Мистър Убийство

1.

Той стои в кухнята на родителите си и гледа падащия сняг през прозореца над умивалника, разтреперан от глад и ръфащ настървено къс пушено месо.

Този е великият миг, разграничаващ истинските герои от самозваните — когато всичко е в най-черни краски и трагедиите идват една след друга и когато надеждата е храна само за идиотите и глупците… Нима Харисън Форд, Кевин Костнър, Том Круз, Уесли Снайпс или Кърт Ръсел се предават? Не, никога! Немислимо е! Та те са герои! Те упорстват… Устояват… И не само се справят с бедите и неволите, но също израстват над тях! Съпреживявайки най-тежките моменти в живота на тези велики мъже, той знае как да се справи с покрусата и душевната депресия, огромно количество физически наранявания и дори заплахата от чуждопланетно потисничество тук, на земята.

Напред, напред! Бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Не бива да мисли много за трагичната смърт на родителите си. Без друго създанията, които бе ликвидирал, естествено не бяха майка му и баща му. Те бяха просто мимикрии — също като онзи, който бе откраднал неговия собствен живот. Навярно никога няма да разбере кога са били убити истинските му родители и подменени с тези същества. Но във всички случаи не може точно сега да скърби за тях.

Ако мисли прекалено много за родителите си — и изобщо за каквото и да било — ще бъде не само прахосване на ценно време, но и антигероично. Героите не мислят. Героите действат.

Напред, напред! Бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Убиецът привършва с яденето и отива в гаража през пералното помещение, което е до кухнята. Запалва флуоресцентното осветление, когато прекрачва прага, и открива две коли на свое разположение — един стар син додж и един сравнително нов джип. Решава да използва джипа заради това, че и четирите му колела са движещи.

Ключовете му са закачени на стената в пералното помещение. В един шкаф намира и голяма кутия с прах за пране. Прочита последната химична съставка върху кутията и изглежда доволен от откритието си.

Връща се в кухнята.

Долният ред от шкафчета завършва с полица, на която има бутилки вино. След като намира тирбушон в едно от чекмеджетата, той отваря четири бутилки и излива виното в умивалника.

В някакво друго чекмедже между кухненските прибори открива пластмасова фуния. Трето чекмедже е пълно догоре с чисти, бели кърпи за съдове, а в четвърто пък намира една ножица и цяла колекция кибрити.

Убиецът отнася празните бутилки и другите неща в пералното помещение и ги поставя върху облицованата с плочки повърхност до дълбокия умивалник.

Връща се в гаража и взима един червен двадесетлитров бидон за бензин от полицата в ляво от скамейката за пране. Когато го отваря, от него се разнася миризма на високооктаново гориво. От пролетта до есента татко навярно е държал бензин в този бидон, за да зарежда моторната косачка, но сега той е празен.

Като рови из шкафчетата около скамейката, в една кутия за резервни части той намира парче гумен маркуч, свит на руло, който е за филтрите на питейната вода в кухнята. С него засмуква бензин от доджа и го оставя да тече в двадесетлитровия бидон.

До умивалника в пералното помещение той сипва във всяка от четирите празни бутилки по малко прах за пране с помощта на пластмасова фуния. После нарязва кърпите на ивици.

Макар че има два револвера с общо двадесет пълнителя, убиецът иска да прибави и бензинови бомби към своя арсенал, защото преживяното през последните двадесет и четири часа му показа, че не трябва в никакъв случай да подценява противника си.

Все още има надежда да спаси Пейджи, Шарлът и малката Емили. Той все още желае да се събере с тях и съвместният им живот да започне отново.

Трябва обаче да бъде реалист и да приеме възможността жена му и децата му да не са вече такива, каквито са били преди. Вероятно те просто са били заробени психически. От друга страна те също бяха може би заразени с паразити от някакъв друг свят, а мозъците им бяха кухи и пълни с някакви гърчещи се гадости. Или може би изобщо не бяха истинските Пейджи, Шарлът и Емили, а само техни копия точно, както фалшивият баща беше копие на самия него, дошъл навярно с някоя семенна шушулка от далечните звезди.

Разнообразието на чуждопланетните зарази е безгранично и непознато, но едно оръжие е спасявало света много по-често, отколкото което и да било друго: огънят! Когато беше член на Антарктическата научноизследователска станция, Кърт Ръсел бе нападнат от извънземно същество, непрекъснато изменящо формите си. То бе много коварно и навярно най-страшното и могъщо чуждопланетно изчадие, опитало се да превърне земята в колония. Тогава огънят се оказа най-ефективното оръжие срещу могъщия враг.

Чуди се дали четири запалителни бомби са достатъчни. Така или иначе, едва ли ще има време да използва повече. Ако нещо изскочи от фалшивия баща, Пейджи и момичетата, и ако то е също толкова враждебно и опасно, колкото онова, което излизаше от хората в научно изследователската станция на Кърт Ръсел, той без съмнение ще бъде погълнат преди да може да използва повече от четири бензинови бомби като се им предвид, че за всяка ще му трябва време, за да я запали. Де да имаше огнехвъргачка!

2.

Застанал до един от прозорците в предната част и загледан в сипещия се през дърветата сняг, затрупващ пътеката към шосето, Марти напълни шепите си с девет милиметрови патрони от кутиите, които бяха купили в Мишън Виехо. Той отвори многобройните ципове на червено-черното си яке от изкуствена кожа и напълни джобовете му с патрони. След това натъпка джобовете на дънките си.

Пейджи зареди патронника на ловната пушка. Тя не се бе упражнявала в стрелба с пистолет като Марти и затова се чувстваше по-уверена с мосберга.

Имаха осемдесет патрона за ловната пушка и приблизително двеста деветмилиметрови за беретата.

Марти се чувстваше безпомощен и уязвим.

Никакви оръжия на света не биха могли да го накарат да се чувства сигурен.

След като затвори телефона, той имаше намерение веднага да напуснат бунгалото и да избягат. Но щом до там ги бе проследил с такава лекота, той щеше да ги намери, където и да отидеха. По-добре беше да се укрепят в къща, където можеха да се отбраняват, отколкото да бъдат нападнати от Другия на някое безлюдно шосе или пък да ги изненада в непозната обстановка, където щяха да бъдат много по-уязвими отколкото в бунгалото.

Марти едва не се обади в полицията с намерение да ги изпрати в къщата на родителите си. Но Другият със сигурност щеше да изчезне оттам, още преди да дойдат ченгетата, а доказателствата, които те щяха да съберат — пръстови отпечатъци и още Бог знае какво друго — щяха просто да затвърдят убеждението им, че той бе убил и собствените си родители. Масмедиите го бяха представили вече като психически нестабилен. Картината в Мамът Лейкс щеше просто да подсили измислицата, която те натрапваха на света. Ако успееха да го арестуват днес, утре, през следващата седмица или просто да го задържат за няколко часа без предупреждение, Пейджи и момичетата щяха да останат сами, а за него това бе непоносимо.

Нямаше избор. Трябваше просто да се окопае и да се бие. А то си бе не толкова избор, колкото смъртна присъда.

Седнали една до друга на дивана, Шарлът и Емили бяха все още с якета и ръкавици. Държаха се за ръце, черпейки сила една от друга. Въпреки че бяха уплашени, те не плачеха, нито искаха да ги успокоява някой, както биха постъпили много деца в същото положение. И двете бяха истински войничета — всяка по свой начин.

Марти не знаеше какво да посъветва дъщерите си. Обикновено също като Пейджи той нямаше проблеми с напътствията, които трябваше да им даде, за да могат да се справят с житейските проблеми. На шега Пейджи често казваше, че те са продуктът на Приказната Родителска Машина „Стилуотър“ — един израз, който съдържаше както известна самоирония, така и искрена гордост. Но този път той не можеше да намери думи, защото се стараеше никога да не ги лъже, нямаше намерение да започне да ги лъже сега и все пак не се решаваше да им каже, че перспективата е повече от мрачна.

— Деца, елате да ми помогнете — извика ги той.

Нетърпеливи да направят нещо, което да ги поразсее, те начаса скочиха от дивана и застанаха до него при прозореца.

— Стойте тук — каза им Марти. — Гледайте павирания път ей-там. Ако някоя кола завие по алеята или дори ако само намали ход по пътя, или пък забележите нещо съмнително, викайте с пълна сила. Разбрано?

И двете кимнаха сериозно и тържествено.

— Нека да проверим всички други прозорци — обърна се Марти към Пейджи. — Виж дали всички са затворени. Спусни пердетата.

Другият можеше и да ги изненада, пропълзявайки незабелязано до бунгалото, а Марти не желаеше този мръсник да ги наблюдава — или да ги застреля — през прозореца.

Всички прозорци бяха затворени.

В кухнята, докато дърпаше пердето на прозореца, гледащ към гъстата гора зад бунгалото, той си спомни, че майка му бе ушила това перде на шевната си машина в спалнята за гости в Мамът Лейкс. Марти си я представи, седнала пред „Сингер“-а, с крак на педала, загледана в тракащата игла, която ту се скриваше, ту пак се показваше…

В гърдите му заседна болезнена буца. Той пое дълбоко въздух и издиша, разтреперан… после пак… Опитваше се да пропъди не само болката, но и споменът, който я пораждаше.

По-късно щяха да имат време да скърбят… ако оцелееха.

Сега трябваше да мисли само за Пейджи и момичетата. Майка му бе мъртва, а те бяха живи. Скръбта беше лукс — такава бе горчивата истина.

Марти се присъедини към Пейджи във втората от двете спални на горния етаж. Тя тъкмо бе привършила със спускането на пердетата. Беше запалила нощната лампа, за да не е тъмно, когато закриеше прозорците. Като го видя, посегна да я угаси.

— Остави я — рече Марти. — Бурята вилнее, мракът рано ще настъпи и ще се задържи дълго. Отвън той навярно ще може да забележи кои стаи са осветени и кои не. Няма смисъл да го улесняваме. По този начин ще му покажем къде точно се намираме.

Пейджи мълчеше, загледана в кехлибарените отблясъци от абажура на нощната лампа. Сякаш бъдещето им можеше да се предскаже по бледите фигури върху осветената материя.

Най-сетне тя погледна към него.

— Колко време ни остава?

— Навярно десет минути, а може би и два часа. От него зависи.

— Какво ще стане, Марти?

На свой ред той замълча. Но не желаеше и да я лъже.

Когато най-сетне заговори, Марти се изненада от думите си, защото те се бяха изтръгнали от подсъзнанието му, бяха искрени и изпълнени с повече оптимизъм, отколкото допускаше в мислите си.

— Ще го убием мръсника — каза той.

Оптимизъм ли беше това или фатална самозаблуда?

Пейджи заобиколи долния край на леглото, отиде до него и двамата се прегърнаха. Чувстваше се толкова сигурна в прегръдките му. За мит светът като че ли не беше вече толкова объркан.

— Ние още не знаем кой е той, какво е и откъде идва — каза тя.

— А може би никога няма да разберем. Дори да го убием — кучият му син — ние навярно никога няма да разберем какво точно се е случило.

— Ако не разберем, няма да можем да се съвземем.

— Няма да можем.

Тя сложи глава на рамото му и нежно го целуна по петната от охлузено и синините по врата му.

— Никога няма да се чувствам в безопасност.

— Не и в нашия предишен живот — каза Марти. — Но докато сме заедно ние четиримата, аз мога да оставя всичко зад гърба си.

— Къщата, всичко в нея, моята работа, твоята.

— Нищо от тези неща не е толкова важно.

— Нов живот, нови имена… Какво бъдеще ще имат дъщерите ни?

— Най-доброто, което можем да им дадем. Никога няма гаранция. В този живот няма…

Пейджи повдигна главата си от рамото му и надникна в очите му.

— Мога ли наистина да се справя, когато той дойде тук?

— Разбира се, че можеш.

— Аз съм просто една семейна консултантка, която специализира в областта на проблемите в поведението на децата и отношенията родители-деца. Не съм героиня от приключенски роман.

— А аз съм само писател на криминални романи. Но ние ще се справим.

— Страх ме е.

— Мен също.

— Но ако сега съм толкова уплашена, откъде да намеря смелост, че да грабна ловджийската пушка и да защитя децата си от нещо… нещо като това?

— Представи си, че наистина си героиня от приключенски роман.

— Де да беше така лесно.

— В известен смисъл… може би е лесно — каза Марти. — Знаеш ли, не си падам много по фройдистките обяснения. Мисля, че много често ние решаваме да бъдем такива, каквито сме. Ти си жив пример за такъв случай след онова, което си преживяла в детството си.

Пейджи затвори очи.

— По-лесно ми е да си представя, че съм семейна консултантка отколкото, че съм Катлийн Търнър във филма „Влюбена в камъка“.

— Когато се запознахме навремето — рече Марти, — ти не се виждаше като съпруга и майка. Семейството за тебе беше просто един затвор — затвор и килия на мъченията. Не желаеше повече да бъдеш част от нечие семейство.

Тя отвори очи.

— Ти ми показа как.

— Нищо не съм ти показвал. Само те научих как да си представяш доброто и здраво семейство. В онези дни ти можа да си го представиш и успя да се научиш да вярваш във възможностите си. Оттогава нататък сама си бе учител.

— Значи животът е нещо като художествената литература, а? — каза Пейджи.

— Всеки живот е една история и ние я пишем, докато живеем.

— Добре, ще се опитам да бъда Катлийн Търнър.

— Дори по-добре.

— Какво?

— Сигърни Уийвър.

Пейджи се усмихна.

— Де да имах една от нейните огромни, авангардни пушкала като онова оръжие, с което стреляше, в ролята на Рипли.

— Хайде, по-добре да отидем и да видим дали нашите две наблюдателки са още на поста си.

Когато отидоха във всекидневната, Марти освободи момичетата от дежурството им при единствения открит прозорец и им предложи да стоплят вода, за да направят за всички по една голяма чаша горещ шоколад. В бунгалото винаги имаше консервирана и пакетирана храна, включително една кутия подсладено какао с мляко на прах. Електрическите нагреватели още не бяха затоплили стаята, поради което и четиримата имаха нужда от малко вътрешно подгряване. Освен това приготвянето на горещ шоколад беше толкова обикновено занимание, че то би могло да отнеме част от напрежението и да ги поуспокои.

Марти погледна през прозореца: погледът му мина през площадката пред входа, заобикаляйки задницата на „БеЕмВе“-то. Между бунгалото и пътя имаше много дървета и стотина метровата алея бе потънала в дълбоки сенки. Ала все пак той успя да види, че никой не идваше насам нито с превозно средство, нито пеша.

Марти бе горе-долу сигурен, че Другият ще ги приближи фронтално, а не изотзад. Преди всичко зад бунгалото се намираха стоте акра собственост на църквата, разположени върху стръмен склон, след което трябваше да се изкачи още един хълм, а това би изисквало доста усилия и време.

Ако се съдеше по предишното му поведение, Другият предпочиташе фронтални атаки и директен подход. Той изглежда не притежаваше уменията или търпението, за да бъде стратег. Беше повече човек на действието, отколкото на мисленето, което се изразяваше по-скоро в буйно и явно, но не и скрито нападение.

Тази черта беше може би фаталната слабост на врага. Поне бе нещо, за което човек можеше да се хване.

Снегът падаше, а сенките ставаха още по-тъмни…

3.

От стаята в мотела Спайсър се обаждаше на наблюдателния пост в микробуса, за да разбере последното развитие на събитията. Той остави телефона да звънне поне десетина пъти, затвори и набра отново. Все още никой не вдигаше слушалката отсреща.

— Нещо се е случило — каза той. — Те не биха напуснали фургона.

— Може нещо телефонът им да не е наред — предположи Ослет.

— Чува се сигнал.

— А може повредата да не е в техния апарат.

Спайсър опита отново, но резултатът бе същият.

— Хайде — рече той, грабвайки спортното си яке мимоходом, и се упъти към вратата.

— Да не би да се каните да отидете при тях? — попита Ослет. — Вече не ви ли е страх, че ще ги разкриете по този начин?

— Те вече са разкрити. Нещо не е наред.

Клокър бе навлякъл вече сакото си от туид върху крещящия си, оранжев пуловер от кашмир. Не си даде труд да си сложи шапката, тъй като не си бе дал труда и да я свали. Като пъхна романчето „Стар Трек“ в джоба си, той също се отправи към вратата.

Ослет тръгна след тях, с черното куфарче в ръка и каза:

— Но какво би могло да не е наред? Всичко вървеше толкова гладко досега.

Бурята бе навяла един-два сантиметра сняг. Снежинките бяха вече фини и не се топяха така бързо. Улиците бяха побелели. Клоновете на елите и боровете намятаха коледната си премяна.

Спайсър подкара форда и за няколко минути тримата се озоваха на улицата, където живееха родителите на Стилуотър. Той им посочи къщата още от пресечката.

До бордюра срещу къщата бяха спрели две превозни средства. Ослет веднага се сети, че червеният ваканционен микробус е наблюдателният пост, заради огледалните стъкла в задната част.

— Какво прави този цветарски фургон тук?! — учуди се Ослет.

Като взе безжичния телефон, Спайсър позвъни отново на наблюдателния пост, но никой не се обади.

— Нямаме избор — рече Спайсър, отвори вратата откъм своята страна и излезе навън в снега.

Тримата приближиха към задната част на червения микробус.

Върху черната настилка между двата микробуса се бе пръснал огромен букет цветя. Сиво-зелената ваза беше на парчета. Стеблата на цветята и папратите бяха все още забити в зелената гъбеста материя, която цветарите използваха при оформянето на букети. Ето защо вятърът още не бе отвял нито един стрък, макар те да изглеждаха така сякаш през тях бяха минали поне стотина души. Някои от цветовете се криеха под снежни калпачета, което означаваше, че никой не ги бе докосвал през последните тридесет-четиридесет и пет минути.

Стъпканите цветя, както и заскрежените папрати притежаваха особено красота. Да ги щракне човек на снимка, да я окачи в някоя галерия със заглавие „Романс“ или „Загуба“ и… хората навярно щяха да стоят с часове пред нея, размишлявайки.

Спайсър почука на задната врата на червения микробус, а Клокър каза:

— Ще ида да проверя цветарския фургон.

Никой не се отзова на почукването на Спайсър. Той смело отвори вратата и се качи вътре.

Ослет го последва и успя да чуе как Спайсър тихо промълви:

— Ах, мамицата му!

В микробуса бе тъмно. През стъклата-огледала, служещи за прозорци, се процеждаше оскъдна светлина. Само таблата и екраните на електронното оборудване осветяваха пространството.

Ослет свали слънчевите си очила, видя труповете и затвори задната врата.

Спайсър също бе свалил слънчевите си очила. Очите му имаха странен, избледнял жълт цвят. Или може би те просто отразяваха цвета на различните индикатори и сигнални лампи.

