Любов

Руми

Коня, 15 октомври 1244 година

Блеснала, валчеста и великолепна, пълната луна приличаше на огромна перла, увиснала на небето. Станах от леглото и погледнах през прозореца към двора, окъпан в лунна светлина. Но дори при тази красота сърцето ми не престана да тупти като обезумяло и ръцете ми продължиха да треперят.

— Изглеждаш блед, ефенди. Пак ли сънува същия сън? — прошепна жена ми. — Да ти донеса ли чаша вода?

Казах й да не се притеснява и да ходи да си ляга. Тя не можеше да направи нищо. Сънищата ни са част от нашата съдба и ще следват пътя си според Божията воля. Освен това си помислих, че има причина от четирийсет дни да сънувам едно и също.

Всеки път началото на съня беше малко по-различно. Или може би той си беше същият, само аз влизах всяка вечер през различна врата в него. Този път ми се присъни, че чета Корана в застлана с килими стая, която ми се стори позната, но не приличаше на никое от местата, където съм ходил. Точно срещу мен седеше дервиш, висок, слаб, с изправен гръб и забулено лице. Държеше свещник с пет запалени свещи и ми светеше, за да мога да чета.

След малко вдигнах глава, за да покажа на дервиша стиха, който чета, и чак тогава с ужас видях, че каквото съм мислел за свещник, всъщност е дясната ръка на мъжа. Той ми беше протегнал длан с пет пръста, които пламтяха.

Ужасен, затърсих с поглед вода, но не видях. Смъкнах наметалото и го хвърлих върху дервиша — да угася пламъците. Но щом вдигнах наметалото, мъжът беше изчезнал сякаш вдън земя, оставяйки след себе си само една запалена свещ.

Оттук нататък сънят вече си беше все същият. Тръгвах да търся дервиша из къщата, проверявах всяко кътче и ниша. Излизах тичешком на двора, където нацъфтелите рози се бяха превърнали в яркожълто море. Виках дервиша наляво и надясно, той обаче не се виждаше никъде.

— Върни се, любими! Къде си?

Накрая, сякаш тласкан от зловещо предчувствие, се приближавах до кладенеца и поглеждах към кипналата тъмна вода долу. В началото не виждах нищо, но след малко луната ме обгръщаше с бляскавата си светлина и в двора се появяваше рядко сияние. Чак тогава забелязвах две черни очи, които ме гледаха с нечувана скръб от дъното на кладенеца.

— Убили са го! — изкрещяваше някой.

Може би бях аз. Може би така би звучал гласът ми в състояние на неописуема мъка.

Аз пищях и пищях, докато жена ми не ме притегляше, за да ме притисне до гърдите си и да попита:

— Пак същият сън ли ти се присъни, ефенди?

След като Кера заспа отново, излязох крадешком на двора. В онзи миг имах чувството, че сънят още е с мен, ярък и стряскащ. От вида на кладенеца в застиналата нощ ме побиха тръпки, ала не се сдържах, седнах до него и заслушах как нощният ветрец шумоли тихо из дърветата.

В такива времена внезапно усещам как ме плисва вълна на тъга, макар че не знам защо. Животът ми е пълноценен и се смятам за преуспял, понеже съм благословен с трите неща, на които държа най-много: знания, праведност и способността да помагам на другите да намерят Бога.

На трийсет и осем години Бог ми е дал повече, отколкото бих дръзнал да искам. Обучен съм за свещеник и кадия и съм посветен в Науката за божествената интуиция — познанието, давано в различна степен на пророци, светци и книжници. Направляван от вече покойния си баща, получил образование при най-добрите преподаватели на нашето време, работих усърдно, за да развия съзнанието си с убеждението, че тъкмо такъв дълг ми е вменил Бог.

Старият ми учител Саид Бурханедин, все повтаряше навремето, че съм сред Божиите любимци, тъй като ми е възложена почетната задача да донасям до народа Му Неговото послание и да му помагам да разграничава добро от зло.

От години преподавам в медресето, обсъждам с други книжници, познавачи на шeриата, богословски въпроси, напътствам учениците си, изучавам закона и хадита[12], всеки петък проповядвам в най-голямата джамия в града. Отдавна съм престанал да броя учениците, които съм подготвил. Ласкателно е да чувам как ме хвалят за уменията ми на проповедник и да ми казват, че думите ми са преобразили живота им по време, когато най-много са се нуждаели от напътствие.

Благословен съм с любещо семейство, добри приятели и верни ученици. Никога в живота си не съм страдал от лишения и недоимък, макар че бях смазан от загубата на жена си. Мислех, че никога няма да се оженя повторно, ала го направих и благодарение на Кера имам любов и радост. И двамата ми синове са големи, въпреки че не преставам да се изумявам колко различни се оказаха. Приличат на две семена, които, макар и засадени едно до друго, в една и съща пръст, и подхранвани със същото слънце и вода, са се превърнали в напълно различни растения. Гордея се с тях, както се гордея и с осиновената си дъщеря, която има изключителни дарби. Аз съм един щастлив, доволен човек и в личния живот, и сред хората.

Защо тогава усещам в себе си тази пустота, която от ден на ден става все по-дълбока и широка? Тя гризе душата ми като недъг и където и да отида, не се отделя от мен, тиха като мишка и точно толкова ненаситна.

Шамс

Коня, 17 октомври 1244 година

Близко до портите на град, в който не съм ходил никога, отделям една минута, за да приветствам светиите, мъртви и живи, знайни и незнайни. Никога през живота си не съм пристигал на ново място, без първо да получа благословията на светиите. За мен няма значение дали градът принадлежи на мюсюлмани, на християни или на юдеи. Убеден съм, че светиите стоят над такива дребни, незначителни различия. Един светия принадлежи на всички хора.

Затова, още щом видях Коня, отдалеч за пръв път, направих каквото правя винаги. После обаче се случи нещо необичайно. Вместо също да ме приветстват и да ми дадат благословията си, нещо, което те винаги правят, светиите продължиха да мълчат като счупени надгробни камъни. Поздравих ги още веднъж, този път по-силно и решително, в случай че не са ме чули. Ала отново последва мълчание. Да, усетих, че светиите са ме чули. Просто не ми даваха благословията си.

— Кажете какво има? — попитах вятъра, та той да отнесе думите ми при светиите надлъж и шир.

Не след дълго вятърът се завърна с отговора:

— О, дервишо, в този град ще намериш само две крайности и нищо между тях. Или чиста любов, или чиста омраза. Предупреждаваме те. Влез, но на свой риск.

— В такъв случай няма място за безпокойство — отвърнах. — Стига да срещна чиста любов, друго не ми трябва.

След като чуха това, светиите на Коня ми дадоха благословията си. Ала аз не исках да влизам още в града. Седнах под един дъб и докато жребецът пасеше рядката трева, се загледах в града, извисил се в далечината. Минаретата на Коня проблясваха на слънцето като парчета стъкло. Току чувах лай на кучета, рев на магарета, смях на деца и крясъците на продавачите, които викаха колкото им глас държи — обичайните звуци в град, преливащ от живот. Запитах се какви ли радости и скърби изживяват сега хората зад затворените врати и прозорците с решетки? Тъй като бях свикнал да живея все на път, установих, че съм леко притеснен, задето трябва да се установя в град, после обаче си припомних друго основно правило: «Постарай се да не се съпротивляваш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че животът ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата, които ще дойдат?»

От унеса ме изтръгна приятелски глас.

— Селямюн алейкум, дервишо!

Обърнах се и видях мургав як селянин с увиснали мустаци. Караше каруца, впрегната във вол, който беше ужасно изпосталял, да си рече човек, че — аха — и ще издъхне.

— Алейкум селям, Бог да те поживи! — провикнах се аз.

— Защо седиш тук сам-самичък? Ако си се уморил да го яздиш този твой кон, ще те откарам.

Усмихнах се.

— Благодаря, но ми се струва, че пеш ще стигна по-бързо, отколкото с твоя вол.

— Я не ми обиждай вола — засегна се селянинът. — Може да е стар и грохнал, но пак ми е най-добрият приятел.

Сложен на място от тези думи, скочих на крака и се поклоних на селянина. Как аз, дребна съставка в огромния кръг на Божието творение, смеех да омаловажавам друга съставка от този кръг, била тя животно или човек?

— Извинявам се на теб и на вола ти — рекох му. — Много те моля, прости ми.

Върху лицето на селянина се мярна сянката на неверието. Известно време той стоя с каменно лице — умуваше дали не му се подигравам.

— Никой не прави така — каза накрая и ме озари със сърдечна усмивка.

— Никой не се извинява на вола ти ли?

— Ами и това. Но си мислех, че никой не се извинява и на мен. Обикновено става обратното. Все аз се извинявам. И да ми причинят зло, пак се извинявам аз.

Бях трогнат от думите му.

— В Корана е казано, че всеки от нас е сътворен по най-добър образ. Това е едно от правилата — промълвих аз.

— Какво правило? — учуди се селянинът.

— «Бог се е захванал да довърши делото ти, и вътрешно, и външно. Зает е изцяло с теб. Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделно взета точица е еднакво важна за цялостната картина.»

— И ти ли си тук за проповедта? — попита селянинът с подновен интерес. — Както личи, ще има много народ. Той е забележителен човек.

Сърцето ми подскочи — бях се досетил за кого говори селянинът.

— Я ми кажи, какво им е толкова особеното на проповедите на Руми?

Известно време мъжът не отговори, само гледа с присвити очи огромния хоризонт. Мислите му сякаш бяха навсякъде и никъде. После той каза:

— Идвам от село, което се намъчи. Първо заради глад, после заради монголците. Те опожаряваха и плячкосваха всичко, изникнало на пътя им. Ала още по-страшно е онова, което направиха в големите градове. Превзеха Ерзурум, Сивас и Кайсери и изклаха де що има мъж, после отведоха жените. Лично аз не съм изгубил близки и дом. Но все пак изгубих нещо. Изгубих радостта.

— Какво общо има това с Руми? — попитах.

Селянинът отново сведе поглед към вола и пророни безизразно:

— Всички разправят, че ако послушаш как проповядва Руми, ще се излекуваш от тъгата.

Лично аз не виждах нищо лошо в тъгата. Точно обратното: лицемерието прави хората щастливи, а истината ги прави тъжни. Не го казах обаче на селянина. Вместо това рекох:

— Дали да не отида с теб до Коня, тъкмо по пътя ще ми разкажеш повече за Руми.

Завързах юздата на коня за каруцата и се качих да седна до селянина — зарадвах се, щом видях, че волът не роптае от допълнителната тежест. При всички положения продължи да крета все така мъчително бавно. Селянинът ме почерпи хляб и козе сирене. Докато се хранехме, си говорехме. В такова състояние, докато слънцето напичаше от индиговото небе, а светиите на града не ме изпускаха от очи, влязох в Коня.

— И умната, приятелю — казах, след като скочих от каруцата и развързах юздата на коня.

— Ела на всяка цена на проповедта! — извика с очакване селянинът.

Кимнах и му махнах с ръка за довиждане.

— Иншаллах.

Въпреки че изгарях от нетърпение да чуя проповедта и умирах да се срещна с Руми, исках първо да прекарам известно време в града и да разбера какво мислят жителите му за великия проповедник. Исках да го видя през чужди очи, добри и недобри, изпълнени с любов и с нелюбов, и чак тогава да го погледна през своите.

Хасан просякът

Коня, 17 октомври 1244 година

Безумно ли ще би прозвучи, ако ви кажа, че наричат тази преизподня на земята «свещено страдание»? Аз съм прокажен, навеки запратен в чистилището. Не ме иска никой, ни мъртви, ни живи. Майките по улиците ме сочат на немирните си невръстни деца, за да ги сплашат с мен, хлапетата ме замерват с камъни. Занаятчиите ме гонят — да не седя пред дюкяните им, за да не си навлекат лошия късмет, който ме следва навсякъде, а зърнат ли ме, бременните се извръщат от страх да не би рожбите им да се родят недъгави. Никой от тези хора не си дава сметка, че колкото и да ме избягват, аз искам дваж по-силно да избегна тях и изпълнените им със съжаление погледи.

