Магията на дракона

ГЛАВА ТРЕТА

— Ммм! Печено с лук!

Тресалара вдъхна миризмата с наслада.

Трябваха й пет дни, за да стигне до края на Тайнствената гора. Не успя да се снабди с кон и бе принудена да заобикаля, защото имаше опасност да се натъкне на преследвачите на Лектор. Беше измръзнала, уморена и гладна. Не бе яла от предния следобед, тъй като падна в един поток и изгуби парчето хляб и буцата сирене, които набързо бе взела преди бягството си. Сега празният й стомах се бунтуваше, а което бе още по лошо и ботушите й не бяха изсъхнали.

Светлините на странноприемницата и апетитната миризма я примамваха да напусне сигурното убежище на гъстата гора.

Вътре бе пълно с мъже с кожени жилетки и овехтели туники. Изпъкналите им скули и светлите очи издаваха, че не са от Амелония. Принцесата реши, че са планинци от граничните области. Опасни мъже като онзи, обявен извън закона, Кадор от Килдор, който нападаше земите край границата и с когото се плашеха непослушните деца.

Тресалара се обгърна с ръце, за да се стопли. На сутринта сигурно ще трябва да се върне в замъка и да се промъкне в една от конюшните. Старият Филбин щеше да й даде пелерина и одеяло, седло и един от собствените й коне. Междувременно трябваше да намери и безопасно място за пренощуване, както и малко храна.

Надяваше се да се приюти в някоя ферма, където срещу работа да получи подслон и вечеря. Обаче отвсякъде я отпращаха с едни и същи думи: „Този момък е твърде слаб, твърде крехък и твърде млад“ Разбира се, мръсното лице и опърпаните дрехи също не говореха в нейна полза.

Но Тресалара знаеше, че не това е най-важното. Съгледвачите на Лектор бяха навсякъде и в тези несигурни времена всеки непознат изглеждаше подозрителен. Младата принцеса бе огорчена не толкова от многобройните врати, които се затръшнаха под носа й, колкото от страха и недоверието в очите на поданиците си.

Амелония вече не бе щастливото кралство, каквото винаги е била. Тресалара разбра, че неволите на хората не са само от последните пет дни. С възрастта баща й постепенно се бе оттеглил от държавните дела и се бе затворил в своя свят на съзерцание и молитви. През това време Лектор бе злоупотребявал с дадената му власт.

Тресалара стисна зъби. Щеше да направи всичко, което е по силите й, за да го победи, дори това да струва живота й! Само да бе успяла да открие Камъка на Андун! С него щеше да бъде непобедима, ако разбира се, научеше тайната му. Ужасна смърт заплашваше този, който се опита да използва силата му, без да я познава. Трябваше на всяка цена да намери камъка, и то преди Лектор!

Принцесата бе дочула разни слухове, че група бунтовници обитава Тайнствената гора и че членовете й се увеличавали с всеки изминал ден. Ако успееше да се добере до тях, всичките й проблеми можеха да се решат. Но първо трябваше да се погрижи за себе си, а това означаваше — да си набави храна и убежище.

Тя пое дълбоко дъх, прокрадна се през дърветата и се насочи към странноприемницата.

В „Короната и жълъда“ бе задушно. Клиентите бяха търговци, пътници и хора от близките ферми. Задименото помещение бе препълнено. Неколцина мъже, които приличаха на планинци, се бяха настанили край отворения прозорец. Водачът им, строен мъж с ястребово лице и разрошена коса с цвета на блестяща златна монета, седеше малко настрани от останалите. Грубите дрехи скриваха мускулестото му тяло на кален воин, но не можеха да скрият властния и самоуверен вид на човек, свикнал да командва.

В този миг цялото му внимание бе съсредоточено върху чинията с храна. Той откъсна Апетитно парче от печената птица.

— Наблюдавай онзи приятел там с кафявата вълнена мантия, Бранд. Под нея е скрита ризница.

Събеседникът му, як мъж с широки рамене и войнишка стойка, облечен в дрехи на дървар, вдигна халбата си с бира.

— Забелязах го, Кадор. Човек на краля.

