Мегре и детегледачката

Глава осма Семейството на играчките

— Разочарован ли сте, господин Мегре?

На младия Лапоент много му се искаше да може да му каже „шефе“, както се обръщаха към него и Люка, и Торанс, както и повечето от неговия екип. Обаче му се струваше, че прекалено отскоро Мегре му е началник. Според него това беше привилегия, която той трябваше да заслужи, както в армията дават нашивки заради заслугите.

Току-що бяха закарали доктор Пол до дома му и сега се връщаха на „Ке дез’ Орфевр“. Париж им изглеждаше по-светъл от обикновено, след всички часове, прекарани сред калта и мрака на Лани. От моста Сен Мишел Мегре можеше да види дори светлината в своя кабинет.

— Не, не съм разочарован. Не съм и очаквал служителите на гарата да си спомнят пътниците, чиито билети са перфорирали преди един месец.

— Чудех се просто за какво си мислите?

Той отговори простичко:

— За куфара.

— Кълна ви се, че той беше в ателието, когато отидох за първи път в дома на книговезеца.

— Не се и съмнявам.

— Сигурен съм, че това не е бил същият куфар, който старшина Люка е намерил следобеда в подземния етаж.

— И аз не се съмнявам. Остави колата в двора и се качи горе.

По оживлението на неколцината дежурни се чувстваше, че се е случило нещо. Когато Люка чу, че Мегре влиза в кабинета си, бързо отвори вратата на своя кабинет.

— Имаме сведения за Мос, шефе. Преди малко дойде едно младо момиче с баща си. Искаха да говорят лично с вас. Обаче, след като чакаха повече от два часа, най-сетне решиха да ми кажат за какво са дошли. Тя е хубава девойка на шестнайсет-седемнайсет години, пълничка, цветуща на вид. Гледа те честно право в очите. Бащата е някакъв скулптор, който, доколкото разбрах, навремето е получил Римската награда. Той има още една дъщеря, малко по-голяма, и съпруга. Живеят на булевард „Пастьор“ и се занимават с производство на играчки. Ако не съм в голяма грешка, госпожицата е придружавала баща си само и само да му попречи да пийне някъде по пътя. Изглежда, това е неговата слабост. Носи широкопола черна шапка и шалче вместо вратовръзка. През последните месеци Мос е живял у тях, под името Петерс.

— Все още ли е там?

— Ако беше още там, досега да съм изпратил инспектори да го арестуват. Или по-скоро щях аз да отида там. Заминал си е на 12 март.

— С други думи, в деня, когато Левин, Глория и детето са изчезнали, след онази история в парка „Анверс“.

— Не ги предупредил, че ще си заминава. Излязъл сутринта, както обикновено, но повече не се появил в апартамента. Помислих си, че може да предпочитате вие сам да ги разпитате. А, да! Още нещо. Филип Лиотар се обажда вече два пъти.

— Какво иска той?

— Иска да говори с вас. Помоли да му се обадите в бирарията „Чашата на негъра“, ако се върнете преди единайсет вечерта.

Мегре много добре знаеше къде се намира тази бирария, на булевард „Бон Нувел“.

— Свържи ме с бирарията „Чашата на негъра“!

На телефона се обади касиерката и нареди на някого там да потърси адвоката.

— Вие ли сте, комисарю? Предполагам, че сте затрупан с работа. Намерихте ли го?

— Кого?

— Мос. Днес следобед ходих на кино и разбрах. Не мислите ли, че един неофициален разговор на четири очи може да ни бъде от полза — както на единия, така и на другия?

Това стана случайно. Малко преди това, докато беше още в колата, Мегре си мислеше за куфара. Обаче, докато говореше с Лиотар, в кабинета му влезе младият Лапоент.

— С приятели ли сте там? — попита Мегре адвоката Лиотар.

— Няма значение. Когато дойдете, с мен вече няма да има никого.

— Заедно с приятелката си ли сте?

— Да.

— И няма никого другиго?

— Един човек, когото не обичате, не знам защо. Той много се засяга от това.

Беше Алфонси. Сигурно пак бяха четиримата — двамата мъже със своите приятелки.

— Ще имате ли търпение да ме изчакате, ако закъснея малко?

