Малката вещица

Запис четвърти (март, 1659)

Събуди ме промяна в хода на движението на каретата. Сигурно съм заспала. Сетивата ми са били притъпени от изтощение и приласкали от постоянното полюшване. Стреснах се в съня си от трополенето на конските копита по калдъръма. Реших, че е късен следобед, защото беше започнал да се спуска здрач, макар че високите сгради все още се различаваха на фона на небето. Кочияшът подвикна, а конете изцвилиха в отговор, докато каретата влизаше в широкия двор на някаква странноприемница.

— Къде сме?

Спътницата ми отново не изрече нито дума, а само се усмихна под воала и доближи един от облечените си в ръкавица пръсти към устните си. Каретата бе спряла Отместих малко повече кожената завеса на прозореца, за да огледам. Кочияшът отвори вратата, за да слезе спътницата ми. От всички страни към нас се втурнаха хора: един коняр придържаше юздите на конете, ханджията се кланяше, а съпругата му правеше реверанси. Когато спътницата ми се извърна, за да ми помогне да сляза, те не казаха нищо, само очите им се разшириха от учудване. Но явно бяха очаквали появата на каретата. Краката ми бяха изтръпнали от дългото стоене на едно място и пристъпвах малко вдървено, а главата ми бе все още замаяна от поклащането на каретата. Ръката, поставена върху моята, ме хвана по-здраво и не ме пусна.

Въведоха ни в една просторна стая: наполовина спалня, наполовина гостна. Очевидно това бе най-доброто, което странноприемницата може да ни предложи. Ханджийката донесе храна и напитки: покрити калаени съдове със задушено месо — овнешко, ако се съди по миризмата, пшеничен хляб и сирене, както и чаша бира за мен и вино за спътницата ми. Жената сервира храната, кимна ни и излезе.

Спътницата ми хапна съвсем малко. Повдигна леко воала си, за да отпие от виното, отчупи малко от хляба с облечените си в ръкавици пръсти и побутна задушеното в чинията си. Вероятно храната бе твърде неизискана за нейния вкус. Тя ме изучаваше с интерес, но аз не вдигнах глава, докато не изядох всичко: докато и последните капки от соса не бяха изтопени с хляба, защото въпреки втренчения й в мен поглед и въпреки всичко, което ми се бе случило, бях осъзнала колко гладна съм всъщност.

— Сита ли си вече? — Тънките й пръсти барабаняха по масата.

Кимнах.

— Харесва ли ти стаята?

Кимнах отново.

— Добре — каза тя и се изправи. — Сега трябва да те оставя. Налага се да свърша много неща. Ани, ханджийката, ще се погрижи за теб. Няма от какво да се страхуваш, с нея си в безопасност.

С тези думи тя излезе от стаята. Чух я отвън да нарежда на ханджийката да ми приготвят баня. Речено-сторено. Донесоха едно голямо дървено корито, покрито отвътре с кърпи. Влязоха няколко прислужници, които носеха ведра с гореща вода. Никога не бях виждала подобно нещо в живота си, та какво оставаше да съм влизала в него. У дома (самата мисъл за вкъщи ме накара да се просълзя), там се къпехме в реката, ако изобщо се къпехме. Когато всичко бе готово, се появи ханджийката и с делови вид се зае с мен. Нареди ми да се съблека.

— И това — каза ми тя, когато останах по долна риза.

Някаква прислужница събра дрехите ми и ги отнесе.

— Къде ги носи?

— Да ги изгори.

— А какво ще облека?

— До утре ще сложиш това — и ми показа една дълга ленена нощница, която бе преметнала през ръката си.

Стоях пред нея, както майка ме бе родила. Ръката ми се стрелна към врата ми. Там висеше една малка кожена торбичка, която баба ми беше дала. В нея имаше неща, важни неща, невиждани от никого. Кръвта нахлу в страните ми. Уплаших се, че съм разкрита.

— Няма от какво да се страхуваш, когато си с мен — тихо ми каза тя, сякаш знаеше коя съм и от какво съм се отървала. — Свали я за малко, а после я вземи със себе си в коритото.

Ани беше едра жена с месесто лице, подобно на симид, а малките й черни очи бяха като тъмни стафиди по повърхността на същия този симид. Нави ръкави, които оголиха предмишници с размера на свински бутове, хвана ме здраво и започна да ме търка. Не се смятах за особено мръсна, не и в сравнение с останалите от нашето селце, но се наложи да сменят два пъти водата, преди Ани да остане доволна. Най-много я затрудни косата ми. Тя бе сплетена и сплъстена, и гребенът не можеше да мине през нея, та на Ани й се налагаше да отрязва цели кичури. После втри в косата ми някаква смес с остра миризма.

— Кора от тъмна елша, варена в оцет — каза тя в отговор на немия ми въпрос — Въшлясала си като безпризорно куче.

