Ловци на момичета

Десета глава

Изобщо нямах спомен от това пътуване. Заспах още преди да стигнем до Уест Сайд Драйв и се събудих, след като тя ме разтърси. През мъглата гласът й продължаваше да ме вика и дори за няколко секунди ми се струваше, че това е Велда, после отворих очи и видях, че Лаура ми се усмихва.

Дъждът беше спрял, но в тишината на нощта долавях тихия звук на капките, които се отронваха от сенките на сините смърчове около къщата. Зад дърветата лампата при входната врата хвърляше бледи жълти отблясъци.

— А прислугата? Няма ли да си помислят нещо, че идваме по това време?

— Не, вечер съм сама. Двойката, която работи тук, идва само през деня.

— Още не съм ги виждал.

— Досега все идваш, когато имат почивен ден.

Направих гримаса на раздразнение.

— Ти си луда, малката. След онова, което се случи, винаги трябва да оставяш някого тук.

Тя протегна ръка и погали една бръчка около устата ми.

— Опитвам се — каза тя, после се наведе над мен и ме докосна с устни — нежно влажни и сладко топли, а връхчето на езика й — пронизващ пламък. Направи го твърде бързо, за да успея да я сграбча и да не й позволя да го угаси.

— Престани да ми промиваш мозъка — казах аз.

Тя се засмя с дълбок гърлен смях.

— Никога, мистър Супермен. Твърде дълго ми липсваше.

И без да дочака отговора ми, тя отвори вратата и излезе от колата. Аз се измъкнах от другата страна, качихме се заедно по стълбите и влязохме в къщата. Странно беше това усещане, че се прибираш у дома. Всичко беше тук — и къщата, и жената, и взаимното желание — една инстинктивно завладяваща страст, която и двамата изпитвахме един към друг, и дори и да осъзнавахме, че има други, по-важни неща, това не ни вълнуваше, защото винаги съществува едно „по-късно“.

Във всекидневната имаше голямо канапе с овехтяла кожена тапицерия, скрита някъде уредба, от която звучаха Дворжак, Бетховен и Чайковски. Там сред всичко това Лаура се беше обвила в метри ефирна материя, която изобщо не скриваше топлината на тялото й, нито пък ограничаваше разцъфналата пищност на бедрата и гърдите й. Лежеше тихо в прегръдките ми, отдаваше ми всичко на мига, за да му се насладя както желаех, и само на моменти ускореното й дишане издаваше удоволствието, което изпитваше, докато я докосвах нежно и я галех с върха на пръстите си. Очите й бяха затворени, лека усмивка на наслада пробягна по ъгълчетата на устните й и тя се сгуши в мен с въздишка на задоволство.

Нямах представа колко време стоях там, потънал в мисли. Оставих ги да се изнижат през съзнанието ми от начало до край — първо онази част, която ми беше известна, и после другата, за която все още не знаех достатъчно. Както винаги, налагаше се определен стил.

Няма убийство без стил. Той е втъкан вътре, нишките се преплитат, сътворяват изкусен гоблен и докато цветовете на фона си личат ясно от самото начало, картината се откроява едва накрая. Но кой беше тъкачът?

Кой стоеше невидим зад стана, стиснал в едната си ръка совалката на смъртта, а в другата — чилето на живота? Потънах в сън, докато се опитвах да проникна зад фасадата на тази гигантска фабрика за убийства. Сънят беше така дълбок и толкова дълъг, че когато се събудих, вече не мислех и не си спомнях абсолютно нищо.

Когато ярката слънчева светлина, която струеше в стаята, ме събуди, установих, че съм съвсем сам. Бях полегнал удобно, обувките ми бяха свалени, вратовръзката — разхлабена, а отгоре ми беше метнато светло индианско одеяло. Отметнах го на една страна, обух се отново и станах. Трябваше ми известно време, докато осъзная какво не беше наред и после видях 45-калибровия си пистолет, закачен за ремъка с кобура на облегалката на един стол, закрит със сакото ми. Докато се пресягах да го взема, тя влезе в стаята с цялата пищност на лятното утро. Носеше поднос с кафе и ми прати въздушна целувка.

— Е, здравей — каза тя.

Остави подноса на масата и наля кафето.

— Не беше лесно да те разсъблече човек.

— Защо си си правила този труд?

Лаура вдигна поглед и се засмя.

— Трудно се получава да спиш с мъж, който не си е махнал пистолета. — Тя ми подаде чашата. — Заповядай, пийни си кафе. Захар и мляко?

