Митични представи

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА:

Колкото и завладяваща гледка да е Пазарът, да го съзерцаваш сам си е доста страшничко. Тъй като бях особено податлив на шубето, реших да последвам съвета на Танда и влязох в гостилницата.

Първо обаче предприех някои предпазни мерки: привързах Глийп към коневръза отпред и разопаковах меча. Всъщност двамата с первекта имахме един приличен меч. За зла участ в момента го носеше Аахз. Следователно за мен оставаше старата калъчка на Гаркин — хладно оръжие, вземано на подбив както от демони, така и от ловци на демони. Все пак усещането на тежестта му върху моя хълбок ми действаше успокояващо, макар вероятно да би било още по-успокояващо, ако знаех поне мъничко как да си служа с него. Ама че късмет — уроците ми с Аахз до ден днешен не включваха владеенето на боя с разни остриета. Можех само да се надявам, че за случайния наблюдател няма да е съвсем очевидно, дето за сефте нося меч.

Поспрях на прага и огледах вътрешността на заведението. Колкото и да не бях привикнал към разкошна обстановка, мигом осъзнах: тая тук не е такава. Бас държа, че не грешах.

Един от малкото съвети, дадени от баща ми, преди да избягам от къщи, бе да не се доверявам на никоя закусвалня или ресторант, които изглеждат прекалено опрятни. Той твърдеше, че колкото е по-чисто дадено място, толкова по-съмнителни ще са качеството и произходът на храната. Ако бе прав дори отчасти, тази гостилница трябваше да бъде долнопробна донемайкъде. Тя не бе просто чиста, тя блестеше.

Нямам предвид преносния смисъл. Ярки, провесени от тавана лампи осветяваха случайно разхвърляни миниатюрни масички и неудобни на вид столове от лъскав метал и непозната за мен твърда бяла материя. В далечния край забелязах тезгях, зад който стоеше едър гаргойл10 — единствената декорация в помещението. Зад гаргойла синееше врата, навярно водеща към кухнята. Във вратата пък имаше малко прозорче, през което от време на време зървах по нещо от кулинарния процес. Готвенето се свеждаше до това да се прехвърлят пирожки с месо над димяща печка, да се струпат на камара, да се лиснат върху тая камара най-различни цветни пасти и най-сетне целокупният буламач да бъде увит в парче хартия.

Наблюдаването на този процес подкрепи по-раншните ми опасения. Аз поемах цялата кухненска работа за Аахз и мен — също както по-преди правех за Гаркин и мен, а още по-преди — само за себе си. Макар да не хранех никакви илюзии за високото качество на моите манджи, все пак ми бе ясно, че това, което тук вършат с пирожките, може единствено да придаде на ястието гъстотата и вкуса на прегоряла кожа за ръкавици.

Въпреки явно ниското си ниво гостилницата изглеждаше почти пълна с посетители. Туй го забелязах с крайчеца на окото. Допълнително забелязах и че голям процент от тях се бяха вторачили в новодошлия. Хрумна ми, че причината вероятно е, дето от някое време бях застанал на прага и не влизах, понеже трябваше да набера кураж да го сторя.

С лек смут в душата пристъпих вътре и пуснах вратата да се затвори зад гърба ми. Със сатанинска злоба тя щракна върху меча ми, моментално го защипа и ме принуди тромаво да наруша хода си, когато се дръпнах напред. Дотук с моя образ на опитен дуелджия.

Унизен и избягвайки да поглеждам към останалите посетители, аз се насочих бързо към тезгяха на заведението. Тъй като не се доверявах на храната, не бях наясно какво ще правя, щом се добера дотам, но се надявах, че хората ще престанат да ме зяпат, взема ли да си поръчвам.

Все още отбягвайки да срещам чийто и да било взор, демонстративно се заех да разглеждам гаргойла. Чу се стържещ шум и статуята извърна глава, за да реагира на вниманието ми. Това не беше статуя! Тия в „Златният полумесец“ наистина бяха наели гаргойл да им обслужва щанда!

Той ми се стори направен от груб сив камък и когато разпери крилете си, върху пода се посипаха късчета трошляк и прах. На ръцете му имаше дълги животински нокти, а пък от лактите му стърчаха извити шипове. Доколкото можех да съдя, единственото, което донейде уравновесяваше общото впечатление, бе неговата усмивка, но и тя сама за себе си бе малко изнервяща. Една гримаса, която се набиваше насред набръчканото му лице и сякаш бе завинаги изрязана на мястото си; гримаса, която се разтягаше далеч зад ушите му и оголваше набор островърхи зъби, по-големи дори от Аахзовите.

— Твоята поръчка, господине? — учтиво запита гаргойлът, без въпросната усмивка да се изкриви и на йота.

— Ъ-ъ-ъ… — отстъпих аз крачка назад. — Ще трябва да си помисля. Има такъв богат избор.

