Момичето от Дания

ПЪРВА ГЛАВА

ЖEHA МУ РАЗБРА ПЪРВА.

– Ще ми направиш ли услуга? – провикна се Грета от спалнята през онзи следобед. – Имам нужда от помощта ти.

– Разбира се – отвърна Айнар, без да откъсва очи от платното. – Каквото поискаш.

Денят бе хладен заради студения вятър, който духаше от Балтийско море. Намираха се в апартамента си във Вдовичи дом, а Айнар, дребен мъж почти на трийсет и пет години, рисуваше по памет протока Категат през зимата. Черната вода бе бурна и злокобна, погребала стотици рибари, завръщащи се в Копенхаген с осоления си улов. Съседът им на долния етаж беше моряк – мъж с яйцевидна глава, който непрекъснато ругаеше жена си. Докато рисуваше сивите извивки на вълните, Айнар си представяше как морякът се дави, вдигнал отчаяно ръка, и крещи с дрезгав от водка глас, че жена му е пристанищна курва. Така преценяваше как точно да смеси боите: достатъчно сиво, че да погълне подобен човек, да удави хрипливия му крясък.

– Идвам след минутка – каза Грета, по-млада от съпруга си и красива, с широко, кръгло лице. – Тогава ще започнем.

Айнар и по това се различаваше от жена си. Той рисуваше пейзажи – малки правоъгълници, огрени от косата юнска светлина или слабото януарско слънце. Грета рисуваше портрети, често в цял ръст, на местни влиятелни особи с розови устни и лъскави зализани коси. Хер И. Глюкстет, финансистът на Копенхагенското свободно пристанище. Кристиан Делгор, придворен кожар. Ивар Кнудсен от корабостроителната фирма "Бурамайстер и Вейн". Днес трябваше да рисува Анна Фонсмарк, мецосопрано от Датската кралска опера. Директори и индустриалци поръчваха на Грета портрети, които след това окачваха в кабинети, над шкафове с документи или по коридори, олющени от преминаването на колички.

Грета се появи на вратата.

– Нали не възразяваш да прекъснеш работа за малко? – попита тя. – Нямаше да те моля, ако не беше важно. Анна отново отмени уговорката. Ще обуеш ли чорапите ѝ? И обувките?

Априлското слънце осветяваше Грета в гръб и сияеше върху копринените чорапи в ръката ѝ. През прозореца Айнар зърна Кръглата кула, извисяваща се като огромен тухлен комин, и пърпорещия над нея самолет на Германските аеролинии, отправил се на ежедневния си обратен курс към Берлин.

– Грета? За какво говориш? – Капка маслена боя се стече от четката и капна върху обувката му. Едвард IV се разлая и започна да върти бяла глава ту към Айнар, ту към Грета.

– Анна отново отмени уговорката – отговори Грета. – Имала допълнителни репетиции за "Кармен". За да довърша портрета ѝ, ми трябват чифт крака, иначе няма да успея да приключа. Хрумна ми, че твоите биха свършили работа.

Грета пристъпи към него. В другата си ръка държеше жълти обувки с метални катарами. Беше облечена с мантия с копчета отпред, в чиито големи джобове прибираше неща, които не искаше Айнар да вижда.

– Но обувките на Анна няма да ми станат – каза той. Вперил поглед в тях, Айнар си помисли, че обувките всъщност може и да му станат, тъй като стъпалата му бяха малки, с извити сводове и меки възглавнички. Пръстите на краката му бяха деликатни, само с по някой черен косъм тук-там. Представи си как набръчканият дамски чорап се плъзва по белия му глезен. По мекия му прасец. Представи си как го закачва с кукичката на жартиера. Наложи се да затвори очи.

Предишната седмица бяха видели същите обувки на витрината на универсалния магазин "Фонесбек" върху краката на манекен с тъмносиня рокля. Айнар и Грета се бяха спрели да се полюбуват на украсената с венец от нарциси витрина, а Грета каза:

– Красиви са, нали? – Когато той не ѝ отговори, приковал поглед в стъписаното си отражение в стъклото, Грета го подръпна да продължат напред и докато минаваха покрай магазина за лули, го попита: – Айнар, добре ли си?

Просторният хол на апартамента им служеше за ателие. Сводестият таван с тънки греди приличаше на обърната рибарска лодка. Соленият морски въздух бе деформирал черчеветата на мансардните прозорци, а подът имаше едва доловим наклон на запад. Следобед, когато слънцето огряваше директно Вдовичи дом, от стените се носеше лек мирис на херинга. През зимата капандурите течаха, а студените струйки вода надуваха боята по стените. Айнар и Грета поставяха триножниците си под двата еднакви прозореца на тавана между кутиите със стари маслени бои, поръчани от Мюнхен, и етажерките, отрупани с бели платна. Когато не рисуваха, покриваха всичко със зелените платнища, които морякът от долния етаж изхвърляше на площадката.

– Защо искаш да обуя обувките? – попита Айнар. Той седеше на плетения стол, който бе изровил от бараката във фермата на баба си. Едвард IV скочи в скута му; кучето трепереше заради виковете на моряка отдолу.

– За портрета на Анна – отвърна Грета и след миг добави: – Аз бих го направила за теб.

Тя имаше на бузата си малък белег от дребна шарка и сега прокара неволно пръсти по него, както правеше когато е нервна.

Грета коленичи, за да развърже обувките на Айнар. Косата ѝ бе дълга и руса, с жълтеникав оттенък, по-типичен за датчаните от цвета на неговата коса. Грета я прибираше зад ушите си винаги когато се заемаше с нещо ново. Сега косата падаше върху лицето ѝ, докато тя се опитваше да разплете възела на едната връзка. Ухаеше на портокалово масло, което майка ѝ изпращаше веднъж годишно в сандъче с кафяви шишенца и етикет "Чист екстракт от Пасадена". Майка ѝ си мислеше, че го използва за печене на сладкиши, но Грета си слагаше по една-две капки зад ушите като парфюм.

Грета започна да мие краката на Айнар в легена, като прокарваше гъбата с нежни, но чевръсти движения между пръстите. Айнар нави крачолите си още по-нагоре. Изведнъж му хрумна, че прасците му имат красива форма. Той изпъна деликатно ходило, а Едвард IV се приближи и облиза водата от едното му кутре, върху което по рождение нямаше нокът.

– Това ще си остане наша тайна, нали, Грета? – прошепна Айнар. – Нали няма да кажеш на никого? – Чувстваше се едновременно уплашен и въодушевен, а сърцето му биеше бясно в гърлото като размахано детско юмруче.

– Че на кого ще кажа?

– На Анна.

– Анна няма да разбере – отвърна Грета.

Още повече, че Анна бе оперна певица, помисли си Айнар. Бе свикнала да вижда мъже, облечени с женски дрехи. Както и жени с мъжки за така наречените Hosenrolle. Това бе най-старата заблуда на света. А на оперната сцена не означаваше нищо – само всяваше объркване. Объркване, което винаги се разрешаваше в последното действие.

– Никой няма да разбере – каза Грета и Айнар, който имаше чувството, че се намира под светлината на мощен прожектор, се успокои малко и започна да опъва чорапа нагоре по прасеца си.

– На обратно е – каза Грета и завъртя ръба. – Дърпай по-нежно.

Вторият чорап се скъса.

– Имаш ли друг? – попита Айнар.

Изражението на Грета застина, сякаш току-що бе осъзнала нещо; след което отиде до гардероба от ясен и отвори едно от чекмеджетата. Горната част на гардероба имаше врата с овално огледало, а долната се състоеше от три чекмеджета с кръгли месингови дръжки; най-горното чекмедже Грета заключваше с малко ключе.

– Тези са по-плътни. – Тя подаде на Айнар нов чифт чорапи. Сгънати на спретнат квадрат, те приличаха на късче плът, късче от кожата на Грета, почерняла от слънцето след лятната ваканция в Мантон. – Моля те, внимавай, смятам да ги обуя утре.

Пътят, на който бе разделена косата на Грета, разкриваше ивица сребристобяла кожа и Айнар се зачуди какви ли мисли се въртят под нея. С присвити очи и стиснати устни, тя, изглежда, си бе наумила нещо. Айнар бе неспособен да попита какво; имаше чувството, че е вързан, а устата му е запушена с изцапан с боя парцал. Тъй че продължи да се чуди мълчаливо за жена си с известно негодувание, от което бялата му и гладка като праскова кожа леко поруменя. "Колко си красив", бе казала Грета преди години, когато останаха насаме за пръв път.

Грета явно забеляза смущението му, защото постави ръка върху бузата му и рече:

– Това не означава нищо. – А после добави: – Кога ще спреш да се тревожиш какво мислят хората?

Айнар много обичаше начина, по който Грета правеше подобни изявления – махваше с ръце, напълно убедена в правотата си. Според него това бе най-американската ѝ черта, заедно с любовта ѝ към сребърните бижута.

– Добре че нямаш много косми по краката – каза тя, докато смесваше маслени бои в малки керамични купички, сякаш забелязваше за пръв път. Бе завършила горната половина от тялото на Анна, което след години хранене със сьомга с масло бе покрито с тънък слой тлъстина. Айнар остана най-впечатлен от начина, по който Грета бе нарисувала ръцете, хванали букет лилии. Пръстите бяха изобразени прецизно, кокалчетата изпъкнали, ноктите реалистично прозрачни. Лилиите изглеждаха прекрасно с перления си цвят и червеникавия прашец. Грета непрекъснато менеше стила си, но Айнар никога не ѝ го бе казвал. Вместо това я хвалеше доколкото може, вероятно прекалено много. Но ѝ помагаше и се опитваше да ѝ показва техники, които според него тя не владееше, особено светлосенките и перспективата. Айнар не се съмняваше, че ако Грета открие подходящия модел, ще стане чудесен художник. Навън слънцето проби през облаците и огря недовършения портрет на Анна.

За подиум, върху който да стъпват позиращите модели, Грета използваше лакиран сандък, който бе купила от китайската перачка, която минаваше да събира пране през ден и даваше сигнал, че е пристигнала, не с вик от улицата, а с иззвънтяване на златните цимбали, завързани за пръстите на ръцете ѝ.

Покачен върху сандъка, Айнар се почувства замаян и му стана горещо. Погледна надолу към краката си – коприната бе гладка с изключение на няколкото косъма, пробили навън като поникнали кълнове. Жълтите обувки изглеждаха твърде фини, за да издържат тежестта му, но му се стори напълно естествено краката му да са повдигнати на токове, сякаш използваше отдавна закърнял мускул. В главата му се зароди някаква мисъл, подобна на лисица, преследваща полска мишка: риеше с острия си червен нос в пръстта.

– Не мърдай – каза Грета. Айнар погледна през прозореца и видя набраздения купол на Кралския театър, където понякога рисуваше декори за оперни представления. В момента Анна репетираше там "Кармен", вдигнала предизвикателно пухкави ръце пред платното, върху което Айнар бе изобразил севилската арена за борба с бикове. Понякога, докато рисуваше в театъра, гласът на Анна се извисяваше в залата като меден водопад и така го разтреперваше, че четката му зацапваше декора и той разтриваше очи с юмруци. Гласът на Анна не бе изящен – дрезгав и печален, малко износен, някак си мъжки и женски едновременно. И въпреки това бе по-чувствен от гласовете на повечето датски певци, които обикновено бяха тънички, безлични и твърде повърхностни, за да предизвикат тръпки. Гласът на Анна притежаваше горещината на Юга и стопляше Айнар; сякаш гърлото ѝ бе пълно с нажежени въглени. Той често слизаше от стълбата зад сцената и отиваше зад кулисите: гледаше Анна по бяла вълнена туника как отваря квадратната си челюст, докато репетира с диригента Дювик. Когато пееше, тя се привеждаше напред; твърдеше, че гравитацията на музиката притегляла брадичката ѝ надолу към оркестъра. "Представям си как брадичката ми е вързана със сребърна верижка за диригентската палка, ето тук", казваше тя и посочваше изпъкналата бенка върху брадичката си. "Имам чувството, че без тази верижка няма да знам какво да правя и как да се изразявам."

Когато рисуваше, Грета прибираше косата си назад с гребен с формата на костенурка; така лицето ѝ изглеждаше по-голямо, все едно го гледаш през купа с вода. Грета бе най-високата жена, която Айнар бе виждал, толкова висока, че можеше да надзърне над дантелените пердета, които обитателите на приземния етаж окачваха на прозорците откъм улицата. До нея Айнар се чувстваше малък все едно ѝ бе син, когато вдигаше очи, за да срещне погледа ѝ, или понечеше да я хване за ръка. Мантията ѝ бе ушита по поръчка от побелялата шивачка на ъгъла, която измери гръдния кош и ръцете ѝ с шивашки метър, възхитена и учудена, че такава едра, здрава жена не е датчанка.

Айнар се възхищаваше на начина, по който Грета умееше да рисува и заедно с това да върши други неща. Тя можеше например да мацне петънце за блясък в лявото око, след което да отвори входната врата и да приеме доставен колет, а после без проблем да се върне и да нанесе малко по-приглушения отблясък върху дясното око. Докато рисуваше, тя обичаше да пее "лагерни песни", както ги наричаше. Разказваше на моделите си за детството в Калифорния, където сред овощните градини на баща ѝ се разхождали пауни; а ако бяха жени, им споделяше – както Айнар веднъж бе дочул от входната врата на върха на тъмното стълбище – за все по-дългите периоди между моментите им на интимност: "Той винаги го приема толкова лично. Но аз не го виня". Това бяха думите ѝ и Айнар си представи как прибира косата зад ушите си, докато говори.

– Смъкнали са се – посочи Грета към чорапите с четката. – Вдигни ги.

– Наистина ли е нужно?

Морякът на долния етаж затръшна вратата, а жена му се изкикоти.

– О, Айнар, няма ли да се отпуснеш? – Усмивката не Грета помръкна. Едвард IV изприпка в спалнята, зарови се в завивките на леглото и въздъхна доволно като бебе. Той беше старо куче, родено във фермата в ютландските блата; майка му и останалите кученца се бяха удавили в рядката кал.

Апартаментът се намираше на тавана на сграда, която държавата бе построила през миналия век за вдовиците на рибари. Прозорците гледаха на север, юг и запад и, за разлика от повечето градски къщи в Копенхаген, осигуряваше на Айнар и Грета достатъчно пространство и светлина, за да рисуват. За малко да се нанесат в една от бюргерските къщи в Кристианхавн от другата страна на Вътрешното пристанище, където покрай цеховете за пакетиране на цимент и търговските фирми редом с проститутките и пияните комарджии започваха да се установяват и художници. Грета заяви, че може да живее навсякъде, че никое място не ѝ се струва прекалено долнопробно; но Айнар, който бе спал под сламен покрив през първите петнайсет години от живота си, реши, че кварталът не е подходящ, и намери апартамента във Вдовичи дом.

Фасадата бе боядисана в червено, а самата къща се намираше на една пресечка от канала Нихавн. Мансардните прозорци изпъкваха от скосения, покрит с керемиди и почернял от мъх покрив, а капандурите бяха изсечени високо, точно под върха. Другите сгради на улицата бяха варосани в бяло и имаха масивни резбовани врати с цвят на кафяви водорасли. Отсреща живееше доктор на име Мьолер, когото викаха по спешност нощем да изражда бебета. По задънената улица, която излизаше на Вътрешното пристанище, рядко минаваха автомобили и бе достатъчно тихо, за да се чуе дори детски плач.

– Трябва да довърша моята картина – каза накрая Айнар, тъй като се умори да стои прав с обувките, впили метални катарами в краката му.

– Това означава ли, че не искаш да пробваш роклята?

Когато Грета изрече думата "рокля", в корема му се разля топлина, след което в гърдите му се надигна срам.

– Не, не искам – отвърна той.

– Дори за няколко минути? Трябва да нарисувам шева около коленете. – Грета седна на плетения стол до него и погали прасеца му през коприната. Движението на ръката ѝ го хипнотизираше, докосването караше клепачите му да натежават. Не чуваше нищо освен тихото дращене на нокътя ѝ по чорапа.

Но тогава Грета изведнъж спря.

– Извинявай – рече тя. – Не биваше да те карам.

Сега Айнар видя, че вратата на гардероба от ясеново дърво е отворена, а вътре виси окачена роклята на Анна. Тя бе бяла, дълга до коленете, а ръбът ѝ бе осеян с мъниста във формата на капки. Един от прозорците бе открехнат и роклята се полюшваше леко на закачалката. Нещо в матовия блясък на коприната, в дантелата по бюстието, в разкопчаните копчета на ръкавите, зейнали като малки усти, изпълни Айнар с желание да я докосне.

– Харесва ли ти? – попита Грета.

Той понечи да отрече, но щеше да излъже. Роклята му харесваше и това го накара да се изчерви силно.

– Тогава просто я облечи за малко. – Грета донесе роклята и Айнар я притисна до гърдите си.

– Грета... ами ако...

– Просто си съблечи ризата.

Той я съблече.

– А ако...

– Затвори очи.

Той изпълни и това.

Дори със затворени очи, застанал гол до кръста пред съпругата си, Айнар имаше чувството, че прави нещо неприлично. Сякаш Грета го бе хванала да върши нещо, което бе обещал да не прави – не като изневяра, а по-скоро все едно се бе върнал към стар лош навик, от който бе дал дума да се откаже. Като например да пие аквавит[1] в баровете край каналите на Кристиансхавн, да яде фрикадели в леглото или да разбърква разсеяно колодата карти с момичета на гърбовете, която бе купил през един самотен следобед.

– А панталонът? – попита Грета и извърна вежливо глава. Прозорецът в спалнята бе отворен и от студения, миришещ на риба въздух кожата му се наежи.

Айнар бързо нахлузи роклята и оправи полите. Под мишниците и по кръста му бе избила пот. Заради горещината му се искаше да затвори очи и да се завърне в отминалите дни, когато беше още дете и онова, което висеше между краката му, бе малко и безполезно като бяла репичка.

Грета каза само "Добре", след което вдигна четката към платното, присвила съсредоточено сините си очи.

Странно чувство се разля по тялото на Айнар, докато стоеше върху лакирания сандък под слънчевите лъчи, сред изпълнения с мирис на херинга въздух. Роклята му бе широка навсякъде освен в ръкавите и го обгръщаше като топло лятно море. В главата му лисицата гонеше мишката, а едно уплашено момиченце проплака.

Айнар едва държеше очите си отворени, но гледаше как с бързи и плавни като на риба движения ръката на Грета се стрелка по платното, след което се отдръпва и сребърните ѝ гривни проблясват като пасаж кефали. Айнар се опита да си представи как Анна пее в Кралския театър, привела брадичка към палката на диригента. Но мислите му непрекъснато се връщаха към копринената рокля обгърнала кожата му като лековита превръзка. Да, това изпита първия път: коприната бе толкова фина и лека, че сякаш бе напоена с балсам марля, положена внимателно върху заздравяваща рана. Дори срамът, че стои пред жена си, постепенно се стопи, защото тя бе започнала да рисува съсредоточено с непознато, напрегнато изражение на лицето. Айнар се потопи в нереален свят като от сън, където роклята на Анна можеше да принадлежи на всеки, дори на него.

И тъкмо когато клепачите му започнаха да се притварят, а в ателието да се смрачава, тъкмо когато въздъхна и отпусна рамене, а Едвард IV похъркваше в спалнята, точно в този момент иззвънтя медният глас на Анна:

– Я виж ти, Айнар!

Той отвори очи. Грета и Анна сочеха с оживени лица и полуотворени усти. Едвард IV дотича, застана пред него и се разлая. А Айнар Вегенер се вцепени.

Грета взе от Анна букета лилии, подарък от почитател, чакал я пред театъра, и го постави в ръцете на Айнар. Вдигнал глава като малък тромпетист, Едвард IV затича в кръгове около него като куче пазач. Двете жени се разсмяха, а очите на Айнар засмъдяха и се наляха със сълзи от обида и от аромата на белите лилии, чиито ръждивочервени тичинки оставиха петънца от прашец по полите на роклята върху голямата издутина на чатала му, по чорапите и по влажните му отворени длани.

– Ти си курва! – извика нежно морякът долу. – Ти си една страшно красива курва.

От тишината, която последва на долния етаж, можеше да се заключи, че морякът е получил целувка на опрощение. Тогава Грета и Анна се разсмяха още по-силно, а тъкмо когато Айнар се канеше да ги помоли да излязат от ателието, за да съблече роклята на спокойствие, Грета каза тихо, със странен тон.

– Ще те кръстим Лили.

ВТОРА ГЛАВА

ГРЕТА ВЕГЕНЕР БЕШЕ двайсет и девет годишна художничка. Родом бе от Калифорния. Моминското ѝ име беше Уод, дядо ѝ се казваше Апсли Хейвън Уод и бе забогатял от стопанисване на федерални земи, а баща ѝ, Апсли-младши, бе натрупал още по-големи богатства от отглеждане на портокалови овошки. Преди десетгодишна да замине за Дания, най-далечното ѝ пътешествие бе до Сан Франциско. Там един ден си играеше с търкалящ се обръч пред дома на леля Лизи в Ноб Хил и без да иска бутна близнака си пред преминаващ автомобил. Карлайл оцеля, но му остана дълъг лъскав белег, вдълбан в пищяла; някои хора разправяха, че това го променило завинаги. Когато порасна малко, Грета казваше, че Карлайл не притежава, както тя се изразяваше, "западняшки гръбнак". "Някои членове на семейство Уод се раждат с такъв, а други не", бе отбелязала тя, докато учеше датски език на палубата от тиково дърво на кораба, който ги отведе в Дания. Датчаните определено нямаха гръбнак на западняци, а и защо да имат? Тъй че Грета им прощаваше – поне през повечето време. Най-много прощаваше на Айнар – първия ѝ преподавател по рисуване и втори съпруг. През пролетта на 1925 г. бяха женени вече повече от шест години: на Грета понякога ѝ се струваха като шест седмици, а друг път като шест пълноценно изживени живота.

Айнар и Грета се запознаха в Кралската художествена академия на първи септември 1914 г., само няколко седмици след като Кайзерът нахлу в Люксембург и Белгия. Айнар бе на двайсет и няколко години и вече преподаваше изобразително изкуство. Със студентите бе срамежлив и плах и все още беше ерген. По онова време Грета вече имаше широки рамене и изправена стойка, останала ѝ от уроците по езда в детството. Косата ѝ стигаше до кръста, което изглеждаше малко провокативно по няколкото останали улици в Копенхаген, които се осветяваха с газени фенери. Датчаните ѝ прощаваха, защото беше от Калифорния, място, което почти никой от тях не бе виждал, но където вероятно си представяха, че хора като Грета живеят в просторни къщи под сенките на фурми, а от черната пръст в градините стърчат златни камъни.

Един ден Грета си изскуба веждите и те така и не пораснаха отново, което ѝ се стори най-вече дребно неудобство. Всяка сутрин тя ги рисуваше с молив, купен от козметичния щанд на магазин, където споходени от подобни неволи жени пазаруваха дискретно. Грета имаше неизменния навик да стиска черните точки по носа си винаги когато отвореше книга и по кожата ѝ се бяха образували няколко дупчици, които я притесняваха. Мислеше, че е най-високото момиче в Копенхаген, което едва ли беше вярно, особено като се вземеше предвид Грете Янсен, стройна красавица и любовница на кмета, която обикаляше магазините във фоайето на хотел "Англетер", облечена с дълга, осеяна с кристални мъниста рокля дори посред бял ден.

Във всеки случай Грета мислеше, че е малко вероятно да се омъжи. Когато някой младеж – широколик датчанин от западащ аристократичен род или сина на американски стоманодобивен магнат на обиколка из Европа – я поканеше на балет или да плават по каналите на Кристиансхавн, първата ѝ мисъл винаги беше: "Няма да ме хванеш". Тя искаше да е свободна: вечно млада жена, която рисува по цял ден под прозореца и излиза в полунощ да се срещне с приятели в "Себастианс", любимия ѝ локал, за по един-два черешови ликьора преди начумерените полицаи да пристигнат и да затворят заведението.

Но сама знаеше, че това е не само глупава, но и невъзможна приумица. На младата госпожица Грета Уод никога нямаше да ѝ позволят да води такъв живот.

Като малка пишеше неуморно в тетрадката си по краснопис "Грета, Грета, Грета" и нарочно пропускаше "Уод", сякаш за да провери какво би било да е просто Грета – както никой не се обръщаше към нея. Не искаше другите да знаят фамилията ѝ. Не искаше да разчита на никакви връзки. Презираше онези, които се осланяха единствено на роднините си. Какъв бе смисълът?

