Ловци на момичета

Седма глава

Тялото беше изчезнало, но не и полицията. Двамата детективи, които разпитваха Нат недалече от асансьора, слушаха търпеливо всичко, което той им разправяше, и внимателно оглеждаха регистрационната книга за нощни посетители, която единият от тях държеше отворена. Приближих се, кимнах и казах:

— Добро утро, Нат.

Нат отправи към мен полууплашен, полуизненадан поглед, последван от свиване на рамене, което трябваше да означава, че тая работа нямаше нищо общо с него.

— Здрасти, Майк. — Той се обърна към полицая с книгата. — Това е мистър Хамър. От 808.

— О? — Ченгето ме прецени за две секунди. — Майк Хамър. Не мислех, че все още сте тук.

— Аз току-що се върнах.

Очите му ме измериха от горе до долу и после се спряха върху лицето ми. Можеше да разчете всички симптоми, един по един.

— Аха — каза той саркастично. — Бяхте ли тук снощи?

— Аз не, драги. В града бях, с един приятел.

В ръката му автоматично изникна молив.

— Бихте ли…

— Без проблеми. Бейлис Хенри, един бивш репортер. Мисля, че живее…

Прибра молива с отегчено изражение.

— Зная къде живее Бейлис.

— Добре — казах аз. — За какво е тая дандания тук?

Преди двамата да успеят да го предупредят да си затваря устата, Нат изтърси:

— Майк, оня старец — Морис Флеминг. Убит е.

Постарах се да го изиграя колкото се може по-непринудено.

— Морис Флеминг?

— Нощният пазач, Майк. Той постъпи тук на работа, след като ти… замина.

Ченгето му махна да млъкне.

— Някой му е строшил врата.

— За какво?

Той вдигна книгата. При нормални обстоятелства никога не би ми отговорил, но аз самият твърде дълго се бях въртял в същия бизнес.

— Можеше да бъде идентифициран. Искал е да стане по лесния начин, тъй че — подписал се е в книгата, а после е убил стареца и когато си е тръгвал, е откъснал листа. — Остави ме да смеля чутото и добави: — Почна ли да схващаш?

— Човек не убива за разтуха. Кой е мъртъв горе?

И двамата хвърлиха по един поглед наоколо и после отново се втренчиха в мен.

— Умник.

— Е?

— Трупове няма. Никой не е докладвал за кражба. Никакви следи от насилствено нахлуване. Ти си бил един от онези, които са си тръгнали последни. Май ще бъде по-добре да си провериш офиса.

— Непременно — уверих го аз.

Само че нямаше смисъл да си правя тоя труд. Офисът ми вече беше претърсен. За пореден път. Вратата беше отворена, мебелите — разхвърляни наоколо, а на моя стол зад моето бюро седеше Пат. Лицето му беше ледено и изпитателно, а в ръцете си въртеше кутията с пълнители за 45-калибров патлак, която беше намерил в тайника зад чекмеджето.

С лице към него и с гръб към мен и със сребърен ореол около русото на косите й, изрисуван от проникващата през прозореца светлина, стоеше Лаура Нап.

— Забавлявате ли се? — попитах аз.

Лаура бързо се обърна, видя ме и усмивка разкраси устните й.

— Майк!

— Как се озова тук?

Тя хвана ръката ми, стисна я силно за момент с усмивка на задоволство и ме остави да кацне на края на бюрото.

— Капитан Чеймбърс ме помоли да дойда. — Обърна се с усмивка към Пат, но усмивката и нямаше никакво въздействие върху него. — Той дойде да ме види, малко след като ти си тръгна.

— Казах ти, че ще стане така.

— Изглежда, че откакто прояви някакъв интерес към мен, той също реши, че заслужавам внимание, така че ние обсъдихме в резюме всички подробности около това, което се случи… с Лео. — Усмивката й угасна, а в очите й се отрази болката, която я беше връхлетяла.

— Какво става, Пат, ти вече не си ли водиш архив?

— Затваряй си устата.

— В наръчника се апелира към любезно отношение с гражданите. — Пресегнах се и взех кутията с пълнителите. — Добре, че не си намерил пистолета.

— Адски си прав. Веднага щеше да бъдеш подведен под отговорност.

— Как се вмъкна тук, Пат.

— Не ми беше особено трудно. Триковете, които знаеш, не са тайна и за мен. Не се опитвай да ставаш гаден. — Измъкна от джоба си някакъв документ и го хвърли на бюрото. — Разрешително за обиск, приятел. Когато чух, че има убийство точно в тази сграда, първата ми работа беше да си го извадя.

