Малката вещица

Запис първи(вероятно началото на март 1659 г.)

Аз съм Мери.

Вещица съм. Или поне така ме наричат някои. По улиците просъскват подир мен „дяволско изчадие“ и „дете на вещица“, въпреки че не помня ни баща, ни майка. Познавам само баба си, Алис Нътол, известна на съседите си като мама Нътол. Отгледала ме е от пеленаче. Никога не ми е казвала кои са родителите ми, дори и да е знаела за тях.

— Ти си дъщеря на Горския цар и Кралицата на елфите, ето каква си ти.

Баба ми, аз, котката й и моят заек живеем досами началото на гората в малка колиба. Живеехме. Вече не живеем там.

Дойдоха мъже и я отведоха. Мъже в черни връхни дрехи, с шапки, високи и островърхи като църковни камбанарии. Набодоха котката на пика и разбиха черепа на зайчето ми в стената. Казаха, че те не са Божии създания, а слуги на дявола, ако не и негови превъплъщения. Захвърлиха тази каша от плът и козина на бунището и заплашиха, че ще сторят същото с мен и с нея, ако не признае пред тях греховете си.

После я отведоха.

Затвориха я в крепостта за повече от седмица. Като за начало я накараха да се „разхожда“ — да крачи напред-назад между тях, да крета ден и нощ, докато накрая не бе в състояние да направи и крачка с окървавените си и подути нозе. Тя нищо не признаваше. Затова се заеха да докажат, че е вещица. Извикаха една жена, наричат я „остен за вещици“, която набоде баба ми с дълги игли, търсейки „сляпо“ място по тялото й — място, откъдето не би потекла кръв и откъдето се хранят слугите на дявола. Мъжете наблюдаваха всичко това, а баба ми бе принудена да стои пред злорадите им погледи — стара жена, лишена от всякакво благоприличие и достойнство, а кръвта й се стичаше по повехналото й тяло. Въпреки всичко, тя не признаваше.

Решиха да я оставят да се „носи по водата“. В крайна сметка имаха предостатъчно доказателства срещу нея. Предостатъчно. През цялата седмица се стичаха хора, за да отправят обвинения срещу нея. Разказваха как им хвърляла лоши погледи, с което обричала добитъка и семействата им на страдания; как използвала черна магия, като забивала игли във восъчни кукли, за да им донесе злочестия; как се превръщала в огромен заек и бродела из околността, благодарение на мехлем, добит от разтопена човешка мазнина Разпитваха ме. „Вярно ли е това?“ — питаха ме непрестанно. Всяка нощ спяхме в едно и също легло, една до друга. Как мога да знам къде отива, когато потъне в сън?

Всичко това бяха лъжи. Глупости и лъжи.

Всички тези хора, които я обвиняваха, бяха наши приятели, наши съседи. Идвали са при нея с молби за помощ за техните болни и наранени животни и деца, или за нечия съпруга в тежкия час на раждането. И всичко това, защото тя познаваше билките и отварите, и имаше способността да лекува. Но дарбата й извираше от самата нея, а не се дължеше на дявола. Хората й вярваха — или поне така беше доскоро, търсеха присъствието й. Дали при рождение или кончина — баба ми винаги бе там, за да подпомогне преминаването от единия свят в другия.

Сега всички те бяха тук, за да видят как ще се „носи по водата“, застанали от двете страни на реката, надвесени от моста, вперили погледи в мястото — един дълбок вир, където водата е черна и дъното не се вижда. Мъжете с шапки като камбанарии изведоха баба ми от вонящата дупка, в която я държаха. Завързаха я на кръст с тънки и здрави въжета — палецът на десния й крак за палеца на лявата й ръка и обратно. После я хвърлиха във вира. Тълпата затаи дъх. Единственият звук бе от стотиците хорски стъпки напред, за да видят какво ще стори тя.

— Носи се по водата!

Първоначално го изрече само един човек, едва чуто, сякаш втрещен от почуда, след което думите му бяха подети от следващия, докато накрая всички в един глас повтаряха това изречение подобно на ревящо, чудовищно създание. Издърпаха я на брега като вързоп стари дрехи. Не искаха да се удави, защото това щеше да лиши тълпата от удоволствието на обесването.

Запис втори

Днешният ден е студен дори за началото на пролетта. Слана е покрила земята, а зеленината едва е напъпила по клоните на дърветата, но хората се сбират от близо и далеч, за да присъстват на обесването. На площада на пазара има повече хора, отколкото в панаирен ден.

За мен е опасно да съм там. Виждам как ме гледат и шепнат „Ето я, внучката“, „по-скоро дъщерята на дявола“, след което се извръщат, хилят се злорадо, прикриват с ръце устите си, червенина облива лицата им при мисълта за похотливите видения, които съзнанието им рисува. Злото е в самите тях.

