Машината на пространството

I

Прислугата в Девъншир Армс, вероятно по нареждане на самата мисис Ансън, имаше навика да пръска абажурите на газените лампи с одеколон — Кьолнска вода. В резултат целият първи етаж беше пропит със сладникавата му миризма, затова и до днес, щом усетя дъха на Кьолнска вода, винаги си спомням за Девъншир Армс.

Докато онази вечер се качвах по стълбите, ми се стори, че из въздуха се носи и някакъв друг аромат — не така сладникав, по-сух, с дъх на билки. Скоро обаче той изчезна и аз се прибрах в стаята си и затворих вратата.

Запалих двете лампи и застанах пред огледалото, да приведа в ред външността си. За да убия миризмата на алкохол, измих зъбите си и лапнах ментов бонбон. Избръснах се, сресах косата и мустаците си и смених ризата си.

Щом свърших, преместих креслото до вратата, а пред него сложих масичката с една от лампите, другата изгасих. Сетне се сетих за още нещо и донесох един от пешкирите на мисис Ансън, който преметнах на дръжката на креслото. Сега вече бях готов.

Седнах и взех книга в ръка.

Измина повече от час, време, през което не можах да прочета нито ред. Чувах само далечното жужене на разговорите долу и нищо повече.

Най на края долових шум от леки стъпки и веднага скочих на крака. Оставих книгата и метнах пешкира върху ръката си. Почаках, докато стъпките отминат моята врата, и излязох вън.

В мъждивата светлина на коридора се очерта фигурата на някаква жена, която, щом чу хлопването на вратата, се обърна. Това беше една от камериерките, с увита в тъмна кърпа бутилка с топла вода.

— Добър вечер, сър — поздрави ме тя с неохотен реверанс и продължи надолу по коридора.

Влязох в банята и затворих вратата зад себе си, преброих бавно до сто, след което се върнах обратно в стаята.

Седнах и отново зачаках, но този път се чувствах много по-неспокоен.

След няколко минути дочух нови, значително по-тежки стъпки. И този път изчаках да отминат, след което излязох вън. Беше Хюс, който се прибираше в стаята си. Поздравихме се с кимване и аз отново влязох в банята.

Когато се върнах в стаята, започнах да се ядосвам на себе си — толкова сложни приготовления и никакъв резултат. Бях решил обаче да действам докрай и да не изоставям плана си.

Следващите стъпки бяха на Дайкс, който се качваше, взимайки по две стъпала наведнъж. Щастлив бях, че този път не се наложи да потретя маневрата с пешкира.

След още половин час, загубил почти всяка надежда, започнах да се питам дали не бях сбъркал в предвижданията си. Нищо чудно мис Фицгибън да бе настанена в някоя от стаите на мисис Ансън: нямах никакви основания да предполагам, че стаята й е на нашия етаж. Но ето че щастието ми се усмихна. Долових шум от леки стъпки и когато погледнах в коридора, видях гърба на отдалечаваща се висока млада жена. Метнах пешкира обратно в стаята, грабнах куфарчето с мострите, тихо затворих вратата и я последвах.

Дори да беше забелязала, че я следвам, тя с нищо не го показа. В самия край на коридора имаше малко стълбище, жената зави и се заизкачва нагоре.

Бързо стигнах до края на коридора и когато застанах пред стълбите, я видях да пъха ключа в ключалката на вратата. Обърна глава и погледна надолу към мен.

— Простете, мис — казах аз. — Разрешете да ви се представя. Името ми е Търнбул. Едуард Търнбул.

Изведнъж съзнанието за нелепото и глупаво положение, в което се намирам, вирнал нагоре глава, остро ме прониза. Тя обаче не каза нищо, а само леко ми кимна.

— Надявам се, имам удоволствието да говоря с мис Фицгибън — продължих аз. — Нали вие сте мис А. Фицгибън?

— Да, аз съм — отговори тя с приятен, напевен глас.

— Мис Фицгибън, знам, че молбата ми ще ви се стори дръзка, но искам да ви покажа нещо, което мисля, че ще ви заинтересува. Ще ми разрешите ли?

В първия миг тя не отговори, но не вдигаше втренчения си поглед от мен. Най-сетне каза:

— За какво става дума, мистър Търнбул? — Погледнах към коридора да не би междувременно някой от гостите на хотела да се е появил и попитах:

— Мога ли да се кача при вас, мис Фицгибън?