— Вероятно Алфи е идвал насам, към къщата на Стилуотърови — рече Спайсър. — Видял е микробуса, разбрал е каква точно е задачата му и преди да отиде в къщата, се е отбил тук, за да се погрижи за тези двамата, та да не му се пречкат в работата отсреща.

Електрониката работеше със слънчеви батерии, разположени върху покрива на микробуса. Когато наблюдението се извършваше нощем, батериите се зареждаха, ако е необходимо, по обичайния начин — чрез включване на двигателя за кратко време. Обаче дори и в облачни дни клетките на батериите бяха в състояние да съберат достатъчно слънчева светлина, за да поддържат системата.

Макар и двигателят да не работеше, температурата в микробуса бе приятна, дори беше малко хладно. Превозното средство бе изключително добре изолирано, а слънчевите батерии захранваха също и един малък нагревател.

Като прекрачи трупа на пода, Ослет погледна през един от прозорците за наблюдение и каза:

— Ако Алфи е бил привлечен от тази къща, то е защото Мартин Стилуотър вече е бил там.

— Предполагам.

— И все пак наблюдателите не са го видели нито да влиза, нито да излиза.

— Очевидно не — съгласи се Спайсър.

— Не трябваше ли да ни кажат, ако бяха видели Стилуотър, жена му или децата?

— Абсолютно!

— Е… тогава той там ли е? Може би те всички са отсреща — цялото семейство и Алфи.

Спайсър надникна през другия прозорец и каза:

— А може би не. Някой неотдавна е излязъл оттам. Виждате ли следите от гуми по алеята?

Някакво превозно средство с широки гуми на колелата бе излязло от гаража, пристроен към бялата къща, облицована с дъски. Автомобилът бе влязъл на заден ход в улицата, бе завил наляво и след това бе поел напред и надясно. Снегът едва-що бе започнал да запълва безбройните малки вдлъбнатини.

Клокър отвори задната врата и ги стресна. Качи се вътре, затваряйки, без да каже нещо за окървавената брадва и труповете на двамата оперативни работници.

— Май че Алфи е задигнал цветарския фургон за прикритие. Разносвачът е в багажника заедно с цветята — мъртъв като пън.

Въпреки удължената си основа, задната част на микробуса, в който се намираха, дори и без наблюдателни устройства и трупове, не беше в състояние да побере спокойно трима души. Ослет усети как тясното пространство го притиска от всички страни.

Спайсър издърпа тялото на седналия мъртвец от въртящия се стол, върху който бе умрял. Трупът се изтърколи на пода. Преди да седне, Спайсър провери дали по седалката няма кръв, сетне се намести пред копчетата и мониторите, с които явно беше добро запознат.

Усещайки неприятното присъствие на Клокър, надвесил се над него, Ослет каза:

— Възможно ли е някой да се е обадил на обитателите в къщата и тези момчета да не са имали шанса да ни съобщят, тъй като Алфи ги е пречукал?

— Точно това смятам да разбера сега — отвърна Спайсър.

Пръстите на Спайсър ловко затанцуваха по клавишите, а върху пет-шест от мониторите се появиха цветни графики и диаграми.

Хитро намислил да ръгне уж неволно Клокър с лакът в стомаха, поради тясното пространство, Ослет надникна през единия от двата огледални прозорци. Той гледаше към отсрещната къща. Клокър се наведе и погледна през другия прозорец. Ослет си помисли как Стар Трек-любителят си представя, че гледа през илюминатора на някой космически кораб и се взира през дебелото стъкло в чуждия свят навън.

Минаха няколко коли… После профуча един пикап. Някакво черно псе подтичваше до бордюра. Лапите му бяха полепнали със сняг и изглеждаше така, сякаш бе обуло четири бели къси чорапа. Къщата Стилуотър бе притихнала и спокойна.

— Ясно — рече Спайсър, сваляйки слушалките, които бе сложил на главата си, докато Ослет гледаше през прозореца.

Онова, което откри, беше телефонен разговор, уловен, засечен и записан от автоматичното устройство тридесетина минути след като Алфи беше убил двамата оперативни. Всъщност Алфи се намирал в къщата, когато бил проведен въпросният разговор. Той бе вдигнал слушалката на седмото позвъняване. Спайсър превъртя касетата и я пусна през тонколоните вместо през слушалките, за да могат и тримата да чуят.

— Първият глас е на този, който звъни в къщата на Стилуотърови — рече Спайсър, — защото човекът, който вдига слушалката там отначало нищо не казва.

Спайсър спря касетата и каза:

— Вторият глас е на онзи, който отговаря… и е на Алфи.

— И двата гласа са като на Алфи.

— Единият е на Стилуотър. А сега първите думи, които ще чуете са на Алфи.

Тримата изслушаха целия разговор. Беше доста зловещо.

Изглеждаше така, сякаш един човек говореше сам на себе си — напълно раздвоена личност. Дори по-лошо, защото тяхното непослушно момче не само бе излязло извън контрол, но си беше и отявлен психопат.

Когато записът свърши, Ослет каза:

— Значи Стилуотър изобщо не е ходил при майка си и баща си.

— Очевидно не.

— Тогава как ги е намерил Алфи? И защо е отишъл там? Защо се е заинтересувал и от родителите на Стилуотър, а не само от сина им?

Спайсър сви рамене и рече:

— Вероятно ще имате възможност да питате самия Алфи, ако можете да си го върнете.

На Ослет хич не му хареса това, че имаше толкова много открити въпроси. Положението като че ле не беше в неговите ръце. Той погледна през прозореца към къщата и следите от гуми в снега, покрил алеята.

— Може би Алфи вече не е там.

— Тръгнал е след Стилуотър — съгласи се Спайсър.

— Откъде се е обадил Стилуотър?

— От безжичен телефон.

— Но въпреки това може да се проследи, нали? — попита Ослет.

Спайсър посочи трите колони от цифри светещи върху екрана на един от мониторите и каза:

— Разполагаме с тройна сателитна връзка.

— Това нищо не ми говори… просто телефонни номера.

— Този компютър ще го посочи върху картата с точност до три километра спрямо източника.

— За колко време?

— Най-много пет минути — рече Спайсър.

— Добре. Вие работете по това. Ние ще проверим къщата.

Ослет слезе от червения микробус, последван от Клокър.

Без да бързат те пресякоха заснежената улица. Ослет не го бе грижа, дори хиляда любопитни съседи да надничаха иззад пердетата на прозорците си. Ситуацията беше вече съвсем явна и нищо не можеше да се направи. Той, Клокър и Спайсър щяха да офейкат заедно с труповете след десет минути, а след това никой никога нямаше да може да докаже, че те са били тук.

Двамата стигнаха до площадката пред входа на къщата на възрастните Стилуотър. Ослет натисна звънеца, но никой не им отвори. Позвъни втори път и натисна дръжката на бравата. Оказа се, че вратата е отключена. От другата страна на улицата щеше да изглежда така, сякаш Джим и Алис Стилуотър са отворили вратата и са ги поканили вътре.

Вече в антрето, Клокър затвори външната врата след себе си, изваждайки от кобура своя колт „Магнум 357“. Двамата останаха миг-два неподвижни, ослушвайки се за някакъв шум в притихналата къща.

— Бъди в покой, Алфи! — рече Ослет, макар и да не вярваше, че тяхното непослушно момче ще е още там. Когато не се чу обичайният отговор на тази команда, той повтори четирите думи по-високо от преди.

Последва тишина.

Съвсем предпазливо те се придвижиха по-навътре в къщата… и откриха мъртвите съпрузи в първата стая, в която влязоха… Родителите на Стилуотър. И майката и бащата приличаха по нещо на писателя… и на Алфи, разбира се.

По време на бързото претърсване на къщата, повтаряйки командата пред всяка следваща врата, единственото по-интересно нещо, което откриха, беше в пералното помещение. Малката стая вонеше на бензин. Онова, което бе намислил Алфи, бе ясно от ивиците плат, фунията и полупразната кутия от прах за пране, разхвърляни върху плота до умивалника.

— Този път той се е подсигурил от всички страни — рече Ослет. — Тръгнал е след Стилуотър като на война.

Трябваше да спрат момчето… и то бързо. Ако Алфи убиеше Стилуотърови или дори само писателя, Ослет нямаше да може да наложи версията за самоубийство, която така удобно обясняваше и свързваше толкова много подробности. А предвид налудничавите и взривоопасни приумици, които се въртяха в главата му, Алфи можеше да привлече толкова голямо внимание върху себе си, че съществуването му в тайна и връщането му в лоното на Мрежата да стане невъзможно.

— Дявол да го вземе — рече Ослет и поклати глава.

— Безмозъчните социопати — рече Клокър така, сякаш нарочно се стараеше да бъде неприятен, — винаги създават много проблеми.

4.

Сърбайки от горещия шоколад, Пейджи застана до прозореца, за да поеме своя дял от дежурството.

Марти беше седнал на пода във всекидневната до Шарлът и Емили, с кръстосани крака и тримата играеха на „Война“ с картите, които бяха намерили в един от шкафовете. Тази бе най-тихата „Война“, на която Пейджи присъстваше — без възгласи и коментари. Лицата на момичетата бяха мрачни и сериозни, сякаш се взираха в пророческите карти „Таро“, които предвещаваха големи злини.

Хвърляйки изпитателен поглед върху снежния пейзаж навън, на нея изведнъж й хрумна, че тя и Марти изобщо не биваше да чакат в бунгалото. Пейджи се извърна от прозореца и каза:

— Не, не може така!

— Какво? — рече Марти и вдигна поглед от картите.

— Излизам навън.

— За какво ще излизаш?

— Онези скали ей-там, под дърветата, които са на половината път до шосето. Мога да се скрия там и пак добре да виждам отклонението, водещо към бунгалото.

Марти пусна картите си на пода.

— Какъв е смисълът?

— Голям. Ако двойникът мине по алеята в предния двор, както и двамата мислим, че ще направи — както би трябвало да направи — то той ще мине покрай мене, устремен към бунгалото. Аз ще остана зад него. Мога да изстрелям поне десет куршума в тила му, преди мръсникът да се усети какво става.

Марти се изправи и поклати глава. После каза:

— Не, прекалено рисковано е.

— Ако останем и двамата тук, ще изглежда така, сякаш браним някаква крепост.

— И какво лошо има в това?

— Не си ли спомняш всички онези стари филми за кавалерията, бранеща някой форд в Дивия Запад? Рано или късно, колкото и непристъпна да е крепостта, индианците побеждават и влизат вътре.

— Така става само във филмите.

— Да, но навярно и той ги е гледал. Ела тук! — настойчиво рече Пейджи. Когато дойде при нея и застана до прозореца, Марти видя скалите, смътно мержелеещи се сред траурните сенки на боровете. — Мястото е отлично.

— Не ми харесва.

— Ще стане!

— На мене не ми харесва!

— Знаеш, че съм права!

— Добре, може и да си права, но това изобщо не значи, че идеята ми харесва! — остро възрази Марти.

— Излизам навън.

Марти се загледа в очите й, като че ли търсеше някакво доказателство за страх, което да може да използва, за да я разколебае.

— Мислиш, че си героиня в някой приключенски роман нали?

— Ти беше причината фантазията ми да заработи.

— По-добре да си бях мълчал — рече Марти и се загледа в обгърнатите от мрак, струпани на куп скални отломъци. После въздъхна и каза: — Добре, но аз ще изляза навън. Ти ще останеш тук с момичетата.

Пейджи поклати глава.

— Изобщо няма да стане така, скъпи.

— Не ми излизай с твоите феминистки номера!

— Не ти излизам с никакви номера! Просто… ти си този, който с психиката си го привлича.

— Е и?

— Онова същество може да усети къде се намираш, а ако тази му способност е много добре развита, то ще разбере, че си при скалите. Ти ще трябва да останеш в бунгалото, за да може той да чувства, че си там и да се насочи право към тебе… и покрай мене.

— Но може би той усеща и тебе…

— Дотук всичко доказва, че го привличаш единствено ти. Марти изпитваше див, болезнен страх за нея. Чувството бе изписано във всяка черта на лицето му.

— Това никак не ми харесва.

— Каза го вече. Аз излизам.

5.

Когато Ослет и Клокър излязоха от къщата на Стилуотър и пресякоха улицата, Спайсър вече се наместваше зад волана на червения микробус.

Вятърът се усилваше. Снегът се сипеше от небето съвсем косо и се носеше вихрено по улицата.

Ослет приближи наблюдателния микробус откъм страната на шофьора.

Спайсър си бе сложил слънчевите очила, макар че горе-долу последният час от деня отиваше към своя край. Очите му, жълти и прочие, бяха скрити зад черните стъкла.

Той погледна надолу към Ослет и каза:

— Ще махна тази грамада оттук. Трябва да напусна областта и да се измъкна от територията на местното правораздаване преди да позвъня в Щаба, за да ми помогнат да се освободя от труповете.

— Ами доставчикът на цветя в другия микробус?

— Сами да си сърбат попарата — отвърна Спайсър и подаде на Ослет един стандартен лист от хартия за пишеща машина, на която компютърът беше нарисувал карта на местността, отбелязвайки мястото, откъдето Мартин Стилуотър се бе обадил на своите родители. Върху картата бяха отбелязани само две-три шосета. Ослет сгъна листа и го пъхна във вътрешния джоб на якето си преди вятърът да го изтръгне от ръката му или снегът да го намокри.

— Само на няколко километра оттук е — рече Спайсър. — Вземете форда.

После, запалвайки двигателя, той затръшна вратата и скоро червеният микробус се скри във виелицата.

Клокър вече седеше зад волана на форда. От ауспуха му излизаха синкави облачета от изгорели газове.

Ослет бързо приближи задницата на колата, отвори, седна зад шофьора, затръшна вратата и измъкна компютърната карта от джоба си.

— Да тръгваме, че вече нямаме никакво време.

— Само от гледна точка на човешкото общество — рече Клокър и отлепи от бордюра, а после, включвайки чистачките, за да се справят с трупащия се по стъклата сняг, той добави: — От космическа гледна точка времето, може би, е единственото нещо от което има неизчерпаеми запаси.

6.

Пейджи целуна момичетата и ги накара да й обещаят, че ще бъдат смели и ще правят точно това, което татко им каже. Да ги остави на несигурността и мрачната перспектива, беше най-тежкото нещо, което някога бе вършила в живота си. А да се прави на безстрашна, за да може на тях самите да вдъхне смелост, беше още по-тежко.

Когато Пейджи отвори външната врата и излезе, Марти я последва до площадката. Напористият вятър свистеше през летвите и блъскаше малката портичка, зад която се спускаха стълбите.

— Има и друг начин — каза Марти, навеждайки се към едното ухо на Пейджи, за да може тя да го чуе без да е нужно той да крещи, за да надвика бурята. — Щом като аз единствен го привличам, тогава може би ще трябва да изляза сам от бунгалото, по дяволите, и да го отведа колкото е възможно по-далече.

— Забрави за този начин!

— Но когато ти и децата ще сте вън от опасност, аз няма да се безпокоя за вас и може би ще успея да се справя с него.

— А ако вместо това, той те убие?

— Поне няма да сме всички.

— Смяташ, че няма да се върне за нас? Нима забрави? Той иска живота ти, жена ти, децата ти.

— Значи, ако ме очисти и се върне за вас, вие все пак ще имате възможност да му пръснете черепа.

— Така ли? А когато дойде този кратък миг на възможност и той се появи, но не много близо до мене, аз откъде да разбера, че не си ти, например?!

— Няма откъде — съгласи се Марти.

— Значи ще действаме по моя план.

— Дяволски упорита си — каза Марти.

Той нямаше как да знае, че стомахът й се свива, а коленете й треперят и омекват — като че ли са от желе. Сърцето й лудо блъскаше, гърлото й беше пресъхнало, а от ужас в устата си усещаше лек вкус на метал.

Прегърнаха се, но само за миг.

Взела ловната пушка в ръка, тя отвори портичката, слезе надолу по стълбите, прекоси пустия двор, мина покрай колата и навлезе в гората без да се обръща назад. Боеше се, че Марти ще усети колко силно е уплашена, а това можеше да го накара да хукне след нея и да я замъкне обратно в бунгалото.

Под плътния купол, образуван от гъсто сплетените клони на елите, воят на вятъра изглеждаше глух и далечен, освен когато Пейджи минаваше през някоя просека, отваряща се като комин нагоре към мъртвото небе. В тези комини вятърът мощно нахлуваше, студен като ектоплазма, и виеше пронизително като на умряло.

Макар, че имението бе разположено върху склон, земята под дърветата бе лесна за преход. Храсти и шубраци почти нямаше поради липсата на директна слънчева светлина. Много от дърветата бяха толкова стари, че най-долните им клони оставаха над главата на Пейджи, а през дебелите им дънери се виждаше всичко чак до шосето.

Почвата беше камениста. Тук-там се подаваха каменни плочи и гранитни отломъци, огладени от столетията.

Скалното струпване, което Пейджи бе посочила на Марти, беше на половината път между бунгалото и шосето и на около шест-седем метра над отклонението — нагоре по стръмния склон. Приличаше на челюст със заоблени кътници, високи около метър — като вкаменелости от зъбната структура на някой хрисим, тревопасен динозавър, много по-голям дори от най-невероятните и смели предположения.

Приближавайки гранитните израстъци, зад които се тълпяха плътните сенки на нощта, гъсти като кондензирана борова смола, Пейджи изведнъж доби усещането, че двойникът е вече там и наблюдава бунгалото от скривалището си. На около три метра от огромните „кътници“ тя се подхлъзна и едва не падна върху килима от борови иглици.

Ако наистина беше там, той щеше да я види, че идва и би могъл да я убие, когато пожелае. Фактът, че бе все още жива, доказваше обратното. Въпреки това, щом отново тръгна, Пейджи се почувства така, сякаш се бе гмурнала до най-дълбокото място в океана и се мъчеше да напредне, борейки се с огромната, затискаща я водна грамада.

С разтуптяно сърце тя заобиколи дъгообразното каменно образувание и навлезе в мрака откъм изпъкналата част. Двойникът го нямаше тук.

Тя легна по корем. С тъмносиньото си яке и качулката, скрила русата й коса, Пейджи знаеше, че е почти невидима сред сенките и тъмните скални отломки.

През пролуките между камъните тя виждаше цялото отклонение без да е необходимо да показва главата си и да се излага на опасността да бъде забелязана.

Вън от заслона на дърветата, бурята бързо се развихри в истинска снежна виелица. Между стволовете от двете страни на отклонението снегът се сипеше на огромни талази и Пейджи се почувства така, сякаш бе изправена пред разпенил се водопад.

