Машината на пространството

I

Седмицата след преждевременното ми завръщане от Скиптън прекарах в Нотингам. Тук се отдадох с такова усърдие на работата си, че успях да компенсирам недостатъчните продажби в Скиптън. До съботния ден, когато се прибрах в дома си, недалеч от Риджънт Парк, на случката в Скиптън гледах като на неприятен спомен. Но ако трябва да бъда искрен, не мога да не призная, че въпреки последиците, запознаването ми с Амелия бе вълнуващо преживяване. Знаех, че нямам основание да се надявам на нова среща с нея, но в същото време чувствах нужда да й се извиня.

Все пак трябваше да се досетя, че следващата стъпка ще предприеме тя — същата събота у дома ме чакаше плик с пощенското клеймо на Ричмънд.

Основната част от писмото, написана на пишеща машина, гласеше, че сър Уилям е осведомен за шофьорското приспособление, което мога да му предложа, и би искал да се срещне с мен. Ето защо съм поканен в дома му на 21 май, неделя, когато сър Уилям с удоволствие ще поговори с мен по време на следобедния чай. Писмото бе подписано от „А. Фицгибън“.

Следваше написано на ръка послание от Амелия:

Не се колебах дълго. Само за няколко минути написах на Амелия, че приемам поканата, а след час пуснах писмото в пощата. Много се радвах, че съм поканен на чай.

II

В уречения ден пристигнах на гарата в Ричмънд и тръгнах бавно из града. Повечето магазини бяха затворени, но движението по улиците беше оживено — с открити и покрити файтони семействата от града отиваха на неделната си разходка, по тротоарите се движеха тълпи от хора. Разхождах се като всички останали, облечен в новите си, купени предишния ден дрехи, и се чувствах елегантен и модерен. Бях се разпуснал дотам, че в чест на случая си купих и гарсонетка2, която, подтикнат от веселото си настроение, бях килнал наперено. Единствено куфарчето за мостри, което носех с мен, напомняше за моето всекидневие. Бях извадил отвътре всичко и оставих само трите чифта шофьорски очила. Дори непривичната лекота на куфарчето сякаш подчертаваше особения характер на посещението ми.

Бях тръгнал от къщи веднага след закуска и, разбира се, бях подранил. Твърдо решен да не закъснявам, не бях преценил колко време ще ми трябва, за да пристигна в Ричмънд. До Уотърлу Стейшън в Лондон отидох пеша, за да се разходя, пътуването с влака трая около двайсетина минути и сега се наслаждавах на приятния въздух и топлото слънце на свежата майска утрин.

В центъра на малкото градче минах покрай черквата, от която в момента излизаха богомолци — спокойни, сдържани мъже в костюми, със съпругите си, облечени в разноцветни красиви рокли, със слънчобрани над главите. На Ричмънд Бридж спрях да се полюбувам на лодките, плъзгащи се между обраслите с дървета брегове на Темза.

Картината, която ме заобикаляше, бе съвършено различна от блъсканицата и миризмите на Лондон; колкото и да обичах живота в столицата, притискащите те отвсякъде тълпи, шумът от движението по улиците, лепкавият и влажен дим от фабриките, който винаги се носи над покривите, неусетно те потискат. Истинско откритие бе за мен това толкова близо до центъра на Лондон място, радващо се на изящност, за чието съществование бях така често склонен да забравям.

Продължих разходката си по пътеките край реката, след което бавно се върнах в града. Намерих един отворен ресторант и си поръчах стабилен обяд. Нахраних се добре и сещайки се, че съм забравил да проверя разписанието на обратните влакове за Лондон, се върнах пак на гарата.

Най-сетне стана време да потегля към Хълма Ричмънд; прекосих отново градчето и стигнах до един кръстопът, откъдето се отклоняваше пътят за Ричмънд Бридж. Оттук тръгнах по тесен път, който водеше към Хълма. Докато вървях нагоре, от едната ми страна се редяха къщи; в подножието на Хълма сградите бяха разположени една над друга с по един-два магазина сред тях, а на края имаше кръчма „Кралица Виктория“, доколкото си спомням; оттук нагоре стилът и класата на сградите рязко се променяха.

Някои от тях бяха разположени много навътре от пътя и почти не се виждаха, скрити от гъстите дървета. Отдясно се простираше парк с още повече дървета, а колкото по-високо се изкачвах, толкова по-добре пред мен се разкриваше гледката на извиващата се сред ливадите на Туикнам Темза. Мястото бе изумително красиво и спокойно.