— Не, аз ще сляза при вас.

Тя държеше голяма кожена чанта, която остави на малката площадка пред вратата на стаята. Сетне повдигна леко полата си и бавно заслиза по стълбите.

— Ще ви задържа не повече от няколко минути — започнах аз, щом тя застана пред мен. — Какво щастие, че сте отседнала в този хотел!

Още докато говорех, клекнах, за да отворя закопчалката на куфарчето си. Капакът се отвори и извадих една от моите „маски за предпазване на зрението“. Изправих се с маската в ръка и видях, че по лицето на мис Фицгибън се бе изписало удивление. Имаше нещо обезкуражаващо в прямия й поглед.

— Какво е това, мистър Търнбул?

— Нарекъл съм го маска за предпазване на зрението — отвърнах аз.

Тя нищо не отговори, а аз, макар и объркан, продължих:

— Нали разбирате, пригодена е както за пътниците, така и за шофьора и всеки миг може да се свали.

В този момент младата жена отстъпи назад; по всичко личеше, че има намерение да се качи обратно по стълбите.

— Моля ви, почакайте! — побързах да я спра. — Мисля, че не съм достатъчно ясен.

— Наистина не сте. Какво точно е това в ръката ви и защо би трябвало толкова да ме интересува, че да ме спирате в коридора на хотела?

Изражението й беше толкова хладно и официално, че съвсем се обърках.

— Мис Фицгибън, разбрах, че работите при сър Уилям Рейнолдс, нали?

Тя кимна в знак на потвърждение. Заеквайки, започнах да я убеждавам, че той непременно ще се заинтересува от моята маска.

— Но вие още не сте ми казал за какво служи тя.

— Предпазва очите от прашинки по време на шофиране — отвърнах аз и тласнат от внезапен порив, поставих маската на лицето си. В този миг младата жена се засмя, но усетих, че смехът й беше добродушен.

— Това са шофьорски очила! — каза тя. — Защо не казахте по-рано?

— Виждали ли сте и преди? — удивих се аз.

— В Америка много ги носят.

— В такъв случай сър Уилям вече има от тях?

— Не…, но вероятно не са му и трябвали.

Клекнах над куфара си и отново започнах да ровя вътре.

— Мога да ви покажа и дамски модел — побързах да я уверя аз, докато се мъчех да открия сред предметите, с които куфарът ми беше пълен, по-малкия размер от моята маска. Най-после я намерих, изправих се и я подадох на младата жена. В бързината, без да искам, бутнах куфара и на пода се изсипа цял куп албуми за фотографии, портфейли и несесери. — Пробвайте тази, мис Фицгибън. Изработена е от най-висококачествено шевро.

Когато погледнах отново младата дама, аз за миг помислих, че продължава да ми се смее, но лицето й беше съвършено сериозно.

— Не съм сигурна, че имам нужда…

— Уверявам ви, много е удобна.

Усърдието ми най на края се увенча с успех и тя взе от мен кожените очила.

— Имат каишка за затягане — поясних аз. — Моля ви, пробвайте ги.

Отново се наведох да нахвърлям разпилените предмети обратно в куфара. Докато прибирах нещата, крадешком погледнах към коридора.

Изправих се и видях мис Фицгибън с маската на челото да се опитва да затегне каишките. Голямата й, покрита с цветя шапка правеше задачата изключително трудна. Чувството ми на неудобство в началото на нашата среща с нищо не можеше да се сравни с онова, което изпитвах в момента. Импулсивността и несръчността ми ме бяха довели до извънредно неудобно положение. Явно мис Фицгибън бе решила да се пошегува с мен и докато се опитваше да закопчае очилата, единственото, което исках, бе да ги дръпна от челото й и засрамен да избягам в стаята си. Наместо това, стоях безсилен и тъпо наблюдавах безуспешните й опити да се справи с каишките. През цялото време от лицето й не слизаше мила, тактична усмивка.

— Изглежда се заплетоха в косите ми, мистър Търнбул.

Тя подръпна кожените връзки и смръщи чело от болка.

Исках да й помогна, но бях прекалено неспокоен, за да свърша нещо полезно.

Младата жена отново подръпна връзките, но металната щипка се бе вплела здраво в косите й.