Остави сместа да се просмуква в косата, докато изтърка тялото ми с груби късове твърд сапун и торбички с ароматни треви. После отново се зае с косата, този път с гребен с по-гъсти зъби, за да свали всички гниди и въшки. Имах чувството, че по-голямата част от косата ми е премахната заедно с тях и кожата на главата ми е разкървавена, докато Ани реши, че е доволна. Преседях в коритото толкова време, че водата изстина и започнах да треперя. Най-накрая тя ми позволи да изляза и ме изтърка и загря с чаршаф от груб лен.

— Готова си — ми каза тя със зачервено и запотено лице, докато се отдръпна на една ръка разстояние. Раздели косата ми на път, взря се в кожата между кичурите, огледа ме отново от главата до петите и отсъди: — Ще оживееш.

После ми подаде нощницата с думите:

— Облечи я и си лягай. Ще ти донеса попара от горещо мляко с вино и подправки. — Грозноватото й лице се разтегна в усмивка. — Оказва се, че под всичката тази мръсотия се крие едно доста хубавко момиче.

После внезапно ме прегърна и промълви:

— Горкото дете. Какво ли ще стане с теб?

Коритото беше изнесено, изляха мръсната вода в голяма яма в двора, а аз останах сама. Взех свещта и се приближих към напуканото и замъглено огледало, поставено върху един висок скрин. Пръските от сапуна и милите думи бяха извикали сълзи в очите ми. Взирах се в своето бяло-розовото, значително по-бледо отпреди лице със зачервени клепачи, в светлосивите ириси, изпъстрени с жълти точици и очертани с черно. Косата ми се стелеше на влажни кичури, сива като кора на ясен. Но върховете й съхнеха и добиваха цвета на старо злато, както дъбовите листа през зимата. Тя очертаваше лице, пълно с непознати хлътнатини и сенки. Вероятно всичко се дължеше на потрепващия пламък на свещта, но изпитах усещането, че оглеждам нечие чуждо лице. Лице на жена, а не на дете.

Почукването на вратата накара сивите очи да се разширят уплашено, като очите на кошута. Слугинята носеше попарата. Хлябът бе добре напоен с топло мляко и щедро полят с вино, мед и подправки. Разбърках го с роговата лъжица и бавно го изядох. Оставих се на топлината да ме успокои. Останах свита в един стол пред огъня, докато пъновете не се превърнаха в живи въглени. Едва тогава си легнах.

Не бях спала в такова легло. Познавах само тесния нар в опушената горна част на единствената стая в колибата ни, грубите, домашно тъкани одеяла и натъпкания със слама дюшек. Леглото бе затоплено от пиринчена грейка, пълна с жарава, но това не ми донесе голяма утеха. Липсваше ми топлината на бабиното тяло до мен. Тя бе всичко, което познавах и всичко, което ми бе скъпо. Обичаше ме, обичах я и аз. А сега бях съвсем сама на този свят. Какво щях да правя без нея? Мислите ми бяха като далечно ехо на изреченото от ханджийката: какво ли щеше да се случи с мен? Забих лице в пухената възглавница и стиснах здраво вълненото одеяло и гладките, бели чаршафи. Придърпах ги над главата си, за да заглушат риданията ми.

Запис пети

Чак на следващата вечер се срещнах с жената, която ме доведе тук. Междувременно Ани се погрижи да ме нахрани и ми донесе нови дрехи: бельо, риза, корсаж и елек, както и шапчица, за да покрия косата си. Всички те бяха направени от добра материя. Платовете не бяха от най-фините, но все пак много по-добри от грубите домашни тъкани, с които бях свикнала. Прости, тъмни цветове. Тъжни цветове. Пуритански цветове. Досега трябваше да съм се сетила каква ще бъде съдбата ми.

Прозорецът ми гледаше към двора. Обърнах стола си и седнах, облечена в новите са дрехи, да следя какво става навън. Наредиха ми да си стоя в стаята, тъй че това бе единственото ми забавление. С настъпването на здрача видях каретата да влиза в двора. Непознатата слезе от нея, но каза на кочияша да я изчака. Един коняр отиде да нахрани и напои конете, но не ги разпрегна. Щяхме да пътуваме заедно, поне се надявах да е така.

— Каква прекрасна малка пуританка — каза тя на влизане. — Нека те огледам.

Тя се приближи към мен до прозореца.

— Ще се справиш много добре. Поне на външен вид си влязла в ролята.

— С какво ще се справя?

Погледнах я и започнах да сравнявам скромните си дрехи с пищното й облекло. Изведнъж разбрах, че няма да отпътуваме заедно.

Тя се настани в един стол срещу мен.

