Море от обърнати сърца

Глава 21

— Това е той — каза Клио, вторачена в снимката. — Той беше един от типовете в Прага. По-ниският — добави тя, като погледна Гидиън за потвърждение. — Вторият беше по-висок и с по-широки рамене. Тръгна след нас пеша, докато този отиде да вземе колата. По-едрият беше онзи, който ме следеше след срещата с Анита.

Тя си пое дълбоко дъх, за да облекчи напрежението в гърдите си, докато разглеждаше черно-бялата снимка — квадратното лице, оредяващата коса, наглия поглед.

— Това е онзи, който трябва да е тръгнал след Мики. Онзи, който го е убил.

Гидиън сложи ръка на рамото й.

— Видяхме ги доста добре в Прага.

— Добре, ще накараме Боб да провери познатите престъпници и да види дали може да открие нещо за втория — каза Джак, като взе снимката и я закачи на таблото, което бе сложил на стената.

Намираха се в неговата сграда, в онова, което той смяташе за делово крило.

— Името му е Карл Дубровски. Никога не е печелил почетните значки на скаутите. Повечето от постиженията му достигат до нападения и измами. Мускул под наем, малко мозък. Намерен е в празен склад в Ню Джърси като нещастния получател на четири двадесет и петкалиброви куршума.

— Мислиш ли, че партньорът му го е убил? — попита Тия.

— Не и с двадесет и пети калибър. Ако някой тип използва подобно оръжие, ще го изритат с презрение от профсъюза на трошачите на крака.

— Анита — каза Мълаки и се приближи към таблото, където Джак бе закачил нейна снимка. — Не е била доволна от това, че горилата й е рискувала да убие приятеля на Клио, без да получи нищо в замяна — обясни той и срещна погледа на Джак. — Досега не осъзнавах, че е способна на убийство. Имам предвид, убийство, извършено със собствените й ръце. Но е тя, нали?

— Така мисля.

Джак реши, че Мълаки е способен и надежден. Човек, с когото можеше да се работи.

— Складът преди дни е бил продаден от „Морнингсайд“. Приятелят ми от полицията ще си поговори скоро с Анита. Как мислиш, че ще реагира тя?

— Ще се раздразни — отговори Мълаки, после бръкна в джобовете си и леко се залюля на пети. — А после това ще й достави удоволствие. Ще направи играта й по-пикантна. Тя никога не би сметнала, че е уязвима.

— Вече не е игра, когато хората умират — обади се Ребека. — Клио загуби най-близкия си приятел. А и мъжът, отговорен за убийството му, също е мъртъв. Дали някой от нас е готов да стигне толкова далеч? Да убие за няколко килограма сребро?

— Не става дума за това, Века — каза Гидиън, без да сваля ръката си от рамото на Клио. — Нещата отдавна вече не се свеждат до стойността на статуетките.

— За теб — съгласи се тя. — За Мъл. А за теб, Клио? — попита тя.

— Искам Анита да си плати. Да загуби. Да я заболи силно.

Ребека коленичи пред креслото на Клио и я погледна в очите.

— Колко далеч си готова да стигнеш, за да постигнеш това?

— Мики беше сладък и добър. Обичах го. Колко далеч ще стигна? Докрай!

Ребека въздъхна, изправи се и се обърна към Тия.

— А ти? Въвлякохме те в тази история и променихме живота ти. Ако продължим нататък, няма връщане назад. Но сега все още можеш да се оттеглиш и да продължиш живота си такъв, какъвто беше, преди ние да нахлуем в него.

Тия се зачуди дали това беше възможно. Можеше ли да се върне към окаяния живот, в който се страхуваше да не би някой да я забележи? Можеше ли да се зарови отново в делата на митичните богове и просто да не прави нищо друго? Можеше ли да спре да съществува?

Не. Надяваше се, че това е невъзможно.

— Никога в живота си не съм правила нищо специално. Нищо, което наистина да има значение. Никога не съм имала куража дори да отстоявам собствените си възгледи, особено когато това ставаше неудобно и бе много по-лесно отново да се свия в ъгъла. Никой, който ме познава, не очаква от мен нещо друго. Освен хората в тази стая. Анита е откраднала нещо наше — продължи тя и кимна към Мълаки. — Мое и твое. И тя не го заслужава. Трите орисници трябва да са заедно и аз… — Тия замълча и се изчерви леко, когато осъзна, че всички погледи са приковани в нея.

— Хайде — подкани я Мълаки. — Продължавай. Довърши си мисълта.

— Добре — кимна тя и се стегна, както бе свикнала да прави преди лекция. — Всички тук имаме връзка с орисниците. А покрай тях и един с друг. Орисниците са изпрели, отмерили и срязали нишките на Хенри Уайли, Феликс Грийнфилд, семейство Кънингам и дори Уайт — Смит. Началото на историята вече е било сложено.

— Искаш да кажеш, че всичко е било предопределено ли? — попита Джак, но тя поклати глава.

— Не е толкова просто. Съдбата не е бяла или черна, лява или дясна. А хората не са просто спускани долу и карани да следват път в живота, определен от капризите на боговете. Ако това беше вярно, трябваше да кажем, че Хитлер е само жертва на съдбата и следователно не можем да го обвиняваме. Но се отклонявам.

— Няма страшно — успокои я Клио. — Добре се справяш.

— Май се опитвам да кажа, че взимаме решения и предприемаме действия, добри и лоши, които оформят живота ни. Всичко, което правим или не правим, има значение — обърна се тя към Джак. — В края на деня всичко се отчита. Но платното, започнато с хората преди нас, още не е довършено.

— А ние сме нишките — обади се Мълаки.

— Да. Всеки от нас поотделно е избрал шарката си и се надява да успее да я довърши. Но ни предстои да определим шарката, която искаме да изтъчем заедно. Вярвам, че има причина да се съберем всички тук. Сега трябва да открием начин да довършим шарката. Мисля, че поне трябва да опитаме. Колкото и глупаво да звучи това.

— Не звучи глупаво — каза Мълаки, като пристъпи към нея и я целуна по челото. — Това е сърцевината. А никой не може да я определи точно като теб.

— Не ме попита аз какво възнамерявам да правя — отбеляза Джак и Ребека се обърна към него.

— Аз ще му отговоря, Тия. Ти си се прицелил в мишената, Джак, и това е всичко за теб. Ти си решителен човек. Така си стигнал до сегашното си положение.

— Добре казано. Е, след като уточнихме и това, можем да помислим как да постигнем целта си.

— Думите ми не бяха предназначени за комплимент — каза Ребека.

— И това разбрах — кимна той. — Това са снимки на „Морнингсайд“ и къщата на Анита. Моята фирма осигури охраната и на двете места.

— Това е удобно, нали? — усмихна се Мълаки и разгледа снимките с интерес. — Страхотно местенце си има Анита.

— Омъжваш се за богат глупак, достатъчно стар да ти бъде дядо, чакаш да ритне петалата и получаваш джакпота — сви рамене Джак. — Пол Морнингсайд беше добър човек, но беше глух, сляп и тъп, когато ставаше дума за Анита. Може да й се признае, че си играеше ролята идеално. Не трябва да я подценяваме. Тя е умна жена. Основната й слабост е алчността. Колкото и да има, никога няма да й е достатъчно.

— Това не е най-голямата й слабост — каза Тия и едва не подскочи, когато осъзна, че е прекъснала някого. Съжалявам. Мислех на глас.

Джак се отдръпна от таблото.

— Коя е най-голямата й слабост?

— Суетата. Е, всъщност егото й, в което суетата играе важна роля. Тя се смята за по-хитра, по-умна, по-безмилостна от останалите хора. Откраднала е първата орисница от Мълаки. Не е било нужно — можела е да я купи него. Можеше да фалшифицира анализа и да го убеди, че цената на статуетката е доста ниска. Но я е откраднала, защото това е било по-забавно и е погалило самочувствието й. „Виж как мога да ти измъкна всичко от ръцете, а ти не можеш да направиш абсолютно нищо.“ Анита получава онова, което иска, като в същото време ранява и унижава някого. А това засилва блясъка й в собствените й очи.

— Отличен психологически профил за един митолог — отбеляза Джак.

— Когато неведнъж са те тъпкали в живота, се научаваш да разпознаваш модела. Алчността е слабост, но истинската й ахилесова пета е егото й. Насочи стрелата, прицели се в егото и тя ще падне.

— Не е ли страхотна? — извика Мълаки ухилено, сграбчи ръката на Тия и я целуна звучно.

— Ако отнесем орисницата изпод носа й, егото й определено ще пострада — съгласи се Джак. — Но трябва да свършим доста работа, преди да проникнем там. Първо трябва да разберем дали я държи тук — посочи той снимката на „Морнингсайд“ — или тук — довърши Джак и потупа снимката на къщата й.

— А след като не сме сигурни, поне за момента, трябва да решим как да проникнем и на двете места — отбеляза Гидиън, като присви очи и се приближи до таблото. — Никой от нас няма опит във влизането с взлом.

— Забравяш онзи път, когато проникнахме в мазето на кръчмата на Хърлихи и нападнахме бъчвата — напомни му Мълаки.

— Повече от десет години се мъча да забравя тази история напълно, тъй като излязох оттам с нечовешко главоболие.

— А когато мама разбра — намеси се Ребека, — удари глупавите ви глави една в друга и ви завлече на изповед.

— А после цяло лято слугувахме на Хърлихи — довърши Мълаки. — Платихме си десетократно за бирата — захили се той и се обърна към Джак. — Страхувам се, че май много не ни бива за крадци.

— Няма проблеми. Аз ще ви науча — успокои го Джак, като седна и протегна дългите си крака. — Когато си изкарваш хляба с издигането на различни бариери пред крадците, трябва да вникнеш в престъпния мозък и дори да изпитваш известно уважение към него. Ще трябва да проникнем и на двете места — добави той, като кимна на Гидиън. — За да подготвим пълния провал на Анита, ще се нуждаем и от двете места. И трябва да мислим като Нюман и Редфорд.

— Като каубои?

— Не — усмихна се Клио и погледна Джак с блеснали очи. — „Ужилването“.

— Точно така.

— Да я измамим — промърмори Мълаки. — Да я подведем хитро. Това ми харесва — призна той.

— Звучи доста сложно — обади се Тия.

— Кой иска просто и безцветно платно? — попита Джак. — Ще трябва да планираме грижливо всеки етап — продължи той. — Ето как стоят нещата. В къщата на Анита има четири сейфа. Двойно повече в „Морнингсайд“. Ще са ни нужни време и усилия, за да обезвредим алармите, да влезем, да отворим всеки сейф, ако се наложи, да вземем орисницата, да изчезнем и да настроим алармите отново. Имам някои идеи как да използваме „Морнингсайд“, за да стесним полето на действие. Но когато се заемем сериозно, ще се нуждая от повече време и пространство. Ако можем да я разкараме от пътя си за няколко дни, това ще намали риска.

— Хм. Мисля си, че тя може да отиде до Атина — каза Тия и се изкашля нервно, когато всички погледи отново се насочиха към нея. — Помолих баща ми да спомене небрежно пред нея, че е чул слуха за статуетката в Атина. Той не знае какво става, но е готов да ми помогне. Изглеждаше доста заинтригуван, когато го помолих.

Джак се облегна назад.

— Чудесна идея. А когато й предам доклада си и й съобщя, че Клеопатра Толивър е резервирала полет до Атина, това съвсем ще я убеди. Но се налага да свършим още доста работа преди това. Трябва да сме готови да действаме, когато тя тръгне да пътешества. Чака ни много работа.

— Тя не тръгна към Прага след Клио — напомни му Ребека. — Защо пък да потегля за Атина? Може да изпрати някой от тъпите си помощници.

— Те се провалиха — каза Мълаки и седна на облегалката на креслото на Тия. — А ако Анита е убила онзи в склада, значи смята, че залозите вече са доста високи, няма да изпрати помощник този път. Или поне няма да го направи, ако е убедена, че може да получи и двете орисници с един удар.

— Добре, това е логично — кимна Ребека и замислено загледа таблото. — Да се надяваме, че държи статуетката дома си. В „Морнингсайд“ има прекалено много места, където може да я скрие. А и предполагам, че там охраната е по-сериозна.

— Точно така — усмихна се Джак, доволен, че разсъждават по един и същ начин.

— Тогава няма да е лошо да я накараме да мисли, че в магазина не е достатъчно безопасно — обади се Гидиън. — Дали да не гепим нещо оттам?

— Смятай това за генерална репетиция — каза му Джак.

Последваха дискусии и спорове. Диаграми, схеми и нови разпечатки бяха закачени на таблото. Тия поглъщаше всичко жадно. Планираха да проникнат с взлом в една от културните забележителности на Ню Йорк. И възнамеряваха да направят това само за да заблудят врага.

Беше невероятно вълнуващо.

— Ако влезем в шибаното място, защо просто не потърсим проклетата статуетка? — раздразнено попита Ребека, но Джак не си направи труда да я погледне.

— Не можем да стигнем толкова далеч. Не и без достатъчно време и подготовка. Ако просто проникнем вътре и гепим статуетката, няма да прикачим нищо на Анита — отговори той.

— Перифразирай — обади се Клио с леден глас. — Няма да я окачим нея на въжето.

— Да, можем да успеем и с това, ако свършим работата добре — съгласи се Джак. — Къщата е лесна за проникване. „Морнингсайд“ не е. Не и с аматьори.

— О, значи сега сме аматьори.

— Е, Бека — каза Гидиън, като сложи ръце на раменете й и я разтърси леко. — Ние наистина сме такива.

— Говори само за себе…

— Бих искала да пийна малко чай — обади се Тия. — Може ли да използвам кухнята?

— Разбира се — отговори Джак. — Не е зле да направиш и малко кафе, докато си там.

— Условията горе са по-добри — каза Ребека, след като срещна очите на Тия. — Защо не се качим заедно и аз ще ти помогна.

— Клио?

Клио отвори уста, за да възрази, но видя как Тия повдигна вежди към нея и посочи с глава към вратата.

— Добре, но ще се трудим на смени.

Когато влязоха в асансьора и се понесоха нагоре, Ребека се обърна към Тия.

— Искаше да се измъкнеш от онези типове, нали?

— За няколко минути. Помислих си, че това е нова територия за всички нас. Едва се познаваме.

— Аз пък просто не харесвам демонстрациите им на превъзходство.

— Имаш предвид държанието на Джак — каза Клио, когато Ребека набра кода и влезе от асансьора в апартамента.

— Точно така. Той дори не ми каза за онова място долу.

— Искате да оплюем мъжете и да ги обявим за прасета? — попита Клио, като се отпусна на един стол. — Имам време за това.

— Мълаки не е прасе.

Развеселена, Ребека се обърна към Тия.

— Казваш го, защото си омекнала. Това е хубаво. Наистина. Но мога да ти кажа, че макар да имат някои добри качества, Мъл и Гидиън могат да грухтят заедно с всички останали.

— Аз пък смятам, че ако у един мъж няма нищо прасешко, той не е привлекателен — каза Клио. — Има ли някакво вино тук?

— Има. Ще изчакаме с чая и кафето. Хайде да пийнем по едно и да видим какво ние трите мислим една за друга, преди да продължим с работата.

— Наистина би трябвало да слезем долу — каза Тия и задъвка долната си устна, когато Ребека отново доля трите чаши.

— В момента нямат нужда от нас — отвърна Ребека и хапна една соленка. — Нека повисят известно време над диаграмите и чертежите си. Ние ще ги разгледаме по-късно. Свързани са с технически подробности и не са сложни.

— Не са сложни, ако можеш да различиш един чертеж от друг — каза Тия и отпи от виното. — А аз не мога.

— Не ти и трябва. Ще ти обясним всичко с думи и ще го разбереш много добре. Мълаки смята, че си гениална.

— Е, той е…

— Прав — прекъсна я Клио. — Човекът е луд по теб, но не е глупав. Ти наистина си гениална. Никога преди не съм се разбирала с умници. С мозък като твоя — обясни тя. — Академичен тип. Прекарах повечето от времето си в училище, като се чудех в какви неприятности да се забъркам. Не харесвах момичета като вас двете — ухили се тя и лапна няколко кръгчета чипс. — Странно как се променят нещата.

— Гидиън нямаше да си губи времето с теб, ако нямаше мозък. Щеше да хареса пакета като цяло — добави Ребека, — но след като веднъж го бе разопаковал, щеше да изгуби интерес бързо, ако можеше да му предложиш само красиви гърди и дълги крака.

— Благодаря ти, сестро.

— Все пак той те е видял разопакована още в самото начало, нали? И като говорим за това, как точно се чувстваше тогава?

Ребека се наведе напред и очите й заблестяха. Клио взе чашата с вино и отпи.

— О, хайде де — помоли я Ребека. — Съвсем естествено е да съм любопитна, нали? Тия, не се ли чудиш какво е да се съблечеш чисто гола пред тълпа мъже?

— Никога не съм мислила за… — Тия замълча рязко прикована от развеселения поглед на Ребека. — Е, може би — промърмори тя и намигна на Клио. — Не искам да те обидя.

— Не ме обиждаш. Тия е по-готина от теб — обърна се тя към Ребека.

— Вярно е. Но аз също не исках да те обидя. Не мислиш ли, че в определен момент от живота си всяка жена си фантазира и си представя, че е красива и сексапилна и измъчва мъжете, като се съблича пред публика? Знае, че мъжете я искат, но не могат да я имат. Това е то власт.

— Може би. Може да е власт или унижение и експлоатация. Може да е забавно, но и неприятно. Зависи как гледаш на нещата.

— А ти как гледаше? — попита я Тия.

— Като на прехрана. Нищо повече — сви рамене Клио. — Скромността не ми е присъща. Повечето мъже и без друго не те виждат. Забелязват само цици и задник. А за мен това плащаше наема и ми даваше шанс да танцувам и да съм хореограф. Имах няколко страхотни номера.

— Бих искала да ги видя някога. Не стриптийза — бързо каза Тия и почервеня като цвекло, когато Клио си засмя. — Танците.

— Виждаш ли, тя наистина е готина. Знаеш ли какво мисля? Онова, което каза преди, че е предопределено да се съберем заедно. Това ми харесва. В противен случай ние трите никога нямаше да седим тук. Страхотно е. А сега имам въпрос към теб — обърна се Клио към Ребека. — Чукаш ли вече Джак или не?

— Клио!

— О, я стига. Ти да не би да не се чудиш — отвърна тя, като се усмихна на притеснения шепот на Тия.

— Не още — отговори Ребека, като се усмихна бавно и вдигна чашата си. — Но мисля за това. А след като заговорихме за секс, бих искала да продължим с онова, което се отнася до Анита Гай. Момчетата долу могат да се забавляват с мъжките си играчки, да проучват картите и да пъшкат над техниката, но не разбират каква е Анита. За това е нужен женски мозък. Само жена може да види и разпознае този вид безмилостност. Независимо какво твърдят, мъжете винаги смятат жените за по-слаби, по меки и по-лесни от тях. А ние не сме такива. Особено Анита Гай.

— Тя е студена — тихо каза Тия. — Абсолютно студена. Това я прави по-опасна, тъй като не й пука за никого, освен за самата нея. Не би се поколебала да нарани някого, за да получи онова, което иска. Вероятно си мисли, че го заслужава. Пак започвам да анализирам — извини се тя. — Прекарах толкова много години в терапия, че и аз станах психотерапевт.

— Мисля, че си абсолютно права — отбеляза Ребека. — Аз още не съм срещала онази жена. Но си я представям по-добре след твоите думи, отколкото след обясненията на Мълаки. Смятам, че неговото описание бе повлияно от срама и гнева му. Как мислиш, какво ще направи, след като разбере, че сме я надхитрили и изиграли?

— Ще се опита да си го изкара поне на един от нас. На моето семейство — отговори Тия. — Тъй като всичко е започнало с Мълаки.

— Клио? Съгласна ли си с това?

— Да — отговори тя. — Съгласна съм.

— Аз също. Значи трябва да се уверим, че тя не може да достигне до нас. Каквото и да стане, трябва да я накажем и да отнемем силата й.

— Аз започнах да работя по въпроса — каза Тия, като се надигна от мястото си и влезе в кухнята, за да сложи кафето. — Парите й дават сила, а ако погледнете брака й, ще видите, че парите са изключително важни за нея. Мисля, че ако научим точно с колко разполага, това ще свърши работа. Тогава ще имаме представа с колко можем да… — Тя размаха лъжичката за кафе. — … да я прекараме. Нали това беше думата? — обърна се тя към Клио.

— Не е ли страхотна? Аматьорка, друг път! Тия, скъпа, мисля, че можеш да си изкарваш прехраната с това.

На долния етаж Гидиън раздрънка дребните монети в джоба си.

— Доста време им трябва да направят чай и кафе.

Джак погледна часовника и сви рамене.

— Качиха се горе, за да се отърват от нас за известно време, но…

Той се обърна към мониторите, затрака по клавиатурата на компютъра и включи камерите в апартамента. Жените се появиха на екрана и Мълаки подсвирна.

— Имаш шпионски камери в собствения си апартамент? Думата „параноя“ има ли някакво по-особено значение за теб?

— Предпочитам да си мисля, че съм просто внимателен.

— Ядат чипс — посочи Гидиън. — Знаех си, че Клио ще намери чипса. Прилича на купон. Господи, красива картинка са, нали?

— Класическа блондинка, великолепна червенокоска и сексапилна брюнетка — кимна Джак. — Погледнете ги добре, защото ще трябва да решим до каква степен ще ги замесим в историята.

— Не мисля, че имаме голям избор — отбеляза Гидиън.

— Винаги има избор.

— Искаш да кажеш, че можем да държим някои неща в тайна от тях — обади се Мълаки, който се бе навел към екрана и сега се изправи. — Да не ги посвещаваме във всичко, за да ги предпазим от Анита.

— Тя е отговорна вече за смъртта на двама души. Няма причина да се поколебае и да извърши и трето убийство.

— Няма да стане, Джак — каза Мълаки, докато наблюдаваше как Тия налива мляко в малка каничка. Ще се усетят. Мога да гарантирам, че Ребека ще се усети веднага.

— Прав си — съгласи се Гидиън.

— А и аз започнах цялата история с лъжа — продължи Мълаки. — Не искам отново да я лъжа. Те заслужават истината. Просто трябва да намерим начин да ги предпазим въпреки всичко.

— Мога да ги задържа в този апартамент за около седмица. Заключени и отрязани от света. Имаме нужда точно от около седмица, ако действаме разумно и бързо. Ще ни бъдат адски ядосани, когато ги освободим, но ще са в безопасност.

— Сериозен ли си по отношение на сестра ми?

Джак отмести очи от екрана и Ребека и погледна Мълаки.

— Сериозен до смърт.

— Тогава послушай съвета ми и прогони подобни мисли от главата си. Тя ще те одере жив, а когато свърши… Гидиън?

— Ще си тръгне и ще те изтрие от живота и спомените си като тебешир от черна дъска. Що се отнася до мен, аз не бих изключил Клио от играта. Тя изгуби най-добрия си приятел и заслужава да участва в отмъщението.

— Ако допуснем грешка, дори съвсем дребна грешка, някой може да пострада — напомни им Джак и почука с пръст по екрана. — И това може да е една от тях.

— Тогава няма да допускаме грешки — отвърна Мълаки. — Те се връщат. Изключи мониторите, освен ако не искаш да излеят врялото кафе в скута ти.

— Разумно — съгласи се Джак и изключи камерите. — Значи ще действаме като мускетарите, а?

— Един за всички… — започна Мълаки.

— … всички за един — довърши Гидиън.

Джак кимна и отключи вратата, за да пусне жените вътре. В същия момент телефонът звънна. Той погледна лампичката на таблото.

— Линията в горния кабинет.

Зад него, Тия едва не разля кафето, когато влезе и чу гласа на Анита.

— Джак, обажда се Анита Гай. Очаквах да ми се обадиш — долетя раздразненият й глас от телефонния секретар. — Спешно е. Онази Толивър ме тормози и искам да спре. Разчитам на теб, Джак.

Последва кратка пауза, после тонът й се промени и стана нежен и женствен.

— Ти си единственият човек, на когото мога да разчитам. Чувствам се ужасно самотна и уязвима. Моля те, звънни ми колкото се може по-скоро. Ще се почувствам много по-добре, ако знам, че се грижиш за мен.

— И „Оскар“-ът отива при-и-и… — просна се Клио в креслото. — Каква мръсница. О, Джак — изви тя с престорено женствен глас, като запърха с мигли. — Чувствам се ужасно самотна и уязвима.

Клио протегна дългите си крака и погледна Джак замислено.

— Чукал ли си я някога?

— Клио! Не можеш…

— Не — намеси се Ребека и заглуши протеста на Тия. — И мен ме интересува отговорът.

Мълаки и Гидиън се заеха с кафето. Джак кисело си помисли, че не постъпваха точно по мускетарски.

— Помислих за това. За около пет секунди. Но си представих една от онези машини за рязане на зеленчуци — отговори той и направи движение във въздуха, сякаш кълцаше нещо. — И как Анита вкарва члена ми в нея. А това не е особено привлекателно — добави той, когато другите двама мъже потръпнаха.

— Защо работиш за нея?

— Първо, не работя за нея. Съпругът й нае компанията ми. Харесвах го. Второ, работата си е работа. Да не би ти да качваш на корабчето си само хора, които одобряваш?

— Звучи основателно — кимна Ребека и му предложи купата с чипса.

— Ще й се обадиш ли? — попита го Тия.

— По-късно. Ще я оставя да се поизпоти малко. Мисля, че моят приятел — Боб — ще я посети утре. Това ще я накара да се изпоти още повече. Няма да й хареса да бъде разпитвана от полицията. А утре през нощта ще я сритаме здраво, като проникнем с взлом в „Морнингсайд“.

— Утре? — извика Тия учудено и тежко се отпусна на стола. — Толкова скоро? Как ще успеем да се подготвим за толкова кратко време?

— Ще се приготвим — увери я Джак. — А и нали целта е на пръв поглед да изглежда, че сме се провалили. Ти ще направиш първата стъпка утре сутрин.

— Аз?

Тия изслуша задачата си зашеметено.

— Защо пък Тия? — попита Ребека. — От нас шестимата, аз съм единствената, която Анита и горилите й не са виждали.

— Не можеш да си сигурна в това — поправи я Джак. — Твърде вероятно е да е виждала твои снимки. Освен това, имаме нужда от теб тук. Ти си най-добрият техник след мен.

— А и Тия мисли бързо — добави Мълаки, като с думите си накара въпросната жена да се вторачи в него.

— Така ли?

— Да. Не само бързо, но и адски продуктивно — отговори той, като я хвана за ръката. — Но дори не знае, че го прави. Тя има начин да се направи на невидима и да се огледа наоколо. И запомня всичко. А ако я видят и познаят, никой няма да си помисли нищо особено. — Той я стисна за ръката и продължи: — Аз те предложих за тази част. Знам, че можеш да се справиш. Но трябва да си съгласна, разбира се. Ако не искаш да се заемеш с това, ще намерим друг начин.

— Мислиш ли, че мога да се справя?

— Скъпа, знам, че можеш. Но и ти трябва да го знаеш.

Тия осъзна, че това бе най-странното нещо. За първи път в живота й някой й се доверяваше безусловно. И това въобще не беше страшно, а прекрасно.

— Да. Да. Мога да го направя.

— Добре — надигна се Джак. — Хайде да преговорим всичко.

Минаваше полунощ, когато Джак и Ребека се върнаха в апартамента. Той знаеше, че тя не е напълно доволна от плана. И щеше да се почувства разочарован от нея, ако не беше така.

— Защо вие с Клио ще бъдете крадците?

Той знаеше, че това е едно от нещата, които я тормозят, а и му бе приятно да долови леката ревност в гласа и. Или пък просто му се искаше да има ревност.

— Първо, за да оставим впечатление за истински опит за влизане с взлом, се нуждая от повече от две ръце. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, не искам. Защо ръцете на Клио, а не на Мъл или Гидиън?

— Те ще патрулират из района, ще дебнат за ченгета или любопитни зяпачи. Сигурна ли си, че не искаш малко бренди? — попита той, докато сипваше за себе си.

— Да. Това не обяснява…

— Не съм свършил — прекъсна я той, като завъртя чашата си, отпи и се загледа с обич в блесналите й от гняв очи. — Въпреки еманципацията, много по-вероятно е някой да започне да закача една жена, която се мотае из улиците на Ню Йорк посред нощ, отколкото един мъж. Затова братята ти ще наблюдават улиците, ти ще ръководиш техническата част в микробуса заедно с Тия, а Клио и аз ще свършим работата.

