Море от обърнати сърца

Глава 10

— Сладурче, не съм сигурен, че постъпваш правилно.

— Постъпвам умно — настоя Клио, — а това винаги е правилно.

— Ще прецакаш нещата с Гидиън — каза Мики, като поклати глава.

Вървяха по оживения Бродуей и си проправяха път през тълпата.

— Имам добро предчувствие за вас двамата, а ти ще прецакаш нещата още преди да са започнали.

— Прекалено си романтичен.

— Романтиката превръща секса в изкуство. Без нея, би било чисто животинска история.

— Затова сърцето ти е разбито толкова често, Мики, а моето — не.

— Би ти се отразило добре.

— Не се цупи — помоли го Клио, но тъй като знаеше, че той и бездруго ще го направи, го прегърна през кръста, когато завиха на ъгъла на Седмо авеню и Петдесет и втора улица и се отправиха на север. — А и правя това не само за себе си, но и заради него. След като Анита получи орисницата, ще го остави намира, а той ще спечели много пари. Все пак статуетката е моя. Не съм длъжна да деля парите с никого, но ще го направя.

Клио го стисна за ръката и влязоха в банката.

— Да действаме колкото се може по-бързо. Ако не се видя с него до един, ще започне да задава въпроси. А и — добави тя, като сниши глас, когато влязоха в тихото фоайе, — той самият се занимава с нещо в момента, иначе никога нямаше да ми позволи толкова лесно да отида някъде сама.

— Проблемът ти, Клеопатра, е, че си циничка.

— Опитай да работиш няколко месеца в стриптийз клуб в Чехия — промърмори тя — и ще видим дали няма да се върнеш с един куп комплекси.

— Но ти потегли без такива, скъпа — посочи Мики.

Тя завъртя очи и се приближи до чиновничката.

— Искам да наема сейф.

Когато излязоха обратно на Седмо Авеню, орисницата бе заключена на сигурно място в сейфа. И тя, и Мики имаха ключове за него. Според Клио, така беше най-разумно. Ако се случеше нещо лошо, което тя не очакваше, той можеше да вземе статуетката вместо нея.

— Добре, сега ще се обадя и ще уредя срещата. Някъде на обществено място — добави тя, като протегна ръка към мобифона на Мики. — Където обаче няма вероятност да се появи някой, който би могъл да ни познае.

— Звучи като шпионски трилър — ухили се Мики, който обичаше мелодрамите, и й подаде телефона.

— Това е само бизнес. А аз имам подходящата стока. Клио извади листчето, където бе записала номера на „Антики Морнингсайд“, и набра, докато вървяха към Шесто авеню.

— Анита Гай, моля. Обажда се Клио Толивър. Мисля, че тя знае името ми и ще поиска да говори с мен. Веднага. Ако не се съгласи, кажете й, че се обаждам, за да обсъдим цената на съдбата. Да, точно така.

Взела собствената си съдба в ръце, Клио зави наляво по Пето авеню и загуби Мики за момент, когато той се залепи за витрината на бижутерски магазин.

— Стой при мен и не бъди такава глезла — каза тя и го дръпна за косата. — Това е сериозен бизнес.

— О, а ти звучиш сурово и решително — отбеляза Мики. — Като Джоан Крауфорд, не, не, като Барбара Стануик в „Двоен удар“. Жена с топки.

— Млъкни, Мики — нареди му Клио и едва сдържа смеха си, когато Анита Гай се обади.

— Клио? — Гласът не звучеше сурово и решително, а мек и топъл като кадифе. — Нямаш представа колко се радвам да те чуя.

Според Клио, лекотата, с която Анита се съгласи с условията на срещата, беше добър знак. Тя си припомни дивото препускане из Европа и поклати глава. Мъже. Вечно трябваше да надуват мускули и да превръщат една обикновена делова сделка в кавга.

Нищо чудно, че всичко в света беше толкова объркано.

Тя се почувства малко глупаво заради избора на мястото, но пък Мики изпитваше такова удоволствие, че все пак си заслужаваше.

— „Връзка, която да запомниш“. Кари Грант и Дебра Кер — каза Мики, който стоеше до телескопа на Емпайър Стейт Билдинг, размахваше ръце и друсаше плитчиците си. — Това се казва романтика, бебче!

Клио си помисли, че това бе и разликата между тях. На нея мястото й напомняше не за страстна връзка, а за смахнатото катерене на Кинг Конг, стиснал в лапите си Фей Рей.

Винаги бе смятала героинята на Фей Рей за абсолютна тъпанарка. Висеше и пищеше на ръба на бездната и чакаше големия, силен мъж да я спаси, вместо да си размърда задника и да изчезне, когато малоумната маймуна я остави намира.

Е, имаше всякакви хора.

— Иди и застани там — нареди тя на Мики. — Дръж ме под око. Ще ти дам знак, ако тя започне да ми създава проблеми. Тогава можеш да застанеш до нас и да изглеждаш зъл и опасен.

Клио се вгледа в нежното лице, меките кафяви очи и веселата усмивка. Мики никога не би могъл да изглежда зъл.

— Добре де, забрави за зъл. Пробвай само опасен — посъветва го тя, като погледна ексцентричния часовник, който Мики й бе дал. — Тя ще дойде всеки момент. Ако е навреме, всичко ще е наред. Имам над половин час до срещата с Гидиън.

— Какво ще му кажеш?

— Все ще измисля нещо, докато се сдобия с мангизите. Ще го накарам да почака още двадесет и четири часа. Това е крайният срок, който ще дам на Анита.

— Не е лесно да събереш цял милион за един ден, Клио.

— Говорим за „Антики Морнингсайд“. А това означава големи мангизи. Ако наистина иска орисницата, ще намери начин. Сега ще отида там и ще си придам отегчен вид.

Тя отиде до парапета, облегна се и загледа асансьора през стъклото. Пред магазина за сувенири се тълпяха туристи — или стояха наоколо и правеха снимки, или пускаха монети в телескопа.

Клио се зачуди дали някой, който живееше в града, идваше някога тук, освен ако не бъде довлечен от гостите си от провинцията. След това си помисли, че никой не би изпитал желание да дойде тук, когато животът и всичко интересно бяха долу, из улиците.

Стомахът й се сви, когато видя елегантната жена, която слезе от асансьора. Анита беше казала, че ще бъде облечена в син костюм. И наистина беше син. Гълъбовосин с дълго елегантно сако и пола с консервативна дължина.

Клио реши, че костюмът е от Валентино. Изключително скъп и висока класа.

Тя изчака търпеливо Анита да сложи тъмните си очила и да огледа района. След секунда, погледът на Анита спря върху нея. Тя нагласи кожената чанта на рамото си и тръгна към нея.

— Клио Толивър?

— Анита Гай.

Двете се ръкуваха учтиво и взаимно се прецениха с очи.

— Очаквах, че едва ли не ще се наложи да си разменяме пароли — развеселено каза Анита. — Знаеш ли, това е първият път, когато идвам тук. Какъв е смисълът?

Тъй като думите на Анита отразяваха собственото й мнение, Клио кимна.

— Няма смисъл, права сте. Но ми се стори хубаво и удобно обществено място за сключването на малка сделка. Място, където и двете ще се чувстваме удобно.

— И двете бихме се чувствали удобно на някоя маса в „Рафаел“, но предполагам, че Гидиън ти е напълнил главата с предупреждения — отвърна Анита, като разпери ръце в елегантен жест. — Както виждаш, не представлявам заплаха.

— Горилите, които изпрати по петите ни в Прага, не бяха особено дружелюбни.

— Да, неприятно недоразумение. Често се случва така, когато си имаш работа с мъже — оправда се Анита, като прибра косата си зад ушите. — Представителите ми бяха инструктирани да се отбият в работата ти и да поговорят с теб. Нищо повече. Очевидно Гидиън, също като тях, се е развълнувал прекалено силно. Всъщност, Клио, моите хора си помислили, че той те отвлича и затова се втурнали след вас.

— Наистина ли?

— Да, неприятна грешка, както вече ти казах. Във всеки случай, радвам се, че се върна в Ню Йорк и си в безопасност. Сигурна съм, че двете бихме могли да обсъдим въпроса без излишни преструвки — каза тя и се огледа наоколо. — Гидиън не е ли с теб?

— Не, доведох друг човек… в случай че пак има недоразумения.

Клио видя Мики над рамото на Анита. Той стоеше на няколко метра от тях и раздвижваше мускулите си.

— Първо, какво въобще те накара да ме издириш и да инструктираш… представителите си да говорят с мен?

— Интуиция. След дълго проучване. И двете са жизненоважни в моя бизнес. А срещата ни днес ми показва, че съм била права. У теб ли е орисницата, Клио?

Ако разполагаше с повече време, Клио щеше да я накара да се поизпоти.

— У мен е. На безопасно място. Готова съм да я продам. За един милион долара. В брой.

Анита се засмя.

— Милион долара? Очевидно Гидиън ти е разказал интересна приказка.

— Не се опитвай да ме измамиш, Анита. Ако искаш статуетката, това е цената. И не подлежи на пазарлък. По този начин ще се снабдиш с две от трите фигурки, като се има предвид и онази, която си откраднала от брата на Гидиън.

— Откраднала? — извика Анита раздразнено и се заразхожда нервно.

Докато се разхождаше, тя оглеждаше хората на терасата и се опитваше да разбере кой бе помощникът на Клио.

— Тези нагли Съливановци. Трябва да ги осъдя за клевета. Репутацията на „Морнингсайд“ е безукорна. А също и моята — добави тя ядосано, като спря и изгледа Клио. — Купих статуетката от Мълаки Съливан и с удоволствие бих ти показала подписаната от него разписка. Е, възможно е той да е разказал на брат си някаква измислена история и да е запазил парите за себе си. Но няма да им позволя да разпространяват долни лъжи за компанията ми.

— Колко му плати?

— По-малко — отговори Анита лаконично. — Много по-малко от цената, която искаш.

— Значи първият път си извадила страхотен късмет. Ако искаш да получиш номер две, ще трябва да платиш. Можеш да я вземеш в ръцете си утре в три часа, точно на това място. Донеси парите, а аз ще донеса сребърната дама.

— Клио — каза Анита и стисна устни. — Имах си работа със семейство Съливан. Как мога да съм сигурна, че не си мошеничка като тях? Нямам никакво доказателство, че орисницата е у теб.

Без да отговори, Клио бръкна в чантата си и извади снимката.

— Лахезис — промърмори Анита, докато проучваше снимката. — Откъде да знам, че е истинска?

— Нали действаш по интуиция? Баба ми я подари, когато бях малка. Тя не беше съвсем с всичкия си и смяташе фигурката за хубава кукла. Допреди една седмица аз самата я смятах за нещо като семеен амулет. Но пък един милион ще ми донесе достатъчно късмет.

Анита продължи да разглежда снимката, докато внимателно обмисляше възможностите. Срещата бе потвърдила онова, което бащата на Клио й бе казал по време на дългата вечеря с приготвен по специална рецепта фазан, великолепно вино „Пино Ноар“ и посредствен секс. Макар и да звучеше странно, онзи кретен не знаеше, че дъщеря му е в Ню Йорк, нито че е била в Прага. Всъщност нямаше никаква представа дори дали е жива, а очевидно и въобще не се интересуваше от благополучието на единственото си дете.

А това пък означаваше, че никой няма да се заинтересува, ако Клио Толивър внезапно изчезнеше.

— Предполагам, че орисницата е законно твоя — каза Анита.

Клио повдигна вежди.

— Нейна собственица съм от години.

— Да — усмихна се Анита доволно. — Разбира се.

Клио взе снимката и я прибра в чантата си.

— Ти си на ход, Анита.

— Искаш да събера много пари за адски малко време. Можем да се срещнем утре на маса в „Рафаел“. Донеси статуетката, за да мога да я проверя, а аз ще донеса четвърт милион като депозит.

— Не. Пълна размяна. Тук в три. Или ще я предложа на пазара.

— Аз съм професионален търговец…

— Аз пък не съм — прекъсна я Клио. — Имам и друга среща, така че решавай.

— Добре. Но няма да донеса толкова много пари на това място — каза Анита и се огледа намръщено. — Ресторант, Клио. Да бъдем цивилизовани. Ако ми нямаш доверие, ти избери мястото.

— Добре. Звучи разумно. „Тереза“ в Ист Вилидж. Бих хапнала малко гулаш. В един часа.

— Един часа — протегна й ръка Анита. — А ако решиш да се откажеш от театъра, бих могла да използвам човек като теб в „Морнингсайд“.

— Благодаря, но предпочитам да се занимавам с онова, което харесвам. Ще се видим утре.

Тя изчака Анита да се качи в асансьора. После преброи бавно до десет. Когато се обърна към Мики, се ухили широко и затанцува към него.

— Целуни ме, сладурче, богата съм!

— Хвана ли се?

— Напълно. Опита се да се бори, но слаба работа. Реагира прекалено силно на някои неща и прекалено слабо на други — каза тя и хвана Мики подръка. — Не е толкова добра, за колкото се смята. Ще изкашля мангизите, защото притежавам онова, което иска.

— Нямах възможност да се правя на зъл и опасен.

— Съжалявам. Все пак беше страхотен.

Тръгнаха през магазина за сувенири към асансьорите.

— Знаеш ли какво е първото, което ще направя, когато получа мангизите? Ще направя страхотен купон. Не, първо ще си купя жилище, а после ще направя див купон.

— Предполагам, че вече няма да ходиш по прослушвания.

— Шегуваш ли се? — извика Клио. — Ще помързелувам една-две седмици, а после ще отида на всяко прослушване, което агентът ми, онзи кретен, успее да ми осигури. Знаеш как е, Мики. Човек трябва да танцува.

— Може би ще успея да ти осигуря участие в хора на „Целуни ме, Кейт“.

— Наистина ли? Страхотно! Кога?

— Ще поговоря с режисьора довечера.

— Казах ти, че късметът ми се усмихва.

Тази мисъл не я напусна през цялото време, докато се возиха в асансьора.

— Трябва да изчезвам — каза тя, когато излязоха на улицата. — Отивам да се видя с Гидиън.

— Защо не дойдете на представлението довечера? Ще ви запазя две места и ще мога да те запозная с режисьора.

— Добре. Обичам те, Мики! — извика тя и го целуна шумно. — Слушай, ще се видим у вас след един-два часа. Ще купя огромна бутилка шампанско.

— Купи две. Ще се напоркаме след представлението.

— Готово. Обичам кльощавото ти черно тяло, Мики.

— А аз обичам закръгленото ти бяло тяло, Клеопатра.

Той се отправи на запад, а тя — на изток. Докато пресичаше улицата, Клио погледна назад и се захили като луда, когато Мики й изпрати въздушна целувка. После тръгна напред с пружинираща стъпка. Точно навреме. Щеше да се види с Гидиън на ъгъла на Петдесет и първа улица и Пето авеню. Можеха да хапнат по една пица. Щеше да му каже, че се нуждае от още един-два дни, за да вземе статуетката.

Това нямаше да му хареса, но тя щеше да го успокои. А когато на следващия ден му връчеше четиристотин хиляди долара, Гидиън нямаше да има право да мрънка.

Щеше да го убеди да остане в Ню Йорк известно време. Може би Мики беше прав за отношенията им. Не за романтичната страна, разбира се, тя не влизаше в плановете й. Но Клио се чувстваше добре, когато беше с Гидиън. Харесваше и солидната, и неспокойната му страна. Нямаше нищо лошо в това да прекара известно време с него, нали?

Блясъкът от витрина на бижутерски магазин привлече вниманието й и я накара да се приближи до стъклото. Искаше да купи на Мики нещо, за да му благодари за помощта. Нещо екстравагантно.

Клио разгледа златните верижки — прекалено обикновени, после камъните — прекалено натруфени. После премина към следващата витрина и възкликна леко, когато видя тънка златна верижка за глезен, украсена с рубини.

Реши, че верижката бе направена сякаш за Мики и наклони глава, за да види цената й.

Замръзна в тази поза, приведена леко и почти залепила нос във витрината, когато улови отражението в стъклото.

Познаваше това лице. Макар да беше в профил и да се правеше, че оглежда колите, тя го позна. Едва не го бяха прегазили на улицата в Прага.

Мамка му! Мамка му! Мамка му! Тя се изправи, после тръгна небрежно към следващата витрина. Той не я последва, но се изви към нея.

Шибаната Анита Гай! Деловата професионалистка. Беше изпратила горилите си след Клио. Е, това беше направо страхотно. Сега бяха в Ню Йорк. Това беше територията на Клио.

Тя тръгна напред бавно, сякаш разполагаше с цялото време на света. Мъжът пое след нея, като внимаваше да не се приближи прекалено много. Тя влезе в международната бижутерска борса и тръгна по претъпканите пътеки сред сергиите. Той вървеше упорито след нея, като клатеше глава и се мръщеше на търговците, които му предлагаха стоката си.

Клио спринтира. Дългите й крака взеха за миг разстоянието до страничната врата. Тя профуча през нея и до отсрещната страна на улицата, където блъсна един мъж, който се канеше да се качи в такси.

Той се препъна назад и изруга, но тя вече беше в таксито.

— Настъпи газта! Вземи пет пресечки за минута и ще получиш двайсетак.

Тя извади банкнотата от джоба си и я размаха. В същия момент видя преследвача си, който тичаше през улицата. Клио бутна в процепа банкнотата и извика:

— Мърдай!

И таксито изфуча.

— Мини през Парк — нареди му тя, като се завъртя, за да може да наблюдава задното стъкло. — Карай към Петдесет и първа и оттам към Пето. Да, страхотно — ухили се тя и махна на мъжа, който се втурна след таксито. — Вече е побеснял от ярост.

Все още гледаше назад, когато стигнаха до „Медисън“. Завиха надясно по Парк Авеню и тя се отпусна на седалката.

— Петдесет и първа и Пето — повтори тя спокойно. — Остави ме на източния ъгъл.

— Страхотно возене, госпожице. Само няколко пресечки.

— Получавам онова, за което си плащам.

Тя изскочи на ъгъла и грабна ръката на Гидиън.

— Закъсня — започна той, но Клио вече тичаше.

— Какво става?

— Ще се повозим на метрото, готин. Не си видял Ню Йорк, докато не се качиш на влака.

Около Рокфелер Сентър се бяха струпали безброй туристи. Още по-добре — осигуряваха им чудесно прикритие. Клио се втурна надолу по стълбите към спирката на метрото.

— Аз черпя — каза тя и зарови в чантата си за дребни.

Когато най-после стъпиха на перона, тя си пое дъх.

— Ще слезем на площад „Вашингтон“. Ще пообиколим Вилидж. Ще те разведа по всички интересни места и ще обядваме някъде.

— Защо?

— Защото човек трябва да яде.

— Защо тичаме като луди към метрото, за да се метнем на влак към някакво си село1?

— Става дума за Гринич Вилидж, глупчо. А ще се повозим с метрото, за да съм сигурна, че съм се отървала от сянката. Зяпах в една витрина на Пето Авеню, когато забелязах един от приятелите ни от Прага.

Гидиън я стисна за ръката. Грохотът на наближаващия влак разтърси въздуха.

— Сигурна ли си? — извика Гидиън.

— Абсолютно. Има лице като тава. Плоско, кръгло и лъскаво. Отървах се от него, но може да се върти наоколо, затова по-добре да не рискуваме.

Клио влезе във влака и се просна на една от седалките. Потупа мястото до себе си и се ухили.

— Хей, нови реклами!

Тя кръстоса крака и посочи към реклама на испански за лекарство за кашлица.

— Ще мога да си поприпомня испанския.

— Какво си направила, Клио?

— Какво имаш предвид? Току-що ти казах. Представи си само! Онзи задник си мислеше, че може да ме проследи в собствения ми град.

— И той съвсем случайно вървеше по същата улица по същото време като теб? Не мисля така.

— Всъщност, Пето е авеню, а не улица и…

Той стисна ръката й.

— Какво си направила? Къде е Мики?

— Ей, приятел, я се успокой. Свършихме малко работа, поразходихме се малко. Това е свободна страна. Реших да позяпам по витрините на път за срещата с теб, а Мики се прибра да подремне. Той не е свикнал да става рано, а ти го събуди призори.

— Как е знаел къде да те намери?

— Слушай…

— Каза, че си се отървала от него. Само от единия? Ами другия?

Гидиън успя да скапе доброто й настроение.

— Откъде, по дяволите, да знам? Да не са сиамски близнаци?

— Колко време след като се разделихте с Мики го видя?

— Господи, няколко минути. Една-две пресечки. Какво толкова…

Клио замълча стреснато, когато се усети.

— Мислиш, че другият е тръгнал след Мики? Това е лудост. Той не участва в това.

Но тя осъзна, че бе направила Мики съучастник в историята и ръката, която Гидиън беше хванал, затрепери.

— Добре де, може да са решили да проследят и него. Ще слезем на следващата спирка и ще му звънна на мобифона, за да го предупредя. Той ще се отърве от опашката лесно, също като мен. Даже ще се изкефи.

Но ръцете й бяха ледени, когато излязоха на Тридесет и четвърта улица и най-после намериха телефон. Тя набра номера с разтреперани пръсти.

— Изкара ми акъла — промърмори тя. — Почакай само да кажа на Мики. Ще се побърка от смях. Отговори, по дяволите! Вдигни телефона.

След две позвънявания се обади записаният жизнерадостен глас на Мики.

— Зает съм, скъпи. Надявам се с нещо хубаво като правенето на любов. Остави съобщение и Мики ще ти звънне.

После се чу прочутата му целувка.

— Изключил си е телефона — каза Клио, като си пое дъх, за да се успокои. — Прибрал се е у дома и си е легнал, затова е изключил телефона.

— Пробвай домашния му телефон.

— Ще го събудя, а той мрази да го вдигаш от сън — каза Клио, но набра номера.

Телефонът звънна четири пъти. Клио се подготви да чуе поредния запис, но Мики отговори. В мига, когато чу гласа му, тя разбра, че приятелят й си има големи неприятности.

— Мики…

— Не се връщай тук, Клио! — извика той, после се чу вик, трясък и отново името й. — Бягай!

— Мики…

Втори трясък и кратък писък накараха ръцете й да се изпотят. Телефонът заглъхна, но Клио продължи да вика името му.

— Престани! Престани! — изтръгна Гидиън слушалката от ръката й.

— Измъчват го. Трябва да отидем там. Трябва да му помогнем.

— Обади се в полицията, Клио — стисна я той за раменете. — Обади им се веднага. Дай им името и адреса му. Прекалено далеч сме, за да му помогнем.

— Полицията.

— Не си давай името — добави Гидиън, докато Клио, набираше 911. — Само неговото. Накарай ги да побързат.

— Свържете ме с полицията. Имам нужда от помощ — извика Клио, без да обръща внимание на спокойния глас на телефонната операторка. — Мики… Майкъл Екс, 445 Западна Петдесет и трета улица, апартамент 302. Точно до Девето авеню. Трябва да побързате. Помогнете му! Измъчват го. Нараняват го.

Гидиън затвори телефона, а Клио се разплака.

— Стегни се, Клио. Само се стегни. Отиваме там. Кой влак да вземем? Кой е най-бързият начин да стигнем там?

Нищо не можеше да бъде достатъчно бързо, не и след този писък, изпълнен с нечовешка болка. Клио почти прелетя разстоянието до спирката на метрото, но това не беше достатъчно бързо.

Заля я вълна на облекчение, когато видя двете патрулни коли пред сградата на Мики.

— Тук са — едва промълви тя. — Най-добрите в Ню Йорк.

Униформени ченгета поставяха заграждения, зад които се бе струпала малка тълпа.

— Не казвай нищо — предупреди я Гидиън шепнешком. — Остави ме да попитам.

— Трябва да дойде линейка. Мики трябва да отиде в болница. Знам, че са го наранили.

— Стой мирно, а аз ще разбера — каза Гидиън, като я прегърна през кръста. — Какво става? — обърна се той към куриер на колело, който ожесточено дъвчеше дъвка.

— Убили един тип там.

— Не — заклати глава Клио. — Не…

— Ей, знам това със сигурност. Отивах да си направя доставката, когато ченгетата излязоха оттам. Казаха ми, че трябвало да остана тук, за да ме разпитат, защото имало убийство на третия етаж. Чакат костюмарите сега. Нали знаете, като онези от филмите? Един от униформените пичове ми каза, че намерили някакъв чернокож с разцепена глава и лице на пихтия.

— Не, не, не — повтори Клио и повиши глас, без да се усети.

Гидиън я дръпна настрани.

— Продължавай напред, Клио. Налага се да изчезнем оттук.

— Не е мъртъв! Това е лъжа. Гадна, шибана лъжа. Довечера ще ходим на представлението му. Ще ни уреди билети. А после ще се напием с шампанско. Мики не е мъртъв. Ние само… Беше само преди час. Връщам се. Трябва да се върна.

Трябваше да я отведе на някое спокойно място. Гидиън я прегърна здраво. Къде, по дяволите, можеше да намери спокойно място в този град?

— Клио, чуй ме. Само ме изслушай. Не можем да останем тук. Не е безопасно.

Тя изстена тежко, а колената й се подгънаха. Гидиън я задържа, после я повлече по улицата.

— Ще влезем някъде. Трябва да поседнеш.

Той огледа улицата и магазините и забеляза някакъв бар. Реши, че нямаше нищо по-хубаво от подобна градска пещера, където да си осигурят малко усамотение.

Вкара я вътре, без да я пуска. В бара имаше само трима посетители, всичките седнали до бара. Никой дори не си направи труда да ги погледне. Гидиън настани Клио в тъмно ъглово сепаре.

— Две уискита — поръча той. — Двойни — добави Гидиън и остави парите на бара.

Занесе чашите до сепарето, където Клио се бе свила в ъгъла. Седна до нея, хвана брадичката й и наля половината уиски в гърлото й.

Тя се задави, закашля, после сложи глава на масата и се разплака като бебе.

— Аз съм виновна. Аз съм виновна.

— Трябва да ми разкажеш какво стана.

Гидиън вдигна главата й и отново поднесе чашата към устните й.

— Пийни още малко и ми разкажи какво си направила.

Очите й бяха мокри и подути от плача.

— Аз го убих. О, Господи, Мики е мъртъв!

— Знам.

Той взе недокоснатото си питие и й го подаде. Реши, че е по-добре Клио да се напие, отколкото да изпадне в истерия.

— Какво направихте двамата с Мики?

— Помолих го, а той би направил всичко за мен. Обичах го, Гидиън. Много го обичах.

Гидиън си помисли горчиво, че Клио за първи път използваше името му.

— Знам, че го обичаше. Той също много те обичаше.

— Мислех се за адски умна — изхлипа Клио, а сълзите й намокриха ръката му, когато я накара да отпие отново. — Бях планирала всичко. Щях да продам орисницата на онази кучка, да й изтръгна един милион долара, да ти дам половината, за да те направя щастлив, а после да затанцувам из улиците.

— Господи!

Той затвори очи за момент и си обеща, че ще й се кара за глупостта друг път, когато не е толкова съсипана.

— Свързала си се с нея?

— Обадих й се и уредих среща. На моя територия. На върха на шибания Емпайър Стейт Билдинг — продължи Клио с надебелял от алкохола език. — Като шибания Кинг Конг. Мики дойде с мен. В случай, че тя изгладнее. Но тя не го направи. Гласът и любезността й можеха да разтопят масло. Не каза нищо хубаво за теб и брат ти, но това е без значение. Обеща да ми даде един милион долара утре. В брой. А аз трябваше да й дам малката дама. Разумна сделка. Безопасна. Двамата с Мики се посмяхме добре. Нали разбираш, разказах му цялата история.

— Да, знам.

— Щях да разделя парите с теб, готин. Шестдесет на четиридесет — каза Клио, като избърса сълзите си и размаза спирала по бузата и ръката си. — Щеше да получиш четиристотин хиляди долара. Защо да не си доволен, а?

Гидиън не можеше да й се ядоса. Не и когато беше в такова състояние. Той отмести косата от мокрите й страни.

— Да, предполагам, че е така.

— Но тя въобще не се е готвела да ми даде парите. Изигра ме. Мики е мъртъв, защото бях прекалено тъпа и не се усетих. Никога няма да си го простя. Не и докато съм жива. Той беше толкова мил, Гидиън. Сладък и нежен, а те го убиха.

— Знам, скъпа — кимна Гидиън, като привлече главата й към себе си и започна да я гали по косата.

После се замисли за човека, който му бе направил закуска тази сутрин и бе отстъпил леглото си на един непознат, защото приятелката му го бе помолила.

Гидиън си обеща тържествено, че Анита Гай ще си плати за това. Вече не ставаше дума само за пари и принципи, а и за справедливост.

Той продължи да гали косата на Клио и допи остатъка от уискито.

Сещаше се само за едно място, където можеха да отидат.

Глава 11

Доктор Лоуенстайн си имаше свои собствени проблеми. Те включваха бивша съпруга, която го бе одрала жестоко при развода, две деца в колеж, останали с погрешното впечатление, че баща им притежава гора, където вместо листа растат пари, и помощничка, която настояваше да получи увеличение.

Шийла се бе развела с него, тъй като прекарваше повече време в работата си, отколкото с нея. А после бе изсмукала финансовите облаги от работата му като прахосмукачка.

А и въобще не бе забелязала иронията в това абсурдно положение. Според Лоуенстайн това само доказваше, че бе имал късмет да се отърве от алчната кучка, която нямаше никакво чувство за хумор.

Но това не оправяше нещата. Както казваше синът му, който си сменяше специалностите по-често, отколкото баща му чорапите си: „Това са само пари.“

Тия Марш имаше пари. Сериозен финансов поток от лихви, дивиденти и ценни книжа. Вероятно и значителна сума от хонорари за книгите й.

А Господ му бе свидетел — жената имаше проблеми.

Сега тя седеше в креслото срещу него и му разправяше объркана история за подли ирландци, древногръцки митове, исторически събития и кражби. Когато историята приключи с частно ченге, представило се за детектив от полицията, и подслушвани телефони, докторът облегна брадичка на сключените си пръсти и се изкашля.

— Е, Тия, определено си била заета с доста неща. Кажи ми, какво, според теб, представлява съдбата в този контекст?

— Представлява?

Събирането на смелост да разкаже историята бе изразходило голяма част от енергията й. За момент Тия се вторачи в него, без да може да проговори, после каза:

— Доктор Лоуенстайн, това не е метафора. Става дума за статуетки.

— Определянето на собствената ти съдба винаги е било един от основните ти проблеми — започна той.

— Смятате, че си измислям? Мислите, че халюцинирам?

Обидата от тази мисъл възвърна енергията й. Разбира се, тя бе имала халюцинации — иначе нямаше да идва тук. Но те бяха много по-прости и обикновени.

А доктор Лоуенстайн, на когото плащаше седемстотин и петдесет долара за петдесетминутен сеанс, би трябвало да го знае.

— Не съм чак толкова луда. В Хелзинки имаше един мъж.

— Ирландец — търпеливо каза лекарят.

— Да, ирландец. Но това е без значение — би могъл да е еднокрак шотландец.

Лоуенстайн се усмихна мило.

— Прекараният в пътуване месец бе сериозна стъпка за теб, Тия. Вярвам, че ти е помогнало да се отвориш към себе си. А и към въображението си, което обикновено потискаш. Сега предизвикателството е да канализираме това въображение. Вероятно, като писателка…

— В Хелзинки наистина имаше един мъж — прекъсна го Тия, готова да заскърца със зъби. — Той дойде в Ню Йорк да ме види. Престори се, че изпитва личен интерес към мен, когато се интересуваше единствено от връзката ми с трите орисници. Тези орисници са истински. Съществуват. Документирала съм го. Прапрадядо ми е притежавал една от тях. Плавал към Англия с „Лузитания“, за да се сдобие с втората. Това е факт. Документиран факт.

— И този ирландец твърди, че неговият прапрадядо, който също бил на „Лузитания“, откраднал статуетката?

— Точно така — въздъхна Тия. — А после Анита Гай откраднала статуетката от него. От ирландеца. Не мога да докажа това. Всъщност изпитвах сериозни съмнения по въпроса, докато Джак Бърдит не дойде да се види с мен.

— Онзи, който се представил за полицай.

— Да. Виждате ли? Не е чак толкова сложно, когато проследите действията внимателно. Проблемът ми е, че не съм сигурна каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Ако телефонът ми се подслушва, би трябвало да съобщя в полицията за това. Но тогава ще започнат да ми задават неудобни въпроси. А ако след това телефонът ми вече не се подслушва, Анита Гай ще разбере, че съм знаела за микрофоните, а тогава ще изгубя предимството си да работя тайно, за да намеря останалите две орисници.

Тия си пое дълбоко дъх.

— А и бездруго не говоря много по телефона, така че вероятно би трябвало да оставя засега нещата такива, каквито са.

— Тия, мислила ли си по въпроса, че нежеланието ти да съобщиш всичко това в полицията произлиза от подсъзнателното ти знание, че няма нищо нередно с телефона ти?

— Не — отговори тя, но този спокоен въпрос пося първите семена на съмнение у нея. — Това не е параноя.

— Тия, помниш ли как ми се обади от хотела си в Лондон в началото на пътешествието си и ми каза, че се страхуваш от мъжа, който е отседнал на твоя етаж, тъй като два пъти сте се возили в асансьора заедно и ти смяташе, че те преследва?

— Да — отговори тя засрамено и сведе очи към ръцете си. — Но онова беше различно. То си беше параноя.

Само дето можеше и да е била права и да бе имала късмет да се измъкне от смахнатия английски престъпник.

— Ти постигна сериозен напредък — продължи Лоуенстайн. — Много важен. Изправи се срещу фобията за пътуване. Справи се със страха си от срещи с публиката. Прекара четири седмици в проучване на собствените си възможности и разшири зоната, в която се чувстваш в безопасност. Би трябвало да се гордееш със себе си.

За да й покаже, че и той се гордее с нея, Лоуенстайн се наведе и я потупа по ръката.

— Промените, Тия, пораждат нови предизвикателства. Както сме говорили и преди, тенденцията при теб е да си измисляш сценарии. Сложни, необичайни сценарии, според които си заобиколена от опасности и заплахи. Фатална болест, международна конспирация. И в подобни случаи се оттегляш в безопасността на апартамента си. Не съм изненадан, че когато се отзовеш отново в познатата среда и се наложи да се справяш с физическото и психично изтощение, предизвикано от дългото пътуване, имаш нужда да се обърнеш към познатата схема.

— Не правя подобно нещо — промърмори Тия под носа си. — Вече дори не виждам схемата.

— Е, ще поработим по това следващия път — каза докторът и отново я потупа по ръката. — Може би ще е най-добре да се върнем към сеансите два пъти седмично. Не мисли за това като за стъпка назад, а като за ново начало. Анджела ще ти запише час.

Тия се вгледа в любезното лице, добре подстриганата брада и леко посивелите слепоочия. Внезапно осъзна, че се чувства така, сякаш говореше с някой от родителите си.

Ако въобще имаше някаква схема в живота й, то тя бе точно това.

— Благодаря ви, докторе.

— Искам да продължиш упражненията за отпускане и фантазиране.

— Разбира се — кимна Тия, като взе чантата си и тръгна към вратата. — Значи всичко, което ви разказах, е халюцинация според вас?

— Не, Тия, разбира се, че не. Вярвам, че всичко това е съвсем реално за теб. — Комбинация от действителни случки и богатото ти въображение. Ще го проучим внимателно. А междувременно, бих искал да помислиш защо ти е по-удобно да живееш във въображението си, отколкото в истинския живот. Ще поговорим за това следващия път.

— Не живея във въображението си — тихо каза Тия и излезе от кабинета.

Лоуенстайн не бе повярвал на нито една от думите й. А най-лошото бе, че беше посял съмнения в главата й, така че и тя самата вече не беше сигурна на какво да вярва.

Но всичко това се беше случило. Не беше луда, по дяволите! Не беше откачалка, която носи алуминиево фолио на главата си, за да се предпазва от гласовете на извънземните. Беше учен, популярен автор, нормално реагиращ зрял човек. Чувстваше се по-нормална, стабилна и силна, откогато и да било преди.

Не се криеше в апартамента си. Работеше там. Имаше цел, вълнуваща цел. Щеше да докаже, че няма халюцинации. Щеше да докаже, че може да стои непоколебимо на краката си и е здрава, е, сравнително здрава, жена с богат ум и силна воля.

Тия излезе на улицата, извади мобифона си и набра.

— Кари? Тия е. Уреди ми спешен час във фризьорския ти салон. Кога? Сега. Веднага. Махам косата.

— Сигурна ли си? — попита Кари, която още дишаше тежко от препускането от Уолстрийт до „Бела дона“.

— Да. Не.

Тия стискаше здраво ръката на Кари, докато седяха в две от елегантните кожени кресла в чакалнята на салона. Гърмеше техно музика, нещо, което звучеше прекалено зомбиращо за ушите на Тия. Беше видяла една от фризьорките — слаба като клечка жена, издокарана в черно, с облак от ужасяващо лилава коса.

Вече усещаше, че не може да си поеме въздух, задушена от миризмата на кислородна вода, лакочистител и парфюм.

Воят на сешоарите й напомняше реактивни самолети. Щеше да получи мигрена, обрив и да се задуши. Какво правеше тук?

— По-добре е да си ходя. Веднага — каза тя и затърси инхалатора в чантата си.

— Ще остана с теб, Тия. През цялото време — успокои я Кари, която бе отменила две от срещите си, за да се погрижи за приятелката си. — Джулиан е гений. Кълна ти се.

Тя стисна свободната ръка на Тия и се загледа в ококорените й очи, докато Тия вдъхваше от инхалатора.

— Ще се почувстваш нов човек. Какво? — попита тя, когато Тия промърмори нещо неразбираемо.

Тия свали инхалатора и опита отново.

— Казах, че тъкмо започнах да свиквам със старата си личност. Това е грешка. Направих го само защото бях ядосана на доктор Лоуенстайн. Виж, ще платя на фризьора, но…

— Джулиан е готов за вас, доктор Марш — съобщи им друга слаба жена, също облечена в черно.

Тия се зачуди дали някой във фризьорския салон тежеше повече от петдесет килограма. И дали някой бе над двадесет и три години.

— Аз ще я заведа, Миранда — каза Кари с жизнерадостния глас на майка, която дърпа детето си към зъболекарския стол. — Ще ми благодариш за това, Тия. Довери ми се.

Зрението на Тия се замъгли, когато минаха покрай фризьори и клиенти, блестящи черни умивалници и искрящи стъклени витрини с дузини луксозно опаковани продукти. Тя едва дочу веселото бърборене и смях, които й се сториха леко налудничави.

— Кари.

— Бъди смела. Бъди силна — каза Кари и я насочи към просторна кабина в черно и сребристо.