Засмях се на яростта, която беше изписана на лицето му, и реших малко да я позасиля.

— Намери ли си онова, което търсеше?

Той стана бавно от бюрото, заобиколи го и въпреки че беше впил поглед в мен, заговори на Лаура.

— Ако не възразявате, мисис Нап, изчакайте в другата стая. И затворете вратата.

Лаура го погледна озадачена, тъй че аз й кимнах. Тя стана и с гримаса на притеснение, от която очите й се присвиха, напусна стаята. С леко изщракване вратата се затвори и помещението остана изцяло на наше разположение. Лицето на Пат беше все още набраздено от гняв, но този път в очите му се четяха и други неща.

— Писна ми, Майк. По-добре веднага почвай да пееш.

— Ами ако не искам?

Сега студенината изцяло беше заменила яростта.

— Добре, ще ти кажа каква е алтернативата. Ти се мъчиш да направиш нещо. Времето е против теб. И не ми подхвърляй разни боклуци, защото те познавам по-добре, отколкото ти самият себе си. Това не е първият случай, в който възниква нещо подобно. Използваш си връзките за моя сметка, опитваш се да играеш хитро — добре, аз ще направя така, че времето ти да изтече. Ще се възползвам от всяко проклето разпореждане, за да ти извадя душата. Ще пращам след теб опашка за през целия ден и всеки път, когато се разсмърдиш, ще ти довличат задника в офиса. Ще те задържим по всеки възможен претекст и ако се окаже необходимо да ти се скалъпи някое обвинение, и това мога да ти скроя.

Пат не лъжеше. Познавах го не по-зле, отколкото той мен. Наистина беше готов да извърши всичко онова, за което говореше, а времето беше нещо, с което аз действително не разполагах.

Станах, заобиколих бюрото и се настаних в собствения си стол. Измъкнах чекмеджето, прибрах в тайника кутията с пълнителите за моя 45-и, без да се опитвам да се показвам самодоволен заради онова, което бях направил с пистолета. После останах да седя там и се разрових в онези седем години, знаейки, че инстинктът стигаше само дотам, осъзнавайки, че нямам време да се науча отново и че оттук нататък вече всяка стъпка трябваше да бъде по прекия път към целта.

— Дадено, Пат — казах аз. — Всичко, което пожелаеш. Но първо една услуга.

— Никакви услуги.

— То не е точно услуга. Направо си е предупреждение. — Усетих, че изражението ми става ледено като неговото. — Независимо от това дали ти харесва, или не, аз съм решил да си пробвам късмета.

Той не отговори. Не беше в състояние. Беше готов отново да забие юмрук във физиономията ми и щеше да го направи, само че се намираше на твърде голямо разстояние. Постепенно успя да се овладее, докато вече пак можеше да говори и след това всички онези години работа като ченге взеха връх, той сви рамене и повече не се опитваше да ме пързаля.

— За какво става въпрос?

— Нищо, което не бих успял да свърша и сам, ако разполагах с достатъчно време. Свежда се до една проста проверка на регистриран факт.

Той ме изгледа с пронизващ поглед и изчака.

— Проучи разрешителното на Велда за частна детективска практика.

В един кратък миг челюстта му увисна глуповато, после отново се прибра, а очите му засвяткаха. Стоеше там, вкопчил се в края на бюрото така, че кокалчетата му побеляха и после бавно се приведе напред, та ако замахне, този път да успее да ме достигне.

— Какъв идиотски номер си замислил? — Гласът му беше станал почти дрезгав.

Аз поклатих глава.

— Законът в щата Ню Йорк гласи, че трябва да си служил три или повече години в акредитирана полицейска агенция — градска, щатска или федерална, с чин не по-нисък от сержант, за да получиш правото да бъдеш частен детектив. Хич не е лесно да се сдобиеш с такъв документ и изисква доста сериозна работа.

Пат тихо каза:

— Тя работеше за теб. Защо не си я питал?

— Една от странностите в живота. В началото разрешителното ми изглеждаше съвсем нормално. А после така и не ми хрумна да попитам. И бездруго винаги съм се интересувал единствено от настоящето и ти много добре го знаеш.

— Копеле такова. Какво се опитваш да измъкнеш?

— Да или не, Пат.

В усмивката му нямаше и капчица хумор. Жилите на врата му се бяха изопнали над яката, а блясъкът в бледосините му очи беше смъртоносен.

