана непонятна за мен мъдрост.

После тя се разсмя, а от гърлото ѝ се разнесе гърголене. Пресуши пластмасовата чаша с бира.

— Безпомощни са като бебета. Погледни ги само. Толкова са сладки.

— И носят бебешки екипи — добавих. — Значи така: закрилям беззащитните. Това ли е житейското ти мото?

— Хм — тя наклони глава и ме погледна с широка усмивка: — Защо не? Звучи ми добре.

Избухнахме в силен и освобождаващ смях.

Не си спомням с какъв резултат свърши мачът. Напротив, спомням си целувка пред строг тухлен девически пансион в квартал Шепърдс Буш. А после самотна, безсънна нощ с бурни, поразително реалистични сънища. Десет дни по-късно се взирах в лицето ѝ под потрепващия пламък на стеаринова свещ, забита във винена бутилка върху нощното ѝ шкафче. Тогава се любихме за първи път. Тя лежеше със затворени очи, вената на челото ѝ изпъкваше, а лицето ѝ изразяваше ту гняв, ту болка, докато хълбоците ѝ се удряха в моите с бясна сила. Любеше се със същата страст, с която викаше, докато гледаше как отборът ѝ губи борбата за купата. После ми прошепна, че обича косата ми. И други жени са ми го казвали, но тогава сякаш го чух за пръв път.

Чак шест месеца след запознанството ни ѝ признах, че баща ми наистина работи в посолството, но не като дипломат.

— Шофьор значи — повтори тя, притегли главата ми и я целуна. — А баща ти може ли да ни вземе от църквата с лимузината на посланика?

Не отговорих, но на следващата пролет се оженихме. Отпразнувахме великолепната си сватба без гости в църквата „Свети Патрик“ в Хамърсмит. Убедих Диана да не каним роднини и приятели. И баща ми не присъства. Бяхме само двамата — чисти и невинни. Заслугата за великолепната сватба беше изцяло на Диана: тя сияеше като две слънца и луна. По някаква случайност същия следобед „Куинс Парк Рейнджърс“ дръпна напред в класирането и нашето такси пълзеше със скоростта на охлюв към общежитието на Диана в Шепърдс Буш през празнуващите запалянковци със знамена на отбора. Всички ликуваха. Едва когато се преместихме в Осло, Диана за пръв път отвори дума за деца.

Погледнах си часовника. Уве вече трябваше да е пристигнал. Вдигнах очи към огледалото над бара и срещнах погледа на една от блондинките. Гледахме се дълго — достатъчно дълго, за да възникне съмнение какво искаме. Красива като порнозвезда. Хирургът си е свършил добре работата. Не я желаех. Отместих очи. Точно така започна единствената ми позорна авантюра: с продължителен поглед. Първият акт се състоя в галерията, вторият — в това заведение, третият — в малък апартамент на улица „Айлерт Сунд“. Лоте вече отдавна беше затворена страница в живота ми. Това нямаше да се повтори никога повече. Никога. Погледът ми продължи да обхожда масите и се спря върху Уве, седнал точно до вратата.

Преструваше се, че чете икономически вестник. Смехория. Не само не проявяваше никакъв интерес как се котират акциите на борсата и какво се случва в така нареченото общество, но Уве Шикерюд едва се бе научил да чете. И да пише. Още помня молбата му за постъпване на работа като началник на охраната: пълна с безброй правописни грешки. Тогава направо се смях от сърце.

Слязох от високия стол на бара и се приближих до масата на Уве. Беше оставил вестника сгънат. Посочих го и той се усмихна в знак, че мога да го взема. Така и направих, а после се върнах на мястото си. След минута чух как врата се отваря. Отново погледнах в огледалото. Уве Шикерюд вече не беше в заведението. Отворих вестника на страниците за акциите, незабелязано взех ключа в шепата си и го пуснах в джоба.

Върнах се в офиса. На мобилния ме чакаха шест съобщения. Изтрих петте, без да ги чета. Отворих шестото, от Диана:

Скъпи, не забравяй за вернисажа довечера. Ти си моят талисман.

Беше придружила съобщението си с усмивка със слънчеви очила — една от екстрите в телефона „Прада“, който ѝ подарих през лятото за 32-рия ѝ рожден ден.

— Отгатнал си какво исках най-много! — възкликна тя, след като отвори подаръка.

Ала и двамата знаехме какво иска най-много тя. А аз отказвах да ѝ го дам. Въпреки това тя се засмя и ме целуна. Какво повече можеш да искаш от една жена?

Трета глава На вернисажа

Един и шейсет и осем. И без да ходя при психолог със закърнял мозък, осъзнавам как в мен непрекъснато говори потребността да компенсирам физическата си нищожност и ме амбицира да се доказвам. Всеизвестно е, че изненадващо голяма част от най-големите постижения на света са дело на дребни мъже. Завоювали сме империи, стигнали сме до гениални изводи, покорявали сме с чара си най-красивите жени на филмовия екран. Накратко, винаги сме се целили нависоко. След като установили, че някои слепци са добри музиканти, а някои аутисти могат да вадят наум корен квадратен от шестцифрени числа, разни учени идиоти стигнали до извода: всички физически недъзи са скрита благословия. Първо, това са пълни глупости. Второ, аз все пак не съм джудже, а малко под средния ръст. Трето, ръстът на над седемдесет процента от хората, заемащи високи длъжности в икономическия сектор, надвишава средния за страната, в която работят. Високият ръст се свързва с интелигентност, добри доходи и челно място в класациите за най-харесвана личност. Когато избирам човек за важен пост, ръстът е сред основните ми критерии. Високите хора внушават уважение, доверие и авторитет. Те се виждат, не могат да се скрият. Приличат на мачти, които вятърът е прочистил от мръсотия. Ръстът им ги задължава да отстояват същността си. Дребосъците се подвизават в най-мътните води на дъното. Винаги кроят тайни планове и програмата им неизменно е свързана с ниския им ръст.

Глупости, разбира се, ала когато избирам кандидат за работно място, се спирам на висок мъж не защото въпросният човек ще изпълнява задълженията си най-добре, а защото клиентът търси точно такъв мениджър. Намирам на фирмата клиент сносна глава, разположена върху високо тяло. Първата преценка са поверили на мен, защото не са достатъчно квалифицирани, а второто го виждат с очите си. Така и фрашканите с пари псевдоценители на изкуството, които идват на вернисажите на Диана, не притежават нужната квалификация, за да оценят даден портрет, но могат да прочетат подписа на художника. Светът гъмжи от хора, готови да платят луди пари за лоши картини на добри художници. И от посредствени умове върху високи тела.

Подкарах новото си волво S80 по криволичещия път нагоре до красивия ми и скъпичък дом във Воксенколен. Купих го, защото по време на огледа лицето на Диана придоби страдалческо изражение. Вената на челото ѝ, която винаги се издува, докато правим любов, посиня и започна да пулсира над очите ѝ с форма на бадеми. Тя вдигна дясната си ръка и приглади късата си красива сламеноруса коса зад ухото, сякаш за да чува по-добре и да се увери с ушите си, че очите ѝ не я лъжат — това е къщата на мечтите ѝ. Без да отрони дума, знаех какво чувства. Брокерът ни предупреди за постъпило предложение от хора, готови да платят милион и половина над обявената цена. Огънят в очите на Диана угасна, ала аз бях решил да купя тази къща. Защото само такава жертва би изкупила греха ми, задето я убедих да не роди детето. Изтъкнах ѝ какви ли не аргументи — вече дори не си ги спомням — но не ѝ признах истината. А именно: макар да живеехме само двамата върху площ от триста и двайсет безумно скъпи квадратни метра, при нас нямаше място за деца. По-точно — за дете и за мен. Познавах добре Диана. За разлика от мен тя беше извратено моногамна. Ако беше родила детето, щях да го намразя от първия ден. Затова предпочетох да ѝ осигуря ново начало. Дом, галерия.

Свих по алеята. Гаражната порта, разпознала колата, се отвори автоматично. Волвото се плъзна в хладния мрак, а двигателят заглъхна, докато портата зад мен се затваряше. Излязох от гаража през страничната врата и тръгнах по застланата с каменни плочи пътека към къщата — великолепна постройка от 1937-а, проектирана от Уве Банг — функционалистът, според когото целите на естетиката оправдават високите разходи. Тези му възгледи го правеха сродната душа на Диана. Често обмислях дали да не се преместим другаде, в някоя по-малка, по-обикновена, по-практична къща. Ала всеки път, когато се прибирах вкъщи и контурите изпъкваха под ниското следобедно слънце в играта на светлина и сенки, а есенната гора отзад пламтеше като червено злато, знаех, че това е невъзможно. Не можех да го направя, защото я обичах и не бих ѝ го причинил. Любовта ми включваше къщата, галерията, която гълташе цяло състояние, скъпите доказателства за обичта ми, съвършено ненужни на Диана, и не по джоба ни стандарт на живот. Правех всичко това, за да потуша копнежа ѝ да има дете.

