Любов

Шамс

Странноприемница край Самарканд, март 1242 година

Близо до очите ми, над напуканата дървена маса трепкаха восъчни свещи. Видението, което ме беше обсебило тази вечер, беше съвсем ясно. Виждах голяма къща с двор, пълен с нацъфтели жълти рози, и в средата на двора бунар с най-студената вода на света. Беше мека нощ в края на есента, на небето грееше пълна месечина. Някъде в далечината бухаха и виеха нощни зверове. След малко от къщата излезе широкоплещест мъж на средна възраст с добро лице и дълбоко поставени очи с лешников цвят, който беше дошъл да ме търси. Изражението му беше обезпокоено, а очите му бяха неописуемо тъжни.

— Шамс, Шамс, къде си? — извика той наляво и надясно.

Изви се вятър и луната се скри зад облак, сякаш не искаше да става свидетелка на онова, което щеше да се разиграе. Бухалите спряха да бухат, прилепите престанаха да махат с криле, не изпука дори огънят в огнището вътре в къщата. Над света се спусна гробна тишина.

Мъжът се приближи бавно до кладенеца, надвеси се и погледна надолу.

— Шамс, скъпи — прошепна той. — Там ли си?

Понечих да отговоря, ала от устните ми не се изтръгна и звук.

Мъжът се надвеси още повече и пак се взря долу в кладенеца. Отпърво не виждаше друго, освен тъмната вода. После обаче зърна чак на дъното ръката ми, която се носеше безцелно, като разбит от силна буря сал, по нагънатата от вълнички повърхност. След това съгледа две очи — два лъскави черни камъка — взрени в пълната месечина, която излезе иззад плътните тъмни облаци. Очите ми бяха приковани към луната, сякаш чакаха от небето обяснение защо съм бил убит.

Мъжът се свлече на колене, както викаше и се удряше по гърдите.

— Убили са го! Убили са моя Шамс — ревеше той.

Точно тогава иззад храста изникна сянка, която се прехвърли бързо, крадешком, като дива котка през градинския зид. Но мъжът не забеляза убиеца. Прорязан от смазваща болка, продължи да пищи и пищи и накрая гласът му се натроши като стъкло и се пръсна на малки остри парчета в нощта.

— Ей, ти! Стига си крещял като луд.

— Ако не престанеш да вдигаш такъв ужасен шум, ще те изритам оттук.

— Казах, млъквай! Чу ли? Млъкни!

Тези думи бяха изкрещени от мъжки глас, който гръмна заплашително близо. Престорих се, че не съм го чул — предпочитах да остана във видението си и да погледам още малко. Исках да науча повече за смъртта си. Исках да видя и мъжа с най-тъжните очи. Кой беше той? Как беше свързан с мен и защо в онази есенна нощ ме търсеше толкова отчаяно?

Ала още преди да съм погледнал още веднъж: видението, някой от другото измерение ме сграбчи за ръката и ме разтресе толкова силно, че усетих как зъбите в устата ми тракат. Дръпна ме назад в този свят.

Отворих бавно, без желание очи и видях човека, застанал пред мен. Беше висок дебел мъж с побеляла брада и гъсти мустаци, засукани и остри в краищата. Познах го, беше ханджията. Почти веднага забелязах в него две неща: че е човек, свикнал да сплашва с груб език и неприкрито насилие. И че сега е бесен.

— Какво искаш? — попитах. — Защо ме дърпаш за ръката?

— Какво искам ли? — ревна свъсен ханджията. — Искам като начало да спреш да пищиш, ето какво искам. Плашиш ми гостите.

— Виж ти! Наистина ли съм пищял? — промърморих, докато се отскубвах от хватката му.

— И още как! Пищеше като мечка, дето в лапата й се е забил трън. Какво те прихваща? Да не си задрямал по време на вечерята? Явно си сънувал кошмар.

Знаех, че това е единственото правдоподобно обяснение, и ако го потвърдях, ханджията щеше да бъде доволен и да ме остави на мира. Въпреки това не исках да лъжа.

— Не, братко, нито съм заспал, нито съм сънувал кошмар — отвърнах. — Всъщност изобщо не сънувам.

— Как тогава ще обясниш тия писъци? — поиска да разбере ханджията.

— Получих видение. Различно е.

Той ме погледна озадачено и известно време смука върховете на мустаците си. Накрая рече:

— Вие, дервишите, сте луди за връзване. Особено странстващите. По цял ден постите, молите се и крачите под прежурящото слънце. Нищо чудно, че започвате да халюцинирате: мозъкът ви се е опекъл!

Аз се усмихнах. Не бе изключено да е прав. Казват, че тръгнеш ли да търсиш Бога, може да си изгубиш разсъдъка.

Точно тогава се появиха две момчета слугинчета, хванали от двете страни огромен поднос с чинии: току-що опечено на шиш яре, чирози, овнешко с подправки, сладкиши от бяло брашно, нахут с кюфтета и леща с лой от овча опашка. Тръгнаха да ги разнасят из гостилницата, като изпълниха въздуха с миризмата на кромид лук, чесън и подправки. Когато спряха в моя край на масата, си взех паница чорба, над която се виеше пара, и малко черен хляб.

— Имаш ли пари да платиш? — попита малко снизходително ханджията.

— Не, нямам — отвърнах. — Но ми разреши да ти предложа нещо. В замяна на храната и стаята мога да ти разтълкувам сънищата.

Застанал с ръце на хълбоците, той ми отговори с ехидна усмивка.

— Току-що ми каза, че изобщо не сънуваш.

— Точно така. Аз съм тълкувател на сънища, който си няма сънища.

— Би трябвало да те изхвърля оттук. Както вече казах, вие, дервишите, не сте с всичкия си — рече ханджията, като бълваше презрително думите. — Ето какво ще те посъветвам: не те знам на колко години си, но съм сигурен, че си се молил достатъчно и за двата свята. Намери си добра жена и се задоми. Сдобий се с деца. Това ще ти помогне да стъпиш здраво на земята. Какъв е смисълът да се скиташ по широкия свят, при положение че навсякъде е същата мъка? Повярвай ми. Там няма нищо ново. При мен отсядат хора от най-далечни кътчета на земята. Пийнат една-две чаши и от всички тях чувам само едно. Хората са еднакви навсякъде. Същата храна, същата вода, същите глупости.

— Аз не търся нещо различно. Аз търся Бога — отвърнах.

— Значи Го търсиш не където трябва — заяде се той с глас, който изведнъж беше станал по-плътен. — Бог е напуснал това място! Ние не знаем кога ще се върне.

При тези думи сърцето ми се замята в гърдите.

— Който злослови за Бога, злослови и за себе си — казах.

По устата на ханджията заигра странна крива усмивка. Видях върху лицето му горчилка и възмущение, както и нещо, което приличаше на детинска обида.

— Нима Бог не е казал: «Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията му»[4] — попитах го. — Бог не е някъде високо на небето. Той е във всеки от нас. И заради това не ни напуска никога. Как може да напусне сам Себе Си?

— Напуска ни, напуска ни, и още как — възрази със студени предизвикателни очи ханджията. — Щом Бог е тук, а не си помръдва и пръста, когато страдаме от най-страшни мъки, какво ни говори това за Него?

— Чуй първото правило, братко — казах му аз. — Както виждаме Бога, така виждаме и себе си — едното е пряко отражение на другото. Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор, това ще рече, че вътре в нас са се натрупали прекалено много страх и укор. Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание, значи такива сме и ние.

Ханджията възрази начаса, аз обаче видях, че думите ми са го изненадали.

— Каква е разликата между това и твърдението, че Бог е плод на въображението ни? Не разбирам.

Отговорът ми обаче беше прекъснат от врява в другия край на гостилницата. Обърнахме се натам и съгледахме двама груби на вид мъже, които крещяха пиянски небивалици. Обиждаха с необуздана наглост другите, взимаха им храната от паниците, пиеха им от чашите и ако някой се възпротивеше, му се подиграваха като разпалували се първолаци от мектеба[5].

— Някой трябва да усмири тия размирници, нали? — изсъска през зъби ханджията. — Стой сега и гледай!

Той се стрелна към другия край на гостилницата, вдигна един от пияните от мястото му и го фрасна по лицето. Той явно не го очакваше, понеже се свлече като празен чувал на пода. От устните му се изтръгна само тиха въздишка, друг звук мъжът не издаде.

Вторият се оказа по-як и започна да оказва яростна съпротива, но на ханджията не му трябваше много време да просне и него. Изрита непокорния гост в ребрата и после стъпи с все сила върху ръката му, като я смачка с тежък ботуш. Чухме как се чупи пръст, а може да бяха и няколко.

— Спри се! — възкликнах. — Ще вземеш да го убиеш. Това ли искаш?

Като суфист се бях зарекъл да браня живота и да не върша зло.

В този свят на заблуди мнозина са готови да се бият без причина, много са и тези, които го правят с причина. Суфистът обаче няма да се бие и с причина. Беше изключено да прибягна до насилие. Но можех да се хвърля като меко одеяло между ханджията и гостите и да ги разтърва.

— Не се бъркай, дервишо, че ще взема да те пребия и теб — закани се ханджията, ала и двамата знаехме, че няма да го направи.

След малко слугинчетата вдигнаха двамата пияни: единият беше със счупен пръст, а другият — със счупен нос, всичко беше плувнало в кръв. В гостилницата се спусна тягостно мълчание. Горд от страха, който е всял, ханджията ме погледна крадешком. Когато заговори отново, сякаш се обърна към всички наоколо — гласът му се извиси диво като на граблива птица, която се хвали горе в откритото небе.

— Невинаги съм бил такъв, така да знаеш, дервишо. Навремето насилието не ми беше стихия, сега обаче ми стана. Когато Бог забравя за нас тук, долу, ние, простосмъртните, нямаме друг избор, освен да се стегнем и да възстановим правдата. Кажи му Го следващия път, когато разговаряш с Него. Нека знае, че изостави ли агнетата Си, те няма да чакат смирено да ги отведат в кланицата. Ще се превърнат във вълци.

Свих рамене и показах вратата.

— Грешиш.

— В какво греша, в това, че навремето съм бил агне и сега съм се превърнал във вълк ли?

— Не, тук си прав. Виждам, че наистина си станал вълк. Но грешиш, когато наричаш «правда» онова, което вършиш.

— Чакай, още не съм приключил с теб! — викна на гърба ми ханджията. — Длъжник си ми. Нали в замяна на храната и нощувката щеше да ми разтълкуваш сънищата?

— Ще направя нещо по-добро — предложих. — Ще ти гледам на ръка.

Обърнах се и тръгнах към него, вторачен в пламналите му очи. Той трепна неволно, не ми вярваше. Въпреки това не ме избута, когато го сграбчих за дясната ръка и я обърнах с дланта нагоре. Разгледах линиите и видях, че са дълбоки и накъсани и очертават неравни пътища. Малко по малко изникна цветът на аурата му: ръждивокафяв и толкова светлосин, че чак приличаше на сив. Духовната му енергия беше изкорубена и изтъняла по краищата, сякаш вече нямаше сили да се брани от външния свят. Дълбоко в себе си мъжът беше точно толкова жив, колкото и спаружено растение. За да компенсира загубата на духовна енергия, беше удвоил физическата, която прилагаше за щяло и нещяло.

Сърцето ми се разтуптя, защото бях започнал да виждам нещо. В началото смътно, като през було, после все по-ясно пред очите ми изникна една картина.

Млада жена с кестенява коса, боса, с черни татуировки и червен везан шал през раменете.

— Загубил си любим човек — казах и хванах ханджията за лявата длан.

Гърдите на жената са набъбнали от мляко, коремът й е толкова голям, че още малко, и ще се пръсне. Тя е хваната като в капан в колиба, която гори. Около къщата има воини, яхнали коне с посребрени седла. Носи се тежката миризма на подпалено сено и човешка плът. Монголски ездачи със сплескани широки носове, с дебели къси вратове и със сърца, твърди като камък. Могъщата войска на Чингис хан.

— Загубил си двама души, които си обичал — поправих се аз. — Жена ти е износвала първородната ти рожба.

Веждите на ханджията се сключиха, очите му се втренчиха в кожените ботуши, устните му се свиха, лицето му се сгърчи в неразгадаема карта. Изведнъж той ми се стори много състарен.

— Знам, не е утеха за теб, но ми се струва, че има нещо, което трябва да знаеш — рекох му аз. — Жена ти е загинала не от пожара и пушека. Върху главата й от тавана е паднала греда. Умряла е на място, не се е мъчила. Винаги си смятал, че се е мъчила ужасно, всъщност обаче тя изобщо не е страдала.

Ханджията сбърчи чело и се преви под бреме, каквото само той разбираше. Гласът му беше пресипнал, когато попита:

— Откъде знаеш всичко това?

Не обърнах внимание на въпроса му.

— Обвиняваш се, че не си я погребал както подобава. Още я виждаш насън как пълзи от ямата, в която е била погребана. Но умът ти си играе с теб. Всъщност жена ти и синът ти са добре, пътуват из безкрая, свободни като прашинки светлина — после добавих, като претеглях всяка дума: — Пак можеш да станеш агне, понеже още носиш това в себе си.

Щом го чу, ханджията дръпна ръка, сякаш току-що се беше докоснал до нажежена тенджера.

— Не ми харесваш, дервишо — рече той. — Днес ще те оставя да пренощуваш тук. Но утре заран си тръгвай по живо, по здраво. Не искам да виждам повече лицето ти.

Винаги ставаше така. Кажеш им истината, и те намразват. Колкото повече говориш за любов, толкова повече те мразят.

Ела

Нортхамптън, 18 май 2008 година

Беше толкова изцедена от напрежението след караницата с Дейвид и Джанет, че се видя принудена да остави за малко «Сладко богохулство». Имаше чувството, че най-неочаквано се е вдигнал капакът на врящ котел, от който заедно с парата са излезли стари сблъсъци и ново негодувание. За съжаление не друг, а именно Ела беше вдигнала този капак. И го беше направила, като беше набрала телефонния номер на Скот и го беше помолила да не се жени за дъщеря й.

По-късно през живота си щеше да съжалява горчиво за всичко, което е изрекла по време на този телефонен разговор. Но онзи майски ден беше сигурна в себе си и че е стъпила здраво на земята, затова изобщо не й хрумна какви ще бъдат ужасните последици от тази нейна намеса.

— Здрасти, Скот, обажда се Ела, майката на Джанет — подхвана тя, като се опитваше да звучи весело, сякаш се обаждаше всеки ден на приятеля на дъщеря си. — Имаш ли малко време да поговорим?

— С какво мога да бъда полезен, госпожо Рубинстайн? — изпелтечи Скот, изненадан, но както винаги, възпитан.

И Ела му обясни не по-малко възпитано, че макар и да няма нищо против него, той е прекалено млад и неопитен, за да се жени за дъщеря й. Добави, че дори и сега да е разстроен от този телефонен разговор, някой ден в не толкова далечното бъдеще щял да разбере и дори да й благодари, задето го е предупредила навреме. Помоли го дотогава да бъде така любезен и да забрави за сватба, а също да не разгласява, че са разговаряли по телефона. Настъпи тягостно напрегнато мълчание.