— И двете. Много се радвам, че не е сметана.

Тя ги добави към кафето и го разбърка.

— Ти си сноб, Майк. По някакъв свой начин. — Направи към мен гримаса и се усмихна. — Но аз обичам снобите.

— Би трябвало да си свикнала с тях. Ти си тази, която се движи в разни шикозни компании.

— Те не са сноби като теб. Всъщност представляват просто едни изплашени хора, които се крият зад разни пози. Истинският сноб си ти. А сега ме целуни за добро утро или за добър ден. Вече е един. — И тя повдигна лице към мен, поднасяйки устните си. Поех ги за миг, но дори и това мимолетно докосване отново събуди желанието в мен.

Лаура плъзна ръка под моята и ме преведе през къщата към вратата и после навън до моравата край басейна. Слънцето над нас беше ярко и прежуряше, а въздухът ухаеше с аромата на планините.

— Да ти донеса ли нещо за хапване? — попита тя.

Притиснах с ръка нейната.

— Засега ти ми стигаш.

Тя подуши рамото ми, сбърчи нос и се усмихна. Двамата извадихме столовете от алуминий и пластмаса и докато тя отново се върна вътре, за да донесе кафето, аз се настаних в своя.

Сега може би щях да успея да се отдам на мислите си.

Тя ми наля втора чаша, седна срещу мен и чувствайки на какво се дължеше моята вглъбеност, каза:

— Майк, няма ли да е по-добре, ако ми разкажеш за това? Аз съм добър слушател. Ще бъда просто някой, към когото можеш да отправяш хипотетични въпроси. Лео постоянно ме използваше по този начин. Наричаше ме своя резонатор. Можеше да мисли на глас, но когато го правеше, докато е сам, му се струваше глупаво и затова предпочиташе да бъда край него. — Тя млъкна за момент, а очите й бяха сериозни и изпълнени с искрено желание за помощ. — Твоя съм за всичко, което пожелаеш, Майк.

— Благодаря ти, котенце.

Свърших с кафето и оставих чашата на масата.

— Ти се страхуваш от нещо — каза тя.

— Не от. За. Както и за теб, момичето ми. Казах ти, че едно време бях непрестанен извор на неприятности. Където и да съм, винаги става напечено, а когато си играеш на патлаци, вечно има заблудени куршуми и на мен никак не ми се иска да се изпречиш пред някой от тях.

— Аз вече веднъж се случих там, помниш ли?

— Само защото не успях да скоча навреме. Станал съм по-бавен. Твърде дълго бях далеч от всичко това и съм отвикнал да бъда предпазлив.

— А сега вече внимаваш ли?

През малкото разстояние, което ни разделяше, очите ми се взряха в нейните.

— Не. Пак съм си същия глупак. Имам съмнения, че са ни проследили дотук, но това е само предположение. Имам и патлак в къщата, но бихме могли да се окажем мъртви, още преди да успея да го докопам.

Тя сви рамене с безразличие.

— В съблекалнята имаме и пушка.

— И тя няма да помогне. Това е игра между професионалисти. Втори път няма да ни дадат шанс. Нито пък ти ще успееш да стигнеш до пушката. Освен това, тя е зад басейна, а там е тъмно.

— Хайде, разкажи ми за това, Майк. Разсъждавай на глас пред мен, може би тогава всичко ще приключи по-бързо и ние двамата ще останем на спокойствие. Ако искаш да размислиш, да беснееш или просто ти е нужна реакция, говори, аз ще те слушам внимателно.

— Не ти ли се живее? — попитах аз.

През лицето й премина сянка, а ръцете й, които бяха отпуснати на облегалката на стола, се вкопчиха в нея така, че кокалчетата й побеляха.

— Аз престанах да живея, когато умря Лео. Смятах, че повече никога няма да се върна към живота.

— Малката ми…

— Не, това е истина, Майк. Ясни са ми всичките възражения, които можеш да ми изтъкнеш за обкръжението ни и за настоящото положение, но това все още не значи нищо. Не променя простичкия факт, който проумях преди няколко дни. Аз се влюбих в теб, Майк. Още щом те видях и се влюбих, макар че още тогава си давах сметка, че ще предизвикам неодобрение, че неприятностите ще останат в наследство и че ти може би изобщо не ме обичаш.

— Лаура…

— Майк, аз отново се върнах към живота. Смятах, че съм мъртва, а сега пак съм жива. С нещо да съм те притеснявала?

— Не.