Обяснението звучеше логично и не можеше да се спори, затова Ребека се прехвърли на друга тема.

— Тия е нервна заради утре сутрин.

— Тия е нервна и по отношение на размера на обувките си. Това е част от характера й. Но ще се оправи. Винаги успява, когато се налага. Освен това, тя ще свърши работа, тъй като Мълаки вярва в това, а тя е влюбена в него.

— Мислиш ли, че наистина е влюбена? — размекна се Ребека.

— Да. А това май е нещо заразно.

Ребека прикова очи в неговите, пристъпи напред, взе чашата от ръцете му и отпи малка глътка.

— Е, чака ни тежък ден. Лягам си.

— Добра идея — кимна Джак, като остави чашата и я хвана за ръцете, после бавно я бутна към стената.

— Сама.

— Добре.

Той задържа очите си отворени и приковани в нейните, когато се наведе към устните й и превърна леката закачка в страстна целувка.

Очите на Ребека се замъглиха, а ръцете й го стиснаха за хълбоците. Джак усети как и двамата потреперват. Приглушен стон се изтръгна от гърлото й.

Но Джак усети, че тя все пак се въздържа.

— Защо? — отдръпна се той от нея. — Кажи ми защо.

Желанието й към него бе силно като болка.

— Защото има значение, Джак — отговори Ребека и се облегна на него. — А това ме плаши.

Тя завъртя глава, целуна го по бузата, после се отдръпна и тръгна по коридора към стаята си.

Глава 22

Беше великолепна септемврийска сутрин с леко ухание на есен.

Или поне Ал Рокър бе казал така по време на един от жизнерадостните си репортажи. Но когато си сред тълпите от пешеходци и задръстванията из улиците, настъпил си дъвка и си на път към вражеската територия, свежият въздух не е основната ти грижа.

Тия се чувстваше виновна. А и бе убедена, че изглежда виновна. Очакваше всеки момент хората, които задръстваха тротоара, да спрат и да я посочат с пръст по начина, по който бяха сочили Доналд Съдърланд в „Нападението на крадците на тела“.

Но това доказваше само, че не би трябвало да гледа филми на ужасите.

Тия спря на ъгъла и прикова поглед в светофара, за да се увери, че очите й не се въртят като пощурели и орбитите си. Изпитваше огромно желание да грабне инхалатора си, но се страхуваше да бръкне в чантата си. Вътре имаше толкова много неща.

Толкова много незаконни неща.

Тя задиша внимателно и се присъедини към тълпата, която се втурна през кръстовището в мига, когато светлина се смени.

— Още половин пресечка — промърмори си тя тихо и се изчерви, когато си спомни, че носеше микрофон.

Тия Марш носи микрофон, помисли си тя учудено. И всичко, което казва или й казват, се чува в буса, паркиран на две пресечки на юг от „Морнингсайд“.

Тя устоя на желанието да се изкашля. Мълаки щеше да я чуе и да разбере, че е нервна. А ако той знаеше, тя щеше да се изнерви още повече.

Приличаше на сън. Не, приличаше на участие в телевизионно шоу. Идваше нейният ред и за първи път в живота си тя щеше да се прояви добре и да не забрави репликите си.

— Добре — каза тя тихо. — Влизам.

Отвори вратата на „Морнингсайд“ и влезе вътре.

Мястото беше по-строго официално от „Уайли“ и му липсваше кроткото очарование на магазина на баща й.

Беше наясно, че охранителните камери я записват. Джак й бе показал диаграмите няколко пъти. Тя знаеше къде се намират и едва се пребори с желанието да се вторачи в обективите и да помаха към тях.

Тия отиде да разгледа витрината с китайски порцелан, докато се овладее напълно.

— Мога ли да ви помогна?

С нечовешки усилия на волята Тия се удържа да не подскочи и да не се закачи с нокти на гипсовия таван, стресната от любезния глас.

Тя си напомни, че думата „виновна“ не е изписана на челото й и се обърна към продавачката.

— Не, благодаря. Бих искала да поразгледам.

— Разбира се. Аз съм Джанис. Моля ви, съобщете ми, ако се нуждаете от помощ или имате въпроси.

— Благодаря ви.

Докато момичето се отдалечаваше, Тия забеляза, че Джанис бе облечена в черен костюм, който я правеше да изглежда слаба като мамба и също толкова опасна. И бързо като змия, тя бе огледала Тия и бе преценила, че не си заслужава да й обръща внимание.

Пренебрежителното отношение я жегна, макар да си напомни, че точно това бе идеята. Беше облякла скромен кафяв костюм и бежова блуза, които възнамеряваше да изхвърли веднага щом се прибере, тъй като я правеха абсолютно незабележима.

Тия се приближи към малко писалище от палисандрово дърво, чиято цена й се стори безсрамно надута, и забеляза с крайчеца на окото си, че другият продавач се интересува от нея не повече от Джанис.

Имаше и други продавачи, разбира се. Тя си припомни разположението на „Морнингсайд“, докато обикаляше. За всяка зала на всеки етаж се грижеха поне двама продавачи с орлови погледи. На всеки етаж имаше и пазач.

Всички бяха обучени, както и в „Уайли“, да различават клиентите от зяпачите и да разпознават вероятните крадци.

Тия помнеше достатъчно от собственото си обучение, за да пригоди гардероба и маниерите си към подходящия образ.

Скъп, но прекалено скромен костюм. Добри практични обувки. Семпла кафява чанта, прекалено малка за сериозна кражба. Всичко това й придаваше вид на жена с пари, но без стил.

Не стоеше дълго пред витрините, а се местеше от място на място с разсеяния вид на зяпач, който си убива времето.

Нито продавачите, нито пазачите щяха да й обърнат повече от минималното внимание.

Влязоха две жени, майка и дъщеря според Тия. Джанис скочи. Тия й даде червена точка за бързината и лекотата, с които се нахвърли върху двете потенциални купувачки, преди колегата й да успее да помръдне.

Докато вниманието бе съсредоточено в другия край на залата, Тия извади първия микрофон от чантата си и го залепи под плота на старинното писалище.

Тя зачака алармата да запищи и мъже с пистолети да нахлуят през вратата. Когато кръвта в ушите й спря да бучи, тя чу как жените обсъждаха маси за трапезария с Джанис.

Продължи да обикаля из залата, като отдели доста време на преспапие във формата на жаба. После закрепи бръмбар към долната част на малка масичка в стил Джордж III, върху която седеше жабата. Докато свърши с първия етаж, вече се чувстваше доста компетентна и си тананикаше доволно. Залепи друг микрофон под парапета, докато се качваше към втория етаж. Припомни си чертежите на Джак, откри камерите и си свърши работата. Всеки път, когато някой от продавачите се приближеше към нея, тя се усмихваше глупаво и отказваше помощта му. Стигна до третия етаж й оттам видя как Джанис показваше на клиентките си красива маса за двадесет човека.

Никоя от тях дори не погледна към Тия. Оставаше й само един бръмбар и тя се зачуди къде щеше да свърши най-добра работа. Да, на бюфета „Луи XIV“. Тя обърна гръб на камерата и бръкна в чантата си.

— Тия? Тия Марш?

Тия едва се сдържа да не извика, когато се завъртя и видя Анита.

— Аз… ъъъ… здрасти.

— Магазина ли разглеждаш?

Кръвта, която бучеше в ушите на Тия, слезе в краката й.

— Моля?

— Ами нали си дъщеря на мой конкурент.

Анита се засмя, но очите й бяха студени като лед, когато прегърна Тия през кръста.

— Мисля, че никога преди не съм те виждала в „Морнингсайд“.

В буса едва задържаха Мълаки да не се хвърли навън.

— Чакай — рязко му нареди Джак. — Тя е добре. Ще се справи. Знае, че това е добра възможност.

— Не съм идвала — отвърна Тия и усети, че на лицето й се появява лека усмивка.

Използвай я, заповяда си тя. Използвай държанието си на смотанячка.

— Струва ми се толкова странно, нали разбираш, че никога не съм влизала тук. Имах среща на няколко пресечки оттук и…

— Така ли? Къде?

— С моя терапевт хомеопат.

Лъжата я накара да се изчерви, а това й помогна да изглежда по-убедителна.

— Много хора смятат, че алтернативната медицина е пълна дивотия, но честно казано, при мен дава добри резултати. Искаш ли да ти дам името на лечителя ми? Мисля, че имам визитна картичка…

Тя започна да отваря чантата си, но Анита я прекъсна.

— Не се притеснявай. Просто ще ти звънна, ако имам нужда от… дивотии.

— Всъщност, това беше само оправдание. Дойдох тук, защото се надявах да се видя с теб. Онзи ден, когато обядвахме заедно, прекарах чудесно. Надявах се, че може да го направим отново.

— О, това е много мило. Ще проверя календара си и ще ти се обадя.

— Би било чудесно. Почти винаги съм свободна. Обикновено се опитвам да си уреждам час при лекаря сутрин, за да…

Тя замълча, изкашля се и задиша затруднено.

— О, Господи. Имаш ли котка?

— Котка ли? Не.

— Реакция… на нещо.

Тия задиша със свистене. Клиенти и продавачи погледнаха нервно към нея.

— Алергия. Астма.

От тежкото дишане й се зави свят и движенията й изглеждаха съвсем истински. Тя извади инхалатора от чантата си и вдъхна шумно.

— Ела. Ела с мен. За бога! — извика Анита, повлече я към асансьора и натисна копчето за четвъртия етаж. Ще притесниш клиентите.

— Съжалявам. Съжалявам… — Тя продължи да вдишва от инхалатора, докато тръпката от успеха сгорещи цялото й тяло. — Ако мога да седна за минута… чаша вода…

— Да, да.

Анита въведе Тия в кабинета си и извика:

— Донесете чаша вода на доктор Марш.

После настани Тия на един стол.

— Сложи си главата между коленете или нещо такова.

Тия се подчини и се усмихна.

В поведението на Анита се долавяха нетърпението и раздразнението, които здравите хора изпитваха към болниците.

— Вода — изхъхри тя и загледа как елегантните обувки на Анита минават по красивия килим.

— Донесете ми проклетата вода! Веднага!

Докато Анита се върне в стаята, Тия вече бе закрепила последния бръмбар под седалката на стола.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам — немощно каза Тия. Толкова неприятна работа. Сигурна ли си, че нямаш котка?

— Щях да знам, ако имах проклетата котка — отвърна Анита, като грабна водата от ръката на помощника си и я подаде на Тия.

— Разбира се, че щеше да знаеш. Обикновено котките предизвикват толкова бърза и силна реакция — каза Тия, като бавно отпи от водата. — Но пък може да е и от полени. — От букетите с цветя, които са прекрасни. Хомеопатът ми ме сложи в програма, която съчетава билки, медитация и седмично пречистване. Много съм обнадеждена.

— Страхотно — каза Анита и си погледна часовника. — По-добре ли се чувстваш?

— Да, много по-добре. О, ти си заета, а ти отнех ужасно много време. Баща ми мрази да му прекъсват работата. Сигурна съм, че и с теб е така. Надявам се скоро да се обадиш да обядваме заедно. Аз… аз черпя — добави тя с жален гласец. — За да ти благодаря за помощта днес.

— Ще ти се обадя. Позволи ми да те изпратя до асансьора.

— Надявам се да не съм съсипала деня ти — започна Тия, но замълча, когато помощникът на Анита се приближи към тях.

— Госпожице Гай, това е детектив Робинс от нюйоркската полиция. Той иска да говори с вас.

Тия потисна истеричното си желание да се засмее.

— О, господи! Добре. Би трябвало да те освободя най-после. Благодаря ти много. Благодаря ви за водата — обърна се тя към помощника и забърза към асансьора.

Захапа бузата си отвътре, за да не се изхили и продължи да я хапе, докато стигне до долния етаж и излезе навън.

Нюйоркчани са свикнали с луди и не биха обърнали внимание на скромно облечена блондинка, която се хили истерично, докато тича по тротоара.

— Беше великолепна — извика Мълаки, като я вдигна в буса и я прегърна силно. — Направо великолепна!

— Бях — съгласи се Тия, която не може да спре да се кикоти и се надяваше, че никой няма да я шамароса, за да я отрезви. — Наистина бях. Макар че едва не се подмокрих, когато Анита ме заговори. Но после си помислих, че ако мога да вляза в кабинета й за минута, ще имам възможност да поставя последния микрофон там, но ужасно ми се искаше да се засмея. Предполагам, че това е някаква нервна реакция. Просто… някой трябва да ме накара да млъкна.

— С удоволствие — кимна Мълаки и притисна устни към нейните.

— Дечица, успокойте се и седнете. Сигурно искате да чуете това.

Джак включи аудиосистемата и свали слушалките си.

— … разбирам какво един полицейски детектив може да иска от мен. Кафе?

— Не, благодаря. Госпожице Гай, знам, че сте доста заета и няма да ви губя времето. Става дума за един имот, който сте притежавала, склад близо до шосе 19, на юг от Линдън, Ню Джърси.

— Детектив, съпругът ми притежаваше много имоти, които аз наследих. О, вие казахте, че преди съм го притежавала. Наскоро продадох един имот в Ню Джърси. Адвокатите и счетоводителите ми се разправят с подробностите. Някакъв проблем с продажбата ли има? Не съм чула нищо, което да ме наведе на тази мисъл, а и знам, че сделката беше приключена в началото на месеца.

— Не, госпожо. Не знам нищо за подобен проблем — отговори детективът и се чу леко шумолене. — Познавате ли този човек?

— Не ми се вижда познат. Срещам се с доста хора, но… Не, не го познавам. Трябва ли да го познавам?

— Госпожице Гай, този човек е бил намерен във въпросния склад. Бил е убит.

— О, Господи — възкликна Анита и се чу скърцане, когато се отпусна на стола си. — Кога?

— Не е лесно да се определи точното време на смъртта. Умрял е около датата, на която сте продала склада.

— Не знам какво да кажа. Този имот не е бил използван… даже не съм сигурна откога. Шест месеца. Или пък осем. Но никой не ми е съобщил за тази ужасна история. А аз ще трябва да се свържа с купувачите. Това наистина е ужасно.

— Госпожице Гай, имахте ли достъп до онази сграда?

— Разбира се. На представителя ми бяха дадени всички ключове и кодове, които би трябвало да са предадени купувачите. Предполагам, че ще искате да се свържете с моя агент по недвижими имоти. Ще помоля секретарката си да ви предостави тази информация.

— Благодаря ви. Госпожице Гай, притежавате ли пистолет?

— Да. Три. Съпругът ми… Детектив…

Последва дълга пауза.

— Заподозряна ли съм?

— Това са само рутинни въпроси, госпожице Гай. Предлагам, че оръжията ви са регистрирани.

— Да, разбира се. Имам два пистолета у дома. Един в кабинета и един в спалнята. А третия държа тук.

— Ще ни помогнете много, ако ни предадете оръжията, просто за да можем да ги елиминираме като улики, ще ви дадем разписка за тях.

— Ще уредя това — отвърна тя със студен глас.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте на осми и девети септември?

— Детектив, струва ми се, че ще трябва да се свържа с адвоката си.

— Това е ваше право, госпожице Гай. Ако искате да се възползвате от него, ще се радвам да ви разпитам в присъствието на адвоката ви в участъка. Но всъщност предпочитам да приключим още сега и да ви оставя да си вършите работата.

— Не можете да ме завлечете в участъка, за да ме разпитвате за убийството на човек, когото дори не познавам.

Чу се шумолене на хартия, докато Анита прелистваше настолния си календар.

Тя изрецитира часове, срещи, делови и лични ангажименти.

— Можете да проверите всичко това при секретарката ми. Или, ако се налага, можете да разпитате служителите в дома ми.

— Благодаря ви, госпожице. Съжалявам, че ви обезпокоих. Знам, че ви е неприятно, но…

— Не съм свикнала да бъда разпитвана от полицията.

— Разбира се, госпожице. Но в подобни случаи сме длъжни да проверим всички страни. Странно е защо този човек е отишъл чак до Ню Джърси, за да бъде застрелян. И то в тази сграда. Е, благодаря ви за помощта, госпожице Гай. Имате великолепен магазин. За първи път влизам тук. Наистина е чудесно — повтори Боб.

— Секретарката ми ще ви изпрати, детектив.

— Добре. Благодаря.

Чуха се стъпки и затваряне на врата. После, в продължение на няколко секунди, само тишина.

— Задник — прошепна свирепо Анита и Джак се ухили. — Тъп задник. Идиот! Ама че наглост да пристига тук и да ме разпитва като обикновен престъпник. Имам ли пистолет?

Нещо крехко се счупи с тъжно звънтене.

— Да не би да не оставих проклетото оръжие на убийството на място, където и десетгодишно хлапе би могло да го намери? Но той пристига тук, за да ми съсипе деня и да ме обижда.

— Бинго — промърмори Джак и се отпусна назад. — Тя го е направила.

Тия потрепери и се отпусна на един от двата стола, заковани в пода на буса. От колоните долетя гласът на Анита, която нареждаше на секретарката си да се обади на адвоката й.

— Подозирахме, че го е направила. Почти бяхме убедени в това. Но да я чуеш да го каже по този начин… вбесена, защото са нарушили спокойствието й… направо е ужасно.

Изслушаха как Анита наруга секретарката си, която й съобщи, че адвокатът й бил зает в момента.

— Денят на нашата скъпа Анита не е особено хубав каза Джак и се завъртя на стола. — А ние ще го вгорчим допълнително. Все още ли си готова да участваш? — по пита той Тия.

— Да — отговори тя.

Беше пребледняла, но ръката, която вдигна към Мълаки, бе спокойна.

— Абсолютно съм готова.

Гидиън наблюдаваше Клио, която прибираше косата си под черна барета. Тя отстъпи назад и се огледа в огледалото.

— Какво мислиш? — попита Клио и направи бърз пирует. — Последният писък на модата при взломаджиите.

— Имаш предостатъчно време.

— Да, но исках да видя как изглеждам.

Облечена в черни джинси, черен пуловер и черни маратонки, тя се вторачи в отражението си.

— Върши работа. „Гап“. Кой ли би си го помислил?

— Не си ли нервна?

— Не особено. Колко му е да проникнеш някъде! — ухили се тя и заразмаха крака, за да провери еластичността на джинсите. — Жалко, че нямах време да си купя гащеризон. Нали се сещаш, Ема Пийл от „Отмъстителите“.

Гидиън не отговори и тя го погледна сериозно.

— Какво има, готин?

— Ела тук за минута.

Тя се подчини и се приближи към него. Повдигна вежди, когато Гидиън продължи да я гледа вторачено. Тъкмо бе започнала да се усмихва, когато той я притисна в прегръдките си.

— Уха! Това пък за какво е?

— Винаги има възможност нещо да се обърка.

— Винаги има възможност някой сателит да падне от небето и да ми се стовари на главата. Но това не ме кара да се крия в мазето.

— Когато те въвлякох в тази история, не те познавах.

— Никой не ме въвлича никъде, ако не искам — отвърна тя и наклони глава назад, за да го погледне в очите. — Ясно ли е?

— Тогава не ми пукаше за теб. Но сега е различно.

— Чудесно. Но не ме карай да се размеквам.

— Клио, не си задължена да правиш това. Чакай — спря я той, когато тя се отдръпна. — Остави ме да довърша. Стъпката довечера не е чак толкова голяма, докато не огледаш цялата история. Ако успеем, се изкачваме едно ниво нагоре. Много сериозно ниво. Следващият път, когато сложиш тази барета, ще бъде, за да проникнеш в дома на Анита и да откраднеш от нея нещо, заради което тя е готова на убийство.

— Нещо, което не й принадлежи.

— Не е там работата. Чу я на записа. Убила е човек и не би се поколебала да го извърши отново. А тя знае коя си.

— Тя и бездруго знае коя съм.

— Изслушай ме — стисна ръката й Гидиън. — Джим може да те измъкне от това. Той знае начина и нужните хора, които могат да ти уредят документи. Можеш да изчезнеш с парите, които той ще ти даде за статуетката. Тя никога няма да успее да те намери.

— Така ли мислиш за мен? Смяташ ме за плъх, който напуска кораба още преди да е започнал да потъва? — извика Клио и го отблъсна. — Много ти благодаря.

— Не искам Анита да те докосне. Няма да позволи това.

Сдържаната ярост в гласа му и чувството на безпомощност, което се долавяше зад нея, успокоиха яда на Клио. Тя се завъртя към Гидиън замислено. Стомахът й се сви.

— Защо? — попита тя.

— Държа на теб, по дяволите! Не го ли казах?

Клио наклони глава и се усмихна леко, макар да усещаше пулса в гърлото си.

— Дай друга дума с пет букви.

Гидиън отвори уста, но му се стори, че езикът му е надебелял от вълнение.

— Мамка му!

Тя се ухили и щракна с пръсти.

— Грешен отговор. Искаш ли да опиташ отново? Все още имаш шанс да спечелиш безплатна почивка в Сан Хуан и комплект куфари „Самсонайт“.

— Не ми е лесно. Не обичам да ме поставят в подобно положение — отговори Гидиън, като пъхна ръце в джобовете си и се заразхожда нервно из малкия кабинет на Тия. — Не знам какво да направя. Човек няма време да мисли при тези условия.

— Да, да, дрън-дрън.

Стомахът й се поуспокои. Клио свали баретата и разтърси гъстата си грива.

— Мисля, че ще хапна нещо, преди да изляза.

Гидиън я спря, като я хвана за косата, усука я около ръката си и я използва като въже, с което да я притегли към себе си.

— По дяволите, Клио! Обичам те и ще трябва да свикнеш с тази мисъл.

— Добре — отвърна тя и по тялото й се разля топлина. — Добре — повтори тя, като се сгуши в него и затвори очи — Добре.

Най-после, помисли си тя.

— Добре? Това ли е единственото, което…

— Шшт — прегърна го тя. — Тихо. Това е момент като филм.

Гидиън въздъхна.

— Половината от времето не разбирам за какво говориш.

— Ще те улесня. Аз също те обичам — отдръпна се тя и го погледна в очите. — Това разбра ли го?

— Да.

Пръстите му загалиха нежно косата й.

— Разбрах го.

Гидиън притисна устни в нейните в дълга целувка.

— Ще трябва да си поговорим по-сериозно по въпроса.

— Нямаш проблеми — отвърна тя и впи устни в неговите.

— Искам да кажа на останалите, че трябва да измислим друг начин.

— Не — освободи се от ръцете му Клио. — Не, Гидиън. Ще си изпълня ролята също като Тия тази сутрин. Точно както ще постъпят и останалите. Дължа го на Мики. А има и още нещо — продължи тя, без да му даде възможност да отговори. — Ще бъда откровена с теб. Аз съм свършена.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Като балерина съм свършена.

— Не е вярно. Виждал съм те как танцуваш.

— Видя ме да правя стриптийз — поправи го тя. — Три минути, в които се друсаш, събличаш и продаваш на тълпата. Голяма работа!

Тя отметна коса назад и въздъхна.

— Аз съм добра танцьорка, но такава е всяка втора хлапачка, която някога е взимала уроци по танци. Не съм велика и никога няма да бъда. Харесваше ми да съм част от компанията, когато успявах да си намеря работа. Харесваше ми да съм част от нещо. Никога не бях имала подобно усещане в семейството си.

— Клио…

— Това не е някакво задълбочено философско признание за нещастното ми детство. Просто казвам, че обичам да танцувам. Обичах да бъда сред останалите балетисти, тъй като правехме нещо заедно. Нещо като онова платно, за което говореше Тия. Нали разбираш?

— Да — отговори Гидиън и си помисли за света си в Коув — семейството, работата и необходимостта да задържиш и двете. — Разбирам.

— Прекарах почти десет години като странстваща с катун циганка и единственият ми истински приятел беше Мики. Вероятно една от причините за това бе, че не влагах сърце в работата си. Отегчавах се. Същото шоу. Същата рутина. Същите лица. Вечер след вечер и два пъти в сряда.

Гидиън прокара нежно пръст по челото й и малката бенка под веждата й.

— Нуждаела си се от нещо повече.

Клио сви рамене.

— Не знам. Знам само, че когато си добра балерина със скромен глас за певица, трябва да си безумно амбициозна, ако искаш да си изкарваш хляба на сцената. Аз не бях такава. И когато онова копеле ми подхвърли идеята за театъра в Прага и шанса да стана хореограф, подскочих от радост. И виж къде се приземих. Имах доста време за мислене, докато бях на дъното в Прага. Мисълта ми беше съсредоточена върху връщането ми в Ню Йорк, макар да нямах представа какво ще правя, когато пристигна тук. Но мисля, че сега вече знам.

Тя вдигна баретата и я завъртя в ръка.

— Сега съм част от нещо. Имам приятели. Особено Тия. Предполагам, че имам нещо като семейство и няма да го напусна.

Клио въздъхна тежко.

— Това е краят на изповедта ми.

Гидиън не каза нищо за момент, после взе баретата и я наложи на главата й.

— Изглеждаш чудесно с нея.

Очите я смъдяха, но гласът й бе закачлив.

— Грешиш, готин. Тя изглежда чудесно върху мен.

Наблюдаваха „Морнингсайд“ на смени. След седем, когато заключиха магазина, това бе отегчителна и неблагодарна работа. Но щяха да продължат наблюдението и подслушването, докато не свършеха работата.

В три часа, Мълаки чу секретарката на Анита, която бяха нарекли „Изтривалката“, да напомня на шефката и за часа й в козметичния салон и за ангажимента й за вечеря.

Анита излезе от магазина десет минути по-късно, след като наруга адвоката си по телефона, и повече не се върна.

В полунощ Ребека още поддържаше наблюдението от задната част на буса. Когато Джак пристъпи към нея, тя се намръщи.

— Мозъкът ще ми се скапе, ако се наложи да правя това още дълго време.

— Ще тръгнем след час — отвърна той, като се наведе. Приближил глава към нея, за да разгледа разпечатките.

— Защо си сложила парфюм? — попита я той.

— За да те подлудя от желание.

— Върши работа — усмихна се той и я целуна леко по устните. — Определено върши работа. Направи проверката. Сектор по сектор.

Ребека осъзна, че не само Джак изпитваше силно желание.

— Направих я вече петстотин пъти. Знам какво правя, Джак.

— Никога преди не си работила с подобно оборудване — напомни й той, като не успя да се въздържи и погали хванатата й на опашка коса. — Усъвършенстването иска практика, ирландке.

Ребека измърмори някаква ругатня, но се подчини.

— Харесвам начина, по който ме целуваш.

— Това е хубаво, тъй като възнамерявам да прекарам следващите петдесет години в целувки с теб.

— Когато подам пръст на един мъж, това не значи, че трябва да сграбчи цялата ми ръка. Сектор едно. Аларми — беззвучни и шумни — активирани. Детектори за движение — активирани. Инфрачервени лъчи — активирани.

Тя натрака на клавиатурата кодовете, които вече знаеше наизуст, и огледа мониторите.

— Външни и вътрешни врати — обезопасени.

Ребека продължи и изреди останалите шестнадесет сектора, които съставляваха охранителната система, създадена от Джак за „Морнингсайд“.

— Изключи алармите в пети сектор?

— Да ги изключа?

— Практика, скъпа. Изключи пети сектор за десет секунди.

Тя въздъхна и сви рамене.

— Изключвам пети сектор.

Джак се загледа с любов в нея. Пръстите й шареха по клавиатурата, а очите й напрегнато следяха мониторите.

— В сектора има сигнал. Да…

— Това е нормално. Продължавай.

— Секторът е изключен.

Ребека погледна часовника и преброи секундите. На десет включи отново системата.

— Алармите в пети сектор са включени.

— Казах ти десет секунди.

— Десет бяха.

— Не. Нужни са четири, за да може системата да заработи с пълна сила. Така че това прави четиринадесет.

— Тогава трябваше да ми кажеш…

— Казах десет, значи се нуждая от десет — погали и той по главата. — Успехът е закодиран в детайлите.

Ребека се намръщи, а Джак отвори чантата си, за да провери за последен път портативното си оборудване.

— Ако изключим цялото място, как после да върна охраната на линия?

— Това е сериозен въпрос. Стандартните аларми, външните врати и прозорците ще се включат веднага. Детекторите за движение, инфрачервените лъчи и вътрешните врати се включват ниво след ниво. Четири минути и дванадесет секунди, за да се задействат напълно. Системата е доста сложна.

— Струва ми се прекалено дълго. Мисля, че има начин да съкратим времето.

— Възможно е.

