Мистър Убийство

1.

Веднага щом оставиха зад гърба си отбивката, където двойката мъртви пенсионери, лежеше, потънала във вечен покой, в уютната, малка трапезария на подвижната си къща, автомобилът с неразгадаемия Карл Клокър на волана пое по М-4023 към Оклахома Сити. Дру Ослет вдигна слушалката на служебния телефон с магнитноклетъчно устройство и позвъни в щаба, намиращ се в Ню Йорк Сити. Той докладва за развоя на събитията и поиска указания за действие.

Все пак телефонът, който Дру използваше, не се намираше в магазините за хиляда и една стоки и обикновеният гражданин не можеше да си го купи. Той предлагаше възможности, с каквито другите телефони не разполагаха.

Апаратът бе включен чрез електрическата запалка към арматурното табло, както всички останали магнитноклетъчни изобретения; за разлика от тях обаче той можеше да работи буквално във всяка точка от земното кълбо, а не само върху територията на щата или района, в който се използваше. Също като електронната карта СУСП, телефонът имаше директна сателитна връзка и можеше безпрепятствено да се свърже с поне деветдесет процента от комуникационните сателити в орбита, минавайки през техните контролни станции на земята, можеше да се включва в най-съвършените подслушватели и охраняващи системи, да се свърже с всеки телефон, който пожелаеше, без да бъде регистрирано обаждането. Използваната телефонна компания никога нямаше да издаде сметка за разговора на Ослет с Ню Йорк, защото тя изобщо нямаше да знае, че такъв разговор е бил проведен през съответната им телефонна централа.

Дру Ослет говореше спокойно със своя човек в Ню Йорк, без да се страхува, че някой може да го подслушва, защото телефонът му разполагаше и с разсейващо звука устройство, което той задействаше само с едно натискане на бутона. Същото устройство бе закрепено и върху телефона в щаба, което пък осигуряваше невъзможността да се подслушват обажданията, които Ослет приемаше оттам. За всеки, който би успял да засече и улови сигнала между Оклахома и Бит Епъл, думите на Ослет щяха да звучат като съвсем безсмислен брътвеж.

В Ню Йорк бяха уведомени за убийството на съпрузите-пенсионери само дотолкова, доколкото властите в Оклахома можеха да го свържат с Алфи и Мрежата, което име те използваха помежду си, щом ставаше дума за тяхната организация.

— Нали не си оставил обувките там? — попитаха от Ню Йорк.

— Разбира се, че не! — отвърна Ослет, възмутен, загдето допускаха, че е толкова некомпетентен.

— А цялото електронно устройство в подметката…

— Обувките са тук, при мен.

— Те са излезли направо от лабораторията. Всеки, който разбира, ще се насере, ако ги види, а може и да…

— Обувките са при мене — натърти Ослет.

— Добре. Окей, тогава нека да намерят труповете и да си бият главите в стените, чудейки се кой го е извършил. Това не ни засяга. Друг да му мисли.

— Именно.

— Скоро пак ще се свържа с тебе.

— Разчитам — отвърна Ослет.

Ослет затвори и зачака отговор от щаба. Перспективата да навърти още около сто и петдесет километра през черната пустош в компанията единствено на Клокър го изпълваше с тягостно чувство. За щастие обаче Дру Ослет се бе подсигурил с шумно и увлекателно занимание. Той измъкна изпод шофьорската седалка една компютърна игра и надяна слушалките върху ушите си. Скоро се почувства щастлив, забравил напълно за мрачния селски пейзаж наоколо, погълнат изцяло от предизвикателствата на бързата игра.

Светлините на града изпъстряха нощта, когато Ослет отново вдигна поглед от миниатюрния екран, в отговор на потупване по рамото от страна на Клокър. Лъскавият телефон на пода, между краката му звънеше.

Човекът от Ню Йорк говореше така мрачно и унило, сякаш току-що се бе върнал от погребението на майка си.

— За колко можеш да стигнеш до летището в Оклахома Сити?

Ослет предаде въпроса на Клокър.

Безизразното лице на Карл Клокър не трепна, когато той каза:

— Трийсет-четир’сет минути… разбира се, ако материята на реалността на се усуче някъде по пътя.

На човека от Ню Йорк Ослет предаде само предполагаемото време, за което можеха да стигнат в Оклахома Сити, премълчавайки елемента на научна фантастика в изказването на Клокър.

— Отидете там, колкото е възможно по-бързо — каза човекът от Ню Йорк. — Ще летите за Калифорния.

— Къде в Калифорния?

— Летище Джон Уейн, Ориндж Каунти.

— Имате ли някакво известие за Алфи?

— Да се шибам в гъза, ако зная какво имаме!

— Моля те, не придавай на отговорите си такова шибано техническо звучене — рече Ослет. — Губим си времето.

— Когато стигнете летището в Оклахома, иди в някоя будка и си купи един брой на списание „Пийпъл“ — страници шейсет и шеста, шейсет и седма, шейсет и осма — и тогава ще знаеш толкова, колкото знаем и ние.

— Ти да не ме занасяш нещо?

— Току-що разбрахме за това.

— За кое? — попита Ослет. — Виж, изобщо не ми пука за последния голям скандал в британското кралско семейство, нито пък ме е грижа каква диета спазва Джулия Робъртс, за да поддържа линията си…

— Страници шейсет и шеста, шейсет и седма и шейсет и осма. Когато ги прочетеш, обади ми се. Май сме се насадили върху варел пълен с бензин и някой тъкмо е драснал клечката.

От Ню Йорк затвориха, преди Ослет да успее да каже нещо.

— Отиваме в Калифорния — каза той на Клокър.

— Защо?

— Хората от списание „Пийпъл“ смятат, че там ще ни хареса — отвърна Ослет, решавайки да натрие носа на мъжагата Клокър с неговия собствен навик да отговаря непълно.

— Ами да — рече Клокър, сякаш току-що казаното от Ослет беше нещо, което от само себе си се разбираше.

Като минаваха през покрайнините на Оклахома Сити, Ослет с облекчение и радост забеляза първите признаци на цивилизация… макар че той лично предпочиташе да си пръсне черепа, отколкото да живее тук. Дори в най-натоварените си часове Оклахома Сити не ангажираше неговите пет сетива така, както бе в Манхатън. Ослет не само се нуждаеше от пълно натоварване на сетивата, той намираше, че това е жизнена необходимост като храната и водата, която бе по-важна и от секса.

В Сиатъл бе по-добре, отколкото в Оклахома Сити, макар че все още не можеше да се сравнява с Манхатън. За град имаше прекалено много небе и съвсем малко блъсканица. Истинско безобразие! В сравнение с други места, улиците му бяха толкова тихи, а хората така необяснимо… спокойни. Човек би си помислил, че жителите на Сиатъл не знаеха какво ги очаква. Очакваше ги онова, което очакваше и всички други — рано или късно те също щяха да умрат.

Вчера в два часа следобед той и Клокър чакаха на летището в Сиатъл. Беше неделя и Алфи трябваше да пристигне от Канзас Сити, Мисури. Боингът кацна с осемнадесет минути закъснение, но Алфи го нямаше.

Ослет управляваше Алфи вече година и два месеца (това бе и целият период на работа от страна на Алфи) и нищо подобно не се бе случвало преди. Алфи неизменно се появяваше точно, където трябваше, отиваше точно там, където го изпращаха, винаги изпълняваше задачата, която му поставяха и беше точен като японски кондуктор. Точен до вчерашния инцидент.

Ослет и Клокър не изпаднаха веднага в паника. Възможно беше да се е случило нещо необичайно (някакво пътно произшествие), което бе забавило Алфи по пътя му към летището и той бе изпуснал самолета си.

Разбира се, в мига, в който Алфи се отклонеше от програмата си, една „вътреклетъчна команда“, имплантирана дълбоко в подсъзнанието, трябваше да задейства и да го накара да се обади във Филаделфия, за да докладва изменението в програмата. Но точно това им беше лошото на вътреклетъчните команди: понякога те бяха толкова дълбоко вкарани в съзнанието на субекта, че си оставаха там и не излизаха на повърхността.

Докато Ослет и Клокър чакаха на летището в Сиатъл, за да разберат дали тяхното момче няма да пристигне с някой по-късен полет, един таен служител на Мрежата отиде до мотела в Канзас Сити, където бе отседнал преди това Алфи, за да провери дали не е там. От Мрежата се тревожеха, че тяхното момче навярно е захвърлило на боклука цялата си програма и обучение, както ставаше с информацията, съхранена в компютъра, щом се счупеше хард дискът, в който случай бедният глупчо сигурно все още бе в стаята си в състояние на дълбока апатия. Обаче Алфи не беше в мотела.

Нямаше го и в следващия самолет от Канзас Сити за Сиатъл. С частния самолет на един от привържениците на Мрежата Ослет и Клокър излетяха от Сиатъл. Когато в неделя вечерта пристигнаха в Канзас Сити, изоставената от Алфи кола под наем бе вече намерена в един жилищен квартал в Топека, на около час път в западна посока. Вече не можеха да се залъгват и трябваше да погледнат истината в очите — трябваше да се справят с едно лошо момче. Алфи се беше развилнял.

Разбира се, невъзможно беше Алфи да се разбеснее. Можеше да изпадне в състояние на апатия — да. Но да побеснее — не! Всеки, който добре познаваше програмата му, бе дълбоко убеден в това. Всички бяха така уверени — както екипажа на „Титаник“, преди да се целуне с айсберга.

Тъй като имаха възможност да слушат полицейските съобщения в Канзас Сити и другаде, в Мрежата знаеха, че Алфи е убил двете набелязани жертви, докато са спали някъде между полунощ в събота и един часа в неделя. Дотогава той се бе движил като по часовник.

След това не можеха да кажат какво се бе случило. Трябваше да допуснат, че нещо в Алфи бе превъртяло и някъде около един часа в неделя сутринта — средно континентално време — той бе избягал, което означаваше, че след три часа се изпълваха точно две денонощия, откакто Алфи бе неуправляем.

„Би ли могъл да стигне с кола до Калифорния като кара в продължение на четиридесет… или осемдесет часа?“, чудеше се Ослет, докато Клокър свиваше по локалното платно, водещо към летището на Оклахома Сити.

Те вярваха, че Алфи се намира някъде в кола, защото в жилищния квартал, където беше изоставена наетата кола, бе открадната някаква хонда.

От Канзас Сити до Лос Анжелос Алфи трябваше да измине около две хиляди и осемстотин километра. Можеше да измине това разстояние за много по-малко от четиридесет и осем часа, ако беше решен само да кара, без да спи. Той можеше да издържи три-четири нощи без сън и бе решителен и упорит като някой политик, преследващ всеки заплашващ да се изплъзне долар.

В неделя през нощта Ослет и Клокър заминаха за Топека — трябваше да разгледат изоставената кола под наем. Надяваха се да разберат нещо за техния опак убиец.

Поради това, че Алфи бе достатъчно умен, за да не използва кредитните карти, с които го бяха снабдили (по тях можеха лесно да го открият) и тъй като притежаваше отлични умения необходими за извършването на въоръжен грабеж, те използваха някои от тайните служители на Мрежата, за да получат достъп и да прегледат компютърните данни в полицията на Топека. Откриха, че един малък магазин за хранителни стоки бе ограбен вероятно от няколко неизвестни лица някъде към четири часа сутринта в неделя. Служителят бе застрелян с един куршум в главата. Раната била смъртоносна, а по изстреляната гилза се установило, че убиецът е използвал девет милиметрово оръжие. Оръжието на Алфи беше „Хеклер и Кох“ П7 — девет милиметров парабел.

Комплект болтове бе последната покупка, регистрирана от касиера, няколко минути преди да бъде убит, което полицията бе установила, след като бе прегледала компютърните данни за закупените стоки. Покупката, направена от бандитите, бе твърде голяма за такова магазинче: няколко пакета наденички „Слим Джим“, соленки, фъстъци, малки понички, шоколадови десерти и други, високо калорични неща. С неговия скоростен метаболизъм Алфи трябваше да се запаси с такива храни, предвиждайки краткотрайна дрямка някъде по пътя.

И точно в този момент те бяха изгубили дирите му за дълго време.

От Топека по междущатската магистрала №70 той можеше да отиде чак в Колорадо… или на север, по федералния аутобан №75… или пък на юг, тръгвайки по някое шосе, можеше да отиде в Чануте, Фридония, Кофивил… на югозапад — до Уичита. Навсякъде!

Теоретически, само минути преди да го обявят за неуправляем, те биха могли да задействат предавателя в подметката на обувката му посредством микровълнов сигнал, разпратен до всички щати от някой сателит. След това можеха да използват някои следящи, геосинхронни спътници, за да засекат местоположението на Алфи, да го хванат и само за няколко часа да го отведат обратно вкъщи.

Обаче бяха изникнали проблеми. Винаги имаше проблеми. Целувката на айсберга.

Чак в понеделник, следобед те откриха микропредавателя, скрит в обувката на Алфи. Сигналът идваше от Оклахома, близо до границата с Тексас. Ослет и Клокър бяха в Топека в положение на готовност. Отлетяха за Оклахома Сити, а там наеха кола и тръгнаха по Междущатската магистрала №40, снабдени с електронната карта, която ги бе отвела при мъртвите пенсионери и чифт спортни обувки. Подметката на едната бе срязана и от нея се подаваше електронна платка.

Сега Ослет и Клокър бяха отново на летището в Оклахома Сити, клатейки се напред-назад като две оловни топчета от най-бавната електронна машина за игри, позната в целия свят. Когато стигнаха в службата за наемане на коли и оставиха колата, Ослет вече беше готов да крещи. Единствената причина, поради която не се развика, бе тази, че нямаше кой да го чуе, освен Карл Клокър. Все едно да вие към луната.

На летището той отиде до един павилион за вестници и си купи последния брой на списание „Пийпъл“.

Клокър пък си купи пакетче дъвки „Джуси Фрут“, значка с надпис: „ВИДЯХ ОКЛАХОМА — СЕГА МОГА ДА УМРА“ и изданието с меки корици на центрилионната по ред, романизирана версия на „Стар Трек“.

Навън пешеходната зона нито гъмжеше от хора, нито пък тълпата бе така пъстроцветна, както на летище „Кенеди“ или „Ла Гуардия“ в Ню Йорк. Ослет седна на една пейка, заобиколена от хилава растителност в големи саксии. Той прелисти списанието, докато стигна до шестдесет и шеста и шестдесет и седма страница.

Заглавието, разпростряло се върху двете съседни страници, поставяше началото на материал, заемащ цели три. По-голямата част от първите две беше заета от снимка на писателя. Здрач. Зловещи облаци. Призрачни дървета като фон. Особен ъгъл на снимане — сякаш авторът бе замахнал към камерата. Чертите на лицето му бяха разкривени, очите му блестяха от отразената светлина. Приличаше на зомби или на някой побъркан убиец.

Очевидно този тип беше пълен глупак и отвратителен нахалник, който сам си правеше реклама и с радост би се дегизирал и като Агата Кристи стига с това да можеше да повиши продажбата на книгите си. Или може би щеше да се съгласи да направят от името му търговска марка за зърнени храни: Мекици „Мартин Стилуотър“ — приготвят се от овесено брашно и тайнствени, едрозърнести продукти; във всяка кутия има по една фигура на общо единадесет убити. Всеки е очистен по различен начин, всички рани са отбелязани в яркочервено; започнете да събирате днес и оставете нашите едрозърнести продукти да ви прочистят червата!

Ослет прочете текста на първа страница, но все още не разбираше защо статията бе качила кръвното на неговия човек от Ню Йорк в инфарктната зона. Като се зачете в материала за Стилуотър, Ослет си помисли, че заглавието трябва да бъде „Мистър Досада“. Ако този тип все пак дадеше името си на някоя фирма за производство на мекици, изобщо нямаше да има нужда от едрозърнести продукти, тъй като от самото име на човек направо му се досираше.

Дру Ослет мразеше книгите със страстта, с която някои хора мразят да ходят на зъболекар. Той смяташе, че хората, които ги пишат (особено авторите на романи), са родени в неподходящо за тях време. Мислеше също, че те трябва да се заловят с истинска работа в областта на компютърния дизайн, кибернетичното управление, науките за космоса или приложната фиброоптика — изобщо все науки, които можеха да подобрят живота тук на земята във време, когато човек загърбеше едно цяло хилядолетие. Като средство за развлечение, книгите бяха толкова мудни! Писателите непременно държаха да въведат читателите си в съзнанието на своите герои, за да покажат мислите им. Във филмите изобщо нямаше такова нещо! Те никога не въвеждаха зрителя в мозъка на някого. Въпреки че филмите също можеха да покажат какво мисли даден герой, кой е тоя зрител, дето на всяка цена ще поиска да бъде въведен в мозъка на Силвестър Сталоун, Еди Мърфи или Сюзън Сарандън, за бога?! Всички книги бяха прекалено интимни! Не беше важно какво мислят хората, а какво вършат. Екшън и бързина! Тук, пред прага на едно ново високо технично столетие само две думи бяха важни: екшън и бързина.

Ослет обърна втората страница и видя още една снимка на Мартин Стилуотър.

— Мама му стара!!!

На втората снимка писателят седеше зад бюрото си с лице към камерата. Светлината бе особена, тъй като идваше главно от някаква лампа с матов абажур, разположена зад него и малко встрани. Тук обаче той изглеждаше съвсем различен от зомбито на първата снимка.

Клокър седеше в другия край на пейката като огромна, дресирана мечка, облечена в човешки дрехи, която търпеливо чакаше цирковия оркестър да засвири познатата мелодия. Той бе изцяло погълнат от романа „Стар Трек“ и не откъсваше очи от главата „Спок хваща трипер“ или както там се наричаше тази тъпа глава.

Като вдигна списанието така, че и Клокър да може да го види, Дру Ослет каза:

— Погледни това!

Клокър все пак първо довърши изречението, което четеше, и чак тогава погледна списанието.

— Това е Алфи.

— Не, не е.

Клокър премляска със сочната24 си дъвка и рече:

— Ама е същият като Алфи.

— Тук нещо никак не е наред.

— Изглежда точно като него.

— Целувката на айсберга — каза Ослет със злокобен глас.

— А? — рече Клокър и свъси чело, озадачен.

Кабината в удобния дванадесет местен, частен самолет беше обзаведена с много вкус и велур в топли, бежово-кафяви тонове, както и съвсем гладка и лъскава кожа в контрастен цвят и няколко акцента в тревисто зелено. Клокър седеше в предната част на самолета и четеше „Чуждоземна проктологична заплаха“ или както там се наричаше шибания, евтин роман, в който се бе вдълбочил. Ослет седеше в средната част на салона.

Докато все още се издигаха над летището в Оклахома Сити, той позвъни на своя човек в Ню Йорк.

— Окей, видях „Пийпъл“.

— Като ритник в мутрата, нали? — рече човекът от Ню Йорк.

— Какво става тук?

— Още не знаем.

— Мислиш ли, че приликата е случайна?

— Не! Боже господи, та те са като еднояйчни близнаци!

— А аз защо отивам в Калифорния? За да се полюбувам на този мухляв писател ли?

— А може би и за да намериш Алфи.

— Мислиш ли, че Алфи е в Калифорния?

Човекът от Ню Йорк каза:

— Ами той трябва да е отишъл все някъде. Освен това, когато прочетохме статията в „Пийпъл“, ние се опитахме да научим нещо повече за Мартин Стилуотър и веднага разбрахме, че в къщата му в Мишън Виехо се е случила беда през днешния ранен следобед и по-късно вечерта.

— Каква беда?

— Има полицейски доклад, но още не е вкаран в компютъра им, така че нямаме достъп до него. Мъчим се да се доберем до някое копие. Работим по въпроса. Засега знаем само, че някой е влязъл с взлом в къщата. Очевидно Стилуотър е застрелял някакъв тип, но онзи е офейкал.

— Смяташ ли, че има нещо общо с Алфи?

— Тук никой не е голям почитател на случайностите.

Бръмченето на самолетните двигатели сякаш позатихна. Самолетът преустанови да набира височина, зае хоризонтално положение и се понесе напред с обичайната си скорост.

— Но откъде Алфи ще знае за Стилуотър? — попита Ослет.

— Може би чете „Пийпъл“ — рече човекът от Ню Йорк и нервно се засмя.

— Ако мислиш, че нападателят е Алфи, защо му е да преследва този човек?

— Още нямаме своя теория.

Ослет въздъхна.

— Чувствам се така сякаш съм в някаква небесна тоалетна, в която сам Бог пуска водата.

— Може би трябваше повече да внимаваш при управлението му.

— Това не беше грешка в управлението му — рече троснато Ослет.

— Хей, аз в нищо не те обвинявам! Просто ти казвам какво се говори тук.

— Струва ми се, че главната грешка е в спътниковия контрол.

— Не можем да очакваме, че ще го открием, след като той си е свалил обувките.

— Но как така трябваше да мине цял ден и половина, за да бъдат открити проклетите му обувки?! Лошо време над средния запад, слънчеви изригвания, магнитни бури, твърде голяма площ при първоначалното търсене. Извинения, извинения, извинения…

— Те поне имат някакви — каза доволно човекът от Ню Йорк.

Ослет кипна вътрешно, ала нищо не каза. Мразеше, когато е далеч от Манхатън. Сянката на самолета едва-що навлизаше над територията на града, и вече наизвадиха ножове. Амбициозните пигмеи започнаха да се мъчат да сринат репутацията му или поне да я смалят до своите размери.

— Един от ръководителите ще те посрещне в Калифорния — каза човекът от Ню Йорк. — Той ще те информира за всичко.

— Страхотно!

Ослет изгледа намръщено слушалката и натисна копчето „КРАЙ“, прекъсвайки разговора.

Имаше нужда да пийне нещо.

Освен пилот и помощник-пилот екипажът включваше и стюардеса. Ослет натисна бутона върху страничната облегалка на стола и за секунди стюардесата дотича от задната част на самолета. Той й поръча двоен скоч с лед.

Момичето, красива блондинка, бе облечена във винена блузка, сива пола и сиво сако от същата материя. Ослет се обърна на стола си и я изгледа, докато тя се отдалечаваше по пътеката.

Запита се дали е лесна за сваляне. Ако можеше да я омае, тя навярно щеше да му позволи да я обладае в тоалетната и да я чука прав.

Цяла минута Ослет се наслаждаваше на тази своя фантазия, но след това действителността се изправи пред него и той отпъди жената от мислите си. Дори да беше лесна, последиците винаги бяха неприятни. След това тя сигурно щеше да иска да седи до него — през целия път чак до Калифорния — и да споделя с него своите мисли и чувства, като се започнеше от любовта, съдбата и смъртта и се стигнеше до значението на диетичните храни. Ослет не даваше и пет пари за нейните мисли и чувства. Интересуваше го само онова, което тя можеше да направи. Не беше в настроение да се прави на някой много чувствителен тип от края на миналия век.

Когато стюардесата донесе уискито, той я попита какви видеокасети се намират на борда на самолета и тя му даде списък с четиридесет заглавия. Най-хубавият филм на всички времена фигурираше сред тях: Смъртоносно оръжие 3. Дру Ослет не си спомняше вече колко пъти го бе гледал, но удоволствието му от филма изобщо не намаляваше с повторенията. Беше идеалният филм на века, защото нямаше кой знае колко сложна сюжетна линия, която да следваш, нито пък беше нужно зрителят да следи как героите се развиват и променят. Беше съставен от отделни серии, заредени само със суперекшън и трясъкът, който се разнасяше от екрана се равняваше на шума от състезания с фургони на добитък, съчетан с концерт на състава „Мегадет“.

Четири отделни монитора позволяваха да се прожектират четири различни филма за четирима пътника. Стюардесата пусна Смъртоносно оръжие 3 на екрана, намиращ се най-близо до Ослет и му подаде слушалките. Той ги сложи на главата си, увеличи звука до възможния максимум, облегна се назад и се ухили.

По-късно, когато вече бе изпил уискито си, Ослет се унесе в дрямка, докато Дени Глоувър и Мел Гибсън крещяха нещо неразбираемо един на друг, вилнееха пожари, трещяха картечници, избухваха бомби, а музиката гърмеше…

2.

В понеделник през нощта те спаха в две съседни стаи с междинна врата, намиращи се в един мотел в Лагуна Бийч. Класата на хотелската база не беше нито пет, нито дори четири звезди, но стаите бяха чисти, а в баните и тоалетните имаше достатъчно на брой, нови и пухкави хавлиени кърпи. Празникът бе отминал, а до летния туристически сезон имаше още много време. Ето защо половината от стаите на мотела бяха празни и, макар че беше недалеч от тихоокеанската магистрала, мястото бе тихо.

Случилото се през деня вече оказваше своето въздействие. Пейджи се чувстваше така, сякаш не бе спала цяла седмица. Дори леко изтърбушения и неравен дюшек й се струваше като легло от пухкави облаци, в което можеха да спят само богове и богини.

За вечеря хапнаха пица в стаята. Марти излезе навън, за да купи храната. Донесе също и салата и плодова торта с дебел слой карамел от близкия ресторант.

Връщайки се с храната, блед и с хлътнали очи, той трескаво се втурна в стаята, като едва успяваше да придържа кутиите. Отначало Пейджи помисли, че Марти е видял двойника си някъде наблизо, но после разбра, че той е очаквал или да не ги намери в стаята, или да ги намери, но… мъртви.

Външните врати и на двете стаи имаха здрави резета със секретни брави и предпазни вериги. Те ги заключиха, пуснаха резетата, сложиха веригите, както и по един тежък стол, който да подпира бравата на всяка врата отдолу.

Нито Пейджи, нито Марти можеха да си представят как Другият би могъл да се добере до тях. Така или иначе, те подпряха бравите на вратите със столовете. Подпряха ги здраво.

Невероятно, но въпреки изживяния ужас, децата драговолно се оставиха да бъдат убедени от баща си, че тази нощувка вън от дома е специално организирано развлечение за тях. Те не бяха свикнали да отсядат в мотели и затова всичко, като се започнеше от леглата, които можеха да вибрират, ако в процепа се пуснеше монета, и се стигнеше до безплатните пликове, листа за писма и ароматни сапунчета, беше изключително екзотично и забавно за тях и поглъщаше всичкото им внимание.

Особено интересно им се стори, че върху тоалетните чинии в двете тоалетни бяха прикрепени хартиени ленти, с надписи на три езика, уверяващи клиентите, че санитарният възел е хигиенизиран. От това Емили заключи, че някои клиенти сигурно са „истински прасета“, на които не им стига ума да се сетят, че трябва да почистят след себе си. Шарлът пък започна да си мисли дали тоалетните са били дезинфекцирани само със сапунен разтвор и лизол или бяха използвани и други по-специални средства като огнехвъргачки или радиация.

Марти бързо стигна до интелигентното заключение, че много по-екзотичните аромати на безалкохолните напитки от хотелските автомати, каквито те нямаха вкъщи, щяха също да ги очароват и да повдигнат духа им. Той им купи шоколадов шейк, „утринна роса“, искрящ гроздов сок, черешов нектар, „Мандаринова наслада“ и ананасов газиран сок. Четиримата се настаниха върху двете големи легла в едната стая и разположиха около себе си върху покривките на леглата и нощните шкафчета опаковки с храна и бутилки с разноцветни сокове. До края на вечерята Шарлът и Емили отпиваха от всяка напитка, което изнерви Пейджи.

Практиката й на консултант отдавна й бе показала, че децата са потенциално по-устойчиви от възрастните, когато ставаше въпрос за травма. Тази тяхна способност се проявяваше най-добре, когато децата живееха в здраво семейство, получаваха много нежност и любов и усещаха, че са почитани и обичани. Изведнъж тя се почувства горда, загдето нейните собствени дъщери се проявяваха като емоционално гъвкави и силни… И тогава, обхваната от някакво мимолетно суеверие, Пейджи почука с кокалчетата на пръстите си върху дървената табла на леглото, молейки мълчаливо Бог да не ги наказва — нея и децата — заради нейната гордост.

За най-голяма изненада на родителите си, щом се изкъпаха и сложиха пижамите си, щом легнаха на леглата в съседната стая, а завивките им бяха грижливо подпъхнати, Шарлът и Емили пожелаха Марти да спази часа са приказките и да продължи историята в стихове. Пейджи осъзнаваше, че между измислената поема и развоя на последните страшни събития в живота им се забелязва известна обезпокоителна, макар и случайна прилика. Тя бе сигурна, че Марти и момичетата също я забелязват. И все пак Марти изглеждаше така доволен от възможността да прочете собствените си стихове на своите деца, както те бяха нетърпеливи да ги чуят.

Той постави стола си в долния край и точно между двете легла. В бързината, с която прибраха багажа си, Марти все пак бе успял да си спомни за тетрадката, озаглавена: Приказки за Шарлът и Емили, със защипаното върху нея фенерче за четене. Той седна и вдигна тетрадката пред очите си.

Ловната пушка беше на пода, от едната му страна.

Пистолетът беше върху нощното шкафче, откъдето Пейджи можеше да го грабне за секунда.

Марти изчака тишината да се превърне в нетърпеливо очакване.

Картината много приличаше на онази, която Пейджи бе наблюдавала безброй пъти в детската стая в дома им. Имаше само две различия: огромните легла правеха Шарлът и Емили да изглеждат по-малки — като герои от някоя детска приказка — бездомни мъничета, промъкнали се в замъка на великана, за да похапнат от неговата овесена каша и да полудуват из стаите на великанския палат. Другата разлика беше, че светлината идваше не само от фенерчето за четене, защипано за тетрадката. Лампата върху нощното шкафче също светеше и щеше да остане така през цялата нощ — единствено по този начин момичетата бяха признали страха си.