— Не. Човек на Лектор. — Лицето му остана непроницаемо, докато се навеждаше напред и снижаваше гласа си. — Имам агент в замъка. Той ми каза, че крал Варо не е болен, а е мъртъв. Убит от ръката на лорд Лектор. Узурпаторът възнамерявал да се ожени за принцесата и да се обяви за крал. Моят човек ми каза също, че принцесата е изчезнала. Носят се слухове, че се е превърнала в птица и е отлетяла неизвестно къде.

Бранд бързо се прекръсти против уроки.

— Кълна се в брадата на Свети Етелред, но още не мога да разбера защо искаш да се присъединиш към нас.

Лицето на Кадор стана каменно.

— Не разбираш ли? — Погледът му помръкна от горчивите спомени. Когато се бе завърнал в родните си земи, бе намерил цялото си семейство жестоко избито от хората на Лектор при един от разбойническите им набези по границата.

Преди другарят му да успее да отговори, Кадор му даде знак да замълчи. Той се облегна нехайно на рамката на прозореца, но в сините му очи проблесна пламък, който Бранд добре познаваше. Ръката му светкавично се стрелна към дръжката на меча, скрит под закърпената мантия. Кадор си бе наумил нещо.

Прозорецът бе толкова близо, че Тресалара можеше да го докосне, ако протегне ръка. При вида на храната устата й се напълни със слюнка. Сочното печено и ухаещият топъл хляб бяха прекалено голямо изкушение, за да му устои. Тя мълниеносно протегна ръка и забучи парче месо на върха на ножа си.

Ала в същия миг друга ръка се обви около китката й и я стегна като желязна скоба. Принцесата усети как я дръпват навътре. Още една ръка сграбчи и другата й китка. Преди да се усети, я преметнаха през прозореца и тя се просна върху грубо скованата дървена маса. Бранд се отпусна. Едва ли това мършаво и дрипаво момче представляваше някаква опасност.

Кадор изпитателно огледа мръсния хлапак.

— Виж ти! Виж ти! Каква дребна рибка хванах — сухо рече той.

Тресалара промърмори някакво проклятие и се опита да се отскубне от желязната му хватка.

— Пусни ме! — Китката я заболя, но не можа да я издърпа.

Предизвикателният й тон изненада Кадор. Не го бе очаквал от такова малко и крехко хлапе. Сграбчи Тресалара за раменете и я притисна към стената.

— Знаеш ли какво е наказанието за кражба, момче?

Въпреки че усети, че този мъж е опасен, Тресалара дръзко отвърна:

— Да. Десет камшика.

Той се намръщи.

— Твоите познания са доста остарели, младежо. Наказанието в момента е отрязване на ръката, която е посегнала.

Тресалара отвори уста, за да възрази, но прочете истината в очите му. Нима злото бе взело такива размери?

— Сигурно е заповед на Лектор — с отвращение изрече тя.

Кадор инстинктивно закри устата й с ръка.

— Дръж си езика зад зъбите, момче, иначе ще изскубнат и него!

Принцесата застина. Не я беше страх от необикновената сила на този мъж, но имаше нещо особено, което се излъчваше от него. Сърцето й затуптя бясно в гърдите й.

Коленете й се разтрепериха. Дъхът й секна. Никога досега не бе изпитвала подобно нещо. Безпомощността й бавно се превърна в гняв.

Той я бутна грубо към пейката.

— Ти събуди любопитството ми. Седни и ми кажи името си. Защо едно младо и здраво момче като теб трябва да краде вечерята си, вместо да си я спечели с труд? Ако отговорът ти ми хареса, ще те угостя даром.

Тресалара напълно забрави глада си. Тя прехапа устни, опитвайки се да заличи спомена за твърдата му мазолеста ръка, притисната към тях. Господи, този мъж наистина бе много силен! Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Името ми е Трев. Опитах да си намеря работа. Но никой не ме нае, защото всички се страхуваха да не би да съм съгледвач на Лектор.

Кадор даде знак на една прислужница и тя донесе чиния, пълна с ухаещо сочно месо. Сложи я пред Тресалара.

— Май се нуждаеш от малко угояване.

