Малвил

Никой от нас, освен старата Мену, не почувствува в момента смъртта на Момо, първо, защото тази смърт се сблъска у нас с някакво чувство на недоверчивост и особено защото нашествието на бандата, която току-що бяхме унищожили, ни потопи две седмици от сутрин до вечер в изтощителен труд.

Най-напред трябваше да погребем мъртвите. Това бе една ужасна задача, усложнена още и от обстоятелството, че забраних доближаването до тях. Боях се те да не са носители на паразити — разпространители на епидемии, срещу които щяхме да бъдем беззащитни. Спомнях си, че бълхата може да пренася чума, а въшката — петнист тиф. Лошото състояние на тия нещастници, както и фактът, че идеха без съмнение много отдалеч, ако се съди по парцалите, които мнозина от тях носеха на краката си, ги правеха още по-съмнителни.

Изкопахме един трап близо до мястото с труповете и в него наредихме снопове съчки, над съчките — цепеници, така че последният ред дърва да бъде на равнище на житната нива. После с помощта на примка, сложена на края на една върлина, сложихме по едно въже на краката на всеки мъртвец и го теглихме на голямо разстояние от нас, така че да бъде поставен отгоре на кладата. Имаше всичко осемнадесет мъртви, от които пет жени.

Беше единадесет часът вечерта, когато хвърлихме последната лопата пръст върху още топлата пепел. Не исках да се върнем в Малвил с дрехите, които бяха на нас. Позвъних на входната врата и когато Кати излезе, казах й да потърси Миет и да й помогне да донесат два котела, пълни с вода. Щом ги донесоха, сложихме вътре дрехите си, заедно с бельото, и влязохме голи в замъка, за да се изкъпем един след друг в банята на главната кула. Огледахме се внимателно, но не намерихме на никого паразити. На другия ден накладохме голям огън с дърва под двата котела пред малката входна крепост и дълго изварявахме дрехите, преди да ги внесем в замъка и да ги прострем да съхнат.

Вечеряхме шестимата в голямата зала на жилищното помещение. Кати ни обслужваше. И Евелин беше там, но аз не й заприказвах и тя не посмя да се доближи до мене. Миет, Фалвина и старата Мену бдяха при Момо в малкия замък при входа. Вечерята премина в мълчание. Бях грохнал от умора, безчувствен. Освен глупавото животинско задоволство, че ям, пия и възстановявам силите си, изпитвах само огромна нужда от сън.

Не можеше да става и дума обаче. Трябваше да се вземат решения, и то още същата вечер, след като се нахраним; да направим събрание. Не исках на него да присъствуват жените. Имах да казвам на Тома много неприятни неща, а не исках да ги казвам в присъствието на Кати. Не желаех също Евелин, която не бях изгонил от стаята си, но на която не говорех, да стои при разискванията.

По лицата около мен бяха изписани умора и отчаяние. Започнах да говоря с безизразен глас и много предпазливо.

— Прекарахме — казах аз — извънредно тежки часове. Бяха допуснати грешки. Заедно трябва да си извадим заключения и нека всеки да каже мнението си за станалото.

Настъпи продължително мълчание и аз казах:

— Започвай, Колен.

— Е добре, аз, виждаш ли — започна Колен със задавен глас и без да гледа никого, — мъчно ми е за Момо, но ми е мъка и за онези, които убихме.

— Мейсоние?

— Аз мисля, че организацията не беше добра — каза Мейсоние — и че имаше редица постъпки на недисциплинираност.

И той казва това, без да поглежда никого.

— Пейсу?

Пейсу повдига широките си рамене и опира на масата мощните си длани.

— Горкият Момо — казва той, — не може да се каже, че си го е търсил, но все пак, както казва Колен…

Той спира дотук.

— Жаке?

— Аз мисля като Колен.

— Тома?

Извиках го последен, за да покажа, че го държа на разстояние, но тази отдалеченост сам той я беше приел предварително, като не зае стола до мен, оставен свободен от Евелин. Тома се поизправя. Той не обръща глава към мене, гледа пред себе си и ми показва напрегнатия си профил. Макар и седнал малко вдървено на стола си, ръцете му са в джобовете — нещо, което не му е привично. Предполагам, че ги държи там не от разпуснатост, а защото те сигурно малко треперят.

Той казва с глас, който с мъка овладява:

— Тъй като Мейсоние говори за прояви на недисциплинираност, бих искал да кажа, че трябва да се укоря за две такива. Първо: след изстрелите Еманюел ми каза да не се обличам и да сляза както съм, с оръжие. Аз обаче се забавих в обличане и стигнах до входната кула много по-късно, така че не можах да помогна на Мену да задържи Момо.

Преглъща слюнката си.

— Второ: вместо да остана на пост на крепостта с Кати, както Еманюел ми бе наредил, реших на своя глава да отида като подкрепление при Ле Рюн. Давам си сметка, че съм извършил сериозна грешка, като съм оставил Малвил без защитник. Ако бандата, с която се разправяхме, беше организирана, тя би могла да се раздели на две: една група щеше да ни привлече на Ле Рюн чрез плячкосване на житото ни, а през това време другата група щеше да завладее замъка.

Ако не познавах така добре Тома, щях да кажа, че словото му е умело. Защото, осъждайки се, той ни обезоръжава. Как да произнесеш обвинителна реч срещу обвиняем, който се самообвинява? Но всъщност аз зная: тук няма нищо друго, само неговата собствена суровост. Единствената му хитрина — ако приемем, че проявява хитрост — е, че гледа да оневини жена си. Много мило, но и твърде опасно. Защото в простъпките, които той признава, аз си имам едно на ум за ролята на Кати и ще го кажа.

Казвам с безпристрастен глас:

— Благодаря ти за откровеността, Тома. Мисля обаче, че прекалено много прикриваш Кати. Питам те: нали тя те накара да се облечеш и те забави?

Гледам го. Зная, че няма да предпочете лъжата.

— Тя — отговаря той с леко разтреперан глас. — Но щом като съм възприел думите й, аз съм отговорен за закъснението.

Това признание му струва, и то не малко. Силно е засегнат. Но въпреки всичко няма да го пусна.

— Като стигнахте в крепостта, не беше ли Кати, която ти внуши да слезете до Ле Рюн, за да видите какво става?

— Тя беше — отговаря Тома и силно се изчервява. — Но и аз бях виновен, че приех. Ето защо единствен съм отговорен за тази грешка.

Казвам рязко:

— И двамата сте отговорни. Кати има същите права и същите задължения като всички нас.

— Освен дето няма право да присъствува на събранията, на които я критикуваш — заявява Тома със стиснати устни.

— Исках да й спестя това. Но ако смяташ, че тя трябва да бъде изслушана, върви да я доведеш. Чакаме те.

Мълчание. Всички го гледат. Очите му са наведени, а ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. Устните му треперят.

— Не е необходимо — казва най-после той.

— В такъв случай предлагам да обсъдим гледището на Колен, което, ако не се лъжа, е и на Пейсу, и на Жаке.

— Не съм свършил да говоря! — казва Тома.

— Добре де, говори! Говори! — казвам нетърпеливо. — Всеки път все тоя номер! Никой не ти пречи да говориш!

Тома продължава:

— Готов съм да понеса последиците от грешките, които съм допуснал, като напуснем двамата с Кати Малвил.

Вдигам рамене и понеже той мълчи, питам:

— Свърши ли?

— Не — отговаря той глухо. — Понеже до ново нареждане все още съм член на Малвил, имам право да кажа мнението си по въпроса, който обсъждаме.

— Добре де, кажи го! Кой ти пречи?

Той помълчава и продължава с малко по-сигурен глас:

— Не съм на мнението на Колен. Не мисля, че има основание да съжалява, задето е убил грабителите. Мисля, обратно, че Еманюел допусна грешка, като не се реши по-рано да стреля. Ако не беше чакал толкова, Момо щеше да е още жив.

Няма възгласи „о!“, нито, както се казва, „разни движения“, но неодобрението се чете по лицата. По изключение обаче няма да действувам ловко. Няма да се възползувам от народното мнение. Изводът е много сериозен. Казвам с равен глас:

— Изразяваш се нетактично, Тома, но не е невярно. Ще си позволя обаче да те поправя. Не съм допуснал една, а две грешки.