Изненадана от собственото си нетърпение и от насладата, с която очакваше да чуе продължението на поемата, Пейджи седна в долния край на леглото на Емили.

Тя се чудеше кое прави приказките така желани за хората — почти като храната и водата — и кое караше хората да ги желаят повече в тежки моменти, отколкото в добри. Киното не е имало никога толкова много почитатели, както в годините на най-тежката криза. Продажбата на книги често се покачваше в години на глад и инфлация. Това не бе само нужда хората да се развлекат малко и да забравят грижите и тревогите си. Беше нещо по-дълбоко и по-загадъчно.

Когато стаята притихна в очакване и мигът за четене настъпи, Марти започна. Тъй като Шарлът и Емили настояха да им бъде прочетено всичко, което вече бяха чули в събота и неделя вечер, той зачете отначало и стигна до момента, в който злият двойник на дядо Коледа се изправяше пред къщата Стилуотър, с намерение да разбие вратата и да влезе вътре.

— Олеле, ужас! — прошепна Шарлът.

— Ти май подмокри гащите — ухили се Емили.

— А чушките с какво ли са? — попита Шарлът, озадачена.

— С кайма — отвърна Пейджи.

— Гррр! Тогава нищо чудно, че се е изплюл в тях!

— Дядо Коледа е критик! — ахна Шарлът и размаха малките си юмручета във въздуха.

— Критици! — издума презрително Емили, извръщайки очи нагоре така, както бе виждала да прави татко й.

— Боже мой! — възкликна Шарлът и покри лицето си с ръце. — В нашата къща има критик!

— Нали ти казах, че приказката е страшна? — рече Марти.

— Пет килограма! — повтори слисано Шарлът, повдигна глава от възглавницата си, изправи се на лакти в леглото и продължи разпалено. — Уаау! Ще ни трябва багер и самосвал, за да вземем всички тия пуканки! Като се изпукат ония ми ти зърна… Ами то всичко ще стане само в пуканки — лавини от пуканки, планини от пуканки! Ще ни трябва цял варел с карамелизирана захар и един милиард пакетчета масло, за да ги приготвим. Ще въргаляме гъзовете си в пуканки!

— Какво каза? — попита Пейджи.

— Казах, че ще ни трябва багер…

— Не, другата дума, която каза!

— Коя дума?

— Гъзове! — рече Пейджи, ядосана.

— Но това не е лоша дума.

— Така ли?

— По телевизията я казват почти през цялото време.

— Не всичко, което казват по телевизията е интелигентно и изискано — рече Пейджи.

Марти сложи тетрадката между коленете си и добави:

— Всъщност напоследък едва ли нещо е.

Пейджи се обърна към Шарлът и каза:

— По телевизията съм виждала как някои хора полетяват с колите си в пропастта, как други отравят бащите си, за да наследят богатствата им, как се бият с мечове, ограбват банки… и всякакви други неща, за които горчиво ще съжалявате, ако ви спипам, че ги вършите.

— Особено, когато става дума за отравянето на бащите — рече Марти.

— Окей — съгласи се Шарлът. — Вече няма да казвам „гъз“.

— Добре.

— А какво да казвам вместо „гъз“? „Задник“ може ли?

— Как ти се струва „дупе“? — попита я Пейджи.

— Ами… става.

Като едва се сдържаше да не се разкикоти и не смеейки да погледне към Марти, Пейджи каза:

— Опитай като начало да казваш „дупе“, след това като пораснеш още малко, можеш постепенно да започнеш да казваш задник и най-накрая, когато станеш вече съвсем голяма, ще можеш да казва и „гъз“.

— Е, така вече е честно — съгласи се Шарлът и се отпусна отново върху възглавницата си.

Емили, която до този момент бе запазила мълчание, смени темата на разговора.

— Пет килограма сурови зърна не могат да се съберат в микровълновата фурна — каза тя.

— Разбира се, че могат! — възкликна уверено Марти.

— Не вярвам.

— Проверил съм това, преди да започна поемата — рече твърдо той.

Емили недоверчиво се намръщи.

— Нали знаеш как проверявам всичко?! — не се предаваше Марти.

— Може би този път не си — каза Емили със съмнение в гласа.

— Пет килограма! — рече Марти.

— Толкова много царевични зърна!

— Май че в къщата има още един критик — обърна се Марти към Шарлът.

— Окей — каза най-накрая Емили. — Продължавай, почети ни още.

Марти повдигна едната си вежда и попита:

— Наистина ли искаш да чуеш още от тази непроверена и неубедителна измишльотина?

— Каквото и да е, искам още — призна Емили.

Като пусна една престорено дълга въздишка, Марти погледна крадешком към Пейджи, взе тетрадката в ръце и отново зачете:

— Няма да му се размине — рече Шарлът.

— Може и да му се размине — каза Емили.

— Няма!

— Кой ще го спре?

Това развитие на нещата — Шарлът и Емил и като главните героини в разказа — очарова момичетата. Те извърнаха глави една към друга и се спогледаха, усмихнати.

Шарлът повтори въпроса на Емили:

— Кой ще го спре?

— Ние! — възкликна Емили.

— Хм… може би — рече Марти.

— Олеле! — промълви Шарлът.

Емили побърза да я успокои.

— Не бой се! Татко просто иска да ни държи в напрежение. Ще го спрем и още как!

— Мамо, какво може да е? — попита Шарлът.

— Навярно онези мръсни чорапи, които преди шест месеца пъхна някъде.

Емили се изкикоти, а Шарлът рече:

— Ще ги намеря аз някой ден тия пусти чорапи!

— Ако това има в моята кутия, аз не ща да я отворя — каза Емили.

— Не искам да я отворя — поправи я Пейджи.

— Никой няма да я отвори — успокои Емили майка си, без да е разбрала забележката й — Пфю!

Шарлът войнствено размаха юмручето си във въздуха и каза:

— Сестри!

— Сестри! — повтори след нея Емили и също размаха юмруче.

Когато разбраха, че за тази вечер баща им няма да продължи поемата, двете момичета пожелаха той да им прочете стиховете още веднъж. Пейджи с изненада откри, че и тя чака с нетърпение да ги чуе.

Макар че се преструваше на уморен и въпреки желанието му да го придумват, Марти щеше да бъде разочарован, ако момичетата не го бяха помолили да им прочете стиховете отново.

Когато Марти прочете и последния стих, Емили само успя да прошепне сънено: „сестри“, а Шарлът вече похъркваше тихичко.

Марти премести безшумно стола в ъгъла, откъдето го бе взел. Провери дали вратите и прозорците са добре заключени, дръпна плътно пердетата, за да няма никакви пролуки, през които човек да може да погледне в стаята отвън.

Пейджи подпъхна завивката на Емили, после на Шарлът и ги целуна за лека нощ. Любовта й към тях бе така силна, че просто притискаше гърдите й и не й позволяваше спокойно да диша.

Когато тя и Марти се оттеглиха в съседната стая, взимайки оръжията със себе си, те не угасиха нощната лампа и оставиха вратата между двете стаи широко отворена. Въпреки всичко дъщерите й бяха сякаш застрашително далече от нея.

Пейджи и Марти сякаш взаимно предугаждаха желанията си. Те легнаха един до друг на голямото легло. Мисълта между тях да има дори половин метър разстояние бе непоносима.

Едната нощна лампа беше запалена, но Марти я угаси. През вратата от другата стая идваше достатъчно светлина и осветяваше по-голямата част от тяхната. В ъглите се таяха сенки, но дълбокият мрак за момента беше победен.

Те се държаха за ръце и гледаха в тавана, сякаш можеха да разгадаят съдбата си по сложните плетеници от светлина и сенки, които трептяха там. А беше само един най-обикновен таван. През последните няколко часа буквално всичко, върху което Пейджи спираше погледа си, й се виждаше злокобно и заплашително.

И тя, и Марти легнаха с дрехите си. Макар и да бе малко вероятно някой да ги е проследил, без да го забележат, те все пак искаха да бъдат в състояние да напуснат бързо мотела.

От няколко часа вече не валеше, ала все още се чуваше плисъкът на дъждовните капки, който ги унасяше. Мотелът бе разположен на върха на една скала, надвесила се над океанския бряг, а песента на прибоя в своята метрономна неизбежност беше благодатен и успокояващ звук.

— Искам да те питам нещо — рече тихо Пейджи, за да не събуди децата в съседната стая.

— Какъвто и да е въпросът ти, навярно няма да мога да ти отговаря — рече уморено Марти.

— Какво стана там?

— Сега ли? В другата стая?

— Да.

— Магия.

— Говоря сериозно.

— Аз също — отвърна Марти. — Човек не може да прецени в дълбочина влиянието на приказките върху нас. Можем да разберем как и защо става нещо толкова, колкото крал Артур е разбирал как Мерлин е можел да знае онова, което е вършил.

— Ние дойдохме тук съсипани, уплашени. Децата почти онемяха от страх. Ти и аз се сдърпахме…

— Не сме!

— Напротив!

— Добре де — съгласи се Марти, — но само малко.

— Което за нас означава много. Всички ние бяхме… напрегнати, притеснени.

— Е, не бяхме чак толкова зле.

— Послушай една консултантка, която има опит в тези неща — рече Пейджи. — Точно толкова зле бяхме. След това ти четеш приказка. Чудесна безсмислица в стихове, обаче все пак безсмислица… и всички се отпускат. Тя ни помага някак да се съвземем. Забавно ни е, смеем се. Момичетата се успокояват и докато се обърнеш, вече са заспали.

Известно време и двамата мълчаха.

Отмереният плясък на нощния прибой наподобяваше бавния, спокоен ритъм на едно голямо сърце.

Когато затвори очи, Пейджи си представи, че отново е малко момиче, сгушило се в скута на майка си, както толкова рядко й позволяваха да прави, притиснала ухо към гърдите й. Слушаше туптенето на майчиното сърце, опитвайки се да долови някакъв друг тих и драгоценен, любовен шепот. Но освен кухото и механично туп-туп на предсърдието и камерите тя не чуваше нищо друго.

И все пак Пейджи се успокояваше. Навярно подсъзнателно, заслушана в туптенето на майчиното сърце, тя си спомняше за своето деветмесечно утробно развитие, по време на което бе чувала същия този отмерен ритъм двадесет и четири часа в денонощието. В утробата покоят е пълен — такъв, какъвто човек никога повече няма да има. Докато още не сме родени, ние не познаваме любовта, но не познаваме и мъката на това да бъдеш лишен от нея.

Пейджи беше благодарна, загдето имаше Марти, Шарлът и Емили. Но в живота си винаги щеше да има такива мигове, когато нещо така просто като шума на прибоя, щеше да й напомня за дълбоката бездна на тъга и самота, с които се бе сблъскала в детството си.

Винаги се стремеше да не позволи дъщерите й дори за секунда да се усъмнят, че са обичани. Сега тя бе също така решена и готова да им докаже, че въпреки насилственото нахлуване на онзи луд в живота им, никой нямаше да отнеме детството на Шарлът и Емили така, както нейното собствено детство бе изцяло отнето поради това, че отчуждението на родителите й един към друг се бе пренесло и върху единственото им дете, Пейджи бе принудена бързо да порасне, за да може да се съхрани емоционално. Още като ученичка в прогимназията, тя осъзна студеното бездушие на света около нея и разбра, че доверието в собствените сили е задължително условие за оцеляване в суровите условия на живот. Но по дяволите! Собствените й дъщери не биваше да изживеят всичко това и то в разстояние на една нощ само! Не и на седем и девет години — тази толкова крехка възраст! За нищо на света! Пейджи отчаяно се бореше да ги закриля и пази поне още няколко години от грубите страни на човешкото съществуване, да им даде възможност да пораснат постепенно, да бъдат щастливи и да не познаят горчивината и отчаянието.

Марти пръв наруши благодатната тишина.

— Когато Вера Конър получи удар и ние прекарвахме толкова много часове в коридора пред реанимационното отделение, там имаше и много други хора, които идваха и си отиваха, чакаха, за да разберат дали приятелите им, близките им ще живеят или ще умрат.

— Просто не мога да повярвам, че минаха цели две години.

Вера Конър беше професор по психология в Калифорнийския университет в Лос Анжелос и наставница на Пейджи в студентските й години, а след това бе нейна вярна приятелка. Вера все още й липсваше. Винаги щеше да й липсва.

— Някои от хората там просто седяха и гледаха в празното пространство — продължи Марти. — Други крачеха нагоре-надолу, гледаха през прозорците, нервничеха. Трети слушаха уокмените си със слушалки на главата. Четвърти играеха на портативните си компютърни игри. Убиваха времето по най-различен начин. Но… забеляза ли, че онези, които най-добре се справяха със страха и мъката си и изглеждаха най-спокойни, бяха хората с книга в ръка.

Освен Марти, Вера беше най-добрата приятелка на Пейджи и първата жена, която истински я бе обичала, въпреки четиридесетте години разлика във възрастта. Първата седмица на Вера в болницата (отначало беше объркана, страдаше, а после изпадна в кома) беше най-кошмарната седмица в живота на Пейджи. Почти две години след това в очите й бликваха сълзи, когато си спомняше последния ден, последния час, в който тя стоеше до леглото на Вера и държеше топлата, но отпусната ръка на своята приятелка. Усещайки близкия край, Пейджи беше казала нещо, което тя искрено се надяваше, че Бог бе позволил на умиращата жена да чуе: Обичам те, винаги ще ми липсваш, за мене ти беше майката, каквато родната ми майка не можа да бъде.

Дългите часове на тази последна седмица се запечатаха неизличимо в паметта на Пейджи и то с подробности, каквито тя не би желала да си спомня, защото трагедията има най-острото длето за човешкото съзнание. Тя не само ясно си представяше разположението и обзавеждането на мрачната чакалня пред реанимационното отделение, но отчетливо помнеше лицата на непознатите, които за известно време бяха седял и в същото помещение заедно с нея и Марти.

— Ти и аз убивахме времето с четене на романи — рече Марти. — А също и някои други хора… не просто, за да избягат от действителността, а защото… защото в най-добрия си вид художествената литература е лекарство.

— Лекарство?!

— Животът е така дяволски объркан. Нещата просто се случват и сякаш в онова, което ни минава през главата, няма голям смисъл. Понякога на човек му се струва, че светът е една лудница. Разказите сгъстяват реалността и я подреждат. Всяка история има начало, следа и край. А когато една история свърши, това означава нещо, бога ми! Може да не е сложна, а съвсем проста, дори наивна, но все пак има значение. Тя ни дава надеждата, тя е лекарството.

— Лекарство на надеждата — рече замислено Пейджи.

— Или може просто да съм се задръстил с помия…

— Не, не си.

— Хм, всъщност наистина съм задръстен… но навярно в друго отношение.

Тя се усмихна и леко стисна ръката му.

— Не зная — каза Марти, — но мисля, че ако някой университет направи дългосрочно проучване, ще открият, че хора, четящи художествена литература, не изпадат толкова често в депресия, по-малко са склонни към самоубийство и просто са по-щастливи и доволни от живота си. Разбира се, не каквато и да е художествена литература. Нямам предвид романите, в които е модерно да се говори за отчаяние, описващи човека като боклук, живота като воняща помия, напълно безсмислен, за да се живее.

— Д-р Марти Стилуотър, раздаващ лекарството на надеждата.

— Ето на! Ти също мислиш, че съм задръстен с отпадъци.

— Не, мили, не! — възпротиви се Пейджи — Мисля, че си чудесен!

— Обаче не съм. Ти си чудесна. Аз просто съм невротичен писател. По природа писателите са твърде самодоволни, себични, неуверени и в същото време прекалено заети със себе си, за да могат някога да бъдат чудесни.

— Ти не си невротичен, самодоволен, себичен, неуверен или самонадеян.

— Това просто доказва, че ти не си ме слушала всичките тези години.

— Добре де, да кажем, че си може би невротичен.

— Благодаря ти, мила, че все пак си ме слушала от време на време — рече Марти.

— Но освен това си и чудесен. Един чудесно невротичен писател. И аз бих искала да съм една чудесно невротична писателка и да раздавам лекарството.

— Голям залък лапни, голяма дума не казвай.

— Не се шегувам — каза Пейджи.

— Ти вероятно можеш да живееш с писател, но аз с писателка — не мога!

Пейджи се обърна надясно, за да е с лице към него, а той се обърна наляво. Целунаха се… нежно… и леко. Известно време просто лежаха прегърнати и слушаха прибоя.

Без думи те се разбраха да не обсъждат по-нататък тревогите си и какво трябва да се направи утре сутринта. Понякога едно докосване, една целувка или прегръдка казваха повече, отколкото всички думи, които един писател би могъл да използва, повече и от най-разумния съвет, който една психоложка-консултантка би могла да даде.

В тялото на нощта, огромното сърце на океана бавно и сигурно туптеше. От човешка гледна точка прибоят беше вечна сила, а от божествена — преходна.

Унасяйки се постепенно, Пейджи с изненада разбра, че тя все пак заспива. В съзнанието й като черен кос запърха мисълта, че лежи, упоена от съня, безпомощна и в чужда обстановка. Ала умората й беше по-голяма от страха и утехата, която морето люлееше в дълбините си, я обгърна и понесе върху вълните на съня към детството й, където малката Пейджи слагаше главица на майчината гръд и притискаше ухо към сърцето й, за да чуе онзи специален, таен и трепетен зов за любов.

3.

Все още със слушалки на главата, Дру Ослет се събуди от картечен трясък, експлозии, викове и музика толкова гръмка и забързана, че би била подходяща да възвести идването на Деня на Страшния съд. На телевизионния екран Глоувър и Гибсън бягаха, скачаха, размахваха юмруци, стреляха, тичаха на зигзаг, въртяха се, хвърляха се в горещи сгради в един вихрен танц на насилието.

Като се усмихна и прозя, Ослет погледна часовника си и видя, че бе спал повече от два часа и половина. Забелязвайки как филмът му действа като приспивна песен, стюардесата явно го бе пренавила, след като бе свършил, и го бе пуснала отначало.

Навярно вече наближаваха — сигурно след по-малко от час щяха да кацнат на летище Джон Уейн в Ориндж Каунти. Ослет свали слушалките от главата си, стана и тръгна към предната част в кабината на самолета, за да каже на Клокър какво бе научил от предишния си разговор с Ню Йорк.

Клокър бе заспал на стола. Беше свалил сакото с кожените ревери и парчета на лактите, но все още беше с малката си кафява, ловджийска шапка със затъкнато в панделката черно перо от патица. Не хъркаше, но от ъгъла на полуотворената му уста се стичаше тънка лига и брадичката му отвратително лъщеше.

Понякога на Дру Ослет му се струваше, че хората от Мрежата си правят някакъв голям майтап с него като му даваха за партньор Карл Клокър.

Баща му беше много важен лост в организацията и Ослет се чудеше дали старият не го бе прикачил към такава абсурдна и комична фигура като Клокър, само за да може да го унижи. Дру ненавиждаше баща си и знаеше, че чувствата са взаимни. В крайна сметка обаче той реши, че старият, въпреки дълбокия и кипящ антагонизъм помежду им, не би посмял да играе такива номера, главно защото по този начин би изложил един Ослет на присмех. Запазването на честта и неопетнеността на семейното име винаги взимаше връх над личните чувства и вражди между отделните членове на рода.

В рода Ослет някои уроци бяха научени толкова рано, та Ослет бе почти сигурен, че се е родил с тях. Разбирането за истинската стойност на името Ослет бе сякаш вкоренено в гена му. Нищо (с изключение на много пари) не бе по-ценно от доброто име, което бе поддържано поколения наред. Доброто име означаваше точно толкова власт, колкото и голямото богатство, защото за политиците и съдиите не беше трудно да получават дипломатически куфарчета, пълни с пари под формата на подкупи или пък да ги предлагат на хора, чиито родове даваха на Америка сенатори, държавни секретари, индустриалци, видни радетели за запазване на околната среда и шумно афиширани покровители на хората на изкуството.

Партньорството му с Клокър беше просто грешка и не след дълго Дру щеше да я поправи. Ако бюрократите в Ню Йорк не можеха да се размърдат и да му намерят друг партньор и ако неуправляемият Алфи се завърнеше все още годен за употреба, Ослет щеше тайно да го дръпне настрана и да му нареди да очисти Клокър.

Романът „Стар Трек“ с меки корици и прегънат гръб лежеше върху гърдите на Клокър, обърнат със страниците надолу. Като внимаваше да не събуди едрия мъж, Ослет взе книгата.

Той обърна първата страница, без да си дава труд да отбележи докъде е стигнал Клокър, и се зачете, надявайки се, че този път ще проумее защо толкова много хора се прехласваха по космическия кораб „Ентърпрайс“ и неговия екипаж. След няколко параграфа проклетият автор го вкарваше вече в мислите на капитан Кърк — една област на съзнанието, която Ослет би изследвал само, ако единствената му друга възможност беше да изследва закостенелите мозъци на всички кандидати за президенти по време на последните избори. Дру Ослет мина напред, пропускайки няколко глави, и изведнъж се озова в педантично разумното съзнание на Спок. Прелисти още няколко страници напред и попадна в мозъка на Боунс Макой.

Ядосан, Ослет затвори „Пътешествие в търбуха на вселената“ или, както там се казваше проклетата книга, и потупа с нея Клокър по гърдите, за да го събуди.

Грамадният мъж така рязко се изправи на стола си, че шапката му падна и се изтърколи в скута му.

— К’во? К’во? — рече сънено той.

— Скоро ще кацнем.

— Разбира се, че ще кацнем — каза Клокър.

— Нашата връзка ни чака на летището.

— Целият живот е една връзка.

Ослет беше в много лошо настроение. Преследваше разбеснял се убиец, после бе помислил за баща си, бе разсъждавал върху сблъсъка с приятеля Мартин Стилуотър, беше прочел дори няколко страници от романа „Стар Трек“, а сега Клокър го ръсеше с телеграмните си мъдрости! Беше твърде много, за да запази човек доброто си настроение. Ето защо Ослет каза:

— Ти или си се олигавил, докато си спал, или цяла орда охлюви са пропълзели по брадичката ти и са се на пъхали в устата ти.

Клокър вдигна едрата си длан и с ръкава на ризата обърса брадичката и устата си.

— Този човек, който ни чака — продължи Ослет, — навярно вече е научил нещо за Алфи. Трябва да сме в ясно съзнание и готови бързо да действаме. Напълно ли си буден?

Погледът на Клокър бе унесен.

— Никой не е напълно буден — отвърна той.

— О, моля те, ще престанеш ли най-после с този твой недопечен и тайнствен кретенизъм?! В момента просто нямам сили за това!

Клокър го гледа може би цяла минута, после каза:

— Нещо… те свива сърцето, Дру.

— Грешиш. Стомахът ме свива, като слушам цялата тази помия.

— Вътрешната буря на долните инстинкти.

— Я се шибай! — процеди Ослет.

Бръмченето на реактивните двигатели се усили. Миг по-късно стюардесата се приближи и съобщи, че самолетът се насочва към пистата на летището в Ориндж Каунти. Помоли ги да затегнат предпазните колани.

Часовникът на Ослет показваше 1:52 сутринта, ала това беше според часовото разписание в Оклахома Сити. Щом самолетът започна да се спуска, той премести стрелките на ролекса си и ги нагласи да показват осем минути преди полунощ.

Когато кацнаха на летището, понеделникът бе изминал и едно-единствено, тихичко цъкване на часовника бе отбелязало началото на вторника подобно на бомба, чийто механизъм отброяваше последните секунди преди избухването.

Връзката бе на около тридесет — малко по-млад от Ослет — и ги чакаше в залата за пристигащите частни самолети. Каза им, че името му е Джим Ломакс, което едва ли беше вярно.

Ослет му каза, че техните пък са Чарли Браун и Дъгууд Бъмстед26.

Онзи не схвана шегата. Помогна им да пренесат багажа си до паркинга, където го натовари в багажника на зелен олдсмобил.

Ломакс, като много други калифорнийци, беше превърнал тялото си в храм и сега се стремеше към по-сложна архитектура. Физическите упражнения и здравословната храна бяха навлезли в ежедневието на американците по всички краища на страната и вече толкова години всички се стремяха да имат корави бицепси и здрави сърца дори в най-северните градчета на Мейн. Обаче не другаде, а в Златния Щат27 бе забъркан първият коктейл от морковен сок и бе изфабрикувано първото парче диетичен, едрозърнест сухар. Този щат беше все още единственото място, където доста хора вярваха, че суровите пшеничени ядки са добри заместители на пържените картофи, но само най-фанатизираните калифорнийци, които бяха достатъчно решителни, можеха напълно да отговорят на структурните изисквания на храма. Джим Ломакс имаше врат като гранитен дирек, раменете му можеха да запълнят касата на четирикрилен портал, с гръдния си кош като нищо можеше да срути стените на някой купол, а коремът му беше корав като олтарна плоча. Той доста се беше постарал и от тялото си бе направил цяла катедрала.

Макар че преди няколко часа оттук бе минал студен и буреносен, атмосферен фронт и въздухът бе все още влажен и мразовит, Ломакс беше само по дънки и тениска, върху която се мъдреше снимка на Мадона с разголени гърди (рокпевицата, а не Божията майка), сякаш природните условия му влияеха толкова, колкото и на каменните стени на някоя здрава крепост. Той буквално припкаше вместо да ходи, като всяка работа извършваше с предварително пресметната грация и с чувство за собствено достойнство, явно знаещ и доволен от това, че хората бяха склонни да го гледат и да му завиждат.

Ослет подозираше, че Ломакс не е просто горд, а извънредно суетен мъж, който навярно беше влюбен в собствения си образ. Единственият бог, на когото той се кланяше в катедралата на своето тяло, беше неговото собствено его.

Въпреки това Ослет хареса Джим Ломакс. Най-хубавото му качество беше, че в негово присъствие Карл Клокър изглеждаше по-малък. Всъщност това беше единственото положително качество на Ломакс, но то бе достатъчно. В действителност Ломакс бе може би съвсем малко (ако изобщо беше) по-едър от Клокър, но бе с по-твърди мускули и по-добре издялан. В сравнение с него Клокър изглеждаше бавен, тромав, стар и отпуснат. Поради това, че понякога ръстът на Клокър го притесняваше, сега Ослет ликуваше при мисълта как Клокър се чувства застрашен от Ломакс макар че, дори да беше впечатлен по някакъв начин, Стар Трек-любителят изобщо не го показваше.

Ломакс седна зад волана, Ослет седна до него, а Клокър се намъкна отзад.

Оставяйки летището зад себе си, те завиха надясно по булевард „Мак Артър“. Намираха се в района на скъпи многоетажни офиси и комплекси, много от които бяха сякаш регионалните или национални щабове на огромни корпорации, отделени от улиците благодарение на обширните и педантично подкастрени зелени площи, цветни лехи, храсти и дървета, художествено осветени от добре скрити прожектори.

— Под седалката ти има ксероксно копие от полицейския доклад за инцидента в къщата на Стилуотър в Мишън Виехо — каза Ломакс на Ослет. — Не беше лесно да се доберем до него. Прочети го сега, щото трябва да го взема със себе си и да го унищожа. Към доклада бе защипано тънко фенерче, с помощта на което Ослет трябваше да прочете написаното. Докато се движеха по булевард „Мак Артър“ на юг, а после на запад към Нюпорт Бийч, той се зачете в доклада с все по-нарастваща изненада и смайване. Щом се качиха на тихоокеанската магистрала, те завиха на юг. Чак когато излязоха от Корона Дел Мар, Ослет приключи с четенето.

— Това ченге Лоубок — рече той, като вдигна поглед от страниците, — мисли, че всичко е рекламна машинация и че изобщо не е имало никакъв взлом.

— Което е надежда за нас — рече Ломакс и се усмихна, но беше грешка, защото заприлича на човек от плакат, рекламиращ събиране на средства за подпомагане на полусъзнателни дебили.

— Като се вземе предвид всичко, цялата проклета Мрежа ще отиде на бунището — каза Ослет. — Мисля, че имаме нужда не от надежда, а от истинско чудо.

— Дай да видя — обади се Клокър.

Ослет подаде доклада с фенерчето назад и каза на Ломакс:

— Откъде нашият лош малчуган е разбрал, че Стилуотър е тук? Как го е намерил?

Ломакс сви четирикрилните си рамене.

— Никой не знае — отвърна той.

Ослет изпръхтя отвратен.

От дясната страна на пътя се намираше скъпо игрище за голф със специална охрана, след което се виждаше мрачният Тихи океан. Той беше така безбрежен, а в западния си край така черен, че автомобилът сякаш се движеше на ръба на безкрайността.

След малко Ломакс се обади.

— Смятаме, че ако държим под око Стилуотър, рано или късно нашият човек ще се появи и ще можем да си го приберем.

— Къде е сега Стилуотър?

— Не знаем.

— Страхотно!

— Ами, виж сега, около половин час след като ченгетата си отишли, на Стилуотър и семейството му се случило и нещо друго, още преди да се доберем до тях. А след това те сякаш… се скриха.

— Какво друго нещо?

Ломакс се намръщи и рече:

— Никой не може да каже със сигурност. Случило се е почти до къщата им. Разните съседи там са видели различни неща, но някакъв човек, който външно бил като Стилуотър, стрелял по някакъв тип в буик… Значи, буикът се тряска в някаква спряла кола и секунда-две не може да се откачи от нея. Две деца, които на външен вид са също като момичетата на Стилуотър, изскачат от задната врата на буика и хукват да бягат, а буикът потегля. Стилуотър изпразва оръжието си в него, но тогава онова „БеЕмВе“… то пък отговаря на описанието на една от колите, регистрирани на името Стилуотър… та значи „БеЕмВе“-то изскача иззад ъгъла като прилеп от пъкъла, а зад волана е жената на Стилуотър. После всички влизат в колата и офейкват.

