Мис Порочна

18. Съдебно жури от един

Четвъртък вечерта Спенсър седеше на масата в трапезарията съвсем сама. Мелиса беше излязла с приятели преди около час, а родителите й се бяха прибрали в стаята си, след което чевръсто се измъкнаха през входната врата, като само й казаха довиждане. Тя трябваше да прерови хладилника в търсене на нещо за вечеря и да се задоволи с няколко останали кутии с китайска храна.

Спенсър се взираше в купчината писма на кухненската маса. От колежа „Фениуърт“, някакво затънтено училище в централна Пенсилвания, й бяха изпратили справочник и писмо, в което заявяваха, че биха я приели с удоволствие. Единствената причина „Фениуърт“ да я допусне да кандидатства най-вероятно беше богатото й семейство. Парите, които смяташе, че й се полагат по рождение — до този момент.

Спенсър измъкна сайдкика от джоба си и провери електронната поща за трети път през последните петнайсет минути. Нямаше нищо от сайта за осиновени. Нямаше ново съобщение от зловещия нов А. И, за съжаление, нямаше нищо от Уайлдън. Както й беше предложила Хана, тя му се обади, за да му каже за бележката, която беше получила в библиотеката, като не пропусна да добави, че някой я е наблюдавал през прозореца.

Но Уайлдън й се стори отнесен. Или може би той също не й вярваше — може би смяташе, че Спенсър не е благонадежден свидетел. Отново я успокои, че просто някое отегчено хлапе си прави шеги с нея, и че всички в полицейския участък на Роузууд разследват произхода на съобщенията. След това й затвори по средата на следващия й въпрос. Тя се втренчи невярващо в телефона си.

Кендис, чистачката, започна да чисти печката и стаята се изпълни с миризма на евкалипт от препарата, който използваше. Малкият телевизор с плосък екран, който стоеше върху шкафа в кухнята, предаваше „Следващият топ модел на Америка“, любимото шоу на Кендис. От кетъринг фирмата бяха донесли част от продуктите за съботното благотворително събиране, а дистрибуторът на алкохол беше оставил няколко каси с вино. На кухненския плот бяха оставени три-четири големи бутилки, които непрекъснато напомняха на Спенсър, че тя не е включена в подготовката. Ако беше, тя със сигурност нямаше да поръча мерло — щеше да предпочете нещо по-изискано, като бароло8 например.

Спенсър погледна към телевизора, където група красиви момичета вървяха по импровизиран подиум в морга, и представяха нещо, което приличаше на смесица от бански и усмирителна риза. Внезапно екранът стана черен. Спенсър наведе глава. Кендис изпъшка разочаровано. Телевизорът примигна с ново лого. „Прекъсваме заради важни новини от Роузууд“ — разнесе се глас. Спенсър взе дистанционното и усили звука.

Един репортер с опулени очи и ниско подстригана коса стоеше пред сградата на съда в Роузууд.

— Получихме нова информация във връзка с дългоочаквания процес за убийството на Алисън Дилорентис — обяви той. — Въпреки спекулациите за липсата на убедителни доказателства, преди минути от офиса на областния прокурор заявиха, че процесът ще започне както е обявено.

Спенсър се загърна по-плътно с кашмирената си жилетка и въздъхна с облекчение. След това на екрана се появи изглед от къщата на Иън, голяма, несиметрична сграда с американското знаме, забито на верандата.

— Господин Томас беше пуснат временно под гаранция до започването на процеса — обяви гласът на репортера зад камера. — Снощи разговаряхме с него, за да видим как се чувства.

Лицето на Иън изпълни екрана.

— Невинен съм — заяви той. — Някой друг го е извършил, не съм аз.

— Пфу! — възмути се Кендис и поклати глава. — Не мога да повярвам, че това момче някога е стъпвало в тази къща. — Тя взе флакона с освежител за въздуха и пръсна срещу телевизора, сякаш присъствието на Иън на екрана изпълваше стаята с неприятен мирис.

Репортажът приключи и по телевизията продължи „Следващият топ модел на Америка“. Спенсър се изправи, усещаше главата си замаяна. Имаше нужда да глътне малко въздух… и да прогони Иън от мислите си. Излезе през задната врата на верандата и студеният въздух я блъсна в лицето. Термометърът с форма на чапла, който висеше на стълба до барбекюто, показваше само два градуса по Целзий, но на Спенсър не й се влизаше вътре за яке.

Навън беше тихо и студено. Гората зад хамбара — последното място, където Спенсър беше видяла Али жива — изглеждаше по-мрачна от обичайното. Когато тя се обърна и погледна към предния двор, в къщата на семейство Кавана светна лампа. Една висока, тъмнокоса фигура се приближи до прозореца на всекидневната. Джена. Тя обикаляше напред-назад и говореше по телефона си, устните й се движеха бързо. Спенсър потрепери неспокойно. Толкова й беше странно да види някой, който носи слънчеви очила вкъщи… и то през нощта.