Поглеждам другарите и замълчавам. Мога да си позволя да мълча. Възбудил съм до крайна степен вниманието им.

Продължавам:

— Първа грешка и тя е от общ характер: показах се прекалено слаб по отношение на Евелин. Чрез гледката на възрастен мъж, който се оставя да го води за носа едно момиченце, въведох елемент на разпуснатост в нашата общност и допринесох за разпускане на дисциплината. Конкретна последица от това разпускане: ако Евелин не беше в ръцете ми в момента, когато напусках Малвил, за да тичам към Ле Рюн, щях да мога да помогна на старата Мену да задържи Момо поне до пристигането на Тома.

Спирам за малко и добавям:

— Ако казвам това, Тома, то не е, за да се отдам на насладите на самокритиката, а за да ти покажа, че везните показват еднакво моята слабост към Евелин и твоята слабост по отношение на Кати.

— Да, но все пак Евелин не ти е жена — казва Тома.

Казвам хладно:

— В това виждаш ли отегчаващо обстоятелство?

Той мълчи объркан: искаше да каже, мисля, че обстоятелството, че е женен за Кати, смекчава вината му. Обаче не държи да изясни бележката си публично, тя ще подчертае слабостта му. Представата му за властвуващ съпруг е условна, а в неговия случай свръхневярна.

— Втора грешка: както казва Тома, аз недостатъчно бързо се реших да стрелям по грабителите.

Мейсоние вдига ръце към небето.

— Нека бъдем справедливи! — извиква той. — Ако има някаква грешка, не си я извършил ти единствен. Никой измежду нас не се бе запалил да стреля по тия нещастни хора. Те бяха толкова изпосталели! Бяха тъй гладни!

Казвам:

— Тома, и ти ли почувствува това?

— Да — отговаря той без колебание.

Обичам тази сурова прямота у него: той не лъже, дори ако от това твърденията му ще бъдат омаловажени.

— В такъв случай — казвам аз — ще трябва да заключим, че грешката е била обща.

— Да — възразява Тома, — но ти си отговорен повече от всички, защото ти си командирът.

Вдигам ръце към небето и възклицавам буйно:

— Именно! Там е въпросът! Командир ли съм? Командир ли е човек, когато посред боя от групата, която се предполага, че той командува, двама души не се подчиняват на заповедите му?

Надвисва мълчание и аз го оставям да надвисне. Нека малко натежи. И Тома да се попече малко на своя огън.

— Според мен тук има едно положение, което никак не е ясно — заявява Колен. — Имаме събрания и решения, които вземаме всички заедно. Добре. На събранията Еманюел играе важна роля. Никога обаче не сме казали, че в случай на крайна необходимост и когато няма време да се разисква, Еманюел ще поеме командуването. И според мене нека си го кажем. Да се знае, че в случай на спешност не може да се оспорват заповедите на Еманюел.

Мейсоние вдига ръка.

— Това е — казва той със задоволство. — Ето какво исках да кажа отначало, като казах, че организацията ни не беше добра. Бих допълнил дори — просто бе жалко всичко, както стана. Хората взеха да тичат на всички страни, без никого да слушат. Равносметка; в даден момент за защита на Малвил в крепостта бяха само Фалвина и Миет. И още: Миет знае да стреля, но тя дори нямаше оръжие!

— Прав си — казва Пейсу, като клати голямата си глава. — Бе пълна разтурия! При Ле Рюн беше нашият беден Момо, който нямаше защо да е там, беше и старата Мену, на която мястото също не беше там, но тя бе дошла заради Момо. Беше Евелин, лепната за задника на Еманюел. Беше…

Той се спира и се изчервява до уши. В увлечението си щеше да включи и Тома в списъка. Настъпва мълчание. Сложил ръце в джобовете си, Тома не поглежда никого. Сякаш сме насаме, Колен ми праща със святкащи очи усмивчицата си.

— Както и твоето намерение — продължава внезапно Пейсу и насочва към Тома грамадната си лапа; ръката му сякаш се простира по цялата ширина на масата. — Както и твоето намерение — повтаря той с гръмотевичен глас — да напускате с Кати Малвил, по-голяма глупост от тая, здраве!

— И аз мисля като теб — казвам веднага.

— Преди всичко къде ще отидеш, мухльо такъв? — пита Пейсу, като влага в обидата невероятен пълнеж от топлота и обич.

Колен прихва както винаги точно навреме и смехът му прозвучава правдиво. Той ни дава тон и ние го последваме. Тези смехове разведряват атмосферата дотолкова, че докарват усмивка и на стиснатите устни на Тома. Впрочем забелязвам, че след това тялото му се отпуска и той дори изважда ръце от джобовете си.

След тоя смях гласуваме и единодушно без един глас — моят, който посочва Мейсоние — ме избират за военен командир на Малвил „в случай на неотложна нужда и на опасност“. Като естествено се разбира, че когато не е крайно необходимо, всички решения, дори и онези, които се отнасят до сигурността ни, ще бъдат вземани на общо събрание. Благодаря и замолвам Мейсоние да ми бъде придаден като помощник, а в случай на невъзможност да действувам поради раняване — като заместник. Ново гласуване, което ме задоволява. Неясна глъчка: нервно отпускане; оставям ги за няколко минути на воля.

— Бих искал да се върна на гледището, което Колен изказа отначало — казвам аз. — Добре, всички сме почувствували, че е ужасно да се стреля по тия нещастни хора. Оттам и колебанието ни. И все пак има нещо, което бих искал да кажа. Щом нашето колебание е струвало живота на Момо, значи, че рефлексът ни не е бил добър. От деня на събитието не живеем вече в епоха като предишната, това не сме осъзнали достатъчно и недостатъчно сме се приспособили.

— И какво означава, че не сме живеели вече в предишната епоха? — пита Пейсу.

Обръщам се към него.

— Ще ти дам един пример: предположи, че преди деня на събитието някой е дошъл в дома ти през нощта и за отмъщение ти е изгорил хамбара, сеното и кравите.

— Бих искал да го видя тоя! — казва Пейсу, като забравя, че е загубил всичко.

— Да предположим. Това е огромна загуба, ще ми кажеш ти, но не е загуба, която поставя живота ти в опасност. Преди всичко защото има застрахователно дружество. Но и преди то да се реши да ти плати, насреща ти е селската кредитна банка, която ще ти отпусне заем, за да си купиш крави и сено. А — слушай ме добре, — ако сега някой ти открадне кравата или ти вземе коня, или ти изяде житото, свършено е, няма лек, за по-дълъг или по-кратък срок той те осъжда на смърт. Това не е обикновена кражба, това е престъпление. И то престъпление, което трябва да бъде наказано със смърт, начаса и без колебание.

Виждам, че Жаке премигва, но вдаден в мисълта си, не разбирам веднага коя е причината. Толкова пъти съм си повтарял след смъртта на Момо това, което току-що им казвам, че ми се струва, че го предъвквам. Впрочем смятам пак да се върна на него, тъй като знам добре, че нито у моите другари, нито у мене може да се промени за един ден поведение на един цял живот. Нито пък да се замести усвоеното зачитане на човешкия живот с инстинкта за самосъхранение.

— Все пак — казва с тъга Колен. — Да убиваш хора!

— Налага се — отговарям аз, без да повишавам тон. — Новата ера го изисква. Повтарям: онзи, който взема житото ти, те осъжда на смърт. А ти все пак нямаш причини да предпочиташ ти да умреш вместо него!

Колен замълчава. Другите — също. Но станалото си има пълнеж. Мога да разчитам на него, за да натежи в спомена им и да ми помогне да им внедря — да внедря най-напред на себе си — оня нечуван рефлекс на скорост и бруталност, с който животното защищава леговището си.

Все пак накрая забелязвам, че лицето на Жаке е станало виненочервено и че едри капки пот са избили по челото му и се стичат по слепите му очи. Прихвам.

— Успокой се, Жаке! Решенията, които вземаме тази вечер, не са ретроактивни!

— А какво означава „ретроактивни“? — пита той, като ме гледа с хубавите си кафяви очи.

— Това означава, че не се прилагат към постъпки в миналото!

— А, добре! — казва той облекчен.

— Пустият му Жаке! — казва Пейсу.