— Според мен вие, госпожо Рубинстайн, не разбирате — отвърна Скот, когато накрая си върна дар словото. — Ние с Джанет се обичаме.

Ето, пак се почва! Как изобщо беше възможно хората да са толкова лековерни, че да очакват любовта да им отвори всички врати? Гледаха на нея като на вълшебна пръчка, която с чудодейния си допир може да реши всичко.

Но Ела не каза тези неща. Вместо това допълни:

— Разбирам чувствата ти, повярвай. Но си прекалено млад и животът е дълъг. Знае ли човек? Утре можеш да се влюбиш в друга.

— Госпожо Рубинстайн, не искам да съм груб, но не смятате ли, че същото важи за всички, включително за вас? Знае ли човек? Утре и вие може да се влюбите в друг.

Ела прихна и се смя по-силно и по-дълго, отколкото възнамеряваше.

— Аз съм семейна жена. Направила съм избор до края на живота си. Както и съпругът ми. Точно това имам предвид. Бракът е важно решение, което трябва да се обмисли много внимателно.

— Нима ми казвате да не се женя за дъщеря ви, която обичам, защото в някакво неопределено бъдеще мога да се влюбя в някакво неизвестно засега момиче? — попита Скот.

Оттук нататък разговорът тръгна надолу, изпълнен с напрежение и разочарование. Когато накрая затвориха, Ела се отправи към кухнята и се зае с онова, което правеше винаги във времена на емоционален смут: започна да готви.

След половин час звънна мъжът й.

— Не мога да повярвам, че си се обадила на Скот, за да го молиш да не се жени за дъщеря ни. Кажи ми, че не си го направила.

Ела ахна.

— Охо, разчуло се е бързо. Нека ти обясня, скъпи.

Но Дейвид я прекъсна рязко:

— Няма какво да ми обясняваш. Не е трябвало да го правиш. Скот е казал на Джанет и тя е ужасно разстроена. Отива за няколко дни у приятели. Засега не иска да те вижда — той замълча за малко. — И аз не я виня.

Вечерта не се прибра не само Джанет. Дейвид прати на Ела есемес, за да я предупреди, че е изникнало нещо спешно. Нямаше обяснение какво точно е естеството на спешното нещо.

Това изобщо не му беше в стила и влизаше в разрез с духа на брака им. Дейвид можеше и да флиртува ту с една, ту с друга, можеше дори да преспива с тях и да се охарчва, но вечер винаги се прибираше и сядаше на масата. Колкото и дълбока да беше пропастта между тях, Ела винаги готвеше, а той винаги ядеше с удоволствие и признателност каквото тя му сложеше в чинията. А в края на вечерята никога не пропускаше да й благодари, да й каже искрено «благодаря», което Ела винаги тълкуваше като закодирано извинение за изневерите му. Тя му прощаваше. Винаги.

За пръв път съпругът й постъпваше толкова безочливо и Ела обвиняваше себе си за тази промяна. Но всъщност чувството за вина бе едва ли не нейна втора природа.

След като Ела седна с близнаците на масата, чувството й за вина беше изместено от тъга. Тя устоя на молбите на Ави да поръча пица и на опитите на Орли да не яде нищо и ги накара да изядат дивия ориз с телешкото, запечено с горчица. И макар на повърхността да си беше все същата оправна грижовна майка, Ела усети как в нея се надига отчаяние и в устата й горчи като от жлъч.

След вечерята седна сама в кухнята и усети спокойствието наоколо като тежко и тревожно. Изведнъж храната, която беше приготвила, резултатът от дълги часове усърден труд й се стори не само отегчителен и скучен, но и лесно заменяем. Обзе я самосъжаление. Ядоса се, че скоро ще навърши четирийсет, а не е успяла да постигне повече в живота. Носеше в себе си толкова много любов, но никой не я искаше.

Мислите й се насочиха към «Сладко богохулство». Ела беше заинтригувана от характера на Шамс от Тебриз.

«Щеше да бъде хубаво, ако имах такъв човек до себе си — пошегува се тя наум. — Никога нямаше да скучая.»

И кой знае защо, в съзнанието й изникна образът на висок мургав загадъчен мъж в кожен панталон, яке на мотоциклетист и черна коса до раменете, който кара лъскав червен «Харли-Дейвидсън» с разноцветни пискюли по кормилото. Ела се усмихна. Красив, секси мотоциклетист суфист, който кара бързо по празна магистрала! Сигурно ще бъде страхотно такъв мъж да те качи на автостоп!

После тя се запита какво ли ще види Шамс, ако реши да й гледа на ръка. Щеше ли да й обясни защо от време на време главата й гъмжи от мрачни мисли? И защо Ела се чувства толкова самотна, въпреки че има голямо семейство, където цари любов. Ами цветовете на аурата й? Дали бяха ярки и дръзки? Дали напоследък в живота й имаше нещо, което да е ярко и дръзко? И дали изобщо някога беше имало?

Точно тогава, докато седеше сама на масата в кухнята, осветена само от слабата светлина на фурната, Ела си даде сметка, че с каквито и високопарни думи да отрича, колкото и да го премълчава, дълбоко в себе си копнее за любов.

Шамс

Странноприемница край Самарканд, март 1242 година

Бързо потънали — всеки в своите сънища, на горния етаж в странноприемницата спяха десетина пътници — капнали от умора и притиснати от самота. Трябваше да прескачам голи крака и ръце, докато стигна празния сламеник, който вонеше на пот и плесен. След като легнах, се замислих в тъмното за случилото се през деня и се запитах дали не е имало божествени знамения, на които съм станал свидетел, но в бързината или от невежество не съм разбрал.

Още от малък получавах видения и чувах гласове. Постоянно разговарях с Бога и Той постоянно ми отговаряше. Понякога се качвах лек като шепот чак на седмото небе. После се спусках в най-стаените дълбини на земята, където всичко миришеше на пръст, и аз бях скрит като камък, заровен под могъщи дъбове и сладки кестени. Доста често не ми се ядеше и дни наред не слагах и залък в уста. Тези неща изобщо не ме плашеха, ала с времето се научих да не ги споменавам пред други. Човеците имаха склонност да чернят каквото не разбират. Бях го научил на собствен гръб.

Първият, посрещнал на нож виденията ми, беше родният ми баща. Сигурно съм бил на десет години, когато започнах да виждам всеки ден своя ангел пазител и от лековерие смятах, че така е с всички. Веднъж, докато баща ми ме учеше да правя ракла от кедър, та да стана като него дърводелец, му казах за своя ангел пазител.

— Имаш развихрено въображение, синко — рече студено баща ми. — И по-добре не го показвай на никого. Само това оставаше, пак да настроим срещу себе си съселяните.

Преди няколко дни съседите се бяха оплакали на родителите ми от мен и ме бяха обвинили, че се държа странно и им плаша децата.

— Не те разбирам, синко. Толкова ли не можеш да приемеш, че не си нищо повече от родителите си? — попита татко. — Всяко дете прилича на майка си и на баща си. Ти не правиш изключение.

Точно тогава осъзнах, че колкото и да обичам родителите си, колкото и да копнея за любовта им, за мен те са чужди хора.

— Аз, татко, не съм от същото яйце, както другите ти деца. Смятай ме за пате, израсло сред кокошки. Не съм домашна птица, на която й е писано да прекара живота си в курника. Теб водата те плаши, а мен ме подмладява. За разлика от теб, аз зная да плувам и ще го правя. Океанът ми е дом. Ако си с мен, ела в океана. Ако ли не, престани да ми се бъркаш и си върви в курника.

Очите на баща ми се разшириха, сетне станаха малки и отчуждени.

— Щом сега разговаряш така с баща си — заяви той угрижено, — как ли ще говориш на враговете си, когато пораснеш!

Колкото и огорчени да бяха родителите ми, виденията не изчезнаха и когато поотраснах. Точно обратното, станаха още по-наситени и завладяващи. Давах си сметка, че притеснявам майка си и баща си, и се чувствах виновен, задето ги разстройвам, ала истината беше, че не знаех как се слага край на виденията, а и да знаех, едва ли щях да го направя. Не след дълго напуснах завинаги бащиния дом. От онзи ден Тебриз се е превърнал в блага сладостна дума, толкова крехка и нежна, че се топи върху езика ми. Спомените ми от града са съпътствани от три миризми: на отсечено дърво, на маков хляб и едва доловимото свежо ухание на сняг.

Оттогава съм странстващ дервиш, никога не нощувам по два пъти на едно място, никога не ям по два пъти от една паница, всеки ден виждам около себе си различни лица. Огладнея ли, припечелвам, като тълкувам сънища. В това състояние се скитам на изток и на Запад, търся навред Бога. Навсякъде издирвам живот, който да си струва да живея, и знания, които си струва да знам. Никъде нямам корени и имам да ходя навсякъде.

По време на скиталчествата си съм поемал по какви ли не друмища, от оживени търговски пътища до забравени пътеки, където дни наред няма да срещнеш жива душа. От бреговете на Черно море до градовете на Персия, от необятните степи на Централна Азия до пясъчните дюни на Арабия, съм минавал през гъсти гори, равни пасища и пустини, отсядал съм в кервансараи и странноприемници, допитвал съм се в древни библиотеки до начетени люде, слушал съм учители, които учат по мектебите малките деца, обсъждал съм тефсира[6] и логиката с ученици в мадрасите, посещавал съм храмове, манастири и светилища, размишлявал съм с отшелници в пещерите им, повтарял съм заедно с дервишите зикр[7], постил съм с мъдреци и съм се хранил с еретици, танцувал съм под пълната месечина с шамани, запознавал съм се с хора от всички вероизповедания, възрасти и поприща и съм ставал свидетел и на злочестини, и на чудеса.

Виждал съм сполетени от недоимък села, ниви, овъглени от пожари, и плячкосани градове, където реките текат червени и не са останали мъже над десетгодишна възраст. Виждал съм най-доброто и най-лошото в хората. Вече не ме изненадва нищо.

Докато изживявах всички тези перипетии, започнах да съставям списък, който не е включен в никоя книга и се е запечатал само в душата ми. Наричам този личен списък Основни принципи на пътуващия мистик на исляма. За мен те са общо значими, надеждни и неизменни като природните закони. Взети заедно, образуват Четирийсетте правила на религията на любовта, които могат да се постигат само и единствено чрез любов. И едно от тези правила гласи: «Пътят към истината е усилие на сърцето, а не на разума. Нека сърцето ти бъде пръв водач. Не разумът. Срещни се със себелюбието си, опълчи се срещу него и накрая го победи. Познаеш ли своето его, ще познаеш и Бога.»

Трябваха ми години, докато приключа работата по тези правила. Общо четирийсет на брой. И сега, след като го направих, знаех, че наближавам последния отрязък от времето си на този свят. Напоследък често получавах видения в тази насока. Притесняваше ме не смъртта, защото не я възприемах като завършек, а това, че ще умра, без да съм оставил наследство. Вътре в гърдите ми се бяха натрупали много думи, истории, които чакаха да бъдат разказани. Исках да предам цялото това знание на някого, който не е нито учител, нито ученик. Търсех равностоен човек: съратник.

— Боже — прошепнах в тъмната усойна стая, — цял живот съм се скитал по широкия свят и съм следвал пътя Ти. Виждах всекиго като отворена книга, като ходещ Коран. Странях от кулите от слонова кост на книжниците и предпочитах да прекарвам времето с отритнатите, безотечествениците и изгнаниците. Сега вече ще се пръсна. Помогни ми да предам Твоята мъдрост на човек, който го заслужава. После можеш да правиш с мен каквато е Твоята воля.

Направо пред очите ми стаята се озари от светлина, толкова ярка, че лицата на пътниците по леглата станаха мъртвешко сини. Замириса на свежест и на живот, сякаш някой беше отворил рязко прозорците и поривистият вятър бе довял от далечни градини уханието на крем и жасмин.

— Отиди в Багдад — обади се напевно моят ангел пазител.

— Какво ме чака в Багдад? — попитах аз.

— Ти се помоли за съратник и той ще ти бъде даден. В Багдад ще намериш учител, който ще ти посочи вярната посока.

Очите ми се напълниха със сълзи на благодарност. Сега вече знаех, че мъжът от видението ми е не друг, а духовният ми съратник. Бяхме орисани да се срещнем рано или късно. И щом се срещнехме, щях да разбера защо добрите му очи с цвят на лешник все са тъжни и как е станало така, че са ме убили една нощ в началото на пролетта.

Ела

Нортхамптън, 19 май 2008 година

Без да чака слънцето да залезе и децата да се приберат, Ела отбеляза докъде е стигнала с ръкописа и остави «Сладко богохулство». Беше й любопитно що за човек е написал романа, затова включи компютъра и провери в Google «А. З. Захара» — питаше се какво ли ще изскочи, но не очакваше много.

За нейна изненада се появи личен блог. Върху страницата преобладаваха аметистовият и тюркоазният цвят, а в горния край имаше мъж в дълга бяла дреха, който кръжеше бавно. Ела не беше виждала никога дотогава въртящ се дервиш, затова се взря внимателно в картинката. Блогът беше озаглавен: «Черупката на име живот», а отдолу имаше стих със същото название:

«Нека се изберем за спътници, нека, и седни в нозете ми!

Носим вътре в себе си много съзвучия, ала не мисли, че сме каквото се вижда от нас.»

Страницата беше пълна с пощенски картички от градове и местности от цял свят. Под всяка имаше впечатления от мястото. Именно докато ги четеше, Ела се натъкна на три неща, които на мига привлякоха вниманието й: първо, че «А»-то в «А. З. Захара» е съкратено от «Азис». Второ, че Азис се смята за суфист. Трето, че сега той е на пътешествие из Гватемала.

В друга част от блога бяха поместени някои от снимките, които той беше правил. Повечето бяха портретни, на хора с всякакъв цвят на кожата. Колкото и различни да бяха, те си приличаха по една любопитна подробност: на всички хора от всички снимки видимо им липсваше нещо. При някои това беше някаква обикновена вещ, например обица, обувка или копче, докато на други им липсваше нещо много по-съществено като зъб, пръст и понякога крак. Под фотографиите пишеше:

«Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно сме загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.»

Ела се зае да разглежда цялата страница: кликваше върху всяка снимка, за да я увеличи, и четеше какво е написал под нея Азис. В долния край на страницата имаше имейл адрес: azisZzahara@gmail.com, който тя преписа върху лист хартия. До него намери стих на Руми:

«Любовта избери, Любовта!

Животът без нея е бреме, ти вече видя.»

Именно докато Ела четеше стиха, й хрумна твърде необичайна мисъл. За стотна от секундата тя изпита чувството, че всичко, което Азис З. Захара е включил в личния си блог: снимките, бележките към тях, цитатите и стиховете, е предназначено само за нейните очи. Мисълта беше странна и донякъде самонадеяна, но й се виждаше напълно логична.