— Няма и да го направя. Един мъж не може да бъде притискан. Можеш само да опиташ, но истинският мъж не търпи принуда за каквото и да е и жената трябва да го знае. Ако все пак успее да го направи, значи просто няма до себе си мъж. — Махна ми с ръка да не я прекъсвам и продължи: — Не ме интересува какво изпитваш към мен. Надявам се, но това е всичко. Стига ми да чувствам, че съм отново жива и където и да се намираш, ти ще знаеш, че те обичам. Това е странен вид ухажване, но и времената са такива, тъй че изобщо не желая да се замислям дали е редно да бъде по този начин. Но бъди абсолютно сигурен в едно — от мен можеш да получиш всичко, което поискаш, Майк. Всичко. Няма нещо, което да ме помолиш да направя, и аз да ти откажа. Каквото и да е то. Ето как безрезервно ти принадлежа. Има начин да се убедиш в това. Просто ми кажи. Ако ми наредиш повече никога да не говоря за тези неща, пак ще се подчиня. Аз те обичам и ти не можеш да ми попречиш.

Но да се върна на въпроса ти — да, живее ми се. Ти си този, който върна желанието ми за живот. Аз бях мъртва.

В този момент от нея струеше красота, която не се поддава на описание. Аз казах:

— Дори и онова, което знаеш, може да се окаже твърде много. Сега вече и ти си мишена. Не искам да станеш още по-голяма.

— Ако умреш ти, ще умра и аз — каза тя просто.

— Лаура…

Тя не ме остави да довърша.

— Майк… ти изобщо… обичаш ли ме? Слънцето в косите й беше златистомедно сияние, което се отразяваше в тъмнокафявия загар на кожата й, за да открои класическата прелест на чертите й. Гърдите й бяха така великолепно пищни, стегнатата вдлъбнатина на стомаха й се очертаваше под дъгите на ребрата, а прилепналата към тялото й материя на роклята без ръкави подчертаваше онова неподвластно на времето съвършенство, което представляваше Лаура.

— Така ми се струва, Лаура — отвърнах аз. — Не съм сигурен. Просто аз вече… не знам.

— Засега и това ми стига — каза тя. — Малко е, но то ще се разрасне, защото така трябва. Но ти си бил влюбен преди, нали?

Спомних си едновременно за Шарлот и за Велда, а мисълта за всяка от тях беше като ненадейна рана от изстрел в слабините, когато съзнанието за онова, което се е случило, предхожда бездиханността и в този миг си даваш сметка, че ти остават още няколко секунди, преди болката да те връхлети.

— Да — казах аз.

— Същото ли беше?

— Никога не е същото. Ти си… различна.

Тя кимна.

— Зная, Майк, зная. — Тя млъкна за миг и после продължи: — Ще бъде… или другата…, или аз, нали?

Нямаше смисъл да я лъжа.

— Така е.

— Много добре. Аз съм доволна. А сега иска ли ти се да поразсъждаваш на глас пред мен? Да те изслушам ли?

Облегнах се назад на стола си, подложих лице на слънчевите лъчи, затворих очи и се отпуснах, за да започна от началото — не от онова, което като хронология се беше случило най-напред, а от онези моменти, които според мен представляваха действителното начало на всичко това. Получи се бая история. Сега трябваше да разбера дали звучеше смислено.

— В този случай има само главни действащи лица. Те са особени хора, а полицията и агенциите във Вашингтон са твърде далеч от истината. Отделите имат информация само за резултатите, без изобщо да са наясно с причините и въпреки че подозират някои работи, не се намират в положение, при което могат да бъдат сигурни какви мерки да предприемат. Затова просто ги изключваме и отиваме към основните неща. Те може и да са спекулативни, но изразяват същността и водят до заключения.

