Мики Спилейн Ловци на момичета Майк Хамър #7

Първа глава

Намериха ме в канавката. Нощта бе единственото, което ми беше останало, а и тя вече преваляше. Чух как колата спря, как вратите се отвориха и затвориха и после гласовете на двамата, които си говореха. Чифт ръце ме изправиха и ме задържаха в това положение.

— Пиян е — каза ченгето.

Другият ме извъртя към светлината.

— Не смърди. А и тази цепка на главата му не е от падане.

— Ограбен и пребит?

— Вероятно.

Въобще не ми пукаше как щяха да го нарекат. И без друго и двамата не бяха прави. Бях пиян преди два часа. Сега не съм. Преди два часа бях ревящ лъв. После бутилката заплува из стаята. И сега вече нямаше лъв. Беше свършен.

В този момент не бях абсолютно нищо. В мен беше останало единствено чувството, което вероятно изпитва кораб, който след като е торпилиран, потъва и се удря в дъното.

Една ръка ме хвана за брадата и бутна главата ми назад.

— А, това приятелче е скитник. Някой малко го е пооблъскал.

— От теб никога няма да излезе сержант, синко. Това е костюм поне за сто долара и му приляга твърде добре, за да е чужд. Пък и мръсотията по него е прясна, не е хванала кора.

— Добре, татенце, хайде да проверим портфейла му, да го видим кой е и да го качваме.

Ченгето с дълбокия глас се изхили, потупа ме тук-там и набара портфейла ми.

— Празен е — каза той.

По дяволите, когато тръгвах, вътре имаше две банкноти. Тази нощ си я биваше. Значи трябва да ми е струвала двеста долара.

Чух как ченгето подсвирна.

— Бая риба сме спипали.

— Някой баровец? Не ми прилича на такъв. Не и с тази мутра. Доста е поразплескана.

— Аха. Тук на картата му пише Майкъл Хамър. Частно ченге, което сега се въргаля по улиците.

— Е, като го опандизят, ще се въргаля по-малко.

Ръката, която ме крепеше, ме поизправи и ме бутна към колата. Краката ми се затътриха — две буци, увиснали на конец, които се полюшваха като махало.

— Ти се майтапиш — каза ченгето. — Има някои хора, на които тези брътвежи, дето ти излизат от устата, хич няма да им харесат.

— Кого имаш предвид?

— Капитан Чеймбърс.

Дойде ред на другото ченге да подсвирне.

— Казах ти, че това частно ченге е едра риба — обади се моето приятелче. — Иди да звъннеш в участъка. Питай какво да го правим. Само че използвай телефон, не искам това да се чува в ефир.

Другото ченге измърмори нещо и замина. Усетих как нечии ръце ме вмъкнаха в полицейската кола, тръшнаха ме на седалката и ме бутнаха да се облегна назад. После се спуснаха надолу, натикаха краката ми вътре и ги закрепиха на пода. Вратата се захлопна, после се отвори онази от другата страна. Едно масивно тяло се намърда зад кормилото и към лицето ми се понесе струйка дим. Усетих как от нея почна леко да ми се повдига.

Другият се върна и се настани на седалката до мен.

— Капитанът иска да го откараме у тях — каза той. — И ми благодари.

— Много добре. Една услуга за капитана е като влог в банката, винаги съм го казвал.

— Тогава що тъй още не си в цивилни дрехи?

— Май не ставам за тая работа, синко. Ще я оставя на вас, младоците.

Колата потегли. Опитах се да отворя очи, но трябваше да направя твърде голямо усилие и ги зарязах така, затворени.