Всъщност не бях в състояние да прочета менюто… ако това там действително беше меню. На стената зад чудовището бе обозначено нещо на език, дето не можех да разгадая. Предположих, че е списък на ястията, тъй като цените не бяха гравирани в зида, а изписани с тебешир явно след многократно изтриване.

Гаргойлът сви плещи.

— Както желаеш — отрони безразлично. — Щом решиш, просто викни. Казвам се Гюс.

— Така и ще сторя… Гюс — усмихнах се на свой ред, докато бавно заотстъпвах към вратата.

Макар намерението ми да беше да се измъкна тихичко и да изчакам отвън с Глийп, нещата не се развиха по този начин. Преди да бях направил и четири крачки, една ръка се стовари връз рамото ми.

— Скийв, нали не греша? — оповести нечий глас.

Обърнах се или барем понечих. Застинах на място, тъй като мечът ми издрънча в крака на близката маса. Главата ми обаче продължи движението си и аз се озовах очи в очи с един имп.

— Брокхърст! — възкликнах, защото незабавно се досетих кой е той.

— Помислих си, че съм те разпознал, когато ти… хей! — мъжът отстъпи малко назад и вдигна ръце в защитен жест. — Не се нервирай! Не търся никакви разправии.

Полагайки неволно усилие да освободи меча от крака на масата, дланта ми се беше плъзнала към ръкохватката. Очевидно Брокхърст бе изтълкувал жеста като стремеж да извадя оръжието си.

Това напълно ме устройваше. Този имп бе един от помощниците на Исстван и раздялата ни не беше минала по мед и масло. Сигурно щеше да е изгодно той да се понабоява от моя „бърз меч“.

— Въобще не ти гоня карез — продължи настоятелно Брокхърст. — Онова си беше просто работа! Точно сега пък съм между две работи… за постоянно!

Мъжът добави последните думи с някаква горчива нотка, която възбуди любопитството ми.

— Нещата не се ли наредиха добре? — попитах внимателно.

Лицето на импа се сгърчи в гримаса.

— Това е само меко казано. Ела, дай да седнем. Ще ти купя млечен шейк и ще ти разправя всичко.

Не бях много наясно какво представлява подобен шейк, ала бях сигурен, че ако го продават тук, не го ща.

— Ммм… благодаря все пак, Брокхърст — рекох, като се насилих да пусна топла усмивка, — но мисля, че ще откажа.

Той повдигна вежда.

— Май продължаваш да си мъничко подозрителен, а? Хубаво де, не мога да те упреквам. Виж какво ще направим.

И преди да го спра, закрачи към тезгяха.

— Хей, Гюс! — подвикна. — Имаш ли нещо против да ми дадеш още една чаша?

— Ами… — начена гаргойлът.

— Хайде мерси!

Брокхърст вече се връщаше, понесъл плячката си — тънкостенна крехка метална кутия. Шльопна я върху близката маса и с махване на ръката ме подкани да седна на стола срещу него.

Ако исках да се покажа благосклонен, нямаше какво друго да сторя, освен да се присъединя, макар по-късно да ми хрумна, че всъщност нищо на практика не ме задължава да бъда чак толкова любезен. Като се движех много осторожно, за да не прекатуря нещо с меча си, аз се промъкнах до посочения ми стол.

Очевидно мъжът бе седял тук преди това, защото отгоре лъщеше тенекиена кутия — същата като онази, която измъкна иззад тезгяха. Единствената разлика бе, че съдинката върху масата беше три четвърти пълна с някаква странна розова течност.

Твърде церемонно импът взе първата кутия и изля половината й съдържание в току-що донесената. Потече струя с гъстотата на блатна тиня.

— Заповядай! — той я побутна към мен. — Сега няма защо да се безпокоиш за разни там номера с питиетата. И двамата сме на едно и също.

С тези думи надигна своята чаша в престорен тост и здравата сръбна от нея. Явно очакваше да последвам примера му. Аз обаче по-скоро бих смукал кръв.

— Ммм… направо ми е трудно да повярвам, че не ти върви — заувъртах го. — Изглеждаш съвсем добре.

За разнообразие в момента бях искрен. Брокхърст наистина изглеждаше сносно… дори за имп. Както бе казал Аахз, хората от Импер умеят да се изтупват, а моят събеседник не правеше изключение. Бе се натъкмил в късо ръждивокафяво палто, поръбено със златен кант, което страхотно подчертаваше розоватия му тен и черната му пригладена коса. Като го гледаше човек, не можеше да предположи, че гладува. Въпреки че бе доста строен, беше все тъй мускулест и ловък, както при първата ни среща.

— Не се лъжи по външния вид — натърти той, поклащайки глава. — Пред себе си виждаш един честен имп, дето са го притиснали до стената. Наложи ми се да разпродам всичко — арбалета, кесията с магически номера — и не успях да събера нужната сума дори да си платя вноските в Гилдията на убийците.

— Толкова ли е мъчно да се намери работа? — влязох му в положението аз.