— След буика ли тръгват?

— Не. Той веднага изчезва. Прилича повече на бягство от ченгетата.

— Съседите не са ли видели шофьора на буика?

— Не. Било е прекалено тъмно.

— Нашето лошо момче е било.

— Наистина ли мислиш така? — попита Ломакс.

— Ами, ако не е той, тогава сигурно е папата.

Ломакс му хвърли доста странен поглед, сетне се загледа замислено в пътя пред себе си.

Преди мозъчно увреденият Джим Ломакс да може да попита как така папата е замесен цялата тази работа, Ослет каза:

— А защо нямаме полицейския доклад за второто произшествие?

— Защото не е имало такъв. Не е имало оплакване, нито пък жертва на престъпление. Има само доклад за това, че буикът се треснал във форда, а после офейкал.

— Според онова, което Стилуотър е казал на ченгетата, нашият Алфи си мисли, че той е Стилуотър или поне че би трябвало да бъде. Мисли, че животът му е откраднат. Горкият съвсем е превъртял! Пълно куку! Значи за него изглежда съвсем логично да се върне и да отмъкне децата на Стилуотър, защото по някакъв начин е убеден, че те са негови собствени деца. Господи, каква каша!

Минаха покрай пътен знак, който показваше, ме скоро ще навлязат в Лагуна Бийч.

— Къде отиваме? — попита Ослет.

— В хотел „Риц-Карлтън“ в Дона Пойнт — отвърна Ломакс. — Там имате апартамент. Минах по обиколния път, за да можете и двамата да прочетете полицейския доклад.

— В самолета дремнахме малко. Мислех си, че щом кацнем, веднага ще предприемем нещо.

— Какво например? — попита Ломакс, изненадан.

— Като начало да отидем до къщата на Стилуотър, да огледаме и да видим, каквото има за виждане.

— Няма нищо. Както и да е, аз трябва да ви заведа в „Риц“. Вие пък трябва да поспите и утре в осем часа сутринта да бъдете готови да тръгнете.

— За къде да тръгнем?

— Хората от Мрежата се надяват до утре да разберат нещо за Стилуотър или за вашето момче, или за двамата заедно. В хотела при вас в осем часа сутринта ще дойде човек и ще ви обясни всичко, а вие трябва да бъдете отпочинали и готови за действие. Каквито и ще бъдете, защото там е „Риц“. Искам да кажа, хотелът е супер! Храната също е много готина, дори и да е от румсервиза. Там можете да получите хубава, питателна закуска, а не оная ми ти мазна помия, която обикновено поднасят в другите хотели. Омлет, черни хлебчета, всякакви видове пресни плодове, обезмаслено кисело мляко…

— Аз наистина се надявам да получа свястна закуска — рече Ослет. — Каквато получавам всяка сутрин в Манхатън. Ембриони от алигатори, препържени глави от змиорки, поднесени върху водорасли, задушени в прясно масло с чесън и гарнитура от цели телешки мозъци. Аххх, човече! Никога през живота си не си се чувствал така напомпан, както след такава закуска.

Ломакс така се шашна, че колата намали скоростта си наполовина. Той изгледа слисано Ослет и рече:

— Е, не зная. Храната в „Риц“ е готина, но може да не е чак така екзотична като тази, с която си свикнал в Ню Йорк. Я ми кажи, ти сигурен ли си, че тя е здравословна? На мене ми се струва пълна с холестерин.

Нито намек за ирония, нито следа от насмешка се почувства в гласа на Ломакс. Явно той вярваше, че Ослет яде глави на змиорки, крокодилски ембриони и телешки мозъци на закуска.

С неохота Ослет призна пред себе си факта, че потенциално би могъл да има и по-лош партньор от този, който вече имаше. Карл Клокър само изглеждаше глупав.

В Лагуна Бийч ноември беше празен месец от гледна точка на туризма и в един без петнадесет сутринта във вторник улиците бяха почти безлюдни. На триетажното кръстовище в центъра на града, точно срещу плажа те спряха на червения светофар, въпреки че наоколо не се виждаха никакви коли.

Ослет си помисли, че градът е така отчайващо пуст, както което и да е друго място в Оклахома, и той закопня за суетнята на Манхатън: денонощното препускане на полицейските коли и линейките, черния вой на сирените, непрестанното бибипкане на клаксоните. Смях, пиянски гласове, караници, побърканото, истерично бръщолевене на бездомниците, напомпани до козирката с наркотици, чиито крясъци отекваха чак до апартамента му. Всичко това до болка му липсваше тук, в това сънено градче на брега на зимното море.

Когато излязоха от Лагуна, Клокър им подаде полицейския доклад от Мишън Виехо.

Ослет мълчеше и чакаше да чуе коментара на Стар Трек-любителя. Когато обаче не чу такъв, а и вече не можеше да понася тишината в колата, заплашваща сякаш да загърне с плаща си всичко навън, Дру Ослет се обърна към Клокър и каза:

— Е?

— Какво „е“?

— Какво мислиш?

— Не е хубаво — произнесе Клокър от тъмния си ъгъл на задната седалка.

— Не е хубаво ли?! Само това ли имаш да кажеш?! На мене ми изглежда страхотна каша!

— Е — отбеляза философски Клокър, — във всяка тайна, фашистка организация трябва от време на време да валне и малко дъждец.

Ослет се засмя. Обърна се напред, видя сериозния Ломакс и се разсмя още повече.

— Карл, понякога си мисля, че ти всъщност не си чак толкова лош човек.

— Добър или лош — рече Клокър, — всичко резонира с движението на по-малките от атома частици.

— Ама недей сега да разваляш доброто впечатление — предупреди го Ослет.

4.

В средата на нощта той се събужда, споходен от ярки съновидения: срязани човешки гърла, пръснати от куршум глави, обезкървени китки, нарязани от бръснач и удушени проститутки. Убиецът обаче не се стряска и не се изправя в леглото си, задъхан като човек събуждащ се от някой кошмар, защото тези негови сънища винаги го успокояват. Той лежи на задната седалка, свит като зародиш, полуунесен от изцерителния сън.

Едната страна на лицето му е покрита с нещо гъсто и лепкаво. Той вдига ръка към бузата си и предпазливо и сънено разтърква слузта между пръстите си, опитвайки се да разбере откъде е. Усеща малки, остри стъкълца в сгъстилата се слуз и разбира, че заздравяващото му око е изхвърлило вече парчетата стъкло заедно с части от наранената тъкан, заместена вече от здрава.

Той премигва, отваря очи и осъзнае, че вижда еднакво добре и с двете. Дори в изпълнения с мрак автомобил убиецът различава отделните форми и повърхности, както и редеещата тъмнина извън колата.

От този момент нататък му трябват само няколко часа. Щом палмите хвърлят дългите си сенки на запад, огрени от първите лъчи, а дървесните мишки се шмугнат между сочните палмови листа и притихнат в леговищата си в очакване на деня, той ще е вече оздравял напълно. Още веднъж ще бъде готов да потърси съдбата си.

— Шарлът… — шепне убиецът!

Навън все повече просветлява. Облаците, влачещи се след бурята, са рехави и накъсани. Иззад разпарцаливените им краища наднича студеното лице на луната.

— Емили…

Зад прозорците на колата нощта слабо мъждука, подобно на леко потъмняло сребро, огряно от пламъка на една-единствена свещ.

— Татко ще се оправи… ще се оправи… не се тревожете… Татко ще се оправи…

Сега той разбира, че е бил привлечен от двойника си поради това, че всъщност двамата са едно цяло. Беше го усетил чрез шестото си чувство. Дотогава не бе осъзнавал съществуването на другото аз, ала той бе привлечен от него така, сякаш това притегляне беше автономна функция на тялото му — същата като ударите на сърцето, произвеждането на кръв и разнасянето й по цялото му тяло, като работата на вътрешните му органи. Автономни функции, за които изобщо не бе нужно усилие на волята.

Все още в обятията на съня, убиецът се пита дали може съзнателно да приложи шестото си чувство, да се пресегне и да притегли фалшивия баща винаги, когато пожелае.

Унесен, той си представя, че фалшивият е скулптура, излята от стомана, която има магнитни свойства. Другото аз, криещо се някъде там в нощта, е подобна фигура. Всеки магнит има отрицателен и положителен полюс. Хрумва му, че неговият положителен полюс е свързан с отрицателния на фалшивия баща. Противоположностите се привличат.

Търси привличане и почти веднага го намира. Невидими силови полета го придърпват леко, а после по-силно.

На запад. На запад и на юг.

Както по време на трескавото си, почти насилствено шофиране, пресичайки континента едва ли не от единия до другия бряг, той чувства как притеглящата сила става все по-голяма, докато накрая я усеща като мощна гравитация на планета, придърпваща в огнените си обятия някой малък астероид.

На запад и на юг. Не е далече. Няколко километра. Тегленето е неумолимо. Отначало дори е особено приятно, но после почти болезнено. Убиецът чувства, че ако излезе от колата, на маса ще се отдели от земята и ще полети във въздуха с най-голяма скорост, право към орбитата на омразния, фалшив баща, който е отнел живота му.

Внезапно той чувства, че врагът му усеща силовите линии, които ги свързват. Врагът знае също, че го търсят.

Убиецът прекъсва мислите си за магнитното привличане и веднага се връща към себе си, затваря се в себе си. Той не е готов отново да се бори с врага си и не иска да го известява по никакъв начин, че до предстоящата схватка има още само няколко часа.

Затваря очи.

Усмихва се, унася се в съня.

Изцерителен сън.

Отначало сънува миналото си, населено с хора, които е убил и жени, с които е правил секс и които са били ощастливена от него със следактова смърт. Сетне в съня му се появяват картини, които със сигурност са пророчески и включват онези, които той обича — прелестната му жена и красивите му дъщери в миг на ненадмината нежност и благодатно покорство, окъпани от лъчезарна, златиста светлина, пронизана от сребърни сияния, рубинено червени, аметистово зелени, сини и тъмно виолетови.

Марти се събуди от някакъв кошмар. Чувстваше се така, сякаш някой го премазваше. Дори след като сънят избяга от очите му и изчезна напълно, ясно осъзнавайки, че е буден и се намира в хотелска стая, Марти дишаше с мъка и едва успя да помръдне само пръстите си. Той се чувстваше малък, безпомощен и изпитваше странната увереност, че скоро ще бъде запратен сред милиарди свободни атоми от някаква неведома, космическа сила.

Дъхът му се върна изведнъж и едва не го разкъса. Паралитичният гърч го разтърси от глава до пети.

Той погледна към Пейджи, свита на леглото до него, уплашен, че навярно я е събудил. Тя промърмори нещо в съня си, но продължи да спи.

Марти стана възможно най-тихо и пристъпи до прозореца, като предпазливо повдигна пердето. Погледна надолу към паркинга на мотела и тихоокеанската магистрала зад него. Никой не влизаше, нито пък излизаше от паркираните коли. Доколкото можеше да си спомни, сенките си бяха същите, както и преди. Никой не се спотайваше из ъглите. Бурята бе отнесла всичкия вятър на изток и в Лагуна бе така тихо и спокойно, че дърветата изглеждаха като сценичен декор. По магистралата премина камион, отправил се на север, но това бе единственото движение в мрака на нощта.

Върху стената срещу прозореца имаше завеса, която закриваше плъзгаща се стъклена врата. Зад нея се намираше балконът с изглед към морето. През вратата и зад перилата на балкона се виждаше основата на скалата. Там долу се виеше бледата плажна ивица, в която на сребърно пенести гирлянди се разбиваха вълните. Никой не би могъл да се изкачи лесно до балкона, а и тревните площи наоколо бяха безлюдни.

Може би просто се бе уплашил от кошмара си.

Той се извърна от вратата, пусна завесата на мястото й и погледна ярко светещия циферблат на ръчния си часовник. Показваше три часа сутринта.

Беше спал около пет часа — не бе много, но щеше да изкара и с толкова.

Вратът непоносимо го болеше, а гърлото по-малко.

Марти влезе в банята, затвори вратата и запали лампата. От пътния си несесер извади едно шишенце със силно действащи таблети екседрин. Върху етикета пишеше, че дозата е най-много две хапчета наведнъж и не повече от осем за едно денонощие. В този миг обаче всичко му се виждаше опасно и той изпи четири наведнъж, като си наля вода от чешмата в банята. Сетне лапна една таблетка лозиндж заради болките в гърлото и започна да я смуче.

Щом се върна в спалнята, Марти взе късоцевната ловна пушка, която бе до леглото, мина през отворената междинна врата и влезе в стаята на момичетата. Те спяха, скрили глави под завивките си като костенурки, за да избегнат дразнещата светлина от нощната лампа.

Погледна и през техния прозорец. Нищо.

Малко по-рано, същата вечер той бе сложил стола обратно в ъгъла на стаята, ала сега го премести в средата — така светлината от нощната лампа достигаше до него. Марти не желаеше Шарлът и Емили да се уплашат от някаква неясна сянка в ъгъла, ако случайно се събудеха преди да е съмнало.

Той седна с раздалечени колене, поставяйки пушката напряко, върху бедрата си.

Макар да имаше пет оръжия (три от тях бяха вече в ръцете на полицията), макар с всички да стреляше добре и въпреки че беше написал много книги, където полицаите и героите му бяха доста опитни в стрелбата, той се изненада от лекотата и непоколебимостта, с които посегна към оръжие, щом изникна опасност. В края на краищата не беше много по действието, нито пък имаше опит в убийствата.

При все че неговият живот и този на семейството му бяха застрашени, той все пак очакваше да изпита известно угризение, преди да натисне спусъка. Оказа се, че не е бил прав. Марти бе очаквал да изпита поне тръпка на разкаяние, след като бе прострелял човек в гърдите, макар че копелето заслужаваше да бъде застреляно.

Ясно си спомни мрачното веселие, с което изпразваше беретата, целейки се в отдалечаващия се буик. Първичният инстинкт за насилие, вроден у всеки човек, се бе проявил и при него, без оглед на неговата цивилизованост, образованост и начетеност.

Онова, което откри за себе си обаче не го разочарова, както очакваше, че ще стане. По дяволите! Та то изобщо не го разочарова!

Марти вече знаеше, че може да убие безброй много хора, за да спаси себе си, Пейджи и децата. И макар да се движеше в среди, където интелектуалците прегръщаха идеите на пацифизма като единствен път за оцеляване на цивилизацията, той не виждаше себе си като безнадежден реакционер, недоразвита отрепка или някой дегенерат, а просто човек, действащ точно така, както изискваше природата.

Цивилизацията започваше със семейството, с децата, закриляни от майката и бащата, готови да жертват всичко, дори да умрат за малките си.

Ако семейството не беше вече в безопасност, ако правителството не можеше или не желаеше да защити семейството от заплахите на изнасилвали, педофили и убийци, ако социални отрепки със склонност към убийство биваха пускани от затвора, неизлежали и половината от присъдите си, ако измамници-евангелисти крадяха от църквата, а богати милиардерки-хотелиерки не си плащаха данъците, то тогава цивилизацията вече не съществуваше. Щом децата бяха станали лесна плячка (така твърдеше всеки ежедневник), то тогава този свят бе слязъл до нивото на дивака. Цивилизацията съществуваше само на малки единици — само в онези къщи, където членовете на семейството така силно се обичаха, че желаеха да излязат на бойната линия и да умрат, защитавайки се един друг.

Какъв ден само беше този! Ужасен ден! Единственото хубаво нещо беше следното: Марти откри, че мозъчните му затъмнения, кошмари и други симптоми не бяха резултат от физическо или психическо заболяване. Проблемът в крайна сметка не беше в него. Плашилото бе истинско.

Тази констатация обаче не го успокояваше много. Макар че бе възвърнал самообладанието си, той бе загубил толкова много други неща.

Всичко се бе променило.

Завинаги.

Разбираше също, че дори не може напълно да схване до каква степен се бе променил животът им. В часовете преди пукването на зората, докато се мъчеше да уточни какви стъпки трябва да предприемат, за да се защитят и опитвайки се да прецени до известна степен произхода на Другия, според съществуващата до този момент логика, Марти неизменно стигаше до заключението, че тяхното положение неизбежно ще става все по-тежко, а шансовете им по-малобройни от тези, които би могъл да си представи или да допусне.

Преди всичко смяташе, че повече никога няма да могат да се върнат вкъщи.

Убиецът се събужда половин час преди съмване, оздравял и отпочинал.

Сяда отново зад волана, включва вътрешното осветление и разглежда челото и лявото си око в огледалото за обратно виждане. Раната от куршума над веждата му е заздравяла, без да остави видим белег. Окото му вече не е ранено, дори не е червено.

Половината му лице обаче е покрито със засъхнала кръв и противни биологични отпадъци от ускорения процес на заздравяването. Част от профила му сякаш направо е взет от „Д-р Файбс“ или „Даркман“.

Той рови известно време в жабката на колата и намира пакетче книжни салфетки и кърпички, с които изчиства мръсотията от лицето си. После приглажда разбърканата си от съня коса.

Сега вече не може да изплаши никого, но още не е в достатъчно приличен вид, за да не бие на очи. А точно това желае в момента. Макар огромният шлифер да е закопчан до горе и да скрива разкъсаната му от куршумите риза, той все пак вони на кръв и на най-различни храни — онези, които е посипал върху предницата си по време на истеричното лапане снощи на мокрия от дъжда паркинг, пред закусвалнята „Макдоналдс“, в хондата, която после бе изоставил — преди да срещне нещастния собственик на буика. Панталоните му също не бяха безукорни.

Все щеше да му се отдаде случай да намери по-подходящи дрехи. Убиецът изважда ключа от стартера, излиза от колата, отива отзад и отваря багажника. От тъмната вътрешност, огряна само от мъждивата светлина на малката крушка в горния ляв ъгъл, мъртвецът го гледа изцъклен, разтворил широко очи в смайването си, сякаш е изненадан, че отново вижда убиеца си.

Двете найлонови торби са поставени над трупа. Той изпразва и двете върху мъртвеца. Собственикът на буика явно бе накупил много неща, но за момента най-полезният артикул се оказва един пуловер по врата.

Хванал пуловера с лявата си ръка, убиецът затваря капака на багажника с дясната, без да вдига много шум. Хората скоро ще започнат да се будят, но повечето, ако не и дори всички, все още спят. Той заключва багажника и слага ключа в джоба си.

Небето е тъмно, ала звездите са избледнели. След не повече от четвърт час ще се пукне зората.

Такъв голям комплекс от апартаменти с градини трябва да има поне две или три обществени перални и той тръгва да търси. След минута съзира голяма табела, която го насочва към някакъв център по рехабилитация, плувен басейн, офис за вещи под наем и намираща се наблизо обществена пералня.

Алеите, свързващи сградите, се вият през атрактивно оформените задни дворове, засенчвани от клоните на маслиновите дръвчета и осветявани от старинни, железни фенери, покрити със зелено-сива патина. Комплексът е добре планиран и много приятен. Той лично не би имал нищо против да живее тук. Разбира се собствената му къща в Мишън Виехо е дори още по-хубава отколкото тези домове тук, а пък Пейджи и момичетата така са привързани към къщата, че никога няма да искат да я напуснат.

Вратата на пералнята е заключена, но това не е голяма пречка. Управата е монтирала само евтина секретна брава, без допълнително резе, минаващо през цялата врата. Предвиждайки необходимостта, убиецът е взел пластмасова кредитна карта от портфейла на трупа в багажника. Той я пъхва между двете половини на ключалката, придвижва я нагоре, докато стигне езичето, натиска я и секретната брава изщраква.

Вътре убиецът вижда шест перални машини, привеждани в действие посредством монетни автомати, четири газови сушилни, автомат за перилни препарати и омекотители, голяма маса за сгъване на чистите дрехи и два дълбоки умивалника. Всичко е така чисто и приятно под светлината на флуоресцентните лампи.

Той сваля шлифера и вкоравената си от кръв бархетна риза, свива ги заедно на топка и ги напъхва в един от контейнерите за отпадъци в ъгъла.

Гръдният му кош е съвършено здрав и няма никакви рани от куршуми. Не е нужно да поглежда гърба си за да разбере, че единствената рана там също напълно е заздравяла.

Измива мишниците си над един от умивалниците и се подсушава с книжни салфетки, които взима от кутията на стената.

Копнее за един продължителен и горещ душ, още преди да мръкне — в своята собствена баня, в собствената си къща. Веднъж да открие и убие фалшивия баща, веднъж да си върне семейството и вече ще има време за простичките удоволствия в живота. Пейджи ще вземе душ заедно с него. Това ще й хареса.

Ако е необходимо, той би могъл да си свали дънките и да ги изпере в някоя от автоматичните перални, използвайки монетите, които е взел от джоба на собственика на буика. Обаче когато остъргва с нокти засъхналата по плата храна и изчиства лекетата с влажни книжни салфетки, резултатът е задоволителен.

Пуловерът го изненадва приятно. Убиецът очаква, че ще му е голям, както шлифера, но мъртвият очевидно не го е купил за себе си. Дрехата му е съвсем по мярка. Цветът (боровинково червено) отива на дънките, а и на него самия. Ако в стаята имаше огледало, то сигурно щеше да му покаже, че той не само не бие на очи, ами е дори съвсем представителен и дори привлекателен.

Навън призрачното сияние на зората лизва хоризонта.

В дърветата чирикат птички, приветстващи утрото.

Въздухът е упойващ.

Като хвърля ключовете на буика в храстите, изоставяйки колата и убития, той енергично се запътва към близкия огромен паркинг. Опитва последователно бравите на всяка кола, паркирана под обраслия с бугенвилия покрив. Тъкмо си мисли, че всички са заключени, когато в последния момент една тойота се оказва отворена.

Убиецът се намества зад волана. Проверява над сенника за ключовете и под седалката, обаче този път късметът не му се усмихва.

Няма значение. Може да е всичко друго, но е изобретателен. Небето още не е просветляло напълно, а той вече пали колата, допирайки оголените жици, и отново е на път.

Най-вероятно собственикът на тойотата ще открие, че я няма след няколко часа, когато ще трябва да отиде на работа, и бързо ще се обади в полицията, за да съобщи за изчезването й. Няма проблем. До тогава вече регистрационните й номера ще бъдат върху друга кола, а тойотата ще има други. Така тя ще бъде невидима за полицаите.

Убиецът чувства прилив на сили и енергия, докато кара през хълмовете на Лагуна Нигел, огрени от розовото сияние на зората. Ранното утринно небе засега е още избеляло синьо, но купестите, набраздени облаци са прорязани от ярки розови ивици.

Днес е първи декември. Ден първи. Той започва съвсем отначало. Отсега нататък всичко ще стане така, както на него му е нужно, защото вече няма да подценява противника си.

Преди да убие фалшивия баща, ще му извади шибаните очи, за да го накаже заради раните, които самият той трябваше да изтърпи. И ще изисква дъщерите му да гледат, защото това ще бъде важен урок за тях — доказателство, че фалшивите бащи в крайна сметка биват победени и че, който не се подчинява на истинския баща, рискува да изтърпи много сурово наказание.

1.

Марти събуди Шарлът и Емили в ранни зори.

— Трябва да вземете по един душ и да потегляме, госпожици. Имаме много работа днес.

Емили на часа се събуди напълно, измъкна се изпод завивките и се изправи върху леглото, облечена в ярко жълтата си пижамка. Така тя стигаше до очите на баща си. Протегна ръце за прегръдка и целувка и каза:

— Снощи сънувах нещо супер!

— Чакай да позная. Сънувала си, че вече си голяма и излизаш на среща с Том Круз, караш спортна кола, пушиш пури, напиваш се и си повръщаш и червата.

— Ами! — възрази Емили. — Сънувах, че за закуска ти си ни взел от автомата шоколадови десерти и бонбони.

— Извинявай, но този път май сънят ти не е бил пророчески.

— Татко, престани за малко да бъдеш писател! И недей да говориш такива възрастни думи!

— Искам да кажа, че сънят ти няма да се сбъдне.

— Е, и аз знам това — рече Емили. — Ти и мама ще хвърлите попа, ако ядем бонбони и шоколади на закуска.

— Топа, а не попа.

Емили се намръщи.

— Да не би да има някакво значение?

— Не, може би няма. Попа, топа — както кажеш.

Емили се изскубна от прегръдката му и скочи от леглото на пода.

— Отивам да направя пиш — обяви тя.

— Това е добро начало. После вземи душ, измий си зъбите и се облечи.

Шарлът, както винаги се будеше по-трудно. Емили бе затворила вече вратата на банята след себе си, когато Шарлът едва успя да се измъкне от завивките и да седне на ръба на леглото, загледана навъсено в пръстите на босите си крачета.

Марти седна до нея и каза:

— Наричат се „пръсти“.

— Ъммм? — измънка въпросително Шарлът.

— Трябват ти, за да запълваш предния край на чорапите си.

Тя се прозя.

— А ако искаш да станеш балерина, ще ти трябват още повече — продължи Марти. — Обаче за повечето други професии, те не са толкова нужни. Така че ако няма да бъдеш балерина, можеш да отидеш при някой хирург, за да ти отреже палците или пък всичките пръсти. Изобщо, както ти си решиш.

Шарлът наклони глава и го погледна така, сякаш искаше да му каже: „Татко много си сладък и аз много те обичам“.

— Май няма да ги режа — рече тя.

— Както искаш — каза Марти и я целуна по челото.

— Усещам зъбите си рунтави — оплака се Шарлът. — Езика също.

— Може би през нощта си изяла някоя котка.

Шарлът беше вече достатъчно будна и се изкикоти.

От банята се чу как Емил и пуска водата в тоалетната. Миг по-късно вратата се отвори и тя каза:

— Шарлът, сама ли искаш да пишаш или мога да започна да се къпя сега?

— Давай, къпи се! — извика Шарлът. — Мърла!

— Така ли? А ти миришеш!

— Ти пък вониш!

— Да, но защото аз така искам! — рече Емили може би, защото не можеше да се сети с какво да отвърне на Шарлът, заради думата „вониш“.

— Моите изискани дъщерички! Какви прекрасни и възпитани госпожички!

Емили влезе обратно в банята и започна да върти крановете на душа, а Шарлът каза:

— Трябва да си махна тази работа от зъбите.

Стана, отиде до отворената врата, обърна се към Марти и попита:

— Татко, днес ще ходим ли на училище?

— Днес не.

— Така си и мислех — рече тя колебливо. — А утре?

— Не зная, мила. Навярно не.

Отново колебание, после пак въпрос.

— А някога изобщо ще ходим ли?

— Ами да! Разбира се!

Дъщеря му стоя така, втренчена в него доста дълго време, после кимна и влезе в банята.

Въпросът й разстрои Марти. Той не знаеше дали Шарлът просто си мечтае за живот без училище, както всички деца правят от време на време, или тя просто даваше израз на своето дълбоко безпокойство за бедата, която ги бе сполетяла.

Докато седеше на леглото до Шарлът, Марти чу, че в съседната стая телевизорът е включен — Пейджи се бе събудила. Той стана и тръгна към тяхната спалня, за да й каже добро утро.

Приближавайки междинната врата, Марти я чу да вика:

— Марти, бързо! Ела да видиш!

Той се втурна в стаята и видя Пейджи, застанала пред телевизора. Гледаше сутрешната емисия на новините.

— Говорят за нас — каза тя.

Марти разпозна върху екрана тяхната собствена къща. Някаква репортерка стоеше на улицата с гръб към къщата и с лице към камерата.

Той клекна пред телевизора и увеличи звука.

— … така че загадката остава, а от полицията тази сутрин имаха голямо желание да разговарят с Мартин Стилуотър…

— О, тази сутрин те вече искат да разговарят! — възкликна Марти, отвратен.

Пейджи сложи пръст на устните си, опитвайки се да го накара да замълчи.

— … една безотговорна машинация от страна на писател, твърде нетърпелив да напредне в професията си или дори нещо още по-зловещо? Сега, след като от полицейската лаборатория потвърдиха, че огромното количество кръв в къщата на Стилуотър е всъщност от човек, нуждата властите да дадат отговор на въпроса за една нощ се превърна в спешна необходимост.

С това съобщението завърши. Репортерката каза името си и името на мястото, където се намираше. В този миг Марти забеляза, че в горния ляв ъгъл на екрана беше изписана думата „Live“28. Макар четирите букви да бяха там още от самото начало, тяхното значение привлече вниманието му едва сега.

— На живо ли?! — възкликна той. — Та те не изпращат репортери да предават „на живо“, освен ако историята продължава.

— Тя продължава — рече Пейджи, застанала с ръце, скръстени на гърдите и загледана намръщено в телевизора. — Онзи психопат е все още някъде там.

— Искам да кажа, че това не е нещо като грабеж с взлом в процес на извършване или ситуация, в която има задържани заложници и отряд за бързо реагиране, готов да нападне всеки момент. От телевизионна гледна точка историята е досадна — няма екшън, няма никой, на когото репортерът да пъхне микрофона под носа. Просто една празна къща за гледане. Такива истории не се използват в предаванията на живо, твърде скъпо е, а няма никаква зрелищност.

Новините продължиха от студиото. За изненада на Марти водещият не беше някой второразреден говорител от станцията в Лос Анжелос, каквито обикновено водеха сутрешните новинарски емисии. Беше добре известен телевизионен говорител.