Отключих си, събух си обувките и деактивирах алармата в рамките на позволените двайсет секунди. Иначе веднага подава сигнал в „Триполис“. С Диана дълго обсъждахме какъв да бъде кодът, преди да постигнем съгласие. Тя предложи „Деймиън“ — името на любимия ѝ художник Деймиън Хърст — но аз знаех, че е нарекла така нероденото ни дете, и затова настоях кодът да се състои от букви и числа, които не могат да се налучкат. И тя отстъпи. Както обикновено, сломих с твърдост нейната твърдост; Или по-точно нейната мекота. Защото Диана е отстъпчива. Не слаба, а мека и гъвкава като глината, където и най-лекият натиск оставя следи. Забележително — колкото повече отстъпва, толкова по-голяма и силна става. А аз ставам все по-слаб и фигурата ѝ се извисява над мен като гигантски ангел на небе от вина, чувство за неизпълнен дълг и гузна съвест. Независимо колко се претрепвам от работа, колко глави нося на клиентите ни, каква част от парите за допълнителни възнаграждения от централата в Стокхолм печеля, компенсацията пак не е достатъчна.

Качих се по стълбите към хола и кухнята, свалих си вратовръзката, отворих хладилника „Sub Zero“ и си извадих бутилка „Сан Мигел“. Не от обичайната „Especial“, а от „1516“ — бира с изключително мек вкус. Диана я предпочита, защото я приготвят от чист ечемик. От прозореца на хола се открива гледка към градината, гаража и съседските къщи. Осло, фиорда, протокът Скагерак, Германия, светът. Установих, че съм пресушил съдържанието на бутилката. Взех си още една и слязох на първия етаж да се преоблека за вернисажа.

Докато минавах покрай Забранената стая, забелязах, че вратата е открехната. Бутнах я и веднага забелязах, че Диана е сложила свежи цветя до малката каменна фигура върху ниската масичка под прозореца, която напомня олтар. Освен масичката в стаята няма други мебели и каменната фигура прилича на дете-монах с доволна будистка усмивка. До цветята имаше чифт малки детски обувки и жълта дрънкалка.

Влязох, отпих от бирата, приклекнах и погалих с пръст гладкото голо теме на каменната фигура. Тя представлява така наречената „мидзуко джидзо“ — фигура, която според японската традиция закриля погубените при аборт деца. „Мидзуко“ означава „водно дете“. Аз ѝ донесох тази статуя след безуспешен лов на глави в Токио. Тогава Диана беше съкрушена — бяха изминали едва няколко месеца след аборта. Исках да я утеша с нещо. Продавачът в Токио говореше ужасен английски и не успях да разбера подробности, но явно според японците след смъртта на зародиша душата на детето се връща в първоначалното си течно състояние и то се превръща във водно дете. Това водно дете очаква да се прероди — като добавим щипка будизъм в японски стил. Междувременно е нужно да се извършват така наречените „мидзуко кио“ — церемонии и прости жертвоприношения, които закрилят от отмъщение душата на нероденото дете, както и родителите. Последното го спестих на Диана. В началото се зарадвах, че ѝ го подарих, защото тя сякаш намери утеха в каменната статуя. Но постепенно нейното джидзо я обсеби напълно и искаше да го държи в спалнята ни. Тогава се принудих да тропна с крак. Настоях занапред Диана да не принася пожертвования и да не се моли на статуята. Но в този случай не бях груб, защото знаех, че има опасност да изгубя Диана. Не можех да си позволя да я изгубя.

Влязох в кабинета си, включих компютъра, порових из интернет и намерих изображение с висока разделителна способност на „Брошката“ от Едвард Мунк. Наричаха я още „Ева Мудочи“. Триста и петдесет хиляди на легалния пазар. Не повече от двеста хиляди на моя. Петдесет процента от сумата щеше да отиде за укриватели, двайсет — за Шикерюд. За мен щяха да останат осемдесет хиляди. Както винаги, не си струваше трудът, а още по-малко рискът. Снимката, черно-бяла, имаше размери 58 на 45 см. Щеше да се събере точно на лист А2. Осемдесет хиляди. Няма да стигнат да платя следващата тримесечна вноска по жилищния ни кредит. Да не говорим да покрия миналогодишния дефицит на галерията. Обещах на счетоводителя да внеса сумата до края на ноември, но по една или друга причина вече все по-рядко се появяват стойностни картини. От последната — „Модел на високи токчета“ на Сьорен Ундсагер — изминаха повече от три месеца, а тя ми донесе само шейсет хиляди. Налага се нещо да се промени. „Рейнджърс“ трябва да вкарат най-неочаквано победен гол, който — заслужено или не — да ги прати на „Уембли“. Такива чудеса се случват, така бях чувал. Въздъхнах и изпратих "Ева Мудочи" към принтера.

Понеже се очакваше да пием шампанско, си поръчах такси. Качих се и както обикновено, казах само името на галерията, за да проверя как се справяме с маркетинга. И както обикновено, шофьорът се огледа въпросително в огледалото.

— Улица „Ерлинг Шалгсон“ — въздъхнах.

С Диана дълго обсъждахме къде да е местоположението на галерията, преди тя да се спре на конкретна сграда. Настоявах да се намира по оста Шилебек — Фрогнер, защото там живеят платежоспособните клиенти и там се помещават други престижни галерии. Избереш ли да се отделиш от скупчените на едно място изложбени зали, обричаш новооткритата си галерия на преждевременна смърт. Диана смяташе за образец „Серпентайн“ до лондонския Хайд Парк и реши галерията ѝ да гледа към някой голям оживен булевард като например „Бюгдьой але“ или „Гамле Драменсвай“, но да се намира на тиха уличка, която дава възможност за спокоен размисъл. Освен това уединеното местоположение подчертавало изключителността и сигнализирало, че тази галерия е само за посветени, за ценители.

Съгласих се с Диана. Не очаквах наемът за помещението да ме разори.

Тя обаче изрази желание да наеме допълнително помещение за салон, където гостите да се оттеглят за кратък коктейл след вернисажите. Диана вече беше разгледала свободно заведение на „Ерлинг Шалгсон“ и ѝ се сторило идеално за целта по всички критерии. Аз измислих името на галерията: „Галерия Е“. „Е“ заради Ерлинг Шалгсон. Освен това най-успешната галерия в града използваше същия модел: „Галерия К“. Надявах се с това име да покажем на клиентите, че сме ориентирани към състоятелните, към ценителите на качественото изкуство, към стилните клиенти.

Когато убедих Диана да наречем така галерията ѝ, не използвах аргумента, че „Е“ навява асоциация с „единствената“ галерия, защото съпругата ми не харесва евтини ефекти.

Подписахме договора за наем, а после започна мащабен ремонт. С него и фалитът ми.

Таксито спря пред галерията. Забелязах, че до тротоара са паркирани повече ягуари и лексуси от обикновено. Добър знак, но причината можеше да е прием в намиращите се наоколо посолства, или парти, което Селина Миделфарт2 е организирала в гедерейската си крепост.

Влязох в галерията. Посрещна ме дискретна амбиентна музика от осемдесетте с акцент върху партията на баса. Следваха „Голдберг вариациите“ на Бах. Аз записах този диск за Диана.

Макар часът да беше едва осем и половина, вътре беше наполовина пълно. И това взех за добър знак, защото клиентите на „Галерия Е“ обикновено рядко се появяваха преди девет. Диана ми обясни, че претъпканите вернисажи се смятали за белег на простащина, по-малкото посетители подчертавали изключителността на галерията. Моят опит сочеше обаче, че колкото повече са хората, толкова повече са продадените картини. Кимнах надясно, после наляво, без да получа отговор. Насочих се към подвижния бар. Редовният барман на Диана, Ник, ми подаде чаша шампанско.

— Скъпо ли е? — попитах и отпих от горчивите мехурчета.

— Шестстотин.

— Значи очакваме да продадем голяма част от картините. Кой е художникът?

— Атле Ньорум.

— Знам как се казва, Ник. Питам те кой от всички присъстващи е.

— Онзи там.

Ник кимна с голямата си абаносовочерна глава надясно.

— Дето стои до жена ти.