На върха на Хълма пътят се превърна в прорязан от коловози друм, водещ през портата на Парка навътре, в самият Ричмънд Парк, където се изгубваше. От това място започваше по-тясна, водеща напряко през Хълма пътека, по която тръгнах. Не мина много и на една от портите видях надпис, изсечен във варовиковите колони: „Рейнолдс Хаус“. Разбрах, че най-сетне към пристигнал.

Алеята към вътрешността беше кратка, но описваше буквата S и от портата домът не се виждаше. Тръгнах по нея, не пропускайки да забележа, че дърветата и храстите, покрай които минавах, бяха оставени да растат на воля. На места растителността бе така избуяла, че по алеята беше останало място, колкото да мине само една карета.

Най-неочаквано пред мен изникна къщата, която веднага ме порази с размерите си. Нямам опит в преценката на такива неща, но централната част на сградата ми се стори поне стогодишна; от двете й страни се издигаха две големи и по-модерни крила; в единия край на двора видях дървено стъклена конструкция, която приличаше на оранжерия.

Храсталаците в непосредствена близост със сградата бяха изчистени и на тяхно място по продължение на цялата къща се простираше добре поддържана зелена морава.

Докато разглеждах отдалеч къщата, забелязах, че главният вход е скрит под стъкления навес и се отправих право натам. Наоколо бе тихо и не се виждаше жива душа, нямаше никакви признаци на живот и зад прозорците.

Когато минавах край подобната на оранжерия пристройка, зад едното от стъклата до мен изведнъж достигна остър звук от рязане на метал, съпроводен от жълт пламък. За част от секундата зърнах осветения от фонтан искри силует на някакъв мъж, наведен напред. Скоро стърженето престана и вътре отново всичко потъна в мрак.

Натиснах електрическия звънец до вратата и след няколко минути пълничка жена на средна възраст в черна рокля и бяла престилка ми отвори. Свалих шапката си.

— Мога ли да видя мис Фицгибън? — попитах аз и влязох вътре. — Мисля, че ме очаква.

— Имате ли визитна карта, сър?

Посегнах да извадя картата си на търговски пътник, но се сетих, че всъщност посещението ми е по-скоро частно.

— Не, но можете да кажете, че е пристигнал мистър Едуард Търнбул.

— Почакайте, ако обичате.

Тя ме въведе в приемната и затвори вратата зад мен.

Вероятно съм се качвал прекалено енергично по склона на Хълма, защото усетих, че здравата съм се разгорещил, а лицето ми е покрито с пот. Побързах да попия влагата с носната си кърпа и да се успокоя, след което огледах стаята с надеждата, че по мебелировката ще мога да отгатна вкусовете на сър Уилям. Стаята беше почти празна. Пред камината стоеше малка осмоъгълна масичка, от двете страни на която бяха поставени два овехтели фотьойла и като изключим пердетата и килима, вътре нямаше нищо друго.

Скоро прислужничката се върна.

— Бихте ли ме последвали, мистър Търнбул — каза тя. — Куфара си може да оставите тук.

Жената ме поведе по някакъв коридор, сетне зави наляво и стигнахме в уютна гостна, през френските прозорци на която се излизаше в градината. Прислужничката ми даде да разбера, че трябва да изляза в градината и щом прекрачих през отворения френски прозорец, видях Амелия, седнала в сянката на две ябълкови дървета на моравата, край боядисана в бяло масичка от ковано желязо.

— Мистър Търнбул, мис — съобщи прислужничката. Амелия вдигна глава и остави встрани книгата, която четеше.

— Едуард! — поздрави ме тя. — Подранил сте. Прекрасно… днес е чудесен ден за разходка с велосипед!

Настаних се срещу Амелия от другата страна на масичката. Усещах, че прислужничката продължава да стои до френския прозорец.

— Мисис Уотчетс, моля ви донесете ни малко лимонада — й каза Амелия и се извърна към мен. — Сигурна сте ожаднял от изкачването по хълма. Ще изпием по чаша и веднага тръгваме.

