Ловци на глави

Шеста глава Рубенс

— Петер Паул Рубенс.

За миг ми се стори, че всички движения и звуци в стаята утихнаха. „Залавянето на калидонския глиган“ от Петер Паул Рубенс. Би следвало да предположа, че Граф говори за репродукция, за невероятно сполучлива и прочута имитация, която струва милион или два. Ала нещо в гласа му, в настойчивото му изражение, в цялата му осанка не остави у мен и капка съмнение: говореше за оригинала — кървавият ловен мотив от гръцката митология; фантастичното животно, пронизано от копието на Мелеагър. Картината изчезнала, след като през 1941-а немците ограбили галерията в Антверпен — родния град на Рубенс. До края на войната хранели надежда, че творбата се намира в някой бункер в Берлин. Не съм голям познавач на изкуството, но по обясними причини ми се налага да разглеждам в интернет списъци с изчезнали и издирвани картини. А въпросната творба оглавява топ десет в продължение на шейсет години. Вероятно я държат там само като рядък екземпляр с любопитна съдба, защото господстваше мнението, че пламъците са я погълнали заедно с половината немска столица. Езикът ми се мъчеше да почерпи малко влага от небцето:

— И просто така си се натъкнал на картина от Петер Паул Рубенс в тайна стая зад кухнята на покойната ти баба?

— Случват се такива неща — кимна с усмивка Граф. — Не е най-добрата или най-известната му творба, но вероятно струва доста.

Кимнах мълчаливо. Петдесет милиона? Сто? Най-малко. Друга изчезнала картина на Рубенс, открита наскоро, „Избиването на невинните“, само преди няколко години беше продадена на търг за петдесет милиона. Британски лири. Това прави над половин милиард норвежки крони. Имах нужда от вода.

— Впрочем не се учудих, че баба ми е имала скрити картини. Като млада била голяма красавица и подобно на повечето жени от светския елит на Осло поддържала приятелски отношения с най-високопоставените немски офицери по време на окупацията. По-специално с един от тях — полковник от германската армия, поклонник на изкуството. Разказвала ми е често за него. Оставял при нея картини с молба да ги укрива, за да си ги вземе след края на войната. За негово нещастие малко преди това участници в съпротивителното движение срещу окупационните сили го екзекутирали. По ирония на съдбата неколцина от палачите му били сред норвежците, които пиели с него шампанско, когато немците имали силни позиции. Не вярвах на всички приказки на баба ми. Но след като полските работници откриха тайната врата зад шкафа в слугинската стая до кухнята, промених мнението си.

— Фантастично! — прошепнах неволно аз.

— Нали? Още не съм я носил на реставратор да провери дали е оригиналната, но…

Но е оригиналната, помислих си аз. Немските полковници не са събирали репродукции.

— Работниците видяха ли картината? — полюбопитствах аз.

— Да. Според мен обаче не разбраха колко е ценна.

— Дано да си прав. Апартаментът има ли алармена система?

— Разбирам накъде биеш. Отговорът е да, всички апартаменти в сградата имат общ договор с охранителна фирма. Работниците нямат ключ, защото са в жилището ми от осем до четири, каквито са изискванията за реда в кооперацията. А когато са в апартамента, почти винаги и аз съм там.

— Съветвам те да не ги оставяш без надзор. Знаеш ли името на охранителната фирма?

— „Три нещо си“. Всъщност мислех да питам жена ти дали картината на Рубенс е оригинална. Не съм споменавал на никого за находката си, разчитам на твоята дискретност.

— Разбира се. Ще я попитам и ще ти се обадя.

— Благодаря, оценявам жеста. Засега знам само, че дори да е оригинал, не е сред най-известните произведения на художника.

По лицето ми пробяга усмивка.

— Жалко наистина. Да се върнем на деловия въпрос. Обичам да действам експедитивно. Кога можеш да се видиш с „Патфайндър“?

— Няма значение.

— Добре — замислих се, докато оглеждах календара си. Работници от осем до четири. — За „Патфайндър“ е най-добре да дойдат в Осло след работно време. Хуртен се намира на около час път с автомобил. Какво ще кажеш да насрочим срещата тази седмица около шест часа? — помъчих се да звуча съвсем непринудено, но фалшивият тон пищеше в ушите ми.

— Удобно ми е — отвърна Граф, който сякаш не забеляза нищо. — Само да не е утре, иначе няма проблем — додаде той и стана.

— Ще го уредя за друг ден, защото е сложно да ги повикам в последния момент — уточних аз. — Ще ти се обадя на посочения номер.

Изпратих го до рецепцията.

— Ще повикаш ли такси, Да? — по изражението на Уда или Ида се помъчих да разбера дали приема съкращението на името си, но Граф ме прекъсна:

— Няма нужда, дойдох с колата. Поздрави жена си. Ще чакам да ми се обадиш.

Подаде ми ръка, а аз я стиснах с широка усмивка.