— Не — каза той. — Ти си хитрец, боклук такъв, но на мен такива не ми минават. Имаш това страхотно чувство в себе си, че ще ми го върнеш тъпкано заради това, че те подгоних. Сега се опитваш да намесваш и нея. Само че, приятел, този път си сбъркал адреса. Току-що си го изпроси, малкият!

Преди да успее да замахне, аз се наклоних назад на стола си с възможно най-голямата арогантност, на която бях способен, и бръкнах в джоба си за грамаданския куршум, който бях изчовъркал от оградата. Беше си първокласен хазарт, но не съвсем блъф. Засега залаганията вървяха в моя полза и дори да не успеех, все още щях да разполагам с няколко часа преднина.

Протегнах ръка и поставих разплесканото парченце метал на бюрото.

— Не си го изкарвай на мен. Дай това за балистичен анализ, кажи ми, каквото ме интересува, а пък аз ще ти обясня откъде се взе тази дреболия.

Мисълта му прехвърляше предположения в опит да намери връзката между тях и да ги нагласи по местата им. Трудно беше да се каже какво точно си мислеше, но едно нещо надделя над всички останали. Той беше ченге. Първокласно. И търсеше убиец. Той също трябваше да си разиграе картите.

— Добре — каза той. — Не мога да си позволя никакъв риск. Не знам точно накъде биеш, но ако се окаже блъф, ще си го получиш.

Аз свих рамене.

— Кога ще разбереш за разрешителното?

— Няма да отнеме много време.

— Ще ти се обадя — казах аз.

Той се изправи и все още потънал в размисъл, се загледа над главата ми през прозореца. После разсеяно разтърка врат.

— Да не забравиш — каза той.

Обърна се, сложи си шапката и се отправи към вратата.

— Пат — спрях го аз.

— Какво?

— Искам да те питам нещо.

Някаква нотка в тона ми му прозвуча подозрително и той присви очи. Мисля, че разбра какъв щеше да бъде въпросът ми.

— И ти ли беше влюбен във Велда?

Отговорът можеше да се прочете единствено в очите му, после той отвори вратата и напусна стаята.

— Мога ли да вляза?

— О, Лаура… моля.

— Някакви неприятности?

— Нищо особено. — Тя се приближи до бюрото, седна на стола за клиенти, а на лицето й беше изписано любопитство. — Защо?

— Ами, докато беше при мен… капитан Чеймбърс непрекъснато говореше за теб. Сякаш ти беше в центъра на всичко. — Тя направи пауза и се обърна с лице към мен. — Той те мрази, нали?

Аз кимнах.

— Но едно време бяхме приятели.

Много бавно веждите й описаха дъги.

— Не се ли оказва, че в най-добрия случай приятелството е само временно?

— Звучи доста цинично.

— Не, просто реално. Първо има приятелства от детството. После от училище, тези, сплотени до степен на кръвно братство общности, но колко време просъществуват? С приятелите ти от армията или от флота още ли сте близки, или вече си им забравил имената?

Свих неопределено рамене.

— И тогава се оказва, че приятели са ти само онези, с които общуваш в момента. Подобни взаимоотношения или отминават с възрастта, или нещо превръща приятелството в омраза.

— Гадна система — казах аз.

— И въпреки това съществува. През 1945 Германия и Япония бяха наши врагове, а Русия и останалите — наши съюзници. Сега нашите предишни врагове са вече най-добрите ни приятели, а предишните ни съюзници — отявлени врагове.

Така внезапно беше станала сериозна, че ме разсмя.

— По принцип красивите блондинки не са философски настроени.

Но очите й не ми отговориха със смях.

— Майк… това съвсем не е толкова смешно. Когато Лео… беше жив, аз се грижех за всичките му ангажименти във Вашингтон. Правя го и досега — повече или по-малко. Такова щеше да бъде и неговото желание. Зная как мислят онези, които управляват света. Сервирала съм коктейли на хора, чиито решения разтърсваха планетата. Виждала съм как на едно питие могат да се разпалват войни и да се унищожава приятелството между народи, продължавало поколения наред, само защото някой тъп, надут политик натегач упорито си настоява на своето. О, не се безпокой, аз знам какво представлява приятелството.

— Нашето просто се вкисна.

— Мъчно ти е, нали?

— Да, струва ми се. Изобщо не трябваше да става така.

— О? — В продължение на няколко мига тя ме гледаше изпитателно, а после разбра всичко. — Жената, за която говорихме… и двамата сте били влюбени в нея, така ли?

— Мислех, че съм единствен. — Тя стоеше безмълвна и ме остави да довърша. — И двамата смятахме, че е мъртва. Той продължава да мисли така и обвинява мен за онова, което се случи.