— Живеем в трудни времена. Кромуел1 — лорд-протекторът — е мъртъв. Синът му няма да може да удържи още дълго властта. Чарлз ще се върне от изгнание и отново ще имаме крал. Народът вече е готов и иска завръщането му, има и безброй заговори, които целят това. А кой знае какво ще се случи тогава?

Погледнах я, опитвайки се през воала да разбера по лицето й какво общо има с мен всичко това.

— Има хора, които не искат да останат. Тук. В тази страна. Пуритани, отцепници, хора, които се боят, че вече никой няма да проявява търпимост към вярата им. Те са решили да отпътуват към един нов живот. Към Америка.

Пуритани. Отцепници. Огледах се.

— И аз ще се присъединя към тях?

Тя кимна.

— Америка?

Ако ми беше казала, че ще замина за Царството на феите, нямаше да се втрещя толкова. Всъщност, тази ми принадлежност ми се струваше по-реална Твърде често го бях посещавала в разказите на баба ми, но един нов свят отвъд океана? Чувала бях за него. Знаех, че съществува подобно място, но не ми бе хрумвала мисълта да отида там, а и по никакъв начин не можех да си представя какво би било там.

— Да, в Америка. Те скоро ще отплават. Оттук ще отпътуваш за Саутхемптън, където ще се присъединиш към тях.

— Защо?

— Тук не си в безопасност. Съпругът ми бе офицер от армията на Кромуел. Мнозина от тях служеха под негово командване. Те са добри хора и ще се грижат за теб.

— Какво ще им кажа за себе си? Коя съм аз? — Захапах долната си устна. Любопитството им бе присъщо, а и пуританите не обичаха вещици. Пътят, по който трябваше да поема ми се струваше опасен.

— Ти си Мери Нюбъри. Сираче. Баща ти е бил войник в армията на Кромуел и е загинал в битката при Устър. Майка ти е починала след помятане. Баба ти е твърде немощна, за да се грижи за теб.

— Откъде съм?

— Майка ти била на път, когато се разболяла. Баба ти живеела в малко селце край Уорик. Това е близо до мястото, където живя наистина, но не съвсем. За малко си останала при нея. Това е историята, която ще им разкажеш. Макар да се съмнявам, че ще те разпитват толкова подробно. Напускат страната и си имат свои грижи. Би трябвало да се смесиш с тях. Ще ти дам придружително писмо. Предай го на Джон Ривърс, заедно с таксата за пътуването ти.

— Но защо трябва да отпътувам с тях? Защо не мога да остана с вас?

Тя поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Самата аз съм изложена на опасност.

Не й повярвах. За мен тя бе недосегаема.

— Истина е, повярвай ми. Съпругът ми се подписа под смъртната присъда на стария крал. Всички, които са поставили името си под нея, ще бъдат арестувани в мига, в който се завърне новият.

Тя въздъхна, а когато заговори отново гласът й бе тих и изпълнен с горчивина:

— Все едно е подписал собствената си присъда.

Не знаех какво да кажа. Съпругът й трябваше да е истински големец, за да е замесен в такива важни за държавата дела. Това я издигна още повече в очите ми, но не то ме накара да замълча. Баба ми не беше роялистка, по време на гражданската война бе на страната на парламента, но гледаше на убийството на един богопомазан владетел като на смъртен грях. Мисълта, че непознатата е омъжена за някого, по чиито ръце има такава кръв, ме изпълни със страхопочитание.

— Ако това е така, защо вие не отплавате за Америка вместо мен?

Тя отново поклати глава.

— Това не може да стане. Съпругът ми няма да напусне страната, ще погледне на това като на признак за малодушие, а аз трябва да бъда до него. Във всеки случай дори там мъжът ми няма да бъде в безопасност, когато Чарлз седне на трона. Скоро ще трябва да потеглиш — добави тя като внезапно насочи разговора към по-практични неща. — Събери си нещата.

Огледах се с недоумение наоколо. Носех на гърба си всичко, което притежавах.

Изглежда, че тя прочете мислите ми.

— Пътническият ти сандък е вече приготвен. Опитах се да предвидя всички неща, от които ще имаш нужда — и ми подаде една кесия. — Тук са парите за пътуването ти, има и още малко, в случай че ти се прииска да си купиш нещо. Пълно е с обирджии, така че ги пази на сигурно място. Джон Ривърс и останалите чакат кораба в една странноприемница в Саутхемптън. Кочияшът знае къде. Той ще те отведе там. Предай това на Ривърс в мига, в който пристигнеш.

Набута писмото в ръцете ми и се обърна рязко, сякаш за да си тръгне.

— Почакайте! Госпожо, почакайте! — Хванах я за ръкава, за да я спра. — Има неща, които трябва да узная.

— И те са?

Гласът й запази официалната си студенина. Въпросите застинаха в гърлото ми, но не можех да я пусна. Нямаше да я пусна. Не и докато не узнаех.