По-късно същия следобед Ела седеше при прозореца, уморена и леко потисната, слънцето напичаше гърба й, а в кухнята ухаеше на шоколадовите сладки, които правеше. Беше отворила пред себе си «Сладко богохулство», но съзнанието й беше толкова претоварено, че тя не можеше да се съсредоточи върху ръкописа. Хрумна й, че вероятно също трябва да състави списък с основни правила. Можеше да го нарече Четирийсетте правила на много улегналата, здраво стъпила на земята жена домакиня.

— Правило номер едно — пророни Ела. — Престани да търсиш любов! Престани да тичаш след невъзможни мечти! Със сигурност в живота на една семейна жена, наближаваща четирийсетте, има по-важни неща.

Но кой знае защо, й докривя от собствената й шега и това й напомни по-големите неприятности. Сега вече Ела не се сдържа и се обади по телефона на голямата си дъщеря. Включи се телефонният секретар.

— Джанет, скъпа, знам, че не биваше да се обаждам на Скот. Но го направих за добро. Просто исках да се убедя, че…

Тя замълча и съжали ужасно, че не се е подготвила предварително. Чуваше като фонов звук тихото жужене на телефонния секретар. Изнерви се при мисълта, че лентата се върти и времето изтича.

— Джанет, извинявай, не трябваше да го правя. Знам, не е хубаво да се оплаквам, при положение че всичко ми е наред. Но просто съм много… нещастна…

Щрак. Телефонният секретар спря. Сърцето на Ела се сви и тя се стъписа от онова, което току-що е казала. Какво я прихващаше? Самата тя не знаеше, че е нещастна. Беше ли изобщо възможно да си потиснат и да не го знаеш? Колкото и да е странно, Ела не се чувстваше нещастна, задето е признала, че е нещастна. Напоследък не чувстваше почти нищо.

Погледът й падна върху листа хартия, където тя беше записала електронния адрес на Азис З. Захара. Той изглеждаше най-обикновен, непретенциозен и сякаш я приканваше да го използва. Без да се замисля особено, Ела отиде на компютъра и се зае да съчинява писмо:

«Скъпи Азис З. Захара,

Казвам се Ела. Като рецензент към литературната агенция чета вашия роман «Сладко богохулство». Още съм в самото начало и ми харесва изключително много. Това обаче е само лично мое мнение и не отразява становището на шефа ми. Независимо дали романът ми харесва, или не, почти не мога да влияя върху окончателното решение дали ще Ви вземем за клиент.

Вие явно смятате, че любовта е същност на живота и че е важна само тя. Нямам намерение да влизам с Вас в безплоден спор по този въпрос. Достатъчно е да кажа, че не съм докрай съгласна. Но не Ви пиша за това.

Пиша, защото, докато чета «Сладко богохулство», се появиха съвпадения, които ми се струват повече от странни. Точно сега се опитвам да убедя голямата си дъщеря да не се омъжва толкова млада. Онзи ден помолих приятеля й да отложи плановете за брак. Сега дъщеря ми ме мрази и не ми говори. Имам чувството, че двамата с нея ще се разбирате прекрасно, понеже, както личи, и Вие имате сходни възгледи за любовта.

Извинявайте, че Ви занимавам с личните си проблеми. Нямах такова намерение. В личния Ви блог (именно там намерих електронния ви адрес) пише, че сте в Гватемала. Сигурно е много вълнуващо да обикаляте света. Ако случайно дойдете в Бостън, вероятно можем да се срещнем и да поговорим на чаша кафе.

С най-добри пожелания, Ела»

Първият й имейл до Азис беше не толкова писмо, колкото покана, вик за помощ. Ала Ела нямаше откъде да го знае, докато седеше в тишината на кухнята и пишеше на непознат писател, когото не се надяваше да срещне на живо сега или някога в бъдещето.

Учителят

Багдад, април 1242 година

Багдад така и не забеляза, че е пристигнал Шамс от Тебриз, аз обаче няма да забравя никога деня, когато той дойде в скромното ни дервишко братство. Онзи следобед имахме важни гости. При нас заедно с неколцина от хората си се беше отбил кадията и аз подозирах, че е дошъл не само от топли чувства. Беше известен с неприязънта си към суфизма и искаше да ми напомни, че ни държи под око, както държи под око всички суфисти наоколо.

Беше амбициозен човек. С валчесто лице, увиснало шкембе и къси месести пръсти, всеки окичен с пръстен със скъпоценен камък. Не биваше да яде толкова много, аз обаче се съмнявах, че на някой, дори на лекаря му, стиска да му го каже. Беше потомък на стар род книжници и бе сред най-влиятелните големци в околията. Само с един-единствен указ можеше да те качи на бесилото и със същата лекота да помилва обвинения и да го измъкне и от най-тъмния зандан. Ходеше облечен само в кожи и скъпи дрехи и се държеше надуто, като човек, сигурен във властта си. Не одобрявах неговата самовлюбеност, ала заради братството правех всичко възможно да запазвам добри отношенията с този влиятелен човек.

— Живеем в най-великолепния град на земята — оповести кадията, докато мяташе в устата си една смокиня. — Днес в Багдад е препълнено с бежанци, потърсили спасение от войската на монголците. Ние им даваме сигурно убежище. Това е центърът на света, нали така, Баба Заман?

— Градът безспорно е истинска перла — отвърнах предпазливо. — Но да не забравяме, че градовете са като хората. Раждат се, минават през детството и младостта, остаряват и накрая умират. Точно сега Багдад е в късната си младост. Не сме така богати, както по времето на халифа Харун ар-Рашид, въпреки че и досега можем донякъде с основание да се гордеем, че сме средище на търговията, занаятите и поезията. Но кой ли знае как ще изглежда Багдад след едно хилядолетие? Всичко може да се промени.

— Бива ли такова черногледство! — поклати глава кадията и се пресегна към друга купа, за да си вземе от фурмите. — Абасидите ще запазят властта си и ние ще се радваме на благоденствие. Ако, разбира се, сегашното положение не бъде променено заради предателите сред нас. Срещат се и такива, които се представят за мюсюлмани, а тълкуват исляма по начин, който е много по-опасен от заплахите на неверниците.

Предпочетох да си замълча. Не беше тайна, че според кадията мистиците с тяхното индивидуалистично и езотерично тълкуване на исляма само създават неприятности. Обвиняваше ни, че не обръщаме внимание на шeриата и така показваме неуважение към облечените във власт хора — хора като него. Понякога имах чувството, че той май предпочита всички суфисти да бъдат изритани от Багдад.

— Братството ви е безобидно, но не мислиш ли, че някои суфисти прекрачват всички граници? — попита кадията, като си гладеше брадата.

Не знаех какво да отговоря. Слава Богу, точно тогава на вратата се почука. При нас влезе рижият послушник. Той дойде право при мен и ми пошушна на ухото, че имаме гостенин, странстващ дервиш, който настоявал да ме види и отказвал да разговаря с друг.

При обичайни обстоятелства щях да помоля послушника да отведе новопристигналия в тиха уютна стая, да му даде топла храна и да го накара да почака, докато гостите си тръгнат. Но тъй като кадията ме притискаше, ми хрумна, че един странстващ дервиш сигурно ще разсее напрежението в стаята, като ни разправи за далечни живописни земи. Ето защо заръчах на послушника да доведе мъжа.

След няколко минути вратата се отвори и при нас влезе мъж, облечен от глава до пети в черно. Възслаб, изпит, с възраст, която не можеше да се определи, той имаше орлов нос, дълбоко поставени гарвановочерни очи и тъмна коса, паднала на гъсти къдрици върху тях. Беше заметнат с дълго наметало с качулка, носеше вълнена дреха и ботуши от овча кожа. На врата му бяха накачени талисмани. Мъжът държеше в ръка дървена купа, каквито пътуващите дервиши носят, за да преодолеят личната си суета и високомерие и да приемат подаянията на другите. Дадох си сметка, че този мъж не обръща много-много внимание на обществените условности. Изобщо не се притесняваше, че някой може да го помисли за скитник и дори за просяк.

Почувствах, че е различен, още щом го видях да стои там и да чака разрешение да се представи. Долових го от очите му, от изтънчените му движения, беше написано във всичко. Подобно на жълъд, който за невежото око може да изглежда скромен и уязвим, но който вече носи в себе си гордия дъб, в какъвто ще се превърне, този мъж ме погледна с пронизващи черни очи и кимна, без да казва нищо.

— Добре дошъл при нас в братството, дервишо — рекох и го поканих с ръка да седне на възглавниците отсреща.

След като поздрави всички, той се разположи и огледа хората в стаята, като не пропускаше и най-малката подробност. Накрая очите му спряха върху кадията. Без да изричат и дума, двамата се гледаха цяла минута и аз неволно се запитах какво ли всеки от тях мисли за другия, тъй като изглеждаха пълна противоположност.

Предложих на дервиша топло козе мляко, захаросани смокини и пълнени фурми, той обаче отказа любезно всичко. Когато го попитах как се казва, се представи като Шамс от Тебриз и обясни, че е странстващ дервиш, който търси навред Бога.

— И успя ли да Го намериш? — полюбопитствах аз.

По лицето на дервиша мина сянка, сетне той кимна и отвърна:

— Всъщност Бог беше през цялото време с мен.

Кадията ни прекъсна със самодоволна усмивка, която не си направи труда да скрие.

— Така и не проумявам защо вие, дервишите, си усложнявате живота. Щом Бог е бил с теб през цялото време, защо си обикалял толкова да Го търсиш?

Шамс от Тебриз сведе замислено глава и известно време мълча. Когато отново вдигна очи, лицето му беше спокойно, а гласът — премерен.

— Защото, макар и да е истина, че Той не може да бъде намерен с търсене, Го намира само който търси.

— Игра на думи — изсумтя презрително кадията. — Какво се опитваш да ни кажеш, че не можем да намерим Бога, ако през целия си живот стоим на едно място ли? Пълна безсмислица. Не всички изпитват потребност да се обличат като теб в дрипи и да обикалят немили-недраги.

Звънна смях — мъжете в стаята искаха на всяка цена да покажат на кадията, че са съгласни с него, като нададоха този писклив, неуверен и нещастен смях, както се смеят всички блюдолизци. Стана ми неудобно. Май не биваше да събирам на едно място кадията и дервиша.

— Вероятно съм бил разбран погрешно. Не съм искал да кажа, че не можеш да намериш Бога, ако си стоиш в родния град. Това със сигурност е възможно — съгласи се дервишът. — Има хора, които не са ходили никъде, а пак са видели свят.

— Именно! — ухили се тържествуващо кадията, усмивка, която изчезна, щом той чу следващото, изречено от дервиша.

— Имам предвид, че няма как да намериш Бога, ако стоиш в кожи, копринени дрехи и скъпи-прескъпи накити, с каквито си окичен ти днес.

В стаята се спусна смаяно мълчание, звуците и въздишките наоколо се разпаднаха на прах. Всички затаихме дъх, сякаш очаквахме да се случи нещо по-голямо, макар че не знаех какво може да бъде по-стъписващо.

— Езикът ти е прекалено хаплив за дервиш — заяви кадията.

— Когато трябва да се каже нещо, аз ще го кажа, дори и целият свят да ме сграбчи за врата и да ми заповяда да мълча.

Тези думи бяха посрещнати от кадията със свъсено лице, после обаче той сви нехайно рамене.

— Е, както и да е — рече. — При всички положения ни трябва човек като теб. Точно обсъждахме великолепието на нашия град. Сигурно си се нагледал на какви ли не места. Има ли някое, което да е по-прелестно от Багдад?

Шамс обясни благо, като местеше поглед от човек на човек:

— Спор няма, Багдад е забележителен град, ала няма по земята хубост, която да е вечна. Градовете се крепят на духовни стълбове. Те отразяват като огромни огледала сърцата на жителите си. Ако тези сърца помръкнат и изгубят вяра, градовете също губят блясъка си. Случва се, и то през цялото време.

Не се сдържах и кимнах. Шамс от Тебриз се извърна към мен, за миг отклонен от мислите си, в очите му блещукаше дружелюбност. Усетих ги така, сякаш ме беше лъхнала топлината на палещо слънце. Ето кога видях ясно, че той заслужава името си. Този мъж излъчваше сила и жизненост, вътрешна плам, все едно беше огнено кълбо. Наистина беше Шамс — «слънцето».

Кадията обаче беше на друго мнение.

— Вие, суфистите, усложнявате всичко. Също като философите и поетите! За какво са ви толкова много думи? Човеците са прости твари с прости потребности. На водачите е отредено да виждат тези потребности и да се стараят хората да не се отклоняват от пътя. Това изисква безупречно приложение на шeриата.

— Шeриатът е като свещ — каза Шамс от Тебриз. — Дава ни много ценна светлина. Но да не забравяме, че свещта ни помага да се придвижим в тъмното от едно на друго място. Ако забравим накъде сме тръгнали и вместо това се вторачим в свещта, каква е ползата?

Кадията се смръщи и лицето му помръкна. Усетих как като вълна ме плисва тревога. Който влезеше в спор за значението на шeриата с човек, чиято работа е да съди и често да наказва хората според него, все едно плуваше в опасни води. Толкова ли не го знаеше Шамс?

Точно когато търсех удобен повод да изведа дервиша от стаята, го чух да казва:

— Има едно правило, приложимо при такива обстоятелства.

— Какво правило? — попита подозрително кадията.

Шамс се изправи — гледаше така, сякаш четеше от невидима книга, и оповести:

— Всички, които четат Свещения Коран, го разбират на различно равнище, в зависимост от задълбочеността на разума си. Има четири равнища на прозрение. Първото равнище — това е привидното значение и повечето хора се задоволяват с него. После идва батин — скритото, съкровено равнище. Трето е съкровеното на съкровеното равнище. А четвъртото е толкова дълбоко, че не може да се изрази с думи и затова е обречено да остане неописано — Шамс продължи с блеснали очи. — Книжниците, които са насочили вниманието си към шeриата, познават привидното значение. Суфистите пък знаят съкровеното значение. Светците знаят съкровеното на съкровеното. Колкото до четвъртото равнище, то е разкрито само на пророците и на онези, които са най-близо до Бога.

— Нима твърдиш, че един нищо и никакъв суфист разбира Корана по-добре, отколкото книжника, познаващ шeриата? — попита кадията, като барабанеше с пръсти по паницата.

Устата на дервиша се изви в едва доловима ехидна усмивка, той обаче не отговори.

— Внимавай, приятелю — предупреди кадията. — Тънка е чертата между мястото, където стоиш ти, и чистото богохулство.

И да имаше закана в думите му, дервишът сякаш не я забеляза.

— Какво точно е «чисто богохулство»? — попита той, а после добави, като си пое дълбоко въздух: — Разреши да ти разкажа една история.

И ни разказа ето какво:

«Един ден Муса[8] се разхождал сам-самичък из планината, когато видял в далечината пастир.

Мъжът бил паднал на колене, бил разперил ръце към небето и се молел. Муса се зарадвал много. Но щом се приближил, бил не по-малко изумен от молитвата на пастира.

— О, любими Боже, аз Те обичам, повече, отколкото можеш да знаеш. За Теб съм готов на всичко, само кажи. И да ме помолиш да заколя за Теб най-тлъстата овца в стадото си, ще го сторя, без да се колебая. За Теб ще я опека и ще сложа в ориза Ти лойта на опашката — да Ти е вкусно.