И спрели поглед на Жаке, ние се смеем, също както преди малко на Тома. Не бих повярвал, че е възможно такова веселие след пролятата и загубена кръв. Но това не е веселие. Този смях има социално съдържание. Той потвърждава нашето единство. Въпреки грешките си Тома е един от нас. Жаке — също. След изпитанията колективът отново се сформира, обединява и засилва.

Погребението е определено за дванадесет часа; уговорили сме се, че ще се причестим. След сутрешното събрание чакам в моята стая онези измежду нас, които са решили да се изповядат.

Изслушвам Колен, Жаке и Пейсу. Тия тримата, преди да си отворят устата, знам какво им тежи. И толкова по-добре, ако останат с впечатление, че мога да ги освободя от това бреме: „Греховете ще бъдат прехвърлени на онези, на които вие ги прехвърлите, и ще останат у онези, на които вие ги оставите.“ Да ме пази бог от мисълта, че имам или че ще имам някога такава необятна власт! Понякога се съмнявам, че и самият бог може да измие съвестта на човека. Но стига. Никого не искам да наскърбя с еретични мисли. Още повече, че в тази област не съм сигурен в нищо.

Като свършва, Колен ми казва с усмивчицата си:

— Според Пейсу, Фюлбер задавал много въпроси по време на изповед. После се карал. Това не е твоята метода.

И аз се усмихвам.

— Ти не би приел! Изповядваш се, за да ти олекне. Няма да ти усложнявам задачата.

За голямо мое учудване лицето на Колен става сериозно.

— Но аз не се изповядвам само за това. Изповядвам се, за да стана по-добър.

Той се изчервява при тези думи, защото фразата му се вижда смешна. Лицето му изразява съмнение.

— Но вярваш ли, че това е възможно?

— В твоя случай може би. Но при повечето случаи — не.

— И защо?

— Защото, видиш ли, хората са много силни и крият недостатъците си. Излиза, че изповедта им няма стойност. Вземам за пример старата Мену: не съм я чувал на изповед, иначе нямаше да говоря за нея. Старата Мену се укорява за „строгостите“ си към Момо и съвсем не за гадостите към Фалвиница. Според нея нямало такива, поведението й било напълно в реда на нещата.

Колен се смее. А аз се усещам, че говоря за Момо, като че ли е още жив, и от това изведнаж ми става ужасно болно. Веднага минавам на друга тема:

— Писах две думи на Фюлбер, за да го уведомя за появата по тия места на банди разбойници. Посъветвах го по-добре да охраняват Ла Рок, особено нощем. Ще ти бъде ли приятно да занесеш писъмцето?

Колен мигновено се изчервява.

— След онова, което ти казах, не мислиш ли, че е малко…

Той не довършва изречението си.

— Мисля, че в Ла Рок ти имаш една приятелка от детинство и че за теб ще бъде удоволствие да я видиш. Тогава? Какво лошо има?

След тримата мъже приемам Кати. Едва влязла в стаята ми, тя обгръща с две ръце шията ми. Макар че прегръдката й не ме оставя безчувствен, решавам да я позакача по този повод и смеешком се освобождавам.

— Прекаляваш. За какво си дошла: да ме приласкаеш ли, или да се изповядваш? Хайде, седни, но седни от другата страна на масата, така ще бъда малко на завет.

Тя е във възторг от приема ми. Очаквала е да бъде по-студен. И ето че се изповядва без всякакво предисловие. Чакам продължението, защото зная, че не е дошла за това. Докато се разкайва за греховете си, при което ми доверява дреболии, които никога не са я безпокоили, забелязвам, че си е гримирала очите. Дискретно, но нищо не липсва: веждите, клепките, клепачите. Тя продължава да живее от дребните си козметични запаси от преди бомбата.

Кати приключва с маловажните си признания, но аз мълча. Чакам. И за да бъде изчакването ми по-естествено, не я и гледам. Драскам с молива по една попивателна хартия. Не разхищавам хартията. Сега тя е много ценна.

— А иначе — казва най-после тя — ти все още ли си ми сърдит?

Продължавам да си драскам.

— Сърдит ли? Не.

И тъй като нищо не обяснявам, тя продължава:

— Не изглеждаш доволен.

— И не съм доволен.

Мълчание. Продължавам да си драскам.

— От мен ли не си доволен, Еманюел? — пита тя с най-гальовния си глас.

Сигурно се умилква с още по-голяма изразителност. Напразен труд. Очите ми са извънредно заети: на попивателната рисувам едно ангелче.

— Не съм доволен от изповедта ти — казвам със строг глас.

И чак тогава вдигам глава и я поглеждам. Тя не очакваше подобно нещо. Сигурно не ме взема много на сериозно като абат на Малвил.

— Това бе една недобра изповед — продължавам аз все така строго. — Ти дори не видя вина в главния си недостатък.

— И кой е той според тебе? — пита ме тя с едва сдържана агресивност.

— Кокетството.

— О, това ли! — казва тя.

— О, разбира се, за тебе това е нищо — казвам аз. — Ти обичаш мъжа си, знаеш, че няма да му изневериш (тук тя се усмихва подигравателно), така че си казваш: карай, защо да не се позабавляваме малко! За жалост в колектив, където има шестима мъже и само две жени, тези игрички са много опасни. А и твоето кокетство — ако не съм аз да река „стоп!“ — ще внесе безпътство в Малвил. Вече мисля, че Пейсу твърде много те гледа.

— Мислиш ли? — казва Кати.

Тя сияе! Дори не си прави труд да изглежда съкрушена!

— Мисля! И останалите подкачаш. За щастие на тях им е все едно.

— Искаш да кажеш, че и на теб ти е все едно — казва тя агресивно. Известно ми е това. Ти харесваш едрите гъски, като онова голо момиче, дето е залепено при главата на леглото ти. Наистина като свещеник ти ме учудваш! Човек би очаквал по-скоро да намери там разпятие!

Но тя хапе, честна дума!

— Това е репродукция от Реноар — отговарям аз, учуден, че съм принуден да се защищавам. — Ти нищо не разбираш от изкуство.

— А снимката на твоята германка от бюрото и тя ли е изкуство? Тя е ужасна, отвратителна друсла! Цялата в гърди! И после всъщност какво те интересува, нали си имаш Евелин!

Каква змия. Казвам със студен гняв:

— Как така имам Евелин? Какво значи това „имам“ Евелин? За някакъв Варвоорд ли ме вземаш?

Впивам очи в нейните и я сразявам с погледа си. Тя се оттегля веднага на пръсти от бойното поле.

— Никога не съм казала такова нещо! Дори и през ум не ми е минавало!

Дявол да я вземе, не й било минавало! Малко по малко се успокоявам. Вземам пак молива и махам крилете на моето ангелче. После му прибавям два малки рога и голяма опашка. Опашка като на маймуните, с която те се хващат за клоните. През това време виждам, че пред мене Кати се извива и се опитва да види какво правя. Колко е доволна от пола си тая малка маймуна! И как иска да накара всички да почувствуват властта й! Вдигам глава и я гледам проницателно:

— Мечтата ти всъщност е всички мъже в Малвил да се влюбят в теб и всички да са доведени до отчаяние. А в това време ти обичаш само Тома.

Мисля, че засега улучих. Защото дълбоко в очите й виждам как се събужда пламъчето на агресивността.

— Какво искаш? — казва тя. — Всички не могат да бъдат уличници като твоята Миет.

Мълчание. Казвам, без да повишавам тон:

— Много хубаво говориш за сестра си. Браво!

В действителност Кати не е лошо момиче. Защото тя се изчервява и за първи път от началото на изповедта си изглежда истински засрамена:

— Знаеш, че много я обичам. Не биваше да ми вярваш.

Дълго мълчание. Тя добавя:

— Сигурно не ме смяташ много симпатична.

Усмихвам й се:

— Смятам те млада и неблагоразумна.

И тъй като тя нищо не казва, учудена, че й говоря приятелски след всичките дивотии, които ми каза, добавям:

— Погледни Тома. Той е влюбен. А ти, понеже си млада, злоупотребяваш с това. Налагаш му се, а не си права. Защото Тома не е някакъв парцал. Той е мъж и няма да ти го прости.

— Той вече ми се сърди.