— Ще се опитам да ти се обадя довечера, щом утре си зает.

— Добре.

Не знам защо не спрях дотук. Ритъмът на общуването и усетът, който ми подсказва кога да приключа разговора, ми диктуваха да изрека заключителното „ще се чуем“. Вероятно още тогава съм усещал призивите на някаква интуиция, някакво предчувствие или страхът ме е правел изключително предпазлив.

— Ремонтът все пак е много ангажираща дейност — отбелязах.

— Не е това. Ще пътувам до Ротердам със сутрешния полет, за да доведа кучето. Беше под карантина. Ще се прибера чак късно вечерта.

— Разбирам — кимнах и пуснах ръката му, за да не усети как се вцепених. — Каква порода е кучето ти?

— Нийтърски териер. Ловджийско, но е агресивно като бойно. Никак не е излишно да имаш такова куче в жилище с такива картини, нали?

— Прав си, така е.

Куче. Мразя кучета.

— Ясно — чух гласа на Уве Шикерюд в слушалката. — Клас Граф, улица „Оскар“ 25. Ключът е при мен. Ще го оставя в „Sushi & Coffee“ след час. Алармата ще бъде деактивирана точно в седемнайсет часа утре. Ще ми трябва някакво оправдание, за да остана да работя утре следобед. Впрочем защо ми съобщаваш в последния момент?

— Защото след утрешния ден в апартамента ще доведат куче.

— Добре. Но защо не го направиш през работно време както досега?

Младият мъж в костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“ се задаваше по тротоара. Обърнах му гръб, за да не се налага да го поздравявам, и долепих устни съвсем близо до слушалката:

— Искам да съм сто процента сигурен, че вътре няма да има работници. Обади се веднага в Гьотеборг и поръчай да ти намерят свястна репродукция на Рубенс. Има много, но ти ще настояваш за качествена. Кажи им да е готова, когато довечера им занесеш литографията на Мунк. Всичко може да се случи в последния момент, а е важно да имам репродукцията за утре. Разбра ли?

— Да, да, разбрах.

— Кажи на онези в Гьотеборг, че утре вечер ще им занесеш оригинала на Рубенс. Запомни ли заглавието на картината?

— Да, да. „Залавянето на каталунския глиган“. От Рубенс.

— Не е точно това, но си близо до истината. Сигурен ли си, че можем да разчитаме на този укривател?

— За бога, Рогер. Повтарям ти за стотен път: да!

— Само питам!

— Чуй ме. Този тип е наясно, че излъже ли веднъж, изхвърча от играта за цял живот. Крадецът наказва крадците по-безжалостно от всички.

— Чудесно.

— Само още нещо: налага се да отложа второто пътуване до Гьотеборг с едно денонощие.

Не представляваше проблем. И преди бяхме отлагали пътувания. Рубенс щеше да е на сигурно място под тавана на колата ми. И все пак косите ми настръхнаха.

— Защо?

— Довечера ще имам гостенка.

— Отложи го.

— Съжалявам, не става.

— Не става ли?

— Гостенката е Наташа.

Направо не повярвах на ушите си.

— Руската курва?

— Не я наричай така.

— А не е ли такава?

— Аз не наричам жена ти силиконка, нали?

— Да не би да сравняваш моята съпруга с проститутка?

— Казах само, че не я наричам силиконка.

— За което трябва да се радваш. Диана е изцяло естествена.

— Лъжеш.

— Не.

— Добре, впечатлен съм. Но така или иначе няма да дойда по-рано от утре вечерта. От три седмици съм в графика на Наташа и ще запиша сеанса. На филмова лента.

— Ще го запишеш? Шегуваш се.

— Искам да имам нещо за гледане. Един господ знае кога ще ме огрее пак.

— Ти си луд — разсмях се аз.

— Защо говориш така?

— Обичаш курва, Уве! Никой мъж на този свят не е влюбен в уличница.

— Ти пък какво знаеш за любовта?

Изстенах.

— И какво възнамеряваш да кажеш на любимата си, когато извадиш проклетата камера?

— Тя няма да разбере.

— Скрил си камерата в гардероба?

— В гардероба ли? Цялата ми къща е под видеонаблюдение, човече.

Уве Шикерюд вече не можеше да ме изненада с разказите си. Знаех, че през свободното си време гледа телевизия в малката си къща някъде край гората в Тунсехаген; обича да стреля по екрана, ако нещо от програмата на телевизията го подразни. Хвали се с австрийските си пистолети „Глок“. Нарича ги „женски“, защото нямали ударник, който се вдига преди еякулация. За стрелбата по телевизора Уве използва халосни патрони, но веднъж забравил, че в пълнителя имало истински, и направил на решето чисто нов плазмен екран „Pioneer“ за трийсет бона. Когато не стреля по телевизора, Уве се цели в къщичка за кукумявки, която лично е окачил на дърво в гората зад къщата си. Една вечер, докато гледал телевизия, чул шум сред дърветата, отворил прозореца, прицелил се с карабината „Ремингтон“ и натиснал спусъка. Куршумът улучил животното точно в челната кост и Уве се принудил да извади купищата замразени пици от фризера, за да има място за месото. В продължение на шест седмици менюто на Уве се състоеше само от еленови пържоли, еленови кюфтета, еленова яхния, еленови крокети и еленови котлети. Накрая не издържа повече, отново изпразни фризера и го напълни със замразени пици. Всички тези истории ми се струваха напълно достоверни. Но тази…

— Наблюдателни камери из цялата ти къща?