Едва зърнах художника — едър атлетичен тип — и тя прикова погледа ми. Белите кожени панталони, прилепнали към дългите ѝ стройни крака, я правеха да изглежда още по-висока. Косата от двете страни на равния бретон се спускаше право надолу и тази своеобразна правоъгълна рамка подсилваше приликата с героините от японските комикси. Свободната копринена блуза, покриваща тесните ѝ мускулести рамене, блестеше в синкавобяло под светлината на прожекторите, а гърдите ѝ, които виждах в профил, очертаваха две безупречно оформени вълни. Боже мой, онези диамантени обици наистина щяха да ѝ отиват! Неохотно откъснах очи от нея и плъзнах поглед над останалата част от помещението. Гостите разговаряха учтиво пред картините. Сред присъстващите различих обичайните богати, преуспели финансисти (костюм с вратовръзка) и неподправени знаменитости (костюм с риза тип тениска), от онези, които наистина са постигнали нещо. Жените (дизайнерски облекла) бяха актриси, писателки и политички. Освен гореспоменатите сред гостите имаше и най-различни представители на младите, уж обещаващи и привидно бедни художници бунтари, които за себе си наричах „Куинс Парк Рейнджърс“. В началото, докато галерията прохождаше, изразих погнусата си от присъствието на подобни елементи в списъка с поканените, но Диана ме убеди, че имаме нужда от нещо „пикантно“ сред посетителите, от живец, от нещо малко по-опасно от меценатите, от пресметливите инвеститори и от гостите, идващи с цел да подхранват имиджа си на ценители на изкуството. Не че имам нещо против, но знаех защо тази измет присъства на вернисажите: бяха се примолили на Диана да ги покани. Макар прекрасно да разбираше, че тези бунтари идват с единствената цел да намерят купувачи за собствените си картини, Диана, както знаеха всички, не можеше да отказва, ако някой я помоли за услуга. Забелязах как голяма част от гостите — предимно мъже — поглеждат крадешком съпругата ми. Да имат да вземат. Никой от тях няма шансове да завоюва красавица като нея. Това не е просто предположение, а неопровержим логичен факт, както и твърдението, че тя е най-красивата. И е моя. Не исках да се измъчвам със съмнения доколко този факт е неопровержим. На първо време се успокоих с мисълта, че Диана явно е перманентно ослепяла за всички останали мъже.

Преброих господата с вратовръзки. По принцип те купуват картини. Квадратен метър от произведенията на Ньорум вървеше около петдесет хиляди. Понеже галерията печели петдесет и пет процента комисиона, нужно е да продадем няколко негови картини, за да наречем тазвечерния вернисаж доходоносен. Надявах се да осъществим изгодни продажби, защото не се появяват често художници като Ньорум.

Заприиждаха хора и аз се отместих, за да освободя достъп до подноса с шампанско.

Насочих се към жена ми и Ньорум с намерението да му споделя какво безгранично благоговение изпитвам пред таланта му. Щях да преувелича, разбира се, но нямаше и да го излъжа съвсем: този тип безспорно има дарба. Тъкмо се канех да му протегна ръка, когато някакъв негов познат, фонтан, сипещ слюнка, се втурна към него и го замъкна при кискаща се в шепата си жена, на която явно много ѝ се пишкаше.

— Изглежда чудесно — обърнах се към Диана.

— Привет, скъпи.

Тя ми се усмихна и махна на близначките да обиколят още веднъж гостите с подноса, отрупан със закуски. Сушито свърши, но предложих да се възползваме от новите кетъринг услуги на „Алжир“ — северноафриканска кухня с френски привкус, много пикантна и вкусна. Сега видях, че Диана пак е поръчала храна от „Багателе“. И тях ги биваше, няма спор. Само дето излизаха три пъти по-скъпо.

— Добри новини, мили — Диана ме хвана за ръка. — Сещаш ли се за онова работно място във фирмата в Хуртен, за което ми спомена?

— Фирмата се казва „Патфайндър“. Какво за нея?

— Намерих идеалния кандидат.

Погледнах я леко учуден. В работата ми като ловец на глави от време на време се възползвам от познанствата на Диана и от контактите ѝ с клиенти, сред които немалко известни икономисти, и то без капка гузна съвест, защото все пак аз финансирам огромните разходи по галерията ѝ. Интересното този път беше, че Диана ми предложи конкретен кандидат за конкретно работно място.

Съпругата ми ме хвана под ръка, наклони глава към мен и прошепна:

— Името му е Клас Граф. Баща холандец, майка норвежка. Или обратното. Така или иначе напуснал работа преди три месеца и наскоро се преместил в Норвегия, за да ремонтира наследствен имот. Работил е като главен мениджър на една от водещите европейски компании за GPS-технологии в Ротердам. Преди американците да я купят, бил един от собствениците.

— Ротердам — повторих и отпих глътка шампанско. — Как се казва тази компания?

— „ХОТЕ“.

Едва не се задавих с шампанското.

— „ХОТЕ“ ли? Сигурна ли си?

— Напълно.

— И този граф е бил неин главен мениджър? Точно главен мениджър, не друга позиция, така ли?

— Всъщност фамилното му име е Граф. Не мисля, че той е…

— Добре, добре, имаш ли му телефонния номер?

— Не.

Изпъшках. „ХОТЕ“. „Патфайндър“ смятаха тази компания за образец. Точно като „Патфайндър“ в момента, и „ХОТЕ“ бяха малко предприятие за производство на технологии, специализирано в областта на GPS-технологиите за отбранителната индустрия в Европа. Техният бивш главен мениджър беше просто идеалният кандидат. Нямах никакво време за губене. Всички посреднически фирми за подбор на кадри твърдят, че приемат само поръчки, отправени единствено към тях, защото единствено по този начин работят мотивирано и системно. Но ако морковът е достатъчно голям и оранжев — брутната годишна заплата наближава седемцифрена сума — всички забравят за принципите си. А шефската позиция в „Патфайндър“ представлява много голям, много оранжев и много изкусителен морков. Поръчка за намиране на подходящ кандидат постъпи в три фирми за подбор на кадри: „Алфа“, „ИСКО“ и „Корн/Фери интернешънъл“. Три от най-добрите. Затова тук не става дума само за пари. Когато работим на принципа „ако не намерите решения, няма да ви се плати“, първо получаваме еднократна сума за покриване на разходите, а после — още една сума, ако излъченият от нас кандидат отговаря на критериите, обсъдени с клиента. За да получим крупното възнаграждение обаче е нужно клиентът да назначи препоръчания от нас човек. Супер, а? Но в действителност най-важна е борбата да спечелиш. Да се превърнеш в „краля на хълма“. Да се извисиш над останалите.

Наведох се към Диана.

— Скъпа, чуй ме. Важно е. Имаш ли идея как да се свържа с този човек?

— Изглеждаш неустоимо сладък, когато станеш нетърпелив, скъпи — засмя се тя.

— Знаеш ли къде…

— Да, разбира се.

— Къде, къде?

— Ето го там — посочи тя.

Пред една от експресивните картини на Ньорум — окървавен мъж в садомазохистична кожена маска — стоеше елегантен, строен мъж в костюм. Светлината от прожекторите се отразяваше в лъскавия му череп със слънчев загар. Вените на слепоочието му бяха твърди, възлести; костюмът — ушит по мярка. По мое предположение „Севил Роу“. Риза без вратовръзка.

— Да го доведа ли, скъпи?

Кимнах и я проследих с поглед. Приготвих се. Забелязах колко благосклонно ми кимна, след като Диана ме посочи. Приближиха се. Усмихнах се, но не твърде широко и му протегнах ръка малко преди да застане пред мен, но без да избързвам. Обърнах срещу него цялото си тяло, погледнах го право в очите. Седемдесет и осем процента.

— Приятно ми е, Роджър Браун — произнесох и малкото си име на английски.

— Клас Граф. Удоволствието е мое.

Като изключим, че използва нетипична за норвежците вежлива фраза, говореше безупречно норвежки. Стисна ръката ми здраво, но без да прекалява и без да надвишава препоръчителните от етикета три секунди; дланта му беше топла и суха; погледът — спокоен, любопитен, буден; усмивката — непринудено дружелюбна. Единствената ми забележка се отнасяше към ръста му: надявах се да е по-висок. Той обаче нямаше и един и осемдесет. Почувствах се малко разочарован, още повече че холандците държат световния рекорд по антропометричен напредък със средна височина от 183,4 см.

Прозвуча акорд G11sus4 на китара. По-конкретно началният акорд от парчето на „Бийтълс“ „А Hard Day’s Night“ от едноименния албум, излязъл през 1964-а. Знаех го, защото не друг, а аз програмирах телефона — марка „Прада“ — да звъни с тази мелодия, преди да го подаря на Диана. Тя поднесе елегантното красиво бижу към ухото си, кимна да я извиним и се отдалечи.

— Разбрах, че живеете тук съвсем отскоро, господин Граф.

