Мегре и детегледачката

Глава девета Спешната телеграма от Диеп

Първия път, около девет и половина, Мегре помоли да го свържат с кабинета на съдията и се обърна към съдебния секретар:

— Ще можете ли да попитате господин Досен дали може да ме приеме?

— Точно сега влиза.

— Има ли нещо ново? — го бе попитал съдията. — Искам да кажа, извън онова, за което разказва тази сутрин печатът?

Беше много възбуден. Вестниците разказваха за откритата лека кола в шоколадовокафяво и за трупа на старата жена в Лани.

— Струва ми се, че има. Ще дойда да ви разкажа за това.

Обаче от този момент нататък всеки път, когато комисарят тръгваше към вратата на кабинета си, все нещо го забавяше. Или звънеше телефонът, или се появяваше някой от инспекторите, за да му докладва. Съдията вече се беше обаждал веднъж неофициално и бе попитал Люка:

— Комисарят още ли е там?

— Да. Искате ли да ви се обади?

— Не. Предполагам, че е зает. Вероятно ще се качи всеки момент при мен.

В десет и четвърт най-сетне се реши и поиска да говори с Мегре по телефона.

— Извинете ме за безпокойството. Предполагам, че сте претоварен с работа. Но съм призовал Франц Стювелс за разпит в единайсет часа. Не бих искал да започна разпита, без да съм се срещнал с вас.

— Ще има ли някакъв проблем за вас, ако разпитът ви се превърне в очна ставка?

— С кого?

— Вероятно с неговата жена. Ако ми разрешите, всеки момент мога да изпратя някой от инспекторите да я доведе.

— Редовна призовка ли ще искате?

— Не, няма да има нужда.

Господин Досен изчака още десетина минути, като се правеше, че изучава досието. Най-сетне някой почука на вратата. Точно когато се втурна да я отвори, Мегре се появи с куфар в ръка.

— Заминавате ли за някъде?

Усмивката на комисаря беше достатъчна и тогава, не вярвайки на очите си, той прошепна:

— Това е куфарът, така ли?

— Доста е тежък, уверявам ви.

— Значи сте бил прав?

Очевидно изпитваше огромно облекчение. Методичната кампания на Филип Лиотар най-сетне бе претърпяла неуспех. Така че в крайна сметка именно той бе поел отговорността да остави Стювелс в затвора.

— Виновен ли е?

— Достатъчно, за да го приберем на топло за няколко години.

Още от предната вечер Мегре знаеше какво е съдържанието на куфара, обаче отново взе да го разглежда сега. Изпитваше същото удоволствие като дете, което разглежда отново подаръците си за Коледа.

Всъщност кафявият куфар, чиято дръжка бе закрепена с канап, беше толкова тежък заради металните части, които наподобяваха донякъде инструменти за подвързване на книги. Обаче всъщност това бяха печатите на различни държави.

Имаше най-вече от Съединените щати и от всички републики на Южна Америка.

Имаше и каучукови тампони, напоени с мастило, като онези, които се използват в кметствата и в различните административни учреждения. Всичко това беше подредено така грижливо, както образците на някой търговски пътник.

— Това е работа на Стювелс — обясни Мегре. — Брат му, Алфред, му е доставял моделите и празните паспорти. А пък те, доколкото мога да съдя от тези екземпляри тук, не са били фалшифицирани, а са били крадени от различните консулства.

— Отдавна ли са се занимавали с тази незаконна дейност?

— Не, не мисля. Горе-долу от две години, ако се съди по банковите сметки. Тази сутрин наредих на инспекторите да се обадят в повечето парижки банки. Това донякъде ми попречи по-рано да се кача, за да се срещна с вас.

— Стювелс има сметка в „Сосиете Женерал“, на улица „Сент Антоан“, нали?

— Да, но има и сметка в една американска банка на площад „Вандом“, а и в една друга, английска банка на булеварда. Досега сме открили пет различни сметки. Всичко е започнало преди две години. А това съответства с датата, на която брат му отново се е установил да живее в Париж.