Можеш да останеш мъртъв само толкова. Там, където в началото няма нищо, всички парчета се понасят обратно едно към друго като в кадри на избухващ снаряд, прожектирани отзад напред. Тези парчета се връщат бавно, остъргвайки стените си, докато търсят съответстващата част, а после болезнено се наместват. И накрая ти отново ставаш едно цяло, но всички белези и заздравели рани са си там, за да ти напомнят, че някога си бил мъртъв. Животът още веднъж се завръща, а с него и тъпата, пулсираща болка, светлина, прекалено ярка и заслепяваща за очите ти, и звук, който нямаш сили да изтърпиш. Плътта е немощна и тръпнеща, разпадаща се от застоя, който представлява смъртта, и гърчеща се от мъчителния огън на живота. И споменът, който събужда в теб желанието да изпълзиш обратно в онази пустош, но животът е твърде жилав, за да те остави да се измъкнеш.

Ужасното разтърсващо усещане беше вътре в мен, отломките виждаха доста зор, докато се опитваха да се съединят в едно цяло. Гърлото ми все още гореше, беше сухо и някак свито от напрегнатите мускули на врата ми.

Когато вдигнах поглед, Пат беше протегнал към мен пакета си с цигари.

— Ще запалиш ли?

Поклатих глава.

— Отказа ли ги? — попита той и в гласа му прозвуча нескрита враждебност.

— Аха.

Усетих как сви рамене.

— Кога?

— Когато останах без мангизи. Хайде, престани!

— А да се оливаш имаше достатъчно, нали? — Сега гласът му звучеше направо мръснишки.

Има моменти, в които не понасяш нищо — нито да те будалкат, нито да ти опяват — просто нищо. Както каза оня тип, вече от никого не искаш нищо. Край. Опрях ръце на облегалките на стола и с мъка се изправих на крака. От усилието бедрата ми трепереха.

— Пат, не знам какво, по дяволите, целиш. Пък и не ми пука. Но каквото и да е, хич не ми харесва. Просто стой далече от гърба ми, стари приятелю.

За миг лицето му придоби уморено изражение, но после твърдостта му се възвърна.

— Отдавна вече не сме приятели, Майк.

— Хубаво. Нека да оставим нещата така. А сега, къде, по дяволите, са ми дрехите?

Той издуха силна струя дим в лицето ми и ако не ми се налагаше да стискам облегалката на стола, за да се крепя прав, щях да му забия един.

— В боклука — каза той. — И на теб мястото ти е там, но този път имаше късмет.

— Гадно копеле.

Получих във физиономията си още една доза дим, която ме задави.

— Едно време ми изглеждаше доста по-якичък, Майк. Тогава не бих успял да те пипна. Но сега, ако ми говориш такива работи, ще те побъркам.

— Копеле гадно.

Видях, че ще се стовари отгоре ми, но не можех да се помръдна — една размазана бяла плесница, която ме запокити обратно върху стола. Той се прекатури и аз се проснах на пода — безформена буца там, до стената. Не ми причини никаква болка, просто усетих в корема си някаква стегната топка, която се превърна в мъчителен сух спазъм с вкус на кръв от раната в устата ми. Усещах как при всяко свиване на стомаха ми цялото ми тяло се разтърсваше от конвулсии и когато накрая пристъпът отмина, аз лежах там, обзет от такова невероятно облекчение, сякаш бях мъртъв.

Остави ме да се изправя сам. След като почти се строполих на стола и размазаните очертания пред погледа ми се проясниха, аз казах:

— Благодаря ти, приятелче. Ще го запомня.

Пат уклончиво сви рамене и ми подаде някаква чаша.

— Вода. Ще ти оправи стомаха.

— Върви по дяволите!

Някой позвъни на вратата и той остави чашата на масата. Когато се върна, хвърли една кутия на дивана и посочи към нея.

— Нови дрехи. Облечи се.

— Нямам никакви нови дрехи.

— Сега имаш. Можеш да ми се издължиш по-късно.

— Ще се издължа на майната ти по-късно.

Той пристъпи към мен, като очевидно едва се владееше.

— Можеш да си изкараш още един в муцуната, без да си даваш зор, копеле.

Не исках да остана безучастен. Опитах се да замахна, надигайки се от стола, и също като миналия път я видях как се носи към мен, но не можах да се измъкна. Всичко, което чух, беше една звънка плесница, чийто звук ми беше познат, и стомахът ми за пореден път се опита да се сгърчи, но беше твърде късно. Блаженият мрак отново ме обгърна.