Давах си ясна сметка, че звуча като стар радиотеатър с моето прекалено официално обръщение, но предназначението на встъпителната фраза е да се приспособиш към събеседника и да подчертаеш колко по-висок статус има той с цел да го предразположиш. Преобразяването му щеше да настъпи веднага.

— На улица „Оскар“ наследих апартамент от баба ми. От няколко години никой не живее там и трябва да го ремонтирам.

— Така ли?

Повдигнах вежди с любопитна усмивка, но без да се натрапвам. Въпросителното ми изражение целеше да го подтикне да сподели още подробности, ако е човек, който познава и спазва социалните норми.

— Да. Отразява ми се добре след дългогодишен изтощителен труд.

Не виждах причина да не премина направо към въпроса.

— В „ХОТЕ“, доколкото разбрах.

Той ме погледна леко изненадан.

— Чували ли сте за тази фирма?

— „Патфайндър“ — основният конкурент на „ХОТЕ“ — е клиент на посредническата агенция за подбор на кадри, където работя. Името на тази фирма звучи ли ви познато?

— Горе-долу. Седалището им беше в Хуртен, ако не се лъжа. Малка, но много амбициозна компания, нали?

— През последните няколко месеца, когато сте се отдалечили от бранша, „Патфайндър“ се разрасна много.

— В бранша на GPS-технологиите нещата се случват с бързи темпове — отбеляза Граф и повъртя чашата с шампанско в ръка. — Всички планират експанзия. Мотото е „разрасни се или умри“.

— И аз останах с такова впечатление. Сигурно затова продадохте „ХОТЕ“ на по-голяма компания?

Граф се усмихна и по покафенялата му кожа около бледосините очи се появиха фини бръчици.

— Най-бързият начин да се разрасне една фирма е като стане част от голяма компания. Това е всеизвестен факт. Според експертите, фирмите, които не са сред петте гиганта за производство на GPS-технологии, са обречени на гибел.

— Но вие май не сте съгласен с тях?

— По мое мнение иновациите и гъвкавостта са най-важните условия една фирма да оцелее. А докато има достатъчно финансиране, малка единица, отговаряща на тези две условия, е по-важна от стремежа към окрупняване. Честно да си призная, макар продажбата на „ХОТЕ“ да ми донесе голяма печалба, не одобрявах това решение и веднага след това подадох молба за напускане. Явно не споделям господстващото мнение — по лицето му отново пробяга усмивка, която омекоти суровото му, но добре поддържано лице. — Вероятно просто в мен говори партизанинът. Ти какво мислиш?

Заговори ми на „ти“, добър знак.

— Знам единствено, че „Патфайндър“ си търсят усилено нов шеф — отвърнах и кимнах на Ник да донесе още шампанско за двама ни. — Мениджър, способен да устои на опитите на големи чуждестранни компании да глътнат фирмата.

— Така ли?

— Като те слушам, ми се струва, че си много подходящ кандидат за тази позиция. Какво ще кажеш?

Граф се разсмя. Смехът му звучеше приятно.

— Съжалявам, Роджър, но ме чака цял апартамент, който има нужда от сериозен ремонт.

Използва малкото ми име.

— Не те питах дали си заинтересован от работата, Клас. А дали ти се говори за нея.

— Роджър, нямаш представа в какво състояние е жилището. Старо е и е огромно. Вчера намерих още една стая зад кухнята.

Погледнах го. Заслугата костюмът да му стои толкова добре не беше само на Севил Роу. Клас Граф се намираше в отлична физическа форма. Не, не отлична, впечатляваща — ето това беше точната дума. Защото по тялото му не изпъкваха напомпани мускули. Жилавото му телосложение прозираше дискретно във вените на врата му, в позата му, в ниската честота на дишането му, в сините артерии, напомнящи медицински маркучи, които се открояваха върху опакото на дланите му. И все пак през плата се забелязваше колко са твърди мускулите му. Издръжлив е, помислих си. Безпощадно издръжлив. Вече бях взел решение: исках главата му.

— Харесваш ли изкуството, Клас? — попитах и му подадох чаша шампанско от подноса на Ник.

— И да, и не. Харесвам изкуство, което показва. А тук виждам предимно творби с претенции за красота и истина, но без такова съдържание. Вероятно са били замислени да носят послание, липсва обаче комуникативният талант. Ако не виждам красота и истина, значи я няма. Съвсем просто е. Творец, който твърди, че не го разбират, почти винаги е бездарен творец, когото за жалост са разбрали.

— На същото мнение съм — отбелязах и вдигнах чашата си.

— Склонен съм да простя липсата на талант на повечето хора, вероятно защото самият аз не притежавам особени заложби — Граф навлажни леко тънките си устни с шампанското. — Но не мога го простя на творците. Ние, бездарните, се скъсваме от работа и даваме пари, за да имат възможността те да се развиват вместо нас. Съгласен съм, така да бъде. В замяна искам от тях поне да се стремят да се усъвършенстват.

Отдавна го разбрах. Знаех, че резултатите от евентуални тестове и дълбочинни интервюта ще потвърдят убеждението ми: това е моят човек. Дори „ISKO“ и „Mercury Urval“ да имат две години на разположение, пак няма да намерят по-идеален кандидат за позицията в „Патфайндър“.

— Слушай, Клас, по настояване на Диана се налага да се срещнем.

Подадох му визитката си. На нея нямаше адрес, факс или уебсайт. Отпечатано беше само името ми, мобилният ми телефон и „Алфа“ с дребни букви в единия ъгъл.

— Както вече казах… — подхвана Граф и погледна визитката ми.

— Чуй ме — прекъснах го аз. — Само онези, които не знаят кое е най-доброто за тях, се противопоставят на Диана. Нямам представа за какво ще си говорим. Предпочитам да е за изкуство, за бъдещето или за ремонт на къщи. По някаква случайност познавам неколцина от най-способните строителни работници, които не искат непосилни суми. Все едно, за мен е важно да говорим. Какво ще кажеш за утре в три?

Граф ме погледна. Няколко минути усмивката не слезе от устните му. После поглади брадичката си с тясната си ръка.

— Мислех, че изконното предназначение на визитките е да предоставят на получателя достатъчно информация къде да посети собственика на визитката.

Извадих писалката си марка „Конклин“, написах адреса на офиса ми от задната страна и видях как визитката потъна в джоба на сакото му.

— Очаквам с нетърпение да си поговорим по-обстойно, Роджър, но сега трябва да се прибирам и да събера сили за поредния залп от ругатни, които ще се наложи да изсипя върху полските дърводелци в дома ми. Поздрави от мен очарователната си съпруга.

Граф направи вдървен, почти военен поклон, обърна се на пети и тръгна към вратата.

Докато го изпращах с поглед, Диана се приближи и застана до мен.

— Как мина, скъпи?

— Превъзходен екземпляр. Само погледни походката му. Прилича на хищник от семейство Котки. Идеален е.

— А това ще рече…

— Дори успя да се престори успешно, че работата не го интересува. Боже мой, ще изловя главата му и ще я окача на стената като ловен трофей: натъпкана с парцали като чучело и с оцветени зъби.

Тя плесна радостно с ръце все едно е малко момиче.

— Значи ти бях полезна? Наистина ли ти помогнах?

Протегнах ръка и я прегърнах през раменете. Галерията беше пълна по просташки, но на мен това ми хареса.

— След това твое постижение ти връчвам сертификат за професионален ловец на глави, цвете мое. Как вървят продажбите?

— Тази вечер не продаваме. Не ти ли казах?

За миг у мен се породи надеждата, че ми се е счуло.

— Да не би това да е само… изложба?

— Атле не иска да се разделя с картините си — тя се усмихна извинително. — Разбирам го. Сигурно и ти не би се разделил с нещо толкова прекрасно?

Затворих очи и преглътнах. Помислих си: дръж се меко с нея.

— Глупаво ли ти се струва, Рогер? — чух угрижения ѝ глас, а после и моя:

— Не, не.

Тя долепи устни до бузата ми.

— Толкова си мил, скъпи. Ще продаваме друг път. Сега си градим имидж на изключителна галерия. Нали и ти си ми казвал колко важно е това.

Насилих се да се усмихна.

— Разбира се, скъпа. Най-добре да сме изключителни.

Тя грейна.

— Имам и една изненада. Ангажирах диджей за партито след изложбата! Онзи от „Бло“, който пуска соул от седемдесетте — най-добрият в града по твоите думи…

Тя плесна с ръце. Имах чувството, че усмивката ми се отлепи от лицето, падна и се строши на пода. Ала в отражението ми във вдигнатата ѝ чаша с шампанско, усмивката ми продължаваше да си стои на мястото. Акордът G11sus4 на Джон Ленън отново отекна и Диана извади телефона от задния си джоб. Гледах я как чурулика на някой, който се питаше дали да дойде.