— На теб, Скийв, ще ти кажа — прошепна той с доверителен тон. — Не съм бачкал от онуй фиаско с Исстван насам.

Звуците на това име все още караха мравки да ми плъзват по гърба.

— Прочее къде е майстор Исстван? — подметнах небрежно.

Брокхърст мрачно отрони:

— За него не бери грижа. Оставихме го да продава на консигнация на едни щандове на остров Кони11 — през две измерения оттук.

— А какво стана с другите?

Наистина любопитствах. Откакто се бяхме събрали, не ми се удадоха много възможности да разговарям с Танда.

— Търговеца Фръмпъл го сложихме под облак птици в някакъв парк… решихме, че като статуя изглежда по-добре, отколкото когато беше жив. Веднъж, докато спяхме, ловецът на демони Куигли и момичето поеха към непознати земи. Моят партньор Хигинс се върна на Импер. Прецени, че с кариерата му е свършено и вече спокойно би могъл да се кротне. Аз пък оттогава насам диря работа и започвам да мисля, че Хигинс бе прав.

— Хайде сега, Брокхърст — сгълчах го. — Все трябва да има нещо, което можеш да вършиш. Искам да ти напомня, че тук е Пазарът на Дева.

Мъжът сподави една въздишка и отново сръбна от питието си.

— Твърде мило от твоя страна, че го казваш, Скийв — усмихна се той. — Само че се налага да погледна какви са фактите. И бездруго няма особено търсене на импове, а за имп, дето е останал без никакви резерви, хич.

Ясно ми беше какво го тормози. Всички дименционни пътешественици, които бях срещал досега — Аахз, Танда и даже рогатият Фръмпъл, — комай смятаха сънародниците му за низши същества. Най-хубавото нещо, което бях чувал за хората от Импер, бе, че са безвкусни имитатори на деволите.

Съжалих го. Въпреки че първия път се бяхме сблъскали като врагове, не толкоз отдавна аз самият бях един неудачник, дето никой го не щеше.

— Трябва да продължиш да опитваш — насърчих го. — Все някъде има някой, който иска да те наеме.

— Малко вероятно — направи гримаса Брокхърст. — Такъв, какъвто съм днес, аз сам не бих се наел. Ти би ли го сторил?

— Разбира се — заявих твърдо. — На минутата.

— О, добре. Но стига съм те занимавал със себе си. Как вървят нещата при теб? Какво те води на Пазара?

Сега беше мой ред да правя гримаси.

— Двамата с Аахз се натопихме зле. Дойдохме тук с намерението да наберем войска, която да ни помогне да се измъкнем.

Моят събеседник изведнъж застана нащрек:

— Вие ангажирате хора?

— Да. Защо?

Прекалено късно осъзнах какво съм казал.

— Значи не си се майтапел, че ще ме наемеш! — той бе извън себе си от радост.

— Ммм… — рекох.

— Това е страхотно — ликуваше импът, потривайки длани. — Повярвай ми, Скийв, няма да съжаляваш.

Аз обаче вече съжалявах.

— Я почакай малко, господин Брокхърст — прекъснах го отчаян. — Има някои подробности, които трябва да знаеш за работата.

— Например?

— Ами… преди всичко шансовете ни са лоши — отговорих му трезво. — Изправени сме срещу цяла грамадна армия. Като се вземе предвид колко ниско е заплащането, това е твърде кофти положение.

Мислех си, че с тази забележка за възнаграждението ще засегна някоя чувствителна струйка. Излязох прав.

— Какво разбирате под ниско? — безцеремонно запита импът.

Сега я оцапах. И хабер си нямах колко обикновено се полага на наемниците.

— Ние… ъ-ъ… не сме в състояние да ти дадем повече от една жълтица за целия труд.

— Става! — обяви Брокхърст. — При настоящото ниво на моите финанси не мога да откажа подобно предложение независимо от характера на работата. Ако ще да е…

Хрумна ми, че някой ден трябва да поискам от Аахз да ми изнесе кратка лекция за обменните курсове.

— Ъ-ъ-ъ… възниква и още един проблем — промърморих умислен.

— Какъв?

— Ами ти, партньоре, спомняш ли си демона Аахз?

Импът кимна.

— Е, той тръгна да наема войска и прибра парите — продължих. — Има голям шанс, ако успее (а первектът обикновено успява!), да не останат достатъчно средства, за да ангажираме теб.

Мъжът сви за миг устни, после повдигна рамене.

— Добре де — рече, — ще поема риска. И бездруго никъде не отивам, пък и както ти казах, не ми тропат непрекъснато по вратата с предложения за работа.

Извиненията ми се бяха изчерпали.

— Тогава — усмихнах се с половин уста, — щом разбираш, че…

— Горе главата, шефе — прекъсна ме шепотът на Брокхърст. — Имаме си компания.

Не съм сигурен кое ме обезпокои повече: дали че импът ме нарече „шеф“, или подобният на призрак тип, който тъкмо заставаше до нашата маса.