От другия край на коридора се чуха гласове и шум от стъпки. Мис Фицгибън също ги бе чула, защото погледна в същата посока.

— Какво ще правя сега? — попита ме тя тихо. — Не мога да се появя с това нещо в косите.

Тя подръпна отново, но лицето й се сви в болезнена гримаса.

— Нека ви помогна — протегнах аз ръка.

На стената в края на стълбището в отсрещния край на коридора се появи нечия сянка.

— Всеки момент ще ни открият — обади се пак мис Фицгибън, с увиснали край лицето й очила. — По-добре да влезем за малко в моята стая.

Гласовете приближаваха.

— Във вашата стая ли? — възкликнах изумен. — Сами? В края на краищата…

— Кого друг ще предложите да поканим? — попита мис Фицгибън. — Може би мисис Ансън?

Като повдигна леко полата си, тя побърза да се качи по стълбите към вратата на своята стая. След няколко секунди колебание вдигнах куфара и придържайки капака му с ръка, последвах младата жена. Почаках, докато отключи вратата, и след минута бяхме вътре.

II

Стаята беше по-голяма и по-удобна от моята. На стената бяха закачени две лампи за светилен газ и когато мис Фицгибън ги запали, стаята се изпълни с ярка жълта светлина. Зад решетката на камината гореше огън, а пред прозорците се спускаха богато надиплени кадифени завеси. В ъгъла се намираше просторен креват от френски тип с отметната покривка. По-голямата част от стаята бе заета от мебелировка, която би била съвсем на място в средна по размер приемна — шезлонг, две кресла, няколко килима, огромна тоалетка, библиотека и малка масичка.

Стоях неспокойно край вратата, докато мис Фицгибън се приближи до огледалото и освободи косите си от очилата, след което ги остави на масата.

Свали шапката си и каза:

— Моля, седнете, мистър Търнбул.

Погледнах очилата и смутено промърморих:

— Може би не е зле да си отида.

Мис Фицгибън не отговори и остана така, заслушана в гласовете на хората долу в коридора.

— По-добре да останете още малко тук — забеляза тя. — Представяте ли си какво ще си помислят за вас, ако ви видят да излизате в толкова късен час от стаята ми.

Позасмях се учтиво заедно с нея, но трябва да си призная, че бях доста изненадан от забележката й.

Седнах на едно от креслата край масата, мис Фицгибън пристъпи до камината, разрови въглените и те се разгоряха и заискриха.

— Моля да ме извините, ще ви оставя за момент — каза тя. Докато минаваше покрай мен, усетих как ме лъхна същият онзи аромат на билки, който бях усетил на стълбите същата вечер. Тя отвори някаква врата и изчезна зад нея.

Седях безмълвен и проклинах наум импулсивния си характер. Страхотно бях притеснен от създалото се положение, защото бе пределно ясно, че мис Фицгибън не се нуждае от моята маска и още по-малко се интересува от нея. Идеята, че би могла да убеди сър Уилям да я пробва, бе също толкова малко вероятна. Досаждах й, а на всичкото отгоре я компрометирах, защото или мисис Ансън, или някой друг от хотела непременно щеше да разбере, че посред нощ съм бил сам в нейната стая и доброто й име завинаги щеше да пострада.

Когато десетина минути по-късно мис Фицгибън се върна в стаята, дочух шум от вода в съседната стая и схванах, че вероятно това е самостоятелна баня. По всичко личеше, че не съм се излъгал, когато отново се появи, беше напудрила лицето си, а от косата, до преди малко прибрана в стегнат кок, сега се спущаха няколко кичура. Когато мина край мен, за да седне на другото кресло, усетих, че ароматът на билки е по-силен.

Тя се настани в креслото, облегна се и въздъхна. Държеше се с мен съвършено свободно.

— Е, мистър Търнбул — обади се тя, — мисля, че ви дължа извинение. Съжалявам, че се държах така нелюбезно вън.

— Аз съм този, който трябва да се извини — побързах да кажа. — Аз…

— Боя се, че това беше естествена реакция — продължи тя, сякаш не чула думите ми. — Последните четири часа прекарах в компанията на мисис Ансън, а на нея думите като че никога не й липсват.

— Бях убеден, че сте нейна близка.