Муса се приближил още малко до пастира и продължил да слуша внимателно.

— После ще Ти умия краката, ще Ти изчистя ушите и ще Те опощя. Ето колко много Те обичам.

След като чул достатъчно, Муса прекъснал пастира с вик:

— Спри се, невежи човече! Какво правиш? Нима си въобразяваш, че Бог яде ориз? Нима си въобразяваш, че Бог има крака, които да умиеш? Това твоето не е молитва. Това си е чисто богохулство.

Стреснат и засрамен, пастирът почнал да се извинява отново и отново и обещал да се моли като благочестивите люде. Същия следобед Му са го научил на няколко молитви. После си продължил по пътя, донемайкъде доволен от себе си.

Но вечерта чул глас. Бог му казал:

— О, какво направи, Муса? Накара се на клетия пастир и не разбра колко мил Ми е той може и да не говореше верните неща по верен начин, но беше искрен. Сърцето му беше чисто, а помислите — праведни. Говореше богоугодно. За теб думите му може и да бяха богохулство, но за Мен те бяха сладко богохулство.

Муса тутакси разбрал грешката си. На другия ден още на ранина се върнал в планината да се види с пастира. И този път го заварил да се моли, само че както му било казано. Бил толкова решен да не сбърка, че пелтечел и от предишното му вълнение и страст нямало и следа. Муса съжалил за онова, което му бил причинил, потупал го по гърба и рекъл:

— Сгреших, приятелю. Много те моля, прости ми. Моли си се, както знаеш. За Бога това е по-ценно.

Пастирът се учудил на тези думи, ала облекчението му било още по-голямо. Той обаче не искал да се моли както преди. Нито пък да изрича молитвите, на които го бил научил Муса. Сега бил намерил нов начин да общува с Бога. Макар и доволен, и блажен в простодушното си благочестие, вече бил надживял този етап — бил надскочил сладкото си богохулство.»

— Разбра ли сега, недей да съдиш начина, по който другите общуват с Бога — каза в заключение Шамс. — Всеки си има свой начин и своя молитва. Бог не приема думите ни за чиста монета. Той се вглежда дълбоко в сърцата ни. Важни са не церемониите и обредите, важно е дали сърцата ни са достатъчно чисти.

Погледнах кадията в лицето. Видях, че макар и да се правеше на много уверен и овладян, очевидно е подразнен. Въпреки това обаче си беше и хитър като лисица и беше разбрал в какво деликатно положение е изпаднал. Ако избухнеше след разказа на Шамс, щеше да се види принуден да направи и следващата крачка и да го накаже за безочието му, при което нещата щяха да станат сериозни и всички щяха да разберат, че някакъв си дервиш е дръзнал да се опълчи срещу кадията. Затова беше за предпочитане кадията да се престори, че няма нищо обезпокоително, и да спре дотук.

Слънцето навън залязваше и беше обагрило небето в десетина оттенъка на аленото, по които от време на време плъзваха тъмносиви облаци. Подир малко кадията се изправи и каза, че имал да върши нещо важно. Кимна ми едва-едва и изгледа студено Шамс от Тебриз, после си тръгна. Неговите хора го последваха безмълвно.

— Опасявам се, че кадията не те хареса много — казах, след като всички излязоха.

Шамс от Тебриз вдигна усмихнат косата от лицето си.

— О, и какво от това! Свикнал съм хората да не ме харесват много.

Неволно се развълнувах. Бях учител в братството от доста време и знаех, че такива посетители не идват всеки ден.

— Я ми кажи, дервишо — подканих, — какво е довело човек като теб в Багдад?

Изгарях от нетърпение да чуя отговора, но кой знае защо, и се страхувах от него.

Ела

Нортхамптън, 20 май 2008 година

Бурна беше нощта, когато мъжът на Ела не се прибра: в съня й се въртяха жени, които играеха кючек, и дервиши. С глава, отпусната върху ръкописа, тя гледаше как груби на вид войници се хранят в крайпътен хан и по чиниите им са накамарени какви ли не сладкиши и десерти.

После видя себе си. Търсеше някого на оживен пазар в цитадела в чужда държава. Накъдето и да се обърнеше, хората се движеха бавно, сякаш танцуваха на мелодия, която тя не чуваше. Спря един дебел мъж с увиснали мустаци, за да го попита нещо, но не се сети какво. Мъжът я изгледа неразбиращо и закуцука нататък. Ела се опита да заговори неколцина продавачи зад сергиите, сетне и купувачи, ала никой не й отговаряше. В началото си помисли, че е защото не знае езика. После допря длан до устата си и ужасена, усети, че са й отрязали езика. Все по-уплашена, затърси огледало, та да се види и да провери дали е същият човек, на пазара обаче нямаше огледала. Ела се разплака и се събуди от тревожен шум — не знаеше дали още има език.

Щом отвори очи, видя, че Спирит дращи бясно по задната врата. На верандата сигурно се беше промъкнало животно, влудило кучето. То се изнервяше особено от скункси. Още беше пресен споменът за неуместната му среща с един миналата зима. Трябваше да минат седмици, докато Ела махне от кучето отвратителна смрад като от запалена гума, която си остана дори след като го къпа във вани с доматен сок.

Ела погледна часовника върху стената. Беше три без петнайсет след полунощ. Дейвид още не се беше прибрал и вероятно нямаше да си дойде никога. Джанет не беше отговорила на обаждането й и в това песимистично настроение Ела се съмняваше, че дъщеря й ще го направи някога. Обхваната от ужаса, че е изоставена от мъжа и дъщеря си, тя отвори хладилника и го разглежда няколко минути. Желанието да си гребне малко от сметановия сладолед с череши се натъкна на страха, че ще напълнее. С доста големи усилия Ела се отдръпна от хладилника и затръшна вратата малко по-силно от необходимото.

После отвори бутилка червено вино и си наля една чаша. Беше пивко, леко и дъхаво, възкисело, но и сладко, точно каквото тя обичаше. Чак когато си сипваше втора чаша, й хрумна, че може би е отворила някои от скъпите бутилки бордо на Дейвид. Погледна етикета: «Шато Марго, 1996 г.» Това не й говореше нищо и Ела се свъси срещу бутилката.

Беше много уморена и сънена, не й се четеше. Затова реши да си провери имейлите. Имаше пет-шест спама и писмо от Мишел, която питаше как върви ръкописът. А после Ела видя имейл от Азис З. Захара.

«Скъпа Ела (дано нямате нищо против, че ви наричам така),

Имейлът Ви ме завари в едно село в Гватемала, казва се Момостенанго. Това е едно от малкото места, където още използват календара на маите. Точно срещу хотелчето има дърво на желанията, окичено със стотици късчета плат във всякакви цветове и десени. Наричат го Дървото на разбитите сърца. Който е с разбито сърце, си написва името върху късче хартия и го завързва на клоните с молба сърцето му да бъде излекувано.

Дано не Ви се стори прекалено самонадеяно, но след като прочетох имейла Ви, отидох при дървото на желанията и се помолих Вие с дъщеря Ви да изясните недоразумението. И прашинка любов не би трябвало да остане неоценена, защото, както казва Руми, любовта е жива вода.

Едно от нещата, които в миналото помогнаха лично на мен, бе да престана да се бъркам на хората около мен и да се разстройвам, че не мога да ги променя. Вместо да се месите или да стоите и да не правите нищо, ще си позволя да Ви препоръчам да проявявате смирение.

Някои допускат грешката да смятат, че «смирение» е същото като «мекушавост», а не е така. Смирението е вид мирно приемане на условията на Вселената, включително на нещата, които сега не можем да променим и да разберем.

Според календара на маите днешният ден е благоприятен. Наближава голяма астрологична промяна, която ще донесе на хората и ново съзнание. Трябва да побързам и да Ви изпратя този имейл, докато слънцето не е залязло и денят не е свършил.

Дано любовта Ви намери, когато и където я очаквате най-малко.

Искрено Ваш, Азис»

Ела изключи лаптопа, трогната, че един напълно непознат човек в далечно кътче на света се е молил да й е добре. Затвори очи и си представи името си, написано върху късче хартия, което е завързано на дървото на желанията и се поклаща свободно и щастливо като хвърчило в небето.

След няколко минути тя отвори вратата на кухнята и излезе в задния двор, за да се наслади на тревожната прохлада на ветреца. До нея застана Спирит, беше неспокоен, ръмжеше и постоянно душеше. Очите му се смалиха, после се разшириха и в тях се появи тревога, Спирит наостри уши, сякаш беше доловил в далечината нещо страшно. Ела и кучето продължиха да стоят един до друг под луната на късната пролет и да се взират в наситения непрогледен мрак, еднакво уплашени от нещата, които шаваха в тъмното, уплашени от неизвестността.

Послушникът

Багдад, април 1242 година

Бързо се върнах в гостната, след като изпратих с поклони и любезничене кадията до вратата: смятах да раздигам мръсните паници. Изненадах се, че заварвам Баба Заман и странстващия дервиш в същото положение, в което ги бях оставил, и двамата мълчаха. С крайчеца на окото ги загледах и се запитах дали е възможно да разговарят, без да проронват и дума. Забавих се възможно най-дълго: подредих възглавниците, разтребих в стаята, събрах трохите по килима, след известно време обаче вече нямах причина да остана.

Без всякакво желание тръгнах, тътрузейки крака, към кухнята. Още щом ме видя, готвачът ме обсипа със заповеди.

— Избърши плота, измий пода и чиниите! Изтъркай печката и стените около скарата! След като свършиш, не забравяй да провериш капана за мишки!

Откакто бях постъпил преди половин година в братството, готвачът само ме тормозеше. Всеки ден ме караше да бъхтя като вол и наричаше тези изтезания част от духовното ми обучение — да си рече човек, че има нещо духовно в това да миеш чинии.

Готвачът беше немногословен човек и си повтаряше все едно:

— Да чистиш, е като да се молиш, да се молиш, е като да чистиш!

— Ако това беше вярно, всички домакини в Багдад щяха да са се превърнали в духовни учители досега — осмелих се веднъж да възразя аз.

Той ме замери по главата с дървената лъжица и се разкрещя колкото му глас държи:

— Ако отговаряш така, няма да стигнеш доникъде, синко. Щом си решил да ставаш дервиш, трябва да си мълчиш като тази дървена лъжица. Не е хубаво един послушник да е непокорен. Говори по-малко, съзрявай по-бързо.

Мразех готвача, но още повече се страхувах от него. Никога не престъпвах заповедите му. До тази вечер.

Още щом той ми обърна гръб, се измъкнах от кухнята и отидох отново на пръсти в гостната — умирах от желание да науча повече за странстващия дервиш. Кой беше той? Какво търсеше тук? Не беше като дервишите в братството. Очите му изглеждаха пламенни и бунтовни дори когато той свеждаше скромно глава. В него имаше нещо толкова необичайно и непредсказуемо, че чак да се уплаши човек.

Надзърнах през една цепка във вратата. В началото не виждах нищо. Не след дълго обаче очите ми свикнаха с полумрака в стаята и аз различих лицата им.

Чух как учителят пита:

— Я ми кажи, Шамс от Тебриз, какво води човек като теб в Багдад? Да не си видял града насън?

Дервишът поклати глава.

— Не, не сън ме е довел тук. А видение. Изобщо не сънувам.

— Всеки сънува — възрази благо Баба Заман. — Може просто да не помниш всичките си сънища. Това обаче не означава, че не сънуваш.

— Аз не сънувам — настоя дервишът. — Това е част от сделката, която сключих с Бога. Знаеш ли, като малък виждах ангели, гледах как тайнствата на всемира се разгръщат пред очите ми. Когато го споделих с родителите си, те не останаха доволни и ми казаха да спра да сънувам. Приятелите ми пък заявиха, че съм безнадежден мечтател. Опитах се да поговоря с учителите си, ала и те откликнаха по същия начин. Накрая разбрах, че щом чуят за нещо необичайно, хората го наричат сън. Вече не харесвах думата и всичко, което тя олицетворява.

След тези думи дервишът замълча, сякаш най-неочаквано беше чул звук. После се случи нещо изключително странно. Той стана, изправи гръб и тръгна бавно и целеустремено към вратата, през цялото време гледаше в моята посока. Сякаш знаеше, че ги шпионирам. Сякаш виждаше през дървената врата.

Сърцето ми биеше като обезумяло. Исках да избягам обратно в кухнята, но не виждах как. Ръцете, краката, цялото ми тяло бяха като сковани. Тъмните очи на Шамс от Тебриз бяха вперени в мен през и отвъд вратата. Колкото и да бях ужасен, усетих в тялото си невероятен прилив на сили. Дервишът се приближи, хвана дръжката на вратата, ала тъкмо когато си мислех, че ще отвори вратата и ще ме хване, той спря. От толкова близо не виждах лицето му и нямах представа какво го е накарало да се откаже. Чакахме така една минута, която ми се стори непоносимо дълга. После той се обърна и докато се отдалечаваше от вратата, продължи с разказа си:

— Когато поотраснах, помолих Бога да ми вземе способността да сънувам, така че, срещна ли Го, да знам, че не е сън. Той се съгласи. Взе ми сънищата. Затова не сънувам никога.

Сега вече Шамс от Тебриз стоеше при отворения прозорец в другия край на стаята. Навън ръмеше, той загледа умислено дъжда, после рече:

— Бог ми отне способността да сънувам. Но за да ми възмезди загубата, ми позволи да тълкувам сънищата на другите. Аз съм тълкувател на сънища.

Очаквах, че Баба Заман няма да повярва в тези небивалици и ще му се скара, както постоянно се кара на мен.

Вместо това обаче учителят кимна с уважение и каза:

— Явно си необичаен човек. Кажи ми, какво мога да направя за теб.

— Не знам. Всъщност се надявах да ми кажеш ти.

— В смисъл? — попита озадачен учителят.

— Вече близо четирийсет години съм странстващ дервиш. Познавам природата, макар че обществото и досега ми е чуждо. Ако се наложи, знам да се бия като див звяр, самият аз обаче не мога да нараня никого. Знам имената на небесните съзвездия, мога да позная дърветата в гората и да разчета като отворена книга видовете хора, които Всемогъщият е създал по Свой образ — Шамс замълча за малко и изчака учителят да запали газеника. Сетне продължи: — Едно от правилата гласи: «Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да Го търсиш: в сърцето на онзи, който обича истински. Никой не е продължил да живее, след като Го е видял, точно както и никой не е умрял, след като Го е видял. Който Го е намерил, ще остане с Него навеки» — в сумрачната трепкаща светлина Шамс от Тебриз изглеждаше още по-висок, с коса, която падаше на безредни къдрици върху раменете му. — Но познанието е като възсолена вода на дъното на стара ваза, освен ако не се оттича някъде. Години наред се моля на Бога за спътник, с когото да споделя натрупаните в мен знания. Накрая във видение, което получих в Самарканд, ми се каза да дойда в Багдад, за да срещна съдбата си. Доколкото разбирам, знаеш как се казва моят спътник и къде се намира и ще ми обясниш ако не сега, то след време.