— Спенсър! — прошепна някой много близо до нея.

Тя се завъртя рязко по посока към гласа и коленете й се подгънаха. От другата страна на парапета стоеше Иън. Беше облечен в черно яке, закопчано догоре и черна скиорска шапка, нахлупена до веждите. Единственото, което Спенсър можеше да види, бяха очите му.

Тя изписка, но Иън вдигна ръка.

— Ш-ш-шт. Просто ме изслушай.

Спенсър беше толкова изплашена, че можеше да се закълне, че сърцето й подскача като полудяло из гърдите.

— К-как успя да излезеш от къщи?

Очите на Иън проблеснаха.

— Имам си начини.

Спенсър погледна към задния прозорец, но Кендис беше излязла от кухнята. Телефонът й лежеше само на няколко фута от нея, върху масата на верандата, прибран в ментовозеленото си кожено калъфче „Кейт Спейд“. Тя протегна ръка към него.

— Недей — промълви Иън с мек глас. Той леко разкопча якето си и свали шапката. Лицето му изглеждаше отслабнало, а светлокестенявата му коса стърчеше. — Просто искам да поговорим — каза той. — Бяхме толкова добри приятели. Защо ми причиняваш това?

Спенсър зяпна от изненада.

— Защото уби най-добрата ми приятелка, затова!

Иън бръкна в джоба си, без да сваля очи от нея.

Измъкна бавно пакет „Парламент“ и запали една цигара със запалката си „Зипо“. Спенсър никога не беше си помисляла, че ще види това. Иън и още няколко момчета от Роузууд участваха в местните рекламни акции против тютюнопушенето.

От устата му излезе синкав пушек.

— Знаеш, че не съм убил Алисън. Дори с пръст не бих я докоснал.

Спенсър се вкопчи в гладката дървена оградка на верандата.

— Ти си я убил — повтори тя с треперещ глас. — И ако си мислиш, че съобщенията, които ни изпращаш, ще ни уплашат и няма да свидетелстваме срещу теб, жестоко се лъжеш. Не се страхуваме от теб!

Иън наведе объркано глава.

— Какви съобщения?

— Не се прави на глупак! — изписка Спенсър.

Иън подсмръкна с объркано изражение на лицето. Спенсър погледна към ямата в двора на семейство Дилорентис. Беше толкова близо. После премести поглед към хамбара, мястото на последното им гостуване с преспиване. Бяха толкова развълнувани, че седми клас е свършил. Вярно, че между тях имаше някои търкания, вярно, че Али беше направила много неща, които бяха вбесили Спенсър, но тя беше сигурна, че ако бяха прекарали достатъчно време заедно през онова лято, далеч от всички останали в „Роузууд дей“, те отново щяха да станат по-близки от всякога.

Но тогава двете с Али се скараха заради спускането на глупавите щори, за да може тя да ги хипнотизира. Преди Спенсър да се усети, спорът премина в скандал. Тя каза на Али да си върви… и Али си тръгна.

Дълго време Спенсър се чувстваше ужасно заради случилото се. Ако не беше казала на Али да си тръгне, може би момичето сега нямаше да е мъртво. Но сега вече знаеше, че каквото и да беше направила, то нямаше да промени нищо. Али и без това смяташе да ги зареже. Най-вероятно умираше от нетърпение да се срещне с Иън и да разбере какво е решил — дали ще скъса с Мелиса, или ще остави Али да разкаже на всички за тяхната толкова неуместна връзка. Али живееше заради подобни неща, изпробваше докъде може да манипулира хората. Но това не даваше право на Иън да я убива.

Очите на Спенсър се напълниха със сълзи. Тя се сети за онази стара снимка, която бяха гледали точно преди да обявят пускането на Иън под гаранция, от деня, в който беше обявено началото на „Капсулата на времето“. Иън беше имал дързостта да отиде право при Али и да й каже, че ще я убие. Кой знае, може би още тогава е искал да го направи. Може би през цялото време това желание е тлеело в него. Може би го е приемал като идеалното престъпление. Никой няма да ме заподозре, сигурно си е мислил той. Та аз съм Иън Томас.

Тя го погледна, цялата трепереше.

— Наистина ли вярваш, че ще ти се размине? Какво ти е минавало през ума, докато си се забавлявал с Али? Не знаеше ли, че това е грешно? Не осъзнаваше ли, че се възползваш от нея?

В далечината играчи гарван, силно и грозно.

— Не съм се възползвал от нея — отвърна Иън.

Спенсър подсмръкна.

— Тя беше в седми клас — ти в дванайсети. Това не ти ли се струва странно?