— Ще ви чакам колкото е необходимо. Днес е неделя.

— Предайте на Алфонси, че бих искал да говоря и с него.

— Доскоро тогава.

Тръгна да затваря двете врати на кабинета си. Даде знак на Лапоент, който тъкмо се канеше да излезе, да остане на мястото си.

— А ти ела тук и седни. Много държиш да си създадеш име в полицията, нали?

— Държа на това повече, отколкото на всичко останало.

— През първия ден направи тази глупост, че прекалено много се разприказва. А това доведе до последици, за които дори още не подозираш.

— Извинявам се, шефе. Имах такова доверие в сестра ми.

— Искаш ли да се опиташ да направиш нещо трудно? Почакай малко. Не ми отговаряй веднага. Не става дума за някакво бляскаво действие, заради което името ти ще се появи във вестниците. Напротив. Ако свършиш успешно работата, ще знаем само ние двамата. Ако не успееш, ще ми се наложи да те порицая и да заявя, че си се престарал, като си действал извън моите инструкции.

— Да, разбирам.

— Нищо не разбираш, но няма значение. Ако аз река да правя това и се проваля, ще обвинят цялата полиция заради това. А ти си достатъчно отскоро при нас, за да не стане същото, ако се провалиш ти.

От нетърпение Лапоент не го свърташе вече на едно място.

— В момента адвокат Лиотар и Алфонси са в заведението „Чашата на негъра“, където ме очакват.

— Ще отидете ли там?

— Да, но не веднага. Искам най-напред да мина през булевард „Пастьор“. И без това съм сигурен, че няма да мръднат от бирарията, преди да съм отишъл. Да речем, че ще отида при тях след около час или малко по-рано. Сега е девет часът. Нали знаеш къде живее адвокатът, на улица „Бержер“? Апартаментът му е на третия етаж, вляво. В сградата живеят доста домакини, така че портиерката вероятно не обръща много-много внимание на това кой влиза и излиза оттам.

— Значи искате аз да…

— Да. Вече са те научили как можеш да отвориш всяка врата. Дори ако оставиш следи, няма да има никакви последствия за теб. Дори напротив. Няма смисъл да претърсваш чекмеджетата и документите. Трябва да се увериш в едно-единствено нещо: че куфарът не е там.

— Не бях се сетил за това.

— Така. Възможно е и дори е вероятно куфара да го няма там, понеже Лиотар е предпазливо момче. Затова не трябва да си губиш времето. От улица „Бержер“ тичаш направо на улица „Дьо Дуе“. Алфонси живее там, в „Отел дьо Масив Сантрал“, стая №33.

— Да, знам къде е.

— Там правиш същото. Търсиш куфара. Нищо повече. Обаждаш ми се веднага след като си свършил.

— Може ли да тръгвам?

— Първо излез в коридора. Ще заключа кабинета си, а ти ще се опиташ да отвориш вратата. Иди да поискаш от Люка инструментите, които ти трябват.

Лапоент се справи доста добре. Само няколко минути по-късно той вече изхвърча от сградата, на върха на щастието.

Мегре мина през канцеларията на инспекторите.

— Свободен ли си, Жанвие?

Телефоните продължаваха да звънят, но заради късния час вече не толкова бясно.

— Точно помагах на Люка, но…

Слязоха заедно по стълбите и Жанвие седна на волана на малката лека кола на Съдебната полиция. Само четвърт час по-късно вече бяха в най-спокойната и най-слабо осветената част на булевард „Пастьор“. В тази спокойна неделна вечер изглеждаше като част от малко градче.

— Качвай се заедно с мен.

Попитаха къде живее скулпторът, по фамилия Гросо, и ги пратиха на шестия етаж. Сградата беше стара, но много прилична. Вероятно тук живееха предимно дребни държавни служители. Когато почукаха на вратата на шестия етаж, караницата спря. После вратата им отвори внезапно младо пълничко момиче и веднага се смути.

— Вие ли идвахте преди малко в моя кабинет?

— Не, била е сестра ми. Вие сте комисарят Мегре, нали? Влезте. Не обръщайте внимание на безредието. Тъкмо свършвахме с вечерята.