— За глупостите, които го накара да извърши ли?

— О, да!

Ставам и отново й се усмихвам.

— Ще се оправи, гледай си работата. На събранието той пое всичко върху себе си. Лъвски те защищаваше.

Тя ме гледа със светнали очи.

— Но и ти също не си бил много лош на събранието.

— Все пак искам да ти кажа: внимавай с Пейсу.

— Това не мога да ти обещая — отговаря ми тя с учудваща искреност. — Никога не съм могла да устоя на мъжете.

Гледам я. Ето че това ме озадачава. Размислям. Значи, нищо не съм разбрал в това момиче! Ако онова, което казва, е вярно, целият ми анализ отива на вятъра. Тя добавя:

— Знаеш ли, ти съвсем не би бил лош свещеник, макар че си женкар. Добре, нали виждаш, вземам назад всичките си лоши думи и особено за… Така де, вземам ги назад. Ти си мил човек. Само това, дето не мога да сдържам езика си. Мога ли да те целуна?

И тя наистина ме целува. Една целувка, съвсем различна от онази при влизането й. Макар че все пак да не преувеличаваме невинността на тази целувка. Доказателството е, че тя ме смущава, а Кати забелязва това и издава някакво леко тържествуващо кикотене. Отварям й вратата, тя излиза тичешком, пресича празната площадка на стълбището и в момента, когато стига до витлообразната стълба на главната кула, се обръща и отново ми махва с ръка.

Погребахме Момо до Жермен и до малкия гроб, който бе приютил останките от семействата на нашите приятели. Сложихме начало на това гробище в деня на събитието, то бе част от света след това и ние знаехме, че всички ни ще приюти. Намираше се пред първата крепостна стена, в някогашния паркинг. Там има едно малко изравнено място, издълбано в скалата, което четиридесет метра по-надолу се стеснява и свива до размерите на път между скалата и стръмнината. На това място пътят извива почти под прав ъгъл около скалата.

Там, в това тясно дере, между пропастта и надвисналата над него скалиста маса, ние решаваме да издигнем дъсчена ограда, чието предназначение е да запази първата крепост от покатервания през нощта. Ще бъде издадена напред, от здрави дъбови, добре прилепени дъски, на вратата й с отвор до самата земя, с плъзгаща се вратичка, голяма, колкото да мине човек пълзешком. Оттам ще пуснем посетителя, след като сме го огледали през дупчицата, прикрита до шпионката. А шпионката ще я отворим само след внимателно оглеждане, тъй като отварянето й не е безопасно.

Помислихме и за катеренето. Горната част на оградата, която може да се свали, за да може да мине една каруца, е защитена от четири реда бодлива тел, която не може да се докосне, без да се предизвика шум като от металически кутии. Почтените посетители обаче могат да използуват камбана, доставена от Колен от запасите в магазина му и поставена от него до шпионката.

Мейсоние нарече площадката между дъсчената ограда и рововете на първата крепост „Зона на предни постове на охраната“, или ЗППО. По негов съвет решихме да я обсипем с капани в шахматен ред, като оставим свободен един триметров широк път, който минаваше покрай рова отдясно, после покрай хлътналата извивка на скалата пред гробищата в зародиш и стигаше до оградата. Тези капани или както ти наричаше Мейсоние — примамки за глупци, бяха от най-класическия вид: дупки, дълбоки шестдесет сантиметра, на дъното на които поставихме остри опалени на огън колове или дъсчици с наковани по тях едри пирони. Отворите им бяха прикрити със затрупани с пръст картони.

Междувременно Пейсу довършваше надстройката на първата крепостна стена, като издигаше цял метър и половина зидария върху здрави дървени греди, наредени над амбразурите на назъбените стени. Като свърши, той поиска от Мейсоние да затвори амбразурите с дебели дървени плоскости, които „да се отварят от долу на горе и навътре. По този начин ти можеш да си стреляш от крепостните стени, без някакъв мръсник отдалеч да се защити. И на това отгоре правиш в долната част на плоскостите по един процеп, за да удвоиш бойниците“.

Разбира се, без да доизяснява, той предполагаше, а и ние също, че нападателите ще разполагат като нас само с ловни пушки, за чиито патрони старото дъбово дърво щеше да бъде достатъчна преграда. Почти несъзнателно предположение, което събитията опровергаха.

Бях сам една сутрин в ЗППО, тъй като дъсчената ограда беше вече направена, но не и капаните, когато се чу звънът на камбаната. Беше Газел, възседнал голямото сиво магаре на Фюлбер. Той слезе от него, щом отворих шпионката, и ми показа учтиво и хладно лице.

Не пожела да „се освежи“, подаде ми през шпионката писмо от Фюлбер и заяви, че ще чака отговора там. Вярно е, че не настоявах твърде да влезе, тъй като ЗППО далеч не беше завършена.

Ето писмото:

Като прочетох това учудващо послание, открехнах шпионката. Бях се погрижил да я затворя веднага след връчването на писмото: не исках Газел да види дупките, които ние точно тогава копаехме. Моят Газел стоеше там, пред дъсчената ограда, с някакво изплашено и напрегнато изражение на клоунското си безполово лице.

— Газел — казах аз, — не мога да отговоря веднага. Трябва да чуя мнението на хората от Малвил. Колен ще отнесе отговора ни до Фюлбер утре сутринта.

— В такъв случай аз сам ще дойда да го взема утре сутринта — отвърна Газел с тъничкия си глас.

— Ама не, моля ти се, не искам да те карам да извървиш тридесет километра, яхнал на магаре, два дена един подир друг. Колен ще отиде.

Настъпи мълчание. Газел попремига и каза не без стеснение:

— Извини ме, но ние вече не пускаме в Ла Рок чужди хора, които не спадат към енорията.

— Какво! — възкликнах недоверчиво аз… — Ние ли сме „чуждите хора“?

— Не точно… — отговори Газел, свеждайки очи.

— А? Защото има и други освен нас!

— Във всеки случай това е решение на енорийския съвет.

Казах възмутено:

— Браво на енорийския съвет! И не се ли сети енорийският съвет, че малвилската енория би могла да приложи същото правило към хората от Ла Рок?

С наведени очи Газел мълчи, сякаш е разпнат на кръст. Той преживяваше, както би казал Фюлбер, един „много печален момент“. Продължих:

— Ти все пак знаеш, че Фюлбер смята да те изпрати тук идната неделя да извършиш литургия?

— Зная — отговаря Газел.

— Значи, ти имаш право да влезеш в Малвил, а аз няма да имам правото да дойда в Ла Рок?

— Това е временно решение — отговаря Газел.

— Я виж ти! А защо е временно?

— Не зная — отговаря Газел, но аз имам чувството, че много добре знае.

— Добре, тогава до утре — казвам с леден тон.

Газел ми казва „довиждане“ и се обръща, за да се качи на магарето. Извиквам го:

— Газел!

Той се приближава.

— От какво е болен Арман?

Всъщност хрумна ми, че някаква епидемия върлува в Ла Рок и че Ла Рок се изолира, за да попречи на разпространението й. Като размисли човек, глупаво хрумване. То допускаше човеколюбиви чувства у Фюлбер.

Въздействието обаче на моя въпрос върху Газел бе необикновено. Той се изчерви, устните му затрепераха и очите му като че ли избягваха погледа ми.

— Не знам — избръщолеви той.

— Как така не знаеш?

— Негово преосвещенство се грижи за Арман — каза Газел.

Трябваше ми цяла секунда, за да схвана, че „негово преосвещенство“ се отнася за Фюлбер. Във всеки случай едно бе сигурно: щом „негово преосвещенство“ се грижи за Арман, болестта му не е заразна. Оставих Газел да си тръгне и след вечеря свиках събрание да поговорим за току-що полученото писмо.

Обясних, че доколкото то се отнася до мен, бях най-вече засегнат от безсмислените претенции на Фюлбер. Според мене писмото му отразяваше грандоманското и болезненото в характера му. Очевидно той бе накарал да го изберат за епископ, за да има надмощие над мен, да ръкоположи Газел и после да ме отстрани като църковен съперник. Имаше нещо детинско в тази жажда за власт. Вместо да се постарае да укрепи Ла Рок против разбойниците, което съвсем не беше лека работа, той започваше борба срещу мене, срещу човека, който го бе предупредил за опасността. И той започваше тази борба, без да е достатъчно силен, за да я спечели, защото светската му власт се заключаваше в Арман, а Арман беше болен, жертва на някаква тайнствена болест.