— А тя мъртва ли е, Майк?

— Не зная. Всичко е толкова странно, но ако има и най-малката вероятност преди седем години нещо да е станало и в този момент тя да се намира някъде все още жива, аз искам да го зная.

— А капитан Чеймбърс?

— Никога не би могъл да я обича колкото мен. Тя беше моя.

— Ако грешиш и тя е мъртва, може би ще бъде по-добре да не разбереш.

Физиономията ми пак цъфна ухилена. Не аз, хилеше се лицето ми. Бях вперил поглед в стената и се хилех като идиот.

— Ако е жива, аз ще я намеря. Ако е мъртва, ще открия убиеца. А после бавно, много бавно ще го разкъсам сантиметър по сантиметър, става по става, докато най-хубавото, което му остане, ще бъде смъртта.

Не си давах сметка, че почти се бях измъкнал от стола и всеки мускул се беше свил в чудовищен спазъм от връхлетялото ме желание за убийство. После почувствах как ръцете й ме дръпнаха назад, отпуснах се и застинах неподвижен на стола, докато омразата в мен се разсее.

— Благодаря.

— Зная как се чувстваш, Майк.

— Нима?

— Да. — Ръката й погали страната ми, а пръстите й проследиха една топла пътека около челюстта ми. — Чувствах се по същия начин заради Лео. Той беше голям, а после изведнъж и съвсем без причина се оказа мъртъв.

— Съжалявам, Лаура.

— Но сега зная, че и за мен това е минало.

Аз се извъртях на стола и вдигнах поглед към нея.

В този миг тя беше великолепна, образец на симетрия, всяка извивка на възхитителното й тяло меко преливаше в следващата, лицето й излъчваше абсолютната красота на зрелостта, очите и устните й се открояваха в ярък цвят.

Тя протегна ръка, а аз станах, повдигнах брадичката й и задържах главата й в това положение.

— Ти разсъждаваш, котенце.

— Налага ми се, когато съм с теб.

— Защо?

— Защото ти усещаш, че по някакъв начин смъртта на Лео е свързана с нея, а аз изпитвам същото. Този, който е убил Лео, също ще умре.

Аз пуснах брадичката й, сложих ръце на раменете й и я притеглих към себе си.

— Ако това е онзи, който ми трябва, ще му видя сметката и заради теб, малката.

— Не, Майк. Аз ще го направя сама. — Когато изрече това, гласът й, също като моя, прозвуча леден и изпълнен с решимост. После тя добави: — Само ми го намери.

— Искаш твърде много, малката.

— Така ли? След като ти си тръгна, аз проучих всичко за теб. Не ми отне много време. Информацията беше очарователна, но не съдържаше нищо, което не знаех още след първата минута, когато те видях.

— Беше преди много време. Вече отдавна не съм това. Цели седем години не изтрезнях и едва съвсем отскоро престанах да бъда скитник. Вероятно твърде лесно мога отново да се върна там. Не знам.

— Аз знам.

— Никой не знае. Освен това, нямам право да провеждам разследване.

— Това изглежда не е в състояние да те спре.

На лицето ми отново заигра усмивка.

— Стигаш до същността, малката.

Тя се засмя нежно — сочен, тих смях. Ръката й отново докосна лицето ми.

— И тогава аз ще ти помогна да намериш своето момиче, Майк, стига да откриеш кой уби Лео.

— Лаура…

— Когато Лео умря, разследването беше съвсем формално. Те повече се вълнуваха за политическия резонанс, отколкото да открият убиеца му. Те го забравиха, но аз не съм. Мислех, че е така, но не съм била права. Никой няма да го търси заради мен — те всички обещаха и писаха рапорти, но в действителност изобщо не ги интересуваше дали ще го открият. Но ти, Майк, ти го желаеш искрено и по някакъв начин аз усещам, че ще успееш. О, нямаш разрешително, нито власт, но аз имам пари, а това ще предостави на твое разположение много неща. Приеми ги. Ще намериш твоето момиче, а докато се занимаваш с това — или предварително, или по-късно, както ти харесва, ще откриеш и онзи, който ми трябва на мен. Утре ще ти изпратя пет хиляди долара в брой. Няма да има никакви въпроси. Никакви документи. Никакви рапорти. Дори и нищо да не излезе, няма кой да ти държи сметка.

Усещах как трепереше в ръцете ми. Не беше изписано на лицето й, но раменете й се тресяха от напрежение.

— Много си го обичала — казах аз.

Тя кимна.

— Колкото и ти нея.