— Обзалагам се, че мога да сваля цяла минута от тези четири и дванадесет, ако имах достъп до цялата система и време да си поиграя с нея.

— Да не си търсиш работа, ирландке?

— Само казвам — усмихна се тя и се завъртя на стола. — Подходящото време има значение. За всички неща.

— Да не би това да е начин да ми кажеш, че не съм уцелил подходящия момент с теб?

— Казвам ти, че обичам аз да избирам момента.

— Няма да нараниш чувствата ми, ако посъкратиш този момент. А сега отивам да взема останалите.

Глава 23

— Място за паркиране на улицата. В Източната част — поклати глава Джак, който караше буса. — Трябва да приемем това като предзнаменование.

Той вкара буса между последен модел седан и очукан джип.

Клио погледна през предното стъкло към уличната лампа.

— Май сме на доста светло, а?

— Парите на данъкоплатците не са отишли напразно.

— Твоите може би. Но аз не получавам заплата напоследък — каза Клио и се ококори, когато Джак извади пистолет изпод седалката си. — Хей, юнако, не каза нищо за въоръжен обир.

— Трябва да сме готови за всичко. Стой спокойно — отвърна той, като излезе от буса и тръгна небрежно по тротоара, завъртя се и простреля уличната лампа с лек пукот и музикален звън на стъкло.

— Въздушен пистолет — обясни той на Клио, когато се върна в буса.

— Можеш да извадиш нечие око с това.

— И майка ми винаги така казва.

Джак се протегна назад и чукна три пъти по преградата, която разделяше кабината от задната част на буса.

Секунда по-късно бусът спря и задната врата се отвори. После се затвори. В страничното огледало Клио видя как Гидиън и Мълаки излизат на тротоара. Гидиън тръгна на изток, а Мълаки — на запад.

— Потеглиха — промърмори тя.

Изчакаха три дълги минути мълчаливо в тъмнината. После радиостанцията на Джак изписука.

— За един град, който никога не спи, тук е ужасно тихо — съобщи Мълаки.

— На изток също е чисто — докладва Гидиън.

— Останете на този канал.

Джак почука отново по преградата и погледна Клио, когато чу отговора отзад.

— Готова ли си?

— Абсолютно.

Излязоха от буса. Джак преметна чантата си през рамо, доближи се до Клио и я прегърна.

— Просто влюбена двойка, излязла да се поразходи.

— Ченгетата патрулират често из лъскави квартали като тоя — отбеляза тя. — Колко години в пандиза може да ти осигури онова, което носиш в чантичката си?

— Това е чанта. Най-обикновена чанта. От три до пет — отговори Джак. — Ако съдията е прекалено суров. Но ще се отърва с условна. Имам връзки.

— Имаш страхотен задник, Джак — приятелски го потупа Клио. — А тъй като ще ми е неприятно Големия Уили и бандата му педали от „Райкърс“ да се порадват на този чудесен задник, ще трябва да внимаваме да не ни хванат.

— Благодарен съм ти за подкрепата.

— Накарах те да се стреснеш, нали?

— Млъквай — сгълча я той и включи радиостанцията.

— Пресичаме „Медисън“ при Осемдесет и осма улица.

— Всичко е наред — отвърна Мълаки.

— Тук също — обади се Гидиън.

— Базата слуша — докладва Ребека.

Клио започна тихичко да си тананика мелодията от „Мисията невъзможна“.

— Сега досадната мелодия ще ми се набие в главата — промърмори Джак, после хвана Клио за ръката.

Подминаха входа на „Морнингсайд“ и завиха зад ъгъла, после продължиха към входа за доставки.

Както бяха репетирали, Клио извади радиостанцията си, докато Джак отваряше чантата си.

— На мястото сме — тихо каза тя. — Джеймс Бонд вади играчките си.

— Аз съм на Осемдесет и девета между Пето и „Медисън“ — съобщи Мълаки. — В един от апартаментите тук има купон. Група добре почерпени излизат навън.

— Връщам се от Парк Авеню — обади се Гидиън. Видях няколко бездомници, спящи по входовете, и доста коли за това време на нощта. Няма проблеми.

— Страхотен акцент, а?

— Кой по-точно?

— Ами и на двамата — реши Клио. — Но си мислех за младия брат.

— Да. Готова ли си?

Тя кимна и огледа четирите етажа.

— Тук има една твърде удобна врата. Само исках да ти покажа.

— По-вероятно е Анита да държи орисницата в сейфа в кабинета си. Така че ще се изнерви повече, ако взломът е насочен към горните етажи. Джак насочи нещо като харпун нагоре и изстреля кука с дълго въже.

— Нагласи си ремъците — нареди той, изстреля второ въже и оправи собствените си ремъци. — На три — добави Джак. — Сигурна ли си в теглото си?

— Почвай броенето, приятел. Едно, две…

— … три — довърши Джак и натисна механизма на ремъците.

Потеглиха нагоре гладко и доста по-бързо, отколкото Клио бе очаквала.

— Господи! Какво усещане.

— Не изпускай покрива от очи.

— Ако по този начин искаш да ми кажеш да не гледам надолу, грешиш… Ох, мамка му — прошепна тя, когато погледна надолу.

Стомахът й се сви и тя стисна зъби, после се хвана за ръба и се плъзна леко, тъй като ръцете й бяха влажни от пот. Накрая успя да се прехвърли на покрива без никаква грация.

— Добре ли си?

— Да, да. Просто се шашнах за минута. Четири етажа изглеждат доста по-високи, когато си отгоре, а под теб няма под. Но съм добре — отговори Клио, после си спомни следващата стъпка и извади радиостанцията. — База. На покрива сме.

— Ясно — отговори Ребека. — Изключвам алармите в дванадесети сектор след шейсет секунди. Отбележи.

— Отбелязано — отвърна Клио и кимна, когато Джак натисна хронометъра.

Той прибра радиостанцията си в чантата и си сложи слушалките.

— Всички групи ли ме чуват? — попита той и кимна, когато получи положителен отговор. — Пое ли си дъх? — обърна се той към Клио.

— Да. Добре съм.

Той изпробва въжетата им за последен път.

— Все едно, че се търкаляш по склона — каза й той.

— Майната ти, Джак — отвърна Клио, но се прехвърли през ръба, пое си дъх и се плъзна във въздуха.

Очите й се ококориха, а въздухът излезе със свистене от гърдите й, но успя да закрепи чантата му, докато се люлееха над улицата. Следвайки указанията на Джак, тя опря крака в стената на сградата и отпусна колене.

Часовникът на Джак изсвири и гласът на Ребека каза в слушалките:

— Секторът е изключен. Пет минути. Отбележи.

По улицата долу мина такси, зави на ъгъла и се отправи нагоре по „Медисън“.

Джак закрепи миниатюрно устройство към прозореца, набра някакъв код и изчака номерата да се превъртят. Когато екранчето заблестя в зелено, той го откачи и го подаде на Клио.

— Системата на прозореца е обезвредена, алармата изключена — каза той, като залепи две вакуумни чаши към стъклото и протегна ръка като хирург.

Клио сложи резачката за стъкло в ръката му. Въпреки студа, по гърба й потече струйка пот.

— Четири минути и тридесет — съобщи тя, докато Джак внимателно режеше подсиленото стъкло.

Воят на сирена я стресна и тя едва не извика.

— Уплаши се — промърмори Джак и я накара да забрави за напрежението.

— Ха-ха. Четири минути.

— Стабилна ли си?

— Като Гибралтарската скала.

— Хвани твоя край.

Клио стисна дръжката на вакуумната чаша с облечените си в ръкавици ръце и Джак повтори жеста й с втората. Той кимна, заспускаха бавно стъклото надолу и го положиха на пода.

— Влизаме — тихо съобщи той и се прехвърли през прозореца.

— Три минути и тридесет — предупреди го Ребека. Той откачи ремъците си, заобиколи стъклото внимателно и тръгна бързо към кабинета. Клио се търколи пред него и спринтира в другата посока. Джак коленичи пред вратата на кабинета на Анита и извади шперц. Отне му повече време да нагласи нещата така, че да изглеждат като провален опит за отключване.

На върха на стълбите, Клио огледа внимателно чиния „Вакара“ и ваза на Рене Лалик. Избра вазата, събори я на пода и се отдръпна настрани.

— Клио, Джак. Две минути. Излизайте.

— Ясно.

Срещнаха се пред прозореца, но този път Джак стовари силно крак върху стъклото, за да го счупи. Нагласи ремъците си и излезе след Клио.

— Давай надолу — нареди й той. — Използвай краката си. Колената да са отпуснати. Всички обратно в базата — Каза той в микрофона.

По време на спускането, Джак пусна на земята стар шперц, закрепен към скъсана гайка от колан.

— Улика! — каза Клио задъхано, когато стъпи на земята. — Имаме една минута.

— Тръгвай натам.

— Не. Ще си тръгна само с човека, с когото дойдох.

Тя свали ремъците си и ги пъхна в чантата си. Джак направи същото. После Клио погледна висящото въже.

— Обзалагам се, че това е скъпо.

— Но може да се намери навсякъде.

Той отново я прегърна и тръгнаха бързо към буса.

— Така ще изглежда, че крадците са имали неприятности с охраната и се е наложило бързо да изчезнат.

— Край на петте минути — съобщи Ребека. — Системата се включва. Имате тридесет секунди. Какво счупихте?

— Някаква ваза. Разпилях и няколко дреболии за всеки случай.

— Крадецът бърза и изпуска плячката. Не е лошо.

— Един въпрос — обърна се Клио към Джак. — Нямаше нужда от помощник тази вечер. Защо ме взе?

— Важното беше да представим нещата така, сякаш са замесени двама души. Не можех да отида до двата края на четвъртия етаж в определеното време. Анита ще се стресне повече, когато разбере, че участват двама.

— И един би я изнервил.

— Да. Но са нужни двама, за да проникнат в къщата, в сейфа и да изчезнат с плячката. Искам да видя какви ще са последствията.

— Ясно. Значи това беше нещо като прослушване.

— Точно така. И получаваш ролята.

— Чакай само да съобщя на агента ми.

Бяха на една пресечка разстояние от „Морнингсайд“ и вървяха бавно, когато алармите полудяха.

Минаваше два часа, когато Джак отвори бутилка шампанско.

— Не мога да повярвам, че цялата работа отне по-малко от час — каза Тия и се отпусна на един стол. — Изтощена съм, а не правих абсолютно нищо.

— Ние сме техническия екип — напомни й Ребека. — Това е важна работа. И бяхме превъзходни.

— Малко е рано да се тупаме по гърба и да празнуваме — каза Мълаки и вдигна чашата си. — Но какво пък, по дяволите! Само мисълта, че Анита ще бъде събудена от полицията е достатъчно основателна причина за празненство. Чака ни още доста работа.

— Не ми разваляй настроението — каза Клио и изпи на екс шампанското си. — Още летя. Мислиш ли, че Анита ще си завлече задника до магазина?

— Можеш да разчиташ на това. Ченгетата ще я уведомят и тя ще се втурне натам светкавично. И първо ще провери сейфа в кабинета си. Или поне ще го направи, ако държи орисницата там. След като се увери, че статуетката е на мястото си, ще си поговори с ченгетата, а после ще започне да ми звъни. Ще бъде ужасно ядосана на компания „Бърдит“.

— Но ти ще се справиш с това — каза Мълаки.

— Да. Системата е заработила. Това е номер едно. Влезли са вътре, но не са имали време да си свършат работата, тъй като помощната система се е включила. Точно както е по рекламите. А после ще й предам доклада си за Клио.

— Обзалагам се, че по това време на годината в Атина е доста горещо — каза Тия. — Мислите ли, че Анита ще тръгне скоро?

— Ако имаме два дни да сглобим цялата история, ще бъда доволен — отговори Джак и намигна на Клио. — Партньорката ми е страхотна.

— Мисля, че трябваше да стигнем до края още тази вечер — каза Клио и протегна чашата си към Джак. — В кабинета й, в сейфа и вън от сградата заедно със статуетката.

— Може и така да е — съгласи се Джак. — Но щеше да е жалко, ако си бяхме направили целия този труд, а статуетката я нямаше в сейфа.

— Да, да. Практични разсъждения — ухили се Клио. — Но все пак знаеш как да забавляваш едно момиче.

— Всички така казват. Би трябвало да поспите малко. Всички. Аз ще се погрижа за записите. И бездруго Анита ще ми звънне след час-два.

— Мога да ти направя кафе и сандвичи — предложи Тия.

— Ти си истинско бижу, скъпа.

Два часа по-късно, докато Джак довършваше сандвич с шунка и сирене, домашният му телефон звънна. Той се усмихна и го остави да звънне три пъти. Вече беше чул как Анита го проклина от кабинета си.

Също така я беше чул да отваря сейфа и да въздъхва облекчено.

— Бърдит.

— Джак. По дяволите, Джак! В „Морнингсайд“ съм. Имаше обир.

— Анита? Кога?

— Тази нощ. Полицаите са тук сега. Искам и ти да си тук, Джак. Веднага.

— Дай ми двадесет минути — каза той, затвори и си довърши кафето.

Докато стигне до „Морнингсайд“, полицейските криминолози вече усилено се трудеха на местопрестъплението. Джак реши, че им е оставил достатъчно улики, за да ги държи заети известно време. Един от униформените полицаи, които блокираха входа на сградата, го спря. Наложи се да изчака да проверят документите му и да го допуснат вътре.

По принцип забавянето щеше да го раздразни, но в този случай Джак реши, че това само ще вбеси Анита още повече. Намери я в кабинета й, където си изкарваше гнева върху детектива, който бе имал лошия късмет да получи случая.

— Искам да знам какво правите, за да откриете хората, проникнали в сградата ми.

— Госпожо, правим всичко възможно да…

— Ако правехте всичко възможно, никой нямаше да счупи стъкло и да влезе тук. Искам да знам къде беше полицията, докато крадците рушаха имота ми и влизаха спокойно в магазина. Точно това бих искала да знам.

— Госпожице Гай, патрулната кола се е явила тук две минути след алар…

— Две минути е прекалено късно!

Анита оголи зъби и Джак си помисли, че ако кучката се раздразнеше още малко, сигурно щеше да захапе някого за гърлото.

— Очаквам полицията да пази собствеността ми. Знаете ли какви данъци плащам в този район? Не подарявам хиляди долари на града, за да могат полицаите да си седят на задниците и да ядат понички, докато крадците се измъкват с безценни антики.

— Госпожице Гай, в този момент не можем да сме сигурни дали нещо от инвентара ви е било откраднато. Ако вие…

— Не получавам никаква помощ от полицията. Сега вие и некадърните ви колеги се носите като стадо слонове из сградата ми и създавате пълна бъркотия. А на всичкото отгоре отказвате да ми кажете нещо за разследването. Да не би да искате да се обадя на кмета, когото познавам лично, и да го помоля да поговори с началника ви?

— Госпожо, можете да се обадите и на всемогъщия Господ, но аз все пак няма да мога да ви кажа нищо повече. Това разследване започна едва преди два часа. И ще действаме много по-бързо, ако ми дадете някаква информация, вместо да ме обиждате и заплашвате.

Джак забеляза, че Анита не бе гримирана и излъскана както обикновено и благодарение на ярката червенина по бузите й и яростта в очите, не беше изненадващо, че не изглежда особено добре.

— Искам името и номера на значката ви. Искам и да изчезнете от сградата ми.

— Детектив Луис Гилбърт.

Лу вадеше визитна картичка от портфейла си, но Джак реши да му даде възможност да се измъкне, като разсее Анита. Той пропъди смеха от очите си и си придаде загрижено изражение, докато влизаше в стаята.

— Лу.

— Джак — кимна му ченгето и остави картичката си на бюрото на Анита. — Чух, че охранителната система е компания „Бърдит“.

— Да — мрачно отговори Джак. — Как са успели да проникнат?

— През прозореца на четвъртия етаж. Задната част на сградата, далечния източен ъгъл.

— Влезли ли са вътре?

— Да. Но са оплескали нещо и са включили алармата, оставили са няколко играчки след себе си.

— Откраднали ли са нещо?

Лу хвърли изпълнен с омраза поглед към Анита.

— Още не се знае.

— Бих искала да говоря с господин Бърдит. Насаме — ледено отсече Анита.

С мисълта, че това вероятно щеше да я накара да се дави от собствената си жлъч, Джак вдигна ръка и продължи да говори с Лу.

— Ако ми позволите да огледам местопрестъплението, може и да успея да ви помогна с нещо.

— Благодаря ти.

— Не съм съгласна да ме пренебрегваш, докато…

— Почакай малко — прекъсна Джак новата тирада на Анита и излезе навън с Лу, като я остави да се тресе от яд.

— Ама че проклетия е тая — промърмори Лу.

— Така си е. Но бъди щастлив, помията, която изля върху теб, е нищо в сравнение с онова, което на мен ми предстои.

— Да бе, това направо ми оправя деня.

Тръгнаха към източния ъгъл, където се намираха кабинетите. През разбития прозорец нахлуваше студен утринен въздух. Криминолозите мереха, взимаха отпечатъци, събираха улики от рамката на прозореца.

— Сигурно са решили, че горните прозорци не са толкова добре обезопасени — започна Джак. — Но стъклото е подсилено. Трябвало е да се справят с основната алармена система, за да стигнат дотук. Явно имат сериозни технически способности. Как са се качили догоре?

— С въжета. Очевидно алармата се е включила и са изчезнали адски бързо. Оставили са въжетата зад себе си.

— Аха — намръщи се Джак и пъхна ръце в джобовете си. — Сигурно не са знаели за помощната алармена система.

Той обясни системата на Лу, докато вървяха към помещенията, където бяха инсталирани таблата на охраната.

— Предполагам, че ще успея да направя проверка и да видя за колко време е била изключена системата. Но първо вие трябва да приключите работата си. Но от пръв поглед мога да ти кажа, че не са го направили оттук.

— Кой познава системата? Имам предвид точно този тип?

— Моят екип. Но знаеш как проверявам хората си, Лу. Никой, който работи за мен, не би участвал в това. А ако го е направил и е бил достатъчно глупав, за да не изключи помощната система, значи би трябвало да го уволня.

Лу изсумтя и се почеса по брадата.

— Все пак ще трябва да ми кажеш имената им. Знаеш каква е процедурата.

— Да — въздъхна Джак. — Ще проверя кой е работил с мен по този обект. Оригиналната система беше инсталирана още за стареца — Пол Морнингсайд. Но след това я осъвремених. Вдовицата настоява за най-модерното не само в облеклото и обувките си.

Той отвори уста, поклати глава и я затвори отново.

— Пей — каза Лу.

— Не искам да влияя на разследването — неохотно отвърна Джак и прокара ръка през косата си. — Просто искам да посоча, че клиентката познава системата. Поне в основни линии.

Лу изглеждаше доволен от тази новина.

— Предполагам, че тя би направила някоя мръсотия, нали?

— Вероятно — отговори Джак. — А сега трябва да отида и да я оставя да ме срита в топките.

— Имаш ли близки роднини, които би трябвало да уведомя?

Джак му отправи кисела усмивка и тръгна нагоре. Анита тъкмо затръшваше телефона, когато Джак влезе в кабинета й. Той се зачуди на кого ли звънеше Анита пет сутринта. После видя на бюрото й отворената папка на застрахователната компания. Дамата не си губеше времето.

— Значи най-после можеш да ми отделиш от скъпоценното си време? — запита Анита с леден глас.

— Нямаше да ти свърша никаква работа, ако не знаех какво е станало. А не мога да разбера това, докато не видя как са проникнали в системата.

— Ще ти кажа какво е станало. Беше ти платено да проектираш и инсталираш охранителна система, която да предпазва бизнеса ми от вандали и крадци. Плаща ти се всеки месец, за да поддържаш и наблюдаваш същата тази система и допълнителни такси за осъвременяването й.

— Виждам, че си чела договора — меко отвърна той.

— Да не мислиш, че си имаш работа с някоя тъпа курва? — вбесено кресна тя и заобиколи писалището си. Мислиш, че щом имам цици, нямам мозък?

— Никога не съм подценявал мозъка ти, Анита. Нито пък съм коментирал циците ти. Защо не седнеш?

— Не ми казвай дали да сядам или не — извика тя, като заби пръст в гърдите му и ококори очи, когато той я хвана за китката.

— Внимавай — спокойно каза Джак. — На ченгетата им се налага да търпят простотиите на цивилните, но аз не съм длъжен да се подлагам на подобно нещо заради клиентите си. Стегни се.

— Мислиш ли, че можеш да ми говориш по този начин?

Джак забеляза по блясъка в очите й и промяната в гласа й, че това й харесваше. Иди, че разбери, отвратено си помисли той.

— Ако ми удариш шамар, няма да обърна другата буза, а ще ти отговоря. Не съм скочил от леглото в четири сутринта само защото си щракнала с пръсти. Тук съм, защото държа на работата си. Сега седни и се успокой.

Джак видя мига, когато Анита реши да смени тактиката и да се опита да му въздейства със сълзи. Очите й се навлажниха и заблестяха.

— Нападнаха ме. Чувствам се толкова безпомощна и уязвима.

Да бе, каза си той, но реши да играе играта й.

— Знам, че си разстроена и уплашена. Седни — каза той и я заведе до креслото. — Искаш ли да ти донеса нещо? Вода?

— Не, не — махна с ръка тя, после попи деликатно очите си. — Просто ми е ужасно трудно. А полицията… Не мога да ти опиша какво е… Толкова са студени и груби. Знаеш какво означава „Морнингсайд“ за мен. Този взлом е нещо като изнасилване, Джак. Ти не успя да ме запазиш — каза тя с треперещ глас и насочи насълзените си очи към него. — Разчитах на теб да пазиш собствеността ми.

— И го направих.

— Как можеш да кажеш такова нещо? Системата се провали.

— Не е вярно. Свърши работа. Ако не беше заработила, сега щеше да имаш по-сериозен проблем от едно счупено стъкло. Помощната система се е включила, точно както бе проектирана.

— Не знам какво са откраднали — настоя тя. — Бях прекалено разстроена, за да започна да проверявам инвентара.

— Тогава ние ще се справим с това. Ще работя с полицията. Компания „Бърдит“ ще провери, оцени, поправи или подмени всички части от системата, които е необходимо. За наша собствена сметка. Ще изпратя екипа си тук веднага щом ченгетата се изнесат. Помощната система се е включила пет минути след изключването на основната. Така че крадците надали са успели да изнесат нещо оттук. Според мен, най-разумно е да се провери този етаж и най-вече кабинетите.

Той замълча и огледа кабинета й.

— Имаш доста ценни вещи тук, а и в приемната отпред. Какво е положението с вратата на кабинета ти? Беше ли обезопасена?

Анита въздъхна тежко.

— Да. Заключих я и настроих алармата, преди да си тръгна. Полицаите мислят, че някой се е опитвал да я отключи.

Джак се намръщи, отиде до вратата и се наведе да огледа ключалката.

— Да, май са направили опит, но не много успешен — каза той и се изправи. — Не разбирам защо са си правили труда да проникват в кабинета ти, след като навън има толкова много ценни неща. Да, и тук има хубави предмети, но нищо, което да си струва времето и неприятностите.

Той я наблюдаваше внимателно, докато говореше и й се усмихваше мило и загрижено. Видя как Анита неволно стрелна очи към чантата на бюрото й.

— Надали са влезли в „Морнингсайд“, за да търсят офис оборудване — започна тя и се надигна.

С небрежно движение, Джак я изпревари до чантата й. Анита застина и очите й проблеснаха.

— Ще проверя системата внимателно — обеща й той, като вдигна елегантната и тежка чанта от змийска кожа. — Съжалявам, че ти се наложи да изтърпиш това, Анита, но повярвай ми, „Морнингсайд“ е защитен идеално.

Той й подаде чантата и видя как пръстите й неистово стисват меката кожа.

— Ще те закарам до вас, за да поспиш няколко часа, преди отново да се заемеш с това.

— Не бих могла да заспя — започна тя, но промени решението си. — Да, прав си. Би трябвало да се прибера у дома и да си почина малко.

Анита стисна чантата и съдържанието й под мишница и добави:

— И ще се чувствам по-спокойна, ако ти ме закараш у дома.

Джак разчиташе и той самият да поспи малко и се изненада, когато видя Ребека във всекидневната.

— Чух асансьора — каза тя. — Бях неспокойна. Излизал ли си?

— Да — отговори той и свали сакото си. — Анита ми се обади точно както очаквахме. А и всичко мина според очакванията, сякаш аз съм написал сценария. Вече е заключила орисницата в сейфа в дома си.

— Сигурен ли си?

— Като в смъртта и данъците.

Той й разправи накратко цялата история, после влезе в кухнята, извади портокалов сок от хладилника и отпи направо от кутията.

Ребека беше прекалено развълнувана, за да му се скара за това.

— Бил си толкова близо до нея — промърмори тя. — Не знам дали бих успяла да се въздържа да не я фрасна в лицето и да отнеса статуетката.

— Добра идея. Никога преди не съм удрял жена, но с нея сигурно би ми доставило удоволствие. Но не по-малко приятна ми е мисълта, че объркахме главата й — каза Джак и прибра сока в хладилника. — А и онова, което предстои, е твърде приятно. Ще преговорим всичко отново след няколко часа. Аз и най-способният ми техник — добави той, като я погали по косата, — ще проверим системата лично.

Ребека извади сока от хладилника, разтърси го, за да му покаже, че кутията е празна, после я хвърли в боклука.

— И каква е надницата ми?

— Задоволство от постигнатото. Откъде знаеше, че кутията е празна?

— Знам, защото си мъж, а аз съм израснала с двама такива. А след като покажа гениалността си с охранителната система?

— Ще предам доклада си на Анита. После ще си спомня за другата малка задачка, която ми беше възложила.

Той се прозя и разтърка лицето си.

— Но сега ще отида да взема душ и да поспя малко.

— Трудиш се доста усърдно — отбеляза Ребека, когато Джак тръгна към банята. — А и рискуваш много.

Той спря и се обърна. Лицето му беше пребледняло от умора и очите му изглеждаха по-тъмни и напрегнати.

— Когато нещо има значение, човек трябва да се труди за него. А рисковете са без значение.

Останала сама, Ребека шумно изпусна дъха, който дори не бе осъзнала, че задържа. Даде си сметка, че това бе наистина важно. Толкова важно, че дори я плашеше.

Помисли си, че се държи глупаво. Жена, която продължаваше да се дърпа от любовта, губеше ценно време.

Джак пусна силно душа, облегна се на плочките и дигна глава към горещата струя. Адреналинът, който го бе поддържал бодър двадесет и четири часа, се бе изчерпал.

Мозъкът му беше изтощен. Не можеше да си позволи се изправи срещу Анита, докато не си заредеше акумулатора. Още повече, че щеше да води Ребека със себе си. Той затвори очи и прогони всичките си мисли. Почти бе заспал прав и не чу как вратата на банята се отвори и затвори тихо. Не чу мекия шум от падането на халата на Ребека на пода.

Но в мига преди тя да отвори кабинката на душа и да влезе при него, той усети уханието й. Вдигна глава и тялото му застана нащрек. Ръцете й се плъзнаха около него, а гърдите й се притиснаха към гърба му.

— Изглеждаше толкова уморен — прошепна Ребека, като прокара език по гръбнака му, — че реших да ти предложа да ти сапунисам гърба.

— И сега сме голи под душа, защото съм изморен? Помниш ли какво ми каза по-рано за подходящия момент?

— Реших, че този е подходящ.

Ребека се плъзна около него, отметна коса назад, когато струята я намокри, после сведе очи надолу и се усмихна.

— Като гледам, не си чак толкова уморен все пак.

— Мисля, че започвам да се съживявам.

— Да не губим време тогава — надигна се тя на пръсти и захапа долната му устна. — Искам да усетя ръцете ти върху себе си, Джак. И устните ти. А и моите върху цялото ти тяло. Искам го още от първата минута.

Джак погали мократа й коса.

— Защо чакахме досега?

— Защото те искам още от първата минута — отговори Ребека, като сложи ръце на гърдите му.

— Братята ти споменаха, че си перверзна.

— Те би трябвало да знаят. Това ли искаш да обсъждаме сега или искаш мен?

— Познай — отговори той, като притисна устни към нейните.

Ребека остана без дъх, а когато той се отдели от нея, се засмя.

— Защо не ми подскажеш отново?

— Разбира се.

Той я притисна към стената и я зацелува страстно, докато водата плющеше върху тях.

После всичко стана така, както Ребека бе мечтала. Трескави ръце и усти. Плът притисната в мокра плът.