Болеше ме челюстта. И вратът. Цялата си страна чувствах така, сякаш всеки момент щеше да експлодира. Но най-непоносима беше болката в челюстта. Всеки зъб представляваше независим източник на беззвучна болка, докато тази в главата ми сякаш се беше съсредоточила зад самите ми уши. Езикът ми беше твърде удебелен, за да отроня и дума, и когато успях да отворя очи, бях принуден отново да ги стисна здраво, за да се справя с карирания десен на тавана.

Когато замайването отмина, аз се надигнах до седнало положение и се опитах да си припомня какво се беше случило. Този път се намирах на дивана и бях облечен в тъмносин костюм. Ризата беше чиста и бяла, горното копче на яката беше разкопчано, а черната вратовръзка беше разхлабена и висеше свободно. Дори обувките бяха нови и в будната част на съзнанието ми всичко това беше като наивното удивление на дете, което под току-що претърколения камък открива непознатия и странен свят на мравките.

— Събуди ли се?

Вдигнах поглед и видях Пат, който се беше изправил до вратата, а зад него стърчеше някакво приятелче, което стискаше в ръка малка черна чанта.

След като не го удостоих с отговор, Пат каза:

— Я го поогледай, Лари.

Оня, на когото говореше, извади от джоба си лекарски слушалки и ги овеси на врата си. После постепенно започнах да си спомням.

— Добре съм — казах аз. — Не удряй чак толкова силно.

— Даже не се и опитах, умнико.

— Ами тогава защо ти е тоя доктор?

— Въпрос на принципи. Това е Лари Снайдър. Той ми е приятел.

— Че какво от това?

Лекарят опря слушалката в гърдите ми и дори и да исках, не бих могъл да го спра. Прегледът беше бърз, но въпреки това доста обстоен. Когато, свърши, той се изправи и измъкна тестето с бланки за рецепти.

— Е? — попита Пат.

— Поскитал си е. Съвсем ясно личи. Сбивания, няколко белега от куршуми.

— Той си ги имаше отпреди.

— Следите от удари са съвсем пресни. Има и натъртвания, нанесени с някакъв твърд предмет. Едно ребро…

— Обувки — прекъснах го аз. — Потанцуваха си по мен.

— Типично състояние на запой — продължи той. — По всички външни белези личи, че не е твърде далеч от пълното алкохолизиране. Знаеш в какво се превръщат.

— По дяволите! — възкликнах аз. — Престанете да говорите за мен в трето лице.

Пат измърмори нещо под носа си и се обърна към Лари.

— Някакви предложения?

— Че какво можеш да направиш с тях? — засмя се докторът. — В момента, в който ги изпуснеш от поглед, те пак си хващат пътя. Също като него — ти му купуваш дрехи и още щом помирише някоя кръчма, веднага ще ги размени за парцали и жълти стотинки, колкото да си поръча едно голямо. След като веднъж са му изпуснали края, всеки път затъват все по-дълбоко.

— Но междувременно мога да го освестя поне за един ден.

— Със сигурност. Сега е добре. Зависи доколко ще съумееш да го държиш под контрол.

Пат се изхили грубо.

— Изобщо не ми пука какво ще прави, след като го разкарам оттук. Искам го трезвен за един час. Нужен ми е.

Когато вдигнах поглед, забелязах, че докторът изгледа Пат някак странно и после се взря в мен.

— Чакай малко. Това е човекът, за когото ми разправяше преди време, нали?

Пат кимна.

— Точно така.

— Мислех, че сте приятели.

— Бяхме някога, но не можеш да бъдеш приятел с един гаден пияница. Той не представлява нищо повече от един мръсен алкохолик и аз бих му натикал задника в пандиза като всяка друга измет. Това, че едно време сме били приятели, вече не означава нищо за мен. Понякога приятелите се износват твърде бързо. Тоя се изтърка. Сега ме интересува само като част от една работа. В името на старите времена му правя някои услуги, но те са единствено заради миналото. Този път и край. После той си остава боклук, а аз си оставам ченге. Само да го пипна в крачка и ще си го получи.