— Тя доброволно се нагърби с ролята на мой наставник и опекун. Получих от нея много съвети. — Мис Фицгибън се изправи, отиде до тоалетната масичка и извади две чаши. — Разбрах, че не сте въздържател, мистър Търнбул, ако, разбира се, обонянието ми не ме лъже. Имате ли нещо против да изпиете с мен чашка коняк.

— Благодаря ви, с удоволствие — отвърнах аз, преглъщайки мъчително.

Тя извади метална бутилка от кожената си чанта, наля по малко от течността в чашите и ги постави на масата с думите:

— И аз понякога изпитвам нужда от нещо ободряващо.

Сетне отново се настани в креслото. Вдигнахме чашите и отпихме по глътка.

— Нещо се умълчахте — обади се тя. — Надявам се, не съм ви уплашила.

Гледах я безпомощно и единственото, за което копнеех, бе никога да не се бях впускал в тази наивна история.

— Често ли идвате в Скиптън? — попита тя.

— Не повече от два, три пъти годишно. Мис Фицгибън, мисля, че е по-добре да ви пожелая лека нощ. Не е прилично да седя тук сам с вас.

— Но аз все още не мога да разбера, защо толкова настоявахте да ми покажете шофьорските си очила.

— Мислех, че ще успеете да повлияете на сър Уилям поне да ги пробва…

Тя кимна в знак, че е разбрала.

— Занимавате се с продажба на такива очила ли?

— Не, мис Фицгибън. Разбирате ли, фирмата, в която работя, произвежда…

Не довърших, защото в същия момент слухът ми долови шум, който този път наистина разстрои мис Фицгибън. Няколко мига по-късно по вратата рязко и настойчиво се почука.

III

— Мис Фицгибън! — Това беше гласът на мисис Ансън.

Хвърлих отчаян поглед към новата си позната.

— Какво ще правим? — прошепнах аз. — Ако ме заварят тук по това време…

— Мълчете… оставете всичко на мен.

Отвън отново се разнесе:

— Мис Фицгибън!

Тя бързо стана, отиде в най-отдалечения край на стаята и спря до леглото.

— Какво има, мисис Ансън? — обади се младата жена с престорено слаб и уморен глас.

За миг настана тишина, след което последва:

— Камериерката донесе ли ви бутилка с топла вода?

— Да, благодаря ви. Дори си легнах вече.

— Но всичките ви лампи светят.

Младата жена посочи към вратата и отчаяно замаха с ръце. Веднага разбрах какво искаше да ми каже и бързо се дръпнах встрани, така че, ако някой надникне през ключалката, да не ме види.

— Ще почета малко. Лека нощ, мисис Ансън.

От другата страна на вратата отново настъпи мълчание, от което нервите ми така се опънаха, че още малко и щях да закрещя.

— Стори ми се, че чух мъжки глас в стаята ви.

— Съвсем сама съм — отвърна мис Фицгибън. Лицето й почервеня. Трудно мога да кажа от неудобство или от гняв.

— Не вярвам да съм сбъркала.

— Моля ви почакайте една минута — каза мис Фицгибън.

Сетне тихо приближи до мен и почти докосна с устни ухото ми.

— Ще трябва да я пусна — прошепна тя. — Знам какво да правя. Моля ви, само да се обърнете.

— Какво? — удивих се аз.

— Обърнете се с гръб… моля ви!

Изгледах я в мъчително недоумение, но на края се подчиних. Чух, че се отдалечава от мен и отива към гардероба, след което долових звуци от припряно разкопчавам на копчета — очевидно тя събличаше дрехата си. Стиснах здраво очи и дори ги затиснах с ръце. Чудовищното състояние, в което се намирах, нямаше равно на себе си.

Вратата на гардероба се затвори и усетих, че някой докосва ръката ми. Отворих очи: мис Фицгибън стоеше до мен, облечена в дълъг раиран халат от фланелен плат. Извадила беше фуркетите от косата си и тя свободно се спущаше около лицето й.

— Вземете това — прошепна ми тя, бутвайки двете чаши в ръцете ми. — Чакайте в банята.

— Мис Фицгибън, налага се да вляза! — обади се мисис Ансън.

Запрепъвах се към банята, с крайчеца на окото си обаче забелязах, че мис Фицгибън отмята покривките на леглото и разхвърля чаршафите и възглавниците. Сетне грабна куфара ми и го бутна под шезлонга. Влязох в банята и затворих вратата след себе си. Облегнах се на стената и усетих в тъмното как ръцете ми треперят.