— Значи, дават ни по националната телевизия! — промълви Марти, смаян. — От кога някакво си влизане с взлом в частна къща се счита за новина от национален мащаб?

— Но ти беше и нападнат — припомни му Пейджи.

— Е и? В наши дни на всеки десет секунди в страната се пада по едно престъпление, което е много по-тежко от това.

— Но ти си известен.

— Да, да! Как ли пък не?!

— Може да не ти харесва, но е така.

— Не съм чак толкова известен! Та аз съм издал рамо два бестселъра за масовия пазар! Знаеш ли колко е трудно да бъдеш поканен в часа за интервю на националната телевизия? — попита Марти, почуквайки с кокалчетата на пръстите си телевизионното изображение върху екрана. — По-трудно, отколкото да те поканят на официална вечеря в Белия дом! Дори да наема рекламен агент, който би си продал душата на дявола, пак не бих могъл да участвам в тази програма, Пейджи. Просто не съм достатъчно известен. За тях аз съм никой.

— Е и… какво всъщност искаш да ми кажеш?

Марти отиде до прозореца, от който се виждаше паркингът, и дръпна пердетата леко встрани: бледи слънчеви лъчи, непрекъснат поток от коли по тихоокеанската магистрала, лекият полъх на морския бриз, шумолящ в листата на дърветата.

Нищо навън не подсказваше заплаха или опасност и все пак всичко му се струваше злокобно. Той чувстваше, че светът навън вече беше непознат за него, беше станал по-лош. Разликите бяха неопределими, по-скоро субективни, отколкото обективни, доловими повече със съзнанието, отколкото със сетивата и все пак истински. А ходът на тази мрачна промяна все повече се ускоряваше. Скоро гледката от прозореца на тази стая, или на която и да е друга, щеше да бъде като надникване през илюминатора на някой космически кораб, кацнал на далечна планета, която външно приличаше на неговия собствен свят, но под повърхността беше безкрайно чужда и враждебна към човека.

— Мисля, че в други случаи полицаите още нямаше да са готови с лабораторните изследвания — рече Марти. — Освен това зная със сигурност, че няма такава практика, според която резултатите от лабораторията по криминалистика редовно да се съобщават на средствата за масова информация.

Марти пусна пердетата и се обърна към Пейджи, която го гледаше смръщила чело.

— Националната телевизия?! — повторно възкликна той. — Предаване на живо! Не зная какво става, дявол да го вземе, но Пейджи, сега нещата ми се виждат още по-странни, отколкото снощи!

Докато Пейджи се къпеше, Марти дръпна стола си пред телевизора и започна да търси други програми. Той хвана края на още една история за себе си, предавана от някаква частна станция… после трета (от начало до край), включена в някаква програма на националната телевизия.

Марти се опитваше да се бори с параноята си, но имаше далечното усещане, че и двете истории, без да изказват обвинения, намекваха за следното: фалшивите му показания, дадени на полицията в Мишън Виехо, са предрешен въпрос, а истинският му мотив е или увеличаване продажбата на книгите му, или нещо много по-злокобно и страшно, отколкото най-обикновено надуване на славата. И двете програми показаха снимката му от последния брой на „Пийпъл“, на която Марти приличаше на зомби от някой филм, с огнени очи, изскочил от мрака, зъл и беснеещ. И по двата канала съобщиха за трите оръжия, които полицаите му бяха прибрали — сякаш той беше някакъв побъркан маниак от покрайнините, решен да оцелее на всяка цена, живеещ върху някой бункер, натъпкан догоре с пушки и патрони. В края на третото предаване Марти усети някакъв намек за това, че той можел да бъде опасен. Намекът беше едва забележим и доста изкусно вмъкнат. Можеше да се вземе като по-особен тон в гласа на говорителя, отколкото като нещо, изразено с думи.

Разстроен, той изгаси телевизора.

Миг-два гледа втренчено празния екран. Сивотата на нетрепващия монитор напълно отговаряше на настроението му.

След като всички се изкъпаха и облякоха, момичетата седнаха на задната седалка в колата и послушно закопчаха предпазните си колани, а мама и татко сложиха куфарите в багажника.

Когато Марти затръшна капака и го заключи, Пейджи му заговори съвсем тихо от страх Шарлът и Емили да не чуят.

— Значи ти наистина мислиш, че трябва да отидем до такава крайност, да направим всичко това, защото положението е наистина съвсем тежко?

— Не зная. Както ти казах и преди, мисля за това, откакто се събудих — от три часа сутринта. И все още не зная дали не преувеличавам.

— Но това са сериозни стъпки — дори рисковани.

— Просто… всичко вече е много странно, а Другият и онова, което той ми каза (каквото и да означават думите му), са още по-странно нещо. И по-опасно, отколкото ако беше един най-обикновен луд, грабнал оръжие. А също и по-смъртоносно и много по-могъщо от всичко друго до този момент. То е толкова голямо, че опитаме ли да му се противопоставим, ще ни смачка. Ето какво почувствах тази нощ — разтревожен съм и много по-уплашен от тогава, когато децата бяха в неговата кола. А след видяното по телевизията тази сутрин аз съм повече (забележи — не по-малко, а повече) склонен да се доверя на първичния си инстинкт.

Марти разбираше, че преувеличава страха си, придавайки му специален параноичен оттенък. Той обаче не беше паникьор, а и твърда вярваше в инстинктите си. Последните събития разсеяха напълно съмненията му относно неговото психическо здраве.

Искаше му се неговият враг да е по-определен, а не там някакъв си невъзможен двойник. Защото интуитивно Марти знаеше, че има някакъв друг враг и ако можеше да го определи, щеше да бъде много по-спокоен. Мафията, Ку Клукс Клан, неонацистите, консорциуми от зли банкери, изпълнителният съвет на някой кръвожаден и алчен международен конгломерат, генерали от десницата, решени да установят военна диктатура, някоя клика от смахнати фанатици от Средния изток, луди учени, канещи се да направят света на пух и прах просто заради удоволствието от адския хаос и разрушения или пък самият Сатана със своите рога и всичкото си останало достолепие — всеки един от стандартните злодеи на телевизионните сериали и безбройни романи, без оглед на това колко невероятен или банален беше, би бил за предпочитане, вместо някой враг без лице и без определена форма.

Захапала долната си устна и погълната от мислите си, Пейджи се загледа над върховете на дърветата, разклащани от бриза, другите коли наоколо, фасадата на мотела и най-накрая вдигна поглед към трите писукащи чайки, които кръжаха в почти чистото и безучастно, яркосиньо небе.

— И ти го усещаш — каза Марти.

— Да.

— Потискащо е. Никой не те следи, но се чувстваш точно така.

— Повече от това е — каза тя. — Различно е. Светът се е променил или начинът, по който аз гледам на него.

— С мене е същото.

— Нещо… изгубихме.

„И никога вече няма да го намерим“ — помисли си той.

2.

„Риц-Карлтън“ беше забележителен хотел, изискан и обзаведен с вкус — беше използван много мрамор, варовик, гранит, съвременни скулптури и антики по всичките му обществени места. Отрупаните с цветя саксии се виждаха, накъдето и да се обърне човек, и бяха най-артистичното нещо, което Ослет бе виждал някога. Натъкмени в униформи с дискретен цвят, любезни и вездесъщи, членовете на персонала бяха сякаш повече от гостите. Най-общо казано, мястото напомняше на Ослет за родния му двор и имението в Кънектикът, където бе отрасъл. Обаче къщата им бе по-голяма отколкото хотел „Риц-Карлтън“, бе обзаведена сама с музейни антики, броят на персонала бе съобразен с броя на членовете на семейството и бе в съотношение шест към едно, а малкото летище до имението бе оборудвано така, че да може да приеме военните хеликоптери, в които президентът на САЩ и неговата свита понякога пътуваха.

Апартаментът, състоящ се от две спални и просторна всекидневна, в който бяха разквартирувани Дру Ослет и Клокър, предлагаше всички удобства, като се почнеше от добре заредения бар, и се стигнеше до мраморните бани с душове — толкова големи, че всеки балетист би могъл да упражнява своите подскоци по време на утринния си тоалет. Хавлиените кърпи не бяха от „Претеси“, каквито той бе използвал цял живот, ала бяха хубави — меки и добре попиващи, направени от Египетски памук.

В седем часа и петдесет минути, във вторник сутринта Ослет беше облечен в бяла, памучна риза с кокалени копчета, направена в специалния магазин за ризи „Теофилъс“ в Лондон, тъмно синьо сако от кашмир, извънредно прецизно скроено от неговия личен шивач в Рим, сиви вълнени панталони, черни обувки с дебели подметки (леко ексцентричен елемент), ръчно направени от италиански обущар, живеещ в Париж, и клубна вратовръзка на райета в тъмносиньо, черно и златисто. Цветът на копринената кърпичка в горния джоб са сакото му отговаряше точно на златистите райета във вратовръзката му.

Издокаран по този начин и с повишено настроение от съвършенството на външността си, Ослет тръгна да търси Карл Клокър. Разбира се той не желаеше компанията на едрия мъжага. Просто за свое собствено спокойствие предпочиташе да знае какви ги върши Клокър по всяко време на денонощието. Ослет тайно лелееше надеждата, че някой ден ще намери Карл Клокър мъртъв, повален от масиран сърдечен инфаркт, мозъчен кръвоизлив или някой чуждопланетен, смъртоносен лъч — същия като онзи от книгата, която вечно четеше.

Клокър седеше върху плетен стол на балкона на всекидневната, пренебрегнал напълно зашеметяващата гледка към Тихи океан и забил нос в последната глава на „Видоизменящият се гинеколог от Тъмната Галактика“ или както там се казваше онази тъпа книга. Клокър си бе сложил същата шапка с перото от патица, спортното сако от туид и обувките „Хъш Пъпис“. Този път обаче бе обул нови лилави чорапи и нови панталони. Беше облякъл чиста, бяла риза и пуловер без ръкави с шпиц деколте, на сини, розови, жълти и сиви фигури. Макар да нямаше вратовръзка, изпод разкопчаната яка на ризата му напираха толкова много буйни, черни косми, че на пръв поглед те приличаха на връзка.

След като не отговори на първото „добро утро“ от страна на Ослет, Клокър отвърна на повторението на тези две думи, вдигайки ръка и смешно разпервайки пръсти, както се поздравяваха членовете от екипажа на „Стар Трек“. Вниманието му бе все още изцяло погълнато от романа. Ако Ослет притежаваше трион или сатър в момента, той би отрязал ръката на Клокър до китката и би я хвърлил в океана. Чудеше се дали от румсервиза разполагат с достатъчно остри прибори за целта.

Денят беше възтопъл и вече бе над двадесет градуса. Синьото небе и благодатният бриз идваха като приятна промяна след сковаващия студ от миналата нощ.

Точно в осем часа — съвсем в последната минута, преди Ослет да откачи от приспиващите го крясъци на чайките, успокояващото бръмчене на почистващите пясъка машини и от тихия смях на ранобудните сърфисти, побутващи дъските си навътре в морето — пристигна представителят на Мрежата, за да ги осветли относно последните събития. Това не беше онзи, който ги бе докарал в хотела няколко часа по-рано. Костюм от „Савил Роу“29, клубна вратовръзка, скъпа риза с колосана, права яка с повдигнати краища. На Ослет бе достатъчен един поглед, за да се увери, че този мъж не притежава нито една дреха с отпечатана снимка на разголената Мадона.

Представителят на мрежата каза, че името му е Питър Уоксхил и вероятно казваше истината. Имаше достатъчно висок пост в организацията, за да знае истинските имена на Ослет и Клокър, които въпреки всичко бе регистрирал в хотела като Джон Гелбрейт и Джон Мейнард Кийс. Ето защо той нямаше причина да крие своето име.

Уоксхил беше малко над четиридесетте — десет години по-възрастен от Ослет — и безукорно подрязаните му бакенбарди бяха леко посребрени. Беше висок около метър и осемдесет и три, без да се набива на очи, бе тънък, но здрав и жилав, красив, но не контешки, чаровен, ала без да фамилиарничи. Държеше се не просто като дипломат, който е бил такъв десетки години, а като генетично устроен за тази професия.

Щом се представи и поговори малко за времето, Уоксхил каза:

— Позволих си волността да попитам в румсервиза дали сте закусвали и след като ми отговориха, че не сте, аз си позволих нова волност — поръчах закуска за трима ни, за да можем едновременно да закусим и да поговорим по работа. Надявам се, че не възразявате.

— Ни най-малко — отвърна Ослет, все още под впечатление на изискаността и деловитостта на Уоксхил.

Едва произнесъл последната дума, и на вратата на апартамента се позвъни. Уоксхил въведе във всекидневната двама сервитьори, бутащи количка, отрупана със съдове. Отгоре й бе метната бяла покривка. Вече в средата на стаята, сервитьорите издърпаха изпод количката скрити допълнителни плоскости, превръщайки я в кръгла маса, и наизвадиха големи подноси, чинии, салфетки, чаши за мляко и кафе, малки чинийки, стъклени чаши и прибори с грацията и бързината на фокусници, размесващи колода карти. Двамата наизмъкваха от безкрайните долни рафтове на количката десетина блюда и внезапно закуската се появи, сякаш паднала от небето: бъркани яйца, поръсени с червен пипер, бекон, наденички, пушени херинги, препечен хляб, френски кифлички, парникови ягоди, придружени от малки купи с карамелизирана захар и канички с гъста сметана, пресен портокалов сок и посребрен термос, пълен с кафе.

Уоксхил изрази доволството си като направи комплимент на сервитьорите, благодари им и им даде бакшиш. Той разписа сметката и изобщо бе в движение през цялото време — върна на келнерите писалката и картончетата за закуска и ги изпрати чак в коридора.

Когато Уоксхил затвори вратата и се върна на масата, Ослет рече:

— Харвард или Йейл?

— Йейл. А вие?

— Принстън. След това Харвард.

— В моя случай — Йейл, а след това Оксфорд.

— И президентът е завършил Оксфорд — отбеляза Ослет.

— Виж ти! — каза Уоксхил и повдигна веждите си, преструвайки се на изненадан. — Е, Оксфорд е вечен, нали така?

Явно приключил с последната глава от „Планетата на стомашно-чревните паразити“, Карл Клокър се зададе от балкона — истинско движещо се недоразумение, поне що се отнасяше до мнението на Ослет. Уоксхил се остави да бъде представен на Стар Трек-любителя, здрависа се и по всичко личеше, че няма намерение да се задуши нито от погнуса, нито от смях.

Тримата издърпаха по един стол с висока облегалка и седнаха да закусват. Клокър не си свали шапката.

Докато прехвърляха храна от подносите в чиниите си, Уоксхил каза:

— Тази нощ разбрахме някои интересни подробности от биографията на Мартин Стилуотър. Най-важното се отнася до това, че по-голямата му дъщеря е била в болница преди пет години.

— Какво й е имало? — попита Ослет.

— Отначало не са знаели. По симптомите й предположили, че е рак. Шарлът — така се казва дъщерята — била на четири години тогава и състоянието й известно време било доста критично. Оказало се обаче, че е някакво рядко заболяване на кръвта, което се лекувало без остатък.

— Браво на нея — рече Ослет макар изобщо да не го бе грижа дали малката Стилуотър щеше да живее или да умре.

— Да, наистина — съгласи се Уоксхил. — Но, когато дъщерята била в най-тежко състояние и лекарите били по-склонни от всякога да мислят, че изходът ще е фатален, майка й и баща й трябвало да дадат проби от своя костен мозък. Изтеглянето на костен мозък става със специална игла.

— Сигурно е болезнено.

— Без съмнение. Лекарите поискали пробите, за да определят кой родител ще е по-добрият донор на костен мозък за дъщерята, защото нейният произвеждал съвсем недостатъчно количество кръв, а симптомите показвали, че евентуално някой злокачествен тумор пречи на образуването на нови кръвни клетки.

Ослет опита яйцата. Бяха изпържени с босилек и ухаеха превъзходно.

— Не мога да разбера какво общо има болестта на Шарлът с нашия проблем сега.

След като помълча миг-два, за да имат думите му по-голям ефект, Уоксхил каза:

— Била е в болницата „Сидър Синай“ в Лос Анжелос.

Ослет замръзна с парче от яйцето, набучено на вилицата му.

— Преди пет години — добави Уоксхил за още по-голям ефект.

— Кой месец?

— Декември.

— На коя дата Стилуотър е дал проба от костния си мозък?

— На шестнайсети. Шестнайсети декември.

— По дяволите! Но ние имахме и кръвна проба, доказваща, че…

— Стилуотърови са дали и кръв. Всяка епруветка е била прикрепена към съответната проба костен мозък и така са били изпратени в лабораторията за изследване.

Ослет поднесе вилицата към устата си, задъвка залъка си, преглътна го, после рече:

— Как са могли нашите да сгафят така?

— Навярно никога няма да узнаем. Както и да е, „как“ вече няма значение — не толкова, колкото фактът, че гафът е на лице и ние трябва някак да го приемем.

— Значи сме започнали не както ние сме го мислили.

— Или не с този, с когото сме мислили да започнем — измени фразата Уоксхил.

Клокър ядеше като кон без торба под муцуната. На Ослет му се прииска да хвърли върху главата му някоя салфетка, за да спести на Уоксхил неприятното зрелище от това енергично дъвчене. Стар Трек-любителят засега поне не прекъсваше разговора с неразгадаемите си коментари.

— Херингите са изключителни! — рече Уоксхил.

— Трябва да ги опитам — съгласи се Ослет.

Уоксхил отпи от портокаловия сок, попи леко устата си със салфетката и каза:

— Колкото до това как вашият Алфи е узнал за съществуването на Стилуотър, ние имаме две теории в момента.

Ослет веднага улови фразата „вашият Алфи“, вместо „нашият Алфи“, което можеше нищо да не означава… ала можеше и да означава, че вече се прави опит да се прехвърли вината върху него, макар фактът недвусмислено да посочваше, че катастрофата бе резултат само на немарливост в работата на научните работници и нямаше нищо общо с това как момчето бе управлявано през четиринадесетте месеца на своята служба.

— Първо — продължаваше Уоксхил, — част от хората смятат, че Алфи е попаднал на книга, която е имала снимка на Мартин Стилуотър върху обложката си.

— Не може да е толкова просто.

— Съгласен съм. Макар че все пак краткият пасаж за Стилуотър върху вътрешната страна на обложките на двата му последни романа ни дава информация за неговото местоживеене: Мишън Виехо. А това би било доста добро начало за Алфи.

— Всеки, който види снимка на свой напълно идентичен, но неподозиран двойник-близнак, би бил достатъчно любопитен, за да проучи тази ситуация, освен Алфи — рече Ослет. — Обикновеният човек е свободен да действа в такива случаи, обаче Алфи не е. Той е съвсем конкретно и точно фокусиран.

— Прицелва се като куршум.

— Именно! А ето че тук той е излязъл от схемата на обучение, което означава колосална травма! Пък и „обучение“ е меко казано. То е нещо много по-голямо! Това е по-скоро вкарване на цели доктрини, промиване на мозъка…

— Той е програмиран.

— Да, програмиран е. Той е една степен след машината и ако види снимка на Стилуотър, няма да излезе от схемата на управление — така, както и компютърът ви не ще започне да произвежда сперма, нито пък ще му порасне коса, ако вкарате в хард диска му снимка на Мерилин Монро.

Уоксхил се засмя тихо и каза:

— Тази аналогия ми харесва. Смятам да я използвам, за да променя становището на някои хора, макар че разбира се заслугата ще бъде ваша.

Похвалата на Уоксхил се понрави доста на Ослет.

— Отличен бекон — отбеляза Уоксхил.

— Да, нали?

Клокър просто продължаваше да яде.

— Друга група от хора — продължи Уоксхил — поддържат една по-интересна и по-правдоподобна хипотеза, или поне на мене ми се струва така. Тя е следната: Алфи има някаква тайна способност, която ние не познаваме и която той самият не разбира достатъчно добре. Нито пък може да я контролира.

— Тайна способност ли?!

— Някое рудиментарно, психическо възприятие може би. Съвсем първично… но достатъчно силно, за да може Алфи да направи връзката между себе си и Стилуотър, да свърже някак работите, поради… хм, поради всичките им общи неща.

— Не е ли малко преувеличено?

Уоксхил се усмихна и кимна.

— Приемем, че звучи като откъс от филма „Стар Трек“…

Ослет се сви и погледна към Клокър, но очите на големия мъж бяха вперени право в чинията пред него.

— … но нима цялата история не намирисва на научна фантастика?! — завърши Уоксхил.

— Да, предполагам — съгласи се Ослет.

— Факт е, че генетичните инженери са дали на Алфи някои наистина изключителни способности. Нарочно. Така че не ви ли се струва възможно те, без да искат, без никаква умисъл, да са му дали и някои други свръхчовешки качества?

— Дори НЕчовешки качества — обади се Клокър.

— Е, вие току-що ми посочихте и една не много приятна гледна точка — каза Уоксхил като строго изгледа Клокър. — Твърде възможно е тя да е и много по-точна.

Към Ослет той се обърна с думите:

— Някаква психическа връзка, някакво странно състояние на съзнанието е разбило цялото устройство на Алфи, изтрило е програмата му или го е накарало да я пренебрегне.

— Нашето момче беше в Канзас Сити, а Стилуотър в Южна Калифорния, за бога!

Уоксхил сви рамене и каза:

— Едно телевизионно излъчване е вечно — до края на вселената. Насочете лазерен лъч от Чикаго към най-затънтеното кътче на галактиката и той все ще стигне там някой ден, след хиляди години, след като Чикаго се е превърнал в прах… а дори и след това ще продължи напред. Тоест, разстоянието навярно е безсмислена категория, когато става дума и за магнитните вълни на човешките мисли, или каквото и да е било онова нещо, което Алфи е свързал с писателя.

Изведнъж Ослет загуби апетита си.

Обаче Клокър явно го намери и го прибави към своя.

Посочвайки към кошничката с френските кроасани, Уоксхил каза:

— Тези кифлички са чудесни! В случай, че не сте забелязали, има два вида — едните са обикновени, а другите са с бадемов пълнеж.

— Бадемовите кроасани са ми любими — рече Ослет, но не посегна към кифлите.

— Най-добрите кроасани в света… — започна Уоксхил.

— … са в Париж — намеси се Ослет, — в едно малко кафе, на една пряка от…

— „Шанз Елизе“ — довърши Уоксхил, изненадвайки Ослет.

— Собственикът Алфонс…

— … и съпругата му, Мириел…

— … са кулинарни гении и домакини, които нямат равни на себе си.

— Очарователни са — съгласи се Уоксхил.

Двамата се усмихнаха един на друг.

Клокър си сложи още от наденичките, а на Ослет му се прииска да запрати нанякъде глупавата му шапка.

— Колкото и незначителна да е вероятността нашето момче да притежава някакви специални качества, каквито не сме имали намерение да му даваме — обади се отново Уоксхил, — ние все пак трябва да разгледаме възможността някои от качествата, които умишлено сме му дали, да не са се получили точно така, както сме очаквали.

— Боя се, че не разбирам — рече Ослет.

— По същество става въпрос за секса.

— Той не се интересува от секс — възрази Ослет, изненадан.

— Сигурни сме в това, така ли?

— Алфи разбира се е от мъжки пол, но е импотентен.

Уоксхил мълчеше.

— Устроен е така, че да бъде импотентен — натърти Ослет.

— Един мъж може да е импотентен и все пак да проявява жив интерес към секса. Някои хора дори биха използвали това като аргумент — тоест, невъзможността за ерекция е довела Алфи до отчаяние, а то от своя страна до фанатизиран интерес към секса, към онова, което той не може да има.

Докато Уоксхил говореше, Ослет непрекъснато клатеше глава.

— Не. Пак ще ви кажа — не е така просто. Той е не само импотентен, ами стотици часове е бил подложен на мощна психологическа обработка, за да бъде заличен интереса към секса. Една част от тази обработка е била извършена в състояние на дълбока хипноза, друга — под влиянието на наркотици, които правят съзнанието извънредно податливо към всяко внушение, а трета — във формата на почти реални представи, запечатвани в съзнанието по време на сън, предизвикан чрез лекарства. За това момче единствената разлика между мъжете и жените е начинът, по който те се обличат.

Равнодушен към аргументите на Ослет, размазвайки портокалов мармалад върху препечената си филийка, Уоксхил каза:

— Промиването на мозъка, дори, когато се прави по-много вещ и изпипан начин, може да доведе до провал. Не сте ли съгласен с това?

— Да, но с най-обикновен субект, човек има проблеми, тъй като трябва да се съобрази с всичко преживяно от този субект, за да може да имплантира в съзнанието му, ново отношение към нещо или фалшива памет. Алфи е различен. Той беше чиста дъска, една прекрасна, чиста дъска! Така че нямаше абсолютно никаква съпротива срещу каквито и да било отношения, спомени или чувства, с които ние пожелахме да натъпчем прекрасната му, празна глава. В мозъка му нямаше нищо за промиване.

— Може би управлението на мозъка му се провали именно, защото ние си мислехме, че Алфи е лесен обект.

— Мозъкът сам се контролира — рече Клокър.

Уоксхил го изгледа особено.

— Не смятам, че управлението е претърпяло провал — настоя Ослет. — Както и да е, Алфи все пак би трябвало да се справи със собствената си импотентност.

Уоксхил не бързаше — той бавно сдъвка и глътна залъка си от препечен хляб, а после добави глътка кафе.

— Може би не мозъкът, а неговото тяло се е справило с нея.

— Моля? Не ви разбрах.

— Неговото невероятно тяло, със свръхчовешките си възстановителни способности.

Ослет трепна и се сви така, сякаш мисълта го прониза като игла.

— Ама чакайте малко! Раните му заздравяват изключително бързо, да. Намушквания, срязвания, счупени кости. Веднъж наранено, тялото му може да се възстанови до първоначалното си състояние за чудодейно кратък срок. Но това е ключът. До своето първоначално състояние. Организмът му не може да се пренаглася на някаква друга, основна, степен, — не може да мутира, за бога!

— Сигурни сме в това, нали така?

— Да!

— Защо?

— Ами… защото… иначе… е немислимо.

— Представете си — рече Уоксхил, — че Алфи е потентен и се интересува от секс. Момчето е устроено така, че притежава огромен потенциал за насилие, една биологическа машина за убиване — без съжаления и разкаяние, способна на всякакво зверство. Представете си животинските страсти, съчетани със силно сексуално желание, помислете как сексуалните неотложни нужди и импулсите за насилие се подхранват взаимно и се развихрят, когато няма силно развит и с морални устои дух, който да ги овладява.

Ослет бутна чинията си настрани. Гледката от храната вече го отвращаваше.

— Бяхме помислили и за това. Ето защо взехме толкова много предпазни мерки.

— Също както с Хинденбург.

„Както и с Титаник“ — помисли мрачно Ослет.

Уоксхил също бутна чинията си встрани и обви пръстите си около чашата с кафето.

— А сега Алфи вече е намерил Стилуотър и иска семейството на писателя. Сега той е цялостен човек, поне физически, а мисълта за секс води и към идеята да остави поколение… Жена… деца… Само господ знае какви странни и изкривени представи има Алфи за смисъла и целта на семейството. Но на лице е едно готово семейство и той го иска. Иска го ужасно много. Очевидно Алфи мисли, че то му принадлежи.

3.

В банката предлагаха допълнителни часове за клиенти като част от политиката им за борба с конкуренцията. Марти и Пейджи имаха намерение да бъдат първи, заедно с децата, веднага щом собственикът отвореше в осем часа сутринта, във вторник.

На Марти не му се нравеше, че ще трябва да се върнат в Мишън Виехо, но той знаеше, че по този начин най-лесно могат да извършат съответните финансови операции по прехвърлянето на банковите им сметки в дадения клон. Беше на осем или девет преки от къщата им. Много от служителите на банката, работещи на гише, познаваха него и Пейджи.

Банката, самостоятелна тухлена сграда, беше красиво разположена в единия ъгъл на паркинга, намиращ се в северозападния край на неголям търговски център. Върху нея хвърляха сенките си високи борове, а тя беше оградена от улици и обширни площи черна настилка. В най-отдалечения край на паркинга — в югоизточната му част — се намираше цяла редица от свързани една с друга сгради във формата на буквата „Г“, в които се помещаваха тридесет-четиридесет канцеларии и дори един супермаркет.

Марти паркира в южния край. Краткият път от колата до вратата на банката, с децата между него и Пейджи, му се видя безкраен, защото се наложи да оставят оръжието си в „БеЕмВе“-то. Чувстваше се безпомощен и уязвим.

Той не виждаше как биха могли тайно да вземат със себе си ловната пушка или пък дори компактната берета. Не желаеше да рискува с беретата, като я скрие под якето си от изкуствена кожа, защото не беше сигурен как охранителните системи и алармени инсталации ще реагират на човек със скрито оръжие, прекрачващ прага на банката. Ако някой банков служител го вземеше за бандит и някоя беззвучна сигнална инсталация извикаше полицията, ченгетата изобщо нямаше да имат никакви резерви спрямо него — не и след репутацията, която си спечели със снощния инцидент.

Марти отиде право при едно от гишетата, а Пейджи заведе Шарлът и Емили в другия край на просторната зала, където върху две канапета и две кресла седяха клиентите, чакащи да изтеглят заеми. Банката не беше едно от онези подобни на пещери, огромни мраморни храмове на златния телец, с масивни колони в дорийски стил и сводести тавани. Тя беше сравнително малка сграда. Таванът й бе покрит със специални плочки, подобряващи акустиката, подът бе застлан с килим във всички нюанси на зеленото. Макар Пейджи и момичетата да бяха само на двадесетина метра от него, макар и добре да ги виждаше всеки път, когато погледнеше към тях, Марти се чувстваше притеснен дори от това нищожно разстояние.