— Защо? — Накрая я попитах. — Защо спасихте мен?

— Дължа много на Алис Нътол, жената, която наричаш своя баба. Тя бе моя дойка. Като дете бях много привързана към нея. Беше ми толкова близка, колкото си с нея и ти. Колкото си била — поправи се тя. — По-кьсно, във времена на несгоди, когато нямаше към кого да се обърна за помощ, тя ми помогна. През всичките тези години се опитвах да й върна жеста, да се уверя, че живее спокойно.

Как Алис Нътол живееше толкова добре, без мъж, който да я подкрепя? Години наред този въпрос бе предизвиквал недоумение.

— Но съпругът ми е военен, а през последните години и политик, та трябваше да го следвам, а това ме отдалечи от нея. Потеглих веднага, щом научих какво я е сполетяло, но пристигнах твърде късно, твърде късно, за да предотвратя… — тя замлъкна за миг, докато се съвземе. — Единственият начин, по който мога да й се отплатя сега, е като помогна на теб. А сега побързай, защото нямаме време за губене.

Тя се приближи към мен и повдигна воала си. Взе ме само за един кратък миг в прегръдките си. Ухаеше на цветя. За момент вдишах омайния, призрачен аромат на рози, след което тя ме пусна.

— Ето, вземи това като знак и талисман.

И свали един от пръстените си с плосък, кървавочервен камък и гравирана буква „Е“ в средата. Пръстите ми се сключиха около него. Златото натежа в дланта ми.

Погледнах я в очите и видях своите собствени очи, които ме гледаха — със същата странна отсянка, светлосиви, изпъстрени със златисти точици и очертани в черно. Вече знаех какъв е бил дългът й към Алис Нътол. Цели четиринадесет години е тежал на съвестта й. Гледах в очите майка си и знаех, че никога няма да я видя отново.

Запис шести

Кочияшът ме повдигна като перце. Той бе едър, прегърбен мъж с дълги, отпуснати надолу ръце. Беше се навлякъл много и носеше нахлупена над челото си голяма, безформена и омазнена, черна шапка. Сложи ме на капрата и се настани до мен с изненадваща пъргавина. Конете, нетърпеливи да потеглят, изпъваха ремъците. Тежките животни потропваха с огромните си копита, пръхтяха и цвилеха, а парата от ноздрите им образуваше странни форми над главите им. Загърнах се в пелерината си, доволна че е от дебела и качествена вълна, защото студът проникваше навсякъде.

Кочияшът помириса въздуха и промърмори:

— Довечера ще екове, да пукна, ако не е тъй.

После уви по-стегнато шала си, шибна конете с камшика, излязохме с трополене от двора на странноприемницата и потеглихме по калдъръмената улица.

Съвсем скоро калдаръмът свърши и големите колелета се затъркаляха по изровените коловози, които представляваха пътя на юг. Почти нищо не попитах кочияша, той пък мен още по-малко. До него се чувствах малка и самотна, изпълнена със съмнения и несигурност. Не виждах края на пътешествието, което бях предприела.

Трябва да съм заспала, защото се събудих, когато прекосявахме голяма, открита равнина.

— Туй са камъните на Мерлин.

Кочияшът замахна с камшика си по посока на огромните камъни, които се мержелееха вдясно от нас, издигащи се над ниско окосената трева. Вперих поглед в тях като омагьосана. Това трябваше да е големият Храм на ветровете. Баба ми беше разказвала за него. Кръг от камъни, много, много по-голям от който и да било друг, издигнат на юг от нас. Подобни места бяха свещени за привържениците на Старата религия. В определени дни в годината баба ми се отправяше към някакви камъни, които се намираха на около ден път от мястото, където живеехме. Така и не ми каза какво правеше там или кой друг посещаваше това място, а и аз знаех, че ще е по-добре да не я разпитвам. Извършваните там ритуали бяха тайна, а участниците се познаваха само по между си.

Скоро големите камъни изчезнаха в далечината. Тъмнината се стелеше от двете ни страни и само пътят се виеше като бяла нишка на лунната светлина.

Отвъд него всичко бе черно.

Запис седми

Никога не бях виждала морето, но дори преди яката ръка на кочияша да ме разтърси долових разликата във плажния въздух по страните си. Миришеше на сол и развалена риба, чух и крясъка на чайките, подобен на подигравателен смях. Когато отворих очи, видях белотата на стелещата се мъгла. Мачтите и такелажът2 на корабите се подаваха през нея като оголени клони през зимата. Каретата трополеше с обточените си в желязо колелета по вълнолома, а отвсякъде ни обграждаше шумът на прибоя, скърцането на шпангоутите и отъркването на туловищата на корабите едно о друго. Чудех се кой ли от тях ще ме отведе в Америка.