Чух, че вратата на стаята се отвори.

— Какво има, мисис Ансън?

Стъпките на мисис Ансън бързо и решително отекнаха в стаята. Представих си я как подозрително оглежда стаята и очаквах момента, когато ще връхлети в банята.

— Мис Фицгибън, вече е много късно. Защо не сте заспала още?

— Исках малко да почета. Ако не бяхте почукали сега, вече сигурно щях да съм заспала.

— Чух ясно мъжки глас тук.

— Но нали сама се уверихте… Сама съм. Защо да не е било от съседната стая?

— Идваше оттук.

— Слушали сте на вратата?

— Разбира се, че не съм слушала! Просто минавах по коридора долу, отивайки към стаята си.

— Тогава нищо чудно да сте сбъркали. Аз също чух гласове.

Мисис Ансън внезапно промени тона:

— Скъпа моя Амелия, в същност правя го за ваше добро. Вие не познавате тези търговци така, както аз ги познавам. Вие сте млада и невинна, а аз отговарям за вашата безопасност.

— Двадесет и две годишна съм, мисис Ансън, и съм в състояние да отговарям за своята сигурност. А сега, моля ви, оставете ме, защото искам да спя.

Тонът на мисис Ансън отново се промени:

— А как ще разбера дали не ме мамите?

— Проверете сама, мисис Ансън! — Мис Фицгибън се приближи до банята и широко разтвори вратата. Тя ме чукна по рамото, но и ме скри. — Проверете навсякъде! Не искате ли да погледнете и в гардероба ми? Или предпочитате да надникнете под леглото?

— Излишно е да ставате груба, мис Фицгибън! Готова съм да повярвам на думите ви.

— Тогава бъдете така любезна да ме оставите на мира, тъй като съм имала тежък ден и съм уморена.

За кратко време настъпи тишина. После мисис Ансън каза:

— Много добре, Амелия. Желая ви лека нощ.

— Лека нощ, мисис Ансън.

Чух как стъпките на собственицата на хотела се отправиха към вратата, а сетне надолу по стълбите. Настъпи нова, доста по-продължителна тишина и чак тогава вратата на стаята хлопна.

Мис Фицгибън дойде в банята и обезсилена се облегна на касата на вратата.

— Отиде си — въздъхна тя.

IV

Младата жена взе от ръката ми едната от чашите и глътна съдържанието й на един дъх.

— Искате ли още малко? — попита тя тихо.

— Да, ако може.

Бутилката беше почти празна, но ние си разделихме останалото.

Гледах осветеното от газената лампа лице на мис Фицгибън и се питах дали и моето изглежда толкова пепеляво.

— Аз, разбира се, трябва веднага да си отида — забелязах аз.

Тя поклати глава.

— Ще ви видят. Мисис Ансън не ще посмее да дойде отново в стаята, но положително няма да си легне веднага.

— Какво да правя тогава?

— Налага се да почакаме. Мисля, че ако излезете след половин час, тя вече няма да е наблизо.

— Държим се така, сякаш сме виновни — казах аз. — Защо да не отида право при мисис Ансън и да й разкажа всичко, както си е?

— Защото вече излъгахме и тя ме видя по халат.

— А, да, разбира се.

— Ще загася светлината, като че вече съм си легнала. Ще запаля само малката газена лампа.

Тя посочи един параван и каза:

— Ако пренесете това пред входната врата, мистър Търнбул, то ще закрива светлината, а и гласовете няма да се чуват толкова ясно.

— Ето сега.

Мис Фицгибън сложи в огъня още една буца въглища, запали газената лампа и изключи светилния газ.

Помогнах й да пренесе двете кресла по-близо до огъня, а тя постави лампата на полицата над камината.

— Като че не ви е много приятно да чакате тук? — попита ме тя.

— Бих предпочел да си отида — отвърнах аз притеснен. — Но мисля, че сте права. Никак не държа да срещна мисис Ансън точно сега.

— Тогава опитайте се да се поотпуснете.

— Мис Фицгибън, ще се чувствам много по-спокоен, ако си облечете роклята отново — казах й аз.

— Но под халата си съм по бельо.

— Въпреки това.