— И работата в „Триполис“ си има предимства, нали?

— И можеш да пуснеш камерите, без тя да разбере?

— Да. Ще отида да я взема, ще влезем в апартамента и ако до петнайсет секунди не изключа алармата с паролата, камерите в „Триполис“ започват да записват.

— А в жилището ти алармата започва да вие?

— Не. Нагласена е на тих режим.

Познавах този начин на охрана. Алармата се включва само в офиса на „Триполис“. Смисълът е да не подплаши крадците, докато „Триполис“ подадат сигнал на полицията и се озоват на местопрестъплението в рамките на петнайсет минути. Така спипват крадците неподготвени, преди да са задигнали плячката. Ако не успеят, поне съществува възможността да ги идентифицират с помощта на записа.

— Предупредих дежурните колеги да не се намесват. Посъветвах ги да се разположат удобно пред мониторите и да изплакнат очи.

— Да не искаш да кажеш, че колегите ти ще гледат как ти и рус… Наташа…

— Човек трябва да радва ближните. Погрижил съм се камерата да няма обхват над леглото. То спада към интимното пространство. Ще я накарам да се съблече пред леглото, върху стола до телевизора, как ти се струва? Сама ще режисира спектакъла, това е най-хубавото. Ще седне на стола и ще се опипва. Камерата ще я улови под перфектен ъгъл. Освен това нагласих подходящо осветление. И ще мога да лъскам, без камерата да ме улови. Яко, а?

С последните си откровения Уве прекрачи границата. Не исках да знам нищо повече. Изкашлях се.

— Довечера ела да вземеш Мунк. А вдругиден през нощта — Рубенс. Разбрахме ли се?

— Да. Добре ли си, Рогер? Звучиш ми изнервен.

— Всичко е наред — отговорих и избърсах челото си е опакото на ръката. — Даже чудесно.

Затворих и излязох от кабинката. Наближаваше буря, но не обърнах внимание. Защото всичко беше наред. Скоро щях да се превърна в мултимилионер. Да си откупя свобода за цял живот. Светът и всичко в него — включително Диана — щяха да ми принадлежат. В далечината отекна гръм — сякаш нечий гърлен смях. После паднаха първите дъждовни капки, започнах да подтичвам, а обувките ми затракаха весело по паважа.

Седма глава Бременна

В шест дъждът спря. На запад хоризонтът потапяше фиорда на Осло в златисто сияние. Вкарах волвото в гаража, изключих двигателя и изчаках вратата зад мен да се затвори. Изгасих светлината в купето, отворих черната папка и извадих днешния улов: „Брошката“. Ева Мудочи.

Вгледах се в лицето ѝ. Мунк положително е бил влюбен в нея. Иначе не би могъл да я изобрази така. Нарисувал я бе като Лоте; беше уловил безгласната болка, тихото безумие. Изругах полугласно и си поех рязко дъх, та въздухът чак изсвистя през зъбите ми. Откачих тапицерията на тавана над главата ми. Това беше лично мое откритие, предназначено за укриването на картини, които ще се пренасят през граница. Просто свалих вътрешния таван на автомобила — или „кората“ на шофьорски език — от мястото, където се крепи за предното стъкло. После залепих две ленти с репейчета от вътрешната страна и след кратка внимателна работа по осветлението в купето си направих перфектно скривалище. Проблемът при пренасянето на големи картини, особено ако става въпрос за стари, сухи платна, рисувани с масло, е, че трябва да се държат в хоризонтално положение, а не да се навиват на руло. Иначе има риск да се наруши горният слой боя и това да съсипе картината. С други думи, пренасянето изисква място, а картините са багаж, който се набива на очи. Ала на моя таван с площ четири квадратни метра има достатъчно място дори за големи платна. Благодарение на изобретението си те остават скрити от погледа на ревностни митничари, а кучетата им, за щастие, не са обучени да търсят миризма на боя и лак.

Пъхнах Ева Мудочи в скривалището, закрепих отново кората на тавана с репейчетата, излязох от колата и влязох вкъщи.