Тя ги отведе в просторно ателие със скосен, отчасти остъклен таван, през който се виждаше небето. Върху дълга маса от светло дърво имаше остатъци от някакъв салам и начената еднолитрова бутилка вино. Друго младо момиче, което изглеждаше като близначка на онази, която им беше отворила вратата, притеснено си оправяше косите. Мъж с велурено сако с пресилена тържественост пристъпи към посетителите си.

— Бъдете добре дошли в моето скромно жилище, господин Мегре. Надявам се, че ще ми окажете честта да се чукнете с мен.

След излизането си от сградата на Съдебната полиция старият скулптор сигурно беше намерил начин да пийне нещо друго освен трапезно вино, понеже езикът му се заплиташе, а и леко залиташе.

— Не му обръщайте внимание — намеси се едно от момичетата. — Пак успя да се подреди, както обикновено.

То изрече това без злоба. Дори гледаше баща си с обич и едва ли не с майчинска загриженост.

В най-тъмните кътчета на просторното помещение едва-едва се забелязваха скулптури. Но беше очевидно, че стоят там от твърде отдавна.

Онова, което беше направено наскоро и беше част от всекидневния им живот, бяха играчките, изрязани от дърво. С тях бяха отрупани всички мебели. От тях се носеше приятния мирис на прясно дърво.

— Когато изкуството вече не може да осигури прехраната на един мъж и неговото семейство — издекламира Гросо, — няма нищо срамно в това той да потърси всекидневната си прехрана в търговията, не е ли така?

Появи се госпожа Гросо. Сигурно бе отишла да се пооправи, след като бяха позвънили на вратата им. Беше слаба жена. Изглеждаше тъжна, а погледът й издаваше, че е постоянно нащрек, като че ли винаги очаква да се случи нещастие.

— Няма ли да дадеш по един стол на комисаря и на този господин, Елен?

— Комисарят много добре знае, че тук може да се чувства като у дома си, мамо. Нали така, господин Мегре?

— Не им ли предложи нещо за пиене?

— Искате ли по една чаша вино? Не държим нищо друго вкъщи, заради татко.

Като че ли точно тя ръководеше семейството. Във всеки случай, тя даваше насоката на целия разговор.

— Вчера ходихме на кино в квартала и видяхме онзи, когото търсехте. Обаче той не наричаше себе си Мос, а Петерс. Не дойдохме по-рано при вас, защото татко не искаше да го предаде. Казваше, че е бил наш гост и толкова пъти се е хранил на нашата маса.

— Отдавна ли живееше у вас?

— От около една година. Нашият апартамент заема целия етаж. Родителите ми живеят тук повече от трийсет години. И двете със сестра ми сме родени тук. Освен ателието и кухнята има още три стаи. Миналата година не изкарвахме много с играчките, заради кризата. Така че решихме да си вземем наемател. Пуснахме обява във вестника. И така се запознахме с господин Петерс.

— Той какво ви каза, с какво се занимава?

— Каза, че бил представител на голямо английско предприятие. Имал вече постоянни клиенти, така че работата му не изисквала много-много тичане из града. Случваше му се понякога да си остава през целия ден вкъщи. Тогава, само по риза, идваше да ни помага. Понеже всички ние правим играчките, а баща ми им прави макетите. За последната Коледа получихме поръчката за пролетта, така че трябваше да работим денонощно.

Гросо гледаше така жално към наполовина празната бутилка, че Мегре най-сетне му каза:

— Ами добре. Сипете ми половин чашка, колкото да се чукнем.

В замяна на това получи поглед, изпълнен с благодарност. А през това време момичето продължи да разказва, без да изпуска от очи баща си, за да се увери, че не си сипва прекалено щедро.

— Излизаше обикновено в късния следобед, а понякога му се случваше да се върне доста късно. Понякога отнасяше куфара със себе си.

— Тук ли си е оставил багажа?

— Остави си само големия куфар.

— Но не и куфара си, така ли?

— Не. Всъщност, Олга, ти помниш ли дали носеше куфара си, когато си тръгна?

— Не. Не го носеше последния път, след като беше излязъл с него.

— Какъв човек беше той?

— Беше спокоен, много тих и може би малко тъжен. Понякога оставаше по цели часове в стаята си и трябваше най-накрая да отиваме да го питаме дали не е болен. А пък друг път закусваше сутрин заедно с нас и после по цял ден ни помагаше в работата. Понякога изчезваше за по цели дни. Но ни беше предупредил в такива случаи да не се безпокоим.