Първо се променя кожата, която загрубява и потъмнява. По раменете, коленете, ръцете и лицето се появяват петна с различен размер и с цвят на развалени яйца. На този етап сърби и пари много, но после болката се попритъпява или човек просто й свиква. След това петната започват да се уголемяват и да се подуват и се превръщат в грозни цицини. Ръцете заприличват на нокти на граблива птица, а лицето се обезобразява до неузнаваемост. Сега вече наближавам последните стадии и не мога да си затварям клепачите. Сълзите и слюнката текат, а аз не съм в състояние да ги спра. Шест от ноктите на ръцете ми паднаха, тръгнал е и седми. Колкото и да е странно, косата ми още не е окапала. Вероятно трябва да смятам, че ми е провървяло.

Чувал съм, че в Европа държат прокажените извън градските стени. Тук ни разрешават да живеем в града, стига да носим звънче, с което да предупреждаваме другите, че сме наблизо. Разрешават ни и да просим, което е добре, защото иначе сигурно щяхме да умрем от глад. Просията е един от двата начина да се спасим. Другият е молитвата. Не защото Бог обръща някакво внимание на прокажените, а защото се срещат и странни птици, които смятат, че Той ни помага. Затова, колкото и да ни презират, жителите на града и ни уважават. Наемат ни да се молим за болните, недъгавите, престарелите. Плащат ни и ни хранят добре с надеждата да изтръгнат от устата ни още някоя и друга молитва. По улиците с нас, прокажените, могат да се държат по-зле, отколкото с псета, но там, където тегне сянката на смъртта и отчаянието, ние сме султаните.

Наемат ли ме да се помоля, свеждам глава и издавам нечленоразделни звуци на арабски — уж съм погълнат от молитва. Единственото, което мога да сторя, е да се преструвам, защото според мен Бог не ме чува. Нямам причини да вярвам в обратното.

Въпреки че просията не носи толкова пари, за мен тя е много по-лесна от молитвите. Ако не друго, поне не мамя никого. За просия най-добър ден е петъкът, ако не броим месеца на Рамазана, когато през цялото време печелим добре. Най-много определено изкарваме в последния ден на Рамазана. Тогава и най-стиснатите се юрват да дават подаяния, бързат ли, бързат да изкупят греховете си, минали и настоящи. Веднъж в годината хората не обръщат гръб на просяците. Обратното, ходят специално да търсят просяци, колкото по-окаяни, толкова по-добре. Тъй силно е желанието им да се покажат щедри и праведни, че в този единствен ден не само тичат да дават подаяния, но и направо ни обикват.

Днес също сигурно ще изкарам повечко, защото Руми ще чете една от петъчните си проповеди. Джамията вече е препълнена. Който не може да седне вътре, се реди на опашка в двора. Следобедът е тъкмо време като за просяци и джебчии. И точно както и аз, всички те са се стекли тук и са плъзнали из навалицата.

Седнах точно срещу входа на джамията, при един клен, на който се облегнах. Из въздуха се носеше усойната миризма на дъжд, примесена с едва доловимото сладостно ухание на овощните градини в далечината. Сложих пред себе си купичката за подаяния, за разлика от мнозина други като мен, никога не съм искал подаяния открито. На прокажения не му се налага да хленчи и да моли, да си съчинява небивалици колко окаян е животът му и колко разклатено — неговото здраве. Само един поглед към лицето ми действа като хиляда думи. Затова просто откривам лицето си и седя.

За един час пуснаха в купичката няколко монети. Все нащърбени, медни. Мечтаех си за жълтица с изсечени върху нея слънце, лъв и полумесец. Откакто покойният Аладин Кейкубад отмени някои ограничения върху парите, човек вече може да се разплаща и с монети, сечени от бейовете на Алепо, от управниците в династията на фатимидите в Кайро и от багдадския халиф, да не говорим пък за италианския флорин. Управниците в Коня ги признаваха всички, затова го правеха и градските просяци.

Върху скута ми заедно с монетите паднаха и шумки. Златисточервените листа на клена вече капеха и понеже се изви поривист вятър, доста от тях се озоваха в купичката ми, сякаш дървото също ми даваше подаяния. Изведнъж ми хрумна, че между нас с клена има нещо общо. Дърво с листа, които капят през есента, е като човек, който се разделя с крайниците си в последния стадий на проказата.

Аз бях голо дърво. Всичко в мен окапваше: кожата, органите, лицето ми се смъкваха. Но за разлика от дървото за мен нямаше да има пролет, през която отново да разцъфтя. Каквото губех, го губех завинаги. Погледнеха ли ме, хората виждаха не какъв съм, а какво ми липсва. И да пуснеха в купичката някоя пара, го правеха изумително бързо и внимаваха да не срещат очите ми, сякаш щяха да се заразят само от погледа ми. За тях бях по-страшен и от крадец или убиец. Колкото и да не одобряваха престъпниците, с тях не се отнасяха така, сякаш са невидими. В мен обаче не виждаха друго, освен смърт, която ги гледа право в лицето. Ето какво ги плашеше: да признаят, че смъртта може да е толкова близо и толкова грозна.

Изведнъж някъде в дъното настана страшна врява. Чух как някой вика:

— Идва! Идва!

И ето, появи се Руми, беше яхнал бял като мляко кон, беше облечен в скъп-прескъп кехлибарен кафтан, извезан със сърмени листа и ситен бисер, държеше гърба си изправен и следван, от цяла тълпа поклонници, изглеждаше горд, мъдър и благороден. Излъчваше обаяние и увереност и приличаше не толкова на книжник, колкото на управник — султан на вятъра, огъня, водата и земята. Дори жребецът му беше висок и стегнат, сякаш осъзнаваше какъв именит човек го е яхнал.

Прибрах в джоба си парите от купата, омотах главата си така, че да се вижда само половината ми лице, и влязох в джамията. Вътре нямаше къде игла да падне, човек едвам дишаше, камо ли да си намери място за сядане. Но прокажените все пак имат едно предимство — колкото и да е препълнено, винаги си намират място, понеже никой не иска да седи до тях.

— Братя — подхвана Руми и гласът му първо се извиси, сетне се понесе ниско из джамията. — Всемирът е толкова огромен, че се чувстваме малки, дори незначими. Някои от вас сигурно се питат: «Какво значение мога да имам за Бога аз със своята ограниченост?». Повярвайте, този въпрос е хрумвал от време на време на мнозина. В днешната проповед искам да дам някои конкретни отговори.

На първия ред седяха двамата синове на Руми: красивият Султан Валад, който според всички бил одрал кожата на покойната си майка, и по-малкият Аладин с живо лице, но странно шарещи очи. Виждах, че и двамата са горди с баща си.

— Адамовите чада са били почетени с познание, толкова голямо, че не е било по силите нито на планини, ни на небе — продължи Руми. — Затова в Корана е казано: «Ние предложихме на небесата и на земята, и на планините отговорността, но те се възпротивиха да я носят и се уплашиха от нея. А човекът я понесе». След като са получили такова почетно място, човеците не бива да се целят по-ниско, отколкото е волята Божия.

Руми произнасяше гласните по особен начин, както могат само образованите, и говореше за Бога, като ни уверяваше, че Той не седи на някакъв престол далеч на небето, а е много близо до всеки от нас. И че онова, което ни приближава още повече до Бога, са именно страданията.

— Ръката ви през цялото време се отваря и затваря. Ако не го правеше, щяхте да сте обездвижени. Вие присъствате най-осезаемо и в най-дребното свиване и разтваряне. Двете са красиво уравновесени и съгласувани — точно като крилете на птица.

В началото ми харесваше какво говори. Топлеше ме да си мисля, че радостта и скръбта зависят една от друга точно като крилете на птица. Ала почти веднага усетих, че на гърлото ми засяда негодувание. Какво знаеше Руми за страданията? Беше син на големец, беше потомък на заможен известен род и животът винаги се беше показвал благосклонен към него. Знаех, че е загубил първата си жена, но не вярвах някога да е бил сполитан от истински беди. Роден с късмет, израсъл в изтънчени среди, обучаван от най-добрите книжници и винаги обичан, глезен, заобиколен с възхита — как смееше той да проповядва за страданието?

Осъзнах със свито сърце, че разликата между Руми и мен е както между небето и земята. Защо Бог беше толкова несправедлив? На мен беше дал сиромашия, болест и нещастие. А на Руми богатство, успех и мъдрост. С безупречната си репутация и с царственото поведение той сякаш не беше от този свят, най-малкото от този град. Аз трябваше да покривам лицето си, ако не исках хората да негодуват от вида ми, докато Руми блестеше сред множеството като скъпоценен камък. Запитах се какво ли ще направи на мое място? Дали изобщо му беше хрумвало някога, че дори такъв съвършен човек с толкова привилегии като него може някой ден да се препъне и да падне? Дали се беше замислял какво е да си отритнат дори за един-единствен ден? Пак ли щеше да бъде великият Руми, ако му бе отреден живот като моя?

С всеки нов въпрос възмущението ми ставаше все по-голямо и помиташе възхитата, която иначе щях да изпитвам към него. Огорчен и раздразнен, станах и тръгнах да излизам през гъмжилото. Някои ме изгледаха любопитно, изумени, че напускам проповед, на която мнозина биха дали всичко да присъстват.

Шамс

Коня, 17 октомври 1244 година

Благодарен на селянина, който ме остави на хвърлей от центъра на града, намерих къде да отседна с коня. Шекерджийският хан беше точно място като за мен. От четирите стаи, които ми показаха, избрах помещението с най-малко вещи в него: сламеник с покрита с мухъл завивка, газеник, който беше почти празен и пукаше, тухла, която можех да използвам за възглавница, и красива гледка към целия град чак до подножието на хълмовете наоколо.

След като се настаних, тръгнах да обикалям безцелно улиците, изумен от многото преплетени една с друга религии, култури и носещи се из въздуха езици. Натъквах се на цигани музиканти, на арабски пътешественици, на християни, тръгнали на поклонение, на търговци евреи, на будистки проповедници, на трубадури от Земите на франките, на художници перси, на акробати китайци, на факири индийци, на магьосници зороастрийци и на гръцки мислители. На пазара за роби видях наложници с бяла като мляко кожа и яки мургави евнуси, които се бяха нагледали на такива жестокости, че бяха загубили дар слово. На тържището се натъкнах на странстващи бръснари с устройства за пускане на кръв, на гадатели с кристални кълба и на огнегълтачи. Имаше хора, тръгнали на поклонение в Йерусалим, и скитници, за които подозирах, че са избягали войници от последния кръстоносен поход. Чувах да се говори на езика на венецианците, на франките, на саксонците, на гърците, на персите, турците, кюрдите, арменците и евреите, както и какви ли не други говори, които дори не разпознавах. Въпреки наглед безкрайното си разнообразие, всички тези хора създаваха впечатлението за несъвършенство и приличаха на нещо, по което още се работи, всеки от тях незавършен шедьовър.

Целият град беше една Вавилонска кула. Всичко не спираше да се движи, да се разцепва, да изниква, да се заражда, да се въздига, да се топи, да се разпада и да умира. Насред този хаос седях на място с ненарушавана от нищо тишина и ведрост, напълно безразличен към света и в същото време преизпълнен с изпепеляваща любов към всички тези човеци, които се бореха и страдаха в него. Докато гледах хората наоколо, си спомних за още едно златно правило: «Лесно е да обичаш един съвършен Бог, безукорен и непогрешим, какъвто е Той. Много по-трудно е да обичаш своите ближни, другите хора с всичките им несъвършенства и недостатъци. Не забравяй, можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без Любов, освен ако не се научим да обичаме Божието творение, не можем нито да обичаме истински Бога, нито да Го познаем истински».