На хладилника намерих бележка от Диана. Излязла с приятелката си Катрине; щяла да се прибере около полунощ. Дотогава оставаха близо шест часа. Отворих си бутилка „Сан Мигел“, седнах на фотьойла до прозореца и зачаках. Взех си втора бутилка и се сетих за един цитат от книга на Юхан Фалкбергет7, който Диана ми прочете, когато бях болен от заушка: „Пием според жаждата си.“

Тогава пазех леглото с висока температура. Боляха ме бузите и ушите. Бях заприличал на плувнала в пот плажна топка. Лекарят ме прегледа, измери ми температурата и ни успокои:

— Няма нищо страшно.

Аз не се притеснявах особено. Чак след като Диана настоя, лекарят неохотно спомена неприятни думи от рода на „менингит“ и „орхит“. С още по-голямо нежелание ни преведе какво означават тези медицински термини: „възпаление на мозъчната обвивка“ и „възпаление на тестисите“. Побърза да добави, че подобни усложнения са „рядкост във вашия случай“.

Докато боледувах, Диана слагаше студени компреси на челото ми и ми четеше на глас от „Четвъртата стража“ на Юхан Фалкбергет. Понеже нямах с какво друго да занимавам застрашения си от възпаление мозък, я слушах внимателно. Две неща ми направиха силно впечатление. Първо, как отец Сигисмюн оправдава един пияница с думите „пием според жаждата си“. Вероятно съм запомнил изречението, защото съм намерил утеха в този възглед за човека: ако е в природата ти, не е грешно.

Второто нещо, което ме впечатли, беше цитат от обясненията на Понтопидан8. Той твърди, че човек е способен да погуби душата на свой близък, да я зарази, да я завлече със себе си в грехопадение и да я лиши от спасение. Този цитат не ми подейства никак успокоително. А мисълта, че бих омърсил ангелските криле на Диана, ме разубеди да я посветя в начините ми как си набавям допълнителни доходи.

Шест дни тя бдеше неотлъчно над мен. Грижите ѝ хем ми харесваха, хем ме притесняваха, защото знаех, че не бих сторил същото за нея, ако боледува от нищо и никаква заушка. Затова я попитах с неподправено любопитство защо го прави.

— Защото те обичам — простичко ми отговори тя.

— Не съм тежко болен.

— Вероятно няма да имам възможност да ти покажа любовта си друг път. Ти боледуваш много рядко.

Прозвуча като упрек.

На следващия ден станах от леглото, отидох на интервю във фирма на име „Алфа“ и им заявих, че ако не ме назначат, са пълни идиоти. Знаех защо им го казах с такава непоколебима самоувереност. Защото само едно нещо на света кара мъжа да си надрасне височината и то е признанието на жена, че го обича. Независимо колко неубедително го е излъгала, част от него винаги ще ѝ бъде благодарна за това обяснение в любов и тайно ще я обича.

Извадих една от книгите на Диана и прочетох информацията за Рубенс. Вътре не пишеше кой знае колко за „Залавянето на калидонския глиган“. Разгледах внимателно снимката. Оставих книгата и се помъчих да обмисля утрешната акция на улица „Оскар“ стъпка по стъпка. Апартамент в жилищна кооперация означава, че съществува сериозна опасност да срещна съседи по стълбището. Потенциални свидетели, които биха могли да ме видят отблизо. Но само за няколко секунди. Едва ли ще ме заподозрат. Няма да обърнат внимание на лицето ми, защото ще бъда облечен в работен гащеризон и ще вляза в апартамент, където тече ремонт. От какво толкова се страхувах?

Знам от какво.

По време на беседата той ме четеше като разтворена книга. Но колко страници успя да прочете? Дали ме е заподозрял? Глупости. Просто разпозна техника на разпит, която е усвоил в армията. Нищо повече.

Извадих си мобилния телефон и набрах номера на Граф, за да му съобщя, че Диана е излязла и ще му препоръча експерт, който да установи дали картината е оригинална, чак след като той се прибере от Ротердам. Обади се телефонният му секретар: „Моля, оставете съобщение.“ Пресуших бутилката с бира. Чудех се дали да не си сипя чаша уиски, но се отказах. Не исках да се събудя с махмурлук. Още една бира и край.

Преполових я и едва тогава осъзнах какво съм направил. Свалих телефона от ухото си и побързах да затворя. Бях набрал номера на Лоте, записан дискретно като „а“ в регистъра с контакти на телефона ми. Това „а“ ме караше да се разтрепервам, когато няколко пъти се случи да се появи на екрана ми като входящо повикване. Бяхме се уговорили само аз да я търся. Влязох чрез менюто в контактите, намерих „а“-то и натиснах „изтрий“. „Наистина ли искате да изтриете?“, попита телефонът. Огледах възможностите: страхливото, предателско „не“ и лъжливото „да“.

Натиснах „да“. Знаех, че номерът ѝ се е запечатал неизличимо в съзнанието ми. Не исках изобщо да мисля какво означава това. Щеше да избледнее. Да избледнее и да се изличи. Щеше да стане точно така.