Дойде в Дания като малка, когато баща ѝ, мъж с дълги ръце и рунтави бакенбарди, пристигна да заеме поста си в посолството. "Защо прие?", попита Грета, когато разбра за новото назначение. "Грета, дръж се прилично. Не говори така на баща си", смъмри я майка ѝ. Грета бе забравила, че баба ѝ Герда Карлсен, на която самата тя бе кръстена, била датчанка с руса като мед коса. Израснала на Борнхолм и била прочута с кървавочервените макове, които закичвала в косите си – както и с това, че била първата от семейството, напуснала острова в Балтийско море не за да отплава за Копенхаген като повечето любопитни младежи, търсещи самостоятелност, а за да замине за Калифорния, което в онези дни било все едно да се премести да живее на луната. След няколко години къртовски труд в едно ранчо, привлякла вниманието на Аспли Уод-старши и скоро високото момиче от Борнхолм с дълга до бедрата коса, украсена с макове, се превърнало в матрона на калифорнийски род. Когато баща ѝ каза, че цялото семейство ще се премести да живее в Дания, бе крайно нетактично от страна на Грета – дори самата тя го осъзнаваше – да не се досети, че това е начинът на баща ѝ да се реваншира в известен смисъл на майка си, синеоката Герда Карлсен Уод, която загинала, когато синът ѝ Аспли-младши, тогава още младеж, я завел до ръба на каньона Аройо Секо в Пасадена, за да я снима на фона на красивия пейзаж, но пред ужасения му поглед разровената от мравки пръст започнала да се рони и майка му полетяла надолу и намерила смъртта си в клоните на чепат чинар.

През есента на 1914 г. в Художествената академия Грета предполагаше, че повечето хора, и особено администрацията, говорят основно за две неща: за войната и за нея. Където и да отидеше, тя винаги бе повод за шушукания с дългата си, развяваща се на вълни коса. Особено в Южна Калифорния. Миналата година например, когато се прибра в Пасадена за лято, прекарано в игра на тенис и уроци по езда, момчето, което разнасяше стоката на месаря, привлече погледа ѝ. То имаше къдрава черна коса и с топла длан ѝ помогна да се качи на капрата, след което двамата поеха по булевард "Уилшир". Грета го наблюдаваше как борави с железните щипки и разтоварва печените ребърца и агнешки котлети по домовете в Ханкок Парк. На връщане момчето не понечи да я целуне нито веднъж, което разочарова Грета и за пръв път я накара да се усъмни в очарованието на дългата си руса коса. На раздяла младежът ѝ каза само "Довиждане", а Грета сви рамене и се прибра в стаята си. На другата сутрин на закуска майка ѝ стисна устни и каза: "Грета, скъпа, би ли обяснила какво е това?", след което разгъна бележка върху лист хартия с логото на вестник "Американ Уикли", която гласеше: "Младата госпожица Грета Уод месарка ли възнамерява да стане?". Седмици наред върху имението тегнеше опасността от светски скандал. Всяка сутрин пронизителното изсвирване на вестникарчето караше всички в къщата да настръхват. Така и не публикуваха историята, но въпреки това клюката се разнесе. В продължение на два дни телефонът в коридора на втория етаж не спря да звъни. Бащата на Грета вече не можеше да обядва спокойно в Калифорнийския клуб в центъра, а майка ѝ едва успя да намери друг месар, от когото да пазаруват. Малко след това родителите ѝ решиха да прекратят преждевременно ваканцията си в Калифорния и Грета се върна в Копенхаген навреме за августовското северно сияние и за фойерверките в парка "Тиволи".

Същата година през септември, когато черният облак на войната се приближаваше безмилостно, Грета се записа в Кралската художествена академия. През първия учебен ден тя се изненада, когато Айнар, застанал пред черната дъска, я попита: "Как се казвате, госпожице?".

Когато Грета отговори, Айнар – или професор Вегенер, както се бе представил тогава – си записа в дневника и продължи с лекцията. Кафявите му, големи като на кукла очи често се спираха върху нея за миг, след което той веднага извръщаше поглед. Съдейки по свенливото му държание, Грета реши, че той вижда американка за пръв път, и преметна дългата си коса през рамо, сякаш развяваше знаме.

Малко след това, още в началото на учебната година, някой явно бе разказал на Айнар за работата на баща ѝ в посолството и може би дори за колата на месаря – клюките прекосяваха дори Атлантическия океан, – защото Айнар започна да се държи още по-сковано в нейно присъствие. Грета се разочарова, че той е поредният мъж, който се чувства неловко в компанията на богато момиче. Това я изпълни с възмущение, защото не бе искала да е богата; е, не че възразяваше, но все пак... Айнар не можа да ѝ препоръча кои изложби да разгледа и се оказа неспособен да ѝ обясни как се стига до магазина за художествени материали край Копенхагенската общинска болница. Покани го на прием в американското посолство по случай пристигането на корабостроител от Кънектикът, но Айнар отказа. Отказа и поканата ѝ за опера. Когато разговаряха, той не смееше дори да я погледне. Но тя го наблюдаваше и отблизо, и отдалеч през някой прозорец, докато той прекосяваше двора със ситни бързи крачки. Айнар беше слаб, с кръгло лице, бяла кожа и толкова тъмни очи, че Грета не можеше да разбере какви мисли се въртят в главата му. Щом го заговореше, цялото му лице се изчервяваше – от врата чак до слепоочията. Той я заплени с детинския си вид, отчасти защото самата Грета бе толкова висока и пряма, че още от малка всички се държаха с нея като с възрастен човек. Веднъж го попита:

– Женен ли сте, професоре?

При въпроса ѝ клепачите му затрепкаха тревожно и той стис- нa устни в опит да произнесе сякаш непозната му думичка "Не".

Другите студенти шушукаха какво ли не за професор Вегенер. "Произхожда от семейство на джуджета", разправяше едно момиче. "Прогледнал чак на петнайсет години", твърдеше друго.

– Родил се е в блато – заяви едно момче, което се опитваше да привлече вниманието на Грета. Младежът рисуваше старогръцки статуи, което ѝ се стори безкрайно отегчително. Когато я покани да се возят на виенското колело в парка "Тиволи", тя го изгледа с досада.

– Ако се надяваш, че професор Вегенер ще те заведе там, има да чакаш – каза той, докато подритваше дънера на един бряст.

Винаги когато се прибереше у дома, майка ѝ, която не бе забравила за случката с месарската кола, я наблюдаваше внимателно на светлината от огъня в камината, но изражението на Грета не разкриваше нищо.

Една вечер майка ѝ рече:

– Грета, миличка, ако не си намериш кавалер за празненството по случай рождения ти ден, ще трябва аз да помоля някого. – Бродираше край огнището в гостната, а на горния етаж Карлайл тупаше топка за тенис в стаята си. – Сигурна съм, че синът на графиня Фон дер Реке с радост ще те придружи. Е, не го бива в танците, но е хубаво момче, като изключим грозната гърбица, не си ли съгласна? Грета? – Майка ѝ вдигна ъгловатото си лице. В камината огънят догаряше в червено, а от тупкането на Карлайл полилеят се клатеше.

– Няма ли да спре с проклетото тупкане? – ядоса се госпожа Уод. Тя сгъна ръкоделието, стана и изпъна гръб, сякаш се готвеше да изстреля недоволството си към стаята на Карлайл. – Е, Кралайл винаги е на разположение – въздъхна тя. След миг, сякаш огънят в камината изведнъж припламна и освети стаята по-силно, госпожа Уод рече: – Точно така. Карлайл винаги е на разположение. Защо не отидеш с него? И той още не си е намерил дама. Можете да отидете заедно, двамата рожденици.

Но Грета, която още стоеше на вратата, махна с ръка и отвърна:

– Карлайл? Няма да ходя с Карлайл! Ще умра от скука. Освен това и сама мога да си намеря кавалер.

Майка ѝ вдиша сивите си като гълъбови пера вежди.

– О, така ли? Кой е той?

Грета заби нокти в дланите си и заяви:

– Само почакай. Ще доведа когото си поискам. Няма да ходя с брат си. – Играеше с кичур от косата си и се взираше в майка си, а на горния етаж тупкането не спираше. – Ще видиш. Все пак навършвам осемнайсет.

Следващата седмица Грета сгащи Айнар на стълбите в Академията. Той се вкопчи в белия парапет, а тя постави длан върху китката му и попита:

– Може ли да поговорим?

Толкова късно наоколо нямаше жива душа и на стълбището беше тихо. Професор Вегенер носеше кафяв костюм с износена бяла яка. Държеше голямо колкото книга празно платно.

– Организираме вечеря по случай рождения ми ден – каза Грета. – С брат ми ставаме на осемнайсет години. Искате ли да дойдете?

Айнар пребледня и сякаш му прилоша.

– Госпожице, моля ви – каза той накрая. – Може би трябва да се прехвърлите в друг курс. Така ще е най-добре. – Той докосна гърлото си, все едно там висеше скъп на сърцето му малък медальон.

И тогава Грета осъзна, че професор Вегенер в някои отношения е дори по-млад от нея. Имаше момчешко лице с малка уста и вечно червени уши. Светлокафявата му коса бе разрошена на челото. В този миг нещо я накара да обгърне лицето му е ръце. Той подскочи малко, когато пръстите ѝ докоснаха бузите му, но след това застина. Грета държеше лицето на преподавателя си; слепоочията бяха топли между дланите ѝ. Не свали ръце, но той не възрази. И тогава го целуна, с малкото платно притиснато между тях. В този момент Грета разбра, че иска Айнар Вегенер не само да я придружи на празненството за осемнайсетия ѝ рожден ден, но и да стане неин съпруг.

– Колко си красив – каза тя.

– Може ли? – Айнар се отдръпна.

– Да дойдеш на празненството ли?

– Не, нямах предвид...

– Разбира се, че може. Нали затова те поканих.

И тогава, за изненада и на двамата, Айнар приведе лице към нейното за втора целувка.

Но преди рождения ден, преди Грета да навърши осемнайсет години, баща ѝ реши, че в Европа става твърде опасно. Малко след като германците поеха към Франция, бащата на Грета изпрати семейството у дома в Америка.

Щом Кайзерът превзе Белгия, какво би го спряло да дойде и тук? – каза той на масата от светло дърво в трапезарията.

– Така е – отвърна майка ѝ, докато обикаляше из стаята с наръчи слама за опаковане на сандъци.

Грета, която се чувстваше като бежанка, се качи на "Принцеса Дагмар" само с кратка бележка от Айнар в джоба си, която гласеше: "Забрави за мен. Така ще е най-добре".

СЕГА, СЛЕД ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ГОДИНИ, през влажната пролет на 1925 г. Грета имаше чувството, че пази тайна, свързана със съпруга ѝ. През първите няколко седмици след като Айнар позира с роклята на Анна двамата не казваха нищо по въпроса. Рисуваха всеки пред триножника си и внимаваха да не си пречат. Грета завърши портрета на Анна и търсеше нова поръчка. На няколко пъти, докато вечеряха или четяха до късно, Грета се сещаше за роклята и за малко да се обърне към него с "Лили". Изпусна се само веднъж. Той каза нещо, а тя попита "Какво каза, Лили?", но веднага се извини. Разсмяха се и Грета го целуна по челото. Повече не се сети за това, все едно Лили беше просто героиня от пиеса, която бяха гледали в театъра.

Но една вечер, докато Грета четеше за социалния либерализъм във вестник Politiken на окъпания от светлината на лампата фотьойл, Айнар седна в краката ѝ и положи глава в скута ѝ. Тя го галеше по косата, като от време на време вдигаше ръка, за да прелисти страницата. Когато приключи с четенето, сгъна вестника, за да реши кръстословицата, и извади молив от джоба на мантията си.

– Мислех си за нея – каза Айнар.

– За кого?

– За малката Лили.

– Искаш ли да я повикаме отново? – попита Грета и прокара изцапан с печатарско мастило пръст по белега от шарка на бузата си, без да вдига очи от кръстословицата.

Грета често казваше разни неща просто ей така, заради вечния импулс, който я подтикваше да противоречи, да бъде крайна. Откакто се ожениха, бе предлагала и други, също толкова нелепи идеи: Хайде да се преместим в Пасадена и да гледаме портокали. Искаш ли да превърнем апартамента в клиника за проститутките от района край гарата? Защо не се преместим на някое неутрално място като Невада, където никой не ни познава? В голямата пещера на брака се изричаха неща, на които, за щастие, често не се обръщаше особено внимание и оставаха да висят безобидно с главата надолу като заспали прилепи. Поне такава бе философията на Грета; какво мислеше по въпроса Айнар, тя нямаше представа.

Веднъж тя се опита да нарисува спящ прилеп – тяло на мишка, обгърнато от черна ципеста кожа, – но не успя. Липсваше ѝ умението да изобрази издължените пръсти и малките палци, завършващи с нокти, както и да предаде деликатната сивота на разперените криле. Не се бе учила да рисува животни. Айнар, който понякога включваше в пейзажите си прасе, врабче и дори Едуард IV, бе обещал да я научи. Но винаги когато седнеха за урок, нещо се случваше: пристигаше телеграма от Калифорния, перачката иззвънтяваше с цимбалите на улицата, по телефона се обаждаше някой от клиентите на Айнар, които най-често бяха белокоси и съсухрени и живееха в къщи с вечно затворени зелени капаци на прозорците.

Няколко дни след това Грета се прибираше към Вдовичи дом от среща с галерист, който в крайна сметка отказа да изложи картините ѝ. Красивият млад мъж с бенка, подобна на петънце от шоколад на гърлото, не ѝ го каза директно, но от начина, по който потупваше с пръсти брадичката си, личеше, че не е особено впечатлен.

– Само портрети ли рисувате? – попита той.

Цял Копенхаген знаеше, че е омъжена за Айнар Вегенер, и Грета имаше чувството, че заради това галеристът бе очаквал от нея причудливи пейзажи.

– Не мислите ли, че картините ви са прекалено... – той потърси подходяща дума, – екзалтирани?

Това преля чашата. Грета пламна от възмущение и роклята с ревери започна да я задушава. Прекалено екзалтирани? Че как може нещо да е прекалено екзалтирано? Тя дръпна папката си от ръцете на галериста и се обърна да си върви. Докато изкачваше стълбите до апартамента във Вдовичи дом, мокрото ѝ лице все още пламтеше.

Когато отвори вратата, видя на плетения стол да седи момиче, което в първия момент не разпозна. Момичето бе с лице към прозореца, с книга в ръка и Едвард IV в скута. Носеше синя рокля с бяла яка, а на врата ѝ висеше една от златните верижки на Грета. Непознатата – или я познаваше отнякъде? – ухаеше на мента и мляко.

На долния етаж морякът крещеше на жена си и всеки път, когато от дъските на пода долиташе думата "курва", вратът на момичето поруменяваше. След което руменината се отдръпваше.

– Luder! – не спираше да вика мъжът и руменината прииждаше и се отдръпваше от тила на момичето.

– Лили? – промълви най-накрая Грета.

– Книгата е прекрасна. – Лили ѝ показа историята на Калифорния, която бащата на Грета бе изпратил в колет заедно със захаросани лимони, шишенцата с портокалово масло и торбичка с евкалиптови семена, за да си прави парна баня на лицето.

– Не исках да те прекъсвам.

Лили прошепна нещо. Едвард IV изръмжа лениво и наостри уши. Входната врата все още стоеше отворена, а Грета не си бе съблякла палтото. Лили продължи да чете и Грета се вгледа в белия врат, обгърнат от плетената яка. Не знаеше какво очаква съпругът ѝ от нея. Каза си, че това е важно за Айнар и че ще го остави да поеме инициативата, макар да противоречеше на природата ѝ. Грета стоеше в антрето с ръка зад гърба, хванала дръжката на входната врата, докато Лили седеше тихо на стола, окъпана от светлина. Не обръщаше внимание на Грета, която се надяваше, че Лили ще стане и ще я повика при себе си. Но това не се случи и накрая Грета осъзна, че Лили иска да остане сама. Затова затвори вратата на апартамента след себе си и слезе по тъмните стълби на улицата, където срещна перачката и я отпрати.

Когато отново се прибра във Вдовичи дом, Айнар рисуваше, облечен с кариран панталон от туид, елек и риза с навити до лактите ръкави. Главата му изглеждаше малка над яката и възела на вратовръзката. Бузите му руменееха, а с малката си изваяна уста бе захапал дръжката на четката си.

– Получи се – каза той ведро. – Най-накрая успях да забъркам подходящия цвят за заснежената степ. Искаш ли да видиш?

Айнар рисуваше толкова малки пейзажи, че платната се побираха в дланите. Тази картина бе мрачна – блато по здрачаване през зимата; единствено тънка линия сивкав сняг разделяше рохкавата пръст и небето.

– Това блатото в Синия зъб ли е? – попита Грета. Напоследък пейзажите на Айнар започваха да я отегчават. Не разбираше как може да рисува все едно и също. Тази вечер щеше да довърши изгледа от степта и на сутринта да започне нов.

На масата имаше ръжен хляб. Айнар бе ходил на пазар, което бе нетипично за него. Имаше и кутия със замразени скариди, както и чиния с телешко месо. Купата с мариновани лукчета ѝ напомни за мънистата, които двамата с Карлайл нижеха на връв, когато той още куцаше тежко и не можеше да играе навън.

– Лили ли е идвала? – Трябваше да повдигне въпроса, защото знаеше, че Айнар няма да го направи.

– За около час. Може би по-малко. Не усещаш ли парфюма ѝ? – Той плакнеше четките в буркан с терпентин, побелял като разреденото мляко, което се продаваше в Дания след войната.

Грета не знаеше какво да каже; не знаеше и какво съпругът ѝ очаква от нея.

– Тя ще идва ли пак?

– Само ако си съгласна – отвърна Айнар през рамо.

Раменете му бяха тесни като на подрастващо момче и беше изключително слаб. Понякога Грета си мислеше, че може да го обгърне два пъти с ръцете си. Дясното му рамо потреперваше, докато миеше четките, и нещо я подтикна да застане зад него, дa го хване за лактите и да му прошепне да не мърда. Искаше да го остави сам да реши как да живее, но в същото време я изпълваше непреодолимо желание да го прегърне и да му каже как да постъпи с Лили. Двамата стояха в смрачаващия се мансарден апартамент във Вдовичи дом, Грета прегърнала скования Айнар. Накрая ѝ хрумна как да отговори:

– Нека оставим Лили да реши.

ПРЕЗ ЮНИ В КМЕТСТВОТО щеше да се проведе Балът на художниците. Грета носи поканата в джоба си цяла седмица, докато се чудеше какво да прави. Неотдавна Айнар бе казал, че не иска повече да ходи по балове. Но на Грета ѝ хрумна друга идея; бе започнала да забелязва в очите на Айнар копнеж, за който той не бе готов да си признае.

Една вечер в театъра го попита внимателно:

– Искаш ли да отидеш като Лили?

Попита го, защото предполагаше, че Айнар иска точно това. Той никога не би си признал, че копнее за подобно нещо; рядко ѝ споделяше каквото и да било, без тя да го подкани. Но започнеше ли веднъж, изливаше истинските си чувства, докато Грета търпеливо слушаше, подпряла брадичка с ръка.

Седяха на балкона в Кралския театър. Тапицерията от червено кадифе по облегалките бе протрита, а над сцената бе изписана легендарната фраза "Изкуството не е само за удоволствие". Черните дъсчени подове бяха полирани следобеда и във въздуха още се носеше сладникавият дъх на препарат, който напомняше на Грета за мириса в апартамента им след като Айнар почистеше.

Ръцете на Айнар трепереха, по гърлото му пълзеше руменина. Двамата седяха високо, почти наравно с електрическия полилей с крушки от матово стъкло. На светлината мъхът по бузите на Айнар, където повечето мъже си пускаха бакенбарди, се виждаше отчетливо. Брадата му беше толкова рядка, че се бръснеше само веднъж седмично, а над горната му устна косъмчетата бяха толкова малко, че Грета можеше да ги преброи. Имаше розови като пъпки на цвете бузи и понякога Грета малко му завиждаше.

Оркестърът настройваше инструментите и се подготвяше за дългото изпълнение на "Тристан и Изолда". Двойката до тях изу дискретно официалните си обувки.

– Нали се разбрахме да не ходим на бала тази година – каза накрая Айнар.

– Не е задължително, просто си помислих...

Светлините угаснаха и диригентът зае мястото си пред оркестъра. През следващите пет часа Айнар седя скован, с прибрани крака, стиснал силно програмата в юмрука си. Грета знаеше, че си мисли за Лили, все едно тя бе отдавна напуснала дома по-малка сестра, която сега се завръщаше. Тази вечер Анна играеше Брангена, прислужницата на Изолда. Гласът ѝ напомняше на Грета за въглени в огнище и макар да не бе хубав като на сопран, от него струеше топлина и покорство – нали така би трябвало да звучи една прислужница?

– Някои от най-интересните жени, които познавам, не са особено красиви – каза тя на Айнар по-късно в леглото с ръка върху топлия му хълбок, докато се унасяше и не знаеше съвсем къде се намира – в Копенхаген или в Калифорния.

На другия ден, когато се прибра от среща с друг галерист – прекалено безличен и незначителен, че да се засегне от отказа му, тя отиде да целуне Айнар. По бузата и в косата му бе останала следа от Лили – едва доловимото ухание на мента и мляко.

– Лили пак ли е идвала?

– Да, остана целия следобед.

– И какво прави?

– Излезе да си купи някои неща.

– Сама?

Айнар кимна. Бе приключил с рисуването за днес и седеше на фотьойла с облегалки от орех с разгънат вестник в ръцете и Едвард IV, свит в краката му.

– Помоли ме да ти предам, че иска да отиде на бала.

Грета не каза нищо. Имаше чувството, че в момента ѝ обясняват правилата на игра: слушаше и кимаше, но в същото време се надяваше, че ще ги разбере по-ясно, когато започнат да играят.

– Нали нямаш нищо против? – попита Айнар. – Може ли тя да те придружи вместо мен?

Грета усука кичур коса на възел, който по-късно трябваше да откъсне, и отвърна:

– Нямам нищо против.

Нощем Грета лежеше в леглото с ръка върху гърдите на Айнар. Когато се ожениха, бабата на Айнар им подари спалня от бук, малка като всички в семейството на Айнар с изключение на баща му. С годините Грета свикна да спи легнала по диагонал с крака, преметнати върху краката на Айнар. От време на време, когато я изпълваха съмнения за живота, който си бе изградила в Дания, си представяше, че е малко момиченце, а Айнар с лицето си на порцеланова кукла и мънички ходила е любимата ѝ играчка. Насън той присвиваше лъскавите си устни, а косата му увенчаваше лицето като венец. Безброй нощи Грета бе оставала будна, за да гледа как миглите му трепкат в съня.

Толкова късно нощем спалнята бе тиха с изключение на сирената на ферибота, който потегляше за Борнхолм, острова в Балтийско море, откъдето бе родом баба ѝ. Все по-често Грета лежеше будна и мислеше за Лили, за провинциалното ѝ лице с потрепваща горна устна и очи толкова кафяви и воднисти, че сякаш всеки момент ще се разплаче. За месестото носле на Лили, което ѝ придаваше вид на подрастващо момиче, все още свикващо със съзрялото си женско тяло.

Лили се оказа още по-срамежлива от Айнар. Поне в началото. Свеждаше глава, когато говореше, а понякога онемяваше от притеснение. Дори при обикновен въпрос като: "Чу ли за пожара, изпепелил доковете на Гренландската търговска компания?", тя поглеждаше Грета безмълвно и извръщаше очи. Лили предпочиташе да пише бележки и да ги оставя из апартамента или да оставя картички, купени от сляпата жена пред железните порти на парка, в гардероба или на триножника на Грета.

А на една бележка пишеше:

Грета отговаряше на бележките и ги подпираше на купата с круши преди да излезе:

Вечер Айнар и Грета излизаха с приятели в любимото си кафене край канала Нихавн. Понякога алкохолът го омайваше и той детински се хвалеше колко успешно е минала изложбата му.

Всички картини се продадоха! – заявяваше Айнар и напомняше на Грета за Карлайл, който се хвалеше на всеослушание за добра оценка по геометрия или за чудесен нов приятел.

Но приказките на Айнар смущаваха Грета, която се правеше на глуха винаги щом станеше въпрос за пари; какво да каже? Не можеше ли поне да се преструват, че парите са без значение? В тези случаи тя поглеждаше предупредително към Айнар над оглозганите мазни кости от сьомга в подноса на масата. Нe му бе казала за попечителския фонд, с който баща ѝ я бе изпратил в Дания, нито за парите, които ѝ превеждаха по банкова сметка след края на всяка беритба на портокали – не от егоизъм, а тъй като се притесняваше богатството да не я преобрази така, че и сама да не може да се познае. Един ден, за който сега съжаляваше, дори купи целия Вдовичи дом, но така и не събра смелост да каже на Айнар, който всеки месец неохотно отиваше в банката с чека за наема. Осъзнаваше, че е допуснала грешка, но беше късно да я поправи.

Когато Айнар се въодушевеше, той удряше с юмрук по ма- сата, тръсваше коса, а яката на ризата му се отваряше и разкриваше гладката му розова кожа. Той нямаше и грам тлъстина по тялото си освен по малките меки гърди. Грета го потупваше по китката, за да му напомни да не прекалява с аквавита – както някога правеше майка ѝ, когато Грета пиеше коктейл след коктейл в Ловния клуб. Но Айнар никога не схващаше намеците ѝ поднасяше чашата към устните и оглеждаше масата, сякаш търсеше одобрение.

Айнар бе мъж с необичайна физика. Тази мисъл минаваше на Грета, когато ризата му се отвореше още по-надолу и всички на масата виждаха гърдите му – все едно надничаха в пазвата на момиче, навлязло наскоро в пубертета. С лъскавата си коса и гладката като порцелан кожа, видът му често предизвикваше объркване. Беше толкова красив, че понякога стариците в парка на замъка "Розенборг" нарушаваха закона и късаха лалета от лехите, за да му ги поднесат. Устните му бяха по-розови от всички червила, които се предлагаха на третия етаж в универсалния магазин.