Идеше ми да се смея на всичко това, но другарите ми не приеха работата на смях. Негодуванието им преливаше. Бе нанесена обида на Малвил. Сякаш знамето му (което имаше само потенциално съществуване) бе опетнено. Фюлбер се бе осмелил да посегне на абата на Малвил и на хората, които го бяха избрали!

— Какво се е заловил тоя да пикае по нас — каза малкият Колен, който при това не обича много грубиянщините.

Мейсоние сметна, че трябва да се поиздърпат ушите на тоя господинчо. А Пейсу заяви, че ако в неделя Газел има тупето да дойде, той ще му натика китката за ръсене на едното място. С една дума, сякаш се бяхме върнали във времето на Клуба, когато лигьорите на Мейсоние, в подножието на крепостта, и хугенотите на Еманюел, прави зад бойниците, се ругаеха с най-груби думи (и с много изобретателност), преди да започнат да се бият.

— До пъпа, до пъпа ще му я натикам на тоя Газел! — каза Пейсу, като удряше по масата.

Поучуден от този изблик на малвилски патриотизъм, аз прочетох на другарите си отговора, който бях приготвил следобед и който предлагах за одобрение.

Тук трябва да подчертая, че в съзнанието ми това писмо бе просто номер, който трябваше да постави Фюлбер на място, противопоставяйки му някаква гротескна пародия на собствената му грандомания. Нека дори да кажа, че нито един миг и в най-малка степен не съм се смятал, нито съм гледал на себе си като на наследник на владетелите на Малвил. Също така не гледах сериозно на зависимостта на Ла Рок. Прочетох обаче писмото си с безстрастен вид, като мислех, че така хуморът ми ще се почувствува още по-дълбоко от моите другари.15

Лъжех се. Той напълно им убягна. Те се възхитиха от тона на писмото („Хубав отговор“ — каза Колен) и се въодушевиха от сърце от съдържанието му. Поискаха да видят документите и аз трябваше да стана и да потърся във витрините в залата на жилището онези паметни реликви, както и транспонирането им на съвременен френски език, извършено по нареждане на чичо ми.

Проявиха се силни чувства. Трябваше да чета и препрочитам всички пасажи, които установяваха, че Ла Рок е наше владение, както и историческото решение на Сижизмон да стане абат на Малвил.

— Ха де, виждаш ли? — каза Пейсу. — Не бих повярвал, че сме имали право да те избираме. Трябваше да ни покажеш това по-рано!

Давността на нашите права ги хвърляше в безумна радост.

— Пет века! — каза Колен. — Представяш ли си! Пет века, откакто имаме право да сме абати на Малвил!

— Все пак да не преувеличаваме — обади се честният въпреки всичко Мейсоние — все пак стана френската революция.

— Ама тя не трая дълго — възрази Колен, — не може и сравнение да става.

Онова, което ги възбуди до крайна степен, бе въвеждането в сан на епископа на нашето владение Ла Рок от владетеля на Малвил. По молба на Пейсу обясних, доколкото можах, тази дума.

— Добре де, ясно е, Еманюел — каза Пейсу, — понеже ти не си въвеждал в епископски сан Фюлбер, той е толкова епископ, колкото и задникът ми. (Горещо одобрение!)

След това вече заговориха само за организиране на експедиция срещу Ла Рок, за да отмъстим за нанесената обида и да възстановим феодалните си права.

Присъствувах мълчалив на развихрянето на националистическите страсти, които сам бях разпалил. Считах, че вече не мога да разкрия на другарите си пародийната цел на писмото си. Много се бяха разпалили. Щяха да ми се сърдят. Все пак се опитах да успокоя най-буйните и успях с помощта на Тома и Мейсоние, а по-късно и на Колен, когато тържествено бе решено, че ние никога няма да изоставим „нашите приятели в Ла Рок“ (Колен). И в случай, че те бъдат обезпокоявани или обиждани, Малвил ще се намеси, както впрочем бе казано в писмото ми.

Газел се върна на другата сутрин. Предадох му писмото без нито дума и той си тръгна. Два дни по-късно зоната на предни постове на охраната бе завършена, а житото — доста узряло, за да можем да го ожънем.

Това бе бавна работа, тъй като трябваше да режем житните класове със сърпове, да ги нареждаме на снопове, да отнасяме сноповете в Малвил, да направим харман в първата крепост и да отделим с бухалка зърното от сламата. Това мобилизира много работна ръка и когато операцията бе завършена, всеки от нас можеше да вложи нов смисъл в библейската мисъл за хляба и за потта.

Въпреки всичко казахме си, че трудът ни не е напразен. Дори и като вземехме под внимание едната четвърт, унищожена от разбойниците, жътвата даде десет чувала за един или всичко хиляда двеста и петдесет килограма зърно. Малко беше с оглед на нашите значителни запаси (дължащи се до голяма степен на донесеното от Блатото) и много — като първа реколта от деня на събитието и като обещание за бъдещето.

През нощта след жътвата бях събуден от лек шум до мен, по-точно от невъзможността в полусънното си състояние да разбера откъде идва. Но когато отворих очи — дори и без нищо да виждам, тъй като нощта бе тъмна, — разбрах, че на канапето близо до прозореца Евелин плаче разхълцана във възглавницата си.

— Плачеш ли? — казвам полугласно.

— Да.

— И защо?

В отговор цяла върволица задушени хълцания и подсмърчания.

— Защото ми е мъчно.

— Ела да ми го кажеш.

С един скок тя се озова от канапето си в леглото ми и се сгуши в ръцете ми. Макар че е понасъбрала малко перушина, все още ми се вижда много лека! На рамото ми е като някакво котенце. Продължава да хълца.

— Ама ти ме мокриш! Истинска чешма! Я се избърши!

Подавам й носната си кърпа и тя спира да хълца, за да си избърше носа.

— Е, и?

Мълчание. Подсмърчания.

— Я се изсекни, вместо да подсмърчаш!

— Изсекнах се.

— Пак се изсекни.

Тя отново се секне и ако се съди по звука — без никакъв успех. Веднага подсмърчанията се подновяват. Това трябва да е нервно. Както кашлицата й, както хълцанията, както конвулсиите, които я разтърсват. Може би като астмата й. След ограбването на житото ни и смъртта на Момо тя получи ужасна криза. Питам се дали не се подготвя нова. Вземам я в прегръдките си.

— Хайде — казвам й, — какво има?

Мълчание.

— Всички тия мъртъвци — изрича тя най-после с нисък глас.

Изненадан съм. Не това очаквах.

— За това ли плачеш?

— Да.

И понеже мълча, тя подема:

— Защо? Учудва ли те това, Еманюел?

— Да. Мислех, че ще ми кажеш, че не те обичам вече.

— А, не — казва тя, — ти ме обичаш както по-рано, чувствувам го. Само че сега ти вече нищо не ми прощаваш. Но предпочитам така.

— Предпочиташ ли?

Мълчание. Тя размисля, задава си въпроси и е толкова вглъбена, че забравя да подсмърча.

— Да — отговаря тя най-после. — Чувствувам се много по-защитена.

Вземам си бележка и мълча.

— Ония хора, дето ги убихте, не можехме ли да ги вземем в Малвил? В Малвил има място.

Клатя глава в тъмното, като че ли тя може да ме види.

— Не е въпрос за място, а за запаси. Вече сме единадесет. Бихме могли в краен случай да храним още двама-трима, но не и двадесет.

— Добре, тогава можехме да ги оставим да ядат житото ни — казва тя след една минута.

— А другите?

— Какви други?

— Другите, които ще дойдат по-късно. Тях пък ще ги оставим да изядат прасетата, да нагълтат кравите и да отведат конете ни. А за нас все ще се намери трева да пасем.

Тези сарказми нямат въздействие върху Евелин.

— Ти сам каза, че житото при Ле Рюн не е кой знае колко.

— Не е по отношение на запасите ни, благодарим на бога. Но хиляда двеста и петдесет килограма зърно — това прави известно количество килограми хлябове.