Диана се прибра в дванайсет без пет.

— Какво прави днес, скъпи? — попита, приближи се до фотьойла, седна на ръкохватката и ме прегърна.

— Нищо особено. Интервюирах Клас Граф.

— И как мина?

— Идеален е, обаче е чужденец. „Патфайндър“ заявиха съвсем недвусмислено, че искат норвежец да заеме шефското място. Неведнъж са споменавали в медиите колко държат служителите им на всички нива да са норвежци. Сега трябва да се постарая да ги убедя в качествата на Граф.

— В тази област си ненадминат — тя ме целуна по челото. — Чувала съм хората да споменават какъв рекордьор си.

— Рекордьор?

— Да, фирмите винаги назначават предложените от теб кандидати.

— А, в този смисъл ли — престорих се на изненадан аз.

— Ще се справиш.

— Как мина срещата с Катрине?

Диана прокара пръсти през гъстата ми коса.

— Хубаво. Както винаги. Или по-точно: този път беше направо прекрасно. Някой ден Катрине ще умре от щастие.

Диана завря лице в косата ми и заговори:

— Точно преди срещата ни разбрала, че е бременна.

— Значи следващите девет месеца няма да са най-щастливите в живота ѝ.

— Глупости — промърмори тя. — Пил ли си?

— Малко. Ще пийнем ли по едно за здравето на Катрине?

— Ще си лягам, скапана съм след толкова въодушевен разговор. Ще дойдеш ли?

Докато лежах, сгушен до нея в спалнята, докато я прегръщах и усещах гръбнака ѝ до гърдите и корема си, неочаквано ми хрумна нещо, за което мислех непрекъснато след интервюто с Граф. Сега исках Диана да забременее. Най-сетне се намирах на сушата, имах сигурна почва под краката си. Едно дете не би могло да ме измести. Защото с печалбата от Рубенс ще се превърна в лъва, във владетеля, за когото говори Диана. В незаменимия съпруг и баща. Диана не се съмняваше в това, но аз не бях сигурен, че съм достойният закрилник на семейното гнездо. Боях се да не би детето да излекува благословената ѝ слепота. Сега нямах нищо против да види цялата ми същност. Или поне по-голямата част от нея. Хладният пронизващ въздух, проникващ през отворения прозорец, лъхна кожата ми и тя настръхна. Усетих напиращата ерекция. Но тя вече дишаше дълбоко и равномерно.

Пуснах я и се обърнах по гръб, спокоен и безпомощен като бебе.

Измъкнах се от леглото.

Олтарът на мидзуко не беше докосван от вчера. Обикновено не минаваше ден, без Диана да внесе някаква забележима промяна: да смени водата, да постави нова восъчна свещ или свежи цветя. Качих се във всекидневната и си налях уиски. Усетих студенината на паркета до прозореца. Уискито — подарък от признателна фирма-клиент, вече качена на борсата — беше трийсетгодишно „Macallan“. Погледнах към гаража, окъпан в лунна светлина. Уве сигурно вече пътува към нас. Ще влезе в гаража и ще се качи във волвото ми с резервните ключове, които му бях дал; ще извади Ева Мудочи, ще я сложи в папката и ще слезе пеш до колата си, паркирана на безопасно голямо разстояние оттук, та никой да не я свърже с нашата къща. После ще поеме към укривателя в Гьотеборг, ще му достави картината и ще се върне в Осло преди изгрев-слънце. Но Ева Мудочи вече не ми беше интересна. За мен представляваше досадно задължение, което трябва да отметна. На връщане от Гьотеборг Уве ще донесе сполучлива — поне така се надявах — репродукция на Рубенсовото залавяне на калидонския глиган и ще я остави под тавана на волвото ми, преди ние с Диана и съседите да сме се събудили.

Преди Уве пътуваше до Гьотеборг с моята кола. Не се познавах с укривателя и се надявах той да не подозира, че Уве има съучастник. Стараех се да не влизам в съприкосновение с хора от съмнителни среди — потенциални свидетели, които биха могли да ме посочат. Рано или късно престъпниците ги залавят и исках да ги държа на достатъчно разстояние. Затова внимавах да не ме засекат на обществено място в компанията на Уве Шикерюд. Използвах улични телефони, за да се свържа с него. Пазех се полицията да не намери моя номер в списъка с повиквания на телефона му, когато го заловят. Подялбата на парите и стратегическото планиране осъществявахме в усамотена вила в района на Елверюм. Уве я нае от един селянин, живеещ като отшелник. Срещахме се там — всеки от нас се придвижваше със своя автомобил.