Едва дишаше и не й пукаше. Беше готова да закрещи от възбуда. Нуждата й от него бе като вулкан, който всеки момент щеше да изригне и да ги залее с лава. Тя се притисна към него, потръпна и се остави да бъде погълната от лавата.

— Искам те, Джак!

Струваше й се, че костите й вече се разтапят. Тя се изви назад, когато зъбите му нежно захапаха зърното й.

Беше невероятно! Вълшебно. Джак я виждаше как си стреми към него и се предава. Чувстваше как тялото й трепери, виждаше великолепните очи, замъглени от страст.

Можеше да я вземе и да й даде всичко от себе си. Той впи устни в нея и тя отговори трескаво на целувката му. Изпълнен с диво желание, той вкара пръсти в нея и бедрата й се задвижиха бързо, за да отговорят на ритъма му.

Ребека свърши бурно и двамата останаха без дъх.

Джак усети треперенето на дългите й крака, когато я хвана за хълбоците и я вдигна. Красивата бяла кожа порозовя и заблестя от водата, а косата й потъмня и заприлича на огнени златни въжета, изопнати на раменете й.

Заприлича му на русалка, която се въздига от бурното море.

— Красива си — прошепна той задъхано. — Толкова си красива! Искам да си моя.

Тя затвори очи и въздъхна дълбоко. Когато го погледна отново, очите й бяха спокойни.

— Вече съм твоя.

Джак се плъзна в нея и я изпълни. Любеше я бавно и проникваше дълбоко в нея. Тя извика името му и повдигна устни към неговите.

После той облегна глава на рамото й, зашеметен от лудото препускане на сърцето си, и свърши в нея.

Глава 24

Метнаха се в леглото още мокри и останали без дъх.

— Трябва да си изсуша косата. След една минута. Човек настива, когато си ляга с мокра коса — каза Ребека, но се прозя и се сгуши в него.

Осъзна, че беше не само задоволена, но и щастлива.

— Страхотен си, Джак. Искам следващия път да те усетя върху себе си. Но първо ще поспиш малко.

Той погали мократа й коса.

— Защо не веднага?

Тя вдигна глава.

— Изморен си, а дори такъв свиреп любовник като теб се нуждае от малко почивка.

— Защо не сега? — повтори той и тя вече не можеше да се престори, че не разбира.

— Е, добре — отговори тя, като се надигна, отиде до банята и се върна с кърпа, после седна до него.

— Под душа приличаше на русалка. И още приличаш.

— А ти не приличаш на човек, който би казал подобно нещо. Имам предвид нещо толкова поетично и романтично — отвърна Ребека, като протегна ръка и нежно погали белега и мъжественото му лице. — Но си такъв, никога не съм знаела, че имам слабост към поетичното и романтичното, но явно имам.

Тя продължи да бърше косата си.

— Сънувах нещо — каза Ребека. — Бях на кораб. Не величествен лайнер като „Лузитания“, но не и едно от нашите туристически корабчета. Бяла яхта, бърза и елегантна. Плъзгаше се без звук по синята вода. Беше прекрасно. Спокойно и топло. И знаех, че мога да я закарам навсякъде, където си поискам.

Тя разтърси мократа си коса и попи капките от гърдите и рамената на Джак.

— Имах и свободата и уменията да го направя — продължи тя. — Виждах да се задават малки бури тук и там на хоризонта. Имаше и подводни течения, но те не ме тревожеха. Дори насън си мислех, че ако плаването е съвсем гладко, то става скучно. На палубата се появиха три жени. Това ми се стори интересно.

Ребека стана, отиде до скрина, издърпа горното чекмедже и извади бяла фланелка.

— Нямаш нищо против, нали? — попита тя.

— Не, разбира се.

— Знам къде си държиш нещата — каза тя, като нахлузи фланелката. — Бях любопитна. Е, докъде бях стигнала?

— Беше на яхтата заедно с орисниците.

— Да — усмихна се тя, доволна, че я е разбрал. — Първата, която държеше вретеното, заговори: „Аз преда нишката, но ти я превръщаш в онова, което искаш.“ Втората каза: „Аз отмервам дължината, но времето е твое.“ А третата, със сребърни ножици в ръка, ми каза следното: „Аз прерязвам нишката, защото нищо не може да продължи вечно. Не прахосвай онова, което ти е дадено.“

Тя седна отново и сви крака.

— После, както е типично за съществата от сънищата, те изчезнаха и ме оставиха сама на красивата бяла яхта. И тогава си казах: „Ребека Съливан, животът ти се простира пред теб като синята вода с нейните подводни течения и водовъртежи. Къде искаш да отидеш и какво искаш да направиш във времето, което имаш?“ И знаеш ли какъв беше отговорът?

— Какъв?

Ребека се засмя, наведе се и го целуна.

— Джак. Това беше отговорът. И не мога да лъжа, че не бях доволна от него. Знаеш ли кога сънувах този сън?

— Кога?

— В деня, когато се запознахме.

Тя пое вдигнатата му към нея ръка и потърка бузата си в нея.

— Не е странно, че това ме разтревожи. Аз съм предпазлива жена, Джак. Не се протягам към нещо само защото изглежда привлекателно. Била съм с трима мъже в живота си. Първият път беше заради непреодолимото ми желание да разбера за какво става дума. Вторият беше е момче, на което много държах и се надявах да прекарам остатъка от живота си с него. Но се оказа, че той е само едно от подводните течения. Ти си третият. Не се давам лесно.

Джак седна и протегна ръце към лицето й.

— Ребека…

— Не ми казвай, че ме обичаш — спря го тя с треперещ глас. — Не още. Сърцето ми се втурна към теб толкова бързо, че ме остави без дъх. Трябва да ми се проясни главата. Легни и ме остави да се сгуша в теб.

Той я притегли в леглото и облегна главата й на рамото си.

— Нямам нищо против да пътувам — каза Ребека и усети как ръката, която галеше косата й, замръзна.

— Добре.

Тя се усмихна, доволна, че Джак се напрегна. Някои неща, някои хубави неща, не идваха лесно, но си струваха усилията.

— Винаги съм искала да пътувам. И очаквам да науча много повече за бизнеса ти. Няма да си седя у дома и да гладя ризите ти.

— Аз и бездруго ги давам на химическо чистене.

— Чудесно. Но не мога да напусна Ирландия напълно. Майка ми… Мама ми липсва — гласът й потрепери и тя притисна лице във врата му. — Ужасно ми липсва. Особено сега, когато съм влюбена и не мога да й разкажа за това. Е, да се надяваме, че и това ще стане скоро.

Тя подсмръкна и избърса сълзите си.

— Но можеш да очакваш, че ще се набутам в компанията ти.

— Точно това искам. Искам те в живота си, Ребека. И искам аз да присъствам в твоя.

— Трябва да те попитам нещо. Защо бракът ти се разпадна?

— По много причини.

— Това е уклончив отговор, Джак.

— Основното ли? Искахме различни неща. Различни посоки. Различни цели.

— Какво искаше ти, а тя не?

Той мълча толкова дълго, че нервите й се опънаха.

— Деца.

Ребека затвори очи и се разтопи от облекчение и любов.

— Така ли? Колко деца имаш предвид?

— Не знам. Поне две.

— Само две? — изсумтя тя. — Страхливец! Можем да се справим и по-добре. Мисля, че четири са добра цифра.

Ребека придърпа чаршафа към врата си, въздъхна и затвори очи.

— Сега вече можеш да ми кажеш, че ме обичаш.

— Обичам те, Ребека.

— И аз те обичам, Джак. Поспи малко. Вече нагласих будилника ти за девет и половина.

Тя потъна в дълбок сън и се понесе по бялата яхта на синьото море. Този път Джак стоеше до нея.

Двадесет минути преди будилникът на Джак да иззвъни, Гидиън правеше първата кана кафе за деня. Той провери кухненските шкафове на Тия и откри гевреци с макови зрънца. Започваше да оценява любовта на американците към гевреците. Докато другите спяха, той пъхна геврека в джоба си, сипа си огромна чаша черно кафе и се отправи към вратата.

Щеше да закуси и да изпуши една цигара на покрива.

Отвори вратата и се вторачи в привлекателната чернокожа жена, която бе протегнала ръка към звънеца.

Тя подскочи, а той се стегна. Жената се засмя нервно и той се отпусна.

— И двамата се стреснахме, нали? — усмихна й се той широко. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз съм Кари Уилсън, приятелка на Тия — отвърна тя и го загледа внимателно. — Вие сигурно сте Мълаки.

— Всъщност, аз съм Гидиън. Тия ми е говорила за вас. Ще влезете ли?

Тя присви очи.

— Гидиън кой?

— Съливан — отговори той и отстъпи назад, за да й направи път.

Мълаки излезе от спалнята.

— А това е Мъл — представи го брат му. — Тъкмо се надигаме. Легнахме си доста късно.

Застанала на прага, Кари се вторачи в двамата мъже.

— Мили боже, тя има двама от вас? Не знам дали да съм впечатлена или… Добре, ще си остана впечатлена.

— Всъщност един от тях е мой — обади се Клио, която излезе от кабинета на Тия, докарана само в мъжка фланелка. — Страхотни обувки — отбеляза тя, след като огледа Кари внимателно. — Вие коя сте?

— Избързвате с въпроса — решително я парира Кари, като влезе и затвори вратата. — Първо ми кажете вие коя сте? И къде е Тия?

— Още спи — отговори Мълаки и насочи към нея усмивка също така широка като тази на Гидиън и според Кари не по-малко подозрителна. — Съжалявам, но не чух името ви.

— Аз съм Кари Уилсън. И искам да видя Тия веднага — каза тя, като остави куфарчето си и вдигна нагоре ръкавите на сакото си от Дона Каран. — Или ще сритам някого в задника.

— Започни с един от тях — предложи й Клио. — Аз още не съм си изпила кафето.

— Защо не сипеш малко кафе на всички? — попита Мълаки. — Тия просто си доспива. Стояхме будни до късно.

— Отстрани се — заплашително каза тя и пристъпи напред. — Веднага.

— Добре — сви рамене Мълаки и се отмести от пътя й. — Мисля, че ще имаме нужда от кафе.

Завесите бяха спуснати. Всичко, което Кари видя в мрака, беше някаква купчинка в средата на леглото. Раздразнението й се превърна в страх, когато си помисли за нещата, които тримата непознати биха могли да причинят на доверчивата й приятелка.

Джобът на сакото на тъмнокосия мъж беше подозрително издут. Може би носеше оръжие. Нищо чудно да упояваха Тия с наркотици и да я заплашваха с пистолет. Ужасена, Кари дръпна завивките.

Тия лежеше чисто гола, сгушена уютно, с лека усмивка на лицето. Тя примигна сънливо, започна да се протяга и изпищя леко, когато видя приятелката си.

— Кари!

— Какво става тук? Кои са тези хора? Добре ли си?

— Какво? Какво?

Тия се изчерви и скромно скръсти ръце пред гърдите си.

— Колко е часът?

— Какво значение има, по дяволите? Тия, какво ти става?

— Нищо лошо, само… Господи, Кари, гола съм. Дай ми завивката.

— Дай да ти видя ръцете.

— Ръцете ми ли?

— Искам да проверя за следи от игла.

— Игла ли? Кари, не се друсам — развеселено отговори Тия, като протегна ръце към нея. — Повече от добре съм нали ти разказах за Мълаки?

— Да. Но не спомена за другите двама. А когато най-добрата ми приятелка, чиито зъби биха изпадали, ако си помисли да пресече на червено, ме моли да наруша закона, значи става нещо странно.

— Гола съм — беше единственото, за което се сети Тия. — Не мога да говоря с теб, когато съм гола. Трябва да се облека.

— Господи!

Кари нетърпеливо се втурна към гардероба и го отвори. Изсумтя, когато видя мъжките ризи, закачени до дрехите на Тия, извади един халат и го метна на леглото.

— Облечи това и започвай да говориш.

— Не мога да ти разкажа всичко.

— Защо?

— Защото те обичам.

Тия пъхна ръце в халата и се загърна. Веднага се почувства по-добре.

— Тия, ако тези хора те принуждават да правиш нещо…

— Не ме принуждават. Честна дума. Занимавам се с нещо, което трябва и искам да направя. И за тях, и за себе си. Кари, купих си червен пуловер.

Кари забрави за поучителната си лекция.

— Червен?

— Кашмирен. Май все пак не съм алергична към вълна. Пропуснах последните си два сеанса при доктор Лоуенстай и отмених месечния си час при алерголога. Не съм използвала инхалатора си повече от седмица. Е, само веднъж — поправи се тя. — Но го направих, защото се преструвах, така че това не се брои. Никога в живота си не съм се чувствала по-добре.

Кари седна на крайчеца на леглото.

— Червен пуловер?

— Наистина е червен. Мисля да си купя и сутиен „Уондърбра“, който да нося отдолу. Но това няма значение за него. Той ме харесва, дори когато съм облечена в скучно памучно бельо. Не е ли прекрасно?

— Да. Тия, да не би да си се захванала с онова, което правиш, защото си влюбена в него?

— Не. Започнах да го правя, преди да се влюбя в него. Той е свързан с това, Кари, но не той е причината. Не трябваше да те моля да ми търсиш информация за Анита Гай. Съжалявам, че го направих. Хайде да забравим за това.

— Вече получих информацията — въздъхна Кари и стана. — Облечи се. Ще отида да пия кафе и ще реша дали да ти я предам.

Тя тръгна към вратата, но се обърна назад.

— Аз също те обичам, Тия — каза Кари и затвори вратата след себе си.

После се вторачи в триото във всекидневната.

Жената лежеше на канапето и пиеше кафе, проснала дългите си крака в скута на красавеца, който й бе отворил.

Красавец номер две стоеше облегнат на стената до кухнята.

— Ти — обърна се Кари към Гидиън, — каква е онази издутина в джоба ти?

— Издутина — захили се Клио и сръга Гидиън в ребрата. — Да не би да се радваш да ме видиш, готин?

— Нищо особено — отвърна той и бръкна засрамено в джоба си. — Обикновен геврек.

— Това ли е последният геврек с макови зрънца? — извика Клио, като го грабна от ръката му. — Канел си се да се измъкнеш с последния геврек в джоба! Подла работа — изхили се тя. — За да те накажа, ще го изям. Няма оръжие — добави тя, като се обърна към Кари, после тръгна към кухнята.

— Искаш ли малко кафе? — предложи Мълаки.

— Със сметана, но без захар.

— Клио, бъди добро другарче. Кафе със сметана и без захар за госпожица Уилсън.

— Работа, работа, работа — долетя тихо мърморене от кухнята.

— Първи въпрос — започна Кари. — Тия твърди, че не може да ми каже в какво се е замесила. Теб ли защитава?

— Не. Теб. Не ти трябва да задаваш втория въпрос — направо ще ти отговоря. Държа изключително много на Тия и ще направя всичко възможно, за да я предпазя да не бъде наранена с нещо. Тя е най-прекрасната жена, която някога съм познавал.

— Само заради това — обади се Клио зад гърба му, ще получиш половината от геврека ми. Ти си приятелка на Тия — обърна се тя към Кари. — Аз също. Ти я познаваш по-отдавна, но това не означава, че аз съм по-лоша приятелка.

Кари се замисли и се вгледа в Гидиън.

— А ти?

— Обичам я — простичко отговори той, после се ухили леко, когато забеляза погледите на Мълаки и Клио. — Братски. Ще получа ли другата половина от геврека?

— Не.

— Вечно съм тормозен — каза той и скочи на крака. Отивам на покрива да изпуша една цигара. Ако Бека или Джак се обадят, съобщете ми.

— Бека? Джак? — обърка се Кари.

— Ребека е сестра ни. Джак е… друг приятел на Тия.

— Май си е създала доста приятели за рекордно кратко време.

— Струва ми се, че си права — обади се Тия, излизайки от спалнята.

Кари я погледна и въздъхна.

— Казвах ти, че червено ще ти отива.

— Да — усмихна се Тия и поглади новия си пуловер. — Винаги си ми го казвала.

Кари се приближи към нея, хвана я за ръцете и я погледна в очите.

— Нямаше да ме молиш да направя това, ако не беше важно. Много важно.

— Така е.

— Ще ми обясниш всичко, когато можеш, нали?

— Ти ще си първата, която ще узнае за това.

Кари кимна и се обърна към Мълаки.

— Ако това, което става в момента, нарани Тия по някакъв начин, ще те съсипя!

— Аз ще ти помагам — предложи Клио и захапа геврека. — Съжалявам, Мъл, но ние момичетата трябва да се поддържаме.

— Вероятно ще ви харесам — каза Кари. — И трима ви. Надявам се да съм права, тъй като наруших няколко закона, докато събирах информацията, която се каня да ви предам.

— За това ще получиш цял геврек. Имаме с канела, обикновени и с лук.

Кари се усмихна на Клио за първи път.

— Ще действам рисковано и ще се спра на канелата.

Докато Кари ядеше геврека си и обясняваше подробностите относно финансовото положение на Анита Гай и „Антики Морнингсайд“, самата Анита закусваше в леглото, като преди това бе шамаросала младата си румънска прислужница, защото бе разляла малко сок на таблата.

Е, момичето нямаше да се оплаче, освен ако не искаше да си има неприятности с имиграционните служби. Но все пак… Анита въздъхна и захапа препечената филийка. Момичето беше изключително способно с игла и конец в ръка. Анита щеше да се погрижи да пъхне един допълнителен двайсетак в плика със следващата заплата, за да се реваншира за шамара.

Сега, след като бе имала време да помисли и да си почине, вече не бе толкова разстроена от опита за взлом. Щеше да го приеме просто като напомняне.

Човек не можеше да има доверие на никого и на нищо.

Наистина алармената система бе проработила. Но това можеше да е просто късмет или да се дължи на тъпа грешка от страна на крадците. Щеше да накара Джак Бърдит и компанията му да проверят всичко сантиметър по сантиметър. А когато приключеха, щеше да повика друг консултант и да го накара да оцени системата.

Ако един лекар ти каже, че имаш някакъв проблем, веднага търсиш и второ мнение. „Морнингсайд“ беше не по-малко важен за нея от здравето й. Без него деловите и светските контакти щяха да замрат, а доходите й да спаднат катастрофално.

Анита Гай щеше да се погрижи за Анита Гай.

Тя се облегна на възглавниците, отпи от кафето и погледна усмихнато вратата на вградения гардероб. Зад страничния панел, където висяха ежедневните й дрехи, подредени грижливо по цветове, се намираше сейф, за който дори прислугата не знаеше.

Орисницата бе прибрана в него. Анита се радваше, че взломът я бе накарал да донесе статуетката тук. Отдавна вече не мислеше за нея като за стока на „Морнингсайд“, а като за собствена вещ.

Разбира се, щеше да я продаде без колебание на подходящата цена. Но когато се сдобиеше и с трите статуетки, първо щеше да им се порадва. Това беше нейната малка тайна. Вероятно щеше да ги изложи някъде за известно време, за да получи добра реклама, а после — да ги продаде.

Анита Гай, кльощавото момиченце от Куинс, щеше да направи велико откритие, да извърши най-големия удар на века сред антикварите. Човек не можеше да си купи такъв вид уважение и сила. Не можеше да го наследи от богатия си, стар и удобно починал съпруг.

Този удар щеше да е неин. Каквото и да струваше. Който и да трябваше да плати.

След като си сипа втора чаша кафе, тя взе телефона и звънна на Джак.

— Бърдит — отговори Джак, който също пиеше кафе и леко хапеше пръстите на Ребека.

— Джак, Анита е — сълзливо каза тя. — Искам да ти се извиня за държането си тази сутрин. Нямах право да си изкарвам нервите на теб.

Джак намигна на Ребека.

— Няма нужда да се извиняваш, Анита. Получи сериозен шок и имаше причини да си разстроена.

— Въпреки това. Ти бе до мен, а системата ти помогна на „Морнингсайд“. Чувствам се ужасно заради поведението си.

— Вече забравих за него — отвърна той, докато Ребека се правеше, че повръща от отвращение. — Тръгвам веднага към „Морнингсайд“ — започна той.

— Проклет лъжец — прошепна Ребека и получи леко плясване по главата.

— Ще проверя системата лично. Вече се обадих на най-добрия си техник да направи анализа. И двамата ще сме там след час. Каквато и да е била причината за проблемите със системата, веднага ще бъде отстранена. Имаш думата ми.

— Знам, че мога да разчитам на теб. Ще се срещнем там, ако нямаш нищо против. Ще се почувствам по-добре, ако знам за какво става дума.

— Ще ти обясня всичко подробно.

— Благодаря ти, Джак. Чудех се дали си имал време да поработиш по другия въпрос, който обсъждахме.

— Клио Толивър, нали? — усмихна се той и вдигна палец към Ребека. — Всъщност снощи получих известна информация. Възнамерявах да ти приготвя доклад днес, но ми изскочи от ума заради проблемите тази нощ.

— О, не се нуждая от нещо толкова официално като писмен доклад. Всичко, което ми кажеш…

— Ще ти разкажа подробно, когато се видим. Е, радвам се, че вече звучиш по-добре, Анита. Ще се видим в „Морнингсайд“.

Той затвори, преди Анита да успее да му отговори.

— Е, работата е опечена — каза той и привлече Ребека в скута си. — Искаш ли да се обзаложим, че Анита вече е измислила начин да измами застрахователната компания?

— Не се хващам на предварително изгубени басове — отговори тя, като притисна устни в неговите.

— Трябва да вървим — промърмори Джак.

— Хм. Мисля, че попаднахме в ужасно задръстване.

Ръцете му се плъзнаха под ризата й.

— Да, навън е истинска джунгла — съгласи се той. — Какво са още пет минути?

Бяха петнадесет, но той не ги забеляза.

Докато Анита се появи, Джак бе издокарал Ребека в гащеризон и кепе и я бе настанил да проверява системата. Беше измерил и поръчал ново стъкло за прозореца и стоеше на тротоара и разучаваше входа за доставки.

— Секретарката ми каза, че си тук.

Анита изглеждаше деликатно пребледняла.

— Мислех, че служителите ще са нервни — започна тя и се усмихна смело, — но изглеждат по-скоро възбудени.

— Много хора реагират по този начин, особено когато е бил нападнат чужд имот. Как си?

— Вече съм добре. Наистина. Трябва да приготвя толкова много документи заради тази неприятност, че мозъкът ми ще бъде зает с мисли за тях. Защо си тук отвън?

— Исках да поогледам. Смятам, че са проучили внимателно сградата и квартала. Движението, патрулните коли, гледката от околните сгради. И са избрали най-доброто място. Горен прозорец. Обмислен риск. Но новото стъкло ще бъде инсталирано до пет часа. Гарантирам ти.

— Благодаря ти, Джак — усмихна се Анита и сложи ръка на рамото му. — „Морнингсайд“ беше животът на Пол — въздъхна тя лицемерно. — И той го повери на мен. Не можех да понеса мисълта, че съм го провалила.

А стига бе, помисли си Джак, но сложи ръка върху нейната.

— Ще се погрижим вместо него. Обещавам ти.

— Чувствам се по-добре, когато знам това. Хайде да се поразходим до предния вход. Бих могла да използвам времето, за да си проясня главата още малко.

— Добре. После ще проверим системата заедно. Техникът ми е там в момента. Ако има някаква дупка, ще я запушим.

— Знам. Пол те смяташе за най-добрия. Аз също. Имам ти доверие, Джак. Затова те помолих за помощ с онази жена, Толивър. Каза, че си научил нещо?

— Не беше лесно — стисна я той за ръката. — Но не обичам да разочаровам клиентите си. И приятелите.

Той й съобщи основната информация, макар да бе си сигурен, че тя вече я знаеше, и изслуша престорената и изненада, когато спомена имената на родителите на Клио.

— За, бога! Познавах Андрю Толивър. Не добре, но… Значи жената, която ме заплашваше, е негова дъщеря?! Какъв свят.

— Класическата черна овца. Винаги е създавала проблеми — добави той, като знаеше, че Клио би се ухилила доволно. — Неприятности в училище, известни проблеми с полицията. Не е имала късмет да си намери постоянна работа като балерина. Май току-що се е върнала в Ню Йорк от Източна Европа. Все още проверявам с какво се е занимавала. Не е толкова просто да получиш информация оттам.

— Оценявам това, че се опитваш. Откри ли адреса й?

— Адресът, който открих, е на апартамента, където е живяла, преди да замине за Европа. Преместила се преди около осем месеца. Но сега не живее там. Всъщност, въобще не е в Ню Йорк.

Анита застина на място.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е в Ню Йорк? Трябва да е тук. Свърза се с мен и се видяхме тук.

— Това е било преди време. Жена на име Клеопатра Толивър, която отговаря на описанието ти, е заминала тази сутрин за Гърция. По-точно за Атина.

— Атина — завъртя се Анита и впи пръсти в ръката му. — Сигурен ли си в това?

— Имам името на авиолинията, полета и номера на билета й у дома. Реших, че ще искаш да узнаеш за това и проверих полета, след като говорих с теб тази сутрин. Вече е във въздуха повече от час — усмихна й се той и отвори вратата на „Морнингсайд“. — След няколко часа тя ще е на хиляди километри от теб, Анита. Вече няма от какво да се страхуваш.

— Какво? — разсеяно попита Анита и едва успя да се стегне. — Да, предполагам, че си прав. Атина… — промърмори тя. — Заминала е за Атина.

Глава 25

Проснала крака на плота, докато прелистваше купчина компютърни списания, Ребека обслужваше базата за подслушване. Тя спря по средата на една статия и наостри уши, когато чу гласа на Анита, която раздаваше заповеди.

Ребека усмихнато се завъртя на стола и взе телефона.

— Плъхът захапа сиренцето — каза тя. — Кажи на Тия, че е неин ред. После някой да дойде да ме смени. Отегчена съм до смърт.

— Скоро ще се появим — успокои я Мълаки и затвори. — Твой ред е, скъпа — обърна се той към Тия. — Готова ли си?

— Не мислех, че тя ще се задвижи толкова бързо — Тия притисна ръка към нервния си стомах и усети меката материя на новия си червен пуловер. — Готова съм. Ще се видим у Джак.

— Мога да дойда с теб до полицейския участък.

— Няма нужда, добре съм. А това, че съм леко нервна, ще ми придаде още по-убедителен вид.

Тя облече сакото си, после метна отгоре яркия шал, който бе купила по време една от последните си обиколки по магазините.

— Мисля, че ставам все по-добра.

— Скъпа — каза Мълаки, като хвана шала и я придърпа към себе си. — Ти си родена за това.

Тия си мислеше с удоволствие за доверието и целувката му чак докато стигна до детективския отдел на шестдесет и първи участък.

Потърси детектив Робинс, зачака нетърпеливо, като усукваше дръжката на чантата около ръката си и успя да се усмихне свенливо, когато той се появи.

— Доктор Марш?

— Детектив Робинс, много ви благодаря, че се съгласихте да се видите с мен. Чувствам се ужасно глупаво, че идвам да ви безпокоя тук.

— Не се притеснявайте — учтиво каза той и я загледа любопитно. — Видях ви пред кабинета на Анита Гай. В „Антики Морнингсайд“.

— Да — отвърна тя с леко притеснен вид. — Разстроих се, когато чух името ви и го познах. Не се сетих как да ви се представя пред Анита, без да прозвуча като пълна идиотка. Мислех, че няма да си спомните името ми. Нали знаете, от онзи път, когато ви се обадих заради Джак Бърдит?

— Спомням си. Приятелка ли сте на госпожица Гай?

— О, не — изчерви се Тия. — Всъщност не можем да бъдем наречени приятелки. Обядвахме заедно веднъж и я поканих на обяд отново, когато й е удобно. Но тя… Ами все пак всичко е доста сложно…

— Искате ли кафе?

— Ами аз…

— И аз бих пийнал — каза той и я поведе към малкия кът за почивка. — Захар? Сметана?

— Имате ли безкофеиново кафе?

— Съжалявам. Всичко тук е истинско.

— Е, добре… Всъщност мога да пия само вода.

— Няма проблеми.

Той наля пластмасова чашка от крана на малка мивка и Тия се опита да не мисли за качеството на градската вода.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Вероятно нищо — отвърна тя, като вдигна чашата, но не посмя да рискува да отпие. — Чувствам се като пълна идиотка.

Тя погледна малката стаичка с претрупани плотове, корково табло и покрит с петна от влага таван.

— Предполагам, че много хора се чувстват като идиоти, когато дойдат тук.

— Просто ми кажете какво ви тормози — предложи Робинс, като занесе кафето си до масата и се настани срещу нея.