Служителката на гишето беше млада жена — Лорейн Аракадиан, доколкото можеше да се съди по табелката с името зад плексигласовата преграда — и носеше кръгли диоптрични очила с кокалени рамки, с които леко приличаше на кукумявка. Когато Марти й каза, че иска да изтегли от семейната спестовна книжка седемдесет хиляди долара (общата сума на спестяванията им възлизаше на седемдесет и четири хиляди), тя не го разбра и реши, че той иска да прехвърли сумата в чекове. Служителката му подаде съответния формуляр за извършване на тази операция. Тогава Марти я поправи, като поиска цялата сума да му бъде изплатена по възможност в сто доларови банкноти.

— О, разбирам — рече служителката. — Хм… сумата е толкова голяма, че аз не мога на своя глава да извърша тази операция. Трябва ми разрешението или на главния касиер, или на помощник-управителя.

— Естествено — рече безизразно Марти, като че ли всяка седмица теглеше такива големи суми. — Разбирам.

Момичето отиде в края на редицата от гишета, за да говори с някаква по-възрастна жена, която в момента проверяваше документите в едно голямо чекмедже с папки. Марти позна жената — беше Илейн Хигинс, помощник-управител. Мисис Хигинс и Лорейн Аракадиан погледнаха към него, доближиха глави и започнаха нещо да си шепнат една на друга.

Докато ги чакаше, той наблюдаваше както южния, така и северния вход на фоайето, опитвайки се да изглежда спокоен, макар че всеки момент очакваше Другия да се покаже на някоя от вратите с автомат „Узи“ в ръка.

Писателски фантазии! Може би все пак не беше проклятие. Поне не напълно. Навярно понякога бе и средство за оцеляване. Едно нещо бе сигурно: дори най-развинтеното писателско въображение се затрудняваше, когато трябваше да бъде в крак с днешната действителност.

Трябва му повече време, отколкото очакваше, за да смени регистрационните номера на откраднатата от него тойота. Успа се, а и много се забави, докато се приведе в приличен вид. Сега светът наоколо се разбужда и той не може да разчита на анонимната тишина на нощта, която би улеснила сменянето на табелите. Големите комплекси с апартаментите-градини и потънали в мрак паркинги са идеалният пазар, предлагащ точно стоката, която му трябва, но когато опитва да извърши размяната ту на едно, ту на друго място, открива, че прекалено много хора са наизлезли и се канят да тръгват на работа.

В крайна сметка обаче неговото настойчиво търсене е възнаградено. Намира подходящата кола на малък паркинг зад някаква църква. Утринната служба тъкмо е започнала. Убиецът чува музиката на органа. Енориашите са оставили колите си — около петнадесет — което не е кой знае какъв оборот за Всевишния, но за неговите собствени цели е добре.

Оставя двигателя на тойотата включен, докато търси кола, в която собственикът да е оставил ключовете. В третата — един зелен понтиак — цяла връзка ключове виси от стартера.

Убиецът отваря багажника на понтиака с надеждата да намери там поне несесер най-необходими инструменти, включващи отвертка. Тъй като е запалил тойотата чрез оголване на жиците, той не може да отвори багажника й. Сега обаче късметът му отново работи — намира пълен несесер за даване на пътна помощ, с фенерчета, най-необходими инструменти и комплект от четири различни по вид отвертки.

Господ е с него.

За няколко минути той сменя регистрационните табелки на тойотата с тези на понтиака. Връща несесера обратно в багажника на понтиака, а ключовете оставя на стартера.

Като тръгва за тойотата, органът подхваща химн, чиято мелодия не му е позната. Това, че не знае името на химна, не е чудно, тъй като е ходил на църква три пъти, доколкото може да си спомни. В два от случаите е било, за да убие времето, докато отворят кината. В третия случай беше проследил в църквата една жена, с която му се бе приискало да прави секс и да сподели дълбоко интимното изживяване на смъртта.

Музиката събужда нещо в него. Той се изправя срещу лекия утринен бриз, поклаща се унесено, затворил очи. Химнът го вълнува. Може би е музикален? Трябва да разбере. Навярно владеенето на някакъв инструмент и композирането на песни ще бъде по-лесно от писането на романи.

Когато химнът свършва, той влиза в тойотата и потегля.

Марти разменя няколко любезности с мисис Хигинс, когато тя се връща заедно с касиерката. Очевидно никой в банката не е научил за онова, което му се е случило, защото нито едната, нито другата жена споменават за покушението над него. До горе закопчаната му риза, както и пуловерът с високо бие скриват синините по врата му. Гласът му е леко пресипнал, но не прекалено, та да предизвика коментари.

Мисис Хигинс отбеляза, че сумата в брой, която той желае да изтегли, е необичайно голяма. С тези фрази тя се опита да го накара, да обясни защо му е да рискува като носи толкова много пари в брой. Той обаче просто се съгласи, че сумата е наистина необичайно голяма и изрази надеждата, че не ги обезпокоява прекалено много. Непоколебимо любезно отношение беше навярно средството, с помощта на което Марти можеше да извърши това прехвърляне по възможно най-бързия начин.

— Не съм сигурна, че можем да ви изплатим цялата сума в сто доларови банкноти — каза тя съвсем тихо и дискретно, макар че в банката имаше само още двама клиенти и при това не бяха наблизо. — Ще трябва да проверя каква наличност имаме от такива банкноти.

— Може и известно количество в банкноти по двадесет и петдесет — увери я Марти. — Просто не ми се иска да мъкна огромен куп пари.

Макар помощник-управителката и касиерката да бяха усмихната и любезни, Марти усещаше тяхното любопитство и загриженост. Малко бяха основателните, а още по-малко разумните причини, които биха принудили някого да носи седемдесет хиляди долара в брой.

Дори да би се чувствал по-добре, ако оставеше Пейджи и децата в колата, Марти пак не би го направил. Първото подозрение, което би хрумнало на банкер, беше, че парите са нужни за откуп на член от семейството, а разумът би повелил уведомяване на полицията. Обаче, след като цялото семейство беше на лице, отвличането на който и да е негов член се изключваше.

Касиерката от гишето на Марти започна да се съветва с останалите, изчислявайки броя на сто доларовите банкноти в техните каси, а мисис Хигинс изчезна през овалната врата в дъното на отделението.

Той погледна към Пейджи и момичетата. Източният вход. Южният. Часовникът му. Усмивки, усмивки — наляво-надясно — усмихнат като идиот.

„Ще излезем оттук след петнадесет минути — каза си той. — А може би и след десет. Ще излезем оттук и ще бъдем на сигурно място“.

Черен мрак го връхлетя като тежка вълна.

В малката закусвалня „Дени“ той отива в мъжката тоалетна, после излиза, избира сепаре до прозореца, сяда и поръчва огромна закуска.

Сервитьорката, на която поръчва, е симпатична брюнетка на име Гейл. Тя го подкача за апетита му… сваля го. Той си мисли дали да не си определи среща с нея. Гейл има прекрасно тяло… стройни крака.

Но да прави секс с Гейл, означава да извърши прелюбодеяние, защото е женен за Пейджи. Пита се дали ще бъде прелюбодеяние, ако убие Гейл след като прави секс с нея.

Оставя й хубав бакшиш и решава да се върне след една-две седмици. Тогава ще й определи среща. Гейл има изящно, чипо носле и чувствени устни.

Отново в тойотата, убиецът затваря очи преди да запали двигателя. Представя си, че той и фалшивият баща са два полюса на един магнит. Търси привличането.

Този път е привлечен в орбитата на другия мъж по-бързо, отколкото когато се мъчеше да установи връзката през нощта, а и притегателната сила е много по-голяма от преди. Притеглянето наистина е толкова голямо, и така внезапно, че той изръмжава изненадан и здраво хваща волана сякаш се страхува, че ще излети като куршум през предното стъкло на тойотата и ще се забие право в сърцето на фалшивия баща.

Врагът му незабавно усеща връзката. Той е изплашен, чувства опасността.

На изток.

И на юг.

Връща се обратно към Мишън Виехо, макар и да не му се вярва натрапника да е дръзнал да се прибере вече у дома.

Мощна ударна вълна — като от експлозия — се блъсна в Марти и почти го събори на земята. С две ръце той здраво стисна плота пред гишето, до което стоеше, за да не падне. Облегна се на него с цялото си тяло, борейки се да запази равновесие.

Чувството беше напълно субективно. Въздухът бе сякаш сгъстен до точката на втечняване, обаче нищо не се разпадна, не изпука, не се срути. Изглежда той единствен имаше такива усещания.

След първия удар на вълната, Марти се почувства така, сякаш беше затрупан от лавина — затиснат от огромна маса сняг, тонове сняг… Бездиханен, скован, пронизан от студ.

Сигурно лицето му бе побледняло като восък. Знаеше, че заговорят ли го, няма да може нищо да каже. Ако някой от служителите би дошъл на гишето по време на пристъпа, той щеше да забележи страха под небрежната му поза. Щеше да проличи, че Марти е в голяма беда и никой нямаше да даде толкова много пари в брой на човек, който явно е или болен, или луд.

Марти изстина още повече, когато усети със съзнанието си докосването на същото онова злокобно и призрачно присъствие, което бе усетил вчера в гаража на тръгване за кабинета на доктор Гътридж. Ледената „ръка“ на призрака притискаше самата материя на мозъка му, сякаш се опитваше да разгадае къде точно се намира като с пръсти разчиташе данните, закодирани в мозъчните му гънки. Сега Марти разбра, че призракът беше всъщност двойникът, чиято зловеща сила не се състоеше само в бързото му възстановяване от смъртоносните рани на гърдите.

Той прекъсва магнитното притегляне.

Излиза с колата от паркинга на закусвалнята.

Пуска радиото. Майкъл Болтън пее за любов.

Песента е трогателна… силно го вълнува… почти се просълзява. Сега, когато най-сетне е някой, когато една съпруга го очаква и две деца разчитат на него, той разбира истинското знамение и стойност на любовта. Чуди се как е могъл да живее толкова дълго без нея.

Отправя се на юг. После на изток.

Съдбата го зове.

Внезапно призрачната ръка го пусна.

Марти не се чувстваше вече затиснат — светът отново бе предишният и всичко бе нормално, ако изобщо съществуваше още това понятие.

Почувства облекчение от това, че пристъпът бе траял само пет или десет секунди. Никой от банковите служители не разбра, че нещо не беше наред с него.

Обаче нуждата да вземе парите и да излезе веднага оттук, беше неотложна. Той погледна към Пейджи и децата, седнали в просторното фоайе в срещуположния край на залата… После очите му трескаво зашариха към източния вход, южния… и пак източния.

Другият знаеше къде са. Най-много след минути техният загадъчен и неумолим враг щеше да се нахвърли отгоре им.

4.

Изоставеният омлет в чинията на Ослет изстиваше, придобивайки сивкав цвят и вид на каучук. Ароматът на осоления бекон, който преди беше толкова апетитен, сега го отвращаваше.

Зашеметен от мисълта, че Алфи евентуално се бе превърнал в същество със сексуални потребности, които задоволява, Ослет все пак бе твърдо решен да не показва безпокойството си. Поне не и пред Уоксхил.

— Хм, всичко това не е нищо друго, освен предположения.

— Да — отвърна Уоксхил, — но ние проверяваме миналото, за да изпробваме теориите си.

— Какво минало?

— Полицейските досиета във всеки град, където Алфи е бил изпращан със задача за последните Четиринадесет месеца. Изнасилвания, а също и изнасилвания, завършващи с убийство през часовете, в които той всъщност не е работил.

Устата на Ослет пресъхна. Сърцето му биеше до пръсване.

Не го беше грижа какво ще се случи със семейство Стилуотър. По дяволите, та те бяха само още едни клингъновци!

Не го интересуваше също и дали Мрежата ще пропадне заедно с всичките си велики амбиции. Не след дълго щяха да образуват друга подобна организация и мечтите щяха да бъдат подновени.

Но ако се окажеше невъзможно да си върнат непослушното момче или да го спрат, тогава съществуваше опасност фамилията Ослет да бъде дълбоко опозорена, което щеше да застраши благополучието им и сериозно да накърни политическия им престиж за десетки години напред. Над всичко друго Дру Ослет искаше уважение. Най-сигурният и върховен гарант за уважението винаги е бил родовият произход. Перспективата името Ослет да стане за посмешище, да се превърне в обект на презрение и обществен гняв, в основен материал за тъпите шеги на някой евтин телевизионен комедиант и тема за поредица от скандални истории в най-различни вестници от „Ню Йорк Таймс“ та чак до „Нешънъл Инкуайърър“, беше потресаваща.

— Никога ли не сте се питали — поде отново Уоксхил — какво е правило вашето момче през свободното си време от една задача до друга?

— Разбира се ние го наблюдавахме съвсем отблизо през първите шест седмици. Той ходеше на кино, на ресторант, на разходка в парка, гледаше телевизия, вършеше всички онези неща, с които хората убиват някой и друг час — реагираше точно така, както ние очаквахме, че ще постъпи в извънлабораторна обстановка. В поведението му нямаше нищо неестествено, нищо извън нормалното и със сигурност нищо, което да е свързано с жените.

— Съвсем естествено е да се държи възможно най-добре, ако е знаел, че го наблюдават.

— Но той не знаеше. Не би могъл. Никога не успя да усети нашите надзиратели. Нямаше начин! Те са най-добрите! — Ослет осъзна, че възразява прекалено разпалено, но все пак не се стърпя и добави: — По никакъв начин!

— Навярно е усетил някого от тях по същия начин, по който е усетил и Мартин Стилуотър — някое сетивно, подсъзнателно възприятие.

Ослет започна да се дразни от Уоксхил. Този човек беше безнадежден песимист!

Като взе термоса и наля кафе за всички, Уоксхил каза:

— Дори да е ходил само на кино и да е гледал телевизия… това не ви ли обезпокои?

— Вижте, той е безпогрешен убиец! Програмиран е! Никакви разкаяния, никакви колебания! Трудно е да бъде хванат и още по-трудно да бъде убит! А ако някъде все пак стане грешка, никой не може да го свърже с притежателите му. Той не знае кои сме ние, нито защо искаме набелязаните хора да бъдат ликвидирани, което значи, че не може да свидетелства. Алфи е нищо! Просто една черупка — напълно кух човек! Обаче той трябва да действа в обществото, да не се хвърля в очи, да се държи като един най-обикновен Джо — да прави неща, които истинските хора вършат в свободното си време. Ако постоянно стоеше в хотелските стаи и гледаше втренчено стените, камериерките биха забелязали, биха си казали, че е доста странен и биха го запомнили. Освен това какво лошо има, ако гледа някой филм или малко телевизия?

— Влиянието на културата. То би могло някак да го промени.

— Онова, което има значение, е същността на програмирането му, а не как е прекарвал времето си в събота следобед — каза Ослет и се облегна назад, почувствал се горе-долу по-добре и, ако не Уоксхил, убедил поне себе си. — Проверете миналото му, но едва ли ще намерите нещо.

— Може би вече сме намерили — една проститутка в Канзас Сити. Била е удушена в някакъв евтин мотел, намиращ се точно срещу бар, наречен „Блу Лайф“. Двама различни бармани са дали описание на мъжа, с когото тя е излязла от бара. По думите им той много прилича на Алфи.

В началото Ослет бе усетил между себе си и Питър Уоксхил нещо като духовна обвързаност на двама души, заемащи високо положение в обществото. Дори си бе помислил, че могат да станат приятели и това му бе доставило удоволствие. Но сега имаше неприятното усещане, че Уоксхил изпитва специална наслада от лошите новини, които му съобщаваше.

Уоксхил продължи.

— Един от нашите хора е успял да ни достави мостра от спермата, която Научноизследователският отдел в полицията на Канзас Сити е успял да вземе от вагината на проститутката. В момента е на път за лабораторията ни в Ню Йорк. Ако това е спермата на Алфи, ние вече ще знаем.

— Той не може да произвежда сперма. Той е конструиран…

— Е, ако е негова, тогава ще знаем. Ние имаме картата на цялата му генетична структура и я познаваме по-добре, отколкото Ренд Макнели познава света. Освен това тя е уникална. По-индивидуална е и от пръстовите отпечатъци.

Възпитаник на Йейл! Всичките са една стока — нагли и самонадеяни копелета!

Клокър хвана с палеца и показалеца си една тлъста парникова ягода. Като я разгледа съвсем отблизо, сякаш си имаше свои изключително строги изисквания за каквато и да е храна и не би хапнал нищо, което да не отговаря на щателния му оглед, той каза:

— Ако Алфи е по петите на Мартин Стилуотър, тогава ние просто трябва да знаем къде е Стилуотър сега.

После постави цялата ягода, на големина колкото половин лимон, върху езика си и я глътна така, както жабата би глътнала муха.

— Снощи изпратихме човек, за да огледа къщата им — каза Уоксхил. — Сведенията говорят, че са се изнесли набързо. Чекмеджетата на някакво бюро са били издърпани, дрехите са били разхвърляни, няколко празни куфара са били оставени ей тъй след като са решили, че няма да ги използват. Ако се съди по обстановката, те няма да се върнат през следващите няколко дни, но за всеки случай ние наблюдаваме дома им.

— И вие нямате никакво понятие къде на майната си са? — каза Ослет наслаждавайки се на факта, че поставя Уоксхил в отбранителна позиция.

Напълно невъзмутим, Уоксхил каза:

— Не можем да кажем къде са, но…

— Ах!

— … но смятаме, че можем да предвидим къде ще отидат. Родителите на Стилуотър живеят в Мамът Лейкс. Той няма други роднини на Западния бряг и, освен ако няма някой по-близък приятел там, за когото да не сме разбрали, почти сигурно е, че Мартин Стилуотър ще се обади на майка си и баща си или дори направо ще отиде там.

— А родителите на жена му?

— Когато била на шестнайсет години, баща й застрелял майка й от упор в лицето, после убил и себе си.

— Интересно — каза Ослет, което за него означаваше, че жалките и евтини мелодрами в живота на средния човек винаги щяха да го изумяват.

— Наистина е интересно — съгласи се Уоксхил, имайки предвид може би нещо много по-различно от онова, което искаше да каже Ослет. — Пейджи се върнала вкъщи от училище и намерила труповете им. Няколко месеца била под опеката на една от лелите си. Обаче момичето не я харесало и подало молба в съда да бъде признато за пълнолетно.

— На шестнайсет години?

— Съдията е бил достатъчно впечатлен от нея, за да се произнесе в нейна полза. Рядко се случва, но все пак се случва.

— Сигурно е имала страхотен адвокат.

— Предполагам, че сте прав. Тя изучила всички подадени молби и съществуващи прецеденти и сама се представила в съда.

С всяка секунда положението ставаше все по-мрачно, дори Ослет да бе имал късмет и Мартин Стилуотър да бе взел надмощие над Алфи. А това означаваше, че писателят бе много по-завършен мъж от онзи мухльо, който бяха представили в списание „Пийпъл“. Сега излизаше, че и жена му притежава силен характер и воля повече от обикновеното, което пък означаваше, че тя също щеше да бъде достоен противник.

— За да накараме Стилуотър да се обади на своите родители — каза Ослет, — трябва да използваме връзките на Мрежата в средствата за масова информация. Нужно е да дадем голяма гласност на снощния инцидент в дома му и да бъде на първа страница във всички ежедневници.

— Ние го правим — каза Уоксхил с вбесяваща самоувереност, очертавайки сякаш с ръцете си невидимите заглавия. — Най-касовият автор на романи стреля по неизвестен похитител! Измама или истинска заплаха? Писателят и семейството му напуснали дома си! Бягство от убиеца или от щателната проверка на полицията? Все неща от този род. Когато Стилуотър си купи вестник или включи телевизора, той ще се обади веднага на родителите си, защото те ще са чули новината и ще бъдат силно обезпокоени.

— И сигурно подслушваме телефона им?

— Да. Включили сме подслушвателно устройство. Щом Стилуотър се обади, ние веднага ще разберем телефонния номер на мястото, където е отседнал.

— А ние какво да правим междувременно? — попита Ослет. — Просто да се мотаем тук, да отидем на маникюрист, да се тъпчем с ягоди, така ли?

При темпото, с което Клокър ядеше ягодите, запасите на хотела скоро щяха да привършат, а малко след това продукцията на всички парници в Калифорния и съседните щати също щеше да бъде изчерпана.

Уоксхил погледна златния си „Ролекс“.

Дру Ослет се опита да улови някакъв знак за показност и суетност в начина, по който Уоксхил погледна скъпия си часовник. Щеше да му бъде приятно да забележи и най-малката нотка, разкриваща един жалък позьор под лустрото на грацията и изискаността.

Обаче Уоксхил май хвърляше поглед към часовника си по същия начин, по който Ослет поглеждаше своя „Ролекс“: като че ли беше някой „Таймекс“, купен в „Кей-Март“.

— Всъщност — додаде Уоксхил — вие ще отлетите за Мамът Лейкс днес, преди обяд.

— Но все пак не можем да бъдем сигурни, че Стилуотър ще се появи там.

— Логично е да го очакваме — рече Уоксхил. — Ако се появи, тогава има голяма вероятност Алфи да го последва. Вие ще имате възможност да приберете нашето момче. Пък ако Стилуотър не отиде в Мамът Лейкс, а само се обади на своите скъпи мамче и татенце, ще отлетите веднага за града, от който той се обажда.

Не желаейки да остава и секунда повече на масата от страх, че Уоксхил може да съобщи още някоя лоша новина, Ослет остави салфетката си до чинията и избута стола си назад.

— Тогава да се размърдаме. Колкото по-дълго нашето момче е на свобода, толкова по-голяма вероятност има някой да го забележи заедно със Стилуотър. Когато това се случи, полицаите ще започнат да вярват на писателя.

Като остана седнал и взе чашата с кафето си в ръка, Уоксхил каза:

— Има още едно нещо.

Ослет бе станал вече. Ненавиждаше факта, че трябва отново да седне — изглеждаше така, сякаш Уоксхил владее положението. Всъщност Уоксхил наистина владееше положението, но само защото разполагаше с нужната информация, а не защото имаше по-висок сан от този на Ослет или по някаква друга причина. В най-лошия случай влиянието им в организацията беше еднакво, а по-вероятно беше Ослет да е с по-голяма тежест. Той остана прав до масата и сведе поглед надолу към възпитаника на Йейл.

Макар че най-сетне бе престанал да яде, Клокър продължи да седи на стола си. Ослет не знаеше дали поведението на партньора му е най-обикновено, малко предателство или просто доказателство, че съзнанието на Стар Трек-любителя пътуваше заедно със Спок и останалата сган към някое затънтено кътче на вселената.

Уоксхил отпи от кафето си и рече:

— Ако трябва да ликвидирате нашето момче, ще бъде жалко, но приемливо. Ако успеете да го върнете в лоното поне, за да бъде вкаран в усмирителна камера и овладян, ще бъде по-добре. Както и да се развият събитията… Стилуотър, жена му и децата му трябва да бъдат елиминирани.

— Няма проблеми.

5.

Управителката на банковия клон, мисис Такуда, дойде при Марти, докато той чакаше до гишето, а залялата го черна вълна тъкмо се оттегляше. Ако можеше да се види в някое огледало, той сигурно щеше да зърне лице с плътно стиснати устни, смъртно бледо и с животински, неистов страх в очите. Обаче, дори да бе забелязала нещо странно във вида на Мартин Стилуотър, мисис Такуда бе твърде учтива, за да го спомене. Преди всичко тя бе разтревожена от това да не би мистър Стилуотър да изтегля по-голямата част от спестяванията си, защото е недоволен от банката.

Марти се изненада, когато успя да докара убедителна усмивка на лицето си и да призове всичкия си чар, за да я увери, че е доволен от банката, с което да я успокои. В стомаха му пъплеше мраз и той вътрешно трепереше, но нищо от това не се почувства в гласа му.

Щом мисис Такуда се отправи към хранилището, за да помогне на Илейн Хигинс, Марти погледна към Пейджи, към децата, към източния вход, към часовника си — „Таймекс“. Гледката на червената стрелка, заличаваща секундите от циферблата, го накара да се изпоти и челото му овлажня. Другият идваше. След колко време? Десет минути, две минути, пет секунди?

Последва нова вълна.

Пресича широк булевард. Утринните лъчи отскачат от броните на минаващите коли, превръщайки се в ярки, слънчеви зайчета. По радиото Фил Колинс пее за изневярата.

Съчувствайки на Колинс, той отново си представя магнитното привличане. Цък! Връзката е осъществена. Усеща непреодолимо притегляне на изток и юг и затова продължава надясно.

Прекъсва връзката секунди след като я е осъществил, надявайки се още веднъж да спипа фалшивия баща, без да се разкрива. Но дори за този толкова кракът миг врагът усеща присъствието му.

Макар втората вълна да трае по-кратко време отколкото първата, тя е също толкова силна. Марти я усети така, сякаш някой го удари с чук в гърдите.

Заедно с мисис Хигинс касиерката се върна на гишето, носейки пари в брой, спастрени в пачки от по сто и от по двадесет доларови банкноти. Пачките образуваха две купчини, всяка висока горе-долу десет сантиметра.

Касиерката се залови да брои седемдесетте хиляди долара.

— Няма нужда — рече Марти. — Просто ги сложете в два големи книжни плика.

Изненадана, мисис Хигинс възкликна:

— О, но мистър Стилуотър, вие подписахте разходния касов ордер, ние сме задължени да ги преброим пред вас.

— Не, сигурен съм, че вече сте ги преброили правилно.

— Но банковите процедури…

— Вярвам ви, мисис Хигинс.

— Е, благодаря ви, но аз наистина мисля, че…

— Моля ви!

6.

Посредством факта, че остана седнал до масата, а Дру Ослет нервничеше прав, Уоксхил упражняваше своя контрол. Ослет изпитваше неприязненост към него, но същевременно, колкото и да не му се искаше да признае, той му се възхищаваше.

— Почти е сигурно, че жената и децата са видели Алфи при втория инцидент снощи. Те не осъзнават какво точно става, но ако знаят, че когато говори за свой двойник, Стилуотър казва истината, то тогава те знаят твърде много.

— Казах, че няма проблеми — припомни му Ослет с раздразнение.

Уоксхил кимна.

— Да, добре. Но щабът изисква работата да бъде свършена по определения начин.

Въздъхвайки, Ослет най-накрая не издържа и седна.

— А той е…?

— Направете го да изглежда така, сякаш Стилуотър е превъртял.

— Убийство и самоубийство?

— Да, но не обикновено убийство и самоубийство. Щабът ще бъде доволен, ако всичко изглежда така, като че ли Стилуотър е бил завладян от илюзиите на един душевно болен човек.

— Както кажете.

— Съпругата трябва да бъде простреляна по един път във всяка гърда, както и в устата.

— А дъщерите?

— Първо, накарайте ги да се съблекат голи. Завържете ръцете им на гърба. Краката им завържете при глезените. Има един специален кабел с платнено покритие, който искаме да използвате. Ще ви бъде доставен. После застреляйте всяко момиче с по два куршума. Веднъж в… интимната област и веднъж между очите. Стилуотър трябва да изглежда така, сякаш той се е застрелял — веднъж в небцето. Ще запомните ли всичко това?

— Разбира се.

— Много е важно да го направите точно по този начин. Никакви отклонения от сценария!

— Каква е историята, която ще искаме да докажем — попита Ослет.

— Не прочетохте ли статията в „Пийпъл“?

— Не цялата — призна Ослет. — Стилуотър изглежда такъв мухльо… при това досаден.

— Преди две години един човек в Мериленд застрелял жена си и децата си точно по този начин — рече Уоксхил. — Той беше стълб в обществото и хората бяха шокирани. Истинска трагедия. Всички се чудеха защо го е направил. Изглеждаше толкова безсмислено и съвсем не в характера му. Стилуотър е бил заинтересуван от този случай, възнамерявайки да напише роман със същия сюжет, изследващ евентуалната мотивация на тази трагедия. Обаче след като разследвал случая, той напълно го изоставил. В „Пийпъл“ казва, че го изоставил, защото прекалено много го разстроил. Казва също, че художествената литература и по-специално неговите книги трябва да осмислят нещата, да внасят ред сред хаоса и че просто не могъл да намери какъвто и да е смисъл в случилото се в Мериленд.

Ослет остана на стола, притихнал за един кратък миг, опитвайки се да мрази Уоксхил, но усещайки, че неприязненото му отношение бързо се изпарява.

— Трябва да призная… че е много добре измислено.

Уоксхил се усмихна почти свенливо и сви рамене.

— Ваша ли беше идеята? — попита Ослет.

— Да, моя. Предложих я в щаба и те веднага си паднаха по нея.

— Гениална е! — каза Ослет, искрено възхитен.

— Благодаря.

— Много сполучливо хрумване! Мартин Стилуотър убива жена си, децата и себе си по същия начин, по който онзи човек го е сторил в Мериленд. Изглежда истинската причина, поради която не е могъл да напише романа, е фактът, че трагедията е твърде близка за писателя — тя е точно това, което тайно винаги е искал да стори на семейството си.

— Именно.

— И то винаги гложди съзнанието му.

— Промъква се в сънищата му.

— Този налудничав импулс символично да изнасили…

— … и буквално да убие…

— … своите дъщери…

— … да убие жена си, която…

— … ги е отгледала — довърши изречението Ослет.

Те отново се усмихнаха един на друг така, както когато говореха за прекрасното кафене на една пряка от „Шанз Елизе“.