По време на едно пътуване дотам внезапно осъзнах какъв риск поемам, като позволявам на Уве да пренася картините до Гьотеборг с моята кола. Минавайки покрай пункт за пътна проверка на скоростта, видях близо трийсетгодишния мерцедес на Уве — черен, солиден „280 SE“, паркиран до полицейската кола. Тогава разбрах, че Уве Шикерюд е един от онези непоправими рискови шофьори, неспособни да се придържат към ограниченията на скоростта. Непрекъснато му повтарях да маха електронната платежна карта от предното стъкло, когато пътува до Гьотеборг с моето волво, защото сборните пунктове за плащане с електронна карта регистрират автомобилите с такива карти, а аз нямам никакво желание да обяснявам на полицията защо съм шофирал по Е6 до Гьотеборг и обратно през нощта няколко пъти през годината. Когато видях мерцедеса на Уве по пътя за Елверюм, осъзнах, че ме грози и по-сериозна опасност: полицаите да спрат стария си познайник Уве Шикерюд за шофиране с превишена скорост и да се запитат какво, по дяволите, прави той в автомобила на уважавания — какво пък — ловец на глави Рогер Браун. Оттам насетне ме очакваха само лоши новини, защото двубоят Шикерюд срещу Инбау, Рийд и Бъкли можеше да има само един-единствен изход.

Стори ми се, че мярнах нещо в тъмнината до гаража.

Утре предстоеше денят с главно Д. Дългоочакваният ден. Денят на дните.

Защото ако всичко мине по план, това ще е последният ми удар. Ще улуча десетката, ще бъда свободен, ще се превърна в онзи, на когото му се е разминало.

Градът проблясваше обещаващо под нас.

Лоте вдигна на петото прозвъняване.

— Рогер? — обади се тя предпазливо, внимателно.

Сякаш тя ме бе събудила, а не обратното. Затворих.

И изгълтах остатъка от уискито на един дъх.

Осма глава G11sus4

Събудих се с ужасно главоболие.

Надигнах се на лакът и видях деликатното дупе на Диана, обуто в бикини. Наведена напред, ровеше в чантата си и из джобовете на дрехите си от вчера.

— Да не си изгубила нещо? — попитах.

— Добро утро, скъпи — отвърна тя, но по гласа ѝ разбрах, че не ѝ се струва добро.

Бях напълно съгласен с нея.

Измъкнах се от леглото и влязох в банята. Погледнах се в огледалото. Бях убеден, че през деня ще се почувствам по-добре. Непременно ще стане така. Пуснах душа и се мушнах под леденостудената струя. От спалнята долетя тиха ругатня.

— And it’s gonna be… — пеех аз с цяло гърло напук на гадната сутрин — PERFECT!9

— Тръгвам — извика Диана. — Обичам те.

— И аз те обичам — извиках в отговор, но тя май не ме чу, защото вратата веднага се затръшна.

В десет се мъчех да се съсредоточа в кабинета си. Усещах главата си като прозрачна пулсираща попова лъжичка. Забелязах как в продължение на няколко минути Фердинанд стоя с отворена уста, която си променяше формата, и вероятно бълваше думи с различна степен на важност. Още не я бе затворил, но устните му вече не се движеха и той се взираше настойчиво в мен с — така успях да я разтълкувам — очакваща физиономия.

— Повтори въпроса — подканих го.

— Казах, че не възразявам да поема второто интервю с Граф и клиента, но първо трябва да ми разкажеш нещо за „Патфайндър“. Не разполагам с никаква информация, ще се държа като празноглава блондинка!

Тук гласът му премина в задължителния фалцет.

Въздъхнах.

— Произвеждат миниатюрни, почти невидими предаватели. Закрепени за човека, тези устройства могат да се проследят посредством приемник, свързан с най-модерната GPS-система. „Патфайндър“ се ползват с привилегии, защото са съсобственици на няколко сателита. Революционна технология, тоест компанията е готова да инкорпорира по-малки фирми. Прочети годишния доклад. Нещо друго?

— Ама аз вече го прочетох! Цялата информация за продуктите е засекретена. Как да убедя националистически настроения ни клиент да преглътне факта, че Клас Граф е чужденец?

— За това ще се погрижа аз. Стига си се притеснявал, Ферди.

— Ферди?

— Да, мислих по този въпрос. Фердинанд ми се струва прекалено дълго. Устройва ли те?

— Ферди? — не можеше да повярва той.

— Е, не в присъствието на клиенти, разбира се — усмихнах се широко и усетих как главоболието ми отшумява. — Готови сме, нали, Ферди?

Така беше.

До обяд дъвках паралгин и се взирах в часовника. По време на почивката се отбих в златарското ателие срещу „Sushi & Coffee“.

— Ето тези — посочих диамантените обици на витрината.

Кредитната ми карта покри сумата. Едва-едва. А наситеночервената гладка повърхност на кутията беше мека като козината на пале.

След обяд продължих да дъвча паралгин и да се взирам в часовника. Точно в пет паркирах до тротоара на улица „Инкогнито“. Лесно намерих свободно място. Явно и работещите там, и живущите пътуваха към домовете си в този момент. Малко преди това плисна дъжд и сега обувките ми жвакаха върху асфалта. Папката не ми тежеше. Репродукцията от Гьотеборг със средно качество изобщо не оправдаваше цената от петнайсет хиляди шведски крони, но точно сега това ми се струваше маловажно.