— Но в краен случай бихме могли да минем и без тях! Ти го каза! — добавя тя бързо с обвинителен тон.

Всичко, което съм казал, е наистина запечатано завинаги в паметта й.

— В краен случай да. Но не може да се знае дали реколтата през следната година няма да бъде опорочена. Добре е да имаме нещо скътано. Макар и колкото да помогнем в случай на нужда на нашите приятели от Ла Рок.

— А онези от реката, защо не им помогнахме?

— Нали ти казах, те бяха много.

— Не бяха по-много от хората в Ла Рок.

— Но тях все пак ние ги познаваме.

И понеже тя мълчи, започвам да изброявам:

— Пимон, Анес Пимон, Лануай, Жюдит и Марсел, който те прибра в дома си.

— Да — казва тя. — И старият Пужес. Не го виждаме вече към нас стария Пужес.

Вярно. От десетина дена не сме го виждали тоя стар скитник да си топи върха на мустаците в нашето вино. А начинът да приключва споровете без никакво заключение и, без да се съгласява, е не по-малко характерен за Евелин. Впрочем силно впечатление ми направи начинът й да спори като възрастна. Нищо детско в думите й. Френският й език също се е подобрил. Откакто вече не й „прощавам нищо“, тя престана да търси убежище в детинщините.

— Добре — казвам аз. — Разпитът завърши. Върни се сега в леглото си. Искам да спя.

Тя се вкопчва в мене.

— Не мога ли да остана още мъничко, Еманюел? — казва тя с бебешкия си глас.

— Не, не можеш. Отивай.

Тя си отива, и то кротко. Подчинява се дори с някакво въодушевление, сякаш пред нея е перспективата да прекара до мен цял живот на опияняващо подчинение.

И все пак у нея има неща, които не разбирам съвсем добре. Говори за хората от реката, а нищо не казва за Момо.

Но и старата Мену също никога не заговорва за Момо. От всички предположения, които бях направил в деня на убийството на сина й за бъдещото й държане, нито едно не се оправда. Тя не потъна в отчаяние, нито оглупя. Нищо не изостави от домакинствуването в Малвил. Продължава да царува като господарка над женското население в замъка, като кълве по предпочитание най-старата кокошка и най-кудкудякащата, но без да щади, ако се налага, само че по-внимателно, и младите ярки, повече Кати и по-малко — Миет, тъй като Кати също има остър клюн. Не се оставя и да залинее — и вилицата, и чашката й са все в обръщение, — но без надежда да напълнее. И най-сетне Мену е все така чиста — малък, добре изтъркан скелет, в който всичко: мускули и органи, е намалено до минимум, с коси, опънати назад на мъртвешката й глава, добре изчеткана черна кърпа и редица безопасни игли, забодени около четвъртитото деколте върху най-плоската гръд. Тя припка все така отсечено, ситничко и бързо с големите си ходила, проточила напред мършавата си и възлеста шия.

Кати или Миет нареждат масата, но старата Мену поставя кърпите за ядене. Загрижена за хигиената, за да ги различава, тя им е направила марки, които единствена разпознава. Една сутрин, като сядам на масата, забелязвам с тревога, че някой е сложил на края на масата прибора на Момо и в чинията — една кърпа. Виждам, че и Колен го е забелязал и той ми прави с глава и очи невесели знаци. Освен това Кати е слагала масата и не мога да помисля, че е сбъркала. Впрочем, когато се навеждам, за да я запитам с очи, с показалеца на дясната си ръка тя прави скришом отрицателен знак.

Сега всички са седнали освен Жаке: прав, с отпуснати ръце, със замъглени от мъка златистокафяви очи, той не намира на обичайното си място нищо освен ужасна празнина. Поглежда ме не без смирение, за да ме пита какво може да е извършил, та да го лиша от храна. Цялото му поведение е на добро и преизпълнено с обич куче, което, след като е понасяло злия си господар, е било прибрано от някакво семейство, това семейство го гали и то трепери да не се събуди някой ден, загубило щастието, за което не се смята достойно, и все се пита истинско ли е, или сънува. Не че Жаке намира за несправедливо да го лиша от храна. Щом го правя, значи, е справедливо. И след като се нахраним, той е готов да се залови за работа заедно с нас, с празен стомах. Единственото, от което се бои, е да не би това лишаване да предхожда изгонването му.

Усмихвам му се, за да го успокоя, и точно се каня да се намеся, когато старата Мену му казва с троснатия си тон:

— Прибора си ли търсиш, момчето ми? Ето го.

И с брада му посочва мястото, където сядаше Момо.

Настъпва дълбоко мълчание; смаян, Жаке гледа към мене. Кимвам с глава утвърдително и като минава покрай дългата маса, Жаке отива и сяда на мястото на Момо — той, който изпитва ужас от внимание върху себе си — с мъчителното съзнание, че е прицелна точка на всички погледи.

Тактично Колен повдига веднага един въпрос. Картоните, които закриват траповете в ЗППО и са покрити с пръст, поставят един проблем. Защото, ако вали, те ще се просмукнат, ще изгубят коравината си и ще се вдлъбнат под тежестта на пръстта. В резултат нападателите ще открият тия капани по трапчинките. Пейсу предлага да пробием дупки в картона, та водата да се стича в самата клопка. Мейсоние пък предлага система от две парчета фурнир, поддържани от тънка летва по средата, която да се продъни под тежестта на неприятеля.

Докато следя доста внимателно спора, като се намесвам с по една-две думи, слушам какво става или се казва на долния край на масата. Парализиран от стеснение, Жаке яде, без да каже нито дума, наведен над чинията си, а старата Мену не спира с полугласните си и безапелационни забележки:

— Изправи се! Не прави топчета от хляба, дявол да те вземе! Ще престанеш ли да мляскаш, като ядеш! Къде се намираш! Нямаш ли кърпа, та се бършеш с ръка!

И поразяващото е, че всеки един от тези груби съвети е придружен от името на Жаке, като че ли старата Мену искаше да ни покаже, че не е изглупяла и че няма грешка, макар и Жаке да е въведен в ролята, в която го виждаме съвсем не по своя воля. Още едно доказателство впрочем, че умът на Мену е бистър: диалектът, който Жаке като човек не от тукашния край не разбира, не играе никаква роля в укорите, които тя му отправя.

Четиридесет и осем часа след като завършваме ЗППО и отново започваме уроците по стрелба (включително и с лък) за всички, старият Пужес се появи на старинния си велосипед. Не му хареса никак, че трябва да застане на четири крака, за да премине през оградата. Още по-малко, че му бяха завързани очите, за да премине през зоната с капани. Едва се настани в кухнята на входната крепост и ни даде да разберем, че всичко това трябва да се възнагради. Казвам „ни“, защото вестта за пристигането му се бе разпространила и целият Малвил бе там, дошъл да слуша.

— Абе не е много лесно да стигне човек до тебе, Еманюел — казва той и приглажда бяло-жълтите си мустаци. — И от двата края не е лесно.

Той поглежда около себе си, твърде поласкан от вниманието, обект на което е станал.

— Защото и да излезеш от Ла Рок, е нещо сега, откакто Фюлбер нареди да се пазят и двете врати! Няма да повярваш, ама не може да се разхождаш и по пътя към Малвил. Има наредба, която забранява. Само дето имам право да се разхождам по главното шосе. За щастие аз си спомнях за една пътечка, която води от шосето към тебе. През чифлика на Фожо, спомняш ли си?

— Минал си през Фожо! — възкликвам смаяно. — С колелото!

— Че дори на места трябваше да го нося — казва Пужес. — Като шампион на кросове! На моята възраст! Надявам се — добавя той след драматична пауза, като оглежда присъствуващите, — че днес няма да натикаш така бързо бушона на бутилката, Еманюел, като знаеш през какви мъки съм минал.

— Налей си — казвам аз и бутвам бутилката към него. — Напълно си го заслужил.

— А, дума да няма — казва старият Пужес. — Спомни си, че не е малка работа да минеш през Фожо с колело. А и какво имам да ти разправям, пълна ми е главата с новини. А и краката ми тежат, дето съм карал.

— Ти би трябвало все пак да си трениран — казва старата Мену, — колкото пъти си минавал от Ла Рок до Малжак да гуляеш с твоята уличница.