Мъжът, който стоеше до големия кожен стол, беше нисък, стегнат като хрътка, с яркосини очи и изрусена до бяло коса, подстригана късо.

По някаква причина той й заприлича на Ерос и това никак не я успокои.

— Е — започна той с говора на роден нюйоркчанин. — Значи най-после виждаме Тия.

Той погледна за миг пребледнялото й лице и усети страха й.

— Луиз! Донеси малко вино. После се обърна към Тия и добави:

— Седнете.

— Мислех си, че…

— Седни — прекъсна я той, после се наведе да целуне Кари по бузата. — Морална подкрепа?

— Точно така.

— Двамата с Кари планираме от дълго време как да ви настаним на стола ми — каза той и най-после успя да я настани, като просто я бутна да седне. — И като гледам това… — опипа той падналия от кока й кичур, — определено не сме прибързали.

— Наистина не мисля, че се нуждая…

— Нека аз преценя от какво се нуждаеш — прекъсна я той, като й подаде една от чашите с вино, които бе донесла Луиз. — Когато ходиш на лекар, казваш ли му от какво се нуждаеш?

— Всъщност, да. Казвам му. Но…

— Имаш прекрасни очи.

Тия примигна нервно.

— Така ли?

— Красиви вежди, фини скули — добави той и докосна лицето й с хладни пръсти. — Секси уста. Червилото ти не е подходящо, но ще оправим и това. Да, великолепно лице. Но старомодна и скучна коса.

С няколко бързи движения, той свали фибите и тежката й коса падна свободно.

— Въобще не ти отива. Криеш се зад косата си, Тия.

Той завъртя стола, така че тя застана срещу огледалото, после приближи глава до нейната.

— А аз ще те покажа на света.

Очите му, обрамчени с бели като косата му мигли, я гледаха хипнотизиращо.

— Наистина ли? Но не мислите ли… Ами ако няма нищо интересно, което да бъде показано?

Той й се усмихна толкова дружелюбно, че тя усети как собствените й устни се разтягат в усмивка.

— Мисля, че се подценяваш. И очакваш всички други да постъпят по същия начин.

Докато размишляваше по въпроса, Тия откри, че слаба асистентка, облечена в черно, мие косата й на един от лъскавите черни умивалници. Когато най-после се сети да я попита дали използваха антиалергични продукти, вече беше прекалено късно.

После бе отново на кожения стол с чаша бяло вино в ръката. Джулиан я разпитваше с какво се занимава, с кого се среща, какво харесва. Всеки път, когато му отговореше лаконично или го попиташе какво прави с косата й, той й задаваше нов въпрос.

С помощта на Кари, която запълваше празнините, скоро историята на живота й бе разказа до край. Тия се почувства като глупаво пуделче на киноложка изложба.

В един момент, направи грешката да погледне надолу. Когато видя купчините коса, засипали пода, дъхът й секна. Малки точки затанцуваха пред очите й и отдалеч чу разтревожения глас на Кари.

В следващия миг, Джулиан натискаше главата й между коленете, където я задържа, докато лудото биене на сърцето й се нормализира.

— Спокойно, скъпа. Луиз! Имам нужда от студена кърпа.

— Тия, Тия, съвземи се.

Тя отвори очи и видя Кари, коленичила на пода пред нея.

— Какво? Какво?

— Това е само прическа, за бога. Не е мозъчна операция.

— Травматичното събитие си е травматично събитие — каза Джулиан, като постави студената влажна кърпа на тила на Тия. — Сега искам да седнеш по-изправена и да затвориш очи. Поеми си дълбоко дъх. Точно така. Още веднъж. Добре. Разкажи ми сега за онзи ирландец, когото Кари спомена.

— Той е мръсно копеле — едва промълви Тия.

— Всички сме такива.

Ножицата затрака отново, опасно близо до лицето й.

— Разкажи ми за него.

И тя го направи. Реакцията на Джулиан беше шок, вълнение и възбуда — толкова различни от отношението на Лоуенстайн, че Тия забрави за косата си.

— Невероятно! Знаеш какво трябва да направиш, нали?

Тя се вторачи в него.

— Какво?

— Да отидеш в Ирландия. Намери онзи Мълаки и го съблазни.

— Така ли?

— Това е идеалното разрешение. Намираш го, съблазняваш го, изтръгваш му нужната информация за статуетките, а после я стиковаш с онова, което вече знаеш. И се озоваваш пред всички. Ще направим няколко кичура и ще поосвежим косата, особено около лицето.

— Но не мога просто да… отида. Освен това, той не се интересува от мен по този начин. А и не е правилно да използваш секса като оръжие.

— Сладурче, когато една жена използва секса срещу мен, аз обикновено съм й благодарен за това. Имаш великолепна кожа. Какво използваш?

— В момента използвам нова серия, за която четох. Естествени съставки. Но продуктите трябва да се държат в хладилника, което не е много удобно.

— Имам нещо по-добро. Луиз! „Биодерм“. Пълната серия. За нормална кожа.

— Ама аз винаги си правя проба, преди да използвам нещо ново и…

— Не се тревожи — каза Джулиан, като натопи плоска четчица в малка купичка и я извади оцветена в бледолилаво. — Просто се отпусни назад спокойно.

Не беше много лесно да се отпуснеш спокойно, когато непозната жена втрива крем в лицето ти, а косата ти, или по-точно онова, което е останало от нея, е покрито с мазила и фолио. А и никой не ти позволява да се погледнеш в огледалото.

Но Джулиан й подаде нова чаша вино, а Кари стоеше лоялно на една ръка разстояние.

Убедиха я по някакъв начин да изскубят веждите й и да ги боядисат, за да ги подчертаят, а после, след като изплакнаха косата й, да й направят пълен грим. По времето, когато Джулиан размаха сешоара около нея, Тия вече бе толкова изморена, че едва не заспа на стола.

Онзи, който беше казал, че цял следобед, прекаран във фризьорския салон, е лукс, имаше извратено чувство за хумор.

— Дръж си очите затворени — нареди й Джулиан.

Стори й се, че виното се разплиска леко из главата й, когато столът се завъртя.

— А сега, отвори очи и виж новата Тия Марш.

Тя отвори очи, погледна в огледалото и изпадна в паника.

Къде беше отишла?

Жената, която я гледаше в огледалото, имаше блестяща каска от коса с елегантен бретон над драматично извитите вежди. Очите й бяха огромни и наситено сини, устата й — широка и дръзко червена. А когато долната челюст на Тия увисна, същото стана и с жената.

— Приличам… приличам на сирена.

Джулиан отново приближи глава до нейната.

— Не грешиш. А сирените са прекрасни същества, нали? Умни, красиви и непредвидими. И точно такава изглеждаш.

Кари доближи лице до нея и за момент на Тия й се стори, че има три глави, нито една, от които всъщност не бе нейната.

— Изглеждаш прекрасно — каза Кари и по бузата й се търколи сълза. — Толкова съм щастлива, Тия! Виж се само.

— Добре — отвърна Тия, като си пое дъх и докосна предпазливо тила си. — Чувствам се странно — поклати глава тя и се засмя. — По-леко ми е. Но не приличам на себе си.

— Не е вярно, приличаш. Просто преди се криеше. Дай ми някакъв документ със снимка — помоли я Джулиан.

Озадачена, Тия зарови в чантата си и извади банковата си карта.

— Коя от двете искаш да бъдеш? — попита я Джулиан.

Тия се вторачи в снимката, а после — в огледалото.

— Ще купя всичко, което използвахте върху мен днес. И искам нов час след четири седмици.

Беше похарчила хиляда и петстотин долара. Хиляда и петстотин долара само от суета. И въобще не се чувствам виновна за това, помисли си Тия, докато седеше в таксито до пазарските чанти, претъпкани с продукти за разкрасяване.

Чувстваше се щастлива и развълнувана.

Нямаше търпение да се прибере у дома и отново да се погледне в огледалото. Отново! А тъй като засега не можеше да го направи, бръкна в чантата си и извади малка пудриера. Като държеше огледалцето в скута си, за да не изглежда глупаво пред шофьора, тя го повдигна леко, за да се види и се усмихна.

Не беше обикновена. Не беше и красива, но в никакъв случай обикновена. Беше дори хубава.

Унесена в мисли, тя не забеляза, че бяха спрели пред дома й, докато записаният глас на Рози О’Донъл не й напомни да вземе всичките си вещи. Засрамена, Тия пусна пудриерата в чантата си, извади парите, които в друг случай вече щеше да е приготвила, и изскочи навън.

В резултат на забързаните движения, тя изпусна чантата си на тротоара и се наведе да събере съдържанието й. Когато се изправи и пристъпи към входа, едва не се сблъска с двойката, която стоеше на пътя й.

— Доктор Марш?

— Да?

Тя отговори, без да мисли, загледана в жената — красива, висока брюнетка, която очевидно бе плакала.

— Трябва да поговорим с вас — обади се мъжът.

Ирландският му акцент прикова вниманието й. Тя вдигна очи към лицето му и веднага забеляза семейната прилика.

— Вие сте Съливан — каза тя, произнасяйки името с горчивина.

— Да. Аз съм Гидиън. А това е Клио. Може ли да се качим в апартамента ви за минута?

— Нямам какво да говоря с вас.

— Доктор Марш — каза той и сложи ръка на рамото й.

Тия се обърна рязко назад и ги изненада с бързината и гнева си.

— Свалете си ръката от мен или ще започна да крещя. Мога да крещя много силно и продължително.

Гидиън беше човек, който разбираше и оценяваше темперамента на жените, затова вдигна ръце в жест на примирие.

— Знам, че сте ядосана на Мъл и не ви виня за това. Но факт е, че в момента нямаме към кого друг да се обърнем, а сме в опасност.

— Това не ме интересува. Нито пък вие ме интересувате.

— Остави я, готин — каза Клио изморено, леко замаяна от уискито. — И бездруго вече сме прецакани.

— Пила сте!

Възмутено забравила двете чаши вино във фризьорския салон, Тия започна да души наоколо.

— Невероятно нагли сте. Идвате тук пияни и ме спирате насред улицата. Изчезнете, господин Съливан, иначе ще повикам полицията.

— Да, тя наистина е пила — потвърди Гидиън, който усети, че собственият му гняв може да избухне всеки момент. — Аз се погрижих за това, тъй като тя не можеше да се справи по друг начин с мисълта, че току-що са убили най-добрия й приятел. А той бе убит заради трите орисници, убит заради Анита Гай. Можете да ни обърнете гръб, доктор Марш, но все пак и вие сте замесена в тази история.

— Той е мъртъв — обади се Клио с безизразен глас, в който Тия долови искрена мъка. — Мики е мъртъв. Няма да го върнеш, ако продължиш да й досаждаш. Хайде да си ходим.

— Тя е зле и е изморена — каза Гидиън на Тия. — Моля ви заради нея. Пуснете ни да влезем. Тя се нуждае от скривалище, докато реша какво да правим.

— Не се нуждая от нищо — упорито повтори Клио.

— Влезте, по дяволите — изруга Тия и прокара ръка през новата си прическа. — Хайде, елате.

Тя тръгна пред тях и натисна копчето за асансьора. По дяволите, Мълаки Съливан бе намерил начин да съсипе триумфалния й ден.

— Много ви благодаря, доктор Марш.

— Тия. А след като приятелката ви вероятно ще припадне на пода ми, защо да се държим официално? Между другото, ненавиждам брат ви.

— Разбирам. Ще му съобщя това следващия път, когато го видя. Едва не ви пропуснах навън. Мъл ми каза, че имате дълга коса.

— Имах — отговори тя, като ги поведе по коридора към апартамента си. — Как ме познахте?

— Ами той ми каза, че сте руса, фина и много хубава.

Тя изсумтя презрително и отвори вратата.

— Можете да останете тук, докато тя се почувства по-добре — каза Тия и остави чантата си. — А междувременно ми разкажете какво правите тук и защо очаквате да повярвам, че Анита Гай е убила някого.

Лицето му се скова и Тия отново забеляза приликата. Същото изражение се бе изписало и по лицето на Мълаки, когато видя съсипаната й стая в хотела в Хелзинки.

Тия си помисли, че братята бяха изключително привлекателни мъже с мелодични гласове, но това не означаваше, че не са опасни.

— Тя не го направи лично, но е отговорна за убийството. Има ли място, където Клио може да полегне?

— Няма нужда да лягам. Не искам.

— Добре тогава, седни.

Тия се намръщи, когато Гидиън завлече Клио до канапето. Гласът му беше груб и не особено любезен, въпреки приятния акцент. Но той докосваше брюнетката нежно, както човек би докосвал крехка старинна ваза.

И беше прав да я накара да седне. Жената беше бяла като платно и трепереше.

— Студено ти е — каза Гидиън. — Моля те, поне веднъж направи онова, което ти казвам. Вдигни си краката.

Той ги вдигна на канапето вместо нея, взе метнатото на облегалката одеяло и я зави.

— Съжалявам за това — обърна се той към Тия. — Не можех да рискувам с хотел, дори и да имах достатъчно пари за такъв. Нямах време да помисля, откакто се случи всичко това. Смятахме го само за приключение и мислехме, че рискуваме не повече от юмрук в носа. Но сега е различно. Вече има убийство.

— Ще повърна — каза Клио и скочи от канапето. — Съжалявам. Лошо ми е.

— Там — посочи Тия към вратата вляво и усети как собственият й стомах се свива конвулсивно, когато Клио се втурва натам.

Гидиън се затича след нея, но тя му затръшна вратата в лицето.

Той застана пред вратата, безпомощно вторачен в нея.

— Предполагам, че е от уискито. Налях й го в гърлото, защото това бе единственото, за което се сетих.

Тия разбра, че той също страдаше.

— Ще направя чай — предложи тя.

Гидиън кимна.

— Ще ви бъдем много благодарни.

— Ела в кухнята, за да мога да те виждам, и започни да обясняваш.

— Брат ми каза, че си нежно и крехко създание — отбеляза Гидиън, докато вървеше след нея към кухнята. — Обикновено не греши толкова.

— Той е човекът, който твърдеше, че една от най-уважаваните антикварки в Ню Йорк е крадла. А сега ти добавяш и убийство.

— Това не е измислица, а факт.

Гидиън се заразхожда неспокойно из кухнята, като поглеждаше от време на време към вратата на банята.

Тия си помисли, че брат му определено бе по-въздържан. Или поне доколкото го познаваше.

— Тя взе нещо, което не й принадлежеше — продължи Гидиън, — но иска повече и е готова на всичко. Един човек е вече мъртъв. Човек, с когото се запознах едва вчера. Човек, който ми отстъпи леглото си. Човек, който ми направи закуска тази сутрин. Човек, който е мъртъв само защото беше лоялен приятел.

— Как се запозна с Клио?

— Открих я в Европа.

— Какво общо има тя с цялата история?

— Свързана е с втората орисница.

Тия присви очи.

— Как?

— По наследство. Тя е от семейство Уайт — Смит. Един от предците й бил колекционер в Лондон.

Ясно, помисли си Тия. Още едно парченце от мозайката си идваше на мястото.

— Позна името, нали? — запита Гидиън и това доказа на Тия, че трябва да поработи върху актьорските си умения. — Значи си проучвала историята.

— Мисля, че при тези обстоятелства, аз би трябвало да задавам въпросите.

— И аз ще ти отговоря. Но може ли първо да използвам телефона ти, за да се обадя на семейството си?

— Не, съжалявам.

— Ще звънна за тяхна сметка.

— Не можеш да използваш телефона. Подслушва се. Или пък аз наистина имам халюцинации.

— Моля? Подслушва се? Телефонът ти се подслушва?

— Според друг неочакван посетител — отвърна Тия, като се обърна към него. — Мисля, че приемам нещата доста добре, нали? Имам предвид, стоя с двама непознати в апартамента си, единият, от които драйфа в банята, а другият ми разказва фантастични истории в кухнята. А аз правя чай. Мисля, че дори доктор Лоуенстайн би се съгласил, че постигам напредък.

— Не разбирам.

— И няма защо. Кажи ми защо смяташ, че Анита е отговорна за смъртта на този човек.

— Аз съм отговорна — каза Клио, която бе застанала до вратата.

Тия забеляза, че лицето й все още е изключително бледо, но очите й бяха ясни.

— Щеше да е жив, ако не бях аз. Убиха го заради мен. Аз го замесих в историята.

— А аз замесих теб — напомни й Гидиън. — Така че вината е моя.

— Иска ми се да ти повярвам, но няма начин. Аз те предадох. Оправдавах се пред себе си с мисълта, че ще си получиш дела, но забърках всичко и замесих Мики. Тя сигурно е накарала копоите си да наблюдават улицата. След като си въобразих, че съм сключила сделката с нея, излязохме навън. Мики си тръгна към къщи, а аз поех към теб. Те са се разделили и са ни проследили. Аз забелязах моята опашка и се отървах хитро от нея. Но Мики нямаше представа какво става, затова се е прибрал спокойно у дома. А онова мръсно копеле го е пипнало там. Ако Мики не беше с мен, те дори нямаше да знаят, че съществува.

— Никой от нас не си представяше, че Анита е способна на убийство — каза Гидиън.

— Е, вече знаем — отвърна Клио и погледна Тия.

— Ако това е вярно, защо не отидете в полицията? — учуди се Тия.

— И какво да им кажем? — попита Гидиън, като пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Да споделим с тях подозренията си, че една уважавана делова дама е отговорна за убийството на млад чернокож балетист? Убийство, което със сигурност е станало, докато тя се е намирала на обществено място или събрание? Да им обясним, че знаем това, тъй като преди време е откраднала една статуетка в Дъблин и се е съгласила да купи друга? А после, когато ченгетата поискат някакви доказателства от нас, да ги убедим, че трябва да вярват само на думите ни? Е, да, несъмнено ще й сложат белезниците в такъв случай.

— А независимо от всичко, очаквате аз да повярвам — посочи му Тия, като свали чайника от котлона.

— Вярваш ли? — попита я Гидиън.

Тя го погледна, после се обърна към Клио.

— Да, мисля, че ви вярвам, но възнамерявам да проверя дали в семейството ми има наследствена лудост. В кабинета ми има разтегателно канапе. Можете да го използвате тази вечер.

— Благодаря.

— Не е безплатно — каза тя на Гидиън. — От този момент нататък, спирам да играя ролята на инструмент и ставам активен участник в този… кръстоносен поход.

Клио се усмихна, когато Тия внесе таблата с чая във всекидневната.

— Готин, преведено това означава, че доктор Марш току-що те уведоми, че става твой партньор.

— Точно така — потвърди Тия. — Лимон или захар?

Глава 12

— Инцидент? — попита Анита, като се вгледа в двамата мъже, които бяха влезли през задния вход в кабинета й.

Е, заслужаваше си го, след като бе избрала мускули вместо мозък. Но пък им бе дала толкова проста задача с ясни инструкции.

— Онзи тип побесня — оправда се Карл Дубровски, по-ниският и як кретен, на чието белязано от шарка лице се мъдреше недоумяващо изражение.

Преди Анита да го вземе на работа, за да изпълнява някои от не съвсем законните й задачи, Карл бе работил като бияч в клуб.

Анита бе имала причина да вярва, че Карл се нуждае отчаяно от работа. Той бе арестуван два пъти за побой и едва се бе отървал от обвинение в убийство. А подобни действия не изглеждаха добре в документите за работа.

Тя го изгледа внимателно. Беше облечен в тъмен костюм, купен от „Савил Роу“, който тя бе платила. Да, човек можеше да облече тези типове, но не можеше да се покаже с тях навън.

— Господин Дубровски, инструкциите ви бяха да проследите госпожица Толивър и човека, когото бе довела със себе си на срещата. Да ги задържите само ако това стане наложително. И най-вече, да възвърнете имуществото ми, като използвате физическа принуда, ако подобно действие е оправдано. Но не ви дадох инструкции да разбивате нечий череп.

— Стана случайно — упорито повтори Карл. — Проследих чернокожия, а Джаспър се зае с момичето. Черният се върна в апартамента си, а аз влязох след него. Наложи се да го понабия, за да ми обърне внимание, когато го питах за статуетката. Прерових апартамента му, но не я намерих, затова го понабих още малко.

— И му позволихте да вдигне телефона.

— Реших, че може да е момичето. Мислех, че ако го попритисна, докато говори с нея, тя може да се раздрънка и да ни предаде фигурката, която вие искате, за да спаси приятеля си. Но той започна да крещи и я предупреди, затова го фраснах. И той падна лошо. Това е всичко. Падна лошо и се прееба.

— Предупредих ви за неприличния език, господин Дубровски — ледено каза Анита. — Проблемът е, че сте се опитал да направите нещо, за което нямате никакви способности. Опитал сте се да мислите. Не го правете отново. А вие, господин Джаспър — въздъхна тя страдалчески. — Силно ме разочаровахте. Имах повече доверие във вас. Това е вторият път, когато не успявате да се справите с една второкласна стриптийзьорка.

— Много е бърза. И не е толкова глупава, колкото си мислите.

Марвин Джаспър имаше плоско лице и носеше косата си късо подстригана, както я бе носил като военен полицай. След като се бе уволнил от армията, той се бе надявал да стане ченге, но се бе провалил на психотеста. Това все още го измъчваше.

— Да, очевидно има достатъчно мозък, за да измами вас двамата. Сега би могла да е къде ли не. А с нея и орисницата.

Анита си помисли, че на всичкото отгоре вече и полицията бе замесена. Не се съмняваше, че Дубровски бе достатъчно тъп, за да остави някакви улики след себе си. Отпечатъци, косъм, нещо, което впоследствие би го свързало с убийството. А потенциално би свързало и нея.

Това не можеше да бъде допуснато.

— Господин Джаспър, искам да се върнете и да наблюдавате апартамента, където е станал инцидентът с господин Дубровски. Вероятно тя ще се върне там. Ако я видите, искам да я хванете. Тихо и бързо. После се свържете с мен. Имам едно местенце, където можем да обсъдим сделката насаме. Господин Дубровски, вие ще дойдете с мен. Ще отидем да се подготвим за срещата.

Едно от предимствата на женитбата с богат стар мъж беше, че богатите стари мъже обикновено имаха безброй имоти. Опитните бизнесмени често се освобождаваха от тях и ги запокитваха в някое корпоративно блато.

Складът в Ню Джърси бе един от тези имоти. Анита го бе продала само преди ден на предприемач, който планираше да отвори един от онези огромни евтини магазини, където семействата от предградията можеха да си купят всичко от гуми за кола до кашон с банани.

Анита подкара по напукания цимент и си помисли, че е крайно време да се погрижи за делото си лично.

— Ама че шибано място — промърмори Дубровски и се ухили при мисълта, че Анита отново щеше да се ядоса на просташкия му език.

— Можем да я задържим тук няколко дни, ако се наложи — каза Анита и тръгна към огромните врати, като внимаваше да не закачи токчетата на обувките си „Прада“ в пукнатините на цимента. — Искам да провериш дали всичко е обезопасено. Трябва да сме сигурни, че тя няма да може да се измъкне оттук.

— Няма проблеми.

— Тези врати се отварят електронно и изискват код. Тревожа се повече за страничните врати и прозорците.

Дубровски стисна устни и огледа запусналата сграда.

— Трябва да е сръчна като маймуна, за да се покатери на прозорците, а и на тях има решетки.

Анита ги огледа внимателно, сякаш премисляше думите му. Пол й беше оставил много имоти, но тя си бе направила труда да ги обиколи всичките. Отвътре и отвън.

— Ами страничните?

Дубровски се затътри след нея зад ъгъла. През напуканите камънаци бяха избуяли плевели. Шумът от магистралата се чуваше съвсем слабо. Шибано място, помисли си той отново и поклати глава.

— Ключалката на страничната врата е счупена — извика той.

— Така ли?

Анита знаеше това, разбира се. Протоколът за оценката на склада бе изчерпателен.

— Това е проблем. Чудя се дали е заключена отвътре.

Той бутна силно и сви рамене.

— Може и да е заключена. Или пък се е заклещила.

— Ами… ние… — замислено каза Анита. — Най-добре е да видим дали можем да влезем оттук. Можеш ли да я бутнеш или сриташ?

Дубровски имаше телосложението на бик и се гордееше с това. Гордееше се повече от достатъчно, за да не си зададе въпроса защо Анита просто не отключеше проклетата врата.

Силният удар в дебелата дървена врата поукроти егото му, наранено в кабинета на Анита. Мразеше кучката, но тя плащаше добре. Това, разбира се, не означаваше, че той щеше да търпи да му се кара някаква жена.

Представи си, че Анита е вратата, срита я с всичка сила и разби ключалката.

— Детска работа — доволно промърмори той. — Трябва да поставите стоманена врата тук, за да не влизат разни хулигани.

— Прав си. Вътре е тъмно. Имам фенерче в чантата.

— Тук има ключ за осветлението.

— Не! Не искаме целият свят да разбере, че сме тук, нали?

Анита насочи тънкия лъч навътре и огледа помещението. Циментова килия, тъмна, прашна, вмирисана на плъхове.

Идеално, помисли си тя.

— Какво е това?

— Кое?

— Онова в ъгъла — отговори тя, като насочи лъча натам.

Дубровски отиде в ъгъла и срита купчината небрежно.

— Стар брезент. Ако искаш да я държиш тук известно време, трябва да помислиш как ще й осигуряваме храна.

— Не се тревожи за това.

— На ъгъла няма китайски ресторант — започна той и се обърна към нея.

Видя пистолета в ръката й, но бе заслепен от насочения в очите му лъч.

— Какво, по дяволите…

— Ужасен език, господин Дубровски — каза Анита и стреля.

Оръжието подскочи в ръката й, изстрелът отекна и тя потръпна доволно. Дубровски се хвърли към нея и тя го простреля втори път, после трети. След като той се просна на пода, тя заобиколи внимателно кръвта, която бе образувала малка вадичка на цимента. Наклони глава като жена, която оглежда интересна витрина, и прати още един куршум в тила му.

Убиваше за първи път. Добре свършена работа. Ръката й потрепери леко, а дишането й се ускори. Освети очите му отново, за да се увери, че е мъртъв. Очите му бяха изцъклени, вторачени в небитието. Празни.

Пол изглеждаше по същия начин, след като бе дочакала последния му инфаркт, стиснала лекарството му в ръка. Анита не смяташе това за убийство. Просто търпението й и се бе изчерпало след дванадесетте години брак.

Тя отстъпи назад, взе старата метла от ъгъла и грижливо замете отпечатъците от обувки, като отстъпваше заднишком към вратата. Извади дантелена кърпичка от чантата си и избърса дръжката на метлата, преди да я хвърли настрани, после уви ръката си с нея, за да затвори вратата.

Разбитата от Дубровски ключалка се виждаше отдалеч. Явно проникване с взлом, явно убийство.

Накрая, тя избърса нерегистрираната берета на покойния си мъж и я запокити с всичка сила в храстите зад склада. Ченгетата щяха да намерят оръжието, разбира се. Тя искаше да го намерят.

Нищо не я свързваше с това място, освен факта, че навремето съпругът й бе притежавал склада. Нищо не можеше да я свърже с гадния дребосък, който си бе изкарвал хляба с чупенето на ръце и крака. Нямаше никакви документи за назначението му, нито свидетели на разговорите им. С изключение на Джаспър, усмихнато си помисли тя. А Джаспър със сигурност нямаше да се втурне към ченгетата, когато разбереше, че партньорът му е бил застрелян.

Анита бе сигурна, че Марвин Джаспър щеше да стане отличен служител. Дребните стимули водеха до лоялност и усърдна работа.

Тя тръгна към колата си. Настани се вътре и оправи косата и червилото си. Потегли към града и си помисли, че ако човек иска дадена работа да бъде свършена добре, трябваше да си я свърши сам.

Джак се събуди от църковните камбани. Ясният им звън го изкара от дълбокия сън и той усети полъха на бриза, който нахлуваше през широко отворения прозорец.

Харесваше му мирисът на море, който бризът носеше. Той полежа още известно време. Постепенно звукът на камбаните замря.

Беше пристигнал в Коув прекалено рано, за да свърши нещо по-полезно от това, да се възхищава на живописното пристанище и да се ориентира в новата обстановка.

Старото пристанище, откъдето навремето имигрантите бяха поглеждали родната си страна за последен път, сега бе превърнато в курортен град, красив като картичка. От прозорците на Джак се разкриваше чудесна гледка към улицата, площада и морето. При други обстоятелства би разгледал градчето с радост, би се запознал с местните жители и с ритъма на живот в него. Той винаги се наслаждаваше на този аспект от пътуванията си.

Но в този случай имаше само един местен човек, от когото се интересуваше. Мълаки Съливан.

Джак възнамеряваше да научи всичко, което искаше да знае, да се отбие на втората си спирка и да се върне в Ню Йорк след три дни. Анита Гай трябваше да бъде наблюдавана, а за тази цел се налагаше той да се върне в Ню Йорк.

Планираше да се свърже и с Тия Марш, след като приключеше тук. Тя може би знаеше повече, отколкото си даваше сметка. Или, отколкото показваше.

След приключването на работата, щеше да си остави време за поклонение, преди да напусне Коув. Джак погледна часовника си и реши да си поръча кафе и лека закуска, преди да се изкъпе.

Келнерът имаше луничаво лице и широка усмивка.

— Прекрасен ден, нали? — попита той, като остави таблата на масата. — Идеален за разглеждане на забележителности. Ако се нуждаете от организиране на обиколката ви, господин Бърдит, хотелът с радост ще се погрижи за вас. Утре може да вали, така че ще е разумно да се възползвате от хубавото време днес. Мога ли да направя още нещо за вас?

Джак взе сметката.

— Познавате ли Мълаки Съливан?

— А, значи искате разходка с корабче?

— Моля?

— Искате да обиколите залива и да видите мястото, където е потънала „Лузитания“. Чудесна гледка, макар събитието да е било изключително тъжно. По това време на годината има обиколки три пъти дневно. Пропуснал сте първото корабче, но второто тръгва по обяд, така че ще имате предостатъчно време за него. Искате ли да ви резервираме място?

— Благодаря — каза Джак и остави щедър бакшиш. — Самият Съливан ли отговаря за обиколките?

— Да, единият или другият Съливан — жизнерадостно отговори момчето. — В момента Гидиън го няма — това е вторият син, — така че ще ви води или Мъл или Бека. Или пък някой от екипажа на Къри, които са братовчеди на семейство Съливан. Това е семеен бизнес и носи добри пари. Ще се погрижим да ви резервираме място. Трябва да сте на пристанището в дванадесет без петнадесет.

Е, значи все пак щеше да има време да се поразходи.

Джак взе билета за обиколката от рецепцията, прибра го в джоба си и излезе навън. Тръгна по стръмната уличка към площада, където ангелът на мира се извисяваше над статуите на рибарите, които оплакваха загиналите от „Лузитания“.

Джак си помисли, че паметникът бе изключително внушителен с грубо издяланите мъжки фигури с тъжни лица. Мъже, които си изкарваха хляба от морето и бяха скърбили за непознатите, извадени от него.

Това му се стори типично ирландско.

На следващата пресечка имаше паметник на „Титаник“ и на загиналите при потъването му ирландци. Около него имаше магазини, украсени с кошници с цветя, които превръщаха тъжното в живописно. Вероятно и това бе типично ирландско.

По улиците и из магазините се разхождаха хора или бързаха нанякъде да си свършат работата. Джак видя млади майки с бебешки колички, които спираха да разменят по няколко думи или сядаха някъде да побъбрят.

Страничните улички се издигаха стръмно нагоре към хълмовете. Вратите на живописно боядисаните къщи се отваряха направо към тесните тротоари или в миниатюрни предни градинки.

На кея поправяха кораби и лодки. Брошурата му каза, че това бе същият кей, на който Бялата звезда и Кюнард бяха закотвяли величествените си кораби.

Джак тръгна към дока и видя туристическото корабче на Съливан.

Имаше около двадесет места. Яркочервен навес предпазваше пътниците от слънцето. Или пък от дъжда. Седалките също бяха червени и жизнерадостно контрастираха на бялата кърма. Името на корабчето също бе изписано с червени букви — „Девицата от Коув“.

На борда вече стоеше някаква жена. Джак я видя как проверяваше спасителните жилетки, възглавниците по седалките и отбелязваше всеки предмет в тефтера си.

Жената беше облечена в избелели джинси и яркосиня фланела, чиито ръкави бяха навити до лактите. Изглеждаше слаба и елегантна. Изпод синята й барета се подаваха гъсти къдрици. Майка му би определила цвета им като ягодово рус.

Тъмни очила и капитанска фуражка, която тя междувременно бе сложила, закриваха по-голяма част от лицето й, но онова, което се виждаше — пълни устни и волева брадичка, подхождаше отлично на хубавия й външен вид.

Тя пристъпи напред уверено и спокойно, въпреки полюляването на корабчето и продължи проверката.

Джак си помисли, че красивото момиче със сигурност не беше Мълаки Съливан, но вероятно имаше връзка с него.

— Хей! — извика Джак и зачака търпеливо, докато тя се обърне и го забележи.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще пътувам с вас — каза той, като извади билета от джоба си и й го показа. — Може ли да се кача на борда сега?

— Разбира се. Качете се, ако искате, но няма да тръгнем още двадесет минути.

Тя стисна бележника си подмишница и тръгна, за да му подаде ръка, но осъзна, че мъжът нямаше нужда от нея. Движеше се с лекота и беше в отлична форма. Тя се усмихна леко и се загледа с възхищение в силната му фигура.

Възхити се и на коженото му яке, меко и леко овехтяло. Ребека имаше слабост към хубави дрехи.

— На вас ли трябва да дам ваучера? — попита той.

— Да — отговори тя и взе документа, после отвори бележника си и провери списъка с пътниците. — Господин Бърдит, нали?

— Да. А вие сте…

Тя вдигна глава и премести бележника си в лявата ръка, за да му подаде дясната.

— Аз съм Ребека, вашият капитан и екскурзовод днес. Трябва да сложа чая, но ще го направя след малко. Настанете се удобно. Днес е чудесен ден за плаване и ще се погрижа да прекарате добре.

Обзалагам се, че е така, помисли си той. Ребека, накратко Бека, Съливан. Тя имаше твърда ръка и глас като сирена.

Ребека пъхна бележника в една скоба и тръгна към кърмата. Джак я последва и тя му се усмихна дружелюбно през рамо.

— За първи път ли сте в Коув?

— Да. Великолепно е.

— Така е съгласи се тя, като постави чайника на котлона. — Едно от бижутата на Ирландия. Или поне така обичаме да си мислим. Ще научите част от историята му по време на обиколката. Ще бъдете само дванадесет пътници, така че ще имам предостатъчно време да отговоря на всичките ви въпроси. От Америка ли сте?

— Да. От Ню Йорк.

Устата й се изкриви леко.

— Имам чувството, че всички пътуват до или идват от Ню Йорк тези дни.

— Моля?

— О, няма нищо — сви рамене тя. — Брат ми тъкмо потегли за Ню Йорк тази сутрин.

По дяволите, помисли си Джак, но запази лицето си безизразно.

— На почивка ли отиде?

— По работа. Но отново ще види всичко, нали? Отново. А аз никога не съм ходила там.

Ребека свали очилата си и ги закачи на фланелата, докато сипваше чая.

Сега вече можеше да огледа лицето й добре. Беше хубаво, много по-хубаво, отколкото бе очаквал. Очите й бяха наситено зелени и изпъкваха на бялата като мрамор кожа. А тъй като бе застанал достатъчно близо до нея, можеше да усети и аромата й — на мед и праскови.

— Ню Йорк е много вълнуващ, нали? Всички онези хора и небостъргачи. Магазини, ресторанти и театри. И аз бих искала да го видя. Извинете ме, останалите чакат на кея. Трябва да ги приема.

Джак остана на кърмата, но се обърна бавно и я проследи с поглед.

Ребека усети погледа му, докато поздравяваше пътниците. Когато настани всички, тя им се представи и им изрецитира стандартните предупреждения за безопасност. В мига, когато църковните камбани известиха дванадесет часа, тя потегли.

— Благодаря, Джими! — извика тя на докера, който бе развил въжето на корабчето и навлезе в морето.

Ребека управляваше корабчето с една ръка, а с другата държеше микрофона.

— През следващите няколко минути ще ви забавлява майка ми, Айлин, която е родена тук, в Коув, макар да ни е забранено да обсъждаме годината, когато се е случило това щастливо събитие. Родителите й също били родени тук, както и техните и тя познава района и историята му доста добре. Случайно и аз знам някои неща, така че, ако имате въпроси, когато разказът й приключи, просто викайте. Денят е хубав и ясен и пътешествието ще бъде леко и приятно. Надявам се да ви хареса.

Тя се протегна, пусна касетата с лекцията на майка си и се настани удобно, за да се наслади на морския бриз.

Майка й заговори за чудесното пристанище на Коув, което навремето било сборно място за корабите по време на наполеоновите войни, както и място, откъде имигрантите напускали страната.

Ребека насочваше корабчето сръчно, за да достави на пътниците си удоволствието да разгледат откъм морето града и стръмните му улички, водещи към катедралата.

Джак реши, че бизнесът на семейство Съливан е замислен много добре. Дъщерята знаеше как да се справя с корабчето, а майката знаеше как да изнесе лекция и да я превърне в интересна история.

Той не научи нищо, което вече да не знаеше, затова продължи да оглежда района внимателно. Дружелюбният глас от касетофона правеше пътешествието задушевно и приятно. Това беше истинска дарба.

Плаването бе спокойно, както бе обещано, а и живописната гледка не разочароваше. Айлин Съливан заговори за пети май и Джак си представи всичко съвсем образно. Ясният пролетен ден, величественият параход, който се носеше по морето, застаналите до парапета пътници, загледани също като него в ирландския бряг.

После тънката бяла следа от торпедото. Първата експлозия под мостика. Шокът. Объркването. Ужасът. И след секунди, втората експлозия.

Отломките, посипали се върху невинните жертви. Безпомощните писъци. И през следващите двадесет минути, страхът и героизмът, трагедиите и чудесата.

Някои от пътниците щракаха снимки или записваха с камери. Джак забеляза, че няколко жени едва преглътнаха сълзите си. Той се вгледа в гладката повърхност на морето.

„А след смъртта и мъката — продължи мекият глас на Айлин, — дошли животът и надеждата. Моят собствен прадядо бил на «Лузитания» и благодарение на Бог, оцелял. Бил занесен в Коув и върнат към живот от красива млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. Не се върнал никога в Америка, нито стигнал до Англия, както бил планирал. Вместо това се установил в Коув, който тогава се наричал Куинсланд. И благодарение на онзи кошмарен ден, сега съществувам аз и мога да ви разкажа за него. Докато тъгуваме за мъртвите, ние се научаваме да се радваме на живите и да уважаваме капризите на съдбата.“

Интересно, помисли си Джак и насочи вниманието си към Ребека през останалата част от обиколката.