Обикалях из тесните улички, където занаятчии на всякаква възраст се трудеха в опушените си дюкянчета. Където и да отидех, чувах как жителите на града говорят за Руми. Запитах се какво ли е да си толкова известен. Как ли се отразява на себелюбието? С глава, изпълнена с тези въпроси, тръгнах в посока, обратна на джамията, където проповядваше Руми. Малко по малко градът започна да се променя. Докато вървях на север, къщите ставаха по-порутени, с градински зидове, които се рушаха, а децата бяха по-груби и немирни. Промениха се и миризмите, които станаха по-тежки, с по-силно присъствие на чесъна и подправките. Накрая излязох на улица, където миришеше на три неща: на пот, на парфюм и на похот. Бях навлязъл в съмнителната част на града.

В горния край на стръмната калдъръмена улица имаше порутена къща със стени, подпрени с бамбукови пръти, и със сламен покрив. Пред къщата си бъбреха няколко жени. Щом ме видяха, че се приближавам, ме загледаха с любопитство, явно бяха доста развеселени. До тях имаше градина с рози във всевъзможни цветове и оттенъци и с направо изумително ухание. Запитах се кой ли се грижи за тях. Не се наложи да чакам твърде дълго, за да науча отговора. Още щом отидох при градината, входната врата на къщата се разтвори широко и отвътре изскочи жена. Беше бузеста, висока и страшно дебела. Присвиеше ли очи, както направи сега, те изчезваха сред гънките плът. Беше с тънки тъмни мустачки и рунтави бакенбарди. Трябваше да мине известно време, докато разбера, че това е и мъж, и жена.

— Какво искаш? — попита подозрително хермафродитът. Лицето й постоянно се менеше: уж приличаше на женско, а после вълната се обръщаше и ставаше мъжко.

Представих се и я попитах как се казва, но тя не обърна внимание на въпроса ми.

— Това тук не е място за теб — отсече жената и замаха с ръце, сякаш бях муха, която иска да отпъди.

— Защо?

— Толкова ли не виждаш, че е бордей? Нали вие, дервишите, давате обет да стоите надалеч от похотта? Хората си въобразяват, че развъждам тук грях, а аз давам подаяния и през Рамазана е затворено. Ето че и сега те спасявам. Стой надалеч от нас. Това е най-мръсното кътче в града.

— Мръсотията е вътре в нас, а не отвън — възразих аз. — Така се казва в правилото.

— Какви ми ги говориш? — изграчи жената.

— Това е едно от четирийсетте правила на любовта — опитах се да й обясня. — «Истинската мръсотия е вътре в нас. Останалото просто се отмива. Има само една мръсотия, която не може да се махне с чиста вода, и това е петното на омразата и фанатизма, заразило душата. Можеш да пречистиш с въздържание и пост тялото си, но сърцето се пречиства само с любов.»

Хермафродитът не искаше и да чуе.

— Вие, дервишите, не сте с всичкия си. Тук имам какви ли не клиенти. Но чак пък дервиш? Когато на жабите им пораснат бради. Ако те оставя да се навърташ тук, Бог ще изравни къщата ми със Земята и ще ни прокълне, задето съблазняваме човек на вярата.

Не се сдържах и се засмях.

— Откъде ти хрумват тия нелепи мисли? Нима смяташ, че Бог е сърдит кисел патриарх, който ни наблюдава горе от небето, та в мига, когато съгрешим, да посипе върху нас камъни и жаби?

Съдържателката на бордея засука тънък мустак и ме изгледа раздразнено, почти злобно.

— Не се притеснявай, не съм тук, за да влизам в бордея ти — уверих я аз. — Просто се възхищавах на розите в градината ти.

— О, това ли било… — сви тя пренебрежително рамене. — Насадило ги е едно от момичетата ми, Пустинна роза.

При тези думи съдържателката на бордея показа с ръка млада жена, седнала сред блудниците отпред. Изваяна брадичка, кожа, бяла и лъскава като бисер, и тъмни бадемовидни очи, замъглени от притеснение. Тя беше изумително красива. Останах с впечатлението, че докато я гледам, жената направо се преобразява.

Сниших глас до шепот, та да ме чува само съдържателката.

— Това момиче е добро момиче. В скоро време ще тръгне на духовно пътешествие, за да намери Бога. Ще се махне завинаги от това място. Когато дойде този ден, не се опитвай да го спираш.

Хермафродитът ме изгледа изумен, после избухна.

— Какви ми ги дрънкаш? Никой няма да ми казва какво да правя с момичетата си! Я се пръждосвай оттук! Или ще повикам Чакаловата глава.

— Кой е той? — попитах аз.

— Повярвай, не ти трябва да знаеш — закани ми се с пръст хермафродитът.

Щом чух името на непознатия, ме побиха леки тръпки, но аз не обърнах внимание.

— Така и така си тръгвам — рекох. — Но ще се върна, затова не се изненадвай, когато следващия път ме видиш наоколо. Не съм от праведниците, които цял живот седят сгърбени на молитвените килимчета, а очите и сърцата им остават затворени за външния свят. Те четат Корана само повърхностно. Докато аз го чета в напъпилите цветя и прелетните птици. Аз чета Дишащия Коран, стаен във всеки от човеците.

— В смисъл че разчиташ хората ли? — засмя се от немай-къде съдържателката на бордея. — Какви са тия дрънканици?

— Всеки човек е отворена книга, всеки е ходещ Коран. Търсенето на Бога е заложено в сърцето на всеки, бил той блудница или светец. Любовта пребъдва във всеки от нас още от мига, в който се раждаме, и чака да бъде открита. Точно за това в едно от четирийсетте правила се казва: «Цялата вселена се съдържа в един-единствен човек — в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен и в теб. Затова не търси и Шейтана[13] извън себе си. Дяволът не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо и тъмните, и светлите си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога».

Хермафродитът скръсти ръце над гърдите си и след като се наведе напред, ме погледна застрашително с присвити очи.

— Де се е чуло и видяло дервиш да проповядва на блудници! — промърмори тя. — Предупреждавам те, няма да допусна да ми се навърташ тук с тия врели-некипели. Стой надалеч от бордея. Не го ли направиш, Бог ми е свидетел, Чакаловата глава ще ти отреже острия език и аз ще го изям с удоволствие.

Ела

Нортхамптън, 28 май 2008 година

Беше тъжна, когато се събуди. Но не тъжна да плаче и да се чувства нещастна, тъжна само да не й се усмихва и да не приема леко нещата. Имаше чувството, че е достигнала вододел, за който не е подготвена. Докато правеше кафе в кухнята, извади от чекмеджето списъка с решенията и ги прегледа.

Десет неща, които да направя, преди да навърша четирийсет.

1. Да разпределям по-добре времето си, да съм решена да го използвам максимално и да съм по-организирана. Да си купя нов календар бележник. (Изпълнено)

2. Да взимам с храната минерални добавки и антиоксиданти. (Изпълнено)

3. Да взема мерки за по-малко бръчки. Да опитам продуктите с алфа-хидрокси киселини и да започна да се мажа с новия крем на «Л'Ореал». (Изпълнено)

4. Да сменя тапицерията, да купя нови цветя, да взема нови възглавнички. (Изпълнено)

5. Да направя равносметка на живота си: на ценностите и убежденията си. (Наполовина изпълнено)

6. Да не ям месо всяка седмица, да съставям здравословно меню и да започна да проявявам към тялото си уважението, което то заслужава. (Наполовина изпълнено)

7. Да започна да чета стиховете на Руми. (Изпълнено)

8. Да заведа децата на бродуейски мюзикъл. (Изпълнено)

9. Да започна да пиша готварска книга. (Неизпълнено)

10. Да отворя сърцето си за любовта!!!

Ела застина с очи, вперени с десетата точка от списъка — не знаеше дали да я впише като изпълнена. Не знаеше дори какво е имала предвид, когато я е включила. За какво ли е мислела? Сигурно е под въздействието на «Сладко богохулство», прошепна тя сама на себе си. Напоследък се хващаше, че мисли често за любовта.

«Скъпи Азис,

Днес имам рожден ден! Изпитвам чувството, че съм достигнала повратна точка в живота си. Казват, че четирийсетгодишнината е нещо като вододел, особено за жените. Казват и че четирийсетте са новите трийсет (а шейсетте — новите четирийсет), но колкото и да ми се иска да вярвам във всичко това, ми звучи доста измислено. Така де, кого заблуждаваме? Четирийсет са си четирийсет! Предполагам, че сега ще имам повече от всичко: повече знания, повече мъдрост и разбира се, повече бръчки и побеляла коса.

Винаги съм се чувствала щастлива на рождения си ден, но днес сутринта се събудих с тежест в гърдите и с въпроси, прекалено сериозни за човек, който още не си е изпил сутрешното кафе. Все се питах: дали искам да живея и занапред както съм живяла досега.

После ме обзе страх. Ами ако и «да», и «не» породят еднакво пагубни последици? Затова намерих друг отговор: може би!

С най-топли чувства, Ела

П.П. Извинявай, но не успях да ти напиша по-ведър имейл. И аз не знам защо днес съм кисела. Не мога да ти посоча причина. (Освен че навършвам четирийсет де. Предполагам, че точно това е така наречената криза на средната възраст.)»

«Скъпа Ела,

Честит рожден ден! Четирийсет години е изключително красива възраст и за мъже, и за жени. Знаеш ли, че в мистиката числото четирийсет олицетворява изкачването на по-високо равнище и духовното пробуждане? Когато загубим някого, сме в траур четирийсет дни. Когато се роди дете, трябва да минат четирийсет дни, докато то бъде готово за живота на земята. А когато се влюбим, трябва да изчакаме четирийсет дни, за да сме сигурни в чувствата си.

Потопът на Ной е продължил четирийсет дни и макар че водата е унищожила живота, в същото време тя е отнесла всичко нечисто и е дала на хората възможността да започнат наново. В ислямския мистицизъм има четирийсет стъпала между човека и Бога. По същия начин има четири основни равнища на съзнание с по десет стъпала във всяко, което прави общо четирийсет. Исус е останал в пустинята четирийсет дни и четирийсет нощи. Мохамед е бил на четирийсет години, когато е бил призован за пророк. Буда е медитирал под липата четирийсет дни. Да не говорим пък за четирийсетте правила на Шамс.

На четирийсет години получаваш нова задача, нов пропуск за живота. Достигнала си изключително благоприятно число. Поздравления! И не се притеснявай, че остаряваш. Няма бръчки и бяла коса, които да са достатъчно силни, за да сломят мощта на числото четирийсет!

С най-топли чувства, Азис»

Пустинна роза блудницата

Коня, 17 октомври 1244 година

Бордеи има, откакто свят светува. Както и жени като мен. Но се изумявам от едно: защо хората твърдят, че не обичат да виждат как жените се продават, и пак същите хора създават толкова трудности пред жена, решила да се покае и да започне живота на чисто? Уж съжаляват, че сме паднали толкова ниско, а сякаш казват, че щом сме го направили, трябва да си останем такива завинаги. Не знам защо е така. Знам само, че някои хора се хранят от бедите на другите и не им харесва, ако несретниците по лицето на земята станат с един по-малко. Но каквото и да говорят и да правят, някой ден ще се махна от това място.

Днес сутринта се събудих с огромното желание да послушам как проповядва великият Руми. Ако бях казала на съдържателката на бордея и я бях помолила за разрешение, тя щеше да ми се присмее. Щеше да ми каже: «Откога пачаврите ходят по джамии?», и щеше да прихне така, че валчестото й лице да стане мораво.