— А вие как го наричахте?

— Викахме му господин Жан. А пък той се обръщаше към нас на малко име, освен към майка ми, разбира се. Понякога ни носеше шоколади и малки подаръци.

— Но никога скъпи подаръци, така ли?

— Нямаше да ги приемем.

— Идваше ли някой на гости при него?

— Не, никога не е идвал никой. Не получаваше и поща. И понеже се чудех как така един търговски представител никога не получава писма, той ми обясни, че имал съдружник в града. И този съдружник имал кантора, където изпращали цялата му кореспонденция.

— Никога ли не ви се е виждал странен?

Тогава тя се огледа наоколо си и промърмори неопределено:

— Тук, знаете ли!…

— За ваше здраве, господин Мегре. За вашето разследване! Както сам можете да видите, вече съм никой, не само в областта на изкуството, но и в собствената ми къща. Не протестирам. Но не казвам нищо. Те са много мили, обаче за един човек, който…

— Татко, остави комисаря да говори.

— Ето, виждате ли?

— А спомняте ли си кога наемателят ви е излязъл за последен път със своя куфар?

Този път му отговори Олга, по-голямата сестра.

— Беше последната събота, преди…

Тя очевидно се чудеше дали да продължи.

— Преди какво?

По-малката сестра отново пое ръководството на разговора.

— Не се изчервявай, Олга. Ние все се закачахме със сестра ми, която имаше малка слабост към господин Жан. Той не беше на нейната възраст и не беше хубав, обаче…

— Ами ти?

— О, оставете. Една събота, към шест часа, той тръгна да излиза с куфара си. Това ни учуди, понеже обикновено го вземаше със себе си най-вече в понеделниците.

— Значи в понеделниците следобед, така ли?

— Да. Ние не очаквахме да се върне, понеже си мислехме, че ще прекара някъде почивните дни. Затова занасяхме Олга, която се беше вкиснала заради това.

— Не е вярно!

— Но в колко часа се е върнал, никой от нас не знае. Обикновено чувахме как отваря вратата. В неделя сутринта си помислихме, че в апартамента няма никого освен нас. И точно си говорехме за него, когато той излезе от стаята си. Имаше болнав вид. Попита баща ми дали ще може да му намери някаква бутилка алкохол. Каза, че бил настинал. Остана една част от деня в леглото. Олга, която разтребва неговата стая, забелязала, че куфара го няма там. Но забелязала и друго нещо. Поне тя така твърди.

— Сигурна съм в това.

— Възможно е. Нали го виждаше по-отблизо, отколкото ние.

— Сигурна съм, че костюмът му не беше същият, който носеше преди. Беше също син костюм, обаче не беше неговият. А когато го облече, видях, че освен това му беше малко широк в раменете.

— Той нищо ли не каза по този въпрос?

— Не. А пък и ние не сме споменавали нищо за това. Това стана, когато той се оплака, че е хванал грип. А после остана вкъщи цяла седмица, без да излиза.

— Четеше ли вестниците?

— Сутрешния и вечерния, както и ние.

— Не забелязахте ли нещо особено?

— Не. Освен, че се затваряше в стаята си веднага щом като някой почукаше на вратата.

— Кога започна да излиза отново?

— Горе-долу една седмица по-късно. За последен път е спал вкъщи в нощта на 11-и срещу 12 март. Лесно може да се забележи по календара в стаята му, понеже оттогава не са откъсвани листовете от него.

— Какво трябва да направим, господин комисар? — попита разтревожено майката. — Наистина ли смятате, че е извършил престъпление?

— Не зная, госпожо.

— Ако полицията го издирва…

— Ще разрешите ли да огледаме стаята му?

Стаята беше в края на коридора: просторна, без никакви излишества, но чиста, със стари, лъснати мебели. По стените висяха репродукции на Микеланджело. Огромен черен куфар, от най-често срещания вид, беше оставен от дясната страна, завързан с връв.

— Може ли да го отвориш, Жанвие?

— Трябва ли да изляза? — попита младото момиче.