Чудесно беше да бъда отново с нея, а бях приятно изненадан от факта, че тя е наистина толкова прекрасна, колкото образа, който бях запазил в съзнанието си за нея. Бялата блуза и тъмносинята копринена пола, с които беше облечена, отлично си подхождаха, на главата беше с малка, украсена с цветя шапка, вързана под брадата. Грижливо сресана, дълга кестенява коса падаше красиво по гърба й. Амелия бе огряна от слънчевата светлина и когато вятърът полюшваше клонките на ябълковото дърво, сенките им като че милваха кожата й. Профилът й, обърнат към мен, изящните му черти и великолепната й коса ме пленяваха, всичко в нея ми се струваше красиво. Възхищавах се от грациозността, с която седеше, от нежната й кожа, от искрения й поглед.

— Не съм взел с мен велосипед — казах аз. — Не бях…

— Ние тук имаме много и можете да вземете някой от тях. Страшно се радвам, че успяхте да дойдете, Едуард! Толкова много неща имам да ви казвам!

— Искрено съжалявам, че ви създадох неприятности — казах аз в желанието си да повдигна колкото се може по-скоро въпроса, който дълго ме бе вълнувал. — Мисис Ансън е била абсолютно сигурна, че онази нощ съм бил във вашата стая.

— Разбрах, че са ви показали вратата.

— Да, веднага след закуската — отвърнах аз. — Даже не можах да се видя с мисис Ансън…

В този момент мисис Уотчетс се появи отново, този път с поднос, върху който бе поставила стъклена кана с лимонада и две водни чаши и аз замълчах, без да довърша изречението си. Докато тя наливаше, Амелия ми показваше някакъв рядък южноафрикански храст (донесен от сър Уилям след едно от презокеанските му пътувания), който растеше в градината, и аз не закъснях да изразя удивлението си.

Когато отново останахме сами, Амелия предложи:

— Нека поговорим за тези неща по време на разходката. Уверена съм, че и мисис Уотчетс като мисис Ансън ще бъде скандализирана от среднощните ни разговори.

В начина, по който употреби „ни“, имаше нещо особено, от което усетих как по мен пробягна някаква не съвсем невинна тръпка.

Лимонадата беше прекрасна: леденостудена, с остра, кисела жилка, пощипваща небцето. Изпих моята невъздържано бързо.

— Разкажете ми нещо за работата на сър Уилям — помолих. — Казахте ми, че загубил интерес към каретата без коне. С какво се занимава сега?

— Като се видите със сър Уилям, може сам да го попитате. Но не е тайна, че той е конструирал летящ апарат, по-тежък от въздуха.

Погледнах я изумен.

— Сигурно не говорите сериозно. Никоя машина не може да лети!

— Птиците летят; те са по-тежки от въздуха.

— Да, но те имат крила.

Тя ме изгледа замислено и каза:

— По-добре я вижте сам, Едуард. Ей там зад онези дървета.

— В такъв случай — съгласих се аз, — нека видя този според мен невъзможен апарат.

Оставихме чашите си на масата и Амелия ме поведе през моравата към група дървета. Отминахме ги и продължихме по посока на Ричмънд парк, който се простираше оттатък градината и стигнахме до една изравнена площадка, залята с някакво твърдо покритие. Тук стоеше летящият апарат.

Той беше по-голям, отколкото можех да си го представя, а в най-широката му част бе поне 20 стъпки. Виждаше се, че не е завършен; дървеният скелет не беше покрит и никъде не можах да видя място за пилота. От двете страни на корпуса до самата земя се спускаха дълги крила. Отдалеч апаратът приличаше на водно конче, макар че бе лишен от грациозността и красотата на това насекомо.

Двамата с Амелия приближихме и аз прокарах пръсти по повърхността на крилото, до което стоях. Покривната тъкан на пипане напомняше коприна. Беше опъната върху дървената рамка така добре, че под пръстите ми се разнесе глух звук.

— Как действа? — попитах аз.

Амелия се приближи до корпуса на апарата.

— Тук на това място е прикрепен моторът — започна тя и посочи четири по-дебели от останалите греди. — А на тази система от макари са навити въжетата, които вдигат и спускат крилата.

Тя показа шарнирите, позволяващи на крилата да се вдигат и спускат, и когато повдигнах едното от тях, се уверих, че то се движи плавно и мощно.

— Сър Уилям трябваше да довърши работата си! — възкликнах аз. — Да летиш сигурно е незабравимо преживяване.