Точно заради това излъгах. След като онзи дервиш без коса, брада и вежди си тръгна, съдържателката изглеждаше толкова замислена, че усетих — сега е моментът да отида и да поговоря с нея. Когато е разсеяна, винаги е по-отзивчива. Казах й, че искам да отида да свърша едни работи на пазара. Тя ми повярва. Как няма да ми вярва, девет години й работя като вол.

— Само при едно условие — рече ми. — С теб ще дойде и Сусама.

Това не ми пречеше. Харесвах Сусама. Едър, огромен мъж с ум на дете, той беше надежден и честен до степен да простее. За мен беше загадка как е оцелял в този жесток свят. Никой не знаеше истинското му име, вероятно дори самият той. Бяхме му измислили такъв прякор, защото много обичаше сусамова халва. Ако някоя блудница от бордея трябваше да отиде някъде, Сусама я придружаваше като мълчалива сянка. Той беше най-добрият пазач, за който можех да мечтая.

Двамата с него тръгнахме по прашния път, който лъкатушеше през овощните градини. Щом излязохме на един кръстопът, помолих Сусама да ме почака и изчезнах зад един храст, където бях скрила торба с мъжки дрехи.

Оказа се по-трудно да се предреша като мъж, отколкото бях очаквала. Омотах около гърдите си дълги ивици плат — да изглеждам плоска. После облякох торбест панталон, памучен елек и дълга бежова риза и си сложих тюрбан. Накрая прикрих с шал половината си лице с надеждата да заприличам на пътешественик арабин.

Когато се върнах при Сусама, той трепна, смаян.

— Да вървим — подканих, ала той не помръдна и аз открих лицето си. — Не ме ли позна, скъпи?

— Ти ли си, Пустинна роза? — възкликна Сусама и затули с длан устата си — досущ уплашено дете. — Защо си се облякла така?

— Можеш ли да пазиш тайна?

Сусама кимна с очи, разширени от вълнение.

— Добре тогава — пошушнах. — Отиваме в една джамия. Но не казвай на съдържателката.

Долната му устна затрепери.

— А, не. Отиваме на пазара.

— Да, скъпи, след това. Първо отиваме да послушаме великия Руми.

Сусама се поуплаши, както и очаквах. Притесняваше се, ако плановете се променяха.

— Хайде де, това значи много за мен — примолих му се. — Ако склониш и обещаеш да не казваш на никого, ще ти купя цяла буца халва.

— Халва — изцъка доволно той, сякаш самата дума е оставила в устата му сладък вкус.

И със сладко очакване продължихме към джамията, където щеше да говори Руми.

Родена съм в селце край Никея. Мама все ми повтаряше:

— На хубаво място си родена, но се опасявам, че не и под щастлива звезда.

Времената бяха лоши, непредсказуеми. От година на година се менеше всичко. Първо плъзна мълва, че кръстоносците се връщали. Чухме ужасяващи разкази за жестокостите, които са вършили в Константинопол, как плячкосвали големите къщи и унищожавали иконите по параклиси и църкви. После пък научихме за нападенията на селджуките. Още се мълвеше за ужаса, който сеела войската им, когато се появиха безпощадните монголци. Името и лицето на врага се менеше, а страхът, че пришълците ще ни изтребят, си стоеше като снега по планината Ида.

Родителите ми бяха хлебари и благочестиви християни. Един от най-ранните ми спомени е за миризмата на хляба в пещта. Не бяхме богати. Знаех го още като малка. Но не бяхме и бедни. Виждала съм как гледат сиромасите, дошли да молят във фурната за някоя трошица. Всяка вечер, преди да си легна, благодарях на Господа, че не ме е пратил да спя гладна. Все едно разговарях с приятел. Понеже в ония времена Бог наистина ми беше такъв.

Когато бях на седем години, майка ми зачена. Сега, като си мисля за това, подозирам, че преди това вероятно е помятала няколко пъти, тогава обаче не знаех нищо за такива неща. Бях толкова невинна, че ако ме попиташе някой откъде се взимат малките деца, щях да кажа, че Бог ги меси от меко сладко тесто.

Но тестеното дете, което Бог беше умесил за майка ми, явно е било огромно, защото не след дълго коремът й се изду, стана грамаден и стегнат. Мама наедря толкова, че едва се движеше. Акушерката каза, че тялото й задържало вода, това обаче не ми се стори чак толкова страшно.

Онова, което не знаеха и майка ми, и акушерката, бе, че вътре имаше не едно, а цели три бебета. Все момчета. Братята ми си бяха обявили война в корема на мама. Един от трънаците беше удушил с пъпната връв брат си и сякаш за да си отмъсти, мъртвото бебе беше препречило изхода — така другите не можеха да се родят. Мама ражда цели четири дни. Ден и нощ слушахме писъците й, после те заглъхнаха.

Понеже не успяла да спаси майка, акушерката направила всичко по силите си да спаси братята ми. Взела ножица и разрязала корема на мама, накрая обаче оживя само едното бебе. Ето как се роди брат ми. Баща ми така и не му прости, дори не отиде на кръщенето му в църквата.

След като майка умря и баща ми се превърна в нацупен огорчен човек, животът вече не беше същият. Положението във фурната бързо се влошаваше. Изгубихме клиентите си. От страх да не обеднеем и някой ден да не се наложи да прося, започнах да крия под леглото кифли, които изсъхваха и ставаха твърди. Но ако някой наистина страдаше, това беше брат ми. Преди поне ме бяха обичали и се бяха грижили за мен. А той не получи нищо от това. Сърцето ми се късаше, докато гледах как го тормозят, но в същото време изпитвах облекчение и дори бях признателна, че не аз съм се превърнала в мишена за татковия гняв. Жалко, че не можех да защитя брат си. Днес всичко щеше да бъде различно и аз нямаше да съм в бордей в Коня. Животът е толкова странен.

След една година баща ми се ожени отново. Животът на брат ми се промени единствено с това, че ако преди го тормозеше само баща ми, сега заедно с него го измъчваше и новата му жена. Той започна да бяга от къщи колкото после да се прибере с най-ужасните навици и с неподходящи приятели. Веднъж баща ми го наби така, че за малко да го убие. След това момчето се промени. В очите му се появи студен, жесток поглед, какъвто преди нямаше. Знаех, че е намислил нещо, но и през ум не ми минаваше какъв ужасен план крои. Де да знаех! Щях да предотвратя трагедията.

После една сутрин през пролетта баща ми и мащехата ми бяха намерени мъртви, убити с отрова за мишки. Веднага щом се разчу за смъртта им, всички заподозряха брат ми. Стражарите дойдоха да разпитват и уплашен до смърт, той избяга. Ето как останах сам-сама на белия свят. Не можех да остана вкъщи, още усещах миризмата на мама, не можех да работя във фурната, където из въздуха витаеха тежки спомени, затова реших да ида в Константинопол, при една леля, стара мома, която сега ми беше най-близкият човек. Бях на тринайсет години.

Качих се на една каруца за Константинопол. Бях най-малката сред пътниците и само аз бях сама. Потеглихме, но след няколко часа ни спря банда разбойници. Взеха ни всичко: куфари, дрехи, обуща, колани и накити, дори наденицата на каруцаря. Тъй като нямах какво да им дам, стоях тихо отстрани, бях сигурна, че няма да ми сторят нищо. Но тъкмо да си тръгнат, когато главатарят на бандата се извърна към мен и попита:

— Девствена ли си, малката?

Изчервих се и не отговорих на такъв неприличен въпрос. Не подозирах, че изчервяването ми е било отговорът, който той е очаквал.

— Да вървим! — ревна главатарят. — Взимайте конете и момичето!

Докато се съпротивлявах разплакана, никой от другите пътници не се и опита да ми помогне. Обирджиите ме отведоха в гъста непроходима гора, където с изненада установих, че са си направили селце. Имаше жени и деца. Накъдето и да се обърнех, виждах патици, кози и свине. Приличаше на идилично село с тази разлика, че в него живееха престъпници.

Не след дълго разбрах защо главатарят на бандата ме е попитал дали съм девствена. Старейшината на селото лежеше тежко болен от нервна треска. Беше прикован от доста време към леглото, цялото му тяло беше на червени петна и той бе опитвал да се лекува с какво ли не — безуспешно. Наскоро някой му втълпил, че ако преспи с девственица, болестта ще се прехвърли на нея и той ще се очисти и ще се излекува.

В живота ми има неща, които не искам да си спомням. Едно от тях е времето, което прекарах в гората. И днес, сетя ли се за нея, си представям борове, само борове и нищо друго. Предпочитах да седя под тези дървета, а не с жените от селото, повечето от които бяха съпруги и дъщери на разбойниците. Имаше и няколко блудници, които бяха дошли тук по своя воля. Не проумявах защо не вземат да избягат. Лично аз смятах да правя, да струвам, но да се махна оттук.

През гората минаваха коли, повечето на велможи. За мен беше пълна загадка защо тях не ги ограбват, после обаче схванах, че преди да тръгнат през гората, някои от коларите подкупват разбойниците и в замяна си осигуряват безпрепятствен път. След като разбрах каква е работата, успях да се споразумея с един от каруцарите. Той беше тръгнал с колата към големия град и аз му се примолих да ме вземе със себе си. Мъжът поиска прекалено много пари, макар и да знаеше, че нямам. Платих му по единствения начин, който знаех.

След като пристигнах в Константинопол, не трябваше да мине много време, за да разбера защо блудниците в гората няма да избягат никога. В града беше по-страшно. Беше безпощадно. Така и не тръгнах да търся старата си леля. Вече бях паднала жена и знаех, че една достопочтена дама като нея няма да ме пусне при себе си. Бях сама. На града не му трябваше много време да смаже духа ми и да съсипе тялото ми. Изневиделица се бях озовала в съвсем друг свят: свят на злоба, на насилие, на жестокост и мор. Направих няколко аборта един след друг и накрая бях толкова повредена, че мензисът ми престана да идва и вече не можех да зачена.

По онези улици съм се нагледала на неща, за които нямам думи. След като напуснах гората, пътувах с войници, с гастролиращи актьори и цигани и обслужвах всички. После ме намери един мъж: с прякор Чакаловата глава, който ме доведе в този бордей в Коня. Съдържателката нехаеше откъде идвам, за нея беше важно да съм във форма. Много се зарадва, щом разбра, че не мога да имам деца и в това отношение няма да й създавам главоболия. Понеже бях ялова, ме нарече Пустинята, а по-после, за да поразкраси името, го промени на Пустинна роза, а аз нямах нищо против, защото обожавам рози.

Точно така възприемам и вярата — като скрита розова градина, където навремето съм се разхождала и съм вдишвала силното ухание, но където вече не мога да вляза. Искам Бог пак да ми бъде приятел. С този копнеж обикалям ли, обикалям градината, надявам се да намеря портичка, която ще ме пусне да вляза.

Когато двамата със Сусама стигнахме при джамията, направо не повярвах на очите си. Всяко кътче, дори мястото отзад, където обикновено седят жените, беше запълнено от мъже на всевъзможна възраст и с всякакви професии. Тъкмо да се откажа и да си ходя, когато забелязах, че един просяк освобождава мястото и си проправя път към изхода. Благодарих на звездите и се промъкнах на мястото му, оставяйки Сусама отвън.

Така се озовах на проповед на великия Руми в джамия, пълна с мъже. Не ми се мислеше какво ще стане, ако разберяха, че сред тях има жена, камо ли пък блудница. След като отпъдих всички мрачни мисли, насочих цялото си внимание към проповедта.

— Бог е създал страданието, та след него да усетим вкуса на радостта — каза Руми. — Нещата се проявяват чрез своите противоположности. А Бог няма противоположност, затова остава скрит — докато проповедникът говореше, гласът му се извисяваше и тътнеше като планински ручей, захранван от топящия се сняг. — Вижте колко ниско е земята и колко високо — небето. Знайте, че всички неща по земята са такива: наводнение и суша, мир и война. Каквото и да се случва, не забравяйте: всичко е създадено ненапразно от Бога, било то омраза и търпение, честност или коварство.