– Кажи им защо няма да ходиш на бала – подкани го Грета една вечер. Заради топлото време седяха на външна маса под светлината на фенер. По-рано в канала се бяха сблъскали две лодки и нощният въздух миришеше на керосин и нацепена дървесина.

– На бала ли? – попита Айнар и наклони глава.

– Грета каза, че братовчедка ти пристига от Ютланд – каза Хелене Олбек, секретарка в Гренландската търговска компания. Носеше тясна зелена рокля с ниска талия, а веднъж, когато беше пияна, хвана ръката на Айнар и я притисна в скута си. Айнар веднага я отблъсна и Грета, която видя случилото се през открехната кухненска врата, остана доволна.

– Братовчедка ми? – попита озадачено Айнар. Над горната му устна изби пот и той замлъкна онемял.

И друг път бе реагирал така. Грета споменаваше за Лили на приятели, дори на Анна, а Айнар сбърчваше лице, сякаш нямаше представа коя е Лили. Двамата с Грета никога не обсъждаха детинското му объркване: коя Лили? А, да, Лили. Братовчедка ми? Да, братовчедка ми Лили. На следващия ден историята се повтаряше. Сякаш само Грета знаеше общата им тайна, все едно тя заговорничеше зад гърба му. Помисли си дали най-накрая да не повдигне въпроса, но се отказа. Може би се страхуваше, че ще го съкруши. Или че ще го обиди. Но най-големият ѝ страх бе, че Лили ще изчезне завинаги и ще остави Грета сама във Вдовичи дом.

ТРЕТА ГЛАВА

БАЩАТА НА АЙНАР БЕШЕ посредствен земеделец, изключен от Дружеството за облагородяване на степите. За пръв път напуснал селската къща на майка си в Синия зъб, за да отиде да вземе невястата си от работилница за рибарски мрежи. Отседнал край залива в странноприемница с покрив от водорасли и на сутринта се оженил. За втори и последен път не прекарал нощта в Синия зъб, когато се върнал в Скаген с трупа на жена си и новородения Айнар, увит в пъстро одеяло. Тъй като земята около Скаген била прекалено скована от студа, за да изкопаят гроб, увили майката на Айнар в рибарска мрежа и я пуснали като котва в ледовитото море. Тъй като предишната седмица висока сива вълна отнесла крайбрежната странноприемница с покрива от водорасли, този път бащата на Айнар спал в рибарската работилница сред ръждясали игли, мрежи и уханието на иглики, с което била известна майката на Айнар.

Баща му беше висок и слаб, с крехки кости. Придвижваше се с помощта на чепата тояга и се подпираше по мебелите. Когато Айнар беше малък, баща му често оставаше на легло заради болести, за които лекарят твърдеше, че са изключително редки. През деня Айнар се промъкваше в стаята на баща си, докато той спеше и събралата се по устните му слюнка правеше балончета с всеки дъх. Момчето се прокрадваше на пръсти и протягаше ръка, за да докосне златните къдри на баща си. Динар мечтаеше да има такава коса, толкова гъста, че ако пъхне в нея сребърен гребен, той би стоял красиво като украшение на коледна елха. Но още по-очарователна от косата на баща му, беше болестта, която изцеждаше силите му, замъгляваше очите му и правеше пръстите на ръцете му жълти и крехки. Айнар смяташе баща си за красив – мъж, хванат в капана на безполезно, хрипливо и намирисващо тяло, което отказваше да му служи.

Понякога момчето лягаше на тясното буково легло и се пъхваше под пухената завивка. Баба му бе запушила дупките по рамката с парченца уханна смола и леглото миришеше на чисто и свежо. Главата му потъваше във възглавницата, а малкият Едвард II се сгушваше между него и баща му и тупаше с опашка по завивките. Кучето изскимтяваше, въздъхваше доволно и кихваше. Айнар правеше същото, защото знаеше колко много баща му обича Едвард и искаше да обича и него по същия начин.

Докато лежеше, Айнар усещаше слабата топлина, излъчваща се от костите на баща му, от ребрата, които се очертаваха под нощната риза. Зелените вени на гърлото му пулсираха от изтощение. Айнар хващаше ръката на баща си и я държеше, докато баба му, дребна и набита жена, не дойдеше да го отпрати. "Само ще влошиш състоянието му", казваше тя, твърде заета с нивите и съседите, които се отбиваха със съчувствие да наглеждат Айнар.

Макар да се възхищаваше на баща си, Айнар изпитваше и омраза към него и понякога го проклинаше, докато копаеше мекия блатен торф. На масичката до леглото имаше стара овална фотография на майка му с коса, увита като венец около главата. Винаги когато Айнар посегнеше към снимката, баща му я взимаше и казваше: "Не смущавай покоя ѝ". Срещу леглото стоеше гардеробът от ясен, където дрехите ѝ стояха недокоснати от деня, в който бе родила Айнар. В едно от чекмеджетата бяха полите ѝ с пришити камъчета, за да не ги вдига вятърът; в друго беше прибрано вълненото ѝ бельо, сиво като небето; на закачалките висяха няколко габардинени рокли с буфан ръкави; пожълтялата от времето сватбена рокля бе увита с тънка хартия, която се късаше и при най-лекото докосване. Имаше и торбичка с кехлибарена огърлица и черна брошка с малък инкрустиран диамант.

От време на време, когато се почувстваше по-добре, баща му излизаше от къщата. Един ден се прибра, след като бе седял за около час на приказка у съседи, и завари седемгодишния Айнар седнал пред отворените чекмеджета с кехлибарената огърлица на врата и жълт шал на главата, който се спускаше по раменете му като красива руса коса.

Лицето на баща му почервеня и очите му сякаш потънаха в черепа. В гърлото му се надигна яростен хрип.

– Не бива да правиш така! – каза баща му. – Момченцата не правят такива неща.

А малкият Айнар попита:

– Защо?

Баща му почина, когато Айнар беше четиринайсетгодишен. Гробарите поискаха десет крони повече, за да изкопаят достатъчно дълга дупка, за да побере ковчега. На гробището баба му, която вече бе погребала всичките си деца, даде на Айнар малък бележник със сиви корици.

– Записвай в него мислите си – нареди му тя. По кръглото ѝ като чиния лице се четеше облекчение, че болнавият и безполезен син най-накрая си е отишъл. Бележникът бе не по-голям от карта за игра, със закачен на шнурче син молив. Баба му го бе задигнала от спящ пруски войник по време на германската окупация на Ютланд от 1864 г. "Взех бележника и го застрелях", казваше понякога тя.

Село Синия зъб бе кръстено на един от първите датски крале. Никой не знаеше кога точно бе възникнало и откъде бяха дошли първите му обитатели, макар да се разказваше легенда за заселници от Гренландия, напуснали каменистата си земя и довели овцете си да пасат тук. Селото не бе голямо и бе обградено от блата. В Синия зъб всичко беше мокро – краката на хората, кучетата, а понякога през пролетта и килимите и стените на коридорите. Пътека от дъски, положени върху меката почва, водеше до главния път и към полята по-нататък. Всяка година пътеката потъваше с няколко стъпки, а през май, когато ледът се разтопеше на късчета, не по-големи от рибешки люспи, мъжете от селото заковаваха дъските наново върху няколкото могилки твърда жълта земя.

Като малък Айнар имаше приятел на име Ханс, който живееше в края на селото в тухлено имение, където прекараха първия телефон в градчето. Един ден, преди да станат добри приятели, Ханс поиска от Айнар едно йоре, за да му позволи да вдигне слушалката. Айнар не чу нищо, само пращене и тишина.

– Ако имаше на кого да се обадиш, щях да ти позволя – рече Ханс и го прегърна нежно през рамото.

Бащата на Ханс беше барон. Майка му, с вдигната на стегнат кок посивяла коса, говореше на сина си само на френски. Ханс имаше лунички по бузите и също като Айнар беше по-дребен от останалите момчета. Но за разлика от него имаше дрезгав глас на вечно оживено момче, което говори еднакво въодушевено и уверено с най-добрия си приятел, с корсиканската си гувернантка и с червендалестия свещеник. Ханс беше от момчетата, които вечер заспиваха веднага, уморени и доволни, и утихваха по-бързо от блатата наоколо. Айнар знаеше това, защото когато оставаше да спи в дома му, лежеше буден до сутринта, твърде превъзбуден, за да затвори очи.

Ханс беше с две години по-голям от Айнар, но това, изглежда, не го притесняваше. На четиринайсет беше дребен за възрастта си, но все пак по-висок от Айнар. Със симпатично голямата за тялото му глава, той изглеждаше на дванайсетгодишния Айнар по-зрял от всички други момчета, които познаваше. Ханс разбираше как мислят възрастните и знаеше, че не обичат да им посочват кога не са прави. "Не, не казвай нищо", съветваше той Айнар, когато баща му, въпреки постоянните си оплаквания колко тежко болен е, отмяташе завивките и хукваше към чайника винаги щом госпожа Бор или госпожа Ланге са отбиеха на раздумка. Ханс го предупреждаваше – събрал пръстите на ръцете си като малък ципест плавник – и да не казва на баща си, че иска да става художник.

– Може след време ще промениш решението си. Защо да го тревожиш отсега? – казваше Ханс и го докосваше по ръката, при което Айнар настръхваше. Тъй като Ханс знаеше толкова много, Айнар не се съмняваше, че е прав.

– Не споделяй мечтите си – каза Ханс един ден, докато по- казваше на Айнар как да се покатери на стария дъб в покрайнините на блатото. Корените на дървото бяха загадъчно преплетени около камък, толкова бял и слюдест, че в слънчев ден заслепяваше с блясъка си.

– Искам да избягам в Париж, но не съм казвал на никого. Няма и да им кажа. И един ден просто ще замина. Чак тогава ще разберат – заяви Ханс, докато се люлееше надолу с главата от един клон, а ризата му се бе смъкнала и разкриваше косъмчетата по гърдите му. Ако се изплъзнеше и паднеше, калта щеше да го погълне безследно.

Но блатото не погълна Ханс. След година двамата вече бяха станали най-добри приятели, което изненада Айнар, защото от момче като Ханс не бе очаквал друго освен подигравки. Но Ханс канеше Айнар да играят тенис на тревния корт пред имението, разчертан с пудра захар. След като установи, че Айнар е безнадежден с ракетата, Ханс му обясни как да съдийства и заяви, че отчитането на резултата е по-важна задача. Един следобед Ханс и един от четиримата му братя решиха да играят тенис голи, за да ядосат майка си. Айнар седеше, облечен с пуловер, на обраснал с лишеи камък под хартиен розов чадър, който Ханс бе поставил, за да го пази от слънцето. Айнар се опитваше да съдийства безпристрастно, но неизменно помагаше на Ханс да спечели. Седеше на камъка и отчиташе точките – "Четирийсет-нула за Ханс... Ас за Ханс", – докато братята гонеха топката по тревата, а розовите им пениси се размятаха като опашки на шнауцери. От гледката му ставаше още по-топло. Ханс стигна до точка за спечелване на мача, след което трите момчета избърсаха потта си с кърпи, а Ханс погали с топли голи ръце гърба на Айнар.

Ханс имаше хартиено хвърчило, което баронесата му беше донесла от Берлин. Хвърчилото бе с формата на подводница и Ханс обожаваше да го пуска да лети. Той лягаше сред люцерната, стисваше макарата на въжето между коленете си и гледаше как хвърчилото се рее над блатото.

– Кайзерът има същото хвърчило – казваше той завалено, докато дъвчеше стръкче трева. Опита се да научи и Айнар да пуска хвърчилото, но Айнар така и не успяваше да го насочи по въздушните течения. Оризовата хартия непрекъснато се натъкваше на някой силен порив и падаше на земята под разтревожения поглед на Ханс. Щом стигнеха до хвърчилото, Айнар казваше:

– Не знам какво стана. Ужасно съжалявам, Ханс.

Ханс вдигаше хвърчилото, отупваше закачилите се по него глухарчета и отвръщаше:

– Нищо му няма, здраво е.

Но Айнар така и не успяваше да се научи да пуска хвърчилото и един ден, докато лежаха по гръб в тревата, Ханс рече:

– Вземи да го направляваш.

Той намести макарата с въжето между коленете на Айнар и отново се излегна в тревата. Айнар усещаше лисичите дупки, върху които седеше. Всеки път, когато хвърчилото опънеше въжето, макарата се завърташе и Айнар извиваше гръб.

– Точно така – каза Ханс. – Насочвай го с колене.

И Айнар постепенно свикна с въртящата се макара, а хвърчилото се издигаше и спускаше сред ятата птици. Момчетата се смееха с изгорени от слънцето носове. Ханс гъделичкаше Айнар по корема с тръстиково стебло. Лицето му бе толкова близо, че Айнар усещаше дъха му през тревата. Искаше му се да се сгуши още по-близо до Ханс, докато коленете им се докоснат, защото в този момент Ханс изглеждаше готов да приеме всичко. Айнар се приближи до най-добрия си приятел, а единственият облак в небето се отмести и слънчевите лъчи огряха лицата на момчетата. В мига, в който Айнар помръдна кокалестото си коляно към крака на Ханс, внезапен порив на вятъра дръпна хвърчилото и макарата се изплъзна. Хартиената подводница се издигна над брястовете, но след малко цопна по средата на черното блато, което я погълна сякаш беше тежка като камък.

– Ханс – промълви Айнар.

– Няма нищо – прошепна стъписано Ханс. – Само не казвай на майка ми.

Лятото, преди бащата на Айнар да умре, двамата с Ханс си играеха в нивата за торфен мъх и газеха из рядката тиня. Беше топло и когато наближи обед, Ханс изведнъж хвана Айнар за китката и попита:

– Айнар, скъпи, какво има за обяд?

Наближаваше пладне и Ханс знаеше, че в къщата на Айнар е само баща му, който най-вероятно бе заспал седнал в леглото.

Ханс вече беше петнайсетгодишен и тялото му бе пораснало достатъчно, че да е съразмерно с главата му. В гърлото му се забелязваха наченки на адамова ябълка и вече бе израснал доста по-висок от Айнар, който на тринайсет години си оставаше твърде дребен. Ханс го поведе към къщата и когато влязоха в кухнята, той седна начело на масата ѝ затъкна салфетка в пазвата си. Айнар никога не бе готвил и застана озадачено до печката. Ханс каза тихо:

– Палиш огън и слагаш няколко картофа и парче овнешко да се варят. – След това добави с изненадващо тънък глас: – Хайде, Айнар, прояви въображение.

Ханс видя престилката на баба му с връзки, оплетени от пущица, окачена до комина, взе я и внимателно я завърза на кръста на Айнар. Докосна тила му, сякаш имаше дълга коса и искаше да я отметне.

– Не си ли играл тази игра? – прошепна Ханс и топлият му дъх погали ухото на Айнар, а пръстите му с изгризани нокти се плъзнаха по врата му. Ханс стегна престилката, докато не се наложи Айнар да се повдигне на пръсти със секнал дъх и точно когато успя стъписано да вдиша, баща му влезе в кухнята и ги зяпна ококорено.

Айнар усети как престилката се свлича на пода.

– Остави сина ми на мира! – Баща му вдигна бастуна си заплашително към Ханс.

Вратата се хлопна и кухнята изведнъж помръкна и стана прекалено тясна. Айнар чуваше как ботушите на Ханс се отдалечават с шляпане към блатото. Чу хрипливото дишане на баща си, след което върху бузата му се стовари тежка плесница. А после над блатото и локвите, над торфа и мъховете долетя песента на Ханс:

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ГРETA ПОСРЕЩНА ОСЕМНАЙСЕТИЯ си рожден ден на борда на "Принцеса Дагмар", облегната начумерено на перилата. Не се бе прибирала в Калифорния след инцидента с колата на месаря. Мисълта за бялата тухлена къща на хълма с изглед към Аройо Секо и планината Сан Габриел, обагрена в лилаво по залез-слънце, я изпълваше със самосъжаление. Майка ѝ очакваше да се събира с дъщерите на приятелките ѝ – с Хенриета, чиито родители държаха нефтените платформи край брега на Ел Сегундо; с Маргарет, чието семейство имаше вестник; с Доти Ан, чиито родители бяха собственици на най-голямото ранчо в Калифорния – земите им южно от Лос Анджелис бяха горе-долу с размерите на цяла Дания. Родителите ѝ очакваха да се влее в редиците на тези момичета сякаш изобщо не бе живяла в чужбина и да се превърне във възпитана млада калифорнийка: умна, образована, добра ездачка и покорна. По Коледа щеше да се проведе дебютантският бал в Ловния клуб, където момичетата щяха изящно да слязат по стълбите с ефирни бели рокли и цветя в косите.

– Връщаме се в Пасадена точно за дебюта ти – повтаряше майка ѝ почти всеки ден, докато пътуваха с "Принцеса Дагмар". – Слава богу, че бяха германците!

Стаята на Грета в къщата на хълма гледаше към задната морава и розите със спаружени от есенната жега цветове. Макар и достатъчно светла, стаята бе твърде малка за рисуване. Само след два дни Грета започна да се задушава, сякаш триетажната къща, пълна със стаи и прислужници японки, потропващи с налъми по задните стълби, не ѝ позволяваше да даде воля на въображението си.

– Майко, искам веднага да се върна в Дания! Тук се задушавам – оплака се тя. – На теб и Карлайл може и да ви харесва, но аз не мога да свърша нищо тук. Имам чувството, че съм забравила да рисувам.

– Грета, миличка, няма да стане – отвърна майка ѝ, която се бе заела да преустройва конюшнята в гараж. – Как може Калифорния да те задушава? Особено в сравнение с Дания!

Грета бе съгласна, че звучи нелогично, но в крайна сметка точно това изпитваше.

Баща ѝ изпрати статистическо проучване за Дания, публикувано от Кралското дружество за научен контрол. Грета цяла седмица се взира в таблиците, изпълнена със самосъжаление и копнеж: миналата година в Дания е имало 1 467 000 свине и 726 000 овце. Общият брой на кокошките е бил 12 000 000. Четеше цифрите и от време на време поглеждаше през прозореца. Запаметяваше бройките все едно съвсем скоро щяха да ѝ потрябват, но за какво и тя не знаеше. Отново пробваше да попита майка си:

– Не може ли да се върна? Не ми пука за германците!

В самотата си Грета се разхождаше до Аройо Секо, вървеше по пресъхналото речно корито, където дъждосвирците се събираха да търсят вода. През есента растителността в каньона бе съсухрена. От тревите и храстите, пустинната лавандула и змийските лилии бяха останали само кафяви чупливи стебла, а дребните плодчета на тойона, зърнастеца, бъза и шмака висяха изсъхнали по клонките. Калифорнийският въздух беше толкова сух, че кожата на Грета се напука; докато вървеше по песъчливото речно корито усещаше как носът ѝ се бели и кърви. Дребен гризач се шмугна пред краката ѝ, усетил, че в небето кръжи ястреб. Вятърът подухваше сухите листа на дъбовете. Грета се сети за тесните улици на Копенхаген, където сградите стигаха почти до бордюра като старец, който се страхува да пресече. Сетии се за Айнар Вегенер, който ѝ се струваше далечен като сън.

В Копенхаген всички я познаваха, но никой нямаше конкретни очаквания; там тя изглеждаше по-екзотично и от чернокосата перачка, дошла чак от Кантон, за да разнася пране по улиците на града. Датчаните се отнасяха към Грета с уважение, независимо от поведението ѝ, също както към десетките ексцент- рични графини, които седяха с ръкоделията си в обрасли с мъх имения. В Калифорния тя отново беше госпожица Грета Уод, сестра близначка на Карлайл, наследница на портокалова империя. Всички непрекъснато бяха вперили очи в нея. В района на Лос Анджелис имаше едва десетина мъже, които биха били подходяща партия за брак. От другата страна на Аройо Секо я чакаше къща в ренесансов стил, в която всички бяха сигурни, че ще се установи и ще напълни детските стаи и салони с деца.

– Вече няма нужда да чакаме – каза майка ѝ още през първата седмица, след като се завърнаха. – Не забравяй, че ставаш на осемнайсет.

А и, естествено, никой не беше забравил за случката с месарската кола. Сега друго момче разнасяше поръчките, но в мига, в който спреше пред бялата къща, всички застиваха сконфузено.

Куцият Карлайл, който непрекъснато изпитваше болки в крака в студената Дания, се готвеше да постъпи в Станфордския университет; Грета за пръв път му завиждаше – той щеше да куцука по песъчливите дворове на път за лекции под яркото слънце над Пало Алто, докато тя щеше да седи в салона със скицник в скута.

Започна да носи художническа мантия, в чийто преден джоб държеше бележката от Айнар. Пишеше му и писма, макар да нямаше нищо кой знае какво интересно за разказване. Не искаше да му признае, че не е рисувала, откакто замина от Дания. Не искаше да му пише за времето – това бе тема, подходяща за майка ѝ. Вместо това му казваше какво ще направи, когато се върне в Копенхаген: как ще се запише отново в Художествената академия; как ще покаже картините си в Асоциацията на художниците; как ще убеди Айнар да дойде на деветнайсетия и рожден ден. През първия си месец в Калифорния ходеше да пуска писмата в пощата на улица "Колорадо".

Вероятно ще пристигнат със закъснение – казваше служителят през месинговия отвор на гишето.

А Грета отвръщаше:

– Не ми казвайте, че германците са съсипали и пощите!

Не можеше да живее повече така, каза веднъж на японската прислужница Акико, чийто нос вечно течеше. Прислужницата се поклони и ѝ донесе натопена в сребърна ваза камелия. "Нещо ще трябва да се промени!", каза си изпълнена с ярост Грета, макар да не знаеше на кого точно да се сърди освен на Кайзера. Тя бе най-свободното момиче в Копенхаген, ако не и в целия свят, а сега проклетите германци съсипваха живота ѝ! Изгнаничка, ето в какво се бе превърнала. Намираше се в изгнание в Калифорния, където розовите храсти стигаха до три метра, а в каньона нощем виеха койоти. Не можеше да повярва, че е станала като онези момичета, чието най-вълнуващо преживяване през деня бе пристигането на пощата – купчинка писма, а сред тих нито едно от Айнар.

Прати телеграма на баща си с молба да ѝ разреши да се върне в Дания. Отговорът гласеше: "Морските пътища са опасни". Настоя майка ѝ да я пусне да отиде в Станфорд с Карлайл, но тя отвърна, че единственото подходящо училище за Грета е някой от девическите колежи далеч в снеговития Изток.

– Тук всичко ме мачка – каза тя на майка си.

– Не прави такива драми – отвърна госпожа Уод, докато надзираваше засяването на нова трева по моравите и засаждането на макове в лехите.

Един ден Акико почука тихо на вратата на Грета и ѝ подаде сгъната диплянка.

– Съжалява – рече прислужницата и излезе бързо.

В диплянката се съобщаваше за следващата сбирка на Дружеството за изкуства и занаяти в Пасадена. Грета си представи аматьорките с палитри по парижка мода и изхвърли брошурата. След това отново отвори скицника си, но не ѝ хрумваше какво да нарисува.

След седмица Акико отново дойде и ѝ подаде втора диплянка!

– Съжалява – каза тя, прикрила уста с длан. – Но мисля, че на вас хареса.

Чак след като Акико ѝ донесе трета диплянка, Грета реши да отиде на сбирката. Дружеството се събираше в бунгало в хълмовете над Пасадена. Предишната седмица жълта като слънчоглед пума скочила от бора в края на пътя и грабнала бебето на едни съседи. Членовете на Дружеството говореха само за това! Дневният ред бе забравен и се обсъждаше идеята да направят пано, изобразяващо сцената.

– Ще го кръстим "Пума в атака"! – възкликна някой.

– А защо да не направим мозайка? – предложи друг.

Дружеството се състоеше предимно от жени, но имаше и няколко мъже, болшинството от които носеха баретки. Когато стигнаха до съгласие, че ще нарисуват обща картина и ще я изложат в градската библиотека на Нова година, Грета се измъкна незабелязано от стаята. Оказа се права.

– Ти няма ли да участваш? – попита я един мъж.

Беше Теди Крос, с бялото си чело и дълъг врат, вечно килнал глава наляво. Теди Крос, който предложи да си тръгнат от срещата и да отидат в грънчарското му ателие на улица "Колорадо", където в пещта денонощно бумтяха орехови цепеници, чийто десен глезен пращеше от мускули, заради непрестанното натискане на педала на грънчарското колело; Теди Крос, който щеше да стане съпруг на Грета вследствие от коледния дебютантски бал в Ловния клуб и който преди края на Световната война щеше да умре пред очите ѝ.

Той беше вторият мъж, когото Грета обикна. Обичаше Теди заради вазите с тънки гърла, които ваеше от глина. Обичаше мълчаливото му лице с вечно набола брада и начина, по който отваряше уста, докато съсредоточено потапяше керамиката в съдовете с гланц. Теди бе родом от Бейкърсфийлд, където родителите му отглеждаха ягоди. От детството, прекарано в примижаване под палещото слънце, около очите му се бяха образували бръчици. Той разпитваше Грета за Копенхаген, за каналите и краля, но никога не коментираше нещата, които тя му казваше, а единственото, което помръдваше по лицето му, бяха клепачите. Грета му каза, че в Копенхаген има великолепен художник на пейзажи, който е влюбен в нея, но Теди само я погледна безмълвно. Той не бе стъпвал на изток от пустинята Мохаве, а единствените му посещения в именията по булевард "Ориндж Гроув" бяха, когато го наемаха да изработва плочки на камините и подовете на верандите.