— Той се разочарова от замисъла си — обясни Амелия. — Не беше доволен от конструкцията. Една вечер ми каза, че ще трябва да обмисли отново теорията си, защото този апарат просто подражава на движението на птичите крила, и то не съвсем успешно. Според него е необходима цялостна преработка на апарата. Моторът с възвратно-постъпателно движение, който е използувал тук, се оказал твърде тежък и недостатъчно мощен.

— Мисля, че човек с талантите на сър Уилям би могъл да подобри мотора — забелязах аз.

— Точно това и направи. Вижте! — И Амелия посочи странно приспособление, закрепено във вътрешността на корпуса. На пръв поглед имах чувството, че е изработено от слонова кост и мед, но само след миг разбрах, че то притежава някакви свойства на кристал, който създава оптическа измама — многофасетната повърхност проблясваше и бе невъзможно да се различат съставните му части.

— Какво е това? — попитах, дълбоко заинтригуван.

— Измислено от сър Уилям устройство. Вътре се намира вещество, което с успех увеличава мощността. Но както ви казах и преди малко, той не е доволен от цялата конструкция и изостави своя апарат.

— А къде е моторът сега? — попитах.

— В къщата. Сър Уилям го използува, за да снабдява с електричество лабораторията си.

Наведох се, за да разгледам по-отблизо кристалоподобния материал, но и сега не можах да разбера как е направен. Разочарован бях, че летателният апарат е неспособен да литне, и си помислих, че би било чудесно да го видя във въздуха.

Изправих се и забелязах, че Амелия е отстъпила малко назад.

— Кажете ми, помагала ли сте някога на сър Уилям в лабораторията? — попитах Амелия.

— Да, когато ме покани.

— Значи, сър Уилям има доверие във вас?

— Ако имате пред вид, че мога да го убедя да купи вашите очила, мисля, че да.

Нищо не отговорих, защото съвсем нямах пред вид онази злощастна история с маската.

Върнахме се обратно до къщата и когато стигнахме отново до моравата, Амелия попита:

— Е, а сега да тръгваме ли на нашата разходка?

— С удоволствие.

Амелия повика мисис Уотчетс. Обясни й, че ще се разходим, докато стане време за чая, който ще бъде сервиран, както обикновено, в четири и половина. Сетне се отправихме към някаква пристройка, където бяха оставени велосипедите; избрахме си по един и ги забутахме през градината на къщата към оградата, отделяща я от Ричмънд парк.

III

Спряхме да починем под сянката на няколко дървета, откъдето се разкриваше чудесна гледка към езерата Пен и едва тогава Амелия ми разказа какво се бе случило онази сутрин след нашия нощен разговор.

— Не ме събудиха за закуска — започна тя — и тъй като бях уморена, се успах. В осем и половина мисис Ан сън почука на вратата и ми донесе закуската в стаята. И както не е трудно да се досетите, имах голямото удоволствие да изслушам възгледите на мисис Ансън за нравствеността… с обичайната за нея изчерпателност.

— Сърдита ли ви беше? Опитахте ли се да й обясните?

— Не мисля, че беше сърдита, или поне се стараеше да не показва гнева си. А и не ми даде възможност да обясня. Тя знаеше какво се бе случило или по-скоро си бе въобразила какво се е случило, ето защо си помислих, че ако направя и най-малък опит да разубедя твърдата й увереност в моята вина, тя щеше да побеснее. Затова реших да седя и смирено да изслушам съветите й. С две думи изтъкна, че на млада дама с възпитание и образование като моите ни най-малко не подхожда да води „разпуснат живот“. Речта й обаче ме накара да проумея друго нещо. Изведнъж осъзнах, че осъждайки хората край себе си за всякакви измислени от нея провинения, в същото време тя страда от похотливо, разкъсващо я любопитство. Въпреки дълбокото си възмущение мисис Ансън се надяваше да разбере подробности за онова, което се беше случило през нощта.

— Предполагам, останала е разочарована — обадих се аз.

— Ни най-малко — отвърна Амелия, наведе се усмихната, откъсна някакво растение и започна да бели външната обвивка на стъблото, докато не се показа меката, яркозелена сърцевина. — Разказах й няколко вълнуващи подробности.

Най-неочаквано за себе си открих, че се засмивам, макар че вътрешно бях страхотно притеснен и твърде развълнуван.

— Бих искал да чуя поне част от тези подробности — смело се обадих.