Пуританите стават в ранни зори. Слънцето едва бе озарило с първите си лъчи земята, но те вече закусваха в подобната на пещера зала на странноприемницата. Не ми се искаше да вляза и стоях на вратата, заслушана в шума на гласовете, потракването на съдовете и мляскането. Това бе крачка, след която нямаше да има връщане назад. В мига, в който ме забележеха, животът ми щеше да се промени. Искаше ми се да избягам, но къде щях да отида? Кочияшът вече беше потеглил, за да изпълнява други поръчки. На света нямаше друго място за мен.

Първи ме забелязаха децата. Те бяха послушни: хранеха се тихо, отговаряха, само когато ги заговорят, но очите им се стрелкаха във всички посоки, готови да уловят всяко развлечение. Цяла редица от малчуганите вдигнаха глави към мен, а после се спогледаха. Едно от тях дръпна за ръкава по-голямо от мен момиче, на около седемнадесет, за което поради приликата реших, че му е сестра. Тя от своя страна ме погледна с големите си тъжни очи, преди да попие устните си с кърпата и да докосне по рамото един мъж, седящ до нея.

— Татко…

Мъжът повдигна очи и ме видя да стоя на прага. Продължи старателно да предъвква храната си. После преглътна и се изправи. Докато се приближаваше към мен видях, че на височина е над среден ръст, със сивееща светлокестенява коса, която се спускаше до раменете му. Реших, че е земеделец, защото лицето му бе обрулено от работата на полето, кожата около очите му набръчкана от непрестанното взиране в слънцето, а дланта, която пое моята ръка бе покрита с мазоли.

— Ти трябва да си Мери. Добре дошла, дете мое. Очаквахме те.

Когато ме погледна, бръчиците около очите му се вдълбаха още повече от усмивката. Видях, че макар грубо и набраздено, лицето му бе добродушно.

— Благодаря ви, господине — отвърнах и направих нещо подобно на реверанс. — А кой сте вие?

— Джон Ривърс — гласът му бе дълбок. Говореше провлечено, съвсем различно от хората в нашия край.

— В такъв случай това е за вас.

Подадох му писмото, което ми бяха дали. Прочете го и кимна, преди да го прибере в късия си кожен елек.

— Гладна ли си? Заповядай, седни и хапни.

Отведе ме до масата, на която седеше. Децата се сместиха, за да седна сред тях на пейката. Съпругата му загреба овесена каша от едно котле над огъня. Движеше се бавно, сякаш я болеше гърбът. Досетих се, че е бременна в седмия месец, ако не и повече, въпреки че човек трудно можеше да разбере това поради многото дрехи, с които бе навлечена. Момичето, което първо ме беше забелязало, ми наля чаша бира, а после се обърна да помогне на майка си. Спомних си, че трябва да измърморя молитва в знак на благодарност за храната, както и за спасението на душата си.

Докато се хранех, усещах върху себе си любопитни очи. Аз също ги оглеждах. Все още не можех да различа нито едно лице. Струваха ми се еднакви като бучките в овесената каша пред мен. Установих, че има около двадесет семейства. Бяха все хора средна ръка, нито много богати, нито много бедни. Смесица от земеделци и търговци, всички облечени в тъмните и строги дрехи, които бяха белег на пуританите. Нямах и най-малка представа към кои от тях спадат. Можеха да принадлежат към всяка една от многобройните секти, всяка със свои определени вярвания. Ще трябва да слушам внимателно и да се водя по дочутото.

Скоро те загубиха интерес към моята личност и се посветиха изцяло на храната и разговорите помежду си. Виждах напрежението по лицата им и долавях безпокойство в сподавените гласове. Подобно на хората из цялата страна, и те бяха понесли немалко страдания. Животът им бе объркван отново и отново от войната, лошите реколти, ниските цени и липсата на търговия. Мирът и благоденствието вървят ръка за ръка, така казваше баба ми, а страната отдавна страдаше от липса и на едното, и на другото. Голяма част от народа свикна с несполуките, приемайки ги като част от ориста си, но тези хора тук бяха различни. Разочаровани, лишени от всякаква надежда, изпълнени със съмнение в бъдещето, горчивината им бе нараствала, докато у тях се бе събудила смелост да ги накара да прекосят океана. Но какво щеше да се случи след това? Те бяха толкова угрижени, колкото и аз самата. Виждах собствените си страхове, отразени навсякъде около мен.

— Съвсем сама си, така ли?

Обърнах се и видях една жена, която ми се усмихваше. Беше преминала тридесетте, косата й, прибрана под шапката, бе прошарена, кожата й бе набръчкана като на зимна ябълка, но имаше светъл, проницателен поглед.

— Точно така — опитах се да докарам нещо като усмивка, но всички тези семейства, събрани на едно място ме бяха накарали да се чувствам още по-самотна, откогато и да било. — Казвам се Мери.