Историята започва в края на Втората световна война с една шпионска група, оглавявана от Джералд Ерлих, който наред с други личности е обсебен от видения за световна империя. О, това съвсем не е нова мечта. Преди него са били Александър Македонски, Цезар, Наполеон, така че той поема по вече утъпкана пътека. Тъй като началният подбудител на Ерлих е елиминиран, той си избира друг — Хитлер. При този режим той става велик и организацията му се разраства до невероятни мащаби. Ето защо, когато Хитлер умира, а Третият Райх рухва, това също се оказва без значение, тъй като сега разделението на света вече е глобално. Остават само два лагера — Изтокът и Западът, и за момента той избира да влезе в коалиция с първия. Джералд Ерлих решава, че неговата следваща основна движеща сила ще бъде правителството на червените. Той смята, че те ще бъдат абсолютните победители в битката за завоюване на света, а по-късно, когато настъпи подходящият момент, той ще им изземе властта. Само че колко изменчиви могат да бъдат обстоятелствата и времето. Той не разбира, че комунистите не по-малко от него мечтаят за тяхна световна империя. Не си дава сметка, че те ще го разкрият и използват, а си въобразява, че са в неговите ръце. Червените обаче успяват да изземат ръководството на организацията му. Както са постъпили с останалата част на света, намираща се под техен контрол, те не само завладяват неговата корумпирана група, но и съзнателно засилват корупцията в нея. Съумяват да контролират дейността на организацията, но не и нейния фанатизиран лидер и много добре го разбират. Ето защо той трябва да изчезне. Завинаги — с други думи, той трябва да умре.

Само че Ерлих не е толкова глупав. Той вижда симптомите и ги тълкува съвсем правилно. Вече не е млад, а и ръководната роля в организацията му се е изплъзнала. Виденията му за световна хегемония престават да му изглеждат толкова важни, главната му цел сега е да оцелее по възможно най-добрия начин, а страната, която може да му осигури такова убежище, е Америка. И той идва тук. Сключва брак под фалшивото име на Руди Сайвък с една богата вдовица и за известно време всичко в личния му живот е наред.

По-късно обаче те го откриват. Самоличността му е разконспирирана. Той започва отчаяно да търси начин да се защити. Невъзможно е да потърси закрила от полицията и той прави следващата най-удачна стъпка — обажда се на частна детективска агенция и като претекст използва скъпоценностите на жена си, които уж налагали необходимостта от охрана. Всъщност целта му е да си осигури въоръжена защита.

И тук дългата ръка на съдбата нанася втория си удар. Не случайното съвпадение, а съдбата — самата съдба. Аз изпращам Велда. По време на войната тя е млада, красива, интелигентна — идеалният агент, който може да се използва срещу мъже. Тя е била на служба в Отдела за специални разследвания към ВВС на САЩ, получавала е задачи от Управлението за стратегическо разузнаване, членувала е в още една строго секретна група, а освен това е сред участниците в операция „Пеперуда 2“, чиято крайна цел е убийството на Джералд Ерлих и унищожаването на неговата организация. Войната свършва, преди тази цел да е осъществена, Велда е освободена и постъпва при мен в агенцията, защото това е работа, която тя познава. Оставаме заедно до момента, когато Руди Сайвък се обажда с поръчка за охрана. Той очаква мен. Само че отива Велда.

Когато се виждат, съдбата се намесва отново. Велда знае кой е той. Дава си ясна сметка, че човек като него трябва да бъде спрян, защото може да не се е отказал от своята цел. Осъзнава, че съществува нещо, което в онзи момент превръща Джералд Ерлих в най-важния човек на света. Той знае имената на всички агенти, които преди време са работили за него, а те са толкова фанатизирани, че никога не биха престанали да преследват целта си, още повече че сега служат на червените.

И отново идва ред на случайността. Или на съдбата. Няма значение. Това е нощта, в която червените решават да действат. Нанасят своя удар под прикритието на крадци. Отвличат Рудолф Сайвък, съпругата му и Велда. Убиват жена му, но се нуждаят от него, за да получат информацията, която той има.

И Велда ги изиграва много хитро. Представя се за член на групата на Сайвък, за да остане жива, и съвсем естествено, създава у тях впечатлението, че знае неща, които могат да им бъдат полезни. Не трябва да забравяме — Велда е отлично обучен детектив — тя има сериозен опит от миналото, за който самият аз не съм подозирал. Каквото и да е направила, то е било убедително. Връщат Сайвък и Велда в Европа на територията на червените и оставят убитата съпруга и откраднатите бижута като примамка, която свършва великолепна работа. Докато Велда се намира в проклетата Русия, аз се наливам като гадна свиня…

За първи път Лаура се обади и каза:

— Майк… — а аз отворих с мъка очи и я погледнах.

— Благодаря ти.

— Няма нищо. Разбирам.

Отново затворих очи и оставих картината да изплува.

— Все пак комунистите не са най-великите мозъци на тоя свят. Тези тъпи селяндури забравят едно нещо. И двамата — и Сайвък-Ерлих, и Велда — са абсолютни професионалисти. Някъде по веригата става гаф и те успяват да избягат. Оказват се на свобода зад Желязната завеса и от този момент нататък преследването започва.