— Наздраве, Еманюел — казва старият Пужес с достойнство, обаче вътрешно разярен, че Мену му разваля часа на славата.

— Мену — намесвам се със строг тон, — я му дай нещо да похапне.

— Няма да откажа — допълва старият Пужес. — Минаването през Фожо особено ми раздразни апетита.

Мену отваря долапа отдясно на огнището, тръшва една чиния пред Пужес, после отрязва една тъничка филийка пушено и като я хваща между палеца и показалеца си, я метва отдалеч в чинията.

Поглеждам я строго, но тя се преструва, че не ме вижда. Заловила се е да реже на Пужес филия домашен хляб и се старае да я отреже колкото се може по-тънка, тъй като хлябът е пресен. Извършвайки тази деликатна операция, тя си мърмори нещо полугласно. Но тъй като старият Пужес мълчи, тъй като пие първата си чаша с поглед, вперен в бутилката, а, от друга страна, и ние всички също мълчим в очакване на новините, които е обещал, тишината, която цари в кухнята, прави напълно разбираем монолога на старата Мену и аз напразно се мъча да го прекъсна.

— Има хора — мърмори тя, без да ме погледне, — дето човек би казал, че са по-лоши от въшки, щото смучат кръвта на другите. Ще ми кажете: Аделаид не беше кой знае какво нещо и аз съм съгласна. Като вятърна мелница, такава беше. Все пак има едни, дето ги знам, дето бая я използуваха. Отначало, за да си наситят щението, а като клекнаха, за да наситят пиянството си, а онази дърта мръсница сигур не е много забогатяла с такива клиенти!

Старият Пужес оставя чашата си, изправя се и избърсва мустаците си с лявата си ръка.

— Еманюел — казва той с достойнство, — не ща да ти правя упрек, ама би трябвало да попречиш на прислужницата си да се отнася с неуважение към мен под твоя покрив.

— Я го гледай тоя! Сега пък иска уважение! — казва Мену.

Бледа от ярост, че я считат за прислужница, тя запраща филията над масата и кръстосва слабите си ръце на гърдите, като мята към Пужес святкащи погледи. Той обаче се наслаждава едновременно на втората си чаша и на дребната обида; и с едното, и с другото добре си е отмъстил.

— Мену не ми е прислужница — заявявам аз твърдо. — Тя има много качества. Живее при мене, защото се грижи за домакинството ми. Но не й давам заплата. Говоря за преди бомбата, разбира се.

— Дето се вика, домоуправителка е на господин свещеника — казва Колен.

И всички, освен старата Мену, прихват, което разведрява атмосферата.

Възползувам се от това, за да стана и да отида до Мену и да й пошушна:

— Ако продължаваш така, ще те изгоня от кухнята пред всички.

Тя не отговаря. Диша усилено с блеснали очи, стиснати устни, тръпнещи ноздри. С една дума, прави ми удоволствие да я видя такава след всичко, което се случи.

Сядам. Старият Пужес довършва закуската си и третата си чаша. Това взема безкрайно много време. Той пие бързо, но дъвче бавно.

Като изпива и третата си чаша, изчаква и подръпва мустаците си, без да продума, с поглед към бутилката. Отново му напълвам чашата и с едно сухо „щрак!“ затварям бутилката. Той ме гледа през това време, после поглежда пълната си чаша, но не я докосва. Не още. Последната чаша винаги я пие мълчаливо. Значи, сега трябва да заговори. Понеже прекалено се бави, започвам първи:

— Значи, Арман е болен?

Старият Пужес клати глава.

— Не е болен — отговаря с презрението на знаещия към невежата и аз мога да видя по отвратеното му замлъкване, че му е много трудно да ни каже каквото и да било, дори някои вести.

— Та? — продължавам аз сухо, за да му припомня все пак, че има дял в договора.

— Та хич, хич не е хубаво това, дето стана там. — Той се прекъсва за малко и добавя: — Пролята е кръв.

Гледа ни и клати глава.

— Пимон заварил Арман да сваля Анес.

— Насила ли? — пита, побледнявайки, Колен.

— Насила или не насила — отговаря старият Пужес със злост, от която може да ти заскърцат зъбите. — Анес казва, че било насила. Аз не знам нищо, ти, момчето ми, я познаваш по-добре от мене, та сигурно знаеш.

— Накратко — казвам раздразнено.

— Накратко, на Пимон кръвта му кипнала. Да вземе едно кухненско ножче и да му го забие в гърба. Абе ти няма да повярваш, но от това не му станало ни по-топло, ни по-студено, на Арман. Той се обърнал и му казал: „Ще те науча аз тебе как се бие с юмрук в гърба, мръсник!“ И без бавене му пръсва мутрата с пистолета си, от упор, та горкият Пимон, може да се каже, беше останал без лице. Насъбрахме се всички и ето ти го Арман на прага на Пимонови, цял побелял, но иначе прав като дирек, разказва ни историята си за удара с юмрук в гърба. „А сега — вика — разкарайте се или ще стрелям!“ И ето ти го, че насочва пистолета към нас и тръгва заднишком чак до вратата на замъка. И знаеш ли, Еманюел, чак като се обърна да отвори вратата на замъка, видяхме ножа, забит в гърба му. Съвсем добре се виждаше, щото Арман беше с черното си сако, а дръжката на ножа беше червена. И ето ти го Арман, че си отиде с ножа в гърба си!

— Ами Анес? — пита Колен.

— Като луда, можеш да си представиш — продължава старият Пужес, без да прояви каквато и да било чувствителност. — Мъжът й убит с една грамадна дупка в мутрата и цяла локва кръв по паркета й, ще речеш, че са убили вол. За щастие Жюдит я взе при себе си с бебето. Но чакай да видиш — продължава той, сякаш продължението му се вижда много по-важно. — Пристига си Арман в замъка и разказва на Фюлбер цялата история пред Жозефа и Газел. А Жозефа му вика на нейния си език: „Ами, господин Арман, имате един нож в гърба!“ Той не ще да повярва. Пипа с ръка и хоп! Изтърсва се по лице! Припада! Жозефа ни го разказа.

— А после! — питам нетърпеливо аз.

— После това е всичко — казва старият Пужес и поглежда към пълната чаша.

— Как „това е всичко“? Такива ли сте вие в Ла Рок? Убиват един човек в дома му посред бял ден, пред всички, убиецът е известен и никой нищо не казва? Нито Марсел? Нито дори Жюдит?

— Ах, тия! — казва Пужес с пренебрежение, но все не ме поглежда. — И те не направиха нищо, само дето събраха градчето и гласуваха едно нищо. Така да се каже, Арман трябвало да бъде съден и наказан за убийство.

— И нищо ли е това? — питам аз с възмущение. — Ти това за нищо ли го намираш?

Добавям гневно:

— А ти, разбира се, при гласуването си се въздържал.

Старият Пужес ме гледа укоризнено и подръпва мустаците си:

— В твой интерес, Еманюел. Не трябва да преминавам много в лагера на Марсел, ако ще продължавам разходките си на велосипед.

И ми намига.

— А Фюлбер какво каза за гласуването?

— Той каза „не“. Дойде да ни го каже през отвора на вратата, че то било случай на законна отбрана и че няма за какво да има съд. Мъжете подюдюкаха. А след това Фюлбер малко го хвана шубѐ, особено дето Арман е на легло. Та дажбите ни ги подават през гишето на вратата, а той не излиза вече от замъка. Чака всичко да се уталожи. За твое здраве, Еманюел!

Последните думи не са само израз на учтивост, а напротив. Това ще рече, че сега той пие и нека другите бъдат така добри да го оставят на мира, тъй като достатъчно ни е разказал.

Настъпва тишина. И ние не говорим. Но нямаме и нужда от думи. Знаем, че всички сме напълно съгласни и че няма да оставим ненаказано едно убийство. Време е да отидем и да въведем ред в Ла Рок.

Бележка на Тома

Експедицията в Ла Рок се осъществи, но много по-късно от предвиденото и не без самите ние да се сблъскаме със смъртна опасност. Ето защо си позволявам да прекъсна разказа на Еманюел с бележки, които няма да имат място по-нататък, когато нещата започнат да се раздвижват.