— Моля ви сър, а моята свенливост? — възрази Амелия и миглите й затрепкаха патетично, след което младата жена гръмко се засмя. — Любопитството й беше задоволено и установила, че съм тръгнала по „наклонена плоскост“, тя побърза да излезе от стаята ми, с което всичко приключи. Напуснах хотела колкото се може по-бързо. Благодарение на успиването и разговора си с мисис Ансън бях закъсняла вече за уговорената среща във фабриката и не успях да дойда да обядвам с вас. Много моля да ме извините.

— Моля ви, няма нищо — успокоих я аз, чувствайки се извънредно доволен от себе си, независимо от това, че скандалната ми репутация бе плод на измислица.

Седяхме един до друг на тревата, подпрели гърбове на дънера на високо дърво, а велосипедите бяхме облегнали на друг близък ствол. Недалеч от нас две момченца в матроски костюмчета се опитваха да накарат платноходката, с която си играеха, да заплува по повърхността на езерото. Бавачките им ги наблюдаваха спокойно.

— Да се разходим още малко — предложих аз. — Ще ми се да разгледам парка и по-нататък.

Скочих на крака и протегнах ръце да помогна на Амелия да стане. Яхнахме велосипедите и поехме срещу вятъра по посока на Кингстън на Темза.

Известно време натискахме педалите спокойно, но пред едно леко възвишение Амелия извика:

— Хайде да се състезаваме!

В следващия миг тя вече беше на няколко метра пред мен.

Завъртях педалите по-бързо, но не можех да постигна много голяма скорост — към насрещния вятър се прибави и наклонът. Амелия продължаваше да държи преднина.

— Хайде де! Не си давате труд! — извика тя и увеличи разстоянието помежду ни.

Натиснах педалите и успях да я стигна, но най-неочаквано тя отиде далеч напред. Станах от седлото и напрегнах всички сили, за да стопя разликата, но въпреки усилията ми Амелия все успяваше да бъде с по няколко ярда пред мен. Изведнъж, сякаш уморила се да си играе с мен, тя рязко се отдалечи напред и като подскачаше по неравностите на пътя, с риск да се обърне, бързо изкачи възвишението. Разбрах, че никога няма да мога да я настигна, и се отказах от неравното състезание. Гледах я как лети пред мен… едва тогава с огромна изненада осъзнах факта, че тя седи съвсем спокойно на седлото и доколкото можех да видя, въртеше педалите с удивителна лекота, сякаш велосипедът се движеше по инерция.

Смаян наблюдавах изумителното явление, докато Амелия прехвърли билото на хълма със скорост, очевидно надминаваща двадесет мили в час, и се изгуби от погледа ми.

Продължавах да въртя педалите ядосано: чувствах се засегнат и гордостта ми беше наранена. Стигнах върха на възвишението и на няколко ярда пред мен забелязах Амелия. Беше слязла от велосипеда си, който лежеше на земята, а предното му колело все още се въртеше. Момичето седеше на тревата до него и весело се засмя при вида на разгорещеното ми и изпотено лице.

Захвърлих своя велосипед до нейния и се отпуснах тежко на земята.

— Вие мошеничите! — заговорих аз пръв.

— И вие можехте да го направите — възкликна тя, като не спираше да се смее весело.

Извадих носна кърпа и попих потта от лицето си.

— Това не беше истинско състезание. Нарочно ме унизихте.

— О, Едуард! Не го взимайте толкова присърце! Просто исках да ви покажа нещо.

— Какво? — сърдито попитах аз.

— Моя велосипед. Не забелязвате ли нещо по-особено в него?

— Не! — троснато отвърнах аз.

— Нещо в предното колело не ви ли прави впечатление?

— Продължава да се върти.

— Защо не го спрете?

Протегнах ръка и улових гумата, но тя се въртеше така бързо, че ме опари.

— Какво значи това? — попитах аз, напълно забравяйки лошото си настроение.

— Едно от изобретенията на сър Уилям — отговори тя. — И вашият велосипед е снабден със същото.

— Но как действа? Нагоре по склона се движехте сякаш по инерция. Това противоречи на всички закони на физиката.

— Ето погледнете.

Амелия улови кормилото на своя велосипед. Направи някакво особено движение с ръка и предното колело спря. Сетне вдигна велосипеда.

— Тук отдолу — посочи тя между гумената ръкохватка на дръжката и лоста за спирачката; забелязах малко парче слюда. — Бутвате с пръст пластинката напред и…

Велосипедът потегли, но Амелия вдигна предното колело от земята и то продължи да се върти във въздуха.