Мегре не сметна, че е необходимо. Жанвие се справи по-лесно с ключалката, която беше най-обикновена, отколкото с връвта. Силна миризма на нафталин изпълни стаята. Трябваше да вадят оттам костюми, обувки и бельо. Започнаха да ги трупат върху леглото.

Приличаха на гардероба на някой артист, дотолкова дрехите се различаваха по качество и по стил. Един от костюмите, както и смокингът, носеха етикета на прочут лондонски шивач. Друг костюм беше шит в Милано.

Имаше също костюми от бяло платно, от онези, които се носят най-вече в топлите страни. Имаше твърде луксозни костюми, а други, напротив, биха могли да послужат на някой банков касиер. Но за всеки от тях имаше подходящи обувки, купувани в Париж или в Ница, в Брюксел, Ротердам или в Берлин.

Най-сетне, най-отдолу, отделена от всичко останало, намериха стара дреха на клоун. Девойката се вторачи в нея, много по-изненадана, отколкото от всичко останало.

— Актьор ли е бил?

— Да, може да се каже.

Нямаше нищо друго особено в стаята. Синия костюм, за който говориха току-що, го нямаше, понеже Петерс-Мос е бил облечен с него на тръгване. Може би все още беше облечен с него.

По чекмеджетата имаше най-различни дреболии, калъфи за цигари, портфейли, ръкавели и фалшиви яки, ключове и дори една счупена лула. Но нямаше никакви документи, нито едно тефтерче с адреси.

— Благодаря ви, госпожице. Много правилно постъпихте, като дойдохте да ни предупредите. Убеден съм, че няма да имате никакви неприятности. Предполагам, че нямате телефон?

— Имахме преди няколко години, обаче…

После добави по-тихо:

— По-рано татко не беше такъв. Затова не можем да му се сърдим. Преди изобщо не пиеше. После срещна някакви свои познати от Академията по изящни изкуства, които са горе-долу в същото положение като него. И оттогава свикна да се среща с тях в едно малко кафене в Сен Жермен. Те са виновни за всичко това.

Върху един тезгях в ателието имаше най-различни инструменти за измерване. Служеха за рязане, полиране и рендосване на парчета дърво, понякога извънредно малки, от които се правеха гиздавите играчки.

— Жанвие, вземи малко от стърготините и ги сложи в пликче.

Моерс щеше да се зарадва. Беше странно, като си помислиш: така или иначе, щяха да стигнат до апартамента на тази висока сграда на булевард „Пастьор“, дори само заради анализите на Моерс. Щеше сигурно да отнеме седмици, а може би дори и месеци, но все едно, щяха да стигнат дотук.

Беше десет часът. Бутилката с вино беше празна и Гросо предложи да изпрати „господата“ до долу, обаче не му разрешиха.

— Сигурно пак ще дойда.

— А той?

— Не вярвам. Във всеки случай смятам, че няма защо да се страхувате за каквото и да било от негова страна.

— Накъде да карам сега, шефе? — попита Жанвие, като седна зад волана на служебната кола.

— На булевард „Бон Нувел“. До бирарията „Чашата на негъра“, но не прекалено близо. Ще ме изчакаш там.

Беше от онези просторни бирарии, в които сервират кисело зеле и кренвирши. В събота и неделя вечер на естрадата свиреше оркестър от четирима недохранени на вид музиканти. Мегре веднага съзря двете двойки, седнали близо до прозорците. Забеляза, че дамите си бяха поръчали мента.

Алфонси стана пръв, за да го поздрави. Не изглеждаше много уверен в себе си. Приличаше на човек, който очаква да го ритнат по задника. Докато адвокатът му подаде добре поддържаната си ръка с усмивка. Добре се владееше.

— Да ви представя нашите приятелки.

Направи това със снизходителна усмивка.

— Ще предпочетете ли да седнете за малко на нашата маса, или искате веднага да се настаним двамата някъде настрана?

— При условие че Алфонси прави компания на дамите и ме изчака, предпочитам веднага да ви изслушам.

Близо до касата имаше една свободна маса. Посетителите бяха главно търговци от квартала. Бяха отишли семейно на вечеря в ресторант, както Мегре беше направил предната вечер заедно с жена си. Освен това имаше и постоянни посетители — ергените или онези, които не се разбираха с жените си. Те играеха на карти или на шах.