Якето й от изкуствен каракул я пазеше от студа, но дънките не можеха да изолират краката й от камъка, върху който бе легнала. Студът проникваше в нея. Когато телесната й топлина бе отнета, в хълбоците и колената си усети болка. Щеше й се да си бе сложила скиорската грейка и й хрумна, че можеше да вземе поне едно одеяло, за да го постеле върху гранитната плоча.

Под напора на все по-усилващия се вятър върховете и най-горните клони на боровете и елите скърцаха сякаш някой бавно отваряше хиляди врати върху отдавна ръждясали панти. Дори плътно сплетените клони на дърветата не можеха да заглушат надигащия се ураганен вой.

Постепенно гаснещата светлина от последния час на деня беше добила стоманения блясък на заледена пързалка.

Всяка гледка и звук бяха смразяващи и сякаш усилваха студа, проникващ в нея от камъка. Пейджи започна да се пита колко ли още можеше да издържи така, преди да се наложи да се върне в бунгалото, за да се стопли…

И точно тогава по шосето, изкачващо хълма, се зададе тъмносин джип, който направи остър завой и пое по алеята към бунгалото. Приличаше на джипа, който имаха родителите на Марти.

Реостатът показва минус десет. На юг от Мамът Лейкс — напред, през развените, снежни завеси, през дяволските снежни вихри… снежни порои, лавини и планини, през катаракти от сняг и снежни стени, спуснали се направо от небето. Напред по магистралата, мяркаща се едва-едва под все по-тъмната плащеница на мрака, на светофара той минава пред едва пъплещите коли, движейки се с максимална скорост. После включва фаровете си, за да накара всеки, който е пред него, да отбие в страни и да го пусне да мине. Задминава снегорина, задминава дори камиона, който разхвърля сгурия, чиято жълто-червена сигнална лампа превръща част от снежинките в пламтяща жарава. Завой наляво… по някакъв по-тесен път… нагоре по стръмнината… по гористия склон… Отдясно — ограда с вериги, завършваща с остри шипове, на места порутена… Остава още малко… Малко по-нататък е. Наблизо! Скоро!

Четирите запалителни, бензинови бомби са в картонената кутия, закрепена пред седалката до него — под арматурното табло. Празните пространства в кутията са запълнени с нагънати вестници, за да не се удрят бутилките.

От овлажнените ивици плат, с които е запушил шишетата, се носи остра миризма — парфюмът на разрухата.

Воден от магнитната притегателна сила на фалшивия баща, убиецът прави остър завой надясно и поема по тясна алея, вече наполовина скрита в снега. Той натиска спирачките колкото е възможно по-малко и все пак попада на хлъзгав участък, веднага натиска педала за газта, макар че джипът вече сам е намерил сигурна почва. Гумите поднасят и надават протяжен вой.

Право напред, може би на около тридесет метра навътре в гората се вижда някакво бунгало. В прозорците се забелязва слаба светлина. Покривът е отрупан със сняг.

Дори да не бе видял „БеЕмВе“-то отляво на къщичката, той пак щеше да знае, че е намерил противника си. Омразната притегателна сила на натрапника го дръпва властно напред.

Още от пръв поглед убиецът решава да атакува бунгалото фронтално без да се съобразява с гласа на разума и последствията. Майка му и баща му са мъртви. Жена му и децата му сигурно също отдавна са мъртви — форми и лица, които му се присмиват и които са само подобия, защото всъщност това са зловещите, чужди същества, откраднали собственото му име и спомените му. Той кипи от гняв, омразата му е толкова силна, че просто усеща физическа болка. В сърцето си чувства пареща мъка и само бързото възмездие може да донесе така чаканата утеха.

Свистящите гуми изорават снега и се озовават върху пръстта.

Той натиска до край педала за газта.

Джипът се стрелва напред.

Убиецът надава див вой на гняв и мъст, а психическият му реостат отскача от минус десет на плюс сто и десет градуса.

Марти стоеше до прозореца, когато сноповете светлина от фаровете прорязаха падащия на шосето сняг.

Отначало той не можа да разбере точно откъде идва колата. Докато се изкачваше нагоре, автомобилът бе скрит от дърветата и храстите от двете страни на пътя. После изведнъж изскочи от мрака — беше джип и се движеше с голяма скорост. Той рязко зави по алеята, задницата му поднесе, а изпод гумите се разлетяха пръски от сняг и киша.

Миг по-късно, докато все още замаяно гледаше джипа, Марти бе ударен от мощната вълна на някакъв първичен инстинкт. Тя бе по-силна от всичко друго, което бе изпитвал до този момент, както и от по-различно естество. Не беше онази напориста, неудържима сила, която се стоварваше отгоре му преди, а ударна вълна от черна и грозна омраза, озверяла напълно и без никакво прикритие… Изведнъж той се оказа в съзнанието на своя враг така, както никое човешко същество не бе прониквало в мислите на друго — беше някакъв сюрреалистичен свят на умопомрачителен гняв, отчаяние, инфантилна съсредоточеност в себе си, страх, объркване, завист, похот и неотложен глад за нещо, но толкова стръвен, че дори дъжд от изпражнения и разложени трупове не би бил по-гнусен.

Докато траеше тази телепатична връзка, Марти се чувстваше така, сякаш бе запратен в най-дълбоката бездна на Ада. Макар, че всичко трая не повече от три-четири секунди, на него му се стори цяла вечност. Когато връзката бе прекъсната, той усети, че стои, притиснал длани в слепоочията си и отворил уста в безмълвен вик.

Беше останал без дъх и се тресеше от конвулсии.

Ревът на мотора го свести, той фокусира зрението си и отново насочи вниманието си върху реалността отвън. Джипът стремително напредваше по алеята към бунгалото.

Дори да подценяваше безразсъдството и лудостта на Другия, Марти бе влизал вече вътре в неговото съзнание и сега знаеше какво ще последва. Той се извърна от прозореца и погледна към момичетата.

— Бягайте, излезте през задната врата! Тичайте!!!

Шарлът и Емили бяха станали вече от пода във всекидневната, където допреди миг се преструваха на увлечени в играта на карти. Двете хукнаха към кухнята още преди Марти да довърши.

Той се спусна след тях.

Всичко стана за секунда. В един миг само Марти видя цялата двойственост на ситуацията: остават във всекидневната с надеждата, че джипът няма да може да мине през стълбите и площадката и никога няма да стигне до стените на бунгалото. Джипът заорава, Марти се втурва навън и застрелва мръсника още преди онзи да се измъкне иззад волана.

В следващата секунда Марти видя и мрачната страна на такава стратегия: джипът все пак успява да стигне до бунгалото — кедровите греди със сечение шест на десет сантиметра стават на трески… електрически кабели, парчета мазилка, стъклата се пръсват и се поръсват по пода във всекидневната… Подпорните греди се срутват, таванът пропада, убийствените каменни плочи се хлъзват от покрива и с гръм се стоварват отгоре му… Марти умира от някоя цепеница, камък… или пък остава жив, но затрупан от развалините, със затиснати крака.

Децата ще останат сами. Не би могъл да рискува така.

Отвън ревът на мотора се чуваше все по-близо.

Той настигна момичетата, когато Шарлът вече завърташе топката на секретната брава в кухнята. Пресегна се над нея, освобождавайки горното резе, докато тя освобождаваше долното.

Воят на мотора се издигна чак до небесата. Странно… беше сякаш не рев на машина, а на някакъв свиреп звяр от юрския период.

Беретата! Напълно разстроен от телепатичната връзка и носещия се напред джип, Марти беше забравил за пистолета и той беше останал на масичката във всекидневната.

Нямаше време да се връща за него.

Шарлът завъртя дръжката на бравата. Виещият вятър изтръгна вратата от ръцете й, блъсна я и повали момичето на земята.

Точно тогава в предната част на къщата нещо изгърмя — БАМ! — като избухване на бомба.

Огромният джип профуча край скривалището на Пейджи и тя разбра, че няма да има възможността да чака кучия син да спре колата. Нямаше да може да притичва от дърво на дърво, приближавайки крадешком към него, и да се спотайва в сенките на храстите като истинска героиня от приключенски филм, за каквато се мислеше. Той играеше по собствени правила, а това означаваше, че такива изобщо нямаше. Всяко негово действие беше непредсказуемо.

Когато успя най-сетне да се изправи на крака, джипът беше на около двадесет и пет метра от бунгалото като продължаваше да увеличава скоростта си.

Молейки се изтръпналите й и вдървени от студа крака да не я подведат, Пейджи се прехвърли през камъните и хукна с все сила към бунгалото, тичайки успоредно на алеята. Тя се провираше между стволовете на дърветата като се стараеше да остава в сенките им.

Поради факта, че „БеЕмВе“-то не беше пред бунгалото, а малко наляво от входа, джипът имаше отлична видимост към стълбището. Един-два сантиметра снежна покривка не беше достатъчна, за да го забави. Земята под нея не беше още съвсем замръзнала и корава като камък, каквато щеше да стане към средата на зимата. Гумите лесно се забиха в пръстта и зацепиха здраво.

Шофьорът изглежда се беше изправил на педала за газта. Той или бе решил да се самоубива, или беше дълбоко убеден в своята неуязвимост. Моторът изрева.

Пейджи беше все още на около тридесет метра от бунгалото, когато предната лява гума на джипа достигна първото стъпало на невисокото стълбище. После той се стрелна по него, като че ли беше състезателна рампа. Дясната предна гума за миг се завъртя във въздуха, сетне заора в площадката, когато бронята й направи на трески навеса над входната врата.

Пейджи очакваше, че площадката ще се огъне под тежестта, но след като стремително изкачи и третото стъпало, джипът излетя във въздуха, подхвърлен от задната лява гума.

Той е във въздуха… дъските от навеса на площадката пред входа стават на трески, дървените рамки се разлетяват на всички страни. Преминава през тях с лекота, сякаш са най-обикновена паяжина или просто ефирен воал.

А сега право към вратата като огромен двутонен снаряд! Канонаден залп от хоросан!

Той затваря очи. Предното стъкло може да се пръсне.

Страхотен челен удар… полита напред… предпазният колан го дръпва назад. Изпуска шумно въздух, в гърдите си усеща болка…

Истинска симфония от пукот и трясък — пукат дъски, болтове се чупят на две, пантите на вратите се разпадат, подпорните греди трещят! И тогава изведнъж движението напред спира — джипът е сплескан!!!

Той отваря очи.

Предното стъкло е още цяло.

Джипът е във всекидневната на бунгалото. Предницата му е насочена към дивана и един преобърнат стол. Наведен е леко напред, защото предните колела са пробили пода и висят в празното пространство под него.

Вратите на автомобила са останали над пода и могат да се отворят. Убиецът разкопчава предпазния си колан и излиза от колата, стиснал в дясната си ръка 38-милиметров пистолет. Напред, напред! Бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Той чува пукот над главата си и поглежда нагоре. Таванът е пробит и се огъва навътре, но вероятно ще остане цял и няма да се срути. Фин снежен прах и кафяви борови иглици се посипват през пукнатините.

Подът е осеян със счупени стъкла — прозорците от двете страни на входа са разбити.

Разрушението го опиянява и възпламенява яростта му.

Във всекидневната няма никой. През отворената врата той вижда и почти цялата кухня. Там също няма никой.

В широкия коридор между всекидневната и кухнята има две врати — в ляво и в дясно. И двете са затворени. Убиецът тръгва надясно.

Ако фалшивият баща се е скрил там и чака, самото отваряне на вратата ще дръпне спусъка на цяла канонада от изстрели.

Иска му се да избегне наранявания от куршуми, ако изобщо е възможно, защото иначе ще трябва отново да се влачи и да чака да заздравеят раните му. Трябва да свърши с всичко това сега, тук, днес!

Ако жена му и децата му още нямат двойници и не са заменени с чужди форми, те със сигурност няма да могат дълго да останат хора. Нощта скоро ще дойде. Остава по-малко от час. От филмите знае, че винаги и всичко се случва през нощта: нападения от чуждопланетни пришълци, инжектиране с паразити, нападения от мутанти, крадци на души, изчадия, които смучат кръв… Всичко това се случва нощем — или когато луната е пълна, или когато изобщо я няма, но винаги нощем.

Вместо рязко да отвори, застанал в безопасно положение — отстрани — той застава пред стаята и открива стрелба с 38-милиметровия си пистолет. Вратата не е от солидно дърво, а от талашит и дори от упор куршумите оставят големи дупки в нея.

Оръжието се тресе в ръцете му. Откатът му донася огромно удовлетворение. Усещането е почти като при полов акт и до известна степен служи за отдушник на безсилието и яростта му. Той натиска спусъка, докато най-сетне жилото попада върху празните килийки в патронника.

В другата стая не се чуват писъци. Последният грохот от стрелбата утихва, а след това не се чува нито звук.

Той хвърля оръжието на пода и изважда втория 38-милиметров „Чийфс Спешъл“ от кобура на рамото си, скрит под якето на убития цветар.

С ритник отваря вратата и бързо влиза вътре. Пистолетът е насочен напред.

Стаята е спалня, но вътре няма никой.

Стремително засилващото се чувство на безпомощност раздухва пламъка на яростта му.

Той се връща в коридора и се обръща към другата затворена врата.

В първия миг, когато видя как джипът полетя във въздуха над портичката и се заби в предната стена на бунгалото, Пейджи се спря.

Макар да ставаше пред очите й и да знаеше, че всичко това е истина, сблъсъкът й се видя нереален, като в сън. Огромният автомобил летя сякаш цяла вечност като буквално се понесе над портичката, а колелата му се завъртяха във въздуха. Той като че ли се разтвори, преминавайки през стената на бунгалото, и изчезна така, сякаш изобщо никога не бе съществувал. Разрушенията бяха съпроводени с голям шум… И все пак той като че ли не беше нито толкова грозен, нито толкова силен, както обикновено биваше във филмите. Веднага след това се възцари относителният покой на бурята, а денят напомни отново за себе си единствено чрез воя на вятъра. Снегът падаше на безшумни талази.

Децата…

С окото на съзнанието тя видя как стената избухва навътре и се стоварва върху тях, а след нея и джипът.

Пейджи вече тичаше, още преди да осъзнае този факт. Тичаше право към бунгалото.

Тя държеше ловната пушка с две ръце: лявата върху долната част на цевта, дясната — върху приклада, с показалец върху предпазителя на спусъка. Трябваше само да спре, да вдигне пушката, да се прицели, да плъзне показалеца си върху спусъка и да стреля. Още докато беше в бунгалото и зареждаше мосберга, Пейджи закрепи към задната част на цевта един допълнителен патрон, за да може да сложи още една гилза в магазина на пушката.

Тя излезе от гората тичешком, хукна по алеята и когато беше само на около десет метра от къщата, вътре се чу оглушителна стрелба. Пет бързи изстрела един след друг. Вместо да я сепнат и да я спрат, изстрелите я накараха да хукне още по-бързо по алеята, прекосявайки за миг равния двор.

Подхлъзна се в снега и падна, подпирайки се на едното си коляно, тъкмо когато вече бе стигнала най-долното стъпало към входната площадка. Заболя я и без да иска, Пейджи тихо изруга.

Ако не се беше спънала обаче, щеше вече да е на площадката или дори във всекидневната. В този миг Шарлът завиваше покрай единия ъгъл на бунгалото в задния двор. Точно зад нея бяха Марти и Емили, хванати за ръка и тичаха.

Той стреля три пъти във вратата отляво на коридора, отваря я с ритник, спуска се бързо напред, приведен почти до земята, и се озовава в още една изоставена спалня.

Някъде навън се затръшва врата на кола.

Марти остави вратата откъм шофьорската страна отворена, опипвайки с ръка под седалката и търсейки ключовете. И през ум не му мина да каже на Шарлът и Емили да не затварят вратите, докато не са готови, защото шумът от затръшването щеше да отекне в околните дървета.

Пейджи още не бе влязла в колата. Тя стоеше до отворената врата и наблюдаваше къщата.

Пушката беше вдигната и готова за стрелба.

Къде бяха проклетите ключове?!

Марти се наведе напред като се сви на две, за да може да опипа още по-назад, под седалката.

Когато докосна ключовете, мосбергът изтрещя. Онзи отсреща също стреля и за малко да улучи Пейджи. Изстрелът накара Марти рязко да вдигне глава. Куршумът изсвистя през отворената врата на „БеЕмВе“-то и се заби в арматурното табло на пет-шест сантиметра от лицето му. Скоростомерът се пръсна на парчета и те се посипаха върху Марти.

— Долу! — изкрещя той на момичетата отзад.

Пейджи отново стреля, онзи отсреща също.

Другият стоеше в зейналата и нащърбена дупка, където някога бе външната врата на бунгалото, а сега бе само празно пространство. Той протегна напред дясната си ръка и стреля, после хукна навътре, към всекидневната може би, за да зареди отново.

Макар че ловната пушка го държеше на разстояние, той все пак беше доста далече, за да може да бъде сериозно ранен от нея, особено като се вземеха предвид необикновените му възстановителни способности. Неговото оръжие обаче от такова разстояние удряше здраво.

Марти бясно завъртя ключа на стартера. Двигателят заработи. Той освободи ръчната спирачка и включи на скорост.

Пейджи влезе в колата и затвори вратата откъм своята страна.

Марти погледна през рамо към задното стъкло, мина на заден ход покрай фасадата на бунгалото, после зави, движейки се по следите, оставени от джипа в неговия самоубийствен устрем.

— Ето го, идва — извика Пейджи.

Все още на заден ход, Марти погледна напред през стъклото и видя как Другият изскочи на площадката, хукна надолу по стълбите и през двора, хванал в ръце по едно шише от вино. Гърлата на бутилките бяха затъкнати с парцали, а от всяко излизаха пламъци… Господи! Те буйно горяха, можеха да избухнат в ръцете му всеки миг, но той изглежда нехаеше за собствената си безопасност. Лицето му бе озверяло и почти щастливо. Той сякаш бе роден за това, единствено и само за това! Инерцията му попречи да спре веднага, но все пак застана на едно място, вдигна дясната си ръка като полузащитник, който хвърля топка на свой играч.

— Тръгвай! — изкрещя Пейджи.

Марти бе тръгнал вече и не беше нужно да му казват да бърза.

Вместо да се обръща и да гледа през задното стъкло, той прикова поглед в огледалото за обратно виждане, за де е сигурен, че кара по алеята и за да не се блъсне в някое дърво, камък или пък да не затъне в канавката. Ето защо веднага усети първото шише със запалителна смес, което описа дъга над снежната покривка и се разби в предната броня на колата.

За щастие ловенето от съдържанието се изля на алеята и там сякаш снегът лумна в пламъци.

Второто шише се разби в покрива на „БеЕмВе“-то, на петнадесетина сантиметра от предното стъкло, точно пред Пейджи. То се пръсна на парчета, съдържанието му избухна в пламъци и се разля по стъклото. За миг единственото нещо, което четиримата виждаха пред себе си, бяха буйните пламъци.