И в този момент се оказахме твърде близки, и двамата чувстващи разтърсващия удар на непознати и внезапно зародили се чувства. Ръцете ми сякаш вече не ми бяха подвластни, плъзнаха се от раменете й надолу към талията, после я обгърнаха и притеглиха тялото й до моето, в следващия миг телата ни се докоснаха, после силно се притиснаха едно към друго и почти се сляха.

Тя с мъка си поемаше дъх и пръстите, които усещах толкова леки върху лицето си, изведнъж станаха хищни и ненаситни също като моите, тя ме притегли, за да срещна устните й и изгарящия допир на езика й, който се извиваше като змия в страстна оргия — един вик на избавление след толкова дълго време.

Тя се отдръпна, а гърдите й, все още притиснати в моите, се повдигаха конвулсивно. Очите й бяха влажни и светеха с блясъка на изумлението, че някога това би могло да се случи отново, и тя промълви едва чуто:

— Ти, Майк… необходим ми е мъж. Няма да бъде никой друг, освен… истински мъж. — И очите й, умоляващи, потърсиха моите. — Моля те, Майк!

— Никога не трябва да се молиш — казах й аз, после отново я целунах и ние намерихме нашето място във времето и пространството, две изгубени души, които нямаше защо да бързат или да бъдат предпазливи, двама души, които бяха в състояние да се насладят на чувствения дискомфорт от допира на студения кожен диван до голата плът и да изпитат удоволствие от шепота на дрехите и тихия звук от раздиращ се шев; двама, чиито апетити твърде дълго бяха задушавани, но които все още обичаха достатъчно храната от плът, за да се втурнат невъздържано още при първата покана, а предпочитаха да вкусват и да поглъщат блюдо след блюдо, докато сред взрив от наслаждение бъде сервиран и опустошен грандиозният финал на гощавката.

Ние бяхме чревоугодници, чиито тела бяха задоволени, но съзнанието регистрираше, че това е само моментно засищане, че ще има и нови блюда, все различни и всяко още по-сочно от предишното и че те ще следват в едно непрестанно нарастващо наслаждение. Банкетът беше свършил, така че ние се целунахме и се усмихнахме един на друг, без някой от нас да се чувства гост, по-скоро бяхме домакини, и двамата обзети от една и съща стъписваща мисъл: Къде остана миналото? Възможно ли е бъдещето да се окаже по-важно?

Когато тя беше готова, аз казах:

— Сега нека те отведа у вас, Лаура.

— Налага ли се?

— Да.

— Бих могла да остана в града.

— Ако го направиш, това за мен ще бъде отклоняване на вниманието, което не мога да си позволя.

— Но аз живея на сто и десет мили от твоя град.

— Това е само два часа на север по магистралата, отвъд хълмовете.

Тя ми се усмихна.

— Ще дойдеш ли?

Усмихнах й се в отговор.

— Естествено.

Взех си шапката и придружих Лаура до вестибюла. В един-единствен момент усетих вълна от срам, която ме заля. Там на пода, смачкана от подметката на онзи, който беше убил стария Морис Флеминг и който беше стрелял в мен, се въргаляше писмото на Велда, започващо с думите Майк, скъпи…

Седяхме в ъгъла на бара в ресторанта на П. Дж. Мориарти на Шесто авеню и Петдесет и втора улица. От мястото ми очите му изглеждаха като ужасни дребни мъниста, увеличени от лещите на очилата. Джон, барманът ирландец, ни сервира по една студена „Блу Рибън“ и се отдалечи безмълвно, защото усещаше онова, което витаеше из въздуха около нас.

Арт Рикърби попита:

— Докъде смяташ, че можеш да стигнеш?

— До края — отвърнах аз.

— Обаче без мен.

— Тогава сам.

Наля си бирата и я изпи на един дъх, сякаш беше вода, а той умираше от жажда, и все пак го направи с небрежен жест, който те кара да осъзнаеш, че изобщо не беше пияч, а просто вършеше работа, нещо, което трябваше да се направи.

Когато приключи, остави чашата си и се взря в мен с непроницаемо изражение.

— Просто не си даваш сметка колко си сам.

— Зная. Имаш ли да ми казваш нещо?

— А ти?

— Отпуснал си ми една седмица, приятел.

— Аха. — Той наля в чашата си останалата част от съдържанието на бутилката и остави с мокрото дъно отпечатък върху плота на бара. Когато вдигна поглед, каза: — Може и да си я взема обратно.

Аз вдигнах рамене.

— Значи си открил нещо.