Ако в Осло съществува изискана улица, то това е „Оскар“. Жилищните сгради предлагат разнообразна архитектура, предимно в стила на неоренесанса: фасади с неоготически елементи и спретнати градинки. В края на деветнайсети век директорите и високопоставените служители се сдобивали с жилища на тази улица.

Срещу мен се задаваше мъж с пудел. В центъра няма стопани с ловджийски псета. Мъжът не ми обърна внимание, сякаш гледаше през мен. Център. Свих към тротоара пред номер 35, според търсачката в интернет — „хановерски вариант на постсредновековната архитектура“. По-интересното беше, че според сведенията в мрежата, испанското посолство, което доскоро се намирало на тази улица, се изместило другаде. Следователно нямаше да се притеснявам от камери за видеонаблюдение. Пред жилищната сграда, където живееше Граф, не се виждаше жива душа. Мълчаливо ме посрещнаха само тъмните прозорци. Ключът, осигурен от Уве, трябваше да отключва и входната врата, и вратата на апартамента. С първата се справих безпроблемно. Бързо поех по стълбите с решителни крачки. Не стъпвах нито твърде тежко, нито твърде леко, а като човек, който знае къде отива и няма какво да крие. Държах ключа в ръката си, за да не се налага да се бавя пред вратата на апартамента. Дрънченето с ключове отеква силно в такива стари жилищни сгради.

Трети етаж. На вратата нямаше табела с име, но знаех, че е тук. Двойна врата с релефно стъкло. Не успях да запазя пълно спокойствие. Сърцето ми удряше силно под ребрата и не улучих ключалката. Веднъж Уве ми спомена, че при прилив на страх в организма първо изчезва фината моторика. Прочел го в книга за близкото съприкосновение с противника: способността да заредиш оръжие се изпарява, когато се озовеш пред друго оръжие. Все пак при втория опит успях да мушна ключа. Завъртях го безшумно, леко, перфектно. Натиснах дръжката и дръпнах вратата към мен. После я бутнах. Не се отвори. Пак я дръпнах. Проклятие! Да не би Граф да е сложил допълнителен заключващ механизъм? Нима всичките ми мечти и планове ще се провалят заради шибаната двойно защитена брава? Дръпнах вратата с всичка сила, на ръба да изпадна в паника. Най-сетне се отвори с трясък, а стъклото ѝ се разтрепери и дрънченето му отекна по стълбището. Мушнах се вътре и внимателно затворих вратата. Отдъхнах си. Изведнъж намерението ми да престана с тези свои занимания ми се стори идиотско. Няма ли да ми липсва тази тръпка? Толкова бях свикнал с нея.

Вдишах и в ноздрите, устата и дробовете ми нахлу мирисът на разтворители; на латексова боя, на лак и на лепило.

Прескочих кофите с боя и ролките с тапети и тръгнах из апартамента. Сива хартия покриваше голяма част от дъбовия паркет на ромбове. По стените, покрити с прах от мазилка, до височината на старите прозорци се издигаха дървени плоскости, които явно подлежаха на смяна. Жилището се състоеше от стаи с размерите на бални зали, строени чинно една до друга.

Стигнах до наполовина от ремонтираната кухня, намираща се от вътрешната страна на средната стая. Строги линии, метал, масивно дърво — несъмнено много скъпо. Заложих на „Погенпол“. Влязох в слугинската стая и отворих вратата зад шкафа. Бях подготвен за сценарий, при който вратата се оказва заключена, защото знаех, че в апартамента ще намеря подходящ инструмент, за да я отворя.

Не се наложи. Вратата се отвори с тихо и предупредително изскърцване на пантите.

Пристъпих в мрачна, празна, продълговата стая. Извадих джобното си фенерче от работния гащеризон и обходих стените с конусовидния му лъч. Вътре бяха окачени четири картини. Три от тях ми бяха непознати. Но не и четвъртата.

Застанах пред нея и усетих в устата си същата сухота, каквато изпитах, когато Граф спомена заглавието ѝ.

„Залавянето на калидонския глиган“.