Братче, басирам се, че после са хвърчали глави. Както и да е, когато разбират, че две наистина твърде важни фигури са успели да се измъкнат, червените изпращат по следите им страшния убиец. Дракона. Другарят Горлин. Само че на мен повече ми харесва Дракона. Ще се почувствам почти като св. Георги, като го убия. — И дали Арт няма да ме намрази за това, помислих си аз. — Преследването продължава цели седем години. Мисля, че зная какво се е случило през това време. Сайвък и Велда са принудени да се държат заедно, да обединят усилията си, за да могат да избягат. По някакъв начин Велда успява да изкопчи информация от Сайвък-Ерлих, но най-важното нещо са тези имена. Обзалагам се, че го е принудила да си спомни всяко едно от тях, запаметила ги е и през цялото време ги е съхранявала в главата си, така че в крайна сметка тя се превръща в не по-малко важна фигура от самия Сайвък.

Да не подценяваме червените. Те са гнусни копелета, всичките до един, но са върхът, когато трябва да се свърши някоя мръсотия. Така са свикнали да си правят гадости помежду си, че това им е станало втора природа. По дяволите, те разбират какво се е случило. Знаят, че Велда вече е важна колкото Ерлих, ако не и повече. Неговите мечти са се провалили… а информацията, която притежава Велда, би ни поставила отново на върха, тъй че тя трябва на всяка цена да бъде премахната.

Ето защо Дракона прави всичко възможно да пипне тези двамата. Накрая докопва Ерлих и го застрелва. Сега вече остава само Велда. Но той се сблъсква с един проблем. През войната тя е имала много познати, от тях е Ричи Коул. От време на време, когато не е имал задача, те са се виждали, говорели са си за старите времена и са си останали добри приятели. Тя знае, че той е в Европа и успява по някакъв начин да се свърже с него. Времето не е достатъчно, за да предаде информацията, която е получила, а да я записва е твърде опасно, така че решението е Велда да бъде отведена обратно в Щатите. Всичко е било толкова спешно, че е невъзможно задачата да се възложи на подходяща агенция.

Ричи Коул пренебрегва разпорежданията, заема се лично с охраната на Велда и се връща в Щатите. Знае, че са по петите му. Дава си сметка, че Дракона ще го превърне в мишена, знае много добре, че времето няма да му стигне, за да свърши необходимото, но Велда му е дала едно име. Казала му е за мен и го е посъветвала да се свърже с един възрастен продавач на вестници, който беше наш общ познат.

Естествено, Коул прави всичко възможно да осъществи връзката, но Дракона успява да го спипа първи и стреля в него. Бедата е, че Коул не умира — той продължава да настоява, докато полицаите ме откриват, защото Велда му е казала, че аз съм толкова страхотен, че мога с голи ръце да разчупя луната на две и той смята, че след като тя говори за мен така, значи това е самата истина. А после вижда и самия мен.

Зарових лице в ръцете си, за да прогоня картината. А после вижда и самия мен.

— Майк…

— Хайде да не се лъжем, малката. Аз бях… една опиянчена отрепка.

— Майк…

— Млъкни. Остави ме да говоря.

Лаура не каза нищо, но в очите й просвана надеждата, че ще успея да се овладея. Затова замълчах за момент, налях си малко кафе, изпих го и чак тогава продължих.

— И отново тези проклети червени се оказват умни. Заравят се в информацията за Велда и попадат на мен. Разбират какво иска да направи Ричи Коул. Ричи знае къде е Велда и възнамерява да ми го каже. Само че умира, преди да успее да го направи. Те решават, че е оставил някаква информация за мен при Стария Дюй, и го убиват. Смятат, че аз действително зная нещо и ми пращат опашка, за да разберат дали ще потърся връзка с някого. Обръщат наопаки квартирата на Дюй, търсейки някакво сведение, което може да е оставил за мен Коул. Мамка му, Дракона дори се опитва да ми види сметката, защото според него аз изобщо не съм толкова важен и е по-добре да ме разчисти от пътя си.

Облегнах се назад и внезапно се почувствах ужасно празен.

— Майк, какво става?

— Нещо липсва. Нещо важно.

— Моля те, не говори повече.

— Не е това. Предполагам, че просто съм уморен. Тежко е да се завръщаш така бързо.

— Ако поплуваме, може да ти помогне.

Отворих очи, отправих поглед към нея и се ухилих.

— Писна ли ти да слушаш историите на един неудачник?

— Не.

— Някакви въпроси?

Тя кимна.

— Лео. Кой го застреля?