Влязох в банята за малко и когато се върнах, тя пак беше облякла роклята си. Косата й беше все така разпусната и на мен лично лицето на младата жена, обгърнато от косите й, много повече ми харесваше.

Настаних се в креслото и тя каза:

— Мога ли да ви помоля за още една услуга, без да се стряскате повече?

— За какво става дума?

— И за двама ни ще бъде по-леко, ако през следващия час се обръщате към мен с малкото ми име. Казвам се Амелия.

— Зная — отвърнах. — Чух, че така ви нарече мисис Ансън. Моето име е Едуард.

— Колко много държите на протокола, Едуард!

— Не мога да се променя. Така съм свикнал.

Напрежението постепенно ме напускаше и се почувствах безкрайно изморен. Съдейки по начина, по който мис Фицгибън, или Амелия се бе отпуснала в стола си, тя не бе в по-добро състояние. Изоставянето на официалните обръщения също ни облекчи, нахълтването на мисис Ансън сякаш помете обичайния етикет. Бяхме преживели заедно сериозно премеждие и бяхме оцелели, а перспективата за възможната катастрофа ни сближи.

— Как мислите, Амелия, дали мисис Ансън, заподозря моето присъствие? — попитах аз.

Тя ме погледна проницателно.

— Сигурна беше, че сте тук.

— Значи ви компрометирах!

— Аз съм тази, която ви компрометира. Аз измислих номера с преобличането.

— Много сте пряма — казах аз. — Струва ми се, досега не съм срещал човек като вас.

V

Сега, когато най-лошото бе отминало, а за последствията временно можех и да не се замислям, изведнъж си дадох сметка, че преживяното създаде между нас близост, която ми беше много приятна. Седяхме близо един до друг в полутъмната топла стая, сгрети от коняка; газената лампа хвърляше мека приятна светлина върху лицето на Амелия. Всичко това насочи мислите ми в посока, съвършено различна от обстоятелствата, предшестващи този момент. Амелия ми се струваше чудно красива, с невероятно самообладание, а мисълта, че след половин час ще трябва да си отида, отхвърлях бързо и с неудоволствие.

В началото аз поведох разговора и разказах на Амелия някои неща за себе си. Обясних й, че скоро след като завърших училище родителите ми се изселиха в Америка и от този момент нататък живея сам и работя при мистър Уестърмен.

— Никога ли не ви се е искало да заминете с родителите си в Америка? — попита Амелия.

— Много пъти се изкушавах. Те често ми пишат и по всичко личи, че Америка е една изключителна страна. Чувствам обаче, че твърде слабо познавам Англия и ми се ще, преди да отида при тях, да поживея тук самостоятелно.

— Сега по-добре ли познавате Англия?

— Едва ли — отвърнах аз. — Макар повечето дни от седмицата да съм вън от Лондон, по-голяма част от времето си прекарвам в хотели като този.

Почувствах, че е дошъл моментът, когато, без да нарушавам приличието, мога да попитам за нейното семейство и живот.

Тя разказа, че родителите й са починали — загинали по време на пътуване по море още докато била дете, и оттогава неин настойник е сър Уилям. Познавал се с баща й от ученическите си години и той в завещанието си изразил желание сър Уилям да се грижи за дъщеря му в случай на нещастие.

— Значи вие също живеете в Рейнолдс Хаус? — запитах аз. — Не само работите там.

— Получавам малка заплата за работата, която върша, но сър Уилям преустрои стаите в едно от крилата на къщата за мен.

— Страшно много бих искал да се срещна със сър Уилям — пламенно възкликнах аз.

— За да може във ваше присъствие да пробва шофьорските ви очила ли? — попита Амелия.

— Съжалявам, че ви ги донесох.

— А аз се радвам. Без да искате, внесохте оживление във вечерта ми. Бях започнала да се съмнявам, че с изключение на мисис Ансън в този хотел живее още някой, така здраво ме беше хванала. Все пак мисля, че сър Уилям би купил вашите шофьорски очила, въпреки че напоследък не кара своята карета без коне.

Погледнах я удивен.

— Бях с убеждението, че сър Уилям е страстен шофьор.

— Той е човек на науката, Едуард. Интересите му са всестранни и вниманието му непрестанно се насочва към различни изобретения.