— Да. И за теб също.

— Давай нататък.

Светлината от лампата над главите ни се отразяваше в очилата му и аз не можех да видя какво ставаше с очите му.

— Оказа се, че през войната Ричи е бил по-голяма риба, отколкото аз предполагах. Бил е твърде важен. Твърде.

— На неговата възраст?

— Той беше на твоите години, Майк. А през войната възрастта може да бъде колкото средство за прикритие, толкова и решаващ фактор.

— Карай по същество.

— С удоволствие. — Той направи пауза, изгледа ме и хвърли остатъка от бирата си. — Бил е командир на Седемнайсета група. — Когато не му предложих очакваната от него реакция, той попита: — Някога чувал ли си за „Пеперуда 2“?

Скрих бръчките, които набраздиха челото ми, като допих собствената си бира и махнах на Джон за друга.

— Чувал съм. Не знам подробности. Нещо свързано с германската система за тотален шпионаж. Някои от хората там са работили за тях още от времето на Първата световна война.

Сега в очите му се беше появило нещо като респект.

— Удивителен е дори фактът, че си чувал за това.

— Аз имам приятели на удивителни места.

— Да, имал си.

Колкото можех по-бавно, аз оставих чашата на плота.

— Какво трябваше да означава това?

Тогава той вдигна поглед, очите му се впиха в лицето ми, за да не пропуснат и най-малката промяна в изражението ми, и каза:

— Оказа се, че в редките случаи, когато си е бил у дома, Ричи се е срещал с онова, твоето момиче — Велда. Познанство, останало още от военните години.

Чашата в ръката ми се пръсна и аз усетих топла струйка кръв, която потече в дланта ми. Взех хавлиената кърпа, която Джон ми подаде, и я подържах на раната, докато кръвта спря.

— Продължавай.

Арт се усмихна. Но усмивката му не се получи както трябва, в нея имаше нещо противно, което никак не подхождаше на лицето му.

— За последен път се е видял с нея в Париж, точно преди края на войната, а по това време мисията му е била във връзка с „Пеперуда 2“.

Върнах кърпата на Джон и си сложих лепенката, която ми беше дал.

— Тогава мишената е бил Джералд Ерлих. Името му все още не е било известно на никого, освен на Ричи и на врага. Схващаш ли?

— Не. — Вътрешностите ми започнаха да се преобръщат. Пресегнах се отново към бирата, но ми дойде твърде много. Единственото, което можех да направя, беше да продължа да слушам.

— Ерлих е бил ръководител на шпионска мрежа, изградена още през 1920 година. Тези агенти са били изпратени по всички краища на света със задачата да се готвят за следващата война и дори да отглеждат деца, които също са станали агенти. Смяташ ли, че Втората световна война беше резултат единствено на политически поврат?

— Политиката не е по моята специалност.

— Е, по-скоро — не беше. Съществувала е и друга група. Тя също не е била част от машинациите на Германския генерален щаб. Те използваха тази група, правеше го и самият Хитлер, или, за да бъдем по-точни — ставаше обратното.

Вдигнах рамене, без да мога да проумея каквото и да е.

— Това е бил план за завладяване на света. Включвал е някои от най-грандиозните милитаристични и корумпирани умове, които светът е познавал. И досега се възползват както от глобалните, така и от локалните войни, за да печелят преимущество, докато един ден, когато всичко с готово, те ще могат да управляват сами целия свят.

— Ти си полудял!

— Тъй ли? — каза той тихо. — Какви сили бяха включени през 1918?

— Само няколко.

— Правилно. А през 1945?

— Всички бяха…

— Не съвсем. Имах пред вид кои бяха главните сили?

— Ние, Англия, Германия, Русия, Япония…

— Това малко стеснява рамките, нали? А сега колко главни сили съществуват реално?

Това, което се опитваше да докаже, беше почти невъобразимо.

— Две. Ние и червените.

— Така, сега вече стигаме до същността. Те държат в ръцете си почти всички страни в света, както и цялото им население. Те са антагонисти. Те са онези, които напират, а ние задържаме.

— По дяволите, Рикърби…

— Спокойно, приятелю, само помисли малко.

— Майната ти! Какво, по дяволите, искаш да ми изтъкнеш? Ролята на Велда в тази сделка? Имаш халюцинации, човече, съвсем си се побъркал. Ако се олея на някой запой във Вилидж, от собствените си видения мога да измъкна повече смисъл. Дори брадатите идиоти са по-разбираеми.

Устните му не се разтегнаха в усмивка, сгърчиха се.