На задната седалка, стегнати с предпазните колани, навели ниско глави и вкопчили се една в друга, момичетата запищяха от страх.

Марти не би могъл с нищо да ги успокои. Единственото, което трябваше да прави, беше да кара назад толкова бързо, колкото му стигаше смелостта, и да се надява, че пламъците върху стъклото ще угаснат, а то ще остане цяло въпреки високата температура.

Разстоянието до шосето е преполовено… Още една трета… Газ! Още само тридесет метра!

Пламъците върху предното стъкло веднага угаснаха, щом бе изчерпан тънкия слой бензин, разлял се отпред, но покривът още гореше. Отгоре непрекъснато падаха горящи парчета, които се удряха в бронята откъм пътниците и падаха в снега. Боята се бе запалила.

През огъня и гъстия, черен дим Марти видя как Другият отново се носи към тях, не така бързо като колата, но не и кой знае колко по-бавно.

Пейджи измъкна два ловни патрона от джоба на якето си и ги пъхна в затвора на пушката на мястото на тези, които вече бе използвала.

Още двадесет метра до шосето… Петнадесет… Десет…

От дърветата и храстите Марти не виждаше какво е положението надолу по хълма. Боеше се, че при излизането на пътя могат да се натъкнат на някое идващо насам превозно средство. Все пак той не смееше да намали.

Ревът на мотора заглуши шума от изстрела. С рязък пукот на предното стъкло се появи дупка от куршум точно под огледалото за обратно виждане, между него и Пейджи. Миг по-късно втори изстрел проби предното стъкло на десетина сантиметра надясно от първата дупка. Истинско чудо бе, че Пейджи не бе засегната. При втората дупка вече милион малки пукнатинки като при верижна реакция се пръснаха по цялото стъкло и то стана млечно бяло.

Преходът от коларския път върху настилката не беше гладък. Друснаха се назад върху шосето толкова силно, че подскочиха върху седалките си, а поразеното предно стъкло се изрони навътре на хиляди малки парченца.

Марти завъртя волана силно надясно, превключи и спря колата. Предницата на „БеЕмВе“-то сочеше пътя, спускащ се надолу. В колата бе станало горещо — пламъците унищожаваха боята на гюрука, но още не бяха плъзнали вътре.

Трети куршум рикошира от металната броня.

Марти включи на първа. През страничното стъкло той видя как Другият стои разкрачен на четири-пет метра от края на коларския път с пистолет във всяка ръка.

Когато Марти натисна педала за газта, още един куршум се заби този път във вратата откъм неговата страна, но не успя да я пробие съвсем.

Онзи хукна, когато видя как „БеЕмВе“-то поема надолу по пътя, отдалечавайки се от него.

Макар че вятърът отнасяше повечето от дима надясно, все пак той беше станал толкова черен и гъст, че част от него влизаше и в колата, което направи положението им още по-тежко. Пейджи се закашля, момичетата хриптяха задавено на задната седалка, а Марти вече не виждаше ясно пътя.

— Едната гума гори! — изкрещя неистово Пейджи, надвиквайки се с виещия вятър.

На стотина метра надолу по пътя горящата гума експлодира и колата се стрелна по заснежената пътна настилка, неуправляема. Марти въртеше волана, следвайки движенията на пързалящия се автомобил, но този път приложната физика се оказа безполезна. „БеЕмВе“-то се завъртя на сто и осемдесет градуса като едновременно поднесе встрани. Спряха чак, когато излязоха от пътя и се блъснаха в оградата на земята, принадлежала някога на Пророческата Църква на Възнесението.

Марти изскочи от колата, дръпна рязко задната врата, наведе се навътре и помогна на уплашените деца да се освободят от предпазните колани.

Дори не се огледа да види дали Другия не идва. Марти беше сигурен, че мръсникът идва. Този тип нямаше да спре никога! Навярно чак когато го убиеха… а може би и тогава нямаше да спре…

Марти измъкна Емили от задната седалка, а Пейджи излезе навън откъм страната на шофьора. Нейната врата беше блокирана от оградата. Бе взела пликовете с парите изпод седалката и сега ги слагаше във вътрешните джобове на якето си. Като закопча циповете си, тя погледна нагоре към върха на хълма.

— Мамка му! — изруга Пейджи и ловната пушка изтрещя.

Марти помогна на Шарлът да излезе, а мосбергът прогърмя втори път. Стори му се, че чу изстрел от пистолет, но куршумът бе минал навярно далече от тях.

Заслонил момичетата, които се гушеха зад гърба му, той ги дръпна от горящата кола и погледна нагоре към хълма.

Другият вървеше нахално по средата на пътя на около тридесет метра, убеден, че от такова разстояние ловната пушка е безопасна, уверен, че виещият вятър ще отклони куршумите, напълно разчитащ на свръхестествените си способности винаги да избягва по-сериозните наранявания. На ръст беше точно колкото Марти и все пак, дори от такова разстояние, той сякаш се извисяваше над тях — мрачна и злокобна фигура. Може би изглеждаше така, защото те бяха в ниското. Почти небрежно онзи отвори цилиндъра на револвера си с едно щракване и избута празните гилзи в снега.

— Зарежда отново — каза Пейджи, възползвайки се от възможността и тя да пъхне нови патрони в магазина на ловната си пушка. — Да се махаме оттук!

— Къде? — запита се Марти в почуда, трескаво оглеждайки снежния пейзаж…

Прииска му се отнякъде да се появи кола.

После се отказа от това свое желание, защото знаеше, че Другият ще убие всички минувачи, които биха му попречили.

Те заслизаха по хълма, блъскани от щипещия вятър, използвайки всяка минута, за да се отдалечат от своя преследвач и да решат какво да правят.

Марти реши, че няма смисъл да търсят друго бунгало сред няколкото, намиращи се навътре в гората. Повечето бяха почивни домове. Нямаше да има жива душа във вторник и то през декември освен, ако до сутринта не натрупаше дебел сняг. Чак тогава щяха да пристигнат първите скиори. А дори и да намереха човек в някое бунгало, в компанията на Другия беше опасно — Марти не искаше на съвестта му да тежи смъртта на невинни хора.

В края на шосето се намираше друг път — 203. Дори в ранните часове на тази снежна виелица по този път имаше постоянно движение между различните други езера и Мамът Лейкс. Ако очевидците бъдеха повече… Все пак Другият не би могъл всички да убие. Би трябвало да се оттегли.

Но краят на местното шосе беше твърде далече. Никога нямаше да успеят да стигнат, преди да са привършили патроните, с които държаха врага си на разстояние… или преди той да ги е очистил с точното си и далекобойно оръжие.

Четиримата стигнаха до една дупка в оградата на църковната земя.

— Ето тук, хайде — каза Марти.

— Но нали това място е изоставено? — възпротиви се Пейджи.

— Няма друго място — рече той, хвана Шарлът и Емили за ръце и ги поведе към църквата.

Надяваше се, че все някой скоро ще мине, ще забележи полуизгорялото „БеЕмВе“ и ще съобщи на местния шериф. Вместо да се разгори още по-буйно, огънят, който унищожаваше боята на покрива на колата, бе потушен от силния вятър. Гумата обаче още гореше и нямаше как никой да не забележи разбитата кола. Ако изведнъж дойдеха двама добре въоръжени заместник-шерифи на проверка и се включеха в битката, те може би нямаше да разберат напълно колко опасен противник е Другият, но пък нямаше да бъдат и толкова наивни и беззащитни, каквито бяха повечето обикновени граждани.

След миг на колебание, в който успя да погледне към хълма, където се носеше тяхната зла съдба, Пейджи ги последва и прекрачи оградата.

Когато го измъква от калъфа на кръста си, скоростният пълнител се изплъзва от пръстите му и пада в снега. Той е вторият от двата, които взе от мъртвия в наблюдателния фургон.

Навежда се, вдига го от земята, бръсва полепналия сняг и го отърква в червения си пуловер под колежанското яке. Приближава пълнителя към отворения револвер, пъха го вътре, завърта го, пуска го надолу и с едно щракване затваря цилиндъра.

Трябва внимателно да използва последните си патрони. Няма да е лесно да убие тези подобия.

Сега вече знае, че и жената е само подобие, както и фалшивият баща. Чужда плът… нечовешка… Тя не би могла да е неговата Пейджи, защото е прекалено агресивна. Неговата Пейджи е покорна, очакваща с копнеж да бъде негова робиня като жените, които видя във филмите от частната колекция на сенатора. Разбира се неговата Пейджи е мъртва. Трябва да го приеме, колкото и да е трудно. Това същество тук само се представя за Пейджи и то не много добре. А положението е дори още по-лошо, защото, ако Пейджи си е заминала от този свят, то обичните му дъщери са сторили същото. Момичетата, макар и сладки и почти напълно като хората, са също подобия — демонични, извънземни и опасни.

Не може да си върне предишния живот.

Семейството му е изчезнало завинаги.

Под нозете му сякаш се отваря черната бездна на отчаянието, но той не бива да пада в нея. Трябва да намери сили и да се бори, докато постигне победа в името на цялото човечество или пък бъде унищожен. Трябва да е смел като Кърт Ръсел и Доналд Съдърланд, когато те се озоваха в същото бедствено положение, защото той е герой, а един герой трябва да устоява.

Тръгва надолу по хълма. Четирите създания изчезват през една дупка в оградата на някакво имение. Единственото нещо, което иска сега, е да ги види мъртви, да пръсне мозъците им, да ги обезглави и да ги нареже на парчета, да им извади очите, да ги изгори, да вземе всички предпазни мерки срещу тяхното възкръсване, защото те са не само убийците на неговите близки същества, но и заплаха за цялото човечество.

Хрумва му, че ако оцелее, тези ужасни изживявания ще му послужат като материал за роман. Разбира се, че ще може да се справи с началото. Това е нещо, на което вчера не беше способен. Макар че жена му и децата му са мъртви завинаги, той може би ще съумее да спаси кариерата си от руините на своя живот.

Като се спъва и хлъзга убиецът се отправя към дупката в оградата.

Чистачките на предното стъкло бяха покрити със сняг, който се втвърдяваше и се превръщаше в лед. Те почукваха и тромаво се движеха напред-назад.

Ослет погледна компютърната карта, после посочи завоя напред и каза:

— Ето там — надясно.

Клокър даде десен мигач.

Като призрачния кораб „Божествената Мария“, изплуващ от някаква странна мъгла с пуснати и раздрани платна и обезлюдени палуби, изоставената църква се изправи пред тях сред пороите от сняг.

Отначало на сивата, сумрачна светлина от бурята и късния следобед Марти си помисли, че тя е в добро състояние, но това негово впечатление бе преходно. Като се приближиха повече, той видя, че на покрива много от керемидите ги нямаше. Цели участъци от медния улук липсваха, а други висяха свободно във въздуха като се люлееха и скърцаха под напора на вятъра. Повечето прозорци бяха счупени, а по някога красивите тухлени стени вандалите бяха изписали с ярки бои десетки нецензурни думи.

Това бе цял комплекс от най-различни сгради: канцеларии, работилници, детска градина, спални помещения, голяма трапезария. Всички те се намираха от двете страни и малко зад главната постройка с островърхия покрив. Пророческата Църква на Възнесението изискваше от своите членове да предават при приемането си в църквата всички свои земни придобивки и да живеят в една общност, управлявана от строги канони.

Марти, Пейджи и момичетата се втурнаха през пет-шест сантиметровата снежна покривка към входа на църквата. Тичаха толкова бързо, колкото позволяваха силите на децата. Не се запътиха към другите сгради, защото църквата бе най-близо до тях. Трябваше да се скрият, колкото е възможно по-бързо. Макар че винаги можеше да усети къде са чрез телепатичната си връзка с Марти, Другият поне нямаше да стреля по тях, ако не ги виждаше.

Дванадесет дървени стъпала водеха към две двукрили дъбови врати, високи три метра. Отляво и дясно, на около два метра височина имаше два малки, кръгли прозореца с цветни стъкла и желязна решетка. С изключение на няколко яркочервени и жълти стъкълца, всички други бяха изпотрошени, оставяйки тъмни, зеещи дупки в плетеницата от ковано желязо. Вратите водеха към шестметрова петоъгълна арка. Над нея се намираше голям кръгъл витраж с многоцветни и сложни фигури. Двадесет процента от стъклото бе все още на мястото си, навярно защото камъните не можеха така лесно да стигнат дотук.

Четирите врати от гравирано дъбово дърво бяха посивели от времето, набраздени, напукани и изрисувани с неприлични думи в ярки краски, които грееха на мъждивата светлина от рано спусналия се здрач. Върху една от вратите някакъв вандал беше нарисувал с бяла боя женско тяло, подобно по форма на пясъчен часовник, снабден с гърди и чатал, който бе изрисуван като буквата „У“. До тази фигура беше изобразен мъжки член в човешки ръст. Върху гранитния перваз над всяка от двете двойни врати незнаен майстор бе издялал буквите на едно и също обещание:

Върху тези думи обаче имаше други, които вандалите бяха изрисували с червена боя:

Сектата беше отвратителна, а нейният основател Джонатан Кейн — измамник и педераст, но Марти бе потресен много повече от вандалите, отколкото от излъганите хора, последвали Кейн. Те поне бяха вярвали в нещо, без значение на това колко фалшиво бе то, бяха копнели да бъдат достойни за Божията милост и бяха дали жертви заради своята вяра, въпреки че в крайна сметка тези жертви се бяха оказали пълна глупост. Все пак се бяха осмелили да мечтаят, макар техните мечти да бяха завършили трагично. Безмозъчната омраза, която беше в основата на рисунките на драскачите, бе работа на празни хора, които не вярваха в нищо, не бяха способни да мечтаят и се забавляваха от болката, която причиняваха на другите.

Едната от вратите бе открехната на петнадесетина сантиметра. Марти я хвана и я дръпна. Пантите бяха проядени от ръжда, дъбовото дърво се бе изкривило, но все пак вратата изскърца и се отвори още тридесетина сантиметра.

Пейджи влезе първа. Шарлът и Емили я следваха плътно.

Марти така и не чу куршума, който го удари.

Той понечи да тръгне след момичетата и усети как в горната лява половина на гърба му се забива сякаш ледена шушулка, а след това разкъсвайки мускули и сухожилия, излиза изпод лявата му ключица. Пронизалият го мраз бе така вледеняващ, че в сравнение с него снежната виелица, връхлитаща църквата, бе като тропическа буря. Марти се разтресе от студ.

После осъзна, че лежи върху покритата със сняг тухлена площадка пред вратата. Зачуди се как ли се е отзовал тук. Беше сигурен, че просто е полегнал да дремне малко, ала болките в гърба му показваха друго: той бе паднал върху това странно легло и ударът бе силен.

Марти се загледа нагоре през падащия сняг и бледата светлина на зимната привечер… видя буквите издълбани в гранита, както и надрасканите върху него.

Разбра, че е прострелян едва, когато Пейджи изтича от църквата и коленичи до него. Тя викаше: „Марти! О, Боже! Боже мой! Той те простреля! Улучи те мръсникът!“

„Ами да, разбира се! Ето какво било. Прострелян съм. Не би могъл да ме промуши с копие от лед.“

Пейджи стана и вдигна мосберга. Чуха се два изстрела. Те изтрещяха извънредно силно и съвсем не бяха като коварния куршум, който го повали върху тухлите.

Марти извърна глава, любопитен да види колко близо е техният неуморен враг. Очакваше, че двойникът ще се прицелва в него само на няколко метра разстояние, недосегаем за ловните патрони.

Другият обаче го нямаше — той бе някъде извън църквата и извън обсега на двата куршума, които Пейджи изстреля по него. Той беше черна фигура на бяло поле. Гаснещата сумрачна светлина замъгляваше до болка познатите черти на лицето му. Като се стрелкаше напред и назад в снега, напред и назад, мършав и ловък, той приличаше на вълк, който преследва стадо овце, зорко дебнещ и търпелив, изчакващ своето време — мига на пълна безпомощност.

Леденото острие, пронизало Марти, с всеки следващ миг се превръщаше в огнена кама. С топлината дойде и зашеметяващата болка, от която дъхът му секна. Най-сетне абстрактната представа за рана от куршум бе изразена чрез езика на действителността.

Пейджи отново вдигна дулото на ловната пушка.

Болката помогна на Марти да възвърне яснотата на съзнанието си.

— Недей да хабиш напразно патроните — рече той. — Остави го засега. Помогни ми да стана.

С нейна помощ Марти се изправи на крака.

— Много ли лошо те е ранил? — попита разтревожено тя.

— Е, не съм умрял, нали? Дай да влезем вътре, че онзи може пак да стреля.

Марти влезе след нея в преддверието на църквата, където в мрака се процеждаше оскъдната светлина, струяща през отворената врата и изпочупените кръгли прозорчета.

Момичетата плачеха. Шарлът плачеше по-силно от Емили. Марти се опита да ги успокои.

— Нищо ми няма. Просто малка драскотина. Трябва ми само малко бинт от аптечката с образа на Снупи и всичко ще е наред.

Всъщност лявата му ръка бе наполовина изтръпнала. Можеше да си служи с нея само отчасти. Когато свиваше дланта си, не можеше да я стисне в юмрук.

Пейджи се пъхна в тясната ниша до вратата, където вятърът свиреше и шушнеше нещо, и надникна към Другия.

За да добие по-ясна представа за раната си, Марти пъхна ръка под якето и много внимателно и предпазливо опипа лявото си рамо отпред. Дори при съвсем леко докосване той усещаше такава свирепа болка, че трябваше да стисне зъби, за да не извика. Вълненият му пуловер беше напоен с кръв.

— Вземи момичетата и ги заведи по-навътре в църквата — прошепна Пейджи, макар че техният враг едва ли можеше да ги чуе в тази буря. — Заведи ги чак в другия край.

— Какви ги говориш?!

— Аз ще го чакам тук.

— Мамо недей! — изплакаха децата. — Ела с нас, мамо! Молим те!

— Ще се справя — каза Пейджи. — Нищо няма да ми стане. Наистина! Всичко е идеално! Не виждате ли? Марти, когато мръсникът усети, че ти се отдалечаваш, той ще влезе в църквата. Ще си мисли, че сме заедно.

Докато говореше, Пейджи сложи още два патрона в магазина на пушката на мястото на онези, които вече бе изразходвала и добави:

— Той изобщо не предполага, че аз ще го чакам тук.

Марти си спомни, че бе водил същия спор с Пейджи малко преди това, в бунгалото, когато тя бе поискала да излезе навън и да се скрие при скалите. Планът й не бе успял, макар и не поради недомислие. Другият бе минал покрай нея с джипа си, очевидно неподозиращ, че тя лежи и го дебне. Ако той не бе погодил онзи непредсказуем номер — да влезе направо с джипа през стената на бунгалото — Пейджи навярно щеше да се промъкне до него и да го нападне в гръб.