Тя отговаряше на въпроси, шегуваше се с пътниците, канеше децата да й помогнат с управлението на корабчето. Джак реши, че работата бе рутинна и вероятно дори монотонна за нея. Но Ребека правеше всичко да изглежда свежо и забавно.

Очевидно имаше дарба. Изглежда, семейство Съливан бяха доста надарени хора.

Той самият зададе един-два въпроса, защото искаше Ребека да му обърне внимание. А когато тя насочи корабчето обратно към пристанището, реши, че обиколката си заслужаваше парите.

Джак изчака Ребека да се сбогува с пътниците и да се снима с тях. Искаше той да е последен.

— Чудесна разходка — каза той.

— Радвам се, че ви достави удоволствие.

— Майка ви разказва много добре.

— Така е — доволно се съгласи Ребека. — Мама пише статии за брошурите и реклами. Има талант да реди думи.

— Ще излизате ли отново в морето?

— Не. Приключих за днес.

— Възнамерявах да посетя гробището. Това ми изглежда като добър завършек на обиколката. И имам нужда от екскурзовод.

Ребека повдигна вежди.

— Нямате нужда от екскурзовод за това, господин Бърдит. Има табели, които чудесно ще ви ориентират.

— Да, но вие със сигурност знаете повече от тях. А и бих се радвал на компанията ви.

Тя стисна устни и се вгледа в него.

— Кажете ми откровено: екскурзовод ли искате или момиче?

— Ако вие дойдете с мен, ще получа и двете.

Ребека се засмя.

— Добре тогава, ще дойда с вас. Но първо трябва да се отбием на едно място.

Тя купи огромно количество цветя и Джак се почувства задължен да носи поне част от тях. Докато вървяха из града, Ребека непрестанно поздравяваше различни хора.

Ребека изглеждаше слаба в огромната си фланела, но изкачваше стръмните хълмове без усилие, а по време на трикилометровата разходка, бъбреше неуморно, без да се задъха.

— След като флиртувате с мен, господин Бърдит…

— Джак.

— След като флиртуваш с мен, Джак, ще приема, че не си женен.

— Не съм. А след като питаш, аз ще приема, че това има значение за теб.

— Има, разбира се. Не флиртувам с женени мъже — каза тя и наклони глава, за да види по-добре лицето му. — По принцип не флиртувам с непознати мъже, но сега правя изключение, тъй като ми харесваш.

— Аз също те харесвам.

— Да, и аз така си помислих, тъй като през по-голямата част от обиколката седеше вторачен в мен, а не в пейзажа. Не че имах нещо против. Как получи белега си? — попита тя, като докосна с пръст собствената си уста.

— Недоразумение.

— Много такива ли имаш?

— Белези или недоразумения?

Тя се засмя.

— Недоразуменията водят до белезите.

— Не всички.

— С какво се занимаваш в Америка?

— Имам охранителна компания.

— Така ли? Телохранители?

— И това е част от работата. Но се занимаваме най-вече с електронна охрана.

— Обичам електрониката — каза Ребека и присви очи. — Не ме гледай с такова снизхождение. Фактът, че съм жена, не означава, че не разбирам от електроника. С частни домове ли се занимаваш или с места като музеи и банки?

— И двете. Навсякъде по света.

По принцип Джак не се хвалеше с компанията си, но искаше да разкаже на Ребека. Той изненадано осъзна, че го правеше по същия начин както училищният шампион, който иска да впечатли предводителката на мажоретките.

— И ние сме най-добрите. За дванадесет години от малка фирма в Ню Йорк се превърнахме в компания с двадесет международни клона. Дай ми още пет години и после, когато хората си помислят за охрана, веднага ще се сещат за Джак Бърдит.

Ребека не сметна думите му за хвалба, а за гордост. А тя ценеше и уважаваше гордостта на хората от собствените им постижения.

— Чудесно е да ръководиш свой собствен бизнес — каза тя. — Ние също добре се справяме, макар и в много по-скромни мащаби. Но това ни е достатъчно.

— Семейството ти? — попита той, като си напомни, че не трябва да забравя за основната си цел.

— Да. Винаги сме си изкарвали хляба от морето, но преди е било само с риболов. После започнахме бизнеса с туристическите корабчета. Първо само с едно. Преди няколко години изгубихме татко и това беше тежък удар за нас. Но както мама обича да казва, човек трябва да вижда доброто и в най-лошите моменти. Затова започнах усърдно да мисля. Имахме парите от застраховката му. Имахме физическа сила и добри мозъци. А Ирландия започна да процъфтява благодарение на туризма. И ние също трябваше да се възползваме от това.

— С туристическите корабчета.

— Точно така. Първото ни корабче носеше добри пари. Ние ги използвахме, за да купим още две. Прегледах печалбите внимателно и прецених потенциалния доход и всичко друго. И така, сега семейство Съливан има три туристически корабчета, а и няколко риболовни. Мисля, че трябва да прибавим и още някоя услуга. Разходка с екскурзовод до гробището, където са погребани мъртвите от „Лузитания“.

— Ти ли ръководиш бизнеса в семейството?

— Мъл се занимава с хората — реклама и връзки с обществеността. Гидиън поддържа счетоводството, защото ние го принуждаваме, но предпочита да се грижи за поддръжката и ремонтите, тъй като е адски организиран и не може да търпи нещо, което не е в идеален вид. Майка ми отговаря за кореспонденцията и внимава да не се избием един друг. А пък аз давам идеите.

Ребека замълча и кимна към надгробните камъни и високата трева на гробището.

— Искаш ли да се поразходиш сам? Повечето хора го правят. Масовите гробове са ей там, сред тисовете. Навремето имало брястове, но ги подменили с тисове. Гробовете са обозначени с три варовикови скали и бронзови табели. Има и двадесет и осем индивидуални гроба. Някои са празни, тъй като никога не открили телата на загиналите.

— Цветята за тях ли са?

— Те са за моите мъртви — отговори Ребека и пое цветята от него.

Глава 13

Гробището беше на хълм, заобиколен от зелени долини. Надгробните камъни бяха покрити с мъх. Някои от тях бяха толкова стари, че ветровете и дъждовете почти бяха корозирали надписите. Някои стояха изопнати като войници, а други — килнати като пияници.

Джак си помисли, че този факт правеше хълма още по-впечатляващ.

Гъстата лятна трева бе избуяла и разнасяше аромата на живот, когато подухнеше вятър. По безбройните гробове растяха цветя. Имаше венци, поставени в прозрачни пластмасови кутии, и шишенца със светена вода.

Джак намери това за особено трогателно, макар да се чудеше как ли светената вода можеше да помогне на обитателите на гробището.

Той видя свежи цветя, пръснати по надгробни камъни от преди деветдесет години и повече, и се зачуди кой носеше маргаритки на отдавна починалите хора.

Тъй като нямаше начин да откаже на Ребека да я остави сама за известно време, той тръгна през гробището към яркозеления килим от грижливо окосена трева под тисове. Видя камъните с техните бронзови табели и прочете думите.

Човек би трябвало да има сърце от камък, за да не се трогне. И макар неговото собствено сърце да бе кораво, той го усети как се свива. Дори и той имаше връзка с това място и сега се зачуди защо бе чакал толкова дълго да дойде тук и да застане на тази земя.

Съдба. Да, точно съдбата го бе накарала да избере този момент, за да дойде тук.

Джак погледна назад над надгробните камъни и видя как Ребека полага букет на поредния гроб. Златисточервеникавата й коса танцуваше на вятъра, който разлюляваше високата трева. Устните й бяха извити в кротка усмивка, докато гледаше надолу към гроба.

Докато я наблюдаваше, Джак усети как сърцето му ускорява ритъм. Макар и изненадан, той не беше човек, който пренебрегва проблемите, затова тръгна към нея.

Тя вдигна глава. Устните й останаха извити в усмивка, но очите й го загледаха проницателно. Дали и тя усещаше същото? Това странно привличане и близост.

Джак стигна до нея и тя вдигна последните два букета.

— Това свято място излъчва такава мощ…

Той кимна. Очевидно и тя бе почувствала същото като него.

— Да, не мога да го отрека.

Ребека се вгледа в лицето му, в твърдите, силни черти, които го правеха не красиво, но много привлекателно, и в потайните му очи.

Беше убедена, че Джак знае много неща. И нищо чудно някои от тях да се окажеха невероятни.

— Вярваш ли в силата, Джак? Не в онази, които идва от мускулите или от положението. А в онази, която идва някъде отвътре.

— Мисля, че да.

Този път тя кимна.

— Аз също. Баща ми е там — посочи тя към надгробния камък от черен гранит с името на Патрик Съливан. — Родителите му са още живи. Живеят в Коув, също като родителите на мама. Тук са и прародителите ми, Джон и Маргарет Съливан, Деклан и Катрин Къри. И техните родители също са тук.

— На всички тях ли носиш цветя?

— Да. Това тук е последната ми спирка. Прапрародителите ми от страна на мама — обясни тя и клекна, за да остави цветята.

Джак погледна над рамото й и прочете имената. Съдба, отново си помисли той. А съдбата е подла кучка.

— Феликс Грийнфилд?

— Не виждаш много имена като Грийнфилд в ирландските гробища, нали? — засмя се леко тя и се изправи. — Той е бил човекът, за когото мама говори по време на обиколката. Онзи, който преживял крушението на „Лузитания“ и се установил тук. Това е последната ми спирка, защото ако той не беше преживял онзи ден, нямаше да съм тук, за да нося цветя. Видя ли онова, което искаше да видиш?

— Да.

— Добре тогава. Ела с мен у дома да пием чай.

— Ребека — каза той, като я докосна по ръката. — Дойдох тук, за да те търся.

— Мен? — отметна коса тя и се опита да сдържи вълнението в гласа си. — Това звучи страхотно романтично, Джак.

— Не, трябваше да ти кажа, че дойдох да търся Мълаки Съливан.

Смехът в очите й се стопи.

— Мъл? Защо?

— Орисницата.

Той забеляза как мигновения страх в очите й бе заменен от твърдост и студенина.

— Върни се в Ню Йорк и кажи на Анита Гай, че може да ме целуне по задника на път към ада.

— Бих го направил с радост, но не съм тук заради Анита. Колекционер съм и имам личен интерес към орисниците. Ще платя на семейството ти това, което Анита би платила, и ще добавя десет процента.

— Да ни платиш? Да ни платиш?!

Страните й се зачервиха от ярост. О, точно когато си бе помислила как всичко в нея бе запяло само докато го гледаше!

— Онази крадлива кучка! Виж сега. Накара ме да стоя над гроба на прадядо ми и да ругая. Но след като така или иначе го направих, ще ти кажа да вървиш по дяволите!

Джак въздъхна, когато тя заобиколи гробовете и тръгна към пътя.

— Ти си делова жена — напомни й той, когато я настигна. — Хайде да поговорим. А ако не искаш, ще ти напомня, че съм в състояние да те заставя. Не ме карай да ти го доказвам.

— Така значи, а? — обърна се тя вбесено. — Ще ме заплашваш? Е, опитай и ще видим дали няма да получиш още някой белег.

— Просто те помолих да не ме принуждаваш да те заплашвам — посочи й той. — Защо брат ти се върна в Ню Йорк тази сутрин?

— Не е твоя работа.

— След като пропътувах близо пет хиляди километра, за да го видя, определено е моя работа — отвърна той, решил да не се кара, а да говори кротко и разумно. — И мога да ти кажа, че ако е отишъл да се види с Тия Марш, няма да бъде приет радушно.

— Да бе, само дето тя плаща билета му дотам. Даде му парите назаем — добави Ребека сериозно. — Ние не сме пиявици и златотърсачи. А и Мъл направо се поболя, след като Гидиън му разказа за убийството.

— Какво? — извика Джак и стисна ръката й. — Какво убийство?

Ребека беше побесняла и й се прииска да го срита. Копелето беше събудило някакви чувства у нея, още от първия поздрав на кея. Но сега тя видя и нещо друго. Нещо студено и решително. А и чуваше за убийството за първи път.

— Няма да ти кажа абсолютно нищо, докато не разбера кой си и какво искаш.

— Аз съм Джак Бърдит — отвърна той и извади шофьорската книжка от портфейла си. — „Електронна охрана Бърдит“, Ню Йорк. Имаш компютър, можеш да провериш в мрежата.

Тя взе портфейла и разгледа книжката му.

— Както вече ти казах, колекционер съм. Вършил съм охранителна работа за „Антики Морнингсайд“, а и бях техен клиент. Анита размаха трите орисници като стръв пред мен, защото знае, че се интересувам от такива неща, а и мога да ги открия.

Ребека продължи да разглежда портфейла му, а той се помъчи да запази търпение. После просто го дръпна от пръстите й и го пъхна обратно в джоба си.

— Грешката на Анита бе да си помисли, че ще намеря статуетките заради нея. Или пък че ще успее да се справи с охранителните ми мерки и да ме държи под око. Кой, по дяволите, е мъртъв?

— Това не е достатъчно. Ще проверя в Интернет. Позволи ми да ти кажа нещо, Джак. Аз също успявам да открия доста неща.

— Тия Марш — каза той, като тръгна след нея надолу по хълма. — Спомена, че тя е платила билета на брат ти до Ню Йорк. Значи е добре?

Ребека го изгледа накриво.

— Доколкото знам е съвсем добре. Познаваш я, нали?

— Срещнах я само веднъж, но ми хареса. Да не се е случило нещо с родителите й?

— Не. Става дума за съвсем друг човек, но няма да ти съобщя никакви имена, докато не се уверя, че не участваш в пъкления заговор.

— Искам орисниците, но недотам, че да извърша убийство. Но ако Анита стои зад убийството, това доста променя нещата.

— Май вярваш, че Анита е способна на подобно нещо, а?

— Тя е отровен паяк — простичко отговори Джак. — Харесвах мъжа й и свърших малко работа за него. А също и за нея. Не съм длъжен да харесвам всичките си клиенти. Как брат ти се забърка с нея?

— Защото тя… — Ребека замълча и се намръщи. — Няма да ти кажа. Откъде знаеш името на Мълаки, ако не ти го е дала тя?

— Тия го спомена — отговори той и продължи мълчаливо напред, но не издържа и попита: — Слушай, семейството ти очевидно има добър бизнес тук. Би трябвало да се откажете от тази история с орисниците. Не сте от същата лига като Анита.

— Не познаваш нито мен, нито лигата ми. Уверявам те, че ще се сдобием с трите орисници преди нея. А ако наистина си заинтересован колекционер, можеш да се подготвиш да наддаваш за тях.

— А си мислех, че не си алчна.

Тя долови хумора в гласа му и не се ядоса.

— Аз съм делова жена, Джак, както ти самият посочи преди малко. И мога да сключа сделка не по-зле от всеки друг. Дори по-добре от повечето хора. Извърших доста проучвания за орисниците. Ако целият комплект бъде предложен на търг в място като „Уайли“, цената може да стигне до двадесет милиона долара. Дори и повече, ако се направи подходяща реклама.

— Но непълен комплект, дори две от трите фигурки, би донесъл съвсем малка част от тези двадесет милиона. И то само от много заинтересован колекционер.

— Ще имаме и трите. Решили сме го твърдо.

Той не отговори, а продължи да върви към града. На върха на хълма имаше красива къща с чудесна градина и хубава жена, която работеше в нея.

Жената се изправи и заслони очи с ръка. Усмихна им се за поздрав и Джак веднага забеляза приликата.

— Бека, кого си довела, скъпа?

— Джак Бърдит. Поканих го у дома на чай, преди да разбера, че е лъжец и подлец.

— Така ли? — попита Айлин, но усмивката не слезе от лицето й. — Е, поканата си е покана. Аз съм Айлин Съливан — добави тя и протегна ръка над оградата на градината. — Майка на това нелюбезно същество.

— Приятно ми е да се запозная с вас. Хареса ми разказа ви по време на обиколката.

— Много любезно от ваша страна. От Америка ли сте? — попита тя, като отвори вратата.

— Ню Йорк. Пристигнах в Коув с надеждата да поговоря със сина ви, Мълаки, за трите орисници.

— Можеш значи да издрънкаш всичко наведнъж на мама — промърмори Ребека, а с мен се преструваше и флиртуваше.

— Казах, че те харесвам, а тъй като не си глупава, трябва да знаеш, че ако някой мъж те погледне и не хареса видяното, значи си има сериозни проблеми. Искам да кажа, че наистина имаше флирт, но не и преструвки. Ужасно ядосах дъщеря ви, госпожо Съливан.

Айлин кимна развеселена.

— Това не е трудно. Може би е по-разумно да влезем и да поговорим вътре, преди съседите да започнат да любопитстват. Кейт Къри вече наднича през прозореца. Значи идвате от Ню Йорк — продължи тя, като тръгна към вратата. — Там ли живее семейството ви?

— Вече не. Родителите ми се преместиха в Аризона преди няколко години. Харесват климата там.

— Предполагам, че е доста горещо. Значи не сте женен?

— Вече не. Разведен съм.

— Аха — кимна Айлин и го въведе в гостната. — Жалко.

— Бракът ми беше жалък. Разводът беше много по-приятен и за двама ни. Имате чудесен дом, госпожо Съливан.

Това й хареса.

— Да, благодаря. Настанете се удобно. Ще се погрижа за чая, а после ще поговорим. Ребека, забавлявай госта.

— Мамо! — извика Ребека, хвърли неприязнен поглед на Джак и се втурна след Айлин.

Той чу мърморене и шепот в коридора. Реши, че спорят ожесточено и се ухили. Не разбираше какво си казват, но чу ясно последното изречение.

— Ребека Ан Маргарет Съливан, влез в гостната и прояви добрите си маниери, или ще оглася защо не го правиш.

Ребека влезе отново в гостната и се метна на креслото срещу Джак. Лицето й предвещаваше буря, а гласът й бе леден.

— Не мисли, че ще измамиш и мен, след като успя да се харесаш на мама.

— Не бих си го и помислил, Ребека Ан Маргарет.

— О, я престани.

— Кажи ми защо брат ти се върна в Ню Йорк. И защо смяташ, че Анита е замесена в убийство.

— Няма да ти кажа нищо, докато не проверя в компютъра, за да разбера дали въобще в думите ти имаше някаква истина.

— Давай, направи го веднага — махна с ръка Джак. — Ще те покрия пред майка ти.

Ребека се опита да претегли на везните гнева на майка си и собственото си любопитство. Знаеше, че ще си плати скъпо, но скочи на крака.

— Ако си ме излъгал дори само за едно нещо, лично ще те изритам оттук.

Тя отиде до вратата и надникна неспокойно в коридора, където бе изчезнала майка й.

Джак изпита съчувствие към страха на Ребека от майка й, затова стана и отиде в кухнята.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза той и застана до Айлин, която режеше кекс. — Исках да разгледам къщата.

— Чух, че дъщеря ми се качи горе. И то, след като изрично й казах да не го прави.

— Вината е моя. Аз я накарах да отиде и да провери в компютъра. И двете ще се чувствате по-удобно, след като го направи.

— Ако не се чувствах удобно сега, нямаше да сте в дома ми — отвърна Айлин, като почука с дългия нож по чинията и се усмихна. — Мога да преценя един човек, когато го погледна в очите. А и знам как да се грижа за себе си и семейството си.

— Вярвам ви.

— Добре. Вече знам защо тази сутрин си направих труда да изпека кекс, макар момчетата ми да не са у дома — каза тя, като се обърна към печката, за да вдигне чайника. — За компания, използваме гостната. За бизнес — кухнята.

— Значи оставаме в кухнята.

— Седнете и хапнете малко кекс. Когато дъщеря ми се захване с компютъра, никой не знае кога ще се появи отново.

Джак не можеше да си спомни последния път, когато бе ял домашен кекс или въобще бе седял в чужда кухня. Това го успокои и му се стори, че времето лети.

Минаха повече от тридесет минути, преди Ребека да влезе в кухнята и да седне.

— Той е същият, за когото се представя — съобщи тя на майка си. — Това все пак е нещо.

Ребека се протегна към кекса и майка й я перна през пръстите.

— Не заслужаваш сладкиш.

— О, мамо!

— Независимо на каква възраст си, Ребека, не можеш да пренебрегваш безнаказано нарежданията на майка си.

Момичето сключи вежди разгневено, но не докосна кекса.

— Да, госпожо. Съжалявам — измънка тя и насочи гневен поглед към Джак. — Чудя се за какво са ти един апартамент в Ню Йорк, друг в Ел Ей и трети в Лондон.

Той отпи спокойно от чая си, макар да бе изненадан. Обикновените компютърни умения не бяха достатъчни, за да се заровиш толкова надълбоко.

— Пътувам много и предпочитам собствен апартамент пред хотелите.

— А какво общо има с цялата история личният живот на човека, Бека?

Ребека настръхна от укоризнения тон на майка си.

— Трябва да разбера що за човек е, нали? Появява се тук точно след заминаването на Мъл и след онази ужасна история в Ню Йорк, откъдето самият той идва.

— И аз бих постъпил по същия начин — кимна Джак. — Може би щях да направя и нещо повече.

— Аз също възнамерявам да направя повече — усмихна се Ребека, — но за това е нужно време. Все пак открих, че си се регистрирал в хотела рано тази сутрин и си шофирал кола под наем. Резервирал си стаята си преди два дни. А това е било преди проблема в Ню Йорк и не виждам какво общо може да има с него.

Джак се наведе към нея.

— Кажи ми кой е бил убит.

— Млад мъж на име Майкъл Екс — отговори Айлин. — Мир на праха му.

— С вас ли работеше?

— Не — тежко въздъхна Ребека, после добави: — Цялата работа е твърде сложна.

— Разбирам от сложни неща.

Ребека погледна майка си.

— Скъпа, един човек е загинал — каза Айлин, като сложи ръка на рамото на дъщеря си. — Млад невинен човек. Всичко се променя заради това убийство. И ние трябва да оправим нещата. Ако имаме шанс Джак да ни помогне в това, трябва да се възползваме от него.

Ребека се облегна назад и погледна Джак.

— Ще ни помогнеш ли да се погрижим Анита да си плати за извършеното?

— Ако Анита има нещо общо с убийство, ще се погрижа да си плати за това. Имаш думата ми.

Ребека кимна. Все още й се искаше да си хапне от кекса, затова сложи ръце на масата и каза:

— Хайде, мамо, разкажи му. Ти си по-добра в разказването.

Айлин наистина беше добра разказвачка, а Ребека откри, че Джак е отличен слушател. Не задаваше въпроси, не правеше забележки, а само отпиваше от чая си, без да сваля очи от лицето на Айлин.

— И така — завърши тя. — Мълаки се върна в Ню Йорк, за да направи онова, което трябва да бъде направено.

Джак кимна и се зачуди дали това мило семейство имаше представа в какво се бе забъркало.

— Значи втората орисница е у тази Клио Толивър, така ли? — попита той.

— Не беше съвсем ясно дали е у нея и въобще дали знае къде е. Момчето, което е умряло, е неин приятел и сега тя обвинява себе си за убийството му.

— А Анита знае коя е тя, но не и къде е. Поне за момента.

— Така е — потвърди Айлин.

— Ще е разумно да запазим нещата по същия начин. Ако е убила веднъж, надали ще се поколебае да го направи отново. Госпожо Съливан, всичко това струва ли си според вас? Нима не рискувате живота на най-близките си хора?

— Нищо не би си струвало подобен риск, но те вече не могат да бъдат спрени. Аз самата бих се разочаровала от тях, ако решат да спрат. Един млад мъж загина и за смъртта му трябва да има възмездие. Тази жена не може да краде и убива безнаказано.

— Как е откраднала първата орисница от вас?

— Откъде знаеш, че го е направила? — попита Ребека подозрително. — Или тя самата ти го каза.

— Ти ми го каза — меко отвърна той. — Нарече я крадла. Докато слагаше цветя на гроба на прапрадядо си — Феликс Грийнфилд, който бил на борда на „Лузитания“. Доскоро вярвах, че първата орисница е потънала заедно с Хенри Уайли. Но се оказва, че тя и прапрадядо ти оцелели. Той за Уайли ли е работил?

— Феликс не е бил единственият оцелял — започна Ребека и Айлин завъртя очи.

— О, Бека, за бога! Човекът има акъл в главата. Страхувам се, че Феликс е откраднал статуетката. Бил е крадец, но се променил и се превърнал в почтен човек. Тъкмо бил пъхнал фигурката в джоба си, когато торпедото ударило кораба. Съдба.

— Откраднал я? — повтори Джак и се ухили широко. — Това е страхотно! А после Анита я откраднала от вас.

— Това е различно — настоя Ребека. — Тя знаеше за какво става дума, а Феликс не е знаел. Анита използва репутацията на покойния си съпруг, когато Мъл й занесе статуетката за оценка. После използва тялото си, за да го съблазни и излъже, което никак не й е било трудно, тъй като той все пак е мъж. Направи всички ни на глупаци и ще трябва да си плати за това.

— Ако това е само въпрос на гордост, по-добре помисли отново — посъветва я Джак, като се наведе и я погледна в очите. — Тя ще изяде вкусната хапка като теб на един дъх.

— Може да опита, но ще се задави.

— Гордостта не е лукс — обади се Айлин. — И невинаги е израз на суета. Феликс се променил, след като оцелял от бедствието, отнело живота на толкова много хора. То го превърнало в мъж. Орисницата беше символ на тази промяна и тя остана в семейството ни цели пет поколения. Сега знаем, че не е само символ. Вярваме, че трите орисници трябва да се съберат — такова е предопределението. Може би в цялата работа има печалба и ние няма да се откажем от нея. Но не става дума за алчност, а за честта на семейството ни.

— Анита притежава първата статуетка и знае или поне мисли, че знае как да се добере до втората. А вие й пречите.

— Семейство Съливан не са толкова лесна плячка, колкото тя си мисли — каза Айлин. — Феликс се задържал над водата върху счупен сандък, когато един от най-величествените кораби, строени някога, потъвал зад него. Феликс оцелял, а корабът — не. Още хиляда човека погинали с него. Феликс държал сребърната статуетка в джоба си. Донесъл я тук и ние ще си я върнем.

— Ако ви помогна да постигнете това и да съберете трите фигурки, ще ми ги продадете ли?

— Ако дадеш исканата цена — започна Ребека, но майка й я прекъсна със строг поглед.

— Ако ни помогнеш, ще ти ги продадем. Имаш думата ми — каза Айлин и протегна ръка над масата.

Джак се нуждаеше от време да премисли всичко, затова остана в Коув още един ден. Това му даде възможност да звънне няколко телефона и да започне проверка на участниците в играта, която се очертаваше да стане доста интересна.

Джак имаше доверие на Айлин Съливан. Харесваше Ребека много, но не изпитваше същото инстинктивно доверие към нея. А тъй като му се искаше да я опознае по-добре, си купи още един билет за обиколката и тръгна към пристанището.

Ребека не се зарадва, когато го видя. Жизнерадостната й усмивка стана ледена, когато погледът й попадна върху него.

Тя грабна билета от ръката му и го попита студено.

— Какво правиш тук?

— Май не мога да остана далеч от теб.

— Глупости. Парите са си твои.

— Ще ти дам още десет лири за място на мостика и кратък разговор.

— Двадесет — протегна ръка Ребека. — В аванс.

— Недоверчива и пресметлива — ухили се Джак и извади двадесет лири. — Внимавай, може да се влюбя в теб.

— Тогава ще си доставя удоволствието да стъпча сърцето ти в праха. И ще ти върна двадесетте лири. Хайде, сядай и не пипай нищо. Трябва да действам.

Той зачака търпеливо, докато Ребека излизаше в открито море и приготвяше касетофона.

— Струва ми се, че ще вали — каза Джак.

— Не и в следващите два-три часа. Не правиш впечатление на човек, който е готов да направи една и съща обиколка два пъти, без да има причина за това. Какво искаш?

— Още една покана за чай.

— Няма да я получиш.

— Ужасно си студена. С изключение на мен, забелязвала ли си друг да се мотае наоколо, да идва на обиколките, да минава покрай дома ти или въобще да се мярка някъде около теб?

— Мислиш, че ни наблюдават? — попита Ребека и поклати глава. — Тя не действа по този начин. Не се интересува какво правим тук в Коув. Притеснява се само какво може да прави някой от нас, ако е далеч от дома си. Проследи братята ми, когато напуснаха Ирландия. Мисля, че го прави с помощта на самолетните билети и кредитните карти. Не е много трудно да се сдобиеш с подобна информация, ако си наясно с компютрите.

— Но не е и много лесно.

— Ако аз мога да го направя, значи и тя може. Или пък човек, на когото плаща за това.

— А ти можеш ли?

Ребека се усмихна.

— Мога да направя почти всичко с проклетия компютър. Знам например, че си се развел преди пет години, след година и три месеца брак. Не си бил женен много дълго.

— Според мен беше достатъчно дълго.

— Знам адреса ти в Ню Йорк и мога да те посетя някой ден. Знам, че си учил в Оксфорд и си бил измежду десетте процента отличници. Не е лошо — добави тя.

— Благодаря.

— Знам, че нямаш криминално досие, а компанията ти, създадена преди дванадесет години, има добра международна репутация и ти е донесла около двадесет и шест милиона долара. Това — засмя се тя весело, — също не е лошо.

Джак протегна дългите си крака.

— Доста си се поровила — отбеляза той и си помисли, че Ребека беше извършила впечатляваща работа.

— О, не толкова много — небрежно махна с ръка Ребека, сякаш шестте часа, които бе прекарала пред компютъра, бяха нищо. — А и бях любопитна.

— Достатъчно любопитна ли си, за да направиш едно пътешествие до Дъблин?

— Защо пък да ходя в Дъблин?

— Защото аз отивам там довечера.

— Това предложение ли е, Джак? И то, докато гласът на майка ми звучи от тонколоните.

— Предложение е, а дали лично или делово, зависи от теб. Трябва да видя един човек в Дъблин. Мисля, че ще ти е интересно да дойдеш с мен.

— Кой е този човек?

— Ако искаш да разбереш, събери си багажа и бъди готова в пет и половина. Ще мина да те взема.

— Ще си помисля — отвърна Ребека, но наум приготвяше сака си.

Глава 14

— Знам, че те оставям без помощ, мамо.

— Не това ме тревожи — намръщи се Айлин, когато Ребека сгъна един пуловер и го пъхна в сака си. — Казах, че харесвам Джак Бърдит и го смятам за честен човек, но това не означава, че ми се иска дъщеря ми да заминава с него само след еднодневно познанство.

— Това е бизнес — отвърна Ребека, като се зачуди дали да се спре на джинси или на по-елегантен панталон. — Ако Мъл или Гидиън потегляха по този начин, нямаше да се замислиш.

— Щях, тъй като и те са мои деца. Но ти си дъщеря, а не син, затова и се безпокоя повече. Това е съвсем естествено, Ребека, и няма защо да се цупиш.

— Мога да се грижа за себе си.

Айлин погали гъстите й къдрици.

— Да, можеш.

— И знам как да се оправям с мъжете.

Айлин повдигна вежди.

— С тези, които познаваш. Но досега не си имала работа с човек като този.

— Мъжът си е мъж — небрежно каза Ребека, без да обръща внимание на въздишката на майка си. — Мъл и Гидиън обикалят целия свят, докато аз си седя тук пред компютъра или на корабчето. Време е и аз да се порадвам на малко приключения, мамо. Сега имам шанс за това, макар и да е само едно отиване до Дъблин.

Айлин си помисли, че Ребека винаги се бе борила да е наравно с братята си. И се бе трудила упорито за това. Беше си го заслужила.

— Вземи си чадър. Вали.

Багажът й бе готов и тя тъкмо излизаше навън, когато Джак паркира пред къщата. Беше облечена в леко яке и носеше малък сак. Джак харесваше точността и деловитостта в една жена, а и независимостта, с която Ребека метна сака си на задната седалка, преди той да заобиколи колата и да го вземе от нея.

Тя целуна майка си и я прегърна, после се настани в колата.

— Поверявам ти единствената си дъщеря, Джак — каза Айлин и постави ръка на рамото му. — Ако ме накараш да съжалявам за това, ще те преследвам до края на света.

— Ще се грижа за нея.

— Тя може да се грижи за себе си. В противен случай нямаше да тръгне с теб. Но е единствената ми дъщеря, затова ще те държа отговорен за нея.

— Ще я върна утре.

Айлин реши, че този отговор я задоволява, затова се отдръпна назад и ги загледа как изчезват в дъжда.

Ребека очакваше, че ще пътуват дълго и изморително до Дъблин, но вместо това Джак отби към летището на Корк, където остави взетата под наем кола. Ребека се подготви за краткия полет.

Но не бе подготвена за малкия частен самолет, нито за факта, че Джак седна на пилотското място.

— Твой ли е? — попита тя, като се настани до него.

— На компанията. Опростява нещата.

Тя се изкашля нервно, докато Джак проверяваше уредите.

— Добър пилот ли си?

— Поне досега — промърмори той разсеяно и я погледна развеселено. — Летяла си и преди, нали?

— Разбира се — отвърна тя и въздъхна. — Само един път. На голям самолет, където не трябваше да седя до пилота.

— Отзад има парашут.

— Опитвам се да реша дали това би трябвало да е смешно.

Ребека скръсти ръце и се подготви за излитането. Когато самолетът набра скорост и започна да се издига нагоре, стомахът й се сви леко.

Полетяха гладко.

— О, страхотно е! — извика тя, като се наведе напред, за да наблюдава как се отдалечават от земята. — Въобще не е като в голям самолет. Много по-хубаво е. Колко време трябва да се обучаваш, за да вземеш книжка за пилот? Мога ли да се опитам да пилотирам?

— Може би на връщане. Ако времето е хубаво.

— Ако мога да управлявам корабчето в буря, би трябвало да мога да управлявам и малък самолет в лек дъжд. Сигурно е страхотно да си богат.

— Има си предимства.

— Когато се сдобием с трите орисници и ти ги продам, ще заведа мама на почивка.

Интересно, че това е първото й желание, помисли си Джак. Ребека не се канеше да си купи лъскава кола или да отлети за Милано, за да напазарува, а предпочиташе да заведе майка си на почивка.

— Къде ще я заведеш?

— Не знам — отговори Ребека, която вече бе напълно спокойна, въпреки турбуленциите. — На някое екзотично място. Като остров Таити или Бимини, където може да си лежи под чадъра на плажа и да се радва на синьото море, докато отпива от смешно питие, сервирано в кокосов орех. Какво въобще се съдържа в тези неща?

— Пътят към рая.

— Така ли? Е, това също ще е добро за нея. Тя работи толкова много, а никога не се оплаква. А и напоследък пилеем пари, вместо да ги държим на сигурно място в банката. — Ребека замълча и се обърна към него. — Онова, което мама ти каза вчера… това, че не действаме от алчност. За нея това е абсолютно вярно. Аз може и да съм алчна, макар да предпочитам да мисля, че съм просто практична, но тя не е.

Алчна? Не. Една алчна жена нямаше да си фантазира как води майка си на почивка на Бахамските острови и я пои с екзотични питиета.

— Да не би това да е перфектният ти начин да ми съобщиш, че когато си върнеш статуетката, ще ми одереш кожата с цената?

Ребека се ухили.

— Дай да покарам, Джак.

— Не. Не ме попита защо отиваме в Дъблин?

— Нямаше да ми отговориш.

— Много разумно. Но ще ти кажа нещо друго. Проверих теб и братята ти, както и Клио Толивър.

— Така ли? — Гласът й охладня.

— Ти също ме провери, ирландке, така че сме квит. Толивър има няколко провинения в юношеска възраст — пиене, кражби от магазини, неприлично поведение. Обикновено тийнейджърско бунтарство. Била вкарана на топло, тъй като родителите й не си направили труда да й помогнат.

— Какво искаш да кажеш? — шокирано и възмутено извика Ребека. — Родителите й са допуснали тя да влезе в затвора? Собственото им дете?

— Поправителното училище не е затвор, но е достатъчно близо. Родителите й се развели, а майка й обичала да се омъжва. Клио била прехвърляна между единия и другия си родител, а когато навършила осемнадесет, ги напуснала. В досието й няма нищо повече, така че или се е поправила, или се е научила как да избяга на ченгетата.

— Казваш ми всичко това, защото смяташ, че Клио може да се окаже проблем за нас заради досието си. Но ако Гидиън смяташе така, щеше да ми го каже.

— Не познавам Гидиън и предпочитам да стигам до свои собствени заключения. А като говорим за братята ти, и двамата са чисти по отношение на закона. А ти си чиста, личи ти по кожата.

Ребека се отдръпна назад, когато Джак протегна ръка, за да докосне страната й.

— Дръж си ръцете далеч от мен.

— Какво е това нещо с кожата на ирландките? — промърмори Джак сякаш на себе си. — Кара мъжа да изпитва огромно желание да я погали, особено когато ухае като твоята.

— Не смесвам флирта с бизнеса — сковано отвърна Ребека.

— Аз пък го правя. Колкото се може по-често. А като практична жена, би трябвало да се съгласиш, че по този начин не се губи време.

Ребека се засмя.

— Признавам, че това е страхотен подход, Джак. Но ако си мислиш, че изискан космополит като теб може да подмами наивното провинциално момиче с умните си доводи, не си познал.

— Не мисля, че си наивна — каза Джак, като се обърна към нея и срещна погледа й. — Мисля, че си възхитителна, а и съм адски любопитен по отношение на онова, което изпитах, застанал над високата трева и надгробните камъни в старото гробище, когато те наблюдавах как полагаш цветя на гробовете на близките си. Наистина съм адски любопитен, Ребека, а винаги задоволявам любопитството си.

Очите му бяха сиви като буря. Като дим. Като тайни. И всеки път, когато се вгледаше в тях, Ребека чувстваше неудържимо привличане.

— Аз също почувствах нещо. И това е една от причините да дойда с теб в Дъблин. Но не мисли, че можеш да ме манипулираш, Джак. Няма да стане. Имам цел. И ще я постигна и заради себе си, и заради семейството си. И нищо не може да ме отклони от нея.

— Не мислех, че ще го признаеш — каза Джак и насочи вниманието си към уредите. — Имах предвид, да признаеш, че си почувствала нещо. Ти си изключително открита жена, Ребека. Точна жена, която е наясно с компютрите и може да си събере багажа в малък сак и да се яви навреме на среща. Къде беше през целия ми живот? Е, започваме да се снижаваме — добави той, преди тя да успее да му отговори.

На летището в Дъблин ги чакаше друга кола под наем. Този път Джак сграбчи сака на Ребека, преди тя да протегне ръка към него. Тя не спомена нищо по въпроса. Не коментира и разговора, който бяха водили в самолета. Не беше убедена, че тези теми са разумни в момента.

Ребека въобще не проговори, когато Джак не се насочи към града, а точно в обратната посока.