— Никой няма да може да разбере връзката между убийството на семейството му и онези побъркани, писмени показания, които Стилуотър е дал в полицията за това, че го преследва някакъв негов двойник. Всички ще помислят, че двойникът също е плод на болната му фантазия.

— Току-що разбрах, че пробите от кръвта на Алфи, взети в къщата в Мишън Виехо, ще бъдат потвърдени като проби от кръвта на Стилуотър.

— Да. Ходил ли е той периодично да му вземат кръв, която да съхранява за ловката интрига? И защо? Ще бъдат изградени много теории, разбира се. Но в края на краищата загадката няма да е така интересна както онова, което Стилуотър е сторил на семейството си. Никой няма да може да разплете истината от всичко това.

Ослет почувства надежда, че може би ще си върнат Алфи, ще спасят Мрежата и в крайна сметка ще запазят авторитета си.

Като се обърна към Клокър, Уоксхил каза:

— А вие, Карл? Виждате ли някакви трудности?

Макар че седеше до масата, Клокър изглеждаше така, сякаш се бе зареял някъде в мислите си. Той отново с мъка съсредоточи вниманието си върху настоящето, като че ли в съзнанието си се носеше заедно с „Ентърпрайс“ към някаква враждебна планета, намираща се в мъглявината на рака.

— На земята има пет милиарда души — отвърна Клокър. — Ето защо ние мислим, че тя е пренаселена. Но за всеки един от нас вселената има стотици хиляди звезди — едно безкрайно множество от звезди.

Уоксхил изгледа втренчено Клокър в очакване на някакво допълнително обяснение, но когато разбра, че Клокър няма какво повече да каже, той се обърна към Ослет.

— Предполагам, че Карл има предвид следното — отзова се Ослет. — Хм… сред многообразието на безкрайния свят, който ни заобикаля, какво значение има дали няколко души ще умрат малко по-рано, отколкото ако биха умрели от естествена смърт?

7.

Слънцето се е издигнало над далечните планини, където най-високите върхове са нахлупили снежни калпаци. В това сякаш пролетно декемврийско утро, изпълнено с палми и цветя, зимната картина в далечината изглежда толкова нелепа.

Той потегля на юг, после на изток и навлиза в Мишън Виехо. Истинско отмъщение на колела, справедливостта на колела. Кара напред и все напред…

Мисли си да спре пред някой магазин за оръжие и да си купи автомат или ловна пушка, за които не е нужно да чака, та да получи разрешително. Врагът му е въоръжен, а той не е.

Обаче не иска да губи нито минута в преследването на похитителя, откраднал семейството му. Ако врагът е загубил равновесието си и непрекъснато е на път, той има по-голяма вероятност да направи грешка. Непрестанният натиск е по-добро оръжие от всяка пушка.

Освен това той е самата мъст, справедливост и добродетел. Той е героят в този филм, а героите не умират. Те могат да бъдат застреляни, пребити, преобърнати на пътя при сблъскване с коли, могат да бъдат прободени с нож, бутнати от висока и стръмна скала, заключени в подземие, пълно с отровни змии, могат да изтърпят какви ли не други изпитания и пак да останат живи. Заедно с Харисън Форд, Силвестър Сталоун, Стивън Сегал, Брус Уилис, Уесли Снайпс и толкова още герои той споделя радостта от непобедимостта на добродетелта и благородната кауза.

Сега осъзнава защо нападението над фалшивия баща в къщата му вчера беше обречено на неуспех, макар той да бе героят в този филм. Той бе притеглен от мощната сила на запад — силата на привличане между него и двойника му. По същия начин и със същата сила двойникът бе усещал, че нещо приближава към него цялата неделя и целия понеделник. Когато двамата се срещнаха в кабинета на горния етаж, фалшивият баща беше нащрек и се бе приготвил за борба.

Сега убиецът разбира, че може да предизвика и да прекъсне връзката между тях по желание. Като електрическия ток в чиято и да е домакинска верига, тя може да бъде управлявана със същото копче „Включено/Изключено“ Вместо да държи копчето на положение „Включено“ през цялото време, убиецът може само за кратки мигове да отваря веригата — достатъчно дълго, за да усети притеглянето към фалшивия баща и да се приготви да го спипа.

Логиката му подсказваше, че той ще може също и да променя силата на тока, протичащ по проводника на съзнанието. Чрез въображението ключът се превръща в реле — реостат, с помощта на който убиецът ще може да намалява ампеража на тока във веригата като по този начин ще прави връзката по-гъвкава и по-тайна, отколкото до този момент. В края на краищата чрез използването на реостат светлината на един полилей би могла да бъде намалена плавно и постепенно, докато накрая се стигне до съвсем слабо мъждукане. По същия начин, представяйки се психологическия бутон като още един реостат, убиецът би могъл да пуска „тока“ при такъв нисък ампераж, че да може да следи фалшивия баща без той да усеща.

Като спира на червения светофар в центъра на Мишън Виехо, убиецът си представя копче-реостат, което със завъртане може да намалява силата на привличането в диапазон от триста и шестдесет градуса. Той завърта копчето само на деветдесет градуса и веднага усеща притеглящата сила на фалшивия баща — сега е малко на североизток.

Вече извън банката, на половината път до колата, Марти внезапно почувства нова вълна… а зад нея се надигна и неумолимият и жесток Вишну, превръщащ надеждите му на пух и прах. Усещането не беше така силно както в банката, но го хвана в крачка и той изведнъж загуби равновесие… залитна, препъна се и падна. Двата книжни плика, пълни с пачки банкноти излетяха от ръцете му и се хлъзнаха върху черната улична настилка.

Шарлът и Емили се спуснаха след пликовете, а Пейджи помогна на Марти да се изправи на крака.

Когато вълната отмина, Марти все още трепереше.

— Ето, вземи ключовете — каза той на Пейджи. — Най-добре е ти да караш. Той ме преследва. Приближава се.

Пейджи погледна към банката и наоколо с ужас в очите, а Марти каза:

— Не, още го няма. Сега е също както преди… Усещам, че съм на пътя на нещо много мощно и стремително.

Две преки. Може би дори е по-близо.

Кара бавно. Оглежда улиците пред себе си — наляво и надясно. Търси ги.

Зад него се чува клаксон на кола. Шофьорът е нетърпелив.

Бавно, бавно… Присвива очи, гледа наляво и надясно, взира се в хората по тротоарите и в отминаващите коли.

Клаксонът зад него продължава настойчиво да тръби. Убиецът му показва среден пръст, с което се надява да затвори устата на типа зад него.

Бавно, бавно…

Никъде не се виждат.

Опитай отново с психическия реостат! Завърти този път на шестдесет градуса! Връзката все още е на лице. Неотклонно, непреодолимо привличане!

Напред… наляво… към търговския център!

Когато седна на предната седалка до шофьора, затвори вратата и стисна пликовете с пачките, които децата бяха събрали от земята, Марти отново бе разтърсен от контакта с Другия. Макар вълната този път да не бе така силна като преди, този факт не го успокои ни най-малко.

— По дяволите, изведи ни оттук! — подкани той Пейджи като измъкна скрития под седалката пистолет.

Пейджи запали двигателя, а Марти се обърна към децата. Те закопчаваха коланите си.

Щом Пейджи нервно превключи на заден ход и излезе от паркинга, момичетата срещнаха погледа на Марти. Бяха уплашени.

Той прекалено много уважаваше тяхната проницателност, за да ги лъже. Вместо да се преструва, че всичко е наред, той им каза:

— Дръжте се здраво! Мама ще се опита да кара като мен.

Превключвайки скоростта, Пейджи попита:

— Откъде идва?

— Не зная. Просто не излизай от същата страна. Нещо никак не ми харесва. Тръгни по другата улица.

Силата го привлича повече към банката, отколкото към магазините, и той паркира близо до източната страна.

Като изключва двигателя, чува тихо свистене на гуми. С периферното си зрение улавя как от южния край на паркинга излиза кола и бързо се отдалечава. Обръща се и вижда бяло „БеЕмВе“ на около двадесет и пет — тридесет метра. Автомобилът за миг се стрелва покрай неговата тойота и се отправя към центъра на търговския участък.

Убиецът успява да улови бегло само част от лицето на шофьора, едната скула, част от брадичката и челюстта. Мярва му се и кичур златисто руса коса.

Понякога е възможно позната мелодия да бъде определена само по три ноти, защото тя е оставила неизлечим отпечатък в спомените ни. По същия начин от няколко щрихи на човешки профил, трепкащи в светлини и сенки и размазани от скоростта на движението, той разпознава скъпоценната си съпруга. Непознати хора са изтръгнали спомените му за нея, но снимката, която откри вчера, се запечата в сърцето му.

— Пейджи — шепне той.

Запалва двигателя на тойотата, излиза от паркинга на заден ход и се отправя към търговската част.

Наоколо всичко е пусто, защото в този ранен утринен час работи само супермаркетът, магазинът за понички и един павилион за канцеларски материали. „БеЕмВе“-то прекосява устремно паркинга, заобикаля няколко коли и излиза на алеята, която минава покрай витрините на магазините. После се отправя към северния край на търговската част.

Убиецът следва бялата кола, но не много агресивно. Дори да ги загуби, лесно ще ги открие, поради тайнствената, ала надеждна връзка, която той осъществява с омразния баща, заграбил живота му.

„БеЕмВе“-то достига северния край и завива надясно по улицата. Когато той пристига на същото кръстовище, бялата кола вече се е отдалечила на няколко пресечки, спряла е на червения светофар и едва се вижда.

Следва ги повече от час — съвсем дискретно, промъквайки се през странични улички, далече от шосето за Санта Ана и магистралата за Коста Меса като се движи на голямо разстояние зад тях. Забила се в сутрешното задръстване от коли, неговата малка тойота е почти невидима.

Карайки по шосе Ривърсайд, на запад от Корона, той си представя, че отново пуска „тока“ между себе си и фалшивия баща. Представя си реостата и от всички възможни триста и шестдесет градуса завърта само на пет. За него това е достатъчно — той усеща присъствието на фалшивия далече напред, в задръстването от коли, макар че не може точно да определи… Шест градуса, седем, осем. Осем вече е много. Седем — седем е идеално! Щом копчето е завъртяно на седем градуса, привличането е достатъчно силно, за да служи като водещ сигнал за него, без да дава усещане на врага, че връзката е установена отново. Натрапникът в „БеЕмВе“-то се насочва на изток към Ривърсайд, напрегнат и нащрек, но без да знае, че го наблюдават.

И все пак в съзнанието на преследвача сигналът от жертвата се отразява като червена, мигаща светлинка върху електронна карта.

След като е овладял управлението на тази особена притегателна сила, убиецът може да нападне фалшивия баща като го изненада.

Въпреки че мъжът в бялата кола очаква да бъде нападнат и бяга, за да избегне нападението, той също е свикнал да бъде предупреждаван за такова нещо. Когато мине достатъчно дълъг период без проблеми и смущения в ефира, когато не усеща страховитото опипване, той отново ще възвърне самочувствието си. С връщането на самочувствието, предпазливостта ще намалее и той отново ще бъде уязвим.

Преследвачът трябва само да върви по дирите, да бъде по петите на жертвата, да премери точно момента, в който да удари.

Като минават през Ривърсайд, утринното движение около тях вече не е така натоварено. Убиецът изостава още по-назад, докато най-накрая „БеЕмВе“-то се превръща в далечна, безцветна точка, която понякога изчезва за миг като мираж сред лъчите на слънцето и сред вихрушките от прах.

Напред и на север, през Сан Бернардино, а сетне по магистрала 15. Отправят се към северния край на планините Сан Бернардино и през прохода Ел Кахон на хиляда и триста метра височина.

Скоро след това на юг от град Хесперия „БеЕмВе“-то слиза от магистралата и се отправя на север по шосе 395, към най-западните кътчета на пустинята Мохаве. Убиецът продължава да ги следва на голямо разстояние. Те не биха могли да предположат, че тъмното петънце в огледалото им за обратно виждане е същата кола, която ги е следвала дотук през три области.

След няколко километра минава покрай някакъв пътен знак, който показва разстоянието до Риджкрест, Лоун Пайн, Бишъп и Мамът Лейкс. Мамът Лейкс е най-далече — 450 километра.

Името в миг извиква нещо в съзнанието му. Зрителната му памет е много силна. Той вижда думите на посвещението върху първата страница на един от криминалните романи, които е написал и които държи върху рафтовете с книги в домашния си кабинет в Мишън Виехо:

Тази творба е за моята майка и моя баща, Джим и Алис Стилуотър, които ме възпитаха да бъда честен човек… и които нямат вина за това, че мога да мисля като престъпник.

Убиецът си спомня и картичката с техните имена и адреса. Двамата живеят в Мамът Лейкс.

Отново изпитва остра болка от онова, което е загубил. Дори да си върне живота от натрапника, който носи името му, той навярно никога не би могъл да си върне откраднатите спомени. Детството му… юношеството му… първата му среща… годините в гимназията. Няма никакъв спомен за майчина и бащина любов, което е възмутително, чудовищно! Как са могли да го лишат от тези най-важни, така трайни и вечни спомени?!

Изминава повече от сто километра, изпаднал в отчаяно и мрачно отчуждение — основно качество на неговото съществуване, но изпитвайки и радост от това, че скоро ще възвърне собствената си съдба.

Завладява го безумен копнеж да бъде с майка си и баща си, да вижда техните скъпи лица, изтрити от чиповете на неговата памет, да ги прегърне и отново да установи дълбоката връзка между себе си и тези двама души, на които дължи живота си. От гледаните филми знае, че родителите могат да бъдат и проклятие — вманиачената майка, която е умряла още преди началната сцена на „Психо“, майката-егоистка и бащата, който така осакатява бедния Ник Нолт в „Принцът на приливите“… Обаче неговите родители са много по-фини хора — състрадателни и искрени, като Джими Стюарт и Дона Рийд в „Животът е чудесен“.

От двете страни на пътя се нижат едно след друго пресъхнали езера, побелели сякаш от солта, внезапно се изправят острите зъбери на червеникави скали, изваяни от вятъра пясъчни океани — оголена, равна пустош. Мяркат се далечните очертания на черните, отвесни скали. Навсякъде се виждат доказателства за геологични изригвания и вулканична лава, изтекла преди хиляди години.

При град Ред Маунтин „БеЕмВе“-то изоставя магистралата и спира до една бензиностанция, за да зареди с гориво.

Убиецът ги следва, докато най-сетне е напълно уверен в намеренията им, но не спира на бензиностанцията, а продължава. Те имат оръжие, той няма. Ще се намери и по-сгоден случай, за да убие натрапника.

Следвайки шосето, убиецът се отправя на север и не след дълго стига Йоханесбург, който е разположен на запад от Лава Маунтинс. Отново спира встрани и зарежда тойотата на някаква малка бензиностанция. Купува си вафли, шоколади, бонбони и фъстъци от автомата — те ще го поддържат по време на предстоящото дълго пътуване.

Може би защото в Ред Маунтин Шарлът и Емили трябва да отидат до тоалетната, убиецът стига магистралата много преди „БеЕмВе“-то, но това вече е без значение, тъй като няма нужда да ги следи. Той знае къде отиват.

Мамът Лейкс, Калифорния.

Джим и Алис Стилуотър… които са го научили да бъде честен… които не са виновни за това, че той може да мисли като престъпник… На които е посветил роман. Обичани. Бленувани. Откраднати от него, ала скоро ще си ги върне.

Убиецът нетърпеливо вписва имената им сред тези на неговото семейство, неговата съдба. Той ще се бори за тях и ще си ги върне. Може би натрапникът е заблудил децата, а навярно е успял да подмами и Пейджи, която го е приела за истинския Мартин Стилуотър. Обаче родителите не могат да не познаят истинския си син — кръв от кръвта им — и няма да бъдат подведени от мимикрията на мошеника, откраднал семейството му.

След като отново излиза на шосе 395, където движението не е така натоварено, белият автомобил поддържа постоянна скорост сто-сто и пет километра в час, макар в много участъци от пътя да е възможно да се кара и по-бързо. Сега вече убиецът пришпорва тойотата на север със сто и двадесет, сто и тридесет километра в час. Трябва да стигне в Мамът Лейкс в периода между два и два и петнадесет — тридесет до четиридесет и пет минути преди натрапника, което ще му даде възможност да предупреди майка си и баща си за пъклените намерения на съществото, дегизирало се като техен син.

Шосето се вие на северозапад през долината Индиан Уелс, оградена на юг от планините Ел Пасо. С всеки километър сърцето му все повече се изпълва с топли чувства пред перспективата да се събере отново с майка си и баща си, от които така жестоко е бил отделен. Изпитва болезнена нужда да ги прегърне, да се потопи в тяхната любов — несъмнена, непресъхваща, съвършена…

8.

Реактивният частен хеликоптер, който откара Ослет и Клокър в Мамът Лейкс, принадлежеше на някакво филмово студио, член на Мрежата. В кабината имаше кресла, тапицирани с гладка, черна кожа, металните им части бяха от месинг, а стените бяха облицовани със смарагдово зелена гущерова кожа. Обстановката бе много по-елегантна, отколкото в салона за пътници в частния самолет, с който бяха пътували преди. Освен това хеликоптерът предлагаше и много по-занимателни материали за четене, например ежедневниците „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“, както и последните издания на „Премиер“, „Ролинг Стоун“, „Мама Джоунс“, „Форбс“, „Форчън“, „Гоу“, „Детектив“, списание „Сдружение за екология“ и „Бон апетит“.

За да убие времето си, докато пътуваха, Клокър извади още един романизиран вариант на „Стар Трек“, който бе закупил при тръгването си от сувенирния магазин на хотел „Риц-Карлтън“. Ослет бе убеден, че разпространяването на този вид фантастика в елегантните и изискани магазини на един курортен комплекс с категория пет звезди, обслужвал на времето не само богати, но и културни и влиятелни хора, беше също толкова катастрофално за обществото, колкото и пласирането на наркотици в дворовете на училищата от тежковъоръжени бабаити.

Докато хеликоптерът се носеше на север, порейки висините над националните паркове „Секвоя“, „Кингс Каньон“, западните склонове на Сиера Невада, а след това и над същата величествена планина, Ослет непрекъснато се движеше из кабината, заставайки ту вляво, ту вдясно, за да не пропусне нито миг от тази зашеметяваща гледка. Безбрежните пространства долу бяха съвсем рядко населени и биха могли да задействат болезненото му отвращение от открити пространства и пасторални пейзажи. Теренът обаче се променяше с всяка минута, представяйки все нови и нови чудеса, все по-прекрасни и по-прекрасни гледки, които се сменяха толкова бързо, че успяваха да го развличат.

Освен всичко друго хеликоптерът летеше на по-малка височина отколкото самолетът и така даваше на Ослет ясното усещане за устремно движение напред. Вътре той бе по-шумен и се разтърсваше от повече вибрации, което също му се нравеше.

Два пъти по време на полета той накара Клокър да погледне през прозореца си навън, за да се полюбува на природните красоти. И двата пъти грамадният мъж хвърли съвсем бегъл поглед към красотите долу без да каже и дума, след което на часа впери очи в „Шестгърдите амазонки от слузестата планета“.

— Какво толкова интересно има в тази книга, по дяволите?! — попита най-накрая Ослет, настанявайки се в креслото точно срещу Клокър.

Чак след като довърши изречението, което четеше в момента, Клокър вдигна поглед и каза:

— Не бих могъл да ти кажа.

— Защо не?

— Защото, дори да ти кажа какво харесвам аз, на тебе то няма да ти хареса.

— Какво означава това?

Клокър сви рамене.

— Мисля, че няма да ти хареса — рече той.

— Мразя романите, винаги съм ги мразил, особено научната фантастика и всякаква подобна измет.

— Ето на!

— Това пък какво е сега?

— Това, че просто потвърди думите ми — ти не харесваш такива неща.

— Разбира се, че не ги харесвам.

Клокър отново сви рамене и каза:

— Видя ли?

Ослет го изгледа кръвнишки и, посочвайки книгата му, рече:

— А ти как можеш да харесваш този боклук?

— Ние съществуваме в успоредни един на друг светове — каза Клокър.

— Какво?!

— В твоя Йоханес Гутенберг е открил електронната игра.

— Кой?!

— В твоя свят навярно някой супер известен тип на име Фокнър е виртуозен изпълнител на банджо.

— Всичката тази гадост ми звучи напълно безсмислено — рече навъсено Ослет.

— Ето пак — каза Клокър и отново се съсредоточи върху „Кърк и Спок, влюбени“ или както там се казваше тази епична творба.

На Ослет му се прищя да го убие. Този път в загадъчните брътвежи на Клокър той долови недоизказано, но дълбоко вкоренено пренебрежение. Прииска му се да грабне глупавата му шапка, да запали тъпото й патешко перо и всичко останало, да изтръгне от ръцете му евтиното романче, да го накъса на парчета и да изстреля в него от упор поне хиляда патрона от девет милиметрова винтовка.

Вместо това обаче той се обърна и погледна навън с цел да се успокои при вида на величествените планински хребети и гори, които се редуваха със скорост двеста и четиридесет километра в час. Над тях откъм северозапад се стелеха облаци. Бухлати и сиви, те се трупаха около планинските върхове, подобно на многобройна флота от въздушни кораби.

В един часа и десет минути следобед, във вторник Ослет и Клокър бяха посрещнати от представител на Мрежата пред входа на летището в Мамът Лейкс. Името му беше Алек Спайсър. Чакаше ги на асфалтовата алея до хангара от железобетон и нагъната стомана, където спря хеликоптерът.

Въпреки, че знаеше истинските им имена и вероятно беше с чин равен на този на Питър Уоксхил, Спайсър не бе така безукорно облечен, не беше така изискан, нито говореше така добре, както джентълменът, който ги бе информирал за събитията по време на закуска. Също като Джим Ломакс на летището „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти снощи, Спайсър ги накара да занесат сами багажа си до зеления форд, който бе на паркинга зад хангара и изцяло на тяхно разположение.

Спайсър беше около петдесет годишен, метър и седемдесет и шест, около осемдесет килограма и четинеста, късо постригана, посивяла коса. Лицето му бе сурово и грубо изсечено, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила, макар небето да бе покрито с облаци. Той бе сложил бойни обувки, панталони с маскировъчен десен, същата риза и старо, износено кожено яке с много джобове и ципове. Изправената му стойка, строгата му дисциплина и отривиста реч го издаваха, че е офицер в оставка (или дори разжалван), който не желаеше да се откаже от навиците, поведението и облеклото на военен.

— Не сте се облекли подходящо за Мамът — рече рязко Спайсър, когато тримата седнаха във форда. От устата му излизаше бяла пара.

— Не си дадох сметка, че тук ще е доста студено — рече Ослет, силно разтреперан.

— Сиера Невада е — отвърна Спайсър. — Почти две хиляди и петстотин метра надморска височина — точно тук, където сме. Декември е. Не можене да очаквате палми, тръстикови полички и „пиня колада“.

— Знаех, че ще е студено, но не толкова.

— Ще ви измръзнат задниците — рече грубо Спайсър.

— Сакото ми топли — заоправдава се Ослет. — От кашмир е.

— Браво на вас — рече Спайсър.

Той вдигна задната врата на колата и отстъпи встрани, за да могат Ослет и Клокър да си сложат куфарите в багажника.

Спайсър седна зад волана. Ослет седна отпред. На задната седалка Клокър отново заби глава в „Пърдящият кръвожадник от Ганимед“.

Известно време, докато се отдалечаваше от летището и приближаваше града, Спайсър мълчеше, но най-накрая се обади:

— Днес следобед очакват да падне първия сняг.

— Зимата е любимият ми сезон — рече Ослет.

— Да, но може и да не ви хареса чак толкова, ако се въргаляте в сняг до ушите, а хубавите ви ботуши се вкоравят и заприличат на холандски налъми.

— Знаете ли кой съм аз? — попита раздразнено Ослет.

— Да, сър — отвърна Спайсър, произнасяйки думите си по-отчетливо от всякога, но навеждайки леко глава, сякаш за да признае по-ниския си чин.

— Добре — каза Ослет.

На места от двете страни на пътя се извисяваха вечно зелени дървеса. Много от мотелите, ресторантите и крайпътните барове се радваха на островърхи, алпийски архитектурни форми, а имената им включваха думи, които напомняха за филми от рода на „Звукът на музиката“ и реплики на актьора Клинт Истууд: баварско това, швейцарско онова, Айгър, Матерхорн, Женева, Хофбрау.

— Къде е къщата на Стилуотър? — попита Ослет.

— Отиваме в мотел.

— Разбрах, че специален екип наблюдава къщата на Стилуотър — не се предаваше Ослет.

— Да, сър. От другата страна на улицата са в микробус с тъмни стъкла.

— Искам да отида при тях.

— Идеята ви не е много добра. Градът е малък — няма и пет хиляди жители, ако не се броят туристите. Около микробуса, който е между къщите, ще има много движение, а това ще направи впечатление на околните.

— Тогава какво предлагате?

— Обадете се на наблюдаващия екип по телефона, оставете им номер, на който и те да могат да ви се обадят. След това чакайте в мотела. Щом Мартин Стилуотър се обади на родителите си или позвъни на вратата им, ние ще ви уведомим.

— Още не се е обадил на своите, така ли?

— През последните два-три часа телефонът им звъня няколко пъти, но те не са си вкъщи, за да се обадят, така че не можем да кажем дали синът им звъни или някой друг.

— Значи нямат телефонен секретар? — рече Ослет, невярващ.

— Темпото на живота тук, в този затънтен край не изисква непременно всеки да има телефонен секретар.

— Страхотно! Е, щом не са си у дома, къде са тогава?

— Отидоха на пазар тази сутрин и преди малко спряха в един ресторант на шосе 203, за да хапнат нещо за обяд. След час-два ще се приберат вкъщи.

— Следите ли ги?

— Разбира се.

В очакване на приближаващия сняг скиорите вече пристигаха в града, натоварили ските си върху колите. Ослет забеляза, че бронята на някакъв автомобил е украсена с лепенка, върху която бе написано:

Като спряха на червения светофар зад една голяма лимузина, която сякаш бе натъпкана догоре с млади и русокоси жени в скиорски пуловери, достатъчни на брой, за да участват в поне десетина телевизионни клипа, рекламиращи балсам за устни, Спайсър каза:

— Чухте ли за проститутката в Канзас Сити?

— Удушена е — рече Ослет.

— Но няма доказателства, че е нашето момче, дори да е имало някой, който да е приличал на него и да е излязъл с проститутката от бара.

— Тогава вие не знаете последните новини. Резултатите от пробите на спермата в Нюйоркската ни лаборатория пристигнаха. Изследвали са ги — нашето момче е.

— Сигурни ли са?

— Напълно.

Планинските върхове изчезваха в притъмняващото небе. Цветът на облаците се променяше от пепеливо сиво с бели и по-тъмни ивици до антрацитно черно.

Настроението на Ослет също помръкна.

Светофарът светна зелено.

Като следваше лимузината с русите момичета, Алек Спайсър каза:

— Излиза, че Алфи може да прави секс.

— Но той беше програмиран да…

Ослет не можа да довърши изречението. Той вече не вярваше в работата на генетичните инженери.

— Досега — обади се отново Спайсър — чрез връзките си в полицията щабът е открил петнайсет смъртни случая, включващи сексуален контакт, които могат да се припишат на нашето момче. Неразкрити убийства. Млади и привлекателни жени. В градове, които е посещавал и във време, през което е бил там. Един и същи маниер на действие във всеки случай: извънредно грубо насилие след като жертвата е била свалена в безсъзнание чрез удар по главата или в лицето… очевидно, за да няма викове по време на действителното убийство.

— Петнайсет! — промълви Ослет замаян.

— Може би повече. Може би много повече — каза Спайсър, извърна очи от пътя и погледна към Ослет през напълно непроницаемите си, почти черни слънчеви очила. — И Господ да ни е на помощ, ако не е успял да убие всяка жена, с която се е чукал.

— Какво искате да кажете?

Като отново впери поглед в пътя пред себе си, Спайсър отговори:

— Резултатите от спермата му са доста добри. Тя е активна. Алфи е годен да опложда.

Макар да не би признал пред себе си, докато Спайсър не даде гласност на тази информация, Ослет усещаше, че скоро ще научи лошата вест.

— Знаете какво означава това, нали? — попита Спайсър.

От задната седалка се чу гласът на Клокър:

— Първият човекоробот от алфа-оперативно поколение прави засечка и мутира по начин, който ние не разбираме. Способен е да замърси човешкия ген със зародишен материал, който би могъл да даде една нова и изцяло враждебна раса от почти неуязвими суперсъщества.

За миг Ослет си помисли, че Клокър чете изречение от последния романизиран вариант на „Стар Трек“, но после осъзна, че той просто бе предал катастрофата по възможно най-сбития начин.

— Ако нашият човек не е очистил всяко маце, с което си е полегнал — обади се отново Спайсър, — ако е направил няколко бебета и по някаква причина те не са били абортирани (дори бебето да е само едно), то ние сме затънали в лайна чак до ушите. Не само ние тримата, не само Мрежата, а цялата човешка раса.

9.

Запътвайки се на север през Оуенс Вели, оградена на изток от планините Инки и на запад от устремилата се в небето Сиера Невада, Марти осъзна, че безжичният му телефон не може да работи по предназначението си поради това, че драстичната и бърза промяна на терена влияеше на разпространението на микровълните. А в случаите, когато все пак успяваше да се свърже с къщата на родителите си в Мамът, телефонът им звънеше ли звънеше, но никой не отговаряше.