Докато седях там, разбирах, че всичко служи на някаква цел. Бременността на майка ми и войната в утробата й, неизлечимата самота на брат ми, дори убийството на баща ми и на мащехата ми, ужасните дни в гората и всички жестокости, които бях видяла по улиците на Константинопол: всички те по един или друг начин бяха допринесли за моята история. Зад всички изпитания имаше по-голям замисъл. Не можех да го изразя ясно, но го усещах с цялото си сърце. Докато онзи следобед слушах в препълнената джамия Руми, почувствах как като облак върху мен се спуска спокойствие, прелестно и носещо утеха точно както вида на майка ми, която меси хляб.

Хасан просякът

Коня, 17 октомври 1244 година

Безумно подразнен, седях под клена. Още ме беше яд на Руми за цветистото му слово за страданието, въпрос, по който той очевидно знаеше малко. Сянката на минарето пъплеше сантиметър по сантиметър през улицата. Ту се унасях, ту гледах минувачите и тъкмо да заспя, когато зърнах един дервиш, когото не бях виждал никога дотогава. Облечен в черни дрипи, с голяма тояга в ръка, обръснат и без вежди, със сребърна обичка на ухото, той изглеждаше много различен и аз просто не можех да откъсна очи от него.

Дервишът се оглеждаше наляво и надясно и не му трябваше много време, за да ме забележи. Вместо да ме подмине, както ме подминаваха всички, зърнали ме за пръв път, той долепи до сърцето си дясна длан и ме поздрави, сякаш бяхме двама стари приятели. Бях толкова изумен, че се огледах — да се уверя, че не поздравява друг. Но освен нас с клена друг нямаше. Смаян и объркан, все пак отвърнах на поздрава и също долепих ръка до сърцето си.

Дервишът тръгна бавно към мен. Сведох поглед, тъй като очаквах той да пусне в купичката медна пара или да ми даде комат хляб. Вместо това обаче мъжът приклекна, та очите ни да са на едно равнище.

— Селямюн алейкум, просяко — рече ми.

— Алейкум селям, дервишо — отговорих аз.

Гласът ми прозвуча пресипнало и чуждо. Беше минало много време, откакто ми се беше приисквало да кажа нещо на някого, и почти бях забравил гласа си.

Дервишът се представи като Шамс от Тебриз и попита как се казвам.

Аз се засмях.

— За какво му е име на човек като мен?

— Всеки си има име — възрази той. — Бог има безброй имена. Ние знаем само деветдесет и девет от тях. Щом Бог има толкова много имена, как може да си няма име един човек, който е Божие отражение?

Не знаех как да отговоря, затова и не опитах. Но си признах:

— Навремето имах жена и майка. Те ме наричаха Хасан.

— Хасан, значи — кимна дервишът. След това за моя изненада ми даде сребърно огледало. — Задръж го — рече. — Подари ми го един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Да ти напомня, че носиш в себе си Бога.

Още преди да съм успял да отвърна, някъде в дъното настана суматоха. Първото, което ми хрумна, бе, че са хванали в джамията джебчия. После обаче виковете станаха по-силни и яростни. Разбрах, че се е случило нещо по-сериозно. Едва ли заради някакъв си джебчия щеше да се вдигне такава пушилка.

Научихме доста бързо каква е работата. В джамията бяха намерили жена, позната като блудница, беше се предрешила като мъж. Неколцина души я тикаха с възгласите:

— Бичувайте я тая измамница! Бичувайте я тая пачавра!

Разгневената тълпа излезе в това състояние на улицата. Зърнах младата жена в мъжки дрехи. Беше пребледняла като мъртвец, леко дръпнатите й очи бяха ужасени. Бях се нагледал как бичуват някого. Не спирах да се изумявам как, слеят ли се с тълпата, хората се променят до неузнаваемост. Съберяха ли се заедно, обикновени мъже, които никога не бяха прибягвали до насилие — занаятчии, продавачи, амбулантни търговци, — ставаха агресивни и бяха готови и на убийство. Често се случваше да умъртвят с бичовете човек и накрая да изложат трупа му — за назидание.

— Клетата жена — прошепнах аз на Шамс от Тебриз, ала когато се извърнах към него, за да чуя отговора му, там не стоеше никой.

Видях, че дервишът се носи към тълпата като горяща стрела, изстреляна право към небето. Скочих и се втурнах да го настигна.

След като застана пред шествието, Шамс вдигна като знаме тоягата и викна колкото му глас държи:

— Спрете се, хора! Стойте!

Озадачени, мъжете тутакси замълчаха и го погледнаха учудени.

— Как не ви е срам! — кресна Шамс от Тебриз и удари със сопата по земята. — Трийсет мъже срещу една жена? Мигар е честно?

— Тя не заслужава да сме честни — обясни един широкоплещест мъжага с квадратно лице и ленив поглед, който явно се беше самопровъзгласил за главатар на спонтанно възникналата тълпа.

Познах го веднага. Беше пазвантин на име Байбарс, всички просяци в града го знаеха като жесток и алчен.

— Тази жена тук се е предрешила като мъж и се е промъкнала в джамията, за да мами праведните мюсюлмани — обясни Байбарс.

— Какво ми казваш, че искате да накажете някого, задето е отишъл в джамия ли? Какво престъпление е това? — попита Шамс Тебризки с глас, преливащ от презрение.

След този въпрос всички в миг застинаха. Явно никой не беше видял нещата в такава светлина.

— Тя е пачавра! — ревна друг мъж, беше толкова вбесен, че лицето му беше станало мораво на цвят. — Няма какво да търси в свещената джамия.

Това, изглежда, беше достатъчно тълпата да се възпламени отново.

— Пачавра! Пачавра! — започнаха да скандират в хор неколцина отзад. — Дайте да я хванем тая пачавра!

Сякаш това беше заповед, един младеж се юрна напред и след като сграбчи тюрбана на жената, го дръпна с все сила. Той се размота и изпод него на пищен водопад се плисна дългата ярко руса като слънчоглед коса на жената. Всички ахнахме, толкова изумени бяхме от младостта и красотата й.

Шамс явно долови смесените чувства, защото, без дори да трепне, ги укори:

— Я решете, братлета. Наистина ли презирате тази жена, или всъщност я желаете?

При тези думи дервишът хвана блудницата за ръка и я притегли към себе си, по-далеч от младежа и тълпата. Тя се скри зад него като момиченце, спотаило се зад полите на майка си.

— Допускаш голяма грешка — рече главатарят на групата, като извиси глас над множеството, което се беше разшушукало. — Пришълец си, не знаеш порядките в града ни. Не се бъркай.

Обади се още някой:

— Пък и що за дервиш си? Толкова ли си нямаш работа, ами си седнал да браниш една пачавра?

Известно време Шамс от Тебриз мълча, сякаш мислеше как да отговори на въпросите. Не се разгневи, остана все така спокоен. После заяви:

— А как всъщност сте я забелязали? Отишли сте в джамия, пък обръщате повече внимание на хората около вас, отколкото на Бога. Ако наистина бяхте благочестиви вярващи, каквито се изкарвате, нямаше да забележите жената, дори тя да беше гола. А сега се връщайте на проповедта и този път се старайте повече.

По цялата улица се спусна неловко мълчание. Отстрани на пътя се носеха сухи листа и известно време те бяха единственото, което се движеше.

— Хайде, тръгвайте всички! Връщайте се на проповедта — махна с тоягата Шамс от Тебриз, сякаш мъжете бяха мухи, които гонеше.

Те не се обърнаха и не тръгнаха, но все пак отстъпиха няколко крачки назад, люшнаха се неуверено, понеже не знаеха какво да правят оттук нататък. Неколцина погледнаха по посока на джамията, явно обмисляха дали наистина да не се върнат. Точно тогава блудницата набра смелост да се покаже иззад дервиша. Плю си на петите и бързо като заек се втурна с развята във всички посоки дълга коса към най-близката пресечка.

Само двамина се опитаха да я настигнат. Но Шамс от Тебриз им препречи пътя — размаха тоягата под краката им толкова бързо, че те се препънаха и паднаха. Някои от минувачите се засмяха, аз също прихнах.

Смутени и вцепенени, двамата мъже успяха някак да се изправят, но блудницата отдавна се беше скрила, а дервишът се отдалечаваше — беше свършил каквото имаше да върши тук.

Сюлейман пияницата

Коня, 17 октомври 1244 година

Блажено си дремех, облегнат на стената в пивницата, затова подскочих като ужилен, когато се чу олелията.

— Какво става? — изпищях и отворих очи. — Да не ни нападат монголците?

Избухна смях. Обърнах се и видях, че неколцина от посетителите ми се присмиват. Копелета мръсни!

— Няма страшно, стари пияницо! — ревна кръчмарят Христос. — Не те гонят никакви монголци. Само минава Руми с войнството си почитатели.

Отидох на прозореца и що да видя! Ами да, учениците и поклонниците на Руми се задаваха на развълнувано шествие и току крещяха:

— Бог е велик! Бог е велик!

Насред всичко това се издигаше Руми, който яздеше с изправен гръб бял кон и излъчваше сила и увереност. Отворих прозореца, показах глава и ги загледах. Шествието пъплеше като охлюв и вече беше съвсем близо. Някои в множеството всъщност бяха само на хвърлей, като нищо можех да ги докосна по главите. Изведнъж ми хрумна блестяща идея. Реших да грабна няколко тюрбана!

Стиснах дървеното чесало за гръб на Христос. С едната ръка хванах прозореца и както държах в другата чесалото, се надвесих и успях да достигна тюрбана на някакъв от тълпата. Тъкмо да го отмъкна, когато един от другите погледна случайно и ме видя.

— Селямюн алейкум — поздравих го, ухилен до уши.

— И таз добра! Мюсюлманин в кръчма! Как не те е срам! — ревна мъжът. — Толкова ли не знаеш, че виното е дело на Шейтана?

Отворих уста да му отговоря, но още преди да съм издал и звук, покрай главата ми изсвистя нещо остро. Ужасен до смърт, видях, че е камък. Ако в последния момент не се бях снишил, щеше да ми пукне черепа. След като прелетя през прозореца, се приземи на масата на един търговец перс, който седеше зад мен. Беше си пийнал доста и не разбра какво става, само стисна камъка в ръка и започна да го оглежда, сякаш беше неясна вест от небето.

— Затвори прозореца, Сюлеймане, и се връщай на масата! — кресна прегракнал от притеснение Христос.

— Видя ли какво стана? — попитах го, докато вървях с олюляване към масата си. — Някой ме замери с камък. Можеха да ме убият!

Христос вдигна вежда.

— Извинявай, ама ти какво очакваш? Толкова ли не знаеш, че тия хора не искат да виждат мюсюлманин в пивница? А ти им се показваш, вониш като бъчва и носът ти свети като червен фенер.

— И к'во от това? — изпелтечих. — Аз не съм ли човек?

Христос ме потупа по рамото, сякаш ми казваше: «Не бъди толкова докачлив».

— Знаеш ли, ей за това я ненавиждам религията. Всички религии! Набожните са убедени, че Бог е на тяхна страна, и си въобразяват, че превъзхождат всички — допълних аз.

Христос не отговори. Беше набожен човек, но и бе опитен кръчмар и знаеше как да укроти разгорещените гости. Донесе ми още една гарафа червено вино и загледа как я изгълтвам. Навън излезе необуздан вятър, от който прозорците се затръшнаха и сухата шума се разпиля наляво и надясно. За миг застинахме и се ослушахме, сякаш свиреше мелодия, която да чуем.

— Не проумявам защо на този свят виното е забранено, а ни обещават да го пием в рая — не мирясвах аз. — Щом е толкова лошо, колкото го изкарват, защо ще ни го поднасят в рая?

— Въпроси, въпроси… — прошепна Христос и вдигна рязко ръце. — Все задаваш въпроси. Защо трябва да питаш за всичко?