Бъбрихме така дълго време и колкото повече разговаряхме, толкова по-спокоен се чувствах. Стана дума за най-различни неща, за преживяно и видяно. Скоро научих, че Амелия е пътувала много повече от мен, придружавала беше сър Уилям по време на пътуванията му в чужбина. Разказа ми за впечатленията си от Ню Йорк, Дрезден и Лайпциг, които бяха страшно интересни за мен.

Най на края огънят загасна, а ние изпихме до дъно чашите си.

— Амелия смятате ли, че е време да се прибера в стаята си? — попитах неохотно.

За миг изражението й остана непроменено, но след това тя се усмихна кротко и за мое удивление сложи леко ръката си върху моята.

— Само ако вие искате — отвърна тя.

— В такъв случай ще остана още няколко минути.

Веднага съжалих за думите си. Въпреки приятелския й жест усетих, че сме говорили достатъчно за нещата, които ни интересуват и отлагането на моето тръгване само щеше да увеличи смущението, което нейната близост ме караше да изпитвам. Нямах представа колко време беше минало от излизането на мисис Ансън, пък би било и непростима грубост да извадя часовника си, но бях сигурен, че уговореният от нас час отдавна беше изтекъл. Приличието изискваше да си тръгвам.

Амелия бе оставила ръката си върху моята.

— Трябва да се видим отново, Едуард — каза тя. — Нека да се срещнем в Лондон отново: може би някой ден ще ме поканите да вечеряме заедно. Тогава, без да се налага да говорим тихо, ще можем да се набъбрим от сърце.

— Кога смятате да се върнете в Съри?

— Вероятно утре сутринта.

— През целия ден ще бъда в града. Имате ли нещо против да обядвате с мен. По пътя за Илкли има една малка гостилница…

— Да, Едуард, с удоволствие.

— А сега по-добре да се прибирам. — Извадих часовника си и видях, че откакто мисис Ансън бе връхлетяла в стаята, бе изминал час и половина. — Много съжалявам, че ви задържах толкова дълго.

Амелия не отвърна нищо, а само поклати бавно глава.

Взех куфарчето с мострите си и тихо пристъпих до вратата. Амелия също се изправи и духна газената лампа.

— Ще ви помогна да преместим паравана — каза тя.

Единствената светлина в стаята сега идваше от тлеещите въглени в огнището. Пред мен се очерта силуетът на Амелия, която идваше към мен. Вдигнахме заедно сгънатия параван и го преместихме встрани, след което натиснах дръжката на вратата. Навън беше тихо и спокойно. В дълбоката тишина внезапно ме споходи мисълта, че параванът може да не е заглушавал достатъчно тихите ни гласове и нищо чудно невинният ни разговор да е бил чут от още някой.

Обърнах се с гръб към Амелия.

— Лека нощ, мис Фицгибън — промълвих аз.

Ръката и отново докосна моята и усетих топлия й дъх да облъхва бузата ми. За част от секундата устните й ме докоснаха.

— Лека нощ, мистър Търнбул. — Пръстите й стиснаха ръката ми и Амелия се прибра, като затвори тихо вратата.

VI

Стаята и леглото ми бяха студени и аз не можах да заспя. Лежах буден цялата нощ, а мислите ми кръжаха около въпроси, от които като омагьосан не можех да се отърва. На сутринта, въпреки безсънната нощ, бях невероятно свеж и слязох пръв на закуска. Щом се настаних на обичайното си място, до мен приближи оберкелнерът.

— Мисис Ансън ви поздравява, сър — каза той. — Бихте ли прегледали това веднага след закуска?

Отворих тънкото кафяво пликче и вътре намерих моята сметка. Щом напуснах столовата, във фоайето видях багажа си прибран и готов за отпътуването ми. Оберкелнерът взе парите и ме изпрати до входната врата. Никой от останалите гости не ме видя да излизам, нямаше следа и от мисис Ансън. Потръпвайки от утринния хлад, все още не можех да дойда на себе си от бързината, с която бях принуден да напусна.

Не след дълго крачех към гарата, за да оставя куфара си в багажното отделение. Целия ден прекарах в безплодни обиколки край хотела с надеждата, че ще срещна Амелия. Към обяд отидох и в гостилницата на пътя за Илкли, но тя и тук не се появи. С настъпването на вечерта се запътих към гарата и хванах последния за деня влак за Лондон.