Както и да е, Марти не желаеше да я оставя сама при вратата. Пък и нямаше време за спорове, защото раната сигурно скоро щеше да изцеди и последните му сили. Освен това той самият не можеше да предложи друг, по-добър план.

В мрака Марти едва разпознаваше лицето на Пейджи.

Надяваше се, че не го вижда за последен път.

Той хвана Шарлът и Емили за ръце, изведе ги от преддверието на църквата и тримата се отправиха навътре към олтара. Миришеше на прах, влага и дивечова козина — не една дребна животинка бе намерила подслон тук, след като членовете на сектата бяха напуснали църквата, захващайки се да сглобяват парчетата от разбитите си души, вместо да се възвисят и да седнат отдясно на Бога.

От север напористият вятър запращаше снежни струи през счупените стъкла на прозорците. Ако зимата имаше сърце, безчувствено и изсечено от лед, то не би било по-студено от тази църква, нито пък смъртта би могла да бъде по-арктична.

— Студено ми е на краката — оплака се Шарлът.

— Шшшт! Зная — отвърна й Марти.

— И на мене — обади се шепнешком Емили.

— Зная.

Като изразиха неудоволствието си от нещо толкова обикновено, изведнъж тяхното положение им се видя не чак така опасно и страшно.

— Ама наистина ми е студено — уточни Шарлът.

— Вървете, трябва да отидем ей-там.

Децата не носеха ботуши. Бяха обути в маратонки. Снегът не само бе навлажнил материята, но бе запълнил всички ръбове и се бе превърнал на лед. Марти си помисли, че е още твърде рано да се тревожат за измръзване. За това беше нужно време, а те може би нямаше да живеят достатъчно дълго, за да страдат от него.

Централният кораб на църквата бе огромен и изпъстрен със сенки като с траурни гирлянди, но все пак бе по-светъл отколкото преддверието. Двойни стреловидни прозорци заоблени в горния си край, изпълваха двете странични стени, устремени към куполния покрив. През тях струеше достатъчно светлина — виждаха се редиците църковни пейки и дългата централна пътека, водеща към ограденото пространство на олтара, самият олтар и дори амвонът в предната част.

Най-яркото нещо тук беше сквернословието на вандалите, които с ярък спрей бяха изписали вътрешните стени с много повече неприлични думи отколкото външните. Още когато видя боята отвън Марти си помисли, че тя сигурно е фосфорна. И наистина — в по-тъмните кътчета по стените драсканиците се виеха и грееха в мрака: оранжеви, сини, зелени и жълти, застъпващи се, успоредни, преплитащи се. В крайна сметка те бяха като същински змии, плъзнали по стените.

Марти бе извънредно напрегнат в очакване Другият да стреля.

При олтара нямаше врата.

— Продължавайте напред — побутна той децата.

Тримата стигнаха до олтарния подиум. Липсваше каквато и да било църковна утвар. Само на задната стена бе окачен десет метров дървен кръст, обвит в паяжини.

Вече почти не усещаше лявата си ръка и все пак чувстваше, че е някак отекла. Болката бе същата като при зъб с абсцес, само че сега беше в рамото. Гадеше му се. Дали беше от загубата на кръв или от страх за Пейджи, или пък защото трудно се ориентираше в църквата… Кой можеше да каже?

Пейджи се дръпна от входа на църквата и се притаи в един ъгъл на преддверието, където светлината не достигаше, дори някой да отвореше вратата още повече.

Взирайки се в празното пространство между вратата и касата, тя виждаше неясната, сумрачна светлина и пърхащите снежинки. Пейджи вдигна пушката няколко пъти. И винаги когато й се струваше, че сблъсъкът е неизбежен, дъхът и спираше в гърлото.

Не й се наложи дълго да чака. Той дойде след три-четири минути и съвсем не беше така предпазлив, както тя очакваше. Очевидно усетил, че Марти се е придвижил навътре в църквата, Другият влезе уверено, дръзко.

Като прекрачи прага, той се открои, огрян от гаснещата светлина, и Пейджи се прицели в средата на гръдния му кош. Пушката подскачаше в ръцете й още преди да натисне спусъка, а при изстрела оръжието даде силен откат. Тя веднага сложи втори патрон и отново стреля.

Първият изстрел го улучи и тежко го рани. Но вторият навярно рани повече касата на вратата, отколкото него самия, защото той веднага се хвърли назад и изчезна.

Пейджи знаеше, че го е ранила сериозно, но нямаше нито вик, нито болезнени стонове. Тя излезе навън предпазливо и с надежда, че ще завари труп на стълбите пред входа. Ала него го нямаше. Все пак бързото му изчезване някак си изобщо не й се видя чудно. Удиви я по-скоро начинът, по който Другият бе изчезнал и то до такава степен, че Пейджи се обърна и с присвити очи изгледа фасадата на църквата — сякаш той бе някакъв чевръст паяк.

Би могла да претърси наоколо и да го открие, но си помисли, че той сигурно точно това иска. Обезсърчена, Пейджи отново влезе в църквата на бегом.

Убий ги, убий ги всички… убий ги веднага!

Изстрел с ловна пушка. Едри сачми. В гърлото… Разкъсват врата му отстрани и се забиват в плътта му. В лявото си слепоочие усеща твърди парчета. Лявото му ухо е разкъсано… тече кръв. Оловните сачми като акне прояждат лявата страна на лицето му и стигат чак до брадичката. Долната му устна е разкъсана, зъбите — нащърбени и изпочупени. Изплюва твърди парчета. Болката е силна, но няма наранявания в очите. Зрението му е незасегнато.

Убиецът кляка откъм южната стена на църквата. Здрачът е така равномерно сив и така изпълнен със сняг, че той не хвърля сянка върху земята. Никаква сянка. Никаква жена, никакви деца, никаква майка, никакъв баща — няма ги вече. Няма и живот — откраднали са му го, използвали са го и са го захвърлили. Няма огледало, в което да погледне, няма и образ, който да потвърди, че той е от плът и кръв… Никаква сянка. Само следи от стъпки в току-що нападалия сняг, за да докажат съществуването му. Следите от стъпки и омразата му — също както Клод Рене в „Невидимият“. Откриха го само по следите от стъпки и по гнева му.

Той трескаво търси изход, оглеждайки мимоходом прозорците.

На практика не е останало нито едно парче стъкло върху високите цветни прозорци, а само стоманените подпорки. Повечето оловни уплътнители, формиращи първоначалните фигури, са останали между подпорните, макар че на много места те са огънати, изкривени и стърчащи, проядени от времето, или счупени от злосторнически ръце, превърнали някогашните ясно очертани религиозни фигури и символи в неразбираеми плетеници, така безсмислени, както и восъчните гроздове, образували се от втвърдените капки на свещта.

На предпоследния куполен прозорец липсват стоманената рамка, подпорните и оловните уплътнители. Гранитната колона, отбелязваща основата на прозореца, се издига на метър и половина от земята. Той се изхвърля нагоре, гъвкав като гимнастик, стъпва върху широкия перваз и кляка. Сетне надниква в мрака от безброй сенки, прошарен със странни, виещи се ивици от фосфоресциращо оранжево, жълто, зелено и синьо.

Някакво дете изпищява.

Тичайки по централната пътека на изпъстрената с мръсни думи църква, Пейджи имаше особеното усещане, че се намира в тропичния климатичен пояс, затисната от водите на Карибско море, застанала в някоя ниша и заобиколена от пещери, забулени от ярко светещи корали и екваториални водорасли, които навсякъде около нея размахват ярките си и многобройни ресни.

Шарлът изпищя.

Като стигна олтара, Пейджи се извърна с лице към централната част на църквата. Стремително насочвайки пушката наляво и надясно, търсейки панически опасността, тя видя Другия едва когато Емили извика:

— На прозореца е! Стреляй!

И наистина той бе клекнал върху перваза на един от южните прозорци — тъмна и тайнствена фигура, която изглеждаше само наполовина човешка на фона на гаснещата светлина и струите бял сняг… Приведени рамене, главата — ниско, към земята, ръцете — увиснали покрай тялото. Приличаше на маймуна.

Тя реагира мигновено и стреля с пушката без да се колебае.

Въпреки че разстоянието не беше в негова полза, Другият се изплъзна невредим, защото, когато Пейджи натискаше спусъка, той бе скочил вече. С плавната грация на хищник, Другият сякаш се изля от перваза на пода. Изстрелът от ловната пушка мина безпрепятствено през пространството, което той бе заемал само преди миг, и сачмите изтракаха в ограждащата прозоречна рамка.

Явно паднал на ръце и крака, той запълзя между редиците църковни пейки, където се бяха сгушили най-гъстите сенки на нощта. Ако тя тръгнеше след него, Другият щеше да я завлече под някоя пейка и да я убие.

Пейджи се изтегли през олтарното пространство, прекосявайки светилището и упътвайки се към Марти и децата с вдигната пушка.

Четиримата се оттеглиха в съседното помещение, което навярно беше служило за ризница34. Двата тесни прозореца пропускаха достатъчно светлина, за да се види, че тук имаше и три други врати освен онази, през която бяха влезли.

Пейджи затвори вратата към светилището и се опита да я заключи, но бравата нямаше ключалка. Нямаше и мебели, с които да я подпрат или барикадират.

Марти опита едната от другите три врати.

— Това е килер.

Шарлът отвори втората врата и през нея с вой и сняг нахлу вятърът.

Емили отвори третата врата.

— Стълби!

Сред пейките е. Провира се между тях. Целият е в слух.

Чува как се затръшва врата.

Чака.

Ослушва се.

Глад. Изгарящата болка утихва малко, превръщайки се в гореща рана. Кървенето намалява, а после кръвта започва да се съсирва. Сега гладът го връхлита, защото тялото му изисква огромни количества гориво, за да осигури ускореното изграждане на засегнатите тъкани.

Той вече е стопил телесните си мазнини и белтъчини чрез своите скоростни обменни процеси, за да възстанови по спешност разкъсаните си кръвоносни съдове. Метаболизмът му безмилостно ускорява темпото си все повече и повече — една напълно автономна функция, над която той няма никаква власт.

Тази надареност, която го прави така неуязвим в сравнение с другите хора, скоро ще започне да иска жертви. Теглото му ще намалее. Гладът ще се увеличава, докато се превърне в агония от смъртоносна рана. Гладът ще стане стръвен. Стръвта ще се превърне в отчаяна нужда.

Започва да мисли, че трябва да се откаже, но той е толкова близо. Толкова близо! Те бягат… Всички пътища за помощ са прекъснати. Не биха могли да устоят. Ако упорства, след минути само те всички ще са мъртви.

Освен това омразата и яростта му са също толкова мощни, колкото и гладът. Убиецът трескаво търси насладата, която само зверското насилие може да му даде.

Върху екрана в неговото съзнание мамещо проблясват картини от жестоки убийства: пръснати от куршум глави, раздробени с чук лица, извадени очи, разкъсани гърла, насечени тела, бляскащи ножове, секири, брадви… отрязани крайници, запалени жени, пищящи деца, насинени вратове на млади проститутки, човешко месо, разлагащо се под влиянието на киселина…

Той изпълзява изпод пейките и се озовава на централната пътека. Надига се леко, но остава клекнал.

Стените гъмжат от ярки, чуждоземни йероглифи.

Той е в бърлогата на звяра.

Чужд, непознат… Извънземен и зъл.

Страхът му е огромен, но подклажда яростта му.

Убиецът бързо прекосява помещението, провира се през перилата и се упътва към вратата, зад която са те.

Слаба и несигурна като паяжина, светлината се процеждаше през невидимите прозорци някъде горе над виещите се стълби.

Постройките, с които бе свързана църквата бяха двуетажни. Може би имаше свързващ коридор между тези стълби и някоя друга сграда, но Марти нямаше представа накъде отиваха. Затова именно му се искаше да бяха излезли през втората врата навън.

Безчувствената му ръка обаче му пречеше много, а болката в рамото му, засилваща се с всяка изминала минута, изсмукваше почти всичките му жизнени сили. Църквата не бе отоплявана с години и бе студена също като света отвън, но поне предлагаше завет и ги спасяваше от вятъра. Предвид раната си и вилнеещата буря, Марти бе сигурен, че не би издържал дълго навън.

Момичетата се изкачваха пред него.

Пейджи беше последна и се вайкаше на висок, глас, защото вратата в основата на стълбището също нямаше ключалка, както и вратата на ризницата. Тя се качваше по стълбите, обърната с гръб, тъй като ги прикриваше и държеше под око цялото пространство зад тях.

Скоро стигнаха до голям прозорец с няколко стъкла, разположен върху външната стена. Той беше източникът на светлина за пространството по-долу. По-голямата част от прозрачното стъкло бе непокътната. Светлината, падаща върху виещото се нагоре стълбище бе също така слаба и неясна, както и тази по-долу. Следователно и в по-горния участък от стълбите светлината идваше от също такъв прозорец.

Марти започна да се движи по-бавно. С всяко стъпало дишането му ставаше все по-трудно, като че ли изкачваха височини, където съдържанието на кислород бе критично ниско. Болката в лявото му рамо се усили, а пристъпите на гадене станаха по-мощни.

Зацапаната мазилка по стените, посивелите дървени стъпала, светлината, подобна на мръсна вода, му напомняха за потискащите шведски филми от 50-те и 60-те години, в които се разказваше за зла участ, отчаяние и безнадеждност.

Отначало Марти не се държеше за перилата на стената, но скоро това стана жизнена необходимост. За много кратко време той с изумление осъзна, че вече не може да разчита на все по-омекващите си колене. Трябваше допълнително да се изтегля със здравата си дясна ръка.

Когато стигнаха втория широк прозорец и видяха, че стълбите продължават да се вият нагоре, където отново се стелеше тънка и слаба като паяжина светлина, Марти разбра къде се намираха. Те бяха в камбанарията.

Стълбището нямаше да ги изведе до коридор, свързващ църквата с някоя друга сграда, защото те бяха изкачили вече и втория етаж. Всяка следващо стъпало ги приближаваше към една необратима ситуация с един изход.

Като стисна перилата с дясната си ръка, чувствайки се съвсем замаян, Марти се спря от страх да не загуби равновесие и с намерение да каже на Пейджи, че ще е по-добре да се върнат. Вероятно, движейки се с гръб нагоре, тя нямаше точна представа за това накъде водеха стълбите и естествено не осъзнаваше капана.

Ала преди Марти да каже нещо, вратата в основата на стълбището изтрака и се отвори. Беше няколко завоя по-надолу и нищо не се виждаше.

Първата му ясна мисъл е, че 38-милиметровият „Чийфс Спешъл“ вече не е в него — навярно го е изгубил, когато го простреляха при входа на църквата. Сигурно го е изпуснал в снега, но досега не бе забелязал липсата му. Няма време да го търси, дори да знаеше къде. Сега главните му оръжия са тялото му, ръцете му, умението му да убива и изключителната му сила. Жадната му за кръв омраза също е оръжие, защото го подтиква да поема всякакви рискове, да се изправи лице в лице с тази огромна опасност и да издържи невероятните мъки, които биха обезсилили един обикновен човек. Ала той не е обикновен. Той е герой… Той е справедливост и мъст, праведният гняв на възмездието, отмъщаващ за избитите си близки. Той е самата богиня Немезида35, която от всички неземни същества има най-големи претенции за земния свят… Той е спасителят на човечеството. Това е смисълът на неговото съществуване. Сега вече животът му има значение и цел: да спаси света от чуждоземния бич.

Малко преди вратата под Пейджи да се отвори, витата стълба й напомни за десетките фарове в морето, които бе виждала в най-различни филми. От представата за морски фар мислите й се пренесоха върху църковна камбанария. Точно тогава вратата долу се отвори — невидима, скрита зад завоите на стълбището — и пред тях вече нямаше друг избор, освен да продължат да се изкачват към върха. За миг й хрумна идеята да се спусне надолу и малко преди да излезе насреща му, да открие огън. Но ако чуеше, че тя слиза, Другият сигурно щеше да се оттегли в сенките на църковната ризница, където воаленият здрач се бе сгъстил вече и всичко бе покрито с по-плътната пелена на мрака. Там, в тъмното той можеше да я издебне и когато Пейджи се насочеше в погрешна посока, щеше да я нападне.

Тя можеше да изчака и неподвижна, за да го остави да се приближи към нея, а щом се покажеше, щеше да му пръсне главата. Но ако той усетеше, че тя чака на стълбите и откриеше огън, веднага щом се покажеше от завоя, щеше на всяка цена да я улучи в този тесен коридор. Пейджи щеше да умре навярно преди да е натиснала спусъка. Или може би щеше да изпрати един куршум в тавана, докато падаше, наранявайки по този начин единствено мазилката.

Спомняйки си черния силует на прозореца под централния купол и гъвкавите му, плавни движения, тя подозираше, че сетивата на Другия са много по-изострени от нейните. Да се спотаи и да чака с надеждата да го изненада, бе навярно извънредно глупав риск.

Пейджи продължи нагоре, опитвайки се да убеди себе си, че положението им е възможно най-доброто: да заемаш висока отбранителна позиция срещу врага, който имаше само един подход. Струваше й се, че платформата на камбанарията е наистина недостъпен редут.

Замаян е от агонията на глада, изпотил се е от нужда и ярост. Оловните сачми изскачат една след друга от месото му — раните му заздравяват, все по-бързо, но на каква цена! Телесните му мазнини се разграждат, дори част от мускулната му и костна маса, за да се подхрани стремително ускоряващия се процес на зарастване на раните му. Убиецът скърца със зъби поради неутолимата нужда да дъвче, да дъвче и да гълта, да дърпа и къса, да яде, да яде, макар че няма храна, която да уталожи ужасните, стопяващи го болки.

На върха на камбанарията половината площ бе заградена със стени — там бе най-горната площадка на стълбището. В единия край на това малко помещение имаше врата, през която се излизаше и човек се озоваваше върху тази част от платформата на камбанарията, която бе изложена на природните стихии от три страни. Шарлът и Емили лесно отвориха вратата и бързо излязоха навън.

Марти ги последва смутен, че силите му толкова бързо бяха отслабнали, макар да бе по-скоро замаян, отколкото слаб. Той се хвана с две ръце за касата на вратата, после за бетонния покрив на високата до кръста му стена, която служеше за парапет, и ограждаше от три страни откритата платформа на камбанарията.

Предвид ветровитото време, температурата сигурно беше петнадесет градуса под нулата. Марти направи гримаса, когато мразовитият вятър го блъсна в лицето, но не посмя да помисли колко по-студено щеше да стане само десет минути или един час по-късно.

Въпреки че Пейджи имаше достатъчно патрони, за да не позволи на Другия да ги доближи, не всички щяха да преживеят нощта.