— Добре. Ами… сетих се за вас, детектив, защото си бях записала данните ви, когато господин Бърдит дойде при мен онзи ден. Това беше най-странното нещо.

Робинс й кимна окуражаващо.

— Джак има талант за странни неща.

Тя прехапа устни.

— Вие гарантирахте за него, нали? Имам предвид, че го познавате и вярвате в честността му и чувството му за отговорност.

— Абсолютно. Познаваме се с Джак много отдавна. Той е ексцентричен понякога, доктор Марш, но можете да му се доверите напълно.

— Добре. Това е хубаво. Вече се чувствам по-спокойна. Просто онзи ден, когато той ми каза, че телефоните ми са подслушвани…

— Така ли ви каза? — прекъсна я Робинс и се размърда нервно.

— Да. Не ви ли го спомена? Нали разбирате, той очевидно ми бе звъннал, за да ми съобщи нещо, но забелязал нещо странно по линията. Не знам как точно го е направил. Трябва да си призная, детектив, че макар вие да гарантирахте за него, не му повярвах напълно. Защо пък някой би подслушвал телефона ми? Това е глупаво. Не мислите ли?

— Имате ли причина да вярвате, че някой би подслушвал телефона ви?

— Никаква. Водя твърде спокоен живот. Повечето обаждания са свързани с проучванията или със семейството ми. Нищо особено интересно, освен за останалите митолози. Но думите на Джак ме притесниха. Реших да не им обръщам внимание, докато… Знаете ли нещо за трите орисници?

— Не мога да кажа, че знам.

— Те са героини от древногръцката митология. Три сестри, които предат, измерват и прерязват нишката на живота. Освен това са статуетки. Малки, ценни сребърни статуетки — друг мит сред хората на изкуството и антикварите. Един от предците ми притежавал една от тях, но била изгубена заедно с него и съпругата му при потъването на „Лузитания“. Другите две… — Тя разпери ръце. — Кой може да каже? Те са доста скъпи и поотделно, но като пълен комплект ще бъдат безценни. Господин Бърдит се свърза с мен, тъй като е колекционер и научил за връзката на семейството ми с едната статуетка. Баща ми е собственик на „Уайли“ — антикварен магазин и зала за търгове.

— Ясно. Значи Джак се е надявал да намери някоя от статуетките покрай вас.

— Точно така. Разказах му малкото, което знам за тях, но разговорът ми даде идея за нова книга. Започнах проучвания. Телефонни обаждания. Събирах информация и така нататък. Но онзи ден говорих с една жена, която познавам покрай семейството си. Изненадах се, че тя иска да прекара известно време с мен и, признавам, бях поласкана.

Тия сведе очи към чашата си и я завъртя в ръце.

— Не мислех, че би си направила труда да поддържа светски отношения с мен. Чак когато се прибрах у дома, след като бяхме говорили, осъзнах, че тя не само заговори за орисниците, но и…

Тия въздъхна тежко и погледна детектива отново.

— Детектив Робинс, тя каза няколко неща, директно свързани с проучванията ми и с телефонните обаждания и разговори, които бях провела. Знам, че вероятно е само съвпадение, но ми се струва доста странно. А още по странно ми се стори, когато си припомних как ме покани на обяд и насочи разговора към статуетките. А и знаеше за проучванията ми някои неща, които не би трябвало да знае. След това научих, че е разпитвала и родителите ми за Клото.

— Коя е Клото?

— О, съжалявам. Първата орисница. Статуетката, която прапрадядо притежавал, била Клото. Не знам какво да мисля. Тя дори се изпусна, че третата орисница, Атропа, била в Атина.

— Гърция.

— Да. Аз самата тъкмо проверявах този слух в деня, преди да обядваме. Бях обсъдила въпроса по телефона с един колега. Предполагам, че тя може да върви по същия път като мен, но все пак се чувствам странно. А, когато си помисля какво господин Бърдит каза за телефоните ми… наистина ми е притеснено.

— Защо не накараме някой да провери телефоните ви?

— Можете ли да го направите? — благодарно го погледна тя. — Ще ви бъда много задължена. Това наистина ще ме успокои.

— Ще се погрижа за това. Доктор Марш, жената, която споменахте… Това Анита Гай ли е?

Тия ахна. Надяваше се, че не е прекалила с изненадата си.

— Как познахте?

— Това е един от номерата, на които ни учат в училището за ченгета.

— Детектив Робинс, чувствам се ужасно. Не искам да създавам неприятности на Анита. Може би само си въобразявам. И вероятно е така. Не съм човек, на когото се случват подобни неща. Няма да й кажете, че съм говорила с вас, нали? Страхотно ще се притесня, ако тя разбере, че съм споменала името й на полицията. А родителите ми…

— Няма да съобщаваме името ви на никого. Както казахте, това вероятно е само съвпадение.

— Прав сте — усмихна се тя облекчено. — Сигурно е само съвпадение.

Тия си помисли, че всичко това й приличаше на засяването на семена. Не че някога наистина бе посяла нещо, но просто й се струваше така. Разравяш леко земята, разпръсваш онова, което искаш да порасне, после му слагаш малко тор.

Харесваше й, че екипът им й се доверява достатъчно, за да я остави да посее толкова много семена.

А ако тези семена поникнеха бързо, както очакваха, щеше да се наложи да свършат доста работа за рекордно кратко време. Тя влезе в „Уайли“ с пружинираща походка.

Преди да успее да попита дали баща й е свободен, Тия чу гласа на майка си. Потръпна и се ядоса на себе си за това. Чувството за вина я накара да влезе в залата, където Алма се караше на една от продавачките.

— Мамо, не очаквах да те видя тук — каза Тия и целуна майка си по бузата. — Каква прекрасна ваза — отбеляза тя и се вгледа в деликатния мотив с маргаритки по вазата, която продавачката държеше. — Грюби?

— Да — отговори продавачката и погледна Алма със съмнение в очите. — Около 1905 година. Изключително красив предмет.

— Искам да я сложите в кутия, да я опаковате за подарък и да я доставите в дома ми.

— Госпожо Марш… — започна продавачката.

— Не искам да слушам повече за това — махна Алма с ръка. — Дъщерята на Елън Фостър, Магда, ще се жени следващия месец — съобщи тя на Тия. — Помолих баща ти няколко пъти да донесе у дома подходящ сватбен подарък, но той направи ли си труда? Не. Затова съм принудена да дойда тук и лично да се погрижа за това. А той е тук всеки ден. Най-малкото, което би могъл да направи, е да се погрижи за това вместо мен.

— Сигурна съм, че той…

— А сега — продължи Алма, без да обръща внимание на дъщеря си, — тази млада жена отказва да изпълни онова, което й нареждат.

— Господин Марш е дал ясни указания на персонала. Нямаме право да ви даваме никаква стока на стойност повече от хиляда долара. А тази ваза е оценена на шест хиляди, госпожо Марш.

— Никога не съм чувала такива глупости. Получавам сърцебиене. И кръвното ми се покачва.

— Мамо! — Гласът на Тия, по-рязък от това, което някоя от тях бе очаквала, накара Алма да премигне. — Тази ваза не е подходящ подарък за дъщерята на хора, които едва познаваш.

— Елън ми е скъпа приятелка…

— Която виждаш не повече от шест пъти годишно, и то на светски събития — бързо довърши Тия. — Вкусът ти, както винаги, е безупречен, но това не е подходящ подарък. Имате ли нещо против да съобщите на баща ми, че съм тук? — обърна се тя към продавачката.

— Ни най-малко. Отивам, госпожице.

Облекчена от получената подкрепа, продавачката бързо ги остави насаме.

— Не знам какво ти става — каза Алма и красивото й лице се изкриви в нещастна гримаса. — Толкова си груба. И ти липсва всякакво съчувствие.

— Не исках да прозвуча така.

— Това е заради онзи мъж, с когото се занимаваш. Онзи чужденец.

— Не е така. Ти просто се разстройваш от нищо.

— Нищо? Тази жена…

— Тя просто си вършеше работата. Мамо, не можеш да идваш в „Уайли“ и да взимаш нещо от витрината само защото ти е харесало. Сега ще ти помогна да избереш подходящия сватбен подарък.

— Имам главоболие.

— Ще се почувстваш по-добре, когато се погрижим да изпълним задачата ти — каза Тия, като прегърна майка си и я отведе настрани. — Виж този красив чайник.

— Искам ваза — упорито каза Алма.

— Добре.

Тя поведе Алма напред и макар да изпитваше желание да повика друга продавачка на помощ, си заповяда да се справи сама.

— О, това е красиво.

Беше забелязала висока ваза и се надяваше, че скромният й опит няма да я подведе. Ако допуснеше грешка и избереше нещо още по-скъпо, мисията й щеше да се провали.

— Толкова е красива и изискана. Мисля, че това е „Стауърбридж“.

Тя взе вазата и я наклони внимателно, за да види малкото етикетче с цената, после въздъхна облекчено.

— Това ще бъде идеален подарък — продължи тя бързо, когато видя гримасата на майка си. — Нали разбираш, ако подариш другата ваза, те няма да знаят какво получават и няма да оценят жеста ти. Но нещо красиво като това, при това на подходящата цена… ще му се зарадват много.

— Ами…

— Ще се погрижа да ти я опаковат. А после ще видим дали татко има време да пием чай. Отдавна не сме идвали в „Уайли“ заедно.

— Предполагам, че си права — отвърна Алма и се вгледа внимателно във вазата. — Много е елегантна.

— Великолепна е.

При това струваше по-малко от четиристотин долара.

— Винаги си имала отличен вкус, Тия. Никога не съм се притеснявала за това.

— Няма защо въобще да се притесняваш за мен.

— А какво ще правя тогава с времето си? — кисело попита Алма.

— Ще измислим нещо. Обичам те.

Очите на Алма се изпълниха със сълзи, но в същия момент Тия чу стъпките на баща си. Забеляза, че той изглеждаше измъчен и недоволен. Без да мисли, тя инстинктивно пристъпи между него и майка си.

— Нападнат си — жизнерадостно му съобщи Тия. — Отбих се да те видя и налетях на мама. Тя иска да й опаковат вазата „Стауърбридж“ за подарък.

— Коя ваза? — присви очи той и кимна доволно, след като Тия му я показа. — Ще се погрижа за това. Алма, казах ти да се съветваш с мен, преди да избираш нещо.

— Тя не искаше да те безпокои — обясни Тия, като запази веселия си тон. — Но аз не можах да устоя. Ужасно ли си зает?

— Всъщност да. Имах тежка сутрин. Снощи са проникнали в „Морнингсайд“.

Алма притисна ръка към сърцето си.

— Обрали са ги?! Живея в страх, че това може да се случи и тук. Няма да мигна тази нощ, само за това ще мисля.

— Алма, тук не е станало нищо.

— Въпрос на време — мрачно предрече тя. — Престъпността нараства главоломно. Една жена не може да излезе спокойно от дома си. Дори там не е в безопасност.

— Слава богу, че татко се е погрижил за най-добрата охрана и тук, и у дома — отбеляза Тия. — Мамо, трябва да седнеш и да си поемеш дъх. Знам, че се разстройваш, когато чуеш за нечии проблеми. Имаш нужда от чаша хубав чай от лайка — продължи тя и поведе майка си към стол в другия край на залата.

Настани я, помоли една от продавачките да се погрижи за чая и се върна при баща си.

— Кога се научи на това? — попита той. — Да се оправяш с майка си?

— Не знам. Предполагам, осъзнах, че имаш нужда от помощ в тази област, а досега не съм ти била полезна. Не бях много добра дъщеря за никой от вас. Искам да променя това.

— Струва ми се, че много неща се променят — отвърна той и докосна нежно бузата й с рядък жест на обич. — Не мисля, че някога си изглеждала по-добре, Тия.

— О, това е заради новия пуловер и…

Той задържа ръка на бузата й.

— Не е само заради пуловера.

— Не е — съгласи се тя и направи нещо, което никога не бе правила — вдигна ръка и я сложи върху неговата. — Наистина не е.

— Може би е време да разчупим рутината. Предлагам да заведа теб и майка ти на обяд.

— Чудесно, но днес не мога. Вече бездруго закъснявам. Може ли да го отложим?

— Разбира се.

— Добре… ами… това за „Морнингсайд“ е ужасно. Нещо било ли е откраднато?

— Не съм сигурен. Очевидно са влезли в сградата, но само за малко, тъй като алармата се включила. Анита още не е довършила инвентаризацията.

— О, говорил си с нея?

— Ходих там тази сутрин, за да й предложа помощта си. И — добави той с лека усмивка — да видя дали ще мога да измъкна някои подробности. А и това ми се стори, подходящ момент да подхвърля за слуховете, че една от орисниците се намира в Атина. Госпожица Гай изглеждаше изключително заинтересувана. Толкова се въодушевих, че споделих с нея нещо, което се е предавало от поколение на поколение в семейство Уайли. А по-точно как Хенри Уайли възнамерявал да замине за Атина след пътешествието си до Лондон.

— О! Не се бях сетила за това.

— Е, няма нищо чудно. Никога не те е бивало в лъжите. Макар че и това може да се е променило.

— Благодарна съм ти за всичко — каза Тия. — Знам, че молбата ми беше доста странна. Чудя се защо се съгласи да го направиш.

— Никога преди не си ме молила за нищо — простичко отговори той.

— Тогава ще те помоля за още нещо. Стой далеч от Анита Гай. Не е такава, каквато изглежда. Трябва да вървя вече. Закъснявам — каза Тия и го целуна по бузата. — Ще ти се обадя скоро.

Тя излезе толкова бързо, че едва не се сблъска с висок мъж в тъмен костюм, който влизаше в магазина. Тия се спъна, изчерви се силно, после отстъпи настрани тромаво.

— Съжалявам — извини се тя. — Не гледах къде вървя.

— Няма проблеми.

Марвин Джаспър я загледа как се затича по тротоара. Той се завъртя и се отдръпна от входа на „Уайли“. Без да сваля очи от отдалечаващия се гръб на Тия, звънна по мобифона си.

— Джаспър. Току-що се сблъсках с онази Марш. Излизаше от „Уайли“.

— Алма? Съпругата на Марш? — запита Анита.

— Не, младата. Дъщерята. Бързаше много. Изглеждаше някак виновно. Мога да я проследя, ако искаш.

— Не. Тя винаги изглежда виновна за нещо. Изпълни онова, което ти наредих, и не ме безпокой, докато не разполагаш с нещо интересно.

Джаспър сви рамене и прибра телефона. Щеше да изпълни заповедите и да поддържа кучката в щастливо неведение. Знаеше, че тя бе убила Дубровски, но това не го притесняваше. Джаспър бе убеден, че може да се справи с Анита много по-добре от окаяния си бивш партньор.

Толкова по-добре, че когато всичко приключеше, щеше да уреди удобен инцидент за кучката. Фатален. Вероятно щеше да му се наложи да се погрижи и за онази Марш. И за стареца й. Но след като разчистеше бъркотията, щеше да си тръгне с трите статуетки.

С мисълта, че Рио бе отлично място, където да се оттеглиш, той тръгна обратно към „Уайли“, за да изпълни заповедите.

Джак се срещна с Боб Робинс в бара на две пресечки от участъка. Беше прекалено рано и вътре имаше само няколко ченгета и цивилни клиенти. Мястото миришеше на лук и кафе. След няколко часа щеше да преобладава миризмата на уиски и бира.

Джак се настани в сепарето срещу Боб.

— Ти звъниш — каза той, — ти черпиш.

Той си поръча хамбургер, пържени картофи и наливна бира.

— Какво става?

— Ти ми кажи. „Морнингсайд“.

— Лу отговаря за това.

— Все пак ми кажи.

— Влизане с взлом. Проникнали през първото ниво на системата, успели да се доберат до целта. Помощната аларма се включила и настанала бъркотия. Чух, че момчетата в синьо се явили след две минути. Добра скорост.

— Как са проникнали, Джак?

— Правим проверка на системата и пълен анализ — отговори Джак, като протегна дългите си крака. — Ако възнамеряваш да тормозиш някой от хората ми заради това, само ще си загубиш времето и ще ме ядосаш. Ако някой от тях бе решил да обере клиент, щеше да се справи и с второто ниво, да вземе онова, за което е влязъл, и вече да се пече на плажа в някоя чужда страна, откъдето не биха го екстрадирали.

— Може и да са взели онова, за което са влезли.

Джак вдигна бирата си и се вгледа в Боб.

— И какво е то?

— Ти ми кажи.

— Доколкото знам, клиентката не е завършила инвентаризацията си. Мога да ти кажа, че всичките ми хора са си на мястото. „Бърдит“ не си е спечелил добра репутация с назначаване на крадци. Ти ли ще поемеш случая на Лу?

— Не. Но работя по нещо, което може да се окаже свързано с това. Не разбирам някои неща обаче. Ето ти първото. Живея си спокойно с години, без някой да ми спомене името на Анита Гай. А сега, само за няколко дни, ти ми го подхвърляш във връзка с някакъв тъп бияч, убит в Джърси. Чувам го от Лу, който е натоварен с разследването на опита за обир в магазина й, където охранителната система е създадена от теб. И днес отново ми го подхвърля една жена, която те познава.

Джак се ухили и се облегна назад.

— Познавам много жени.

— Тия Марш. Твърди, че си й казал, че телефоните й се подслушват.

— Така е.

— Да. Наистина е така — кимна Боб и отхапа от хамбургера си. — Току-що ги проверих. Въпросът е защо се подслушват.

— Предполагам, че някой иска да знае с кого и за какво си говори Тия Марш.

— Да, елементарно, Уотсън. Тя мисли, че може да е Анита Гай.

Джак внимателно остави бирата си.

— Тя ли ти го каза?

— Какво става, Джак?

— Не разполагам с нищо солидно. Но ще ти кажа следното — наведе се той напред и сниши глас: — Който и да е проникнал в „Морнингсайд“ е знаел достатъчно за системата, за да го направи. Но не достатъчно, за да остане и да довърши работата. Клиентите ми винаги научават колкото искат за алармените си системи. Клиентката ми в този случай също познава основните неща в системата.

— Ако иска да отнесе нещо от собствения си магазин, защо просто не го вземе и не си тръгне с него?

— Откъде, по дяволите, да знам? Пет минути, Боб. Главната система е била вън от строя не повече от пет минути, когато се е включила помощната. Твоите хора са се явили след две. Не виждам как крадците биха могли да се измъкнат оттам за седем минути. Дори ако работата е вървяла гладко, докато са били вътре, не биха могли да вземат почти нищо. Наистина ще ми е интересно какво Анита е вписала в протокола за застрахователната компания.

— Струва ми се, че не харесваш много клиентката си, Джак.

— Така си е — кимна Джак и се зае със сандвича си. — Но това е лично. От друга страна, нямам нищо против нея, освен подозрения.

— Как я свърза с Дубровски?

— По заобиколен начин — сви рамене Джак. — Друга клиентка ми каза как Анита й досаждала заради един предмет на изкуството. Притискала я непрестанно и я тормозела. Клиентката ми спомена, че я следял някакъв тип. Описа ми го, а аз го описах на теб. Ти пък ми каза, че вече бил труп. Тя го идентифицира по снимката, която ти ми даде.

— Искам име.

— Не и без нейното съгласие. Знаеш, че не мога да ти кажа името й, Боб. А и единственото, което тя знае за Анита, е, че се страхува от нея, а онзи тип по петите й е вече мъртъв.

— Ами предмета?

— Всъщност са няколко. Наричат се трите…

— Орисници — довърши Боб и Джак се престори на много изненадан.

— Наистина си детектив.

— Даже имам и значка, с която да го докажа. Какво общо имаш с тези статуетки?

— Просто аз притежавам едната.

Боб присви очи.

— Коя?

— Атропа. Третата орисница. Имам я по наследство, от английската част на семейството. Анита не знае това и не искам да го узнава. Помоли ме да я снабдя с информация за орисниците, а това ме накара да се замисля и така стигнах до Тия Марш и другата ми клиентка.

— Защо Анита се е обърнала към теб, след като не знае, че притежаваш едната статуетка?

— Знае, че съм колекционер, а и имам връзки.

— Добре — кимна доволно Боб и си взе от пържените картофи на Джак. — Продължавай.

— Телефоните на доктор Марш се подслушват, а клиентката ми, която е следата към Лахезис, или орисница номер две, е следена. Анита притиска и двете. Ти си направи сметката.

— Да напълниш някого с куршуми, е доста далеч от това да се снабдиш с няколко статуетки.

— Е, ти си говорил с Анита. Какво мислиш?

Боб не отговори.

— Мисля, че трябва да се поровя по-дълбоко — каза той след малко.

— Докато се занимаваш с това, проучи и едно убийство на Петдесет и трета улица отпреди няколко седмици. Чернокож балетист. Пребит до смърт в апартамента си.

— По дяволите, Джак, ако знаеш нещо за открит случай за убийство…

— Давам ти информация — спокойно отговори Джак. — Провери свидетелските описания на човек, който влязъл и излязъл от сградата. Отговарят на горилата, която откри вкочанена в Ню Джърси. Намери начин да получиш съдебно разрешение за подслушване на частния телефон на Анита Гай. Обзалагам се, че ще откриеш някои интересни разговори. Трябва да вървя вече.

— Стой настрана от полицейската работа, Джак.

— С удоволствие. Имам среща с красивата червенокоса ирландка.

— Онази, която доведе в участъка? Ребека? — спомни си Боб. — Клиентка ли ти е?

— Не. Тя е жената, за която ще се оженя.

— Само в мечтите ти.

— И там също — отвърна Джак, като бръкна в джоба си, извади една кутийка и я отвори. — Какво ще кажеш?

Боб ококори очи и едва не събори масата от вълнение, когато видя пръстена.

— Мили боже, Бърдит! Говориш сериозно!

— За първи път в живота си отидох в „Тифани“. Но Ребека ще хареса нещо наследствено. Това е било на прапрабаба ми.

— Чудесно! — извика Боб, като излезе от сепарето и прегърна Джак. — Поздравления. И как, по дяволите, да ти бъда ядосан сега?

— Ще намериш начин. Искаш ли да ми направиш сватбен подарък? Заеми се сериозно с Анита Гай.

Глава 26

Когато паркира, седнал зад волана на стария джип на Джак, Гидиън се чувстваше много доволен от задачата си. Прокле късмета си чак когато му се наложи да шофира. Беше достатъчно лошо да си погълнат от кошмарното нюйоркско движение и дивашкото съревнование между коли, таксита и камиони за доставки, куриери на колела, които напомняха на камикадзе, и вечно забързаните пешеходци. Но на всичкото отгоре трябваше не само да се примирява с това, но и да шофира от другата страна на пътя.

Беше се упражнявал и все още бе възмутен от обидата, нанесена му от дребна бабичка, която му посочи среден пръст, когато се застоя на кръстовището след смяната на светофара.

Но все пак бе успял да се справи с кошмарните странични улици и широките авенюта, където всички караха като на рали, и не бе убил никого. Затова и го избраха тази задача.

Не само заради това, разбира се, а и защото той и Ребека бяха единствените хора, чиито лица Анита не бе виждала лично. А Ребека бе нужна пред клавиатурата на компютъра.

Щеше да се чувства по-добре, ако Клио беше с него да го подтиква, да му се подиграва или… просто да е до него. Беше свикнал прекалено много с това. Липсваше му дори мириса й.

Налагаше се да си поговорят сериозно за бъдещето си, след като приключеха тази история с орисниците. И с Анита. Трябваше да се разберат относно единствения сериозен проблем — факта, че той не можеше да живее в Ню Йорк и да остане със здрав разсъдък. Да го посещава от време на време — да, но как да живееш в толкова претъпкано място, в което едва успяваш да си поемеш дъх? Не, не можеше да го направи дори заради нея.

Господи, колко му се искаше да види отново синьото море и да усети лекия дъждец. Копнееше за хълмовете и камбанния звън от катедралата. А най-вече му се искаше да се събуди на място, където, ако тръгнеше към кея или просто се мотаеше из улиците, щеше да се срещне с хора, които познаваха и него, и семейството му. Хора, които също бяха негово семейство. Вероятно Клио щеше да намрази живота в Коув. Нещата, които го поддържаха нормален и щастлив, щяха да я вбесят.

Защо двама души, родени на различни места, които желаеха различни неща, трябваше да се влюбят?

Вероятно това бе една от шегите на съдбата.

В крайна сметка Клио сигурно щеше да тръгне по пътя си, а и той по своя, така че останалата част от живота им щеше да мине на един океан разстояние. Тази мисъл го потисна. Гидиън потъна в отчаяние и едва забеляза дългата черна лимузина, която спря пред дома на Анита.

Той прогони личните проблеми от ума си и застана нащрек.

— Я гледай — промърмори Гидиън. — Пътуваме със стил, а?

Гидиън видя как униформеният шофьор излиза от колата, пристъпва към предната врата и звъни. Беше прекалено далеч, за да види кой му отвори, но последва кратък разговор, после шофьорът се върна в колата.

И двамата изчакаха десет минути, преди от къщата да излезе друг мъж, икономът според Гидиън, който носеше два големи куфара. Млада жена вървеше след него и влачеше по-малък куфар.

Докато тримата прибираха багажа, Гидиън грабна телефона.

— Товарят колата — съобщи той на брат си. — Лимузина с размерите на кит и достатъчно багаж за група манекенки.

Гидиън видя лично Анита за първи път, когато тя излезе от къщата. Косата й беше медночервена и елегантно фризирана около лице, което изглеждаше изключително меко и гладко. Тялото й беше женствено с пищни извивки и той веднага разбра какво бе привлякло брат му.

Зачуди се какво ли я бе накарало да се превърне и чудовището, което беше. Също така се зачуди защо другите не забелязват колко не на място е лъскавата Анита в тази изискана стара къща.

Вероятно тя самата забелязваше това, когато се погледнеше в огледалото. И то засилваше амбициите й.

Е, по-разумно бе да остави философстването на Тия.

— Нашата дама излиза от къщата — съобщи той.

— Не забравяй, ако ги загубиш по пътя, просто тръгни към летището и ще я откриеш отново.

— Няма да ги загубя. Мога да шофирам по-добре от обратната страна на пътя, отколкото повечето хора в този град шофират на правилната — отвърна Гидиън, макар според него, това да не беше кой знае какво. — Потеглят. Ще ви се обадя от летището.

Мълаки затвори и се обърна към Тия.

— Потеглиха.

— Чувствам се малко странно — каза тя и притисна ръка към стомаха си. — Но това започва да ми харесва. Не знам какво ще правя, когато животът ми се върне към нормалния си ритъм.

Той я хвана за ръката и притисна устни към пръстите й.

— Ще се погрижим да не се връща.

Тия се изчерви, натисна интеркома и се свърза с гаража.

— Тя е на път към летището. Гидиън е след нея.

— Да действаме тогава — отвърна Джак и прекъсна връзката.

Тия се надигна.

— Спокойна ли си? — попита я Мълаки.

— Достатъчно спокойна. Садил ли си някога нещо?

— Дърво ли?

— Мислех си за семена. Различни семена на различни места — отговори тя и си пое дълбоко дъх. — Градината ни ще бъде много интересна, когато свършим.

— Съжаляваш ли?

— Засега не. И не възнамерявам да го правя.

Тя влезе в гаража, където Клио, Ребека и Джак вече стояха до буса, и си помисли, че тези хора, тези вълнуващи и интересни хора, бяха нейни приятели.

Не, не съжаляваше за нищо.

— Хайде да потанцуваме — каза Клио.

Тия се настани пред клавиатурата, а Мълаки поддържаше комуникацията. Джак и Ребека седнаха отпред, а Клио се отпусна и се заслуша в „Куин“, които гърмяха в слушалките й.

— Не знам как успява да го постигне — промърмори Тия. — Имам предвид, да си почива по този начин.

Мълаки хвърли поглед през рамо към Клио, която седеше със затворени очи и поклащаше тяло в ритъм с музиката.

— Съхранява енергията си. Ще се нуждае от нея по-късно.

Той натисна едно копче и заговори по радиостанцията с Ребека.

— Гидиън каза, че движението по „Ван Уик“ било натоварено. Все още следи нашите хора, но вече се движат доста бавно.

— Чудесно. Вече сме почти на паркинга.

— Внимавай, скъпа.

— О, ще внимавам. Дори ще бъда добра. Край.

Ребека прибра радиостанцията в калъфа на колана си. Тя съхраняваше енергията си по свой собствен начин. Джак отби на паркинга, а тя преговори наум всеки етап от задачата си.

Когато излезе от буса, Ребека се приближи до Джак и той й протегна ръка.