— Ще питам, я! Нали за това са ни дали мозък!

— Познавам те от много време, Сюлеймане. За мен ти не си само човек, който идва в пивницата ми. Ти си ми приятел. И се тревожа за теб.

— Всичко ще бъде наред… — подхванах, но кръчмарят ме прекъсна.

— Добър човек си, но езикът ти е остър като кинжал. Ето какво ме притеснява. В Коня народ всякакъв. И за никого не е тайна, че някои не гледат с добро око на мюсюлманин, който си пийва. Научи се да внимаваш пред хората. Прикривай се малко и си мери думите.

Аз грейнах в усмивка.

— Я да завършим това слово със стихотворение на Хайям!

Христос въздъхна тежко, но търговецът перс, който ме беше чул, възкликна весело:

— Да, искаме стихотворение на Хайям.

Към него се присъединиха и други, които ми изръкопляскаха шумно. Вдъхновен, реших да отвърна на предизвикателството, затова скочих на една маса и задекламирах:

«Ще дойде краят,

но кога — кой знае?

Да пием вино,

истината май в това е.»[14]

Търговецът перс ревна:

— Ама разбира се! Къде другаде да е?

И всички, дето бяха спрели тук, на Господ и на мъките напук — до чашите допряха жадно устни.

Ако има нещо, на което са ме научили дългите години на пиене, то е, че различните хора пият различно. Познавал съм такива, които всяка вечер изгълтват литри и въпреки това само се развеселяват, пеят песни и после заспиват. Има обаче и други, които от няколко капки се превръщат в чудовища. Щом от една и съща напитка някои се разведряват и се понапиват малко, а други се озлобяват и налитат на бой, не трябва ли да виним самите хора, които пият, а не напитката?

«Живей, целувай, пий до дъно

в минутата на кръстопътя,

че няма връщане и няма ей

тези радости отвъд.»

Изръкопляскаха ми още веднъж. Дори Христос се включи във веселбата. В еврейския квартал на Коня, в кръчма на християнин, ние, поклонниците на виното от всякакви вероизповедания, вдигнахме чашите и пихме за Бога, който, колкото и невероятно да звучеше, можеше да ни обича и да ни прощава, макар че самите ние не успявахме да го сторим.

Ела

«Бдете: по-добре да сте наясно, отколкото после да съжалявате — се казваше в сайта в интернет. — Проверете дали по ризите му няма червило, вижте дали, когато се прибира, не мирише на непознат парфюм.»

Нортхамптън, 31 май 2008 година

Това беше първият път, когато Ела Рубинстейн правеше тест в интернет, озаглавен «Как да разберете дали вашият мъж ви изневерява». Макар че въпросите й се струваха глупави, тя вече знаеше, че понякога животът прилича на голямо клише.

Въпреки резултата от теста Ела не искаше да се разправя с Дейвид. И досега не го беше попитала къде е бил нощите, когато не се е прибирал вкъщи. В такива дни тя почти през цялото време се занимаваше със «Сладко богохулство» и използваше романа като повод да си мълчи. Беше толкова разсеяна, че четеше книгата по-дълго от обикновено. Въпреки това тя й харесваше и след всяко ново правило на Шамс Ела разсъждаваше върху живота си.

Когато децата бяха наблизо, тя се държеше нормално. Двамата с Дейвид се държаха нормално. Но останеха ли сами, Ела забелязваше, че мъжът й я гледа заинтригувано, сякаш се питаше що за съпруга е, след като избягва да го пита къде е прекарал нощта. Истината обаче беше, че на Ела не й се научаваха неща, с които нямаше да знае какво да прави. Тя смяташе, че колкото по-малко знае за увлеченията на съпруга си, толкова по-малко ще мисли за тях. Да тънеш в неведение наистина си беше блаженство.

Това блаженство беше нарушено един-единствен път, миналата Коледа, когато от местен хотел се получи анкета, адресирана само до Дейвид. От управата на хотела питаха дали е останал доволен от престоя си там. Ела остави писмото на масата, най-отгоре върху купчинката, която се беше получила по пощата, и същата вечер загледа как мъжът й вади писмото от отворения плик и го чете.

— А, социологическо проучване сред гостите! Само до това ми е сега — каза той и успя да се подсмихне. — Миналата година проведохме там конференция на стоматолозите. Явно са прибавили към гостите, отсядали в хотела, и всички участници в конференцията.

Ела му повярва. Най-малкото онази част в нея, която не искаше да клати лодката. Другата част обаче беше цинична и недоверчива. Именно тя я тласна на другия ден да намери телефона на хотела и да го набере колкото да чуе онова, което вече знаеше: нито тази, нито миналата година в хотела не се бяха провеждали никакви конференции на стоматолози.

Всъщност Ела винеше себе си. Не остаряваше красиво и през последните шест години беше напълняла доста. С всеки нов излишен килограм сексуалното й желание намаляваше все повече. Заради готварския курс й беше още по-трудно да отслабне, макар че в групата имаше жени, които готвеха по-често и по-добре, а пак си бяха наполовина на нейното тегло.

Върнеше ли се назад, в миналото, Ела си даваше сметка, че бунтарството никога не й е било в кръвта. Никога не беше пушила трева на скришни места заедно с момчетата, никога не я бяха изхвърляли от заведения, тя никога не беше взимала хапчета против забременяване, никога не беше устройвала скандали, никога не беше лъгала майка си. Никога не беше бягала от училище. Докато не навърши двайсет, не знаеше що е секс. Нейните връстнички правеха поголовно аборти или даваха новородените си деца за осиновяване, а Ела ги наблюдаваше отстрани, сякаш гледаше по телевизията предаване за глада в Етиопия. Натъжаваше се, че по широкия свят стават такива трагедии, ала истината беше, че не си представяше да споделя една и съща вселена с хората с по-малко късмет.

Дори в гимназията не беше ходила по купони. Предпочиташе в петък вечер да си стои у дома и да чете хубава книга, вместо да върши с някакви непознати дивотии по шумни партита.

— Толкова ли не можеш да си като Ела? — натякваха на дъщерите си майките от квартала. — Ето, виж, тя никога не си навлича неприятности.

Майките я обожаваха, а децата им я смятаха за смотанячка без чувство за хумор. Нищо чудно, че в гимназията нямаше много приятели. Веднъж един от съучениците й подметна:

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Гледаш прекалено сериозно на живота. С теб човек може да си умре от скука.

Тя го изслуша внимателно и каза, че ще си помисли.

През годините дори не беше променяла особено прическата си: дълга права коса с цвят на мед, която прибираше на непослушен нисък кок или сплиташе на плитка до кръста. Почти не слагаше грим, ако не броим кафеникавото червило и тревистозелената очна линия, с която според дъщеря й по-скоро скривала, отколкото да откроява сиво-сините си очи. При всички положения Ела все не успяваше да направи чертата еднаква и над двете очи и над едното тя винаги беше по-дебела.

Подозираше, че в нея има нещо сбъркано. Тя или се месеше и притискаше околните (например Джанет, когато реши да се омъжи), или беше прекалено вяла и хрисима (по отношение на изневерите на мъжа си). Сякаш имаше две Ели: едната искаше да държи под контрол всичко, а другата беше отчайващо мекушава. И тя не можеше да каже никога коя от двете ще надделее и кога.

Освен това имаше и трета Ела, която наблюдаваше безмълвно всичко и чакаше да й дойде времето. Точно тази Ела й каза, че е спокойна до степен на вцепенение, но че под повърхността дреме потисканото й «Аз» и бързо се трупат гняв и бунт, които всеки момент могат да се отприщят. Третата Ела предупреди, че ако и занапред продължава така, някой прекрасен ден тя неминуемо ще се взриви. И че е само въпрос на време.

Последния ден на май, докато обмисляше всички тези въпроси, Ела направи нещо, което не беше вършила от доста време. Замоли Бога или да й даде любов, която да я погълне изцяло, или да я превърне в пълна непукистка, на която й е все едно дали в живота й има любов.

— Избери каквото решиш, но много Те моля, побързай — допълни тя така, сякаш се беше сетила чак сега. — Може би си забравил, но вече съм на четирийсет години. И както виждаш, възрастта не ми се отразява добре.

Пустинна роза блудницата

Коня, 17 октомври 1244 година

Без дъх тичах и тичах по тясната уличка и нямах сили да се обърна назад. В белите ми дробове пареше, сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, още малко, и щях да се свлека, когато накрая стигнах на оживения пазар и се скрих зад един зид. Чак тогава набрах смелост да погледна назад. За моя огромна изненада и облекчение след мен тичаше само един човек: Сусама. Той спря запъхтян до мен с ръце, които се клатушкаха непохватно отстрани при хълбоците му, и с изумено сърдито лице — не проумяваше какво ме е прихванало, та съм хукнала като луда по улиците на Коня.

Всичко се разигра толкова бързо, че чак на пазара успях да разбера какво всъщност е станало. Седях в джамията и прехласната, поглъщах бисерите мъдрост на Руми. Бях се залисала толкова, че не съм и забелязала кога момчето до мен случайно е настъпило края на шала, с който бях покрила лицето си. Докато се усетя, шалът се разхлаби и тюрбанът се плъзна встрани, при което се показаха лицето и малко от косата ми. Побързах да наместя шала и продължих да слушам Руми, убедена, че не е забелязал никой. Но когато вдигнах очи, видях, че от предния ред в мен се е вторачил един младеж. Квадратно лице, лениви очи, остър нос, присмехулно ухилена уста. Познах го. Беше Байбарс.

Той бе от досадните клиенти, с които никое от момичетата в бордея не желаеше да легне. Някои мъже уж искат да преспят с проститутка, а в същото време я обиждат. Байбарс беше от тях. Вечно пускаше мръснишки шеги и беше много избухлив. Веднъж наби едно от момичетата толкова жестоко, че дори шефката, която обича повече от всичко парите, му каза да се маха и никога вече да не се връща. Той обаче се появяваше отново и отново. Най-малкото следващите няколко месеца. После по причини, които не са ми известни, престана да посещава бордея и ние не го видяхме повече. А сега същият мъж седеше пред мен — беше си пуснал дълга брада като благочестив човек, но в очите му проблясваше същата ярост.

Извърнах поглед. Ала вече беше късно. Байбарс ме беше познал.

Той пошушна нещо на мъжа до него, после двамата се обърнаха и ме зяпнаха. След това ме посочиха на трети мъж и всички в редицата погледнаха един по един към мен. Усетих как се изчервявам и сърцето ми бие като обезумяло, но не можех и да се помръдна. Вместо това се бях вкопчила в детинската надежда, че ако стоя мирно и затворя очи, мракът ще ни погълне всички и няма да остави нищо, заради което да се безпокоя.

Когато се осмелих да отворя отново очи, Байбарс си проправяше път през гъмжилото към мен. Стрелнах се към изхода, но беше невъзможно да избягам, бях заобиколена от плътно море от хора. Байбарс ме настигна в миг и беше толкова застрашително близо, че усетих миризмата на дъха му. Сграбчи ме за ръката и изсъска през зъби:

— Какво търси тук една блудница? Нямаш ли срам?

— Много те моля… пусни ме — изпелтечих, но той май изобщо не ме чу.

При него дойдоха приятелите му. Груби, страшни, самоуверени, надменни, те воняха на гняв и оцет и ме обсипаха с обиди. Всички наоколо се обърнаха да видят каква е тази олелия и няколко души изцъкаха неодобрително, но никой не се намеси. С тяло, безжизнено като буца тесто, се оставих покорно да ме изтикат при изхода. Надявах се, че когато излезем на улицата, Сусама ще ми се притече на помощ, а в най-лошия случай ще избягам. Ала още щом се озовахме навън, мъжете станаха още по-войнствени и агресивни. Осъзнах ужасена, че в джамията са внимавали от уважение към проповедника и богомолците да не повишават глас и да не ме блъскат, докато навън, на улицата, вече нямаше какво да ги спре.