Валеше дъжд. Времето беше мрачно, но приятно. Мегре седеше до прозореца и пушеше лулата си.

— Разбирате ли, господин съдия, Алфред Мос не спада към категорията на професионалните злосторници. Те си имат специалност, към която обикновено се придържат. Никога не ми се е случвало, например, да срещна обикновен джебчия, който да стане крадец с взлом. Нито пък крадец с взлом да започне да подправя чекове или да започне банкови кражби. Алфред Мос е клоун и преди всичко акробат. Започнал на новото поприще, след като паднал на арената. Така че, освен ако не греша, той направил първия си голям удар по чиста случайност. И понеже знаел много езици, започнал да работи като преводач в голям хотел в Лондон. Попаднал му удобен случай да открадне някакви скъпоценности. Това му дало възможност да съществува известно време. Но не задълго, защото имал един порок. Знам това, пак от тази сутрин, от собственика на пункта за залози в неговия квартал. Той залага на надбягвания. Обаче, като всеки аматьор, не се е занимавал само с един вид кражби, понеже искал да опита от всичко. Правил това много умело, но имал и рядък късмет, понеже никога не успели да го осъдят. Бил преживял и добри, и лоши моменти. След кражбата с взлом перял крадени пари. После станал на възраст. Бил изгорил вече всичките си джокери в повечето европейски столици. Вписали го в черните списъци на големите хотели, където имал навика да действа.

— И тогава си спомнил за своя брат, така ли?

— Да. Преди две години трафикът със злато, с който се занимавал, съвсем престанал да носи приходи. Но пък изработването на фалшиви паспорти, особено за Америка, започвало да се свързва с астрономическа печалба. И така, той си казал, че един книговезец, който е свикнал да отпечатва гербове, ще може да се справи и с официалните печати.

— Обаче ме изненадва фактът, че Стювелс, който не живее в нужда, е приел предложението. Освен ако не води двоен живот, за който ние не знаем нищо.

— Не, не води двоен живот. Бедността, имам предвид истинската бедност, която той е познавал от детството си и юношеството си, променя хората в две посоки: те или стават изключителни личности, или стават скъперници. Най-често бедността създава скъперници. А пък те изпитват такъв страх от това, че тя може да се завърне един ден, че са способни на всичко, за да се осигурят срещу това. Може и да греша, обаче случаят на Стювелс е от втория тип. Впрочем списъкът на банките, в които е внасял парите си, ни дава доказателство за това. Убеден съм, че не се е стремял по този начин да скрие богатството си. Тъй като изобщо не му е идвало наум, че може един ден да бъде открит. Но се е страхувал от банките, от национализациите, от девалвациите, така че е събирал парите си на малки количества, на различни места.

— А пък аз си мислех, че никога не се разделя с жена си.

— Така е. Тя го е оставяла сам, но ми трябваше много време, за да открия това. Всеки понеделник следобед е ходела в пералнята на Вер Галан, за да носи дрехите за пране. Почти всеки понеделник Мос е пристигал с куфара си. А когато е идвал по-рано, изчаквал в „Табак де Вож“, докато снаха му излезе от къщи. Двамата братя имали цял следобед, за да свършат работата. Сечивата и компрометиращите документи никога не са оставали в жилището на улица „Дьо Тюрен“. Мос ги е отнасял със себе си. Понякога Стювелс имал дори време да изтича до някоя от банките си, за да направи вноска.