— Аз съм Марта. Марта Евърдейл — тя протегна ръка и се здрависа с мен по мъжки. Пръстите й бяха силни, а усилната работа бе придала на дланта й здравината на полиран дъб. — Аз също съм сама. Съпругът ми е мъртъв. Децата го последваха.

Загледа се в далечината, сякаш виждаше някакъв отминал миг, а после отново впери поглед в мен, изучавайки ме внимателно, наклонила глава на една страна, сякаш искаше да вземе някакво решение.

— Струва ми се, че ще ми бъде приятно да бъдем заедно. Ще пътуваш с мен.

Когато свършихме със закуската, Марта ме качи горе в една голяма стая, където спяха повечето от семействата. Едва имаше място за минаване между вещите им и импровизираните легла.

— Можеш да оставиш нещата си до моите — тя се огледа. — Почти всички идваме от едно и също място. От един и същи град, от една и съща енория. Следваме пастора си, преподобния Джонсън. Него, а и останалите отци, които заминаха преди години. Трябваше да потеглим скоро след тях, но войната ни попречи. Известно време чакахме, но повече не можем и волята ни бе да тръгнем на път.

— Волята ви?

— Да, волята на паството. Много е важно всички да бъдем заедно. Аз потеглих, за да открия сестрите си. Те са всичко, което ми е останало на този свят.

— Как знаеш къде да ги търсиш?

— Уповавам се на Бога — ми отговори тя простичко, сякаш това бе нещо очевидно, което не подлежеше на съмнение, после ми се усмихна. — А ти от къде си, Мери?

— От едно селце в графство Уорик.

— Там няма ли останали твои близки?

Поклатих глава и сведох очи, сякаш в тях напираха сълзи. Внимавах да не разказвам много, но и тя не попита нищо за семейството ми или за това как съм се озовала при тях. Просто повдигна с ръка брадичката ми и се взря в очите ми. Зелените й очи достигаха до дъното на душата ми. Не й се налагаше да ме пита за нищо. Тя вече знаеше.

Отмахна кичур коса от челото ми и го прибра под шапката. Пръстите й ухаеха на хвойна и от допира им бузата ми пламна. Тя имаше ръце на лечител.

— Сега вече имаш приятел. Няма от какво да се страхуваш.

Останах край нея, докато тя се движеше сред хората, заговаряше ги, и ме представяше. Даде ми възможност да се крия зад безгрижното й бърборене. Колкото по-малко разказвах за себе си, толкова по-добре. Лъжите не са така здраво вкоренени в съзнанието, както е вкоренена истината. Някои останаха с впечатлението, че съм роднина на Марта — я нейна племенница, я внучка. Оставихме ги да си мислят, каквото си поискат.

Няма нищо необичайно в това сирачета да бъдат отвеждани в Америка. Разбира се, не невръстни деца или пеленачета, а здрави момчета и момичета на прага на съзряването. Колониите се нуждаят от хора с яки мишци и здрави гърбове, които да повалят дървета и да обработват земята, както и от добри съпруги и майки, които да населяват новите земи. Ще има много други като мен, прикрепени към някое семейство, част от него и не съвсем. Положението ми беше доста необичайно, нещо като прислужничка, но не съвсем. Най-общо казано, радвам се, че открих Марта или по-скоро, че тя ме намери.

Докато се разхождахме из стаята, следях как се държат другите момичета на моята възраст, за да бъда идеалната девойка-пуританка. Момичето, което първо ме забеляза, Ребека Ривърс, би било прекрасен модел за подражание. Тя е тиха и винаги в помощ на майка си. Видях, че има други, които не са чак толкова скромни. Те се кискат на групички, задяват прислугата в странноприемницата и никому не помагат.

Едва с настъпването на здрача успях да прегледам съдържанието на пътническия си сандък. Не е голям, но е здраво скован и инициалите ми, „МН“, са издялани върху му. Сърцето ми ускори ритъма си, когато го отворих изпълнена с любопитство за съдържанието му. Писмото, за което се надявах, бе най-отгоре.

Ръцете ми трепереха, докато четях това. Поседях малко, втренчена в писмото, сякаш тези няколко реда щяха да ми разкрият жената, която било писано никога да не позная. После оставих писмото настрани. „Станалото — станало“, щеше да каже баба ми.

Обърнах се, за да разгледам съдържанието на сандъка. Вътре имаше дрехи: няколко ката за смяна, допълнителни завивки, няколко лакти добър плат, принадлежности за шиене — игли, конци и сребърен напръстник. Нож в кания, калаена чиния, още един нож, лъжица и вилица. Основните неща, от които ще имам нужда. Сандъкът може да е бил приготвен и от някоя слугиня.