— Изразяваш се в необичайно време. Говориш така, сякаш е жива.

Оставих репликата му без реакция. Нарочно си играех, като поклащах бирата, докато отгоре се образува пяна и преля над ръба, после я изгълтах с гримаса на удоволствие и оставих чашата.

Когато бях готов, казах:

— Значи сега червените ще завладеят света. И ще ни погребат. Е, може и това да стане, приятел, но наоколо няма да останат достатъчно червени, че да почнат отново да заселват планетата, това е сигурно.

— Не съм твърдял това — възрази Арт.

Маниерът му отново се беше променил. Хвърлих му един раздразнен поглед и се пресегнах за бирата.

— Мисля, силите, които се канят да завладеят света, са си разменили местата. Завоевателят сега е поробен. Червените успяха да разкрият и в момента използват този огромен фонд информация, тази грандиозна организация, която наричаме „Пеперуда 2“ и затова свободният свят е заел защитни позиции.

Джон ме попита дали искам още една „Блу Рибън“ и аз казах да. Донесе две, наля ги, добави ги в сметката и я върна с кимване. След като си беше отишъл, аз почти се обърнах, вече не така бесен, че да не мога да говоря.

— Ти си късметлия, Рикърби. Не знаех дали да продължа да те слушам, или да ти фрасна един в мутрата.

— Имаш късмета, че реши да ме слушаш.

— Тогава довърши. Смяташ, че Велда участва в „Пеперуда 2“?

В присвиването на раменете му се съдържаше и всичко, и нищо.

— Не съм задавал толкова много въпроси. Просто не ме интересува. Единственото, което искам, е убиецът на Ричи.

— Това не е отговор на моя въпрос. Какво е твоето мнение по него?

Той за пореден път вдигна рамене.

— Изглежда наистина е участвала — каза той.

Опитах се в основни линии да обмисля чутото, тъй като нямаше много време, и попитах:

— Върху какво е работил Ричи, когато го убиха?

По някакъв начин той се беше досетил, че ще му задам този въпрос и тъжно поклати глава.

— Няма нищо общо с тази история. Задачата му по онова време беше свързана с контрабанда на злато по корабите.

— И си сигурен?

— Напълно.

— А този Ерлих?

Без да желае да се ангажира, Арт вдигна рамене.

— Мъртъв или изчезнал. Погълнат от последиците на войната. Никой не знае.

— Никой трябва да има информация — напомних му аз. — Момчетата от Голямата агенция не се отказват от мишените си така лесно. Особено, когато някоя е толкова голяма, че представлява ненадминат специалист в областта на шпионажа.

Той помисли един миг и кимна.

— Твърде възможно. Но в настоящия момент е почти сигурно, че Ерлих е мъртъв. Ако беше преживял тоталната чистка на агенти след войната, сега щеше да е прехвърлил шейсетте. Когато подземните организации на Европа се оказаха свободни от ограничения, те не разчитаха на официалното правосъдие. Знаеха много добре кои са мишените им и как да ги открият. Нямаш представа колко много хора просто изчезнаха — важни и незначителни, както агенти, така и сътрудници. Много, от които имахме голяма нужда, просто потънаха в помийната яма.

— Това официално становище ли е?

— Не ставай глупак. Ние не разкриваме позицията си пред обществеността. От време на време се налага…

— Както сега, например — прекъснах го аз.

— Да, както сега. И повярвай ми, за хората е по-добре да не знаят нищо.

Зад очилата очите му се опитаха да проникнат в мислите ми и после загубиха всякакъв израз. Имаше нотка на презрение и отвращение в начина, по който той седеше там и ме разглеждаше като някакъв екземпляр под микроскоп. В този момент реших да направя решителната стъпка и попитах направо:

— Кой е Дракона?

Арт Рикърби си го биваше. Майната му, но си беше добър. Сякаш го бях попитал колко е часът, а пък той нямаше часовник. И все пак не беше чак толкова добър. Видях всичките малки неща, които се надигнаха в него и които никой друг нямаше да забележи, наблюдавах ги как нарастват все повече и повече, докато накрая той вече не беше в състояние да ги задържи и трябваше да се освободи от тях с една реплика встрани. Тъй че, с безразличен поглед, който изобщо не му подхождаше, той каза:

— Кой?

— Или кого, а Арт?

Бях го хванал натясно и той го знаеше. Беше водил с мен разговори за важни неща, но този вече му дойде твърде много. Беше повече от самия него и той не знаеше точно как да се справи. Едно можеше да се каже със сигурност — той беше стриктен човек. Пускаше всички факти през компютъра в главата си и сам си поемаше риска. Не можеше да разбере нито какво знаех, нито онова, което не ми беше известно. Но и не можеше да рискува да ми запуши устата.