Аз казах:

— В този бизнес оръжие може да се намери навсякъде. Не ме е озадачавало, когато съм установявал, че револвери с еднакви балистични показатели са били използвани при различни убийства. Знаеш ли, че със същия пистолет, с който са били застреляни Ричи Коул и твоят съпруг, е извършено и още някакво убийство в западната част?

— Не, не знаех.

— Изглежда съществува някаква връзка чрез бижутата. За прикритие Ричи Коул работеше като моряк и се занимаваше с контрабанда. Твоите бижута изчезнаха. Според Пат това е обединяващият фактор. На мен ми се стори неприемлив.

— Възможно ли е положението на Лео в правителството… както ти сам подметна…

— Имам един приятел, който отхвърля подобна възможност. Постът му е такъв, че е запознат с фактите. Ще се съобразя с него.

— В такъв случай смъртта на Лео няма нищо общо с онова, което търсиш?

— Така ми се струва. В известен смисъл съжалявам за това. Искаше ми се да ти помогна да отмъстим и за него. Бил е голяма личност.

— Да, беше.

— Ще те заведа да поплуваме.

— Банските са в съблекалнята.

— Ще бъде много забавно — казах аз.

В приглушената светлина, която се процеждаше през закритите с бръшлян прозорци, ние се обърнахме с гръб един към друг и свалихме дрехите си. Когато го правиш заедно с жена, става трудно да се разговаря и ти осъзнаваш само странната топлина, мимолетното изгарящо съприкосновение, което чувстваш с кожата си, и дивото желание да се обърнеш, да я съзерцаваш или да я сграбчиш в обятията си и да я притиснеш до себе си, или да направиш каквото и да е, само не и онова, което си обещал, когато този момент на свенливост всъщност е само шега, но в действителност на теб изобщо не ти се иска да е така.

А после, преди да успеем да го превърнем в нещо друго и докато все още го възприемахме просто като шега, вече се бяхме облекли и когато мина покрай мен, тя ми се усмихна. Протегнах ръка към нея и я спрях, но после се обърнах, защото забелязах нещо, което за момент ме накара да замръзна.

— Какво има, Майк?

Пресегнах се и взех пушката, която стоеше в ъгъла на съблекалнята. Постройката се намираше върху продължението на тенискорта отвън и временният под беше от глина. Там до вратата, където беше оставена пушката, водата от душа пред нея беше проникнала вътре и беше навлажнила глината така, че сега тя представляваше полутвърдо вещество — син маджун, който спокойно можеш да моделираш в ръката си.

Тя беше оставила пушката с дулото надолу и двете цеви се бяха запушили с глина. Когато я вдигнах, сякаш някой беше отрязал парче от синия клей с формичка за курабийки, дълбока два инча.

Преди да я отворя, аз попитах:

— Заредена ли е?

— Да.

Натиснах с палец лоста за зареждане, отворих пушката, извадих двете гилзи, после ударих няколко пъти цевите в дланта си, докато парченцата глина се показаха достатъчно, за да успея да ги измъкна като две смъртоносни тапи, каквито си бяха.

Тя забеляза изражението на лицето ми и се намръщи, без да знае какво да каже. Тъй че първи заговорих аз.

— Кой сложи пушката тук?

— Аз.

— Мислех, че знаеш как да си служиш с нея. — В гласа ми имаше раздразнение, което можеше да се реже с нож.

— Лео… ми показа как да стрелям с нея.

— Но очевидно не ти е показал как да я съхраняваш.

— Майк…

— Чуй ме, Лаура, и ме чуй добре. След като ще си играеш с оръжие, по-добре първо се научи да си служиш с него. Отишла си и си тикнала муцуната на тази красавица в калта. Даваш ли си сметка какво щеше да стане, ако се беше опитала да стреляш с нея?

Очите й се изпълниха със страх от онова, което видя изписано на лицето ми, и тя поклати глава.

— Добре, майната му, слушай тогава. Без да се замислиш дори, ти си тикнала тази пушка в гъстата глина и си запушила цевите. Тя е заредена с първокласни амуниции от най-добро качество и ако беше дръпнала спусъка, щеше да ти остане само една безкрайно малка частица живот между великото тогава и великото сега, защото насоченият обратно заряд на тази пушка буквално за миг щеше да те изтрие от лицето на земята.