— Ама разбира се, Миа! Вземи и детето. Ще я преоблечеш в кабинета ми. Искаме детска глъчка, разбира се! Тъкмо ще освежи атмосферата. Имам само едно условие: да ми дадеш да я гушкам.

Господи, колко обичам тази жена.

Погледът ми отново се плъзна над събралото се множество. И се спря изведнъж върху малко, бледо лице. Приличаше на нея. На Лоте. Същите тъжни очи, които видях тук за пръв път. Но не беше тя. Затворена страница. И все пак образът ѝ продължи да ме преследва като бездомно куче цяла вечер.

Четвърта глава Завоевание

— Закъсня — отбеляза Фердинанд при влизането ми в кабинета. — И си снощен.

— Свали си краката от бюрото — наредих, заобиколих го, включих компютъра и дръпнах шнура на щорите.

Светлината вече не беше толкова натрапчива. Свалих си очилата.

— Това означава ли, че вернисажът пожъна голям успех? — изхленчи Фердинанд в онзи гласов регистър, който пронизва мозъка ми до болка.

— Танцувахме по масите — отвърнах и погледнах часовника. Девет и половина.

— Защо светът е устроен така, че най-забавните купони стават в мое отсъствие? — въздъхна Фердинанд. — Имаше ли известни хора?

— Известни на кого? На теб ли?

— Светски особи, глупако.

Фердинанд придружи думите си с характерния удар във въздуха с чупка в китката. Бях престанал да се дразня от жеста, който според него му придавал вид на модел в ревю.

— Неколцина.

— Ари Бен3?

— Не позна. Не си забравил за срещата с Ландер и клиента тук в дванайсет днес, нали?

— Знам, знам. Ханк фон Хелвете4? Вендела Шишебум5?

— Излизай от кабинета ми. Имам работа.

Фердинанд си придаде обидено изражение, но престана да ми досажда. Докато вратата се хлопваше зад гърба му, вече пишех името на Клас Граф в Гугъл. След няколко минути знаех, че шест години е бил главен мениджър и съсобственик в „ХОТЕ“, зад гърба си има брак с белгийски фотомодел и през 1985-а е станал шампион на Холандия по военен петобой. Изобщо не се изненадах, че не открих нищо повече за него. Това никак не ме смущаваше. Днес в пет часа щях да приложа олекотената версия на Инбау, Рийд и Бъкли и да разбера каквото ми е нужно. Преди това обаче имах да свърша една работа. Съвсем дребно завоевание. Облегнах се и затворих очи. Обожавах тръпката, но ненавиждах чакането. Отсега сърцето ми биеше учестено. В главата ми се прокрадна изкусителна мисъл: колко по-доволен щях да се чувствам, ако ми предстоеше завоевание, което би накарало сърцето ми направо да блъска в гърдите. Осемдесет хиляди. Тази сума е по-нищожна отколкото звучеше. В моите джобове щеше да се стопи по-бързо отколкото делът на Уве Шикерюд — в неговите. Понякога му завиждах за простия му живот, за самотата му. По време на беседата за поста на началник охрана, главно гледах да се уверя, че около него не слухтят твърде много уши. Защо избрах точно него? Първо, държеше се отбранително-агресивно. Второ, парираше въпросите ми по начин, който ме наведе на мисълта, че тази разпитна техника му е позната. Затова направо се слисах, когато не го открих в регистъра на осъжданите лица. Свързах се с една жена — наш информатор, но извън официалните списъци на назначените при нас служители. Нейната позиция ѝ осигурява достъп до „архива на превъзпитаните“, където се вписват имената на всички оправдани обвиняеми. Данните в този архив не подлежат на унищожение. Нашият информатор ми съобщи, че съм на прав път: Уве Шикерюд бил привикван на доста разпити в полицията и познавал отлично деветте стъпки на разпита по Рийд. Не бил осъждан. Това ми подсказа, че този тип не е идиот, а страда от тежка форма на дислексия.

Шикерюд е сравнително дребен мъж с тъмна гъста коса като моята. Накарах го да се подстриже, преди да започне работа като началник охрана. Обясних му, че хората няма да се доверят на съмнителен тип с вид на импресарио на залязваща хеви рок банда. С прическата му се справих, ала не и с покафенелите му от шведски тютюн зъби. Нямаше как да променя и лицето му — издължено, с форма на гребло и силно издадена напред челюст. Понякога имам чувството, че покритите му с петна от тютюн зъби най-ненадейно ще захапят нещо във въздуха подобно на онези странни създания от филмите за извънземни. Ала не биваше да възлагам такива големи очаквания на човек със скромните амбиции на Шикерюд. Той е мързелив и иска да стане богат. Ето в това се изразяват конфликтите между желанията му и личностните му качества. Шикерюд притежава вродена склонност към криминални прояви и насилие, но мечтае за живот в мир и съгласие. Изпитва неистова потребност да си намери приятели, ала хората сякаш надушват, че в него се крие нещо гнило, и го отбягват. Шикерюд — непоправим, искрен романтик по природа, претърпявал безброй разочарования — търси любовта при проститутки. В момента е безнадеждно влюбен в Наташа — руска уличница с препълнен график — и отказва да ѝ изневери, въпреки че тя — доколкото успях да разбера — изобщо не проявява особен интерес към него. Уве Шикерюд е свободно плаваща мина, човек без котва, без собствена воля и без движеща сила; човек, който се носи по течението към неизбежна гибел. Човек като него би могъл да бъде спасен от друг, който мята въже около него и дава посока и смисъл на живота му. От човек като мен. Който би могъл да препоръча за началник охрана общителен, отруден млад мъж без досие. Останалото се оказа лесна работа.

Изключих компютъра и излязох.

— Ще се върна след час, Ида.

Докато слизах по стълбите, името ми прозвуча грешно. Определено се казваше не Ида, а Уда.



В дванайсет спрях на паркинга пред магазин от веригата „Рими“, който според GPS-a ми се намира на триста метра от адреса на Ландер. Устройството получих като подарък от „Патфайндър“ — сигурно като утешителна премия, в случай че не успеем да надвием конкуренцията и да им намерим най-подходящия кандидат за шефското място. Именно от „Патфайндър“ бързо ме въведоха в същността на GPS — Global Positioning System6. Обясниха ми как мрежа от двайсет и четири сателита, разположени върху околоземни орбити, определят с помощта на радиосигнали и атомен часовник местоположението ти на планетата — твоето и на GPS-предавателя ти — с точност до три метра. Ако сигналът е уловен от четири или повече сателита, GPS-ът ти съобщава дори височината, тоест дали си на земята, или си се качил на дърво. Тази навигационна система — точно като Интернет — е разработена за целите на американската отбрана. С нея смятали да насочват ракети „Томахоук“, бомби от хеликоптери „Пейв лоу“ и какви ли не още падащи от небето изненади, които военните искат да пуснат върху главите на точно определени хора. „Патфайндър“ не се стесняваха да намекнат, че са разработили и предаватели, осигуряващи им достъп до информация от наземни GPS-станции, чието съществуване се пази в тайна: мрежата не се влияе от атмосферните условия, а предавателите проникват дори през дебели стени. Началникът в „Патфайндър“ ме осведоми и за още една подробност: за да заработи GPS-системата, е нужно в изчисленията да се вземе предвид, че една секунда на Земята не е равна на една секунда за сателит, движещ се с бясна скорост из космоса — там времето се изкривява и човек остарява по-бавно. Сателитите чисто и просто доказват теорията за относителността на Айнщайн.

Волвото ми се мушна в редицата с автомобили от същата ценова категория. Изключих двигателя. Никой нямаше да запомни колата ми. Взех черната папка и поех по склона към къщата на Ландер. Оставих сакото си в колата. Бях се дегизирал в син гащеризон без емблеми или лого. Шапката с козирка скриваше косата ми, а слънчевите очила не ми придаваха подозрителен вид, защото за щастие Осло е град, благословен с прекрасни слънчеви есенни дни. За всеки случай погледнах надолу, докато се разминавах с момиче от филипински произход — от онези, дето бутат детски колички вместо богаташките в квартала. На улицата на Ландер не се виждаше жива душа. Слънцето блестеше в панорамните прозорци. Погледнах часовника „Breitling Air-wolf“ — подарък от Диана за трийсет и третия ми рожден ден. Дванайсет и шест. От шест минути алармата в къщата на Йеремиас Ландер е деактивирана. Това се бе случило при пълна секретност и осъществено от компютър в апаратната на охранителната фирма „Триполис“ посредством програмнотехнически трик. Временното изключване на системата нямаше да бъде регистрирано в дневния протокол за неизправности и токови удари. Денят, когато препоръчах кой да бъде началникът на охраната в „Триполис“, се оказа наистина благословен.