— Дъблин е в другата посока — каза му тя.

— Всъщност не отиваме в града.

— Тогава защо каза, че отиваме там?

Подозрителната й природа бе още нещо, което много му допадаше.

— Летяхме до Дъблин, а сега отиваме няколко километра на юг. Когато си свършим работата, ще се върнем тук и ще излетим от Дъблин.

— И къде ще прекараме нощта?

— На едно място, където не съм бил от години. Ще имаш своя собствена стая — добави той. — Разбира се, ще имаш и възможност да споделиш моята.

— Ще взема самостоятелната. Кой плаща?

Широка усмивка озари лицето му. Прииска й се да прокара пръсти по бледия му белег.

— Това не е проблем. Красива страна — отбеляза той, като посочи зелените хълмове под ръмящия дъжд. — Обяснимо е защо той реши да се оттегли тук.

— Кой?

— Човекът, с когото ще се видим. Кажи ми, споделяш ли вярата на майка си, че орисниците са един вид символ?

— Мисля, че да.

— И че трябва да са заедно не само защото това вдига цената им?

— Да. Защо?

— Още един въпрос. Съгласна ли си, че всичко се връща на този свят?

Ребека въздъхна нетърпеливо.

— Ако имаш предвид дали смятам, че всичко се движи в определен цикъл, да.

— Тогава това ще ти хареса.

Джак подкара колата по нисък хълм, после по красив път, ограден от гъст жив плет и ярко боядисани бунгала с цъфтящи градини отпред.

Пътят се заизкачва отново. Джак отби към хубава каменна къща, от чийто комин излизаше дим. Градинката пред нея беше море от красота.

— Тук ли живее приятелят ти?

— Да.

Още докато Джак излизаше от колата, вратата на къщата се отвори. На прага застана възрастен мъж, подпрян на бастун, който се усмихна широко. Мъжът имаше гъста бяла коса над широко, силно набръчкано лице. Очилата със сребърни рамки се плъзнаха надолу по носа му.

— Мери! — изграчи мъжът с немощен глас. — Тук са! — изкрещя той още по-силно и се завтече към тях.

Джак забърза към него.

— Не излизай на дъжда.

— По дяволите, момче! Малко дъжд не може да ми навреди. На моята възраст почти всичко е опасно, но не и малко влага — засмя се той и прегърна Джак с едната си ръка.

Ребека забеляза, че старецът е доста висок, но се бе прегърбил от възрастта. Той потупа бузата на Джак с едрата си длан, която въпреки размера си изглеждаше крехка.

— Липсваше ми — каза Джак, като се наведе към стареца с нежност, на която Ребека се възхити, и го целуна.

— Това е Ребека Съливан.

После се отдръпна леко назад и със същата нежност хвана стареца подръка.

— Е, каза, че била красавица и наистина е такава — отбеляза старецът, като стисна ръката на Ребека и я задържа.

Тя забеляза объркано и притеснено влагата в очите му.

— Ребека, това е прапрадядо ми — обади се Джак.

— О — едва успя да се усмихне тя. — Радвам се да се запознаем, господине.

— Прапрадядо ми — повтори Джак. — Стивън Едуард Кънингам Трети.

— Кънингам? — зашеметено попита Ребека. — Стивън Кънингам? Мили боже!

— За мен е огромно удоволствие да ви посрещна у дома — каза Стивън, като отстъпи назад и преглътна сълзите си. — Мери! — извика той отново. — Глуха е като пън — промърмори той, — но вечно си изключва слуховото апаратче. Изтичай и я доведи, Джак. Аз ще заведа Ребека в гостната. Мери оправя стаята ти — обясни той на Ребека. — Занимава се с нея още откакто Джак ни съобщи, че ще дойдете.

— О, господин Кънингам…

Ребека влезе замаяно в спретнатата гостна, където всичко блестеше от чистота и старецът я настани на меките възглавници в дълбоко кресло.

— Вие сте същият Стивън Кънингам, който… който е бил на „Лузитания“?

— Същият, който дължи живота си на Феликс Грийнфилд.

— И сте пра…

— Прадядо на Джак. Майка му е моя внучка. Е, ето ни тук. Ето ни тук — повтори той и извади носна кърпа от джоба си. — Ставам сантиментален на стари години.

— Не знам какво да ви кажа. Зависи ми се свят — призна Ребека, като вдигна ръка към главата си, сякаш да я задържи на място. — Слушала съм за вас безброй пъти. Но винаги си ви представях като малко момченце.

— Бях само на три години, когато родителите ми решили да пътуват за Англия — въздъхна старецът и прибра кърпата си. — Не знам дали въобще си спомням нещо или си мисля, че го помня, тъй като мама ми разказваше историята много често.

Той отиде до старинна масичка, отрупана със снимки в рамки, взе една от тях и я занесе на Ребека.

— Родителите ми. Това е сватбената им снимка.

Ребека видя хубав млад мъж с буйни мустаци и красива млада жена, почти невръстно момиче, ослепителна в коприната и дантелите и булчинската си радост.

— Много са красиви — каза Ребека и усети сълзи в очите си. — О, господин Кънингам…

— Майка ми живя още шестдесет и три години благодарение на Феликс Грийнфилд — каза Стивън, като отново извади кърпата си и я сложи нежно в ръката на Ребека. — Не се омъжи повторно. За някои хора в живота има само една любов. Но беше доволна и благодарна.

— Значи историята е вярна — отбеляза Ребека и му върна снимката.

— Аз съм доказателството за това — Кънингам се обърна, чул стъпки по стълбите.

— Ето ги Джак и Мери. Когато тя свърши да се суети над теб, ще си поговорим спокойно.

Мери Кънингам наистина беше глуха като пън, но в тяхна чест включи слуховото си апаратче. Ребека получи прекрасна стая, пълна с вази със свежи цветя, и бе поканена да си почине или да се освежи преди вечеря.

Тя не направи нито едно от двете, а просто седна на леглото и се опита да подреди мислите си. След петнадесет минути Джак почука на вратата й. Ребека остана на мястото си и се вгледа в него.

— Защо не ми каза?

— Смятах, че така е по-добре. Той го предпочиташе, а за мен това има огромно значение.

Тя кимна.

— Струва ми се, винаги съм вярвала дълбоко в сърцето си, че всичко е станало точно така, както ми го разказваха. Но умът ми не беше сигурен. Искам да ти благодаря, че ме доведе тук.

Джак прекоси стаята, коленичи пред нея и я погледна в очите.

— Вярваш ли в нишките на съдбата, Ребека? В силата им? В неизбежността им?

— Ще трябва да повярвам, нали?

— Не съм сантиментален — започна той, но тя се засмя и поклати глава.

— Видях те със Стивън, а после и с Мери. Не ми казвай, че не си сантиментален.

— Да, с хората, които имат значение за мен, но не и по принцип. Не си фантазирам романтични истории — продължи Джак, като я хвана за ръката. — Но те видях — промърмори той. — И това беше достатъчно.

— Много объркана работа — отвърна Ребека, като успя да запази гласа си спокоен, макар сърцето й да биеше лудо. — Този лабиринт от събития, който свързва семействата ни.

— Има и още нещо.

— Иска ми се да запазя нещата по-прости.

— Никакъв шанс — възрази той и я изправи на крака. — Освен това, аз обичам усложненията. Животът е скучен без тях. А ти си страхотно усложнение.

— Недей — каза Ребека, когато той я придърпа към себе си, и се почувства глупаво. — Не се правя на свенлива. Просто съм предпазлива.

— Трепериш.

— Това ти харесва, нали? Да ме развълнуваш и объркаш?

— Адски си права.

Джак я притегли към себе си. Ребека понечи да го наругае, но устните му се притиснаха към нейните силно, горещо и с жажда, която превърна гнева й в слаб вик на изненада.

Целуваше я като човек, свикнал да взима, със страст и изкусност, които накараха пулсът й да се ускори и стомахът й да се присвие от възбуда. Макар и смутена от собствената си реакция, Ребека усети как омеква.

Той също го усети.

Джак зарови ръце в косата й и наведе главата й назад.

— Още първия път, когато те видях, знаех — каза той. — Никога преди не ми се беше случвало подобно нещо.

— Не те познавам — отвърна тя, но устните й още бяха топли от неговите, а тялото й тръпнеше от желание. — Не спя с мъже, които не познавам.

Той сведе глава и леко прокара зъби по гърлото й.

— Това твърда политика ли е?

— Или поне беше.

Той се усмихна и продължи да я целува.

— Ще се опознаем много бързо.

— Добре. Добре. Но не ме целувай отново. Не е прилично, след като те са долу — каза Ребека, като затвори очи и се опита да се овладее. — Джак, чакат ни за вечеря.

— Тогава ще слезем.

Настаниха се в малката трапезария, която изглеждаше очарователна с антиките и порцелановите си фигурки. Стените бяха украсени със старинни, изрисувани с цветя чинии.

— Имате прекрасен дом — усмихна се Ребека на Мери. — Толкова мило от ваша страна, че ме поканихте.

— Това е удоволствие за нас — отвърна мило Мери, като наклони глава към Ребека. — Джак никога не води приятелките си при нас.

— Така ли?

— Да, наистина — потвърди Мери с мекия си и мелодичен ирландски говор. — Видяхме онази, за която се ожени, само два пъти. Единият беше на сватбата им. Не я харесахме много, нали, Стивън?

— Стига, Мери.

— Така си беше. Тя бе доста студена според мен и…

— Печеното е великолепно, бабо.

Мери разсеяно се обърка към Джак и му се усмихна.

— Винаги си харесвал печеното ми.

— А аз се ожених за теб заради него — намигна й Стивън. — Като повечето млади мъже, тръгнах на обиколка, когато завърших университета — каза той на Ребека. — Близо до Дъблин, отседнах в малка странноприемница и се запознах с Мери. Държаха я родителите й. Влюбих се в нея над печеното и приключих обиколката си още там. Бяха ми нужни цели две седмици да убедя Мери да се омъжи за мен и да се премести в Бат.

— Преувеличаваш — възрази Мери. — Нужни ти бяха само десет дни.

— И сме женени вече шестдесет и осем години. Живяхме в Америка известно време. В Ню Йорк. Семейството на баща ми преживява доста тежки моменти. Не бяха успели да се съвземат от кризата през двадесет и девета година. Една от дъщерите ми се омъжи за американец и се установи там. Нейната дъщеря е майка на Джак.

Той се протегна и нежно погали ръката на Мери.

— Имаме четири деца, две дъщери и двама синове. А те ни дариха с единадесет внуци, после с шест праправнуци… И всеки от тях дължи живота си на Феликс Грийнфилд. Неговата смела и самопожертвувателна намеса е причина за всичко това.

— Той не е възнамерявал да се жертва — обясни Ребека. — Искал е да оживее. Бил е ужасно паникьосан, когато намерил спасителната жилетка. Мислел само как да се спаси. Но тогава видял майка ви и вас, заклещени сред отломките. А тя му се сторила толкова спокойна и красива сред целия този ужас. Притискала ви към себе си, а вие дори не сте плакал, макар да сте бил малко момченце. И Феликс не можел да ви обърне гръб.

— Помня лицето му — промърмори Стивън. — Тъмни очи, бяла кожа, омазана със сажди. Баща ми беше изчезнал. Не видях как стана или не помня. Мама никога не говореше за това. А ние паднахме, когато корабът се наклони. Тя ме държеше здраво. Изви се силно, за да ме предпази от удара в палубата. Години след това куцаше, когато беше изморена.

— Била е много смела и достойна жена — отбеляза Ребека.

— О, да, беше. Мисля, че в онзи ден смелостта й е приковала вниманието на Феликс Грийнфилд. Корабът потъваше и палубата се накланяше все повече. Феликс дръпна мама нагоре — опитваше се да ни заведе до спасителната лодка. Но корабът се наклони отново. Той се опита да ни хване — още виждам лицето му, докато викаше мама и протягаше ръка към нея, но ние паднахме във водата. Без спасителната жилетка, която Феликс ни беше дал, никога нямаше да оцелеем.

— Чудо е, че сте оцелели дори и с жилетката. Феликс твърдял, че майка ви била ранена.

— Счупи си ръката, когато паднахме във водата, а и кракът й бе изкълчен. Но не ме изпусна. Аз не получих и драскотина. Чудото бе въплътено в лицето на майка ми и Феликс Грийнфилд. Благодарение на тях, животът ми бе дълъг и продуктивен.

Джак вдигна чашата си с вино.

— А това ни води до орисниците. Ребека, споменах ли ти, че моят прапрадядо имал антикварен магазин в Бат?

Ребека потръпна.

— Не. Не си ми споменавал.

— Да, така беше — каза Стивън, като довърши печеното си. — Наследих го от дядо си. Бяхме тръгнали да посетим родителите на майка ми в Англия. Баба ми не беше добре. След като баща ми почина, останахме в Бат, вместо да се върнем в Ню Йорк. И така, аз развих интерес към антиките и започнах да си изкарвам хляба с тях в магазина на дядо ми. Още нещо, което дължа на Феликс. — Стивън остави ножа и вилицата си върху чинията и продължи: — Не мога да ви опиша колко се развълнувах, когато Джак ми разказа, че Феликс бил откраднал една от орисниците от каютата на Хенри Уайли точно преди да ме спаси. Мери, скъпа, в гостната ли ще ядем пая?

— Никога няма търпение за десерта — усмихна се Мери. — Добре, отивайте в гостната, а аз ей сега ще донеса пая.

Ребека изгаряше от желание да зададе безброй въпроси, но майка й я бе възпитала на добри маниери.

— Ще ви помогна да разчистите, госпожо Кънингам.

— О, няма нужда.

— Моля ви. Бих искала да ви помогна.

Мери изгледа Джак накриво, когато всички се надигнаха.

— Доколкото си спомням, онази, за която се ожени, нито веднъж не предложи да ми помогне.

Докато измият чиниите, Ребека научи всички подробности за бившата съпруга на Джак. Била красива, умна и руса. Американска адвокатка, която според Мери мислела повече за кариерата си, отколкото за домашното огнище. Минало дълго време, преди да се оженят, а се развели набързо и дори без разправии.

Ребека само кимаше и складираше информацията в паметта си. Беше й интересно. Всъщност умираше от любопитство да узнае всичко. Но не можеше да се съсредоточи само върху Джак заради орисниците.

Тя лично поднесе десерта и успя да удържи потока от въпроси, които я измъчваха.

— Добре възпитана — одобрително каза Мери, после се обърна към Ребека. — Майка ти сигурно е чудесна жена.

— Такава е, благодаря ви.

— А сега, ако вие двамата не довършите онова, което започнахте, и не обясните всичко на горкото дете, аз ще го направя.

— Нишки — каза Джак. — Говорехме за нишките на съдбата, нали, Ребека?

— Да.

— Малкият магазин в Бат се наричал „Браунис“. Бил открит в началото на деветнадесети век и обслужвал богатите, които идвали в Бат заради минералната вода. Често клиентите му искали да превърнат бързо и дискретно вещите си в пари в брой. Поради това стоката в магазина била разнообразна и в някои случаи — уникална. Макар и дискретен, бизнесът бил ръководен грижливо и се поддържала отлична документация. Според нея през лятото на 1883 лорд Барлоу продал няколко вещи на магазина. Сред тях била и малка сребърна древногръцка статуетка на жена с ножица в ръка.

— Мили Боже!

— Дядо ми бил собственик на „Браунис“, когато Уайли тръгнал насам — продължи Стивън. — Не знам дали е бил във връзка с дядо ми относно орисницата. За първи път чух за статуетките, когато бях млад и учех занаята. Заинтересувах се от легендата и дали статуетката, закупена от „Браунис“, е била автентична. Когато чух, че Уайли притежавал една от комплекта и очевидно я носел със себе си на кораба, се развълнувах още повече.

— Но дори и статуетката, собственост на „Браунис“, да била автентична — вметна Джак, — стойността й е била намалена от факта, че първата орисница била загубена заедно с Хенри Уайли. Така че останала само интригуващата връзка с още един пътник на „Лузитания“ и легендата.

— Истинска ли е била? Къде е сега? — попита Ребека.

— Майка ми обичаше семейната история — каза Джак и се надигна, за да сложи дърва в огъня. — Бях отгледан с историята за потъването на „Лузитания“, а легендата за орисниците беше част от нея. А аз самият естествено също се интересувах от антики — добави Джак, като сложи ръка на рамото на Стивън. — Когато Анита спомена за орисниците, интересът ми към тях отново се пробуди, затова звъннах на мама и я помолих да потвърди историите, които ми беше разказвала. Те бяха достатъчни за мен, за да си уредя пътуване дотук със спирка в Коув, където да видя семейство Съливан и да посетя гроба на Феликс Грийнфилд.

Джак отиде до старинен шкаф със стъклени витрини и го отвори.

— Представи си изненадата ми, когато открих, че семейство Съливан също имат връзка с това.

Той се обърна и вдигна третата орисница.

— Тя е тук — промълви Ребека и се надигна с разтреперани крака. — Била е тук през цялото време!

— Да — кимна Джак и й я подаде. — Още откакто дядо затвори вратите на „Браунис“ преди двадесет и шест години.

Ребека задържа статуетката в ръката си, като преценяваше тежестта й и оглеждаше хладното, почти тъжно, сребърно лице. Нежно прокара пръст по плитката вдлъбнатина в левия ъгъл на основата. Там, където Атропа трябваше да се свърже с Лахезис.

— Още една нишка, още един цикъл. Какво ще правиш сега?

— Ще я взема с мен в Ню Йорк, ще преговарям с Клио Толивър за нейната, а после ще помисля как да измъкна твоята от Анита.

— Не забравяй, че първата е моя — каза Ребека, като му върна фигурката. — Й аз ще дойда в Ню Йорк.

— Ще се върнеш в Коув — поправи я той. — И ще стоиш на един океан разстояние от Анита.

Ребека тръсна глава упорито.

— Ще дойда в Ню Йорк! Независимо дали с теб или сама. Проклета да съм, ако позволя ти или братята ми да свършите всичко без мен. По-добре се примири с мисълта, че няма да седя в ъгъла и да чакам мъжете да свършат работата.

— Ето, видя ли? — каза Мери, като поднесе второ парче пай на мъжа си. — Какво ти казах? Много по-добра от онази, за която се бе оженил, Джак. А сега седни и си довърши десерта, Ребека. Разбира се, че ще отидеш с него в Ню Йорк.

Мери се усмихна доволно, а Ребека седна на мястото си и набоде парче пай.

— Благодаря ви, госпожо Кънингам. Чудя се дали да се отбия в Дъблин и да си купя някакви дрехи за пътуването или да изчакам и да купя всичко необходимо в Ню Йорк. Взех си само един комплект за преобличане.

— О, ако бях на твое място, щях да изчакам. В Ню Йорк можеш да се позабавляваш чудесно с пазаруването.

— Не отиваме на разходка — рязко каза Джак.

— Не прекъсвай баба си — меко му отвърна Ребека.

— Предай се, момче — намеси се и Стивън. — Повече сме от теб.

Глава 15

Мълаки знаеше как точно да се държи с Тия още от първия поздрав. Щеше да й се извини отново, разбира се. В това не можеше да има съмнение. И щеше да използва целия си чар и способности за убеждаване, за да смекчи отношението й.

Дължеше й го. В това също нямаше съмнение. Заради финансовата подкрепа, а и най-вече заради помощта, която бе оказала на брат му.

Можеше да й се отплати за това като запази отношенията им само професионални. Приятелски, но резервирани. Мислеше, че я познава достатъчно добре, за да прецени, че тя би предпочела да е така.

А след като оправеха отношенията си, щяха да се заемат с работа.

Той и Гидиън щяха да се нанесат в хотел. Естествено, нямаше да продължат да й се натрапват. Но Мълаки се надяваше да успее да я убеди да позволи на Клио Толивър да остане при нея. По този начин щеше да е сигурен, че и двете са в безопасност. А и най-важното — нямаше да му се пречкат.

Поизморен от пътуването, той почука на вратата на апартамента й. Надяваше се, че гостоприемството й ще му осигури една студена бира.

Тия отвори вратата и той мигновено забрави за бирата и внимателно планирания си подход.

— Подстригала си се — възкликна той и без да мисли, се протегна и погали късата й коса. — Прекрасна си!

Тя не отскочи назад, тъй като бе работила часове върху волята си, но все пак се отдръпна.

— Влез, Мълаки. Остави си багажа — покани го тя. — Надявам се, че пътуването ти е минало добре.

— Чудесно, благодаря. Тази прическа наистина ти отива — каза той, като остави багажа си, без да сваля очи от нея. — Изглеждаш великолепно. Липсваше ми, Тия.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— С удоволствие. Съжалявам, дори не ти благодарих, че плати билета ми.

— Това е бизнес — отвърна Тия, обърна се и влезе в кухнята.

— Променила си не само косата си.

— Може би.

Тия реши, че и Мълаки предпочита бира също като брат си, извади една от хладилника и се протегна към шкафа, за да вземе чаша.

— Май ми се наложи да се променя.

— Съжалявам за начина, по който се държах, Тия.

Горда със себе си, тя отвори бирата и я наля, без ръцете й да затреперят.

— Имаш предвид отношението към мен, нали?

— Да. Бих могъл да се извиня и да обясня — отговори той, като пое чашата от ръцете й и я погледна в очите. — Вероятно дори бих успял да те накарам да приемеш оправданията ми, но няма да го направя. Не бих могъл да ти обясня колко съжалявам, че те излъгах.

— Няма смисъл да говорим за това на този етап.

Тия се обърна и тръгна към всекидневната, но спря, когато Мълаки препречи пътя й.

— Не всичко беше лъжа.

Тя се изчерви, но гласът й остана хладен и делови.

— Няма смисъл да го обсъждаме. Имаме общи интереси и претенции към определен предмет на изкуството. Възнамерявам да използвам всичките си резерви, както и твоите, за да си го върна. Това е единственото, което можем да обсъждаме.

— Улесняваш ме.

— Така ли? — запита Тия и наклони глава в неумел саркастичен жест. — Как?

— Когато не си уязвима, не трябва да се притеснявам, че може да те нараня.

— Навремето бях с по-тънка кожа, но май вече нямам подобен проблем. А сега, правилата на дома.

Тя го заобиколи бързо и задиша по-лесно, когато се поотдалечи от него.

— В апартамента не се пуши. Можеш да използваш терасата или както прави Гидиън в момента — покрива. Двамата с Клио полудяха от седене на едно място, затова им предложих да се качат на покрива за известно време. По-широк е от терасата, а и е съвсем безопасен.

Мълаки се опита да й каже, че двамата с брат му ще се настанят в хотел, но промени решението си. Ако Тия не се притесняваше, защо пък той да го прави?

— Отказах цигарите преди две години, така че пушенето не е проблем за мен.

— Браво. Ще живееш по-дълго. Всеки чисти след себе си и това включва чинии, пране, вестници и каквото и да е друго. Обичам разтребени къщи. Ще трябва спиш на канапето, тъй като Клио и Гидиън са заели свободното легло. А това означава, че трябва да си готов да ставаш в разумен час сутрин.

Тя започваше да звучи все повече като старата Тия и Мълаки изпита задоволство от това и седна на канапето.

— Кой час е разумен?

— Седем.

— Олеле!

— Двамата с Гидиън ще трябва да си направите график за душа. Ще използвате малката баня. Клио може да използва моята, но тя и спалнята ми са недостъпни за теб и брат ти. Ясно ли е?

— Съвършено ясно, скъпа.

— Водя си счетоводство за разходите. Самолетният ти билет, разбира се, храната и другите видове транспорт. Ще трябва да ми върнеш парите.

Това го раздразни достатъчно и го накара да скочи на крака.

— Възнамеряваме да ти върнем парите до последния цент! Не сме пиявици. Мога да взема заем от банката и да ти върна парите веднага.

Тия се почувства дребнава и се извърна настрани.

— Не е необходимо. Просто съм ти ядосана.

— Тия…

— Недей.

Стресната от нежния му тон, тя се обърна към него.

— Не ме успокоявай. Мога да съм ти ядосана и все пак да свърша онова, което трябва. Мога да преодолея лабилната си натура. Добре сега, готвиш ли?

Мълаки прокара ръка през косата си.

— Ами мога да се справя с някои прости неща.

— Добре. Клио не може да готви. Тогава ти, Гидиън, Клио и аз сме на готова храна от ресторантите. А сега можем…

Тя замълча и погледна към вратата, когато чу завъртането на ключа.

Клио влезе първа. Изглеждаше запотена, изключително сексапилна и подозрително разрошена. Тя се усмихна бавно, докато оглеждаше Мълаки.

— Значи това е големият брат, а?

— Мъл! — извика Гидиън и двамата крепко се прегърнаха. — Толкова се радвам да те видя. Затънали сме в шибана каша.

Нужни бяха тридесет минути и още една бира, за да осведомят Мълаки за всички събития.

— Не разбирам защо онзи Бърдит си пъха носа в тази история — каза Мълаки, като се надигна и се заразхожда нервно. — Още едно усложнение.

— Ако не си беше напъхал носа, нямаше да знаем, че телефонът ми се подслушва — отвърна Тия, като стана, взе оставената от Мълаки чаша и сложи подложка под нея.

— Той твърди, че телефонът ти се подслушва.

— А защо да си измисля? Така или иначе, тази сутрин отидох да се видя с татко и го разпитах за Джак. Баща ми потвърди, че той е сериозен колекционер и свестен човек. А и полицейският детектив гарантира за него.

— Дразниш се, защото в картинката се появи още един мъж — усмихна се Клио, запърха с мигли и отпи от бирата на Гидиън, когато Мълаки намръщено се завъртя към нея. — Всичко е от тестостерона. Никой не те обвинява за това. Тия, имаш ли някакви бисквити?

— Мисля, че имам диетични вафли без захар.

— Скъпа, трябва да си поговорим сериозно по въпроса. Не може да се живее с диетични вафли. А сега, преди да започнеш да се разправяш с мен — обърна се тя към Мълаки, — спомни си, че ние имахме повече време да помислим за Бърдит и ролята му в тази история. Той познава Анита — продължи Клио, като започна да изброява на пръстите си, — освен това е експерт по сигурността и лично се интересува от орисниците. Надяваме се да продадем моята, а и третата, когато я намерим. Според мен, сега имаме двама потенциални купувачи вместо един. Можем да си проведем търг.

— На мен може и да не ми харесва появата на нов играч — обади се Гидиън, — но има логика, Мъл. Анита ни следи през цялото време. Възможно е Бърдит да ни помогне в това отношение. А бащата на Тия казва, че той има пари, така че можем да му продадем статуетките. Бих предпочел да стане така, отколкото отново да си имаме работа с онази кучка Анита. А и говорих с мама по телефона и тя ми съобщи, че вече се е запознала с Бърдит. Харесва го, има му доверие, а това е достатъчно за мен.

— Ще реша сам за себе си. Тия каза, че той ти оставил визитна картичка, нали? — запита Мълаки, като започна да осмисля новата информация. — Ще му се обадя и ще си уредя среща с него. Ако наистина е експерт по сигурността, би трябвало да може да оправи телефона ти, така че да не ни се налага да тичаме на улицата всеки път, когато искаме да се обадим на някого.

— Имаш нужда от въглехидрати — реши Клио. — Тия, има ли някакви въглехидрати тук?

— Ами… — Тия погледна нервно към кухнята. — Да… аз…

— Не се притеснявай. Аз ще проверя. И аз ставам нервна, когато нивото на въглехидратите ми спадне — съчувствено сподели тя с Мълаки.

— Не съм нервен.

Клио се надигна, приближи се към него и го ощипа по бузата.

— Ние сме хората, върху които си изкарваш яда, скъпи, така че сме наясно. Очевидно Съливановци не понасят пътуванията. Готиният също беше скапан, когато пристигнахме тук. Ама ти си много хубав — добави тя и наклони глава. — Вие, момчета, имате превъзходно ДНК.

Мълаки се засмя.

— Ти си невероятна.

— Абсолютно си прав. Хей, Тия, хайде просто да си поръчаме пица. Две големи пици ще свършат работа.

— Аз всъщност не ям… — Тия замълча, когато Клио се вторачи в нея.

— Ако се каниш да ми кажеш, че не ядеш пица, ще грабна пищов и ще те спася от окаяното ти съществуване.

Тия реши, че моментът не е подходящ да обсъжда вредността на мазнините или подозренията си, че е алергична към доматения сос.

— Ако телефонът наистина се подслушва и аз поръчам две големи пици, това ще се стори подозрително на подслушвача, нали?

— Може само да си помисли, че си лакомо прасе. Хайде да живеем опасно.

— Освен това в два часа имам среща за обяд, за която вече трябва да тръгвам.

— С кого ще се срещаш? — попита Мълаки, когато тя тръгна към спалнята си. — Тия?

— Нямаме право да влизаме в спалнята — промърмори Гидиън, преди брат му да последва Тия. — Тя е много стриктна в това отношение.

— Държи се като друг човек — отбеляза Мълаки, като пъхна ръце в джобовете си и се намръщи на вратата на спалнята. — Не знам дали това ми харесва.

— Като се има предвид какво стана през последните няколко дни, би трябвало да я разбереш. Все пак ни прибра в дома си — напомни му Клио. — А определено не беше задължена да го прави. Ти си замаял главата й. Чакай малко — спря го тя с вдигната ръка, когато той се завъртя ядосано към нея. — Не казвам, че и аз самата не бих постъпила по този начин, но когато една жена бездруго е с ниско самочувствие, пренебрежителното отношение от страна на харесвания мъж може наистина да я съсипе.

— Страхотен анализ.

— След като танцуваш гола няколко месеца, научаваш доста неща за мъжете — сви рамене Клио. — Май ще се харесаме, след като се опознаем по-добре, сладурче. Вече харесвам малкото ти братче, а и одобрявам вкуса ти към жени — добави тя, като кимна към спалнята.

— По-късно ще ми обясниш как танцуването гола те превръща в психолог, но засега… — Мълаки замълча и удари с юмрук по вратата на спалнята. — Тия, къде, по дяволите, отиваш?

Вратата се отвори и тя излезе. Мълаки усети нежен парфюм. Тия се бе начервила и облякла с елегантно черно сако. Стомахът му се сви от ревност.

— С кого ще обядваш? — раздразнено попита той.

— С Анита Гай — спокойно отговори Тия и отвори чантата си, за да провери съдържанието й. — Мога да ви поръчам пица от телефонната кабина на улицата.

— Страхотно. Благодаря ти. Великолепно сако — обади се Клио.

— Наистина ли? Ново е. Не бях сигурна дали… Е, няма значение. Би трябвало да се върна към четири или четири и половина.

— Само една минутка — спря я Мълаки, като затисна вратата. — Ако мислиш, че ще ти позволя да излезеш оттук и да обядваш с една жена, която наема убийци, значи си си изгубила ума.

— Не викай и не ми казвай какво да правя.

Стомахът й се сви от нерви и й се прииска да се върне, но успя да прояви воля.

— Не си началник нито на мен, нито на малката ни група — решително каза тя. — А сега, направи ми път! Ще закъснея.

— Тия!

След като гневът не вършеше работа, Мълаки промени стратегията и заговори чаровно.

— Причиняваш ми тревоги. Тя е опасна жена. Вече всички знаем колко е опасна.

— А аз съм слаба и глупава, вън от лигата си.

— Да. Не. О, Господи!

Той вдигна ръце безпомощно. Искаше му се да я удуши.

— Само ми обясни какво се опитваш да направиш.

— Да обядвам. Тя ми звънна и ме покани. Приех. Смятам, че ще се опита да измъкне някаква информация за орисниците и Хенри Уайли. И за теб. Съвсем наясно съм с целите й, а и никога преди не ми е казвала повече от една-две думи. Но все пак тя няма да узнае нищо за моите цели. Не съм толкова тъпа, за колкото ме смяташ, Мълаки.

— Не те смятам за тъпа. Тия…

Той преглътна ругатнята си, когато забеляза, че нито Клио, нито брат му проявяват любезността да се престорят, че не слушат.

— Хайде да се качим на покрива и да поговорим за това.

— Не. Освен ако не планираш да ме набиеш и вържеш в килера. Отивам да обядвам.

— Браво, Тия — промърмори Клио под нос и си спечели лакът в ребрата от Гидиън.

— Мъл — тихо каза Гидиън, — успокой се.

Той го послуша и Тия отвори вратата.

— Не забравяй пицата — извика Клио точно преди Тия да затръшне вратата в лицето на Мълаки.

— Ако онази жена я нарани…

— Какво ще направи? — попита Клио. — Ще намушка Тия с вилицата за салата? Успокой се и помисли. Това е умен ход. Анита смята Тия за идиотка, а всъщност самата тя е вън от лигата. Обзалагам се, че Тия ще се върне със солидна информация, а Анита ще остане с празни ръце.

— Тя е изключително умна, Мъл — потвърди Гидиън. — А ние се нуждаем от нея. Успокой се най-после.

— Добре — кимна Мълаки, но знаеше, че няма да се успокои, докато Тия не се прибере.

Въпреки активното си въображение, Тия никога не си се бе представяла в ролята на шпионин. Нещо като двоен агент, доволно реши тя, когато пристигна точно навреме на срещата. Трябваше да е самата себе си, за да успее в начинанието. Свенлива, притеснителна, глупава и отегчителна, помисли си тя, докато отиваше към масата.

Страхотен таен агент!

Естествено Анита закъсня. Опитът на Тия показваше, че жени, които не са свенливи, притеснителни, глупави и отегчителни, често закъсняват за срещи. Вероятно защото си имаха личен живот.

Е, тя самата вече също имаше интересен живот, но пък бе успяла да пристигне навреме.

Тия си поръча минерална вода и се опита да не изглежда смешна и притеснена, докато сядаше сама в елегантното „Кафене Пиер“.

Анита нахлу в заведението — наистина нямаше друга подходяща дума за това стремително влизане, облечена във великолепен костюм с цвета на зрял патладжан, украсен със зашеметяващо колие от сложни златни верижки и вплетени в тях аметисти.

— Ужасно съжалявам, че закъснях. Надявам се, не чакаш отдавна.

Анита се наведе и целуна въздуха до бузата на Тия, преди да се отпусне на стола и да остави мобифона до чинията си.

— Не, аз…

— Сума ти време не можах да се отърва от един клиент — прекъсна я Анита и се обърна към келнера. — Водка с мартини. „Столичная“, без лед, сухо, две маслини.

После тя се облегна назад и въздъхна театрално.

— Толкова се радвам, че се видяхме. Напоследък много рядко имам възможност за приятелски, а не делови обеди. Изглеждаш чудесно, Тия.

— Благодаря. Ти…

— Направила си нещо различно, нали? — попита Анита, като стисна устни и почука с алените си нокти по масата, докато се опитваше да си припомни старата Тия. — Променила си косата. Чудесно е. Мъжете толкова си падат по дългите коси, а не мога да разбера защо — добави тя, като отметна назад собствените си гъсти кичури. — Е, разкажи ми за пътуването си. Сигурно е било великолепно да изнасяш лекции из цяла Европа. Но пък и изморително. Изглеждаш изтощена. Но ще се възстановиш.

Наистина е долна кучка, помисли си Тия и отпи от водата си, докато сервираха мартинито с водка на Анита.

— Беше трудно и вълнуващо преживяване. Но човек не вижда много от света. Непрестанно си по летища и хотели или в залите за лекции.

— Но все пак има и предимства, нали? Докато пътуваше ли се запозна с онзи красив ирландец?

— Всъщност да. Той беше на една от лекциите ми в Европа, а после се отби при мен, когато дойде по работа в Ню Йорк. Много е красив, нали?

— Изключително. И се интересува от митология?

— Хм — изсумтя Тия, като взе менюто и го зачете внимателно. — Да, много. Особено от групите. Сирените, Музите, орисниците. Мислиш ли, че мога да си поръчам пиле на грил със салата, но без ядки?

— Убедена съм, че можеш. Още ли поддържаш връзка с него?

— С кого? — попита Тия, като остави менюто, свали очилата и се усмихна леко. — О, с Мълаки. Не, той трябваше да се върне в Ирландия. Мислех, че може да се обади, но предполагам… Все пак ни делят хиляди километри, нали? А повечето мъже не ми се обаждат след първата среща дори и да живеят в Бруклин.

— Мъжете са такива свине. Амазонките са били съвсем прави. Използвай ги за секс и продължаване на рода, а после ги убий.

Анита се засмя, после насочи ослепителната си усмивка към келнера, който бе застанал до масата.

— За мен салата „Цезар“, минерална вода и още едно мартини с водка.

— Хм… Истински пилета ли приготвяте или бройлери? — започна Тия и нарочно превърна поръчването на проста салата в изключително събитие.

Тя забеляза презрителната усмивка на Анита с крайчеца на окото си и реши, че си е свършила добре работата.

— Интересно е, че заговори за орисниците — каза Анита.

— Така ли? — объркано попита Тия, като свали очилата си и грижливо ги прибра в калъфката им. — Мислех, че говорим за Амазонките. Но, разбира се, те не са били богини, нито пък гъркини. Но все пак са имали вълнуваща култура и аз…

— Орисниците — повтори Анита и допи първото си питие със стиснати зъби.

— О, да. Отново женската сила. Жени, сестри, които определят продължителността и качеството на живота. И за боговете, и за хората.

— С твоя интерес и семейната ти история, сигурно си чувала за статуетките.

— Чувала съм за много статуи. О! — невинно се усмихна Тия. Можеше да се закълне, че чува как Анита скърца със зъби. — Трите орисници. Да, разбира се. Всъщност, говори се, че един от предците ми притежавал Клото — първата орисница. Но той загинал при потъването на „Лузитания“ и очевидно статуетката потънала заедно с него. Много тъжно, ако е истина. Лахезис и Атропа нямат какво да мерят и режат, ако отсъства Клото, която преде нишката. Но пък аз знам повече за легендите, отколкото за антиките. Мислиш ли, че статуетките съществуват? Имам предвид, останалите две.

— Предполагам, че съм достатъчно голяма романтичка, за да се надявам, че съществуват. Мислех си, че човек с твоите знания и връзки може да има някаква представа.

— Господи — прехапа устни Тия. — Рядко обръщам внимание на подобни неща. Точно това казах и на Мълаки, когато говорихме по въпроса.

— Значи той е говорил с теб за статуетките?

— Интересуваше се — отговори Тия, като предпазливо зарови из кошничката с топли хлебчета и кифли. — Той колекционира предмети на изкуството, свързани с митологията. Сложил начало на колекцията си по време на една от командировките си в Гърция преди години. Занимава се и с корабоплаване.

— Така ли? — усмихна се Анита над второто си питие. — Красив, богат ирландец с интерес в твоята област. И ти не му се обади?

