Магията на дракона

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Начинаещата магьосница Найни се извърна със задоволство от вълшебното кълбо.

— Трябва да призная, че двамата се разбират много добре!

Илюзъс важно кимна.

— Казах ти, че Кадор ще оправи нещата.

— Кадор ли? Тресалара бе тази, която спаси и него, и хората му. Без нея — и без моята магия, разбира се, — бяха изгубени.

Илюзъс се изпъна нагоре, достигайки тавана на пещерата.

— Стига си се хвалила!

— Да не би да се опитваш да ме изплашиш? — Найни размаха ръце и се превърна във въртящо се колело от пламъци. — Я да видим кой е по-голям магьосник!

Илюзъс не й остана длъжен и бързо се преобрази във вихрушка, която изгаси свещите. Бурканчетата по лавиците задрънчаха, разклатиха се и изпопадаха по пода. От тях се изсипаха най-различни по цвят прахове. Обаче Найни беше твърде концентрирана в магията си, за да забележи. В момента тя бе приела образа на огромна морска вълна, която връхлетя с грохот върху вихрушката. Илюзъс помете една лавица. По пода се разлетяха бутилки и стъкленици. Искрящите течности се смесиха с праховете и образуваха набъбваща пяна.

Найни възвърна истинската си форма, клекна и се опита да раздели сместа. В бързината удари главата си в Илюзъс.

— О, не! Моите любовни елексири! Моите елексири за омраза!

Илюзъс бе не по-малко отчаян.

— О, не! Моите прахове за промяна на формата! Внимавай!

Беше късно! Блесна светкавица, разнесе се силен гръм и страшна експлозия разтърси Пещерите на мъглата. От тавана се посипаха кристалчета. Въздухът се изпълни с тайнствен червен дим. Когато най-сетне всичко се успокои, Илюзъс и Найни не се виждаха никъде. В пещерата цареше истински хаос. Единствено замразеният Мириден си бе останал цял… Както и две големи жаби, които се гледаха злобно.

Тресалара се чувстваше безкрайно уморена, когато двамата с Кадор най-сетне стигнаха до лагера на бунтовниците в най-затънтената част на Тайнствената гора. Лагерниците оставиха работата си и се втренчиха изумено в новодошлите, а седналият край огъня Бранд се намръщи. Кадор скочи от коня. Помогна и на Тресалара да слезе. Тя едва не падна от умора. Вълнението й бе дало сили да издържи изтощителната езда, но сега, когато най-сетне бяха стигнали до края на пътуването, принцесата се чувстваше напълно изтощена. Единственото, което искаше, бе да се свие на топка и да заспи.

Затова остана слисана, когато Кадор й подаде юздите и нареди:

— Погрижи се за коня ми.

Но сдържа ядната си забележка. По-добре да не се разкрива, докато не опознае тези хора. Нищо чудно те да пожелаят да се отърват от законната си принцеса и да поискат да сложат свой човек на трона на Амелония. Например Кадор.

Бранд остави настрани хамута, който майстореше, и се изправи.

— Не биваше да водиш тук това момче. Не го познаваме. Никой не може да гарантира за него.

Кадор сложи ръце на хълбоците си и заяви:

— Аз гарантирам за него! Младият Трев доказа, че е съобразителен, смел и не е приятел на лорд Лектор. — Присви очи. — Ако искаш да поведа теб и хората ти към победа, Бранд, трябва да вярваш на преценките ми… и да приемаш решенията ми.

За миг между планинеца и бунтовника надвисна напрегната тишина. Сетне Бранд кимна.

— Много добре. Имаме нужда от хора, но момчето трябва да даде клетва за вярност.

Тресалара пристъпи напред.

— Ще се закълна.

Кадор извади меча си.

— Сложи ръка върху камъка в средата на дръжката.

Тресалара протегна ръка към изпъкналия кристал, в който бе вграден скъпоценен амулет. И изтръпна! Камъкът искреше в познатите й сини, червени и златисти светлини. Това със сигурност бе едно от липсващите късчета на Кристала на Андун. Очите й се разшириха само за миг. После бързо се съвзе. Острието на меча бе само на сантиметри от нея. Тя не се съмняваше, че само една погрешна дума или движение и то безпогрешно ще улучи целта си. Взря се в кристала и забеляза древните символи, издълбани отгоре: „Аз градя!“.

— Ти, Трев, заклеваш ли се, че никога няма да издадеш местоположението на този лагер, нито имената на тези смели мъже и жени, които са се събрали, за да освободят Амелония от ръката на тирана?