Качих се до входната врата и се ослушах. Отдалеч долиташе цвърчене на птички и кучешки лай. В интервюто Ландер каза, че нямат нито куче, нито домашна помощница, съпругата му ходи на работа, а децата — на училище. Не можех да бъда сто процента сигурен дали думите на интервюираните са истина. Обикновено предприемам действия при деветдесет и девет процента и половина, а половината процент несигурност ми е от голяма полза заради силния прилив на адреналин: така зрението, слухът и обонянието ми се изострят.

Извадих ключа, който Уве ми даде в „Sushi & Coffee“. Всички клиенти на охранителната фирма оставят в „Триполис“ резервен ключ за жилището си в случай на необходимост да се влезе при кражба, пожар или повреда в системата, докато не са в града. Мушнах ключа в ключалката и го завъртях. Чу се меко щракване.

Влязох. Дискретната алармена система на стената спеше със затворени пластмасови очи. Сложих си ръкавиците и ги залепих с тиксо за ръкавите, за да не паднат косми по пода. Дръпнах гумената шапка за къпане изпод козирката и я нахлузих върху ушите си. Най-важното е да не оставям никакви следи от ДНК. Веднъж Уве ме попита защо не си обръсна главата. Отказах се да му обяснявам, че след Диана косата ми е последното, с което искам да се разделя.

Разполагах с достатъчно време, но минах бързо през коридора. На стената над стълбите към всекидневната висяха закачени портрети на деца — вероятно на Ландер. Недоумявам защо зрели хора плащат на бездарни художници, за да нарисуват тъжни плачещи версии на прекрасните им деца. Нима на тези родители им е приятно да гледат как гостите в дома им се изчервяват? Всекидневната изглеждаше скъпа, но скучно обзаведена. Единствената атракция представляваше сигналночервеното кресло на Пеше, наподобяващо разкрачена родилка с набъбнала гръд. На голямата топка пред креслото човек можеше да отмори краката си. Покупката на тази мебел едва ли беше идея на Йеремиас Ландер. Картината се намираше над креслото. С Ева Мудочи, британска цигуларка, Мунк се запознал точно след края на миналия век. Нарисувал портрета ѝ направо върху камък. И преди бях виждал различни отпечатки, но едва сега, на тази светлина, разбрах на кого ми прилича Ева Мудочи. На Лоте. На Лоте Мадсен. Лицето, изобразено върху картината, притежаваше същата бледност и меланхолия в погледа като жената, която толкова упорито се мъчех да излича от паметта си.

Свалих картината и я сложих върху масата с гърба нагоре. Изрязах я с помощта на нож с прибиращо се острие. Литографията, отпечатана върху бежова хартия, стоеше в модерна рамка, та не ми се наложи да отстранявам разни щифтове или гвоздеи. Накратко, лесна работа. Най-неочаквано се разнесе звук. От аларма. Пронизителната пулсираща сирена в диапазон от хиляда до осем хиляди херца разцепи въздуха и заглуши всички останали звуци. Чуваше се на разстояние няколкостотин метра. Замръзнах. Алармата спря след няколко секунди. Явно собственикът на автомобила я бе задействал по невнимание. Отново се хванах на работа. Отворих папката, сложих вътре литографията и извадих лист с размер А2 с изображението на госпожица Мудочи — бях го разпечатал вкъщи. За четири минути сложих лъжливото копие в рамката и го окачих на стената. Наклоних глава на една страна и огледах делото си. Понякога минават няколко седмици, преди жертвите ни да забележат кражбата, макар често да използвам съвсем прости фалшификати. През пролетта например подмених картина с маслени бои на Кнют Русе — „Кон с малък ездач“ — с картинка, сканирана от книга и после уголемена. Собственикът подаде сигнал за кражба чак след четири седмици. Госпожица Мудочи вероятно ще бъде разобличена заради белотата на листа, но и това ще отнеме време. Когато това се случи, трудно биха уточнили деня на кражбата, а след многото почиствания в къщата няма да са останали следи от ДНК. Знаех, че търсят ДНК. Миналата година с Шикерюд направихме четири удара за по-малко от четири месеца и онова конте с непрестанното желание да се появява в медиите, онзи жираф със светла коса на име старши инспектор Бреде Спере, заяви открито в „Афтенпостен“, че в града върлува банда професионални крадци на картини. Макар че не ставаше въпрос за безценни произведения на изкуството, Отделът за борба с кражбите — за да задуши тази престъпна практика още в зародиш — щял да прилага методи, които иначе се използват предимно при разследването на убийства и крупни сделки с наркотици. Във вестника Спере уверяваше жителите на Осло, че са решили да вземат сериозни мерки. На снимката момчешкият му перчем се развяваше на вятъра, а в обектива гледаха непоколебимите му стоманеносиви очи, запечатани от фотографа. Той, разбира се, не каза истината, а именно: жителите в района на кражбите — заможни хора с политическо влияние и силна воля да обезпечат сигурността на вещите си — притискат полицията да постави техния случай сред приоритетите си. Често казано, изтръпнах, когато по това време Диана ми каза, че напористият полицай от вестниците се отбил в галерията и я разпитвал дали някой от посетителите ѝ не се интересува какви творби притежават в домовете си нейни клиенти, защото явно крадците разполагат с подробна информация за картините. Диана забеляза притеснения ми вид и ме попита каква е причината. Усмихнах се.

— Не понасям съперник на по-малко от два метра до теб — отговорих.

За моя изненада Диана се изчерви, а после се засмя.

Бързо се върнах до входната врата, свалих внимателно шапката за къпане и ръкавиците и избърсах дръжката от двете страни. После излязох и заключих. Улицата изглеждаше все така тиха и сухите листа по земята пращяха под невъзмутимата слънчева светлина.

Докато вървях към колата, погледнах часовника. Дванайсет и четиринайсет. Това си беше рекорд. И пулсът ми беше висок, но под контрол. След четирийсет и шест минути Уве Шикерюд щеше да активира алармата в дома на Ландер. Горе-долу по същото време Ландер щеше да стане от стола в някоя от залите ни за събеседване, да се ръкува с председателя на борда на директорите, да изрази съжалението си за последен път и да излезе от сградата, тоест и извън моя контрол. Но вече се намираше в конюшнята ми от кандидати. Фердинанд щеше — както го бях инструктирал — да обясни на клиента ни, че са изгубили много след отказа на Ландер и ако искат кандидати като него да не им се изплъзват, е необходимо да вдигнат предлаганата заплата с двайсет процента. Една трета от повече пари означава повече пари, гласи една тривиална мъдрост.

И това беше само началото. След два часа и четирийсет и шест минути щях да тръгна на лов за едър дивеч. За Граф. Не ми плащат висока заплата. И какво от това? Майната му на Стокхолм, майната му на Бреде Спере. Аз съм „кралят на хълма“. Подсвирквах си, а сухите листа пращяха под обувките ми.

Пета глава Самопризнание

Според разпространеното схващане с издаването на „Полицейски разпити и признания“ от Инбау, Рийд и Бъкли през 1962-а се полагат основите на онова, което впоследствие се превръща в господстващата техника при разпит в Западния свят. Реално погледнато, тази техника е господстваща и преди това. Деветте стъпки на разпита по Инбау, Рийд и Бъкли просто обобщават стогодишния опит на ФБР, свързан с изтръгването на самопризнания. Методът действа безотказно и при виновни, и при невинни. С развитието на ДНК-технологията доказателственият материал можеше да се изследва и за кратко време учените откриха, че само в САЩ има стотици несправедливо осъдени хора. Решенията за около една четвърт от сгрешените присъди са взети въз основа на самопризнания, изкопчени по модела на деветте стъпки. Този факт показва достатъчно красноречиво каква прекрасна работа върши методът.

Моята цел е да накарам кандидата да признае, че не струва, че не го бива за работата. Ако издържи деветте стъпки, без да признае нищо, значи се смята за достатъчно квалифициран. А аз търся точно такива кандидати. Непрекъснато говоря за мъже, защото деветте стъпки най-вече дават резултат, когато ги прилагаш върху мъже. Опитът ми с жени, определено не незначителен, сочи, че жените много рядко кандидатстват за работно място, за което не притежават нужната или дори по-висока квалификация. Даже тогава няма нищо по-лесно на света от това да я смачкаш психически и тя да признае, че не притежава необходимите качества. И при мъжете се случва да направят лъжливи самопризнания, но в това няма нищо страшно, защото лъжите им не се наказват със затвор. Просто се разделят с възможността да получат водеща длъжност, където способността да устояваш на натиск е сред основните ни изисквания. Нямам никакви скрупули, що се отнася до използването на Инбау, Рийд и Бъкли. Тяхната техника е като скалпела в свят на алтернативни методи за лечение, билки и психологически брътвежи.