— Да, но не виждам каква е ролята на младата жена с детето, нито пък на графиня Панети, нито на…

— Сега ще стигна до тях, господин съдия. Най-напред ви споменах за куфара, понеже този куфар още от началото ме безпокоеше най-много. Обаче, откакто знам за съществуването на Мос и подозирам за неговата дейност, взе да ме тревожи и един друг въпрос. Защо във вторник, на 12 март, внезапно, след като бандата е изглеждала съвършено спокойна, е възникнало някакво необичайно вълнение, което е завършило с разпръсването на нейните членове? Имам предвид случая в парка „Анверс“, на който жена ми случайно е станала свидетел. До предната вечер само Мос е продължавал да си живее спокойно в стаята под наем на булевард „Пастьор“. Левин и детето живеели в „Отел Босежур“, където Глория идвала всеки ден, за да заведе детето на разходка. Този вторник обаче, около десет часа сутринта, Мос влиза в „Отел Босежур“, където, вероятно от предпазливост, никога преди това не бил стъпвал. И веднага след това Левин събира куфарите си, втурва се на площад „Анверс“, повиква Глория, която оставя детето насред парка, за да го последва. Този следобед всички вече са изчезнали, без да оставят никаква следа. Какво се е случило сутринта на 12 март? Никой не се е обаждал на Мос по телефона, тъй като в къщата, където той живее, няма телефон. Ние с моите инспектори не сме извършили в този момент никаква постъпка, която би могла да изплаши бандата, за чието съществуване ние дори не подозирахме. Колкото до Франц Стювелс, в този момент той е бил в затвора „Ла Санте“. И все пак нещо се е случило. Но едва вчера вечерта, прибирайки се вкъщи, по най-невероятна случайност успях да намеря отговора на този въпрос.

Господин Досен изпитваше невероятно облекчение от факта, че мъжът, когото беше вкарал в затвора, не е невинен. И сега слушаше Мегре, като че ли на седмото небе, все едно че той му разказва детска приказка.

— Жена ми ме чакала цяла вечер да се върна и използвала времето, за да свърши една работа, която прави от време на време. Тя пази в тетрадките си всички изрезки от вестници, в които става дума за мен. Започна да влага още повече старание в това, след като един бивш директор на Съдебната полиция публикува своите мемоари. „Възможно е да решиш да напишеш своите спомени един ден, след като се пенсионираш и отидем да живеем на село“, отговаря ми тя, когато започна да се шегувам с тази нейна мания. Така или иначе, когато се върнах вчера вкъщи, бурканчето с лепило и ножиците бяха на масата. Докато се настанявах удобно до нея, случайно хвърлих един поглед над рамото на жена ми. И видях на една от изрезките, които тя лепеше, една снимка, за която съвсем бях забравил. Беше направена преди три години от неизвестен журналист от Нормандия: тъкмо бяхме пристигнали в Диеп на почивка за няколко дни двамата с жена ми. Той ни беше снимал на самия праг на семейния ни пансион. Учуди ме всъщност самият факт, че виждам тази любителска снимка на страницата на илюстровано списание. „Не си ли я прочел? Съвсем наскоро е излязла: статията е от четири страници и в нея се разказва за твоя дебют и за твоите методи.“ Имаше и други снимки. Една от тях беше направена още когато работех като секретар в полицейско управление и носех дълги мустаци. „Откога е това?“, попитах. „Статията ли? От миналата седмица. Нямах време да ти я покажа. Напоследък почти никога те нямаше вкъщи.“ С една дума, господин Досен, статията беше излязла в едно парижко списание, пуснато в продажба на 12 март сутринта.

Незабавно изпратих човек в дома на онези, които на тази дата все още са давали подслон на Мос. Те потвърдиха, че по-младото от двете момичета му е занесло списанието, заедно със сутрешното мляко, около осем и половина и че Мос му хвърлил един поглед, докато закусвал. От този момент всичко става просто. Това обяснява дори продължителното седене на Глория на пейката в парка „Анверс“. След двете извършени убийства и арестуването на Стювелс бандата се разпръснала и се криела. Вероятно Левин е сменял на няколко пъти хотела си, преди да се настани на улица „Льопик“. От предпазливост той никога не се показвал пред хората заедно с Глория. Дори избягвали да прекарват нощта заедно на едно и също място. Мос е трябвало всяка сутрин да отива за новини на площад „Анверс“. За тази цел е било достатъчно да седне на кранчето на пейката. Но, както знаете, жена ми на три или четири пъти е сядала на същата тази пейка, докато чакала да стане време да се качи при зъболекаря си. Двете жени се запознали и си приказвали. Вероятно Мос е видял госпожа Мегре, но не й е обърнал внимание.