На Грета страшно ѝ се прииска да излиза с него; да го води на разходки до шатрите край тенис кортовете, където през онази есен се провеждаха танцовите забави в Пасадена; да го показва на момичетата от Ловния клуб, сякаш за да им каже, че тя Вече не е като тях – все пак бе живяла в Европа. Щеше да се вози колкото си иска в месарски коли и ако реши, щеше да си води кавалер грънчар.

Съвсем очаквано, майката на Грета не допусна Теди да стъпи в дома ѝ. Това не спря Грета да го развежда из Пасадена на гости в сенчестите градини на Хенриета, Маргарет и Доти Ан. Момичетата, изглежда, нямаха нищо против Теди, което според Грета означаваше, че просто им е безинтересен. Оказа се, че керамичните му произведения са толкова търсени, че макар да пристигаше на различни партита с глина под ноктите, това му придаваше известен чар и достойнство. Майката на Грета, Която обичаше да казва, че предпочита много повече калифорнийската terra infirma пред "прастарата Европа", потупваше Теди по ръката, щом се срещнеха на публично място – жест, който вбесяваше Грета. Майка ѝ знаеше много добре, че ако покаже публично неодобрението си към Теди Крос, историята веднага ще се появи в светската хроника.

– Гледат на теб с пренебрежение – каза Грета на Теди на едно парти.

– Само някои от тях – отвърна той, явно доволен да седи с Грета на плетено канапе край басейн, докато сухите ветрове от пустинята брулеха храстите, а веселбата се вихреше зад прозорците на имението. Колко е наивен, мислеше си Грета, готова за битка – срещу кого или какво и тя не знаеше, но беше готова.

Един ден пощата пристигна на купчинка, увита с канап, и Акико ѝ донесе писмо в син плик. Грета дълго се взира в тънкото писмо в дланта си. Не можеше да повярва, че Айнар ѝ е писал, и дълго гада какво ли иска да ѝ каже: Войната изглежда е към края си и преди Коледа отново ще сме заедно. Или: Пристигам в Калифорния със следващия кораб. А може би дори: Не мога да опиша колко много значат писмата ти за мен

Възможно е, каза си Грета, седнала с писмото в скута си. Сигурно бе размислил. Всичко бе възможно.

И тогава разпечата плика.

Писмото започваше със "Скъпа госпожице Уод" и вътре пи- шеше само "Като се имат предвид обстоятелствата, в световен и друг мащаб, вероятно повече никога няма да се видим, което може би е за добро".

Грета сгъна листа и го прибра в джоба си. "Защо Айнар мисли л така?", запита се тя, докато бършеше очи с ръба на мантията си. Защо не му е останала и капчица надежда? За съжаление, Грета нямаше представа какво би могла да направи по въпроса.

И тогава Акико се върна и ѝ каза:

– Господин Крос е на телефона.

А телефонът се намираше в коридора на втория етаж, където майка ѝ слухтеше, тъй че Грета покани Теди да ѝ бъде кавалер на дебютантския бал. Той се съгласи, при условие че Грета спре да се тревожи как ще го приеме майка ѝ.

– Ще я поканя на танц и тогава ще видиш – заяви той.

Но Грета само изсумтя, защото според нея Теди нямаше представа с какво се захваща. Когато затвори телефона, майка и каза само:

– Е, след като вече го покани, му помогни да си намери подходящ костюм.

Групата от дебютантки се състоеше от седем момичета. Кава- лерите на другите девойки бяха младежи, прибрали се за празниците от Принстън и Харвард или от военните бази в Тенеси и Сан Франциско. Едно болно от астма момиче покани Карлайл, тъй като нямаше да ѝ трябва партньор за танците. А Грета, на която за пръв път ѝ хрумна, че може би ще трябва да забрави за Айнар Вегенер, се подготвяше, като репетираше реверанси.

Бялата рокля с висока талия не ѝ прилягаше добре. Набираше се на раменете и беше малко къса, поради което краката ѝ се подаваха под ръба. Поне така си мислеше Грета, докато слизаше по стълбището във фоайето на Ловния клуб. Парапетът бе украсен с гирлянди от зеленина, ябълки и червени лилии. Официилно облечени гости стояха на групички, пиеха алкохолни коктейли и вежливо гледаха пристигането на дебютантките. В Помещението имаше четири коледни елхи, а в камините тъмни пламъци поглъщаха цепениците.

Едно от момичетата носеше уиски в сребърно шишенце с капачка от седеф, което си подаваха от ръка на ръка, докато се обличаха и закачаха листенца от поинсетия в косите си. От уискито всичко изглеждаше по-ярко, сякаш управителят на клуба бе усилил лампите докрай, а червените пламъци в камините приличаха на зверове, готови всеки момент да изскочат от огнището.

Щом стигна до най-долното стъпало, Грета направи дълбок реверанс и сведе поглед към персийския килим. Членовете на клуба я аплодираха, като се опитваха в същото време да придържат чашите си с пунш. След това влезе в залата, а там я чакаше Теди Крос. Облечен с фрак, изглеждаше по-висок от обикновено. Пригладената му назад коса лъщеше и той ѝ се стори някак си непознат: приличаше на датчанин с тъмноруса коса, бръчиците около очите и загорялата от слънцето кожа. Острата му адамова ябълка подскачаше от притеснение.

По-късно вечерта, след валсовете, печеното говеждо и ягодите, поднесени в шампанско от Орегон, Грета и Теди се измъкнаха незабелязано от сградата на клуба и тръгнаха към тенис кортовете. Нощта бе ясна и студена, а Грета трябваше да повдигне полите на роклята си, за да не я намокри в росата, събрала се покрай линиите. Осъзнаваше, че е малко пияна, защото по-рано бе казала неуместна шега за ягодите и родителите на Теди. Извини му се веднага, но от начина, по който той сгъна салфетката си на масата, Грета разбра, че малко се е засегнал.

Предложи му да се разходят до кортовете като един вид извинение, задето му бе стоварила на главата целия си странен живот в Пасадена. Но нямаше план, не бе мислила за предложението, което щеше да му направи. Стигнаха до шатрата при най-далечния корт, където имаше хладилник с напитки и зелено плетено канапе. На дивана, който миришеше на сухо, проядено от червеи дърво, започнаха да се целуват.

Грета си помисли колко различна е целувката на Теди от тази на Айнар. На "Принцеса Дагмар" заставаше пред огледалото на каютата и целуваше отражението си. Гладката студена повърхност ѝ бе напомнила за целувката с Айнар и оттогава имаше чувството, че на стълбите в Академията бе целунала себе си. Но Теди изобщо не се целуваше така. Устните му бяха напукани и твърди, а мустаците му дращеха устата ѝ. Вратът му, притиснат в шията ѝ, бе здрав и силен.

Тъй като балът нямаше да трае вечно, Грета реши да не губи време. Знаеше какво трябва да направи, но ѝ трябваха няколко минути да се подготви. Протегна ръка към... Трудно ѝ бе дори да си го помисли, а да не говорим да го изпълни! Но искаше да го направи, поне така си мислеше, а и бе сигурна, че Теди иска точно това, както се беше притиснал в нея и потреперваше. Грета преброи до три, затаи дъх и посегна към ципа на панталона му

– Не, не – спря я той и я хвана за китката.

На Грета и през ум не ѝ бе минало, че може да откаже. Луна- та светеше достатъчно силно, че ако вдигнеше очи към лицето му, щеше да види загрижено за приличното изражение, което да я засрами. Спомни си за последния път, когато мъж ѝ бе отказал: сега от Айнар я деляха цял континент и един океан, да не говорим за войната.

Грета Уод и Теди Крос седяха на плетеното канапе край най-външния корт на Ловния клуб, с китката ѝ все още в грубата му длан.

Тя отново се зачуди какво да направи и сякаш обзета от не-познат досега порив, тикна лице в скута на Теди. Започна да прилага всички номера, за които бе чела в романите, купени от съмнителния район около гарата в Копенхаген и от бъбривите разюздани литовски прислужници в дома на майка ѝ. Теди отново се опита да възрази, но всяко следващо "не" звучеше все по-неубедително. Накрая той пусна ръката ѝ.

Когато приключиха, роклята ѝ бе смачкана и набрана чак до гърдите ѝ. Неговият фрак, неясно как, се бе скъсал. А Грета, която досега не бе стигала толкова далеч, лежеше под слабото високо тяло на Теди, чието сърце туптеше бързо до гърдите ѝ, и усещаше горчивия, солен мирис на влагата между краката си. Грета вече знаеше какво ще последва и прегърна примирено Теди с мисълта, че всичко ще бъде наред, че няма нищо против, само и само той да я отведе оттук.

ОЖЕНИХА СЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИЯ ден от февруари в градината на имението на булевард "Ориндж гроув". Японските прислужници посипаха поляната с цветчета от камелии, а Теди бе облечен с нов фрак. Венчавката се проведе в тесен кръг, присъстваха само братовчедите от Сан Марино, Ханкок Парк и Нюпорт Бийч. Съседката им, вечно дъвчеща дъвка богата наследница от Чикаго, също дойде, защото, както бе казала през зъби госпожа Уод, и тя бе преживяла същото с дъщеря си. Родителите на Теди също бяха поканени, но никой не очакваше да дойдат; планинският път от Бейкърсфийлд често бе непроходим през февруари.

Веднага след сватбата и краткия меден месец в луксозен апар- тамент в хотел "Коронадо" в Сан Диего, където Грета плачеше всеки ден – не заради това, че е омъжена за Теди Крос, а тъй като сега бе още по-далеч от любимата си Дания и живота, който искаше, – родителите ѝ ги изпратиха да живеят в Бейкърсфийлд. Господин Уод им купи малка къща в испански стил. Покрив от червени керемиди, севилски решетки на прозорците и малък гараж, обгърнат от пълзящи бугенвилеи. Госпожа Уод прати Акико да живее с тях. Парапетите в къщата в Бейкърсфийлд бяха от ковано желязо, а между стаите имаше сводести арки. Имаха басейн с формата на бъбрек и просторна дневна с множество етажерки. Къщата бе построена сред дъбрава о фурми и вътре бе винаги сенчесто и прохладно.

Родителите на Теди им дойдоха на гости веднъж. Те бяха прегърбени хора с розови от ягодите длани. Живееха на полето, на няколко акра глинеста земя, в двустайна къща, построена от евкалиптови трупи. Очите им бяха почти скрити под вечно примижалите от слънцето клепачи. Седяха безмълвно в просторната дневна на Грета, хванати притеснено за ръце, и оглеждаха богатата обстановка: испанската къща, пейзажа над камината, японските налъми на Акико, която пристигна с поднос. Грета наля чай от хибискус с лед и всички заедно се настаниха на белите дивани, които госпожа Уод бе поръчала от "Гръмпс". Всички се чувстваха неудобно и съжаляваха, че се бе стигнало до тук. Грета откара родителите на Теди обратно до дома им с двуместната си кола, което принуди госпожа Крос да се сгуши в скута на мъжа си. Докато пътуваха, започна да се стъмва и над полетата падна характерният за ранната пролет мраз. Вятърът свистеше над нивите и вдигаше прахоляк. Грета пусна чистачките, за да почисти пясъка от предното стъкло, и зърна в далечината жълтата светлина, струяща от къщата на семейство Крос. Сред силно навяващия прахоляк Грета не можеше да види нищо друго освен светлината от къщата и, изглежда, тримата си мислеха за едно и също, защото в този момент госпожа Крос каза:

– Теди се роди там.

Господин Крос прегърна жена си и добави:

– И все повтаряше, че един ден ще се върне.

Цяла пролет Грета подремваше на белите дивани в дневната. Ненавиждаше Бейкърсфийлд, ненавиждаше испанската къща, а понякога дори ненавиждаше и бебето, което растеше в нея. Но нито веднъж не ѝ хрумна да ненавижда Теди Крос. Следобед тя четеше, а той поставяше топли компреси на челото ѝ. Грета наедряваше бързо и с всеки изминал ден се чувстваше все по-зле. Още преди да дойде май, вече спеше в дневната и нощем, тъй като ѝ бе твърде лошо и се чувстваше твърде тежка, за да се качи до втория етаж. Теди се премести да спи на кушетка до нея.

В началото на юни Бейкърсфийлд вече бе обгърнат от лятната жега и още преди девет сутринта температурата достигаше 37 °С. Акико правеше на Грета ветрила от хартия; Теди ѝ носеше студени вместо топли компреси. А когато на Грета ѝ прилошееше много, Акико ѝ даваше студен зелен чай в лакирани чаша, докато Теди четеше на глас поезия.

И тогава, един ден, докато Теди беше в Пасадена, за да вземе грънчарско колело от ателието, което така ѝ не бе затворил, дойде краят на жегата и гаденето. С помощта на чернокосата Акико, Грета роди посиняло момченце с увита около врата пъпна пръв, стегната като вратовръзка. Грета го кръсти Карлайл. На следващия ден двамата с Теди го погребаха в двора на евкалиптовата къща на семейство Крос сред вихрещия се прахоляк в края на шумолящите ягодови полета.

ПЕТА ГЛАВА

ТЯСНАТА ПАВИРАНА УЛИЦА, криволичеща през Копенхаген, беше достатъчно тъмна, помисли си Лили, за необезпокоявани срещи. Прозорците на къщите от двете страни почти се докосваха и нямаше място за улични лампи. Тук хората бяха, твърде бедни, за да разхищават пари за осветление, и всичко тънеше в мрак, с изключение на няколко все още отворени заве- дения. Наблизо имаше турско кафене, където клиентите седяха на кадифени възглавници покрай прозореца. Бордеят по-надолу скрит дискретно зад спуснати капаци, имаше звънец на вратата с формата на женска гърда. По-нататък Грета и Лили минаха покрай бар в мазе, където кльощав мъж с лъскави от помада мустаци се шмугна, за да се присъедини към себеподобните си.

Лили носеше рокля от шифон с ленени ръкави и яка. Роклята шумолеше тихо, докато вървяха, и тя се бе съсредоточила изцяло върху шума, за да не мисли нервно какво ѝ предстои. Грета ѝ бе заела перлен гердан, който беше омотан три пъти около шията ѝ и я скриваше почти изцяло. Носеше и кадифена шапка, която купи сутринта от "Фоненсбек" и прикрепи с иглата на Грета с форма на пеперуда и инкрустирани жълти диаманти и оникси.

– Толкова си красива, че искам да те целуна – каза Грета, докато Лили се обличаше. Грета толкова се въодушеви, че я прегърна и я поведе в танц из апартамента под неспирното джафкане на Едвард IV. Лили затвори очи със сковани и натежали от напластения грим клепачи и си представи, че Копенхаген е град, където и Лили, и Айнар можеха да живеят като един човек.

Улицата свършваше при Площада на кметството срещу парка "Тиволи". Фонтанът с драконите шуртеше, а срещу хотел "Палне" се издигаше колона, увенчана от двама бронзови викинги, надуващи рогове. Площадът беше оживен – хора пристигаха и си тръгваха от бала, а група норвежки туристи обсъждаха въодушевено предстоящото състезание по колоездене от Копенхаген до Осло.

Грета не я пришпорваше. Остави я да постои в края на площада, докато Лили се намести в Айнар, както човек намества ръка в марионетка.

Застанала под извисяващата се на почти сто метра часовникова кула на Кметството, Лили имаше чувството, че крие най-голямата тайна на света – канеше се да заблуди цял Копенхаген. В същото време частица от нея осъзнаваше, че това ще е най-сложната игра, която ще играе някога. Спомни си за лятото в Синия зъб, когато хвърчилото с форма на подводница падна в блатото. Айнар Вегенер с малкото кръгло лице като че ли се спускаше по тунел. Лили погледна към облечената с черна рокля Грета и изпита признателност. Лили се бе появила неочаквано, и то благодарение на Грета.

Хората, които влизаха в Кметството, изглеждаха елегантни и щастливи, румени и подпийнали. Млади дами с рокли в бонбонени цветове си правеха вятър с длани и се питаха къде са известните художници.

– Кой е Айнар Нилсен? – попита една. – Това Ерик Хенингсен ли е?

Имаше и младежи със засукани мустачки и пури в ръка. Имаше и млади индустриалци, които идваха да се смесят с отбраното общество с парите, изкарани от масовото производство на чинии и тенджери, пресовани от съскащи машини.

– Нали няма да ме изоставиш? – обърна се Лили към Грета

– Никога.

Въпреки това Лили се притесняваше.

В Кметството имаше закрит вътрешен двор в ренесансов стил. От три страни бе обрамчен от открити колонади, а отгоре имаше навес от кръстосани дървени греди. На сцената свиреше оркестър, а встрани бе разположена дълга маса, отрупана с подноси със скариди. Стотици хора танцуваха – красиви мъже обгърнали тънките кръстове на жени с гримирани в синьо клепачи. Две момичета на пейка пишеха писмо до някого и се кикотеха. Групичка мъже със смокинги стояха в кръг и оглеждаха присъстващите. Лили се пробуждаше. От глъчката се почувства замаяна. В гърдите ѝ припламна паника, тъй като знаеше, че мястото ѝ не е тук. Помисли да си тръгне, но вече беше твърде късно. Лили беше на бала, димът и музиката вече се виеха около очите и ушите ѝ. Ако поискаше да си върви, Грета само щеше да ѝ каже да се успокои, да не се притеснява, че няма за какво да се тревожи. Щеше да махне с ръка и да се засмее.?

До Лили стоеше високо момиче с рокля с тънки презрамка което пушеше сребриста цигара и говореше с мъж с толкова тъмно лице, че несъмнено бе дошъл от Юга. Жената беше стройна, с красиво очертани мускули на гърба, а мъжът изглеждаше толкова влюбен в нея, че можеше само да кима в съгласие и от време на време да я прекъсва с дълга целувка.

– Ето я Хелене – каза Грета. В другия край на залата стоеше Хелене Олбек, с късо подстригана коса, както Грета обясни, че сега е модно в Париж.

– Ти върви да говориш с нея – каза Лили.

– И да те оставя сама?

– Все още не ми се говори с никого.

Грета прекоси дансинга с развяваща се след себе си дълга коса. Тя целуна Хелене, която, изглежда, нямаше търпение да и каже нещо. В Гренландската търговска компания Хелене отговаряше за картините, грамофоните, чиниите със златни кантове и други луксозни стоки, които товареха през лятото в контейнери и превозваха с кораби, които потегляха всеки вторник от Копенхаген. От две години Хелене се грижеше за опаковането и доставянето на картините на Айнар до Нуук, където посредник ги продаваше на търг. Парите пристигаха бавно по обратния път през Северния Атлантически океан, но когато най-сетне Айнар ги получеше, ги показваше гордо на Грета в кожен портфейл с множество отделения.

Танцуващите двойки скриха Грета и Хелене от поглед. Лили седеше на махагонова пейка с резбовани русалки. В закрития вътрешен двор беше топло и тя свали шала си. Докато го сгъваше, към пейката се приближи млад мъж и попита:

– Може ли?

Той беше висок, с кафеникаворуси къдрици, спускащи се около лицето. С крайчеца на окото си Лили видя, че поглежда джобния си часовник и кръстосва крака. Ухаеше на пшеница, а ушите му бяха зачервени от топлината или от притеснение.

Лили извади от чантичката си бележника със сивите корици, който бабата на Айнар му бе подарила, и започна да си води бележки за мъжа. Прилича на бащата на Айнар като млад, написа тя. Прилича на баща му, докато беше здрав и още работеше на полето. Явно затова не мога да откъсна очи от него. Защо иначе? Защо не мога да откъсна очи от големите му стъпала, от дългите бакенбарди, от орловия нос и пълните му устни. От гъстата му, къдрава коса.

Мъжът се приведе към нея.

–Репортерка ли сте?

Лили вдигна очи.

–Или поетеса?

– Не.

Тогава какво пишете?

– О, това ли? – отвърна тя, стъписана, че я бе заговорил. – Нищо.

Макар да седеше до мъжа, не ѝ се вярваше, че изобщо я е за- белязал. Струваше ѝ се, че никой не я вижда. Чувстваше се почти нереална.

– Художничка ли сте? – попита той.

Но Лили взе шала си и чантичката и отвърна:

– Съжалявам.

Изненада се, че продължава да говори с него. Стана ѝ още по-топло и изведнъж ѝ се прииска да се съблече и да се гмурне в морето. Излезе от залата през порта, която водеше до парка зад сградата.

Навън подухваше вятър. Стар дъб покриваше като саван градинката. Сякаш я пазеше от погледа на натрапник, качил се на часовниковата кула, за да шпионира. Ухаеше на рози и рохкава пръст. Тревата изглеждаше сребриста като крилете на летяща риба. Лили направи няколко крачки и видя двойката от преди малко – момичето с изрязаната рокля и ухажорът ѝ – да се целуват зад един храст. Мъжът бе поставил ръка върху хълбока на жената, роклята ѝ се бе набрала високо на бедрата, а закопчалката на жартиера ѝ проблясваше в мрака.

Стъписана, Лили се обърна и се сблъска с мъжа от пейката.

– Знаете ли какво казват за стария дъб? – попита той.

– He.

– Казват, че ако вкусите от жълъдите му, можете да си пожелаете нещо и да се превърнете в когото поискате за един ден.

– Защо говорят така?

– Защото е вярно. – Той я хвана за ръка и я отведе до пейката; Оказа се, че мъжът е художник на име Хенрик Сандал. Наскоро бе показал на изложба серия от картини на риби от Северно море: квадратни платна на камбали, писии, калкани и рядко срещащия се морски език. Грета бе ходила на изложбата. Един ден се прибра в апартамента, хвърли чантата и ключовете си и каза въодушевено: "Невероятни са! Трябва да отидеш да ги видиш. Кой да предположи, че може да се влюбиш в рибешко лице?".

– Придружава ли ви някой? – попита Хенрик.

– Жената на братовчед ми.

– Как се казва братовчед ви?

Лили му каза.

– Айнар Вегенер? Разбирам.

– Познавате ли го? – попита Лили.

– Не, но знам, че е добър художник. По-способен е, отколкото си мислят хората. – Хенрик се замисли. – Вероятно знаете, че го смятат за старомоден.

За пръв път Айнар осъзна, че обръща целия свят наопаки, като се облича като Лили. Можеше да се превърне в друг човек, като облече дантеления комбинезон. Можеше да се скрие от погледите на обществото, като вдигне ръце и стисне трите наниза испански перли на шията си. Можеше да среше дългата си коса и да наклони глава като въодушевена девойка.

И тогава Хенрик хвана Лили за ръка. Острите косъмчета по китката му я стреснаха, защото досега бе държала за ръка единствено Грета.

– Разкажи ми за себе си, Лили – каза Хенрик.

– Кръстена съм на цветето лилия.

– Защо момичетата винаги казват такива глупави неща?

– Защото са истина.

– Не вярвам на момичета, които се сравняват с цветя.

– Не знам какво друго да кажа.

– Например откъде си.

– От Ютланд. От малко селце на име Синия зъб край едно блато.

Разказа на Хенрик за полетата с люцерна и ледения дъжд, който понякога пробиваше дупки в стените на фермата.

– Ако изядеш жълъд, в кого ще поискаш да се превърнеш?

– Не знам – отвърна тя.

– Все пак си намисли желание.

– Не мога.

– Добре, недей тогава – каза Хенрик и ѝ разказа история за полски принц, който освободил всички жени от задължението да работят. Заяви, че той би поискал да се превърне в този принц.

Неусетно наближи полунощ. Вятърът се усили и дъбът сведе накъдрените си листа, сякаш за да дочуе разговора на Хенрик и Лили. Луната бе залязла и цареше пълна тъма с изключение на златистата светлина, струяща от вратите на Кметството. Хенрик държеше Лили за ръката и потриваше месестата основа на палеца ѝ, но Лили имаше чувството, че и дланта, и палеца принадлежат на друг човек. Сякаш някой друг се опитваше да превземе тялото ѝ.

– Как не сме се срещали досега? – попита Хенрик и подръпна нервно с треперещи пръсти конец, висящ от ръкава му.

Лили чу смеха на Айнар, кикот обгърнат от въздушно мехурче, в което се долавяше киселият му дъх. Айнар се присмиваше на непохватното ухажване на друг мъж. Той дали бе говорил подобни нелепости на Грета? Едва ли – Грета щеше да му каже да спре с глупостите. Щеше да раздрънка сребърните си гривни, да възкликне "О, небеса!" и да обърне очи с досада: Щеше да заяви, че ще си тръгне от ресторанта, ако Айнар не спре да се държи с нея както с дете. Грета щеше да се съсредоточи върху рибата в чинията си и да не обели и дума повече, докато не останеше само оглозганата глава сред локвичка оцет. Тогава щеше да целуне Айнар и да го отведе у дома.

– Трябва да намеря Грета – каза Лили.

Над залива се спускаше мъгла и и стана студено. Мисълта ѝ течеше по следния начин: Лили с голите си ръце усещаше вятъра, а не Айнар; тя усещаше как влажния въздух докосва почти невидимите косъмчета по тила ѝ. Под шифона, комбинезона и вълненото бельо на Айнар също започваше да му става студено – но само защото гледаше как човек без връхна дреха трепери от студ. Той осъзна, че с Лили имат нещо общо: посинял от студ бял дроб; разтуптяно сърце; зачервени от умора очи. Но в главата мозъкът сякаш бе разделен на две половини – неговата и нейната.