Първата стъпка представлява директна конфронтация и затова мнозина кандидати признават некомпетентността си още в самото начало. Разпитващият му дава ясно да разбере, че разполага с подробна информация за него и с доказателства, че въпросният кандидат не притежава нужната квалификация.

— Възможно е да съм прибързал, като съм изразил интерес към кандидатурата ви, Граф — подхванах и се облегнах на стола. — Направих някои проучвания и се оказа, че според акционерите в „ХОТЕ“ не сте оправдали очакванията им като мениджър. Били сте мекушав, липсвал ви е хъс и компанията е била купена по ваша вина. Точно с това са свързани и най-големите опасения на „Патфайндър“ и сигурно разбирате, че няма как да гледам на вас като на кандидат със сериозни шансове да получи работата. Но… — вдигнах чашата с кафе — … нека се насладим на кафето и да сменим темата. Как върви ремонтът?

Клас Граф седеше с изправен гръб срещу мен пред имитацията на масичка на Ногучи. Впил поглед в мен, се засмя и подхвърли:

— Три милиона и половина. Плюс акционерни опции, разбира се.

— Моля?

— Ако ръководството на „Патфайндър“ се опасява, че опциите ще ме изкушат да направя предприятието апетитна хапка за по-големите компании, можеш да ги успокоиш: в договора ще добавим клауза, според която опциите отпадат, в случай че фирмата се продаде. Така, лишен от какъвто и да било чадър, заедно с ръководството ще ни движат еднакви стимули да работим за разрастването на „Патфайндър“ и да я превърнем в силно предприятие, което няма да се превърне в жертва на големите компании, а ще изкупува малки фирми. Стойността на опциите се изчислява по модела на Блек и Шолс и се прибавя към твърдата заплата, след като се приспадне твоята премия от една трета.

Усмихнах се, доколкото ми беше възможно.

— Боя се, че приемате нещата за вече решени, Граф. Но има няколко пречки. Не забравяйте, че сте чужденец, а норвежките фирми предпочитат да назначават свои сънародници…

— Роджър, вчера буквално точеше лиги по мен в галерията на съпругата ти. И съвсем правилно. След като изслушах предложението ти, се поставих на твое място и на мястото на „Патфайндър“. Бързо се досетих, че макар да съм холандски поданик, много трудно ще намерите по-подходящ кандидат от мен. За жалост снощи не бях заинтересован от офертата. Но за дванайсет часа човек премисля добре нещата. За такъв период, например, стигаш до извода, че ремонтът на един апартамент няма как да ти предложи особено вълнуващи предизвикателства — Клас преплете покафенелите си пръсти. — Вече е време отново да вляза в играта. Е, вероятно ще намеря и по-привлекателна компания от „Патфайндър“, но и тя има потенциал, а човек с възгледи за бъдещето, който разполага с подкрепата на ръководството, има шансове да я превърне в нещо наистина интересно. Впрочем не е никак сигурно, че с ръководството споделяме еднакви виждания, затова твоята задача е да ни запознаеш възможно най-бързо, за да разберем дали има смисъл да продължаваме.

— Слушайте, Граф…

— Не се съмнявам, че методите ти работят при повечето хора, Роджър. Но в моя случай те подканвам да пропуснем целия театър и да се върнем на неофициалното обръщение. Нали уж щяхме само да си побъбрим?

Вдигна чашата с кафе като за наздравица. Възползвах се от възможността да изляза в таймаут. И аз вдигнах чашата си.

— Виждаш ми се напрегнат, Роджър. Да не би поръчката за подбора на подходящ кандидат за „Патфайндър“ да е възложена и на други посреднически фирми?

Често гълтателният ми рефлекс се нарушава при изненада. Побързах да преглътна кафето, за да не изстрелям струя кафява течност върху „Сара се разсъблича“.

— Разбирам, принуден си да действаш безпощадно, Роджър — усмихна се Граф и се наведе към мен.

Усетих топлината на тялото му. Лъхна ме дискретен аромат на кедър, руска кожа и цитрусови плодове. „Declaration“ на Картие? Или нещо подобно на същата цена.

— Не се чувствам ни най-малко засегнат, Роджър. Ти си професионалист, аз — също. Искаш клиентът да остане доволен от свършената работа. Все пак за това ти плащат. А колкото по-интересен е кандидатът, толкова по-важно е да го провериш най-обстойно. Идеята ти да ми подхвърлиш, че акционерите в „ХОТЕ“ не са доволни от мен, не е съвсем глупава. Вероятно и аз на твое място щях да постъпя така.

Направо не вярвах на ушите си. Той запрати първата стъпка от разпита право в лицето ми и недвусмислено ми показа, че съм разкрит. Предложи да прескочим театъра. А после премина на втората стъпка от модела на Инбау, Рийд и Бъкли, която се нарича „проявете съчувствие към заподозрения, като възстановите нормалния ход на беседата“. А най-невероятното беше, че макар да знаех отлично какво прави Граф, у мен се породи чувството, за което толкова много бях чел: неудържимото желание на заподозрения да хвърли картите на масата. Направо ми идеше да избухна в гръмогласен смях.

— Не разбирам накъде биеш, Клас.

Мъчех се да звуча непринудено, ала усетих металическа нотка в гласа си. Мислите ми сякаш газеха из плодов сироп. Не успях да се мобилизирам за контраатака преди следващия му въпрос:

— Моята мотивация не е свързана с парите, Роджър, но ако искаш, не пречи да ги притиснем да увеличат заплатата. Една трета от повече пари…

… означава повече пари. Той пое разпита изцяло в свои ръце и от втората стъпка мина на седмата: Представяне на алтернативен въпрос. В нашия случай: предоставяш на заподозрения алтернативна мотивация, за да направи признание. Изпълнението му беше брилянтно. Би могъл, разбира се, да намеси в разговора семейството ми, да ми каже колко биха се гордели с мен покойните ми родители или съпругата ми, когато разберат как съм успял да издействам по-голяма заплата за излъчения от мен кандидат: от неговото възнаграждение зависи комисионната за фирмата посредник, а върху нейната основа се изчислява и моята премия. Клас Граф обаче съзнаваше, че така би отишъл твърде далеч. Съзнаваше го, разбира се: бях се изправил очи в очи не с кого да е, а с човек, който явно ме превъзхожда.

— Добре, Клас, предавам се — чух гласа си. — Напълно си прав.

Граф се облегна на стола. Спечели. Отдъхна си и се усмихна. Не победоносно. Просто остана доволен, че всичко това вече е зад гърба му. Свикнал е да побеждава, отбелязах върху листа, макар да знаех, че ще го изхвърля в коша.

Странно, но не ме обзе усещането за претърпяно поражение. По-скоро изпитах облекчение. Да, дори настроението ми се повиши.

— Въпреки всичко трябва да запиша обичайните сведения заради клиента — обясних. — Имаш ли нещо против да продължим?

Клас Граф затвори очи, долепи върховете на пръстите на двете си ръце и поклати глава.

— Чудесно — възкликнах. — Разкажи ми за живота си.

Докато говореше, си водех записки. Бил най-малкият, имал две сестри. Израснал в Ротердам — пристанищен град с безпощадни нрави. Семейството му обаче представлявало част от привилегированите. Баща му заемал ръководна длъжност във „Филипс“. Клас и двете му сестри научили норвежки по време на дългите летни ваканции във вилата на баба си и дядо си в Сун. Клас бил в обтегнати отношения с баща си, който го смятал за разглезен и недисциплиниран.

— И имаше право — усмихна се Клас. — Бях свикнал да постигам високи резултати и в училище, и на пистата без никакви усилия. Когато навърших шестнайсет, всичко вече ме отегчаваше и започнах да се подвизавам из така наречените съмнителни среди. В Ротердам не е никак трудно да си намериш такава компания. Тогава нямах приятели. И сред новите си познанства не успях да си намеря приятел. Разполагах обаче с пари. И започнах систематично да изпробвам как ще ми се отрази всичко забранено: алкохол, хашиш, дребни кражби, а постепенно и по-сериозни престъпления. У дома татко ми вярваше, когато го баламосвах, че тренирам бокс и затова се прибирам с подуто лице, течащ нос и кървясали очи. А аз прекарвах все повече време по тези места, където хората ме пускаха и, което е по-важното, където ме оставяха на мира. Не знам дали този живот ми е допадал. Типовете от тези среди ме смятаха за особняк, за самотен тийнейджър и нямаха представа какво да очакват от мен. Точно това ми харесваше. С течение на времето новият ми начин на живот започна да се отразява на постиженията ми в училище, но на мен не ми пукаше. Баща ми обаче се усети. Тогава бях доволен, че най-сетне съм успял да постигна заветната си цел: да спечеля вниманието му. Той ме разпитваше спокойно и сериозно, а аз му се зъбех. Понякога забелязвах как се намира на ръба да изгуби търпение. Обожавах тези моменти. Изпрати ме при баба и дядо в Осло. Там изкарах последните две години от гимназията. Какви бяха отношенията ти с баща ти, Роджър?