Представяте ли си каква е била реакцията му, когато открил, с помощта на това списание, че женицата на пейката е била не някоя друга, а жената на комисаря, натоварен с разследването! Той просто не е можел да повярва, че това е случайност, разбирате ли? Съвсем естествено си помислил, че сме по следите му и че съм натоварил жена си с тази деликатна част от разследването. Той се втурнал към улица „Льопик“, предупредил Левин, който пък хукнал да съобщи за това на Глория.

— Но защо са се скарали?

— Може би заради детето. Може би Левин не е искал Глория да отиде да го прибере, рискувайки по този начин да я арестуват. Но тя е настояла да отиде, вземайки всички възможни предпазни мерки. Това ме кара да мисля впрочем, че, когато ги открием, те няма да бъдат заедно. Сигурно смятат, че познаваме Глория и хлапето, обаче не знаем нищо за Левин. Вероятно той е поел в една посока, а Мос — в друга.

— Надявате ли се, че ще ги хванете?

— Утре или след една година. Нали знаете как стават тези неща.

— Но вие така и не ми казахте къде сте открили куфара.

— Може би ще предпочетете да не знаете по какъв начин сме успели да го намерим? Всъщност бях принуден да използвам не особено законни средства, за които поемам пълна отговорност, но вие не можете да ги одобрите. Трябва да знаете само, че именно Лиотар е освободил Стювелс от компрометиращия го куфар. Поради една или друга причина, в събота през нощта Мос е занесъл куфара на улица „Дьо Тюрен“ и го е оставил там. Франц Стювелс просто го е бутнал под масата в своето ателие, мислейки, че никой няма да се заинтересува от него.

На 21 февруари Лапоент се е появил на мястото под някакъв претекст и е разгледал обстановката. Забележете, че Стювелс не е имал възможност да се свърже с брат си, нито вероятно с някого от членовете на бандата, за да ги информира за случилото се. Имам горе-долу представа какво се е случило. Сигурно се е чудел как да се освободи от куфара. Вероятно е мислел как да дочака нощта, за да се заеме с това. И тогава се е появил Лиотар, за когото той по-рано никога не бил чувал.

— А Лиотар как е разбрал за това?

— Заради една грешка на моя отдел.

— Някой от вашите инспектори ли?

— Не му се сърдя, а освен това мисля, че това никога вече няма да се повтори. Но, така или иначе, Лиотар е предложил своите услуги. Направил е дори нещо повече от онова, което може да се очаква от един член на адвокатската колегия — именно той е отнесъл куфара.

— У него ли го открихте?

— Не, у Алфонси. Просто му го е прехвърлил.

— Нека да видим сега докъде сме стигнали…

— Доникъде. Искам да кажа, че не знаем нищо за основното, тоест за двете убийства. Някакъв мъж бил убит в дома на улица „Дьо Тюрен“. А преди това графиня Панети била убита в леката си кола, но не знаем къде. Вероятно сте получили доклада на доктор Пол, който е открил куршум в черепа на старата дама. При това обаче от Италия получих едно сведение. Преди повече от година семейство Кринкер са се развели в Швейцария, тъй като в Италия разводът не съществува. Дъщерята на графиня Панети е възвърнала свободата си, за да се омъжи за американец, с когото понастоящем живее в Тексас.

— Не се ли е одобрила с майка си?

— Напротив. Тя й се сърдела повече от преди. Защото Кринкер е унгарец от добро семейство, но е беден. Прекарал една част от зимата в Монте Карло, опитвайки се да забогатее на комар, но безуспешно. Пристигнал в Париж три седмици преди смъртта на бившата си тъща и живял в хотел „Комодор“, а после в малък хотел на улица „Комартен“.