— Какво ще пиете? Чаша бира? Келнер! Чаша бира и една ракия с вода.

Лиотар вероятно посещаваше от известно време баровете около Операта и по „Шанз-Елизе“. Обаче очевидно все още му беше по-приятно да посещава заведенията в този квартал. Тук можеше да гледа на хората високомерно и с чувство на превъзходство.

— Има ли някакви резултати от вашия призив?

— Нима сте ме поканили да се срещнем тук само за да ме разпитвате, адвокат Лиотар?

— Може би по-скоро, за да сключим мир. Какво ще кажете? Възможно е да съм проявил известна грубост спрямо вас. Но не забравяйте, че ние двамата с вас стоим от двете страни на барикадата. Вашата професия се състои в това да уличавате моя клиент, а моята — да го спасявам.

— Дори като се превръщате в негов съучастник, така ли?

Ударът попадна в целта и младият адвокат примигна два-три пъти.

— Не разбирам какво искате да кажете. Но щом като предпочитате да си говорим по този начин, ще бъда откровен с вас. Господин комисар, по желание на съдбата вие сте в състояние да ми навредите много. Можете да забавите и дори да прекъснете една кариера, която според всички ще бъде блестяща.

— Не се и съмнявам.

— Благодаря. Съветът по реда е доста стриктен по отношение на някои правила. Признавам, че в стремежа си да успея невинаги съм ги спазвал.

Мегре пиеше бирата си с най-невинния вид на света, докато наблюдаваше касиерката. Можеше да го вземе за собственика на магазина за шапки на ъгъла.

— Чакам, господин Лиотар.

— Надявах се, че ще ми помогнете, понеже много добре знаете за какво ви намеквам.

Мегре бе все така невъзмутим.

— Знаете ли, господин комисар, аз съм от бедно, много бедно семейство…

— На графовете Лиотар ли?

— Казах много бедно, а не от простолюдието. Беше ми много трудно да платя обучението си. Затова бях принуден като студент да се заема с редица професии. Дори сложих униформата на портиер в един от киносалоните на Големите булеварди.

— Поздравявам ви за това.

— Само допреди един месец все още не се хранех всеки ден. Все чаках, както всички мои събратя на тази възраст, пък и някои по-възрастни от мен, онзи случай, благодарение на който да ме забележат.

— Е, вече го открихте.

— Да, открих го. Исках да стигна точно до този въпрос. В петък, в кабинета на господин Досен, вие казахте някои неща, заради които си помислих, че знаете доста по въпроса и без колебание ще си послужите с тях срещу мен.

— Срещу вас ли?

— Е, срещу моя клиент, ако предпочитате.

— Не ви разбирам.

Поръча си сам този път още една половинка бира. Рядко му се беше случвало да пие толкова хубава бира. Отгоре на всичкото беше толкова различна от редичкото вино на скулптора. Продължаваше да разглежда касиерката, като че се радваше, че толкова прилича на тези от едно време: големите й гърди бяха повдигнати с корсет, блузата от черна коприна беше украсена с камея16, а косите бяха подредени под формата на торта.

— Какво казахте?

— Както искате. Предпочитате само аз да говоря и сте напълно прав. Допуснах професионална грешка, като ходатайствах за Франц Стювелс.

— Само една ли?

— Наистина, бях предупреден за случая. Това стана по най-баналния начин на света. Но се надявам, че никой няма да има неприятности заради мен. Доста съм близък с един човек, който се казва Антоан Бизар, живеем в една и съща сграда. И двамата сме имали големи финансови затруднения. Случвало се е понякога да си поделим кутия сардини или парче камамбер. От известно време този Антоан Бизар работи постоянно в един вестник. Освен това си има приятелка.

— Сестрата на един от моите инспектори.

— Ето, виждате ли, че знаете.

— Предпочитам вие да ми го разкажете.

— Поради естеството на работата си във вестника, където се занимава със скандалната хроника, Бизар научава за някои случки преди широката публика…

— За престъпленията например.

— Да, може да се каже. Стана му навик да ми се обажда по телефона.

— За да можете да отидете на място и да предложите услугите си, нали?

— Вие сте жесток победител, господин Мегре.

