Микромегас (Философска история)

ГЛАВА IVКАКВО ИМ СЕ СЛУЧИ НА ЗЕМНОТО КЪЛБО

След като си починаха известно време, те изядоха на обед две планини, които техните слуги сготвиха доста прилично. След това поискаха да опознаят малката страна, в която бяха слезли. Най-напред тръгнаха от север на юг. Сириусецът и хората му обикновено правеха крачки от по около трийсет хиляди кралски стъпки, джуджето от Сатурн ги следваше задъхано отдалеч. То трябваше да направи около дванайсет крачки, когато сириусците правеха една. Представете си едно съвсем малко кученце, което можеш да сложиш в джоба си, да тича след някой гвардейски капитан на пруския крал.

Тъй като тези чужденци вървяха доста бързо, те обиколиха Земята за около трийсет и шест часа. Слънцето, в действителност Земята, извършва това пътуване за едно денонощие, но трябва да се има предвид, че се движим много по-лесно, когато се въртим около оста си, отколкото когато ходим с краката си. И така, ето че се върнаха там, откъдето бяха тръгнали, след като видяха онази едва забележима за тях локва, която се нарича Средиземно море, и онова малко езеро, което под името Велики океан, обгражда къртичината. Океанът едва достигаше до колената на джуджето, а спътникът му си намокри само токовете. Те отиваха и се връщаха отгоре и отдолу на Земята и направиха всичко възможно, за да открият дали това кълбо е обитавано, или не. Навеждаха се, лягаха, опипваха навсякъде, но очите и ръцете им не бяха съразмерни на малките същества, които пъплят по земята. Те не получиха никакви възприятия, които да събудят у тях някакво подозрение, че ние и нашите събратя, другите обитатели на Земята, имаме честта да съществуваме.

Джуджето, което понякога правеше малко прибързани заключения, реши отначало, че на Земята няма живи същества. Първото му основание беше, че не беше видяло никого. Микромегас учтиво му обърна внимание, че то разсъждава доста неправилно:

— Защото — каза той — с вашите малки очи вие не виждате някои звезди от петдесета величина, които аз забелязвам твърде ясно. Ще заключите ли от това, че тези звезди не съществуват?

— Но аз добре опипах всичко — възрази джуджето.

— Но — отговори другият — вашето осезание е несъвършено.

— Но — рече джуджето — това кълбо е така лошо построено, то е така неправилно и формата му ми се струва смешна! Тук всичко изглежда като в някакъв хаос. Виждате ли тези малки поточета, никое от които не върви направо, тези езерца, които не са нито кръгли, нито четвъртити, нито овални, нито с някаква друга правилна форма, всички тези остри зрънца, настърчали по това кълбо, които ми израниха краката. (Той имаше пред вид планините.) Забелязвате ли също така формата на това кълбо, как е сплескано на полюсите и как се върти накриво около Слънцето, така че неизбежно областите около полюсите трябва да са пусти? В действителност това, което ме кара да мисля, че тук няма никого, е, че според мен хора със здрав разум не биха искали да живеят тук.

— Е, какво — каза Микромегас, — може би тук не живеят хора, които имат здрав разум. Но има известни указания, че тази планета не е създадена току-тъй. Вие казвате, че тук всичко ви се струва неправилно, защото на Сатурн и на Юпитер всичко е изтеглено по конец. Е, може би именно по тази причина тук всичко е малко объркано. Нали ви казах, че при моите пътувания винаги съм забелязвал голямо разнообразие? Сатурнянинът възрази на всички тези съображения. Спорът можеше да продължи безкрайно, но за щастие Микромегас така се разгорещи, че скъса връвта на диамантената си огърлица. Диамантите се изсипаха на земята. Те бяха хубавички, доста различни по големина диамантчета, от които най-големите тежаха по четиристотин ливри, а най-малките — по петдесет. Джуджето събра няколко от тях. Разглеждайки ги отблизо, то забеляза, че те бяха така шлифовани, че се бяха превърнали в отлични лещи. И така, то взе една малка леща от сто и шейсет стъпки в диаметър и я постави пред зеницата си. Микромегас също си избра една, която беше широка две хиляди и петстотин стъпки. Тези диаманти бяха прекрасни микроскопи, но въпреки това отначало двамата пътници не можаха да видят нищо с тях и трябваше да ги нагодят към очите си. Най-после жителят на Сатурн видя нещо едва забележимо, което мърдаше плитко под водата в Балтийско море, това беше един кит. Той сръчно го взе с малкия си пръст, постави го на нокътя на палеца си и го показа на другаря си, който за втори път се разсмя, виждайки колко смешно малки бяха обитателите на Земята. Убеден сега, че нашият свят е обитаем, сатурнянинът бързо реши, че на него има само китове и понеже обичаше много да умува, поиска да отгатне откъде една такава дребна прашинка черпи сили, за да се движи, дали има представи, воля, свобода. Микромегас бе крайно озадачен, той най-търпеливо разгледа животните и резултатът от неговото изследване беше, че не би могло да се смята, че в това животно е вложена душа. Двамата пътешественици бяха склонни да мислят, че нашето обиталище е лишено от дух, но в този момент с помощта на микроскопа забелязаха нещо по-едро от кит, което плуваше по Балтийско море. Както е известно, по онова време една дружина философи се връщаше от полярния кръг, където бяха правили наблюдения, които никой дотогава не се бе сетил да направи. Вестниците писаха, че корабът им е заседнал на бреговете на Ботническия залив и че те едва са се спасили, но на този свят човек никога не знае каква е истината. Аз ще ви разкажа най-чистосърдечно как се развиха събитията, без да прибавя нещо от себе си, а това изисква не малко усилие от един историк.