— От колко време Глория Лоти е била на служба при старата дама?

— От четири-пет месеца. Но не е установено точно.

От коридора се дочу шум и разсилният дойде да съобщи, че обвиняемият е пристигнал.

— Да му кажа ли всичко това? — попита господин Досен, който отново се беше притеснил заради своята отговорност.

— Има две възможности: или той ще проговори, или ще продължава да мълчи. Случвало ми се е да имам на няколко пъти работа с фламандци през живота си. Трудно можеш да ги накараш да се отпуснат. Щом като той мълчи, ще трябва да чакаме седмици или дори повече. Наистина, ще трябва да чакаме, докато открием някого от четиримата. А те са се скрили само един Господ знае къде.

— Четирима ли?

— Да. Мос, Левин, жената и детето. И може би най-много шансове ще ни даде хлапето.

— Освен ако не са се отървали от него.

— Щом като Глория е отишла да си го вземе от ръцете на жена ми, рискувайки да бъде арестувана, това означава, че държи на него.

— Смятате ли, че е нейно дете?

— Убеден съм в това. Най-голямата ни грешка е да смятаме, че престъпниците не са хора като другите, че не могат да имат деца и да ги обичат.

— Дали е дете на Левин?

— По всяка вероятност.

Докато ставаше, върху лицето на Досен се появи слаба усмивка, в която имаше и лукавство, и смирение.

— Сигурно е дошъл моментът отново да го разпитаме и да го накараме „да пропее“, не е ли така? За нещастие, не съм много добър по тази част.

— Ако ми разрешите, мога да се опитам да разговарям с Лиотар.

— И той да посъветва клиента си да проговори ли?

— Дотам, докъдето сме стигнали, това е в интерес и на двамата.

— Да наредя ли веднага да ги докарат?

— Не, след малко.

Мегре излезе и каза сърдечно на мъжа, седнал отдясно на вратата, върху пейката, която беше протрита от дълго използване:

— Добър ден, Стювелс.

Точно в този момент Жанвие се появи в коридора, съпровождан от много развълнувана фламандка. Инспекторът се поколеба дали да остави жената да отиде при съпруга си.

— Имате време да си поприказвате двамата — каза им Мегре. — Съдията още не е съвсем готов.

Мегре направи знак на Лиотар да го последва. Взеха да си говорят тихичко, докато вървяха по сивкавия коридор, където пред повечето врати стояха полицаи. Разговорът им продължи едва пет минути.

— Можете да почукате, щом сте готови.

Мегре влезе сам при Досен и остави Лиотар, Стювелс и Фернанда, заети с беседата си.

— Имаме ли някакъв резултат?

— Ще разберем скоро. Лиотар напредва, разбира се. Ще ви направя един хубав доклад, в който ще спомена за куфара, но ще гледам да не го замесвам.

— Не е законно, нали?

— Нали искате да хванем убийците?

— Разбирам ви, Мегре. Обаче баща ми и дядо ми цял живот са били съдии.

Лицето му се зачерви, докато очакваше с нетърпение и едновременно със страх кога ще се почука на вратата. Най-сетне тя се отвори.

— Може ли да поканя и госпожа Стювелс да влезе? — попита адвокатът.

Фернанда бе плакала и сега държеше кърпичката си в ръка. Веднага потърси Мегре с поглед, в който имаше отчаяние. Като че ли очакваше, че той все още може да уреди нещата.

А Стювелс беше все същият. Имаше все същият кротък и едновременно упорит поглед. Отиде да седне кротко на стола, който му бяха показали.

Когато съдебният секретар понечи да заеме своето място, Досен му каза:

— Изчакайте един момент. Ще ви повикам, когато разпитът стане официален. Съгласен ли сте, адвокат Лиотар?

— Да, напълно. Благодаря ви.