Отбелязах три думи, започващи със „само“: Самоуверен. Саморазголващ се. Самоанализ.

— С него почти не общувахме. Бяхме много различни.

— Бяхме. Значи баща ти е починал?

— С майка ми загинаха при автомобилна катастрофа.

— Къде работеше баща ти? — полюбопитства Граф.

— В дипломатическата сфера. В британското посолство. С майка ми се запознали в Осло.

Граф наклони глава и ме огледа внимателно.

— Липсва ли ти?

— Не. Твоят баща жив ли е? — попитах аз.

— Съмнявам се.

— Как така се съмняваш?

Клас Граф си пое дъх и долепи длани.

— Изчезна, когато бях на осемнайсет. Една вечер просто не се прибра. От офиса ни казаха, че си тръгнал в шест, както обикновено. Майка ми позвъни в полицията само след няколко часа. Заеха се веднага да го издирват, защото по онова време имаше много случаи на богати бизнесмени в Европа, отвлечени от леви терористични групи. По магистралата не бяха регистрирани пътни инциденти, в болниците не беше постъпвал човек с фамилията Граф. Името на баща ми не фигурираше в списъците с авиопасажери, напуснали града, а колата му не беше засечена никъде. Така и не го откриха.

— Какво се е случило според теб?

— Нямам представа. Възможно е да е отишъл в Германия, да е отседнал в някой мотел под фалшиво име, да е направил неуспешен опит да се застреля, а после да е потеглил посред нощ из гората и да се е удавил с колата в някое тъмно езеро. Или пък двама мъже с пистолети на задната седалка да са го отвлекли на паркинга пред офиса на „Филипс“. Той се е опитал да се съпротивлява и е получил куршум в тила. Още същата нощ са го закарали заедно с колата в някое депо за автомобилно рециклиране, сплескали са го на метална палачинка, а после са го нарязали на малки парчета. Не е изключен и друг сценарий: сега баща ми да седи някъде с коктейл в едната ръка и компаньонка в другата.

Мъчех се да прочета повече по лицето на Граф, да доловя нещо недоизказано в гласа му. Нищо. Или тази мисъл бе минавала твърде често през ума му, или той беше същински дявол, непоклатим като скала. Колебаех се кое е за предпочитане.

— Значи на осемнайсет години си живеел в Осло, а баща ти е бил обявен за изчезнал. Бил си младеж с проблеми. Какво направи?

— Завърших средното си образование с отличен успех и постъпих в Холандския кралски корпус за морски пехотинци — осведоми ме Граф.

— Пехотинци. Звучи като място, където приемат само мачовци?

— Точно така е.

— От стотина кандидати влиза един.

— Нещо такова. Повикаха ме на приемни тестове. В продължение на месец с удивителна последователност се стараят да те съсипят. А после — ако издържиш — четири години работят за възстановяването ти.

— Гледал съм такива неща по филмите.

— Вярвай ми, Роджър, точно това не си го виждал на филм.

Погледнах го. Вярвах му.

— После постъпих в антитерористичната организация ББЕ в Дорн. Останах там осем години. Разгледах целия свят: Суринам, Холандските Антили, Индонезия, Афганистан. Ходих на зимни тренировъчни упражнения в Харща и на Вос. По време на една кампания за залавяне на наркотици в Суринам ме плениха и ме подложиха на жестоки разпити.

— Колко екзотично! Но ти не обели дума, нали?

— Дума ли? — усмихна се Клас Граф. — Разбъбрих се като селска клюкарка. Наркобароните не си играят на разпити.

Наведох се напред.

— А какво правят?

Граф ме изгледа продължително с повдигната вежда.

— Едва ли искаш да узнаеш, Роджър.

Останах леко разочарован, но кимнах и се отпуснах назад.

— И твоите другари бяха избити, така ли?

— Не. Когато удариха позициите, които издадох, моите хора вече не бяха там. Прекарах два месеца в мазе и се хранех с изгнили плодове, а вместо вода пиех течността от личинките на комарите. ББЕ ме спасиха оттам. Стопих се, станах четирийсет и пет килограма.

Погледнах го и се опитах да си представя как са го измъчвали. Как е понасял издевателствата. И как е изглеждала четирийсет и пет килограмовата версия на Клас Граф. Различно, разбира се. Или може би все пак не толкова различно.

— Не е никак чудно, че си напуснал ББЕ.

— Не това беше причината. Осемте години, прекарани там, са най-хубавите години в живота ми, Роджър. Между мен и другарите ми имаше приятелство и сплотеност, каквито има и по филмите. Но освен това там усвоих онова, което впоследствие се превърна в мой занаят.

— А именно?

— Издирването на хора. В ББЕ има тъй нареченият отдел TRACK — група, специализирана да издирва хора при всякакви обстоятелства и навсякъде по света. Именно такива „момчета“ ме намериха в мазето. Кандидатствах за работа при тях, одобриха ме и там научих всичко — от древни индиански методи за разчитане на следи до разпити на свидетели и най-модерните електронни проследяващи устройства. Така се свързах с „ХОТЕ“. Бяха произвели предавател с големината на копче за риза. Идеята им беше да го закрепят за някого и така да проследяват всичките му движения чрез приемник, какъвто сме гледали в шпионските филми още от шейсетте, но до момента никой не бе успявал да го разработи така, че да работи задоволително. И копчето на „ХОТЕ“ се оказа неизползваемо: влияеше се от телесната пот, блокираше при температура под десет градуса, а сигналите му преминаваха само през съвсем тънки стени. Шефът на „ХОТЕ“ обаче ме хареса. Нямаше синове…

— А ти си нямал баща.

Граф ме удостои със снизходителна усмивка.

— Продължавай — подканих го аз.

— След осемте години военна служба започнах да следвам инженерство в Хага. Разходите по обучението ми пое „ХОТЕ“. През първата година от престоя ми в компанията създадохме проследяващо устройство, което работеше безотказно при екстремни обстоятелства. След пет години бях номер две в командното звено. След осем поех лидерската позиция, а останалото вече ти е известно.

Облегнах се на стола и отпих от кафето. Уцелихме десетката. Имахме победител. Дори написах на листа назначен. Вероятно по тази причина се поколебах дали да продължа с въпросите. Сигурно някаква интуиция ми подсказа да спра дотук. Или нещо друго.

— Още нещо ли искаш да ме питаш? — предположи Граф.

— Не говорихме за брака ти — помъчих се да се измъкна аз.

— Казах ти важните неща. Искаш ли да чуеш и за брака ми?

Поклатих глава и реших да приключа беседата. Но съдбата се намеси. И то в лицето на самия Клас Граф.

— Много хубава картина имаш в кабинета си — той погледна към стената. — На Опи ли е?

— „Сара се разсъблича“. Подарък от Диана. Колекционер ли си?

— Започнах.

Вътрешният ми глас продължаваше да протестира, но беше твърде късно. Преди да се усетя, попитах:

— И коя е най-ценната ти придобивка?

— Една картина с маслени бои. Намерих я в тайната стая зад кухнята. Никой от семейството ми не е подозирал, че баба ми притежава такава творба.

— Интересно — усетих как сърцето ми прескочи. Сигурно от напрежението покрай апартамента на Ландер. — И каква е тази картина?

Той ме изгледа продължително. По устните му се изписа лека усмивка. Канеше се да ми отговори. Обзе ме странно предчувствие, от което стомахът ми се сви, както мускулите на боксьора се свиват инстинктивно в очакване на удара. Но устните му промениха формата си. И най-проникновеното предчувствие не би могло да ме подготви за отговора, който чух:

— „Залавянето на калидонския глиган“.

— „Залавянето…“ — за две секунди устата ми пресъхна. — Онова залавяне?

— Знаеш ли за коя картина говоря?

— Ако става дума за творбата на… на…

— Петер Паул Рубенс.

Впрегнах всичките си сили, за да не издам вълнението си. Но пред очите ми блестеше светлинно табло като онова в мъглата на Лофтус Роуд: "Куинс Парк Рейнджърс" най-неочаквано запратиха топката в мрежата на противниковия отбор и животът им се преобърна на сто и осемдесет градуса. Чакаше ни „Уембли“.

Загрузка...