— Продължавайте нататък.

Мегре продължаваше да наблюдава касиерката. Но от време на време поглеждаше също дали Алфонси е на мястото си, в компанията на двете жени.

— Бях предупреден, че полицията се интересува от някакъв книговезец на улица „Дьо Тюрен“.

— На 21 февруари, рано следобед.

— Точно така. Отидох там и наистина заговорих за един надпис екслибрис, преди да засегна интересуващата ме тема.

— Пещта на парното отопление.

— И това беше всичко. Казах на Стювелс, че ако има неприятности, ще бъда щастлив да го защитавам в съда. Всичко това вече го знаете. Всъщност поисках да разговаряме с вас тази вечер не толкова заради самия себе си — надявам се, съвършено конфиденциално, — колкото заради моя клиент. Онова, което би ми навредило в този момент, неизбежно ще навреди косвено и на него. Ето в това е цялата работа, господин Мегре. Вие трябва да решавате. Утре сутринта може да ме изхвърлят от адвокатската колегия. За тази цел е достатъчно да отидете при нейния председател и да му кажете онова, което вече ви е известно.

— Дълго ли останахте в дома на книговезеца?

— Четвърт час, не повече.

— Видяхте ли жена му?

— Струва му се, че в един момент надникна отгоре, на стълбището.

— Стювелс призна ли си?

— Не. Мога да ви се закълна в това.

— И още един въпрос, адвокат Лиотар. Откога Алфонси е на служба при вас?

— Той не е на служба при мен. Има частна полицейска агенция.

— И е единственият служител в нея, нали?

— Това не ме интересува. За да защитавам своя клиент и да имам някакъв шанс да успея, имам нужда от някои сведения. А не мога да отида сам да ги търся, ако искам да запазя достойнството си.

— Вие имахте нужда най-вече да научавате всеки ден онова, което зная аз.

— Такива са правилата на играта, не е ли така?

Касиерката вдигна слушалката на телефона, който беше започнал да звъни, и отговори:

— Един момент. Не зная. Сега ще проверя.

Но тъкмо когато отвори уста, за да каже името на онзи, когото търсеха, на келнера, комисарят стана от мястото си:

— За мен ли е?

— Как се казвате?

— Мегре.

— Искате ли да прехвърля разговора в телефонната кабина?

— Няма нужда. Ще говоря само една минута.

Обаждаше се младият Лапоент, когото чакаше. Гласът му трепереше от възбуда.

— Вие ли сте, господин комисар? Намерих го!

— Къде?

— Не открих нищо у адвоката, където портиерката замалко щеше да ме спипа. После отидох на улица „Дьо Дуе“, както ми бяхте казали. Там непрекъснато влизат и излизат хора. Така че беше много лесно. Нямах никакви проблеми с вратата. Куфарът беше под леглото. Какво да правя сега?

— Къде си?

— В магазина за цигари на ъгъла на улица „Дьо Дуе“.

— Вземи такси и кажи да те закара до Кея. Там ще се видим.

— Добре, шефе. Доволен ли сте?

Обзет от ентусиазма и гордостта си, той си беше позволил да каже „онази“ дума за пръв път… Но не беше особено уверен в себе си…

— Добре си се справил.

Адвокатът наблюдаваше Мегре с безпокойство. Комисарят седна отново на мястото си върху дървената пейка. Въздъхна със задоволство и направи знак на келнера.

— Още една половинка бира. Може би ще е добре да донесете и една чаша ракия за господина.

— Но…

— Спокойно, малкият.

Тази дума беше достатъчна, за да накара адвоката да подскочи на мястото си.

— Разбирате ли, няма да се обърна към Съвета по реда по повод вашия случай. Ще трябва да се обърна към прокурора на републиката. Утре сутринта е твърде вероятно да поискам от него две заповеди за арест. Едната — на ваше име, а другата — на името на вашия съучастник Алфонси.

— Шегувате ли се?

— Колко могат да ви дадат за укриване на сведения в дело за убийство? Ще трябва да направя справка в Наказателния кодекс. Ще си помисля. Ще може ли да платите сметката?

И след като стана, добави тихо и конфиденциално, като се надвеси над рамото на Филип Лиотар:

— Открихме куфара!