На дъното имаше мастило, перо и купчина хартия, сгъната, така че да прилича на книга. Грабнах я и започнах да я разлиствам с надеждата, че ще открия отговори за утеха на сърцето си. Върнах я обратно, а разочарованието ми се превърна в гняв. Ако това беше някаква лоша шега, не я разбирах. Страниците бяха празни.

Използвах перото и мастилото, за да начена своя дневник. Много от хората тук водят такива дневници, за да опишат началото на своето Голямо приключение.

Реших да сторя същото, защото каквото и да пише тя, аз съм самотна, много самотна.

Запис осми

Корабът трябваше да отплава на утринта след моето пристигане, но с прилива се спусна мъгла и настъпи пьлно безветрие. Тя не се вдигна цял ден, обгръщайки всичко подобно на огромно руно. Мъжете слизаха по доковете, а жените надничаха през прозорците. При такова време, или когато ветровете духат към пристанището, корабите могат да не потеглят седмица, че и повече. Безпокойството растеше с всеки изминал час. Тези пуритани са пресметливи хора, а всеки шилинг, похарчен тук, означаваше шилинг по-малко за харчене в Новия свят.

Вечерта се спусна, но мъглата си остана все тъй гъста. Капитанът на кораба, с длъгнесто, месесто лице, дойде в странноприемницата и проведе тревожни разговори със старейшините. Те твърдят, че нищо не може да се направи, че всичко е по Божията воля, но са обявили следващия ден за ден на искрено покаяние, на проповеди, молитви и пост. Капитанът си тръгна по-мрачен от когато и да било, проклинайки под нос, чудейки се от каква полза ще е всичко това.

Запис девети

На следващата сутрин закуската бе заменена от молитви, водени от мъж, когото не бях виждала дотогава. Млад е за проповедник, няма и тридесет години, висок и много слаб. На главата си имаше кръгла шапка, изпод която висеше права като лен, белезникаворуса коса. Якичката му показваше, че е ръкоположен за пастор, а и старейшините се отнасят към него с уважение.

Шепнешком попитах Марта кой е той.

— Елиас Корнуел. Племенник на пастор Джонсън. С нас е от скоро. Дойде от Кеймбридж.

Млад е, но държи раменете си провиснали и гърба си наведен като старец. Марта казва, че това е стойка на учен. Дрехите му висят по него, а костеливите му китки се подават от ръкавите на връхната му дреха, сякаш му е твърде малка. Дългите му и бледи ръце се носят по страниците на Библията като паяк, а пръстите му са покрити с мастило от ноктите до кокалчетата. Застана на мястото си, погледна над наведените пред него глави и се приготви за проповедта.

Прилича ми на пор. Лицето му е почти млечнобяло с остри черти, обединени от тънък и остър нос, с розов, широк връх. Все очаквах да започне да мърда.

Свали шапката си и насочи бледите си очи към нас. Улови погледа ми преди да успея да сведа моите. По високото му, полегато чело веднага се появиха бръчки и ми се стори, че чувствителният му нос помръдна, сякаш бе надушил натралник. Бързо наведох глава и започнах да изучавам грубите дъски под краката си.

Отбеляза едно място от Библията, но не го прочете. Текстът, който бе избрал, бе научен наизуст. Звукът на гласа му ме изненада. Въпреки хилавото тяло, от което излизаше, бе дълбок и плътен, и лесно изпълни малката зала.

— Ние сме Избраният народ. Божията промисъл е ясна. „И Аз ще отредя място за Моя народ, за Израиля, ще го утвърдя, и той спокойно ще живее на мястото си и няма вече да се безпокои, и нечестиви люде няма вече да го притесняват, както по-преди.“3

Цитираше Царства, книга втора. Баба ми се бе погрижила да познавам добре Библията.

Плътният му глас кънтеше над събралото се паство. Хората леко поклащаха глави в отговор на думите му, рамене и гърбове се напрягаха и отпускаха в ритъма на проповедта. Той говореше за нещо, в което всички вярваха.

— Ако сме прегрешили, ако сме се отклонили по някакъв начин от Божията воля, трябва да измолим прошка от Него. Трябва да се молим…

Известно време го слушах, защото човек имаше от какво да се възхити в красноречието му, но с всяко обръщане на пясъчния часовник ми ставаше все по-трудно да се концентрирам. Умът ми бе зает с мои неща, като през цялото време се опитвах да не мисля и за все по-силната болка в краката от твърдия под и дългото стоене на едно място. Но аз съм привикнала на дълги проповеди и молитви, имам опит и в привидното благочестие.