Ако прогнозата за времето се окажеше вярна и бурята утихнеше едва в късните утринни часове, те не биха могли да използват дори пушката — да стрелят и да очакват някой да ги чуе преди да е настъпило утрото. Виещият вятър щеше да разпръсне ехтежа от изстрела много преди той да излезе извън пределите на черковната земя.

Откритата кръгла платформа беше с диаметър три метра и половина. Беше покрита с плочки и улеи за отвеждане на дъждовната вода. На две места имаше колони, високи около два метра, стъпили върху стената, служеща за парапет. Заедно със стената откъм източната страна те поддържаха островърхия покрив на камбанарията.

В камбанарията обаче нямаше камбани. Марти присви очи и се загледа нагоре в тъмното конусно пространство, но видя само черни правоъгълници, наподобяващи тонколони, откъдето навярно се бяха разнасяли звуците на касетофонен камбанен звън.

С падането на здрача снегът изведнъж бе станал сякаш по-бял. На коси струи той нахлуваше в камбанарията под напора на вятъра и в основата на южната стена се бе образувала малка преспа.

Момичетата изтичаха напряко през платформата и застанаха до стената откъм западната страна, за да бъдат възможно най-далече от вратата, но Марти се чувстваше твърде тромав и несигурен, за да прекоси сам платформата дори на такова малко разстояние. Той се придвижваше към тях по периферията, подкрепяйки се с дясната си ръка, с която се облягаше на парапета. Подът му се струваше коварно хлъзгав, макар плочките да имаха специално покритие, за да не са хлъзгави, дори когато биваха мокри.

Тогава направи грешка и погледна през парапета към земята, покрита с бял, фосфоресциращ сняг шест-седем етажа под него. Гледката му причини такъв силен световъртеж, че той едва не припадна. После с мъка откъсна очи от замайващата височина.

Когато се присъедини към дъщерите си, Марти усещаше такива пристъпи на гадене и така се тресеше, че всеки опит да заговори би се превърнал в разтреперано бръщолевене, което само би наподобявало говор. Макар че бе вкочанен от студ, той все пак усещаше как потта се стича по гърба му. Вятърът виеше, снегът навяваше, нощта се спускаше над тях, а камбанарията сякаш се превръщаше в огромна въртележка.

Болката от раната в рамото се бе разпростряла вече в цялата горна половина на тялото му и най-накрая бе прераснала в една обща тъпа болка с пламтящ център, който пулсираше в унисон с учестения ритъм на сърцето му. Чувстваше се безпомощен, неспособен и се проклинаше, загдето е толкова безполезен в момент, когато семейството му така много се нуждаеше от него.

Пейджи не отиде при Марти и децата. Тя остана на закритата стълбищна площадка срещу отворената врата и надникна надолу в тъмния коридор на виещите се стълби.

От дулото на пушката се стрелнаха пламъци и сенките по стените заиграха. Трясъкът от изстрела отекна гробовно из камбанарията, а от тесния коридор на стълбите се разнесе див вик на болка и нечовешка ярост, последван незабавно от втори изстрел. Тогава се разнесе още по-силен и див крясък.

Надеждите на Марти се вдигнаха до небесата, но само миг по-късно те лежаха мъртви в краката му, когато след яростния рев на Другия се чу писъкът на Пейджи.

Нагоре по витите стълби, стъпка по стъпка… гладът го изгаря, възпламенява го… Пещта на организма му е нажежена до бяло… измъчва го нуждата, ослушва се за някакъв шум, нагоре, нагоре, нагоре в тъмното… отвътре болката го разяжда, кипи… Той е отчаян, измъчван, гонен от нуждата… А после онова нещо, наречено Пейджи, изниква изведнъж върху площадката горе — само силует, обвит в сенки, но несъмнено това е нещото Пейджи — отвратително и носещо смърт. Чуждо семе. Той покрива с длани лице, за да запази очите си. Така посреща първия изстрел и ударната вълна почти го поваля назад. Хиляди остри игли болезнено и дълбоко се забиват в него. Олюлява се върху стълбите, за миг ръцете му се сковават — целите са разкъсани и в кръв… нуждата го изгаря. Нуждата! Вътрешната болка е по-ужасна от външната: напред — напред — бори се — предизвиквай — бий се със зъби и нокти — и — победи! Хвърля се напред и нагоре. Неволно извиква. Вторият изстрел е като ковашки чук в гърдите. Сърцето му прави засечка, бави се… връхлита го черен мрак… сърцето… засечка… лявата половина на белия му дроб спихва като спукан балон… Няма въздух! Кръв в устата! Отворена рана… блика кръв… Раната… затваря се… кръвта намалява в тънка струйка. Той вдишва… вдишва и все още се изчаква по стълбите нагоре… нагоре и се хвърля към жената… Никога не е изтърпявал такава агония! Цял океан от болка! Огнена, пламтяща лава тече в жилите му! Кошмарен, ужасяващ глад, който поглъща всичко и изпробва възможностите на неговия чудодеен организъм… Глад, който го надвесва над бездната на смъртта! Той се хвърля върху нея, поваля я, сграбчва оръжието й, изтръгва го от нея, хвърля го встрани… Посяга към гърлото й, към очите й, щраква със зъби до самото й лице… Мъчи се да я захапе… Тя успява да го задържи… Но той иска лицето й, нуждае се от лицето й — нейното гладко, бледо лице! Чуждо месо… достатъчно да утоли малко нуждата… нуждата… ужасната, изгаряща и безкрайна нужда!

Другият изби пушката от ръката на Пейджи, хвърли я настрани, блъсна се в нея и я повали назад през отворената врата.

Пространството точно под камбанарията бе огряно повече от естественото сияние на снега, отколкото от светлината на гаснещия ден. Марти видя, че Другият има ужасяващи рани и бе претърпял някакви странни промени… той продължаваше да се изменя… макар че сивкавият здрач до известна степен скриваше подробностите на неговата метаморфоза.

Пейджи падна върху откритата платформа. Другият се стовари върху нея — като хищник върху жертвата си. Той разкъса якето й и сухо и злорадо изхриптя. Изскърца със зъби като някой кръвожаден, див звяр, слязъл от планините.

Сега той не беше човек, а някакво безмозъчно същество и му се случваше нещо ужасно, което все пак не можеше да се определи.

Подтикнат от отчаяние, Марти успя да впрегне последните си сили. Той се пребори със световъртежа си, който граничеше с пълна дезориентация, затича се и ритна омразното нещо, което искаше живота си. Удари го право в главата. Макар че бе с маратонки, силата на ритника му беше огромна и разби дебелата ледена кора, образувала се върху подметката.

Другият зави от болка, изтърколи се от Пейджи и се спря чак в южната стена, но веднага се надигна на колене. После изведнъж се изправи, пъргав и непредсказуем като котка.

Докато съществото се търкаляше, Пейджи изтича при децата и ги скри зад себе си.

Марти се хвърли към пушката на площадката. Беше само на няколко сантиметра от другата страна на отворената врата. Той се наведе и с дясната си ръка хвана пушката за цевта.

Пейджи и едно от децата извикаха към Марти, предупреждавайки го да се пази. Той нямаше време да хване мосберга както трябва и да го зареди. Изправи се като едновременно с това се обърна, надавайки дивашки крясък, подобен на тези, които издаваше съществото, и замахна с пушката.

Мосбергът се заби с всичка сила в лявата половина на съществото, но все пак ударът не беше достатъчно силен, за да счупи някое ребро. Марти бе принуден да замахне само с едната си ръка, защото не можеше да използва другата и пушката отскочи, удряйки го право в гърдите. Заболя го много повече отколкото Другия.

Съществото-двойник изтръгна пушката от ръката на Марти, но не я използва като оръжие — то като че ли се бе превърнало в някакво човекоподобно създание, което не познаваше оръжието, а виждаше мосберга просто като тояга. Ето защо съществото дръпна пушката и я хвърли през парапета в снежната нощ.

Думата „двойник“ вече не беше подходяща. Марти все още можеше да види прилика със себе си, но дори на здрачната светлина никой не би могъл да каже, че са братя. Не раните от пушката бяха главната разлика. Бледото лице на съществото бе странно изпито и изострено — костите изпъкваха твърде много, а очите бяха прекалено хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове като на мъртвец.

Мосбергът все още се въртеше сред падащите снежинки, когато съществото се хвърли върху Марти и го блъсна чак до северната стена. Железобетонният парапет така го удари в бъбреците, че Марти загуби и последните си сили, които бе успял да събере.

Другият го хвана за гърлото. Повторението на сцената от вчера в коридора на втория етаж в Мишън Виехо. Наклони го назад така, както направи и върху парапета в къщата му. Само че сега падането щеше да бъде много по-дълго в тъмнина, която бе по-черна от нощта и по-студена от зимна буря.

Ръцете около врата му изобщо не бяха ръце на човек. Бяха като стоманени скоби на капан за мечки… горещи, въпреки студената нощ — толкова горещи, че го опариха.

Съществото не само се опитваше да го удуши, но се мъчеше и да го ухапе, както искаше да направи и с Пейджи. Насочваше се към него, подобно на съскаща змия. Издаваше тихи, гърлени звуци. Зъбите му щракнаха кухо само на сантиметър от лицето на Марти. Дъхът му бе възкисел и силно вонеше на гнило. Марти изпита усещането, че съществото би го погълнало. Ако можеше, би разкъсало гръкляна му, би му изпило кръвта…

Действителността надминаваше и най-ужасните фантазии.

Кошмарите бяха реални. Чудовищата съществуваха.

Със здравата си ръка Марти го сграбчи за косата и дръпна главата му назад, за да се предпази от щракащите пред лицето му остри зъби.

Очите на съществото бляскаха и се въртяха в орбитите си. То нададе грозен крясък и от устата му изхвърчаха пръски слюнка.

От тялото му струеше топлина и то бе горещо на пипане — също като изкуствената материя на седалките в колите, нагрени от лъчите на жаркото слънце.

Като пусна гърлото на Марти, ала без да разхлабва натиска си върху парапета, съществото се пресегна назад и сграбчи ръката, която го дърпаше за косата. Костеливи пръсти — нечовешки… сякаш корави пипала. То бе някак без плът — крехко и въпреки това все по-жестоко и силно. За малко да счупи ръката на Марти преди да го накара да пусне косата му. После съществото врътна глава настрани и го захапа за ръката, малко под рамото… разкъса ръкава на якето му, но не и плътта му. То отново се нахвърли и впи зъбите си в месото му. Марти изкрещя от болка и се наклони назад над празното пространство, за да се освободи от съществото, но то го дръпна за якето и го отдели от парапета. После защрака със зъби пред лицето му, на милиметри от лявата му страна и изхриптя една-единствена, измъчена дума: НУЖДА! После посегна със зъби към очите му…

Щрак… щрак…

— Бъди в покой, Алфи!

С подсъзнанието си Марти регистрира думите, но отначало беше замаян и не можа да разбере какво означават или пък да осъзнае, че никога преди не бе чувал този глас.

Съществото дръпна главата си назад, като че ли се канеше да се нахвърли върху него за последен път. Остана така — с див и безумен поглед, мършавото му лице, грееше меко в мрака като снега, зъбите лъщяха, оголени. То заклати глава и издаде някакви нечленоразделни звуци — сякаш се чудеше защо се колебае.

Марти разбра, че трябва да забие коляното си в чатала на създанието, да го засили назад през платформата, докато го блъсне в отсрещния парапет, а после нагоре и назад, докато се прекатури навън. Представяше си какво трябва да направи, виждаше го в писателското си въображение — един напълно осъзнат акт в някой роман или филм, но той беше останал без сила. Болката от раната в рамото му, болката в гърлото му и ухапаната му ръка — всичко избухна наново. Зави му се свят, прилоша му и той усети, че е пред припадък.

— Бъди в покой, Алфи! — повтори гласът вече по-твърдо.

Все още стискащо Марти в кръвожадната си хватка, съществото извърна глава по посока на гласа.

Някъде отзад светна фенерче и лъчът му попадна върху лицето на съществото.

Марти премига срещу фенерчето и на светлината му съзря някакъв едър мъж, подобен на мечка, висок и с изпъкнали гърди и друг по-дребен в черен скиорски костюм. Бяха непознати.

Върху лицата им се изписа известна изненада, но не шокът и ужасът, които Марти очакваше.

— Господи! — прошепна по-дребният мъж. — Какво е станало с него?

— Метаболично стопяване — отвърна по-едрият.

— Господи!

Марти погледна към западната стена на камбанарията, където Пейджи бе клекнала заедно с децата и притискаше главичките им към гърдите си, мъчейки се да не им позволи да огледат добре съществото.

— Бъди в покой, Алфи! — каза още веднъж по-дребният.

С глас, раздиран от гняв, болка и объркване, Другият изхриптя:

— Отче! Отче! Отче?

Марти бе все още в стоманената прегръдка на Другия и той отново трябваше да погледне съществото, което някога бе приличало на него.

Осветеното от фенерчето лице бе много по-грозно, отколкото когато бе забулено от мрака. На места от него наистина се вдигаше пара, което потвърждаваше усещането му за топлина. Десетки рани от ловни сачми се мъдреха от едната страна на главата му, но не кървяха. Всъщност изглеждаха наполовина заздравели. Докато Марти гледаше втрещен, една черна сачма с лек пукот изскочи от слепоочието на създанието и се търколи по бузата му, оставяйки след себе си диря от жълтеникава слуз.

Раните бяха най-малко отблъскващото нещо в създанието. Въпреки че бе все още физически силно, то бе така оскъдно подпълнено тук-там с плът, че приличаше на нещо, изпълзяло от ковчега си след като бе прекарало цяла година под земята. Кожата върху лицевите му кости бе силно опъната. Ушите му се бяха стопили, превръщайки се във възлести хрущяли и бяха почти залепнали за главата му. Изсъхналите му устни се бяха отдръпнали от венците и оголваха зъбите, което създаваше илюзията, че върху лицето му израства зурла с кръвожадните зъби на хищник.

Това бе самата Смърт — Мрачната Жътварка, без огромното си черно наметало и косата, тръгнала на бал с маски и облечена в толкова оскъден и евтин костюм от човешка плът, че бе крайно неубедителна.

— Отче? — каза отново съществото, гледащо втренчено човека в черния скиорки костюм. — Отче?

И отново настойчивото:

— Бъди в покой, Алфи!

Името „Алфи“ бе толкова неподходящо и гротескно, предвид призракът, стиснал го за гърлото, че Марти за миг се усъмни в истинността на двамата новодошли. Той сметна, че мъжете му се привиждат.

Създанието се извърна от светлината на фенерчето и отново се вторачи в Марти. То сякаш не знаеше как да постъпи. Сетне се доближи до лицето на Марти и наклони глава като че ли с любопитство.

— Животът ми… Животът ми?

Марти не разбираше какво го пита съществото, пък и беше толкова слаб от загубата на кръв, от шока или от двете заедно, че успя само леко да го отблъсне с дясната си ръка и да каже:

— Пусни ме.

— Нужда — рече то. — Нужда, нужда… нужда, нужда! НУЖДА! НУЖЖЖДААА!!!

Гласът му се извиси и премина, в писък. Устата му се изкриви в широка и грозна усмивка. Тогава то удари Марти през лицето.

Отекна изстрел. Главата на съществото се отметна назад. Марти се облегна на парапета, когато то го пусна, надавайки демоничен и яростен рев. Шарлът и Емили тихо изпискаха, ужасени.

Създанието обхвана разбития си череп с костеливите си ръце така, сякаш искаше да го закрепи.

Светлината на фенерчето се люшна и отново се спря върху Другия.

Пукнатините в костите се запълваха, а дупката от куршума започна да се затваря и да изхвърля оловното парче навън. Но цената на това чудодейно възстановяване пролича веднага — черепът на съществото, на Другия, започва да се променя още по-бързо. Стана по-малък, по-тесен и съвсем заприлича на вълча муцуна. Изглеждаше така, като че ли костите се размекват и заздравяват под плътно опъната кожа като взимаха на заем телесна маса от едно място, за да компенсират щетите на друго.

— Самоизяжда се, за да затвори раните си — рече едрият мъж.

Съществото изпусна нови струйки от призрачно бяла пара и започна да къса дрехите си така, сякаш не можеше да понася горещината.

Дребният отново стреля в него. Право в лицето.

Все още обхванало главата си, съществото прелетя през платформата на камбанарията и се блъсна в южния парапет като едва не се прекатури навън. То падна на колене и започна да свлича от себе си своите разкъсани дрехи, като че ли бяха останки от някакъв пашкул… измъкваше се от тях, потръпвайки и гърчейки се — едно черно и грозно творение, отдавна загубило човешката си форма.

Вече не пищеше и не съскаше. То стенеше. Въпреки че на вид ставаше все по-ужасяващо, стоновете му го правеха да изглежда не така страшно и дори извикваше съчувствие.

Дребният с пушката беше безмилостен. Той пристъпи напред и стреля за трети път.

Стоновете смразиха кръвта в жилите на Марти… навярно, защото в тях имаше нещо човешко и много жално. Той бе твърде слаб, за да се държи на крака. Свлече се на пода, опрял гърба си в парапета и отвърна глава от тръпнещото в агония създание.

Мина цяла вечност преди то напълно да утихне.

Марти неволно насочи отново погледа си към тялото, проснато в средата на платформата, точно срещу него. То бе огряно от безмилостния лъч на фенерчето. Трупът бе странна купчина от черни кости и лъщяща плът, от която голяма част бе изконсумирана в трескавите и отчаяни опити на съществото да се възстанови и да живее. Грозните и жалки останки приличаха повече на някаква извънземна форма на живот, отколкото на човек.

Вятърът виеше.

Снегът падаше.

Стана още по-студено.

След малко мъжът в черния скиорски костюм се извърна от останките на съществото и каза на човека с мечешкото телосложение:

— Много лошо момче, наистина…

Едрият мъж нищо не каза.

Марти искаше да ги попита кои са, но опитите му да остане в съзнание бяха така непосилни за него, че той реши да мълчи — усилието да говори можеше да го доведе до припадък.

— Какво ще кажеш за църквата? — попита дребният партньора си. — Кърк и другите все такива ги забъркват, нали? Всичките тия мръсотии, надраскани с ярки бои по стените! Нашият сценарий ще бъде още по-убедителен, не мислиш ли?

Макар че се чувстваше замаян така, сякаш беше пил, и въпреки че трудно съсредоточаваше мисълта си, Марти разбра, че първоначалните му подозрения за двамата мъже сега се потвърждаваха: те бяха просто нови екзекутори, почти толкова мистериозни, колкото и Другият.

— Тук ли ще го направиш? — попита едрият.

— Голяма работа ще си отворим, ако речем да ги замъкнем обратно в бунгалото. Ти не мислиш ли, че тази църква е по-подходящ декор?