— О, не можах — свенливо отговори Тия и се вторачи в покривката на масата. — Не бих се чувствала удобно да се обадя на мъж. И бездруго нямаше да знам какво да му кажа. А и според мен, той бе разочарован, тъй като не успях да му помогна с орисниците. Имам предвид, със статуетките. Но му бях много полезна с легендите. А след като една от статуетките е на дъното на Атлантическия океан, те никога няма да са в комплект, нали?

— Не.

— Предполагам, че ако бяха заедно, щяха да са доста ценни.

— Доста.

— Ако Хенри Уайли не беше предприел онова пътешествие с обреченото корито, кой знае какво можеше да стане? — каза Тия, като се ококори невинно. — Но пък, това е съдбата. Вероятно ти би могла да намериш някоя от другите две, ако все още съществуват. Сигурно разполагаш с какви ли не източници.

— Така е. А случайно имам и заинтересован клиент. Винаги ми е било неприятно да разочаровам клиентите си, затова сега правя всичко възможно да потвърдя съществуването на статуетките и да ги намеря.

Анита отхапа деликатно от хлебчето си и загледа Тия.

— Надявам се, че няма да споменеш това на… как му беше името… Мълаки, ако ти се обади отново. Не бих искала да ме изпревари.

— Няма, но и не мисля, че той въобще би повдигнал въпроса — въздъхна Тия. — Май забравих да му разкажа какво бях чула преди известно време. Някакъв човек в Атина притежавал Атропа. Това е третата орисница.

Сърцето й заби доволно от собствената й успешна импровизация и Тия зарови из салатата си, търсейки един господ знае какво.

— В Атина?

— Да. Някой ми спомена това миналата есен. Или пък миналата пролет. Не съм съвсем сигурна. Тогава правех проучвания за Музите. Това са деветте дъщери на Зевс и Мнемозина. Всяка си имала собствена специалност като…

— Ами орисниците? — настоя Анита.

— Какво за тях? О! — Тия се засмя леко и отпи от водата си. — Съжалявам. Май съм склонна да се отклонявам от разговора, а това дразни хората.

— Ни най-малко — успокои я Анита, която си помисли, че с радост би удушила досадната идиотка. — Но ти казваше, че…

— Да, сигурно е било миналата пролет — отвърна Тия и с напрегнато лице сипа малко сос върху салатата си. — Но аз не търсех информация за орисниците, особено пък за статуетките. Изслушах човека само от учтивост. А източника, с когото се свързах, как му беше името… Е, това е без значение, тъй като той и бездруго не ми помогна много. Имам предвид за Музите. Но по време на разговора ни спомена, че бил чувал за онзи човек в Атина, който притежавал Атропа. Статуетката.

— Предполагам, че не помниш името на човека в Атина?

— О, Господи! Хич не ме бива с имената — оправда се Тия. — Всъщност, май въобще не чух името му. А и беше толкова отдавна. Спомням си, че ставаше дума за Атина, защото винаги съм искала да отида там. А и ми се стори съвсем логично една от статуетките да е там. В Гърция. Била ли си някога там?

— Не — усмихна се Анита. — Не още.

— Нито пък аз. Не мисля, че ще понеса храната им.

— Спомена ли това на Мълаки?

— За Атина ли? Не. Мисля, че не. Не се сетих. Ох! — ококори очи тя. — Мислиш ли, че е трябвало да го направя? Може би, ако се бях сетила за това, той щеше да ми се обади отново. Наистина е много красив.

Каква идиотка, помисли си Анита. Абсолютен дебил.

— Да, всичко е възможно — лицемерно се усмихна тя.

Тия се почувства замаяна. Предполагаше, че една жена може да се почувства така след изневяра с млад безработен художник, докато досадният й, надежден съпруг ръководи събранието на борда на директорите.

Но всъщност подобно замайване би се появило преди самата изневяра, на път към евтиния мотел. А след това сигурно се чувстваш виновен, засрамен и копнееш за дълъг душ.

Или поне тя мислеше така.

Но все пак бе излъгала, измамила и почти прецакала друг човек, а въобще не изпитваше вина. Чувстваше се силна.

И това й харесваше.

Анита я презираше. Наистина ли хората мислеха, че тя не разбира кога я намират за досадна, отегчителна и тъпа? Очевидно смятаха, че тя просто е благодарна за малкото внимание, което й оказваха. Нямаха представа, че и тя има чувства и разум.

Докато се качваше с асансьора към апартамента си, Тия си помисли, че това беше без значение. Въобще не я интересуваше какво си мисли за нея жена като Анита. Защото тя, Тия Марш, бе спечелила рунда.

Тя влезе в апартамента си, готова да се похвали, но завари там само Клио, която лежеше на канапето и гледаше Ем Ти Ви.

— Здрасти. Как мина?

— Много добре. Къде са останалите?

— Отидоха да се обадят на майка си. Ирландците са много привързани към майките си, нали? А после ще купят разни неща. Най-вече сладолед. Излязоха преди няколко минути.

Клио хвърли последен поглед на телевизионния екран, където една от новите певици — Бритни, Тифани или Кристъл, размяташе русата си коса и друсаше тялото си на мажоретка.

Господи! Тълпа синеоки хлапета превзеха рока, помисли си Клио и спря телевизора, като си припомни с носталгия истинските стари рокаджии.

— Е, как мина обядът с Анита? — попита тя.

— Анита ме смята за малоумна невротичка, благодарна и за най-малкото внимание, което някой ми подхвърля.

Клио скочи от канапето с грациозно движение, на което Тия се възхити.

— Аз не мисля така. Смятам, че си умна и оправна мадама, която може да срита всекиго по задника. Искаш ли нещо за пиене?

Описанието толкова впечатли Тия, че тя дори не се запита защо някой я кани да пийне в собствения й апартамент.

— Може би. Аз всъщност не пия.

— Аз пък пия и сега ми се струва най-подходящият момент за това. Ще ударим по чаша вино и ще ми разкажеш всичко.

Клио отвори бутилка „Пули Фюм“, наля две чаши и се заслуша. Още по време на първата чаша, Тия осъзна, че единственият друг човек, който я слушаше със същия интерес, бе Кари. Вероятно точно и заради това бяха приятелки.

— Изпратила си я в Атина? — изсмя се Клио. — Това е невероятно хитро!

— Просто ми се стори… Предполагам, че си права.

— По дяволите! — извика Клио и вдигна ръка толкова бързо, че Тия отметна глава назад, сякаш за да избегне шамар. — Дай един петак!

— Добре — засмя се и Тия и плесна дланта на Клио.

— Ще трябва да разкажеш всичко още веднъж, когато момчетата се върнат — продължи Клио. — Затова, след като сега сме сами, кажи пикантериите за Мълаки.

— Пикантериите?

— Да. Знам, че си му ядосана и лично аз, ако бях на твое място, вероятно щях да му сваря топките за закуска. Но пък той е радост за очите. Как ще се оправиш с него?

— Няма да се оправям. Става дума за бизнес.

— Той се чувства виновен заради теб. Би могла да използваш това — каза Клио, като натопи пръст във виното си и го облиза. — Но не е само вина. Пада си по теб. А вината и страстта ти дават страхотно предимство, скъпа.

— Той не ме харесва истински. Само се преструва, за да му помогна.

— Грешиш. Слушай, Тия, нещото, което познавам най-добре, са мъжете. Знам как гледат една жена, как се движат около нея и какво става в мозъчетата им. Този човек има желание да те глътне, а тъй като се чувства и виновен, това го прави нервен, раздразнителен и глупав. Можеш да го накараш да коленичи и да ти се моли като куче, ако си изиграеш картите правилно.

— Нямам никакви карти — започна Тия. — И не искам да го унижавам.

После си припомни как се бе чувствала, когато осъзна, че я бе излъгал. Беше я използвал. Тя присви очи и отпи от виното.

— Е, може пък и да искам. Малко. Но не мисля, че това е важно. Мъжете не изпитват същите желания към мен, както към жени като теб.

Тия замълча, ужасена от думите си, и остави чашата си. Наистина не трябваше да пие.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да… исках това да прозвучи като комплимент.

— Успокой се. Разбрах те. Но ти притежаваш повече, отколкото си мислиш. Ум, интелект, сдържаност.

— Тези неща не звучат много секси.

Клио се усмихна и се протегна.

— Вършат чудесна работа с голямото братче. А и този вид на горска нимфа доста ти помага.

— Горска нимфа? Аз?

— Скъпа, трябва да се поглеждаш в огледалото по-често. Наистина си гореща.

— Не, не, добре съм. Не ми е… — Тия замълча, когато Клио избухна в смях.

— О, гореща!

Тя също се разсмя и погледна Клио в очите.

— Пияна ли си?

— Не, но може и да се погрижа за това по-късно — отговори Клио и се облегна назад.

Не се сприятеляваше лесно. Особено с жени. Но в Тия имаше нещо особено.

— Добре, слушай, не си падам по други жени, затова просто ме приеми като сестра. Имаш големи и нежни сини очи, високи скули, красиво лице с класически черти. Устата ти е сериозна и в същото време чувствена. А и прическата ти е чудесна. Събери всичко това и се получава нещо наистина красиво.

— Винаги съм искала да изглеждам като теб — промърмори Тия.

— Като мен?

— Висока, пищна и екзотична. И със съвършена фигура.

— Живеем с това, което имаме. А това, което ти имаш, кара голямото братче да обезумява. Послушай ме — наведе се Клио към нея. — Когато се върнат, ще им пусна малка бомба. Готиният няма да я хареса, а големият брат вече ме гледа накриво. Имам нужда от малко помощ. Подкрепа, разсейване, за каквото се сетиш.

— За какво става дума?

Клио се накани да отговори, но чуха превъртането на ключа. Тия забеляза на лицето на Клио нещо, което можеше да е тъга или съжаление. После сви рамене и допи виното си.

— Начало — промърмори Клио.

— Атина? — широко се ухили Гидиън. — Атина! — повтори той, като сграбчи Тия и я целуна ентусиазирано по устата. — Ти си абсолютен гений.

— Аз… ами… благодаря.

— Абсолютен гений — повтори той и я завъртя в кръг, преди да се усмихне на брат си. — А ти се тревожеше, че Анита ще я глътне, и то наведнъж. Имаме си работа със страхотен ум тук.

— Гидиън, остави я, преди да си я наранил — каза Мълаки и се обърна към Тия. — Това наистина е адски умно. Умно и бързо.

— Логично беше — поправи го тя и се върна на стола си с леко замаяна глава. — Не знам дали Анита наистина ще потегли към Гърция, но определено ще насочи проучванията си натам.

— Това ще ни даде възможност да дишаме спокойно — съгласи се Мълаки. — Добре, а ние какво ще правим? Ребека прави всичко възможно да се сдобие с някаква информация за Джак Бърдит. Ще оставим тази работа на нея. Засега най-разумно ми се струва да решим как Клио да се добере до орисницата на Уайт — Смит. Искаме да свършим това тихо и незабележимо, без Анита да се усети, а после да приберем статуетката на сигурно място.

— Това не е проблем — отвърна Клио и притеснено погледна Гидиън в очите. — Тя вече е у мен. И е на сигурно място.

Глава 16

— Била е у теб през цялото време? — шокиран и раздразнен извика Гидиън, като се вторачи в Клио. — Още от самото начало?

— Баба ми я подари, когато бях малка — отговори Клио и усети свиването в стомаха, което изпитваше, преди да се впусне в танц, който не бе усъвършенствала добре. — Склерозата вече бе започнала да я тормози и предполагам, че я е помислила просто за някаква кукличка. А аз я смятах за нещо като амулет и винаги я носех със себе си.

— И е била с теб в Прага?

— Да.

Тихият, кротък тон на гласа му я накара да се почувства ужасно неудобно и тя си наля нова чаша вино. Това нямаше да й помогне, разбира се, но бе по-добре от нищо.

— Никога не бях чувала историята за трите орисници. Съмнявам се дали въобще някой от семейството на майка ми я е знаел. Чух я за първи път, когато ти ми я разказа.

— Да, и извади страхотен късмет, че се появих и те образовах.

Клио реши, че горчивината в думите му, съчетана с презрение, бе ефективна като удар в слепоочието.

— Слушай, готин, някакъв тип ме преследва в работата, започва да ме разпитва за амулета ми и ми разправя небивалици за много пари и древногръцките легенди. Не можех да му поднеса статуетката на сребърен поднос. Дори не те познавах.

— Но ме опозна, нали?

Той се наведе и сложи ръце на облегалката на креслото й. Очите му пламтяха от гняв. Приличаха на мечове от синкав пламък.

— Или имаш навика да се търкаляш по хотелските подове с непознати?

— Гидиън!

— Не се меси — рязко отвърна той, като насочи гневен поглед към брат си, за да попречи на следващите му думи, после се обърна отново към Клио. — Познаваше ме достатъчно добре за това. Познаваше ме добре, когато споделяхме леглото на Мики. И когато седяхме в кухнята му и поглъщахме закуската, която ни сготви часове, преди да умре.

— Това е достатъчно.

Макар пръстите й да бяха вкочанени от страх, Тия успя да дръпне ръката на Гидиън. Стори й се, че се опитва да огъне стомана.

— Той е бил неин приятел. Обичала го е. Колкото и да си ядосан, нямаш право да го използваш, за да се опитваш да я нараниш.

— Тя го използва. А също и мен.

— Прав си — каза Клио, като вдигна брадичка, но не отбранително, а по-скоро в покана, сякаш го предизвикваше да я удари. — Абсолютно прав си. Надцених се, а подцених Анита. И Мики е мъртъв. Но каквото и отвращение и гняв да изпитваш към мен в момента, въобще не могат да се сравнят с това, което аз изпитвам към себе си.

— Може чувствата ни да са много по-сходни, отколкото си мислиш — отвърна Гидиън и се отдръпна от нея.

— Добре.

Нещо у Клио се счупи. Нещо, което тя дори не бе подозирала, че притежава.

— Добре. Провалих всичко. Реших да сключа сделка с Анита, да взема парите и да ти дам твоя дял. Всички щяхме да сме щастливи. Мислех си, че дори и да се ядосаш малко, че съм свършила работата и ти няма да можеш да се оплачеш, след като получиш всички онези пари.

Гидиън се завъртя отново към нея. В очите му искреше такава ярост, че Тия застана между него и Клио.

— Престани — нареди тя. — Помисли малко. Клио е постъпила разумно. Ако си имаше работа с някоя наистина нечестна печалбарка, всичко щеше да е съвсем друго. Никой от нас не би могъл да предвиди докъде е готова да стигне Анита.

— Основното, което Клио направи, бе да лъже — отвърна Гидиън, без да обръща внимание на ръката на Тия, която го дърпаше упорито. — Излъга всички нас.

— Всичко започна с лъжи — напомни му Тия с достатъчно горчивина в гласа, за да прикове вниманието му.

— Доверието и откровеността отсъстват тук от самото начало. Всички сме устремени в различни посоки, макар и целта ни да е една и съща. И докато нещата стоят така, Анита ще има предимство пред нас. Тя има една посока и една цел. А ако не се споразумеем, тя ще победи.

— Точно така — потвърди Мълаки, като сложи ръка на рамото на Тия и макар да усети как тя се сковава, не я отдръпна. — В момента и аз не съм по-доволен от създалото се положение, отколкото всеки от вас. Всички ние имаме причини да съжаляваме за нещо, освен Тия. Можем да се ядосваме. Или да си изкараме яда, като ударим някоя стена, Гид.

Гласът му стана по-мек. Мълаки зачака търпеливо брат му да насочи разгневените си очи към него.

— Помниш ли боксовата круша, която татко сложи на кея? Наричахме я Найджъл — обясни той на Тия и Клио.

— И я удряхме жестоко, вместо да се бием един друг. Поне през повечето време.

— Вече не сте момчета.

— Не, не сме. Затова вместо да се цупим или да търсим нещо като Найджъл, защо просто не започнем отначало? Добрата новина е, че имаме втората орисница. И къде е банката, Клио?

— На Седмо авеню — отговори Клио и извади от джоба на джинсите си ключа за сейфа. — Само аз мога да я взема. Трябва да се подпиша и да покажа документ за самоличност, за да отворя сейфа. Мога да го направя утре сутрин.

— Ще го направим утре сутрин — поправи я Гидиън. — В момента имам нужда от малко въздух. Качвам се на покрива.

Клио остана на мястото си, когато вратата се затръшна след него. После, когато острите парчета на онова, което се бе счупило в нея, я пронизаха, тя скочи на крака.

— Е, всичко мина чудесно — каза тя, после се уплаши да не заплаче и добави: — Отивам да подремна.

Когато вратата на кабинета се затвори след нея, Тия зарови ръце в косата си.

— О, Господи! Никога не знам какво да направя. Никога не знам какво да кажа.

— Постъпи съвсем правилно и каза най-подходящите неща. Престани да се подценяваш, Тия. Вбесяващо е.

Очите й проблеснаха леко, когато се обърна към него.

— О, прости ми. Ще отида да видя дали мога да помогна на Клио.

— Не, така е прекалено лесно — въздъхна той и отново я докосна по рамото. — Аз ще отида да поговоря с Клио, а ти опитай с Гидиън. Хайде да видим дали не можем да превърнем бъркотията, която създадохме, в нещо като съюз.

Той тръгна към кабинета.

— Беше страхотна с Анита — добави Мълаки, после почука и отвори вратата, без да дочака покана.

Клио лежеше по гръб на неоправената кушетка. Не плачеше, но знаеше, че всеки момент ще избухне.

— Слушай, получих достатъчно от братя Съливан за това действие. Нека да се порадвам на краткия антракт.

— Не става. Шоуто още не е свършило — възрази Мълаки, като вдигна краката й, седна и ги сложи в скута си. — А пък единият брат Съливан е готов да признае, че вероятно щеше да постъпи по същия начин като теб. Нямаше да се гордея с това, а после щях да разсъждавам върху всички погрешни ходове, но това нямаше да промени абсолютно нищо.

— Да не би да си мил с мен, за да се увериш, че ще сътруднича? Ура за отбора!

— Това би било чудесно, но факт е, че понесе тежки моменти, а аз съм част от причината за тях. Гидиън не е толкова прикрит по природа като мен и теб. Не е глупак, разбира се, но е склонен да казва каквото мисли и често се дразни, когато хората не постъпват по същия начин. Нашето момче има силно развито чувство за честна игра.

— Хората, които играят честно, губят в повечето случаи.

— Така си е — засмя се Мълаки и започна да разтрива краката й. — Но когато спечелят, печелят чисто. А това има значение за него. Ти също имаш значение за него.

— Може би имах.

— Все още имаш, скъпа. Познавам брат си и знам това. Но след като не те познавам толкова добре, трябва да те попитам дали той има значение за теб.

Клио се опита да измъкне крака си от ръцете му, но той не го пусна.

— Не се опитвах да го измамя с парите.

— Не питах за това. Той има ли значение за теб?

Тя затвори очи.

— Да, предполагам, че има.

— Тогава ще ти дам един съвет — каза Мълаки и стисна кутрето й, за да я накара да отвори очи. — Бори се. Викай и ругай, докато го изтощиш. Или го удави в сълзи. И двете неща вършат работа при него.

Клио пъхна втора възглавница под главата си.

— Това май също не е съвсем честно, нали?

— Е — усмихна се Мълаки и я потупа по крака, — какво искаш? Да спечелиш или да загубиш?

Желанието й да заплаче изчезна. Тя се надигна и се вторачи в Мълаки.

— Не бях сигурна дали ще те харесам. Но сега съм сигурна, че те харесвам и това ми се струва доста удобно.

— Чувствата са взаимни. Но ме мъчи един въпрос. Дали повечето от жените, които работят като стриптийзьорки, използват даденото им от Бога тяло или онова, което им осигурява съвременната медицина?

Тия не можеше да накара Гидиън да се усмихне. Известно време тя седя на един от железните столове в градината на покрива. Рядко идваше тук, защото се страхуваше от простора и височината. А това бе жалко, защото харесваше чудесната гледка към реката.

Тъй като беше свикнала да я пренебрегват, тя седеше кротко, докато Гидиън стоеше облегнат на парапета, пушеше и мрачно размишляваше.

— Прекарахме дни и нощи заедно. Обиколихме проклетата Европа. И през цялото време статуетката е била в шибаната й чанта.

Е, добре, проговори, помисли си Тия. Все пак беше някакво начало.

— Статуетката е нейна, Гидиън.

— Не е там работата — завъртя се той към нея. — Да не би да е смятала, че ще я фрасна по главата и ще й я открадна? Или ще се измъкна с нея през нощта, след като сме правили любов и ще я зарежа сама в някоя гадна хотелска стая?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Преди всичко, не бих посмяла да тръгна с теб по този начин. А и нямаше да мога да се предпазя, както е постъпила Клио. Аз… Това ще ти прозвучи сексистко, но е по-различно за един мъж да обикаля Европа с една жена, отколкото същата тази жена да обикаля континента с него. Просто е по-рисковано и по-страшно. Така си е.

— Няма да споря, но бяхме заедно по-малко от седмица, когато нещата между нас се промениха.

— В някои отношения сексът е още един риск — отвърна Тия и усети как се изчервява, когато Гидиън се намръщи. — Ако тя беше искала да те използва, както ти мислиш, щеше да се измъкне някоя нощ заедно с Лахезис. А вместо това тя те доведе тук.

— Но после е действала зад гърба ми и…

— И направи грешка — довърши Тия вместо него. — Грешка, която й струва много повече, отколкото на теб. Ние с теб знаем много добре в какво състояние беше Клио, когато я доведе тук. Ние сме единствените, които го знаят. А може би аз съм единствената, която видя твоето отношение към нея. Нежен и мил. Любящ.

Гидиън изсумтя грубо и смачка фаса с крак.

— Беше пияна и й беше зле, защото аз я докарах дотам. Какво можех да направя? Да я заритам?

— Ти се погрижи за нея. После я чух да плаче посред нощ и ти отново се погрижи за нея. Вероятно Клио е била изтощена от мъката си, за да го разбере. Никога не съм била влюбена — продължи Тия, като пристъпи предпазливо към Гидиън, парапета и страшната височина, — затова може и да греша. Но смятам, че си влюбен в нея. Знам какво е да изпиташ чувства към даден човек и после да бъдеш наранен от него.

— Мъл се поболя заради това, Тия — каза Гидиън, като я хвана за ръката, без да осъзнава, че инстинктивната й съпротива е заради височината, а не заради жеста му. — Честна дума.

— Не става дума за това. Просто ти казвам, че когато вече не си толкова бесен и наранен, би трябвало да се опиташ да погледнеш нещата от нейната страна. А ако не можеш, поне се опитай да се държиш добре с нея, за да работим заедно.

— Ще работим заедно — обеща й той. — Аз ще се справя с останалото.

— Добре, добре.

Защо хората, които се страхуват от височина, не могат да устоят да не погледнат надолу, зачуди се Тия.

Неудържимо привлечена от гледката, тя се вторачи в улицата. Зави й се свят и тя отстъпи назад с разтреперани крака.

— Пфу! Шемет.

— Успокой се — каза Гидиън и я хвана за ръцете. — Добре си.

— Предполагам, че ще бъда. Повече или по-малко.

Клио нямаше възможност да изпробва съвета на Мълаки. Беше трудно да се бориш с думи или сълзи с човек, който те избягва, сякаш страдаш от заразна болест. Трудно е да се разбереш с мъж, който предпочита да прекара нощта на покрива на сграда в Ню Йорк, вместо да се сгуши в леглото с теб.

Поведението му я нарани, макар никога да не бе предполагала, че може да изпитва подобни чувства. Но най-ужасна бе мисълта, че си го е заслужила.

— Отивате, взимате я и се връщате — повтори Мълаки, докато Гидиън поглъщаше втората си чаша кафе за сутринта.

— Вече го каза.

— По-добре е да изберете заобиколен маршрут. Банката е прекалено близо до… другия апартамент — предпазливо каза Мълаки, като хвърли бърз поглед към Клио. — Анита може да е наредила на хората си да го наблюдават.

— Успяхме да се отървем от тези задници в Европа — отвърна Гидиън, като остави чашата си на плота, но когато чу двусмисленото покашляне на Тия, я взе и я изми. — Ще се справим и тук.

— Просто си пази гърба. А и останалата част от себе си.

Гидиън кимна.

— Готова ли си? — обърна се той към Клио.

— Разбира се.

Тия стисна ръце нервно, когато Гидиън и Клио излязоха.

— Не трябва да се тревожиш за тях — каза тя колкото на Мълаки, толкова и на себе си.

— Няма. Те наистина могат да се справят — отговори той, но пъхна ръце в джобовете си и си пожела да не се беше отказвал от пушенето. — Ще се радвам да я видя и да я разгледам добре. Да се уверя, че е автентична.

— Да. А междувременно, аз трябва да си наваксам с работата.

— Това е първият път, когато оставаме насаме. Искам да ти кажа много неща.

— Вече ги каза.

— Не всичките. Не и нещата, за които си мислих, след като ме изрита.

— Те са без значение сега. Не съм работила по книгата си от няколко дни и изоставам с графика. А ти можеш да погледаш телевизия, да слушаш радио или да почетеш книга. Или да отидеш и да скочиш от покрива. Все едно ми е.

— Оценявам способността ти да отстояваш гордостта си — каза Мълаки, като се спусна и й препречи пътя към кабинета. — Казах ти, че съжалявам. Казах ти, че сгреших, но ти въобще не ми обърна внимание. Така че защо не изслушаш и останалото?

— Да видим… А не ти ли минава мисълта, че може просто да не ме интересува? Да, май е точно така.

Беше й приятно да усеща сарказма в собствения си глас. Той я правеше да се чувства силна и важна.

— Личната част от отношенията ни приключи.

— Не съм съгласен с това.

Мълаки пристъпи към нея, но тя отстъпи назад. Оттеглянето, макар и стъпка, я накара отново да се почувства уязвима.

— Искаш да спорим ли? — сви рамене тя, като се опита да имитира Клио. — Не съм много добра в споровете, но за да приключим с това веднъж завинаги, ще направя всичко възможно. Отнесе се с мен като с глупачка, а още по-лошото бе, че ме накара да вярвам, че ме харесваш и дори ме желаеш. А това, Мълаки, е долно и подло.

— Щеше да е долно и подло, ако беше вярно. Факт е обаче, че те намирам привлекателна и те желая. А това беше сериозен проблем за мен.

На лицето й се изписа раздразнение. Мълаки знаеше, че раздразнението е в резултат на недоверието й, затова го пренебрегна.

— Поради тази причина допуснах първата си грешка. Знаеш ли какво ме накара да направя следващите?

— Не. И не ме интересува. Заболя ме глава.

— Не е вярно. Надяваш се да те заболи, за да се отървеш. Гласът ти.

— Моля?

— Гласът ти. Седях в залата и слушах гласа ти, а той беше невероятно хубав. Леко нервен в началото, а после — по-уверен. Прекрасен, мелодичен глас. Признавам си, бях отегчен от онова, което разправяше, но ми беше приятно да те слушам.

— Не виждам какво…

— А и краката ти.

Мълаки твърдо реши да не спира сега, след като виждаше, че е приковал вниманието й.

— По време на цялата лекция се наслаждавах на гласа ти и се възхищавах на краката ти.

— Това е абсурдно!

Аха. Тия се изчерви, а това беше по-добро от раздразнението и нервите. Защото изчервяването й не можеше да го спре да изрече нещата, които толкова много искаше да й каже.

— Но това не беше най-важното. Харесаха ми умората, свенливостта и объркването ти, когато дойдох при теб с книгата си. Ти беше толкова любезна.

Мълаки отново пристъпи към нея. Тия повторно се отдръпна назад и остави канапето между тях.

— Въобще не си мислеше, че съм изморена. Единственото ти желание беше да ме разпиташ за орисниците.

Той кимна.

— Вярно е, че мислех за орисниците, но в главата ми имаше място и за други неща. А после, когато те заведох на разходка, ми хареса начинът, по който се оглеждаше замаяно наоколо и най-после осъзнаваше къде си.

— Харесваше ти да мислиш, че съм замаяна от теб.

— Така е — усмихна се той. — Признавам си. Беше невероятно ласкателно. Но това все още не бе моментът, когато нещата започнаха да се променят, затова първо ще довърша списъка с грешките си.

Мълаки заобиколи канапето, а Тия се блъсна в масичката за кафе, изчерви се още по-силно и почти отскочи към другия край на стаята.

— После отидохме в стаята ти…

— Съсипаната ми стая.

— Да.

Той долови лекия аромат, който се носеше във въздуха на мястото, където Тия бе стояла. Толкова мек и нежен.

— Бях ужасно ядосан и вбесен на себе си, тъй като знаех, че съм отчасти отговорен за това, което ти се случи. А ти стоеше там, разстроена и объркана, и вадеше разни хапчета и онова нещо, което смучеш като захарно петле.

— Инхалаторът е медицински…

— Както и да е — усмихна се той още по-широко и тръгна към нея. — Знаеш ли какво стана с мен, Тия? Какво проби защитата ми и ме накара да въздишам по теб?

Тя изсумтя презрително.

— Въздишаш? Как ли пък не!

— Това стана, когато надникнах в банята. Онази красива финландска баня, изпълнена с безброй шишенца и пакети. Хапчета за енергия. Хапчета против стрес. Специален сапун и бог знае какво още.

— Разбира се. Почувствал си се неудържимо привлечен от алергиите и фобиите ми. Винаги съм смятала, че те са страхотно сексапилни.

Саркастичният й тон се стори на Мълаки като рапсодия.

— Бях впечатлен от мисълта как тази жена, която вярваше, че се нуждае от всички тези хапове, за да изкара деня, е тръгнала сама на подобно пътешествие. Все пак, под всичките си фобии, ти си смела натура, скъпа.

— Не съм. Ще спреш ли да ме преследваш?

— Планът ми беше да открия дали мога да получа информация от теб, която да ме отведе към другите статуетки. Съвсем проста и безвредна задача. Но се оказа, че не е толкова безопасна, тъй като не можех да спра да мисля за теб.

В гърлото й се появи странно гъделичкане и Тия усети напрежение в гърдите си.

— Не искам да обсъждам този въпрос повече.

— Непрестанно те виждах как стоиш там, заобиколена от всичките си лекарства. И как спокойно говориш с полицията, макар да си пребледняла и разстроена.

Сега вече Тия се възмути искрено.

— А ти ме остави там съвсем сама! Появи се чак когато реши, че може да съм ти полезна.

— Права си. Но когато дойдох в Ню Йорк, не мислех само за орисниците. Те не бяха единственото, което исках. Помниш ли как те целунах пред вратата на апартамента ти? Помниш ли?

— Престани!

— Накарах те да влезеш вътре сама, а аз затворих вратата и останах отвън. Ако не държах на теб, щях да вляза. Знаех, че ще ми позволиш. Но не можех. Не исках да те имам, докато те лъжех.

— Щеше да влезеш и да ме заведеш в леглото, ако можеше да понесеш мисълта да правиш любов с жена като мен.

Мълаки застина на мястото си като човек, ударил се в прозрачна стъклена стена. Очите му заблестяха.

— Какво, по дяволите, означава това? Жена като теб. Побеснявам, като те чуя да говориш така — извика той, скочи и почти я хвана за ръката, преди тя отново да отстъпи назад. — Проклет да съм, ако ти позволя да вярваш в това! Онази нощ те исках адски силно. И запазих вкуса на устните ти. Но както виждам, има само един начин да разрешим проблема. Ще те имам.

— Какво ще имаш?

Когато Мълаки спря и се изсмя като луд. Тия загря. Червенина обля лицето й.

— Не можеш да казваш нещо такова. Не можеш да приемаш…

— Нищо не приемам и нищо не казвам. Откакто пристигнах тук, се опитвам да кажа нещо, но вече се отказвам от думите. Искам ръцете ми да са върху теб. Престани да вдишваш толкова дълбоко, защото скоро ще се нуждаеш от онзи проклет инхалатор.

— Не вдишвам — възрази Тия, макар да правеше точно това. — И няма да се метна в леглото с теб.

— Не е задължително да е в леглото, но мисля, че ще ти достави по-голямо удоволствие, ако сме там.

Мълаки се престори, че тръгва наляво, после бързо скочи вдясно и я хвана за ръката. Позволи й да се измъкне за момент, за да се наслади на преследването.

— Не си много добра в това — отбеляза той, когато Тия се спъна и едва не падна. — Обзалагам се, че не е имало много мъже, които да те гонят около канапето.

— Така е. Не се срещам с дванадесетгодишни хлапаци.

Ако се беше надявала да го обиди, широката му усмивка й показа, че не е успяла.

— Искам да престанеш — строго каза тя. — Веднага!

Тия погледна вратата на кабинета си и прецени разстоянието.

— Хайде, опитай — ухили се той, като повдигна вежди. — В интерес на честната игра ще ти дам преднина. Искам да те целуна по тила. Да прокарам устни по тази елегантна извивка…

Мълаки се спусна към нея. Тия изписка, размаха ръце и се просна на канапето. Изтърколи се от него и се стовари на пода, а Мълаки се оказа сам на възглавниците.

С нервен кикот, който изненада повече нея, отколкото Мълаки, тя скочи и се втурна към кабинета си.

Той я хвана точно пред вратата, завъртя я и я притисна към стената. Тия отвори уста, но думите замряха на гърлото й, когато видя очите му. Блестящите му, пламтящи очи.

— Ето колко непривлекателна те намирам — каза Мълаки и впи устни в нейните, но без топлотата и нежността, които й бе показал преди.

Тялото му се притисна страстно към нейното и тя долови учестеното биене на сърцето му.

Тия вдигна ръце с мисълта да… Не, без никаква мисъл. После ги отпусна.

Мълаки повдигна глава. Лицето му беше толкова близо до нейното, че го виждаше размазано.

— Вече наясно ли сме с това? — попита той.

Тия успя само да поклати глава и той отново я зацелува.

Стори й се, че я изстрелват от оръдие или изхвърча от влакче на ужасите. Или поне предполагаше, че тези две събития биха довели до подобно замайване и ускорен пулс, биха подкосили крайниците й и биха накарали тялото й да изпита нещо между леден ужас и гореща възбуда.

Ушите й зазвънтяха и й напомниха, че задържа дъха си. Но когато го изпусна, той прозвуча като стон.

Безпомощната й реакция го накара да засмуче силно долната й устна, преди да прекрати целувката.

— Ами сега?

— Аз… аз забравих въпроса.

Очите му проблеснаха весело. Той се засмя и я целуна отново.

— Тогава аз ще го перифразирам.

Мълаки я грабна. Нямаше друг начин да се опише начина, по който я вдигна във въздуха и я завъртя.

— О, Господи — бе единственото, което Тия успя да промълви, когато Мълаки я занесе в спалнята и затвори с крак вратата зад себе си.

— Дръж се за тази мисъл. Знаеш, разбира се, че правя това само за да не си ми ядосана повече.

— О — прошепна Тия, когато той я положи на леглото, — добре.

— Нямам личен интерес към теб. Нямам желание да те съблека и да забия зъби в теб.

Той я прикова под себе си и се вгледа в лицето й, докато разкопчаваше блузата й.

— Но понякога човек трябва да се жертва в името на общото добруване.

Мълаки погали нежно гърдите й и тя потръпна.

— Не си ли съгласна?

— Аз… да. Не. Не знам какво правя тук. Загубила съм си ума.

— Надявах се да го загубиш, Тия — отвърна той, като я повдигна нежно, за да свали блузата й. — Толкова си красива.

— Не съм с подходящо бельо.

Той прокара ръце по тялото й и си помисли, че кожата й прилича на сгрени от слънцето розови листенца.

— Какво? — разсеяно я попита Мълаки.

— Ако знаех… Не съм с подходящо бельо за случая.

— Така ли?

В очите му заискри смях, докато разглеждаше обикновения памучен сутиен.

— Е, тогава ще е най-добре да се отървем от него. Колкото се може по-бързо.

— Не исках да кажа…

Тя преглътна тежко, когато Мълаки пъхна ръка под нея и ловко разкопча сутиена й.

— Правил си това и преди.

— Признавам си. Правил съм го — усмихна се той и я целуна по устните. — А сега ще се възползвам от теб.

Той започна да гали зърната й. Тия усети как я облива гореща вълна.

— Вероятно би трябвало да викаш за помощ — посъветва я той.

— Не мисля, че се нуждаеш от помощ.

Мълаки се разсмя и я прегърна отривисто.

— Господи! Ти си невероятна! Целуни ме. Целуни ме веднага. Имам нужда от теб.

През целия й живот никой не й бе казвал подобно нещо. Вълнение изпълни сърцето й и се изля в целувката й. Тия обви ръце около него и притисна тялото си към неговото със страст, която никой от двамата не бе очаквал.

Зашеметен, Мълаки заби пръсти в плътта й и се помъчи да запази самообладание. После се претърколи върху нея и изпълни заплахата си да впие зъби в нея.

Тия се надигна, сякаш понесена от вълна, и без да мисли задърпа ризата му.

— Искам… искам…

— Аз също.

Мълаки остана без дъх, мускулите му затрепериха. Кожата й бе топла и сладка, нежна като коприна. А ентусиазмът, с който прокарваше малките си, нервни ръце по него, направо го влудяваше.

Беше толкова деликатна. Мирисът й бе лек и женствен. Струваше му се, че може да я вдиша. Той нетърпеливо прокара устни надолу по тялото й, после обратно към малките, красиви гърди.

Обратно към горещата й, търсеща уста.

Когато притисна ръката си към най-горещото място и Тия изстена, Мълаки се почувства като бог.

Той мърмореше нещо или пък крещеше. Главата й бучеше толкова силно, че не можеше да разбере. Тялото й трепереше от толкова много и силни усещания, че не можеше да ги отдели едно от друго.

Тя ги поглъщаше жадно и искаше още.

А неговото тяло бе толкова твърдо и гладко. Нищо чудно, че ръцете й копнееха да го докоснат. А когато го докоснеха, тя чувстваше потръпването на мускул и ускорен пулс.

Нужда. Той наистина имаше нужда от нея.

После, когато пръстите му се плъзнаха по нея и вътре в нея, тя забрави за неговата нужда. Вкопчи се в завивките, сякаш искаше да се задържи за тях, докато политаше.

Устните му се върнаха върху нейните и тя се откри за него. Разцъфна като цвете. Мълаки проникна едновременно в тялото и в сърцето й.

Не спираше да повтаря името й. Струваше му се, че отеква в главата му, докато потъваше в нея, в тази влажна горещина. Тия се надигна към него и се понесоха в буен ритъм. Нуждата им се превърна в отчаяно желание. А после в невероятно удоволствие, което погълна и двама им.

Слаба и изтощена, Тия лежеше под него. Някъде в подсъзнанието си усещаше тежестта на тялото му, галопиращия ритъм на сърцето му, дори ускореното му дишане. Но усещаше много по-силно прекрасната умора на собственото си тяло и горещата кръв, която се движеше под кожата й.