Навън вече се беше спуснала нощ и през отворените прозорци се просмукваше ивица лунна светлина. Дадох си сметка, че е много късно. Готвачът сигурно ме търсеше. Но аз нехаех. Както никога ми беше приятно да нарушавам правилата.

— Не знам какъв отговор чакаш от мен — промълви учителят. — Но знам, че ако има неща, които ми е писано да разкрия, и това ще стане, когато му дойде времето. Дотогава можеш да останеш тук при нас. Добре дошъл си.

След като чу това, странстващият дервиш се наведе смирено и признателно, за да целуне ръка на Баба Заман. Точно тогава учителят зададе онзи странен въпрос:

— Твърдиш, че си готов да предадеш на друг всичките си знания. Искаш да сложиш върху дланта си Истината, сякаш е ценна перла, и да я предложиш на човек, който го заслужава. Но за човек не е никак просто да отвори сърцето на някого за духовната светлина. Крадеш Божията мълния. С какво си готов да заплатиш?

Докато съм жив, няма да забравя отговора, който тогава даде дервишът. Той вдигна вежда и каза твърдо:

— Готов съм да дам главата си.

Трепнах, усетил как ме побиват ледени тръпки. Когато долепих отново око до пукнатината, забелязах, че и учителят изглежда разтърсен от отговора.

— Май стига за днес — въздъхна Баба Заман. — Сигурно си уморен. Чакай да повикам новия послушник. Той ще те отведе при леглото ти и ще ти донесе чисти чаршафи и чаша мляко.

Шамс от Тебриз се обърна към вратата и аз усетих чак с костите си, че отново ме гледа втренчено. И не само това. Сякаш гледаше през мен и вътре в мен, сякаш изучаваше траповете и върховете в душата ми и оглеждаше тайни, укрити дори от мен. Може би владееше черната магия или беше обучен от Харут и Марут, двата вавилонски ангела, за които ни предупреждава Коранът. Или пък притежаваше свръхестествени дарби, помагащи му да вижда през врати и стени. При всички положения ме уплаши.

— Не се налага да викаш послушника — каза Шамс вече по-високо. — Имам чувството, че той е наблизо и ни е чул.

Въздъхнах толкова силно, че сигурно съм събудил и мъртвите в гробовете. Уплашен до смърт, скочих на крака и изприпках в градината, за да намеря укритие в тъмното. Там обаче ме чакаше неприятна изненада.

— Ето къде си бил, малък негоднико! — ревна готвачът и ме погна с метлата. — Загазил си не на шега, синко, не на шега.

Отскочих встрани и в последния миг успях да се изплъзна на метлата.

— Ела тук, или ще ти счупя краката — закани се запъхтян готвачът зад мен.

Аз обаче не го послушах. Изхвърчах като стрела от градината. С лицето на Шамс от Тебриз, което трепкаше пред мен, тичах и тичах по криволичната пътека от братството към главния път и дори след като се отдалечих много, не можах да се спра. С разтуптяно сърце, с пресъхнало гърло, тичах, докато краката ми не се подкосиха и не можех да тичам повече.

Ела

Нортхамптън, 21 май 2008 година

Брадясал и готов за скандал, Дейвид се прибра рано на другата сутрин колкото да намери Ела заспала в леглото със «Сладко богохулство», разгърнато върху скута й, и празна чаша от вино до нея. Пристъпи, за да придърпа одеялото и да се увери, че тя е добре завита, но после се отказа.

След десет минути Ела се събуди. Не се изненада, че го чува да си взима душ в банята. Мъжът й може и да флиртуваше с други жени и очевидно дори да прекарва с тях нощта, но предпочиташе да не си взима сутрешния душ другаде, освен в собствената си баня. След като Дейвид се изкъпа и мина отново през стаята, Ела се престори на заспала, за да му спести обясненията за отсъствието му.

След по-малко от час и мъжът й, и децата вече бяха излезли и Ела беше сама в кухнята. Животът като че ли се беше върнал в обичайното си русло. Тя отвори любимата си готварска книга «Кулинарно изкуство за всеки» и след като обмисли няколкото възможности, избра доста сложно меню, което да я държи заета цял следобед.

Миди, запечени с шафран, кокосов орех и портокали. Спагети на фурна с гъби, пресни подправки и пет сирена. Телешки котлети с розмарин, оцет и запържен чесън. Салата от залят с лимон зелен фасул и карфиол. След това избра и десерт: топло шоколадово суфле.

Имаше много причини да обича да готви. Това да създаде от най-обикновени продукти вкусно ястие не само й носеше удовлетворение, но кой знае защо, й се струваше и чувствено. Ала тя обичаше да готви най-вече защото го правеше наистина добре. Освен това така умът й се успокояваше. Кухнята беше единственото място в живота, където тя можеше да избяга докрай от външния свят и да спре вътре в себе си хода на времето. Предполагаше, че за някои същото въздействие вероятно има сексът, но за него винаги трябваха двама, а за готвенето беше достатъчно да имаш време, да си старателен и да си напазарувал продукти.

Хората, които готвеха по телевизионните програми, говореха така, сякаш за това ти трябват вдъхновение, оригиналност и творческа жилка. Любимата им дума беше «експеримент». Ела не беше съгласна. Защо не оставим експериментите на учените и приумиците — на творците! Готвенето се свеждаше до това да усвоиш основните правила, да следваш указанията и да проявяваш уважение към мъдростта на вековете. Единственото, което трябваше да правиш, бе да следваш традициите, издържали проверката на времето, а не да експериментираш с тях. Готварските умения идваха от обичаите и условностите и макар да беше ясно, че новото време омаловажава такива неща, нямаше нищо лошо в това да си традиционалист в кухнята.

Ела държеше много и на установения всекидневен ред. Всяка сутрин приблизително по едно и също време семейството закусваше, през почивните дни в края на всяка седмица ходеха на пазар и първата неделя на всеки месец се събираха да вечерят със съседите. Дейвид беше работохолик и не разполагаше с време, ето защо Ела се беше нагърбила с всичко у дома: с разпределението на парите, с грижите за къщата, с претапицирането на мебелите, с дребните неща, които трябваше да се свършат, с програмата на децата, с това да им помага с домашните и така нататък. В четвъртък ходеше в Готварския клуб «Фюжън», където смесваха различни национални кухни и освежаваха с нови подправки и продукти отколешни рецепти. Всеки петък прекарваше часове на селскостопанския пазар, където обсъждаше с фермерите произведеното от тях, оглеждаше бурканчетата екологично чисто сладко от праскови с ниско съдържание на захар и обясняваше на други купувачки как най-добре да сготвят култивираните печурки. Каквото не успееше да намери, купуваше го на път за вкъщи от магазина за здравословни храни.

После, в събота вечер, Дейвид я водеше на ресторант (обикновено тайландски или японски) и ако не бяха уморени или пияни, или просто не бяха в настроение, щом се приберяха, правеха секс. Бързите целувки и нежните движения излъчваха не толкова страст, колкото състрадание. Навремето най-надеждната им връзка, сексът беше загубил доста отдавна привлекателната си сила. Понякога се случваше да карат седмици наред без него. На Ела й се струваше странно, че макар и навремето сексът да е бил много важен в живота й, сега, когато вече го нямаше, тя изпитва облекчение и се чувства едва ли не свободна. Като цяло не смяташе, че е чак толкова страшно семейства с дълъг брак да изоставят плоскостта на физическото привличане в полза на по-надеждни и по-сигурни отношения.

Единственият проблем беше, че Дейвид се бе отказал не толкова от секса, колкото от секса с жена си. Ела никога не му беше поставяла ребром въпроса за извънбрачните му връзки, дори не му беше намеквала за подозренията си. Близките им приятели не знаеха и затова й беше по-лесно да се преструва. Нямаше скандали, притеснителни съвпадения, нищо, което да даде повод за клюки. Ела нямаше представа как Дейвид го постига, особено ако отчетем колко често спеше с други жени, и най-вече с младите си секретарки, но той го правеше умело, без излишен шум. Въпреки това изневярата имаше миризма. Ако не друго, Ела знаеше това.

И да имаше някаква последователност в събитията, Ела не можеше да посочи кое е станало първо и кое — след това. Дали това, че е изгубила интерес към секса, беше причина мъжът й да й изневерява? Или беше обратното? Дали първо Дейвид беше започнал да кръшка и чак след това тя беше занемарила тялото си и беше изгубила желание за секс?

При всички положения резултатът си оставаше същият: просто вече го нямаше сиянието между тях, светлината, помогнала им да плават из непроучените води на брака и да запазят живо желанието дори след три деца и двайсет години.

През следващите три часа главата й беше пълна с мисли, а ръцете й не спираха да се движат. Тя режеше домати, кълцаше на ситно чесън, запържваше лук, правеше соса, стържеше на рендето портокалова кора и месеше тестото за пълнозърнестия хляб. Когато се сгоди за Дейвид, получи златен съвет от свекърва си:

— Няма нищо, което да напомня на мъжа за дома повече от миризмата на току-що опечен хляб — беше й казала тя. — Никога не купувай хляб. Меси си го сама, скъпа. Това прави чудеса.

След като се беше трудила цял следобед, Ела подреди красиво масата със салфетки в съответния цвят, с ароматни свещи и букет жълти и оранжеви цветя, толкова ярки и изумителни, че почти приличаха на изкуствени. Накрая, за да стане още по-красиво, добави и проблясващи поставки за салфетките. След като приключи, масата беше като от списание.

Уморена, но доволна, Ела включи телевизора в кухнята на местните новини. Млада лекарка била пронизана с нож в жилището си, заради късо съединение в една болница бил избухнал пожар и четирима гимназисти били задържани за вандализъм. Ела изключи новините, като клатеше глава при мисълта за безбройните опасности, дебнещи по света. Как хора като Азис З. Захара намираха желание и смелост да ходят в не толкова развити кътчета на земята, при положение че вече и в богатите предградия на Щатите не беше безопасно?

Ела не проумяваше как така този непредсказуем и непроницаем свят кара такива като нея да се затворят по къщите си, а има почти обратното въздействие върху хора като Азис и ги вдъхновява да поемат на приключения далеч от отъпканите пътища.

В седем и половина вечерта Рубинстайнови седяха около масата, като от картинка, със запалени свещи, от които трапезарията приличаше на храм. Ако ги видеше, чужд човек щеше да реши, че са съвършеното семейство, блажено като дима, който се стелеше и се разтваряше бавно във въздуха. Дори отсъствието на Джанет не помрачаваше картината. Докато се хранеха, Орли и Ави разказваха един през друг какво се е случило в училище. Както никога Ела беше признателна, че са толкова бъбриви и шумни и така разсейват мълчанието, което иначе щеше да похлупи нея и мъжа й.

Тя загледа с крайчеца на окото как Дейвид забожда на вилицата парче карфиол и го дъвче бавно. Очите й се плъзнаха към брадичката му, към бледите устни и перленобелите зъби — устата, която тя познаваше толкова добре и беше целувала толкова пъти. Представи си как Дейвид се целува с друга. Кой знае защо, съперницата, изникнала в съзнанието й, не беше младата секретарка на мъжа й, а някаква едрогърдеста разновидност на Сюзан Сарандън. Със спортна фигура, самоуверена, тя се перчеше с гърдите си, пристегнати под тясна рокля, и се беше качила на червени кожени ботуши до коленете на високи токове, а лицето й лъщеше от многото грим едва ли не във всички цветове на дъгата. Ела си представи как Дейвид целува, тази жена припряно и ненаситно, не както дъвчеше карфиола на семейната маса.

Точно там и тогава, докато тя ядеше вечерята, приготвена по «Кулинарно изкуство за всеки», и си представяше жената, с която мъжът й има извънбрачна връзка, нещо в нея се прекърши. Ела разбра вледеняващо ясно и спокойно, че колкото и да е неопитна и притеснителна, един ден ще зареже всичко това: кухнята, кучета, децата си, съседите, съпруга си, готварските книги и рецептите за домашен хляб… Просто ще се махне и ще тръгне по широкия свят, където през цялото време стават опасни неща.

Учителят

Багдад, 26 януари 1243 година

Братството на дервишите изисква много повече търпение, отколкото притежава Шамс от Тебриз. Въпреки това минаха девет месеца, а той е още при нас. В началото очаквах всеки момент да се вдигне и да си тръгне, толкова явно беше отвращението му към строго подредения живот. Виждах, че се отегчава да ляга и да става от сън по едно и също време, да се храни редовно и да се подчинява на същия ред, както всички останали. Беше свикнал да се носи като самотна птица, дива и свободна. Подозирам, че неведнъж и два пъти е бил на път да избяга. Въпреки това, колкото и голяма да беше потребността му от самота, още по-голяма беше решимостта му да намери своя съмишленик. Шамс беше твърдо убеден, че съвсем скоро ще му дам необходимата информация и ще му кажа къде да отиде и кого да търси. Тази вяра го държеше при нас.

През тези девет месеца го наблюдавах отблизо и се питах дали за него времето не тече по-различно, по-бързо и напрегнато. На него му трябваха само седмици, дори дни, да усвои онова, което другите дервиши научаваха за месеци, понякога за години. Той проявяваше забележително любопитство към всичко ново и необичайно и много обичаше да наблюдава природата. Толкова дни съм го заварвал да се възхищава в градината на симетрията на някоя паяжина или на капките роса, проблясващи по разцъфтяло през нощта цвете. Насекомите, растенията и животните явно му бяха по-интересни и го вдъхновяваха повече от книгите и ръкописите. Но тъкмо решавах, че не му е интересно да чете, и го заварвах погълнат от стара книга. После отново минаваха седмици, без той да чете и да усвоява нищо.

Когато го попитах защо е така, Шамс от Тебриз отговори, че човек трябва да държи ума си удовлетворен, но и да внимава да не го разглези. Такова беше едно от неговите правила.

— Умът и любовта са от различно тесто — каза ми той. — Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко. Умът винаги е предпазлив и съветва: «Пази се от прекалено въодушевление», докато любовта казва: «О, карай! Престраши се!». Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.

След като го поопознах започнах да се възхищавам на смелостта и проницателността му. Подозирах обаче, че безподобната изобретателност и самобитност на Шамс имат и обратна страна. Първо, той беше прям до грубост. Учех дервишите никога да не търсят у другите недостатъци, а и да ги намерят, да ги прощават и да си мълчат. А Шамс не пропускаше да забележи грешките. Видеше ли неправда, веднага казваше без недомлъвки. С честността си обиждаше другите, но обичаше да предизвиква хората, за да види какви са в миг на гняв.

Беше трудно да го накараш да свърши нещо обичайно. Той нямаше търпение за такива неща и усвоеше ли нещо, тутакси губеше интерес към него. Опреше ли до установения ред, изпадаше в отчаяние като тигър, хванат в клетка. Ако разговорът му се виждаше скучен или някой кажеше глупост, ставаше и излизаше, без изобщо да си губи времето за любезности, за него ценности като сигурността, удобствата и щастието, на които държат повечето хора, нямаха никакво значение. И не се доверяваше на думите дотолкова, че се е случвало дни наред да не казва нищо. Това също бе едно от правилата му: «Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваш, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.»