— Дру — рече едрият мъж, — в тебе има няколко неща, които ми харесват.

Дребният нещо се смути и бръсна снежинките, които вятърът бе духнал в лицето му.

— Какво каза?

— Ти си адски умен, въпреки че си учил в Принстън и Харвард. Имаш добро чувство за хумор, наистина. Караш ме да се смея, дори когато си правиш майтап за моя сметка. По дяволите, особено когато е за моя сметка!

— Какви ги приказваш?

— Но ти си един напълно побъркан и откачен мръсник — добави едрият, вдигна оръжието си и стреля в партньора си.

Дру, ако това бе истинското му име, се свлече върху пода така, сякаш беше от камък. Падна на една страна, с лице срещу Марти. Устата му беше отворена, очите също. Изглеждаше като слепец, който няма какво да каже.

В средата на челото на Дру се виждаше грозна дупка от куршум. Докато бе в съзнание, Марти втренчено гледаше дупката, ала тя не се затваряше.

Вятърът виеше.

Снегът падаше.

Стана още по-студено… а и по-тъмно.

7.

Марти се събуди и усети челото си, опряно в студено стъкло. От другата му страна снегът падаше на гъсти талази.

Бяха спрели до помпите с гориво на някаква бензиностанция. Между помпите и сред падащите снежинки той успя да различи добре осветен магазин за хранителни стоки с големи витрини.

Марти извърна глава от стъклото, надигна се и седна. Той се намираше на задната седалка в някакъв огромен форд.

Зад волана седеше едрият мъж от камбанарията. Той се обърна назад към Марти и рече:

— Как си?

Марти се опита да отговори, но устата му беше пресъхнала, а езикът му бе залепен за небцето. Гърлото го болеше. Изхриптя нещо, но то не бе членоразделна реч.

— Ще се оправиш — каза непознатият.

Якето на Марти бе разкопчано. Той вдигна треперещата си ръка и опипа лявото си рамо. Под просмукания с кръв вълнен пуловер усети някаква странна подутина.

— Полева превръзка — рече мъжът зад волана. — Не можах да направя нещо по-добро, защото бързахме. Като излезем от планините и напуснем областта, ще почистя раната ти и отново ще те превържа.

— Боли ме.

— Не се съмнявам.

Марти се чувстваше не само слаб, но и крехък. Той живееше от словото и никога не бе изпадал в положение, когато да не може да намери подходящи думи. Беше разстроен и потиснат от това, че няма сили да говори.

— Пейджи? — попита той.

— Там, вътре е. С децата — каза непознатият и посочи към бензиностанцията с магазина. — Момичетата са в тоалетната. Мисис Стилуотър отиде да купи по чаша кафе, а аз току-що заредих.

— Ти си…?

— Клокър. Карл Клокър.

— Застреля го.

— Ами да.

— Кой… кой… беше той?

— Дру Ослет. По-важно е: какъв беше?

— Хъ?

Клокър се усмихна.

— Беше роден от мъж и жена, но не бе повече човек от клетия Алфи. Ако някъде там има лоши същества, тероризиращи галактиката, те никога няма дори да помислят да си имат работа с нас, стига да знаят, че нашата раса може да създава същества като Дру.

Клокър караше колата, а Шарлът седеше на седалката до него. Той се обръщаше към нея с „първи помощник Стилуотър“ и й бе възложил задачата да подава на капитана неговата чаша с кафе, когато му се приискаше да сръбне, и изобщо да внимава то да не се разплиска и непоправимо да замърси кораба.

Шарлът бе необичайно умислена и за разлика от друг път не й се играеше.

Марти с тревога помисли за евентуалните психологически травми, които изпитанието бе оставило в нея… Чудеше се какви ли още тревоги и беди ги очакват.

На задната седалка Емили седеше зад Карл Клокър, Марти — зад Шарлът, а Пейджи бе между тях. Емили не бе просто мълчалива — тя бе притихнала напълно. Марти се безпокоеше и за нея.

Като слязоха от шосе 203 от Мамът Лейкс и се отправиха на юг по шосе 395, придвижването стана по-трудно. Върху пътната настилка имаше поне пет сантиметра сняг и снежната виелица беше в разгара си.

Клокър и Пейджи пиеха кафе, а момичетата — топъл шоколад. Ароматните миризми би трябвало да освежат Марти, но вместо това те усилиха тягостното му чувство.

Подадоха му ябълков сок. От магазина Пейджи бе купила шест кутии ябълков сок.

— Вероятно стомахът ти ще може да приеме само това — рече Клокър. — Но дори да ти се гади от него, трябва да изпиеш колкото е възможно повече, защото с тази твоя рана сигурно жестоко си се обезводнил.

Марти трепереше толкова силно, че не можеше да държи сока без да го разлее. Пейджи сложи сламка в кутията му и попи със салфетка брадичката му.

Той се чувстваше безпомощен и усещаше, че умира… но не знаеше дали възприятието му бе точно или беше просто проклятието да имаш въображението на писател.

Нощта бе изпълнена с бели снежинки — сякаш денят не бе просто угаснал, а се бе разчупил на безброй малки парчета, които вечно щяха да се носят из безкрайния мрак.

Когато заслизаха от Сиера, те се наредиха в една дълга редица от коли, начело със снегориначка и камион, който ръсеше сгурия. Докато пътуваха, Карл Клокър им разказа за Мрежата, надвивайки шума от мотора и тракането на веригите върху гумите.

Мрежата бе съюз от влиятелни политици, бизнесмени, адвокати и хора от масмедиите, обединени от идеята, че традиционната западна демокрация е безрезултатна и в крайна сметка катастрофална система, чрез която да се управлява обществото. Членовете на Мрежата бяха убедени, че повечето граждани са разглезени търсачи на сензации, без каквито и да било морални ценности, алчни, мързеливи, завистливи, расисти и плачевно невежи по отношение на всички най-важни въпроси за човечеството.

— Те вярват — продължаваше Клокър, — че историята на обществото ни доказва следното: тълпата винаги е била безотговорна и цивилизацията е прогресирала само благодарение на някакъв късмет и ревностните усилия на неколцина мечтатели и фантазьори.

— Да не смятат, че тази идея е нова? — попита презрително Пейджи. — Нима не са чували за Хитлер, Сталин или пък Мао?

— Онова, което мислят за ново — отвърна Клокър, — е, че технологическите устои на обществото в днешно време са толкова сложни и, поради сложността си, много лесно уязвими. Според тях заради тази сложност цивилизацията, а и цялата планета дори, не би могла да оцелее, ако правителството взима решения, мотивирани единствено от егоистичните прищевки и хрумвания на тълпата, която дърпа лостовете посредством избирателните си бюлетини.

— Глупости! — рече Пейджи.

Марти би я подкрепил, ако бе достатъчно укрепнал, за да се включи в разговора, но силите му стигаха само колкото да смуче сока и да го преглъща.

— Това, което в действителност искат, е грубата сила — обади се отново Клокър. — Единственото ново нещо в организацията им, независимо от тяхното мнение, е, че те действат единно, дори да са на диаметрално противоположни позиции в политическия спектър. Хората, желаещи да изхвърлят „Хъкълбери Фин“ от библиотеките и онези, които искат да бъдат забранени книгите на Ан Райс, може да са подтикнати от различни свои виждания, но те са духовни братя и сестри.

— Ами да — каза Пейджи. — Свързва ги едно-единствено нещо — желанието да управляват не само постъпките на хората, но и мислите им.

— Най-радикалните привърженици за запазване на околната среда — онези, които искат да намалят броя на земните жители с помощта на най-строги мерки за десет-двайсет години, защото смятат, че екологията е застрашена, до известна степен симпатизират на другите, които са решили да намалят населението в света по най-драстичен начин, защото не им се нрави фактът, че сред хората има твърде много черни или кафяви екземпляри.

— Организация, основаваща се на такива крайности не може дълго да просъществува — рече Пейджи.

— Съгласен съм — каза Клокър, — но ако отчаяно се стремят към власт — пълна власт — то те сигурно биха действали заедно достатъчно дълго време, за да я постигнат. А когато я придобият, ще насочат оръжията си едни срещу други и ние, останалите, ще станем жертва на кръстосания им огън.

— За колко голяма организация говорим? — попита Пейджи.

Клокър се поколеба миг-два, после каза:

— Голяма.

Марти смучеше сок през сламката си, чувствайки се безкрайно благодарен, че все пак съществуваше цивилизация, която посредством високо интелигентната интеграция на земеделие, хранително-вкусова промишленост, опаковане, маркетинг и разпространение даваше на света такъв апетитен продукт, какъвто бе студеният и сладък ябълков сок.

— Директорите на Мрежата смятат, че съвременната технология е заплаха за човечеството — обясняваше Клокър.

Той превключи чистачките на по-бавни обороти и продължи.

— Обаче нямат нищо против да използват тази технология вместо бръснач, когато става въпрос за домогване до властта.

Разработването на идеята за формиране на една напълно подчинена и послушна армия от човекороботи, които да служат като полицаи и войници през следващото хилядолетие, била една от многото научноизследователски програми, възнамеряващи да изградят новото общество. Тя е била и първата, която дала плодове — Алфи. Първият индивид от първото или, иначе казано, алфа-поколение от оперативни човекороботи.

И тъй като обществото гъмжало от хора с неправилно насочени мисли, но заемащи високи постове в обществото, първите човекороботи трябвало да бъдат използвани за убийството на изтъкнати бизнесмени, политици, важни фигури в областта на масмедиите и образованието, които били твърде назадничави, за да бъдат убедени в необходимостта от промяната. Човекороботът не би трябвало да е истинска личност, а повече или по-малко машина, направена от плът и кръв. Следователно такова същество би било идеалният убиец. То не би могло да знае кой го е създал и кой го направлява и естествено не би могло да издаде шефовете си, нито да разкрие плановете си на действие.

Клокър превключи на по-ниска скорост, когато запъплиха по някакъв стръмен и силно заснежен склон.

— Тъй като не е обременен от религия, философия, ценностна система, семейство или минало — продължаваше Клокър, — няма опасност човекороботът-убиец да започне да се съмнява в правотата на ужасните зверства, които извършва, да покаже съзнание или някакъв признак на свободна воля, които биха могли да попречат при изпълняването на поставените му задачи.

— Но явно, че с Алфи нещо не е било както трябва — каза Пейджи.

— Да. А и никога няма да разберем какво точно е било.

Но защо съществото приличаше на мене, искаше да попита Марти, обаче само оброни глава върху рамото на Пейджи и загуби съзнание.

Залата на кривите огледала в някакъв панаирджийски лунапарк. Трескаво търси изход. Огледалните отражения го гледат с гняв, завист, омраза… понякога не успяват да следват движенията и мимиките на лицето му… Той излиза от едно огледало и влиза в друго… Преследва го непрекъснато нарастваща армия от Мартиновци… всички външно толкова приличат на него… но отвътре са така мрачни и студени. Ето ги вече пред него — протягат ръце от огледалата, покрай които минава и в които се спъва, хващат го, дърпат го, говорят му в един глас: Искам живота си!

Огледалата изведнъж се счупиха и той се събуди.

Електрическа светлина.

По тавана — сенки.

Лежи в някакво легло.

Ту му е студено, ту горещо. Трепери и се поти.

Опита се да седне в леглото. Не можа.

— Мили?

Едва има сили да обърне глава.

Пейджи. Седи на стол. До леглото.

Зад нея — друго легло. Под одеялата има нещо. Децата. Спят.

На прозорците — пердета. По краищата им е тъмно — нощ. Тя се усмихна.

— Чуваш ли ме, скъпи?

Той се опита да оближе устните си. Бяха напукани. Езикът му бе пресъхнал и сякаш покрит с косми.

Пейджи извади една кутия с ябълков сок от пластмасова кофа, пълна с лед, където сокът се изстудяваше, повдигна главата му от възглавницата и пъхна сламката между устните му.

След като отпи малко, успя да каже:

— Къде?

— В един Бишъпски мотел.

— Много далече?

— Засега така трябва — рече тя.

— Той?

— Клокър? Ще се върне.

Умираше от жажда. Тя му донесе още сок.

— Тревожа се — прошепна той.

— Недей. Не се тревожи. Вече всичко е наред.

— Той.

— Клокър ли? — попита тя.

Кимване.

— Можем да му вярваме.

Надяваше се, че е права.

Той отново отпусна глава върху възглавницата.

Лицето й беше ангелско. Избледня и се загуби…

Измъква се от залата с огледалата и навлиза в дълъг и тъмен тунел. Светлина в края на тунела. Той бърза към нея… зад него стъпки — преследва го цяла армия! Настигат го… мъжете от огледалата! Светлината е спасението му — изходът от лунапарка. Изскача от тунела. Навън денят е ослепително ярък… но това е заснежено поле пред някаква изоставена църква! Той тича към входа с Пейджи и децата… Другият е по петите им… Чува се изстрел — ледена игла пронизва рамото му… ледът се превръща в огън, а огънят…

Болката беше нетърпима.

Виденията му се размиваха от сълзи. Той мигаше и отчаяно се опитваше да разбере къде е.

Същото легло, същата стая.

Някой дръпна одеялата встрани.

Той беше гол до кръста. Превръзката я нямаше.

Новата болезнена експлозия в рамото му изтръгна от него задавен вик, но нямаше сили, за да вика. Ето защо от устните му се отрони само едно: „Аххх!“

Отново премига и отпъди сълзите.

Пердетата все още скриваха прозорците. Краищата бяха тъмни — нощта бе сменила деня.

Клокър се наведе над него и започна да побутва рамото му.

Отначало, тъй като болката беше мъчителна, той си помисли, че Клокър се опитва да го убие. Но в следващия миг видя, че Пейджи е до Клокър и се успокои — тя нямаше да позволи Карл Клокър да му направи нещо лошо.

Пейджи се опитваше да му обясни нещо, но той улавяше само откъслечни думи: „Сярна пудра… антибиотик… пеницилин…“

Отново превързаха рамото му.

Клокър му би инжекция в здравата ръка. Марти го гледаше. Въпреки всичките си други болки, усети убождането от иглата.

За известно време отново беше в залата с огледалата.

Когато пак се събуди, разбра, че е в леглото. Той обърна глава и видя Шарлът и Емили, седнали накрая на съседното легло. Те бдяха над него. Емили държеше в ръце любимеца си, Пийпърс — камъка, на който бе нарисувала чифт очи.

И двете момичета изглеждаха ужасно сериозни.

Успя да им се усмихне.

Шарлът стана от леглото, дойде при него и го целуна по потното лице.

Емили също го целуна и сложи Пийпърс в дланта на здравата му ръка. Марти успя да обхване камъка с пръстите си.

По-късно, когато се събуди от един дълъг и без видения сън, Марти чу, че Пейджи и Клокър разговарят.

— … ще бъде опасно да го местим — каза Пейджи.

— Трябва — каза Клокър. — Не сме много далече от Мамът Лейкс, а и пътищата, по които бихме могли да тръгнем, не са много.

— Но нали никой не ни търси?

— Вярно, обаче не бих се обзаложил, че няма да го направят. Рано или късно някой ще ни потърси… и вероятно няма да ни оставят на мира до края на живота ни.

Марти ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст. Когато отново видя Клокър, надвесен над него, той го попита:

— Защо?

— Вечният въпрос — рече Клокър и се усмихна.

Като се опита да придаде повече финес на вечния въпрос, Марти отново попита:

— Защо ти?

Клокър кимна и каза:

— Чудиш се, разбира се… Ами аз никога не съм бил техен човек. Те направиха сериозна грешка, когато решиха, че наистина им вярвам. Цял живот съм търсил приключения и героични действия, но изглежда съдбата не ги бе определила за мен. А после дойде това. Мислех си, че ако играя по правилата им, все някога щеше да дойде ден, в който бих могъл да нанеса сериозен удар върху Мрежата, а дори и да я направя на пух и прах — бам! Като с плазмено оръжие!

— Благодаря ти — рече Марти, когато усети, че съзнанието му отново го напуска. Искаше да благодари преди да изпадне в несвяст.

— Хей, ама ние още не сме излезли от гората! — рече Клокър.

Когато пак дойде в съзнание, Марти не се потеше, нито трепереше, но все още беше слаб.

Бяха в някаква кола и се движеха по безлюдна магистрала по залез-слънце. Пейджи беше зад волана, а той седеше до нея, придържан от предпазния колан.

— Добре ли си? — попита го тя.

— По-добре — отвърна й той, а гласът му вече не трепереше както преди. — Жаден съм.

— Долу пред краката ти има ябълков сок. Ще потърся някъде отбивка, за да спрем.

— Не, ще се справя — каза Марти без да е съвсем сигурен, не ще може.

Наведе се напред и с дясната си длан опипа пода — тогава разбра, че лявата му ръка се придържа от превръзка, минаваща през врата му. Той хвана една от металните кутии, издърпа я от гнездото й в кашончето, закрепи я между коленете си, дръпна металния пръстен в средата на дъното й и я отвори.

Сокът не бе много студен, но нищо не бе му се услаждало така, както този сок — отчасти защото бе успял сам да си го вземе. Той пресуши кутията на три дълги глътки.

Когато обърна глава, Марти видя как Шарлът и Емили похъркват леко изхлузени на задната седалка, пристегнати с предпазните колани.

— Почти не са спали през последните две-три нощи. Сънуваха кошмари, безпокояха се за тебе. Обаче, когато тръгнахме, се почувстваха по-спокойни, а и движението на колата ги приспа.

— Нощи ли?! Значи са няколко?

Марти знаеше, че са напуснали Мамът Лейкс във вторник през нощта и си мислеше, че е сряда.

— Кой по ред залез е този? — попита той.

— Петъчният — отвърна Пейджи.

Той беше останал безпомощен почти три дни. Огледа се наоколо, хвърляйки бегъл поглед към равнините, които бързо чезнеха в нощта и отново попита:

— Къде се намираме?

— Невада, Шосе 31, на юг от Уокър Лейк. Ще се качим на магистрала 95 и ще тръгнем на север към Фалън. Там ще отседнем в някой мотел за тази вечер.

— А утре?

— Уайоминг, ако можеш да издържиш.

— Ще издържа.

— Карл знае едно място, където ще можем да отседнем.

Тогава Марти я попита за колата — никога не беше я виждал.

— Карл я достави — отвърна Пейджи. — А също и сярната пудра и пеницилина, с които те лекувах. Той май знае всичко, от което човек би могъл да се нуждае. Голяма скица е!

— Аз дори него познавам — каза Марти, посягайки за нова кутия ябълков сок, — но го чувствам като брат.

Той отвори кутията и изпи почти една трета от сока. Чак тогава додаде:

— А и шапката му също много ми харесва.