— Заклевам се!

— Изправи се — нареди Кадор и пъхна меча в ножницата. — Помни, че си обвързан с клетвата дори и пред лицето на смъртта. — Нид, разведи новодошлия из лагера. Разбира се, след като първо се погрижи за коня ми.

Един навъсен младеж пристъпи напред и предпазливо огледа Тресалара. Както и останалите в лагера, той вече бе чул от Бранд за съобразителността на това момче и за необикновените му способности на ездач. Само за една вечер този Трев си бе извоювал одобрението на Кадор, нещо за което самият Нид отдавна мечтаеше, но не бе постигнал. Колкото и да се срамуваше, не можеше да отрече, че се страхува от конете.

— Оттук — рязко каза той и Тресалара го последва, водейки зад себе си огромния черен жребец, сякаш бе покорно агънце.

Неколцина девойки ги изгледаха, докато двете момчета прекосяваха лагера, за да отидат до мястото, където бяха конете. Сред тях беше и хубавката Улфин, по която Нид въздишаше отдалеч. Трев със сигурност щеше много лесно да спечели възхищението й, както бе направил вече с Кадор. Мисълта окончателно го вкисна. Трябваше да намери начин да сложи този Трев на мястото му, веднъж и завинаги.

Една идея се оформи в съзнанието му, ала трябваше да почака, когато Кадор отсъства. Междувременно предпазливо ще започне да подготвя почвата. Остави Тресалара, която се зае да подсушава гърба на жребеца, и се върна след малко, за да й покаже останалата част от лагера.

Слухът за изчезването на принцеса Тресалара бе достигнал и до бунтовниците. Всички имаха различни мнения по въпроса. Повечето смятаха, че младата принцеса се крие някъде в замъка; други бяха сигурни, че е мъртва — или от ръката на Лектор, или от собствената си ръка.

Тресалара се зарадва, когато видя колко много са бунтовниците.

— Хората на Лектор са по-добре въоръжени — каза тя на спътника си, — но вие сте по-многобройни, отколкото очаквах.

— След като Кадор се съгласи да се съюзи с Бранд, започнаха да прииждат хора от всички краища на кралството. Няма посмели и безстрашни бойци от планините до морето! — гордо заяви Нид. — Кадор казва, че победата му е сигурна, стига да залови принцесата.

При тези заплашителни думи сърцето на Тресалара замря и тя се умълча. Сега бе доволна, че не се поддаде на импулса си и не разкри истинската си самоличност пред красивия планинец. Изглежда бе избегнала една опасност, за да се озове пред още по-голяма.

Но по-късно през нощта, докато лежеше върху одеялото до леглото на Кадор, тя се успокои. Никой нямаше да се сети да я търси сред тази опърпана банда. Беше в безопасност, докато не знаеха коя е. Единственото, което я плашеше, бяха собствените й чувства.

Младото момиче се заслуша в спокойното мъжко дишане. Дали бе буден? Изпита силното желание да му се довери, но трябваше да изчака, докато не се увери в лоялността му. А ако Кадор искаше трона за себе си? Доколкото си спомняше, той бе обявен извън закона заради опита си да свали от престола братовчед си, херцога на Морания.

Освен това клетвата за вярност, която даде, бе към него и към хората му. Нямаше и намек за вярност към двореца или към законната наследница на трона. Не, по-добре да изчака и да разбере какви са намеренията на бунтовниците, преди да се разкрие.

Кадор остана да лежи буден дълго след като Тресалара се унесе. Мислите му не се отличаваха много от нейните. Той знаеше, че е момиче от мига, в който я бе притиснал към стената на странноприемницата. Тогава изненадата му бе огромна. Веднага се бе сетил за изчезналата принцеса. Тя беше на възрастта на това слабо момче. А и ръцете й… Въпреки изпръхналостта и драскотините, те бяха меки и бели. Личеше си, че не са привикнали към тежка работа. Това бяха ръце на дама.

Или на принцеса.

Тя със сигурност притежаваше отличителните черти на рода си. Макар и да криеше косата си под голямата кожена шапка, тези огромни аметистови очи под тънките извити вежди трудно можеха да се сбъркат. Младият воин се усмихна в мрака. Не можеше да стане по-добре дори и да го бе планирал. Принцеса Тресалара, наследницата на трона на Амелония, бе паднала в ръцете му като узряла круша.

Сега оставаше да реши какво точно да прави с нея.