Само Мегре остана да стои прав пред прозореца. По стъклото му се стичаха дребни капчици дъжд. Сена беше сива като небето; шлеповете, покривите и тротоарите лъщяха под дъжда.

Тогава, след две-три покашлялия, се чу гласът на Досен, който произнесе колебливо:

— Стювелс, струва ми се, че комисарят иска да ви зададе няколко въпроса.

Мегре, който току-що беше запалил лулата си, трябваше да се обърне, за да скрие усмивката, появила се на лицето му.

— Предполагам — започна той, като продължаваше да стои прав, все едно говореше в класна стая, — че вашият защитник ви е съобщил с няколко думи как вървят нещата? Ние знаем за вашата дейност, както и за тази на вашия брат. Може би, що се касае до вас лично, няма да имаме повече в какво да ви обвиним. Всъщност наистина се оказа, че не вашият костюм е бил с петна от кръв, а този на брат ви. Той е оставил своя костюм у вас, а е взел със себе си вашия.

— Моят брат също не е убил никого.

— Вероятно е така. Искате ли аз да ви задавам въпроси, или предпочитате сам да ни разкажете, каквото ви е известно?

Сега вече не само че имаше съюзник в лицето на адвокат Лиотар, но и Фернанда насърчаваше с поглед Франц да говори.

— Задавайте ми въпроси. Ще видя дали ще мога да отговоря на тях.

Той изтри дебелите стъкла на очилата си и зачака, прегърбен, с леко наведена напред глава, като че ли му тежеше прекалено много.

— Кога научихте, че графиня Панети е била убита?

— В неделя срещу понеделник, през нощта.

— Искате да кажете, през онази нощ, когато Мос, Левин и едно трето лице, вероятно Кринкер, са идвали у вас, така ли?

— Да.

— На вас ли ви дойде наум да изпратите телеграма, за да накарате жена си да замине?

— Дори не бях в течение на това.

Това бе напълно възможно. Алфред Мос достатъчно добре познаваше навиците в къщата и живота на съпружеската двойка.

— Значи излиза, че когато са почукали на вратата ви, около девет часа вечерта, вие не сте знаели за какво става дума, така ли?

— Да. Всъщност аз не исках изобщо да ги пускам да влязат. Тъкмо си четях спокойно книга на подземния етаж.

— А брат ви какво ви каза?

— Каза ми, че един от неговите другари имал нужда от паспорт същата тази вечер. Каза, че бил донесъл всичко необходимо и че трябва веднага да се захващам за работа.

— Тогава за първи път ли водеше чужди хора в дома ви?

— Знаеше добре, че не искам да виждам никого.

— Обаче сте знаели, че е имал съучастници, нали?

— Беше ми казал, че работи заедно с някакъв мъж, наречен Шварц.

— Значи, това е същият онзи човек, който се е представял за Левин на улица „Льопик“? Доста пълен, много мургав, нали?

— Да.

— Всички заедно ли слязохте на подземния етаж?

— Да. Не можех да работя в ателието по това време, защото веднага щеше да направи впечатление на съседите.

— Разкажете ми за онзи, третия.

— Не го познавам.

— Имаше ли чужд акцент?

— Да, беше унгарец. Изглежда, искаше по-бързо да замине. Разпитва ме дали няма да има неприятности с фалшивия паспорт.

— За коя държава?

— За Съединените щати. Те са най-трудни за подправяне, заради някои специални печати, които се поставят по договореност между консулствата и емиграционните служби.

— И какво, вие започнахте ли работа?

— Не, нямах време за това.

— И какво се случи?

— Шварц тъкмо обикаляше из къщата, все едно да се увери, че никой не може да ни изненада. Понеже се бях навел над куфара, сложен на стол, бях с гръб към тях. Изведнъж се чу изстрел и видях унгареца да пада на земята.

— Шварц ли стреля?

— Да.

— Брат ви изненада ли се?

Той се поколеба за секунда.