Лари се засмя тихо и го потупа по рамото. Лицето на Пат се беше изопнало в неприятна гримаса. Никога до този момент не го бях виждал с такова изражение.

— Я се отпусни — каза му Лари. — Не се вживявай толкова.

— Така ненавиждам мърлячите! — каза той.

— И ти ли искаш рецепта? Сега вече има едни такива малки шишенца с транквиланти.

Пат пое въздух и устните му се разтегнаха в усмивка.

— Това е, защото сега само проблем ми липсваше. — И той размаха пръст към мен. — Ей такъв като него.

Лари сведе поглед към мен така, както би огледал, който и да е екземпляр.

— Не ми изглежда от типа, създаващ проблеми. Вероятно просто поркането му харесва.

— Не, той си има проблем, нали така?

— Затваряй си устата — обадих се аз.

— Хайде, Майки, момчето ми, кажи на този човек какъв ти е проблемът.

— Пат… — намеси се Лари.

Но той отмести ръката му и продължи.

— Не, не, давай, Майк, кажи му. И на мен самия ми се иска пак да го чуя.

— Гадно копеле такова.

Тогава той се усмихна. Зъбите зад свитите му устни бяха ослепително бели, а двете стъпки, които направи към мен — доста сковани.

— Казах ти какво ще направя, ако пак много ти знае устата.

Този път бях готов. Не можех да стана, затова го сритах здраво в чатала и после още веднъж, вече в устата, когато започна да се превива. Щях да го уцеля на същото място, ако оня проклет доктор не ме беше елиминирал само с едно замахване на чантата си, с което едва не ми отнесе главата.

Мина цял час преди някой от двамата да се освести, но от този момент нататък вече нямах никакво намерение да се възползвам от следваща възможност да погодя на Пат още някой шибан номер. А той само ме чакаше да се пробвам и в мига, в който го направех, щеше да ми разпилее карантиите по пода.

Лекарят излезе и се върна, след като сам беше изпълнил рецептата, която написа за мен. Глътнах две хапчета и после той ми направи инжекция с нещо болкоуспокояващо. Пат налапа цяла шепа аспирини, но това, от което се нуждаеше, бяха няколко пиявици на бузата му, която беше цялата в синини.

Въпреки това си седеше там и всеки път, когато ми хвърляше по някой поглед, на лицето му се изписваше все онова презрение и сарказъм.

— Ти не каза на доктора какъв ти е проблемът, Майк — обади се той отново.

Аз само го изгледах мълчаливо. Но, естествено, Пат нямаше намерение да спре дотук.

— Майк си изгуби момичето. Малката наистина си я биваше. Щяха да се женят.

Онази огромна празнина в гърдите ми започна отново да се разтваря — бездна, която можеше да се разраства, докато ме погълне целия, докато не останеше нищо друго, освен самата тя.

— Затваряй си устата, Пат.

— На него му харесва да си мисли, че е избягала, но през цялото това време много добре знае, че е мъртва. Прати я да свърши една твърде гореща работа и тя повече не се върна. Нали така, Майки, момчето ми? Тя е мъртва.

— Може би е по-добре да забравиш за това, Пат — каза тихо Лари.

— Защо да го забравям? Тя беше и моя приятелка. Изобщо не беше нейна работа да си играе на стражари и апаши с такива вълци, ама не, тоя умник я прати. Секретарката му. Тя си имаше удостоверение за частен детектив и пистолет, но си беше просто едно момиче и повече не се върна. И сега, док, знаеш ли къде може да е? Някъде на дъното на реката, ето къде.

В този момент от мен остана само бездната. Нищото ме погълна, огромна празнота, която можеше да изстисква и изпепелява съзнанието ми, причинявайки ми такава невероятна болка, при която дори облекчението ставаше немислимо, защото нямаше място за нищо друго, освен за самата нея. Погълнат от тази болка, все пак успях да доловя някакво движение. Знаех, че съм се втренчил в Пат, чувах гласа му, но до мен изобщо не достигаше никакъв смисъл.