Част от съзнанието й продължаваше да се крие в ъгъла и да гледа шокирано и неодобрително. Беше правила дива, бурна любов с мъж, на когото не трябваше да се доверява. И то в девет часа сутринта. В четвъртък сутрин.

Тези факти я накараха да почувства радост, от която знаеше, че би трябвало да се срамува.

— Престани да мислиш толкова много — лениво каза Мълаки. — Ще се повредиш. Пропуснах тила ти — добави той, като се завъртя и захапа леко рамото й. — Ще трябва да се реванширам за това, когато отново мога да се движа.

Тия затвори очи и си заповяда да се вслуша във вътрешния си глас.

— Девет часа сутринта е.

Той завъртя глава и погледна часовника.

— Всъщност не е. Десет и шест минути е.

— Не е възможно. Те излязоха малко преди девет. Беше толкова хубаво да прокарва ръце през гъстата му, тъмнокестенява коса.

— Погледнах часовника, за да знам кога да започна да се тревожа, ако не се върнат.

Тя се опита да се обърне, за да види часовника, но Мълаки спря движението й с целувка.

— И кога трябва да започнеш да се тревожиш?

— В десет.

— Значи закъсняваш. Скъпа, все пак минава известно време, докато правиш любов.

— Десет? Вече минава десет? — извика Тия и се раздвижи нервно. — Те може да се върнат всеки момент.

— Може — отвърна Мълаки, като се любуваше на движенията й. — Какво от това?

— Ами… ние не можем да сме тук. По този начин.

— Вратата е затворена, а доколкото си спомням, никой няма право на достъп до спалнята.

— Те ще разберат какво сме правили. А ние…

— Предполагам, че ще разберат. О, толкова е шокиращо! — засмя се той и протегна ръка, за да погали гърдите й.

— Не ме закачай.

— Не мога да се въздържа. Както не мога да се въздържа да се любя с теб отново. Харесваш ми и вън от леглото, Тия, но трябва да ти кажа, че… — той захапа ухото й и я накара да потръпне — … още повече те харесвам в него. Ще си открадна още няколко минути, за да ти покажа.

— Трябва да ставаме, и то веднага — започна Тия, но езикът му се плъзна по гърдите й. — Добре, добре. Предполагам, че още няколко минути са без значение.

Глава 17

Клио реши, че Гидиън Съливан би трябвало да дава уроци по сърдене. Би могъл да напише шибана книга по въпроса: „Как да накараш любовницата си да се чувства като пълен боклук. Само в десет лесни урока.“

Първият щеше да е поддържането на скована и отчуждена учтивост, която можеше да накара обигран рекламен агент да се оттегли, потънал в срам и разкаяние.

После идваше погледът. Безизразен, равнодушен поглед, с който би се гордяло всяко ченге.

Но онова, което я караше да се чувства най-зле, бе толкова просто, че тя се зачуди защо не го бутилират и продават под името „Брутално безразличие“.

Но тя нямаше да се пречупи. Гидиън можеше да се държи студено. Тогава тя щеше да е още по-студена. Можеше да й говори едносрично. Тя пък щеше да му отвръща със сумтене.

Ако той си въобразяваше, че спането на покрива вместо в топлото легло с нея бе наранило чувствата й, не бе познал.

Искаше й се да бе валяло. Проливно.

Возеха се в метрото, което бе идеалното място за ледено мълчание. Клио седеше спокойно, загледана разсеяно настрани, а той четеше овехтяло издание на „Одисей“.

Тя реши, че Гидиън би трябвало да се отпусне. И бездруго, човек, който четеше за удоволствие Джеймс Джойс, определено не бе неин тип.

Вероятно Гидиън си мислеше, че тя не бе отваряла книга през живота си.

Е, грешеше. Тя обичаше да чете, но не възнамеряваше да прекарва свободното си време в някаква метафорична джунгла от тъга и отчаяние.

Щеше да остави това на Гидиън, който бе толкова типичен ирландец, че сигурно и кръвта му бе зелена.

Клио се изправи, когато стигнаха до тяхната спирка. Гидиън отбеляза мястото, докъдето бе стигнал, и се затътри след нея. Тя беше прекалено заета с мрачните си мисли, за да забележи как той внимателно оглежда останалите пътници, които слязоха с тях, или как заслонява тялото й със своето. Гидиън я последва през лабиринта от тунели към следващия влак.

Стоеше търпеливо на перона и чакаше, а Клио нервно потропваше с крак и барабанеше с пръсти по бедрото си.

— Не мисля, че ни следят — тихо каза той.

Клио едва не подскочи от звука на гласа му. Това я раздразни толкова силно, че забрави да изсумти.

— Никой не знае, че сме у Тия, така че не могат да ни следят.

— Може да не знаят, че сме у Тия, но някой може да наблюдава сградата й. Не бих искал да ги отведа до нея. Нито пък да им позволя да се влачат след нас.

Беше прав, а това й напомни, че тя бе завела някого до Мики.

— Вероятно би трябвало да се хвърля под следващия влак. Може би това ще ти се стори достатъчно солидно изкупление.

— Това е прекалено, а и безсмислено. Поне докато не вземеш статуетката от банката.

— Да, тя е единственото, което някога си искал.

Перонът завибрира от силния грохот на идващия влак.

— Сигурно ти е удобно да мислиш така.

Клио влезе вбесена във вагона и се хвърли на една от седалките. Гидиън се настани срещу нея, отвори книгата си и зачете.

Продължи да чете упорито, макар че влакът се тресеше силно и буквите играеха пред погледа му. Напомни си, че няма смисъл да спори с Клио. Особено на обществено място. Важното беше да отидат до банката, да вземат орисницата и да се върнат в дома на Тия. Тихо и незабележимо.

А след това можеха да започнат една добра караница. Но не беше сигурен дали ще им свърши работа. Все пак, въпреки интимността си, те почти не се познаваха. Двама души с различен произход и различни разбирания. И различни цели.

Ако си беше позволил да мисли, че има нещо повече и бе позволил на чувствата си да се оплетат в действителността, това си беше негов проблем.

Основната му цел бе Лахезис, така че скоро тази част от пътуването му щеше да приключи.

Искаше му да се върне в Коув и да изразходва излишната си енергия в чистене на палуби или нещо подобно. Но Лахезис бе само една от трите статуетки и той имаше чувството, че ще мине доста време, преди да види дома си отново.

Гидиън усети, че Клио се раздвижва и видя как се надига на дългите си крака. Той стана и прибра книгата в джоба на якето си.

Клио излезе на перона и тръгна напред, сякаш бързаше много. Но пък и всички други вървяха по този начин. Гидиън се съмняваше, че някой би забелязал. Тя не обърна внимание на стареца с табела около врата, който седеше на последното стъпало. Гидиън извади няколко монети и ги пусна в кутията му.

— Надявам се, че си донесъл достатъчно за всички — каза тя рязко.

— Какво?

Клио посочи с пръст просяка и продължи напред.

— На всяка улица в града има хиляди като него. Имаш ли достатъчно дребни?

— Не. Но това не означава, че няколкото цента, които му дадох, няма да му помогнат.

— Страхотен романтик си, готин.

— А ти не си. Това е повече от ясно. Това си бяха мои пари.

— Не забравяй това, когато ти се наложи да вземеш пет кинта от Тия за такси.

Гидиън я хвана за ръката и я дръпна към себе си, макар да се бе зарекъл да не я докосва.

— Каквото взимам назаем, винаги го връщам.

— Да, връщането е твоят специалитет.

Клио си каза, че очите я смъдят от силното слънце. Беше забравила тъмните си очила.

— Искаш ли да свършим работата или предпочиташ да стоиш тук и да защитаваш честта си?

Тя се отдръпна от него и тръгна бързо, като ровеше в чантата си.

После се завъртя енергично и се протегна към дръжката на вратата на банката. Гидиън я хвана за ръката.

— Ако влезеш вътре, готова да прегризеш нечий врат, хората ще забележат.

— Това е Ню Йорк, умнико. Тук никой не забелязва нищо.

— Успокой се, Клио. Ако искаш един рунд с мен, ще го получиш. Но не сега и не тук. Овладей се.

Според Клио най-омразното нещо у него беше, че успява да се владее във всякакви ситуации.

— Добре — ледено се усмихна тя. — Спокойна съм.

— Ще те чакам тук — каза той и се отдръпна от вратата.

Гидиън вторачи поглед в движението, колите и хората. Прегледа набързо заглавията във вестниците в две очукани кутии. Реши да си купи вестник, но се сети, че бе дал всичките си дребни на просяка.

Не видя никой, който да се интересува от него. Тъкмо бе стигнал до заключението, че човек, който искаше да живее в град с толкова много шум, коли и хора, или имаше мозъчно увреждане, или щеше да го получи всеки момент, когато Клио излезе от банката.

Тя му кимна и потупа леко чантата си. Гидиън застана до нея, така че чантата и съдържанието й бяха на безопасно място между телата им.

— Ще вземем такси — каза той.

— Добре. Но първо ще се отбием на едно място. Тия ми даде назаем двеста долара. Имам нужда от малко дрехи.

— Сега не е време за пазар.

— Няма да пазарувам. Просто ще си купя някои неща. Достатъчно отчаяна съм, за да се примиря с „Гап“, а това не е малко за мен. Можем да отидем пеша до Пето Авеню.

Клио тръгна към Пето Авеню, без да му даде друга възможност, освен да я последва.

— Ще се уверим, че никой не ни следи, ще грабна няколко ризи и джинси, ще хванем такси и ще се приберем у дома. А там може би ще изгоря дрехите, които нося още от Прага.

Гидиън можеше да започне спор, но бе човек, който бързо преценяваше възможностите. Вероятно можеше да я натъпче в някое такси с борба, а после да седи върху нея, докато стигнат до дома на Тия.

Или пък можеше да й отпусне половин час да свърши онова, от което имаше нужда.

— Мразя това място — промърмори тя в мига, когато влязоха в магазина. — Толкова е… жизнерадостно — добави тя и се отправи към щандовете с черни дрехи.

Гидиън вървеше толкова плътно след нея, че Клио изпита желание да грабне нещо и да влезе в пробната само за да види дали ще я последва и там. Нямаше да се учуди много. Очевидно не изпитваше никакво доверие към нея.

Тя взе дрехите, които смяташе за абсолютно необходими. Две фланелки, фланела с дълги ръкави, джинси, пуловер и риза. Всичките черни. После видя, че цената им е двеста и дванадесет долара и петдесет и осем цента.

— Аритметиката не е най-силната ти страна, нали? — попита Гидиън, когато тя изруга под нос.

— Мога да смятам, но не обърнах внимание на цените — отговори Клио, като извади всичко, което имаше, но все още не й достигаха осем долара и двадесет и два цента. — Помогни ми.

Той й даде десет долара, после протегна ръка за рестото.

— По-малко от два долара — каза тя, като хвърли парите в ръката му и метна торбата на свободното си рамо.

— Фалирах.

— Трябва да внимаваш как харчиш онова, с което разполагаш. И не забравяй да извадиш осем долара и двадесет и два цента от онова, което ти дължа за обиците. Аз ще се бръкна за таксито.

— Страхотно си щедър, готин.

— Ако искаш да те издържа мъж, ще трябва да си потърсиш друг. Убеден съм, че няма да имаш проблеми да си намериш такъв.

Клио не му отговори. Не можеше да каже нищо заради огромната буца, заседнала в гърлото й. Тя измарширува енергично до бордюра и махна на приближаващото такси.

— Е, извинявай — промърмори Гидиън.

— Млъкни! — успя да отвърне тя. — Просто млъкни. И двамата знаем какво мислиш за мен, така че просто престани.

Когато главата й се проясни отново, тя благодари на Бог, че им бе изпратил такси в същия момент. Клио скочи вътре, каза адреса на Тия и решително затвори очи.

— Не знаеш какво мисля за теб. Дори аз не знам.

Това бе последното изречение до края на пътуването им.

Клио щеше да влезе направо във временната си спалня, когато се прибраха в апартамента на Тия, но Гидиън отново я хвана за ръката.

— Хайде първо да видим статуетката.

— Ти искаш да я видиш — грубо отвърна тя и бутна чантата си в стомаха му с достатъчно сила, за да му изкара въздуха. — Ето ти я.

Беше прекосила половината стая, когато застина на място.

— Слушай, Клио…

Тя вдигна ръка и поклати глава. Стомахът му се сви, когато си представи как Клио плаче. Но когато се завъртя към него, широката й, глуповата усмивка го накара да присвие очи.

— Тихо! — прошепна тя и посочи спалнята на Тия. — Те са вътре.

— Кой?

Образите на Анита Гай и мускулестите й горили се явиха пред очите му. Клио скочи и му препречи пътя.

— Господи, готин, отпуши си ушите.

Тогава той чу приглушените стонове, които можеха да означават само едно. Зашеметен от любопитство, той пристъпи напред и чу непогрешимия звук от скърцане на легло.

— О, Господи!

Той прокара ръка през косата си и се опита да потисне смеха си.

— Какво, по дяволите, да правим сега? — прошепна той и се ухили на Клио. — Не мога да стоя тук и да подслушвам как брат ми се забавлява с Тия. Ужасно е.

— Да. Ужасно — засмя се Клио и притисна ухо към вратата на спалнята. — Мисля, че ще се забавят още доста време. Освен ако брат ти не е един от онези бързаци, които свършват за секунди.

— Нямам представа — отвърна Гидиън, като я хвана за ръката и я дръпна към външната врата. — А и нямам желание да научавам. Ще се качим на покрива за известно време.

— Давай, Тия! — прошепна Клио, когато тръгна към вратата, като едва сдържаше смеха си.

— Мислиш ли, че ни чуха? — попита Гидиън.

— Мисля, че не биха чули и ядрена експлозия — отговори Клио и се заизкачва по стъпалата към покрива.

Излезе навън, отпусна се на един от столовете и протегна дългите си крака.

Усети, че настроението й отново се разваля, когато Гидиън отвори чантата й. Моментът на споделено веселие бе свършил. Време бе отново за бизнес.

Той извади орисницата и я вдигна нагоре. Статуетката заблестя на слънчевите лъчи.

— Не е кой знае какво — промърмори той. — Красива е и изработката е изкусна, ако се вгледаш внимателно. Оставила си я да почернее.

— Преди изглеждаше още по-зле. Но все пак това е само една от статуетките.

Той отмести очи от фигурката и ги прикова в тъмните й очила.

— Но е у нас, а не у Анита. Средната, онази, която мери. Решава колко дълъг ще е нечий живот. Петдесет години, пет, осемдесет и девет. И в какви дела ще мине този живот. Мислила ли си някога по въпроса?

— Не. Мисленето не променя нищо.

— Така ли? — попита той и завъртя статуетката в ръката си. — Според мен пък променя. Размислите върху живота, върху това, което ще направиш или няма да направиш, са различните измерения на съществуването. — А ако бъдеш прегазен от автобус, докато мислиш? Това какво е?

Гидиън се облегна на стената и се загледа в Клио, която седеше сред саксиите с цветя и зеленина.

— Затова ли не ми каза, че е у теб? Защото за теб не означава нищо повече от средство за постигане на някаква цел? Или пък въобще няма значение.

— Планираш да я продадеш, нали?

— Да. Но сега държа в ръката си не само пари. Сега вече статуетката означава нещо много повече.

— Няма да говоря за Мики — отвърна Клио с разтреперан глас. — И няма отново да се извинявам за това, че постъпих по този начин. Получи от мен онова, което искаше, а даже и малко креватна гимнастика. Нямаш от какво да се оплакваш.

Гидиън се изправи, стиснал в ръка орисницата.

— А ти какво получи, Клио?

— Махнах се от скапаната Прага — скочи тя на крака. — Прибрах се у дома и вероятно ще спечеля достатъчно пари, за да преживявам спокойно дълго време. Защото каквото и да си мислиш за мен, не възнамерявам да разчитам на някой богат любовник. Да, бях стриптийзьорка, но не съм проституирала. А не съм достатъчно тъпа, за да позволя отново на някой тип да ме прецака и да ме остави без пукната пара и в безизходица, както стана със Сидни.

— Кой е Сидни?

— Още едно от върволицата копелета, които очевидно привличам. Но не мога да го обвиня, тъй като аз бях глупавата. Той започна да ме сваля, а аз се хванах на въдицата. Излъга ме, че притежавал половината от един театър в Прага, където поставяли нова пиеса. Търсели добра балерина, която разбира и от хореография, и били готови да инвестират доста пари. А всъщност търсеше само загубена патка и малко безплатен секс. С мен получи и двете.

Клио пъхна ръце в джобовете си.

— Искаше да се върне в Европа, а аз бях неговият билет. Платих всичко, защото исках да опитам нещо ново. Тук не можех да си създам име, затова реших да опитам в Европа. И колкото повече небивалици ми разправяше, толкова повече му се връзвах.

— Беше ли влюбена в него?

— Да, ти наистина си романтик.

Клио отметна косата си назад и тръгна към стената. Гъстата, тъмна коса се вееше зад нея, очите й бяха скрити зад тъмните очила, а устните й бяха изкривени в цинична усмивка.

— Той беше много красив и умееше да лъже. А лъжите винаги звучат по-убедително с акцент. Падах си по него, а това е различно от влюбването. А и бях въодушевена от идеята, че някой ще ми даде възможност да се проявя като хореограф.

Да, точно така. Да се прояви в нещо, в което бе добра.

— И така, поживях си страхотно в Прага няколко дни. После се събудих една сутрин и открих, че ме е обрал. Беше взел парите и кредитните ми карти и ме беше оставил с гигантска хотелска сметка, която не можех да платя, докато не заложих часовника си и няколкото пръстена на ръцете си.

— Не отиде ли в полицията? Или в посолството?

— Господи, Гидиън — завъртя очи Клио. — Какъв цвят е небето в твоя свят? Той беше изчезнал отдавна. Съобщих, че кредитните ми карти са откраднати, събрах си багажа и си потърсих работа. И научих един урок. Когато нещо звучи прекалено хубаво, за да е вярно, то е, защото всъщност чуваш една огромна лъжа. Урок номер две? Виж урок номер едно. Това е.

— Може би трябва да научиш още един урок — каза Гидиън, като завъртя орисницата, така че лицето й заблестя на слънцето. — Ако не вярваш в нещо и в някого, какъв въобще е шибаният смисъл?

Долу в апартамента Тия се сгуши в Мълаки и се зачуди дали да не подремне. Кратка котешка дрямка, тъй като се чувстваше точно като котка в момента. Котка с пълен с каймак стомах.

— Имаш великолепни рамене — промълви той. — Би трябвало винаги да са голи. Не трябва да ги покриваш с дрехи или с коса.

— Анита каза, че мъжете предпочитали жени с дълги коси.

Името развали прекрасното му настроение и го накара да стисне устни.

— Не мисли за нея сега. По-добре да ставаме и да видим дали Клио и Гидиън са се върнали.

— Да се върнат? — въздъхна Тия и се протегна. — Откъде? О, Господи!

Тя седна рязко в леглото, прекалено шокирана, за да се сети да се покрие с чаршафа.

— Единадесет часът е! Сигурно им се е случило нещо. Какви ги вършим!

Тя скочи от леглото, грабна безнадеждно смачканата си блуза и се вторачи в нея ужасена.

— Ако се върнеш тук за минута, ще ти покажа какви ги вършим.

— Това е абсолютно безотговорно — отвърна тя, като притисна блузата към гърдите си и тръгна към гардероба. — Ами ако наистина им се е случило нещо? Трябва да отидем да ги потърсим или…

Тя замълча, когато на вратата се позвъни.

— Това трябва да са те.

Облекчението й беше толкова силно, че тя наметна само халат, вместо да облече блузата си и се втурна въодушевено към вратата.

— Слава богу! Толкова се тревожех… мамо!

— Тия, колко пъти съм ти казвала, че дори когато поглеждаш през шпионката, пак трябва да попиташ кой звъни — скара се майка й и целуна въздуха на сантиметър от бузата й. — Болна си. Знаех си.

— Не, не съм.

— Не ми обяснявай — възрази майка й и притисна ръка до челото й. — Зачервена си и по халат посред бял ден. И очите ти са замъглени. Е, аз отивам на лекар, така че и ти можеш да дойдеш с мен. Ще вземеш моя час, скъпа. Иначе никога няма да си простя.

— Не съм болна и нямам нужда от лекар. Аз просто…

Господи, какво ли можеше да каже?

— Ей сега ще те облечем. Не се съмнявам, че си пипнала някой чуждестранен вирус по време на пътуването. Точно това казах на баща ти тази сутрин.

— Мамо!

Тия седна на една от табуретките и заговори бързо.

— Чувствам се абсолютно добре. А ти не искаш да изпуснеш часа си, нали? Изглеждаш ми пребледняла. Добре ли спа?

— Кога съм спала добре? — с мъченическа усмивка попита Алма. — Не мисля, че съм спала повече от час, откакто ти се роди. Тази сутрин трябваше да събера всичките си сили, за да се облека. Сигурна съм, че хемоглобинът ми е нисък. Абсолютно убедена съм в това.

— Помоли доктора да ти направи пълни изследвания — посъветва я Тия, докато я теглеше към вратата.

— Какъв е смисълът? Никога не ти казват, когато си сериозно болен. Трябва да поседна за известно време. Имам сърцебиене.

— О… тогава трябва да побързаш да отидеш на лекар. Мисля, че трябва да… — Тия замълча и изстина, когато вратата се отвори и влязоха Клио и Гидиън. — А… хм… Върнахте се. Това са мои колеги, мамо.

— Колеги? — недоверчиво запита Алма и огледа избелелите джинси и торбата от „Гап“ в ръката на Клио.

— Да, да. Работим заедно по един проект. Всъщност, тъкмо се канехме…

— Работиш по халат? — учуди се Алма.

— Пипнаха ни — промърмори Клио под нос, но слухът на Алма беше идеален.

— Какво означава това? Какво става тук? Тия, искам обяснение!

— Работата е малко деликатна — излезе от спалнята Мълаки.

Той също носеше джинси и усмивка, която можеше да разтопи айсберг. Беше облякъл ризата си, но нарочно не я бе закопчал. Смяташе, че в някои случаи трикът върши добра работа.

— Страхувам се, че разсеях дъщеря ви, докато колегите ни бяха навън — каза той, като прекоси стаята, пое ръката на Алма и я разтърси леко. — Напълно непрофесионално от моя страна, разбира се, но какво, за бога, можех да направя? Тия е толкова прекрасна. А сега виждам откъде е наследила красотата си.

Той повдигна ръката на Алма към устните си, а тя се вторачи в него.

— Аз съм лудо влюбен в дъщеря ви, госпожо Марш. Още от първия път, когато се срещнахме. — Той обви ръка около скованите рамене на Тия и я целуна леко по бузата. — Но сега я притеснявам, а също и вас. Надявах се да се запозная с вас и бащата на Тия при не толкова неудобни обстоятелства.

Очите на Алма се стрелкаха от лицето на Мълаки към дъщеря й и обратно.

— Почти всички обстоятелства ще са по-удобни от тези.

Той кимна, като се помъчи да си придаде покорен вид.

— Не мога да споря с вас. Едва ли е много добро начало да бъдеш хванат със смъкнати панталони от майката на дамата. И то преди да сте се запознали официално. Мога да ви кажа само, че съм омагьосан от дъщеря ви.

Колкото се може по-грациозно, Тия се измъкна от ръката на Мълаки.

— Бихте ли влезли за момент в кухнята? Всички вие. Трябва да разменя няколко думи с майка си.

— Разбира се — кимна Мълаки, като вдигна брадичката й и прикова очи в нейните. — Всичко ще стане както ти искаш.

Той притисна устните си в нейните и ги задържа там за миг, преди да последва останалите в кухнята.

— Настоявам за обяснение! — започна Алма.

— Мисля, че обяснението е излишно при тези обстоятелства.

— Кои са тези хора и какво правят в апартамента ти?

— Колеги, мамо. Приятели. Работим заедно по един проект.

— И правите оргии всяка сутрин?

— Не — леко се усмихна Тия. — Само днес.

— Какво ти става? Непознати в дома ти? Ирландци в леглото ти посред бял ден? Знаех си, че нищо добро няма да излезе от пътуването ти до Европа. Знаех си, че ще има ужасни последици. Никой не ме послуша и виж сега!

— Ужасни последици. Мамо, какво му е ужасното на това да имам приятели? И какво толкова чудно има в това, че един мъж иска да си легне с мен посред бял ден?

— Не мога да си поема дъх — оплака се Алма, като се хвана за гърдите и се отпусна на креслото. — И ръката ми изтръпва. Ще получа инфаркт. Обади се на 911.

— Престани. Не можеш да викаш линейка всеки път, когато не се съгласявам за нещо, всеки пък, когато правя самостоятелна стъпка. Всеки път — добави Тия, като коленичи до майка си, — когато правя нещо за себе си.

— Не знам за какво говориш. Сърцето ми…

— Сърцето ти си е съвсем добре. Имаш сърце на слон и всеки лекар, към когото се обърнеш, ти казва същото. Погледни ме. Мамо, не можеш ли поне да ме погледнеш? Отрязах си косата — тихо каза Тия. — Дори не забеляза, защото не ме гледаше. Виждаш в мен само болнаво малко момиченце, което може да ти прави компания при лекаря и да бъде извинение за проблемите ти с нервите.

— Как можа да кажеш такова ужасно нещо? — шокирано извика Алма и забрави опасността от инфаркт. — Първо се захващаш с някакъв непознат мъж, а сега ми казваш такива ужасни неща. Станала си член на някоя секта, нали?

— Не — отговори Тия и без да може да се сдържа повече, отпусна глава на коляното на майка си и се разсмя. — Не съм член на секта. А сега искам да слезеш долу. Шофьорът ти те чака. Иди при лекаря си. А аз ще дойда да видя теб и татко скоро.

— Не съм сигурна, че съм достатъчно добре, за да отида сама на лекар. Трябва да дойдеш с мен.

— Не мога — отвърна Тия и нежно вдигна майка си на крака. — Съжалявам. Ако искаш, ще се обадя на татко и ще го помоля да те чака там.

— Няма нужда — обидено отговори Алма, като тръгна към вратата с вид на мъченица. — Очевидно това, че едва не умрях при раждането, а после посветих живота си на благополучието ти, не е достатъчно, за да ми отделиш един час от скъпоценното си време, когато съм болна.

Тия отвори уста и каза учтиво:

— Съжалявам. Надявам се, че скоро ще се почувстваш по-добре.

— Леле, тя е страхотна! — възкликна Клио, която излезе от кухнята в мига, когато вратата се затвори. — Имам предвид, истински шампион е. Страхотно!

Тя се доближи до Тия и я прегърна през кръста.

— Браво, че успя да се стегнеш, скъпа. Тя просто ти правеше номер.

— Можех да отида с нея. Нямаше да ми отнеме много време.

— Но вместо това успя да й се възпротивиш. Добър избор. А сега се нуждаеш от малко сладолед.

— Не, благодаря.

Тия си пое дълбоко дъх, после се обърна към останалите.

— Притеснена съм, изморена и този път наистина имам главоболие. Искам да ви се извиня за случилото се. Освен това искам да видя орисницата, да я огледам внимателно, а после да взема лекарство, да се облека и да отида да се видя с баща ми.

Мълаки вдигна ръка и й показа статуетката, която брат му му бе дал в кухнята.

Без да каже и дума, Тия я занесе в кабинета си. Седна зад бюрото, сложи си очилата на носа и я огледа с лупа. Чувстваше как останалите наблюдават над рамото й какво прави.

— Щяхме да сме по-сигурни, ако баща ми можеше да я погледне или да я даде на експерт.

— Не можем да рискуваме — каза Мълаки.

— Не. А и аз не бих искала да рискувам живота на баща ми, като го замеся в тази история. Ето ги знаците на производителя — посочи Тия, като обърна фигурката. — Според проучванията ми, са съвсем точни. Вие с Гидиън сте единствените, които са виждали Клото. Аз съм виждала само снимки и рисунки, но стилът им е еднакъв. Вижте и тук… — почука тя с молива си по вдлъбнатините вляво и вдясно от основата. — Тук фигурката се е свързвала с останалите две. Клото от едната страна и Атропа от другата.

Тия вдигна очи и зачака Мълаки да кимне. После извади линия и премери точната височина и ширина на статуетката.

— Още едно съвпадение. Хайде да проверим и теглото. Тя занесе орисницата в кухнята и я сложи на кантара.

— Точно до последния грам. Ако е фалшификат, е изработена страхотно. А като се има предвид, че е подарък от бабата на Клио, това ми се вижда почти невероятно. Според мен, държим в ръцете си Лахезис. Имаме втората орисница.

Тия положи внимателно статуетката на плота, свали си очилата и ги остави до нея.

— Отивам да се облека.

— Тия, по дяволите! — извика Мълаки и се обърна към брат си. — Дай ми една минута — втурна се той след нея.

— Трябва да взема душ — обясни му Тия и щеше да затвори вратата под носа му, ако той не беше я задържал. — Трябва да се облека и да реша какво да разкажа на баща ми и какво да премълча. Не съм опитна в игрите като теб.

— Притесняваш се, че се любихме или се притесняваш, че майка ти разбра за това?

— Притеснявам се и това е.

Тя влезе в банята и грабна шишенце с хапчета от шкафа. Взе една от бутилките с минерална вода, които държеше в шкафа, и изпи хапчето.

— Притеснена съм, че спорих с майка ми и я отпратих разгневена и обидена. И се опитвам да не си представям как припада на улицата, защото аз бях прекалено заета и незаинтересована, за да я придружа при лекаря й.

— Някога преди припадала ли е на улицата?

— Не, разбира се.

Тия извади още едно шишенце с хапчета и взе два тайленола за главоболието си.

— Просто споменава възможността за това достатъчно често, така че картината е винаги в ума ми.

Тя се засмя леко и срещна погледа му в огледалото.

— Ужасно съм объркана, Мълаки. На двадесет и девет години съм, а следващият януари ще станат дванадесет години, откакто ходя на психиатър. Посещавам редовно алерголог, интернист и лечител хомеопат. Опитах и акупунктура, но имам фобия към остри инструменти и се наложи да се откажа.

Дори мисълта за това я накара да потръпне.

— Майка ми е хипохондричка, а на баща ми не му пука — продължи тя. — Аз съм невротична, задръстена от фобии и неприспособима към обществото. Понякога си представям, че страдам от рядко заболяване или пък имам непоносимост към млякото. Засега обаче нито едно от двете не се е потвърдило.

Тия стисна здраво умивалника, раздразнена от думите си, които звучаха толкова окаяно.

— Последният път, когато бях с мъж, беше преди три години през април. Нито един от нас не беше особено доволен от резултата. Така че, какво правиш тук?

— Първо, бих искал да ти кажа, че ако бяха минали три години от последния път, когато правих секс, и аз щях да посещавам психиатър.

Той я завъртя към себе си и задържа ръце на раменете й.

— Второ, свенливостта няма нищо общо с неприспособимостта към обществото. Трето, тук съм, защото така искам. И накрая, искам да те попитам дали, когато приключим с тази работа, ще дойдеш с мен в Ирландия. Бих искал да те запозная с майка ми при по-нормални обстоятелства, отколкото тези, при които аз се запознах с твоята. Виж какво направи — добави той, когато шишенцето се изплъзна от ръката й и падна на пода. — Разпиля малките хапченца навсякъде.

Глава 18

Анита обмисли възможността да замине за Атина и да разпита всеки антиквар и колекционер в града лично. Този директен подход вероятно щеше да я задоволи, но все пак не можеше да очаква следващата орисница просто да падне в скута й.

А и нямаше желание да се впуска в подобно приключение само заради думите на малоумна патка като Тия Марш. Не, колкото и да й се искаше да действа, това нямаше да свърши работа.

Нуждаеше се от насока и следи. Нуждаеше се от служители, които да й вършат работа, за да не й се налага да ги прострелва в главите.

Тя въздъхна тежко. Беше разочарована, че убийството на бившия й служител бе отбелязано само с няколко реда в „Ню Йорк Пост“. Е, това говореше много за света. Един труп привличаше вниманието на пресата по-малко от втория брак на известен певец.

Това доказваше, че парите и славата управляват света — нещо, което тя бе знаела цял живот. Тези два елемента бяха нейна цел още когато живееше в мизерната къщичка в Куинс и все още се наричаше Анита Горински. Когато бе наблюдавала как баща й се скъсва от работа за смешна заплата, с която майка й се опитва да свърже двата края ден след ден.

Знаеше си, че мястото й не е там, между онези мърляви стени, които майка й се опитваше да разнообрази с картини от битпазар и домашно ушити пердета. Никога не се бе чувствала част от този свят с умирисани на лук стаи и плетени покривчици. Широкото, чисто лице на майка й и грубите, мазолести ръце на баща й я караха да се срамува.

Беше ги презирала заради тривиалността им. Гордостта им от нея, единствената им дъщеря, радостта, с която се жертваха, за да й осигурят по-добър живот, я отвращаваха.

Още като дете тя знаеше, че съдбата й бе отредила нещо повече. Но съдбата все пак се нуждаеше от малко помощ.

Беше взимала парите на родителите си и бе настоявала за повече. Заслужаваше ги. Беше си ги спечелила. Всеки цент бе спечелен с цената на дните, в които бе живяла в ужасния апартамент с шумно течаща тоалетна и постоянно свиреща полка.

И им се беше отплатила по свой собствен начин, като се увери, че инвестициите им в нея носеха значителни дивиденти.

Не беше виждала родителите си и двамата си братя повече от осемнадесет години. Що се отнасяше до света, където живееше сега, а и до самата нея, тя нямаше семейство.

Съмняваше се, че някой от старата махала би познал някогашната Нита в сегашната елегантна жена.

Анита се надигна и отиде до старинното огледало с позлатена рамка, което отразяваше просторната й гостна. Навремето косата й бе дълъг кестеняв водопад, който майка й разресваше и навиваше с часове. Носът й бе голям, а предните й зъби — щръкнали. Бузите й бяха меки и закръглени.

Няколко невидими шева, добър стоматолог и отличен фризьор бяха променили вида й. Анита винаги бе знаела как да подчертае добрите си страни.

В душата си беше останала такава, каквато бе навремето. Гладна и твърдо решена да задоволи апетита си.

Беше убедена, че мъжете са винаги готови да поставят пълна чиния пред една красива жена. Стига мъжът да вярва, че жената ще се отплати със секс, менюто е безкрайно разнообразно.

Сега тя беше много богата вдовица и можеше да си плати храната сама.

Но мъжете все още бяха полезни. Колко много връзки й бе осигурил скъпият й покоен съпруг. Истината беше, че Пол бе много по-ценен мъртъв, отколкото жив. Фактът, че бе вдовица, караше мъжете да я уважават повече и да се надяват, че ще е благосклонна към тях.

Тя се върна замислено до писалището си и отвори подвързания с червена кожа бележник на мъжа си. Пол беше твърде старомоден в някои отношения и бе поддържал бележника си безукорен. В последните години, когато вече едва държеше химикалката, Анита бе записвала имената вместо него.

Добрата, грижовна съпруга.

Тя прелисти няколко страници, докато открие търсеното име. Стефан Никос. Доколкото си го спомняше, бе около шестдесетгодишен. Жизнен и богат. Маслинови гори или лозя, вероятно и двете. Не беше съвсем сигурна. Не си спомняше и дали е женен в момента. Важното бе, че имаше пари и власт и се интересуваше от антики.

Анита отключи едно чекмедже и извади собствения си бележник. В него беше записала всички, които бяха дошли на погребението на мъжа й, а също и какви цветя бяха изпратили. Господин и госпожа Стефан Никос не бяха пристигнали от Корфу или Атина — имаха къщи и на двете места, но бяха изпратили пет дузини бели рози, съболезнователна телеграма и лично писмо до опечалената млада вдовица.

Тя вдигна телефона, за да поръча на помощника си да се обади на Никос, но промени решението си. По-разумно беше да се обади лично като на близък приятел. Докато набираше номера, Анита подбираше внимателно думите си.

Не я свързаха веднага, но тя зачака търпеливо, като сдържаше темперамента си и когато Стефан вдигна, гласът й беше топъл и приятелски като неговия.

— Анита! Каква приятна изненада. Извини ме, че те накарах да чакаш.

— О, няма проблеми. Всъщност съм изненадана, че успях да се свържа със зает човек като теб толкова лесно. Надявам се, че ти и прекрасната ти жена сте добре.

— Добре сме, разбира се. А ти?

— Чудесно, благодаря. Доста съм заета. Но съм доволна от работата, тъй като ме разсейва от тъжните мисли за Пол.

— Той много ни липсва.

— Да, така е. Но за мен е приятно да прекарвам дните си в „Морнингсайд“. Той е тук, във всяко ъгълче. За мен е важно да… — Тя удебели леко гласа си — … важно е да запазя спомените за него живи и да знам, че старите му приятели го помнят също като мен. Знам, че мина много време, откакто ти се обадих за последен път и се срамувам от това.

— Няма защо. Времето просто лети, скъпа.

— Да, но кой да си каже, че никога не трябва да се отдалечаваш от приятелите си? И ето сега, Стефан, след толкова дълго време, ти се обаждам за услуга. Едва събрах сили да го направя.

— Как мога да ти помогна, Анита?

Тя хареса факта, че долови известна предпазливост в гласа му. Вероятно бе свикнал разни стари познати вечно да го молят за услуги.

— Ти беше първият човек, за когото се сетих. Защото знам кой си, а и заради приятелството ти с Пол.

— Имаш проблеми с „Морнингсайд“ ли?

— Проблеми? — Тя направи кратка притеснена пауза и дори успя да вложи лек страх в гласа си. — О, не. Не, Стефан, нищо такова. Надявам се не мислиш, че ще ти се обадя, за да искам някаква финансова… О, толкова съм притеснена.

Анита се завъртя весело на стола си.

— Става дума за един клиент и предмети на изкуството, които се опитвам да открия за него. Честно казано, сетих се за теб, тъй като предметите са гръцки.

— Разбирам. Да не би клиентът ти да се интересува от нещо от моята колекция?

— Зависи — леко се засмя тя. — Случайно да притежаваш трите орисници?

— Орисниците?

— Три малки сребърни статуетки. Могат да бъдат свързани в основата си, така че да образуват комплект.

— Да, чувал съм за тях, но само като интересна история. Статуетки, изработени на Олимп, които, ако са заедно, биха донесли на собственика си всичко — от вечен живот до несметни богатства. И дори прочутите три желания — по едно от всяка орисница.

— Легендите увеличават стойността на предмета.

— Наистина е така. Но впечатлението ми беше, че орисниците са изгубени. Ако въобще някога са съществували.