— Да.

— И какво стана по-нататък?

— Шварц ни заяви, че това е единственото възможно решение и че нищо не може да се направи. Според него Кринкер вече бил много изнервен и затова сигурно щели да го хванат. А след като го хванат, сигурно щял да проговори. „Помислих си, че е истински мъж, обаче съм сбъркал“, добави после той. После ме попита къде се намира пещта на парното отопление.

— Той знаеше ли, че има такава в жилището ви?

— Да, струва ми се.

Научил го е от Мос, беше очевидно, също както беше ясно, че Франц не иска да дава показания против брат си.

— Той заповяда на Алфред да запали огъня, а на мен ми каза да донеса много остър инструмент. „Всички заедно сме забъркани в тази неприятна история, момчета. Ако не бях убил този глупак, щяха да ни арестуват най-късно след седмица. Но никой не го е виждал с нас. Никой не знае, че той е тук.

Няма семейство, което да го търси. Нека да изчезва и ние ще сме спокойни“, каза ни.

Моментът не беше подходящ да пита книговезеца, дали всеки от тях е помагал при нарязването.

— Той беше ли ви споменал за смъртта на старата дама?

— Да.

— Тогава за първи път ли я срещнахте?

— Не съм се виждал с никого от тях след онази история със заминаването с колата.

Той бе станал по-сдържан. Погледът на Фернанда се премести от лицето на съпруга й към лицето на Мегре.

— Говори, Франц. Те са те забъркали в тази каша и са изчезнали. Каква сметка имаш да си мълчиш?

Адвокат Лиотар добави:

— В качеството на защитник мога да ви кажа, че да говорите, ще бъде не само ваш дълг, но и във ваш интерес. Мисля, че правосъдието ще вземе предвид вашето чистосърдечно признание.

Франц я погледна с широко отворени очи, пълни с тревога, и леко повдигна рамене.

— Те прекараха вкъщи една част от нощта — произнесе той най-сетне. — Видя ми се много дълго.

На Фернанда й се повдигна и тя поднесе кърпичката към устата си.

— Шварц или Левин, няма значение как точно се казва, носеше бутилка алкохол в джоба на палтото си. Брат ми пи доста от нея. В един момент Шварц му каза, извън себе си: „За втори път ми правиш този номер!“ Тогава брат ми Алфред ми разказа историята със старата дама.

— Един момент — прекъсна го Мегре. — Какво точно знаете за този Шварц?

— Знам, че това е човекът, за когото е работил брат ми. Той ми беше говорил много пъти за него. Намираше, че е много силен и опасен човек. Има дете от едно хубаво момиче, италианка. Живеел от известно време с нея.

— Глория ли се казва?

— Да. Шварц работел главно в големите хотели. Открил някаква много богата жена, ексцентричка. Надявал се да изкара много пари от нея. Уредил и Глория да работи при нея.

— Ами Кринкер?

— Може да се каже, че почти не съм го виждал, освен мъртъв. Понеже онзи стреля срещу него само няколко мига след като беше влязъл в дома ми. Има някои неща, които разбрах едва след много дълги размишления.

— Какво например?

— Мисля, че Шварц беше подготвил много внимателно всичко. Искаше да направи така, че Кринкер да изчезне. И беше открил начина да се освободи от него, без да рискува ни най-малко. Когато е идвал у нас, той вече е знаел какво ще се случи. Беше изпратил Глория в Конкарно, за да пусне онази телеграма на Фернанда.

— Ами старата дама?

— Не бях замесен в тази история. Знам само, че след развода си Кринкер, който тогава живеел на крайбрежието, опитал да се сближи с нея. Бил успял в последно време, така че тя му давала от време на време малки суми. Обаче всичко се стопявало начаса, понеже обичал да живее нашироко. Но всъщност той искал да получи достатъчно пари, за да замине за Съединените щати.

— Още ли е обичал жена си?