— Да си държим ръцете, докато се връщаме на местопрестъплението — въздъхна тя. — Толкова е романтично.

— Нервна ли си? — попита я той.

— По-скоро напрегната. А това е хубаво.

— Не бързай. Искаме да минем през този етап бързо, но имаме време да си свършим работата добре.

— Ти си изпълни своята задача, а аз ще се погрижа за моята.

Двамата тръгнаха към предния вход на „Морнингсайд“. Джак небрежно набра новия код, който бе програмирал, после извади ключовете си. Алармената система се изключи.

— Чисти сме — тихо каза той и отключи вратата. Влязоха вътре, той заключи отново и включи външните аларми.

— Вътре сме. Тръгвай — каза той, но Ребека вече се носеше по стълбите нагоре.

Водена от светлината на фенерчето си, тя се втурна към кабинета на Анита. Извади ключа от джоба си и с надеждата, че двамата с Джак бяха успели да блокират алармите, отключи вратата.

Дръпна завесите на прозорците, които гледаха към „Медисън“, запали настолната лампа и седна пред компютъра на Анита, като потъркваше ръце.

— Хайде, готин, нека да правим любов.

На долния етаж, Джак настрои системата. Тя щеше да заработи идеално, след като двамата с Ребека изчезнеха оттук. Докато работеше, той слушаше Мълаки в слушалките си.

— На летището са. Тя е оставена до бордюра. Гидиън търси къде да паркира. Ще я пипне отново вътре. Как върви при вас?

— Действаме. Дай ми Тия. Искам да направя първата проверка.

— Ето я — отвърна Мълаки и й подаде слушалките.

— Джак?

— Давам ти първия код. Вкарай го.

Зад нея, Клио се прозя, свали слушалките си и попита:

— Всичко наред ли е?

Седнала пред клавиатурата, Ребека проникна с лекота в компютъра на Анита и си помисли доволно, че защитата на проклетата кучка беше жалка. Проста парола, с която човек можеше да се справи без проблеми. Тя намери бързо изготвения за застрахователната компания документ. Отвори го и прочете инвентарния списък и оплакването на Анита.

— Тц-тц. Вписали сме неверни данни, а? Но толкова скромно? Е, ще оправим това.

Тя извади от джоба си списъка, който бяха приготвили Тия и Джак.

Докато подправяше документа, чу гласа на Мълаки в ушите си.

— Настигна я. Тъкмо влизала в чакалнята на първа класа. Има още час и петнадесет минути до полета й.

— Вече съм във файла. Чудя се какво, по дяволите, е период Нара и защо някаква таблична от същия период струва невероятна сума. Джак, можеш да провериш това заедно с фигурката Чипарус. Ще махнеш ли микрофоните?

— Ще ги махна. Вкарай ги в системата.

— Не забравяй и бръмбарите, които Тия сложи.

— Действам по въпроса. Стой спокойно. Тия, приготви се за следващия код.

След петдесет минути, Ребека приключи с подробното описание на предметите, които Тия бе подбрала по време на лутането си из „Морнингсайд“, после настрои датата и часа на компютъра, за да изглежда, че работата е била свършена по-рано през деня.

По време, за което, благодарение на микрофона под стола й, бяха сигурни, че Анита е била сама в кабинета си.

След като отпечата документа, Ребека разкърши пръсти, после подписа формуляра с великолепен фалшификат на подписа на Анита. Сложи му дата, после написа подробен списък с нареждания за секретарката й.

Настрои отново часовника, спря компютъра, прибра бръмбара на Тия в чантата си и дръпна завесите, когато чу, че Джак се качва по стълбите.

— Готови сме.

— Нова проверка — нареди той и я накара да завърти очи.

— Добре, шефе. Завеси, компютър, лампа, фенер, микрофон и идеален за накисване документ — изброи тя, като размаха папката.

Ребека заключи вратата на кабинета и отиде да остави папката на бюрото на секретарката на Анита.

— Девойката е изпълнителна и вероятно ще изпрати документа на застрахователите още рано сутринта. Трябва да ти кажа, че Анита вече беше добавила няколко предмета в списъка. Някаква чиния, която струва двадесет и осем хиляди долара и…

— Прибавени към това — каза Джак и потупа чантата си, — искът й ще стане повече от два милиона. Луси, ще трябва да даваш доста обяснения.

— Какво?

— Ще си говорим за класическата американска телевизия по-късно. Алармите са настроени. Ще ги включим, когато се изнесем оттук.

— Тогава работата ни е свършена. Да вървим.

— Има още нещо — каза Джак, като бръкна в джоба си и извади кутийката с пръстена. Отвори капачето и Ребека се наведе да го разгледа на светлината на фенерчето си.

— Прекрасен блясък. Оттук ли го гепи?

— Не. Донесох го със себе си. Искаш ли го?

Тя вдигна глава и прикова очи в неговите.

— Предлагаш ми да се омъжа за теб в сграда, в която проникнахме с взлом?

— Вече ти предложих да се омъжиш за мен — напомни й той. — Само ти давам пръстена тук. Принадлежал е на прапрабаба ми. Носела го, когато прапрадядо ти й спасил живота.

— Това е страхотно. Великолепен е, Джак. Ще го взема.

Ребека свали ръкавицата си и протегна ръка.

— Ще взема и теб.

Джак сложи пръстена на пръста й и наклони глава за целувка, с която да запечатат момента.

— Такъв прекрасен миг — каза Мълаки в слушалките. — Поздравления и най-добри пожелания и на двама ви. А сега, имате ли нещо против да си изнесете задниците оттам?

— О, я престани, Мъл — скара му се Ребека и нацупи устни за нова целувка. — Тръгваме.

Когато се върнаха в буса, Клио свали преградата, за да може да си размени мястото с Ребека.

— Дай да видим пръстена — каза тя и нетърпеливо свали ръкавицата на Ребека. — Уха! Страхотен камък.

— Оставете женските приказки за по-късно — каза Джак и се настани на мястото си. — Включвай системата.

— Сега, след като вече сме сгодени, не спира да дава заповеди — ухили се Ребека и пое управлението от Тия. — Включвам.

Докато Ребека работеше, Мълаки се наведе към нея, целуна я по главата и я накара да се усмихне.

— Започвам да ставам сантиментален.

— Аз също.

— Великолепен пръстен — обади се и Тия и се наведе да види отблизо диаманта, който проблясваше на ръката на Ребека. — Толкова се радвам за вас.

— Ще си направим купон довечера, нали? Имаме куп причини. Главната система е включена — съобщи тя. — Готови сме. Всичко е наред — добави тя, като се отпусна назад и взе шишето с вода, което Мълаки й подаде. — Свършихме.

— Време за второ действие — каза Клио. — Имаме ли време да хапнем по една пица?

Гидиън седеше на летище „Кенеди“ и четеше „Нещо лошо“ на Рей Бредбъри. Беше се настанил на място, откъдето можеше да държи под око салона на първа класа.

Полетът до Атина нямаше закъснение и пътниците вече се качваха. Гидиън започваше да се изнервя. Умираше за цигара.

Той се размърда и обърна нова страница, когато Анита излезе от салона. Остави я да се отдалечи достатъчно, после тръгна след нея.

Също като десетки други пътници, той извади мобифона от джоба си.

— Готви се да се качи на борда — тихо каза той. — Полетът е навреме.

— Съобщи ни, когато вече са във въздуха. О, между другото, Бека и Джак се сгодиха.

— Наистина ли?

Без да сваля очи от гърба на Анита, Гидиън се ухили щастливо.

— Официално ли?

— Тя вече носи пръстен с диамант, който може да те ослепи. Потегляме към втората мишена. Ако всичко мине добре, ще се срещнем отново в базата. Тогава ще можеш да видиш пръстена.

— Добре че имам слънчеви очила. Тя се отправя към самолета. Тридесет минути до излитането. Сядам тук да си довърша книгата. Ще ви се обадя пак.

Паркираха на три пресечки от къщата и зачакаха.

— Видяхте ли? Казах ви, че имаме време за пица.

Джак погледна Клио любопитно.

— Защо не си дебела като крава?

— Метаболизъм — отговори тя и извади шоколад от чантата си. — Най-полезното нещо, което ми се предаде по наследство от майка ми. Е, къде ще живеете двамата с Ребека? Тук или на Изумрудения остров?

— Предполагам, че и на двете места. Ще решим.

— Да. Удобно е да имаш квартира навсякъде, където отиваш.

— А ти? Ще се върнеш ли към танците, когато всичко приключи? С дела си от орисниците вероятно ще можеш да си купиш част от „Рокетс“.

— Не знам. Вероятно ще се помотая без работа известно време — отговори тя и отхапа от шоколада. — Може да си отворя собствен клуб или училище по танци. Нещо, което да не ми пречи да се явявам на прослушвания. Но единственото, за което мога да мисля в момента, е да накараме Анита да си плати за Мики.

— Сложихме добро начало.

— Да. Той страхотно би се изкефил на това. Джак?

— Да.

— Ами ако не е там? Ако я е взела със себе си или нещо подобно?

— Тогава се захващаме с план Б.

— Какъв е той?

— Ще те уведомя, когато опрем до него.

Джак чу гласа на Мълаки в слушалките си и й съобщи:

— Тя е във въздуха.

— Завеса — тържествено каза Клио и скочи от буса.

— Искаш ли отново да преговорим всичко? Плана, сигналите?

— Не, знам всичко.

— В момента в къщата има двама души — напомни й той. — Двама прислужници, които живеят там. Трябва да сме много тихи.

— Аз съм като котка, не се тревожи. Мислиш ли, че това е рекорд?

— Кое?

— Да проникнеш едно след друго на две места. Три влизания с взлом само за двадесет и четири часа. При това, без да откраднем нищо.

— Ще вземем орисницата.

— Да, но тя и бездруго принадлежи на Мъл и Тия. Така че не се брои. Мисля, че бихме могли да влезем в „Гинес“.

— Мечтая си за това цял живот.

Обиколиха веднъж къщата. На втория етаж не светеше.

— Струва ми се, че вече са се оттеглили. Помещенията за слугите за в южния ъгъл на къщата.

— Иконом и икономка. Мислиш ли, че се забавляват в леглото, докато господарката я няма?

Джак се почеса по брадата.

— Предпочитам да не оставям тази картина да ми се настанява в главата. Отиваме към източната част до терасата на спалнята. Ще бъдем изложени на показ след петнадесет секунди.

— Нужно е нещо по-сериозно, за да разтърсиш една бивша стриптийзьорка, приятел.

— Хей, вероятно можеш да изпълниш номера си на ергенското ми парти — каза той и се ухили, когато чу коментара на Ребека в слушалките си. — Или пък ще минем без него. Любов моя? Изключи алармите.

След сигнала на Ребека, Джак хвана Клио за ръката и я дръпна в сянката на къщата.

Закачиха въжетата с ремъците, изкачиха се отстрани на къщата, прехвърлиха се през каменния парапет и клекнаха на терасата, преди да проговорят отново.

Джак махна с ръка на Клио да оправи екипировката им и тръгна като рак заднешком към вратата на терасата.

— Изключи ключалките на източната тераса на второ ниво — тихо каза той в микрофона.

Изчака да чуе щракането на ключалките, после се надигна и се приближи към вратата.

Извади малка кутийка от джоба си и си избра шперц.

— Обзалагам се, че не са те учили на това в училището за охранители — промърмори Клио.

— Ще се изненадаш.

Той се справи с ключалката, отвори вратата и изчака Клио да влезе вътре, преди да я заключи отново.

После си помисли, че добър следовател би забелязал следите, но не вярваше, че ще се стигне дотам.

— „Обсешън“2 — каза Клио, като подуши въздуха. — Парфюмът на Анита. Подходящ за нея, нали?

— Заключи вратите. Коридорът е право напред. Банята — вляво.

Клио тръгна внимателно в тъмнината и продължи да си мърмори под нос.

— Трябва ли да те питам откъде знаеш толкова много за спалнята й?

— Професионална информация.

След като вратите бяха заключени, той тръгна направо към дрешника.

— Мили боже, по-голям е от стария ми апартамент! — възкликна Клио и докосна ръкава на сако, когато влезе вътре. — Не е лошо. Мислиш ли, че Анита ще забележи, ако гепя някои неща? Трябва да си подновя гардероба.

— Не сме тук на пазар.

— Хей, пазаруването е единственото нещо, в което наистина ме бива — ухили се Клио и грабна чифт обувки от змийска кожа от рафта. — Моят размер. Това е съдба.

— Тук сме, за да вършим работа, Клио.

— Добре, добре — отвърна тя, но пъхна обувките в раницата си, преди да коленичи и да отвори комплекта е инструментите.

Джак отвори панела към сейфа и включи портативния си компютър към таблото на алармата.

— Рано или късно, тя ще се усети, че ти си единственият, който може да свърши тази работа — отбеляза Клио. — И ще ти бъде ужасно ядосана.

— Да. Треперя от страх — отвърна Джак в момента, когато на екрана се появиха първите две числа от комбинацията от седем. — С колко време разполагаме?

— Четири минути и двайсет секунди. Движим се по график.

Докато чакаше, Клио огледа костюмите на Анита.

— Не си падам по тези дамски дрехи, но това е кашмир. Обзалагам се, че страхотно ще отива на Тия.

Тя нави костюма и го прибра в раницата си.

— Комбинацията е готова — промърмори Джак. — Стискай палци, красавице.

Клио стисна палците и на двете си ръце и застана зад него.

— Жестоко! — извика тя и въздъхна, когато Джак отвори вратата.

Клото заблестя като звезда.

— Ето я! Чувате ли, приятели? Пипнахме я! — извика Клио и подаде подплатената торба на Джак. — Ребека? Ще залепя огромна целувка на мъжа ти. Примири се с това.

Тя се хвърли към Джак, целуна го, после се протегна към раницата си.

— Не затваряй още, Джак. Имам малък подарък за Анита.

— Няма да оставяме нищо тук — започна той, после се вторачи в предмета, който Клио извади. — Какво е това? Барби?

— Да. Ще я заменим за статуетката. Подбрах й подходящите дрехи от магазина за играчки на „ФАО Шварц“ — обясни Клио и постави в сейфа русата кукла, облечена в черна кожа. — Наричам я Барби Крадлата. Носи си и торба за плячката. Вътре има шперцове, които направих от малки безопасни. Държи малка кукличка, която боядисах в сребърно, за да й напомня за орисницата.

— Клио, ти си невероятна!

— Имам скрити таланти. Чао, Барби — добави тя и й прати въздушна целувка, докато Джак затваряше сейфа.

Плъзнаха панела на мястото му и си прибраха инструментите.

— Добре. След като излезем от стаята, никакви разговори. Само сигнали с ръка. Навън през вратата и надясно. Надолу по стълбите и наляво. Стой близо до мен.

— Само дето няма да ме носиш на конче.

— Сега вече е по-сложно — напомни й той. — Ако ни пипнат тук, всичко е свършено.

— Давай напред.

Излязоха от спалнята. Не можеха да рискуват да запалят фенери, затова изчакаха очите им да се приспособят към тъмнината в коридора. Къщата беше тиха. Толкова тиха, че Клио чу биенето на собственото си сърце. И се зачуди как бе успяло да се надигне в гърлото й.

Джак даде сигнал и тръгнаха напред. Стъпките им бяха заглушени от меката пътека.

В началото на стълбите, Клио си помисли, че къщата прилича повече на гробница, отколкото на дом. Въздухът беше хладен, стаите — тихи, а звуците от улицата бяха заглушени от уплътнените прозорци и дебелите завеси.

Тя чу звука в мига, преди Джак да застине на мястото си. На първия етаж се отвори врата, в коридора светна и се чуха стъпки.

Двамата с Джак се покриха бързо. Чуха се далечни гласове. След секунда, Клио осъзна, че къщата не беше пълна с хора, а работеше телевизорът. Едва преглътна нервния си кикот, когато позна силния сигнал на „Кой иска да стане милионер?“.

Идеално. Съвсем подходящо.

Светлината угасна, вратата се затвори и Клио преброи до десет. Усети как Джак се отпуска. Тя започна да брои стъпките, които правеха по коридора, в случай че се наложеше отново да се покрият.

Влязоха безшумно в библиотеката и заключиха вратата след себе си.

Фенерчетата ги насочиха към библиотечките със стъклени витрини. Чу се леко звънтене, когато Джак отвори един от шкафовете. Той разчисти част от него, като й подаваше подвързаните с кожа томове на Шекспир. Сейфът се появи и Джак извади компютъра си.

Той почука по часовника си и Клио му показа, че разполагат с двадесет минути. После тя клекна, отвори раницата му и внимателно извади взетите от „Морнингсайд“ предмети.

Джак ги постави дълбоко в сейфа, под впечатляващата купчина петдесетаци, кожените папки и многобройните кутии за бижута.

Затвориха сейфа и си размениха местата. Клио започна да подрежда книгите обратно, а Джак прибра инструментите си. Двамата подскочиха стреснато като зайци, когато телефонът звънна.

Джак й направи знак да побърза, после се втурна към вратата, отключи я и я открехна леко. Клио дишаше във врата му, когато светлина обля коридора. Клио, която притискаше раницата като бебе към себе си, се гмурна зад широко кресло от зелена кожа. Джак преметна другата раница през рамо, скри се зад вратата и се опита да не диша, когато по коридора се чуха бързи стъпки.

— Едно след друго — промърмори раздразнен женски глас. — Сякаш нямам какво друго да правя по това време на нощта, освен да приемам съобщения.

Жената отвори вратата. Джак хвана топката, преди да го удари в корема и се сви в ъгъла.

Стаята се освети ярко, когато жената запали лампите.

Ребека прошепна в ухото на Джак, че времето им изтича.

Той чу как икономката измарширува до писалището и стовари нещо на плота.

— Надявам се да я няма поне месец. Ще можем да си отдъхнем малко.

Провлечените стъпки на икономката се отправиха към вратата. Последва кратка пауза, след това леко изсумтяване, което можеше да се дължи на одобрение, и накрая лампите угаснаха.

Джак остана на мястото си, като внушаваше телепатично на Клио да направи същото, докато стъпките се отдалечиха. Не помръдна и сантиметър, докато не чу затръшването на врата в далечния край на коридора.

После бавно и предпазливо отвори вратата. Видя Клио, която още седеше зад креслото. Очите й проблеснаха в тъмното, когато срещна погледа му. Тя ги завъртя диво, после скочи на крака.

Измъкнаха се от библиотеката, тръгнаха тихо по коридора и излязоха навън.

— … и се правя на заек зад онова кресло, а Джак се крие зад вратата. И виждам само краката й, на които има пухкави пантофи. Розови. Единствената ми мисъл бе, че ще ме залови жена с пухкави розови пантофи. Ужасна работа.

Клио бе отстъпила на Ребека мястото отпред, тъй като искаше да застане в хоризонтално положение колкото се може по-скоро, и сега лежеше изпъната на пода на буса.

— Боже, боже! Имам нужда от малко алкохол.

— Беше страхотна — каза Джак, като погледна в огледалото за обратно виждане. — Нерви от стомана.

— Но и от желе за няколко минути. Хей! — извика тя и се надигна. — Имам подарък за теб, Тия.

— Подарък?

— Да — кимна Клио, като зарови в раницата си и извади сгънатия костюм. — Цветът е страхотен за теб. Нещо като патладжан. Чудесна материя. Кашмир.

— Това… това нейно ли е?

— Е, и? Ще го дадеш на химическо чистене първо — сви рамене Клио и отново зарови в раницата. — Ще ти стои чудесно. Точно както тези обувки ще стоят на мен — каза тя, като ги остави настрани и бръкна вътре отново. — Ребека, гепих за теб малка вечерна чантичка. От Джудит Лийбър. Не е лоша.

— В раницата има ли и нещо за мен? — попита Мълаки.

— Съжалявам, Дороти, това е всичко. Ще трябва да намериш пътя за Канзас сама.

— Как, по дяволите, гепи всички тези неща? — попита Джак.

— Останали са ми някои умения от дните, когато крадях по магазините. Не се гордея с това, но бях на шестнадесет години, настроена бунтарски. Това е вик за помощ и внимание, нали, Тия?

— Ами… според теб, тя няма ли да забележи, че тези неща липсват?

— По дяволите, тя е скътала половината „Бергдорф“ в гардероба си. Какво е един костюм? Освен това ще е прекалено заета, за да проверява гардероба си, след като лайната захвърчат във вентилатора.

— Страхотно се изразяваш — отбеляза Мълаки и се наведе да я погали по главата.

— Така си е.

Клио усети как напрежението й се стопява, когато влязоха в гаража и видяха джипа на Джак. Гидиън се беше върнал и всичко в нейния свят беше наред.

— Е, вече можем да си поръчаме пица, нали? — каза тя.

Глава 27

— Ето ги — каза Тия и отново обиколи масата, върху която стояха трите сребърни орисници, свързани в основата и блестяха на светлината на късната сутрин. — Струва ми се като мечта — тихо добави тя. — Всичко ми се струва като мечта — и миналата нощ, и всичко, което доведе до нея. Сякаш съм се препънала и набутала случайно в пиеса. Но ето, те са тук.

— Не си се препъвала, Тия — каза Мълаки, който стоеше зад нея, и сложи ръце на раменете й. — Беше солидна като скала през цялото време.

— Това също е мечта. Трите орисници не са били заедно от един век. Може би два. А ние ги събрахме. Това означава нещо. Вечно и сигурно. Така пише за тях и в митологията. Трябва да се погрижим да останат завинаги в безопасност.

— Няма вече да бъдат разделени.

— Преди, мери, режи — тя докосна фигурките една след друга. — Какъв ще е животът и как ще се отрази на другите. Статуетките са повече от изкуство, Мълаки. И много повече от доларите, които някой би платил, за да ги притежава. Те са отговорност.

Тия вдигна Клото от основата и се замисли за Хенри У. Уайли. Той я бе държал по същия начин и бе търсил останалите. И бе загинал по време на търсенето.

— Моята и твоята кръв са свързани чрез тях. Чудя се дали те разбират, поне малко, каква дълга нишка е изпрела съдбата за тях. Нишка, която не е била прерязана със смъртта им. Нишка, продължила до мен и теб и останалите. Дори до Анита.

Тя се завъртя към него с орисницата в ръка.

— Кълбото се завъртяло и двама мъже с различно положение в живота започнали един общ цикъл. Цикълът продължава с Клио и Джак, Ребека и Гидиън. А кълбото продължава да се мотае. Ако приемем, че тези три фигурки са отговорни за това, трябва да повярваме, че и участието на Анита е било предначертано.

— Значи да не я държим отговорна за онова, което направи? — попита Мълаки. — За кръвта, която проля от алчност?

— Не. Доброто и злото, недостатъците и добродетелите са навити в кълбото. Изборът и отговорността си си нейни. А съдбата винаги иска отплата — каза Тия и постави Клото при сестрите й. — И накрая винаги си събира дълговете. Предполагам, просто искам да кажа, че Анита може да не е единствената, която ще си плати.

— Точно днес не би трябвало да си тъжна — придърпа я той и погали лъскавата й коса. — Свършихме по-голямата част от работата и скоро ще я приключим напълно.

— Не съм тъжна. Но се чудя какво ще стане, когато свършим.

— Тогава шарката ще се промени — отвърна Мълаки и потърка буза в главата й. — Има нещо, което трябваше да ти кажа още преди. Нещо, което трябваше да изясня отдавна.

Тя се подготви да го изслуша и затвори очи. Вратата на асансьора се отвори.

— Добре, разделяйте се. Носим запасите — каза натоварената с пазарски чанти Клио, като влезе в апартамента пред Гидиън. — Джак и Ребека идват насам. Той има информация за Анита.

— Пристигнала навреме — докладва Джак. — Била закарана в дома на Стефан Никос. Стефан беше приятел и клиент на Пол Морнингсайд. Той и жена му са известни с колекцията си от произведения на изкуството и антики, както и с благотворителната си дейност. Също и с гостоприемството си.

— Зехтин, нали? — попита Ребека, като вдигна една от маслините в чинията си и се вгледа в нея. — Чела съм за него в „Пари“ и „Тайм“. Къпе се в зехтин. Странно, че такава дреболия може да направи един човек толкова богат.

— Маслинови гори — потвърди Джак. — Лозя и продукти от двете. Има къщи в Атина, на остров Корфу, апартамент в Париж и хижа в Алпите — добави той и хапна едра маслина. — И всичките му къщи са с охрана компания „Бърдит“.

— Дълги ръце имаш, Джак — отбеляза Мълаки.

— Достатъчно дълги. Говорих със Стефан миналата седмица, след като Тия пося семенцето за Атина.

— Можеше да ни кажеш — обади се Ребека и смушка Тия.

— Не знаех дали семенцето ще покълне. Както вече ви казах, той беше приятел на Морнингсайд. Но не харесва вдовицата му. А мен — бавно се ухили Джак, — мен харесва. Достатъчно, за да ми направи услуга. Развеселен е от идеята да скрои номер на Анита. Ще я държи заета няколко дни със слухове за Лахезис и за високата, сексапилна брюнетка, която издирва статуетката.

— Така ли? Гърция харесва ли ми? — обади се Клио.

— Справяш се добре — каза й Джак. — Но нямаш много време за разглеждане на забележителности.

— Е, винаги има и следващ път.

— Разполагаме с една седмица — изчисли Мълаки. — За да се завърти колелото и всичко да се включи в играта.

Той замълча за момент и огледа лицата около себе си.

— Това трябва да се каже и може би е по-добре да се каже сега. Можем да спрем там, където сме. Имаме трите орисници.

Клио скочи от мястото си.

— Анита не си е платила.

— Чакай малко, изслушай ме. Имаме онова, което тя иска. Онова, което открадна. Онова, заради което уби. И не сме наранили никого. Освен това, усложнихме живота й с фалшифицирания иск за застрахователната компания и с преместването на предметите от „Морнингсайд“ в личния й сейф.

— Тя вече беше извършила измама с иска — отбеляза Гидиън. — Ние само повишихме залозите. Никой не ни гарантира, че Анита няма да се измъкне.

Той сложи ръка на бедрото на Клио и усети напрегнатите й мускули.

— Няма гаранция за нищо — отговори Мълаки. — Но можем да сме сигурни, че няма да се измъкне лесно. Особено след като предметите са прибрани в сейфа в библиотеката й. А и Джак сподели доста неща с приятеля си от полицията. Твърде възможно е системата да заработи, дори и ако не се месим повече.

— Лу ще се заеме сериозно — каза Джак и набоде няколко макарона. — Записите от охранителните камери ще покажат, че предметите, вписани в иска й, са били на мястото си след опита за взлом. Животът й определено няма да прилича на пикник, след като Лу се вкопчи в нея като булдог. А и следователят от застрахователната компания ще погледне с подозрение иск за над два милиона долара.

— Но тя може да се отърве само с глоба или общественополезен труд. Аз…

Джак вдигна вилицата си, за да спре гневните думи на Клио.

— Само си представи как Анита готви супа и я поднася на бездомниците в приюта. Не е лошо. Но не е достатъчно за измама за седемцифрена сума. Но все пак, ако искаме да я съсипем напълно, Боб трябва да я свърже с Дубровски. Ако не успее, няма да може да я свърже с убийството му, нито с убийството на приятеля на Клио.

— И тя ще се изплъзне — горчиво каза Клио.

— Да, но тя и бездруго може да се изплъзне. Мъл говореше точно за това. С онова, което направихме, Анита ще пострада заради застрахователния иск, ще полежи известно време в затвора, а лъскавият й образ на вдовица от висшето общество ще бъде опетнен.

— Понякога — каза Тия и всички приковаха очи в нея, — подобна лоша реклама се отразява добре.

— Така е — съгласи се Джак. — Ако изпълним остатъка от плана си, ще я съсипем финансово и може би ще я накараме да допусне грешка, която да я скапе окончателно. Но има доста „ако“.

— Хм — вдигна Тия ръка. — Мелеагър бил само на една седмица, когато орисниците предсказали, че той ще умре, след като една главня от огнището на майка му догори. Трите сестри определили съдбата му. Клото казала, че ще е благороден, Лахезис добавила, че ще е смел. А Атропа погледнала бебето и казала, че ще живее, докато главнята не изгори.

— Не загрявам — започна Клио.

— Остави я да довърши — промърмори Гидиън.

— Нали разбирате, майката на Мелеагър скрила главнята в един шкаф, за да запази бебето си. Синът й щял да живее и да е в безопасност, докато главнята не изгори. И така синът пораснал и станал мъж. После убил братята на майка си. Разгневена и обезумяла от мъка, майка му извадила главнята от шкафа и я изгорила. И Мелеагър умрял. А тя загубила сина си, тъй като искала да отмъсти за братята си.