– Кажи на Грета, че аз ще те изпратя до вас – каза Хенрик.

– Само ако обещаеш да ме оставиш на ъгъла. Айнар може да ни чака и не искам да ме вижда сама с непознат. С Грета ще започнат да се тревожат, че съм твърде млада, за да живея в Копенхаген. И без това все се притесняват, че ще ми се случи нещо лошо.

Хенрик, чиито устни бяха плътни и лилави, напукани по средата, целуна Лили. Наведе глава, долепи уста до нейната и се отдръпна. След това я целуна отново и отново, а ръката му я стисна над лакътя и се плъзна към кръста ѝ.

Онова, което най-много я изненада в усещането да целуваш мъж, бе дращенето на брадата му и колко тежка и топла е ръката му. Върхът на езика му бе неочаквано гладък. Лили искаше да го отблъсне, да му каже, че не бива, но не намери сили. Ръката ѝ сякаш не желаеше да спре Хенрик, чиито къдрици се виеха около шията ѝ като въже.

Хенрик я дръпна да стане от пейката. Лили се притесни, че ще се опита да я прегърне и ще усети странната форма на тялото ѝ под роклята – кокалесто и без гърди, както ѝ пулсиращата издутина между краката. Той обаче тръгна към един страничен коридор и ѝ подаде ръка. Поклащаше доволно глава като марионетка – черепът му бе кръгъл и неравен, с широко чело. Вероятно поради това Айнар реши да хване влажната длан на Хенрик и да го последва: това бе игра, част от играта на Лили, а игрите не бяха от значение. Те не бяха изкуство, не биха картини и определено не бяха сериозна част от живота му. Никога – дори тази вечер, докато държеше потната ръка на Хенрик – Айнар не бе и помислял, че в него има нещо ненормално или необичайно. Миналата година, когато отиде на лекар, за да провери защо все още не успяват да заченат дете, док- торът попита:

– Копнееш ли за други, освен за жена си, Айнар? Например зa други мъже?

– Не, никога не се е случвало. Предположението ви е грешно – отвърна той и сподели с лекаря, че сам се смущава, когато види мъже с уплашен поглед и прекалено розова кожа да се навъртат покрай градската тоалетна в парка "Йорстед". Хомосексуалист! Нищо подобно!

Затова Айнар прие подадената от Хенрик ръка и тръгна след него по закътания коридор с висящи от гредите на тавана датски знамена. Затова се и препъваше с жълтите обувки, които Грета му подари през онзи априлски следобед, когато го помоли да позира. Затова и носеше тясната рокля, която ограничаваше крачките му: Айнар играеше игра. Той го знаеше. И Грета го знаеше. Но също така Айнар явно не знаеше нищо за себе си.

Навън на площада с дрънчене премина трамвай, а камбанката му звънтеше дружелюбно, но и някак си тъжно. Трима пияни норвежци седяха на ръба на фонтана и се смееха.

– Сега накъде? – попита Хенрик. Изглеждаше по-нисък на просторния площад, където от близката сергия се носеха уханията на кафе и курабийки. Айнар усети парене ниско в корема и огледа фонтана, бронзовите викинги и островърхите покриви на околните сгради.

– Накъде отиваме? – попита пак Хенрик, вдигна очи към небето и подуши въздуха.

Тогава на Айнар му хрумна нещо; на Лили ѝ хрумна нещо. Колкото и да бе странно, Айнар се рееше над площада и видя отвисоко как Лили прошепна решително на Хенрик:

– Ела.

Чу мисълта ѝ. "Грета няма да разбере." Какво нямаше да разбере Грета, Айнар не узна. Когато той, Айнар, собственикът на тялото, се канеше да попита Лили какво има предвид; когато той, Айнар, докато се рееше отгоре като призрак, понечи да се приближи и да попита, както шофьор, стигнал до разклонение на пътя, се пита накъде да поеме – Какво няма да разбере Грета? – точно тогава Лили, със зачервени от топлината ръце, стиснала шифонените си поли; Лили, чиято половина от мозъка бръмчеше от протичащите като електричество трескави мисли; усети топла струйка да се стича от носа ѝ.

– Боже, кървиш! – възкликна Хенрик.

Тя докосна носа си. Гъстата кръв потече по устата ѝ. Музиката от кметството звънтеше в носа ѝ. С всяка следваща капка се чувстваше все по-пречистена, празна, но пречистена.

– Какво стана? Защо ти тече кръв? – Хенрик викаше, а в отговор на загрижеността му кръвта потече по-силно. – Ще повикам помощ.

Преди Лили да успее да го спре, той пресече улицата на бегом до кола, в която се качваха хора. Всеки момент щеше да потупа по рамото жената, която държеше вратата отворена. Лили видя как Хенрик бавно вдига ръка. И тогава осъзна.

Опита се да извика "Не!", но не можеше да говори. Хенрик потупа по гърба Грета, която бе излязла да изпрати Хелене до фирмената кола на Гренландската търговска компания.

Грета сякаш изобщо не видя Хенрик, а само окървавената Лили от другата страна на улицата. Като че ли прошепна "О, не! Боже, не!". В следващия миг синият шал на Грета, който Лили понякога тайно носеше, се притисна върху носа ѝ и Лили се отпусна в обятията на Грета, която мълвеше тихо като преспивна песен:

– Лили, добре ли си? О, Лили, какво стана? – А после попита: –Той ли те удари?

Лили поклати глава.

– Какво се случи? – попита Грета и започна да разтрива с палци слепоочията ѝ. Лили не успя да отговори, само проследи с поглед как Хенрик, уплашен от Грета, хуква през площада с дълги крачки и развяващи се къдрици. Тропотът на стъпките му по паветата ѝ напомни, незнайно защо, за плесниците, които Айнар получи от баща си, когато той го завари с престилката па баба му и устните на Ханс, долепени до врата му.

ШЕСТА ГЛАВА

ПРЕЗ ОНОВА ЛЯТО ГАЛЕРИСТЪТ, който продаваше карти- ните на Айнар, се съгласи да изложи десет от картините на Грета за две седмици. Айнар го бе помолил за услуга – "Съпругата ми е разстроена..." – започваше писмото му до господин Расмусен, за което Грета не трябваше да узнава. Само че тя разпечата плика, който Айнар я помоли да пусне в пощата, като го нагря на парата от чайника и го отвори с нокът – без причина, просто понякога я обземаше любопитство какво прави съпругът ѝ, когато не са заедно: какво чете, къде обядва, с кого говори. "Не ревнувам", каза си Грета, докато внимателно запечатваше плика наново. "Просто съм влюбена."

Расмусен беше плешив вдовец с дръпнати като на китаец очи. Живееше с двете си деца в апартамент в Амалиенборд, когато ѝ каза, че е изложил най-новите ѝ картини. Грета се изкушаваше да отвърне, че не се нуждае от помощта му. Но после като се замисли, осъзна, че не е права. На Айнар каза плахо:

– Не знам дали си говорил с Расмусен, но, за щастие, той се съгласи.

От един мебелен магазин купи десет стола и ги тапицира с червена дамаска. Постави по един под всяка картина в галерията.

– За размишления – обясни на Расмусен, докато ги подреждаше. След това писа до всички европейски вестници от списъка, който Айнар бе съставил преди време, с покана за забележителен дебют – думи, които на Грета ѝ бе трудно да напише, тъй като изглеждаха като самохвалство, но послуша Айнар.

– Щом се налага – каза тя.

Занесе лично поканите в редакциите на Berlingske Tidende, Nationaltidende и Politiken, където чиновник със сива шапчица ѝ отпрати с подигравателна усмивка.

Картините на Грета бяха твърде големи и лъскави заради начина, по който ги лакираше. Бяха толкова блестящи и твърди, че можеха да се чистят все едно са прозорци. Малкото критици, които дойдоха на изложбата, обикаляха измежду червените столове и похапваха от меденките, които Грета бе подредила върху сребърен поднос. Тя съпровождаше критиците с отворени бележници, чиито страници оставаха притеснително празни.

– Това е Анна Фонсмарк, мецосопранът – обясняваше Грета. – Ако знаете само колко трудно е да я накарам да позира!

Или:

– Това е придворният кожар. Забелязахте ли норките в ъгъла, които символизират занаята му?

Щом изречеше нещо подобно, веднага съжаляваше; глупавите ѝ коментари отекваха из залата, сякаш отразени от лакираните картини. Сещаше се за майка си и се изчервяваше. Но на моменти я обземаше такава припряност, че нямаше време да се замисли и да крои планове. Тази енергия бе част от западняшката ѝ същност.

Грета трябваше да признае, че част от критиците идват само защото е съпруга на Айнар Вегенер.

– Как върви работата на Айнар? – питаха я някои. – Кога е следващата му изложба?

Един критик дойде само защото бе разбрал, че е от Калифорния, и искаше да я разпита за пейзажистите, които работели там – все едно Грета знаеше нещо за брадатите мъже, които рисуваха под яркото слънце на Лагуна Нигел.

Галерията бе тясна и заради жегата, която съвпадна с изложбата ѝ, наоколо се носеше мирис на сирене от съседния магазин. Грета се притесни, че миризмата на фонтина ще се пропие в платната ѝ, но Айнар ѝ обясни, че това е невъзможно заради дебелото покритие от лак.

– Картините са непробиваеми – отбеляза той и думите му я засегнаха.

На следващия ден, когато се прибра в апартамента, Грета завари Лили да плете мрежичка за коса. Иглите тракаха в скута ѝ. Така и не разбраха защо на Лили ѝ потече кръв от носа на Бала на художниците. Но след месец това се повтори – кръвта се стичаше на две червени струйки в продължение на три дни през юли. Айнар каза, че не е нищо сериозно, но Грета се тревожеше като майка, чийто син има кашлица. Неотдавна стана посред нощ, за да нарисува как пребледнялата Лили припада в обятията на Хенрик. Картината бе голяма, почти в цял ръст, изглеждаше по-реалистична с ярките цветове и ъгловати форми, отколкото сцената в спомените на Грета. На заден план с виждаха фонтанът с драконите и бронзовите статуи на викингите. Крехката Лили изпълваше картината, обгърната от ръцете на мъж с лице, скрито от падналата в очите му коса. "Никога няма да забравя тази гледка", каза си Грета, уплашена, объркана и ядосана, докато стискаше четката. Осъзнаваше, че нещо се е променило необратимо.

– Отдавна ли дойде? – попита тя Лили.

– Преди по-малко от час. – Иглите продължаваха да тракат в скута ѝ. – Излизах. Разходих се из парка и седнах да плета и една пейка. Видя ли, че розите са цъфнали?

– Разумно ли е да излизаш сама?

– Не бях сама – отвърна Лили. – Хенрик беше с мен. Чакаше ме в парка.

– Хенрик. Разбирам.

Грета наблюдаваше съпруга си крадешком. Нямаше представа какво очаква той от Лили, но ето го, седеше облечен с кафява пола и бяла блуза с надиплени ръкави и носеше жълтите обувки, които му бе подарила през онзи първи ден. В гърлото ѝ се надигна горчилка: искаше ѝ,се двамата заедно да участват в живота на Лили, но осъзна, че не знае как да се държи.

– Как е рисувачът на риби? – попита Грета.

Лили изправи гръб и ѝ отвърна, че Хенрик наскоро пътувал до Ню Йорк, където вечерял с господин Рокфелер.

– Славата му вече се носи. – Лили ѝ разказа как важни хора от артистичните среди останали много впечатлени от Хенрик.

– Знаеш ли, че е сирак? – Описа ѝ младостта му като помощник-моряк на рибарска шхуна в Северно море. След това сподели, че до живия плет в парка на двореца "Розенборг" Хенрик казал, че досега не е срещал момиче като Лили.

– Очевидно си го запленила – отвърна Грета и Лили се изчерви. Грета тъкмо се връщаше от галерията, където десетте ѝ картини още висяха непродадени по стените. Сега всичко това – съпруга ѝ с обикновената кафява пола; историята за вечерята на Хенрик с господин Рокфелер в Националния клуб на художниците на "Грамърси парк"; странната мисъл за Лили и Хенрик седнали на пейка под кулите на Розенборг – ѝ дойде в повече и тя попита неочаквано:

– Лили, целувала ли си някога мъж?

Лили застина и изпусна плетката в скута си.

Въпросът се отрони неволно от устните ѝ. Досега не се бе замисляла по въпроса, защото Айнар по принцип бе непохватен в секса и никога не поемаше инициативата. Струваше ѝ се невъзможно да е прикривал толкова необичаен копнеж. Та нали ако не бе тя, Айнар никога нямаше да намери Лили.

– Хенрик ли ще е първият мъж, когото ще целунеш?

Лили сбърчи замислено чело. На долния етаж избумтя пияният глас на моряка:

– Не ме лъжи! Познавам кога лъжеш!

– В Синия зъб имаше едно момче на име Ханс.

Тогава Грета за пръв път чу за Ханс. Лили говореше за него с възхищение, вдигнала стиснати пръсти във въздуха. Сякаш изпаднала в транс, тя разказа на Грета как Ханс се бе катерил по стария дъб, за дрезгавия му глас, за хвърчилото с форма и подводница, което бе потънало в блатото.

– И не си го виждала оттогава?

– Живее в Париж – отвърна Лили и отново подхвана плетката. – Търговец на картини е, но само това знам. Продава на американци. – Тя стана от стола, влезе в спалнята, където Едвард IV ръмжеше насън, и затвори вратата след себе си. След час от стаята излезе Айнар, а само уханието на мента и мляко напомняше, че вътре бе влязла Лили.

В края на двуседмичната изложба Грета не бе успяла да про- даде нито една картина. Вече не можеше да вини рецесията за неуспеха си; войната бе приключила преди седем години, а датската икономика малко по малко се съживяваше. Откакто са ожениха, винаги бе стояла в сянката на Айнар. Неговите малки мрачни картини на блата и бури – част от тях изглеждаха пpoсто като сиви петна върху черен фон – се продаваха все по скъпо с всяка изминала година. През това време Грета припечелваше единствено от поръчките на директори, които никога не се усмихваха. На по-личните портрети – като този на Анна или на сляпата старица пред портите на "Тиволи", а сега и на Лили – никой не обръщаше внимание. Та кой би предпочел картините на Грета пред тези на Айнар – творбите на смелата и жизнена американка пред творбите на деликатния и тих датчанин? Нито един критик в цяла Дания, където художествените тенденции от XIX в. все още се смятаха за нови и твърде напредничави, не би дръзнал да предпочете нейния стил пред неговия. Грета бе убедена в това, а когато притиснеше Айнар, и той неохотно се съгласяваше.

– Чувствам се ужасно – казваше тя понякога с не съвсем благородна завист.

Една от творбите ѝ обаче предизвика интерес. Триптих, нарисуван върху закачени с панти дървени панели. Грета го започна в деня след бала в Кметството. Представляваше три изображения на девойка в близък план: момичето, потънало в размисли, с притворени, уморено зачервени клепачи; момичето пребледняло от страх с изпити бузи; момичето развълнувано, с коси, изплъзнали се от шнолата, и капчици над горната устна. Грета използва четка от заешки косъм и темперни бои, за да придаде на кожата мекота и сияние. Реши тази картина да остане без покритие от лак. Няколко критици извадиха моливи от джобовете на саката си, когато стигнаха до нея. Един дори се покашля, а друг – французин с малка сива брадавица на клепача, я попита:

– И тази ли е ваша?

Но картината, озаглавена "Трите лица на Лили", не успя да спаси изложбата. Расмусен – нисък мъж, който неотдавна бе ходил до Ню Йорк, за да размени картини на Хамерсхьой и Кройер за акции в стоманолеярните в Пенсилвания – опакова портретите и ги върна на Грета.

– Ще задържа триптиха с момичето – рече той и записа картината в тефтера си.

Няколко седмици по-късно от галерията на Расмусен пристигна писмо с изрезка от парижко художествено списание. Статията правеше обзор на съвременното скандинавско изкуство и в параграфа за най-талантливите художници в Дания се споменаваше за Грета, макар и толкова накратко, че сигурно никой не бе обърнал внимание. "Притежава необуздано въображение. Картината ѝ на младо момиче на име Лили би била страховита, ако не беше толкова красива." Рецензията бе съвсем повърхностна, но това бе нормално за обзорни статии. Расмусен препрати изрезката на Грета и тя я прочете със смесени чувства, които не можеше да изрази с думи. Най-много обаче я удиви това, че името на Айнар не се споменаваше. Правеха обобщение на датското изкуство, а името на Айнар липсваше. Тя прибра изрезката в гардероба под старите фотографии на Теди и писмата от баща ѝ, в които той говореше за брането на портокали, за лова на койоти и за Сдружението на художничките от Санта Моника, в което можеше да се запише, ако реши да се прибере в Америка за постоянно. Грета нямаше никакво намерение да показва статията на Айнар. Тя беше само за нея, похвалните думи се отнасяха за нея. Не искаше да споделя с него.

Но Грета не можеше да прочете рецензия за себе си и просто да забрави за нея. Не, трябваше да отговори някак си и затова незабавно седна да пише на критика за нещо, което ѝ хрумна.

СЕДМА ГЛАВА

СЕДМИЦА СЛЕД БАЛА НА ХУДОЖНИЦИТЕ Лили се среща три поредни вечери с Хенрик в парка на двореца "Розен-Сюрг". Тъй като още се чувстваше неуверена, настояваше да се виждат чак на свечеряване, а през юни се стъмваше много късно. Всяка вечер тя вадеше с гузно чувство пола от гардероба, за да се облече за срещата. Грета обикновено четеше вестник в хола и Лили усещаше как я наблюдава, докато си слагаше пудра и червило и пълнеше комбинезона си с навити на топка чорапи. Лили заобикаляше на пръсти Едвард IV, излегнал се на кръглото килимче пред огледалото. Оглеждаше се в профил, първо се завърташе наляво, после надясно. Съжаляваше, че трябва да остави Грета сама, но не чак толкова, че да не се срещне с Хенрик под уличната лампа, както се бяха уговорили.

– Излизаш ли? – попита Грета първата вечер, когато Лили се отправи към входната врата точно когато навън изсвири сирената на ферибота за Борнхолм.

– Ще се разходя – отвърна Лили. – Искам да подишам чист въчдух. Времето е прекрасно.

– Толкова късно?

– Ако не възразяваш.

– Не възразявам – отвърна Грета и посочи към купчината вестници в краката си, които искаше да прочете, преди да си легне. – Сама ли ще бъдеш?

– Не – отвърна Лили и сведе очи. – Имам среща с Хенрик... Но само ще се разходим.

Лили наблюдаваше Грета – бузите ѝ потрепваха, сякаш стискаше зъби. Грета изправи гръб, сгъна вестника и каза:

– Не стой прекалено до късно.

Лили чака Хенрик почти двайсет минути под уличната лампа. Започна да се тревожи, че няма да дойде, че може би е осъзнал нещо за нея. Страхуваше се да стои сама на улицата! Но в същото време изпитваше и тръпка от свободата, а забързаният пулс ѝ нашепваше, че може да прави почти каквото си поиска.

Когато Хенрик най-накрая пристигна, беше задъхан, а на горната му устна бе избила пот. Той се извини:

– Рисувах и не забелязах колко е часът. На теб случвало ли ти си е нещо подобно, Лили? Почти да забравиш коя си и къде си?

Разхождаха се половин час в топлата нощ. Не разговаряха много и Лили имаше чувството, че нямат какво да си кажат. Хенрик я хвана за ръка. Когато се озоваха на безлюдна улица, той я целуна.

Срещаха се и през следващите две вечери. И двата пъти Лили излизаше от апартамента под погледа на Грета, която надничаше над отворения вестник. Хенрик пак закъсняваше и пристигаше на бегом, запъхтян, с разчорлени къдрици и боя под ноктите.

– Бих искал да се запозная с Грета – каза той. – Ще ѝ докажа че не съм от мъжете, които изоставят припаднала жена.

Третата вечер останаха навън до късно, след като мина и последният трамвай час след полунощ, когато затваряха заведенията. Разхождаха се хванати за ръка из града, оглеждаха се в тъмните витрини и се целуваха в тъмните сенки на входовете. Лили знаеше, че трябва да се прибира във Вдовичи дом, но частица от нея искаше да остане навън завинаги.

Сигурна бе, че Грета ще я чака, вперила очи във входната врата. Но когато се прибра, в апартамента беше тъмно и тя изми лицето си, съблече се и си легна като Айнар.

На следващия ден Грета каза на Лили, че не бива повече да се вижда с Хенрик.

– Смяташ ли, че е справедливо да го заблуждаваш така? – попита тя. – Според теб какво ще си помисли?

Но Лили не разбираше съвсем какво има предвид Грета. С какво заблуждаваше Хенрик? Освен ако Грета не ѝ го кажеше в прав текст, Лили често забравяше коя е.

– Но аз искам да се виждам с него – заяви тя.

– Моля те, направи го заради мен.

Лили обеща да се опита, макар да знаеше, че е невъзможно. Още докато стоеше в дневната до празния триножник на Айнар, осъзнаваше, че лъже. Но какво да направи? Копнееше за тези срещи.

И така Лили и Хенрик започнаха да се срещат тайно всеки следобед, преди Грета да се прибере за вечеря. В началото тя се притесняваше Хенрик да я вижда денем с огряно от слънцето лице. Страхуваше се той да не забележи, че не е красива или нещо още по-лошо. Слагаше на главата си шал и го завързваше под брадичката. Чувстваше се удобно единствено когато седяха хванати за ръце в тъмния салон на кино "Риалто" или в тихата библиотека на Художествената академия, където светлината бе приглушена от спуснатите зелени щори.

Една вечер Лили каза на Хенрик да я чака при езерото в парка "Йорстед" в девет часа. Във водата плуваха два лебеда, а клоните на върбата се спускаха чак до земята. Хенрик закъсня и когато пристигна, я целуна по челото и косата му я погъделнчка по гърлото.

– Знам, че разполагаме само е няколко минути – каза той.

Но тази вечер Грета бе на прием в Американското посолство и щеше да остане там поне още няколко часа. Лили тъкмо се канеше да каже на Хенрик, че имат достатъчно време дори да отидат на вечеря или да се разходят по кея, както правеха другите двойки в топла лятна вечер. Нямаше търпение да му го съобщи, особено след като напоследък се срещаха за не повече от двайсетина минути.

– Трябва да ти кажа нещо – рече тя.

Хенрик целуна ръката ѝ и я притисна до гърдите си.

– О, Лили, знам. Не се тревожи, но вече знам.

Изражението му беше искрено, веждите повдигнати.

Лили издърпа ръката си. Наоколо цареше тишина. Хората, които се прибираха от работа през парка, вече си бяха по домовете и сядаха да вечерят, но един мъж стоеше пред тоалетната и палеше клечки кибрит една след друга. Друг мъж се приближи до него и се огледа през рамо.

"Какво ли знае Хенрик?", запита се Лили и веднага се досети. Хенрик все още я гледаше с повдигнати вежди и тя потрепери силно. Изведнъж Айнар сякаш се озова до Лили и Хенрик като натрапник в задушевния им разговор. Видя се отстрани, облечен в роклята на младото момиче, как флиртува с по-млад мъж. Гледката бе отвратителна.

Лили отново потрепери. Мъжът пред тоалетната влезе вътре, след което се чу силен трясък, вероятно от преобърнато кошче за боклук.

– Не мога да се виждам повече с теб – каза Лили. – Тази вечер трябва да се сбогуваме.

– Какви ги говориш? Защо?

– Просто повече не мога да се срещам с теб – отвърна тя.

Хенрик понечи да хване Лили за ръката, но тя се отдръпна.

– За мен е без значение. Това ли те тревожи? Това се опитвах да ти кажа. Да не си мислиш, че не искам...

– Остави ме – каза тя и тръгна през сухата чуплива трева, стигна до алеята и излезе от парка.

– Лили! – провикна се Хенрик под върбата.

Имаше няколко часа да прибере роклята на Лили в гардероба, да се изкъпе и да започне нова картина. Айнар щеше да чака Грета, когато се прибереше, свалеше шапка и попиташе "Как прекара вечерта?". После тя щеше да го целуне красноречиво по челото, за да покаже и на двама им, че се е оказала права.

ОСМА ГЛАВА

ЗА ВАКАНЦИЯТА СИ ПРЕЗ АВГУСТ както обикновено Грета и Айнар отидоха в Мантон – крайбрежно френско градче на границата с Италия. След протяжното лято Грета с облекчение си взе довиждане с Копенхаген. Докато пътуваха с влака на юг през Приморските Алпи, имаше чувството, че е оставила нещо зад гърба си.

Тази година по препоръка на Анна, която бе гастролирала в операта в Монте Карло, наеха апартамент на булевард "Боайе" срещу общинското казино на Мантон. Собственикът на апартамента беше американец, който побързал да се премести във Франция след войната, за да купи разрушените текстилни фабрики в Прованс, и така забогатял. Сега живееше в Ню Йорк и изкарваше купища пари от басмените домашни рокли, които всички домакини южно от Лион купуваха.