Трябва да кажа, че съм много засегнат от начина, по който Еманюел представя Кати на горните страници. Не мога да разбера такова пристрастие. Особено от страна на Еманюел. В сцената на изповедта, където я укорява за „кокетството“ й, той стига дотам, че пише: „Колко е доволна от пола си тая малка маймуна.“

Питам: а защо да не е доволна? Нека ми бъде позволено да го кажа — най-малкото с недомлъвки, — но в тази област една Кати струва цяла дузина жени като Миет.

Впрочем, когато Еманюел говори за „кокетството“ на Кати, психологията му изпада в грешка. Нещата са много по-сериозни. Кати не е кокетка. Тя не може да види мъж, който й харесва, без да пожелае да му се отдаде. Всъщност онова, което сестра й върши по задължение, тя би го направила на драго сърце за удоволствие.

По този въпрос, както и по всички останали, Кати е напълно искрена. В навечерието на нашата сватба тя ми каза: „Единственото нещо, което не мога да ти обещая, е да ти бъда вярна.“

Така че аз съм предупреден и като така би било абсурдно от моя страна да ревнувам. Още повече, че оженвайки се за Кати, си присвоих една необикновена привилегия. Когато Еманюел се върна от Блатото с Миет на седлото зад себе си, той също можеше веднага да заяви: „Миет е моя.“ А и Миет не искаше друго. Вместо това Еманюел се дръпна настрана, постави разстояние между себе си и Миет и Миет разбра какво искаше той от нея. Великодушието не дойде най-напред от Миет, а чисто и просто от страна на Еманюел.

В това отношение той се показа мъдър и силен. Не последвах примера му. Като забравих, че съм делил Миет с другарите, аз поисках да имам Кати само за себе си. И в колектив от шестима мъже задържах за моя изгода единствената жена, достойна за това име — казвам достойна, — под предлог, че я обичам.

Разбира се, към нея изпитвам благодарност и приятелски чувства. Но след като началният огън на желанието попремина, обичам ли я? Искам да кажа, обичам ли я повече от Еманюел, Пейсу или Мейсоние? И защо трябва да обичаме една жена повече, под предлог, че спим с нея, отколкото приятеля. Струва ми се, че в този долнокачествен романтизъм има много лъжи и условности.

Друг въпрос: в общество, където броят на жените е много ограничен, обстоятелството, че обичам една жена, дава ли ми правото да си я присвоя? Ако е така, Пейсу, който проявява много силно влечение към Кати, има право колкото и аз да я притежава само за себе си. Що се отнася до самата Кати, ако тя се вслушаше в селските си вкусове, нямаше ли да бъде привлечена по-скоро от Пейсу, отколкото от мен? Имам чувството, че съм се натикал в някакво положение на голямо лицемерие, където самолюбието ми ще загуби перушината си. Кати няма да ми остане вярна, знам го и предварително си забранявам да се ядосвам. Колкото и да е шокиращо това за обичайния начин на мислене, наследен от времето преди — Еманюел е прав: в общност, където всичко се изгражда на основата на взаимната привързаност, връзките между мъж и жена, изключващи всякаква делба, не са вече уместни.

Ще ми се да се върна на отрицателните чувства на Еманюел към Кати. Те създават в Малвил някакво постоянно притеснение. Кати се възхищава от Еманюел и страда, че е толкова малко ценена от него. Тя има впечатление, че той я сравнява непрекъснато с Миет, и то все в неин ущърб. Оттам мисля, е недисциплинираното й и вироглаво държане. Според мен това поведение би изчезнало, ако Еманюел ценеше малко повече Кати като човешко същество.

2. Сега ще говоря за Евелин. По този въпрос искам да бъда откровен, без да стана противен.

Веднага изразявам убеждението си: сигурен съм, че физически между Евелин и Еманюел няма нищо, абсолютно нищо.

Кати дълго бе убедена в противното и ние често спорехме.

Онова, което породи подобни умозаключения, е една съвсем изненадваща случка, станала между нашето завръщане в Малвил и историята с разбойниците, която Еманюел премълчава в разказа си. Не за първи път, както вече бях отбелязал, Еманюел прескача стеснителни за него неща.

Известен е вече ритуалът в Малвил: всяка вечер след седенкуването ни Миет отива и улавя за ръка другаря, когото си е избрала. Ритуал, който, нека кажа, отначало ме дразнеше. Но после, когато чаках с нетърпение да ми дойде редът, свикнах. Сега, понеже съм женен и се радвам напълно на привилегията си — поне за известно време, — той отново ме дразни. Да, знам какво ще се каже. Че човек има два морала според това дали се възползува, или не от деянието, което го скандализира.

Накратко, онази вечер, може би месец след пристигането на Евелин в Малвил, Миет се отправи след седянката към Еманюел и като му се усмихваше нежно, го улови за ръка. Веднага Евелин, която стоеше изправена отляво на Еманюел, мина от дясната му страна и без нито една дума раздели двете ръце с изненадващи за нас сила и решителност. Учудена и огорчена, че Еманюел пусна ръката й, без да се противопостави, Миет не настоя. Тя гледаше Еманюел. А Еманюел не помръдваше и нищо не казваше. Той разглеждаше Евелин с извънредно голямо внимание, сякаш искаше да разбере постъпката й, която впрочем беше очевидна за всички. И когато Евелин сграбчи с „ръчичката“ си ръката, която бе освободила, Еманюел не се възпротиви.

Не съм забравил погледа, който Евелин хвърли тогава на Миет. Това не беше поглед на дете, а на жена, който казваше по-ясно от всякакви думи: той е мой.

Не може да се отгатне какво помисли Миет при тази случка. Тя обаче не направи никакъв коментар. Когато редът на Еманюел отново дойде, тя го отмина и Еманюел не изглеждаше да е забелязал това.

Всичките ни спорове с Кати за предполагаемата интимност между Еманюел и Евелин идват оттам. Кати твърдеше, че Еманюел не е от мъжете, които могат да живеят целомъдрено, след като се е лишил от Миет.

Колен, с когото споделих съмненията си, бе на обратно мнение: „Не е вярно — каза той, — Еманюел може да живее целомъдрено. Като бяхме на двадесет години, лично аз го видях да не се докосва до жена цели две години. Две години. Преди това той си похождаше и после също, и не малко, но през тия две години — нищо. Ако искаш да знаеш мнението ми, имаше едно момиче, което много го накара да страда.“

Той добави: „И после, ти не познаваш Еманюел. Той е човек със съвест. Не би направил такова нещо. Еманюел никога не е бил непочтен с момичетата. По-скоро — обратното. Той не е от хората, които злоупотребяват. Това не. Никога!“

Тогава го запитах какво мисли за положението така, както го вижда. „Той я обича — отговори ми Колен, — но по какъв начин, не бих могъл да ти кажа. Вярно е, че тая работа е малко странна, защото Евелин е като малко мършаво коте, а пък Еманюел с жените досега, колкото повече е имало какво, толкова по-доволен е бил. Чудно е също, че Евелин е на четиринадесет години и че дори не е хубава, като изключим очите. Но да я погалиш, не. Сложи на тая работа кръст. Не му подхожда.“

Трябва да кажа, че впоследствие и Кати се присъедини към това мнение, тъй като, след като си бе поставила за цел да „ги наблюдава“, не бе открила никога нищо, което да докаже подозренията й.

3. Събранието, описано от Еманюел в тази глава, не бе важно само защото отбеляза преминаването ни към „груба нравственост“, по-приспособена към нашата „нова ера“; то направи Еманюел наш военен командир „при крайна необходимост и опасност“. И тъй като такива случаи имаше много през следващите месеци, Еманюел, който беше вече абат на Малвил, пое в крайна сметка всички духовни и временни власти в нашия колектив.

Дали това означава „феодализиране“ на Еманюел и обикновено връщане към феодалното минало? Не вярвам. Според мене духът, в който колективът в Малвил вижда вътрешните си отношения, е напълно съвременен. Съвременна е също непрекъснатата грижа на Еманюел да не предприема нищо, без предварително да е сигурен в нашето съгласие. Без да говорим за самоунижение — изпитвам ужас от тази мазохистка фразеология, — бих казал, че в начина, който Еманюел и всички ние сме възприели непрекъснато да се оспорваме един друг, има нещо, което надхвърля нашето „аз“.