След шестнадесет позвънявания Марти натисна копчето „край“ за прекъсване на обаждането и каза:

— Още не са се прибрали.

Баща му беше на шестдесет и шест, а майка му на шестдесет и пет години. И двамата бяха работили като учители, пенсионирайки се миналата година. Според съвременните норми те бяха все още млади, здрави и енергични и влюбени в живота. Нямаше нищо чудно в това, че непрекъснато ходеха някъде, вместо по цял ден да прекарват затворени вкъщи, седнали в креслата и забили погледи в телевизионния екран, увлечени от поредната игра или евтин сериал.

— Колко време ще останем при баба и дядо? — обади се Шарлът от задната седалка. — Ще има ли достатъчно време, за да може баба да ме научи да свиря на китара, както тя умее? Вече съм доста добра на пианото, но мисля, че и китарата ще ми се хареса. Ако ще ставам известна музикантка, каквато навярно ще ми е интересно да бъда… не искам да стеснявам кръга на възможностите си… то тогава ще е много по-лесно да взимам навсякъде музиката със себе си. Все пак, човек не може да понесе пианото си на гръб!

— Няма да оставаме при баба и дядо — каза Марти. — Всъщност изобщо няма да спираме там.

Шарлът и Емили изпъшкаха, разочаровани.

— Може би ще можем да ги посетим по-късно… след няколко дни — обади се Пейджи. — Ще видим. Сега обаче отиваме в бунгалото.

— Така ли?! — възкликна Емили.

— Еха! — извика Шарлът.

Марти чу как и двете му дъщери бурно изръкопляскаха.

Бунгалото бе собственост на майка му и баща му, още от времето, когато той бе съвсем малък. Беше сгушено на няколко километра от града между самите езера30, недалече от още по-малкото селище Лейк Мери. Мястото бе прекрасно и баща му бе поработил там доста през всичките тези години. Бунгалото бе заобиколено от тридесет метрови борове. За момичетата, отгледани в дебрите на градската джунгла, то беше толкова специално, колкото би била и една омагьосана къщурка в някоя приказка.

Марти се нуждаеше от няколко дни, за да поразмисли, преди да реши какво трябва да предприемат. Искаше му се да се спре подробно върху новините и да види как ще се развие историята за него. По начина, по който масмедиите я поднасяха на публиката, той можеше да определи, ако не самоличността, то поне мощта на своите истински врагове, които не се изчерпваха със зловещия и умопомрачен двойник, нахлул така внезапно в дома им.

Не можеха да отседнат в дома на родителите му, защото беше прекалено достъпен за репортерите — историята сигурно щеше да продължи да се раздува. Беше достъпен и за неизвестните конспиратори, които стояха зад двойника и които се бяха погрижили едно дребно съобщение да бъде раздуто до размерите на новина от национален мащаб. Средствата за масова информация го бяха представили като някакъв психически нестабилен маниак.

Освен това Марти не желаеше да излага на опасност родителите си, отсядайки в дома им. Напротив, щом успееше да се свърже с тях, той смяташе да им каже да си стегнат багажа, да се качат в караваната и да се махнат от Мамът Лейкс за няколко седмици, месец, а може би и повече. Докато пътуваха и променяха непрекъснато местоположението си всеки две нощи, никой не би се опитал да ги използва, за да се добере до него и семейството му.

Откакто Другият се бе опитал да влезе във връзка с него в банката в Мишън Виехо, Марти не бе усещал други въздействия върху себе си. Надяваше се, че с бързото си придвижване на север те бяха успели да избягат. Дори ясновидството или телепатията… или както там се казваше тази проклетия… си имаше своите граници. В противен случай те не само се бяха изправили лице в лице с някаква фантастична психическа енергия, а направо се бяха сблъскали с магия. Благодарение на досегашния си опит Марти би могъл да повярва в някаква по-особена психическа способност, но той просто не вярваше в магии. След като бяха успели да се отдалечат от Другия на стотици километри, те по всяка вероятност бяха извън обсега на неговото непрестанно търсещо шесто чувство. Планините, които от време на време пречеха на работата на телефона с магнитно клетъчно устройство, представляваха може би допълнителна преграда за телепатичното чувство на Другия.

Навярно щеше да е по-безопасно да стоят надалече от Мамът Лейкс и да се скрият в някой град, където Марти нямаше близки и роднини. Все пак решиха да отидат в бунгалото, защото дори тези, които възнамеряваха да обсадят къщата на родителите му, предвиждайки, че той би потърсил убежище там, нямаше да знаят за бунгалото в планината. А и едва ли имаше начин съвсем случайно да научат за него. Освен това двама от съучениците му в гимназията бяха заместник-шерифи в Мамът Каунти вече десет години. Бунгалото беше разположено близо до града, в който Марти бе отрасъл и където все още добре го познаваха. Като техен земляк и човек, който като младеж не бе създавал никакви проблеми, Марти знаеше, че ще го приемат сериозно и ще му обърнат специално внимание, за да го защитят от Другия, ако той все пак се опиташе отново да установи контакт с него. А в някой непознат град на Марти щяха да погледнат като на чужд и то с много повече подозрение от онова, което детектив Сайръс Лоубок бе показал. Близо до Мамът Лейкс, ако се случеше най-лошото, той нямаше да се чувства отчужден и изолиран, както би се чувствал буквално във всеки друг град.

— Навярно времето ще се влоши — каза Пейджи.

На изток небето беше синьо в по-голямата си част, ала огромни купести облаци се устремяваха на запад през върховете и проходите на Сиера Невада.

— По-добре да спрем на някоя бензиностанция в Бишъп — рече Марти — и да разберем от пътната полиция там дали ще са ни нужни вериги, за да се изкачим нагоре в планината.

Един обилен снеговалеж би бил навярно добре дошъл, защото щеше допълнително да изолира бунгалото и да ги направи по-трудно достъпни за всеки враг, който ги преследваше. Но единственото чувство, което завладя Марти от приближаващата буря, беше безпокойство. Ако не им провървеше, можеше да дойде момент, в който да се наложи много бързо да напуснат Мамът Лейкс. Пътища, затрупани със сняг, навян от виелицата, щяха да бъдат причина за забавянето им, а това можеше да им струва животът.

Шарлът и Емили пожелаха да играят на „Виж кой е маймуната сега“ — игра на думи, която Марти бе измисли преди години, за да ги забавлява по време на дълги пътувания с кола. Откакто тръгнаха от Мишън Виехо, бяха играли вече два пъти. Пейджи не пожела да участва като каза, че й е нужно да се съсредоточи върху шофирането, а Марти се оказваше маймуната много по-често от друг път, защото бе неспокоен и разсеян.

Високите върхове на Сиера изчезнаха в мъглата. Облаците непрестанно тъмнееха, сякаш огънят на някакво скрито слънце гаснеше, оставяйки в небесното огнище само черни въглени.

10.

Собствениците на мотела наричаха заведението си пансион. Сградите бяха забухлени от клоните на тридесет метрови ели, по-малки борчета и североамерикански смърчове. Архитектурата им бе подчертано в стил „рустик“31.

Стаите разбира се не можеха да се сравнят с тези на хотел „Риц-Карлтън“, а опитът на декоратора да напомня на клиентите за Бавария чрез възлестите чамови панели и мебели с груби дървени рамки беше извънредно постен, но Дру Ослет сметна, че въпреки това мотелът е приятен. Голямата камина, в която вече бяха наредени подпалки и по-едри цепеници, беше особено привлекателна. Минути след като пристигнаха, огънят вече бумтеше.

Алек Спайсър се свърза по телефона с наблюдаващия екип, разположен в микробуса срещу къщата на Стилуотър. На език, който звучеше също толкова тайнствено, колкото и някои от изказванията на Клокър, той ги уведоми, че хората, управляващи Алфи, са вече в града и наблюдаващите можеха да се свържат с тях в мотела.

— Нищо ново — рече Спайсър, когато затвори телефона. — Джим и Алис Стилуотър още не са се прибрали. Синът и семейството му още не са се появили, а също и нашето момче, разбира се.

Спайсър запали всички лампи в стаята и дръпна пердетата. Той беше все още със слънчевите си очила, макар да бе свалил коженото си спортно яке. Ослет подозираше, че Алек Спайсър не вдига транспарантите си, когато прави секс… нито, когато просто ляга да спи.

Тримата седнаха върху въртящите се табуретки около чамовата маса, която бе извън кухненския бокс. От близкия прозорец с дантелено перде се разкриваше гледка към гористия хълм зад мотела.

От черното си кожено куфарче Спайсър извади някои неща, които щяха да са нужни на Ослет и Клокър, за да извършат убийствата така, както ги искаше Щабът.

— Две намотки от изолиран кабел — рече той и постави намотките на масата, увити в найлон. — Завържете китките на дъщерите една за друга, после ги свържете с глезените им. Ама не хлабаво. Стегнете ги силно, докато ги заболи. Така беше в случая в Мериленд.

— Добре — рече Ослет.

— Не режете кабела инструктира ги Спайсър. — След като завържете китките, използвайте същия кабел за глезените. По една намотка за всяко момиче… също както в Мериленд.

Следващият артикул, който бе изваден от куфарчето, беше пистолет.

— Това е девет милиметров „SIG“ — рече Спайсър. Конструиран от швейцарски специалист, но произведен от „Заубер“ в Германия. Много хубаво оръжие.

Като взе пистолета, Ослет каза:

— С това ли трябва да пречукаме жената и децата?

Спайсър кимна и додаде:

— А след това и самия Стилуотър.

Ослет се залови да разглежда оръжието, а Спайсър извади от куфарчето кутия с девет милиметрови патрони.

— Същото оръжие ли е използвал бащата в Мериленд?

— Точно същото — отвърна Спайсър. — В докладите се казва, че Мартин Стилуотър го е купил преди три седмици в магазина, където е купил и другите оръжия. Там сме подкупили един служител, който да си спомни, че той лично го е продал на Стилуотър.

— Много мило.

— Кутията, в която е било оръжието, както и квитанцията от покупката вече са сложени в едно от чекмеджетата на бюрото в домашния кабинет на Мартин Стилуотър в Мишън Виехо.

Усмихнат и изпълнен с искрено възхищение, Ослет започваше да вярва, че те тримата щяха да успеят да спасят Мрежата.

— Съвършено! До най-малките подробности! — каза той.

— Винаги — отвърна Спайсър.

Макиавелианската многоплановост на интригата възхити Ослет така, както сложните капани, които Уайл Е. Койот залагаше за Бързоходеца в анимационните филми, го бяха вълнували като дете… само че в този случай койотите щяха неизбежно да победят. Той погледна към Клокър, очаквайки да види и него също толкова възхитен. Стар Трекаджията чистеше ноктите си с върха на своето джобно ножче. Изражението на лицето му бе мрачно и тържествено, но мислите му бяха на четири милиона светлинни години и две измерения от Мамът Лейкс, Калифорния.

От куфарчето Спайсър извади и един найлонов плик с цип в единия край, който съдържаше лист хартия, прегънат на две.

— Това е бележка, признаваща самоубийство. Подправена е, но е толкова добра фалшификация, че никой графолог не би се усъмнил в достоверността й, тоест че е написана със собствената ръка на Стилуотър.

— Какво се казва в нея? — попита Ослет.

Като цитираше по памет, Спайсър рече:

— Имам червей. Той ме гризе отвътре. Всички ние сме омърсени. Поробени. Паразити сме отвътре. Не мога да живея по този начин. Не мога да живея.

— Това от случая в Мериленд ли е? — попита Ослет.

— Дума по дума.

— Човекът е бил откачен.

— Не смятам да споря с вас върху това.

— До трупа ли да оставим бележката?

— Да. Пипайте само с ръкавици… и прилепете пръстите на Стилуотър навсякъде след като го убиете. Хартията е с гланцово покритие — би трябвало добре да попива и съхранява пръстови отпечатъци.

Спайсър бръкна още веднъж в куфарчето и извади още един найлонов плик с цип, който съдържаше черна писалка.

— Това е „Пентъл Ролинг Райтър“. Взехме я от една кутия в чекмеджето на бюрото му.

— Тя е тази, с която е написана бележката, нали?

— Да. Оставете я някъде наблизо, около трупа… с отвъртяна капачка.

Усмихнат, Ослет оглеждаше предметите върху масата.

— Ще бъде много забавно, наистина — каза той.

Докато чакаха да им се обадят от екипа, който наблюдаваше къщата на старите Стилуотърови, Ослет реши да рискува и да се отбие в един магазин за ски, разположен сред десетките магазини и ресторанти на една пряка от мотела. Въздухът сякаш бе станал по-мразовит за краткото време, което бяха прекарали в стаята, а небето по-мораво.

Покупката в магазина беше първокласна. Той успя бързо да се снабди с хубаво и топло бельо от Швеция, термолитна грейка със сребърна подплата, сгъваема качулка и анатомически наколенници, дунапренови изолатори за глезените и китките, снегоходки от неръждаема стомана с гумени каишки и достатъчно много джобове дори за фокусник. Върху грейката бе сложил лилаво, спортно яке с термоизолация, отразяваща подплата, еластични шевове и специални подплънки на раменете. Ослет си купи и ръкавици — от италианска кожа и найлон. Бяха почти толкова еластични, колкото собствената му кожа. Помисли си дали да не вземе някои скъпи скиорски очила, но реши да се задоволи само със слънчеви — доста добра марка, тъй като всъщност нямаше намерение да кръстосва планината. Ботушите му за ски бяха страшилища — такива, каквито би сложил всеки Терминатор при условие, че би искал да си проправя път през железобетонни блокове.

Чувстваше се невероятно здрав и издръжлив.

Тъй като се наложи да изпробва всяка една част от скиорското си облекло, Ослет свали дрехите, с които бе влязъл в магазина. Служителят покорно сгъна дрехите и ги пъхна в една найлонова торба, която Ослет взе със себе си, връщайки се обратно в мотела, натъкмен в новия си екип.

С всяка изминала минута той ставаше все по-обнадежден относно новите перспективи. Нищо не повдига духа така както купуването на хубави неща.

Когато се върна в мотела, Ослет разбра, ме все още няма никакви вести, макар да бе отсъствал близо половин час.

Спайсър бе седнал в креслото пред телевизора и гледаше някакво предаване, както си беше със слънчевите очила. Някаква мастита негърка с огромна, бухнала прическа интервюираше четирима травестити, които като жени направили опит да се запишат във военния флот на Съединените щати. Отказали им разбира се, но те изглежда вярваха, че президентът би трябвало да се застъпи за тях.

Клокър, естествено, седеше на стол до прозореца и огрян от сребристия, буреносен зрак, четеше „Хъкълбери Кърк и Олигавените Проститутки от Алфа Кентавър“ или както там се казваше проклетата книга. Единственото доказателство за това, че все пак бе обърнал внимание на промяната в климатичните планински условия, беше промяната в облеклото му: Клокър бе сменил шарения, палячовски пуловер-жилетка с друг, който беше от кашмир, имаше ръкави и беше в такава ярко оранжева разцветка, че на човек му се обръщаше стомахът.

Ослет отнесе черното куфарче в едната от двете спални, разположени вляво и дясно на всекидневната. Той изпразни съдържанието му върху едното голямо легло, седна отгоре по турски, свали новите си слънчеви очила и заразглежда предметите, които така хитро и изкусно щяха да осигурят автентичността на трикратното убийство и самоубийство на Мартин Стилуотър след неговата смърт.

Ослет трябваше да разреши няколко проблема, включително как да убие толкова много хора, без да вдига шум. Той не се притесняваше от изстрелите, защото те по един или друг начин можеха да бъдат заглушени. Тревожеха го писъците. В зависимост от това къде щеше да бъде нанесен ударът, можеше да има и съседи. А ако съседите се разтревожеха, те щяха да се обадят в полицията.

След няколко минути той си сложи отново слънчевите очила и се запъти към всекидневната.

Там прекъсна гледането на Спайсър с думите:

— Пречукваме ги, а после кой полицейски участък ще се занимава с разследването на случая?

— Ако стане тук — рече Спайсър, — вероятно полицията в Мамът Каунти.

— Тук имаме ли наш човек?

— Сега не, но съм сигурен, че бихме могли да имаме.

— Следовател ли е?

— Дребна риба е… навярно най-обикновен служител в погребално бюро.

— И няма специална квалификация по съдебна медицина?

— Може да различи дупка от куршум от дупка на задник — отвърна Спайсър, — но горе-долу само това.

— Значи, ако очистим първо жената и Стилуотър, никой няма да е толкова умен, че да започне да търси в какъв ред е настъпила смъртта?

— Лабораториите по съдебна медицина в големите градове здраво ще се изпотят, ако разликата във времето е повече от час, да речем.

— Мисля си, че… ако се опитаме първо да убием децата, ще имаме проблеми със Стилуотър и жена му.

— Как така?

— Единият от нас — Клокър или аз трябва да се погрижи за родителите, а другият да отведе децата в друга стая. Обаче, за да бъдат съблечени момичетата, да им се завържат ръцете и краката… ще ни отнеме десет-петнадесет минути, за да го направим добре, както в Мериленд. Но въпреки че единият от нас ще ги държи на мушка, Стилуотър и жена му изобщо няма да седят мирно и кротко. Те и двамата ще се нахвърлят отгоре ми, или върху Клокър, ако той ги пази, и може да вземат надмощие.

— Съмнявам се — рече Спайсър.

— Но как можете да бъдете сигурен?

— Хората днес са шубета.

— Стилуотър се е справил с Алфи.

— Вярно — призна Спайсър.

— А на шестнадесет години жена му намерила майка си и баща си мъртви. Старият застрелял майката, после себе си…

— Чудесно се връзва с нашия сценарий — усмихна се Спайсър.

Ослет не беше мислил за това.

— Имате право. Може би обяснява също защо Стилуотър не е могъл да напише романа за случая в Мериленд. Както и да е, три месеца по-късно тя подала молба в съда да я освободят от попечителката й, като я обявят законно за пълнолетна.

— Жилава кучка.

— Съдът се съгласил и удовлетворил молбата й.

— Тогава очистете първо родителите — посъветва го Спайсър и се размърда в креслото така, сякаш задникът му беше изтръпнал.

— Така и ще направим — потвърди Ослет.

— Адски тъпо е — рече Спайсър.

За миг Ослет си помисли, че Спайсър говори за техния план, но той имаше предвид телевизионното предаване, в което отново се беше загледал.

Интервюиращата с волната прическа беше изпратила травеститите и представяше нова група гости в студиото. Четири сърдити на вид жени бяха седнали на някаква сцена. И четирите носеха доста странни шапки.

Излизайки от стаята, Ослет регистрира с периферното си зрение, че Клокър е все още до масата при прозореца. Стар Трек-поклонникът бе дълбоко погълнат от книгата, обаче Ослет реши да не позволява на дебелака да му проваля настроението.

В спалнята той отново седна на леглото, сред своите играчки, свали си слънчевите очила и доволен и щастлив, се зае да преповтаря на ум убийствата, съобразявайки всички подробности и детайли.

Навън вятърът отново зави. Беше сякаш глутница вълци.

11.

Убиецът спира на една бензиностанция, за да попита за пътя: запомнил е адреса от картичката. Младежът от бензиностанцията го упътва.

В два часа и десет минути той навлиза в квартала, където очевидно е отрасъл. Дворовете на къщите са големи с безброй голи и зъзнещи брези и щедро многообразие от вечно зелени дървета.

Къщата на майка му и баща му е в средната част на този квартал. Тя е скромна, двуетажна, бяла постройка, облицована отвън с дъски, с тъмно зелени капаци на прозорците. Стълбището пред входа е с много колони и тежки перила от бял камък, желязна решетка, боядисана в зелено и красиво оформен корниз покрай стрехите.

Домът му се струва топъл и уютен: като къща в някой стар филм. Джими Стюарт би могъл да живее тук. Веднага си личи, че в този дом живеят хора, които се обичат… почтени хора, които имат какво да споделят и да дадат.

Той не може да си спомни нищо за квартала, нито за къщата, в която явно е прекарал детството и юношеството си. Би могло да бъде и дом на съвсем непознати хора, които щеше да види днес за първи път.

Вбесен е от това, че до такава степен са промили мозъка му и че са го лишили дори от спомените му. Изгубените години го преследват. Пълната раздяла с тези, които обича, е така жестока и потресаваща, че той едва не се разплаква.

Успява обаче да потисне гнева и скръбта си. Не може да си позволи разчувстване, щом като се намира в такова рисковано положение.

Единственото нещо в квартала, което все пак разпознава, е един микробус, паркиран срещу къщата на неговите родители. Никога не е виждал точно този микробус, но познава такъв тип превозни средства. Гледката събужда безпокойство в него.

Това е микробус за отдих и почивка. Червен е като захаросана ябълка. Основата с колелата е удължена и затова вътре има повече място. Покривът е овален и изпъкнал. Върху големите калобрани с бронзова боя е изписано: ЕЛА С НАС! Задната броня е покрита почти изцяло със застъпващи се, кръгли, триъгълни и четириъгълни лепенки, разказващи за пътувания до националния парк Йоземайт, Йелоустоун, годишното родео в Калгари, Лас Вегас, Каменното езеро и някои други туристически забележителности. Декоративни, успоредни линии в зелено и черно минават по двете страни на микробуса, прекъснати само от страничните прозорци с огледални стъкла.

Фургонът е навярно точно такъв, какъвто изглежда, но убиецът веднага решава, че е наблюдаващ пост. Преди всичко микробусът е прекалено, натрапчиво ярък и ваканционен. Тъй като е обучаван от специалисти, убиецът е съвсем наясно с техниките на наблюдение. Знае, че понякога такива микробуси шумно афишират своята невинност. Те привличат хорското внимание върху себе си, защото съществува убеждение, че евентуалните обекти на наблюдение са сигурни в едно — превозното средство, от което биха ги следили, е съвсем дискретно и никога не би могло да е цирков фургон, например. После, микробусът има огледални стъкла, които позволяват на наблюдаващите да виждат навън, без да бъдат виждани. Това дава възможност на всеки тръгнал на почивка да се чувства уютно, но то всъщност си е и доста добро прикритие за цивилни оперативни работници.

Убиецът не намалява скоростта, когато наближава дома на родителите си, стремейки се да не показва никакъв интерес както към къщата, така и към яркочервения микробус. Почесвайки чело с дясната си ръка, той успява да скрие лицето си, когато минава покрай прозорците с огледални стъкла.

Обитаващите фургона, — ако действително има такива — са наети от същите онези хора, които го бяха манипулирали така безмилостно до онзи миг в Канзас Сити. Те са връзката с тайнствените шефове. Убиецът се интересува от тях също толкова, колкото и от установяване на контакт с майка си и баща си.

След две преки той завива зад един ъгъл надясно и се насочва към търговската зона, намираща се в центъра на града. Там малко преди това той е видял спортен магазин. След като няма огнестрелно оръжие, убиецът има нужда да си купи няколко по-прости. За пистолет със заглушител изобщо не може да става дума.

В два часа и двадесет минути телефонът в стаята на мотела иззвъня.

Ослет сложи слънчевите си очила, скочи от леглото и отиде до прага на всекидневната.

Спайсър вдигна слушалката, заслуша се миг-два и измърмори нещо подобно на „добре“. После затвори, обърна се към Ослет и каза:

— Джим и Алис Стилуотър тъкмо са се прибрали вкъщи след като са обядвали някъде навън.

— Да се надяваме, че сега Марти ще им се обади.

— Ще се обади — рече уверено Спайсър.

Откъсвайки най-сетне поглед от книгата си, Клокър каза:

— Като стана дума за обяд, ние май позакъсняхме.

— Хладилникът в кухненския бокс е зареден с най-различни деликатеси — рече Спайсър. — Студено пушено месо, картофена салата, макарони със зеленчуци, баница. Няма да умрем от глад.

— Аз не искам нищо — рече Ослет. Беше прекалено възбуден, за да яде.

Когато се връща в квартала, където живеят родителите му, вече са изминали тридесет минути и часовникът показва 2,45. Болезнено усеща как изтича всяка секунда. Фалшивият баща, Пейджи и децата могат да пристигнат всеки миг. Дори да са спирали още веднъж за тоалетна след Ред Маунтин и да не са се движили с такава голяма скорост, както когато ги преследваше, те все пак трябва да пристигнат буквално след петнадесет или двадесет минути.

Отчаяно и страстно той желае да види родителите си, преди натрапника-измамник да се е добрал до тях. Нужно е да ги предупреди за случилото се и да ги привлече на своя страна в борбата да си възвърне съпругата и дъщерите. Безпокои се, че претендентът пръв ще се добере до тях. Щом това създание може така успешно да заблуди Пейджи, Шарлът и Емили, навярно съществува опасност, макар и малка, да измами и мама и татко.

Той завива зад ъгъла, където е прекарал незапомненото си детство, но вече не е в тойотата, открадната в Лагуна Хилс призори. Сега вече кара микробус за разнасяне на цветя — една щастлива придобивка, която успя да осъществи насилствено след като излезе от магазина за спортни стоки.

Свърши доста работа само за половин час. Въпреки това времето наближава.

Макар че светлината на деня все повече помръква, убиецът кара със смъкнат сенник. Нахлупил е бейзболна шапка ниско над очите си и е сложил колежанско яке с хастар от каракул, някогашна собственост на младежа, работещ като доставчик на цветя за „Мъчисънс Флауърс“. Скрит зад сенника и под козирката на бейзболната шапка, той ще бъде незабележим за всеки, който в този момент го наблюдава.

Спира до тротоара и паркира фургона си точно зад ваканционния микробус, където според него се намира наблюдателният екип. Измъква се иззад волана, излиза и бързо приближава задната врата на собственото си превозно средство като не оставя никакво време на ония, за да могат да го забележат.

Задната врата е единична. Пантите имат нужда от смазване — чува се скърцане.

Мъртвият разносвач на цветя лежи по гръб на пода на фургона. Ръцете му са скръстени на гърдите. Заобиколен е от цветя — прилича вече на балсамиран мъртвец, готов да бъде открит за опечалените.

От една найлонова торба до трупа убиецът изважда брадва за разсичане на лед, която е купил на щанда за катерачески принадлежности в спортния магазин. Инструментът има стоманено острие, а дръжката му е обвита с гума. От едната страна работната част на брадвата е във формата и с големината на ковашки чук, а от другата е смъртоносно наточена. Убиецът я затъква в колана на дънките си.

От същата торба той изважда и аерозолна опаковка с размразяваща течност. Ако с нея се напръска ледена буца, тя бързо се разтопява. Ако с нея се напръскат стъкла, ключалки, чистачки на коли преди да са замръзнали, тя не позволява да се образува лед. Поне така пише на етикета. Не го е грижа дали наистина действа така, както обещават производителите.

Той маха капака на аерозолната опаковка, откривайки пръскащата дюза. Има два начина на употреба, отбелязани с думите: „СПРЕЙ“ и „СТРУЯ“. Нагласява опаковката на „СТРУЯ“ и я пъха в единия от джобовете на колежанското яке.

Между краката на мъртвеца, в голяма сиво-зелена кана е разположен огромен букет от рози и карамфили, нежни, бели цветчета и папрати. Убиецът смъква каната от фургона, като я държи с две ръце, а с рамото си блъсва вратата.

Носейки букета съвсем естествено, като все пак крие лицето си от наблюдаващите в червения фургон, той отива до вратата на къщата, пред която са спрели и двата микробуса. Никой не е изпращал цветя на този адрес. Убиецът се надява, че в къщата няма никой. Ако някой все пак отвори вратата, ще се престори, че е сбъркал адреса. Тогава ще се върне на улицата с букета, вдигнат пред лицето му.

Късметът му работи. Никой не отговаря на позвъняването му. Той натиска звънеца няколко пъти и чрез езика на тялото показва нетърпение.

Обръща гръб на вратата и тръгва по пътеката към улицата.

Гледа през стеблата на цветята и зелените папрати, които държи пред себе си, и добре вижда едната страна на червения микробус — забелязва, че той има два прозореца с огледални стъкла и в задната си част. Като се има предвид колко тиха и безлюдна е улицата, убиецът е сигурен, че те го наблюдават, просто защото няма какво друго да правят.

Така е добре. Той е най-обикновен разносвач на цветя, който се е ядосал. Наблюдаващите няма да имат причина да се боят от него. Дори, нека го следят сега, та да могат да разберат, че не е опасен и отново да насочат вниманието си към бялата, облицована с дъски къща.

Убиецът минава плътно покрай наблюдателния пост. Вместо обаче да продължи по напукания и изронен тротоар до задната врата на цветарския фургон, той свива пред него и зад ваканционния микробус.

На задната му врата има малък, кръгъл прозорец с огледално стъкло и тъй като ония може би все още го наблюдават, убиецът симулира злополука. Спъва се, оставя букета да се изплъзне от ръцете му и започва гневно да ругае, когато всичко се пръсва върху черната настилка.

— Ах, мамицата ти! Твойта кожа! Гот, много гот! Мамка ти, мамка ти, мамка ти!

Още докато сипе ругатните, той се навежда под кръглия прозорец и изважда от джоба на якето си спрея с размразяващата течност. С лявата си ръка сграбчва дръжката на вратата.

Ако вратата е заключена, той ще разкрие намеренията си като се опита да я отвори и не успее. Тогава здраво би загазил, защото ония навярно са въоръжени.

Те обаче изобщо не очакват нападение и убиецът предполага, че вратата ще бъде отключена. Предположението му е правилно. Бравата леко се превърта.

Той не се оглежда, за да провери дали някой не е излязъл на улицата и дали не го е забелязал. Ако погледне през рамо, само ще изглежда по-подозрителен за околните.