С времето се притеснявах все повече за него. Дълбоко в себе си чувствах, че който носи такъв плам, вероятно има склонност да се излага на опасности.

В крайна сметка съдбата ни е в Божиите ръце и само Бог може да каже кога и как всеки от нас ще напусне този свят. Реших да правя, да струвам, но да накарам Шамс да позабави темпото и да свикне, доколкото това изобщо е възможно, с по-спокоен начин на живот. И известно време смятах, че може би ще успея. Но после дойде зимата, а заедно с нея и човекът, донесъл писмо отдалеч.

Това писмо промени всичко.

Писмото

от Кайсери за Багдад, февруари 1243 година

Бисмилляхи р-рахмани р-рахим

«Скъпи братко Баба Заман,

Мир и Божие благословение за теб.

Мина доста време от последния път, когато сме се виждали, и се надявам писмото ми да те завари във ведър дух. Чувал съм много прекрасни неща за братството, което си създал в покрайнините на Багдад, за да учиш дервишите на Божията мъдрост и любов. Пиша ти това писмо строго поверително, за да споделя с теб нещо, което занимава ума ми. Разреши да започна отдалеч.

Както знаеш, вече покойният султан Аладин Кейкубад беше забележителен човек и нямаше равен като водач в трудни времена. Той имаше мечта да вдигне град, където поети, занаятчии и мислители да живеят и работят в мир. Мечта, която мнозина смятаха за невъзможна с това безредие и враждебност по земята и с кръстоносците и монголците, притиснали ни от две страни. Нагледахме се на какво ли не. На християни, избиващи мюсюлмани, на християни, избиващи християни, на мюсюлмани, избиващи християни, на мюсюлмани, избиващи мюсюлмани, на враждуващи помежду си религии, секти, племена и дори братя. Но Кейкубад беше решителен водач. Избра град Коня, първото място, появило се изпод водата след потопа, за да осъществи голямата си мечта.

И така — в Коня живее книжник, за когото може да си чувал, а може и да не си чувал. Казва се Джалаладдин, по прякор Учителя, но често го наричат Руми. Имам удоволствието да го познавам и не само това, но и да уча заедно с него — първо като негов учител, сетне, след смъртта на баща му, като негов наставник и подир години като негов ученик. Да, приятелю, станах ученик на ученика си. Той беше толкова талантлив и благоразумен, че от един момент нататък вече нямаше на какво повече да го науча и вместо това започнах да се уча от него. Баща му също беше блестящ книжник. Ала Руми притежава качество, с каквото могат да се похвалят малцина книжници: способността да задълбава навътре, под обвивката на религията, и да вади от сърцевината й перли, непреходни и общо значими.

Искам да знаеш, че тези мисли не са само мои. Когато като млад Руми се запознал с великия мистик, аптекар и парфюмист Фаридудин Аттар, той казал за него: «Това момче ще отвори врата в сърцето на любовта и ще хвърли искра в сърцата на всички, които обичат мистицизма». По същия начин, когато един ден видял младия Руми да върви след баща си, изтъкнатият философ, писател и мистик Ибн Араби възкликнал: «Хвала на Бога, зад езерото върви океан!».

Едва двайсет и четири годишен, Руми стана духовен водач. Днес, тринайсет години по-късно, жителите на Коня го възприемат като пример за подражание и всеки петък от цялата околност в града се стичат хора, дошли да чуят проповедите му. Той няма равен в правото, философията, богословието, астрономията, историята, химията и алгебрата. Твърди се, че вече има десет хиляди ученици. Последователите му не пропускат и една негова дума и го смятат за велик просветител, който ще даде началото на значима положителна промяна в историята на исляма, ако не и на целия свят.

За мен обаче Руми винаги ще бъде като син. Обещах на вече покойния му баща да го държа постоянно под око. И сега, когато вече съм стар и наближавам сетните си дни, искам да съм сигурен, че е в добра компания.

Разбираш ли, колкото и забележителен и преуспял безспорно да е, самият Руми ми е доверявал многократно, че дълбоко в себе си се чувства неудовлетворен. Че в живота му липсва нещо и в него има празнота, която не могат да запълнят нито близките, нито учениците му. Веднъж му казах, че може и да не е млад-зелен, но не е и изпепелен. Че чашата му прелива, но въпреки това той има нужда да отвори вратата на душата си, така че през нея да влиза и да излиза водата на любовта. Когато той ме попита как да го направи, отвърнах, че му трябва спътник, приятел, а също така му напомних думите от Корана, че един за друг вярващите са като огледало.

Ако въпросът не беше повдигнат отново, сигурно щях да забравя напълно за него, но в деня, когато си тръгвах от Коня, Руми дойде да ме пита какво мисля за един често повтарящ се сън, който не му давал мира. Каза, че в съня търсел някого в голям оживен град в далечни земи. Думи на арабски. Приказни залези. Черници и буби, които чакат търпеливо в пашкулите да им дойде времето. После той виждал насън себе си в двора на къщата — седял със светилник в ръка при кладенеца и ридаел.

В началото нямах представа какво означава откъслечният сън. Нищо в него не ми се струваше познато. Но един ден, след като получих подарък копринен шал, ме споходи и отговорът и главоблъсканицата беше решена. Спомних си, че ти обичаш коприна и буби. Спомних си прекрасните неща, които съм чувал за твоята тарика[9]. И ме осени, че мястото, което Руми вижда насън, не е друго, освен дервишкото ти братство. Накъсо, братко, не мога да не се запитам дали спътникът на Руми не живее под твоя покрив. Заради това и ти пиша писмото.

Не знам дали в братството ти има такъв човек. Ала ако има, предоставям на теб да го уведомиш за съдбата, която го чака. Ще се смятам за блажен, ако двамата с теб сме в състояние да изиграем дори и малка роля и да помогнем на две реки да се слеят и да поемат заедно към океана на Божествената Любов, ако помогнем на двама добри Божии другари да се срещнат.

Има обаче нещо, което трябва да отчетеш. Руми може и да е влиятелен човек, когото мнозина обожават и уважават, но това не значи, че той няма и критици. Има, има. Освен това подобно сливане може да породи недоволство и съпротива и да причини съперничества, каквито не ни е дадено да разберем. Обичта му към неговия спътник може да му създаде неприятности и в семейството, сред най-близките. Човек, който открито е обичан от някого и от когото се възхищават толкова много хора, неминуемо си навлича завистта, че и омразата на другите.

Всичко това може да изложи спътника на Руми на непредсказуема опасност. С други думи, братко, човекът, когото пратиш в Коня, може и да не се завърне никога. Затова, преди да вземеш решение как да разкриеш на спътника на Руми съдържанието на това писмо, те моля да обмислиш нещата много внимателно.

Извинявай, че те поставям в затруднително положение, но както знаем и двамата, Бог никога не стоварва върху нас бреме, каквото не можем да понесем. Очаквам с нетърпение отговора ти и разчитам, че какъвто и да е изходът, ще направиш верните стъпки във вярната посока.

Нека светлината на вярата да грее винаги над теб и над твоите дервиши.

Учителят Саид Бурханедин»

Шамс

Багдад, 18 декември 1243 година

Безчет са поклащащите се ледени висулки и иззад тях, по заснежените пътища се появи пратеник. Каза, че идвал от Коня, и предизвика смут сред дервишите, които знаеха, че по това време на годината посетителите са още по-малко и от сладкото лятно грозде. Един пратеник с вест, толкова важна, че да бъде пренесена през фортуните, можеше да означава само две неща: или че се е случило нещо ужасно, или че ще се случи нещо важно.

След като пратеникът пристигна, всички в дервишкото братство се разшушукаха, понеже на всеки му беше любопитно какво пише в писмото, предадено на учителя. Но той не даваше и намек за съдържанието му, беше се обвил като с наметало с тайнственост. Безстрастен и замислен, ревностно пазен, той дни наред ходеше с вид на човек, който се бори със съвестта си и на когото му е трудно да вземе правилно решение.

По онова време наблюдавах отблизо Баба Заман не от чисто любопитство. Дълбоко в себе си усещах, че писмото ме засяга лично, макар и да не можех да кажа по какъв начин. Много вечери повтарях в молитвената стая деветдесет и деветте Божии имена с надеждата Бог да ме насочи. И всеки път се открояваше едно име: ал-Джабар — Всеподчиняващия, Онзи, в Чиито владения се случва само каквото е по волята Му.

През следващите дни, докато всички в братството се губеха в безумни догадки, аз прекарвах времето сам в градината и наблюдавах Майката Природа, сгушена под тежкото покривало на снега. Накрая един ден чух как медната камбана в кухнята бие ли, бие и ни призовава спешно на среща. След като влязох в голямата стая в ханека[10], заварих всички там, и послушници, и дервиши бяха насядали в широк кръг. И в средата на кръга беше учителят със свити устни и замъглен поглед.

След като се прокашля, той каза:

— Бисмиллях, сигурно се питате защо съм ви повикал днес тук. Заради писмото, което получих. Не е важно откъде е дошло. Достатъчно е да спомена, че насочи вниманието ми към въпрос с важни последици.

Баба Заман помълча малко и се загледа през прозореца. Изглеждаше уморен, слаб и блед, сякаш през последните дни бе остарял много. Но когато продължи да говори, гласът му се изпълни с неочаквана решимост:

— В един град недалеч оттук живее начетен книжник. Борави добре с думите, но не толкова с метафорите, понеже не е поет. Хиляди го обичат, уважават го и му се възхищават, но самият той не обича никого. По причини, непостижими за нас, може би ще се наложи някой от братството ни да отиде да се запознае с него и да му бъде другар.

Сърцето в гърдите ми се сви. Въздъхнах бавно, много бавно. Неволно си спомних едно от своите правила. Самотността и самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по-добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е хубаво да намериш човек, човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.

Учителят продължи:

— Тук съм, за да ви питам дали някой от вас желае да поеме по своя воля на това духовно пътешествие. Бих могъл да посоча някого, но това не е задача, която се изпълнява по задължение. Защото тя може да се осъществи само от любов и в името на любовта.

Един млад дервиш поиска разрешение да се изкаже:

— Кой е този книжник, учителю?

— Мога да разкрия името му само на онзи, който пожелае да отиде при него.

Щом чуха това, мнозина дервиши вдигнаха ръка, развълнувани и нетърпеливи. Имаше деветима желаещи. И аз се присъединих към тях и станах десетият. Баба Заман махна с ръка, за да ни покаже да изчакаме да приключи.

— Трябва да знаете още нещо, преди да вземете решение.

При тези думи учителят ни обясни, че по време на пътуването могат да възникнат голяма опасност и нечувани изпитания и няма сигурност, че човекът, който отиде, ще се завърне жив.

В миг всички свалиха ръце. Освен аз.

За пръв път от много време Баба Заман ме погледна в очите и веднага щом погледът му срещна моя, разбрах: още от самото начало е знаел, че аз ще бъда единственият желаещ.

— Шамс от Тебриз — рече той бавно и кисело, сякаш името ми оставяше тежък вкус в устата му. — Уважавам решимостта ти, но ти не си член на братството. Ти си наш гост.

— Не виждам защо това ще попречи — възразих аз.

Замислен, учителят мълча дълго. После най-неочаквано се изправи и заключи:

— Нека засега не обсъждаме въпроса. Щом се запролети, ще поговорим отново.

Сърцето ми се разбунтува. Уж Баба Заман знаеше, че тази задача е единственото, заради което съм дошъл в Багдад, а ме лишаваше от възможността да срещна съдбата си.

— Защо, учителю? Защо да чакам, след като съм готов да тръгна още сега? Само ми кажи името на града и на книжника, и поемам веднага! — възкликнах аз.

Ала той отвърна студено и угрижено, с глас, с какъвто не бях свикнал да го чувам:

— Нямаме какво повече да обсъждаме. Срещата приключи.

Зимата беше дълга и люта. Градината беше скована от лед, устните ми също. Следващите три месеца не казах и дума на никого. Всеки ден се разхождах дълго извън града с надеждата да видя цъфнало дърво. Но след снега идваше още сняг. На хоризонта не се виждаше пролет. Ала колкото и унил да бях привидно, дълбоко в себе си бях признателен и изпълнен с надежда, понеже не забравях едно друго правило. Правило, отговарящо на настроението: каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да си останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за онова, което са му дали, а и за нещата, които са му отказали.

Накрая една сутрин зърнах ослепителен цвят, прелестен като сладка песен — беше се подал от преспите. Бе стрък детелина, покрита с лилави цветчета. Сърцето ми се преизпълни с радост. Докато се връщах към братството, на пътя ми се изпречи рижият послушник и аз го поздравих весело. Той беше свикнал да ме вижда потънал в мрачно мълчание и зяпна от учудване.

— Усмихни се, момче! — викнах аз. — Толкова ли не виждаш, че във въздуха витае пролет?

От този ден нататък всичко наоколо се променяше със забележителна бързина. Стопи се и последният сняг, дърветата напъпиха, врабците и мушитрънчетата се завърнаха и не след дълго въздухът се изпълни с дъхава миризма.

Една сутрин чухме медната камбана да бие отново. Този път бях първият, отишъл в голямата стая. Отново насядахме в широк кръг около учителя и заслушахме как ни говори за изтъкнатия книжник на исляма, който знаел всичко, освен капаните на любовта. И този път никой не поиска да отиде при него.

— Виждам, че единственият желаещ е Шамс — оповести Баба Заман с глас, който стана по-силен и писклив като воя на вятъра. — Но първо ще почакам есента и чак тогава ще взема решение.

Бях изумен. Не можех да повярвам, че се случва такова нещо. Ето, бях готов да тръгна след три дълги месеца на протакане, а учителят ми казваше да отложа пътуването с още половин година. Със свито сърце възроптах, възнегодувах и го замолих да ми съобщи името на града и на книжника, той обаче отказа и този път.

Сега обаче знаех, че ще ми бъде по-лесно да чакам, тъй като занапред нямаше да има отлагане. Бях издържал от зимата до пролетта, все щях да почакам и от пролетта до есента. Отказът на Баба Заман не ме беше обезсърчил. Обратното, беше повдигнал духа ми и беше засилил решимостта ми. Друго правило гласеше: «Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението! То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.»

Когато през есента медната камбана зазвъня за трети път, отидох уверено, без да бързам, убеден, че сега вече нещата най-сетне ще се уредят. Учителят изглеждаше по-блед и немощен от всякога, сякаш не му бяха останали никакви сили. Въпреки това, щом ме видя да вдигам ръка, той нито се извърна, нито заобиколи въпроса. Обратното, кимна решително.

— Така да бъде, Шамс, няма съмнение, че именно ти трябва да поемеш на това пътуване. Утре сутрин тръгваш, иншаллах[11].

Целунах му ръка. Най-после щях да срещна своя спътник.

Баба Заман ми се усмихна сърдечно и замислено, както баща се усмихва на единствения си син, преди да го прати на бойното поле. После извади от дългата си кремава дреха запечатано с восък писмо и след като ми го подаде, излезе мълком от стаята. Всички го последваха. Щом останах сам, счупих восъчния печат. Вътре ми съобщаваха две неща, бяха написани с красив почерк. Името на града и на книжника. Както разбрах, трябваше да отида в Коня и да се запозная там с някой си Руми.