Гласът му прозвуча някъде отдалече.

— Погледни го, Лари. Очите му съвсем ги няма. А сега виж ръката му. Знаеш ли какво прави? Опитва се да ме убие. Иска да докопа патлака си, който отдавна не е там, защото той няма разрешително за такъв. Загуби го, провали си и бизнеса, и всичко останало, когато застреля типовете, които според него бяха пипнали Велда. О, пречука няколко боклука и се измъкна безнаказано, защото те всички бяха престъпници, спипани по време на въоръжен грабеж. И дотук с нашето мъжкарче. Какво прави той после? Изревава си душата в бутилка уиски. По дяволите, само погледни ръката му. Насочва към мен пистолет, който вече не притежава, а пръстът му натиска спусъка. Мамка му, би ме пречукал на място.

После съвсем престанах да виждам Пат, защото главата ми се въртеше и бездната отново се запълваше от яките плесници на доктора, докато за пореден път погледът ми се избистри и аз започнах да чувствам, доколкото това изобщо ми беше по силите.

Този път докторът беше загубил презрителната си усмивка. Придърпа долните ми клепачи, взря се в зениците ми, опита се да намери пулса ми и направи нещо с нокът на месестата част на ухото ми, което аз почти не усетих. После престана, изправи се и ми обърна гръб.

— Това приятелче е в делириум, Пат.

— Не би могло да се случи на някой по-подходящ.

— Не се шегувам. Клиничен случай. Какво очакваш да измъкнеш от него?

— Нищо. Защо?

— Защото бих казал, че няма да му е възможно да остане на себе си. Това малко показно беше хубаво. Не бих искал да бъде притискан повече.

— Тогава стой наблизо. Добре ще го притисна аз тоя боклук.

— Търсиш си белята. Човек в неговото състояние може всеки момент да превърти. Преди малко в един миг си помислих, че се е разбеснял, а когато стане така, не е много лесно да се освестят. Какво искаше да ти свърши?

Вече ги слушах. Не защото исках, а защото това беше нещо, залегнало твърде дълбоко в природата ми, за да го заглуша. Беше нещо, което се връщаше отдалече — като глад, който не можеш да потиснеш.

Пат каза:

— Искам от него да разпита един задържан.

За миг настъпи тишина и после:

— Ти се шегуваш.

— Да пукна, ако не е вярно. Оня тип няма да проговори пред никой друг, освен пред него.

— Откажи се, Пат. Имаш си достатъчно начини да накараш някой да си отвори устата.

— Разбира се, при нормални обстоятелства това е така, но не и когато е в болница с лекари и сестри, които непрекъснато се въртят около него.

— О-о?

— Онова приятелче са го гръмнали здравата. Държи се, само за да успее да поговори с тази отрепка. Лекарите не могат да кажат какво го крепи жив, освен волята му на всяка цена да осъществи този контакт.

— Но…

— Стига глупости, Лари. — Гласът му започна да се извисява от трудно потискания гняв. — Когато ситуацията е критична, използваме всички възможни средства. Този приятел са го гръмнали и ние искаме да знаем кой е натиснал спусъка. Това ще бъде обвинение в предумишлено убийство и ако имаме и най-малкия проклет шанс, изобщо няма да го изпуснем. Не ми пука какво ще струва да накараме този боклук да изтрезнее, но при всички случаи той ще дойде на себе си. Изобщо не ме интересува дали подобно усилие ще го убие. Той ще го направи.

— Добре, Пат, Представлението си е твое. Карай. Само не забравяй, че има хиляди начини да убиеш един човек.

Усетих как Пат насочи поглед към мен.

— Въобще не ми пука за него.

Успях някак да издокарам една усмивка и се опитах да намеря подходящите думи. Не можах да постигна кулминационен ефект, но на мен си ми прозвучаха достатъчно добре.

Само две думи.

Загрузка...