— Вярвам, че са съществували — усмихна се Анита и прокара пръст по Клото, която стоеше на писалището й. — Пол често говореше за тях. А най-важното е, че й клиентът ми вярва в съществуването им. Честно казано, Стефан, той възбуди интереса ми и направих някои проучвания. Източникът ми, който изглежда надежден, спомена, че една от статуетките е в Атина.

— Не съм чувал абсолютно нищо по въпроса.

— Проверявам всички възможни следи. Не обичам да разочаровам клиентите си. Надявах се, че ти ще можеш да направиш някои дискретни проучвания. Ако мога да се измъкна от работа през следващите няколко седмици, с удоволствие бих дошла лично в Гърция. Така ще съчетая бизнеса с удоволствието.

— Разбира се. Трябва да дойдеш и да отседнеш у нас.

— О, не бих искала да ви се натрапвам.

— Къщите за гости и тук в Атина, и във вилата ни на остров Корфу са на твое разположение. А междувременно, с удоволствие ще задам няколко дискретни въпроса.

— Не мога да ти кажа колко съм ти благодарна! Клиентът ми е доста ексцентричен и направо е полудял по тези статуетки. Ако открия поне една, това ще означава много за мен. Пол би се гордял изключително много, ако можеше да узнае, че „Морнингсайд“ е участвал в откриването на орисниците.

Доволна от себе си, Анита направи още едно обаждане, този път лично. Погледна часовника си, после прелисти календара с ангажиментите си и прецени кой ще е най-удобният момент за срещата, която възнамеряваше да си уреди.

— Охранителна компания „Бърдит“.

— Анита Гай търси Джак Бърдит.

— Съжалявам, госпожице Гай, господин Бърдит не е на разположение в момента. Мога ли да приема съобщение за него?

Не е на разположение? Тъп кретен, не знаеш ли коя съм аз? Анита изскърца със зъби.

— Трябва да говоря с господин Бърдит колкото е възможно по-скоро.

Веднага! Трябваше да вкара в действие и втория си план.

— Ще се погрижа той да получи съобщението ви, госпожице Гай. Ако ми дадете номер, на който може да ви открие…

— Той има номерата ми. Всичките.

Анита затръшна телефона. Не бил на разположение! Трябваше да е на разположение, и то съвсем скоро. Тя не възнамеряваше да позволи на Клио Толивър и втората орисница да й се изплъзнат. А Джак Бърдит бе човекът, който можеше да й ги достави.

Той самият говореше по телефона. Всъщност Джак бе прекарал по-голямата част от полета над Атлантическия океан на телефона или пред лаптопа си. Ребека изгледа два филма. По-точно един и половина, тъй като заспа по време на втория. И сега се ядосваше, че бе пропуснала и минута от полета в сън. Никога преди не беше летяла първа класа и й се струваше, че лесно би могла да свикне с такова луксозно пътуване.

Искаше й се и тя да се обади по телефона, да се чуе с майка си и с братята си. Но не смяташе, че бюджетът й позволява подобен разход. А не би могла да помоли Джак да плати за това. Страхуваше се да не би той да си помисли, че се интересува само от парите му. Това не беше така, макар да не смяташе парите за недостатък. Приятно й беше да го наблюдава в компанията на прародителите му. Беше се държал толкова мило и нежно с тях. А толкова много хора се отнасяха със старците като деца или с малоумни. При Джак нямаше нищо такова. Според нея, естественото и приятелско държане на един мъж със семейството му говореше много за него. Разбира се, Джак беше прекалено властен за нейния вкус, но тя бе достатъчно честна да си признае, че мъжете, които падаха на колене пред нея, когато щракне с пръсти, просто я дразнеха.

Освен това Джак представляваше приятна гледка, а това също бе в негова полза. Беше и умен, и хитър. А след като му се доверяваше толкова много, й бе приятно да знае, че може да разчита и на ума му.

Ребека се размърда и се накани да го заговори, но видя, че той отново набираше някакъв номер. Тя завъртя очи и си обеща да не му натяква, че не й е казал повече от две думи за пет часа, после се заигра с дистанционното на развлекателната система.

Би й доставило удоволствие да го разглоби и проучи. Веднъж си бе купила универсално дистанционно, за цели шестдесет лири, само за да си достави простичкото удоволствие да го разглоби и да провери дали може да го накара да прави нещо по-интересно.

— Съобщение от Анита Гай — каза Джак.

— Какво? Обаждала ти се е? Какво иска?

— Не е казала. Изгаси тези убийствени светлинки в очите си, Ребека. Ще изнервиш останалите пътници.

— Ще й звъннеш ли?

— По-късно.

— Защо не го направиш сега, за да разберем…

— Първо, нека да се изпоти малко. Второ, не искам да знае, че съм в самолет, а скоро ще започнем спускането заедно с всички придружаващи го съобщения. Щом се обажда, значи иска нещо. Ще я оставим да го иска малко по-дълго.

Ню Йорк беше страхотен. Ребека не искаше да се държи като обикновен турист с увиснала челюст, а възнамеряваше да се наслади на всяка минута от престоя си тук. Имаха да вършат важна работа, но това не означаваше, че не може да се радва на вълнението от пристигането си тук.

Градът беше точно такъв, какъвто си го бе представяла. Извисените до небето небостъргачи, огромните магазини, претъпканите улици. Да ги разглеждаш за първи път, докато се возиш в лимузина, истинска лимузина, голяма като кораб, със седалки от бежова кожа и униформен шофьор с фуражка, беше великолепно приключение.

Нямаше търпение да се обади на майка си и да й разкаже за всичко това. Пръстите я сърбяха от желание да си поиграе с всички копчета в колата. Тя погледна Джак, който седеше с протегнати крака, тъмни очила на носа и спокойно скръстени на корема ръце.

Ребека се протегна към таблото, но бързо отдръпна ръка назад. Джак може би спеше и нямаше да я види, но шофьорът щеше.

— Давай, поиграй си — промърмори Джак. Ребека се изчерви и сви рамене.

— Чудех се какво правят тези неща.

Тя протегна ръка и се заигра с осветлението, после с радиото, телевизора и шибидаха.

— Няма да е прекалено трудно да сложиш всичко това в обикновена кола — заключи тя. — А със сигурност можеш да го сложиш в каравана и хората ще се чувстват адски комфортно, докато пътуват.

Тя погледна телефона и отново си помисли за семейството си.

— Трябва да се свържа с братята ми. Не ми е приятно, че не им се обадих да им съобщя, че съм тук.

— Ще отидем да ги видим лично. Скоро.

Лимузината се плъзна плавно до бордюра и Ребека видя сградата на Джак. Не беше кой знае какво. Беше очаквала, че човек с неговото богатство ще живее в лъскава и луксозна сграда с униформен портиер. Но все пак мястото й се стори представително. Не беше изненадана, нито разочарована, когато Джак използва магнитна карта и код, за да влезе в тясното фоайе. И още една карта и код, за да влезе в асансьора.

— Мислех, че живееш сам — започна тя, когато се качиха в асансьора.

— Сам съм.

— Не, имах предвид, че нямаш съседи.

— Нямам — отговори той. — Моят е единственият апартамент в сградата.

— Тя изглежда прекалено голяма, за да не се използва цялото й пространство.

— Използвам го.

Асансьорът спря. Джак отключи и отвори вратата към апартамента си.

— Е — каза Ребека, като пристъпи по излъскания под от тъмно дърво и огледа бежовите стени, картините и широките прозорци. — Наистина си използвал пространството.

По пода бяха проснати великолепни килими. Ребека не разбираше достатъчно от тези неща, за да познае стила, но хареса съчетанието на цветове и начина, по който подчертаваха дълбоките възглавници на канапетата и креслата и дори лъскавия под.

Ребека забеляза първо, че апартаментът бе изключително спретнат, а после и вкуса, с който бе обзаведен. Всичко беше стилно. Тя хареса стъклените тухли, които разделяха кухнята от всекидневната, и арките, водещи към коридорите и спалните.

— Огромно място за сам мъж.

— Не обичам да се чувствам притиснат.

Тя кимна и си помисли, че апартаментът му подхождаше идеално. Умно и необичайно място за умен и необичаен мъж.

— Можеш да си сигурен, че няма да те притискам, Джак. Има ли място, където мога да си оставя нещата и да се измия и преоблека, преди да отидем да видим братята ми?

— Две спални надолу по коридора. Моята е вдясно, онази за гости — вляво — отговори Джак, изчака един секунда и добави: — Изборът е твой.

— Така ли? — въздъхна тя предпазливо и вдигна сака си. — Ще взема стаята за гости засега. И трябва да ти кажа нещо.

— Давай.

— Искам да спя с теб, а обикновено не изпитвам подобни желания към мъж, с когото съм се запознала наскоро. Но си мисля, че ще е по-разумно да сме внимателни още известно време. Докато и двамата не се уверим, че сексът не е някакъв вид заплащане от страна на някой от нас.

— Не приемам секса като разплащателно средство.

— Това е хубаво и ще си сигурен, ако ти се предложи, че не е заплащане. Няма да се бавя.

Тя понесе сака си напред и избра стаята вляво.

Джак пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца. После се обърна решително. Беше направил две крачки след Ребека, когато телефонът в кабинета му звънна.

Той изслуша помощника си, който му съобщи, че госпожица Гай го бе търсила отново. Вероятно я бе оставил да чака прекалено дълго.

Джак тръгна по другия коридор към кабинета си. Преди да звънне, провери телефона си за бръмбари, после включи собственото си записващо устройство.

Някои хора може би го смятаха за параноик. Той предпочиташе да мисли за действията си като за стандартна оперативна процедура.

— Анита? Джак е.

— О, слава богу! От часове се опитвам да те открия.

Той повдигна вежди, учуден от трескавия тон на обичайно спокойния й глас, и се настани удобно на стола си.

— Не можеха да се свържат с мен. Какво е станало, Анита? Звучиш разстроена.

— Така е. Вероятно постъпвам тъпо, но наистина съм разстроена. Много. Трябва да поговоря с теб, Джак. Имам нужда от помощ. Готова съм да си тръгна за вкъщи веднага, ако можеш да дойдеш.

— Иска ми се да можех.

Няма да стане толкова лесно, скъпа, помисли си той.

— Не съм в Ню Йорк.

Джак се усмихна доволно на дългата пауза и на раздразнението в гласа й.

— Къде си?

— Във Филаделфия — излъга той. — Наложи се да проверя някои неща в офиса ни там. Ще се върна утре. Кажи ми какво е станало.

— Не знам на кого друг да се обадя. Просто не разбирам от тези неща. Става дума за орисниците. Спомняш ли си, че ти ги споменах по време на вечерята ни?

— Да. И какво за тях?

— Казах ти, че имам заинтересован клиент. Споменах за това и на други хора, направих някои проучвания, макар да признавам, че не очаквах да се получи нещо. Но се получи.

— Намерила си някоя от орисниците? — запита Джак, като отвори куфарчето си и извади торбичката. — Това звучи като добра новина.

— Може и да съм намерила. Имам предвид, свързаха се с мен за статуетката, но не знам какво да правя. О, дрънкам безсмислици! Съжалявам.

— Спокойно — каза Джак, като разопакова Атропа, завъртя я към себе си и двамата се усмихнаха един на друг.

— Добре — въздъхна Анита театрално. — Обади ми се една жена. Твърдеше, че имала една от статуетките и искала да я продаде. Естествено, аз бях скептично настроена, но реших да действам. Тя настоя да се срещнем извън офиса. Искаше да се видим на върха на Емпайър Стейт Билдинг.

— Стига бе!

— Да, знам. Аз всъщност бях развеселена — имах чувството, че са ми дали роля в криминале. Но тя се държа много странно, Джак. Може би има проблем с наркотиците. Настоя за безумна сума пари и ме заплаши. Каза, че ще пострадам, ако не платя.

Джак се намръщи леко и сложи Атропа на бюрото си.

— Струва ми се, че трябва да се обадиш в полицията, Анита.

— Не мога да си позволя такава реклама. А и какъв е смисълът? Това бяха само заплахи. Тя имаше снимка, май сканирана, на нещо, което наистина може да се окаже една от орисниците.

Интересно. Все по-интересно.

— Ако е била сканирана, знаеш, че компютърните образи могат лесно да се изменят. Звучи ми като обикновена измама.

— Да, но статуетката изглеждаше истинска. Изработката й… Искам да проверя тази история, но признавам, че се страхувам. А ако отида в полицията, ще изгубя връзката със статуетката.

— И как реши въпроса?

— Жената иска да се видим отново, а аз отлагам срещата. Честно казано, тя ме плаши. Преди да си уредя нова среща с нея, трябва да знам с кого си имам работа. В момента разполагам само с името й. Тоест с името, което тя ми съобщи. Клио Толивър. Ако можеш да я намериш…

— Не съм детектив, Анита. Но мога да ти дам името на добра фирма.

— Джак, не мога да доверя това на непознат. Имам нужда от приятел. Знам, че звучи смахнато, но съм убедена, че ме следят. А когато разбера коя е тя и къде е, ще знам дали да се опитвам да преговарям, или да предприема правни действия срещу нея. Нуждая се от приятел, Джак. Ужасно съм изнервена от тази история.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Клио Толивър ли каза? Дай ми описание.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Но ще пазиш това в тайна, нали? Просто услуга за приятел.

— Естествено — отговори Джак и погледна касетофона.

След около час, Клио извика радостно:

— Това трябва да е китайската храна!

Силният глад я накара да се хвърли към вратата, но Мълаки й препречи пътя.

— Нека първо Тия погледне, за да сме сигурни.

Тия остави дневника на Уайли и тръгна към вратата. Погледна през шпионката и се ококори.

— Това е Джак Бърдит — изсъска тя. — С него има и някаква жена, но не мога да я видя добре.

— Чакай и аз да погледна — бутна я настрани Мълаки.

Той надникна и изкрещя радостно, после, за изненада на Тия, бързо отключи, отвори вратата и сграбчи червенокосата жена в здрава прегръдка.

— Ето го моето момиче!

Той я завъртя във въздуха, целуна я, после я пусна на земята.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той с променено настроение. — Какво, по дяволите, правиш с него?

— Ще ти обясня, ако ми дадеш две секунди да си поема дъх — каза тя, като се завъртя и се хвърли върху Гидиън. — Не е ли страхотно? И тримата вече сме в Ню Йорк.

— Бих искал да знам защо и ти си тук — продължи Мълаки. — Би трябвало да си у дома.

— Така ли? Значи само ти и Гид можете да се забавлявате? Майната ти. Здрасти, ти сигурно си Тия — каза Ребека, като се усмихна широко, хвана ръката на Тия и я разтърси здраво. — Аз съм Ребека. Съжалявам, но трябва да ти призная, че аз съм сестрата на тези двама кретени, които не си направиха труда да ти кажат кой стои пред теб. Апартаментът ти е прекрасен. Това ли е Клио? — Обърна се тя към брюнетката, която стоеше лениво облегната на канапето. — Радвам се да се запозная с теб. Това е Джак Бърдит, когото Тия вече познава. Носим ви страхотни новини.

Отново се позвъни.

— Това вече трябва да е китайската храна — измърмори Клио. — Да се надяваме, че са донесли допълнителни рулца.

— Бека — тихо каза Гидиън и дръпна сестра си настрани, като сниши глас, докато Тия се разправяше с доставката. — Не можеш да тръгваш така нанякъде с абсолютно непознат мъж.

— Защо не? — намеси се Клио. — Аз как го направих? Тия, ще отворя бутилка вино.

— Добре.

Тъй като й се зави свят, Тия се облегна на вратата, стиснала в ръце кутиите с китайска храна. Апартаментът й беше пълен с хора и всичките говореха едновременно. Високо. Щеше да яде храна, пълна с какви ли не опасни неща и вероятно щеше да умре млада заради това.

Майка й не й говореше. Между обезмаслените млека в хладилника й беше скрито ценно произведение на изкуството. А тя споделяше леглото си с мъж, който в момента крещеше на сестра си.

Всичко това беше изморително. Но беше… прекрасно.

— Май си била доста заета напоследък, а? — каза Джак на Тия. — Дай да ти помогна. Някой сети ли се да поръча пържоли?

— Аз се сетих — отговори Клио и се приближи до него с бутилката вино в ръка. — Мога да ти отпусна малко, ако успееш да накараш тези тримата да млъкнат.

— Мога да го направя — отвърна той, като наклони глава и се вгледа в нея. — Тя не те описа точно. Знаех си, че ще постъпи така.

— Така ли? Коя?

— Анита Гай.

Името, точно както бе очаквал Джак, накара всички в стаята да занемеят.

— Обади ми се преди час и ме помоли да те намеря.

Клио стисна гърлото на бутилката.

— Е, май ме намери.

— Защо не ми каза? — попита Ребека.

— По-лесно е да разкажа наведнъж на всички. Тя ме остави с впечатлението, че си опасна личност — обърна се той към Клио.

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

— Добре. Хайде да ядем и да поговорим за това.

Във всекидневната й цареше пълен хаос. Не. В живота й цареше пълен хаос. Вътрешният й глас я караше да се захване с чистене и разтребване още в същата минута, но тя не го чуваше добре заради останалите гласове, които викаха около нея.

Вече имаше връзки с крадци и убийци. И две ценни произведения на изкуството в апартамента си.

— Кънингам — усмихна се Мълаки и се вгледа в двете статуетки. — Като се замислиш върху начина, по който се върти животът, не е чак толкова странно. Две статуетки — погледна той брат си, — точно това, към което се стремяхме.

— Стремяхме се — съгласи се Гидиън. — В самото начало.

— Но вече не сме в началото — скочи Клио, разтреперана от ярост. — Едната е моя и не го забравяйте. И по-скоро ще я претопя, отколкото да позволя на онази кучка да сложи ръце върху нея.

— Успокой се, Клио — посъветва я Мълаки.

— Да бе! Вие тримата искате да й платите за кражбата и това си е ваша работа. Но след като тя накара да убият Мики, вече не става въпрос само за пари. Мики струваше много повече от пари.

— Разбира се — кимна Гидиън и за пръв път от няколко дни я докосна нежно по крака.

— Съжалявам за приятеля ти — каза Ребека и остави чашата с вино на масата. — Иска ми се да можехме да оправим нещата. Ясно е, че трябва да помислим за нещо друго. Никой от нас не е планирал друго, освен да я одерем за много пари, след като намерим двете статуетки — засмя се тя. — Господ знае защо бяхме убедени, че ще успеем, а и още сме. Това сигурно е нещо.

— Няма да й продам статуетката. За никаква сума.

— А ще я продадеш ли на мен? — попита Джак, като сръчно хвана с клечките парченце свинско.

— За да се обърнеш и после да я продадеш на нея? — извика Клио. — Не мисля така.

Очите на Джак заприличаха на сив лед, а усмивката му се изкриви.

— Няма да продам нищо на Анита.

— Ако мислиш, че тя ще ти продаде своята, значи си луд — каза Клио и отвратено се просна на пода.

— Няма и да купя нищо от нея.

— Статуетките могат да достигнат истинската си стойност само ако са в комплект — напомни им Тия. — Ако не възнамеряваш да преговаряш с Анита за първата, единственият начин е да я откраднем.

Джак кимна и доля две от чашите на масичката.

— Ето, видя ли.

— О, този начин на мислене ми харесва — извика Ребека и скочи, като метна на Джак топъл, одобрителен поглед. — Не трябва да се забравя, че тя все пак бе открадната от нас. Всъщност първо от Тия, а пък после от нас. Сложно е, но май статуетката се оказва обща собственост, нали?

Тия премигна бързо и притисна с пръст мускула под лявото си око.

— Не знам какво да кажа.

— Аз знам — поклати глава Клио. — Не е достатъчно. Дори да успеем с кражбата, Анита ще загуби само един предмет. Нещо, което въобще не е било нейно. Не е достатъчно.

— Не е — съгласи се Гидиън. — Вече не.

— Искате справедливост? — попита Джак, като вдигна чашата си и огледа останалите.

— Точно така — отговори Гидиън, като постави ръка на рамото на Клио, погледна брат си и сестра си, които му кимнаха, и отново насочи очи към Джак. — Точно това искаме.

— Добре. Правосъдието малко ще затрудни нещата, но ще се справим някак си.

Глава 19

Мълаки реши, че нищо няма да бъде решено по време на това първо, неорганизирано събрание. Нуждаеха се от време, за да уточнят всичко. И както Тия посочи, от време да определят посоката и целите си.

Както винаги, умната и прекрасна доктор Марш формулира проблема веднага. Шестте човека, събрани в апартамента й, имаха различен стил на действие, макар и една и съща цел.

А външната сила, Анита Гай, действаше сама в името на една цел.

За да спечелят, трябваше да обединят шестте си личности в едно цяло. А това изискваше нещо повече от сътрудничество. Нужно бе доверие.

След като все пак трябваше да започнат отнякъде, Мълаки реши да проучи новия елемент.

Джак Бърдит.

Не му харесваше много начина, по който този човек гледаше сестра му, затова възнамеряваше да постави на мястото им личните отношения и да ги разграничи от работата.

Освен това Тия изглеждаше доста ентусиазирана. Според него й беше нужно да прекара известно време насаме със себе си. Следователно, първата задача бе да опразни апартамента й и да й осигури малко спокойствие.

— Всички трябва да помислим по въпроса — каза той и макар да не повиши глас, бъбренето замря.

Джак забеляза този факт и го маркира в паметта си.

— От моя страна няма проблеми — отвърна Джак и стана. — А междувременно, имам нещо за теб, Тия.

— Нещо за мен?

— Приеми го като подарък за домакинята. С благодарности за китайската храна.

Той бръкна в чантата си и извади телефон.

— Обезопасен е — каза Джак. — А след като го включа, линията също ще бъде обезопасена. Можеш да я използваш, за да се обаждаш и да приемаш обаждания, които не искаш да бъдат чути от нашите подслушвани. Предполагам, не е нужно да ти казвам да не даваш номера на всекиго.

— Не. Но не трябва ли телефонната компания да… Няма значение.

Той й се ухили.

— Къде искаш да го включа?

— Не знам.

Тя разтърка чело и се опита да мисли. Кабинетът й беше зает, тъй като Клио се нуждаеше от него за спалня. А й се струваше ужасно егоистично да го сложи в собствената си спалня.

— В кухнята — реши накрая тя.

— Добър избор. Ще се погрижа за това. Ето ти номера — добави той, като извади малка картичка от джоба си.

— Трябва да го запаметя, а после да изям хартийката, нали?

— Права сте, докторе — ухили се той, като вдигна чантата си и тръгна към кухнята. — Струва ми се, че тук е доста претъпкано. А у нас има достатъчно място. Ребека е отседнала при мен.

— Наистина ли? — с опасно мек глас попита Мълаки.

— Престани — измърмори Ребека тихо.

— Мога да приема още хора, стига някой да иска да се премести.

— Аз ще дойда — скочи Клио, като внимаваше да не поглежда Гидиън.

Но Джак го погледна и видя изненадата и гнева му.

— Чудесно. Приготви се. Няма да се бавя дълго.

— Нямам много багаж — каза Клио и се усмихна на Тия. — Сега най-после ще можеш да си вършиш работата спокойно.

Тя влезе в кабинета, а Мълаки погледна сестра си вбесено. Ребека се прозя небрежно.

— Мислиш ли, че ще ти позволя да тръгнеш с някакъв мъж по този начин? — попита Мълаки.

— И какъв е този начин, Мълаки?

Ребека запърха с мигли кокетно, но очите й бяха леденостудени.

— Ще видим тази работа — скочи той и влезе в кухнята след Джак. — Искам да поговоря с теб — каза му той.

— Усетих. Само ме остави да се погрижа за това.

Мълаки се намръщи и се вгледа как работи. Нямаше представа какво прави този тип с малките инструменти, но очевидно Джак беше наясно.

— Подай ми малката отвертка от комплекта — помоли го Джак.

— В стената ли ще го завинтиш? — изненада се Мълаки, като му подаде отвертката. — Тия няма да се зарадва на това.

— Малки жертви, големи резултати. Тя вече се примири с много повече, отколкото няколко дупки в стената.

Джак нагласи телефона, включи го, извади от чантата си нещо, което приличаше на миниатюрен компютър, и набра няколко номера.

— Можеш да го използваш, за да се свържеш с майка си — любезно каза Джак. — Но не бих споменал на доктор Марш, че телефонната компания няма да получи пари за проведените разговори. Телефоните на майка ти са чисти. Или поне бяха, когато ги проверих. Показах й какво да търси и тя ще проверява два пъти дневно. Тя е умна жена. Не мисля, че ще успеят да я надхитрят.

— Бързо си създаваш впечатление.

— Да. Това е готово. Обади се на някого — добави той и прибра инструментите си.

— Защо тогава не се оттеглим в кабинета ми? — предложи Мълаки и извади две бири от хладилника.

От мястото си на канапето, Ребека виждаше ясно разигралите се драми. Двамата й ядосани братя изчезнаха в различни посоки. Гидиън влезе в малката стая след Клио и затръшна вратата след себе си. Мълаки излезе от апартамента заедно с Джак.

— Май всички тръгнаха да се разправят и ни зарязаха — каза тя, като се протегна, прозя се отново, изморена от дългия полет, и се усмихна на Тия. — Ще ти помогна да пооправим хаоса, който сътворихме в дома ти. А ти ще ми разкажеш какво става между брат ми и Клио, а също и между другия ми брат и теб.

Тия се огледа стреснато.

— Не знам откъде да започна.

— Избери си място — посъветва я Ребека. — Аз съм добра в разтребването.

— Какво искаш да кажеш с това „аз ще дойда“? — попита Гидиън.

— Разумно е — отговори Клио, докато пъхаше дрехите си в торбата. — Тук е претъпкано.

— Не чак толкова претъпкано.

— Достатъчно, за да те накара да спиш на проклетия покрив — отвърна тя, като вдигна чантата на кушетката и се обърна към него. — Слушай, готин, ти не искаш дори да ме видиш. Показа ми го съвсем ясно. Така че, ако изчезна оттук, и за двама ни ще е по-лесно.

— Толкова ли е лесно за теб? Човекът казва, че у тях има място и ти веднага скачаш.

Страните й пребледняха, а очите й запламтяха.

— Майната ти.

Тя грабна чантата си, но Гидиън също я хвана. В продължение на десет секунди всеки я дърпаше към себе си.

— За какъв ме взимаш?

— Не знам.

Въпреки съветите на Мълаки, Клио не възнамеряваше да използва в борбата с Гидиън сълзи и сега, когато те замъглиха зрението й, побесня.

— Но знам ти за каква ме взимаш! Лъжкиня и мошеничка. При това евтина.

— Не е вярно. По дяволите, Клио, ядосан съм ти. Имам право да бъда ядосан.

— Добре. Бъди си ядосан. Не мога да те спра. Но не е нужно да ме тормозиш с това всеки ден. Оплесках нещата. Съжалявам. Край на историята.

Тя го бутна, за да вземе чантата си, но той я хвана за ръцете здраво.

— Не плачи. Не исках да те карам да плачеш.

— Пусни ме — извика тя, като се опита да преглътне сълзите, които обаче се стекоха по страните й. — Няма да се унижавам, за да постигна своето.

— Не плачи — повтори Гидиън и я притегли към себе си. — Не си отивай — помоли я той и я залюля в ръцете си. — Не искам да отиваш. Не искам да ме оставяш.

— Това няма да доведе доникъде.

— Остани — отново помоли Гидиън и потърка бузата си в нейната. — И ще видим какво ще стане.

Тя въздъхна и облегна глава на рамото му. Беше й липсвало. Господи, тази връзка й липсваше толкова силно, че чак сърцето я болеше.

— Не трябва да се разтапяш от женските сълзи, готин. Не ставай балама.

— Остави ме аз да се тревожа за това. Хайде, хайде.

Той целуна нежно мократа й страна, после впи устни в нейните.

Нежността на целувката я накара да затрепери. Дори когато стана по-страстна, тя бе изключително топла и мила, без бурната страст, която Клио очакваше и разбираше.

За първи път в живота си тя стоеше абсолютно безпомощна, а един мъж имаше пълна власт над нея. Над сърцето, тялото и ума й.

Това я ужаси. И изпълни с радост.

— Не бъди мил с мен — каза тя, като затвори очи и скри лице в рамото му. — Пак ще оплескам нещата.

Гидиън си помисли, че Клио далеч не бе толкова сурова, за колкото се представяше. Не беше и толкова самоуверена.

— Позволи ми за това аз да се тревожа. В момента ти трябва да направиш само едно — добави той.

— Какво?

Той й се усмихна.

— Да разопаковаш багажа си.

Клио подсмръкна, после реши да се заяде с него.

— Така ли постигаш онова, което искаш? Като си мил и любезен?

— Стига, Клио.

Гидиън погали лицето й нежно и видя как тревогата се възвръща в дълбоките й, тъмни очи. Нямаше нищо против. Щом се тревожеше, значи мислеше за него.

— Красива си. Ужасно красива. Това определено ме разсейва. Разопаковай — повтори той. — А аз ще съобщя на Бърдит, че оставаш тук. С мен — добави той. — Ти си с мен, Клио. А това е нещо, с което и двамата трябва да свикнем.

Джак се огледа внимателно, когато излязоха на покрива. Помисли си, че оттук имаше само един изход. А това превръщаше района или в капан, или в стабилна защита. Май щеше да е разумно да вземе някои мерки.

Ако човек не очакваше войната, винаги губеше битката.

— Страхотна гледка — отбеляза той.

— Имаш ли цигари?

— Не, съжалявам. Никога не съм пушил.

— А аз ги отказах — сви рамене Мълаки. — Преди известно време. Но сега съжалявам. Е, хайде тогава, първо да си изясним нещата.

— Имаш предвид Ребека, нали?

Мълаки кимна.

— Точно така. Тя въобще не би трябвало да е тук, но след като е, не може да живее при теб.

— „Не трябва.“ „Не може“ — каза Джак и се облегна на парапета. — Ако използваш често тези думи, когато говориш с нея, сигурно имаш доста белези.

— Вярно е. Нашата Бека е доста упорито създание.

— И много умна. Харесвам това. Харесвам и лицето й — добави Джак, приковал очи в Мълаки. — Харесвам целия пакет. А това е проблем за теб, тъй като ти е сестра. Джак отпи от бирата и продължи: — Аз също имам сестра, така че те разбирам. Моята изчезна и се омъжи за някакъв тип, въпреки че според мен въобще не трябваше да знае какво е това секс. Вече има две деца, но ми е приятно да си мисля, че ги е намерила под някой малинов храст. Вероятно под същия, под който мама е намерила нас.

Мълаки развеселено пъхна ръце в джобовете си.

— Да не би да отглеждаш малини в апартамента си?

— Почакай да ти обясня. Ребека зае спалнята за гости. Изборът си беше неин. И ще остане така. Обещах на майка ти, че ще се грижа за нея. Не се отмятам от думата си, особено дадена на човек, когото уважавам.

Мълаки се замисли и откри с изненада, че е спокоен. А още повече се изненада, когато осъзна, че вярва на Джак и думата му.

Може би в крайна сметка щяха да успеят да създадат единна група.

— Май това ме спасява от кървава битка с Ребека — каза той. — Но си остава фактът, че тя е импулсивна, дебелоглава и…

— Влюбен съм в нея.

Мълаки се ококори.

— Господи, човече, доста бързо!

— Нужен ми беше само един поглед и тя го знае. А това й дава предимства — каза Джак. — Предимства, които е готова да използва, ако й вършат работа.

— Така е — съгласи се Мълаки със съчувствие в гласа. — Наистина имаш проблем.

— Това, което тя не знае, а и аз самият още не съм разбрал, е какво ще направя по въпроса. Не съм фаталист. Вярвам, че ние, хората, караме влака.

— Аз също — отговори Мълаки, като се замисли за Феликс Грийнфилд, Хенри Уайли и слънчевия следобед през май. — Но невинаги избираме маршрута.

— Какъвто и да е маршрутът, ние държим лоста за управлението. Ако беше другояче, щях да повярвам, че онези статуетки имат нещо общо с това, което ми се случи, когато погледнах Ребека. Но тъй като не вярвам, мога само да кажа, че съм влюбен в сестра ти. Престани да се тревожиш, че ще позволя на някого да я нарани. Включително и самият аз. Това достатъчно ли ти е?

— Просто ще седна тук за минутка — отвърна Мълаки, отпи замислено, после остави бутилката на малката желязна масичка до стола си и погледна Джак. — Баща ни почина, а аз съм най-възрастния, затова на мен се пада отговорността да те попитам… — Той замълча и прокара ръце през косата си. — Знаеш ли, просто не съм готов за това. Хайде да проведем разговор номер две някой ден по-нататък.

Джак надигна бирата си.

— Няма проблеми от моя страна.

— Готин си. Наистина. Така че, хайде да поговорим по друг въпрос. Орисниците.

— Досега ти си отговарял за това.

Мълаки се облегна назад и повдигна вежди.

— За нас това е семеен въпрос, Джак.

— Не съм казал нищо друго. Ти отговаряш. Винаги когато има някакъв проблем, останалите търсят разрешението му от теб. Това се отнася и до Тия. Вероятно и до Клио, макар че тя е доста дива.

— Имала е сериозни проблеми, но е свястна. Имаш ли проблем с начина, по който стоят нещата?

— Можеше да имам, но останах с впечатлението, че знаеш как да се справиш и как да накараш всеки да даде максималното от себе си. Знам какви са моите сили. Нямам нищо против да изпълнявам заповеди, Съливан, ако съм съгласен с тях. А и нямам нищо против да ти кажа да вървиш на майната си, ако не съм съгласен. Важното е, че съм ти длъжник. Феликс Грийнфилд — обясни той, — а и искам орисниците. Ще ви помогна, така че накрая всички да получим онова, което искаме. Следващото в списъка ми — добави той. — Струва ми се прекалено несериозно да държим орисницата на Клио в хладилника на Тия. Апартаментът ми има най-добрата охранителна система, която може да се купи с пари. Искам да прибера в сейфа си и двете статуетки.

Мълаки взе бирата си и я запремята в ръце, докато мислеше усилено. Доверие. Без него никога нямаше да се обединят.

— Няма да споря дали това е разумно, само ще ти напомня, че в такъв случай вече ще притежаваш две от трите статуетки. Какво би могло да ти попречи да тръгнеш след третата сам или дори да преговаряш с Анита? Не се обиждай, просто питам.

— Не се обиждам. Ще ми бъде доста трудно да се сдобия с третата статуетка сам. Не е невъзможно, разбира се, но доста трудно. А и Ребека никак не би харесала подобно нещо, а това има значение за мен. Освен това, аз не мамя хора, които харесвам. Особено харесвам доктор Марш — ухили се той.

— Аз също.

— Да, това е повече от ясно. Що се отнася до Анита, не преговарям със социопати. А тя е точно такава. Ако има възможност, ще очисти хладнокръвно всеки от нас, а после ще отиде спокойно да й направят ежеседмичния маникюр.

Мълаки се облегна отново и надигна шишето.

— Съгласен съм. Но няма да й дадем тази възможност. А сега всички трябва да се успокоим и да помислим внимателно.

— Защо не си дадем двадесет и четири часа? А после можем да дадем на Тия малко почивка и да се съберем у нас.

— Добре — стана Мълаки и протегна ръка. — Добре дошъл на борда.

— Вие с Мъл отделихте доста време на мъжкия си разговор — каза Ребека, като се завъртя на седалката на приличащия на танк джип, който Джак караше. — За какво беше всичко това?

— Това. Онова. Разни работи.

— Можеш да започнеш с това и да продължиш с онова.

— Мисля си, че ако бяхме искали да участваш в разговора, щяхме да те повикаме на покрива.

— Аз участвам в тази история също като всички други.

— Никой не го отрича — отвърна Джак, като зави по Пето авеню и потегли на изток по „Лексингтън“, наблюдавайки внимателно огледалото за обратно виждане.

— А като член на отбора имам право да знам какво си говорихте. Ние сме екип, Джак, а не сбирщина петли и кокошки.

— Това няма нищо общо с начина, по който си закопчаваш блузата, ирландке, така че охлади феминистките си страсти.

— Но това е обидно.

Джак подкара на юг за известно време, после отново потегли на изток. Реши, че нямат опашка, а не забеляза да наблюдават и сградата на Тия. Това, разбира се, можеше да се промени, но засега им вършеше работа.

Той остави Ребека да беснее мълчаливо на път за вкъщи. Заобиколи сградата и отвори гаража с електронната и карта. Стоманената врата се издигна и той вкара джипа вътре.

В гаража бяха паркирани и поршето, харлито му и буса за наблюдения. Един мъж имаше нужда от играчки. Прибирането им в обществен гараж никога не бе съществувало като необходимост пред него, не само защото годишният наем щеше да надвиши сумата на образование в Харвард, но и защото ги искаше близо до себе си. И под собствената си охранителна система. Той излезе от джипа, настрои ключалките и алармите на вратата и джипа, после отключи асансьора.

— Идваш ли? — попита той Ребека. — Или предпочиташ да се цупиш в гаража?

— Не се цупя — отвърна тя и мина покрай него със скръстени пред гърдите ръце. — Макар това да е естествената реакция, след като се отнасят с теб като с дете.

— Отношението като към дете определено не е от нещата, които имам наум. Е, добре, избери си. Кое искаш да чуеш? Това или онова, или другото?

Ребека вдигна глава, като внимаваше да не се ухили.

— Ще избера това.

— Добре. Това е тревогата на брат ти, предизвикана от факта, че живееш при мен.

— Не му влиза в проклетата работа, нали? Ама че наглост да говори по мой адрес, при положение че той самият се е приютил при Тия. Надявам се, че си му го казал.

— Не — отговори Джак, като задържа вратата на асансьора отворена, за да й даде възможност да се втурне разгневено в апартамента. — Казах му, че съм влюбен в теб.

Ребека застина на място и се завъртя.

— Какво, какво?

— Това май го успокои повече, отколкото теб. Трябва да свърша малко работа. Ще се върна след един-два часа.

— Ще се върнеш?! — извика тя и протегна ръце напред, сякаш за да запази равновесие. — Не можеш да изчезнеш просто така, след като ми каза подобно нещо.

— Не го казах на теб, а на брат ти. Просни се в леглото, ирландке. Изглеждаш скапана.

С тези думи Джак затвори вратата, заключи Ребека вътре и я остави да ругае ожесточено.

Не отиде далеч. Слезе само до базата, която поддържаше в сградата. Работеше там, когато му беше удобно или се чувстваше неспокоен в апартамента си горе и търсеше усамотение.

А в момента искаше и удобство и спокойствие.

Мястото беше изключително удобно. Джак никога не бе разбирал смисъла на спартанските работни места, ако човек може да си позволи нещо друго. Имаше меки кресла, добро осветление, за да компенсира липсата на прозорци, старинни килими, в които беше влюбен, и чудесно оборудвана кухня.