Подът на апартамента беше от студен оранжев мрамор, спалнята на втория етаж бе боядисана в червено, а в хола имаше китайски параван с пано от мидени черупки. Прозорците откъм улицата имаха малки тераси, широки колкото да приютят няколко саксии с мушката и два стола. В горещите нощи седяха там, Грета вдигнала крака на парапета, полъхвана от ветреца, който разнасяше аромата на лимоновите и портокаловите дръвчета от близкия парк. Грета се чувстваше уморена и двамата с Айнар понякога не си казваха нищо по цяла вечер освен "Лека нощ".

На петия ден от ваканцията времето рязко се промени. Ветровете от Северна Африка забрулиха през Средиземно море нагоре по скалистия бряг, нахлуха през отворените прозорци и прекатуриха китайския параван.

Трясъкът събуди Грета и Айнар в спалнята. Намериха па- равана паднал върху дивана. Мострите на басмени рокли с цветни щампи, производство на хазяина, които стояха на закачалка зад паравана, се вееха все едно дете ги подръпваше за ръбовете.

Колко са грозни, помисли си Грета, с набраните ръкави, копчетата, удобни за кърмене – толкова обикновени и практични, че изведнъж изпита неприязън към всички жени, които ги купуваха. Тя отиде да вдигне паравана.

– Ще ми помогнеш ли?

Айнар стоеше до закачалката, сред виещите се около краката му поли на рокли, със застинало лице. Пръстите му, които според Грета приличаха повече на пръсти на пианист, отколкото на художник, трепереха.

– Мислех си да поканя Лили на гости – каза той. – Тя никога не е идвала във Франция. Досега Грета не бе възразявала срещу появите на Лили. През изминалото лято, когато Айнар обявеше, че Лили ще дойде за вечеря, понякога Грета, изтощена от цял ден стоене в галерията с непродадените картини, си мислеше: "О, за бога, последното, което ми трябва сега, е да вечерям със съпруга си, облечен като жена!". Но не го изричаше на глас и прехапваше устни докато ѝ потечеше кръв. Знаеше, че не може да спре Айнар. От случката с Хенрик бе разбрала, че Лили има собствена воля. През няколкото седмици преди да заминат за Мантон Лил започна да се появява без предупреждение. Грета излизаше например за някоя среща и когато се върнеше, заварваше Лили на прозореца, облечена с разкопчана на гърба рокля. Грета ѝ помагаше с роклята и закопчаваше кехлибарения гердан на врата ѝ, но винаги се изненадваше, когато завареше съпруга си да я чака със смъкната на белите си рамене рокля. Въпреки това не казваше нищо нито на Айнар, нито на Лили. Опитваше се винаги да е приветлива с Лили, все едно бе забавна приятелка от чужбина. Тананикаше и разказваше клюки, докато ѝ помагаше да си обуе обувките. Капваше парфюм на пръста си и го плъзгаше по шията и китките на Лили. Водеше я пред огледалото и шепнеше в ухото ѝ:

– Виж колко си красива.

Грета правеше всичко това всеотдайно, защото вярваше, че може да се опълчи срещу всеки на света с изключение на съпруга си. Същото беше и с Теди. Ядосваше майка си, спореше с баща си, присмиваше се на цяла Пасадена и Копенхаген, но в сърцето си таеше безкрайна търпимост към мъжа, когото обичаше. Никога не се питаше защо допуска Лили да се меси в живота им. Би направила всичко, за да е щастлив Айнар. Всичко.

И въпреки това тази всеотдайност понякога я дразнеше. След случката с Хенрик, Грета започна да придружава Лили на разходките ѝ по улиците на Копенхаген. Лили ѝ бе казала, че повече няма да се вижда с Хенрик, че са се скарали, но Грета осъзнаваше, че има десетки други млади мъже, които биха обсипвали Лили с комплименти, докато се изчерви и падне в ръцете им. Затова двете се разхождаха хванати под ръка през парка, а Грета оглеждаше алеите за потенциални ухажори, защото знаеше как въздейства влажният поглед на Лили върху младите датчани. Един ден Грета снима Лили пред портата на "Розенборг" на фона на извисяващия се заплашително замък. Друг ден Лили поиска да отидат на куклен театър и да седне сред децата, на които така приличаше с колебливото си изражение и потропващи нервно крака.

– Грета? – повтори Айнар, облегнат на закачалката. Китайският параван още лежеше на дивана. – Имаш ли нещо против Лили да ни гостува?

Грета вдигна паравана. Не беше рисувала, откакто пристигнаха във Франция. Не бе срещала достатъчно интересен човек, който да я вдъхнови. Заради задушното и влажно време боите съхнеха бавно върху платната. През лятото започна да променя стила си, използваше по-ярки цветове, най-вече розово, жълто и златисто, линиите ѝ станаха по-отчетливи, а мащабът още по-голям. Не можеше да каже, че е доволна от творбите си. С огромните размери и пастелните тонове, чрез които искаше да предаде усещане за наслада, последните картини на Грета изискваха от нея да чувства същия възторг. А най-щастлива се чувстваше, когато рисуваше Лили.

Реши да започне портрет в цял ръст на Лили на терасата където вятърът щеше да подухва в косите ѝ, да развява полите на басмената рокля и да размива кафявите розички по плата, а изражението на Лили щеше да е досущ като изражението на съпруга ѝ в момента – разгорещено, притеснено, кожата опъната и червена, сякаш всеки момент ще се пръсне.

ГРЕТА И ЛИЛИ ВЪРВЯХА към "Орхидея" на крайбрежната алея. Ресторантът бе прочут с варените в масло октоподи, поне така бе написал Ханс, когато предложи да се срещнат там. Магазините на улицата вече бяха затворили. По тротоара имаше изнесени торби с боклук. Разбитите от автомобилите павета на места се клатеха.

Писмото от Ханс беше в джоба на Грета и ъгълчето му по- триваше брачната халка на пръста ѝ, докато с Лили вървяха по улица "Сен Мишел" към пристанището. Една от датските традиции, които най-много ѝ харесваха, бе обичаят халките да се носят на дясната ръка. Когато се върна в Дания като вдовица се бе заклела, че никога няма да свали златната халка, която Теди бе сложил на пръста ѝ. Но тогава Айнар също ѝ даде пръстен. Не знаеше как ще свали халката от Теди; спомни с как бе ровил нервно из джобовете си за кадифената черна кутийка. Но после разбра, че няма нужда да сваля халката на Теди и сега носеше и двете. Играеше си еднакво и с двата пръстени въртеше ги разсеяно на пръстите си.

Грета не бе разказвала на Айнар почти нищо за Теди. Завърна се в Дания в Деня на примирието, вдовица от шест месеца, носеща отново моминското си име. Когато приятелите ѝ я питаха за първия ѝ съпруг, отвръщаше, че е починал без причина. В крайна сметка да умреш на двайсет и четири години в чистата и топла Калифорния бе жестока, необяснима шега на съдбата. Вярно, Теди нямаше западняшки гръбнак, което също бе ужасно несправедливо. Понякога си мислеше, стиснала очи, за да не заплаче, че с Теди вероятно изобщо не е трябвало да се женят. Може би той не я бе обичал толкова силно, колкото тя него.

Почти бяха стигнали пред ресторанта, когато Грета спря Лили, отметна кичур коса от челото ѝ и каза:

– Не ми се сърди, но имам изненада за теб. Извинявай, че не ти казах по-рано. Реших, че ще ти е по-лесно, ако не знаеш пред-варително.

– Какво?

– Ще вечеряме с Ханс.

Лили пребледня; несъмнено знаеше за кого става въпрос. Тя притисна чело във витрината на затворения месарски магазин, в който одрани прасенца висяха нанизани като гирлянди. Все пак попита:

– Кой Ханс?

– Хайде, ела, не изпадай в паника. Той иска да те види.

Парижкият критик с брадавицата на окото бе отговорил бързо на Грета, изпратил ѝ бе адреса на Ханс и се бе поинтересувал от картината ѝ. Грета изпадна в екстаз. В Париж се интересуваха от творбите ѝ! Тя отвори кутията с принадлежности за писане и напълни писалката с мастило. Първо писа на критика: "Имам ли шанс за пробив в Париж? Дали със съпруга ми ди не напуснем Дания, където картините ми не се приемат добре? Във Франция ще имаме ли повече свобода?".

След това писа на Ханс: "Съпругът ми не ви е забравил. Ко- гато стои замечтано пред триножника си, знам, че си спомня за вас, как висите от дъба в блатото. Изражението му омеква и сякаш се смалява. Все едно отново е тринайсетгодишен, с блеснали очи и гладка брадичка".

Трийсет и пет годишният Ханс Аксгил имаше тънък нос и осеяни с гъсти руси косми китки. Беше станал едър, здрав мъж с дебел врат – напомняше на Грета за стария пън в градината им в Калифорния. Айнар бе описвал Ханс като дребно момче – дребосъкът на селото. Прякорът му бил "Орехчето", вероятно защото през лятото кожата му покафенявала от слънцето все едно бе попила от калта в Синия зъб, която бе послужила и за родилно ложе, когато каретата на майка му се преобърнала в буря и тя родила насред степта под светлината на кибритените клечки на кочияша, в чието мушамено палто увила бебето.

Сега Ханс, разбира се, бе станал едър мъж, типично по скан- динавски. Здрависваше се с две ръце, същите ръце, които сключваше на тила си, докато разказваше някоя история. Пиеше единствено шампанско и газирана вода. Ядеше само риба, защото веднъж изял пържола от еленско месо и после нямал апетит цял месец. Продаваше картини и доставяше творби на холандски майстори на американци, които ги колекционираха за забавление. С усмивка, разкриваща острите му предни зъби, обясняваше, че търговията с произведения на изкуството е неморален бизнес. "Невинаги, но в повечето случаи е така." Любимият му спорт бе тенисът. "Най-хубавото нещо във Франция са червените кортове. Клеят. Белите топки за тенис с гумени ръбове. Съдията, седнал на високия стол."

Ресторантът се намираше на крайбрежната алея. На тротоара бяха изнесени осем маси, разположени под раирани чадъри в тенекиени кофи, пълни с камъни. Платноходките в залива се прибираха към брега. Английски туристи с изгорели от слънце вратове се разхождаха по доковете, хванати за ръце. По масите в ресторанта имаше вази с невени и листове бяла хартия, които да пазят покривките.

Чак когато стигнаха до масата, на която ги чакаше Ханс, сключил ръце на тила, Грета се притесни за плана си. Чак сега се разтревожи, че Ханс ще види колко си приличат Айнар и Лили. Как да постъпи, ако Ханс попита: "Нима това красиво създание е старият ми приятел Айнар?". Вероятността бе малка, но все пак какво да прави, ако Ханс зададе подобен въпрос? И как ще реагира Лили? Грета погледна към нея – изглеждаше прекрасно, облечена с една от басмените рокли и почерняла от излежаване на плажа – и поклати глава. Не, пред нея стоеше само Лили. А и освен това, помисли си тя, докато келнерът ги настаняваше и Ханс ги целуна за поздрав, дори самият Ханс изглежда съвсем различно от момчето, което Айнар бе описал.

– Какво прави Айнар? – попита Ханс, когато им донесоха супника с варени октоподи.

– За съжаление е сам в Копенхаген – отвърна Грета. – Има толкова работа, че не може да отдели време дори за ваканция.

Лили кимна и попи устни с крайчеца на носната си кърпичка. Ханс се облегна на стола и набоде парче октопод с вилицата си.

– Типично за Айнар – отбеляза той и им разказа как като малък Айнар носел кутията си с пастели в блатото и рисувал върху камъните. Нощем дъждът отмивал картините, но на следващия ден той отново взимал кутията и ги рисувал наново.

– Рисувал е и теб – каза Лили.

– О, да, по цели часове. Сядах край пътя и той рисуваше лицето ми върху камъните.

Грета забеляза как Лили изправя гръб и гърдите ѝ се надигат като свенливите мимози, които растяха в планината над Мантон. За миг дори забрави, че не са истински гърди, а костилки от авокадо, увити в копринени носни кърпички и пъхнати в тънкия комбинезон, който Грета купи сутринта от магазин край гарата.

Забеляза и че Лили – с тъмните очи на Айнар, трепкащи оживено под натежалите от грим клепачи – разговаря с Ханс за Ютланд. В начина, по който прехапваше устни и вирваше брадичка, преди да отговори на някой от въпросите на Ханс, се долавяше копнеж.

– Айнар също би искал да те види – заяви Лили. – Казвал ми е, че денят, в който си избягал от Синия зъб, е бил най-тъжния в живота му. Само ти си го оставял да рисува на спокойствие и си му казал, че наистина може да стане художник. – Ръката ѝ, която на светлината на свещите изглеждаше прекалено слаба и фина, за да е мъжка, посегна към рамото на Ханс.

По-късно, докато се возеха в асансьора към апартамента, Грета бе страшно уморена и искаше Айнар просто да махне роклята и да изтрие червилото.

– Ханс нищо не забеляза, а? – рече тя и скръсти ръце пред гърдите си, които изглеждаха по-малки от тези на Лили. На тавана на асансьора имаше две голи крушки и на светлината им, бръчките по челото и около устата на Айнар изпъкваха със събралия се по тях фон дьо тен. Адамовата му ябълка изведнъж се очерта над кехлибарения гердан. Замириса на мъж: от под мишниците и сгъвките на коленете се носеше влажният аромат на мокри листа.

Грета заспа, преди Айнар да си легне. Когато се събуди, за- вари до себе си Лили по комбинезон, загърната с чаршаф. Косата ѝ бе сплъстена, бе махнала грима, а на слабата светлина се виждаше леко наболата брада по бузите. Лили лежеше по гръб, чаршафът очертаваше малките ѝ гърди и издутината между краката. Лили досега никога не бе спала с Грета; бяха закусвали заедно по копринени халати с извезани жерави и бяха си купували заедно чорапи – Грета винаги плащаше като майка или бездетна стара леля. Но Айнар никога не си бе лягал облечен като Лили. И това ли бе част от играта? Трябваше ли да целуне Лили, както целуваше съпруга си?

Рядко правеха секс. Грета по принцип обвиняваше себе си, тъй като оставаше до късно да рисува или да чете, а когато най сетне се пъхнеше под завивките, Айнар вече спеше. Понякога го побутваше с надеждата, че ще се събуди. Но Айнар спеше дълбоко и скоро и тя заспиваше. Обикновено го прегръщаше и на сутринта се будеше с ръка върху гърдите му. Погледите им се срещаха в тишината на утрото. Често копнееше да го докосне и когато погалеше с ръка гърдите му, а после я плъзнеше към корема му, Айнар разтриваше очи и скачаше от леглото.

– Какво има? – провикваше се Грета след него, още омотана в чаршафите.

– Нищо – отвръщаше той от банята.

Когато все пак се любеха, по-често по инициатива на Грета, тя имаше странното усещане, че се случва нещо нередно. Сякаш вече не искаше да го докосва, сякаш той вече не бе нейният съпруг.

Лили се размърда до нея. Лежеше на една страна и тялото ѝ напомняше на Грета за дълга пружина, луничките по гърба сякаш я гледаха, както и единствената релефна бенка с формата на остров Шеланд, страшна и черна като пиявица. Изпод чаршафа се подаваше бедрото на Лили, заоблено като облегалката на дивана в хола. Откъде се взе тази извивка – приличаше на хълмовете, виещи се от италианската граница към Ница; на извивките на тумбестите вази, които Теди ваеше. Приличаше на женско бедро, което не принадлежеше на съпруга ѝ. Все едно в леглото до нея имаше непознат човек. Грета мисли за бедрото, докато зората не проникна през прозорците на апартамента и дъждът донесе хлад, който накара Лили да дръпне чаршафа до брадичката си, при което бедрото се скри под завивката. Отново заспаха, а когато Грета се събуди, Лили държеше две чаши с кафе. Усмихна се и опита отново да се пъхне под чаршафите, но разля кафето. Течността се стече по леглото към ръката на Грета, а Лили се разплака.

По-късно следобед, докато Айнар се преобразяваше в Лили в другата стая, Грета свали завивките от леглото, взе чаршафа, пропит с миризмата на Айнар, Лили и кафето, провеси го през перваза на прозореца и поднесе запалена клечка кибрит към края му. Искаше да го види как гори. След малко целият чаршаф пламна и Грета гледаше как горящите парчета хвърчат във въздуха сред струйки черен пушек, замислена за Теди и Айнар. Обгорените късчета плат се рееха и, подети от летния ветрец, кацаха сред лъскавите листа на лимоните и портокалите в парка. Една жена се провикна от улицата, но Грета не ѝ обърна внимание, а само затвори очи.

Не бе разказвала на Айнар за пожара в ателието на Теди на улица "Колорадо". В предната част, която служеше за приемна имаше камина, облицована с оранжевите плочки на Теди. Един ден през януари Грета реши да почисти и натика коледните венци в огнището, където гореше слаб огън. От сухите борови клонки се разнесе гъст бял пушек. След миг се чу силен пукот и Теди дотича от работилницата в задната част. Застанал на двукрилата врата, по лицето му се четеше въпроса "Какво правиш?". Пламъците лумнаха и облизаха облегалката на плетения люлеещ се стол.

Само след миг цялата стая гореше. Теди избута Грета на ули- цата. Едва бяха излезли на тротоара, когато стъклата на прозорците се пръснаха. Грета и Теди изскочиха на платното сред натовареното движение. Шофьорите на колите забавиха ход ококорени, а конете, подплашени от горящата сграда, се втурнаха да бягат и повлякоха след себе си клатушкащи се каруци. Грета ужасно се засрами. Всяко извинение би прозвучала кухо, каза си тя, докато пламъците се издигаха по-високо о уличните лампи и телефонните жици, които обикновено висяха натежали от накацалите по тях сойки. Страховита гледка, и Грета успя да промълви само:

– Какво сторих?

– Ще започна наново – рече Теди. В ателието целият му труд, стотиците вази и плочки, двете пещи и шкафът с поръчките избухнаха на хиляди парченца. Безполезното извинение преседна в гърлото на Грета. Сякаш се бе залепило за езика ѝ като кубче лед, което не искаше да се разтопи. В продължение на няколко минути не успя да издума нищо, докато покривът не се срути с лекота като пламтящ чаршаф.

– Стана неволно. – Чудеше се дали Теди ѝ вярва. Когато към тях се приближи репортер от "Американ Уийкли", затъкнал молив в колана си, Грета се запита дали изобщо някой в Пасадена ще ѝ повярва.

– Знам – не спираше да повтаря Теди. Той я хвана за ръка и ѝ даде знак да замълчи. Двамата гледаха как цялата фасада се срутва сред пламъците. Гледаха как пожарникарите размотават дългия маркуч. Стояха безмълвни, докато в гърлото на Теди не се надигна влажен хрип и той се разкашля зловещо.

ДЕВЕТА ГЛАВА

КОГАТО АЙНАР Я ПОПИТА, Грета му разказа неща, които той не помнеше.

– Не помниш ли, че го помоли да се срещнете отново? – каза тя на сутринта.

Айнар си спомняше само част от предишната вечер. Когато Грета му каза, че на раздяла Лили се надигнала на пръсти и целунала Ханс, Айнар така се смути, че седна на терасата и близо час се взира смълчан навън. Струваше му се невъзможно. Имаше чувството, че изобщо не бе присъствал на вечерята.

– Ханс се зарадва да се запознае с Лили. А и говореше с такава топлота за Айнар. Няма търпение отново да се видите. Нищичко ли не помниш? – попита Грета, която бе спала неспокойно. Очите ѝ изглеждаха хлътнали. – Обеща му, че днес Лили пак ще се срещне с него.

– Не съм му обещавал аз, а Лили – отвърна той.

– Да. Лили обеща. Все забравям.

– Ако не ти е приятно тя да идва, защо не ми каза?

– Не, нямам нищо против, просто... Не знам какво да правя с нея. – Грета се обърна на дивана и започна да подръпва мидичките по китайския параван.

– Нищо не можеш да направиш. Не виждаш ли?

Айнар не разбираше защо Грета не може просто да остави Лили да идва и да си отива, без да се тревожи толкова. След като нямаше нищо против, защо се притесняваше? Защо не можеше да посреща Лили, когато тя идваше да позира, без да казва нищо? Защо не спираше да задава въпроси – да не говорим за погледите, които хвърляше, – когато Лили излизаше и се прибираше. Понякога само при мисълта, че Грета е от другата страна на вратата и чака Лили да се прибере, го изпълваше такъв гняв, че се потеше под мишниците.

Но Айнар осъзнаваше, че двамата с Лили се нуждаят от Грета.

Ханс имаше среща с Лили в четири часа пред казиното на крайбрежната алея до каменистия плаж. Грета рисуваше в хола. Айнар се опитваше да рисува във вестибюла с изглед към църквата "Сен Мишел", чиято червена фасада сутрин тънеше в сянка. През петнайсет минути Грета промърморваше "По дяволите" с точността на часовника над камината, който биеше на всеки четвърт час.

Айнар влезе в хола, където Грета стоеше облегната на един стол. По ръба на платното имаше петънца в няколко различни нюанса синьо. Скицникът в скута ѝ бе изцапан с въглен. Едвард IV лежеше сгушен в краката ѝ. Грета вдигна очи с лице, бяло като ризата на Айнар.

– Искам Лили да ми позира – каза тя.

– Лили ще дойде по-късно – отвърна Айнар. – Срещата ѝ с Ханс е чак в четири. Може би след това?

– Моля те, повикай я. – Грета отбягваше погледа му, а гласът ѝ бе по-тих от обикновено.

За момент Айнар понечи да се опълчи на жена си. Трябваше да довърши картината си. Беше решил да повика Лили следобед, за да може да рисува цяла сутрин и да излезе до пазара.

И без това напоследък рисуваше рядко. Но сега Грета искаше от него да бъде Лили. Искаше той да зареже картината си, за да може тя да довърши своята. Айнар обаче не бе съгласен. В момента не желаеше да е Лили. Грета се опитваше да го принуди.

– Не може ли да ти позира за час преди Ханс да дойде?

– Айнар, моля те.

Няколко от басмените рокли бяха окачени в гардероба на спалнята. Грета твърдеше, че са грозни и подходящи само за кърмачки, но Айнар харесваше семплата им кройка, подходяща за напълно обикновени жени. Прегледа закачалките, попипа колосаните якички. Роклята с божурите малко прозираше; другата с щампованите жаби бе твърде широка в бюста и имаше петна. Утрото беше топло и Айнар избърса потта на устната си с ръкав. Имаше чувството, че душата му е затворена в желязна клетка: сърцето му се опитваше да надникне между решетките, Лили се пробуждаше, потриваше хълбок в клетката на тялото му.

Избра си рокля – бяла, на розови раковини, дълга до праз- ците. Бялото и розовото се открояваха приятно върху загорелите му от френското слънце крака.

Ключът на вратата се подаваше от ключалката. Помисли си да заключи, но знаеше, че Грета никога не би влязла без да почука. В началото на брака им тя веднъж нахлу в банята, докато Айнар припяваше стара песничка: Живял някога в блатото старец... Знаеше, че няма нищо срамно в това млада жена да влезе при съпруга си, докато е във ваната и си тананика. По лицето на Грета се бе изписала възбуда. "Не спирай", каза му тя и се приближи. Но дъхът му бе секнал, бе се почувствал толкова разголен и засрамен, че скръсти кокалестите си ръце пред гърдите си все едно бяха смокинови листа. Накрая Грета усети притеснението му и излезе от банята с думите: "Извинявай. Трябваше да почукам".

Айнар се съблече и се обърна с гръб към огледалото. Извади от чекмеджето на нощното шкафче лейкопласт и ножици. Отряза пет парчета от лейкопласта и ги закачи върху рамката на леглото. След това затвори очи и докато потъваше постепенно в тунела на душата си, прибра пениса между краката си и го залепи.

Бельото бе изработено от ластична материя, несъмнено измислена от американците. "Няма смисъл да пилееш пари за коприна, след като ще ги обуеш само веднъж-два пъти", каза му Грета, когато му подаде пакета, а Айнар бе твърде смутен, за да възрази.

Гащите имаха правоъгълна форма и лъскаха като черупките върху китайския параван. Коланът за жартиери беше памучен и обточен с тънка дантела. Имаше осем кукички и закопчаването на чорапите все още му се струваше прекалено сложно, макар и възбуждащо. Когато костилките от авокадо започнаха да гният в носните кърпички, започна да слага в плитките чашки на комбинезона гъби от Средиземно море.

Накрая нахлузи роклята.

На кутията с гримове гледаше като на палитра. Нанесе няколко щриха върху челото. Мацна няколко пъти леко по клепачите. Смеси два различни нюанса върху бузите. Все едно рисуваше зимен пейзаж върху платно.

Дрехите и ружът също бяха важни, но за да се преобрази окончателно, трябваше да тръгне по тунела и да си представи звън- тенето на камбанката, за да събуди Лили. Лили обичаше звъна на кристал. Айнар я повеждаше, хванал изпотената ѝ длан, и я уверяваше, че мястото ѝ е навън, в яркия и шумен свят.

Айнар седна на леглото и затвори очи. От улицата долиташе бръмченето на автомобили. Вратата на балкона тракаше на вятъра. Зад клепачите му избухна пъстроцветна светлина като фойерверките миналата събота над залива на Мантон. Сърцето му заби по-бавно. Усещаше как лейкопластът притиска пениса му. В гърлото му се надигна въздишка и ръцете и гръбнакът му се наежиха.

Той потрепери и се преобрази в Лили. Айнар изчезна. Лили щеше да позира на Грета цяла сутрин и да се разхожда с Ханс по кея, засенчила с длан очи от августовското слънце. Айнар щеше да е просто име, споменато в разговор. "Синия зъб много му липсва", щеше да каже Лили на всеослушание.

– Благодаря ти, че се отзова толкова бързо – каза Грета. Тя говореше с Лили тихо, сякаш би се пропукала, ако ѝ повишаха тон. – Седни тук – потупа Грета възглавниците на дивана.

– Сложи една ръка върху облегалката и обърни глава към па- равана.

Лили позира цяла сутрин и по-голямата част от следобеда седнала в ъгъла на дивана и вперила очи в паното от мидени черупки на китайския параван – рибарско селце и поет в пагода край върба. Огладня, но реши да потърпи. Щом Грета издържаше, и тя можеше. Правеше го заради Грета. Това бе нейният подарък за Грета, единственото, което Лили можеше да ѝ даде. Трябваше да прояви търпение. Да изчака Грета да ѝ каже какво да прави.

ПО-КЪСНО ХАНС И ЛИЛИ излязоха да се разходят по улиците на Мантон. Спираха на сергии с лимонови сапуни, издялани от маслинови клонки фигурки и пакети със захаросани смокини. Говориха за Ютланд, за сивото небе и обгърнатата от мъгли земя, за семействата, които живееха там от четиристотин години и чиито деца се женеха помежду си, а кръвта им се смесваше все повече. След смъртта на баща си Ханс бе станал барон Аксгил, но ненавиждаше титлата.

– Затова напуснах Дания – каза той. – Аристокрацията измря. Ако имах сестра, майка ми сигурно щеше да ме накара да се оженя за нея.

– А сега женен ли си?

– Страхувам се, че не.

– Но не искаш ли да се ожениш?

– Някога исках. Имаше едно момиче, за което исках да се оженя.

– Какво стана с нея?

– Умря. Удави се в реката. Пред очите ми. – Ханс купи от една старица кутия с оранжеви сапуни. – Но това се случи отдавна. На практика бях още момче.

Лили не знаеше какво да каже. Само стоеше мълчаливо по басмена рокля на улицата, която миришеше на урина, с Ханс.

– А ти защо не си омъжена? Момиче като теб би трябвало да е омъжено и да върти рибарски магазин.

– Не искам да работя в рибарски магазин. – Лили погледна към небето. Равно и безлично, безоблачно, не така синьо като в Дания. Слънцето напичаше неумолимо. – Още не съм готова да се омъжа, но искам да го направя някой ден.

Ханс спря пред един павилион да купи на Лили шишенце с портокалово масло.

– Не чакай прекалено дълго. На колко години си?

На колко години беше Лили? Тя беше по-млада от Айнар, който бе почти на трийсет и пет. Когато Лили се появеше и Айнар останеше на заден план, годините се губеха: годините, които сбръчкваха челото и прегърбваха раменете; годините, които бяха накарали Айнар постепенно да замлъкне примирено. Първото, което хората забелязвали у Лили, била изправената ѝ стойка, пращяща от младост. Второто било кроткото ѝ любопитство. Третото, каза ѝ Грета, било уханието ѝ на невинно момиче, което още не е огорчено от живота.

– Не мога да кажа.

– Не ми приличаш на момиче, което крие възрастта си – каза Ханс.

– Не я крия. На двайсет и четири години съм.

Ханс кимна. Това бе първата измислица за Лили, която изричаше. Мислеше, че ще се почувства гузна заради лъжата, но всъщност се почувства по-свободна, сякаш най-накрая признаваше някаква неприятна истина. Лили наистина бе на двайсет и четири години; със сигурност бе по-млада от Айнар. Ако бе казала, че е на трийсет и пет, Ханс щеше да я помисли за чудата лъжкиня.

Ханс плати на продавача. Шишенцето беше квадратно и кафяво, с коркова тапа, не по-голяма от кутрето на Лили. Тя се опита да го отвори, но не успя.

– Ще ми помогнеш ли?

– Не си толкова безпомощна – отвърна Ханс. – Опитай пак.

Този път Лили успя да извади малката тапа и от шишенцето се разнесе уханието на портокали. Напомни ѝ за Грета.

– Защо не те помня от детството си? – попита Ханс.

– Бях съвсем малка, когато ти замина.

– Възможно е. Но Айнар не ми е споменавал, че има толкова красива братовчедка.

Когато се прибра в апартамента, Лили завари Грета в хола.

– Слава богу, че се върна – рече тя. – Искам да поработя още малко тази вечер.

Грета отведе Лили, която още държеше сапуните и портока-ловото масло, до дивана. Намести я върху възглавниците с длан върху темето, все едно я държеше с метална щипка, и обърна главата ѝ към паравана.

– Уморена съм – каза Лили.

– Тогава заспивай – отвърна Грета. Мантията ѝ бе изцапана с розова и сребриста боя. – Облегни глава на ръката си. Аз ще порисувам още малко.

На другия ден Лили и Ханс се срещнаха пред входа на блока. Отново се разходиха по лъкатушещи около хълма Сен Мишел улици, след това слязоха до залива и гледаха как двама рибари разтоварват улова си. В края на август в Мантон беше горещо и влажно, не подухваше дори слаб ветрец. Много по-горещо и от най-топлите лета в Копенхаген. И тъй като Лили никога не бе попадала сред такава жега – все пак това бе първото ѝ пътуване в чужбина – задухът я изтощаваше. Роклята лепнеше по гърба ѝ, докато стоеше до Ханс, вперила очи в пълната с риба мрежа. Тялото му бе толкова близо, че май усещаше дланта му върху изгорялата от слънцето си ръка. Но ръката му ли я докосваше, или горещият бриз?

Две циганчета, момче и момиче, се опитаха да им продадат фигурка на слон.

– Истинска слонова кост – посочиха те към бивните на слона. – За вас ще направим намаление. – Макар децата да бяха дребни, втренчените им погледи я притесниха.

– Да вървим – каза тя на Ханс. Той постави ръка на топлия ѝ, мокър кръст. – Трябва да полегна.

Когато обаче се прибра, Грета я чакаше и отново я настани на дивана.

– Не мърдай. Още не съм приключила с портрета.

На следващия ден отидоха до Вилфранш по живописния път с кабриолета на Ханс, изпод чиито колела хвърчаха камъчета и падаха в морето.

– Другия път да доведете и Айнар! – провикна се Ханс, а гласът му бе дрезгав, както когато беше момче. – Дори той заслужава ваканция!

Топлият вятър духаше в лицето на Лили и в късния следобед отново се почувства отпаднала. Наложи се Ханс да наеме стая и хотел, за да може тя да полегне.

– Аз ще сляза долу да пийна кафе – рече той.

По-късно Лили излезе от тясната стаичка и отиде при Ханс и ресторанта на хотела. Още бе сънена и каза само:

– Понякога не знам какво ми става.

При една от другите им разходки с колата Лили и Ханс отидоха до Ница, за да разгледат картините по антикварните магазинчета.

– Грета защо никога не идва с нас? – попита Ханс.

– Заета е, рисува – отвърна Лили. – Работи повече и от Айнар. Един ден ще се прочуе. Ще видиш.

Ханс я слушаше внимателно и Лили се удиви, че мъж като него изобщо се интересува от мнението ѝ. На една от сергиите, където продаваше жена с мек бял мъх по брадичката, Лили намери погребален портрет на млад мъж със странно оцветени бузи и затворени очи. Купи го за петнайсет франка, а Ханс на свой ред го откупи от нея за трийсет и я попита:

– Днес по-добре ли се чувстваш?

Всеки ден, преди да излезе с Ханс, Лили позираше на дивана. Държеше в скута си книга за птиците във Франция или Едвард IV, защото ако седеше с празни ръце, непрекъснато ги помръдваше нервно. С изключение на шума от улицата, в апартамента бе напълно тихо, а часовникът цъкаше толкова бавно, че поне веднъж всеки следобед Лили ставаше, за да провери дали е навит. След това излизаше на терасата и чакаше Ханс да дойде. Той бе започнал да се провиква от улицата: "Лили, слизай!", и тя слизаше тичешком от седмия етаж, тъй като нямаше търпение да чака асансьора.

Но преди Ханс да пристигнеше, Грета плясваше с ръце и казваше:

– Чудесно! Задръж това изражение, точно то ми трябва. Лили чака Ханс.

Един ден Лили и Ханс седяха на външна маса в кафенето до стълбите на "Сен Мишел". Пет-шест мърляви циганчета дойдоха при тях и им предложиха да си купят картички – оцветени с моливи снимки на изгледи от Лазурния бряг. Ханс купи няколко на Лили. Беше задушно и слънцето напичаше във врата ѝ. Бирата в чашата ѝ започваше да потъмнява. Срещите с Ханс през последната седмица я изпълваха с надежди и тя се чудеше какво ли мисли той за нея. Бяха се разхождали по кея, хванати под ръка. Ханс със загадъчните си усмивки, с широките ленени ризи с мургавата кожа, потъмняла още повече под лъчите на августовското слънце, с момчешкия прякор "Орехчето", бе опознал Лили, а не Айнар. Не бе виждал Айнар от детските си години! Лили, а не Айнар, бе чувствала мазолестите му пръсти по кожата си.

– Много се радвам, че се срещнахме – каза тя.

– Аз също.

– И че успяхме да се опознаем.

Ханс кимна. Той разглеждаше картичките и показваше на Лили онези, които най-много му харесваха – казиното, цитрусовите насаждения в подножието на хълма.

– Да, ти си прекрасно момиче Лили. Един ден ще направиш някой мъж много щастлив.

В този момент обаче Ханс явно осъзна какво изпитва Лили, защото остави цигарата и картичките и каза:

– О, помислила си, че ние с теб... Много съжалявам. Но аз съм прекалено стар за теб, Лили. А и с годините се превърнах в голям мърморко. Заслужаваш някой по-добър.

Разказа ѝ за момичето, което бе обичал и изгубил. Майка му забранила да се връща в Синия зъб, когато Ингрид забременяла. Преместили се в Париж, в апартамент срещу Пантеона. С изключение на растящия корем, Ингрид била кльощава, с лунички по ръцете. Един августовски следобед, подобен на днешния, отишли на плаж край река с каменисто корито и плаващи по водата жълти листа. Ингрид нагазила в реката и разперила ръце, за да пази равновесие. Ханс я гледал от брега и ядял шунка. Но изведнъж Ингрид стъпила накриво, извикала и течението я повлякло.

– Не успях да я спася – каза той.

С изключение на трагедията, животът му вървял добре.

– Напуснах Дания. Там всичко е твърде стриктно и подредено. Прекалено удобно.

Понякога Грета казваше същото, когато не можеше да рисува, а разни приятели за пореден път ги канеха да излязат на вечеря. "Прекалено удобно е за работа", мърмореше тя, а сребърните ѝ гривни подрънкваха. "Толкова е удобно, че все едно съм в затвор."

– Живея сам от години и мисля, че никога няма да се оженя. Твърде закостенял съм.

– Но не мислиш ли, че бракът е най-важното в живота? Не е ли това единственото, за което си струва да живее човек?

– Не е задължително.

– А според мен е най-важното. Бракът е като трети човек – каза Лили. – Отношенията между двама души създават нещо неповторимо.

– Да, но това невинаги е за добро – възрази Ханс. – Ти откъде знаеш толкова много за брачния живот?

В този момент нещо накара Лили да вземе чантата си, и ръката ѝ напипа само празната желязна облегалка на стола.

– Няма я – каза тя толкова тихо, че Ханс вдигна глава и по- пита:

– Какво?

– Чантата ми е изчезнала.

– Циганите – заяви Ханс и стана.

Кафенето се намираше на малък площад, където се събираха шест улици. Ханс хукна по една от тях, но след няколко метра видя, че циганчетата не са тръгнали по нея, върна се и хвана по друга уличка с ядосано изражение.

– Да отидем в полицията – каза той накрая и остави няколко франка на масата. Предупреди друга жена, която бе окачила чантата на стола си. След това хвана Лили за ръка и явно забеляза, че е пребледняла, защото я целуна нежно по бузата.

В чантата имаше само малко пари и едно червило. Чантата бе на Грета – бяла кожена чантичка с кръгли дръжки. Освен червилото, няколко рокли, два чифта обувки, комбинезоните и бельото Лили не притежаваше нищичко. Не бе обременена от материални притежания и това бе част от очарованието – то идваше и си отиваше, а най-голямата ѝ грижа бе вятърът да не вдигне полата ѝ.

Полицията се намираше на площадче, обрамчено от порто- калови дръвчета, в градинка в центъра. Залязващото слънце от-блясваше от прозорците на участъка, а наоколо собствениците на магазини пускаха кепенците за вечерта. Лили осъзна, че в чантата бяха останали и слънчевите очила с вдигащи се стъкла, които бащата на Грета бе изпратил от Калифорния. Грета щеше да се ядоса, че са изчезнали, че Лили не бе обърнала внимание какво се случва около нея. Точно когато стигнаха до стълбите на полицейския участък, където се излежаваше семейство мършави котки, Лили осъзна, че не може да докладва за кражбата и спря.

Нямаше документи, нямаше паспорт, нямаше дори фамилно име – изобщо не ѝ бе минавало през ум, а и никой не я бе питал.

– Нека не вдигаме вярва заради една глупава стара чанта.

– Но така няма шанс да си я получиш обратно.

– Не си струва разправията. А и Грета ме чака. Сега видях, че закъснявам. Искаше тази вечер да ѝ позирам.

– Грета ще прояви разбиране.

– Нещо ми подсказва, че ѝ трябвам в момента. Просто имам предчувствие.

– Стига, хайде да влезем. – Ханс я хвана за китката и я подръпна към първото стъпало, игриво, по бащински. След миг обаче я дръпна отново, този път по-силно, и китката я заболя, макар и леко, като при енергично ръкостискане.

И тогава – нямаше представа защо – Лили и Ханс погледнаха едновременно надолу. По бялата басмена рокля с щамповани раковини се разливаше кърваво петно, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Разпростираше се като кръга от хвърлено в езеро камъче.

– Лили? Удари ли се?

– Не, не, добре съм. Ще се оправя. Но трябва да се връщам вкъщи при Грета. – Усещаше как се смалява и тръгва обратно по тунела към леговището на Лили.

– С какво мога да ти помогна?

С всяка изминала секунда Ханс се отдалечаваше; гласът му звучеше приглушено все едно излизаше от желязна тръба. Също като вечерта на бала в Кметството, кръвта течеше силно, но Лили не усещаше нищо. Нямаше представа откъде извира. Чувстваше се едновременно уплашена и удивена като дете, убило без да иска животно. Тънко гласче в главата ѝ извика "Побързай!" – паникьосано, но и с известна наслада от кратката драма, разиграла се в горещия следобед през август в Мантон. Лили остави Ханс на стълбите на полицейския участък и се изгуби по лъкатушещите улички, побягнала както циганчетата бяха избягали от нея, а петното върху роклята ѝ продължаваше да се разраства неумолимо и страшно като болест.

ДЕСЕТА ГЛАВА

НОВИТЕ СИ КАРТИНИ Грета рисуваше в ярки пастелни цветове, най-вече с различни нюанси на жълто, бонбоненорозово и леденосиньо, но те си оставаха неизменно портрети. Още използваше боите, които пристигаха в стъклени шишенца с ненадеждни капачки от Мюнхен. Но докато предишните ѝ картини изглеждаха сериозни, непретенциозни и официални, новите портрети с фриволността и пъстротата си приличаха, както веднъж бе казала Лили, на карамелени бонбони. Картините бяха големи, а моделът – почти винаги Лили – бе изобразен на открито, например сред поле от макове, лимонена дъбрава или на фона на провансалските хълмове.

Докато рисуваше, Грета не мислеше за нищо или поне така ѝ се струваше: мозъкът и мислите ѝ бяха ефирни като боите върху палитрата. Все едно караше кола, заслепена от слънцето; все едно рисуваше на сляпо, но с увереност. Понякога я обземаше такъв екстаз, че направо танцуваше между палитрата и платното сякаш бяла светлина поглъщаше всичко освен въображението ѝ. Когато ѝ вървеше, когато четката пресъздаваше точно формата на главата на Лили или дълбочината на тъмните ѝ очи, Грета чуваше шумолене като от берачка на портокали сред липата на дърветата. Рисуването приличаше на брането на плодове, на прекрасното тупване на портокал върху глинестата калифорнийска земя.

Въпреки това Грета се изненада как портретите на Лили се приеха в Копенхаген през есента. Расмусен предложи да ги изложи в галерията си за две седмици през октомври. Първият триптих се продаде незабавно след кратко наддаване между един швед с лилави ръкавици от свинска кожа и млад преподавател в Художествената академия. За портретът на спящата на дивана Лили получи над двеста и петдесет крони; не чак колкото струваха картините на Айнар, но съвсем близо.

– Лили трябва да ми позира всеки ден – каза му Грета. Ha- последък се улавяше, че Лили ѝ липсва. Грета ставаше рано; още преди да се съмне и първият ферибот да надуе сирена. През онази есен понякога се будеше дори по-рано, сред такава тъмнина, че не виждаше дори ръцете си. Сядаше в леглото. До нея Айнар още спеше с Едвард IV сгушен в краката му. Преди да се разсъни напълно, се чудеше къде е Лили, ставаше от леглото и тръгваше да я търси из апартамента. Къде ли е отишла? , питаше се Грета, докато отваряше капандурите в хола и вратите на гардероба. Чак когато отключеше входната врата, без да спира да си повтаря въпроса тихичко, се разбуждаше окончателно.

Една сутрин, за пръв път от април насам, се наложи да запалят печката, която представляваше три черни железни кутии една върху друга, на четири крака. Грета поднесе запалена клечка към подпалките, които прихванаха пламъка и кората на брезовите цепеници се разгоря.

– Лили не може да идва всеки ден – оплака се Айнар. – Нямаш представа колко е трудно да отпратя Айнар и да повикам Лили. Ще е непосилно да го правя толкова често. – Той обличаше на Едвард IV пуловера, който му бе оплела жената на един рибар от блока. – Харесва ми да се преобразявам, обичам Лили, но е изключително трудно.

– Налага се да я рисувам всеки ден. Трябва да ми помогнеш.

Айнар направи нещо неочаквано: прекоси ателието и я целуна по врата. Грета смяташе, че Айнар е хладен типично по датски; дори не помнеше кога за последно съпругът ѝ я бе целувал другаде освен по устата късно вечер, когато всичко тънеше в мрак и тишина, с изключение на някой шумен пияница, когото водеха при доктор Мьолер отсреща.

Айнар отново кървеше. Не му се бе случвало от инцидента в Мантон, но един ден избърса нос с кърпичка и Грета видя как кръвта се просмуква в памука. Това я тревожеше и ѝ напомняше за последните месеци с Теди Крос.

Кървенето обаче спря също толкова внезапно, колкото бе започнало, и единствената следа, че нещо се е случило, бяха зачервените ноздри на Айнар.

Но една вечер само преди седмица, когато падна първата слана, Грета и Айнар вечеряха тихо – тя правеше скица на Лили до майско дърво между залците, а Айнар разбъркваше разсеяно кафето си, потънал в мисли. По едно време Грета вдигна очи от скицника и видя, че Айнар е пребледнял. Той изправи гръб, стана и остави след себе си на стола червено петно.

През следващите два дни Грета правеше опити да разбере какво причинява кървенето и откъде идва кръвта, но Айнар всеки път извръщаше засрамено очи. Очевидно бе, че съпругът ѝ се опитва да скрие от нея – бършеше се със стари парчета плат, а после ги изхвърляше в канала. Но Грета знаеше, усещаше миризмата. Забелязваше стомашните му проблеми. Виждаше окървавените парцали, закачили се за каменната колона на моста над канала.

Една сутрин Грета отиде до пощата, за да се обади необезпокоявана по телефона. Когато се върна в ателието, Лили лежеше на виненочервеното канапе, взето назаем от реквизита на Кралския театър. Нощницата ѝ също беше от театъра – една пенсионирана певица с посиняло и жилесто гърло я бе носила в ролята на Дездемона. На Грета ѝ се струваше, че Лили не осъзнава как изглежда. Иначе не би лежала просната, с разкрачени крака все едно бе пияна. Устата ѝ бе отворена, а езикът се подаваше все едно бе упоена с морфин. Позата хареса на Грета, макар да не я бе планирала. През нощта Айнар не можа да спи от болки в корема и може би заради кървенето.

– Не твърдя, че ти има нещо. – Грета отиде до канапето и завърза сатенените панделки на ръкавите на Лили. – Но си болна. – Пъхна ръце в джобовете на мантията си, където държеше нагризани моливи, снимка на Теди Крос на плажа в Санта Моника и парче от окървавената рокля на Лили, когато се бе прибрала разплакана в квартирата в Мантон с името на Ханс на уста. – Притеснявам се за кървенето.

Грета наблюдаваше реакцията ѝ: лицето ѝ се сгърчи от срам, но нямаше как да не повдигне въпроса.

– Трябва да разберем каква е причината. Дали не си причиняваш някакви увреждания с... – Грета потрепери. Чудеше се какво се случва с брака ѝ, докато подръпваше връзките на нощницата. Искаше съпруга си. Искаше Лили. – О, Айнар.

– Айнар не е тук – каза Лили.

– Моля те, кажи му да ме чака на гарата за влака до Рунгстед в 11:04. Аз отивам до магазина за бои.

Грета отиде до гардероба, за да потърси шал.

– А ако Айнар не се върне навреме? – попита Лили. – Какво да правя, ако не успея да го открия до тогава?

– Ще се върне. Виждала ли си синия шал с жълтите ресни?

Лили сведе поглед.

– Не.

– Сложих го в гардероба, в моето чекмедже. Взимала ли си го?

– Мисля, че го забравих в кафене " Аксел" – отвърна Лили. – Сигурно са го прибрали. Веднага отивам да го потърся Грета. Извинявай. Друго не съм взимала. Не съм пипала нищо друго.

Грета се подразни. Нещо не е наред, каза си, но пропъди мисълта. Не, нямаше да допусне един изгубен шал да съсипе брака ѝ. Освен това бе казала на Лили, че може да взима каквото поиска. Нали искаше Лили да е доволна?

– Не излизай, но, моля те, постарай се Айнар да успее за влака.

Стените на кафене "Аксел" жълтееха от цигарения дим. Студентите от Художествената академия идваха тук между четири и шест часа, когато фрикаделите и бирата бяха на половин цена. Като студентка Грета сядаше на маса до вратата и рисуваше в скицника в скута си. Когато влезеше някой приятел и я попиташе какво рисува, тя затваряше безцеремонно скицника и отвръщаше: "Професор Вегенер ми възложи задача".

Попита бармана за шала.

– Братовчедка ми каза, че го е забравила тук.

– Как изглежда братовчедка ви?

– Слаба. Малко по-ниска от мен. Срамежлива. – Грета се замисли. Трудно ѝ бе да опише Лили сякаш съществуваше самостоятелно, с развяна бяла яка и кафяви очи, вдигнати към лицата на красиви непознати мъже. Изнерви се.

– За Лили ли става въпрос? – попита барманът.

Грета кимна.

– Приятно момиче. Винаги сяда до вратата. Вероятно знаете, но момчетата правят какво ли не, за да привлекат вниманието ѝ. Сядат при нея да пият бира, но щом обърнат глава, тя изчезва. Действително си забрави шала.

Барманът ѝ го даде и Грета го върза на главата си. Отново долови познатото ухание на мляко и мента.

Навън бе влажно и студено, въздухът бе пропит със сол. Тенът ѝ от лятото бе избледнял, а ръцете ѝ се бяха напукали. Сети се колко красива е Пасадена през октомври с кафявите и червени склонове на планината Сан Габриел и пълзящите по комините увивни цветя.

На гарата отекваха забързаните крачки на стотици пътници. Гълъби гукаха под стрехите и осейваха червените дъбови греди с курешки. Грета купи пакетче ментови бонбони от павилиона за вестници, чиито клиенти оставяха дири от хартиени опаковки по пода.

Айнар пристигна на гишето за билети с объркано изражение. Бузите му руменееха, а косата му бе пригладена назад. Явно бе тичал и изтри запотеното си чело нервно. Чак когато го видя сред тълпата от хора, Грета осъзна колко е дребен – главата му стигаше едва до раменете на останалите мъже. Не, така изглеждаше в нейните очи: тя преувеличаваше дребния му ръст; казваше си, че сама си е втълпила, че с кокалестите си китки и малко заоблено дупе, Айнар прилича на дете.

Той вдигна очи към гълъбите, сякаш идваше на гарата за пръв път. След това попита свенливо едно момиче с престилка колко е часът.

Грета се успокои. Отиде при Айнар, целуна го и приглади реверите му.

– Взех ти билет. Написах ти адреса на лекаря, при когото трябва да отидеш.

– Но първо искам да ми кажеш нещо. Искам да ме увериш, че ми няма нищо – помоли я Айнар, докато се поклащаше нервно.

– Разбира се, че ти няма нищо – махна Грета с ръка. – Въпреки това трябва да отидеш на лекар.

– Защо?

– Заради Лили.

– Горкото момиче – рече той.

– Ако искаш Лили да остане при нас... Мисля, че трябва да кажеш на доктора за нея.

Тълпящите се около тях хора, предимно прибиращи се от пазар жени, ги побутваха с пълни със сирене и херинга мрежи. Грета се замисли защо продължава да говори за Лили все едно е отделен човек. Айнар би се смачкал напълно – дори си представи как крехките му кости се трошат, – ако признаеше на глас, че Лили е просто съпруга ѝ в рокля. Но все пак това бе истината.

– Защо го правиш? – попита Айнар. Зачервените му клепачи за малко да разубедят Грета.

– Обичам Лили също колкото и ти, повече от... – Замълча. – Лекарят ще ѝ помогне.

– Как? С какво би могъл чужд човек да помогне на Лили?

– Нека видим какво ще каже.

Айнар се опита за последно.

– Не искам да ходя. Лили не иска да ходя.

Грета изправи гръб и вирна решително брадичка.

– Но аз искам да отидеш. Аз съм ти съпруга, Айнар. – Тя посочи към осми коловоз и го побутна нататък, а той повлече крака покрай вестникарската будка, през опаковките от бонбони, докато се сля с тълпата и главата му се изгуби сред стотиците, предимно жени, дошли в Копенхаген на пазар или наедрели от бременност, чиито гърди увисваха, докато гърдите на Айнар се надигаха, които един ден – още тогава Грета го осъзнаваше – щяха да зърнат Айнар сред множеството и да видят просто жена като тях.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

АЙНАР СЕДЕШЕ ДО ПРОЗОРЕЦА, огрян от обедното слънце. Влакът минаваше покрай къщи с червени керемидени покриви, простори с пране по дворовете и деца, махащи за поздрав. Срещу него седеше старица, стиснала здраво чантата си. Тя му предложи ментов бонбон.

– За Елсинор ли пътувате?

– За Рунгстед – отвърна той.

– Аз също. – Бялата ѝ коса бе покрита с плетен шал, очите и бяха светлосини, а ушите – месести и увиснали. – На гости ли?

– Имам записан час.

– При лекар?

Айнар кимна и старицата рече:

– Разбирам. – Тя подръпна жилетката си. – В радиологичния институт ли?

– Така мисля. Жена ми записа часа. – Той отвори плика за писма, който Грета му бе дала. Вътре имаше бежова картичка, на която миналата седмица Лили бе написала на Грета: "Понякога се чувствам като в капан. На теб случва ли ти се? В мен ли проблемът? Или в Копенхаген? Целувки".

– На картичката пише "доктор Хекслер" – каза старицата. – На гърба е адресът му. На път ми е. Ще ви заведа. Казват, че институтът му е най-добрият в Дания. – Жената притисна чантата до гърдите си. – Разправят, че може да лекува почти всички болести.

Айнар благодари на старицата и се облегна назад. Топлите лъчи на слънцето го погалиха през прозореца. Първоначално възнамеряваше да пропусне прегледа. Когато Грета му каза да се срещнат на гарата, пред очите му бе изникнал страховит образ: Грета, вирнала високо брадичка, оглежда тълпата и го чака да пристигне. Мина му през ум да ѝ се опълчи и да не ходи никъде. Представи си как постепенно ще увеси нос, докато минутите и часовете се нижат и станеше ясно, че той няма да се появи. Грета щеше да се прибере съкрушена у дома. Щеше да отвори входната врата и да го завари на масата. Айнар щеше да каже "Не искам да ходя на лекар". А Грета щеше да отвърне колебливо "Добре".

– Пристигнахме – каза старицата. – Вземете си багажа.

Улиците на Рунгстед бяха покрити с нападали червени шишарки от тисовете. Сутринта бе валял дъжд и сега наоколо ухаеше свежо на дървета. Старицата вдиша дълбоко и тръгна чевръсто напред.

– Не се притеснявайте – рече тя.

– Не се притеснявам.

– Няма нищо лошо в това човек малко да се притесни. – Завиха по улица с къщи с ниски огради и бели железни порти. По- край тях с бръмчене мина автомобил без покрив. Шофьорът, мъж с кожен каскет, помаха на старицата. Когато стигнаха до синя безлична сграда на един ъгъл срещу залива, старицата рече:

– Пристигнахме. – Тя стисна ръка на Айнар, вдигна яка и пое към морето.

Чака доктор Хекслер в стаята за прегледи близо час. Половината от помещението бе обзаведено като хол с килим, диван, етажерки и зелена лилия в саксия върху висока поставка. Другата половина имаше застлан с балатум под, кушетка, стъкленици с прозрачни течности и голяма лампа върху висока метална стойка.

Доктор Хекслер влезе с думите:

– Сестрата не ви ли каза да се съблечете?

Брадичката му бе издължена, с трапчинка по средата, голям колкото процеп за монети. Косата му бе прошарена, а когато седна На стола срещу Айнар, изпод панталона му се подадоха карирани чорапи. Жената във влака му бе казала, че докторът е също толкова прочут и с розите в градината под прозорците на клиниката, които в момента бяха подрязани за зимата.

– Имате проблеми с брака, правилно съм разбрал? – попита лекарят.

– Не бих казал, че са точно проблеми.

– От кога сте женен?

– От шест години – отвърна Айнар. Спомни си венчавката в църквата "Св. Олбан" в парка; младият свещеник бе англичанин и в онзи сутрин се бе порязал с бръснача си. С глас, ефирен като светлината, проникващата през розовите стъкла на прозорците, той бе заявил: "Присъстваме на изключителна сватба. Вие сте изключителна двойка. След десет години двамата ще сте се превърнали в необикновени хора"

– Имате ли деца? – попита доктор Хекслер.

– Не.

– Защо?

– Не знам.

– Но правите секс, нали? – Изражението му бе каменно и Айнар си представи как лекарят гледа розите си със същата физиономия, след като с разочарование е открил, че са хванали листни въшки. – Водите ли редовен полов живот?

На този етап Айнар вече бе останал само по бельо. Купчината дрехи на стола изглеждаше жалка – бялата риза висеше преметната върху панталона. Доктор Хекслер му даде знак да седне на кушетката. По фуния, закачена за маркуч, нареди на сестрата да донесе кафе и захаросани бадеми.

– Еякулирате ли? – продължи докторът.

Айнар имаше чувството, че около него постепенно се издига тухлена стена. Всяка обида от устата на Грета, а сега и от доктор Хекслер, бе нова червена тухла в зида.

– Понякога – отвърна той.

– Добре. – Доктор Хекслер прелисти страница в бележника си. – Съпругата ви ми каза, че обичате да се обличате като жена.

– Нима?

В този момент дойде сестрата – жена с къдрава рижа коса. Тя остави кафето и бадемите и го попита дали иска захар.

– Госпожа Вегенер ми разказа за момиче на име Лили – продължи лекарят.

– Извинете, господин Вегенер? Искате ли захар? – попита пак сестрата.

– Не, не искам кафе.

Сестрата наля на доктор Хекслер и излезе.

– Господин Вегенер, аз съм специалист. Лекувал съм всякакви заболявания. Ако се срамувате, не забравяйте, че нищо не може да ме смути.

На Айнар изведнъж му се прииска да повярва, че доктор Хекслер ще го разбере; че ако му разкаже за тунела към леговището на Лили, ако признае, че Лили всъщност е отделен човек, Хекслер ще потупа уста с молива си и ще отвърне: "Ах, да. Не се тревожете, имал съм и други такива случаи".

– Понякога изпитвам нужда да намеря Лили – започна Айнар. Усещането приличаше на глад. Не както човек огладнява час преди вечеря, а все едно не се е хранил от ден-два и стомахът му се бунтува. Все едно не знаеш кога ще имаш възможност пак да сложиш залък в устата си и дали изобщо ще намериш храна. – Когато мисля за нея, понякога се задушавам.

– Къде ходите да я търсите? – попита доктор Хекслер. Зад дебелите стъкла на очилата очите му изглеждаха огромни като мариновани яйца в буркан.

– Вътре в мен.

– Тя винаги ли е там?

– Да, винаги.

– Как ще реагирате, ако ви кажа да спрете да се обличате като нея? – Докторът се приведе напред.

– Смятате ли, че по някакъв начин си вредя? – Айнар се чув-стваше страшно малък, седнал само по бельо на кушетката. Прииска му се да пийне кафе, но нямаше сили да протегне ръка към каната.

Доктор Хекслер включи лампата за прегледи и сребристия абажур побеля от ярката светлина.

– Да видим – рече той и се подпря за миг на рамото на Айнар, докато се изправяше. – Станете, ако обичате. – Придърпа лампата на колелца по-наблизо и стойката потрепери. Обърна светлината към корема на Айнар. Луничките около пъпа му изглеждаха тъмнокафяви, редките черни косъмчета приличаха на валма прах, събрал се по ъглите на стая. – Усещате ли неща когато натисна тук? – Лекарят натисна с длан корема на Айнар!

– Не.

– Тук?

– Не.

– А тук?

– Не.

– Ясно.

Докторът седеше срещу Айнар на високия метален стол. На Айнар му се искаше лекарят да обяви, че на двамата с Лили им няма нищо, че общото им тяло няма дефект, по-сериозен от пръст на крак без нокът или вдлъбнатината в брадичката на самия доктор, която бе дълбока колкото ключалка.

– Може ли да погледна тук долу? – Посочи лекарят към ча- тала на Айнар.

Когато Айнар смъкна бельото си, доктор Хекслер се взря безизразно в него, като единствено осеяните му с черни точки ноздри помръдваха.

– Всичко изглежда нормално. Можете да се обуете. Изглеждате напълно здрав. Имате ли да ми кажете нещо друго?

Едва вчера Айнар бе натъпкал парцал в гащите си. Дали Грета бе казала на доктора и за това? Почувства се в безизходица.

– Май има още нещо, което трябва да спомена – рече несигурно.

Когато разказа за кървенето, доктор Хекслер сви рамене.

– Да, съпругата ви каза. В кръвта има ли съсиреци?

– Мисля, че не. – Още една тухла се зазида в стената на унижението. Единствено това спря Айнар да затвори очи.

– Ще ви направим рентгенова снимка. – Лекарят се изненада, че никога не го бяха преглеждали на рентген. – Така ще разберем дали имате някакво увреждане. Възможно е и процедурата да пропъди странните ви желания. – По повдигнатите вежди на доктор Хекслер личеше колко се гордее с технологиите в клиниката си. Обясни му за гама лъчите и радиевите соли. – Йонизиращата радиация се оказа чудодеен лек за всевъзможни болести. Помага при язва, пърхот и, разбира се, импотентност. Това е най-добрият метод за лечение.

– Какво точно ще ми направите?

– Ще надникнем в тялото ви – отвърна докторът, а после добави обидено: – И ще ви излекуваме.

– Наистина ли се налага?

Но докторът вече даваше разпореждания през фунията.

Кльощав мъж с изпъкнала адамова ябълка изведе Айнар от кабинета на доктор Хекслер. Казваше се Валдемар и беше помощникът на лекаря. Той го отведе в стая с облицовани с плочки стени, наклонен под и канал за оттичане на вода в ъгъла. От масата в центъра висяха бели каиши, а закопчалките им лъщяха на светлината от лампите.

– Да ви завържем – каза Валдемар. Айнар попита дали е наложително. Валдемар изсумтя в отговор, а адамовата му ябълка заподскача.

Рентгеновият апарат имаше Г-образна форма и бе боядисан и тъмнозелено. Разположен бе над кушетката, а голямата сива леща бе насочена в областта между пъпа и чатала на Айнар. В стаята имаше голямо черно стъкло, зад което Айнар си представи как доктор Хекслер нарежда на Валдемар кои лостове да дърпа. Светлината от лампите притъмня, а машината забръмча и металната ѝ кутия започна да вибрира. В този момент Айнар осъзна, че това е само началото на изследванията и докторите.

Сигурен бе, че рентгеновите снимки няма да покажат нищо необичайно и доктор Хекслер ще нареди да му направят нови или ще го прати при друг специалист. Но в момента нямаше нищо против, защото си струваше да пробва всичко в името на Лили и Грета.

Айнар очакваше светлината на рентгена да е златиста, но тя се оказа невидима. В първия момент си помисли, че машината не работи и понечи да се изправи и да попита: "Повредана ли е?".

Но в този миг рентгенът забръмча по-силно и пронизително. Очуканата метална кутия задрънча по-бързо и на Айнар му се стори, че усеща нещо върху корема си, но не бе сигурен Представи си как вътре пърхат светулки като от блатото край Синия зъб. Но може и да си въобразяваше. Надигна се на лакти, за да види, но коремът му изглеждаше както обикновено – сивкав на приглушената светлина.

– Моля ви, не мърдайте – каза доктор Хекслер по високоговорителя. – Легнете.

Само че не се случваше нищо, или поне така му се струваше. Машината дрънчеше и като че ли усещаше нещо по корема си – май топлина. След това му се стори, че изпита парене, но когато надигна глава, не видя нищо.

– Не мърдайте, господин Вегенер – избумтя гласът на Хек-слер. – Сериозно ви говоря.

Айнар не можеше да прецени преди колко време включиха рентгена. Две минути ли бяха минали, или двайсет? И кога щеше да приключи? В стаята стана още по-тъмно, а около сивата леща на апарата заблестя пръстен жълта светлина. Айнар се отегчи и изведнъж му се доспа. Затвори очи и тялото му натежа. Понечи да погледне към корема си за последен път, но ръцете не го слушаха и не успя да се надигне. Кога се умори толкова? Имаше чувството, че главата му е оловна топка, окачена за врата. В гърлото си усети вкуса на кафето, което бе изпил сутринта.

– Постарайте се да не заспивате, господин Вегенер – каза Хекслер.

Апаратът забръмча по-силно и нещо горещо се притисна в корема му.

Тогава Айнар разбра, че нещо не е наред. Отвори очи колкото да види как в черното стъкло се опира чело, след него второ. Ако Грета беше тук, помисли сънено Айнар, щеше да развърже каишите и да ме отведе вкъщи. Щеше да рита зелената машина, докато я счупи. Метален трясък разтресе стаята, но Айнар не успя да отвори очи, за да види какво става. Ако Грета беше тук, щеше да кресне на Хекслер да изключи проклетия апарат. Ако Грета беше тук... но мисълта остана недовършена, защото Айпар заспа, не, потъна в състояние по-дълбоко от сън.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

ГРЕТА ПРИТИСНА ЧЕЛО в черното стъкло. Рентгенът и доктор Хекслер продължаваше да трака. Вероятно бе сгрешила; може би съпругът ѝ нямаше нужда от лечение. Запита cе дали не трябваше да го послуша.

От другата страна на прозореца Айнар лежеше завързан за масата. Изглеждаше толкова красив със затворени очи и матова от цветното стъкло кожа. Нослето му изглеждаше така деликатно.

– Сигурен ли сте, че той е добре? – обърна се тя към доктор Хекслер.

– В общи линии.

Грета се бе тревожила, че Айнар се отчуждава от нея. Поня- кога се притесняваше, че той не проявява ревност, когато някой мъж на улицата оглеждаше гърдите ѝ; единственият път когато каза нещо по въпроса, бе облечен като Лили и коментарът гласеше: "Голяма късметлийка си".

На консултацията предишната седмица доктор Хекслер каза, че е възможно причината за безплодието и обърканото състояние на Айнар да е тумор в пелвиса. "Не съм виждал лично този вид тумор, но съм чел за него. Понякога единственият симптом за наличието му е необяснима промяна в поведението." Част от Грета искаше тази теория да е вярна. Искаше ѝ се да вярва, че малкият скалпел с формата на коса ще изреже твърдия като слива тумор и Айнар ще се върне при нея.

От другата страна на стъклото се чу метален трясък, но доктор Хекслер каза:

– Всичко е наред.

Айнар се гърчеше на масата, краката му опъваха каишите. Риташе така силно, че Грета помисли, че каишите ще се скъсат и Айнар ще изхвърчи в другия край на стаята.

– Кога ще приключите? Сигурен ли сте, че всичко е наред? – обърна се тя към доктора. Попипа косата си и веднага ѝ хрумна, че е отвратително суха и че ако нещо се случи с Айнар, няма да знае какво да прави.

– Рентгеновите снимки отнемат време – каза Валдемар.

– Боли ли го? Вижте как се гърчи!

– Не, не го боли – отговори доктор Хекслер. – Възможно е да получи леко повърхностно изгаряне или раничка, но нищо по-сериозно –и малко ще му прилошее – добави Валдемар.

– Ще е от полза за него – рече докторът. Имаше спокойно изражение и гъсти черни мигли. Заекваше на първата сричка от всяко изречение, но тонът му бе авторитетен. Все пак в клиниката му идваха най-богатите мъже в Дания, мъже с преливащи над коланите шкембета, които увлечени от производството на гумени обувки, минерални бои, суперфосфати и цимент, изцяло губеха контрол върху всичко, което се намираше под колана.

– Дори дяволът да се е вселил в съпруга ви, ние ще го прого-ним – добави Валдемар.

– Това е красотата на рентгеновите лъчи – рече Хекслер. – Изгарят лошото и запазват доброто. Няма да преувелича, ако ги нарека чудо.

Двамата мъже се усмихнаха, зъбите им се отразиха в черното стъкло, а гърдите на Грета се стегнаха от притеснение.

След като процедурата приключи, Валдемар премести Айнар в стая с два малки прозореца и сгъваеми паравани на колелца. Той спа около час, а Грета правеше скици до него. Рисуваше Лили, спяща в болничното легло. Ако откриеха тумор и доктор Хекслер го отстранеше, вероятно никога повече нямаше да зърне Лили в лицето на Айнар, в светлозелените вени които лъкатушеха от вътрешната страна на китките му като реки върху карта. Защо изобщо потърси доктор Хекслер? За да успокои Айнар или за да успокои себе си? Не, обади се на Хекслер от кабинката в пощата, защото трябваше да помогне някак си на Айнар. Та нали бе нейна отговорност да се грижи за него след Теди Крос си бе обещала, че няма да допусне да изгуби съпруга си. Спомни си как кръвта течеше от носа на Айнар как се просмукваше през плата в скута на Лили.

Айнар се обърна в леглото със стенание. Беше пребледнял, бузите му – хлътнали. Грета постави топъл компрес върху челото му. Част от нея се надяваше, че Хекслер ще каже на Айнар да живее спокойно като Лили, да се хване на работа като продавачка на щанда за стъкларски изделия във "Фонесбек". Част от нея искаше да е омъжена за най-скандалния мъж на света. Винаги се бе дразнила, когато хората предполагаха, че само защото е омъжена, иска да води обикновен живот. "Знам, че ще си щастлива като майка си и баща си", бе ѝ писала една братовчедка от Нюпорт Бийч след сватбата ѝ с Айнар; Грета едва се сдържа да не заличи въпросната братовчедка от паметта си завинаги. Аз не съм като тях, повтаряше си тя, докато хвърляше накъсаното писмо в желязната печка. Ние не сме като тях. Това се случи дълго преди Лили да се появи, но още тогава Грета осъзнаваше, мъжът ѝ ще ѝ разкрие неподозирани хоризонти. В началото бе зърнала същото и в Теди, макар по-късно да се оказа, че е грешала. Айнар обаче бе различен. Странен. Сякаш бе от друг свят. А често самата Грета също се чувстваше така.

Под прозореца розовите храсти на доктор Хекслер потрепваха на вятъра. Другият прозорец гледаше към морето, над което бяха надвиснали черни облаци, тъмни и надиплени като разлято във вода мастило. Една рибарска лодка се опитваше да се добере до брега. Но как да остане женена за мъж, който понякога искаше да бъде жена? "Няма да допусна подобна дреболия да ме спре", каза си. "Грета и Айнар ще живеят както си поискат." Никой нямаше да ѝ попречи да прави каквото реши. Вероятно щеше да се наложи да се преместят някъде, където никой не ги познава. Където нямаше да говорят за тях – без клюки, фамилни имена и изградена репутация. Щяха да бъдат сами сред картините си и шепота на Лили.

"Готова съм", каза си Грета. Не бе сигурна за какво точно, но винаги бе готова.

Айнар отново се размърда и се опита да надигне глава. На светлината от крушката на тавана лицето му изглеждаше изпито. А тази сутрин ѝ се стори напълно здрав. Може би не му бе обръщала достатъчно внимание през последните месеци. Явно се бе разболял пред очите ѝ, а тя чак сега забелязваше. Увлечена от рисуването, интереса към картините ѝ, писмата до Ханс в Париж, за да уредят пътуването на Лили, и търсенето на апартамент в Маре с два тавански прозореца, единия за нея, другия за Айнар, Грета бе пропуснала да забележи промяната в съпруга си. Спомни си за Теди Крос.

– Грета – обади се Айнар. – Има ли ми нещо?

– Ще се оправиш. Почивай си.

– Какво се случи?

– Силно рентгеново лъчение. Нищо сериозно.

Айнар притисна лице във възглавницата и отново заспа. Съпругът на Грета с нежна кожа и малка глава с леко вдлъбнати слепоочия като на бебе. С потрепващи при всяко вдишване ноздри. С уханието на терпентин и талк. Със зачервени очи.

Грета отново сложи компрес на челото му.

Когато доктор Хекслер се появи, Грета рече:

– Най-сетне.

Излязоха в кордиора.

– Ще се оправи ли?

– Утре ще се чувства по-добре, вдругиден ще е напълно възстановен – отвърна докторът, но Грета забеляза тревога в изражението му. – На рентгеновите снимки не открихме нищо.

– Няма тумор?

– Не.

– Тогава какво му има?

– Физически е напълно здрав.

– А кървенето?

– Трудно е да се каже, но вероятно проблемът е в начина на хранене. Погрижете се да не яде плодове с костилки и да внимава с рибените кости.

– Сигурен ли сте, че проблемът е просто хранителен? – Грета отстъпи назад. – Наистина ли смятате, че е напълно здрав, доктор Хекслер?

– В добро здраве е. Но дали е нормален мъж? Не. Съпругът ви не е добре.

– Как да му помогна?

– Заключвате ли гардероба си, за да не взима дрехите ви?

– Не, разбира се.

– Тогава започнете да го заключвате.

– И това как ще помогне? А и той има свои рокли.

– Незабавно ги изхвърлете. Не бива да го насърчавате, госпожо Вегенер. Ако си мисли, че има одобрението ви, ще реши, че е нормално да се преструва на Лили. – Доктор Хекслер се замисли. – Тогава ще изгуби всички шансове да се оправи. Не го насърчавате, нали? Надявам се не сте му казвали, че одобрявате поведението му.

Грета се страхуваше най-много, че ще обвинят нея за появата на Лили. Страхуваше се да не е навредила на съпруга си. Стените в коридора бяха жълтеникави и осеяни с драскотини. Наблизо висеше портрет на доктор Хекслер, портрет като онези, които и тя рисуваше доскоро.

Само преди няколко седмици по телефона ѝ се обади Расмусен и ѝ каза, че Лили е ходила в галерията.

– Познах я от картините ти, естествено. Но явно не се чувстваше добре. Прималя ѝ – обясни Расмусен. Настанил я на стол и тя веднага заспала. Малко след това в галерията пристигнала баронеса Хагард с шофьора си египтянин. Баронесата се смятала за напредничава аристократка и не ѝ убягнала иронията – "модернизма", както се изразила – да види лицето, изобразено на портретите, заспало под самите картини. Галерията се огласила от тихото пошляпване на щраусовите ръкавици на баронесата, която аплодирала "цялото това движение". На стените висели пет картини, нарисувани в августовската жега в Южна Франция, сякаш осветени отзад от изгряващото слънце над Мантон. На тях Лили изглеждаше точно както сега на стола: несигурна, вглъбена, екзотична и с ръста, и с излъчването си, с изпъкналия нос и кокалести колене, с лъскави клепачи и сияйно лице.

– Баронесата купи и петте картини – съобщи Расмусен. – А Лили не се събуди през цялото време, докато уговаряхме сделката. Грета, тя болна ли е? Надявам се, че не е. Нали не стоите навън до малките часове? Грижи се за нея, Грета. В твой интерес е.

– Нима кървенето не ви притеснява? – попита Грета доктор Хекслер.

– Много повече ме тревожи самозаблудата му, че е жена. Дори рентгенът не може да излекува това. Искате ли да поговоря с Айнар? Ще му кажа, че така сам се наранява.

– Но действително ли си вреди? – попита Грета след кратък размисъл.

– Разбира се. Вярвам, че ще се съгласите с мен, госпожо Вегенер. Ако това не спре, ще трябва да вземем по-драстични мерки. Животът на мъж като съпруга ви би бил труден. Дания е много толерантна страна, но тук не става въпрос за толерантност, а за душевното състояние на съпруга ви, не сте ли съгласна, госпожо Вегенер? Желанията му не са съвсем нормални. Ние с вас като отговорни граждани не бива да допускаме той да обикаля свободно, облечен като Лили. Дори в Копенхаген. Дори да е само понякога. Дори под вашия надзор. Несъмнено сте съгласна, че трябва да направим всичко възможно, за да пропъдим този демон от него, защото точно с това си имаме работа. Демон, госпожо Вегенер, не сте ли съгласна?

И в този миг Грета, която бе трийсетгодишна калифорнийка и която се сещаше за поне три случая, в които за малко да загине – вторият път, например, бе когато направи челна стойка на дървените перила на кораба "Фредерик VIII" при първото ѝ пътуване до Дания, когато бе десетгодишна – осъзна, че доктор Хекслер не знае нищичко. Осъзна, че греши, когато чу стенанието на Айнар в леглото зад сгъваемия параван.