Изживявала съм и по-страшни неща, но се съмнявам някога да съм се чувствала толкова обезсърчена. След като години наред се бях колебала, днес бях направила крачка към Бога и как ми беше отвърнал Той? Беше допуснал да ме изритат от Неговия дом!

— Не биваше изобщо да ходя там — казах на Сусама с глас, пресеклив като напукан лед. — Знаеш ли, прави са. Една блудница няма какво да търси в джамия, в църква, в никой от Божиите домове.

— Бива ли да говориш така!

Обърнах се да видя кой го е казал и направо не повярвах на очите си. Беше странстващият дервиш без косми по главата. Сусама се усмихна до уши, радостен, че го вижда отново. Аз се спуснах да му целуна ръка, ала той ме спря още преди да съм го достигнала.

— Много те моля, недей.

— Но как да ти се отплатя? Задължена съм ти — рекох аз.

Дервишът сви рамене, явно не проявяваше интерес.

— Не ми дължиш нищо — възрази. — Не сме задължени на никого, освен на Бога.

Представи се като Шамс от Тебриз, а после каза най-странното нещо, което съм чувала някога:

— Някои хора започват живота със съвършена сияйна аура, после обаче губят цветовете си и помръкват. Ти май си от тях. Навремето аурата ти е била по-бяла и от крем, на жълти и розови точици, ала с годините е помръкнала. Сега е светлокафява. Не ти ли е мъчно за първоначалните ти цветове? Не искаш ли да се съединиш с истинската си същност?

Погледнах го, не знаех какво да кажа.

— Аурата ти е изгубила блясъка си, защото през всичките тези години си си втълпявала, че си мръсна отвън и отвътре.

— Но аз наистина съм мръсна — възразих и прехапах устна. — Толкова ли не знаеш с какво се прехранвам?

— Нека ти разкажа една история. И ми разправи ето какво:

«Веднъж една блудница минала покрай улично псе. Животното се задъхвало от прежурящото слънце, било жадно и безпомощно. Без да губи и миг блудницата си изула обувката и я напълнила от най-близкия кладенец с вода — да напои кучето. След това си продължила по пътя. На другия ден срещнала един суфист, много мъдър човек. Още щом я видял, той й целунал ръцете. Блудницата се изумила. Той обаче й казал, че е проявила към кучето чистосърдечна доброта и затова всичките й грехове са били опростени още на мига.»

Разбрах какво се опитва да им каже Шамс от Тебриз, но дълбоко в себе си не му повярвах. Затова рекох:

— Можеш да бъдеш сигурен, че и всички кучета в Коня да нахраня, пак няма да бъде достатъчно за изкуплението ми.

— Няма откъде да знаеш, това го знае само Бог. Пък и какво те кара да мислиш, че някой от мъжете, изтикали те днес от джамията, е по-близо до Бога?

— И да не са по-близо до Бога, кой ще им го каже? — отвърнах, понеже Шамс не ме беше убедил. — Ти ли?

Дервишът обаче поклати глава.

— Не, тези работи не стават така. Не аз, а ти трябва да им го кажеш.

— Нима смяташ, че ще ме послушат? Те ме мразят.

— Ще те послушат — отсече решително дервишът. — Понеже няма такова нещо като «те», както няма и «аз». Единственото, което трябва да сториш, е да помниш, че всичко и всички във всемира са свързани помежду си. Ние не сме стотици хиляди различни неща. Всички ние сме Едно.

Зачаках да ми обясни, но той продължи:

— Това е едно от четирийсетте правила: «Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателна за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози» — известно време дервишът мълча, сетне добави: — Не можеш да виниш другите, че не се отнасят към теб с уважение, при положение че самата ти не се смяташ достойна за уважение.

Стоях и не можех да промълвя и дума — усетих как действителността, за която се бях вкопчила, бавно се изплъзва и отдалечава. Спомних си всички мъже, с които бях спала: как са миришели, как са ме галели с мазолести длани, как са крещели, докато са свършвали… Бях виждала как добри момчета се превръщат в чудовища, а чудовищата — в добри момчета. Преди време имах един клиент, който заплюваше проститутките, докато спеше с тях.

— Мръсница — ето какво повтаряше, докато ми плюеше в устата и по лицето. — Мръсна пачавра.

А този дервиш седнал да ме убеждава, че съм по-чиста и от планински извор. Възприех го като безвкусна шега, но когато се насилих да се засмея, звукът не мина през гърлото ми и накрая аз се разхлипах пряко волята си.

— Миналото е водовъртеж. Ако допуснеш да властва над сегашния миг, то ще те засмуче — каза Шамс, сякаш прочел мислите ми. — Времето е илюзия. Живей за мига. Само това е важно — след като го изрече, извади от вътрешния джоб на наметалото си копринена кърпичка. — Задръж я — подкани. — Подари ми я един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Да ти напомня, че сърцето ти е чисто и носиш в себе си Бога — след тези думи дервишът грабна тоягата и се изправи, готов за път. — Просто се махни от бордея.

— Къде? Как? Нямам къде да отида.

— Нека това не те спира — отвърна с блеснали очи Шамс. — «Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение.»

Аз кимнах. Не се налагаше да питам, и така бях наясно, че това е поредното правило.

Сюлейман пияницата

Коня, 17 октомври 1244 година

Беше малко преди полунощ, когато изпих на един дъх последната чаша и си тръгнах от кръчмата.

— Не забравяй какво ти казах. Мери си думите — предупреди ме Христос, докато ми махаше за довиждане.

Кимнах — чувствах се късметлия, задето имам приятел, който държи на мен. Но веднага щом излязох на тъмната безлюдна улица, усетих, че едвам се държа на крака от изтощение, каквото не бях изпитвал никога дотогава. Съжалих, че не съм взел със себе си шише вино, нямаше да ми дойде зле да си пийна малко.

Докато вървях предпазливо по разбития тракащ калдъръм, за миг си спомних мъжете от шествието с Руми. Заболя ме при спомена за ненавистта, мярнала се в очите им. Ако имаше нещо, което мразех най-много на този свят, това беше фарисейщината. Разни педанти и морализатори ме бяха упреквали толкова често, че само при спомена за тях ме побиваха тръпки.

Докато се борех с тези мисли, завих по една пресечка. Там беше по-тъмно от огромните дървета, надвиснали отгоре. Сякаш това не беше достатъчно, изведнъж луната се скри зад облак и аз бях обгърнат от плътен непрогледен мрак. Иначе все щях да забележа двамата пазванти, които се приближаваха към мен.

— Селямюн алейкум — поздравих прекалено весело в опит да прикрия тревогата си.

Но пазвантите не отвърнаха на приветствието. Вместо това ме попитаха какво търся по улиците в такава късна доба.

— Просто си се разхождам — промърморих аз.

Стояхме лице в лице, бяхме застинали в неловко мълчание, нарушавано само от воя на кучетата в далечината. Един от мъжете пристъпи към мен и ме подуши.

— Тук вони — избълва той.

— Да, смърди на вино — потвърди другият.

Реших да не задълбавам.

— Няма страшно. Вонята е само метафорична. Щом на нас, мюсюлманите, ние разрешено да пием само метафорично вино, значи и миризмата е метафорична.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изръмжа първият пазвантин.

Точно тогава луната се подаде иззад облака и ни покри с мека слаба светлина. Сега вече видях мъжа отпред. Беше с квадратно лице, с издадена брадичка, леденосини очи и остър нос. Можеше да мине и за красив, ако не бяха ленивите очи и постоянно свъсеното лице.

— Какво търсиш по улиците в такава късна доба? — повтори мъжът. — Откъде идваш и накъде си се запътил?

Не се сдържах.

— Сериозни въпроси, синко. Ако знаех отговорите, щях да разбуля загадката защо сме се родили на този свят.

— Подиграваш ли ми се, боклук такъв? — подвикна смръщен пазвантинът и още преди да съм се усетил, извади камшик, с който изплющя във въздуха.

Направи го толкова зрелищно и превзето, че се изкисках. Следващото, което той стори, бе да стовари камшика върху гърдите ми. Удари ме толкова внезапно, че изгубих равновесие и паднах.

— Сега вече може би ще се научиш как да се държиш — заяви пазвантинът и прехвърли камшика от едната в другата си ръка. — Толкова ли не знаеш, че пиенето е голям грях?

Усетих топлата си кръв, главата ми се завъртя в море от болка, а пак не бях в състояние да повярвам, че този мъж, който можеше да ми бъде син, е стоварил върху мен бич насред улицата.

— Ами тогава давай, накажи ме — подметнах. — Ако Божият рай е запазен за такива като теб, предпочитам да горя в ада.

В пристъп на ярост младият пазвантин започна да ме налага с все сила с камшика. Затулих лицето си с длани, но това не ми помогна особено. В паметта ми изникна весела стара песен, която сякаш сама си излезе от разкървавените ми устни. Решен да не показвам колко ми е зле, с всеки удар на бича пеех все по-силно и силно:

«Целуни ме, любов моя,

сърцето ми вземи,

устните ти сладки като мед са,

дай да пия още от тях.»

От това пазвантинът се разлюти още повече. Колкото по-силно пеех, толкова по-силно ме удряше. И през ум не ми беше минавало, че в някого може да се натрупа такава злост.

— Стига, Байбарс! — каза ужасен другият пазвантин. — Спри бе, човек!

Побоят бе прекъснат точно толкова неочаквано, както и беше започнал. Исках да имам последната дума, да се заям, но кръвта в устата заглуши гласа ми. Присви ме стомах и още преди да съм се усетил, повърнах.

— Ти си развалина — укори ме Байбарс. — Сам си си виновен, заслужаваше си го.

Те ми обърнаха гръб и се отдалечиха в нощта.

Не знам колко съм лежал там. Може и няколко минути, а може и цяла нощ. Времето изгуби тежест, а заедно с него и всичко останало. Луната се скри зад облаците и ме остави не само без светлина, но и без представа кой съм всъщност. Не след дълго вече се носех из преизподнята, между живота и смъртта, и нехаех къде ще се озова накрая. После излязох лека-полека от вцепенението и от всички синини, от всички следи от камшика и рани по тялото си усетих безумна болка, която ме плискаше на талази. Виеше ми се свят, крайниците ми бяха изтръпнали. Стенех в това състояние като ранен звяр.

Сигурно съм изпаднал в несвяст. Когато отворих очи, шалварите ми бяха наквасени с пикоч и всичко ме болеше ужасно. Замолих се на Бога или да притъпи болката, или да ми даде нещо за пиене и точно тогава чух приближаващи се стъпки. Сърцето ми замря. Можеше да е някое бездомно хлапе, а можеше да е и крадец или дори убиец. После обаче си помислих — от какво толкова ме е страх? Бях достигнал точка, когато, каквото и да донесеше нощта, то вече не беше страшно.

От сумрака излезе висок и строен гологлав дервиш. Той приклекна до мен и ми помогна да седна. Представи се като Шамс от Тебриз и ме попита как се казвам.

— Сюлейман, пияницата на Коня, на твоите услуги — отвърнах и изплюх един избит зъб. — Радвам се да се запознаем.

— Тече ти кръв — пророни Шамс и се зае да ми бърше лицето. — Не само отвън, но и отвътре — след тези думи той извади от джоба на наметалото си сребърно шишенце. — Намажи си раните с този мехлем — рече ми дервишът. — Подари ми го един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Знай все пак, че раната вътре е по-дълбока и трябва да се притесняваш именно от нея. Това тук ще ти напомня, че носиш в себе си Бога.

— Благодаря — чух се да фъфля, трогнат от добротата му. — Наби ме онзи пазвантин… Каза, че съм си го заслужил.

Още щом изрекох думите, бях смаян от детинския хленч в гласа си и от това, че ми се иска някой да ме утеши и да прояви състрадание.