Трябва да избягам, да се махна оттук. Ако не изчезна, аз ще съм следващата. Но къде да отида? Какво да сторя? Да изчезна. Да умра в гората. Огледах се наоколо. Очи, безчувствени от омраза, се отразяват в моите. Устни, разкривени от злорадство и похот. Не ще се скрия в гората, защото точно това очакват от мен.

Отправям погледа си право напред и го впивам в бесилото. Бяха го сковали само за един ден и една нощ. Дори и толкова назад, където съм застанала, мога да доловя миризмата на прясно отсечено дърво.

Какви ли сили обладавахме двете с баба ми според тях? Нима, ако можеше, тя нямаше да отвори ключалките на вонящия си затвор и да се понесе по въздуха към избавлението? Нима не би призовала господаря си, сатаната, да ги унищожи и превърне в прах? Ако аз имах някаква сила, каквато и да е, нима нямаше да ги изтребя до крак, така, както си стоят? Щях да ги превърна в сбирщина от развратни крастави жаби. Щях да ги превърна в слепи дъждовници с гниеща плът и да ги накарам да се ядат едни други. Щях да покрия телата им с гноясали чумни бубони. Щях да ги прокълна и да понесат това проклятие от поколение на поколение, та децата и децата на децата им да раждат крещящи малоумници. Щях да размътя главите им, да смразя и покваря вътрешността на черепите им, докато мозъците им не потекат през носовете им подобно на кървава слуз…

Дотолкова бях увлечена в проклятията си, че само внезапното смълчаване на тълпата ме върна към действителността. На фона на белотата на небето, на площадката на ешафода се бяха появили черни фигури: откривателят на вещици, пасторът и палачът. Във внезапно настъпилата тишина дори и сподавената кихавица отекваше като гръм. Слабата фигура на Обадая Уилсън изведнъж се наклони напред — беше обзет от някакъв пристъп. Той извади от джоба си носна кърпичка и я поднесе към лицето си, докато не отшумя и последният пристъп на кихавицата. Когато отмахна кърпичката, тълпата затаи дъх — кръв, тъмна и гъста, бе разцъфнала по снежнобелия лен. Тя бе единственото цветно нещо на ешафода.

Изведоха баба ми напред, за да я видят всички. Ръцете й бяха здраво завързани зад гърба. Избутаха я в основата на стълбата, опряна на бесилото. Тя не обърна внимание на вперените в нея очи, а отправи поглед над главите на хората, за да ме открие. Очите й срещнаха моите и тя се усмихна. Взорът й се отмести встрани, към Обадая Уилсън, който сам се бе провъзгласил за откривател на вещици и сега се опитваше да спре кръвта, която бликаше от ноздрите му. Тя кимна едва забележимо с глава, сякаш за да каже „Браво!“ После отново кимна, този път на някого зад мен.

Това бе последният път, когато я видях. Палачът пристъпи напред, вдигнал качулката, за да покрие лицето й, и в същия миг ме обгърна нечия пелерина. Отведоха ме по една от стръмните улички, които водеха към пазара, а когато влязох в някаква карета, чух рева на тълпата.

Запис трети

Жената срещу мен мълчеше, аз също не отроних нито звук. Взираше се навън, през прозореца и изучаваше отминаващия пейзаж, а аз изучавах нея. Пищните й одежди съвсем ясно подсказваха, че е дама. Пелерината, прихваната на врата от верижка със сребърна закопчалка, бе от тъмна и мека вълна, а роклята й, в преливащото зелено на свежи брезови листенца, полюшвали от пролетен вятър, бе от меко кадифе. Дългите й тънки пръсти бяха скрити в меката кожа на ръкавиците, повдигната на места от множеството пръстени. Лицето й бе забулено. Тъмният воал обгръщаше като лека мъгла чертите й, но зрението ми бе достатъчно силно, за да видя, че е млада и привлекателна. Кожата й бе бледа и можех да различа леките отсенки, които хвърляха високите й скули и линията на изящните й устни. Не можех да видя цвета на очите й, а и тя не ме поглеждаше. Гледаше упорито навън.

Докато каретата продължаваше да се друса по неравния път, тя не изрече нищо и не даде да се разбере, че съзнава колко внимателно я изучавам. Чудех се дали се взира в далечината заради разбойниците, защото това бяха смутни времена и пътищата гъмжаха от дезертьори от двете армии и бродещи групички от всякакви скитници. Мнозина се бояха да пътуват, а тя не се бе постарала да прикрие богатството си.

Не пожела да ми каже името си, а и аз не я попитах. В съзнанието ми започна да отеква старо стихче, а колелата на каретата подеха ритъма, трополейки по пътя: