Момичето от Дания

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

ДО БУЛЕВАРД "СЕВАСТОПОЛ", северно от Централните хали, имаше къса уличка, чието име многократно се бе сменяло. Някога се казваше улица "Поавр" – пипер, заради склада за пипер, който бе процъфтявал и впоследствие фалирал. По времето, когато се казваше "Семен", на нея имаше хотел за завръщащите се войници. Но сега я наричаха – неофициално, тъй като синята табела с бял надпис липсваше – Нощната улица. Сградите бяха черни, а сажди покриваха первазите на прозорците, счупените газени лампи, канавките, окъсания навес на магазина за тютюн, в който също така се предлагаха водка и момичета. Вратите на улицата имаха номера, но нямаха табелки. Освен собственика на магазина за тютюн с рижите, вечно пълни с трохи мустаци, като че ли никой не живееше и не работеше там – било то законно или не. Вратата на номер 22 бе направена от релефно стъкло, а в коридора зад нея миришеше на сажди и тоалетна. На върха на стълбите имаше друга, очукана от ритници врата, а зад нея гише с жена – поне така твърдеше тя – на име мадам Жасмин-Картон и котката ѝ Софи.

Мадам Жасмин-Картон бе дебела, но все още млада. Ръцете ѝ бяха покрити с гъсти кафяви косми, в които златните ѝ гривни понякога се заплитаха. Веднъж тя каза на Айнар, че едно от момичетата заминало да се омъжи за гръцки принц и ѝ оставило котката. Разказа му също, че през залите ѝ за удоволствия са минавали посланици, един министър-председател и най-малко дузина графове.

Срещу пет франка мадам Жасмин-Картон даваше на Айнар ключ, закачен на верижка с месингова топка. С ключа се влизаше в Зала 3 – тясна стаичка със зелен фотьойл, метално кошче предвидливо изпразнено, и два малки прозореца със спуснати черни щори. Крушката на тавана хвърляше кръг светлина около зеления стол. Сред мириса на амоняк се долавяше и лъх на нещо солено, горчиво и влажно.

Месец май беше и на всеки студен ден се падаха по два слънчеви и топли. В стаичката винаги бе студено. През зимата Айнар бе седял на зеления стол с палто, докато дъхът му излизаше на облачета пара. Не идваше при мадам Жасмин-Картон толкова отдавна, но предполагаше, че през август мърлявите стени, пожълтели от цигарен дим, също се потяха.

Днес Айнар съблече сакото с външни джобове и модерен колан, нанизан на гайки. Грета му го бе купила, както почти всичките му дрехи, тъй като смяташе, че той не знае как да се облича по парижка мода. С изключение, разбира се, на дрехите за Лили: рокли с ниска талия и копринени ленти за глава в същия десен, дълги до лактите ръкавици от агнешка кожа с перлени закопчалки, обувки с каишки, осеяни с лъскави камъчета – тя Лили си ги купуваше сама. Айнар заделяше полагащите се на Лили пари за седмицата в буркан от мармалад, а тя пъхваше ръка в тясното му гърло, взимаше сантимите и ги похарчваше за два-три дни. Парите за Лили: така ги наричаше Айнар! Претърсваше джобовете на габардинените си панталони за някой допълнителен франк, който да ѝ даде. Ако не намереше нищо, Лили изтичваше при Грета, която винаги ѝ угаждаше.

Айнар вдигна една от черните щори в стаичката. Зад мръсно- то стъкло стоеше момиче по трико и черни чорапи, качило един крак върху дървен стол. Танцуваше, макар да не звучеше музика. През друго прозорче надничаше мъж, притиснал мазен нос в стъклото, което се запотяваше от дъха му. Момичето изглежда знаеше, че Айнар и другият го наблюдават; преди да свали някоя дреха, се оглеждаше, макар да не поглеждаше директно към лицата им, и свеждаше глава.

Свали от пухкавите си ръце ръкавици, подобни на ръкавиците на Лили. Девойката не беше красива: черната ѝ коса стърчеше суха и накъсана, имаше конско лице, дупето ѝ бе твърде голямо, а коремът – прекалено плосък. Айнар обаче намираше нещо очарователно в свенливостта ѝ; премяташе грижливо ръкавиците, трикото и накрая чорапите върху облегалката на стола, тъй като знаеше, че отново ще ѝ потрябват.

След малко момичето остана голо, само по обувки. Затанцува по-енергично, разпери ръце, вдигаше деликатно крака. Отметна глава и синкавобялата трахея се очерта под кожата ѝ.

Айнар ходеше при мадам Жасмин-Картон от почти шест мессца в следобедите, когато Грета имаше среща с някой колекционер или с редакторите на La Vie Parisienne или L'Illustration, списанията за които работеше като илюстратор. Но Айнар не ходеше при мадам Жасмин-Картон по същата причина като останалите мъже, които притискаха носове в прозорчетата, изплезили езици като мекотели на витрината на рибарски магазин. Той искаше единствено да гледа как момичетата се събличат и танцуват, да изучава извивките на гърдите им, да наблюдава как белите им бедра потрепват като каймака върху топло прясно мляко; как отварят и затварят крака – почти чуваше шляпването на кокалестите им колене през мръсния прозорец. Харесваше вътрешната страна на ръцете им, където горещата им от срам и ненавист кръв течеше по паяжината от зеленикави вени; и тлъстините по корема, които му напомняха на възглавничката, върху която поднасяха брачните халки на сватба. Ходеше при мадам Жасмин-Картон, за види къде в структурата на тя- лото се крие женствеността. Как момичето с щръкналата черна коса свежда глава, докато разсеяно попипва меките си бели гърди. Как другата след нея, блондинка с жилаво тяло, обикаля в полукръг с ръце на кльощавите си хълбоци. Или как момичето от миналия вторник, което Айнар видя тогава за пръв път, разтвори луничавите си крака и показа за миг вагината си. След това бързо сви бедра и затанцува яростно, по врата ѝ се застича пот, но образът на розовия ѝ полов орган, остана пред очите на Айнар дори когато ги затвори и се опита да забрави кой е и къде се намира, както и по-късно, когато лежеше под светлината на нощната лампа до Грета и се опитваше да заспи, докато дращеше с молив в кожения си бележник и изпълваше страница след страница с рисунки на Лили.

СЕГА АЙНАР И ГРЕТА живееха в Маре. Напуснаха Копен- ген преди три години по идея на Грета. Един ден във Вдовичи дом пристигна писмо, което Грета прочете бързо и хвърли в печката. Айнар помнеше как жълтият пламък се надигна и погълна писмото. След това Грета му каза, че Ханс настоява да се преместят в Париж.

– Той смята, че така ще е най-добре. Аз също – рече тя.

– Но защо изгори писмото? – попита Айнар.

– Защото не искам Лили да го вижда. Не бива да разбира, че Ханс иска да я види отново.

Наеха апартамент в красива четириетажна сграда от камък на улица "Вией дьо Томпл". Намираше се на последния етаж , имаше капандури изсечени в островърхия покрив и прозорци с изглед към улицата. Задната част на сградата гледаше към вътрешен двор и през лятото в закачените по первазите саксии цъфтяха мушката, а по просторите се сушеше пране. По-надолу по улицата се намираше хотел "Роан" с голямата двукрила черна порта на тротоара. Улицата бе тясна и лъкатушеше през Маре с големите хотели, преустроени в държавни учреждения, складовете, които се ползваха от вносители на пакетирани стоки или пустееха, и еврейските магазини, откъдето Айнар и Грета купуваха сушени плодове и сандвичи в неделя, когато всичко останало беше затворено.

В апартамента имаше две работни помещения. Ателието на Айнар, където няколко изгледа от блатото стояха върху огромните на фона им триножници. И ателието на Грета с картините на Лили, които се продаваха още преди да са изсъхнали, и вечно влажното петно на стената, където пробваше боите, докато получи нужния нюанс: кафявото за косата на Лили, което се превръщаше в златисто медно след ден на плажа през август; тъмночервената, почти лилава руменина, стиснала гърлото ѝ; сребристобялото на кожата в сгъвката на лакътя. И в двете ателиета имаше по една кушетка, застлана с ориенталска черга. Понякога Грета оставаше да спи там, когато бе твърде уморена, за да се добере до леглото им в задната стая, където тъмницата обгръщаше Айнар като пашкул. В спалнята им, когато лампите бяха угасени, Айнар трудно различаваше дори ръката пред лицето си и това му харесваше, обичаше да лежи там до зазоряване, когато някой от съседите тръгнеше да простира прането и макарата на простора изскърцваше.

В летните утрини Лили ставаше и хващаше омнибуса до къ- палнята край моста Солферино на кея Тюйлери. До басейна имаше редица от съблекални, направени от раирано платнище, които приличаха на високи, тесни шатри. Вътре Лили се преобличаше в банския си костюм и внимателно наместваше надиплената поличка, за да не се вижда нищо необичайно. Откакто напуснаха Дания, тялото ѝ се бе променило и сега гърдите ѝ стояха месести от отпуснати мускули и пълнеха малките чашки на банския костюм. Гумената плувна шапка с мириса си на талк опъваше косата назад, издърпваше бузите и ѝ придаваше екзотичен вид с дръпнатите очи и опнатата уста. Лили винаги носеше джобно огледало и през летните утрини в съблекалнята оглеждаше всеки сантиметър от кожата си, докато служителка на басейна не подръпнеше платнището с въпроса има ли госпожицата нужда от помощ.

След това Лили влизаше в басейна, вдигнала глава високо над водата. Къпеше се трийсет минути, загребваше водата с плавни движения, докато другите жени в басейна – тъй като тази къпалня и чайната, където понякога пиеше кафе и хапваше кроасан, бяха предназначен само за жени – спираха по краищата на басейна, наблюдаваха елегантните движения на дългите ѝ ръце и цъкаха с език, puissante.

Най-много обичаше да се плъзга по водната повърхност като патенце: другите жени с вълнените си бански костюми я на- блюдаваха със смесица от безразличие и клюкарско любопитство; гледаха я как излиза от басейна със сбръчкани длани и попива с кърпа ръце сред отблясващите от Сена слънчеви лъчи. Лили се взираше в движението по реката и си мислеше как всичко това е възможно само защото с Грета бяха напуснали Дания. В тези летни утрини край басейна, си мислеше, че е свободна. Париж я бе освободил. Грета ѝ бе дала криле. Айнар също се отдалечаваше и постепенно ѝ даваше все повече свобода. По мокрия ѝ гръб пробягваха тръпки; раменете ѝ потреперваха.

След като върнеше розовата кърпа на служителката, влизаше отново в съблекалнята и сваляше мокрия бански, а ако съответния ден бе особено дълбоко потопена в мечтата за изпълнения си с възможности живот, ахваше стъписано, щом откриеше онова сбръчкано нещо между белите си, настръхнали от водата бедра. Струваше ѝ се толкова противно, че събираше рязко крака, за да го скрие, а коленете ѝ се удряха болезнено; звукът от шляпването – като удара на два цимбала – напомня на Лили, напомня на Айнар, за момичето при мадам Жасмин-Картон, което танцуваше толкова гневно и така рязко събираше крака, че изплющяването се чуваше дори през мръсното стъкло.

И тогава Айнар се завръщаше – дребен датчанин в събле- калнята на най-изисканата дамска къпалня в Париж. В първия момент се чувстваше дезориентиран, отражението му в джобното огледалце бе напълно безизразно. Не знаеше къде се намира, не познаваше райетата от вътрешната страна на платнището. Не разбираше какъв е плясъкът, долитащ от басейна. На закачалката висеше само семпла кафява рокля с колан. На пода стояха чифт обувки с високи токове. Дамска чантичка с няколко монети и червило. Шифонен шал с щамповани круши. Изведнъж му хрумваше, че той е мъж, но няма как да се прибере до апартамента, ако не облече тези женски дрехи. Зърваше гердана от датски кехлибар, който баба му бе носила неотлъчно дори докато работеше на полето, а мънистата подрънкваха на шията ѝ, когато се навеждаше да зарине дупката на някоя лисица. Баба му бе подарила гердана на Грета, която мразеше кехлибар и на свой ред го даде на Айнар, а той, доколкото си спомняше, го бе подарил на момиче на име Лили.

Спомените се връщаха така – откъслечно, бавно, отключени от кехлибарения гердан или гласа на служителката, която отново питаше дали госпожицата има нужда от помощ. Айнар намъкваше кафявата рокля и високите обувки криво-ляво, закопчаваше колана пламнал от срам, защото нямаше представа как се борави със сложните копчета и кукички на женските дрехи. В чантичката му имаше само няколко франка и знаеше, че ще получи други чак след няколко дни. Въпреки това решаваше да се прибере с такси, тъй като не можеше да върви с неудобната кафява рокля по парижките улици. Шалът, преметнат върху облегалката на стола, сякаш се полюляваше по собствена воля и Айнар не смееше да го завърже на врата или на главата си от страх, че ефирният шифон на жълти круши ще го удуши. Този шал принадлежеше на друг човек.

И така, Айнар излизаше от женската къпалня, облечен с дрехите на Лили, все още с гумената шапка на глава, пускаше един франк в протегната ръка на служителката и се понасяше – като патенце по водната повърхност – сред шушуканията на французойките, които оставаха в къпалнята, докато станеше време да се приберат у дома и да помогнат на полските си прислужници да приготвят обяд за стегнатите им в колосани дрехи деца, и Айнар, раздърпан и зачервен в чуждите дрехи, се връщаше при Грета, която сутрин обикновено подготвяше материалите си и скицираше поредния портрет на Лили.

ЕДИН ДЕН В НАЧАЛОТО НА МАЙ Айнар седеше на пейка под сянката на дърветата на площад "Де Вож". Вятърът духаше водните струи на фонтана и ръсеше пръски по жълтеникавия чакъл. Тази сутрин Лили бе ходила в къпалнята. Следобед Айнар се бе върнал при мадам Жасмин-Картон и бе гледал през малкото черно стъкло как мъж и жена се любят на пода. Таксата бе три пъти по-висока от обичайната; мадам Жасмин-Картон рекламираше спектакъла от един месец върху картички закачени над прозорчетата в стаичките. Картончетата с отпечатаната върху тях информация приличаха на бележките, с които Лили ѝ Грета общуваха някога в Дания: сякаш хладният ехтящ въздух на Копенхаген нямаше как да пренесе тайните думи, които трябваше да си кажат.

Момчето беше високо и жилаво, юноша със синкавобяла кожа и сънливи сини очи. Ребрата му се брояха. Той бързо съблече евтиния си туиден костюм и помогна на жената, която бе по-възрастна от него, да свали роклята си. С изключение на себе си Айнар не бе виждал друг мъж сексуално възбуден, с член изправен като копие в първите мигове от полета. Членът на момчето имаше яростно червен цвят и беше влажен. Жената го пое с лекота и за миг изглеждаше признателна. Двамата се въргаляха на пода в тъмната стаичка, а от подредените в полукръг прозорци надничаха мъже достатъчно стари, че да са дядовци на момчето. Младежът свърши бързо и семето му описа дъга, преди да оплиска свъсеното лице на жената. Той стана, поклони се и излезе от стаята със събрания на вързоп туиден костюм под мишница. Чак когато погледна надолу към скута си, Айнар видя соленото петно, сякаш бе прекатурил чаша морска вода. Тогава разбра, макар да подозираше, че подсъзнателно вече го е знаел, че иска момчето да направи същото с Лили. Да я целуне миг преди гърдите му да пламнат и да изкриви уста от удоволствие.

След това отиде на пейката на площад "Де Вож". Разкопча сакото си, за да може панталонът, който бе изплакнал с вода от легена в кабинката, да изсъхне. Деца се плискаха във фонтана и търкаляха обръчи по чакълените алеи, а едно момиченце бе пуснало хвърчило с формата на прилеп. Италиански гувернантки разговаряха на висок глас над подредени в полукръг детски колички. Айнар се извърна настрани, засрамен от петното. Сутринта, докато беше в къпалнята, небето бе ясно, но сега облаци затулваха слънцето начесто и паркът потъваше в сив мрак, а децата заприличваха на картонени фигури. Мокрото петно в скута му не изсъхваше. Влажната вълна му напомни как кучетата във фермата в Синия зъб се връщаха след лов на жаби целите мокри, със сплъстена от кал козина и с мирис на влага, който почти винаги витаеше около тях.

Момиченцето с хвърчилото изпищя. Въженцето се бе изплъзнало от ръката му и хвърчилото се понесе стремглаво към земята. Детето очерта с пръст траекторията, след което хукна с развяна коса. Гувернантката гневно ѝ извика да спре. Каза на момичето, Мартин, да я изчака при количката. Хвърчилото летеше към земята, черната хартия потрепваше в рамката. След миг се разби до крака на Айнар.

Гувернантката грабна смачканото хвърчило с елегантна ръка и изсъска. След това хвана Мартин за китката и я поведе към количката. Другите гувернантки стояха под дърветата, подредили количките плътно една до друга. Щом Мартин и бавачката ѝ стигнаха при тях, всички се огледаха подозрително през рамо и се отдалечиха сред скърцане на колела.

Тогава Айнар осъзна, че нещо трябва да се промени, защото се бе превърнал в мъж, от когото гувернантките в парка се страхуваха. Мъж с подозрителни петна по дрехите.

Сега беше месец май 1929 г. и той реши да си даде точно една година. Облаците скриха слънцето и потопиха парка в мрак, листата на дърветата потрепваха сякаш им бе студено. Вятърът отново поде водата от фонтана и поръси с капчици чакъла. Точно след една година щеше да е намерил решение за Лили и Айнар, в противен случай щеше да дойде в парка и да се самоубие.

При тази мисъл изправи гръб решително. Не можеше повече да търпи хаоса в живота си. Грета бе донесла от Калифорния пистолет с посребрена дръжка, който някога пъхала в чорапа си. Айнар щеше да се върне в парка една тъмна нощ идния май и да го опре в слепоочието си.

Чу шум от приближаващи стъпки и вдигна глава. Към него тичаше Мартин с жълтата си плисирана рокличка и изражение едновременно уплашено и въодушевено. Момичето спря, пристъпи колебливо и протегна ръчичка. В краката на Айнар лежеше опашката на хвърчилото – хартиени панделки, нанизани на корда. Мартин искаше да си я вземе, а несигурната усмивка, която се плъзна по намръщеното лице, показваше, че е дружелюбно настроена. Детето грабна опашката и се засмя, личицето му засия като злато. Когато направи реверанс и каза "Мерси", всичко, което Айнар знаеше за себе си, се сля в едно; престилката на баба му стегната на кръста му; ръцете на Грета върху бузите му; Лили с жълтите обувки във Вдовичи дом; Лили тази сутрин в басейна край реката. Айнар и Лили бяха едно цяло, но беше време да ги раздели един от друг. Разполагашес една година.

– Мартин! Мартин! – провикна се гувернантката. Чакълът захрущя под обувките на момиченцето. Една година, каза си Айнар. И тогава Мартин се обърна и извика през рамо "Мерси!". Тя помаха, а Айнар и Лили ѝ помахаха в отговор.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

ПPE3 ТРИТЕ ГОДИНИ откакто живееха в Париж Грета работеше по-вдъхновено, отколкото когато и да било преди. Сутрин, докато Лили излизаше на пазар или ходеше в къпалнята, Грета рисуваше илюстрациите за списанията. Редакторът от La Vie Parisienne ѝ се обаждаше почти всяка седмица паникьосан и я молеше да направи бързо афиш за най-новата постановка на "Кармен" в операта или скица към статията за изложбата на кости от динозаври в Гран Пале. Грета си казваше, че не се нуждае от подобни поръчки. Вече от две години името ѝ редовно се появяваше в списанията, но по телефона редакторът обясняваше припряно колко много му трябват тези рисунки. Стиснала слушалката с брадичка, Грета наблюдаваше как Лили излиза тихо от апартамента и си мислеше "Ех, какво толкова?". Да, ще направи илюстрацията. Да, ще успее до следващата сутрин, но трябва незабавно да се залавя за работа. Затваряше телефона и отиваше на прозореца, където проследяваше с поглед как Лили върви с бързи крачки към пазара, а розовият ѝ шлифер се откроява на фона на мрачната, мокра от дъжда улица.

Истинската работа на Грета обаче започваше чак когато Лили се прибереше. Правеше ѝ чай, настаняваше я на стола или до палмата в саксия и ѝ подаваше чашата. Независимо от времето, Лили винаги се прибираше разтреперана от студ. Грета се притесняваше, че е твърде слаба, но така и не успяваше да я накара да се храни повече. Кървенето се появяваше на всеки няколко месеца и започваше със струйка, стичаща се от носа. Тогава Лили прекарваше в леглото цели дни, сякаш с капките кръв изтичаше и цялата ѝ енергия. Грета заведе Айнар и при един-двама френски лекари, но веднага щом започнеха да я засипват с въпроси (Имате ли да кажете още нещо за съпруга си?), осъзнаваше, че никой от тях няма да помогне повече от доктор Хекслер. Тревожеше се, докато Лили спеше по цял ден и цапаше с кръв чаршафите, които Грета след това изгаряше в пещта за боклук зад блока. Но след няколко дни понякога седмица, кървенето спираше също толкова внезапно, колкото бе започнало.

– Ужасно скучно е да прекараш цяла седмица на легло – казваше Лили и хвърляше възглавницата на пода.

Ако решеше да ги преброи, Грета щеше да открие, че е нари- сувала над сто портрета на Лили: Лили в басейна; Лили като шаферка на сватба; Лили избира моркови на пазара. Но на повечето картини Лили бе изобразена сред природата – на поляна, сред маслинови дръвчета, на фона на синия проток Катеш. Очите ѝ винаги бяха кафяви и големи, притворени; деликатно извитите, оформени с пинсета вежди; косата ѝ – прибрана зад ухото, на което висеше кехлибарена обеца.

Айнар вече не рисуваше.

– Трудно ми е да си спомня как изглеждаше блатото – бе се провикнал веднъж от ателието си, където подреждаше платната и боите. По навик продължаваше да поддържа в идеален ред шишенцата с боя от Мюнхен, макар най-добрите материали на света да се продаваха от другата страна на реката в "Сюнелие" където продавачът държеше една вечно бременна котка. Грета ненавиждаше котката с увиснал до земята корем, но ѝ бе приятно да разговаря с продавача, мъж на име Де Брул с козя брада като на Ван Дайк, който често казваше, че тя е най-важната му клиентка.

– А някои разправят, че жените не можели да рисуват! – възкликваше той, когато Грета си тръгнеше с кутия бои, увита във вестник, а котката съскаше все едно всеки момент ще роди.

Салонът в апартамента им бе достатъчно голям, за да побере дълга маса и два фотьойла пред газовата камина. В стаята имаше още кръгла червена табуретка, която приличаше на поставките на витрините в магазините за обувки. Както и дървен люлеещ се стол с кафява кожена възглавничка, докаран от Пасадена. Бе започнала да нарича апартамента "casita" – колибката, макар изобщо да не приличаше на колибка с дървените греди на тавана и стъклените врати с медни резета, които разделяха стаите. Но по някакъв начин ѝ напомняше за къщата край Дройо Секо в която се преместиха с Теди след като напуснаха Бейкърсфийлд. Слънчевата светлина, която нахлуваше в стаите от обраслото с мъх дворче, помагаше на Теди да се събужда всеки ден с нови идеи за съдове или за комбинация от цветове на емайла. Докато живееха там, той беше много продуктивен. В задния двор растеше авокадо, което раждаше повече плодове, отколкото успяваха да изядат и да раздадат. "Искам да съм като това дърво – казваше Теди. – Искам непрекъснато да раждам нови идеи." Сега в апартамента в Париж Грета си представяше, че и тя е като онова авокадо. Продължаваше да ражда неспирно портрети на Лили.

Известно време съжаляваше, че Айнар изостави рисуването. Много от пейзажите му бяха окачени по стените в апартамента. Неизменното им присъствие понякога ѝ напомняше с тъга как си бяха разменили ролите. Айнар обаче никога не споменаваше, че му липсва животът на художник. Но на нея ѝ ставаше мъчно за него, тъй като не разбираше как човек, прекарал целия си живот в творчество, може изведнъж да спре. Вероятно някогашните му пориви – нуждата да пристъпи към празното платно, изпълнен с идеи и страх – се бяха прехвърлили върху Лили.

Година след като пристигнаха в Париж Ханс започна да продава портретите на Лили. С поръчките от списанията името на Грета започна да се разчува из кафенетата по булевард "Сен Жермен", в салоните, където художници и писатели се излягаха по черги от кожата на зебри и пиеха ликьори от жълти сливи. А и в Париж бе пълно с американци, които говореха един за друг и се наблюдаваха по онзи типично американски начин. Грета се опитваше да страни от кръга им, който се събираше всяка вечер на улица "Фльорус" номер 27. Гледаше на тях с недоверие, а несъмнено и те на нея. Не я интересуваха разговорите им край камината относно кое е модерно и кое не. А и в подобни компании на остроумия и преструвки нямаше място нито за Лили, нито за Айнар.

Картините на Грета обаче продължаваха да се търсят и тъкмо когато започна да не смогва, ѝ хрумна идея. Рисуваше Лили сред поле от люцерна в Дания. За тази цел я бе накарала да позира изправена, с ръце на хълбоците. Лесно изобразяваше самата Лили, макар да ѝ бе малко трудно да си представи как лятното слънце на Дания би огряло лицето. Но Грета нямаш особен интерес към фона с поляната, на която стоеше Лили. Да нарисува както трябва тревата и езерцата в далечината ѝ отнемаше няколко дни; първо хоризонтът трябваше да изсъхне, след това езерцата, след това първият слой трева, после вторият и така нататък.

– Искаш ли да довършиш фона вместо мен? – обърна се тя един ден към Айнар. Беше май 1929 г. и Айнар бе прекарал целия следобед навън. Когато се прибра, каза, че е седял в парка на площад "Де Вож".

– Гледах как децата пускат хвърчила.

Изглеждаше особено измършавял с туидения си костюм и преметнато на лакътя сако.

– Всичко наред ли е? – попита го, когато той разхлаби вра- товръзката и отиде да си направи чай. В прегърбените му pамене Грета долови тъга, нов вид меланхолия, по-мрачна отпреди. Хвана го за ръка, но дланта му бе студена и безжизнена.

– Не успявам да смогна. Искаш ли да рисуваш някои от фо- новете? Знаеш по-добре от мен как изглежда нива с люцерна!

Седнал с Едвард IV в скута, Айнар се замисли. Ризата му бе измачкана, а на масата до него имаше чиния с круши.

– Наистина ли? – попита той.

Грета го отведе в ателието си и му показа недовършения портрет.

– Струва ми се, че на хоризонта трябва да има езерце.

Айнар се взря в картината. Гледаше я с невиждащ поглед, сякаш не разпознаваше момичето на нея. След това постепенно очите му се изпълниха с разбиране, намръщеното изражение се стопи.

– Липсват някои неща – каза той. – Да, действително трябва да има езерце, както и върба на брега на ручей. Може би дори селска къща, но далеч назад, да не се разбира съвсем какво представлява, просто загатнати очертания. Непременно трябва да има къща.

Айнар рисува почти цяла нощ, изцапа с боя ризата и панталона си. Грета се зарадва, че той отново работи, и се замисли кои други портрети да му повери. Макар това да означаваше, че Лили ще ѝ позира по-рядко, Грета искаше Айнар да продължава да твори. Докато се приготвяше да си ляга, го чуваше как потраква с шишенцата с бои в ателието ѝ. Нямаше търпение на сутринта да се обади на Ханс и да му съобщи, че Айнар отново рисува. Да му каже, че е намерила начин да прави още повече портрети на Лили. "Няма да повярваш кой ми помага", щеше да му каже. Спомни си за Ханс на гарата преди три години, когато е Айнар пристигнаха в Париж само с няколко адреса в бележниците си. Ханс ги посрещна на перона, облечен с палто от камилска вълна като неподвижна бежова колона сред море от черни дрехи. "Всичко ще е наред", увери я той и я целуна по бузата. Айнар прегърна и целуна по челото. След това ги закара до хотел на левия бряг на няколко пресечки от Художествената академия, остави ги и ги целуна за довиждане. Грета остана съкрушена, че Ханс си тръгна толкова бързо, след като ги бе посрещнал с отворени обятия. Айнар явно бе още по-разочарован, защото попита:

– Нима Ханс не ни иска тук?

Грета се питаше същото, но напомни на Айнар колко зает е Ханс. В действителност бе доловила сериозна неохота в Ханс 9 в стойката му – изправена и непоклатима като пилоните на гарата.

– Прекалено провинциален вид ли имаме? – продължи Айнар.

А Грета, която погледна към съпруга си и видя кафявите като калта в блатото очи, треперещите пръсти и Едвард IV в ръцете му, отвърна:

– Издъхнал ето там в нишата – посочи тя.

Грета не обърна особено внимание на този исторически факт. Стори ѝ се твърде потискащ, за да го сподели с Айнар. Живяха в хотела няколко месеца, докато си намерят апартамент. Само след няколко дни апартаментът започна да ѝ дотяга с подутите от влагата тапети и петното ръжда в мивката. Но Айнар настояваше той да плаща нощувките, тъй че и дума не можеше да става да отседнат в по-хубав хотел като "Ран" или "Едуард VII".

– Няма нужда да се мъчим – бе заявила Грета, когато предложи да се преместят на по-луксозно място с приятна гледка и прилично обслужване.

– Наистина ли се мъчиш? – попита Айнар и Грета повече не повдигна въпроса. Усещаше напрежението, което възникваше между тях, когато пътуваха.

В ъгъла имаше малка печка, на която приготвяше кафе. Спяха в нишата на провисналото по средата легло, което ги караше да се сгушват до стената, през която се чуваха всички шумове от съседната стая. Айнар разпъна триножника си в стаята с нишата, а Грета се разположи в другата стая и изпитваше облекчение, щом пуснеше резето на вратата и останеше сама. Проблемът бе, че сама не можеше да рисува. Нуждаеше се от Лили.

ЖИВЕЕХА В ПАРИЖ от около месец, когато Грета рече:

– Да отпразнуваме пристигането си заедно с Лили.

В очите на съпруга ѝ проблесна ужас. Лили все още не се бе появявала в Париж. Та нали това бе една от причините да напуснат Копенхаген. След посещението при доктор Хекслер той им бе изпратил писмо, в което заплашваше, че ще ги издаде на здравните органи. "Съпругът ви може да се превърне в заплаха за обществото." Грета си представяше как доктор Хекслер диктува писмото на червенокосата сестра по фунията с маркуча в кабинета си. Шокът от писмото – това, че някой друг освен нея се опитва да определя бъдещето на Лили – я разстрои толкова силно, че не мислеше трезво, когато Айнар се прибра от гостуване при Анна. Преди да се усети какво прави, Грета хвърли писмото в печката и заяви:

– Получих писмо от Ханс. Той настоява да се преместим в Париж. – След което добави. – Тръгваме веднага.

Лили пристигна в Париж, като почука на вратата на Грета. Косата ѝ бе пораснала и изглеждаше по-тъмна, прибрана назад с гребени с малки перли. Носеше рокля, която Грета не бе виждала, от лилава коприна и с дълбоко деколте.

– Купила си нова рокля?

Лили се изчерви, по шията и гърдите ѝ плъзна руменина. Грета се зачуди как Айнар е успял да докара подобно деколте. Нима гърдите му бяха достатъчно месести, за да ги пъхне в корсаж и да приличат толкова на истински?

Отидоха да гледат "Фауст" в Пале Гарние. Грета веднага забеляза как мъжете оглеждат Лили, докато тя се качваше елегантно по стълбището с позлатени перила.

– Онзи чернокосият те гледа. Ако не внимаваме, може да дойде при нас.

Седяха до двойка, завърнала се наскоро от Калифорния.

– Дванайсет месеца в Лос Анджелис – рече мъжът. – Жена ми едва ме накара да си тръгнем.

Спомена, че са ходили в Пасадева на Нова година, за да гледат Турнира на розите.

– Дори в гривите на конете бяха вплетени цветя – отбеляза жената.

Тогава операта започна и Грета се отпусна на седалката. Tpудно ѝ бе да се съсредоточи върху доктор Фауст, който се разкай- ваше в лабораторията си, докато от дясната ѝ страна седеше Лили, а отляво мъж, който съвсем наскоро бе минал покрай дома ѝ на булевард "Ориндж гроув". Потропваше нервно с крак и несъзнателно попипваше кокалчето на китката си. Осъзнаваше, че тази вечер бе поставено началото на нещо. Какво казваше Карлайл за нея? Грета науми ли си нещо, няма спиране. Никой не е в състояние да я спре.

По време на антракта Лили и съпругата на мъжа станаха да се разтъпчат. Мъжът, който бе на средна възраст и имаше брада, се приведе към Грета и попита:

– Възможно ли е по-късно да се видя с братовчедка ви?

Грета му отказа. Точно както по-късно сама щеше да се от- каже от собствените си желания, защото ѝ се струваха толкоз чужди. Докато с Айнар още живееха в хотела на Оскар Уайлд, Ханс дойде да вземе Грета от тъмното фоайе и тръгнаха пеш към галерията му на улица "Риволи", за да поговорят за кариерата ѝ. Но докато вървяха по Пон Ньоф, Ханс сложи ръка на кръста ѝ и рече:

– Едва ли е нужно да казвам колко си красива.

Първия път, когато това се случи, Грета отблъсна ръката му тъй като помисли, че я е докоснал случайно. Но седмица по-късно това се повтори. После пак. На четвъртия път Грета си каза, че не бива да му позволява подобни волности. "Как ще погледна Айнар в очите?", помисли си, когато Ханс я погали по гърба, докато вървяха по моста. И тогава се сети, че съпругът ѝ не я бе докосвал от много дълго време.

Отидоха в кабинета му, малка стаичка без прозорци, разположена зад приемната с шкафовете, където Ханс търсеше имената на хора, с които Грета да се срещне. Той отвори една папка и прокара пръст по списъка с клиенти.

– Пиши на него... и на него... но в никакъв случай не търси ето този господин.

Застанала до Ханс, на Грета ѝ се стори, че усеща ръката му върху лакътя си, но това бе невъзможно, тъй като той държеше папката с две ръце. Стори ѝ се, че отново я докосва, този път по гърба, но не – още не бе оставил папката.

– Според теб ще се справим ли тук?

По устните на Ханс пробягна усмивка.

– Какво имаш предвид?

– Дали с Айнар ще успеем да се справим в Париж? Дали ще се впишем?

Усмивката му се стопи.

– Разбира се. Нали сте заедно. Но не забравяй и за мен – отвърна той и приведе едва забележимо лице към нея. Между тях имаше нещо друго, не папката, а друго. Не казаха нищо.

"Но не мога да имам Ханс. Ако някой заслужава да е с него, това е Лили." Макар в кабинета да бе студено, на Грета изведнъж ѝ стана горещо, почувства се лепкава, сякаш по нея полепна влажен слой прах. Нещо непоправимо ли бе сторила?

– Искам ти да се заемеш с продажбата на картините ми – рече тя.

– Но аз се занимавам само с творби на стари майстори и картини от XIX в.

– Може би е време да поемеш съвременен художник.

– Глупости. Виж, Грета, искам да ти кажа нещо. – Ханс пристъпи към нея, все още с папка в ръка. Светлината в стаята бе сивкава и Ханс приличаше на юноша, който още свиква с наскоро възмъжалото си тяло.

– Преди това ми обещай, че ще се заемеш с картините ми.

Неволно Грета мина от другата страна на бюрото. Сега ги разделяше отрупаният с книжа плот. Искаше ѝ се едновременно да го остави да я прегърне и да изтича обратно по Пон Ньош към хотела, където Айнар вероятно я чакаше разтреперан до печката.

– Нека се изразя по друг начин. Давам ти възможност да ме поемеш веднага. Ако откажеш, съм сигурна, че един ден ще съжаляваш – заяви тя и потри белега на бузата си.

– Защо ще съжалявам?

– Защото един ден ще си кажеш: "Тя можеше да е моя. Грета Вегенер можеше да е моя".

– Но аз не ти отказвам, не разбираш ли?

Грета обаче разбираше. Най-малкото разбираше какви са на- меренията му. Не можеше обаче да разбере защо сърцето ѝ туптеше така бързо, защо не смъмри Ханс за неприличния му намек? Защо не му напомни колко ще нарани Айнар? Защо дори не можеше да изрече името му?

– Разбрахме ли се?

– Моля?

– Ще ме представляваш ли? Или да си тръгвам?

– Грета, бъди разумна.

– По-разумно решение не виждам.

Двамата стояха от двете страни на бюрото. Купчината книжа бе притисната с бронзово преспапие във формата на жаба. Името му бе върху всички документи. Накъдето и да погледнеше, очите ѝ спираха все върху него. Ханс Аксгил. Ханс Аксгил. Ханс Аксгил. Спомни си как като малка се упражняваше на краснопис и пишеше името си: Грета Грета Грета.

– Добре, съгласен съм.

– Какво?

– Ще продавам картините ти.

Грета не знаеше какво да каже. Благодари му и си взе чанта- та. Подаде му ръка.

– Мисля, че трябва да си стиснем ръцете.

Той пое ръката ѝ в огромната си длан, почти като в капан, но след миг я пусна.

– Донеси ми няколко картини другата седмица.

– Добре – отвърна Грета и излезе в приемната, където през прозорците нахлуваха слънчевите лъчи и шумовете на града, а пишещата машина на секретарката тракаше ли, тракаше.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

АЙНАР СЕ СЪБУДИ от мириса на кръв. Стана от леглото внимателно, за да не събуди Грета. Тя изглеждаше неспокойна, лицето ѝ бе свъсено от кошмар. Кръвта се стичаше бавно по вътрешната страна на бедрото му на топла струйка. Кърваво мехурче набъбваше в ноздрата му. Лили се бе събудила.

В другата стая зората пълзеше по гардероба от ясен. Грета бе отделила най-горния рафт за Лили. Остави най-долните чекмеджета за себе си. В огледалото Лили видя разкървавения си нос и червеното петно на нощницата. За разлика от Грета, тя не се тревожеше за кървенето – то започваше и спираше, а Лили трябваше само да прекара няколко дни в леглото като с настинка. Кръвта просто бе част от всичко това, мислеше си, докато се обличаше – надяна полата, среса рошавата си коса. Беше юни, един месец след като Айнар реши на пейката в парка, че ще трябва да се раздели с Лили. Лили усещаше заплахата, сякаш вече не разполагаше с време до безкрай.

На пазара на улица "Буси" утринната роса почти бе изсъхнала по редиците от сергии с поцинковани навеси. Продавачите подреждаха стоките си – очукани порцеланови маси, бюра с липсващи дръжки, закачалки с дрехи. Една жена продаваше само зарове от слонова кост. Един мъж имаше колекция от балетни пантофки, с които му бе трудно да се раздели. На една сергия жена продаваше прекрасни поли и блузи. Беше към четирийсетгодишна, с къса сива коса и нащърбени предни зъби. Казваше се мадам Льо Бон и бе родена в Алжир. С годините тя научи какъв е вкусът на Лили и обикаляше разпродажбите на вещи на починали хора из Паси в търсене на филцовите поли и белите блузи с дантелени яки, които Лили харесваше. Мадам Льо Бон знаеше кой номер обувки носи Лили, както и че не може да носи сандали, за да не се вижда пръстът без нокът. Купуваше за Лили комбинезони, тесни в бюста, и старомодни корсети от китова кост, които помагаха за този проблем. Знаеше, че Лили обича обеци с кристали във формата на капка, а за зимата – яки от заешка кожа.

Лили разглеждаше какво има по закачалките на мадам Льо Бон, когато забеляза млад мъж с високо чело да прелиства книги с илюстрации на съседния щанд. Бе преметнал сакото си през лакътя, а в краката си бе оставил платнено куфарче. Мъжът стоеше под странен ъгъл, все едно бе пренесъл цялата си тежест върху единия крак. Не изглеждаше особено заинтригуван от картините, прелистваше страниците и от време на време вдигаше очи към Лили. Погледите им се срещнаха на два пъти; вторият път той се усмихна.

Лили се обърна с гръб и наложи плисираната пола на кръста си.

– Тази е хубава – каза мадам Льо Бон от стола си. Бе направила импровизирана пробна от чаршафи, закачени на въже за простор. – Пробвай я – отметна тя чаршафа.

В пробната слънцето напичаше през платнищата. Полата ѝ стоеше добре, а навън чужденецът попита мадам Льо Бон дали продава мъжки дрехи.

– Опасявам се, че нямам нищо като за вас – отвърна продавачката. – Само за съпругата ви.

Чужденецът се разсмя. След това Лили чу как закачалките се плъзгат по релсата.

Когато излезе от пробната, мъжът разглеждаше жилетки на сергията. Попипваше перлените копчета и проверяваше дали маншетите са износени.

– Стоката ви е чудесна – усмихна се той първо на мадам Льо Бон, след това на Лили. Сините му очи бяха твърде големи за лицето му; на всяка буза имаше по някой и друг белег от шарка. Беше висок, ветрецът разнасяше уханието на одеколона му и щом затвори очи, Лили си представи как сипва от жълтия тоник в шепа и го нанася по гърлото си. Имаше чувството, че вече го познава.

Мадам Льо Бон записа плисираната пола в тефтера си. Мъжът остави жилетката и се приближи към Лили с накуцване. !

– Извинете – каза той несигурно на френски. – Мадмоазел, тъкмо забелязах...

Лили обаче все още не искаше да говори с него. Тя взе тор- бичката с полата, благодари на мадам Льо Бон и се шмугна покрай пробната до съседната сергия, където плешив мъж продаваше счупени порцеланови кукли.

Когато Лили се прибра у дома, Грета бършеше прах с влажен парцал. На другата сутрин на гости щеше да пристигне Карлайл. Апартаментът се нуждаеше от почистване, тъй като по ъглите се бяха събрали валма прах, а Грета отказваше да наеме прислужница.

– Нямам нужда от помощ – казваше тя, докато размахваше ръкавици, за да пропъди вдигналия се във въздуха прахоляк. Не съм от жените, които наемат прислужници. – В действителност обаче беше точно от този тип жени.

– Карлайл пристига след час – рече Грета. Носеше кафява вълнена рокля, която подчертаваше прекрасно фигурата ѝ. Като Лили ли ще останеш облечен?

– Да, бих искала.

– Само че Карлайл не бива да вижда Лили веднага. Нека първо види Айнар.

Грета беше права, но частица от Айнар искаше първо да се запознае с Лили, все едно тя бе по-добрата му половина. Той окачи плисираната пола в гардероба и се съблече, събу коприненото бельо. Коприната бе сива и мека, и шумолеше едва доловимо, когато ходеше. Не искаше да сменя финото бельо с вълнени гащи и долна риза, които го боцкаха и в топлите дни го задушаваха от горещина. Не искаше Лили да бъде изцяло тикната дълбоко в гардероба. Не обичаше да я крие. Затвореше ли очи, виждаше само нея; Айнар не можеше да си представи самия себе си.

Обу си панталона и тръгна да излиза.

– Къде отиваш? – попита Грета. – Карлайл ще пристигне всеки момент.

Небето бе безоблачно. Сградите по улицата хвърляха дълги, хладни сенки. Канавката беше пълна с мокри боклуци. Айнар се чувстваше самотен и се чудеше дали някой на света ще успее да го опознае напълно. Вятърът сякаш преминаваше директно през тялото му.

Отиде до малката уличка северно от Халите. Наоколо нямаше много хора, само собственикът на магазина за тютюн, облегнат на вратата, една дебела жена, която чакаше автобус, и мъж с прекалено тесен костюм, който вървеше бързо, нахлупил ниско шапката си.

В коридора на номер 22 шал с петна от вино лежеше на стълбите пред вратата на мадам Жасмин-Картон.

– Днес сте подранили – каза тя и погали котката, след което подаде на Айнар ключа за Зала 3. Това бе стаята, която посещаваше обикновено. Столът, тапициран със зелена вълна. Металното кошче, както винаги бе празно – неубедителна илюзия, че никой друг не използва стаичката. И двете прозорчета в противоположните краища на помещението със спуснати черни щори. Айнар винаги вдигаше щората на прозорчето отдясно. Дръпваше опънатия шнур и щората се навиваше с плясък. Не помнеше вече колко пъти бе седял на зеления стол, а стъклото бе запотено от дъха му, докато от другата страна танцуваше голо момиче. Това се бе превърнало в почти всекидневен навик, както ходенето на басейн и разходките му до ъгъла на улица "Етиен-Марсел", за да вземе от пощата писмата, които бяха предимно за Грета. Мадам Жасмин-Картон винаги му взимаше пет франка и никога не предлагаше отстъпка, макар Айнар да смяташе, че би отказал, дори да му предложи. Обаче му позволяваше да стои в Зала 3 колкото пожелае; понякога седеше на зеления стол половината ден. Дори бе спал там. Веднъж си купи хлебче, ябълка и парче сирене и обядва, докато жена с увиснал като торба корем танцуваше около люлеещо се конче.

Айнар обаче никога не посягаше към другия прозорец, защото знаеше какво има зад него. Знаеше, че дръпне ли друга щора, няма да може повече да се върне към прозореца отдясно.

Днес обаче имаше чувството, че в Зала 3 има само един про- зорец – онзи отляво. Той вдигна щората и надникна.

Стаята от другата страна бе боядисана в черно и имаше настлан с дървени дъски под. Имаше и малка кутия, също черна, върху която с един крак бе стъпил млад мъж. Краката му бяха космати като ръцете на мадам Жасмин-Картон. Беше среден на ръст с отпуснат корем и гладки гърди. Езикът му се подаваше между устните, а ръцете му бяха поставени на хълбоците. Момчето въртеше ханш, а леко втвърденият му пенис подскачаше като рибка над вода. По усмивката Айнар разбра, че младежът е влюбен в себе си.

Изгуби представа колко дълго гледа как момчето пружинира на пръсти, а пенисът му набъбва и се свива като лост, който се вдига и спуска. Айнар не помнеше как е паднал на колене и прилепил нос в стъклото, но когато се осъзна, беше в тази поза. Не помнеше да е разкопчавал колана си, но панталонът му бе свлечен до глезените. Не помнеше кога е свалил и сакото, вратовръзката и ризата, но те бяха струпани на купчинка върху зеления стол.

Към стаята с момчето гледаха и други прозорчета, а точно срещу Айнар седеше мъж с усмивка на лице. Айнар не виждаше почти нищо друго освен усмивката, която сияеше, сякаш осветена от лампа. Мъжът изглежда бе харесал момчето също колкото Айнар, ако се съди по доволното изражение. Но след като се взира няколко минути в лицето на мъжа отсреща, Айнар различи и очите му. Сини, вперени не в младежа, който момента държеше пениса си в една ръка, а с другата подръпваше зърно с размерите на сантим, а в Айнар. Мъжът се усмихна още по-широко.

Айнар събу докрай панталона си и го остави на зеления стол. В момента бе наполовина Айнар, наполовина Лили. Мъж със сивото бельо на Лили и с нейния комбинезон, обгърнал деликатно тялото му. Айнар зърна бледото си отражение в стъклото. Не се чувстваше натруфен, а – за пръв път му хрумна да използва тази дума, за да опише Лили – красив. Лили бе спокойна: голите ѝ бели рамене и ямката в основата на гърлото ѝ се отразяваха в стъклото. Сякаш бе напълно нормално мъж да я гледа само по бельо, със смъкнати презрамки на комбинезона. Нещо в Айнар се отвори като платнената щора на прозореца и му каза, за пръв път толкова ясно, че това е истинската му същност: Айнар бе само маска. Ако свалеше панталона и раираната вратовръзка, подарък от Грета за рождения му ден, оставаше само Лили. Дълбоко в себе си знаеше това открай време. Айнар разполагаше с единайсет месеца. Годината му изтичаше. В стаичката беше топло и в отражението видя, че челото на Лили е изпотено и блести като полумесец.

Младежът продължи да танцува, явно без да забелязва Айнар и другия мъж. Момчето бе затворило очи, поклащаше бедра и ръце, а от подмишниците му стърчаха няколко черни косъма. Мъжът отсреща продължаваше да гледа с още по-широка усмивка. Светлината някак си се промени и изведнъж очите му сякаш станаха златисти.

Застанал пред прозореца, Айнар започна да гали гърдите си през комбинезона. Зърната му се втвърдиха. Когато ги потри, по цялото му тяло като подводно течение пробягна тръпка. Коленете му омекваха, гърбът му се изпоти. Айнар отстъпи назад, за да може мъжът отсреща да види обгърнатите му от коприна бедра, гладките му крака. Искаше мъжът да види тялото на Лили. Отстъпи още по-назад, за да го види в цял ръст, само че сега Айнар не виждаше мъжа. Но това не бе от значение. В продължение на няколко минути Айнар галеше тялото си пред прозореца, имитираше движенията на момичетата, които беше гледал месеци наред през дясното прозорче.

Когато Айнар се приближи до прозореца и погледна отсреща, видя, че и мъжът, и момчето са си тръгнали. Изведнъж се засрами. Как се бе стигнало до тук, да показва странното си тяло – прилепналия по меката му гръд комбинезон, гладките бели бедра, сребристи на слабата светлина – на двама непознати? Той седна на стола върху купчината дрехи и сви колене до брадичката си.

На вратата се почука тихо. След малко пак.

– Да? – обади се Айнар.

– Аз съм – отвърна мъжки глас.

Айнар замълча и остана на стола. За това копнееше най-много на света, но нямаше смелост да го каже.

На вратата отново се почука. Устата му пресъхна; сърцето му туптеше забързано в гърлото. Искаше да даде знак на мъжа, че го желае. Искаше да му покаже, че може да влезе.

Но нищо не последва и Айнар си помисли, че е пропуснал някаква възможност.

В този миг мъжът нахълта в стаичката, затвори вратата и се облегна на нея задъхан. Беше на годините на Айнар, но с прошарена по слепоочията коса. Кожата му бе тъмна, носът – голям. Носеше черен шлифер, закопчан догоре. Около него се носеше ухание на сол. Айнар остана на стола на около метър от мъжа. Той кимна. Айнар вдигна ръка към челото си.

Мъжът се усмихна. Зъбите му изглеждаха остри и малко кри- ви. Като че ли имаше повече зъби от другите мъже – сякаш поглъщаха цялата долна половина от лицето му.

– Много си красив – каза той.

Айнар се облегна на стола. Гледката явно хареса на мъжа. Той разкопча шлифера и го разтвори. Отдолу носеше делови вълнен костюм на широки райета. Възелът на вратовръзката му бе ромбоиден, а целият му вид бе изряден с изключение на една подробност: панталонът му бе разкопчан и отвътре надничаше пенисът му.

Мъжът направи крачка към Айнар. После още една. Главата на пениса му се оголи. Миришеше на сол и Айнар си спомни за Ютланд, за Скаген, където майка му бе погребана в рибарска мрежа в морето. След миг пенисът бе само на няколко сантиметра от устата му и Айнар затвори очи. В главата му се блъскаха образи: крайбрежната странноприемница с покрива от водорасли, купчините торф по полетата, лъскавият слюден камък, Ханс, отметнал въображаемата коса на Айнар, за да завърже престилката.

Айнар отвори уста. Почти усещаше горчивия и топъл вкус и тъкмо подаде език, а мъжът направи последната крачка; тъкмо когато Айнар знаеше със сигурност, че Лили повече нямаше да си тръгне и че той ще трябва да изчезне, тъкмо тогава на вратата се потропа силно и мадам Жасмин-Картон се разкрещя гневно и отвратено да излизат веднага, а котката ѝ мяучеше също толкова ядосано като господарката си, сякаш някой я бе настъпил по опашката.

АЙНАР ИЗЛЕЗЕ ОТ САЛОНА в ранния следобед, след като мадам Жасмин-Картон му даде едва минутка да се облече и му забрани да се връща в заведението ѝ. Озова се на черната улица с измачкани и раздърпани дрехи и вратовръзка в ръка. Собственикът на магазина за тютюн стоеше на вратата си, подръпваше мустак и зяпаше Айнар. На улицата нямаше никой друг. Айнар се надяваше, че мъжът ще го чака навън и ще отидат в кафенето зад ъгъла за чаша кафе и, може би, кана червено вино. Но него го нямаше. На улицата бяха само собственикът на магазина и едно кафяво кученце.

Айнар влезе в градската тоалетна. Металните стени миришеха на влага. Застанал пред умивалника, той оправи дрехите си и си върза вратовръзката. Кафявото кученце влезе след него и изскимтя жално.

От месеци възнамеряваше да посети Националната библиотека и сега най-сетне се запъти нататък. Библиотеката се помещаваше в няколко сгради в квадрата между улиците "Вивиен", "Колбер", "Ришельо" и "Пети-Шам". Ханс му уреди пропуск, като писа на администрацията от негово име. В читалнята с места за стотици читатели Айнар трябваше да попълни в регистъра на бюрото в центъра целта на посещението си: Издирване на изгубено момиче. Написа на картонче и книгите, които иска. Библиотекарката зад бюрото беше млада, с момичешко излъчване и розова шнола в косите. Казваше се Ан-Мари и говореше толкова тихо, че Айнар трябваше да се наведе много близо до нея и усети миришещия ѝ на фъстък дъх. Когато ѝ подаде картончетата със заглавията на пет-шест научни труда относно сексуални проблеми, тя се изчерви, но се зае да ги намери.

Айнар седна на една от дългите маси. През няколко стола студент вдигна очи от тетрадката си, но след миг отново се върна към книгите. В помещението бе студено, а на светлината с лампите играеха прашинки. Дългата маса бе издраскана. Hаоколо се чуваше непрестанно прелистване на страници. Айнар се притесняваше, че изглежда подозрително на неговата възраст с измачкан панталон и лек мирис на пот. Дали да потърси тоалетната и да се огледа в огледалото?

Ан-Мари донесе книгите и каза само:

– Днес затваряме в четири.

Айнар прокара ръка по кориците; три от книгите бяха на немски, две на френски, а последната бе американска. Отвори най-новата от тях: "Сексуална променливост", публикувана във Виена и написана от професор Йохан Хофман. Професор Хофман бе провеждал експерименти с морски свинчета и мишки. На мъжки плъх присадил успешно млечна жлеза, достатъчна за да изхрани цяло котило. "Но опитите за забременяване все още са неуспешни", пишеше той.

Айнар вдигна очи от книгата. Студентът бе заспал върху те- традката си. Ан-Мари трупаше томове в една количка. Представи си, че той е мъжкият плъх. Плъх, който тича безспир във въображаемо колело. Вече не можеше да спре. Твърде късно бе. Експериментът продължаваше. Какво обичаше да повтаря Грета? "Най-лошото нещо на света е да се предадеш!", казваше тя и махваше с ръце, а сребърните ѝ гривни иззвънтяваха. Все му повтаряше: "О, Айнар, кога ще го разбереш?".

Айнар се замисли за обещанието, което си бе дал в парка преди месец: нещо трябваше да се промени. Май бе преминал в юни, както месеците се превръщаха в години. Преди повече от четири години Лили се бе родила върху лакирания сандък.

В четири часа Ан-Мари задрънча с месингова камбанка.

– Моля, оставете материалите на бюрото – обяви тя. Наложи се да потупа студента по рамото, за да го събуди. Когато дойде ред на Айнар, тя стисна силно устни и му кимна за довиждане.

– Благодаря – отвърна той. – Много ми помогнахте.

Ан-Мари се изчерви отново и се усмихна колебливо.

– Да ви заделя ли книгите за утре? – попита тя и постави бялата си, не по-голяма от малка морска звезда длан, върху лакътя на Айнар. – Сещам се за още няколко заглавия на тази тема. Ще ви ги приготвя утре сутринта. Може в тях да намерите каквото търсите. Зависи, разбира се, какво търсите.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

ЗА ГОЛЯМО ПРИТЕСНЕНИЕ на Грета, кракът на Карлайл се влачеше по чакъла в Тюйлери. Всяка вечер го киснеше в корито с английска сол и бяло вино – отвара, забъркана от съквартиранта му в Станфорд, който после стана хирург в Сан Диего. Карлайл бе станал архитект и проектираше вили в портокаловите градини в Пасадена, където прокарваха пътища и строяха нови квартали. Къщите бяха малки, предназначени за учители, полицаи и пришълците от Индиана и Илинойс, които отваряха пекарни и печатарски работилници по улица "Колорадо". Изпращаше на Грета снимки и тя понякога подпираше брадичка на ръката си и мечтаеше за къщичките с обградени с мрежи веранди и прозорци, засенчени от камелии: не си представяше да се засели в някоя от тях, но понякога искаше просто да си представи какво би било.

Карлайл имаше красиво дълго лице, по-тъмна и по-чуплива коса от Грета. Не се бе оженил и прекарваше вечерите си на чертожната дъска или на дъбовия люлеещ се стол в четене на светлината на лампа със зелен стъклен абажур. В писмата си бе споделял, че излиза с момичета, които водеше в Ловния клуб на вечеря или които работеха като негови асистентки, но отношенията му с никоя от тях не се задълбочавали. "Не ми пречи да почакам", пишеше ѝ той, а Грета, стиснала писмото под слънчевите лъчи до прозореца, си казваше "Аз също".

В допълнителната спалня в апартамента имаше желязно легло и брокатени тапети. Грета се тревожеше, че лампата с платнен абажур с пискюли не осигурява достатъчно светлина. От месарницата на ъгъла бе взела метално корито за баните на Карлайл, в което по принцип слагаха заклани гъски с увиснали през ръба вратове.

Сутрин Карлайл закусваше кроасан и кафе на дългата маса в хола по пижама, а куцият му крак изглеждаше тънък като клечка. В началото Айнар излизаше тихо от апартамента в мига, в който топката на вратата на Карлайл се завъртеше. Грета забеляза, че съпругът ѝ се стеснява от брат ѝ. Стараеше се да не вдига шум, когато минаваше покрай стаята на Карлайл, сякаш за да не се засекат случайно в коридора под кристалния полилей. На вечеря седеше сковано, все едно напрегнато се чудеше какво да каже. Грета се питаше дали не са си разменили неприятни думи, някоя обида. Между двамата като че ли се издигаше невидима стена, която тя не разбираше.

Веднъж Карлайл покани Айнар на минерална баня на улица "Матюран". За разлика от откритата къпалня край Сена, тази баня представляваше басейн само за мъже, в пълна с пара зала с жълти мраморни плочи и висящи палми в порцеланови кашпи. Когато двамата се прибраха от банята, Айнар веднага се заключи в стаята си.

– Какво стана? – попита Грета брат си.

Карлайл, с все още зачервени от водата очи, отвърна:

– Нищо. Просто отказа да влезе в басейна. Не знаел, че трябва да се съблече гол. Когато влязохме, за малко да припадне. Никога ли не е ходил на турска баня?

– Датчаните са такива – отвърна Грета, макар това да не бе вярно. Та те непрекъснато си търсеха извинение да се съблекат и да ходят голи.

Малко след пристигането на Карлайл Ханс се отби една сутрин, за да види двете най-нови картини на Грета. На едната Лили беше на плажа в Борнхолм; на втората Лили стоеше до японска камелия. Айнар първо бе нарисувал фона – светлосиньо лятно море. Не успя обаче да докара камелията, тъй като не бе виждал на живо това дърво с червени цветчета и лъскави като жълъди пъпки. Грета бе приела поръчка от Vogue – да илюстрира колекцията от кожени палта за следващата зима, тъй че имаше време за портрета с камелията само късно нощем. Не спа три нощи и внимателно изобрази всеки цвят с бледожълто петънце в центъра, докато Айнар и Карлайл спяха, а в студиото ѝ цареше пълна тишина, нарушавана само от въздишките на Едвард IV.

Завърши картината само няколко часа преди Ханс да дойде да я види.

– Още е мокра – отбеляза тя, докато поднасяше кафе за него, Карлайл и Айнар, който току-що се бе изкъпал и краищата на косата му още бяха влажни.

– Чудесна е – каза Ханс. – Много е екзотична. В наши дни това е на мода. Може да я нарисуваш облечена с бродирано кимоно.

– Не искам да изглежда евтино.

– Недей – каза Айнар толкова тихо, че Грета не разбра дали другите са чули.

– Нямах това предвид – поясни Ханс. Той седеше с кръсто- сани крака в светлия си летен костюм и барабанеше с пръст по масата. Карлайл се бе разположил на кадифената табуретка, а Айнар на люлеещия се стол. За пръв път тримата мъже се събираха заедно и Грета поглеждаше ту към брат си с вдигна върху кадифена възглавница крак, ту към съпруга си с прилепнала към слабото му гърло мокра коса, ту към Ханс. Имаше чувството, че с всеки от тях е различен човек. Все едно им подготвяше отделен репертоар; вероятно действително беше так! Чудеше се дали я познават напълно. Може и да грешеше, но така се чувстваше – сякаш всеки от тримата искаше нещо различно от нея.

Ханс бе уважил молбата ѝ да спре да я ухажва и сега се занимаваше единствено с продажбата на картините ѝ. От време на време, когато оставаха насаме в кабинета му или в ателието ѝ, докато Лили бе навън, Грета усещаше как Ханс я гледа. Но когато той се обърнеше с гръб, тя на свой ред впиваше поглед в широките му рамене, в русата коса на тила му. Копнееше за него, но пропъждаше бързо тези мисли. "Не и докато Айнар е все още..." Сърцето ѝ се свиваше. Очакваше подобни емоции и увлечения от Лили, но не и от себе си, особено сега, когато ателието ѝ бе пълно с недовършени портрети и илюстрации за списания, съпругът ѝ беше изнемощял и объркан душевно, а брат ѝ пристигна в Париж със загадъчните думи "Дойдох да помогна", както и Ханс, който барабанеше с дълги пръсти по масата и чакаше камелиите да изсъхнат, да получи втора чаша кафе, Грета да нарисува портрет на Лили с кимоно, чакаше търпеливо Грета да се хвърли в обятията му.

Ето това представляваше нейният дом, нейната casita, от която излезе един летен следобед. Навън бе горещо, изгорелите газове от автомобилите висяха тежко във въздуха. Сред маранята градът губеше част от блясъка си. Бежовите фасади на сградите приличаха на омекнало от топлината сирене. Жените по улиците вървяха с носни кърпи в ръка и бършеха потта от шиите си.

В метрото беше още по-горещо, парапетът лепнеше. Още беше юни и с Айнар щяха да заминат на почивка в Мантон чак след няколко седмици. Зачуди се дали ще издържи дотогава – нещо ще трябва да се промени това лято, каза си тя, но в този миг мотрисата спря със силно изскърцване.

Излезе от станцията в Паси, където ѝ се стори по-прохладно. Подухваше ветрец и носеше аромата на прясно окосена трева, както и пръски от някакъв фонтан. Наблизо се чуваше тупането на топка за тенис върху червен корт, а някой недалеч тупаше килим.

Блокът бе преустроена вила от черен гранит с медни орнаменти. Полукръглата алея отпред бе изцапана с петна от моторно масло, а от двете ѝ страни като стражи се издигаха под- кастрени розови храсти. Входната врата бе от ковано желязо със стъклени прозорчета. Над нея имаше тераса с отворена врата и развяващо се перде. Грета чу женски смях, последван от мъжки.

Анна бе наела апартамента на втория етаж. Три вечери в седмицата участваше в "Кармен" в Пале Гарние, а след пред- ставление се отбиваше за късна вечеря в "Пруние". Напоследък все повтаряше, че повече няма да се върне в Копенхаген.

– Там всичко е твърде подредено – заявяваше с длан върху гърдите.

Анна ѝ отвори. Русата ѝ коса бе прибрана на стегнат кок на тила. По гърлото ѝ в гънките от тлъстина се бяха образували кафяви линии. Носеше масивен пръстен с голям рубин във формата на избухваща звезда. Прочула се бе в оперните среди; кльощави млади мъже с хлътнали очи ѝ изпращаха скъпоценни камъни, джинджифилови сладки и картички с пламенни послания.

Холът ѝ бе малък, с канапе със златни крака и бродирани възглавници. В малка ваза бяха натопени тигрови лилии с прорязани от зелени жилки цветове. Прислужница с черна униформа им сервира лимонада и ликьор. Зад фотьойла стоеше висок, странно облечен мъж с тъмен шлифер.

– Това е професор Болк – представи го Анна.

– Досетих се – отвърна Грета. – Не ви ли е топло?

– Професор Алфред Болк. – Мъжът ѝ подаде ръка. – Не знам защо, но винаги ми е студено – сви рамене той. Сините му очи бяха тъмни и изпъстрени със златисти петънца. Косата му бе с цвета на качествено светло дърво и пригладена назад с масло. Носеше синя копринена вратовръзка с ромбовиден възел. Визитните си картички държеше в сребърна кутийка. Живееше в Дрезден, където завеждаше Общинската женска болница.

Прислужницата поднесе на професор Болк кафе с лед.

– Не мога да ям лимони – обясни той и вдигна чашата си. От отворената врата на терасата полъхваше вятър и Грета седна на дивана до професора, който ѝ се усмихна любезно. Вероятно трябваше да изчака той да започне с въпросите, но изведнъж ѝ се прииска просто да разкаже на някого за Лили и Айнар.

– Става въпрос за съпруга ми – започна тя.

– Да, разбрах, че има момиче на име Лили.

Значи знаеше. В първия момент Грета нямаше представа какво да каже. Откъде да започне? Какво бе дало началото – онзи ден преди четири години, когато го помоли да пробва обувките на Анна ли? Или нещо друго?

– Той е убеден, че вътрешно е жена – рече накрая тя.

Професорът си пое въздух и кимна.

– А да ви призная, аз съм на същото мнение. – Разказа му за роклите, за жълтите обувки, за специално скроените комбинезони; спомена за посещенията на Айнар в къпалнята край Сена, за пазаруването на дрехи, за Хенрик, Ханс и няколкото други мъже, по които Лили се бе увличала, за разочарованията. Накрая рече:

– Лили е много красива.

– Тези мъже... Ханс... случвало ли се е нещо повече с тях?

– Не. – Помисли си за Ханс, който в момента вероятно окачваше портрета с камелията в галерията. Рядко се случваше, но неизменно оставаше разочарована, когато Ханс се отбиваше в ателието, потриваше брадичка и отказваше някоя картина. "Не е достатъчно добра", казваше той два-три пъти годишно и Грета толкова се стъписваше, че не успяваше да помръдне, за да го изпрати до вратата. Понякога се чудеше дали от подобно смазващо разочарование няма и известна полза.

Анна ѝ бе споменала за доктора. Един ден ѝ рече:

– Не трябва ли да отиде на лекар? – докато двете бяха в ма-газина за рамки през няколко сгради от хотела на Оскар Уайлд. Вътре имаше кошове със стари рамки, някои от които тежаха повече от петдесет килограма. Прахът полепваше по полите им. –Тревожа се за него.

– Разказах ти какво се случи с доктор Хекслер в Дания. Не знам дали ще понесе още един преглед. Страхувам се да не се срине.

– Но не се ли притесняваш поне малко? Изглежда много болен. Толкова е отслабнал. Понякога ми прилича на призрак.

Грета се замисли. Айнар наистина изглеждаше блед, под очите му имаше тъмни кръгове. Кожата му бе станала почти про- зрачна. Забелязваше го, но това ли я тревожеше най-много? А и кървенето, което се появяваше редовно вече четири години. Бе свикнала с трансформациите. Да, Айнар като че ли бе непрестанен процес на трансформация, сякаш промените – загадъчната кръв, хлътналите бузи, незадоволените копнежи никога нямаше да свършат, нямаше да имат край. Но като се замислеше, всички се променяха. Всеки човек непрекъснато се преобразяваше в нещо ново, нали? В един кош с вързан на верижка капак Грета намери идеалната позлатена рамка за най-новия портрет на Лили.

– Ако познаваш някой подходящ лекар – каза тя на Анна, може би наистина трябва да поговоря с него. Най-малкото няма да навреди, нали?

Професор Болк каза:

– Бих искал да прегледам съпруга ви.

Това напомни на Грета за Хекслер и за тракащия му рентгенов апарат. Запита се дали Айнар ще ѝ позволи да го заведе при друг доктор.

Професор Болк пийна кафе. И извади от джоба си бележник.

– Не смятам, че съпругът ви е луд – каза той. – Убеден съм, че други лекари ще заявят точно това. Аз обаче не съм на също мнение.

В хола на Анна бе окачен един от портретите на Лили, на който тя седеше на пейка в парка. Зад нея двама мъже разговаряха с шапки в ръце. Картината висеше над шкаф със снимки в сребърни рамки на Анна – в костюми, след представления с приятели. Грета бе нарисувала портрета в парка миналата година, когато Лили идваше в апартамента и оставаше по три седмици, след което изчезваше за шест, а Грета свикваше все повече да работи и живее без съпруга си. За известно време миналата година, когато той разговаряше с нея само като Лили, дори Грета си бе помислила, че напълно е полудял. На моменти приличаше на изпаднал в транс: зениците му толкова се разширяваха, че виждаше отражението си в очите му.

– Виждал съм и друг мъж като него – продължи професор Болк. – Кондуктор. Млад, красив, дори по-хубав от жена, слаб, блед, разбира се, с елегантна походка. Нервен младеж, но как да го виним при това положение. Когато дойде на преглед, първото, което забелязах, бе – как иначе, набиваше се на очи, – че има по-големи гърди от много девойки. По това време вече бе започнал да се нарича Зиглинде. Чудна работа. Един ден дойде в клиниката, но другите лекари отказаха да приемат мъж в Женската болница. Дори не поискаха да го прегледат. Но аз се съгласих и един следобед – никога няма да го забравя – открих, че той е едновременно и от мъжки, и от женски пол.

Грета си помисли каква ли ужасяваща гледка е представлявало онова, което е висяло безжизнено като отпуснатата кожа на старец между краката на мъжа.

– Какво му казахте? – попита тя.

Вятърът развя завесите и отвън долетяха виковете на момчета, играещи тенис; след малко майка им ги повика да се прибират.

– Казах, че ще му помогна. Казах, че ще му помогна да направи избора си.

Частичка от Грета понечи да попита "Какъв избор?". Имаше чувството, че едновременно знае и не знае отговора. Защото дори тя, която често си мислеше "Ех, ако Айнар можеше да избере какъв иска да бъде...", дори тя не можеше да си представи, че е възможно такъв избор да бъде направен. Седнала на дивана със златните крака, се замисли за Айнар, който в някои отношения вече изобщо не съществуваше. Сякаш някой вече бе направил избора вместо него.

– Какво се случи с този мъж? – попита Анна.

– Избра да е жена. Каза, че иска единствено някой мъж да го обикне, и бе готов на всичко, за да го постигне. Дойде в кабинета ми облечен със зелена рокля и дамска шапка. Носеше джобен часовник като мъж. Помня, защото го извади и не спираше да го поглежда. Обясни ми, че разделял дните си на две, сутрин живеел като жена, а следобед като мъж. Това се случи отдавна, още бях млад лекар. На теория знаех как мога да му помогна. Но по онова време никога не бях правил толкова сложна операция. Тъй че в продължение на месец четях до късно учебници по медицина. Присъствах на ампутации, изучавах методи за зашиване на рани. Всеки път, когато се налагаше да отстранят матката на жена в клиниката, влизах в операционната и гледах. После изследвах органа в лабораторията. Най-сетне, един ден се почувствах готов и казах на Зиглинде, че искам да насрочим операцията. Дотогава той бе отслабнал още повече. Почти не му бяха останали сили. Явно бе твърде притеснен, за да се храни, но се съгласи да изпробвам операцията върху него. Разплака се, когато му казах, че е възможно. Обясни, че плачеше защото има чувството, че ще убие друг човек. "Ще пожертвам другиго", това бяха думите му.

Насрочих операцията за един четвъртък сутринта. Щях да я проведа в голямата операционна с форма на амфитеатър; много хора ме бяха помолили да гледат. Включително няколко лекари от болницата в Пирна. Знаех, че ако успея, ще постигна нещо необикновено, нещо, което дори не си бяхме представяли. Кой би помисли, че е възможно човек да промени пола си. Кой би пожертвал кариерата си, за да опита нещо, което звучи като сюжет на мит? Е, аз бях готов да го направя.

Професор Болк съблече шлифера си.

– Но в четвъртък сутринта сестрата отишла в стаята на Зи- глинде и видяла, че него го няма. Беше оставил всичките си вещи – шапката, джобния часовник, зелената рокля. Но бе избягал. – Професор Болк допи кафето си на един дъх.

Грета допи лимонадата си, а Анна стана да повика прислужницата (Още напитки! , провикна се тя нетърпеливо). Грета се взря в професора, който седеше с кръстосани крака. Този път знаеше, че е права. Този лекар не беше като Хекслер. Той проявяваше разбиране. "Като мен е", помисли си. Професор Болк също така бе наблюдателен. Не се наложи да обмисля дълго; решението я споходи като силен удар в главата, от който виждаш звезди. Това я стресна и тя подскочи леко на дивана. И така Грета, която веднъж за малко да убие себе си и Айнар, като изгуби управление върху автомобила, който полетя към обрасла с мимози скала, си помисли: "Трябва да заведа Лили в Дрезден. Двете ще отидем заедно".

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

НА ДРУГИЯ ДЕН БИБЛИОТЕКАРКАТА бе намерила още книги за Айнар. Книги със заглавия като "Половете"; "Нормалният и ненормалният мъж"; "Научно изследване на сексуалните отклонения" и Die sexuelle Krise, публикувана в Дрезден преди двайсет години. Повечето съдържаха теории за половото развитие, основани на хипотези и не особено задълбочени експерименти с лабораторни мишки. В една от книгите Айнар прочете за мъж, аристократ от Бавария, който се родил с пенис и вагина. Нещо в трагичната история – объркано дете изоставено от родителите, което отчаяно търсело мястото си под слънцето – накара Айнар да затвори очи и да си помисли "Да, разбирам". Имаше цяла глава, посветена на мита за Хермес и Афродита. В книгата се обясняваха сексуални патология и нещо, наречено сексуална двойственост. Айнар някак си знаеше, че чете за себе си. Познато му бе да не можеш да се идентифицираш напълно с нито един от двата пола. Докато четеше за бавареца, в гърдите му се надигна смътна болка. Някои от книгите бяха стари, прашни издания от миналия век. При прелистване страниците шумоляха и Айнар се уплаши, че студентите от двете страни на дългата маса ще вдигна очи и ще познаят по изражението му какъв е всъщност.

Ан-Мари оставяше книгите върху малката наклонена поставка пред него. Даде му наниз от оловни топчета, които да задържат страницата отворена, докато Айнар си записваше в стария бележник със сиви корици.

Масите бяха широки и очукани и му напомняха за работните тезгяхи, на които продавачките на рибния пазар в Копенхаген режеха главите на рибите. Разполагаше с достатъчно място да разтвори няколко книги пред себе си и заради жълтеникавите им страници започна да си представя, че те са защитната му стена. Точно това изпитваше, когато се измъкваше сутрин от апартамента, за да отиде в библиотеката: всяко изречение за мъжкото и женското начало щеше да го пази през следващата година, когато, както си бе обещал, всичко щеше да се промени.

В крайна сметка прочете достатъчно, за да си внуши, че и той има женски полови органи. В тялото му се криеха и органите на Лили, кръвоснабдените гънки плът, които я правеха онова, което беше. В началото му бе трудно да повярва, но постепенно мисълта, че проблемът му не е душевен, а физически, започна да му се струва все по-логична. Представяше си как зад тестисите му има скрита матка. Представяше си как в гръдния му кош са заклещени чифт женски гърди.

Айнар прекара цяла седмица в читалнята и всеки ден идваше момент, в който многобройните открития му идваха в повече и той облягаше глава на ръцете си и плачеше тихичко.

Ако задремеше, Ан-Мари го побутваше с бялата си ръчица.

– Обед е.

За миг Айнар се объркваше: Обед ли?

Ах, да, станало е обед.

Карлайл започна да го кани да излизат следобед.

– Искаш ли да се видим по обед? – питаше той всяка сутрин, когато Айнар тръгнеше да излиза, изгарящ от нетърпение да се върне към книгите в библиотеката.

– Не знам дали ще мога – отвръщаше той.

– Защо? – питаше Грета.

Карлайл знаеше, че няма смисъл да кани и Грета с тях. Веднъж каза на Айнар, че още като деца Грета въздъхвала ра- зочаровано, когато Карлайл ѝ предложел да отидат на разходка до Аройо Секо.

– Винаги бе прекалено заета за подобни неща. Четеше Ди- кенс, пишеше поеми, рисуваше планината Сан Габриел, мои портрети. Но никога не ми ги показваше. Когато я помолех да видя някоя картина, тя се изчервяваше и скръстваше ръце.

Тъй че Карлайл потърси приятелството на Айнар. В началото трябваше доста да го увещава. Нещо в сините му очи, които бяха доста по-светли от очите на Грета, караше Айнар да си мисли, че е способен да прочете мислите му. Трудно му бе седи мирно до Карлайл – непрекъснато помръдваше, ставаше, преместваше се на плетения стол.

Карлайл си купи кола – спортен модел "Алфа Ромео", – чер- вена, с колела със спици и червена кутия с инструменти, закована на стъпалото. Обичаше да я кара със спуснат покрив. Таблото беше черно, с шест циферблата и малка метална дръжка, която Айнар се вкопчваше, когато Карлайл взимаше стремглаво завоите. Подът бе от релефна стомана и докато обикаляха из Париж, Айнар усещаше топлината от двигателя през подметките на обувките си.

– Трябва да се научиш да си по-доверчив – каза един ден Карлайл в колата и премести приятелски ръка от скоростния лост върху коляното му. Отиваха към тенис комплекс в Отьой. Стадионът се намираше до Болонския лес и се издигаше сред тополите като бетонна купа. Знамената по стените висяха безжизнено. На железните порти мъже със зелени сака и сламени шапки късаха билети.

Един от служителите заведе Айнар и Карлайл до малка боя- дисана в зелено ложа с четири плетени стола с раирани възглав- нички. Ложата се намираше откъм основната линия на корта застлан с клей, червен като ружа, който Лили някога си бе купила от Копенхаген.

На корта загряваха две жени. Едната беше от Лион и дългата ѝ плисирана пола се развяваше, когато прекосяваше корта бързо и плавно като шхуна. Другата беше млада американка от Ню Йорк – така пишеше в програмата. Беше висока и мургава, с къса лъскава коса, подстригана във формата на кожен авиаторски шлем.

– Никой не очаква тя да спечели – каза Карлайл за американката, засенчил очи с длан. Брадичката му бе същата като на Грета: квадратна и малко издължена под уста, пълна със здрави бели зъби. Имаха и еднаква, малко грапава на гърлото кожа, която покафеняваше само след час на слънце. Айнар бе целувал страстно именно гърлото ѝ нощем. Харесваше му повече дори от целувките по устата: докосваше с устни дългата ѝ шия, засмукваше леко, близваше я, подръпваше кожата с устни, прокарваше език по паяжината от вени.

– Иска ми се някой ден да посетя Калифорния – каза Айнар. Мачът бе започнал и американката изпълняваше сервис. Тя хвърли топката високо и мускулите на раменете ѝ изпъкнаха, когато вдигна ракетата. Грета често казваше, че тупкането на топка за тенис ѝ напомня за портокали, падащи на земята; Айиар си спомни за тревния корт зад къщата на Ханс, с разчертаните със захар линии, които вятърът отнасяше.

– Грета споменавала ли е, че иска да се прибере у дома? – попита Карлайл.

– Казвала ми е, че много неща ще трябва да се променят, преди да се върне.

Веднъж му бе обяснила, че и двамата няма да се впишат в Пасадена, където слуховете прекосяваха долината по-бързо и от сойка с попътен вятър. "Там не е за нас."

– Какво ли има предвид – замисли се Карлайл.

– Познаваш Грета. Не обича хората да я обсъждат.

– Всъщност в известен смисъл това ѝ харесва.

Американката спечели първия гейм след като пуснатата ѝ топка едва мина над мрежата и падна недосегаема на корта.

– А ти не искаш ли да дойдеш на гости в Калифорния? Например през зимата, за да рисуваш? – Карлайл си повя с програмата; държеше куция си крак изпънат напред. – Ела да рисуваш евкалиптите и кипарисите. Или портокаловите градини". Ще ти харесат.

– Няма да дойда без Грета – заяви Айнар.

А Карлайл, който едновременно бе напълно различен и досущ като сестра си, попита:

– Защо?

Айнар кръстоса крака и побутна неволно плетения стол пред себе си. Момичето от Лион прекоси корта с развяна пола, за да отрази бекхенда на американката, удари мръсната бяла топка и отбеляза точка. Зрителите, красиви хора с шапки, ухаещи на лавандула и лайм, избухнаха в аплодисменти.

Карлайл се обърна към Айнар. Усмихваше се и ръкопляскаше, а по челото му започваше да избива пот; и в мига, в който стадионът утихна, за да може французойката да изпълни сервис, той каза:

– Знам за Лили.

Айнар усети мириса на сухия клей и на вятъра, разклащащ тополите.

– Не разбирам за какво...

Карлайл обаче го спря. Облегна лакти на коленете си и без да откъсва очи от корта, му разказа за писмата, които Грета му бе писала през изминалата година. Дебелите пликове пристигат ли веднъж седмично в пощенската кутия, половин дузина листове тънка синя хартия, изпълнени от край до край с дребен сбит почерк на Грета. "Има едно момиче на име Лили", написала му тя преди около година. "От блатата в Дания е и я подслоних." В писмата описвала как Лили се разхождала из Париж, клякала да нахрани гълъбите в парка с разпилени върху чакъла поли. Как Лили позирала с часове в ателието на Грета, как светлината играела по лицето ѝ. Писмата пристигали почти всяка седмица и давали кратък отчет как Грета е прекарала времето си с Лили през последните няколко дни. В тях не се споменавало нищо за Айнар, а когато Карлайл на свой ред ѝ пишел "Как е той?" или "Поздрави го от мен", и веднъж дори "Десетата годишнина от сватбата ви не беше ли наскоро?", Грета не отговаряла на въпросите му.

След като писмата пристигали всяка седмица в продължение на шест месеца, един ден Карлайл намерил в пощенската кутия тънък плик. Каза на Айнар, че запомнил деня, защото януарският дъжд валял вече седмица и кракът го болял, все едно колата го била блъснала предишния следобед. Слязъл до пощенската кутия пред къщата с бамбуков бастун в една ръка и чадър в другата. Мастилото по плика било размазано от водата, затова отворил писмото във вестибюла с тъмна дъбова ламперия. Прочел писмото, докато върху единствената страница капела вода от косата му. "Айнар ме напуска", започвало писмото. "Прав си. След десет години брак той ме напуска." Карлайл си помислил веднага да се качи в колата и да отиде до пощата, за да изпрати телеграма, но изведнъж осъзнал какво има предвид Грета.

На следващия ден пристигнало друго писмо, както и на последващия и така нататък. Започнала да пише почти всеки ден за Лили. Страниците били пълни с описания, както преди, но изреченията били изпъстрени с малки илюстрации на женско лице: Лили с шапка, украсена със сухи теменужки; Лили чете вестник Le Monde; Лили, вдигнала кръглите си очи към небето.

– После Грета започна да ми изпраща скици на Лили. Лили сред лимонови дръвчета. Лили като шаферка на сватба. – Карлайл замълча, докато американката удряше сервис. – Красиви са. Тя е красива, Айнар.

– Значи знаеш.

– Бързо се досетих. Разбира се, не съм много добре запознат с въпроса. – Малка кафява птичка кацна на перваза на ложата и се огледа за зрънца. – Но бих искал да помогна. Искам да се запозная с Лили, да видя какво мога да направя. Грета се изразява най-добре чрез писма и рисунки. Никога не би ме помолила за помощ, но виждам, че има нужда. Знам, че според нея имаш нужда от повече подкрепа, отколкото тя може да даде сама. Трудно ѝ е. Не забравяй, че на нея ѝ е също толкова тежко, колкото и на теб.

– Тя ли ти каза?

– Грета никога не би го признала на глас. Но я познавам. Продължиха да гледат мача. Денят бе топъл, момичета бършеха лицата си с кърпи.

– Ходил ли си на лекар? – попита Карлайл.

Айнар му разказа за доктор Хекслер. Само от името му се гадеше; стомахът му се сви.

– Не е ли по-добре да поговориш със специалист за начина, по който се чувстваш? Какви мисли ти минават през ума? Ще ти намеря подходящ лекар. Проучих няколко имена и ще те заведа при човек, който може би ще успее да ти помогне. Не се тревожи, Айнар, имам идея.

Това Айнар помнеше най-ясно: как изглеждаха дългите крака на Карлайл, които наблюдаваше с крайчеца на окото – куцият крак бе сгънат под странен ъгъл. Американката на корта плуваше в пот, мокри петна бяха разцъфнали на блузата точно под бюста ѝ. И лицето ѝ бе мургаво и обикновено; имаше голяма глава и дълги ръце; нещо в нея изглеждаше не на място. Като тънката вена, която пулсираше на ръката ѝ. Мъхът над горната устна. Начина, по който целият стадион викаше против нея, докато тя се откъсваше все по-напред в резултата срещу французойката. Сякаш целият свят бе срещу нея – всички освен Карлайл, който се наведе към него и попита:

– Не искаш ли тя да спечели? Така би било по-интересно.

КАРЛАЙЛ ЗАКАРА АЙНАР първо при доктор Макбрайд. Tой бе американски психиатър, свързан по някакъв начин с посолството, а кабинетът му се намираше на улица "Тилсит" близо до паспортната служба. Доктор Макбрайд имаше гъста къдрава коса и прошарени черни мустаци. Вратът му бе масивен, шкембето голямо и носеше колосани бели ризи, твърди като хартия. Родом бе от Бостън и по време на срещата с Айнар на няколко пъти каза, че е "черен ирландец". Когато се усмихнеше, в устата му проблясваше златен зъб.

Кабинетът му приличаше по-скоро на адвокатска кантора. Плотът на масивното писалище бе облицован със зелена кожа, едната стена бе заета изцяло от библиотека и дъбова етажерка с чекмеджета за документи. Под прозореца на поставка стоеше отворен медицински речник. Докато Айнар му разказваше за Лили, доктор Макбрайд го слушаше безизразно и побутваше очилата на носа си. По едно време телефонът иззвъня, но лекарят не вдигна и подкани Айнар да продължи.

– Какъв период най-дълго сте прекарвали като Лили?

– Повече от месец. Миналата зима оставаше по доста време.

Айнар си спомни за миналата зима, когато често си лягаше без да знае като кого ще се събуди на следващия ден. Една вечер на връщане от операта крадец извади нож срещу Лили и Грета. Мъжът беше дребен, с късо черно палто и на лунната светлина ножът не изглеждаше остър. Но той го размаха пред лицата им и поиска да му дадат чантите си. Крадецът не се бе бръснал от няколко дни и като подритваше земята с един крак, заяви:

– Говоря сериозно, дами. Не си мислете, че се шегувам.

Когато Лили понечи да му подаде чантата си Грета посегна към ръката ѝ и извика:

– Лили, недей!

Мъжът обаче грабна чантата и се спусна към Грета, която обаче кресна:

– Да не си посмял! – и хукна към окъпаната в светлина опера. Лили остана притисната до стената от крадеца. Той отново ритна тротоара, изглежда се чудеше какво да прави. Грета се обърна чак когато стигна до ъгъла. Лили виждаше само силуета ѝ: стъпила стабилно с разкрачени крака, сложила ръце на хълбоците. След миг тя тръгна обратно към Лили и крадеца. Мъжът се усмихна нервно.

– Тя е луда – рече той и отново ритна тротоара. Обърна ножа който сега изглеждаше просто като прибор, с острието надолу и побягна.

– Мислиш ли за Айнар, когато си Лили? – попита доктор Макбрайд.

– Не, изобщо не мисля за него.

– Но мислиш за Лили, когато си Айнар, така ли?

– Да.

– Какво по точно? – Докторът свали капачката на писалката и я остави върху празен лист хартия.

– Предимно нейните мисли. – Айнар обясни, че ако например яде ябълкова торта с канела, се пита дали да запази парче и за Лили. Или ако, да речем, спори с месаря, който имаше навика да натиска кантара с палец, се чуди дали Лили би спорила в случая. Решаваше, че тя не би повишила тон на месаря, който бе кльощав, но хубав, с рошава руса коса – и по средата на изречението Айнар се извиняваше и молеше да му опаковат агнешкото.

Доктор Макбрайд намести очилата си.

Карлайл чакаше в кафенето от другата страна на улицата. Айнар си го представи как чете някой пътеводител, взима затъкнатия зад ухото си молив и отбелязва някой препоръчан обект. В момента вероятно допиваше кафето и поглеждаше към часовника си.

– Какво мислите за мъжете? – попита докторът. – Мразиш ли ги?

– Дали мразя мъжете?

– Да.

– Не, разбира се.

– Би било напълно нормално да мразите мъжете.

– Но аз не ги мразя.

– А Лили? Тя какво мисли за мъжете?

– Не ги мрази.

Доктор Макбрайд си наля вода от сребърна кана.

– А харесва ли ги?

– Не съм сигурен какво имате предвид.

Докторът отпи глътка. Айнар видя отпечатъка, който оставиха устните му върху ръба на стъклото, и осъзна, че е жаден.

– Лили целувала ли е мъж?

Айнар се чудеше как да поиска чаша вода, но нищо не му хрумваше. Може би просто трябваше да стане и сам да си налее, но не посмя. Затова продължи да седи като дете в кабинета на доктор Макбрайд на стола, чиято жълта вълнена тапицерия го боцкаше.

– Господин Вегенер, питам само защото...

– Да. Целувала е мъж.

– Хареса ли ѝ?

– Ще трябва да попитате нея.

– Мислех си, че говоря с нея.

– Да ви приличам на Лили? – попита Айнар. – Като жена ли изглеждам?

– Не бих казал.

– Тогава...

Телефонът на доктор Макбрайд иззвъня и двамата едновременно погледнаха към черната слушалка, която потреперваше при всеки звън. Накрая апаратът замлъкна.

– Опасявам се, че сте хомосексуалист – заключи доктор Макбрайд и затвори капачката на писалката с щракване.

– Не ви разбирам.

– Не сте първият човек, на когото се случва.

– Но аз не съм хомосексуалист. Не това е проблемът. В мен живее друг човек. – Айнар се надигна от стола. – В мен живее момиче на име Лили.

– Искрено ви съчувствам – продължи докторът, – но трябва да знаете, че няма с какво да помогна на мъже като вас. Като черен ирландец, това много ме натъжава. – Той отпи вода и устните му мляснаха върху стъклото. След това стана и заобиколи бюрото. Сложи ръка на рамото на Айнар и го побутна към вратата. – Мога да ви посъветвам единствено да се сдържате. Ще трябва вечно да се борите с копнежите си. Не им се поддавайте, господин Вегенер. В противен случай... ще останете сам завинаги.

Айнар отиде в кафенето при Карлайл. Знаеше, че доктор Май- брайд греши. Неотдавна Айнар щеше да му повярва и да тръгне, изпълнен със самосъжаление. Но сега каза на Карлайл, че само си е изгубил времето.

– Никой не може да ме разбере. Не виждам смисъл да опи- твам повече.

След няколко дни Карлайл закара Айнар в Института за хи- дротерапия – болница, известна с лечението на нервни заболявания. Намираше се по пътя за Мьодон, встрани от шосето срещу една горичка. На портала имаше портиер, който тикна лице в колата и попита при кого отиват.

– При доктор Кристоф Ме – отговори Карлайл. Портиерът ги изгледа изпитателно и им подаде регистър, в който да се запишат.

На входа се наложи да подпишат друг документ, както и тре- ти, когато най-сетне стигнаха до кабинета на доктор Me. Cecтрата, жена с къдрава побеляла коса, им каза да изчакат в малка стаичка и след като излезе и затвори вратата, Айнар се почувства като в затвор.

– Не казах на Грета къде ще ходим днес – рече Карлайл. Преди няколко дни Айнар ги бе чул да говорят за него. "Toй няма нужда от психиатър", бе долетял гласът на Грета през пролуката под вратата. "Освен това намерих кой да му помогне. Той не е психиатър и наистина може да направи нещо." Тогава гласът ѝ заглъхна и Айнар не чу останалото.

Кабинетът на доктор Ме беше кафяв и миришеше на цигари. В коридора се чуваха стъпки. В болницата имаше нещо толкова неприятно, че го изпълни усещането, че мястото му е именно тук. По кафявия килим се виждаха следи от колички и Айнар си представи как го завързват за носилка и го вкарват в недрата на болницата, откъдето никога нямаше да се върне.

– Наистина ли мислиш, че доктор Ме може да ми помогне?

– Надявам се, но ще видим. – Карлайл бе облечен със сако от тънък памучен плат, елегантен панталон и жълта вратовръзка. Айнар се възхищаваше на оптимизма му и на начина, по който седеше, изпълнен с очакване в летните си дрехи. – Трябва поне да опитаме.

Знаеше, че Карлайл е прав. Нямаше да издържи още дълго, ако продължаваше да живее така. През последните шест месеца бе изгубил голяма част от мускулната си маса; доктор Макбрайд го бе претеглил и когато малките черни тежести се плъзнаха наляво, Айнар осъзна, че тежи почти толкова, колкото бе тежал като дете. Започваше да забелязва как кожата му добива сивкавосин оттенък като небето по зазоряване, все едно кръвта му някак си течеше по-бавно. Задъхваше се и му причерняваше пред очите, след като изминеше тичешком повече от няколко крачки или когато чуеше внезапен силен шум като избръмчаването на автомобил. Не биваше да забравя и за кървенето, което едновременно го плашеше и успокояваше. При първите капки от носа или между краката, му се завиваше свят. Никой не му го бе казвал, но той знаеше, защото същността му беше женска. Беше чел в книгите, че скритите в тялото женски органи на хермафродита кървят през неопределени периоди от време, все едно недоволстват.

Доктор Ме се оказа приятен човек. Имаше тъмна коса и носеше жълта вратовръзка, изненадващо подобна на вратовръзката на Карлайл. Двамата се засмяха, когато забелязаха, след което докторът заведе Айнар в стаята за прегледи.

Стаичката бе облицована с плочки и имаше прозорец с решетка, който гледаше към парк с чинари. Доктор Ме отметна тежката зелена завеса, зад която се намираше кушетката за прегледи.

– Моля, седнете – каза той. – Разкажете ми защо сте тук.

Докторът се облегна на шкаф със стъклени вратички. До гърдите си държеше бележник и кимаше от време на време, докато Айнар обясняваше за Лили. Един-два пъти намести възела на вратовръзката си. Понякога си записваше нещо.

– Не знам каква точно помощ ми трябва – каза Айнар. – Но не мога повече да живея така.

– Как?

– Без да знам кой съм всъщност.

При тези думи доктор Ме прекрати прегледа. Извини се и остави Айнар на кушетката да поклаща крака. Навън в парка ceстра разхождаше млад брадат мъж с раирана пижама и разтворен халат. Походката му бе несигурна, сякаш сестрата с дълга до гле- зените престилка бе единственото, което го държеше изправен.

Доктор Ме се върна и каза:

– Благодаря, че ме потърсихте. – Стисна му ръка и го заведе при Карлайл.

По обратния път към Париж дълго не си казаха нищо. Айнар наблюдаваше ръката на Карлайл върху скоростния лост, Карлайл гледаше в пътя. Накрая той рече:

– Докторът иска да те приеме в болницата.

– Защо?

– Подозира, че страдаш от шизофрения.

– Но това е невъзможно. – Айнар погледна към Карлай, който не сваляше очи от пътя. Пред тях имаше камион и всеки път, когато минеше през неравност, от каросерията му падаш чакъл и се посипваше по предното стъкло на колата. – Как може да съм шизофреник? – попита отново Айнар.

– Поиска да подпиша документите, за да те приеме веднага.

– Не е прав. Не съм шизофреник.

– Казах му, че не е спешно.

– Но ти не мислиш, че имам шизофрения, нали? Това е пълна глупост.

– Не, не вярвам. Но когато обясняваш... когато обясняваш за Лили, наистина изглежда, че в теб има двама души. Две отделни личности.

– Това е вярно.

Смрачаваше се и движението се точеше бавно, защото автомобил бе блъснал немска овчарка; кучето лежеше по средата на пътя и колите трябваше да го заобикалят. Животното беше мъртво, но не се виждаха никакви рани – просто бе отпуснало глава върху асфалта на кръстовището.

– Според теб Грета също ли ме мисли за луд?

– Не. Тя вярва най-силно в Лили.

Минаха покрай кучето и трафикът се разреди.

– Да послушам ли доктор Ме? Как мислиш, да отида ли в болницата за известно време?

– Ще трябва сам да решиш. – Карлайл стискаше черната топка на скоростния лост и Айнар усети, че иска да каже още нещо. Заради вятъра и бълващите изгорели газове автобуси им бе трудно да говорят. Движението в града бе натоварено и Айнар погледна към Карлайл и се опита безмълвно да го подкани да каже каквото има. "Какво си мислиш?", искаше му се да попита. Тишината бе напрегната и когато пристигнаха пред блока в Маре, моментът отмина, щом двигателят на колата спря да бръмчи.

– Не ѝ казвай къде сме ходили – помоли го Карлайл.

Айнар бе уморен и си легна веднага след вечеря, а Грета дойде преди да заспи.

– Рано си лягаш – отбеляза той.

– Уморена съм. От няколко дни работя по цяла нощ. Тази седмица направих половин дузина илюстрации. А да не говорим за портрета на Лили на брега. – Замълча и след малко добави. – Нарисувал си прекрасен пейзаж. Изключително доволна съм. Ханс също. Исках да ти го кажа.

Дългото ѝ тяло бе топло до него под чаршафа. Коляното ѝ докосваше крака му, ръката ѝ лежеше нежно върху гърдите му. Вече се докосваха само толкова, но усещането за интимност бе много по-дълбоко дори от първите нощи в началото на брака им, когато тя развързваше вратовръзката му и подръпваше нетърпеливо колана: ръката ѝ бе като животинче, припкащо по гърдите му; коляното ѝ го притискаше уверено; влажният ѝ дъх бе топъл; косата ѝ пълзеше като лозница по гърлото му.

– Полудявам ли? – попита той.

Грета седна в леглото.

– Какво? Кой ти го каза?

– Никой. Но според теб вярно ли е?

– Това е най-голямата глупост, която съм чувала. Кой ти го- вори подобни работи? Карлайл ли?

– Не. Просто понякога не разбирам какво се случва с мен.

– Напротив. Знаем много добре какво се случва. В теб живее Лили. В душата ти има красива млада жена на име Лили. Не си луд.

– Просто се чудех какво мислиш за мен.

– Мисля, че си най-смелият мъж на света. А сега заспивай.

Грета стисна ръка в юмрук, кичур от косата ѝ се плъзна по гърло то му, а коляното ѝ се отдръпна.

Неусетно измина една седмица. Айнар прекарваше дните като чистеше ателието си, навиваше стари платна и ги подреждаше в ъгъла, за да не му пречат. Приятно му бе да рисува фоновете на Грета, но не му липсваше да създава собствени произведения. Понякога, като се замислеше за изоставеното си творчество, имаше чувството, че най-накрая е приключил с досадно задължение. А когато се сетеше за многобройните си картини – безброй мрачни блата и брулени от вятъра степи, не изпитваше нищо. Измислянето на нови идеи, скицирането на нов изглед го изтощаваха. Друг човек бе рисувал малките пейзажи. Какво повтаряше непрекъснато на студентите в Художествената академия? Ако можете да живеете без да рисувате, направете го. Животът ви ще е много по-лесен.

Айнар спеше до късно и се събуждаше уморен. Всяка cyтрин си обещаваше, че ще прекара деня като Айнар, но щом отидеше до гардероба, все едно отваряше шкаф с вещи на отдавна починал роднина.

В повечето случаи от спалнята излизаше Лили и сядаше на стола в ателието на Грета с отпуснати рамене, нервно подръпваща шала в скута си. Ако Грета рисуваше друг портрет, заставаше с гръб към нея и поглеждаше през прозореца към улицата, за да види дали Ханс или Карлайл не идват.

Карлайл предложи да се срещнат с доктор Бюзон, младши специалист в психиатрична клиника в Отьой.

– Откъде чу за него? – попита го Айнар.

За шест седмици Карлайл се бе установил в Париж по-успешно, отколкото Айнар за три години. Раздаваше вече втора кутия с визитни картички, а през почивните дни получаваше покани за Версай и Сен Мало. Шивачът на улица "Пе" знаеше наизуст кой номер ризи носи.

Пътуваха към клиниката на доктор Бюзон и Айнар усещаше топлината на двигателя през металния под.

– Ханс ми спомена за него – отвърна Карлайл.

– Ханс?

– Да. Обадих му се и казах, че мой приятел трябва да отиде на лекар. Не му казах името ти.

– Но ако той...

– Няма. И дори да разбере, какво толкова? Той ти е приятел от детството, нали? – С развята около лицето коса Карлайл приличаше досущ на Грета. Той прибра няколко кичура зад ушите си.

– Ханс пита за теб – продължи Карлайл. – Знае, че има някакъв проблем. Каза, че те видял веднъж да вървиш от Лувъра към Сена и едва те познал.

Карлайл бърникаше по лостчето за чистачките и Айнар очакваше то всеки момент да му остане в ръцете.

– Каза ми, че сте се разминали и те е повикал по име, но ти просто си го подминал.

Не бе възможно.

– Подминал съм Ханс? – Айнар виждаше бледото си отражение в предното стъкло, сякаш бе призрак.

– Може би трябва да му обясниш. Той ще те разбере.

Доктор Бюзон бе на годините на Айнар и бе родом от Женева. Черната му коса стърчеше на темето, лицето му бе слабо, носът – дълъг. Когато говореше, обръщаше глава наляво, в едно се чудеше дали следващото му изречение да е въпрос. Бюзон прие Айнар и Карлайл в малка бяла стая със стол за прегледи, над който бе разположена метална лампа. До стола имаше масичка на колелца, покрита със зелен плат. Върху плата бяха подредени дузина ножици с различни размери. На стената бе окачена сгъваема таблица със схеми на човешки мозък. Този път Карлайл присъства на прегледа. Неясно защо, но до него Айнар се чувстваше като малко дете, все едно Карлайл му бе баща и щеше да отговаря на въпросите вместо него. Прозорецът гледаше към вътрешен двор, мрачен заради дъжда, две сестри преминаха на бегом по павираната алея.

Доктор Бюзон обясняваше как лекува хора, които имат про- блеми с идентичността.

– Обикновено те искат да постигнат поне известен покой. Което означава, че трябва да направят избор.

Карлайл си водеше бележки и на Айнар изведнъж му се стори забележително, че е дошъл чак от Калифорния и се е заел да му помогне все едно Айнар бе най-важната му задача. Не бе длъжен да се занимава с него. Дори не бе длъжен да прояви разбиране. Навън една от сестрите се подхлъзна на мокрите плочи и когато колежката ѝ я вдигна, се видя, че дланта ѝ окървавена.

– В известен смисъл хората, които идват при мен, са късметлии – заяви доктор Бюзон, седнал на метален стол, чиято височина можеше да се регулира. Под престилката носеше черен панталон и черни копринени чорапи. – Късметлии са, защото ги питам "Какви искате да бъдете?". И получават право на избор. Не е лесно. Но нима всеки не би искал да го попитат какъв предпочита да бъде?

– Разбира се – кимна Карлайл и си записа нещо в бележника. Айнар се чувстваше късметлия, че Карлайл му помага, че го кара по доктори и след всеки неприятен преглед слага ръце върху волана и казва: "Не се тревожи. Ще ти намерим подходящ лекар". Успокои се се дишането му се нормализира. Искаше му се обаче Грета да бе тази, която му помага така.

– А сега да обсъдим процедурата – каза доктор Бюзон. – Операцията е сравнително нова, но е много обещаваща.

– Какво представлява? – попита Айнар.

– На пръв поглед изглежда много по-сложна, отколкото е в действителност. Ще ви се стори доста крайна, но всъщност е простичка операция, която помага на хора с нарушения в поведението. Дава много по-добри резултати от всяко друго лечение.

– А дали ще подейства в моя случай?

– Да, разбира се – отвърна доктор Бюзон. – Процедурата се нарича лоботомия.

– И какво представлява? – попита Айнар.

– Прекъсват се нервни пътища в предната част на мозъка.

– Мозъчна операция?

– Да, но съвсем простичка. Дори не се налага да отваряме черепа. Не е ли прекрасно? Само ще пробием няколко дупки на челото ви – тук... и ето тук. – Доктор Бюзон пипна слепоочията и точката над носа му. – След като пробия дупките, ще прережа нервите, които отговарят за личността ви.

– Но откъде знаете кои нерви точно определят поведението ми?

– Това е откритие, което направих наскоро. Не сте ли чели за мен във вестниците?

– Не, препоръча ви един приятел – отвърна Карлайл.

– Явно той е видял статиите. Пресата отрази откритията ми широко.

– Но операцията безопасна ли е? – попита Карлайл.

– Колкото всяка друга оперативна намеса. Вижте, разбирам, че звучи страшно, но имах пациент не с две, а с пет отделни личности и операцията го излекува.

– Той как е в момента? – поинтересува се Айнар.

– Живее с майка си. Не говори много, но е щастлив. Именно майка му го доведе при мен.

– А какво ще се случи с мен?

– Ще ви приемем в болницата. Ще ви подготвя за операцията. Трябва да сте отпочинал и в добро общо състояние. Ще се наложи да прекарате известно време в болницата, за да съберете сили. Но това ще стане бързо. И ще си почивате. Самата операция продължава само няколко часа. И две седмици сл това ще ви изпишем.

– А после какво ме чака?

– Мислех, че вече знаете. – Доктор Бюзон изпъна крак и закачи количката, която издрънча. – Преди да постъпите в бол- ницата, ще трябва да уредите някои неща, защото след това ще сте нов човек.

– Наистина ли е толкова просто? – попита Карлайл.

– Обикновено да.

– Но кой ще съм след операцията?

– Това все още не можем да предвидим. Просто ще трябва, да почакаме и да видим.

Айнар чу стъпки по плочите на двора. Дъждът се усили! Забарабани по прозореца. Доктор Бюзон се завъртя на стола. А Карлайл продължаваше да си записва в бележника. Сестрата с ожулената ръка отново излезе навън през врата с кръгло прозорче. Дланта ѝ бе превързана. Двете с колежката ѝ се разсмяха – бяха на не повече от двайсет години – и претичаха през двора, където влязоха през друга врата с кръгло прозорче, само че златиста и мокра от дъжда.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

ПРИ ВТОРАТА СРЕЩА на Грета с професор Болк през ранната есен на 1929 г. тя пристигна със списък с въпроси, записани в бележник с метална спирала. Париж бе сив, дърветата се отърсваха от листата си. Щом излезеха навън, жените нахлузваха ръкавици, а мъжете вдигаха яките на палатата си.

Срещнаха се в кафене на улица "Сен Анотан" на маса до прозореца, откъдето Грета гледаше хората, излизащи от станцията на метрото с навъсени заради лошото време лица. Професор Болк я чакаше, вече пресушил чаша кафе. Изглеждаше недоволен, че е закъсняла; Грета се оправда, че трябвало да довърши една картина, а и телефонът не спирал да звъни, докато професорът чистеше нокътя на палеца си с джобно ножче.

"Красив е", помисли си тя, с издължено лице и трапчинка на брадичката. Краката му бяха твърде дълги и едва се побираха под кръглата мраморна масичка с издраскан и осеян с петна плот. Мраморът бе обкован с месингова лента и на Грета ѝ бе неудобно да се приведе напред, за да говори с професора без никой да ги чува – металът се притискаше неприятно в ръката ѝ.

– Мога да помогна на съпруга ви – каза професор Болк. В краката му имаше чанта със златна катарама и полукръгли дръжки и Грета се зачуди дали всичко ще се разреши просто с едно посещение на професора в апартамента им за няколко часа насаме с Айнар. Каза си, че едва ли е толкова просто, но ѝ се искаше да е така, както понякога ѝ се искаше кракът на Kapлайл да се оправи, след като просто втрие в него малко ментово масло, или както си бе мечтала, че ако Теди Крос седи достатъчно дълго на слънце, то щеше да изпепели болестта от костите му.

– Но след като приключа, той вече няма да е вашият съпруг – продължи професор Болк и отвори чантата си. Отвътре извади книга със зелена, прорязана от нишки като мрамор корица и олющена на гръбчето кожа като седалката на стар фотьойл.

Професор Болк намери страницата, която търсеше и вдигна глава. Когато очите им се срещнаха, сърцето на Грета се разтуптя. На страницата имаше диаграма на мъжко тяло, на която бяха изобразени скелетът и органите, изпъстрени с паралелни и пресичащи се линии като картата на Париж и околностите в пътеводителя на Карлайл. Професор Болк обясни, че на диаграмата е представено тялото на нормален зрял мъж; ръцете бяха разперени настрани, а гениталиите висяха като грозд на лоза. По страницата имаше следи от молив, а ъгълчетата ѝ бяха прегънати.

– Както виждате – обясни професорът – мъжкият пелвис е кухина. Половите органи са разположени отвън. В таза няма почти нищо, което да не може да се пренареди.

Грета си поръча второ кафе и изведнъж ѝ се доядоха порто-кали; нещо я накара да си спомни за Пасадена.

– Интересно ми е как изглежда пелвисът на съпруга ви – каза професор Болк. "Странно се изразява", помисли си Грета, макар да харесваше професора. Ставаше ѝ все по-симпатичен докато ѝ разказваше за образованието и подготовката си. Учил бе във Виена и Берлин, в болница "Шарите", където бил един от малкото лекари специализирали и хирургия, и психология! По време на войната, когато още бил съвсем млад и гласът му дори не бил мутирал окончателно до басовия си тембър, ампутирал над петстотин крайника – ако броял всички пръсти, които се налагало да реже, за да спаси разкъсана от граната ръка, избухнала преди обещаното от капитана време. Болк оперирал в палатки, развявани от вятъра и взривните вълни на бомби; ампутирал крака, за да спаси живота на войниците – всичко това на светлината от кибритени клечки. Докарвали му на дървени носилки мъже с разкъсани кореми, слагали полуживи войници на масата му, подгизнала от кръвта на предишните пациенти. Първият път, когато му докарали войник с висящи от корема вътрешности, Болк се вцепенил. Но мъжът умирал пред очите му и умолявал Болк да му помогне. Упойващият газ почти бил свършил и нямало как да го приспят. Вместо това Болк закрил очите на младежа с марля и се заел за работа.

Случило се през зимата, докато градушка брулела палатката, факлите гаснели, а труповете стояли на купчини като дърва за огрев. Болк решил, че ако успее да спаси достатъчно от червата – черния дроб и бъбреците не били засегнати, – може би момчето щяло оживее, въпреки че никога повече нямало да ходи нормално по нужда. С окървавени до лактите ръкави Болк работил близо час, без да сваля марлята от лицето на момчето. Макар и в безсъзнание от болката, професорът знаел, че няма да понесе гледката на потрепващите му от агония клепачи. Шиел внимателно, въпреки, че почти нищо не се виждало. Като малък Болк участвал в разфасоването на заклани прасета и вътрешностите на войника му изглеждали не по-различни от тези на прасе: топли, хлъзгави и гъсти, все едно топваш ръка до лакътя в тенджера със зимна яхния.

Постепенно градушката спряла, но студеният дъжд се усилил. Болк започнал да опъва каквато кожа била останала върху раната на войника. В палатката била и сестра с окървавена престилка на име Шеперс. Пациентът ѝ тъкмо си бил изповръщал червата върху нея и след миг умрял. Фройлайн Шеперс избърсала бързо лице и отишла да помага на Болк. Заедно съединили кожата на войника от гръдната кост с парчетата, висящи над пелвиса. Фройлайн Шеперс държала кожата, докато Болк шиел с по-дебел от връзка за обувки конец, а кожата била опъната като платнените седалки на сгъваемите столове в палатката, която служела за столова.

Младежът оживял, поне докато го натоварили в линейка пълна с подредени една над друга носилки с пациенти, които напомняли на Болк за палетите в камионетките, с които разнасяли из Берлин хляба, докато бил беден студент по медицина, твърдо решен един ден да стане лекар, прочут в цяла Гемания.

– Петстотин крайника и петстотин живота – каза професор Болк на Грета в кафенето на улица "Сен Антоан". – Казват, че съм спасил живота на петстотин войници, макар да не знам дали е вярно.

Навън по стълбите на метростанцията се бяха събрали на-падали листа и много хора се подхлъзваха, но, за щастие, всички успяваха да се хванат за позеленелите медни перила навреме. Грета обаче ги наблюдаваше и чакаше някой да падне, да ожули ръката или да пострада още по-тежко – не че искаше да се случи, но ѝ се струваше неизбежно.

– Кога ще мога да се срещна със съпруга ви? – попита про- фесор Болк.

Грета си спомни за Айнар на стълбите на Художествената академия в Копенхаген; още толкова млад, а вече бе стан професор – приличаше на малко момче едва навлизащо в пубертета. Тогава и двамата сякаш знаеха, че на сутринта ще вдигне ръка, за да си измие лицето, и ще зърне върху нея дълъг рус косъм. Грета знаеше открай време, че нещо във физика на Айнар е объркано. Но сега се чудеше дали това изобщо има значение. Може би трябваше да отпрати професор Болк обратно в Дрезден, размишляваше тя, докато си играеше с лъжичката в чашата. Изведнъж се запита кого бе обичала повече – Айнар или Теди Крос. Каза си, че не е важно, макар сама да не си вярваше. Искаше ѝ се просто да реши и да се примири с отговора, но наистина нямаше представа. Toгава се замисли за Лили: за красивата извивка на гръбнака ѝ; изящния начин, по който държеше ръце, сякаш всеки момент щеше да засвири на пиано; за тихия ѝ глас, който шептеше като ветреца, подухващ исландските макове в Пасадена през зимата; как седеше смълчана, с прибрани крака. Кого обичаше повече, запита се Грета, но тогава професор Болк се покашля и заяви, все едно вече бе решено:

– Значи ще се видя с Лили в Дрезден.

НО ГРЕТА НЕ МОЖЕШЕ да заведе Айнар в Дрезден. Поне засега. Причините бяха много, включително частната изложба на последните ѝ картини – все портрети на Лили седнала на маса, със сключени на корема ръце и затворени като на мъртвец очи. Малките картини с размери на книга бяха окачени във вестибюла на една графиня, която живееше съвсем близо не само до най-доброто ателие в Париж, но и до най-добрия аптекар, който разбираше от маски за лице с нормандска кал и женски тоници със сок от лайм и на когото Грета даваше от портокаловото масло от Пасадена в замяна за различни козметични продукти като устройството за почистване на кожата, което Лили псе по-често искаше да използва.

Картините – само осем на брой – бяха изкупени още същия ден от хора, чиито шофьори чакаха на улицата пред отворените прати на лимузини с облицовки от орех, които отблясваха на есенното слънце. Ханс бе организирал изложбата и бе известил много редактори на вестници, че задължително трябва да я видят. На ревера на сакото си носеше игла с опал и стискаше ръката на Грета всеки път щом сваляха някоя картина от стените на графинята, които бяха обточени с корнизи с богати орнаменти и покрити с многобройни пластове боя. А очите на Грета, въпреки непрекъснато набъбващото ѝ богатство в централния клон на "Ландмансбанкен", проблясваха доволно всеки път, щом някой извадеше подвързана с кожа чекова книжка и тръгнеше да пише върху индиговата хартия.

Това бе една от причините да не може да заведе Айнар в Дрезден веднага. Втората причина бе Карлайл, който искаше да остане в Париж и за Коледа. С Карлайл си приличаха в едно: и той като нея наумеше ли си нещо, не се отказваше, докато не го довърши. Грета никога не бе оставяла недовършена картина. Вярно, дори сама признаваше, че много от портретите, които бе нарисувала, особено през първите си години в Дания, бяха ужасни. Де да можеше да се върне в Копенхаген под прикритието на нощта и да свали от стените на канцелариите скучни официални портрети, които бе рисувала в младостта си, които още не знаеше какво точно цели и какво би могла да постигне. Спомни си за суровото изображение на хер И. Глюкстет, финансиста на Източноазиатската компания и на Копенхагенското свободно пристанище; бе използвала само сребриста боя за косата му, а дясната му ръка, стиснала писалка, приличаше на размазан правоъгълник в телесен цвят.

Грета знаеше, че с Карлайл си приличат по това, че задължи- телно завършват всичко, с което се захванеха; в почти еднаквите им тела постоянно тлееше желанието за успех и постижения. Един ден Карлайл се прибра в апартамента с новини, които накараха Грета да остави четката в буркан с терпентин и седне на канапето.

– С Айнар се срещнахме с различни лекари – започна брат ѝ. От шофирането в кабриолета лицето му бе загоряло и изглеждаше още по-красив. Когато Грета затвореше очи и се вслушаше в равната му, отчетлива реч, имаше чувството, че чува запис на собствения си глас.

Карлайл ѝ разказа колко безполезни се оказали тези cpeщи и какво унижение бе преживял Айнар.

– Той е изключително издръжлив – рече Карлайл и Грета, помисли "Да, знам".

– Но има един лекар, доктор Бюзон, който смята, че може да му помогне. Имал и други такива случаи... Пациенти, които! Мислят за... – В този момент гласът на Карлайл потрепери, което никога не се случваше на Грета. – Които мислят, че имат повече от една личност.

Обясни ѝ за лоботомията, за острите бургии върху количката в кабинета. Как по думите на доктора операцията била не по-сложна от това да убиеш муха.?

– Струва ми се, че Айнар иска да се подложи на операцията – каза Карлайл.

– Жалко, защото и аз му намерих лекар – прекъсна го Грета и наля кафе. Отиде да търси сметана в кухнята, но не намери и изведнъж се ядоса, както когато беше малко момиче в имението в Пасадена и някоя от японските прислужници не бе удържала на обещанието си да купи от любимите ѝ захаросани фурми – и едва се сдържа да не тропне с крак. Не обичаше да става дребнава, но понякога бе неизбежно.

– Той каза, че ще помогне на Айнар да се промени – каза тя на брат си. Извини му се, че няма сметана и понечи да добави: "В крайна сметка явно не успявам да се справя и с работата, и с домакинството си", но замълча, защото щеше прозвучи като неблагодарница или нещо подобно – ох, по дяволите, – а сега ѝ стана горещо с дългата пола и стегнатите ръкави на блузата, и се зачуди защо изобщо обсъжда мъжа си с брат си. Какво право имаше Карлайл да се меси?

Но се спря.

– И доктор Бюзон каза, че ще помогне на Айнар да се промени – рече Карлайл. – Да не би твоят лекар да предлага същото? Спомена ли, че ще пробие дупки на челото му?

– Професор Болк смята, че може да превърне Айнар в жена. Не душевно, а физически.

– Но как?

– С операция. Професорът иска да изпробва три процедури.

– Не разбирам.

– Просто ми повярвай.

– Вярвам ти, разбира се. Но какви ще са тези операции?

– Преобразяващи.

– Каза ли на Айнар? – попита Карлайл.

– Още не съм.

– Изглежда ми страшно рисковано.

– Твоето предложение също.

Карлайл седеше на кадифената табуретка и бе вдигнал крака си високо. Приятно ѝ бе, че им гостува и ѝ прави компания, докато Лили спеше сутрин или излизаше да пазарува и до къпалнята. Вероятно го бе помолила за помощ безмълвно. – Няма да му позволя да се подложи на операция при Бюзон. Ще се прибере от болницата като безпомощно дете.

– Айнар сам трябва да реши – възрази Карлайл. – Той е голям човек и всичко зависи от него.

Както винаги, брат ѝ бе прагматичен. Понякога това я дразнеше.

Грета отпи от кафето – ненавиждаше кафе без сметана – и отвърна:

– Разбира се. Айнар сам ще реши.

Това бе третата причина да не заведе Айнар в Дрезден още сега. Чакаше ден, в който щеше да е свободна, а Айнар да е щастлив и доволен от последното посещение на Лили: например след победа на бадминтон на поляната зад блока на Анна или след като бяха гледали някой филм в кино "Гомон-Палас и в подобен ден Грета щеше да обясни на Айнар с какви варианти разполага. Нямаше да е лесно. Представи си колко убедително му е говорил Карлайл за уменията на доктор Бюзон и за потенциалните ползи от лоботомията – процедура, която ѝ се струваше страшна и жестока. Нямаше да допусне Айнар да подложи на подобно нещо. Но Карлайл бе прав за едно: Айнар трябваше сам да реши. Грета трябваше да го убеди, че Болк ще разреши проблема, който бе неизменна част от брака им, но в същото време го съсипваше по-непоправимо дори от изневяра. Болк вече бе заминал за Дрезден и щеше да се наложи сама да убеди Айнар: да го хване за ръцете, да прибере косата зад ушите му и да му обясни каква прекрасна възможност го чака Германия.

Имаше и още една причина Грета да се колебае относно пъту- ването.

През март 1918 г. след края на зимните дъждове Пасадена бе зелена като нефритения буда, който Акико държеше на прозореца в стаята си на третия етаж в имението на семейство Уод. Грета и Теди бяха погребали бебето Карлайл сред ягодови ниви в Бейкърсфийлд и се бяха върнали в Пасадена тъжни и, както отбеляза госпожа Уод, докато нервно въртеше пръстените си, малко уплашени.

Но поне дъждовете спряха и Пасадена тънеше в зеленина, с морави като опнато зелено сукно, осеяни с розови и бели цветя лехи, исландските макове подали главички от пръстта. Портокаловите дръвчета бяха обсипани с бели като снежинки цветчета. Корените им приличаха на лакти, подаващи се от мократа земя; имаха цвета на плът и бяха дебели колкото човешка ръка. Дъждовете бяха размекнали почвата за червеите, които със сивкавия си цвят ѝ напомняха за раждането на Карлайл. Никога нямаше да забрави сивкавосинята пъпна връв, навита като спирала. Нито синкавата слуз върху очите на бебето, нито как околоплодните води лъщяха по кожата му, все едно бяха мазен защитен слой, произведен от мъдрото ѝ тяло.

Непрестанно мислеше за това през онази пролет, докато се занимаваше с портокаловите овошки в отсъствието на баща си. Обикаляше калните градини с колата със спускащо се предно стъкло. Надзираваше работниците, предимно юноши от Текейт и Тусон, наети за беритба. Под едно дърво, чиито плодове винаги падаха преждевременно, видя множество червеи да ровят в голям буца пръст. Това ѝ напомни за кашлицата на Теди. Близо година той изкашляше храчки, а нощем чаршафите подгизваха от потта му, толкова студена, че в първия момент Грета си мислеше, че е разляла чаша ледена вода в леглото. Когато хриповете започнаха да излизат от гърлото му като натрошено стъкло, тя му предложи да отиде на лекар. Щом се разкашляше, ти вдигаше телефона, за да позвъни на доктор Ричардсън, пълничък дребосък, дошъл от Северна Каролина. Теди обаче я спираше: "Нищо ми няма. Не искам да ходя на доктор".

Грета поставяше слушалката обратно и отвръщаше "Добре". Чакаше го да излезе и чак тогава звънеше на лекаря. Винаги когато Теди се разкашляше и попиеше устни с носна кърпичка – изгладена с тежката желязна ютия лично от нея, – Грета поглеждаше с крайчеца на окото, за да види дали има храчки.

Понякога кърпичката оставаше суха и тя въздъхваше облекче- но. Но в други случаи по нея оставаха белезникави воднисти храчки. А после все по-често имаше и кървави съсиреци. Откато Грета, а не Акико, переше всичките дрехи на Теди, включително носните кърпи, тя виждаше ясно колко кръв храчи съпругът ѝ. Сменяше чаршафите всеки ден и киснеше кърпичките, а понякога и ризите му в белина с насълзени от парлив мирис на хлор очи. Кръвта се переше трудно и пръстите ѝ се охлузваха от търкането на петната, които ѝ напомняха на парцалите, които разстилаше около триножника, докато рисуваше, макар откакто се бяха върнали в Пасадена да не бе хващала четка. Въпреки това всеки път щом понечеше да позвъни на лекаря, Теди продължаваше да упорства: "Няма да ходя на доктор, защото не съм болен!".

Все пак успя да повика доктор Ричардсън един-два пъти. Той го посрещаше в салона с думите:

– Знаете какви са жените. Все се тревожат. Но, докторе, честно ви казвам, нищо ми няма.

– А как тогава ще обясниш кашлицата? – прекъсваше го Грета.

– Нормална е за фермерите. Ако беше израсла на нивата и ти щеше да кашляш – отвръщаше Теди с усмивка и разсмивше доктора и Грета, макар тя да не намираше нищо смешно в случващото се.

– Щом не даваш на доктор Ричардсън да те прегледа, поне се грижи за здравето си.

Причината да си спомни за пролетта на 1918 г. – най-зелената, която бе виждала някога – беше стаята на Теди в санаториума с изглед към Аройо Секо и планината Сан Габриел; докато Теди спеше, тя седеше до прозореца и се взираше в зеленината. Санаториумът се помещаваше в кафява тухлена сграда с камбанария на една скала над каньона. Около комплекса обикаляше пътека, обрамчена от розови храсти. Стаите имаха ромбовидна форма и прозорци с изглед на север и юг. Леглото на Теди бе желязно и боядисано в бяло, а всяка сутрин идваше сестра, която му помагаше да седне на люлеещия се стол и навиваше синия раиран дюшек върху голите пружини като огромен карамелен бонбон.

Теди прекара в санаториума почти цяла зима, но състоянието му вместо да се подобри, като че ли се влошаваше с всяка изминала седмица. Лицето му бе изпито, клепачите – слепнали от секрет, който приличаше на прокиснало мляко. Грета идваше сутрин и най-напред изтриваше очите му с крайчеца на полата си. След това сресваше косата му, която толкова бе оредяла, че на главата му бяха останали само няколко безцветни кичура. Понякога имаше толкова висока температура, че челото му плувваше в пот, но бе твърде немощен, за да вдигне ръка и да го изтрие. Често се случваше да го завари на люлеещия се стол така: до прозореца на слънце, изгарящ от треска по халат, който сестрата бе завързала на тънкия му кръст. По гримасата на лицето му Грета разбираше, че се опитва да вдигне ръка и да изтрие потта с ръкав; капчиците се стичаха от брадичката му все едно бе излизал навън в проливен дъжд. Но през март зимните дъждове спираха и цяла Пасадена бе зелена; вместо пролетното слънце да изпепели туберкулозата от дробовете му, то само го обливаше в пот и още преди десет часа, когато пристигаше първата от двете чаши със сок от кумкуат за деня, Теди губеше съзнание от изгарящата го температура.

През април Теди вече спеше почти през цялото време. Грета сядаше на стола с износени бели облегалки и го наблюдаваше как лежи обърнат на една страна. Понякога се обръщаше насън и изскърцването на пружините звучеше сякаш стенанието на костите му, които сега бяха пълни с туберкулоза като еклер с крем. Лекуващият лекар, доктор Хайтауър, идваше в стаята с разкопчана бяла престилка, под която се подаваше евтин кафяв костюм. Теди продължаваше да настоява, че не иска да го лекува доктор Ричардсън, който се грижи не само за цялата фамилия Уод, но и за семействата на Хенриета, Маргарет и Доти Ан.

– Доволен съм от доктор Хайтауър – заявяваше той. – Не ми трябва богаташки лекар.

– Какво ще рече "богаташки лекар"? – питаше Грета и веднага съжаляваше, че му е повишила тон. Не искаше да се кара на Теди; не искаше да го обижда, като му казва, че знае повече за него. Затова се държеше любезно с доктор Хайтауър при ежедневните му визитации. Докторът все бързаше и често дори носеше правилните картони в жълтата папка под мишница си. Той беше висок мъж с руса като на норвежец коса – с цвета на много светло кафе. Лекарят бе дошъл от Чикаго и нещо в носа, ушите и възлестите му пръсти изглеждаше като сковано от скреж.

– Как се чувстваш днес? – питаше доктор Хайтауър.

– Малко по-добре – отвръщаше Теди и наистина го вярваше или просто смяташе, че няма друг възможен отговор. Докторът кимваше и проверяваше нещо в картона му. Грета излизаше с извинението, че трябва да се обади в склада, където всеки момент чакали да пристигнат берачи от Текейт. От стаята на сестрите звънеше на доктор Ричардсън и му казваше само:

– Още повече се влошава.

Майка ѝ също идваше, обикновено следобед, когато Теди се чувстваше най-добре. Двамата с Грета мълчаха, докато госпожа Уод дърдореше как скоро ще отворят крайбрежната къща в Дел Map или за телеграмата от бащата на Грета, който още по-въодушевено и от вестниците съобщаваше, че войната е към своя край. Грета тайничко се надяваше, че майка ѝ ще вземе нещата в свои ръце, както само тя можеше: ще дръпне пердетата на прозореца, ще накара Теди да стане от леглото, за да си вземе топла вана с минерална вода, и ще му поднесе чаша чай с няколко капки бърбън. Щеше да потрие ръце, да отметне падналата в очите ѝ коса и да заяви: "Сега ще те излекуваме! Какви са тези глупости, някаква си туберкулоза!". Но госпожа Уод не понечи да направи нищо; остави Теди изцяло на грижите на Грета. Преди да си тръгне, си слагаше ръкавиците, целуваше Теди по челото през хирургическата маска и казваше: "Следващия път като дойда, искам да те видя на крака". След това правеше на Грета знак да излезе с нея.

В коридора госпожа Уод си сваляше маската и казваше:

– Погрижи се да получи най-добрата медицинска помощ, Грета.

– Той отказва да го лекува доктор Ричардсън.

– Наложително е.

И Грета отново се обаждаше на доктор Ричардсън и му съобщаваше как е Теди.

– Знам – отвръщаше докторът. – Говорих с доктор Хайтауър. Честно казано, не знам дали можем да му помогнем повече. Ще трябва просто да почакаме и да видим.

Когато Карлайл пристигна от Станфорд, той дръпна Грета настрани и рече:

– Този Хайтауър не ми харесва. Откъде го изнамерихте? – Грета му обясни, че е назначен от санаториума, но Карлайл я прекъсна: – Мисля, че е време доктор Ричардсън да се заеме с лечението.

– Опитах.

– С какво мога да помогна?

Грета се замисли. От другата страна на вратата Теди кашляше. Пружините на леглото скърцаха. Съпругът ѝ дишаше тежко. – Ще трябва да помисля. Сигурна съм, че може да се напрани нещо. Само трябва да измисля какво.

– Осъзнаваш колко тежко е положението, нали? – хвана я Карлайл за ръка.

– Но Теди е силен.

По-късно същия ден, след като Карлайл си тръгна и слънцето залязваше зад хълмовете, а лилавите сенки покриваха като одеяла каньоните на Пасадена, Грета хвана студената ръка на Теди. Пулсът на китката му бе едва доловим и в първия миг ѝ стори, че е спрял. Но все пак сърцето му туптеше, макар и слабо и неравномерно.

– Теди? Чуваш ли ме.

– Да.

– Боли ли те?

– Да.

– Днес по-добре ли се чувстваш?

– Не. За съжаление съм по-зле. По-зле не съм се чувствал.

– Но ще се оправиш, нали, Теди? Ще ми направиш ли услуга? Обадих се на Ричардсън. Той ще дойде утре сутринта. Mоля те, позволи му да те прегледа. Само това искам от теб. Tой е добър лекар. Спаси ме, когато бях болна от шарка. Температурата ми беше четирийсет и един градуса и всички, дори Карлайл, ме бяха отписали, но ето, жива съм и до днес и съм напълно здрава, а от болестта ми остана само този малък белег.

– Грета, скъпа? – Жилите по гърлото на Теди подскачаха. – Умирам, миличка. Знаеш това, нали? Няма да се оправя.

Честно казано, Грета го осъзна чак тогава. Разбира се, че умираше; вече изглеждаше повече мъртъв, отколкото жив: ръцете му бяха изтънели, жълтеникавата плът висеше от тях, очите му бяха възпалени, а дробовете така пропити с кръв и храчки, че биха потънали за миг на дъното на Тихия океан. Но и страшното бяха костите: омекнали все едно ги поглъщаше влажен, жив огън. Помисли колко ли силна болка изпитва, макар никога да не се оплакваше. Сърцето ѝ се късаше при мисълта, че съпругът ѝ го боли толкова.

– Съжалявам – каза Теди.

– За какво?

– За това, че те оставям сама.

– Но ти не ме оставяш.

– И съжалявам, че те моля за подобно нещо – продължи той.

– Моля? За какво говориш? – Гърбът ѝ се обля в студена пот. В стаята бе топло от болничните изпарения. Помисли си, че трябва да открехне прозореца. Горкичкият Теди имаше нужда от свеж въздух.

– Ще ми помогнеш ли?

– С какво? – Не го разбираше и се зачуди дали да се обади на Ричардсън и да му съобщи, че Теди бълнува. Лош знак, щеше да отвърне докторът с провлачения си говор.

– Вземи възглавницата... гумената. Сложи я върху лицето ми. Ще стане бързо.

Грета осъзна какво иска Теди от нея. Една последна молба от съпруга, на когото искаше да угоди. Искаше той да си иде от този свят още влюбен в нея, а последният му спомен да е изпълнен с признателност. На люлеещия се стол имаше гумена възглавница; Теди се опитваше да вдигне ръка и да посочи към нея.

– Просто я задръж върху лицето ми за минутка – каза той. – Така ще е най-лесно.

– О, Теди. Не мога. Доктор Ричардсън ще дойде утре сутринта. Почакай дотогава. Нека те прегледа. Може да измисли нещо. Просто се дръж до утре. Не говори повече за възглавницата. Спри да я сочиш. – Потта се стичаше по гърба ѝ и избиваше по блузата под гърдите ѝ. Все едно имаше температура – челото ѝ бе мокро, а една капка се отрони от ухото ѝ.

Грета отвори прозореца и в стаята влезе хладен въздух. Възглавницата беше черна, с дебели ръбове и миришеше на автомобил на гума. Теди продължаваше да я сочи.

– Да – рече той. – Донеси я тук.

Грета я докосна, на пипане беше като бутилка за гореща вода. Бe пълна с въздух само наполовина. – Грета, скъпа... само за това те моля. Притисни я върху лицето ми. Не издържам повече.

Грета взе възглавницата и я притисна към гърдите си. Мирисът на гума я блъсна в лицето. Не можеше да го направи. Какъв ужасен начин да умреш под тази миризлива възглавница, последното ухание в живота ти да е на гума. По-страшно бе от болестта, каза си тя, докато попипваше еластичния ръб. По-страшно нещо не можеше и да си представи. Не, не бе способна да го направи, затова изхвърли възглавницата през прозореца и тя падна като ранен черен гарван в каньона.

Теди отвори уста и отвътре се подаде езика му. Опитваше да каже нещо, но усилието го изтощи и той заспа.

Грета отиде до леглото и постави длан пред устата му. Дъхът му бе едва доловим като повея, оставен от крилете на пеперуда. Навън се свечеряваше и коридорите на санаториума утихваха. Сойките направиха един последен кръг над бора под прозореца на Теди и Грета хвана студената му влажна ръка. Вече не можеше да го гледа, затова извърна глава и гледа как каньонът се превръща в черна яма. От планината Сан Габриел остана само черен силует, извисяващ се над долината, където семейство Уод живееше сред портокаловите градини, а Грета задържа дъха си, докато не ѝ се зави свят. Когато най-накрая си пое въздух и изтри сълзите си с ръкав, тя пусна ръката на Теди. Отново вдигна длан пред устата му и този път разбра, че по своя собствена воля Теди Крос си е отишъл.