Микромегас (Философска история)

ГЛАВА IIIПЪТЕШЕСТВИЕ НА ДВАМАТА ОБИТАТЕЛИ НА СИРИУС И САТУРН

Нашите двама философи бяха готови да се издигнат в атмосферата на Сатурн, добре запасени с математически инструменти, когато любовницата на сатурнянина, която бе узнала за тяхното намерение, дойде, обляна в сълзи, да обсипе приятеля си с упреци. Тя беше хубавичка черноока женичка, едва шестстотин лакти висока, чийто нисък ръст се компенсираше от многобройните й други прелести.

— О, жестоки човече — извика тя, — след като ти устоях хиляда и петстотин години, когато най-после започнах да ти се отдавам, когато съм прекарала едва сто години в прегръдките ти, ти ме напущаш, за да тръгнеш да пътешестваш с един гигант от някакъв друг свят. О, у теб има само любопитство, у теб никога не е имало любов. Ако беше истински сатурнянин, щеше да ми бъдеш верен. Къде ще обикаляш? Какво искаш? Нашите пет луни не са такива скитници като теб, а и нашият пръстен не е така непостоянен. Свършено е, аз вече няма да обичам никого.

Философът я разцелува, плака с нея, макар че беше философ, а дамата, след като припадна, отиде да се утеши с един местен млад учител.

Междувременно нашите двама любопитни философи заминаха; най-напред скочиха на пръстена и откриха, че той е твърде плосък, както доста добре бе отгатнал един именит жител на нашата планета, оттам започнаха да обикалят от луна на луна. Край последната луна минаваше една комета. Пътешествениците се спуснаха върху нея заедно със слугите и приборите си. След като изминаха около сто и петдесет милиона левги, те срещнаха спътниците на Юпитер. Отбиха се на тази планета и останаха там една година, в течение на която научиха някои доста любопитни тайни, които сега биха били под печат, ако не бяха господа инквизиторите — те намериха, че някои изрази са малко прекалени. Но аз прочетох ръкописа в библиотеката на именития архиепископ на… който с щедрост и любезност, достойни за най-голяма похвала, ми позволи да прегледам книгите му.

Но да се върнем при нашите пътешественици. Те напуснаха Юпитер, преминаха едно пространство от около сто милиона левги, заобиколиха планета Марс, която, както е известно, е пет пъти по-малка от нашата малка планета, видяха двете луни, които служат на тази планета и които са се изплъзнали от погледа на нашите астрономи. Знам много добре, че отец Кастел5 ще пише, и то доста забавно, срещу съществуването на тези две луни, но аз се позовавам на тези, които разсъждават по аналогия. Тези добри философи разбират колко трудно би било за Марс, който е толкова далеч от Слънцето, да мине с по-малко от две луни. Както и да е, виждайки, че планетата е толкова по-малка, нашите хора се страхуваха, че на нея няма да има достатъчно място да легнат, затова я отминаха и продължиха пътя си подобно на пътници, които не благоволяват да се отбият в някоя мръсна селска кръчма и продължават до съседния град. Но скоро сириусецът и неговият другар се разкаяха за постъпката си. Пътуваха дълго и не откриха нищо. Най-после забелязаха слаба светлинка; това беше Земята. На хора, идващи от Юпитер, тя изглеждаше жалка. Но понеже се бояха, че може да се разкайват втори път, решиха да слязат на нея. Минаха по опашката на кометата, видяха едно тъкмо подходящо за случая полярно сияние, скочиха в него и стигнаха на Земята на северния бряг на Балтийско море; това беше на пети юли хиляда седемстотин трийсет и седма година, нов стил.