Изкусителният аромат на месото предизвика сълзи в очите й, Стомахът й се обади толкова високо, че и другите го чуха. Тя се засрами. Кадор се наведе към нея. В погледа му блеснаха дяволити пламъчета.

— Гладен си, нали? Заповядай! Обаче преди това имам още един малък въпрос.

Обърна се с гръб към стаята, вдигна кинжала й, който бе паднал на пода, и го заби в масата. Светлината от свещите се отрази върху дръжката му. Големият аметист с гравирана драконова глава проблесна.

— Интересна играчка за един изгладнял младеж. Странно… Сигурен съм, че струва цял куп златни монети.

Около масата надвисна напрегната тишина. Тресалара нямаше друг изход, освен да му каже истината и да се надява, че ще й повярва.

— Той принадлежеше на майка ми — с тихо достойнство отвърна девойката. — Подарък от краля.

Кадор отметна глава и се засмя.

— Доста невероятна история, но не знам защо аз ти вярвам.

Бранд потърка брадичката си.

— И аз. Макар че кой би си го помислил за нашия крал Варо. Изглеждаше предан и верен съпруг, а си имал любовница. Всички смятахме, че обожава своята красива кралица.

Сълзи на гняв и болка запариха очите на Тресалара. Закашля се, преструвайки се, че е от задимения въздух. Не посмя да защити баща си, тъй като това щеше да предизвика още въпроси и имаше опасност да разкрият самоличността й. Кадор я потупа по гърба — доста по-силно, отколкото тя смяташе за необходимо.

— Яж, момче. Заслужи си вечерята. Имам нужда от пъргаво и работливо хлапе, което да се грижи за конете ни, Искаш ли да се присъединиш към нас? Ще имаш храна, малко монети в кесията, а и приключения…

Тя се поколеба. Това щеше да е добро прикритие. Вероятно щеше да дочуе новини за своя враг, както и да се опита да открие верни съюзници. Никой не би заподозрял, че бедното конярче е изчезналата принцеса.

— Момчето ми изглежда твърде изнежено и слабо, за да язди по цял ден, а нощем да спи на твърдата земя.

Тя стрелна гневно Бранд.

— Яздя като вятър!

— О! А къде ти е конят?

Тресалара смутено се размърда. Кадор изглеждаше развеселен.

Бранд остави халбата с бира на масата.

— Колко жалко, че принцеса Тресалара е избягала от замъка, Кадор. Иначе можеше да използваш прочутия си чар и да я омаеш да сподели с теб пухеното си легло, вместо да спиш на пробит сламен дюшек в някоя обикновена странноприемница.

Тресалара се вцепени. „Кадор!“

Имаше само един мъж с това име — Кадор от Килдор. Беше потресена от разкритието, че седи до страшния Кадор, разбойника, за когото се носеха слухове, че е най-опасният мъж из всички четири кралства на запад. Чак по-късно осъзна обидните думи, отнасящи се до нея.

Главатарят на разбойниците се засмя на грубата шега.

— И така съм си добре. Предпочитам една хубавичка и весела прислужница да топли леглото ми, отколкото някаква си принцеса. Разправят, че имала властен и зъл характер и лице на грозно джудже!

Засегната до дъното на душата си, Тресалара остави халбата с бира, която тъкмо поднасяше към устните си.

— Грешите, сър. Чувал съм, че принцеса Тресалара е нежна и хубава.

Кадор й хвърли недоверчив поглед.

— Е, момче, със същата увереност можеш да кажеш, че и свинете имат криле.

— Но тя все пак е законният владетел на Амелония — тихо се обади Бранд. — Лектор никога няма да седне върху трона на дракона.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. В този миг мъжът с кафявата вълнена мантия скочи и измъкна меча си.

— Смърт на Кадор и на бунтовниците!

По негов знак хората на Лектор нахлуха в странноприемницата и настана страшна суматоха. Тресалара видя как Кадор и Бранд се хвърлят напред с извадени мечове. Тя бързо скочи през прозореца и затича към конюшните.

Мислено благодари на Джедай и стария коняр в замъка, които я бяха научили да действа бързо и съобразително. Във втората клетка имаше прекрасна кобила с бяло петно на челото. Тресалара отвори торбата, превързана към седлото, и откри вътре една пелерина в черно и сребристо. Ловко сложи юздата и се метна върху кобилата.