Първо влезе в нея, включи кафеварката и докато я чакаше, прегледа съобщенията, които бяха пристигнали по различните линии. Включи един от компютрите, пусна електронната си поща и изслуша съобщенията, дока то си приготвяше първата чаша кафе.

Отговори делово на спешните, остави за по-късно другите и се прехвърли на личните си съобщения.

„Извънземните, след като проведоха върху мен и майка ти зловещи медицински експерименти от изключително срамно сексуално естество, ни върнаха на земята. Можеш да чуеш всички подробности в шоуто на Лари Кинг. А сега, след като приковах вниманието ти, може би ще отделиш пет минути от скъпоценното си време, за да ни се обадиш. Майка ти ти изпраща много целувки. Аз не. Харесвам сестра ти повече. Винаги съм я харесвал повече. Познай кой.“

Джак се засмя и седна пред компютъра.

„Съжалявам за преживяването с извънземните. Обикновено те имплантират проследяващи устройства в отвлечените. Разумно ще е да дъвчеш станиол, докато провеждаш лични разговори, тъй като това съсипва честотите им. Само за лична информация. Току-що се върнах в Ню Йорк. Държа красива ирландска червенокоса затворничка в апартамента си. Възможността за екзотични сексуални услуги от страна на същата може да ми осигури солидна заетост през следващите няколко седмици. Прати много целувки на мама. Никакви на теб. Дори не съм сигурен дали ти си ми баща. Познай кой.“

Джак се усмихна доволно при мисълта колко щеше да се зарадва баща му на писмото и го изпрати. После се захвана за работа.

Приготви фалшив файл за Клио, който щеше да успокои Анита, а на друг компютър започна да я проверява за себе си.

Вече бе стигнал до същия извод като Тия и Мълаки. Шестимата трябваше да работят заедно. Той нямаше проблеми да работи в екип, но искаше да узнае всичко възможно за този екип.

Докато изчакваше информацията, той се завъртя към мониторите. Каза си, че все пак е разумно да държи Ребека под око и включи камерите, които бе инсталирал в собствения си апартамент.

Ребека седеше в кабинета пред компютъра му с напрегнато лице и си говореше нещо. Обзет от любопитство, той включи аудиосистемата.

— Дяволите те взели, Джак, не мисли, че не мога да проникна през дяволските ти пароли.

— Ако успееш, ирландке — промърмори той, — ще бъда изключително впечатлен.

Наблюдава я известно време и забеляза бързината, с която пръстите й хвърчаха по клавишите, напрежението в присвитите й очи и извивката на устата й, когато срещнеше ново предизвикателство.

Повечето жени, оставени сами в апартамента на някой мъж, биха се поровили из чекмеджетата и гардеробите, биха проверили съдържанието на шкафчето в банята или кухненските шкафове. Но Ребека се бе насочила направо към информационния поток.

Това му хареса.

Той заглуши аудиото, после започна да пише доклад за Клио, който да убеди Анита, че й правеше услуга, като в същото време не й даваше нищо полезно.

— Това ще те успокои — промърмори си той тихо.

Джак реши да прочете доклада си отново след малко и вдигна телефона.

— Детективски отдел. Детектив Робинс.

— Търся човека със значката — захили се Джак.

— А, значи се обажда човекът с фалшивата самоличност.

— Не и аз, приятелю. Сигурно си мислиш за някой друг. Как са нещата в света на борещите се с престъпността?

— Старата история. А как върви животът в град Параноя?

— Нямам оплаквания. Чудех се дали искаш да вземеш онзи двайсетак, който ти дължа, и да го удвоиш на мача довечера?

— Да не би да намекваш, че аз, слугата на обществото, играя комар?

— Аз ще заложа на „Ангелите“.

— Давай, тъпчо. Е, след като приключихме с любезностите, кажи ми защо се обаждаш.

— Нараняваш чувствата ми. Но след като питаш, искам да провериш две описания. Мускули, вероятно на свободна практика, със сигурност местни. Мислех, че можеш да се поровиш в системата и да видиш какво можеш да откриеш.

— Може и да опитам. Разполагаш ли с имена?

— Не, но работя по въпроса. Ерген номер едно. Бял, четиридесет — четиридесет и пет години, кестенява коса, оредяваща, няма цвят на очите, блед, голям нос. Около метър седемдесет и пет, към осемдесет и пет килограма.

— Много кретени отговарят на това описание, включително и зет ми, който е безполезно говедо.

— Информацията ми е, че обича да използва юмруците си и не страда от излишък на сиво вещество.

— Да, точно зет ми. Искаш ли да го прибера и да го сритам в задника?

— Ти си решавай. Зет ти пътувал ли е наскоро из Източна Европа?

— Той не помръдва белия си скапан задник от креслото, за да отиде до бакалията на ъгъла. Да не търсиш някой известен пътешественик, Бърдит?

— Търся един кретен, който наскоро се е върнал от пътешествие в Чехия.

— Ама че съвпадение. Държим върху лед един труп, който отговаря на описанието ти. В джоба на лъскавия му костюм има паспорт. Единият печат в него е от Прага. А ерудираните ми приятели ми съобщиха, че Прага е в Чехия. Другият печат е от Ню Йорк от преди около десет дни.

Право в целта, помисли си Джак и се завъртя към компютъра.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

— Не виждам причини да не го направя. Карл Дубровски. Момче от Бронкс. Има си чудесно досие. Най-вече за нападения и побоища. Какво искаш от нашия мъртвец, Джак?

Джак вкара името в компютъра и започна проучването.

— Кажи ми как е умрял.

— Мисля, че са виновни четирите дупки от двадесет и пети калибър, които някой е пробил в него. Намерихме го вкочанен в празен склад в Джърси. А сега е твой ред да ми снесеш малко информация.

— Не разполагам с нищо в момента, но ще ти се обадя веднага щом имам някаква информация — отговори Джак, като се приготви да започне второ проучване. — Имаш ли адреса на онзи склад?

— Господи, защо просто не ти изпратя файла по факса?

— Би ли го направил?

Джак се ухили на грубия отговор на Боб и си записа адреса.

Когато свърши разговора, записа подробно всичко, което бе научил. Тъкмо ставаше, за да си сипе ново кафе, когато погледът му попадна върху мониторите.

Маниакалният блясък в очите на Ребека го накара да се приближи и да увеличи звука.

— Не си толкова хитър, а? — мърмореше си тя. — Не чак толкова ужасно умен.

— Но ти си — отбеляза той, изненадан и впечатлен, че бе успяла да пробие охраната му.

Наистина, той не държеше поверителна информация в този компютър, а и защитната система бе сравнително скромна, но все пак бе нужен хакер със страхотни способности, за да премине бариерите толкова бързо.

— Точно както си мислех — сподели Джак с образа й. — Създадени сме един за друг.

Той си приготви кафе и се върна към работата си, докато Ребека атакуваше хард диска му.

След двадесет минути вече бе свършил всичко, което му бе нужно за момента. А когато погледна мониторите, забеляза, че и Ребека бе приключила.

Тя изключи компютъра, протегна се доволно, излезе от стаята и тръгна по коридора. Джак насочи вниманието си към следващия монитор и я видя как раздвижи скованите си рамена, сваля шнолата от косата си и я разтърсва.

Когато Ребека започна да разкопчава блузата си, той си напомни, че не е воайор и си заповяда да изключи мониторите.

После я загледа измъчено как сваля блузата си. Когато Ребека протегна ръце към закопчалката на сутиена си, Джак изскърца със зъби и спря камерата.

Взе си бира вместо кафе и прекара следващия половин час в работа, като се чудеше как, по дяволите, би могъл да се съсредоточи.

Докато се качваше нагоре към апартамента си, в главата му се въртяха доста интересни фантазии. Но нито една от тях не включваше това да намери Ребека напълно облечена, с изключение на хубавите й боси крака, застанала в кухнята до тенджера, от която се носеше ароматна миризма.

— Какво правиш? — изненадано попита той.

— Изкачвам Матерхорн. Какво мислиш, че правя?

Той пристъпи към печката и задуши.

— Прилича ми подозрително на готвене.

Душът и чистите дрехи, както и сеанса на компютъра му, я бяха съживили. Но макар умората да бе изчезнала, горещият й темперамент си беше на мястото.

— Нямах представа колко дълго възнамеряваш да ме държиш тук, а не възнамерявах да седя и да умра от глад. Между другото, нямаш пресни плодове и зеленчуци, затова се наложи да се оправям с консервирани.

— Бях вън от града. Напиши ми какво искаш и ще ти доставя всичко.

— Мога сама да си пазарувам.

— Не искам да излизаш сама.

Ребека взе голям нож от плота и лениво провери острието му на пръста си. Истинска дъщеря на майка си, помисли си Джак. И двете знаеха как да подчертаят думите си.

— Не можеш да ми нареждаш къде да ходя или кога.

— Ако се опиташ да използваш ножа срещу мен, ужасно ще съжаляваш.

Усмивката й беше хладна и остра като ножа.

— Но ти ще съжаляваш още повече.

— Не мога да оспоря това — отвърна Джак, като отвори хладилника и извади шише с вода. — Добре, ще перифразирам. Предпочитам да не излизаш сама, докато се запознаеш по-добре с терена.

— Ще взема предвид предпочитанията ти. И още нещо ако мислиш, че обяснението ти в любов ще ме накара да скоча в леглото ти…

— Не натискай това копче, Ребека — предупреди я той с леден глас. — Резултатът няма да ти хареса.

Тя наклони глава. Струваше й се интересно, че ваденето на ножа не го бе накарало дори да мигне, но споменаването на любов и секс го бе разстроило.

— Не ми беше приятно да ми кажеш подобно нещо, а после да затръшнеш вратата в лицето ми.

— Затръшнах я в собственото си лице.

Тя обмисли думите му и ги прие.

— Мога да го направя, ако и когато искам — каза тя, като взе лъжицата и разбърка яденето. — Но в момента не знам какво точно искам. А когато разбера, ти ще си първият, който ще научи за това. Междувременно, не ме затваряй пак тук като в клетка. Ако се опиташ, ще разбия хубавите ти играчки, ще съдера дрехите ти, ще запуша тоалетната и ще сътворя разни други неприятни неща. И ще намеря начин да се измъкна.

— Добре, това звучи справедливо. Кога ще ядем?

Ребека въздъхна и върна ножа на мястото му.

— След около час. Имаш достатъчно време да излезеш и да донесеш малко френски или италиански хляб за яденето. И нещо сладко за десерт.

Тя отметна косата си назад и се усмихна.

— Бях ядосана, но не достатъчно, за да правя сладкиш.

Глава 20

Тия си каза, че само глупавите деца са нервни, когато отиват на гости на родителите си. Но дланите й бяха влажни, а стомахът й свит, когато влезе в трапезарията на семейство Марш.

Беше осем и четиридесет и пет. Баща й сядаше да закусва точно в осем и половина всяка сутрин, седем дни седмично. Сега сигурно пиеше второто си кафе и бе минал от първа страница на „Ню Йорк Таймс“ към финансовия раздел. Беше приключил с плодовете и бе преминал към следващото блюдо, което днес бе омлет само от белтъци.

Майка й изпиваше билковия си чай, прясно изцедения сок и първата от осемте чаши минерална вода, с които поглъщаше сутрешната си доза витамини и лекарства, в леглото. С тях хапваше и тънка препечена филийка от черен хляб и някакъв плод.

В девет и двадесет, Алма слизаше долу, засипваше баща й с оплаквания за здравето си и му съобщаваше графика си за деня, докато той проверяваше куфарчето си.

Целуваха се за довиждане и той излизаше точно в девет и половина.

Надеждно и точно разписание като на швейцарски влак.

Навремето и тя бе част от това разписание. Или по скоро бе вкарана в него. Тяхна или нейна бе вината, че не бе успяла да направи нищо, за да наруши тази точност?

Независимо чия бе вината, дори и сега идеята да наруши графика им я правеше нервна.

Стюарт видя дъщеря си и повдигна вежди изненадано.

— Тия! Имахме ли среща?

— Не. Съжалявам, че те прекъсвам тази сутрин.

— Не ставай глупава — отвърна той, но погледна часовника си. — Би ли искала закуска? Кафе?

— Не, благодаря. Нищо.

Тия успя да се въздържи да не закърши пръсти и седна срещу него.

— Исках да поговорим, преди да отидеш на работа.

— Добре — кимна баща й, като намаза с масло филията си и премигна. — Подстригала си се.

— Да — отговори тя и несъзнателно вдигна ръка към косата си. — Преди няколко дни.

— Чудесно изглеждаш. Много шик.

— Така ли мислиш?

Тия усети как се изчервява и си помисли колко е глупаво да се притеснява от комплиментите на собствения си баща. Но пък те идваха толкова рядко.

— Мама не беше никак доволна, когато ме видя. Предполагам, че ти е казала.

— Може и да ми е казала — усмихна се той. — Но невинаги я слушам, особено когато е в лошо настроение. А тя определено беше в такова.

— Аз съм виновна. Това е една от причините, поради които исках да те видя тази сутрин. Мама се отби при мен на път към лекаря си. Беше… неудобен момент. Бях с някого — въздъхна тя тежко. — Бях с един мъж.

— Разбирам — с колебание каза Стюарт, като се намръщи и разбърка кафето си. — Разбирам ли, Тия?

— Имам връзка. Той живее в апартамента ми, докато е в Ню Йорк. Работя по един проект с него, а и с още няколко човека. И аз… имам любовна връзка с него — довърши Тия забързано и замълча.

Стюарт отново се вторачи в кафето си. Не беше ясно кой от двама им се чувства по-неудобно.

— Тия, личният ти живот не е моя работа, нито пък на майка ти. Естествено, приемам, че човекът е подходящ за теб.

— Не съм сигурна дали ти ще го намериш за такъв, но аз го харесвам — отвърна Тия и продължи бързо, когато видя повдигнатите вежди на баща си. — Макар и изненадващо, той ме намира за интересна и привлекателна, а това ме кара да се чувствам точно такава. И това ми харесва. Но мама беше и предполагам, че все още е, много разстроена. Не съм убедена дали мога да оправя нещата с нея, но ще се опитам. Ще й се извиня, ако не успея. Но не мога и не искам да подреждам живота си според нейните нужди. Или пък твоите. Съжалявам.

— Добре — кимна Стюарт, като остави вилицата си и си пое дъх. — Добре — повтори той. — Никога не съм очаквал да чуя това от теб. Казваш, че дори майка ти и аз да не одобряваме нещо и дори да се ядосаме, ти ще постъпиш както искаш.

Тия знаеше, че болката в стомаха й е от напрежение, но все пак се зачуди дали няма тумор.

— Да — отговори тя решително. — Накратко казано, точно така е.

— Добре. Крайно време беше.

Тя забрави за тумора.

— Моля?

— Обичам майка ти, Тия. Не ме питай защо, тъй като нямам представа. Досадница е, но я обичам.

— Да, знам. Имам предвид, знам, че я обичаш, а не… Винаги съм знаела, че се обичате.

— Казваш го така, сякаш не си част от уравнението.

Тия се зачуди как да се извини, после просто каза истината:

— Да, не се чувствам като част от уравнението.

— Всички ние сме виновни за това. Тя никога не успя да отреже пъпната ти връв, а аз вероятно я прерязах прекалено лесно и бързо. А ти търпеше и двама ни.

— Предполагам, че си прав. Но ти винаги си бил добър баща.

— Не, не съм — възрази Стюарт, като остави кафето си и се вгледа в изненаданото й лице. — И май не се бях замислял по въпроса, откакто навърши дванадесет години. Но се замислих, когато дойде да ми поискаш дневника на Хенри Уайли, и аз ти го донесох. Ти седеше и ме чакаше търпеливо, но изглеждаше ужасно нещастна.

— Бях нещастна.

— А сега си изненадана, че съм забелязал — каза той и взе кафето си. — Аз също се изненадах, а после се зачудих колко често не съм забелязвал.

— Често те натъжавам — промърмори Тия. — Не съм такава, каквато ти ме искаше.

— Да. А моят начин да се справя с това бе да те оставя на майка ти, тъй като ми се струваше, че с нея се разбираш по-добре, отколкото с мен. Странно, винаги съм се смятал за справедлив човек — продължи той и отпи от кафето. — Но това беше ужасно нечестно към всички, замесени в него. Според мен най-хубавото и за теб, и за майка ти е да прережеш пъпната връв лично. Ти позволяваше на Алма да те ръководи през целия ти живот. А когато аз се опитвах да се намеся, недостатъчно често, разбира се, някоя от вас или и двете заедно осуетявахте усилията ми.

— И ти се предаде.

Стюарт взе лъжицата си, после я остави отново на масата.

— Изглеждаше доволна от начина, по който стояха нещата. Децата напускат дома си, Тия. Ако се оженят, живеят с другия човек през по-голямата част от живота си. Аз уредих живота си по начин, който ме задоволява и ми доставя удоволствие. Ти си родена от двама ужасно съсредоточени в себе си хора. И всичките ти фобии и нервни разстройства са просто друг вид съсредоточаване в теб самата.

Тия се вторачи в него, после се засмя леко.

— Предполагам, че си прав. Не искам да остана такава. Почти на тридесет съм обаче. Доколко бих могла да се променя?

— Независимо дали се променяш или не, все пак си почти на тридесет. Какво значение има възрастта?

Тия се облегна назад зашеметена.

— Никога преди не си ми говорил по този начин.

— Никога преди не си идвала при мен — сви рамене той. — Нямам навика да променям навиците или рутината си. А като говорим за това… — Той погледна часовника си.

— Имам нужда от услуга — бързо каза Тия.

— Да, това наистина е забележителен ден в семейство Марш — усмихна се баща й.

— Става дума за трите орисници.

Лекото нетърпение, което се бе изписало по лицето на Стюарт, изчезна.

— Наскоро май доста се интересуваш от тях.

— Да, така е. Бих искала този интерес да си остане между мен и теб. Анита Гай също проявява засилен интерес. Може отново да те разпита за статуетките, да се опита да научи някоя подробност. Ако и когато го направи, чудя се дали би могъл да си припомниш — небрежно и несигурно, как някой ти е споменал, че едната орисница е била видяна в Атина.

— Атина? — учуди се Стюарт и се облегна на стола си. — Каква е тази игра, Тия?

— Важна.

— Анита не е жена със скрупули, която би се поколебала да наруши правилата, ако има полза.

— Напълно наясно съм с това. Дори повече, отколкото мога да ти кажа.

— Тия, неприятности ли имаш?

За първи път, откакто бе влязла в дома на родителите си, Тия се усмихна.

— Никога не си ме питал такова нещо. Нито веднъж в живота ми. Ако съм се забъркала в неприятности, възнамерявам да се справя с тях, дори да им се порадвам. Можеш ли да намериш начин да споменеш Атина пред нея?

— Лесно.

— И при никакви обстоятелства не й споменавай за дневника на Уайли, нито за връзката ми с човека, когото мама видя в апартамента ми.

— Защо пък да го правя? Тия, имаш ли някаква следа към една от орисниците?

Искаше й се да му каже, за да види гордостта и изненадата в очите му, но поклати глава.

— Много е сложно, но ще ти разкажа всичко веднага щом мога — отговори тя и стана. — Един последен въпрос. Като търговец, какво би платил за тях ти самият?

— Зависи. Може да се каже до десет милиона. Ако имам заинтересован клиент, бих го посъветвал да качи до двадесет. Вероятно и малко повече. В зависимост от проверката и потвърждението, разбира се.

Тия се усмихна.

— Разбира се.

Тя се приближи до баща си и го целуна по бузата.

— Ще се кача горе и ще се опитам да се сдобря с мама.

Докато Тия успокояваше майка си, Джак се отби в участъка. Би предпочел да остави Ребека в апартамента си, но тъй като единственият начин да се увери, че тя ще стои там, бе да я заключи, той я взе със себе си. Не искаше да рискува и да се прибере в разрушен апартамент, а не се съмняваше, че тя би изпълнила заплахите си.

Но пък това, че я взе със себе си, му даде възможност да я наблюдава как поглъща всяка подробност в полицейския участък. Едва ли не чуваше как колелцата в главата й се въртят, докато се качваха към стаята на детективите. Също така приятен му бе и начинът, по който ченгетата я оглеждаха с възхищение.

Ребека наистина изглеждаше страхотно. Буйна коса, искрящи очи, кожа като мляко и стегнато сексапилно тяло в тесни джинси.

Джак видя Боб, който седеше зад бюрото си, притиснал телефонната слушалка към ухото си. Боб огледа Ребека, после вдигна очи към Джак и му се усмихна одобрително.

— Изчакай тук една минута — промърмори Джак на Ребека, после тръгна към бюрото на Боб.

Седна на крайчеца му и размени няколко поздрава с другите ченгета, докато Боб довърши разговора си.

— Леле майчице! — каза Боб. — Откъде намери тази сексапилна червенокоса красавица?

— Как е жена ти?

— Достатъчно умна, за да знае, че когато спра да поглеждам сексапилни червенокоски, значи е време да хвърли буца пръст върху студеното ми мъртво тяло. Какво искаш?

— Още информация за студеното мъртво тяло, което обсъждахме вчера.

— Дадох ти всичко, с което разполагам.

— Имам нужда от снимка.

— Защо просто не ми поискаш значката?

— Благодаря, мога да си взема и моя собствена. Вероятно ще мога да ти се отплатя с малко информация, но първо трябва да го идентифицирам.

— Хайде да опитаме така. Ще ми разкажеш каквото знаеш, а аз после може и да ти намеря снимка на трупа.

— Искаш ли да се запознаеш с червенокосата?

Боб сложи пръст на китката си и кимна.

— Да, все още имам пулс. Как мислиш?

Джак се ухили и махна на Ребека да дойде при тях.

— Детектив Боб Робинс, Ребека Съливан, жената, за която ще се оженя.

Долната челюст на Боб увисна, очите му се ококориха и той скочи.

— По дяволите, Джак! Страхотно! Прекрасна работа! Хей, радвам се да се запознаем.

Ребека се усмихна весело.

— Джак храни илюзии. В момента сме само делови партньори.

— Тя е костелив орех, но работя по въпроса — каза Джак. — Ирландке, защо не разкажеш на онемелия ни приятел какво откри за склада в Джърси?

— Разбира се. След като се порових малко снощи, открих, че този имот, където наскоро е било извършено престъплението, бил продаден в деня преди зловещото събитие от „Антики Морнингсайд“.

— И поради каква причина би трябвало да ме заинтересува това?

— Позволи ми да ти покажа снимките на няколко човека — каза Джак. — Ако интуицията не ме лъже, може да имам интересен отговор на въпроса ти.

— Ако имаш следа в открит случай за убийство, не можеш да се ебаваш с нея, Джак.

— Проследи „Морнингсайд“.

— Анита Гай — ясно каза Ребека и двамата мъже се намръщиха. — За щастие, нямам тестостерон, който да ми замъглява мозъка. Анита Гай от „Антики Морнингсайд“. Няма да е лошо да я проверите, детектив Робинс. Няма смисъл да продължаваме нататък, докато не видим снимката и не се уверим, че убитият е онзи, за когото го мислим. — Тя се усмихна широко на Боб и продължи: — В крайна сметка, всички се стремим към едно и също, нали, детектив? Но ако нямате доверие на този тип тук — посочи тя Джак, — сигурно си имате основателни причини за това. Аз самата все още се чудя дали мога да му се доверя или не.

Боб въздъхна тежко.

— Ще ви дам снимката.

— Някога чувала ли си, че трябва да си пазиш един коз? — прошепна Джак, когато Боб се отдалечи.

— Да, чувала съм. Освен това съм чувала, че накрая трябва да сложиш картите си на масата. И моят начин свърши работа — каза тя, като отметна коса назад и се вгледа в лицето му. — Говориш за брак прекалено небрежно, Джак.

— Не е вярно. Но наистина ще се оженя за теб. Свиквай с тази мисъл.

— Господи, толкова си романтичен, че ще припадна.

Той се ухили.

— Ще ти дам романтика, ирландке. Само избери времето и мястото.

Ребека скръсти несигурно ръце пред гърдите си.

— Засега е по-добре да се съсредоточиш върху работата — каза тя.

— Мога да мисля за няколко неща едновременно — отвърна Джак и се смъкна от бюрото, когато Боб се върна с дебела папка.

Тия направи всичко възможно, за да успокои майка си. За да я умилостиви напълно щяха да са й нужни няколко часа, а тя просто не разполагаше с толкова време. Трябваше да се отбие на още едно място. А ако не се върнеше навреме, Мълаки и останалите щяха да се чудят и тревожат. И вероятно никога вече нямаше да я изпуснат от поглед.

Тя осъзна, че имаше нещо странно приятно в това някой да се тревожи за теб. Предполагаше, че точно затова бе имала такива отношения с майка си. Но пък всъщност Алма се тревожеше много повече за самата себе си, отколкото за дъщеря си.

Докато излизаше от таксито на Уолстрийт, Тия си каза, че майка й просто си е такава. Всички сеанси с доктор Лоуенстайн не й бяха помогнали да разбере и приеме този факт.

Бяха нужни един ирландец, три сребърни статуетки и няколко нови приятели, за да се проясни зрението й и да изправи гръбнак.

Или пък, по някакъв странен начин, това се дължеше на Анита Гай. Когато цялата история приключеше и животът й се върнеше в нормалното си русло, трябваше да благодари на Анита, че я бе замесила в положение, където й се наложи да изпробва собствените си способности.

Разбира се, ако историята приключеше според очакванията и надеждите на Тия, Анита надали щеше да се зарадва на благодарността й.

Тя се усмихна и се качи в асансьора на брокерската къща. За първи път в живота си Тия Марш мислеше, планираше и правеше секс редовно. И всичко това без помощта на химията.

Е, почти без помощта на химията.

Чувстваше се умна и уверена в себе си, дори властна.

Още по-приятно й стана, когато застана пред бюрото на помощника на Кари и той не я позна.

— Тия Марш — каза тя и се усмихна доволно, когато го видя да премигва изненадано. — Дали госпожица Уилсън има малко свободно време?

— Доктор Марш! Разбира се — отговори той и се вторачи в нея, докато се протягаше към телефона. — Веднага ще я уведомя, че сте тук. Изглеждате… великолепно днес.

— Благодаря ви.

Тия реши, че при първата удобна възможност ще отиде на пазар и ще си купи нов гардероб, който да отговаря на новата й прическа. И на новия й темперамент.

Щеше да си купи нещо яркочервено.

— Тия? — Кари излезе от кабинета си. Изглеждаше елегантна, делова и много забързана. — Нямахме среща, нали?

— Не, съжалявам. Имам нужда само от няколко минутки, ако успееш да ми ги отделиш.

— Наистина имам само няколко минутки. Ела при мен. Тод, трябва да получа анализа на сметките на Брокуей до обяд.

— Той не ме позна — каза Тия, докато Кари я водеше към луксозния си кабинет.

— Какво? А, Тод! — засмя се Кари, като погледна бързо монитора си и се отправи към каната с кафе. — Наистина изглеждаш различна, скъпа. Всъщност, прекрасна си.

Тя си наля една чаша, без да покани Тия, тъй като знаеше, че приятелката й не пие кафе. После прикова очи в Тия.

— Наистина прекрасна — повтори тя и се намръщи леко. — Но не е само косата — отбеляза Кари, като остави чашата си, стана и присви очи към Тия. — Правила си секс!

— Кари! За Бога! — извика Тия и бързо затвори вратата на кабинета.

— Правила си секс, откакто те видях за последен път — усмихна се Кари и размаха пръст. — Разказвай.

— Не съм дошла тук, за да говоря за това, а ти и бездруго имаш само няколко минутки.

За да успокои приятелката си, Кари отиде до бюрото и грабна телефона.

— Тод, не ме свързвай с никого. Кажи на Минлоу, че може да закъснея няколко минути за срещата в десет.

Тя затвори и се обърна към Тия.

— Готово. Говори. Искам подробности. Имена, дати, пози.

— Сложно е — отвърна Тия и задъвка долната си устна.

Стори й се, че прилича на Кларк Кент, който не трябва да споделя с никого, че е Супермен. Но тя не можеше да търпи подобно нещо.

— Обещай ми, че няма да кажеш на никого.

— Аз да не съм селската клюкарка? Аз съм Кари, Тия вече знам всичките ти тайни. Или поне ги знаех. Кой е той?

— Мълаки. Мълаки Съливан.

— Ирландецът? Значи се е върнал?

— Отседна при мен.

— Живее с теб? Ще отменя срещата в десет.

— Не, не — засмя се Тия. — И аз нямам време. Наистина. Веднага щом мога, ще ти разкажа всичко. Но той… Ние… Невероятно е! Никога не съм се чувствала толкова… ненаситна — изстреля накрая тя и се заразхожда развълнувано из кабинета. — Да, май това е точната дума. Ненаситна. Той не може да си държи ръцете далеч от мен. Не е ли страхотно? А и ме слуша и иска мнението ми. Подиграва ми се, но не по гаден начин, а с обич. Кара ме да се вглеждам в себе си, Кари, а когато го направя, не се чувствам толкова глупава, смотана и тромава.

— Никога не си била нито едно от тези неща, а щом той те кара да разбереш това, определено ще го харесам. Кога ще се запозная с него?

— Както ти казах, положението е доста сложно…

— О, Господи! Той е женен.

— Не, не. Нищо такова. Но работим по един проект.

— Тия, чакай да си изясня нещата. Да не би да ти иска пари или пък да инвестираш в нещо?

— Не — усмихна се Тия. — Но се радвам, че се тревожиш за мен.

— Влюбена си в него.

— Вероятно — отговори тя и си пое дълбоко дъх. — Ще мисля за това по-късно. В момента съм заплетена в една история, която е вълнуваща, интересна и доста опасна.

Кари седна отново.

— Започваш да ме плашиш.

— Точно това възнамерявах да направя — отговори Тия, като си припомни приятеля на Клио. — Изключително важно е да не споделяш с никого онова, което ти казвам. И да не споменаваш името на Мълаки — добави тя, като бръкна в чантата си и извади лист. — Ако решиш да ми се обадиш за нещо, свързано с разговора ни, използвай този телефон. Моят се подслушва.

— За бога, Тия! В какво те е въвлякъл този тип?

— Аз сама се въвлякох. И имам нужда да ми направиш услуга, която може да не е съвсем етична. Може дори да е нелегална, не съм сигурна.

— Не мога даже да се сетя как да ти отговоря.

— Анита Гай — каза Тия и се наведе напред. — „Антики Морнингсайд“. Трябва да знам с какви пари разполага. И лични, и вложените в бизнеса. Трябва да знам колко пари в брой може да събере бързо. Но тя не трябва да разбира, че я проучваш. Това е изключително важно. Има ли начин да събереш тази информация, без някой да я проследи към теб?

Кари стисна стола си, сякаш за да се задържи да не падне.

— Искаш да проверя нечии финанси и да ти предам информацията?

— Да, но само ако можеш да го направиш, без някой да те усети.

— Няма ли поне да ми кажеш защо?

— Ще ти кажа, че залогът е много голям и ще използвам предадената ми от теб информация, за да се опитам да свърша нещо важно. И справедливо. Освен това ще ти кажа, че Анита Гай е опасна и отговорна за смъртта поне на един човек.

— Господи, Тия! Не мога да повярвам, че водя такъв разговор с теб. Ако знаеш подобни неща за нея, защо не се обадиш в полицията?

— Сложно е.

— Искам да се запозная с този Съливан. Да го преценя лично.

— Веднага щом това стане възможно. Обещавам ти. Знам, че те моля за нещо изключително трудно. Ако не приемеш да го направиш, ще те разбера.

— Трябва да помисля по въпроса — въздъхна Кари. — Наистина трябва да помисля сериозно.

— Добре. Използвай номера, който ти дадох — каза Тия и стана. — Тя съсипва хората, Кари. Ще се погрижа да си плати за това.

— По дяволите, Тия, бъди внимателна.

— Не — усмихна се Тия и тръгна към вратата. — Вече не.

— Дай й още няколко минути — помоли Гидиън. — И бездруго няма да свършиш никаква работа, ако тръгнеш да обикаляш из града и да я търсиш.

— Няма я повече от два часа — отвърна Мълаки, който поне от час бе полудял от тревога. — Не трябваше да я пускам да излиза сама. Как тази жена изведнъж стана толкова твърдоглава? Когато се запознахме, беше мека като пластелин.

— Ако искаш изтривалка, иди си купи такава.

Мълаки се завъртя и впи разгневените си очи в Клио.

— Не се заяждай с мен.

— Тогава престани да се разхождаш като изнервено татенце, чиято малолетна дъщеря не е спазила вечерния си час. Тия не е глупава. Може да се оправи.

— Никога не съм казвал, че е глупава. Но няма много опит в живота, нали? Ако вдигаше тъпия си мобифон, нямаше да съм нервен.

— Споразумяхме се да не използваме мобифони, освен в спешни случаи — напомни му Гидиън. — Тези неща са като радиоапарати, нали?

— Това е спешен случай. Отивам да я търся — извика й, като се приближи до вратата и я отвори рязко.

Тия едва не падна в ръцете му.

— Къде беше? Добре ли си? — извика Мълаки, като остави Тия и торбите й на пода.

— Този шубелия се канеше да повика на помощ Националната гвардия. Това храна ли е? — попита Клио, като се отправи към торбите и взе една от тях. — По дяволите! Обяд!

— Отбих се в магазина… — започна Тия.

— Не мога повече! Не мога повече! — извика Мълаки, като дръпна другата торба от ръката й и я метна на Гидиън. — Колко пари имаш? — попита той брат си.

— Около двадесет американски долара.

— Дай ми ги — нареди му Мълаки и зарови в джоба си. — Няма да живеем по този начин като тълпа пиявици.

— Мълаки, парите нямат значение. Само… — Тия замълча, когато той я погледна разгневено.

— Но досега тези пари са все твои, нали? Е, стига вече. Ще се свържем с мама и ще я накараме да ни изпрати малко мангизи.

— Няма да го направиш.

Когато видя как Тия свива устни и тропва с крак, Гидиън махна на Клио и двамата се скриха от започващата престрелка в кухнята.

— Не съм живял на гърба на жена при никакви обстоятелства. А проклет да съм, ако го правя на гърба ни жената, с която спя!

— Разбрахме се, че ще ми върнеш парите. А ако си чак толкова изтормозен от мисълта да взимаш пари от мен, докато спим заедно, просто можем да престанем да го правим.

— Така ли мислиш? — извика той, като я хвана за ръката и я задърпа към спалнята.

— Престани! Престани веднага.

Тия се спъна и дясната й обувка се изхлузи.

— Какво ти става? Държиш се като луд.

— Така и се чувствам — отвърна Мълаки, като затръшна вратата на спалнята след тях и я притисна към нея. Няма да се откажа от теб каквото и да става — добави той, като притисна устни към нейните и тя усети наранената му гордост. — И няма да позволя ти да плащаш за всяка троха, която поглъщам.

Тия едва успя да си поеме дъх.

— Купих картофена салата, пушена пуйка и десерт. Но забравих за хляба.

Мълаки отвори уста, затвори я отново и облегна глава на нейната.

— Това не е шега за мен.

— А би трябвало да бъде. Залогът е много по-голям, отколкото една бакалска сметка, Мълаки. Ако майка ти изпрати пари, те могат да бъдат проследени. Глупаво е да рискуваме.

Тя прокара ръка по гърба му и погали напрегнатите му мускули.

— Имам пари. Винаги съм имала пари. Но никога не съм имала човек, който да държи достатъчно на мен, за да се чувства притеснен от парите ми.

— Ужасявам се да не си помислиш, че те приемам за даденост.

— Не е така — уверено отговори Тия и нежно погали лицето му. — Ти ме караш да се чувствам специална.

— Толкова време те нямаше, че полудях от тревога.

— Съжалявам — каза тя, но се усмихна доволно. Всичко е толкова странно. Толкова странно и прекрасно.

Целуна го нежно по устните и усети силното биене на сърцето му.

Помисли си, че силата е чудесно нещо, после обви ръце около врата му и го побутна към леглото.

— Ще те съблазня — каза тя и го целуна отново. — Това е първият ми опит, така че ще трябва да ми простиш грешките.

Тя го захапа леко по устната и попита:

— Как се справям досега?

— Страхотно.

Тия го бутна на леглото и седна в скута му.

— Сега за парите — промърмори тя, докато разкопчаваше ризата му.

— Какви пари?

Тя се засмя, разтвори ризата му и собственически прокара ръце по гърдите му.

— Винаги мога да ти поискам лихва.

— Добре. Както кажеш.

— И глоби — добави Тия, после захапа рамото му, отдръпна се назад, за да свали сакото си, но когато той се протегна към копчетата на блузата й, отблъсна ръцете му. — Не! Ти само ще гледаш.

— Искам да те докосна.

— Знам — бавно разтвори блузата си тя. — И това ми харесва.

Тия свали блузата си и се надигна, за да разкопчае панталона си.

— Отпусни се назад — прошепна му тя, като отново го целуна по устните.

Устните й се плъзнаха жадно по тялото му. Езикът й погали стомаха му и тя усети как мускулите му потреперват.

Мълаки беше вече твърд и обзет от диво желание, но и разбираше, че Тия иска да ръководи играта. Той се удържа и лежа пасивно, докато тя го събличаше, потиснал огромното си желание да я сграбчи и обладае.

Когато усети устата й върху себе си, той изстена гърлено и стисна чаршафа.

Мислите му бяха изпълнени само с нея. Мека кожа, горещи устни, нетърпеливи ръце. И онзи нежен, лек аромат, който винаги щеше да свързва с нея.

Доволните звуци, които излизаха от гърлото на Тия, докато го целуваше, сгорещиха кръвта му. Тя се плъзна върху него и невероятното усещане го накара да затвори очи.

Потъна в нея, готов да се удави.

Тия усети дивия галоп на сърцето му, когато прокара устни по гърдите му. Беше прекрасно да наблюдава как тялото му трепери, макар Мълаки да правеше всички възможно да се сдържи.

Толкова хубаво бе да знае, че можеше да вземе каквото иска и когато иска.

Дишането му се ускори и мускулите му се напрегнаха, а Тия продължаваше да го целува, докосва и измъчва. И през цялото време тя се чувстваше изненадващо сръчна и силна. Толкова… ненаситна.

Той промълви името й и тя се надигна. Изчака го да отвори очи, преди да се наведе и да го зашемети с дълга и страстна целувка.

— Никой не ме е искал по този начин. И аз самата не съм желала никого така.

Тя изстена леко, когато го пое в себе си. Ръцете му стиснаха хълбоците й и тя потрепери.

Залюля се, като стенеше от удоволствие от напрежението, което се надигаше у нея, и се наслаждаваше на всеки миг.

Очите им се срещнаха и тя се усмихна. Отметна глава назад триумфално и остави тялото си да я ръководи.