— Добре. Мики ми е като брат, макар че онази кучка със сигурност не може да се приеме за мое бебе. Е, и?

— Работата е там — нежно каза Тия, — че отмъщението никога не е безплатно. И никога не връща загубеното. Ако продължим напред само заради отмъщението, цената може да се окаже прекалено висока.

Клио стана и както Тия бе постъпила преди малко, обиколи масата, където стояха орисниците.

— Мики беше мой приятел. Гидиън едва го познаваше, а вие въобще не го познавахте.

— Но познаваме теб, Клио — тихо каза Ребека.

— Добре. Няма да стоя тук и да се преструвам, че не искам отмъщение. А и съм готова да си платя за това. Както казах още първия път, когато се събрахме у Тия, държа на думата си. И сега искам отмъщението още по-силно. Да, имаме статуетките и сме богати. Голям праз! — Тя се обърна с гръб към тях. — Ако хората отстъпват от правилата и не застават до приятеля си, когато работата загрубее, какъв е проклетият смисъл? Ако някой от вас не иска да бъде въвлечен в това, няма проблеми. Няма да се сърдя, особено след всичко, което преживяхме заедно. Но аз не съм свършила. Няма да спра, докато не видя как Анита седи в килията си и проклина името ми.

Мълаки погледна брат си и кимна. После сложи ръка на рамото на Тия.

— Скъпа, историята, която разказа, има и друго значение.

— Да. Изборът определя съдбата — кимна тя, като се надигна и отиде до Клио. — Човешките съдби се преплитат. Блъскат се и отскачат. Всички трябва да се опитаме да направим най-доброто и да изпредем нишката докрай. Не мисля, че справедливостта е безплатна, но ще направим така, че да си заслужава цената.

— Добре — кимна Клио и очите й се замъглиха от сълзи. — Трябва да…

Тя сви рамене безпомощно и бързо излезе от стаята.

— Не, позволи на мен — каза Тия, когато Гидиън се надигна. — Аз също имам нужда да си поплача малко.

Тия забърза след Клио, а Мълаки се протегна към бирата си.

— След като решихме този проблем, ще повдигна още един въпрос. По-личен — каза той и отпи щедра глътка, за да навлажни гърлото си. — Втората част от разговора, който водихме преди — обърна се той към Джак. — Е, добре. Като глава на семейството…

— Глава на семейството? — изсмя се Ребека. — Друг път. Мама е главата на семейството.

— Но не е тук, нали? — отвърна Мълаки, раздразнен, че са го прекъснали. — А аз съм най-големият, така че се пада на мен да се заема с това.

— Това е моят годеж и въобще не те засяга.

— Млъкни за пет минути, по дяволите!

— Ще си взема още една бира — реши Гидиън. — Май ще се позабавляваме.

— Не ми казвай да си затварям устата, надута безмозъчна маймуно!

— Можех да направя това в твое отсъствие — напомни й Мълаки, а хладният му тон предупреди за надигаща се ярост. — И да си спестя обидите. А сега ще поговоря с Джак.

— Ще поговориш с Джак, така ли? А аз ще седя със скръстени ръце и скромно сведена глава? — извика Ребека и го замери с възглавница.

— Ти въобще не знаеш значението на думата „скромност“ — отвърна Мълаки и й метна обратно възглавницата. — След като кажа онова, което мисля, можеш и ти да говориш. Но аз ще съм първи, по дяволите!

— Ребека — спря я Джак, когато тя оголи зъби. — Защо не изчакаш Мълаки да свърши, преди да беснееш?

— Благодаря ти, Джак. Първо, трябва да ти кажа, че те съжалявам от сърце за живота, който ще водиш с тази проклета жена с лоши маниери и див темперамент — каза Мълаки и присви очи, когато сестра му се протегна към нефритената купа на масичката за кафе.

Джак обаче бързо протегна ръка и я стисна за китката.

— Това е от династия Хан. Продължавай с възглавниците.

— Та както казвах — продължи Мълаки, — знам, че парите не са проблем за теб, но искам да ти обясня, че сестра ми няма да дойде при теб с празни джобове. Тя притежава четвърт от семейния бизнес, който върви доста добре. Независимо дали ще реши да продължи да работи активно в него, четвъртинката си остава нейна. Освен това има дял в сегашната ни работа.

— Парите нямат значение.

— За нас имат — поправи го Мълаки. — За Ребека също — кимна той към сестра си.

— Може пък и да не си съвсем без мозък — усмихна му се тя.

— Видях какви са отношенията ви и се радвам. Въпреки всичките й недостатъци, а те са безброй, ние я обичаме и искаме да е щастлива. Що се отнася до бизнеса на семейство Съливан, добре дошъл си, ако искаш да вземеш участие в него.

— Добре казано, Мъл — обади се Гидиън, като седна на облегалката на креслото и вдигна чашата си за тост. — Татко щеше да се зарадва много. Е, Джак, добре дошъл в семейството.

— Благодаря. Не знам много за корабчетата, но с удоволствие бих научил повече.

— Е, добре — ухили се Ребека на братята си. — Аз съм най-подходящият човек, който да те научи.

— Ще поговорим за това — потупа я Джак по коляното и стана. — Трябва да свърша няколко неща и имам нужда от малко помощ — обърна се той към другите мъже.

— Ако вие тримата отивате да се забавлявате, аз ще направя същото. Ще взема Клио и Тия и ще отидем да разгледаме сватбените рокли. Споменах ли, че искам голяма сватба?

Джак се закова на мястото си.

— Дай определение за голяма.

— Не си губи времето — посъветва го Гидиън. — Виж блясъка в очите й.

Блясъкът все още бе в очите на Ребека три часа по-късно, когато се върна, натоварена с булчински списания, книжка за планиране на сватби, подарък от Тия и секси нощничка — подарък от Клио.

— Все пак смятам, че лилиите са подходящи за приема.

— Точно така — отвърна Клио и намигна на Тия. Вече не ги използват само за погребения.

— Букетите от диви цветя бяха очарователни — каза Тия. — Не мога да повярвам, че прекарах толкова време в цветарски магазин, а синусите ми останаха чисти. Май алергията ми отшумява.

— Какви са тези червени петна по лицето ти? — попита Клио, после се заля в смях, когато Тия се ококори. — Шегувам се. Само се шегувам.

— Не мисля, че това е смешно — извика Тия и се втурна към огледалото, където внимателно огледа лицето си за следи от обриви. — Никак не е смешно.

— Просиш си го с вечните си опасения от реакции на това и онова — каза Ребека, после хвърли поглед към спалнята.

Торбите й паднаха на пода и тя се втурна напред.

— Мамо!

— Ето го моето момиче — хвана я Айлин и я прегърна здраво. — Моето красиво момиче.

— Мамо, какво правиш тук? Как пристигна? О, толкова ми липсваше!

— Разопаковам си нещата, след като преди малко слязох от самолета. Ти също ми липсваше. Чакай да те погледна — каза Айлин, като се взря в лицето й. — Щастлива си, нали?

— Да. Много щастлива.

— Знаех си, че той ще бъде твой. Още когато го доведе у дома на чай.

Тя въздъхна и притисна устни към челото на Ребека.

— А сега ме представи на приятелките си, за които вече съм чула толкова много от момчетата.

— Тия и Клио. Майка ми, Айлин Съливан.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Съливан.

Майката на Мълаки, помисли си Тия и се паникьоса.

— Надявам се, че полетът ви е бил лек.

— Чувствах се като кралица в първа класа.

— Да, но полетът все пак е дълъг — каза Клио неловко и дръпна Тия за ръкава. — Ще ви оставим да си починете. Да се видите с Ребека.

— Не, няма — приятелски се усмихна Айлин, която вече бе взела решение. — Ще пийнем по един чай и ще си поприказваме. Момчетата са долу и се занимават с нещо, така че ще се възползваме от времето. Такъв голям и хубав апартамент — добави тя и се огледа наоколо. — Сигурно има къде да си направим чай.

— Аз ще го направя — бързо предложи Тия.

— Ще ти помогна — скочи Клио и двете влязоха в кухнята. — И за какво ще си говорим сега? — изсъска тя. — О, здравейте, госпожо Съливан. Трябва да ви кажем, че с голяма радост чукаме синовете ви, когато не сме заети с проникване с взлом някъде.

— О, Господи! О, Господи! — изстена Тия и стисна главата си. — За какво дойдохме тук?

— За чая.

— Точно така. Забравих. Добре.

Тия отвори два шкафа, преди да си спомни къде самата тя бе прибрала чая.

— Е, тя сигурно знае.

— Мислиш, че й звънят у дома, за да й съобщят с кого се чукат?

— Не, не това. О, Господи!

Тия дръпна вратата на хладилника и намери отворена бутилка вино. Извади тапата и отпи направо от бутилката.

— Имах предвид другото. Трябва да знае за другото. Мълаки или Гидиън сигурно са й звънели редовно. Тя знае за орисниците и Анита, а вероятно и за част от плана. Що се отнася до другото…

Тия се опита да се успокои, докато приготвяше чая.

— Те са възрастни мъже, а тя изглежда разумна.

— Лесно е за теб. Мама Айлин няма да има нищо против първородният й син да се събере с известна авторка с докторска степен и апартамент в Ист Сайд. Но не мисля, че ще заподскача от радост, когато разбере, че бебето й се гушка със стриптийзьорка.

— Това е обидно.

— Господи, Тия, кой би могъл да я обвини? Аз…

— Не, не за госпожа Съливан. Обидно е за теб — обърна се Тия с кутията чай в ръка. — Обиждаш моя приятелка и това не ми харесва. Ти си смела, лоялна и умна. Няма от какво да се срамуваш, нито за какво да се извиняваш.

— Добре казано, Тия — влезе в кухнята Айлин и забеляза как двете млади жени пребледняха. — Разбирам защо Мълаки е толкова влюбен в теб. Що се отнася до теб обърна се тя към Клио, — винаги съм се доверявала на преценката на бебето ми и винаги съм се възхищавала на вкуса му. Мъл мисли също като мен. Така че, не се притеснявай, всичко е наред. Тия, увери се, че водата е завряла, преди да я сипеш — добави тя. — Повечето янки не могат да приготвят хубав чай.

След тридесет минути, когато Джак се върна в апартамента, забеляза три неща едновременно. Тия беше зачервена, Клио — скована, а Ребека грееше от радост.

Тя се надигна бавно и се приближи към него. Обви ръце около врата му и го целуна страстно по устата.

— Благодаря ти — каза тя.

— Няма защо — отговори Джак, като я прегърна през кръста и погледна майка й. — Настани ли се вече, Айлин?

— Да, при това много удобно, Джак. Благодаря ти. А сега момичетата ми казаха, че имате още планове за онази жена, която засегна толкова жестоко семейството ми. Надявам се да седнем и да измислим начин, по който да ви помогна.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо. Според връзката ми, в момента тя претърсва Атина. Търси една сребърна дама и една брюнетка — каза Джак, като седна срещу Клио. — Купила си е пистолет. Това било първото, което направила. Ясно е, че се надява да те намери и да те очисти.

— Е, ще я разочаровам, нали?

— Да. И ще я оставим разочарована — обади се Гидиън, който влезе с Мълаки по петите. — Каквито и да са бъдещите ни планове, ще те държим далеч от нея.

— Слушай, готин…

— Няма да слушам. Тя не възнамерява да си побъбри с теб. Планира да получи онова, което иска, а после да те убие. Казахте ли й откъде е купила оръжието?

— На черно — отговори Джак. — Нерегистриран Глок. Действа внимателно. Не се е опитала да мине с пистолета през митницата. Убеден съм, че и не възнамерява да се върне заедно с него. Надява се да го използва, за да получи исканото, а после да го изхвърли.

— Както вече казах, ще бъде разочарована.

— А ти няма да си на толкова активна служба отсега нататък — каза й Гидиън. — Ще помагаш на Ребека с техниката и на Тия с проучванията. И ще останеш в апартамента на Тия. Няма да излизаш сама по никаква причина. А ако започнеш да спориш с мен, ще те заключа в килера.

— Клио, преди да сриташ сина ми, който си го заслужава по много причини, позволи ми да кажа нещо.

Айлин се настани удобно, сякаш сядаше до кухненската маса в дома си.

— Виждах нещата по друг начин, тъй като не бях в центъра на събитията. Имаме едно слабо място, ахилесова пета. Това е подходящо, нали? — обърна се тя към Тия. — Тази жена познава лицето ти, Клио. Вярва, че притежаваш нещо, заради което вече е убила. И сега е съсредоточена върху теб. Това ще се промени, след като се върне тук. Но ти си единственото, в която тя е сигурна. Ако успее да се добере до теб, ще се добере до всичко. Права ли съм, Мъл?

— Да. Няма да рискуваме да те загубим, Клио. А и не мисля, че ти ще искаш да рискуваш всичко само за да й натриеш носа.

— Не подценявай стойността на натриването на носа — промърмори Клио. — Е, добре, разбрах смисъла. Аз съм риск, затова ще се покрия.

— Гидиън — каза Айлин, — следващия път можеш да помолиш разумно, вместо да раздаваш заповеди. Тия, макар да си янки, правиш чудесен чай.

— Благодаря ви, госпожо Съливан.

— Наричай ме просто Айлин. Доколкото знам, ти си изключително умно момиче.

— Не чак толкова. Просто добре изпълнявам указания.

— Скромността е чудесно нещо — отбеляза Айлин, като си наля още чай. — Но когато не е на място и не отразява действителността, тогава е безсмислена. Ти намери начин да откриеш финансова информация за онази жена.

— Всъщност, приятелката ми… Да — бързо каза Тия, когато забеляза повдигнатите вежди на Айлин. — Намерих начин.

— И знаеш колко можеш да искаш от нея за орисниците.

— Не сме решили точно, но мислех…

— Това момиче винаги ли се притеснява да си каже мнението? — попита Айлин Мълаки.

— Не толкова много, колкото преди, но ти я изнервяш.

Тия се изчерви и изпъна рамене.

— Ликвидността й е петнадесет милиона. Всъщност двадесет, но това изисква значително време и усложнения, затова петнадесет е по-добре. Помислих си, че трябва да поискаме десет. Разбира се, орисниците струват много повече. Тя ще знае, че с малко работа и проучвания може да ги продаде на подходящия колекционер за поне два пъти повече, отколкото е вложила. Баща ми спомена, че би предложил десет милиона. Като делова жена, тя ще разсъждава по същия начин.

— Разумно — кимна Айлин. — Сега трябва да помислите как да я накарате да се раздели с толкова много пари, без да й дадете орисниците. Тя трябва да бъде обвинена в измама на застрахователната компания, а после да бъде арестувана за убийство. А когато това приключи, можем да започнем да планираме сватбата и да се върнем към работата в „Съливан Турс“ — каза тя на Мълаки. — Братовчедите ви се справят много добре, но все пак и ние трябва да си вършим работата.

— Ще издържим още малко, мамо — увери я Мълаки.

— Ако не вярвах в това, нямаше да съм тук. Също както вярвам, че групата ви ще измисли идеално разрешение на въпроса. Все пак стигнахте дотук. А като говорим за това, не е ли време някой да ми покаже орисниците?

— Харесвам майка ти.

Мълаки се усмихна весело, докато наблюдаваше как Тия оправя леглото.

— Тя те ужасява.

— Малко — отвърна тя и по навик включи малката машинка за шумове на нощното шкафче.

Тия се отдалечи, за да настрои въздушния филтър в спалнята и Мълаки изключи машинката както правеше всяка нощ. Тя никога не забелязваше.

— Ребека толкова се зарадва, когато я видя. Беше чудесно от страна на Джак да доведе майка ви тук.

Тия влезе в банята и свали противоалергичния си грим с противоалергично тоалетно мляко.

— За теб също беше приятна изненада — добави тя, когато Мълаки застана до вратата. — Сигурна съм, че ти е липсвала.

— Така е — отговори той и си помисли колко обичаше да наблюдава красивото и сладко лице на Тия. — Нали знаеш какво казват за ирландските мъже?

— Не. Какво?

— Може да са пияници или бунтовници, побойници или поети. Но до един обичат майките си.

Тия се засмя леко и отвъртя капачката на крема си.

— Ти не си нито едно от тези неща.

— Каква обида. Мога да пия и да се бия наравно с другите. А и у мен има нещо бунтовническо. А… искаш ли поезия, Тия?

— Не знам. Никога не са ми задавали такъв въпрос.

— Искаш да ти рецитирам или да измисля нещо?

Искаше й се да се усмихне, беше сигурна, че може да го направи, но не успя.

— Не го прави.

— Какво?

Объркан и леко разтревожен, той пристъпи към нея, а тя се отдръпна.

— Няма да те затруднявам.

— Това е чудесно — предпазливо каза той. — Защо плачеш?

— Не плача.

Тия ококори очи с надеждата, че ако не мига, сълзите й няма да потекат.

— Няма да плача. Ще бъда разумна и разбираща както винаги — каза тя и остави крема на плота с рязко движение.

— Май трябва да ми кажеш по отношение на какво ще си разумна и разбираща.

— Не ми се присмивай.

— Не ти се присмивам. Скъпа… — той се протегна към нея, но тя го плесна по ръката.

— Не ме наричай така и не ме докосвай — каза Тия и се върна в банята.

— Да не те наричам скъпа и да не те докосвам. Няма да плачеш и ще бъдеш разумна и разбираща — каза Мълаки и притисна пръсти към окото си, което потрепери нервно. — Поне ми подскажи за какво става дума.

— Почти свършихме. Знам това и ще си изпълня задачата. Това е единственото важно нещо, което съм направила в живота си, и няма да го оставя недовършено.

— Не е единственото важно нещо, което си направила.

— Не ме успокоявай, Мълаки.

— Не те успокоявам. И не възнамерявам да стоя тук и да споря, без да имам представа за какво споря. Господи, получавам едно от твоите главоболия — изстена той и разтърка лицето си. — Тия, какво има?

— Каза, че трябвало да ми обясниш по-рано. И наистина трябваше. Дори да знаех как стоят нещата, все пак щеше да е по-добре.

— Казах ти… А!

Той си припомни какво се канеше да каже сутринта, преди Клио да ги прекъсне. Намръщи се и пъхна ръце в джобовете си.

— Знаеш и това те дразни?

— Нямам ли право на чувства? — попита тя разгневено. — Нямам ли право да съм ядосана? Или трябва само да съм благодарна, че имахме тези седмици заедно. Е, благодарна съм, но и ядосана. Ще бъда дори бясна, ако искам — извика тя и се огледа наоколо. — Господи! Все трябва да има нещо, което да хвърля.

— Не мисли за това — посъветва я той. — Просто грабни първото, което ти е под ръка, и го хвърли.

Тия грабна четката си за коса и я метна. Тежката четка се удари с трясък в абажура на нощната й лампа.

— По дяволите! Лампата е от „Тифани“. Дори не мога да беснея като хората.

— Трябваше да я хвърлиш по мен — каза Мълаки и я хвана за ръцете, за да не й даде възможност да се хвърли да чисти.

— Пусни ме.

— Няма.

— Наистина съм глупава — каза Тия, а желанието й за борба се изпари. — Само се изложих и счупих прекрасен абажур. Трябваше да си взема успокоително.

— Е, забрави го, а аз предпочитам да се разправям с жена, която не е зашеметена от успокоителни. Това са истински чувства, Тия. Трябва да се справиш с тях. Независимо дали искаш моите чувства или не, трябва да се справиш с тях.

— Направих го — отвърна тя. — Правя го през цялото време. И не е честно. Не ми пука, че животът по принцип не е справедлив, защото сега става дума за моя. И не мога да те улесня, макар често да си повтарям, че трябва да го направя. Искам да отидеш да живееш при Джак. Не можеш да си тук с мен. Идва ми в повече.

— Изхвърляш ли ме? — учуди се той и прикова очи в нейните. — Искам да знам защо.

— Защото ми идва в повече, казах ти. Ще довърша започнатото и няма да проваля останалите. Но не искам да бъда тихата, непретенциозна любовница, която ще те улесни, когато всичко свърши и се върнеш в Ирландия към собствения си живот. И когато ме оставиш тук. Този път аз ще сложа края. Затова ти казвам да си тръгнеш още сега.

— Някога молил ли съм те да си тиха и непретенциозна?

— Не. Ти промени живота ми. Благодаря ти — каза тя, като се опита да се измъкне от ръцете му, но не успя. — Още ли искаш? Добре. Много мило от твоя страна да проявиш честност и да ми обясниш, че всичко е временно. Просто се срещаме, поживяваме заедно, а после всеки поема по пътя си. Имаш дом и бизнес в Ирландия. Така че, късмет.

— Ти си сложна жена, Тия. Сериозна работа.

— Не е вярно. Съвсем семпла съм.

— Глупости. Ти си вечна загадка за мен. Хайде все пак да си изясним нещата. Според теб, тази сутрин се канех да ти кажа, че е било хубаво, забавно и приятно. И вероятно да добавя, че много те харесвам, защото си тиха и непретенциозна жена — ха-ха. А после да споделя с теб увереността си, че ще ме разбереш, когато ти кажа, че след като историята приключи, отношенията ни също ще приключат.

Тия се загледа в него през сълзи. Гъстата кестенява коса, искрящите очи, хлътналите му страни. За първи път й се искаше Мълаки да е обикновен. Най-обикновен мъж, с когото да си говориш и да се любиш.

— Няма значение какво щеше да кажеш, защото аз го казвам сега.

— Има значение — възрази той. — Убеден съм, че има значение. Затова ще споделя с теб какво трябваше да ти кажа по-рано. Обичам те. Ето, това е, което исках да ти кажа тази сутрин. Какво мислиш по въпроса?

— Не знам — отвърна тя и сълзите й потекоха. — Наистина ли?

— Не, разбира се.

Той се засмя, когато Тия ококори очи, после я грабна в прегръдките си.

— Какво? И лъжец ли съм вече? Обичам те, Тия. Ако съм променил живота ти, ти също промени моя. А ако мислиш, че мога да го започна оттам, където спрях, преди да те срещна, значи си глупава.

— Никой преди не ми е казвал такова нещо.

— Че си глупава?

— Не — усмихна се тя и го докосна нежно по лицето. — Обичам те. Никой преди не ми го е казвал.

— Тогава ще трябва да се примириш с факта, че аз ще ти го повтарям, докато ти писне.

Тя поклати глава и сърцето й се изпълни с радост.

— Никой преди не ми го е казвал и аз не съм имала възможност да отговоря със същото. Но сега имам. Обичам те. Обичам те, Мълаки.

Предем нова нишка, помисли си тя, докато го целуваше. И нова шарка. А дори нишката й да бъдеше отрязана скоро, винаги щеше да си спомня за този момент е радост.

Глава 28

Приближаваше се. Знаеше го.

Прекара часове в обиколки из какви ли не магазини, най-вече антикварни, под претекста, че се занимава е бизнес. Проведе безброй безполезни разговори с местни колекционери, с които я бе запознал Стефан.

А сега, за да се възнагради, се наслаждаваше на чаша студено питие на сенчестата маса до искрящия басейн в къщата на Никос.

Макар да я запозна с много колекционери, Стефан не й помагаше толкова, колкото се бе надявала.

Анита отпи от ледения коктейл и си помисли, че Стефан все пак бе гостоприемен. Той и скучната му жена я бяха приветствали с отворени обятия. При други обстоятелства вероятно щеше да се наслаждава на времето, прекарано във великолепната бяла къща на хълма над Атина с безкрайните й градини, армията от слуги и прохладните сенчести дворове.

Беше много приятно да се изтягаш на дебелите възглавници до проблясващия басейн, пълнен от фонтан със статуята на Афродита, да разглеждаш високите дървета и пъстрите цветя под яркосиньото небе и да знаеш, че само да повдигнеш пръст и всичките ти желания ще бъдат изпълнени.

Истинското богатство и привилегии се проявяваха в това, че нямаше нужда да се занимаваш с нищо, освен с моментните си капризи.

А това беше амбицията на живота й.

Вероятно вече можеше да планира да уреди и своя живот по този начин. След като се сдобиеше и с останалите статуетки, а тя бе убедена, че ще успее, можеше да си помисли за частично оттегляне. И бездруго нямаше да е лесно да открие и продаде трите орисници. „Морнингсайд“ вече нямаше да й е нужен.

Но май Италия бе по-подходяща за нея. Елегантна вила в Тоскана, където да живее в лукс. Разбира се, щеше да запази къщата в Ню Йорк. Щеше да прекарва там по няколко месеца всяка година. Да пазарува, да се събира с хора и да посреща гости. И да се наслаждава на завистта на хората.

Щеше да дава интервюта. Но след първоначалното внимание на медиите, щеше да се оттегли. Булото на мистерията щеше да е тънко, а тя щеше да го вдига, когато си пожелае и всички да се втурват въодушевено към нея.

За съжаление, щеше да се наложи да продаде „Морнингсайд“. И да събере плодовете, които й се полагаха след дванадесет скучни години брак.

Това бе животът, за който бе родена. Анита се излегна удобно на шезлонга и затвори очи. Потъна в мечти за слава и огромно богатство.

Беше си го заслужила.

Щеше да намери противната Клио Толивър и да премахне тази пречка от пътя си. Беше само въпрос на време. Клио не можеше вечно да се крие. Е, Стефан й бе помогнал поне в ролята на преводач из магазините, където разпитваше за малката сребърна статуетка и брюнетката.

Толивър обикаляше неуморно из града. Според продавачите, Анита я бе изпуснала на два пъти за по-малко от час.

А това означаваше, че Анита се приближава към нея. Как въобще онази курва можеше да си въобразява, че ще надхитри Анита Гай?

Клио Толивър допускаше огромна грешка.

— Анита?

Унесена във фантазиите си, Анита свали слънчевите си очила и се усмихна на Стефан.

— Здрасти. Прекрасна вечер, нали?

— Идеална. Реших, че имаш нужда от свежо питие и някаква закуска — каза Стефан, като махна към таблата с плодове и сирене, която прислужникът оставяше на масата, а после й подаде нова мимоза.

— С удоволствие, благодаря. Надявам се, ще се присъединиш към мен.

— Разбира се.

Сребристата му коса проблесна на слънцето, когато Стефан се настани на шезлонга до нея.

Ръцете му бяха загорели и мускулести, тялото му — в отлична форма, а лицето — доста интересно. И при най-скромна оценка Стефан струваше сто и двадесет милиона.

Ако Анита си търсеше нов съпруг, той щеше да е първият, към когото да се насочи.

— Стефан, искам отново да ти благодаря за помощта. Достатъчно лошо е, че се възползвах от гостоприемството ти, а отнемам и ужасно много от времето ти. Знам колко е зает човек с твоето положение.

— Моля те — небрежно махна той и вдигна чашата си.

— За мен е удоволствие. А и търсенето на съкровища е вълнуващо. Тези неща ме карат да се чувствам отново млад.

— О, сякаш не си.

Анита се наведе към него и му предложи чудесна гледка към пищните си гърди, едва прикрити от тънкия бански. Е, можеше и да не си търси съпруг, но нямаше нищо против един добър любовник.

— Ти си изключително привлекателен, жизнен мъж в разцвета на силите си. Ако не беше жена ти… — Тя замълча за момент, като го погали по ръката и очите й проблеснаха. — Аз самата щях да се втурна към теб.

— Ласкаеш ме.

Студена и безсрамна кучка, помисли си той и отново изпита съжаление към добрия си приятел, който не бе прозрял истината за това същество.

— Ни най-малко. Също като с вината, аз предпочитам мъже на определена възраст. Надявам се, че един ден ще мога да ти се отплатя за любезността.

— Правя всичко това заради Пол — отговори той с широка усмивка. — И, разбира се, заради теб, Анита. Заслужаваш всичко, което мога да направя за теб. Но се страхувам, че не можах да ти помогна много с издирването на съкровището. Естествено, като колекционер, моят интерес не е напълно безкористен. Представи си колко прекрасно би било да добавя орисниците към колекцията си. Надявам се, че когато му дойде времето, ще поговорим за сделка.

— Разбира се — енергично отвърна Анита и чукна чашата си в неговата. — За бъдещите сделки. И делови, и лични.

— Очаквам ги с огромно нетърпение. Трябва да ти кажа, че на другия фронт имах известен скромен успех.

Той замълча за момент, огледа плодовете и си взе чепка сочно грозде.

— Ще опиташ ли? — предложи й той. — От нашите лозя е.

— Благодаря — отговори тя и взе гроздето. — Та казваше…

— А! О, да. Да.

Той се направи на луд и започна да си избира грозде бавно.