Пейджи звънко се разсмя, въпреки едва долавящия се хумор в забележката. Марти също се засмя.

— Господи — рече тя, а колата се носеше през сивата пустош. — Обичам те, Марти. Ако беше умрял, никога нямаше да ти го простя.

Същата нощ те взеха две стаи в един мотел във Фалън. Дадоха фалшиви имена и платиха предварително в брой. Вечеряха в мотела с пица и пепси. Марти беше прегладнял, но две пици го заситиха.

Докато ядяха, играеха на „Виж кой е маймуната сега!“ Трябваше да изброяват думи, означаващи храна и започващи с буквата „П“. Децата не бяха в много добра форма. Всъщност те бяха така тихи, че той се разтревожи.

Може би просто бяха изморени. След вечеря, въпреки че бяха дремвали в колата, Шарлът и Емили заспаха само секунди след като бяха положили глави на възглавниците.

Оставиха вратата между двете стаи отворена. Карл Клокър беше снабдил Пейджи с една малка картечница „Узи“, която незаконно бе приспособена за автоматична стрелба. Сложиха я върху нощното шкафче, за да им е под ръка.

Пейджи и Марти легнаха в едно легло. Тя се изпъна до него от дясната му страна, за да може да го държи за здравата ръка.

Заговориха се и Марти откри, че тя е разбрала отговора на въпроса, който така и не успя да зададе на Карл Клокър: Защо то приличаше на мене?

Един от най-могъщите хора на Мрежата, главен собственик на една огромна империя за рекламен бизнес, загубил четири годишния си син. Момчето умряло от рак. Докато лежало на смъртния си одър в болницата „Сидър Синай“ преди пет години, детето трябвало да изтърпи да му вземат проби от кръв и костен мозък, тъй като под напора на чувствата баща му решил Алфа-сериите от човекороботи да бъдат произведени като се използва генетичния материал на покойния му син. Ако функционалните човекороботи станели реалност, то те щели да бъдат вечен паметник на момчето му.

— Господи… Но това е лудост! — промълви Марти. — Кой баща би помислил, че цяла една раса убийци, продукт на генното инженерство, ще бъде подходящ паметник за сина му?! Всемогъщи Боже!

— Бог няма нищо общо с това — каза Пейджи.

Представителят на Мрежата, на когото възложили да вземе кръвните и костни проби от лабораторията, се объркал и вместо на момчето взел пробите на Марти, които трябвало да определят дали той ще може да даде кръв и костен мозък на Шарлът, ако това се наложело.

— Значи те искат да управляват света? — рече Марти, зашеметен — той не се бе възстановил напълно и имаше нужда от сън, но преди да потъне в обятията му, трябваше да разбере само едно нещо още.

— Щом са започнали изобретяването на Алфи преди пет години, как така той е пораснал толкова бързо?

— Според Клокър — каза Пейджи, — те са „подобрили“ устройството на човека по няколко начина.

Дали на Алфи необикновен метаболизъм и невероятно скоростни процеси на възстановяване. Постигнали също и извънредно бързото му съзряване чрез човешкия хормон на растежа и го отгледали от ембрионален зародиш чак до трийсетина годишен мъж като непрекъснато го хранели интравенозно и с електричество стимулирали растежа на мускулите му почти две години.

— Като някакъв отвратителен, изкуствено отглеждан зеленчук — каза Пейджи.

— Мили Боже — прошепна Марти, поглеждайки към нощното шкафче, за да се убеди, че автоматът е още там. — Не са ли имали известни съмнения, когато са видели най-после, ме човекороботът не прилича на момчето?

— Първо, момчето е умряло от рак на възраст между две и четири години. Не са знаели как е щяло да изглежда, ако е било здраво през всичкото това време. Освен това с поправките, които са нанесли в генетичния материал, те без друго не са били много сигурни, че приликата между Алфа-поколението и момчето ще е голяма.

— Учили са го да говори, да смята и разни други неща главно чрез сложни и свръхинтелигентни начини за вкарване на информация в мозъка, докато той е спял и растял.

Тя продължаваше да му разказва, но гласът й постепенно избледняваше, докато той потъваше в съня си, изпълнен с парници и оранжерии, в които човешки ембриони плуваха в зловещи цистерни…

… те са свързани чрез пластмасови тръбички с животоподдържащи машини и бързо израстват от ембриони в напълно зрели хора… всички са негови двойници… и изведнъж всички едновременно отварят очи — хиляди и хиляди… наредени до цистерните в хиляди и хиляди оранжерии… и всички казват като един: Искам си живота!

8.

Дървеното бунгало бе разположено в гориста местност на няколко километра от Джексън Хоул, Уайоминг, където бе паднал първият сняг за сезона. Упътванията, които им даде Карл, бяха много точни и те лесно намериха малката хижа. Пристигнаха в съботния късен следобед.

Бунгалото имаше нужда от почистване и проветряване, но килерът бе пълен с провизии. Когато изстъргаха и измиха ръждата от тръбите, водата бе чиста и приятна на вкус.

В понеделник един голям „Рейндж Роувър“ зави по алеята и спря пред входа. Четиримата стояха до прозорците и със страх гледаха навън. Пейджи държеше автомата, готова да стреля и не го свали, докато не се увери, че шофьорът на джипа е Карл Клокър.

Той пристигна малко преди пладне и седна да хапне заедно с тях. Обядът бе приготвен от Марти с помощта на момичетата. Състоеше се от варени яйца, консервирани наденички и сухар.

Докато се хранеха, седнали около голямата чамова маса, Карл ги осведоми за новите им самоличности. Марти беше изненадан от многобройните документи: четири свидетелства за раждане — за него, Пейджи и децата; гимназиална диплома за Пейджи от някакво училище в Нюарк, Ню Джърси и една за Марти от гимназия в Харисбърг, Пенсилвания; военна книжка с чин лейтенант за тригодишна служба в армията за Марти; шофьорски книжки, издадени в Уайоминг, карти за социално осигуряване и други.

Новото им фамилно име беше Голт: Ан и Джон Голт. Името на Шарлът според новото й свидетелство за раждане беше Ребека Ванеса Голт, а Емили беше вече Сузи Лори Голт.

— Трябваше да избираме първото и второто си име — рече Шарлът и в гласа й се почувства отдавна забравеното оживление. — Аз съм Ребека като жената от онзи филм — красива и тайнствена — която вечно преследваше новата господарка на Мандърлей.

— Е, не можахме да си получим точно имената, които искахме — каза Емили. — Някои от нас си бяха избрали съвсем други имена.

Ранен и изтощен, Марти бе спал непробудно в Бишъп, когато те бяха решавали въпроса с имената.

— Ти какво име си беше избрала? — попита той Емили.

— Боб — отвърна тя.

Марти се разсмя, а Шарлът високо се изкикоти.

— Боб ми харесва — каза Емили.

— Е, трябва да признаеш, че не е много подходящо име — рече Марти.

— А Сузи Лори е толкова хубаво, че просто да ти се доповръща от него — каза Шарлът.

— Ами щом не мога да бъда Боб — рече Емили, — тогава искам да бъда Сузи Лори, но всички трябва да се обръщат към мене с двете ми имена, а не само със Сузи.

Докато момичетата миеха съдовете, Карл донесе неголям куфар от джипа, отвори го на масата и заговори с Марти и Пейджи за съдържанието му. Имаше много дискети, съдържащи файлове с данни за Мрежата, които Карл бе презаписвал тайно през годините. Имаше и поне сто микрокасети с разговори, записани от Карл, включително някакъв разговор, проведен в един хотел „Риц-Карлтън“ в Дана Пойнт между двама мъже. Единият се казваше Ослет, а другият — Питър Уоксхил.

— Този разговор в съвсем сбит вид ще ви даде ясна представа за цялата кризисна ситуация, отнасяща се до човекороботите — каза Карл и започна да нарежда нещата обратно в куфара. — Всички тези дискети и касети са копия. Имате два пълни комплекта. А и аз самият също имам дубликати.

Марти не го разбра.

— Защо искаш да вземем всичко това?

— Ти си добър писател — рече Карл. — От вторник вечерта до сега прочетох няколко твои книги. Вземи записите и напиши обяснение на цялата случка — на всичко, което се случи с твоето семейство. Ще ти оставя името на един голям бос във вестникарската индустрия, както и на един човек с много висок пост във ФБР. Сигурен съм, че нито единият, нито другият са от Мрежата… защото и двамата бяха в списъка на бъдещите жертви на Алфи. Изпрати им по едно обяснение и един комплект дискети и касети. Разбира се трябва да ги изпратиш без да посочваш твоя адрес и то от някой друг щат, не от Уайоминг.

— Но не трябва ли ти да направиш това? — попита Пейджи.

— Аз пак ще опитам, ако ответната реакция на вашите действия не е такава, каквато очаквам. Обаче е по-добре вие да започнете. Изчезването ви, случилото се в Мишън Виехо, убийството на твоите родители, труповете, за които специално се погрижих да бъдат открити в онази камбанария до бунгалото на майка ти и баща… всичко това е сгорещило атмосферата около тебе. Мрежата положи извънредни усилия, за да бъде сгорещена, той като те отчаяно искат някой да ви открие. Защо да не използваме скандалността на създадената вече ситуация и да не запратим камъните в тяхната градина?

Денят бе хладен, но не и студен. Небето беше кристално синьо.

Марти и Карл излязоха да се разходят малко из гората без да се отдалечават много от бунгалото.

— Този Алфи — рече Марти.

— Какво той?

— Той единствен ли беше?

— Първият и единствен оперативен човекоробот. В момента се създават и други.

— Ние трябва да ги спрем.

— Ще ги спрем.

— Добре, да кажем, че направим Мрежата на пух и прах — каза колебливо Марти. — Тяхната въздушна кула се срутва. А след това… можем ли да се върнем у дома и да започнем живота си отново?

Карл поклати глава.

— Аз нямам такива намерения. Не си го и помисляйте. Някои от тях ще се отърват. А те са хора, които преследват до девето коляно. Омразата им е много качествена. Само да дръзнете да им съсипете живота или просто живота на някой техен близък… и рано или късно ще убият и четирима ви.

— Значи името Голт не е временно прикритие?

— То е най-добрата самоличност, която можете да получите. Документите са съвсем като истински. Получих ги от източници, за които Мрежата не знае. Никой няма да може да се усъмни в документите ви… нито пък чрез тях да открие кои сте всъщност.

— Работата ми, доходите от книгите ми…

— Забрави за това — рече Карл. — Ти си тръгнал на далечно пътешествие, за да откриеш незнайни светове.

— Ти също ли си с ново име?

— Да.

— И не е моя работа какво е то, нали?

— Точно така.

Карл си тръгна същия следобед, само час преди мръкване.

След като го изпратиха до джипа, той измъкна неголям плик от вътрешния джоб на сакото си от туид, подаде го на Пейджи и каза, че това е нотариален акт за бунгалото и парцела върху който то е построено. После добави:

— Купих и обзаведох две къщи — едната в единия, другата в другия край на страната — за да бъда подготвен и да се скрия, когато му дойде времето. Купил съм ги под фалшиво име, което никой не може да провери. Прехвърлил съм едната къща на Ан и Джон Голт, тъй като без друго не мога да живея и в двете.

Карл се смути, когато Пейджи го прегърна.

— Карл, — рече Марти, — какво щеше да стане с нас, ако не беше ти? На теб дължим всичко.

Големият мъж истински се изчерви.

— Щяхте някак да се оправите. Вие сте жизнени и борбени. Каквото и да съм направил за вас, то е само онова, което всеки би сторил.

— Не и в наши дни — възпротиви се Марти.

— Дори и в наши дни — рече Карл. — Добрите хора са повече от лошите. Аз наистина вярвам в това. Нужно ми е.

Карл влезе в джипа и тогава Шарлът и Емили го целунаха, защото всички знаеха, без някой да го споменава, че вече никога няма да го видят.

Емили му даде Пийпърс.

— Имаш нужда от приятел — рече тя, — не може да си все сам. Освен това той никога няма да свикне да ме нарича Сузи Лори. Сега вече е твой любимец.

— Благодаря ти, Емили. Ще се грижа добре за него.

Карл се намести зад волана и затвори вратата, а Марти се наведе към отворения прозорец.

— Ако разрушим Мрежата, смяташ ли, че отново ще я изградят?

— Нея или нещо от същия род — отвърна Карл без колебание.

Притеснен, Марти продължи:

— Предполагам, че ще разберем, ако го сторят… когато отменят изборите, например…

— О, изборите никога няма да бъдат явно отменени — рече Карл и запали двигателя. — Те ще се провеждат както досега, с всички опозиционни политически партии, съглашения, дебати, злостни кампании и цялата необходима врява и тупурдия. Но всеки един от кандидатите ще бъде избиран от верноподаниците на Мрежата. Джон, ако някога наистина вземат цялата власт в свои ръце, те са единствените, които ще знаят за това.

Изведнъж Марти почувства същия мраз както във вторник вечерта, когато стоеше сред снежната виелица.

Карл вдигна ръка за поздрав с разперени пръсти, както правеха героите от „Стар Трек“.

— Бъдете живи и здрави! Успех! — каза той и потегли.

Марти стоеше на каменистата пътека, загледан в отдалечаващия се джип, който след секунди излезе на шосето, зави наляво и се загуби от погледа му.

9.

През декември, както и през цялата следваща година, големите заглавия, тръбящи за скандални, свързани с Мрежата, държавни измени, политически заговори, убийства и световни кризи, не слизаха от първите страници на вестниците. Обаче, противно на очакванията си, Джон и Ан Голт не обръщаха голямо внимание нито на пресата, нито на телевизията. Те трябваше да изградят своя нов живот, а това не бе никак лесно.

Ан отряза дългата си руса коса и я боядиса кафява. Преди да се запознаят с останалите обитатели на околните бунгала и собствениците на ранчо в този земеделски район, Джон си пусна брада. Не се изненада много, когато забеляза, че тя е силно прошарена. Доста бели нишки се забелязваха и в косите му.

С най-обикновен шампоан-оцветител косата на Ребека от руса стана кестенява, а Сузи Лори съвсем се промени, когато я подстригаха като момче. И двете момичета растяха бързо. Времето бързо щеше да заличи евентуалната прилика между тях и когото и да било друг от миналото им.

Запомнянето и използването на нови имена се оказа много по-лесно отколкото съставянето и запомнянето на едно съвсем обикновено, но фалшиво минало. Дори измислиха игра, подобна на „Виж кой е маймуната сега!“

Нощем непрекъснато ги спохождаха кошмари. Макар че врагът, когото познаваха, бе съвсем обикновен на вид както денем, така и нощем, те въпреки това всеки път очакваха падането на нощта със страх, както суеверните хора в древността. Внезапните шумове в къщата ги караха да подскачат.

Едва когато дойде Коледа, Джон Голт се осмели да се надява, че навярно биха могли да започнат този нов живот и да намерят щастие в него. И точно тогава Сузи Лори се сети за пуканките.

— Какви пуканки? — попита я Джон.

— Нали близнакът на дядо Коледа сложи пет килограма царевични зърна в микровълновата печка — каза тя, — макар че фурната едва ли може да побере толкова много… Но да кажем, че са се събрали. Какво е станало след като са се изпекли и са се превърнали в пуканки?

Същата нощ часът за приказки се състоя за първи път и трая повече от три седмици, след което се превърна в постоянна практика.

В края на януари семейство Голт се чувстваха вече достатъчно уверени, за да се осмелят да запишат Ребека и Сузи Лори в местното училище.

През пролетта те вече имаха нови приятели, както и нови спомени за семейство Голт, които не бяха измислени.

Тъй като притежаваха седемдесет хиляди в брой, а и къщата им бе изплатена, не чувстваха остра необходимост веднага да си намерят работа. Притежаваха също и четири кашона с първите издания от най-ранните произведения на писателя Мартин Стилуотър. От корицата на списание „Тайм“ не слизаше въпросът: Къде е Мартин Стилуотър? Първите издания на романите му, струващи по няколкостотин долара всяко в магазините за колекционери, през пролетта започнаха да се продават на пет пъти по-висока цена, а в бъдеще стойността им сигурно щеше да нарасне по-бързо дори от най-надеждните акции с най-висок лихвен процент. Ако продаваха по едно-две в различни и далечни градове, щяха добре да си живеят, докато започнеха работа.

Джон се представи на новите си съседи и познати като някогашен застрахователен агент от Ню Йорк Сити. Казваше им, че е получил значително, макар и не огромно наследство. Отдавна мечтаел за живот сред природата и сега се мъчел да успее като поет.

— Ако в близките години не започна да продавам стиховете си, тогава ще се опитам да напиша роман… — обичаше да казва той. — А ако и от това нищо не излезе, чак тогава ще му мисля.

Ан си стоеше вкъщи и се занимаваше с домакинството, но вече го нямаше предишният стрес — разстроените клиенти и вечното пътуване в задръстването от коли. Тя преоткри в себе си един талант, на който не бе обръщала внимание от ученическите си години — рисуването. Ан започва да илюстрира стихотворенията на мъжа си, които той от години пишеше в една тетрадка-бележник: Приказки за Ребека и Сузи Лори.

Вече бяха живели в Уайоминг пет години, когато Злият двойник на дядо Коледа от Джон Голт, с илюстрации от Ан Голт се превърна в зашеметяващ коледен бестселър. Нито авторът нито илюстраторката позволиха да ги снимат за обложката на корицата и учтиво отклониха всички покани за рекламни авторски пътувания из страната. Отказаха също да бъдат интервюирани, като обясниха че единственото нещо, което ги интересува, е да живеят спокойно и да създадат още детски книги.

Децата бяха здрави и се източиха. Станаха високи момичета. Ребека започна да излиза с момчета, но преди това внимателно ги подбираше. Сузи Лори винаги им намираше недостатъци.

Понякога Джон и Ан си мислеха, че техният свят е твърде много плод на фантазията им и се мъчеха да бъдат в крак с най-новите събития като започваха да се оглеждат и ослушват за някакъв знак или предзнаменование, макар изобщо да не искаха да ги обсъждат помежду си. Изглежда хората не можеха да си представят живота без грубия деспотизъм на едно или друго правителство, без войни, без една или друга форма на омраза. Ето защо в крайна сметка Голтови винаги загубваха интерес към новините и се връщаха в света, който бяха измислили за себе си.

Един ден по пощата за тях пристигна роман с меки корици. Върху големия кафяв плик нямаше обратен адрес, а в книгата не бе оставена никаква бележка. Романът беше научно фантастичен и действието се развиваше в далечното бъдеще, когато човечеството бе овладяло всички звезди, но не и всичките си проблеми. Заглавието беше Бунтът на човекоробота. Джон и Ан Голт го прочетоха. Решиха, че е много добре измислен и съжалиха, че никога няма да имат възможност да изразят почитанията си на автора.