Останалите посетители в странноприемницата се бяха притекли на помощ на Кадор и хората му. Повечето от войниците на Лектор бяха изтласкани към вратата, но битката си оставаше неравна. Нови и нови войници излизаха от гората. Кадор и хората му бяха обречени.

Разумът диктуваше на Тресалара да се насочи към главния път и да се отдалечи колкото е възможно повече от странноприемницата. Тя се опита да си внуши, че това е една възможност да се възползва от обстоятелствата — ако узурпаторът е зает да се бие с бунтовниците, той няма да има време да я търси.

Обви плътно около тялото си сребристочерната пелерина и препусна към предната врата, където неколцина войници стояха на стража, за да не допуснат никой да избяга.

— Хей, вие! Аз съм пратеник на лорд Лектор. Последвайте ме! — извика девойката. — Принцеса Тресалара се опитва да се измъкне по пътя край реката! Всички трябва да се присъединят към преследвачите й!

Обиколи странноприемницата и продължи да крещи „заповедите на лорда“. Капитанът, чул виковете й, заповяда на хората си да се оттеглят. Всички хукнаха към гората, където бяха скрили конете си, и веднага препуснаха след Тресалара.

Бяха изминали доста години, откакто за последен път принцесата бе яздила през Тайнствената гора, но паметта й не й изневери. Тя поведе хората на Лектор по извитите пътеки, примамвайки ги все по-навътре и по-навътре в гората, докато накрая те напълно се изгубиха в тъмнината.

Тогава Тресалара захвърли пелерината и се вкопчи в един надвиснал клон. Останалият без ездач кон, избяга в мрака. Девойката се покатери на дървото и се скри сред гъстите листа. Сега положението й бе много по-лошо, отколкото преди няколко часа, защото ако я видеха, войниците на Лектор сигурно щяха да я познаят.

Въпреки всичко никога досега не се бе чувствала по-жива и изпълнена с енергия.

Разнесе се тропот на копита. Тресалара се сгуши и затаи дъх. Ездачът беше точно под нея. Лунната светлина, която се процеждаше през листата, освети ястребовите черти на лицето му и златистата коса. Кадор!

— Ти си един глупак, млади Трев, но никога не съм срещал по-смел глупак! — Протегна ръка, за да й помогне да скочи долу. — Ела. Нямаме време за губене.

Тя се поколеба, но в далечината се чу дрънкане на оръжие и конски тропот, знак, че хората на Лектор се връщат. Скочи.

Той я хвана, обърна черния си като нощта жребец и препусна в галоп. Принцесата се почувства защитена и спокойна, въпреки дебнещата ги опасност. Изглежда Кадор добре познаваше гората, тъй като конят се носеше по кадифените поляни, скътани сред вековните дървета, и избягваше гъстите шубраци и бодливите къпини. Най-накрая стигнаха до една просторна поляна.

Кадор смушка черния жребец и животното се стрелна като вихър. Кръвта на Тресалара кипна, а сърцето й запя, предвкусвайки вълнуващи приключения. Всичко у нея застана нащрек. Тялото й се стегна. В далечината, огрени от лунната светлина, проблясваха водите на Тайнственото езеро. Легендите разправяха, че тъкмо на това място някога преди много години бил намерен Кристалът на Андун. Когато приближиха, от повърхността на езерото се надигна сияйна мъгла, която се разпростря като прозрачно було над земята. Черните дървета въздъхнаха и зашепнаха. На Тресалара й се стори, че съвсем ясно различава думите им.

Пътуването й с Кадор под обсипаното със звезди небе приличаше на прекрасен сън. Искаше й се никога да не свършва. Обгърната от нощта и окъпана от лунните лъчи, забравила мъката и умората, тя с радост би яздила така до края на света. Топлината на мускулестото тяло на Кадор проникваше в нейното, сгряваше я, прогонвайки надалеч студа на нощния въздух.

Силната му ръка здраво обгръщаше кръста й. Тресалара би трябвало да се чувства напълно защитена, притисната до широките му гърди. Вместо това тя имаше странното и необяснимо чувство, че никога досега не е била в по-голяма опасност.