Сърцето ми трепна. Никога дотогава не бях чувал името. Този човек можеше да е и прочут учен, за мен обаче той беше пълна загадка. Произнесох една по една буквите в името му: мощното ясно Р, кадифеното У, дръзкото самонадеяно М и тайнственото И, което трябваше тепърва да се разгадае.

След като обединих буквите, заповтарях името отново и отново, докато думата се разтопи като сладък бонбон върху езика ми и стана позната като «вода», «хляб» и «мляко».

Ела

Нортхамптън, 22 май 2008 година

Будна под бялата завивка, Ела преглътна — болеше я гърло и тя се чувстваше капнала. Няколко вечери поред беше стояла до късно и бе пила повече от обичайното и това си казваше думата. Все пак слезе долу да приготви закуска и след като седна на масата заедно с близнаците и мъжа си, се постара да изглежда заинтригувана от разговора им за най-хубавите автомобили в училище, въпреки че единственото, което искаше, беше да си легне пак и да спи.

Най-неочаквано Орли се извърна към майка си и попита:

— Ави твърди, че сестра ни нямало да си дойде никога вече вкъщи. Вярно ли е, мамо?

В гласа й се долавяха подозрение и укор.

— Разбира се, че не е вярно. Както знаете, ние със сестра ви се скарахме, но се обичаме — отвърна Ела.

— А вярно ли е, че си се обадила на Скот и си му казала да зареже Джанет? — ухили се Ави, явно темата му харесваше страшно.

Ела погледна с разширени очи мъжа си, той обаче вдигна вежди и разпери ръце, за да покаже, че не им го е казал той.

С обиграна лекота Ела заговори назидателно, както винаги, когато даваше указания на децата си:

— Не е точно така. Наистина разговарях със Скот, но не съм му казвала да изостави сестра ви. Казах само да не избързва със сватбата.

— Аз пък изобщо няма да се женя — заяви убедено Орли.

— Да бе, да, кой ли ще те поиска за жена! — тросна се Ави.

Докато слушаше заяждането на близнаците, Ела усети как по неразбираеми за нея причини върху устните й играе нервна усмивка. Тя я потисна. Но усмивката пак си беше там, беше се врязала под кожата й, когато Ела ги изпрати до вратата и им пожела приятен ден.

Чак след като се върна и седна на масата, успя да се отърве от усмивката и го постигна просто като си позволи да се намръщи. Кухнята изглеждаше така, сякаш е била нападната от цяло войнство плъхове. Плотът беше задръстен с недоядени бъркани яйца, с купички мюсли и мръсни чаши. Спирит обикаляше напред-назад, чакаше си разходката, но и след две чаши кафе и напитка с мултивитамини Ела успя да го изведе само за няколко минути до градината.

След като се прибра, видя, че се е включила червената лампичка на телефонния секретар. Натисна копчето и за нейна огромна радост стаята се изпълни с напевния глас на Джанет.

— Там ли си, мамо? Е, сигурно не си, иначе щеше да вдигнеш — тя се засмя. — Добре де, бях ти толкова ядосана, че не исках да те виждам повече. Но сега се успокоих. Е, да, това, което направи, е гадно, съмнение няма. За какво ти трябваше да звъниш на Скот? Но те разбирам. Слушай, не е нужно да ми трепериш през цялото време. Вече не съм преждевременно роденото дете, което трябва да се държи в кувьоз. Стига си ме пазила като квачка! Остави ме да си живея живота, чу ли?

Ела се просълзи. В съзнанието й изникна образът на Джанет като новородено бебе. С огненочервена тъмна кожа, със сбръчкани, почти прозрачни пръстчета, с бели дробове, прикачени към тръбичка: Джанет беше съвсем неподготвена за този свят. Ела беше прекарала много безсънни нощи в това да я слуша как диша, за да се увери, че момиченцето е живо и ще оцелее.

— И още нещо, мамо — допълни Джанет, сякаш чак сега й беше хрумнало. — Обичам те.

При тези думи Ела въздъхна дълбоко. Мислите й се прехвърлиха към имейла на Азис. Дървото на желанията беше изпълнило желанието му. Най-малкото първата част. Джанет й се беше обадила и така беше изпълнила своята част. Сега се падаше на Ела да направи останалото. Звънна на мобилния телефон на дъщеря си и разбра, че тя отивала в университетската библиотека.

— Получих съобщението ти, скъпа. Слушай, съжалявам. Искам да ти се извиня.

Настъпи мълчание, кратко, но напрегнато.

— Не се притеснявай, мамо.

— Как така няма да се притеснявам! Трябваше да покажа повече уважение към чувствата ти.

— Хайде да го забравим, искаш ли? — попита Джанет, сякаш тя е майката, а Ела — непокорната дъщеря.

— Добре, скъпа.

После Джанет зашушука съзаклятничейки, сякаш се страхуваше от онова, което смяташе да попита:

— Малко се разтревожих от думите ти онзи ден. Истина ли е? Наистина ли си нещастна!

— Разбира се, че не — отвърна доста бързо Ела. — Отгледах три красиви деца, как мога да бъда нещастна?

Но това явно не убеди Джанет.

— Имах предвид с татко.

Ела не знаеше какво друго да каже, освен истината.

— Ние с баща ти сме женени отдавна. Трудно е след толкова години да останеш влюбен.

— Разбирам — отвърна момичето и кой знае защо, Ела изпита чувството, че наистина е така.

След като затвори, тя си позволи да поразмишлява за любовта. Свита на кълбо, седеше на люлеещия се стол и се питаше дали е възможно, каквато е наранена и цинична, да изпита отново любов. Любовта беше за хората, които търсеха в този шеметно въртящ се свят симетрия и разум. Ами онези, които отдавна се бяха отказали да търсят?

Преди да се е свечерило, Ела написа още едно писмо на Азис.

«Скъпи Азис (ако мога да Ви нарека така),

Благодаря за милия, топлещ сърцето отговор, който ми помогна да преодолея кризата в семейството си.

Ние с дъщеря ми успяхме да загърбим онова ужасно недоразумение, както вие го нарекохте тактично.

Бяхте прав за едно. Постоянно се люшкам между две крайности: ту съм агресивна, ту съм пасивна. Или се бъркам прекалено много в живота на хората, които обичам, или се чувствам безпомощна пред лицето на постъпките им.

Колкото до смирението, никога не съм изпитвала ведрото смирение, за което пишете. Честно казано, май не притежавам качества да бъда суфистка. Но не мога да не Ви призная: колкото и да е изумително, нещата между мен и Джанет се наредиха така, както исках, чак след като престанах да искам и да се бъркам. Дължа ви едно голямо «благодаря». И на мен ми се ще да се помоля за Вас, но не съм чукала на Божията врата много отдавна и не съм сигурна, че Бог още живее на същото място. Охо, май започнах да говоря като ханджията от разказа ви. Не се притеснявайте, не съм чак толкова огорчена. Поне засега. Поне засега.

Ваша приятелка в Нортхамптън, Ела»

Писмото

от Багдад за Кайсери, 29 септември 1243 година

Бисмилляхи р-рахмани р-рахим

«Братко Саид Бурпанедин,

Мир на теб и Божия милост и благодат,

Много се зарадвах на писмото ти и на това, че си все така отдаден на пътя на любовта. Но писмото ти ме постави и в трудно положение. Веднага щом научих, че търсиш спътник на Руми, разбрах за кого говориш. Виж, какво да предприема оттам насетне, не знаех.

Разбираш ли, под покрива ми има един странстващ дервиш, Шамс от Тебриз, който отговаря на описанието в писмото ти. Шамс смята, че има по-особена задача на този свят, и затова иска да просвети някой просветен човек. Не търси ученици и последователи, но е поискал от Бога съратник. Веднъж ми каза, че не е дошъл за обикновените хора. Дошъл е да сложи пръст върху пулса на онези, които водят света към Истината.

След като получих писмото ти, разбрах, че Шамс е орисан да се срещне с Руми. Въпреки това, за да съм сигурен, че всичките ми дервиши са получили еднаква възможност, ги събрах и без да навлизам в подробности, им разказах за книжника със сърце, което трябва да бъде отворено. Макар и да имаше доста желаещи, единствен Шамс продължи да упорства и след като чу колко опасна е задачата. Това стана още през зимата. Същото се повтори през пролетта и после през есента.

Сигурно се чудиш защо съм чакал толкова дълго. Мислих много по този въпрос и да ти призная, виждам само една причина: с времето обикнах Шамс. Беше ми болно при мисълта, че го изпровождам на опасен път.

Разбираш ли, Шамс не е лек човек. Докато е живеел като странстващ дервиш, криво-ляво се е справял, но се опасявам, че веднъж установи ли се в някой град, смеси ли се с жителите му, ще настрои доста народ срещу себе си. Затова се опитах да отложа възможно най-дълго заминаването му.

Вечерта преди Шамс да поеме на път, се разхождахме дълго сред черниците, където гледам буби. Старите навици умират трудно. Болезнено крехка и изненадващо издръжлива, коприната прилича на любовта. Разказах на Шамс как, докато излизат от пашкулите, бубите разрушават коприната, която са направили. Затова селяните трябва да избират между коприната и бубата. Най-често убиват бубата още докато е в пашкула, за да извадят коприната цяла. Един копринен шал коства живота на стотици буби.

Вечерта отминаваше. Срещу нас се изви леден вятър и аз потреперих. Вече съм стар и измръзвам лесно, но знаех, че треперя не от напредналата си възраст. А защото си давах сметка, че това е последният път, когато Шамс ще стои в градината ми. Ние с него няма да се видим повече. Най-малкото на този свят. Той, изглежда, също го усети, защото в очите му се появи скръб.

Днес сутринта, щом се пукна зората, той дойде да ми целуне ръка и да ми поиска благословията. С изненада видях, че е отрязал дългата си тъмна коса и е обръснал веждите си, но не ми обясни защо и аз не го попитах. Преди да потегли, каза, че неговото участие в историята прилича на бубата. Те двамата с Руми ще се оттеглят в пашкула на Божествената Любов, за да излязат оттам чак когато стане време и безценната коприна е изтъкана. Но накрая, за да се запази коприната, бубата трябва да умре.

И така, той замина за Коня. Бог да го пази. Знам, че съм постъпил правилно, ти също, но сърцето ми е натежало от тъга и вече ми е мъчно за най-необикновения и най-непокорен дервиш, посрещан някога в братството.

В крайна сметка всички принадлежим на Бога и при Него ще се върнем.

Дано Бог бди над теб. Баба Заман»

Послушникът

Багдад, 29 септември 1243 година

Безумно трудно е да си дервиш. Предупреждаваха ме всички. Виж, забравиха да споменат, че за да стана дервиш, трябва първо да мина през ада. Още откакто съм дошъл тук, бъхтя като добиче. Повечето дни се скъсвам от работа и когато накрая легна на сламеника, сън не ме лови от болката в мускулите и туптенето в ходилата. Питам се дали някой изобщо забелязва колко ужасно се държат с мен. А и да забелязват, със сигурност не проявяват никакви признаци на съпричастност. И колкото повече се старая, толкова по-тежко сякаш става. Не знаят дори как се казвам. Наричат ме «новия послушник», а зад гърба ми шушукат «червенокосия глупак».

Дотук най-страшното е да работя в кухнята, под надзора на готвача. Този човек носи в гърдите си не сърце, а камък. Щеше да му приляга повече да е кръвожаден пълководец във войската на монголците, а не готвач в дервишко братство. Не помня да съм го чувал да каже на някого и една добра дума. Съмнявам се изобщо да знае да се усмихва.

Веднъж попитах един дервиш дали всички послушници минават през това изпитание — да работят при готвача в кухнята. Той се усмихна тайнствено и отвърна:

— Не всички, само някои.

Защо тогава точно аз? Защо учителят иска да страдам повече от другите послушници? Дали защото моето себелюбие е по-голямо от тяхното и подлежи на по-сурово отношение, за да се научи на ред?

Всеки ден именно аз ставам пръв от сън, за да донеса вода от потока наблизо. После паля печката и пека сусамовите питки. Пак мое задължение е да сготвя супата за закуска. Не е никак лесно да нахраниш петдесет гърла. Всичко се готви в казани, не по-малки от вани. И познайте кой после ги търка и мие! От тъмно до тъмно мия подовете, чистя повърхностите, бърша стълбите, мета двора, цепя дърва и с часове седя на четири крака, за да изтъркам скърцащото старо дюшеме. Приготвям мармалади и пикантни сосове. Мариновам моркови и тиква, като проверявам дали съм сложил точно колкото трябва сол, достатъчно, та яйце да остане на повърхността. Ако сложа повече или по-малко, готвачът изпада в пристъп на ярост и чупи всички буркани, а после аз трябва да правя всичко отначало.

За капак от мен се очаква, докато върша всичко това, да повтарям молитви на арабски. Готвачът иска да се моля на глас, за да проверява дали не съм пропуснал някоя дума или не съм я произнесъл погрешно. Затова се трудя и се моля, моля се и се трудя.

— Колкото по-добре понасяш несгодите в кухнята, толкова по-бързо ще съзрееш, синко — твърди мъчителят ми. — Докато се учиш да готвиш, душата ти ще къкри.

— Но докога ще продължава това изпитание? — попитах го веднъж.

— Хиляда и един дни — гласеше отговорът. — Щом Шехеразада е успяла толкова дълго да измисля всяка вечер нова приказка, значи и ти ще издържиш.

Това е безумие! Нима изобщо приличам на онази дърдорана Шехеразада? Пък и тя не е правела друго, освен да си лежи на кадифени възглавници, да мърда палците на краката си и да си съчинява небивалици, докато храни жестокия си господар с грозде и измислици. Тук не виждам никакъв тежък труд. Шехеразада нямаше да издържи и седмица, ако трябваше да свърши и половината от онова, което правя аз. Не знам дали някой брои. Но аз със сигурност го правя. И ми остават още 624 дни.

Първите четирийсет дни от изпитанието прекарах в килия, толкова тясна и ниска, че не можех ни да легна, ни да седна, та се налагаше през цялото време да стоя на колене. Наредиха ми, ако се размечтая за хубава храна или някакви удобства, ако се уплаша от тъмното и самотата, или, не дай си, Боже, сънувам мокри сънища за женско тяло, да поискам със сребърните камбанки, окачени на тавана, духовна помощ. Не го направих нито веднъж. Това не означава, че не са ми минавали мисли, които да отклонят вниманието ми. Но какво лошо има да се поразсееш малко, когато не можеш и да се помръднеш?

Щом времето на усамотение приключи, ме пратиха обратно в кухнята, за да страдам от готвача. И само как страдах! Но истината е, че колкото и да се бях озлобил срещу него, не съм нарушил нито веднъж правилата му — до вечерта, когато пристигна Шамс от Тебриз. Онази нощ, когато накрая ме хвана, готвачът ме наби, както не ме е бил никой през живота ми, и счупи не знам колко върбови пръчки в гърба ми. После сложи пред вратата обущата ми с носовете навън, за да ми покаже, че е време да се махам. В братствата на дервишите никога не те изритват и не ти казват в очите, че си се провалил, вместо това те принуждават мълком да се махнеш.