Баба ми винаги ходеше на църква, изминавайки разстоянието от колибата ни в гората до селото по всяко време на годината, като ме влачеше със себе си, независимо от това, че не вярваше на нито дума от изреченото и че пътят бе четири мили на отиване и още толкова на връщане. Тя ходеше всяка неделя, дори и след като прогониха викария, изгориха одеждите му, разрушиха с чукове статуите на светците и на Светата Дева, изпочупиха стъклописите и изхвърлиха олтара, за да го заменят с проста дървена маса. Тя ходеше дори, когато злобата се разпростря и до нас, а омразата ни следваше като ехото от стъпките ни. Не пропускаше нито една служба, дори след като я одраха по бузата, белязаха я със стоманена игла, за да пречупят мощта й на вещица. Тя не помръдна тогава, просто седеше с наведена глава, а кръвта й капеше по плочите, с които бе настлан пода.

— Мери? Мери? — Усетих нечия ръка да ме разтърсва. — Молитвите ни приключиха.

Беше Марта. Огледах се, сякаш ставах от сън. Дори и най-отдадените на Бога се размърдваха и протягаха. Реших и аз да се раздвижа, но ми се зави свят и се препънах. Марта ме хвана по-здраво. Видях как бледите очи на проповедника се присвиват. За един кратък миг ми се стори, че той прозря до дъното на душата ми и позна истинската ми природа, след което обаче устата, тънка като резка от бръснач, се присви в знак на одобрение. Сведох очи. Беше приел вцепенението ми за изблик на религиозен екстаз. Можех да си отдъхна.

Запис десети

Молитвите ни бяха чути. Мъглата се разпръсна, разкъсана от задухалия силен източен вятър. Присъединих се към благодарностите също тъй ревностно, както всички останали. Тук очакването е скучно. Ще ми се вече да сме на път.

Напуснахме странноприемницата и се отправихме към широката кула край Западната порта на града. Зад нея се полюшваха закотвените покрай кея кораби, а отвъд тях се простираше морето. Преминавахме по един, двама или на групички под голямото туловище на арката, носейки на ръце бебета и багаж, бутайки вързопи със завивки и посуда. Проправяхме си път между нечистотиите и локвите, като се опитвахме да не изпускаме нищо и се надявахме, че сме взели със себе си всичко, от което имаме нужда. Родителите подвикваха на децата си да не се отдалечават, за да не се изгубят. Всеки от нас, погълнат от заниманията си в този миг, привидно без сянка от колебание преминаваше под арката, въпреки че това бе Портата, от която нямаше връщане, след нея крачката назад бе невъзможна.

До преди ден-два не се бях качвала на кораб или зървала морето. Корабите ми се струваха огромни, нашият „Анабел“ сякаш беше дълъг колкото цяла улица. Миришеше на катран и свежа дървесина. Усетих едва доловимото полюшване с първата си крачка на борда. Сграбчих едно дебело въже, което бе здраво обтегнато и проскърцваше от мачтите и рангоутите4 високо над мен. Вече не бях на твърда земя.

Всички се бяхме качили и корабът бе натоварен, когато ни привикаха да се съберем. Стоях заедно с останалите, с наведена глава и очи, вперени в дъските на палубата, изтъркани до бяло и така натъпкани с кълчища, че нищо не прозираше през пролуките. Елиас Корнуел ни поведе в общата молитва, а огромният кораб изпъна въжетата си, сякаш нетърпелив да отплава. Целият му човешки товар се смълча. Капитанът престана да крещи и да раздава заповеди. Той и моряците му стояха гологлави, като старейшините, докато пасторът просеше Божията благословия за всички ни:

— „Ония, които тръгват по море на кораби, които имат работа в големите води — виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбините…“5

След като молитвите свършиха, ни насочиха надолу, към огромна по размерите си каюта. Тя щеше да бъде нашият дом. Първоначално ни се стори много голяма, защото се простираше почти от единия край на кораба до другия, но скоро се запълни дотолкова, че за всеки имаше място колкото да подреди постелята си.

Моряците над нас се потяха и припяваха, вдигаха платната и прибираха голямата желязна верига на котвата. Ние се разделихме на групички, струпвайки и подреждайки нещата си, за да си оградим отделни пространства.

— Натъпкани сме като осолена риба в бъчонка — отбелязах, докато подреждахме вързопите си.

— И е много вероятно да засмърдим по същия начин — допълни Марта и кимна към кофите за нечистотиите поставени в ъгъла. — Ето, разпръсни това в постелята си. Набрах ги от моята градина, току преди да потеглим.

Бръкна в торбичката си и ми подаде стиска билки: свежа и ароматна лавандула и розмарин, и сушена коча билка от лятото. Миризмата им веднага ме отнесе в градината на баба ми и очите ми се напълниха със сълзи. Марта понечи да каже нещо, но гласът й бе удавен в нова вълна от викове, понесли се над нас. Тежкото въже, с което корабът бе привързан за кея се удари с глух тътен о туловището му. Полюшването бе сменено от рязко пропадане и издигане. Гротът6 изплющя, когато вятърът го изпълни и целият кораб се обърна по него, а всички в кабината се олюляха. Потеглихме.