— Щом поискате да го спрете, само плъзвате пластината назад и можете да карате, както обикновено.

— Казахте, че и моят велосипед има такова приспособление.

— Да.

— А защо не ми казахте предварително? Нямаше да има нужда да се напрягам излишно.

Амелия отново се засмя, а аз побързах да изправя своя велосипед. Под гумената обвивка на дясната дръжка имаше също такова парче слюда.

— Трябва да опитам веднага! — извиках възбудено и яхнах колелото. Щом усетих, че пазя добре равновесие, плъзнах с пръст парчето слюда напред и скоростта веднага се увеличи.

— Действа! — провикнах се аз и възторжено замахах на Амелия. В същия миг предното колело се удари в покрита с трева туфа на пътя и усетих, че политам напред.

Амелия се спусна към мен и ми помогна да се изправя на краката си. На няколко ярда от мен предното колело на падналия велосипед се въртеше необезпокоявано.

— Удивително изобретение! — възкликнах аз въодушевено. — Сега вече ще направим истинско състезание.

— Прието! — съгласи се Амелия. — Първо да отидем до езерата.

Изправих велосипеда си, а тя изтича до своя. След няколко минути натискахме бодро педалите към билото на възвишението. Този път условията бяха равни и докато се спущахме надолу по дългия склон по посока на езерата, карахме рамо до рамо. Вятърът шибаше лицето ми и не след дълго усетих, как гарсонетката изхвръкна от главата ми. Шапката на Амелия също бе паднала назад, но се държеше на здраво вързаните около врата й панделки.

Щом стигнахме езерата, префучахме край бавачките с двете момченца, които ни зяпнаха изумени. Засмяхме се весело и обиколихме по-голямото от двете езера, след което върнахме назад пластините и вече с по-спокойно темпо се насочихме към група дървета. Щом слязохме от велосипедите, попитах:

— Какво представлява това изобретение, Амелия? Какъв е принципът на действие?

Задъхвах се, макар че за карането не бях направил почти никакво физическо усилие и не бях уморен.

Момичето изтегли гумената покривка на дясната дръжка и под нея се показа метална тръба. Повдигна я така, че да мога да погледна вътре… Зърнах малка купчинка от кристалоподобната субстанция, която бях видял вече в летателната машина.

— През цялата тръбовидна конструкция на велосипеда минава проводник — обясни Амелия, — който е свързан с кормилото.

— Каква всъщност е тази кристалоподобна субстанция? — попитах аз. — Какъв е нейният състав?

— Това не зная. Имам слаба представа за някои от съставките, защото аз трябваше да ги поръчвам, но не съм сигурна за съотношението, в което са комбинирани.

По думите на Амелия разбрах, че сър Уилям е изобретил приспособлението преди няколко години, по времето, когато карането на велосипеди беше модно. Основната му идея била да помогне на по-слабите физически и по-възрастните хора.

— Давате ли си сметка, че само от това изобретение той можеше да натрупа цяло състояние?

— Сър Уилям няма нужда от пари.

— Но тогава помислете за общественото благо, което то можеше да принесе. Подобно превозно средство може да направи революция в производството на движещи се карети.

Амелия няколко пъти поклати глава:

— Не познавате сър Уилям. Положително е помислил да патентова изобретението си, но е решил, че е по-добре то да остане неизвестно. Язденето на велосипед е спорт, с който с удоволствие се занимават предимно млади хора, и те най-добре могат да се насладят на физическото усилие и чистия въздух, които той може да даде.

— Да, разбира се, но изобретението би могло да има и други приложения.

— Точно така. Именно за това ви казвам, че не познавате сър Уилям, пък никой не може и да иска това от вас. Той е човек с вечно заангажиран ум и щом завърши някое изобретение, загубва интерес към него и веднага се захваща с друго. Усъвършенства велосипедите, преди да работи с каретите без коне, а сетне се насочи към летящата машина.

— И изостави летящата машина заради някакъв нов проект, така ли? — попитах аз.

— Да.

— Мога ли да попитам какъв?

— Скоро ви предстои среща със сър Уилям. Може би той сам ще ви каже.

За миг се замислих върху думите й.

— Бяхте ми казали, че понякога с него трудно се разговаря. Много вероятно е да не ми каже.

Отново седяхме близо един до друг под сянката на едно дърво.

— Тогава можете пак да попитате мен, Едуард — каза Амелия.