— Не можем да те направим против волята ти дервиш — оповести готвачът. — Можеш да заведеш магарето на реката, но няма как да го накараш да пие от водата. Магарето трябва да се сети само. Няма друг начин.

Аз, разбира се, бях магарето. Казано честно, отдавна да съм се махнал от това място, ако не беше Шамс от Тебриз. От любопитство към него се бях закотвил тук. Никога през живота си не бях срещал човек като него. Той не се страхуваше от никого, не се подчиняваше на никого. Уважаваше го дори готвачът. Ако в братството имаше човек, който да ми служи като пример за подражание това беше Шамс с неговото обаяние, достойнство и непокорство. Не смиреният стар учител.

Да, Шамс от Тебриз ми беше кумир. След като го видях, реших, че не ми трябва да се превръщам в хрисим дервиш. Ако прекарвам достатъчно време с Шамс, и аз мога да стана дързък, непоколебим и непокорен като него. Затова, щом дойде есента и разбрах, че Шамс си отива завинаги, реших да се махна заедно с него.

Отидох при Баба Заман и го заварих да чете на светлината на газеник стара книга.

— Какво искаш, послушнико? — попита ме той изнурено, сякаш само видът ми го уморяваше.

Отвърнах възможно най-прямо:

— Доколкото разбрах, учителю, Шамс от Тебриз си тръгва скоро. Искам да отида с него. Може би му трябва компания за из път.

— Не знаех, че държиш толкова на Шамс — рече подозрително учителят. — Или просто търсиш начин да се измъкнеш от задълженията си в кухнята? Изпитателният ти срок още не е приключил. Едва ли можеш да бъдеш наречен дервиш.

— Може би моето изпитание е да тръгна на път с човек като Шамс — споделих. Знаех, че е дръзко да го казвам, но въпреки това го изрекох.

Учителят сведе поглед и потъна в размисъл. Колкото повече мълчеше, толкова по-убеден бях, че ще ми се накара за безочието и ще повика готвача, за да му каже да ме държи по-изкъсо. Той обаче не го направи. Само ме погледна безнадеждно и поклати глава.

— Вероятно не си създаден за живот в братство, синко. Ами да, от седем послушници, поели по този път, остава само един. Имам чувството, че не си годен за дервиш и трябва да си потърсиш късмета другаде. Колкото до това да придружаваш Шамс по пътя, по-добре питай него.

След като ми даде разрешение, Баба Заман кимна любезно, но твърдо, за да ми покаже, че въпросът е изчерпан, и продължи да си чете книгата.

Натъжих се и се почувствах малък, но и странно освободен.

Шамс

Багдад, 30 септември 1243 година

Борейки се с халите, ние с коня тръгнахме на път веднага щом се зазори. Спрях се само веднъж, за да погледна назад. Дервишкото братство приличаше на птиче гнездо, сгушено сред черниците и храстите. Известно време в мислите ми току изникваше умореното лице на Баба Заман. Знаех, че се тревожи за мен. Но не виждах основателна причина. Бях поел на духовно пътешествие към Любовта. Какво лошо можеше да ми се случи? Такова беше десетото ми правило: «Изток, запад, юг, север — все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.»

Не че не предвиждах беди, но те не ме безпокояха особено. Каквато и участ да ме чакаше в Коня, за мен тя беше добре дошла. Като суфист бях научен да приемам бодила заедно с розата, трудностите заедно с красотите на живота. Оттук следва друго правило: «Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново «Аз», се искат мъки. Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.»

Вечерта, преди да напусна дервишкото братство, отворих всички прозорци в стаята си, за да пусна вътре звуците и миризмите на мрака. Отрязах на трепкащата свещ косата си. Тя падна на дебели кичури върху пода. После си обръснах брадата и мустаците и се отървах от веждите си. След като приключих, се огледах в огледалото, сега лицето ми беше по-будно и младо. Без косъмче по него, то беше изчистено от име, възраст и пол. Нямаше ни минало, ни бъдеще, беше запечатано навеки в този миг.

— Пътуването вече те променя — каза учителят, когато отидох да се сбогувам в стаята му. — А още не е започнало.

— Да, знам го — промълвих тихо. — Това е поредното от четирийсетте правила: «Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.»

Баба Заман се усмихна едва-едва и извади кадифена кутийка, която ми подаде. Вътре намерих три неща: сребърно огледало, копринена носна кърпа и стъкленица с мазило.

— Тези неща ще ти помогнат по пътя. Използвай ги при нужда. Ако загубиш някога уважение към самия себе си, огледалото ще ти покаже вътрешната ти красота. В случай че бъде опетнено доброто ти име, носната кърпа ще ти напомни колко чисто е сърцето ти. Колкото до балсама, той ще изцери раните ти, вътрешни и външни.

Погалих едно по едно нещата, затворих кутийката и благодарих на Баба Заман. Нямаше какво друго да кажа.

Щом птиците запяха и с първата утринна светлина по клоните заблещукаха капки роса, яхнах жребеца. Отправих се към Коня, не знаех какво да очаквам, но се уповавах на съдбата, приготвена ми от Всемогъщия.

Послушникът

Багдад, 30 септември 1243 година

Бях откраднал един кон и яздех зад Шамс от Тебриз. Колкото и да се опитвах да съм на безопасно разстояние от него, скоро видях, че е невъзможно да го следя, без той да ме забележи. Щом Шамс спря на един пазар в Багдад, за да се поосвежи и да купи едно-друго за из път, реших да му се покажа и се проснах пред коня му.

— Я, червенокосият глупак! Какво правиш тук, защо си се проснал на земята? — възкликна от коня Шамс, изглеждаше развеселен, но и изненадан.

Коленичих, допрях длани, извих врат, както съм виждал да правят просяците, и се примолих:

— Искам да дойда с теб. Много те моля, разреши ми да те придружа.

— Имаш ли представа къде отивам?

Известно време мълчах. Изобщо не ми беше хрумвало да се запитам.

— Не, но за мен е безразлично. Искам да ти стана ученик. Ти си ми пример за подражание.

— Винаги пътувам сам, не ми трябват ученици и последователи, благодаря! И със сигурност не съм пример за подражание на никого, камо ли на теб — отвърна Шамс. — Затова си върви по пътя. Но ако и занапред продължиш да търсиш учител, много те моля, не забравяй едно златно правило: «По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинският духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си «Аз» и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията Светлина да минава през тях.»

— Много те моля, дай ми шанс — продължих да упорствам аз. — Всички прочути пътешественици водят със себе си човек, който да им помага по пътя, нещо като чирак.

Шамс се почеса замислено по брадичката, все едно потвърждаваше, че е така.

— Имаш ли сили да издържиш на компанията ми? — попита той.

Скочих на крака и закимах от все сърце:

— Имам, имам, и още как. И силата ми идва отвътре.

— Много добре тогава. Ето първата ти задача: отиди в най-близката пивница и си купи кана вино. Ще я изпиеш тук, на пазара.

Е, бях свикнал да търкам с дрехата си подовете, да лъскам тенджери и тигани, докато те блеснат като тънко-претънко венецианско стъкло, каквото бях виждал в ръцете на един занаятчия, избягал от Константинопол преди много време, когато кръстоносците плячкосали града. Можех да седна и да не стана, докато не нарежа сто глави кромид лук и не обеля и накълцам скилидки чесън, всичко това в името на духовното си развитие. Но пак заради него да пия вино насред оживен пазар, вече беше извън моите възможности. Погледнах ужасен Шамс.

— Не мога да го направя. Научи ли баща ми, ще ми счупи краката. Пратил ме е в дервишко братство, за да стана по-добър мюсюлманин, а не езичник. Какво ще си помислят за мен семейството и приятелите ми?

Усетих върху себе си палещия поглед на Шамс и потреперих, толкова напрегнат се почувствах, точно както в деня, когато го бях шпионирал иззад затворената врата.

— Ето на, не можеш да ми бъдеш ученик — оповести убедено той. — Прекалено свит си за мен. Обръщаш много внимание какво ще кажат другите. Но знаеш ли? Понеже даваш мило и драго да спечелиш одобрението на околните, никога няма да се отървеш от нападките им, колкото и да се стараеш.

Усетих, че възможността да го придружа ми се изплъзва, и се хвърлих да се защитавам.

— Откъде да знам, че не ми задаваш нарочно този въпрос? Ислямът забранява престрого да се пие вино. Мислех, че ме подлагаш на проверка.

— Ако го бях направил, щях да се приравня на Бога. Не ни е работа да съдим и мерим благочестието на околните — отговори Шамс.

Огледах се отчаян, не знаех как да разтълкувам думите му, умът ми препускаше като обезумял.

Шамс продължи:

— Твърдиш, че искаш да тръгнеш по пътя, но не искаш да жертваш нищо. Пари, слава, власт, разкош, плътски наслади — първо трябва да се разделиш с онова, което ти е най-мило в живота — Шамс потупа коня и заключи така, та да разбера, че няма какво повече да казва: — Според мен е най-добре да си останеш в Багдад, при семейството. Намери почтен търговец и му стани чирак. Имам чувството, че някой ден от теб може би ще излезе добър търговец. Но не бъди алчен! А сега с твое разрешение трябва да вървя.

След тези думи той ми махнала последно, пришпори коня и препусна, а светът се плъзна под чаткащите копита. Аз се метнах на коня и гоних Шамс чак до покрайнините на Багдад, ала разстоянието помежду ни ставаше все по-голямо, докато накрая той не се превърна в тъмна точка в далечината. Дълго след като точката изчезна от хоризонта, усещах върху себе си тежкия поглед на Шамс.

Ела

Нортхамптън, 24 май 2008 година

Бавно закусвай, това е най-важното ядене през деня. Твърдо убедена, че е така, Ела отиваше в кухнята всяка сутрин, и през седмицата, и в неработни дни. Смяташе, че хубавата закуска определя настроението за целия ден. Беше чела по женските списания, че семейства, които редовно закусват хубаво заедно, са по-сплотени и хармонични от семействата, в които всеки хуква да излиза от къщи полугладен. И макар да беше сигурна в резултатите от това изследване, Ела и досега не беше присъствала на радостната закуска, описвана по списанията. При тях закуската беше сблъсък на галактики, където всеки в семейството маршируваше под различен барабан. Всеки искаше за закуска нещо различно, което беше в пълен разрез с представите на Ела за общо хранене. Как можеше да има сплотеност на масата, при положение че един (Джанет) ядеше препечена филия със сладко, друг (Ави) нагъваше мюсли с мед, трети пък (Дейвид) си чакаше търпеливо бърканите яйца, а четвърти (Орли) отказваше да сложи и залък в уста? Въпреки това закуската беше важна. Ела я приготвяше всяка сутрин, решена никое от децата й да не започва деня с бонбон или друга нездравословна храна.

Тази сутрин обаче, след като отиде кухнята, Ела не се запретна да вари кафе, да стиска портокалов сок и да препича филийки, а първото, което направи, бе да седне на масата и да пусне лаптопа. Включи интернет, за да види дали се е получило писмо от Азис. За нейна радост имаше.

«Скъпа Ела,

Много се зарадвах да науча, че сте изгладили нещата с дъщеря ти. Колкото до мен, вчера призори си тръгнах от село Момостенанго. Странно, прекарах тук само няколко дни, а когато дойде време да се сбогувам, изпитах тъга, почти скръб. Дали някога ще видя отново това мъничко селце в Гватемала? Едва ли.

Всеки път, когато се сбогувам с място като това, имам чувството, че оставям там късче от себе си. Струва ми се, че независимо какво сме решили, дали да пътешестваме като Марко Поло, или да останем от люлката до гроба на едно място, животът е низ от раждания и смърти. Миговете се раждат, после умират. За да дойдат новите изживявания, старите трябва да си отидат. Нали?

Докато бях в Момостенанго, медитирах и се опитах да си представя аурата ти. Не след дълго пред мен изникнаха три цвята: топло жълто, свенливо оранжево и сдържано метално мораво. Имах чувството, че това са твоите цветове. Помислих си, че са красиви и поотделно, и заедно.

Последната ми спирка в Гватемала беше в Чахул, малък град с кирпичени къщи и деца с очи, мъдри не като за възрастта им. Във всяка къща жени на каква ли не възраст тъкат великолепни гоблени. Помолих една баба да ми избере един, обясних й, че е за жена, която живее в Нортхамптън. След като се позамисли, тя извади от огромната купчина отзад един гоблен. Заклевам се в Бога, в купчината имаше над петдесет гоблена във всевъзможни цветове. А гобленът, който старицата избра за теб, е само в три цвята: жълто, оранжево и мораво. Реших, че сигурно ще ти е интересно да узнаеш за това съвпадение, ако в Божията вселена изобщо има такова нещо.

Хрумвало ли ти е, че писмата, които си разменяме, може би не са плод на съвпадение?

С най-топли чувства:

Азис

П. П. Ако искаш, мога да ти пратя по пощата гоблена, а мога и да изчакам, докато се срещнем на кафе и ти го донеса лично.»

Ела затвори очи и се опита да си представи цветовете на аурата около лицето си. Любопитното беше, че се видя наум не вече като зряла жена, а като дете на около седем години.

В съзнанието й нахлуха много неща, спомени, за които си беше мислила, че отдавна е оставила зад себе си. Майка й, застинала с жабешкозелена престилка на кръста и мензура в ръка, с лице, което се беше превърнало в пепелява маска от болка, хартиените сърца, които се поклащаха, ярки и блещукащи, по стените, и тялото на баща й, което висеше от тавана, сякаш искаше да се слее с коледната украса и да придаде на къщата празничен вид. Ела си спомни как докато бе момиче, през цялото време обвиняваше майка си за самоубийството на баща си. В ония години си беше обещала, че щом се омъжи, винаги ще прави съпруга си щастлив и за разлика от майка си няма да допусне бракът й да се провали. В стремежа си този брак да бъде възможно най-различен от семейния живот на майка й, тя беше предпочела да се омъжи не за християнин, а за човек от своята вяра.

Едва преди няколко години беше престанала да мрази вече възрастната си майка и макар напоследък двете да бяха в добри отношения, истината беше, че върнеше ли се към спомените от миналото, Ела и досега се чувстваше зле.

— Мамо!… Земята вика мама! Земята вика мама!

Ела чу зад рамото си смях и шушукане. Обърна се и видя четири чифта очи, които я гледаха развеселено. Както никога, Орли, Ави, Джанет и Дейвид бяха дошли едновременно за закуска и сега стояха един до друг и я оглеждаха, сякаш беше екзотично животно. Явно бяха тук от доста време и се опитваха да привлекат вниманието й.

— Добро утро на всички — усмихна се Ела.

— Как така не ни чу? — попита Орли, личеше, че наистина е изненадан.

— Явно се беше залисала по екрана — отбеляза Дейвид, без да я поглежда.

Ела проследи очите на мъжа си и видя пред себе си имейла на Азис З. Захара, който блещукаше мътно върху екрана. Затвори светкавично лаптопа, дори не изчака той да се изключи.

— Имам да чета много за литературната агенция — обясни, като завъртя очи. — Работех върху рецензията.