Шамс от Тебриз поклати глава.

— Нямат право да постъпват така. Всеки търси сам божественото. Има си правило за тези неща: «Всички сме създадени по Божий образ и все пак така, че всеки е различен и неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различията и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл.»

— Звучи добре — казах, изумен от лекотата, с която съм го изрекъл. — Но вие, суфистите, съмнявате ли се някога в нещо, свързано с Бога?

Шамс от Тебриз се усмихна уморено.

— Съмняваме се, как да не се съмняваме, и съмненията са хубаво нещо. Те показват, че си жив и не си спрял да търсиш — говореше напевно, сякаш четеше от книга. — Пък и никой не е станал вярващ за една нощ. Човек си мисли, че е вярващ после в живота му се случва нещо и той става невярващ след това отново става вярващ сетне — пак невярващ. Докато не достигнем определено равнище, се колебаем постоянно. Това е единственият начин да вървим напред. С всяка стъпка се доближаваме още малко до Истината.

— Ако те чуе какви ги говориш, Христос ще ти каже да си мериш думите — предупредих го аз. — Твърди, че не всяка дума е предназначена за всички уши.

— Е, прав е — позасмя се Шамс от Тебриз, после скочи на крака. — Хайде, ела да те отведа у вас. Трябва да се погрижим за раните ти и да те сложим да поспиш.

Той ми помогна да се изправя, аз обаче едвам вървях. Без да се колебае и миг, дервишът ме вдигна, сякаш съм лек като перце, и ме сложи на гърба си.

— Предупреждавам те, воня — промърморих засрамен.

— Чудо голямо, Сюлеймане, не се притеснявай.

Така, без да се стряска от кръвта, пикочта и вонята, дервишът ме помъкна по тесните улици на Коня. Минавахме покрай къщи и колиби, потънали в непробуден сън. Иззад дуварите силно и стръвно ни лаеха кучета, за да съобщят на всички за присъствието ни.

— Винаги ми е било любопитно защо в стиховете на суфистите се говори за вино — подхванах аз. — Какво прославяте, истинско или метафорично вино?

— Не е ли едно и също, приятелю? — попита Шамс от Тебриз точно преди да ме свали от гърба си — вече бяхме пред нас. — Има правило, което го обяснява. Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница. Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова, което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря трето око — окото, което вижда вътрешните селения.

Когато след онази тежка изтощителна нощ останах сам у нас, се замислих над случилото се. Колкото и нещастен да се чувствах, дълбоко в себе си долавях блажен мир. Зърнах го за стотна от секундата и закопнях да остана навеки в него. В онзи миг разбрах, че Бог все пак има и че Той ме обича.

Колкото и да е странно, уж целият бях в рани и цицини, а вече не ме болеше нищо.

Ела

Нортхамптън, 3 юни 2008 година

Бързо профучаваха студенти с лица, които, въпреки че беше началото на лятото, вече бяха със силен слънчев загар, от смъкнатите прозорци на автомобилите им гърмяха парчета на «Бийч Бойс». Ела ги наблюдаваше, глуха за щастието им, и се връщаше в мислите си към събитията от последните няколко дни. Първо беше намерила Спирит мъртъв в кухнята и макар многократно да си беше повтаряла, че трябва да е готова за този миг, не само я обзе огромна скръб, но се почувства уязвима и самотна, сякаш, след като беше изгубила кучето си, бе останала сам-сама в огромния свят. После разбра, че Орли страда от булимия и че почти всички в класа й знаят. Плисна я вина, заради която Ела се усъмни доколко правилно се държи с по-малката си дъщеря и дали изобщо става за майка. Вината не беше нов елемент в репертоара й от чувства, затова пък тази загуба на увереност в качествата й на майка беше за нея нещо непознато.

Пак по това време тя започна да си разменя с Азис З. Захара по няколко имейла всеки ден. По два, три, понякога по цели пет. Пишеше му за всичко и за нейна изненада той не се бавеше с отговорите. Ела не проумяваше как Азис намира време и дори интернет връзка, за да проверява електронната си поща, докато пътува по такива затънтени места. Но не й трябваше много време, за да се пристрасти към думите му. Не след дълго тя проверяваше пощата си при първа възможност: веднага щом станеше от сън и после след закуска, след като се върнеше от сутрешна разходка и докато приготвяше обяда, преди да отиде да свърши едно-друго, дори, след като излезеше се отбиваше в някое интернет кафене. Докато гледаше любимите си телевизионни сериали, докато режеше домати в Готварския клуб «Фюжън», докато говореше по телефона с приятелки или слушаше как близнаците дърдорят за училище и за домашните, държеше лаптопа включен, а пощата си — отворена. Ако нямаше нови писма от Азис, Ела препрочиташе старите. А получеше ли ново, неволно се усмихваше — радостна, но и смутена от онова, което ставаше. Защото наистина ставаше нещо.

Много скоро заради размяната на имейли с Азис Ела вече чувстваше, че спокойният й, подреден живот се променя. От човек, в чието житейско платно преобладаваха мътносивите и кафявите оттенъци, тя се превръщаше в жена с таен цвят: терзаещо яркочервено. И на нея това й харесваше.

Азис не беше от хората, които си падат по изтърканите любезности. Той смяташе, че си едва ли не мъртъв, ако не се ръководиш в живота си най-вече от сърцето, ако не се отвориш за любовта и не следваш пътя й така, както слънчогледът следва слънцето. (Ела се питаше дали не се е озовала в неговия списък с неодушевени предмети.) Азис не й пишеше за времето и за последния филм, който е гледал. Той й пишеше за други, по-дълбоки неща, например за живота и смъртта, и най-вече за любовта. Ела не беше свикнала да изразява чувствата си по такива въпроси, особено пък пред непознат, но може би жена като нея имаше нужда именно от непознат, за да сподели какво мисли.

Тя си мислеше, че и да има в кореспонденцията им намек за флирт, той е съвсем безобиден и би могъл да бъде от полза и за двамата. Те можеха да флиртуват, както стояха в далечни кътчета в безкрайния лабиринт на киберпространството. Благодарение на тези писма Ела се надяваше да си върне поне малко достойнството, което беше изгубила по време на брака. Азис беше от рядко срещаните мъже, които една жена можеше да обича, без да губи уважение към себе си. Той вероятно също можеше да открие нещо приятно в това да е център на вниманието на една американка на средна възраст. Киберпространството открояваше като през увеличително стъкло, но и смекчаваше офлайн поведението и даваше възможност да пофлиртуваш без чувството за вина (каквото Ела не искаше, тъй като вече го имаше в излишък) и да изживееш приключение, без да се излагаш на опасност (която Ела искаше, понеже в живота й никога не бе имало приключения). Сякаш отхапваше от забранен плод, без да трябва да се притеснява от допълнителните калории: нямаше да има никакви последици.

Ето защо сигурно беше богохулство семейна жена с деца да праща задушевни имейли на един непознат, но тя реши, че тъй като отношенията им са платонични, богохулството е сладко.

Нортхамптън, 5 юни 2008 година

«Бодро те поздравявам, любими Азис,

В един от предишните си имейли ми писа, че според теб е нелепо да си въобразяваме, че чрез разумния избор имаме някаква власт над хода на живота си, както е нелепо рибата да се опитва да има власт над океана, в който плува. Мислих много върху следващото ти изречение: «Представата, че «Аз»-ът може да натрупа познания, поражда не само напразни надежди, но и разочарования там, където животът не се покрива с очакванията ни.»

Вече е време да си призная: самата аз съм доста властна. Поне така ме определят хората, които ме познават най-добре. До неотдавна бях много строга майка. Бях наложила какви ли не правила (и повярвай, те далеч не са така меки, както правилата на твоя суфист!) и не допусках никой да ги оспорва. Веднъж голямата ми дъщеря ме обвини, че се държа като партизанка. Каза, че съм се окопала в живота им и от окопа съм се опитвала да засека всяка тяхна «неправилна» мисъл или желание!

Нали помниш песента «Que sera, sera?». Е, тя никога не ми е била любима. Никога не съм споделяла възгледа «Да става, каквото има да става», никога не съм се носела по течението. Знам, че си религиозен, аз обаче не съм. Доста често празнуваме семейно шабат, но самата аз не помня кога за последно съм се молила. (Ох, не, всъщност помня. Само преди два дни в кухнята, но това не се брои, понеже не толкова се молех, колкото се оплаквах на висшето «Аз».)

Навремето като студентка се бях увлякла по източната духовност и изчетох доста за будизма и даоизма. Дори смятах заедно с една приятелка, голяма ексцентричка, да отида за месец в ашрам в Индия, но този етап в живота ми не продължи дълго. Колкото и привлекателно да ми се струва мистичното учение, смятам, че то налага много ограничения и е непригодно за сегашния живот. Оттогава мнението ми не се е променило.

Дано не се засегнеш от неприязънта ми към религията. Много те моля, погледни на това като на изповед на човек, който държи на теб и който трябваше да я направи отдавна.

С най-топли чувства:

Ела»

«Скъпа ми партизанко Ела,

Имейлът ти ме завари точно когато се готвя да замина от Амстердам за Малави. Възложиха ми да направя снимки на хората в едно село, където върлува СПИН и повечето деца са сираци.

Ако всичко мине добре, ще се прибера след четири дни. Мога ли да се надявам на това? Да. Имам ли някаква власт над нещата? Не. Единственото, което мога да направя, е да взема със себе си лаптопа, да се опитам да намеря добра интернет връзка и да се надявам, че ще доживея до следващия ден. Останалото не е в мои ръце. Именно това суфистите наричат петия елемент — пустотата. Необяснимата и неуправляема божествена стихия, която ние, хората, не можем да разберем, но въпреки това не бива да забравяме. Не вярвам в «бездействието», ако това означава изобщо да не правиш нищо и да не проявяваш силен интерес към живота. Смятам обаче, че трябва да зачитаме петата стихия.

Смятам, освен това, че всеки от нас сключва завет с Бога. За себе си знам, че съм го сключил. Когато станах суфи, обещах на Бога да изпълня възможно най-добре онова, което ми е възложено, и да оставя другото на Него, единствено на Него. Приех истината, че има неща, които са извън моята власт. Че виждам само някои части, наподобяващи носещи се из пространството фрагменти от филм, а не цялостната картина.

И така, смяташ ме за религиозен. Но аз не съм религиозен.

Аз съм духовен, което е различно. Религиозността и духовността не са едно и също и аз съм на мнение, че пропастта между двете никога не е била по-дълбока, отколкото днес. Погледна ли света, виждам безпътицата, в която той се е озовал и която се задълбочава. От една страна, вярваме в свободата и във властта на отделната личност без оглед на Бог, държава и общество. В много отношения хората стават по-егоцентрични, а светът — по-материалистичен. От друга страна, човечеството като цяло става по-духовно. След като толкова дълго сме се осланяли на разума, явно сме достигнали точка, когато признаваме, че умът е ограничен.

Днес, точно както през Средновековието, наблюдаваме бурен интерес към духовността. Все повече хора на Запад се стремят да намерят в забързания си живот място и за нея. Но колкото и добри да са намеренията им, техният подход често е неуместен. Духовността не е поредният сос, с който да залеем старото ястие. Тя не е нещо, което можем да добавим към живота си, без да внесем в него съществени промени.

Знам, че обичаш да готвиш. Знаеш ли, че според Шамс светът е един огромен казан, в който се готви нещо? Засега не знаем какво. Всичко, което правим, което чувстваме и мислим, е съставна част от общото в казана. Трябва да се запитаме какво прибавяме в него. Дали негодувание, вражда, гняв и насилие? Или любов и хармония?

Ти, скъпа Ела, как ще отговориш? Какво според теб добавяш към колективното ястие на човечеството? Замисля ли се за теб, съставката, която добавям, е една голяма усмивка.

С любов, Азис»