— Не знам. Запознал се с Шварц. Но може би, по-скоро самият Шварц, след като бил предупреден вече от Глория, е направил така, че да се срещнат в някой бар. И станали, така да се каже, приятели.

— Кога ви разказаха всичко това? В нощта на убийството на Кринкер и на онази история с пещта ли?

— Трябваше да чакаме много, докато…

— Да, ясно.

— Не ми казаха дали идеята е била на Кринкер, или Шварц го е навел на нея. Изглежда, старата дама имала навика да пътува с малко куфарче, в което имало скъпоценности колкото цяло състояние. Било горе-долу по онова време, когато тя обикновено заминавала за Лазурния бряг. Въпросът бил да я уговорят да тръгне да пътува с леката кола на Кринкер. Някъде по пътя, в уговорено време, щели да нападнат колата и да вземат скъпоценностите. Кринкер смятал, че това може да мине без кръвопролитие. Бил убеден, че не рискува нищо, тъй като щял да бъде в автомобила заедно с бившата си тъща. Обаче, по една или друга причина, Шварц стрелял. На мен ми се струва, че го е направил нарочно. По този начин другите двама ставали напълно зависими от него.

— В това число и вашият брат ли?

— Да.

— Нападението станало по пътя за Фонтенбло. След това те карали чак до Лани, за да се освободят от колата. Навремето Шварц живеел в малка къща в този район и познавал добре околността. Какво още искате да ви кажа?

— Къде са скъпоценностите?

— Наистина намерили куфарчето, обаче скъпоценностите не били в него. Вероятно графинята все пак се е опасявала от някого. Глория я е придружавала, обаче и тя не знаела нищо. Може би графинята ги е оставила в някоя банка?

— Вероятно точно тогава Кринкер е изпаднал в паника.

— Той искал веднага да премине границата, с истинските си документи. Обаче Шварц му заявил, че ще го хванат. Кринкер вече не можел да спи и пиел много. Изглежда, наистина бил изпаднал в паника. Тогава Шварц решил, че единственият начин да има спокойствие е да се освободи от него. Така че го довел у дома ми под претекста, че му трябва фалшив паспорт.

— А защо костюмът на брат ви…

— Да, разбирам какво ме питате. В един момент Алфред се спънал. Точно там, където…

— И тогава сте му дали вашия син костюм, а сте оставили при себе си неговия и на другия ден сте го почистили?

Вероятно пред очите на Фернанда се явяваха само кървави картини. Тя гледаше съпруга си, все едно че го вижда за първи път. Сигурно се опитваше да си представи как след това е прекарвал по цели дни и нощи сам на подземния етаж и в ателието си.

Мегре забеляза как тя потръпна. Но в следващия миг вече протегна колебливо ръка и я сложи върху голямата ръка на книговезеца.

— Може би в „Централ“ имат ателие за подвързване на книги — прошепна тя, като се опитваше да се усмихне.

Левин, чието име не беше нито Шварц, нито Левин, а Саркистян, и който бе преследван от съдебните власти на три държави, беше арестуван един месец по-късно, в малко селце в околностите на Орлеан, докато ловеше риба.

Два дни по-късно в публичен дом в Орлеан бе открита Глория Лоти. Тя отказа да съобщи фамилията на селяните, на които бе поверила своя син.

Що се отнася до Алфред Мос, неговото описание продължи да излиза в полицейските бюлетини в продължение на четири години.

Една нощ някакъв нещастен клоун се обесил в малък цирк, който обикалял от село на село по пътищата на Северна Франция. Когато полицията разгледала документите му, намерени в куфара му, открила истинската му самоличност.

Скъпоценностите на графиня Канети не бяха напускали стените на хотел „Кларидж“. Бяха заключени в един от куфарите, оставени на съхранение. А обущарят от улица „Дьо Тюрен“ така и не призна, дори смъртно пиян, че беше написал въпросното анонимно писмо.

Carmel by the Sea (Калифорния)

22 декември 1949 г.