Иън премигна.

— Поставила ти е някакъв глупав ултиматум — продължи Спенсър с разширени от вълнение ноздри. — Не е трябвало да я приемаш на сериозно. Просто е трябвало да й кажеш, че не искаш да я виждаш повече!

— Това ли смяташ, че е станало? — Гласът на Иън прозвуча наистина изненадано. — Че Али ме е харесвала повече, отколкото аз нея? — Той се засмя. — Двамата флиртувахме много, но това беше всичко. Тя като че ли не искаше да задълбаваме повече.

— Да бе, да — изсъска Спенсър през зъби.

— Но после… изведнъж… тя промени мнението си — продължи Иън. — Първоначално реших, че ми обръща повече внимание само, за да ядоса някой друг.

Минаха няколко секунди. Една птичка кацна до хранилката на задната веранда и закълва семенца. Спенсър постави ръце на кръста си.

— И този някой ще да съм била аз, така ли? Али е решила да те харесва само, за да ме ядоса?

— А? — Силен порив на вятъра развя краищата на черния шал на Иън.

Спенсър изсумтя. Наистина ли трябваше да го казва?

— Аз. Те. Харесвах. В седми клас. Знам, че Али ти е казала. Тя те е накарала да ме целунеш.

Иън въздъхна, свъсил вежди.

— Знам ли. Беше доста отдавна.

— Стига си лъгал — сопна му се Спенсър, бузите й пламтяха от гняв. — Ти си убил Али — повтори тя. — Престани да се преструваш, че не си.

Иън отвори уста, но от тях не излезе нито звук.

— Ами ако ти кажа, че има още нещо, което не знаеш? — изстреля най-накрая той.

Над главите им с грохот прелетя самолет. Няколко къщи по-нататък, господин Хърст включи машината за почистване на сняг.

— За какво говориш? — прошепна Спенсър.

Иън дръпна дълбоко от цигарата си.

— Нещо голямо. Мисля, че и ченгетата го знаят, но не му обръщат внимание. Опитват се да ме натопят, но до утре ще съм се сдобил с улика, която ще докаже моята невинност. — Той се наведе към Спенсър и издуха дим в лицето й. — Повярвай ми, това нещо ще преобърне живота ти.

Цялото тяло на Спенсър изтръпна.

— Кажи ми какво е то.

Иън отмести поглед.

— Все още не мога да ти кажа. Първо искам да съм сигурен.

Спенсър се изсмя горчиво.

— И очакваш просто да… ти повярвам? Нищо не ти дължа. Може би трябва да говориш с Мелиса, а не с мен. Мисля, че тя ще прояви повече съчувствие към сълзливата ти история.

През лицето на Иън премина предпазливо изражение, което Спенсър не можа съвсем да улови — сякаш идеята въобще не му хареса. Отровната миризма от цигарата му надвисна над тях като саван.

— Онази нощ може и да съм бил пиян, но знам какво видях — каза Иън. — Отидох там с намерението да се видя с Али… но вместо това в гората видях две руси глави. Едната беше на Алисън. Другата… — Той повдигна подканващо вежди.

Две руси глави в гората. Спенсър бързо поклати глава, разбирайки намека на Иън.

— Не съм била аз. Излязох от хамбара след нея. Но след това тя ме заряза — за да намери теб.

— Значи е бил някой друг русокос.

— Щом си видял някого, защо не го каза на ченгетата още когато Али изчезна?

Погледът на Иън се отмести встрани. Той отново дръпна нервно от цигарата. Спенсър щракна с пръсти и го посочи.

— Не си казал нищо, защото нищо не си видял. Няма нищо голямо, на което ченгетата да не обръщат внимание… това е. Ти си я убил, Иън, и ще си платиш за това. Точка.

Иън издържа погледа й няколко дълги секунди. След това конвулсивно мръдна с рамене и хвърли угарката от цигарата си в двора.

— Нищо не си разбрала — каза той с мъртъв глас. После изведнъж се обърна и тръгна по верандата, промъкна се през страничния двор на Спенсър и потъна в гората. Спенсър изчака да го види как се скрива между дърветата, преди да се стовари безпомощно на колене, без да осъзнава, че кишата веднага се просмуква през дънките й. Горещи сълзи от страх се плъзнаха по лицето й. Минаха няколко дълги минути, преди да забележи, че телефонът й, който все още лежеше на масата на верандата, звъни.

Тя скочи и го грабна. Имаше ново съобщение.

Спенсър погледна към гората.

— Не пращаш съобщения, така ли, Иън? — изкрещя тя към пустотата със свиреп глас. — Излез да те видя!

Вятърът тихо повя. Иън не отговори. Единственото доказателство, че въобще е бил тук, беше гневно блестящото червено въгленче на цигарата му, което бавно умираше на снега в двора.