Светлината сякаш извираше от долните, близо четиривековни пласта боя. В съчетание със сенките светлината придаваше на ловната сцена контури и форма. Диана ми беше обяснила, че това се нарича светлосянка. Картината упражнява почти физическо въздействие върху зрителя. Магнетизмът ѝ те поглъща, все едно виждаш на живо харизматична личност, която познаваш единствено от снимки и от чужди описания. Оказах се неподготвен за цялата тази прелест. Разпознах цветовете от по-новите и по-известни изображения на ловни сцени в творчеството на Рубенс: „Лов на лъвове“, „Лов на хипопотами и крокодили“, „Лов на тигри“. Прочетох в книгата на Диана, че „Залавянето на калидонския глиган“ представлява първата творба с ловен мотив в творчеството на великия художник, изходна точка за по-късните му шедьоври. Богинята Артемида изпратила на хората глиган да ги избива и да върлува из Калидон, за да им отмъсти, задето са я пренебрегнали. Но най-добрият ловец в Калидон, Мелеагър, накрая успял да убие чудовището с копието си. Вторачих се в голото, мускулесто тяло на Мелеагър; в изпълненото му с ненавист лице, което ми напомняше на някого; в копието, потънало в тялото на звяра. Едновременно драматично и внушаващо благоговеен трепет; оголено и тайнствено.

Просто и безценно.

Свалих картината, отнесох я в кухнята и я положих върху пейката. Зад старинната рамка, както предполагах, имаше допълнителна, дървена. Платното бе прикрепено към нея. Извадих единствените нужни ми инструменти: шило и клещи. Срязах повечето гвоздеи, извадих онези, които щях да използвам отново, свалих дървената рамка и с помощта на шилото разхлабих щифтчетата. Действах по-бавно и несръчно от обикновено. Вероятно Уве все пак имаше право за фината моторика. За двайсет минути, така или иначе, успях да сложа репродукцията в рамката, а оригинала — в папката.

Окачих картината на мястото ѝ, затворих вратата, проверих да не съм оставил следи и излязох от кухнята, стиснал дръжката на папката с потната си ръка.

Докато минавах през средната стая, хвърлих поглед през прозореца и мярнах корона на дърво, наполовина обрулена от вятъра. Спрях. Заради още оцелелите огненочервени листа дървото изглеждаше като обхванато от пламъците на косо падащата слънчева светлина, която се процеждаше между облаците. Рубенс. Тези цветове бяха сякаш от неговата палитра.

Този миг беше вълшебен. Мигът на тържеството, на преображението. В такъв миг решенията, досега изглеждали ти трудни, внезапно ти се струват единствено възможните. Исках да стана баща и възнамерявах да ѝ го съобщя тази вечер. Неочаквано обаче осъзнах, че сега е най-подходящият момент. Сега, тук, на самото местопрестъпление, с Рубенс под мишница и това прекрасно величествено дърво пред очите ми. Този миг заслужаваше да се излее от бронз и да се превърне в неугасващия спомен, който ще сгрява мен и Диана през дъждовните дни.

А тя, неомърсената, ще си мисли, че съм взел това решение в миг на просветление и то е продиктувано единствено от любовта ми към нея и към бъдещото ни дете. И само аз, лъвът, главата на семейството, ще знам суровата истина: гърлото на зебрата е прерязано след нападение от засада, а земята — окървавена, преди да положа плячката в краката на моите невинни и чисти жена и дете. Така ще скрепим любовта си. Извадих си телефона, свалих си ръкавицата и набрах номера на телефона ѝ. Мъчех се да формулирам изречението наум, докато чаках да се свържа с нея. „Искам да имаме дете, скъпа.“ или „Скъпа, нека те даря с…“

Отекна акордът G11sus4 на Джон Ленън.

„It’s been a hard day’s night…“ Това си беше самата истина. Усмихнах се весело.

И чак тогава осъзнах.

Че го чувам.

Нещо не беше както трябва.

Свалих телефона от ухото си.

И в далечината, но все пак достатъчно ясно, чувах как „Бийтълс“ пеят „А Hard Day’s Night“. Мелодията на телефона ѝ.

Краката ми залепнаха като циментирани за сивата хартия върху пода. После тръгнах в посоката, откъдето идваше звукът, а сърцето ми биеше тежко като тимпан.

Мелодията се чуваше зад една открехната врата.

Бутнах я.

Спалня.

Леглото в средата на стаята беше оправено, но си личеше, че е използвано. До таблата стоеше куфар, а до него — стол с дрехи върху облегалката. В отворения гардероб разпознах костюма, с който Клас Граф дойде на интервюто. Ленън и Маккартни продължаваха да пеят на два гласа с енергия, каквато нямаше да намерят за следващите си плочи. Огледах се и се наведох. Ето го. Телефонът „Прада“. Под леглото. Сигурно е паднал от джоба на панталоните ѝ, вероятно докато той ги е събувал нетърпеливо от краката ѝ. А тя е разбрала, че си е изгубила телефона чак… чак…

Пред очите ми изплува изкусителното ѝ дупе от сутринта, трескавото ровене из дрехите и чантата.

Телефонният секретар се включи. Чух звънливия ѝ глас: „Здравейте, Диана е. Телефонът не е у мен…“

Определено не е.

„Но знаете какво да направите…“

Да. Зашеметеният ми мозък бегло регистрира, че се подпрях на стената с гола длан. Трябва да я избърша, съобразих.

„Желая ви превъзходен ден!“

Няма как да стане.

Бийп.