Арт Рикърби си беше точно държавник. Федерален агент, наистина, ченге, всеотдаен слуга на народа, но най-вече държавник. Сега се занимаваше с висшата сигурност и цялата секретност бе отпаднала. Седяхме в бар, пиехме бира и в някакъв смисъл светът беше в краката ни. Как го беше казала Лаура? Виждала съм как на едно питие се подпалват войни. Сега тук положението беше почти същото.

— Не ми отговори — подканих го аз.

Той остави чашата си и за първи път ръката му бе несигурна.

— Откъде знаеш за това?

— Кажи ми голяма тайна ли е?

В гласа му прозвуча остра нотка.

— Строго секретна информация.

— Добре, разясни ми какво знаеш.

— Хамър…

— Стига глупости, Рикърби. Кажи ми.

Времето сега бе на моя страна. Можех да си позволя малко от него. А той не. На Рикърби щеше да му се наложи да се обади по телефона, за да информира някой по-голям, че Дракона вече не е тайна. Той хвърли наум монетата и този някой загуби. Обърна се бавно към мен, свали очилата си и ги избърса с носната си кърпа.

Бяха съвсем замъглени.

— Дракона е тим.

— „Рътгърс“ също.

Шегата увисна. Без да й обърне внимание, той продължи:

— Това е кодово название на група за ликвидация. Съставена е от две части — Зъб и Нокът.

Въртях чашата в ръка, вперил поглед в нея, чакащ.

— Комунисти ли са? — попитах аз.

— Да. — Неохотата, с която отговори, беше почти осезаема. Накрая каза: — Мога да назова личности по света на ключови позиции в правителства, които напоследък са починали — някои от насилствена смърт, други — очевидно по естествени причини. Вероятно имената им ще ти бъдат познати.

— Съмнявам се. От седем години не съм в оборот.

Той отново сложи очилата си и погледна към дъното на бара.

— Питам се… — разсъждаваше той на глас.

— Този Дракон, Рикърби, след като е толкова важен, как така не се знае името му? Досега все нещо трябваше да се чуе.

— По дяволите! — възкликна той — Това беше нашето кодово название, не тяхното. — Направи неопределен жест и после скръсти ръце. — А сега, след като ти е известно нещо, което никой извън нашата Агенция не знае, може би ти ще ми разкажеш за Дракона.

— Разбира се — казах аз, като внимателно наблюдавах лицето му. — Дракона е убил Ричи.

Не пролича абсолютно нищо.

— И сега пак Дракона се опитва да убие Велда.

Отново нищо, но този път той попита:

— Откъде знаеш?

— Ричи ми го каза. Това бяха последните му думи, преди да умре. Така че тя не може да е обвързана с другата страна, нали?

Неочаквано той се усмихна сковано и заплашително и човек наистина не би могъл да разбере какво си мислеше.

— Кой знае — отвърна Арт. — Когато собствените им хора изпаднат в немилост, те също се превръщат в мишени. Имаме такива случаи в нашите архиви. Даже не се счита за необичайна практика.

— Копеле!

— Знаеш твърде много, мистър Хамър. Ти самият можеш да станеш мишена.

— Няма да се изненадам.

Той извади една банкнота от джоба си и я остави на бара. Джон я взе, изчисли сметката и я чукна на касата. Когато му върна рестото, Арт каза:

— Благодаря ти, че беше толкова откровен. Благодаря ти за Дракона.

— И ще го оставиш така?

— Струва ми се, че това е всичко, не си ли съгласен?

— Мръсник — казах аз.

Както ставаше от стола си, той изведнъж се спря.

— Не мислиш, че съм толкова изкуфял, нали? Дори и след седем години не бих станал чак такъв тъпак.

За момент той отново се превърна в спокойния посивял човечец, когото бях срещнал в началото, после почти с тъга кимна и каза:

— Почвам да губя проницателността си. А си въобразявах, че е безпогрешна. Какво още знаеш?

Отпих една голяма глътка от „Блу Рибън“-а и изпразних чашата. Оставих я и отново се обърнах към него.

— Ричи ми каза още нещо, което може да постави неговия убиец пред дулото на пистолета.

— И какво ще искаш за тази информация?

— Не много — ухилих се аз. — Само официална длъжност в някой отдел, за да имам право да нося оръжие.

— Както в старите времена — каза той.

— Както в старите времена — повторих аз.