— Майк…

— Не, сега мълчи и ме слушай. Ще ти бъде полезно. Тези цеви щяха да разцъфнат като обелена мандарина и целият този заряд щеше да отиде право във великолепното ти гърло, тъй че, ако ти се прииска да създадеш работа на полицейския медицински експерт, та да си задоволи някоя прищявка, това е начинът. Ще трябва да дойдат и да ти изстържат мозъка и да измъкнат с пинцети, забитите в дървената ламперия парченца от черепа ти. Веднъж видях залепени за стената очни ябълки и ако наистина ти се иска да видиш нещо гадно, пробвай това. По-големи са, отколкото си мислиш, и през цялото време, докато те гледат, изпускат слуз, а когато се опиташ да ги махнеш от дъската, после няма къде да ги сложиш, освен да ги държиш в ръка и да ги пуснеш в кофата при останалите карантии. Те плуват на повърхността и продължават да те гледат, докато накрая не затвориш капака.

— Майк…

— Млъкни, по дяволите! Да не си си играла пред мен така тъпо с тази пушка. Направи го, сега ще слушаш.

Беше затиснала с две ръце устата си и всеки момент щеше да повърне.

— Най-лошото е с врата, защото главата е отишла по дяволите и известно време от него продължава да пръска кръв, тъй като сърцето все още не е разбрало, че жизненоважният нервен център вече го няма, а знаеш ли колко нависоко хвърчи тази струя? Не? Тогава нека аз да ти кажа. Кръвта не просто сълзи. Избликва под налягане право нагоре на повече от метър и омазва всичко наоколо. Просто няма да повярваш колко много кръв има в едно тяло, докато не вадиш един внезапно обезглавен човек и не погледаш какво става. А аз съм бил там. Бил съм свидетел на всичко това. Не позволявай да се случи и с теб.

Тя повърна кафето си отвън пред вратата, но на мен хич не ми пукаше, защото след като някой може да се отнася толкова небрежно с една пушка или с каквото и да е оръжие, си заслужава точно това, за да го запомни. Избърсах и почистих цевите, заредих отново пушката и я оставих на мястото й с дулото нагоре.

Когато излязох, Лаура ми каза:

— Гаден си.

— Не ми казваш нищо ново. — Все още не бях овладял беса си.

Усмивката й беше малко изцъклена, но си беше усмивка.

— Майк… всичко разбирам. Моля те.

— Сериозно?

— Да.

— Тогава внимавай. Много често мотаеш оръжие из ръцете си. Това е моя работа. Мразя да го виждам осквернено.

— Моля те, Майк.

— Добре. Постигнах целта си.

— И то по твърде благороден начин, меко казано. Иначе имам здрав стомах.

— Иди пийни малко кафе.

— О, Майк.

— Хайде да поплуваме — казах аз и се ухилих. Но така се чувствах и усмивката беше най-доброто, което можех да постигна. Тя се втурна напред, скочи и се хвърли с плясък във водата, показа се на повърхността и заплува към отсрещната страна, после обви с ръце края на тръбата и остана там да ме изчака.

Влязох бавно, като пристъпвах напред, докато водата ме покри, после се гмурнах и заплувах току над самото дъно чак до отсрещната страна. Водата караше краката й да изглеждат някак размазани, деформираше ги до амазонски пропорции; прасците и заоблеността на стомаха й се виждаха странно уголемени, а после аз изплувах нагоре, където всичко беше реално, измъкнах се на бетонната плоча и подадох ръка на Лаура.

— Сега по-добре ли е? — попита тя, когато я издърпах горе.

Гледах през нея с отсъстващ поглед.

— Да, просто си спомних нещо.

— Недей пак за пушката, Майк.

— Не, не за това.

— Защо не ми кажеш?

— Няма значение. Аз самият все още не съм наясно. Просто предположение.

— Очите ти изглеждат ужасно странни.

— Зная.

— Майк…

— Какво?

— Мога ли да помогна?

— Не.

— Сега ще ме напуснеш, нали?

— Да.

— Ще се върнеш ли?

Не можех да й отговоря.

— Заради нас двамата, нали?

— Ловците на момичета са плъзнали — казах аз.

— Но ще се върнеш, нали?

Мисълта ми беше далеч, търсеща липсващата брънка.

— Да — казах аз. — Трябва да се върна.

— Ти си я обичал.

— Да.

— А мен — мен обичаш ли ме въобще?

Обърнах се и отправих поглед към тази жена. Сега тя беше моя — красива, умна, точно каквато трябваше да бъде жената за такъв като мен, прелестна, винаги без дрехи пред очите ми, винаги невероятно руса и невероятно обгоряла, а контрастът на цветовете — или може би хармонията — удивително чувствена.