Дръпва рязко вратата. Влетява във фургона и още преди да разбере, дали вътре има някой, натиска дюзата на спрея като го размахва във въздуха.

Микробусът е натъпкан с електронно оборудване. Върху контролните пултове мъждукат светлини. Два въртящи се стола са закрепени здраво за пода. Наблюдателите са двама.

Този, който е по-близо, сякаш се е надигнал само преди миг с намерение да погледне през илюминатора. Замръзва слисан — вратата рязко се отваря!

Плътната струя от размразяващия химикал покрива лицето му и го заслепява. Той вдишва и гърлото и дробовете му пламват… остава без дъх, дави се, не може да извика.

Всичко се слива в едно движение… Той е като машина… програмирана… на високи обороти…

Брадвата за лед… измъква я от колана си. Описва мощна дъга… замахва силно… към дясното слепоочие… изхрущяване… онзи се строполява на земята… изтръгване на брадвата…

Вторият… на другия стол… има слушалки на главата… седнал е пред някакво устройство зад шофьорската кабина… с гръб към вратата. Слушалките са заглушили задаването хриптене на партньора му… надушва раздвижване… усеща как фургона се разклаща, когато първият оперативен се сгромолясва на пода. Извръща се, както е на стола. Посяга изненадано към оръжието в кобура под мишницата си… твърде късно е. Мистър Импровизиран Боздуган се стрелва към лицето му.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Първият оперативен е на пода и безпомощно агонизира. Стъпи върху него, прескочи го — напред, напред… всичко е размазано… напред към втория…

Брадва! Още веднъж! Брадва, брадва, брадва…

Тишина… покой…

Тялото на пода вече не трепери в предсмъртен гърч.

Добре беше. Нито викове, нито крясъци, нито изстрели.

Той знае, че е герой, а героите винаги побеждават. И все пак колко по-хубаво е, когато победата е постигната, вместо само предвкусвана.

Сега чувства огромно облекчение, каквото не е изпитал през целия ден.

Връща се при задната врата, наднича навън и поглежда нагоре и надолу по улицата. Никой не се вижда. Цари пълна тишина.

Убиецът дръпва отново вратата, пуска брадвата на пода и поглежда към мъртвите с благодарност. Чувства се толкова близък с тях заради онова, което е споделил.

— Благодаря ви — прошепва нежно той.

Претърсва и двата трупа. Макар да имат документи за самоличност в портфейлите си, убиецът подозира, че те са фалшиви. Не намира нищо интересно, освен седемдесет и шест долара в брой, които взима.

Претърсва бързо микробуса, но не намира нито папки, нито тетрадки, нито бележки или други документи, които да сочат името на организацията, притежаваща микробуса. Пипат съвсем чисто.

Кобурът с пистолета виси от облегалката на стола, на който бе седял първият оперативен. Оръжието е „Смит и Уесън“ — 38-милиметрово, специален модел — „Чийфс Спешъл“.

Убиецът смъква якето си, слага кобура върху боровинковия си пуловер, нагласява ремъка така, че да му е удобно и отново се закопчава. Измъква револвера и отваря цилиндъра. Върховете на гилзите блестят. Зареден е докрай. Той затваря цилиндъра и пъха оръжието обратно в кобура.

Мъртвият на пода има кожен калъф, закачен за колана на панталоните му, който съдържа два пълнителя.

Убиецът го взима и го закачва за своя колан — така ще има много повече амуниции, отколкото са му необходими, за да се справи с фалшивия си съперник. Неговите безлики началници обаче изглежда са по следите му и кой знае какви беди го очакват, преди да си възвърне името, семейството и откраднатия живот.

Вторият мъртвец седи отпуснат върху стола, брадичката му е върху гърдите. Не успя да извади оръжието, за което посегна. То е все още в кобура.

Убиецът го изважда. Още един специален модел. Заради късата цев, револверът се събира в сравнително големия джоб на якето.

Той болезнено усеща, че времето много бързо напредва. Излиза от фургона и затваря вратата след себе си.

Първите снежинки от зимната виелица се стрелват от северозападния небосклон, описвайки спирали. Духа мразовит вятър. Отначало снежинките са малобройни, но големи и пухкави.

Докато пресича улицата, упътвайки се към бялата къща с дъсчения обков и зелените капаци, убиецът изплезва език, за да улови някои от тях. Навярно така е правил и в детството си, когато е живеел на тази улица и се е радвал на първия сняг.

Няма спомени за снежни човеци, за бой със снежни топки с другите деца и за пързалки и шейни. Макар че сигурно е вършил всичко това, то е изличено от паметта му заедно с много други неща и сега дори не може да изпита сладостната носталгия от спомена за тях.

Пътека, покрита с каменни плочи, преминава през кафявата, вледенена пръст на предния двор.

Той изкачва трите стъпала и прекосява площадката пред входната врата.

На входа обаче изведнъж е скован от страх. От другата страна на прага е миналото му… А също и бъдещето му. Откакто внезапно се е осъзнал, отчаяно търсейки свободата, той за първи път стига толкова далече. Този миг можеше да се окаже най-решаващият в неговия поход на възмездието. Повратният момент! Родителите могат да бъдат предани съюзници в тежки мигове… тяхната вярност, тяхната надеждност… тяхната вечна любов… Убиецът се бои, че може да направи нещо сега, когато е пред прага на успеха… Може да ги отблъсне от себе си и да провали всички шансове за възвръщане на своя собствен живот. Толкова много е заложено на карта, ако се реши да натисне звънеца.

Разколебан, той се обръща към улицата и изведнъж е омаян от гледката, защото сега снегът вали много по-обилно отколкото, когато приближаваше къщата. Снежинките са все още огромни и пухкави — милиони снежинки! — и образуват малки вихрушки под напора на лекия северозападен вятър. Те са толкова ярко бели, че изглеждат лъчисти… като дантелено кристални пеперуди, изпълнени с мека, вътрешна светлина. И денят вече не изглежда мрачен. Светът е така притихнал и ведър — две качества, които бе срещал толкова рядко в своя живот — че е сякаш нереален… Или може би той просто е попаднал в една от онези кристални топки, показващи вечно малки, зимни пейзажи, които, щом бъдеха разклатени, на часа се изпълваха със снежни вихри.

Тази фантазия особено силно го привлича. Една част от него копнее за свят под стъклен похлупак, за доброволен и благодатен затвор, неподвластен на времето и промените — спокоен, чист, без страх и борби, без загуби, където сърцето никога не изпитва тревога.

Красив, красив, падащ сняг! Сняг, от който небето побелява преди земята — бяло, въздушно опиянение! Това е толкова прелестно и го затрогва толкова дълбоко, че в очите му бликват сълзи.

Чувствителността му е изострена. Понякога съвсем обикновени изживявания носят такава болка. Чувствителността е цяло проклятие в един тъй груб и нецивилизован свят.

Призовавайки цялата си смелост, той отново се обръща към къщата. Натиска звънеца, изчаква миг-два и пак го натиска.

Майка му отваря вратата.

Той няма спомен за нея, но интуитивно разбира, че тази е жената, която му е дала живот. Лицето й е леко закръглено и сравнително гладко за възрастта й. То е самата доброта! Неговите собствени черти са като далечно ехо на нейните. Очите й са също толкова сини, колкото и неговите, които вижда сутрин в огледалото, макар че нейните са сякаш два прозореца към една душа много по-чиста от неговата.

— Марти! — възкликва изненадано майка му и веднага топло му се усмихва, разпервайки ръце за прегръдка.

Трогнат от незабавния и радушен прием на майка си, той прекрачва прага и се озовава в прегръдките й. Притиска се в нея така, сякаш ако я пусне, ще се удави.

— Мили, какво става? Какво се е случило? — пита го тя.

Едва тогава убиецът разбира, че всъщност той хлипа. Толкова е развълнуван от нейната обич и толкова благодарен, че най-после е намерил дом, който му принадлежи и където той е добре дошъл, че не може да овладее чувствата си.

Заравя лице в белите й коси, ухаещи леко на шампоан. Толкова е топла… по-топла от другите хора и той се пита дали всички майки са такива.

Тя извиква баща му:

— Джим! Джим, ела бързо!

Убиецът се опитва да говори, опитва се да й каже, че я обича, но гласът му секва, преди да може да произнесе и една дума.

Тогава на вратата, забързан, се показва баща му.

Макар сълзите да размазват образа му, той веднага го познава. Прилича повече на него, отколкото на майка си.

— Марти, сине, какво се е случило?

Убиецът е запазил една прегръдка и за баща си, неизказано благодарен за отворените му обятия. Вече не е самотен, вече живее в света под стъклен похлупак, вече е ценен и обичан. Обичан!

— Къде е Пейджи? — пита майка му, поглеждайки навън, в снежната виелица през отворената врата. — Къде са момичетата?

— Тъкмо обядвахме в ресторанта — намесва се баща му, — когато Джейн Торисън ни каза, че са съобщили за тебе в новините. Уж си бил застрелял някого, но май всичко било измама. Нищо не можахме да разберем.

Убиецът още не може да си поеме дъх и не е в състояние да отговори.

— Опитвахме се да ти се обадим, веднага щом влязохме вкъщи — подхваща отново баща му, — но ни отговори телефонният ти секретар и ние ти оставихме съобщение.

Майка му пита повторно за Пейджи, Шарлът и Емили.

Той трябва да се овладее, защото фалшивият баща може да пристигне всеки момент.

— Мамо, татко! Сполетя ни голяма беда! — казва им той.

— Трябва да ни помогнете! Моля ви! Боже мой, трябва да ни помогнете!

Майка му затваря вратата и декемврийският мраз остава отвън. Двамата го повеждат към всекидневната — от едната страна майка му, от другата баща му — обградили го с любовта си, докосващи го с ръцете си, с лица, преливащи от съчувствие и нежност. Той си е у дома. Най-после у дома!

Не си спомня и всекидневната — така, както не помни майка си и баща си, снега в своето детство. Подът от дъбови дъски, нашарени с по-тъмни пръстени, е застлан с килим в прасковено розово и зелено — персийски тип. Мебелите са тапицирани с дамаска, а дървените им части са от червеникавокафяво черешово дърво. На полицата над камината има две вази с изрисувани китайски пагоди върху тях. Между вазите бавно и тържествено тиктака часовник.

Майка му го отвежда до дивана и казва:

— Мили, чие яке си облякъл?

— Моето — отвръща й той.

— Но това е новият модел на студентските якета!

— Пейджи и децата добре ли са? — попита баща му.

— Да, добре са. Не са ранени — отговаря му той.

Майка му докосва с пръсти якето.

— В училище приеха този модел едва преди две години — казва тя.

— Мое е — повтаря убиецът и сваля бейзболната си шапка, преди майка му да забележи, че тя е малко голяма за него.

На едната стена са окачени негови снимки, а също на Пейджи и децата на различни възрасти. Той извръща очи от тях. Вълнуват го толкова силно, че може отново да се разплаче.

Трябва да се съвземе и да овладее чувствата си, за да може най-добре да предаде на родителите си в колко сложна и загадъчна ситуация се намират. Тримата разполагат със съвсем малко време, за да обмислят плана си на действие, преди да пристигне натрапникът.

Майка му сяда на дивана до него. Взима между дланите си дясната му ръка и я стиска окуражително.

От лявата му страна неговият баща е седнал на самия край на едно от креслата. Навежда се напред загрижен, внимателен, тревожно навъсил чело.

Иска да им каже толкова неща, а не знае откъде да започне. Колебае се. За миг го обзема страх — струва му се, че никога няма да намери първата дума, че ще онемее или ще блокира психически и то много по-лошо, отколкото тогава в кабинета, когато се опитваше да напише първото изречение на своя първи роман.

Когато обаче изведнъж започва да говори, думите се изтръгват от устата му така, както бурната водна стихия би срутила язовирен бент.

— Един човек… има един мъж, който изглежда точно като мене! Дори аз не мога да открия никаква разлика… Той е откраднал живота ми! Пейджи и момичетата мислят, че аз съм той, но не съм… Не зная кой е, нито как е успял да заблуди Пейджи! Той е взел спомените ми, оставил ме е без нищо… и аз просто не зная как… не зная как… как е могъл да открадне толкова много от мене и да ме остави толкова празен и ограбен!!!

Баща му изглежда разтревожен! И как няма да е, след тези ужасни разкрития?! Но в уплахата на баща му има нещо не както трябва, нещо неопределимо, което не може да бъде назовано.

Ръцете на мама сграбчват дланта му повече инстинктивно, отколкото съзнателно. Той не смее да я погледне.

Убиецът бързо продължава, съзнавайки, не те са объркани. Няма търпение да им обясни, за да ги накара да разберат.

— Говори като мене, ходи като мене, има същата стойка, изглежда така, като че ли наистина съм аз. Ето защо аз доста мислих, опитвах се да разбера кой е той, откъде може да е дошъл и стигах винаги до едно и също обяснение. Дори да ви се струва невероятно, все пак това би трябвало да е както във филмите… нали разбирате… като с Кевин Макарти или Доналд Съдърланд в новата версия на „Нашествието на крадците на тела“… нещо нечовешко, не от този свят, нещо, което може да подражава отлично на хората, да изцежда спомените им, да става човек… Само че по някаква причина това същество не можа да ме убие и да се отърве от трупа ми след като вече е взело онова, което е било в съзнанието ми.

Той замлъква, останал без дъх.

Миг-два родителите му мълчат.

Споглеждат се. Не му харесва този поглед… никак не му харесва…

— Марти — казва баща му, — защо не започнеш отначало? Говори по-бавно и ни разкажи какво се е случило — едно по едно…

— Опитвам се да ви кажа! — възкликва той, отчаян. — Зная, че е невероятно… просто не е за вярване! Но, татко, аз ви казвам истината!

— Искам да ти помогна, Марти. Искам да ти вярвам. Така че просто се успокой, кажи ми всичко отначало и ми дай възможност да разбера.

— Нямаме много време! Нима не разбирате?! Пейджи и момичетата идват насам с това… това същество, това нечовешко нещо! Трябва да ги освободя от него! С ваша помощ трябва някак да го убия и да си върна семейството, преди да е станало твърде късно.

Майка му е пребледняла и хапе устни. Очите й се замъгляват, изпълват се със сълзи. Ръцете й така силно го стискат, че почти го боли. В него се надига плаха надежда, че поне тя разбира колко бързо трябва да се действа и каква е истинската природа на грозящата ги опасност.

— Всичко ще бъде наред, мамо — казва той. — Ще се справим някак. Заедно имаме голям шанс.

Той поглежда през единия от прозорците в предната част. Очаква да види как бялата кола пристига по заснежената улица и как спира в алеята. Още не. Все още имат време — минути… секунди може би, но все пак време.

Баща му се прокашля и казва:

— Марти, не зная какво става тук…

— Казах ти какво става! — изкрещява той. — По дяволите, татко! Да знаеш само какво преживях! — В очите му отново напират сълзи, но той се мъчи да ги сдържи. — Толкова съм страдал, толкова съм се страхувал… откакто се помня… Уплашен, самотен… непрекъснато се опитвах да разбера…

Баща му протяга ръка и я поставя върху коляното му. Разтревожен е, но не така, както би трябвало да бъде. Видимо той не е ядосан, че някакво чуждопланетно същество е откраднало живота на сина му и не е така уплашен, както би трябвало да бъде, щом вече знаеше, че по земята сега се разхожда същество, което минава за човек. Той е по-скоро само разтревожен и… тъжен. Върху лицето му личи, а в гласа му се усеща особена тъга, която не може да се сбърка с нищо друго.

— Не си сам, сине. Ние винаги ще бъдем с тебе. Бъди сигурен в това!

— Ще бъдем до теб — казва майка му. — Ще ти осигурим каквато помощ искаш!

— Ако Пейджи идва, както казваш — добавя баща му, — ще седнем заедно, когато дойде, ще поговорим и ще се опитаме да разберем какво става.

Гласовете им звучат някак наставнически — сякаш говорят на интелигентно и проницателно дете, но все пак дете.

— Млъкнете! Просто замълчете!

Той изтръгва ръката си от майчините длани и скача от дивана, разтреперан от отчаяние и гняв.

Прозорецът… Падащият сняг… Улицата… Още няма кола… но скоро ще дойде.

Извръща се от прозореца и застава с лице към родителите си.

Майка му е седнала на края на дивана, покрила е лице с ръцете си. Привела е рамене, сякаш притисната от скръб и отчаяние.

Трябва да ги накара да разберат. Тази нужда го е обсебила. Но е съсипан от неспособността си да обясни на своите родители дори най-основните неща от тази ситуация.

Баща му се надига от стола. Изправя се нерешително. Отпуснал е ръце.

— Марти, ти дойде тук за помощ и ние искаме да ти помогнем. Господ е свидетел, че искаме! Но как да ти помогнем, щом ти не ни позволяваш да го сторим?!

Смъквайки длани от лицето си, мокро от сълзите, майка му казва:

— Моля те, Марти! Моля те!!!

— Всеки човек прави грешки понякога — обажда се и баща му.

— Ако става въпрос за наркотици — казва майка му през сълзи, говорейки колкото на него, толкова и на баща му, — можем да се справим с това, мили. Можем да се справим! Ще намерим лек!

Неговият свят под стъклен похлупак — красив, спокоен, вечен — свят, в който той живя няколко минути… откакто майка му отвори обятията си за него там, на входа… този свят в миг става на парчета. Грозна пукнатина прорязва гладкото кристално кълбо. Сладостната и чиста атмосфера на този мимолетен рай излетява навън — ссс! — а вътре нахлува отровният въздух на омразната действителност, в която, за да живееш трябва непрестанно да се бориш с безнадеждността, самотата, отчуждението.

— Не, недейте! — моли той. — Не ме предавайте! Как можете? Как можете да се обърнете срещу мене? Аз съм ваше дете… — Отчаянието се превръща в гняв. — Вашето единствено дете! — Гневът ражда омраза. — Аз имам нужда! Имам нужда! Не виждате ли?! — Целият трепери от ярост. — Не ви ли интересува?! Нима нямате сърца?! Как можете да постъпите така с мене?! Как може да сте толкова жестоки?! Как можахте да допуснете да се стигне дотук?!

12.

На една бензиностанция в Бишъп те спряха колкото да си купят вериги и да платят за поставянето им върху гумите на колата. Полицаят от Калифорнийския отдел за контрол на пътищата препоръчваше, но не изискваше непременно всички превозни средства, запътили се към Сиера Невада, да имат вериги.

Шосе 395 се превръщаше в магистрала с две отделни платна малко след Бишъп и въпреки стръмнината, те стигнаха на време в Рована и Кроли Лейк, профучаха покрай Макгий Крийк и Конвикт Лейк, напуснаха шосе 395 и излязоха на 203, на няколко километра южно от Горещите гейзери на Каса Диабло.

Каса Диабло. Къщата на дявола.

Значението на името на града никога не бе хрумвало на Марти преди.

Сега всичко беше знамение.

Заваля сняг, още преди да стигнат Мамът Лейкс.

Тлъстите снежинки бяха като изплетени — сякаш бяха от евтина дантела. Падаха в такива огромни количества, че изпълваха почти цялото пространство между небето и земята. Веднага всичко побеля сякаш някой наметна земята с пелерина от изкуствен хермелин.

Пейджи мина през Мамът Лейкс без да спира и зави на юг към Лейк Мери. На задната седалка Шарлът и Емили бяха така омаяни от падащия сняг, че за момента нямаха нужда от други развлечения.

На изток от планините небето беше сиво-черно и надвиснало. Тук, в снежното сърце на Сиера те бяха сякаш в окото на някой циклоп, замъглено с млечно бял катаракт.

До завоя на шосе 203 се виждаше малка борова горичка, в която най-високият бор имаше белези от светкавица, поразила го преди десет години. Тя не само бе ранила дървото, но го бе подтикнала към по-бърз, мутантен растеж, докато борът най-накрая се бе превърнал в грозно проядена и зловеща кула.

Снежинките бяха вече по-малки, но повече на брой. Северозападният вятър ги въртеше вихрено. Бурята си поигра малко в началото, а после се развилия.

Пътят минаваше през поляни и гори и колкото по-стръмен ставаше, толкова поляните ставаха все по-нарядко за сметка на горите. Не след дълго от дясната страна на пътя се мярна частно имение с ограда — имаше над сто акра32 земя. Парцелът бе купен преди единадесет години от Пророческата църква на Възнесението, една секта, която следваше учението на Преподобния Джонатан Кейн33.

Той проповядваше, че вярващите ще се възнесат на небето, оставяйки на земята непокръстените и наистина лошите хора да изтърпят хиляда години на жестока и изнурителна война, да изтърпят земния ад преди да дойде Денят на Страшния Съд.

Оказа се, че Кейн е педофил, който записвал на видеокасети сексуалните си насилия над деца, членове на сектата. Той бе изпратен в затвора, а две хиляди негови последователи се разпръснаха от ветровете на разочарованието и измяната. Имението заедно с всичките сгради бе оградено и затворено поради съдебния процес вече пет години.

Някои човешки фантазии бяха разрушителни.

Оградата, направена от вериги, беше тук-там порутена. Най-отгоре стърчаха остри като бръснач телени спирали. В далечината се мяркаше шиповидният покрив на църквата, извисил се над дърветата. Под него се забелязваха и покривите на другите постройки, подобни на зайчарници, където вярващите бяха спали, бяха се хранили и бяха очаквали да бъдат издигнати на небето от десницата на Всемогъщия Господ Бог. Острият като игла покрив не беше докоснат от времето, но сградите под него бяха — липсваха много врати и прозорци. Бяха се превърнали в убежище за плъхове, опосуми и миещи мечки — безславно валящи се в развала и поквара. Понякога разрушенията бяха причинени от хора. Но по-голямата част бяха нанесени от вятъра и студовете, сякаш Бог чрез климатичните условия изменяше земните форми по Свой каприз и изпращаше присъдата Си над Църквата на Възнесението, каквато все още не се решаваше да прати на останалото човечество.

Бунгалото беше също от дясната страна на тесния път — имение съседно на огромния парцел, собственост на някогашната секта. Разположено на стотина метра от улицата, в края на една непавирана пътека, то бе едно от многото бунгала, разположени из околните хълмове, всяко върху един-два акра земя.

Беше едноетажна постройка, облицована с кедрови греди, посребрели от времето. Покривът беше от каменни плочи, отпред имаше малка, закрита веранда, а основата беше от речен камък. През годините майка му и баща му бяха разширявали бунгалото и сега то се състоеше от две спални, кухня, всекидневна и две бани.

Спряха колата пред бунгалото и излязоха навън. Околните борове и различните калифорнийски ели — захарни, ponderosa и други — бяха вековни и огромни, а кристално свежият въздух беше изпълнен с техния аромат. Килим от изпокапали борови игли и многобройни шишарки покриваше имението. Снегът достигаше земята само през пролуките между дърветата и гъсто сплетените им клони.

Марти отиде до бараката зад бунгалото. Вратата бе затворена с дървено резе. Вътре, вдясно от входа, до стената на няколко сантиметра под пръстения под беше заровен резервният ключ, увит в найлонова кесийка.

Когато се върна пред бунгалото, Марти забеляза, че Емили е клекнала под най-голямата ела и много съсредоточено разглежда шишарките, нападали под нея. Шарлът се правеше на балерина, подскачайки върху малката просека между дърветата. Точно там снегът падаше на плътна, непрекъсната струя подобно на лъч от прожектор.

— Аз съм Снежната царица! — обяви задъхано Шарлът, докато се въртеше и подскачаше. — Зимата е в моите владения! Мога да заповядвам на снега да вали! Мога да направя света блестящ и бял, и красив!

Емили започна да събира шишарки, а Пейджи каза:

— Мила, не разрешавам да внасяш тези шишарки вътре.

— Ще правя изкуство.

— Те са мръсни!

— Красиви са.

— Красиви и мръсни! — възрази Пейджи.

— Тогава ще правя изкуство тук.

— Падай снежецо! Духай, снежен ветре! Въртете се, снежинки, летете и танцувайте! — заповядваше танцуващата Снежна царица, а Марти изкачи дървените стъпала, прекоси малката веранда и отключи входната врата.

Сутринта момичетата се бяха облекли с дънки и вълнени пуловери, за да са готови за планината. Носеха също дебели, подплатени с дунапрен якета както и дебели ръкавици. Сега искаха да поостанат навън и да поиграят. Но дори и да имаха ботуши, играта на открито би била невъзможна. Този път бунгалото не беше ваканционно скривалище, а монашеска обител, която те биха могли да превърнат в крепост, защото в гората наоколо се криеше нещо много по-опасно от кръвожадните вълци.

Вътре се носеше слабата миризма на плесен. Изглеждаше по-студено отколкото навън.

Сложиха няколко цепеници в камината, а останалите дърва за горене наредиха от едната страна на широкото и дълбоко огнище. По-късно щяха да запалят огън. За да затопли бързо бунгалото, Пейджи мина от стая в стая и включи електрическите нагреватели, монтирани в стените.

Застанал до един от прозорците, загледан в улицата, отвъд верандата и пътеката, Марти взе безжичния телефон, който бе донесъл от колата, опитвайки отново да се свърже с родителите си в Мамът Лейкс.

— Татко — рече Шарлът, докато той набираше номера, — току-що се сетих нещо… Кой ще храни Шелдън, Боб, Фред и всичките други приятелчета, щом нас ни няма?

— Вече съм уредил мисис Санчес да се грижи за тях — излъга той, защото още нямаше смелостта да й каже, че всичките й любимци са мъртви.

— О, добре тогава. Хубаво, че мисис Санчес не се е разбесняла все пак.

— Татко, на кого звъниш? — попита Емили, когато Марти чу първия сигнал от другия край на линията.

— На баба и дядо.

— Кажи им, че ще им направя скулптура от шишарки.

— Олеле! — възкликна Шарлът. — Това ще ги накара да повърнат от радост.

Телефонът там звънеше трети път.

— Те харесват изкуството ми — не отстъпваше Емили.

— Ами как няма да го харесват?! — рече Шарлът. — Нали са ти баба и дядо?!

Четвърто позвъняване.

— Да, ама и ти не си Снежната царица — ядоса се Емили.

— Царица съм.

Пети път.

— Не си! Ти си Снежното джудже.

— А ти си Снежната жаба — отвърна на удара Шарлът.

Шести път.

— Снежен червей!

— Снежна какавида!

— Снежен сопол!

— Снежно повръщало!

Марти ги изгледа строго, което сложи край на тяхното състезание по епитети, обаче двете все пак се изплезиха една на друга.

След седмото позвъняване той сложи пръста си на копчето „КРАЙ“, но преди да го натисне, връзката бе осъществена.

Този, който бе вдигнал слушалката отсреща, мълчеше.

— Ало? — рече Марти. — Мамо? Татко?

С глас едновременно сърдит и тъжен, мъжът от другия край каза:

— Как можа и тях да излъжеш?

Марти почувства, че кръвта в жилите му и мозъкът в костите му се превръщат на лед, не защото в бунгалото бе студено, а защото гласът отсреща бе точно копие на неговия.

— Защо да обичат повече теб, а не мен? — питаше Другият с разтреперан от вълнение глас.

Марти потъна в обятията на смъртния ужас. Беше като в някакъв нереален и объркан кошмар. Сякаш сънуваше с отворени очи.

— Не ги докосвай, копеле! Само да си ги пипнал! — Изхриптя той.

— Те ме предадоха.

— Искам да говоря с майка ми и баща ми — настоя Марти.

— Твоите майка и баща ли? — рече Другият.

— Дай им слушалката!

— За да им разкажеш още лъжи ли?

— Веднага им дай слушалката! — процеди през зъби Марти.

— Те няма вече да слушат лъжите ти.

— Какво си направил?

— Свършено е с тях, заради това, че те послушаха.

— Какво си направил?!

— Не пожелаха да ми дадат онова, от което имах нужда.

Когато разбра, ужасът на Марти се превърна в скръб. Миг-два той не бе в състояние да говори.

— Имах нужда просто да ме обичат — каза Другият.

— Какво си направил?! — изкрещя Марти и продължи. — Кой си?! Какво си?! Твойта кожа! Какво си ти?! Какво си, направил?!

Без да обръща внимание на въпросите на Марти, отговаряйки им със свои собствени въпроси, Другият нареждаше:

— Нима ти не обърна Пейджи срещу мене? Моята Пейджи, моята Шарлът, моята малка, сладка Емили! Нима имам някаква надежда да си ги върна? Или трябва да убия и тях?

Гласът му секна за миг от вълнение, но после продължи.

— О, боже! Имам ли поне малко кръв в жилите им? Хора ли са още или ти си ги превърнал в нещо друго?

Марти осъзна, че те изобщо не разговарят. Беше истинска лудост да се опита да проведе разговор. Колкото и да приличаха един на друг, колкото и еднакви да бяха гласовете им, те нямаха обща основа. В основата си двамата бяха така различни, като да бяха представители на различни биологични видове.

Марти натисна копчето „КРАЙ“.

Ръцете му трепереха толкова силно, че изпусна слушалката.

Когато се извърна от прозореца, видя двете момиченца, застанали една до друга, хванати за ръце. Докато крещеше по телефона, Пейджи бе дотичала от едната спалня, където тъкмо бе нагласила нагревателя.

Образите на майка му и баща му, скъпи спомени за един детски свят, изпълнен с любов, нахлуха в съзнанието му, но той ги пропъди решително. Ако сега се поддадеше на скръбта и загубеше ценно време в сълзи, щеше да осъди Пейджи и момичетата на сигурна смърт.

— Той е тук — каза Марти. — Идва насам и нямаме много време.