— Обичам те, Лаура — казах аз. — Може ли да греша?

— Не, не е възможно — каза тя.

— Първо трябва да я намеря. Те са по дирите й. Всички я преследват. Преди много време аз я обичах и сега й го дължа. Тя ме е търсила.

— Намери я, Майк.

Аз кимнах. Сега вече разполагах с другия ключ.

— Ще я открия. В този овехтял свят тя в момента е най-важното нещо. Това, което знае, ще реши съдбата на много хора. Да, ще я намеря.

— И тогава ще се върнеш?

— Да, тогава ще се върна — казах аз.

Ръцете й се протегнаха към мен, обгърнаха ме и обхванаха главата ми така, че усещах стегнатите й пръсти, заровени в косите ми. Чувствах всеки инч от тялото й, силно притиснато в моето, устремило се към мен, отказващо изобщо да се отдръпне.

— Ще се боря с нея за теб — каза тя.

— Защо?

— Защото сега ти си мой.

— Момиченце — казах аз, — човек от мен няма да види нищо добро. Погледни ме внимателно — аз съм житен клас с осил, разбра ли?

— Да. Значи ще ям осил.

— По дяволите, не се прави на глупачка.

— Майк!

— Лаура…

— Добре го казваш, Майк, но в гласа ти има нещо ужасно и аз го усещам. Какво ще направиш, ако я намериш?

— Не зная.

— И все пак, ще се върнеш ли?

— По дяволите, не знам!

— Защо, Майк?

Аз сведох поглед към нея.

— Защото аз самият вече не знам какво представлявам. Виж… знаеш ли какъв бях? Знаеш ли, че някога един съдия заедно със съдебните заседатели ми размазаха фасона, а после целият свят ме разкъса? Тогава само Велда остана с мен.

— Но това е било. Тогава. Преди колко години?

— Може би девет.

— Бяхте ли женени?

— Не.

— В такъв случаи имам право да претендирам за част от теб. Вече съм я притежавала. — Тя ме пусна и отстъпи назад, а когато очите й срещнаха моите, те излъчваха смирение.

— Намери я, Майк. Вземи своето решение. Намери я и бъди с нея. Ти някога имал ли си я?

— Не.

— А мен вече си ме притежавал. Може би сега си повече мой, отколкото неин.

— Може би.

— Тогава я открий. — Тя отстъпи назад с отпуснати край тялото ръце. — Ако това, което ми каза, е истина, тя заслужава толкова. Намери я, Майк. Решена съм да се боря за теб, с когото и да е, но не с някого, когото ти смяташ за мъртъв. Не и с човек, на когото смяташ, че си длъжник. Остави ме да те обичам, както мога. Дори и това ще ми бъде достатъчно. Разбираш ли?

Известно време останахме безмълвни. Погледнах я и после извърнах очи.

— Да, разбирам — казах аз.

— Върни се, след като вече си направил своя избор.

— Разполагаш с цял Вашингтон, за да се забавляваш.

Лаура поклати глава. Косата й беше златист облак. Тя каза:

— По дяволите Вашингтон! Ще те чакам.

Велда, Лаура. Имената толкова си приличаха. Коя от тях? След тези седем години на пълна нищета, коя от тях? След онова, което знаех, коя от тях? Тогава беше вчера. А сега е днес. Коя от тях?

Аз казах:

— Добре, Лаура. Ще реша и тогава ще дойда отново.

— Вземи моята кола.

— Благодаря ти.

А сега тя трябваше да бъде моя. Пръстите ми се сключиха около ръцете й, притеглих я така, че да мога да я целуна, да усетя вкуса на устните й, да почувствам възбуждащите движения на езика й, защото това беше жената, при която знаех, че ще се върна.

Ловци, превърнали едно момиче в дивеч. Всички ние искахме само него, а причините за това бяха далече в миналото. И щяхме да довършим своя лов, но какво щяхме да правим с плячката?

— След всичко това не бива да си тръгваш.

— Трябва — казах аз.

— Защо?

— Трябва да е намерила начин да се добере до тази страна. Мисля, че зная как.

— Ще я намериш и после ще се върнеш?

— Да — казах аз и оставих ръцете си да блуждаят по тялото й, за да разбера, че никога няма да има някой друг и когато всичко свърши, аз я пуснах, накарах я да остане там, влязох вътре, взех си пистолета, облякох шлифера си и потеглих обратно към града, който сега беше моят нов Вавилон.