— Да, малък успех относно жената, която търсиш. Името на хотела й.

— Открил си я! — извика Анита и скочи. — Защо не ми каза? Къде е това място?

— В район на града, който не бих препоръчал на деликатна дама като теб. Сирене?

— Имам нужда от кола и шофьор — рязко каза Анита. — Веднага.

— Разбира се. Всичко е на твое разположение — успокои я Стефан, като си отряза парче сирене и го сложи в чинията си. — Но ако възнамеряваш да отидеш в хотела и да се видиш с нея, няма да стане. Тя не е там.

— За какво говориш?

Толкова очевидно, помисли си Стефан отново. Да, прекалено очевидно. Котката надничаше иззад маската си и показваше острите си нокти и злия темперамент.

— Живяла е там — обясни той търпеливо. — Но напуснала днес.

— Къде е отишла? Къде е, по дяволите?

— Не успях да науча това. Администраторът, а в такива места служителите биха продали и майка си за няколко драхми, ми каза само, че се изнесла малко след като се срещнала с млад мъж. Англичанин или ирландец. Чиновникът не беше сигурен. Тръгнали заедно.

Червенината, която възбудата бе хвърлила на лицето й, изчезна. Бузите й побеляха като платно.

— Не е възможно.

— Естествено, може да има някаква грешка, но администраторът изглеждаше сигурен в думите си. Мога да ти уредя да поговориш утре с него, ако искаш. Той не знае английски, но с удоволствие ще ти превеждам. Но настоявам да се видиш с него далеч от онзи район. Не мога да те заведа на такова място.

— Трябва да говоря с него веднага. Трябва да я намеря, преди да…

Анита се заразхожда нервно по белите плочки около прохладния басейн и си помисли с омраза за Мълаки Съливан.

— Успокой се, Анита.

Стефан стана и се приближи към нея, но се обърна назад, когато един от слугите промърмори името му и се извини за безпокойството.

Стефан взе плика, който прислужникът му поднесе, и го освободи.

— Анита, имаш телеграма.

Тя се завъртя енергично и токчетата на сандалите й затракаха по плочките.

По принцип Стефан би се оттеглил, за да предостави уединение на госта си, но сега не искаше да пропусне момента, затова застана наблизо и я загледа как отваря телеграмата.

„Анита, съжалявам, че нямах време да дойда лично и да ти поднеса почитанията си. Чужденци в чужда страна и т.н. Но си свърших бързо работата в Атина, а докато четеш телеграмата, вече ще придружавам две привлекателни дами обратно до Ню Йорк. Предлагам ти да се върнеш там, колкото се може по-скоро, ако се интересуваш от интересни събития.

Ще поддържаме връзка.

Мълаки Съливан“

Стефан изпита удоволствието да чуе приглушения й вик, когато Анита смачка телеграмата в ръката си.

— Надявам се, че новините не са лоши?

— Трябва да се върна в Ню Йорк. Веднага — лицето й отново се зачерви и изкриви от ярост.

— Разбира се. Ще уредя всичко. Ако мога да ти помогна с…

— Аз ще уредя нещата — процеди тя през зъби. — Повярвай ми, ще го направя.

Стефан изчака Анита да се втурне в къщата, после седна, взе чашата си и извади мобифона.

— Джак, след два часа една ужасно ядосана жена ще се качи на частния ми самолет. Не, не — усмихна се той и лапна едро зърно грозде. — Това беше и продължава да бъде огромно удоволствие за мен, приятелю.

Анита се прибра у дома, където завари купчина съобщения. Повечето бяха от полицията и я раздразниха още повече. Беше прекарала часове във въздуха, заета с мисли как да се освободи от Мълаки. Копнееше да приключи всичко с мъчителната му и кървава смърт.

Но колкото и сладки да бяха тези мечти, Анита все още се владееше и беше достатъчно умна, за да знае, че е важно да намери подходящото време, подходящото място и подходящия метод.

Искаше го мъртъв, но още повече искаше орисниците.

Тя нареди на слугите си да се изнесат от къщата. Искаше мястото да е празно. Изкъпа се, преоблече се и се свърза с Джаспър, като наруши едно от основните си правила и му заповяда да дойде в къщата й.

Беше недоволна от работата му и мислеше дали да не се освободи от него. Предполагаше, че ще е достатъчно лесно да представи нещата като опит за взлом. Щеше да разкъса дрехите си и да си направи няколко удобни синини. Никой нямаше да се усъмни в самотната жена, защитила дома и себе си с един от пистолетите на покойния си съпруг.

Анита си припомни усещането, когато бе натиснала спусъка и бе видяла как Дубровски пада и умира. Това страхотно облекчаваше стреса.

Но пък напоследък достатъчно се бе занимавала с полицията. А и Джаспър все още можеше да й е полезен. Засега не можеше да си позволи лукса да се освободи от него.

Той дойде, както бе инструктиран, през задния вход. Анита го пусна да влезе и тръгна бързо към библиотеката, където се настани авторитетно зад бюрото си.

— Затворете вратата — нареди му тя студено.

Джаспър й обърна гръб, а тя извади пистолета от чекмеджето си и го сложи в скута си. За всеки случай.

— Не съм доволна от работата ви, господин Джаспър — каза тя и вдигна ръка, преди той да успее да отговори. — Нито пък се интересувам от оправданията ви. Плащам ви доста добре за уменията и талантите ви. А според мен, напоследък те не се проявяват.

— Не ми предоставихте достатъчно неща, с които да се захвана.

Тя се облегна назад. Стори й се освежаващо след дългия полет да усеща яростта и желанието за насилие, които се излъчваха от Джаспър. Това беше по-хубаво от дрога. Той вярваше, че е по-силен и по-опасен. И нямаше представа, че от смъртта го дели само едно потрепване на пръста й.

— Критикувате ли ме, господин Джаспър?

— Ако мислите, че не си върша работата, уволнете ме.

— О, мислих за това — каза тя, като погали хладната стомана на деветмилиметровия пистолет в скута си. — Аз съм делова жена, а когато един служител не си върши работата задоволително, той бива изритан.

— Не ми пука.

Анита забеляза как тялото му помръдва леко. Знаеше, че той носи пистолет под сакото си. Дали не възнамеряваше да го използва срещу нея? Да я заплаши, обере или изнасили? Сигурно си мислеше, че тя е безпомощна и дори няма да отиде в полицията.

Идеята беше страхотно вълнуваща.

— Но като делова жена също така вярвам, че на служителите трябва да се предлагат определени стимули, за да подобрят работата си. И аз ще ви предложа стимул.

— Добре — кимна той и отпусна спокойно дясната си ръка. — Какъв?

— Премия от двадесет и пет хиляди долара, ако намерите и ми доведете един мъж на име Мълаки Съливан. Той е в града, вероятно в компанията на Клио Толивър. Помните ли Клио Толивър, господин Джаспър? — измърка Анита. — Тя успя да ви се измъкне няколко пъти. Ако ми доставите и двамата, ще удвоя премията ви. Не ми пука в каква форма ще са, стига да са живи. Искам това да ви е съвсем ясно. Трябва да са живи. Бившият ви партньор не разбираше тази разлика, затова се освободих от него.

— Петдесет за мъжа. Сто, ако ви доставя и двамата.

Анита наклони глава, после плъзна голям кафяв плик по бюрото.

— Тук е снимката му и две хиляди долара за разноски. Няма да ви дам повече — добави тя, — докато не получа резултати. На Западна осемнадесета улица има жилищен блок между Девето и Десето авеню. В момента го ремонтират. Но още днес ще прекратим ремонта. Когато хванете господин Съливан и госпожица Толивър, заведете ги там. Използвайте мазето. Вземете необходимите мерки да не се измъкнат, после се свържете с мен на номера, който вече ви дадох. Ясно ли е?

— Да.

— Залавяте мъжа и жената и получавате парите, които искате. А след това вече не искам да ви виждам и чувам повече.

Той взе плика.

— Реших, че това може да ви заинтересува. Подслушвателните устройства от телефоните на онази Марш са свалени.

Анита стисна устни.

— Няма значение — реши тя. — Тия вече не ме интересува.

— Старецът й доста се разприказва, когато отидох в магазина му и попитах за статуетките. Струва ми се, че и той би искал да ги пипне.

— Да, убедена съм, че е така. Но предполагам, че не ти е казал нищо полезно.

— Спомена за слуховете, че едната се намирала в Гърция. Атина. Но твърдеше, че това било само един от многото слухове.

— Атина. Е, това беше вчера.

— Опита се да измъкне някаква информация от мен. Правеше се, че иска само да си побъбри, но определено беше заинтересуван.

— Това вече не ме тревожи. Доведи ми Мълаки Съливан. Можеш да си тръгнеш оттам, откъдето дойде.

Джаспър реши, че Анита определено го смяташе за безмозъчен. Мислеше си, че въобще не е разбрал за какво става дума.

Е, той щеше да намери Съливан и жената. Но нямаше да й ги предаде за някакви си скапани сто бона. Ако те бяха връзката със статуетките, щяха да му обяснят всичко подробно. А когато той се сдобиеше с орисниците, Анита щеше да му плати скъпо.

После можеше да я очисти така, както тя се бе отървала от онзи задник Дубровски. Точно преди да скочи в самолета за Рио.

Анита остана до бюрото си и прегледа съобщенията си. За развлечение, накъса онези, свързани с полицията, на малки парченца. Все пак разследването на убийства и обири не й влизаше в работата.

Възнамеряваше да се свърже скоро със застрахователите. Очакваше, че ще й доставят чека за щетите веднага. Ако имаха нужда от напомняне, тя с лекота можеше да прехвърли огромните си годишни вноски някъде другаде.

Звънна се два пъти. Тя наруга смотаните си и прекалено добре платени слуги, преди да си спомни, че ги бе освободила за останалата част от деня.

Анита въздъхна, раздразнена от мисълта, че трябва да върши всичко сама, и отиде до вратата. Не се зарадва, когато видя двамата детективи, застанали отпред, но след като обмисли внимателно възможностите си, им отвори.

— Господа, едва не ме изпуснахте.

Лу Гилбърт кимна.

— Госпожице Гай. Можем ли да влезем?

— Моментът наистина не е подходящ. Току-що се върнах от презокеанско пътуване и съм доста изморена.

— Но се готвехте да излезете? Казахте, че едва не сме ви изпуснали.

— Едва не ме изпуснахте, защото възнамерявах да си легна — отвърна тя и залепи изкуствена усмивка на лицето си.

— Тогава няма да ви отнемем много време.

— Добре — кимна тя и отстъпи назад, за да им направи път. — Не знаех, че работите с… Съжалявам, забравих името ви.

— Детектив Робинс.

— Разбира се. Не знаех, че работите заедно с детектив Робинс по обира, детектив Гилбърт.

— Понякога случаите се преплитат.

— Предполагам, че е така. Разбира се, радвам се, че двама детективи са се заели с моя проблем. Моля, седнете. За съжаление, отпратих слугите, тъй като имах нужда от тишина и усамотение, но съм сигурна, че мога да ви предложа по едно кафе, ако искате.

— Благодаря, няма нужда — отговори Лу и седна. — Споменахте, че току-що сте се върнала от пътуване? Преди обира ли го бяхте планирала?

— Не, наложи се неочаквано да замина.

— През океана?

— Да — спокойно отговори тя и кръстоса крака елегантно. — Атина.

— Сигурно е страхотно. Всички онези древни храмове. Как се казваше питието им? О, да. Узо. Веднъж пих от него на една сватба. Много интересен вкус.

— И аз така съм чувала. Но за съжаление, пътуването ми беше делово и нямах време за храмове и узо.

— Сигурно ви е било неприятно да се отдалечите оттук веднага след взлома — намеси се Боб. — Обикновено вие лично ли пътувате по работа?

— Зависи.

Анита си помисли, че тонът му не й харесваше. Ни най-малко. Когато тази история приключеше, щеше да си поговори с началника му по въпроса.

— Извинете, може ли да говорим по същество? — попита тя.

— Опитвахме се да се свържем с вас. Разследването се затруднява, когато жертвата изчезне нанякъде.

— Както вече ви казах, пътуването ми беше спешно и неочаквано. А и бездруго дадох на детектив Гилбърт цялата информация, с която разполагах. Предполагам, че вие и застрахователната компания ще се справите с останалото.

— Попълнила сте иска си?

— Оставих документацията на секретарката си, преди да замина. Тя ме увери, че я е изпратила. Имате ли вече идея кой е проникнал в сградата ми?

— Разследването е в пълен ход. Госпожице Гай, знаете ли нещо за трите орисници?

Анита се вторачи в него безмълвно. Очите й се разшириха.

— Разбира се. Те са легенда в моята работа. Защо?

— Получихме информация, че крадците са се стремили към тях. Но вие не сте вписала никакви сребърни статуетки в иска си.

— Информация? От кого?

— Анонимна, но възнамеряваме да проверим всички следи в този случай. Не видях нищо, което да отговаря на описанието на тези статуетки в списъка ви.

— Не можете да видите, защото не притежавам подобно нещо, детектив. Ако го имах, уверявам ви, че щях да съм го заключила в сейф. За съжаление, едната е била загубена заедно със собственика си при потъването на „Лузитания“. Що се отнася до другите две… никой не може да потвърди дали съществуват.

— Значи не притежавате нито една от статуетките?

Гневът, че й задават същия въпрос, изостри гласа й.

— Мисля, че вече отговорих на този въпрос. Ако притежавах поне една от орисниците, бъдете сигурен, че щях да обявя това на всеослушание. Рекламата щеше да е чудесна за „Морнингсайд“.

— Е, анонимните сведения обикновено водят до задънена улица — извинително каза Лу. — Не е чак толкова лошо, защото подобно нещо и бездруго не може да се провери по обичайните начини. Тъй като ви нямаше, взехме снимките и описанията на откраднатите предмети от застрахователите. И започнахме обичайните проверки. Джак Бърдит ни помогна по отношение на охранителната система. Но ще бъда честен с вас, госпожице Гай. Досега не сме открили нищо.

— Това е неприятно. Благодарна съм, че всичко бе застраховано. Но, разбира се, надявам се вещите да ми бъдат възстановени. Разстроена съм от мисълта, че „Морнингсайд“ е бил толкова уязвим. Ще трябва да ме извините — каза тя и стана. — Наистина съм много изморена.

— Ще ви държим в течение — кимна Боб и също се надигна. — О, по другия въпрос. Убийството в онзи склад, който е бил ваша собственост.

Анита реши, че думите му не бяха случайно подбрани. Да, щеше да се погрижи да уволнят този кретен.

— Детектив, мисля, вече уточнихме, че не знам нищо по въпроса.

— Исках само да ви кажа, че идентифицирахме заподозрения. Човек, с когото убитият е работил напоследък — каза Робинс и извади снимка от джоба на сакото си. — Познавате ли този човек?

Анита се вторачи в снимката на Джаспър. Не беше сигурна дали иска да се засмее, или да изпищи.

— Не. Не го познавам.

— Не мислех, че го познавате, но трябва да проверим всички версии. Благодаря ви за времето, което ни отделихте, госпожице Гай.

Докато се връщаха към колата си, ченгетата си размениха изпълнени с подозрение погледи.

— Не е чиста — каза Лу.

— О, да. Затънала е до лебедовата си шия.

В минутата, когато колата на полицаите потегли, Клио извади мобифона си.

— Подготвена е — каза тя. — Звънете.

После прибра телефона и се обърна към Гидиън, който седеше на шофьорското място.

— Да останем още няколко минути. Обзалагам се, че ще чуем крясъците й чак дотук.

— Защо не — съгласи се той и й върна кутийката със сладка безалкохолна напитка, която си бяха купили за наблюдението. — А след това може да се отбием до апартамента на Тия. В момента там няма никой.

— Аха — кимна Клио. — Какво имаш наум?

— Да ти съдера дрехите, да те просна на първата твърда повърхност, която видя, и да си поиграя с теб.

— Звучи добре.

В къщата Анита се качи разгневено на горния етаж. Трябваше да убие Джаспър. Да го убие, когато имаше възможност за това, а после да наеме нови горили. Някой, който да има поне малко мозък, за да открие Мълаки. Е, все пак й се налагаше да убие онзи кретен Джаспър. И то бързо, преди полицията да го открие.

Сигурно Мълаки се бе обадил на ченгетата и им бе разказал за орисниците. Кой друг можеше да е? Но защо? Той ли се бе опитал да проникне в Морнингсайд?

Тя сви ръцете си в юмруци и се заразхожда из спалнята. Как някакъв си смотан капитан на туристическо корабче бе успял да се справи с охранителната система? Е, може би беше наел някого. Но Мълаки определено не се къпеше в пари.

Да, сигурно той бе виновен за всичко. Щеше да го накара да си плати за това.

Тя грабна телефона при първото звънене и излая в слушалката.

— Какво?

— Кофти ден ли, скъпа?

Анита преглътна ругатните си и измърка нежно.

— О, Мълаки. Каква изненада.

— Първата от много. Как ти хареса Атина?

— Завих наляво към Италия.

— Добър отговор. Не те помня като човек, който отговаря с бързи шеги, но се радвам да видя, че чувството ти за хумор не ти изневерява. Ще имаш нужда от него. Познай какво разглеждам в момента? Прекрасни сребърни статуетки. Едно малко птиче ми каза, че се трудиш усърдно, за да ги откриеш. Но май те изпреварих.

— Ако искаш сделка, ще преговаряме. Къде си? Предпочитам да обсъдим въпроса лице в лице.

— Обзалагам се, че предпочиташ. Да, Анита, наистина ще преговаряме. Ще се свържа с теб, за да ти съобщя кога и къде, но искам да ти дам малко време да се съвземеш от шока.

— Не си ме шокирал.

— Защо не отидеш да провериш как се е забавлявала твоята малка сребърна дама, докато ти завиваше наляво към Италия? И си стой у дома. Ще ти звънна пак след около половин час. Дотогава вече би трябвало да си в съзнание.

Линията прекъсна и тя затръшна слушалката. Нямаше да позволи на Мълаки да я стресне. Е, той имаше две статуетки, а тя само една, но това не беше проблем. Беше й спестил неприятностите по прекарването им през митниците.

Тя погледна вградения гардероб и без да може да устои, отиде и влезе вътре. Пръстите й трепереха от ярост, докато отваряше панела и сейфа.

Клио се оказа права. Макар и не много близо до къщата на Анита, успяха да чуят крясъците й.

Глава 29

Сега, когато лежеше гола по корем на пода и се опитваше да възстанови дишането си, Клио реши, че връщането в апартамента на Тия и любенето на пода си струваха.

Гидиън, който в момента дишаше като риба на сухо, очевидно също нямаше оплаквания.

Ритъмът им бе наистина чудесен. Ритъм, на който Клио можеше да танцува безкрай.

Тя усети ръката му, която започна да я гали по задника, както правеше често, след като се бяха любили, и се усмихна, притиснала лице в старинния килим на Тия.

— Добре ли си? — попита Гидиън.

— Струва ми се, че част от мозъка ми е изтекла през ушите, но се надявам да ми е останал поне малко. А ти?

— Аз пък още не виждам, но се надявам, че слепотата ми е временна. Но пък нито ослепяването, нито щетите върху мозъка ти ми се виждат прекалено висока цена за това, което изпитахме.

— Голямо сладурче си.

— В подобен момент, един мъж предпочита да бъде наречен „тигър“ или някакъв друг див звяр, а не „сладурче“.

— Добре. Ти си истински мастодонт.

— Е, това ми стига. А сега би трябвало да станем и да се облечем.

— Да. Прав си.

Останаха да лежат на килима, преплели тела сред разпръснатите си дрехи.

Гидиън обичаше да я гали по бебешки гладката кожа, опъната върху стегнатите мускули.

— Чух клюката, че възнамеряваш да отвориш училище по танци или клуб.

Клио помръдна рамо леко.

— Да, мисля по въпроса.

— Значи не искаш да се върнеш към танцуването и завладяването на Бродуей?

— Никога не съм имала успех на Бродуей.

— Мисля, че си великолепна танцьорка.

— Не съм лоша — съгласи се тя. — Но човек трябва да знае кога да продължи нататък. Не искам да се превърна в окаяна дрипла, която тича от прослушване на прослушване.

— Май наистина имаш планове.

— Би могло да се каже.

Гидиън прокара пръст по гръбнака й. Клио имаше толкова красиво тяло.

— Знаеш ли, в Ирландия също имаме клубове и училища по танци.

— Без майтап? Аз пък си мислех, че имате само детелини и малки зелени феи.

— Забравяш бирата.

Клио облиза устни.

— Бих пийнала една биричка сега.

— Ще донеса, когато краката ми спрат да треперят. Коув не е толкова голям и претъпкан като Ню Йорк…

— Слава богу!

— Но е чудесно място и имаме много туристи. Не е далеч от град Корк, ако почувстваш нужда от градските тълпи и шум. А и в Ирландия много си падаме по танците и по усъвършенстването им. Нали разбираш, танцьорът е човек на изкуството, а ние гледаме на такива хора като на национално съкровище.

— Така ли?

Клио отвори очи и усети как ритъмът на сърцето й се ускорява.

— Вероятно трябва да проверя как стоят нещата.

— Мисля, че трябва да го направиш — съгласи се той и продължи да я гали. — Е, искаш ли да се оженим?

Тя отново затвори очи и се наслади на прекрасната топлина, която се разля по вените й. После завъртя глава и го погледна в очите.

— Разбира се.

Двамата се усмихнаха широко и протегнаха ръце един към друг. В същия момент вратата се отвори.

— Мили боже! Очите ми — извика Мълаки, като закри очите на Тия с ръка и затвори своите. — Толкова ли трудно ви беше да намерите леглото?

— Бързахме — обясни Гидиън, като грабна джинсите си и ги нахлузи почти до колената, преди да осъзнае, че това са джинсите на Клио. — Изчакайте една секунда.

Клио се разсмя, метна на Гидиън панталона му и навлече ризата му.

— Няма проблеми — каза тя. — Ние ще се женим.

— Ще се жените?

Тия бутна ръката на Мълаки настрани и се втурна да прегърне Клио. В бързината си почти не забеляза голия задник на Гидиън, който обуваше джинсите си.

— Това е прекрасно! Ти и Гидиън, Ребека и Джак. Двойна сватба. Няма ли да е чудесно?

— Добра идея — съгласи се Клио и погледна Мълаки, който се бе вторачил в тавана. — Няма ли да ме поздравиш и да ме приветстваш с добре дошла в семейство Съливан?

— Добре, но облечи нещо. Не мога да те приветствам гола.

— Не съм съвсем гола — възрази Клио и се приближи към него, издокарана в ризата на Гидиън. — Е, господин Глава на семейството, какво ще кажете?

Мълаки погледна надолу, видя с облекчение, че ризата беше закопчана, хвана главата на Клио и я целуна по двете бузи.

— Изборът на Гидиън е прекрасен. Аз самият не бих могъл да се справя по-добре. А сега, много те моля, обуй някакъв панталон.

— Благодаря, ще го направя. Но имам нужда да си поприказвам с Тия една минута.

— Трябва да ви разкажем за Анита и за предстоящите събития.

— Само пет минути — прошепна Клио. — Моля те. Заведи брат си на покрива и изпушете по една цигара по мъжки.

— Пет минути — съгласи се Мълаки и махна на брат си. — Хайде на покрива.

— Имам нужда от риза.

— Няма да взимаш ризата, с която е облечена Клио. Ще ми докараш някой инфаркт. Якето ти е достатъчно.

Гидиън се подчини и облече якето си на голо.

— Още не съм я целунал — каза той и го направи толкова страстно, че Мълаки отново се вторачи в тавана. — Е, скоро ще се върна.

— Разчитам на това.

Когато вратата зад тях се затвори, Клио въздъхна.

— Уха, кой ли би си помислил? — възкликна тя, като се приближи до Тия и се отпусна на пода. — Седни.

Изпълнена с любопитство, Тия се настани на пода срещу нея.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Със сигурност не. Но не плачи, защото и аз ще се разцивря. Исках само да ти кажа… О, по дяволите, сигурно и бездруго ще се разрева. Така че — пое си дълбоко дъх тя. — Мислех си разни неща. Нужно ми е повечко време, защото не съм умна като теб.

— Не съм чак толкова умна.

— Разбира се, че си умна, Тия. При това много умна.

— Така ли?

— Да. Схващаш всичко. Виждаш връзките и пластовете и всичките му там неща. Та това е едно от нещата, за които си мислех. Ако не бяха орисниците, ние с теб нямаше да седим заедно на пода сега. Никога не сме се въртели в едни и същи кръгове. Но си мисля за онова, което се случи с Мики, и ми е адски трудно. Чувствам се виновна, защото съм щастлива. Знам, че е глупаво — каза тя. — И работя по въпроса. Но ми се струва, че всичко прилича на нещата, за които ти говореше. За съдбата и нишките.

— Да. Лахезис.

— Да, моята орисница. Никога не съм смятала, че съдбата ми ще е такава. Да имам приятелка като теб и човек като Гидиън, който да ме обича. И останалите също. Истинско семейство. Никога не съм вярвала, че ще получа нещо такова и не възнамерявам да го прецакам.

— Разбира се.

— Преди съм правила безброй грешки. Вярвах, че така ми е писано. Странно ми е като си помисля, че на шестнадесет години гепих чифт джинси и подправих теста по история, за да стигна дотук — гола на килима ти и потънала в сълзи, тъй като на покрива има един страхотен тип, който ме обича.

Клио отметна коса назад и преглътна сълзите си.

— Май ще трябва да си обуя панталона, преди Мълаки да се върне и да ослепее.

Тя се протегна към джинсите си и спря за момент.

— Има още нещо. Чудех се дали ще се съгласиш да ми станеш кума.

— О, Клио! — извика Тия и я прегърна. — С удоволствие. Толкова съм щастлива. Толкова се радвам за теб.

— Господи — подсмръкна Клио. — Чувствам се като хлапе.

Точно в седем и половина, Анита влезе в „Жан-Жорж“. Макар и облечена безукорно в тоалет на Валентино, тя не си направи труда да кара жертвата си да чака.

Анита погледна към бара и забеляза, че Джаспър си е на мястото. Усмихна се на себе си, когато си помисли, че това бе последното ядене на Мълаки Съливан.

Копелето си мислеше, че я е стиснало за гърлото. Нареждаше й да се срещнат в този изискан ресторант, пред очите на стотици хора, за да й съобщи условията си. Е, щеше да го изтърпи до кафето и десерта, а после той щеше да разбере кой държи козовете.

Поздравиха я по име и я отведоха до масата до прозореца, където Мълаки вече я чакаше. Анита забеляза, че той разумно бе седнал с гръб към стената. Не че това щеше да му помогне.

Той стана, пое ръката й и я поднесе към устните си.

— Анита. Изглеждаш прекрасно… за съскаща усойница.

— А ти се справяш добре за второкласен екскурзовод с мания за величие.

— Е, да приключваме с любезностите — каза той, като седна на мястото си и махна на келнера да им сипе от шампанското, което ги чакаше в кофичката с лед. — Стори ми се подходящо да проведем срещата си в това приятно заведение. Все пак, не е нужно деловите срещи да са в неудобна обстановка.

— Не си довел малката си курва.

Той опита шампанското и го одобри.

— Коя малка курва имаш предвид?

— Клио Толивър. Изненадваш ме. Мислех, че имаш по-добър вкус. Тя е само една долна курва.

— Не бъди ревнива, скъпа. В курвенско отношение тя не може да ти стъпи на малкия пръст.

Сервитьорът се прокашля и продължи да се преструва на глух по рождение.

— Бихте ли искали да ви съобщя специалитетите за вечерта?

— Разбира се — усмихна се Мълаки и се облегна назад.

Изслуша келнера внимателно и поръча щедро за двама им.

— Приемаш много неща за даденост — каза Анита студено, когато останаха насаме.

— Вярно е.

— Влязъл си в дома ми.

— Някой е влизал в дома ти? — ухили се той широко. — Ами тогава, извикай полицията. Чудя се дали ще им кажеш какво е било взето.

Докато Анита беснееше мълчаливо, той се протегна за куфарчето си.

— Мислех, че може да поискаш да видиш трите красиви сребърни дами заедно — каза той, като й подаде голямата цветна снимка, която сестра му бе направила преди няколко часа. — Великолепни са, нали?

Яростта я задавяше, а алчността я накара да затрепери.

— Какво искаш?

— О, много неща. Дълъг и щастлив живот, вярно куче. И ужасно много пари. Но не би трябвало да обсъждаме това на празен стомах. Имам и индивидуални снимки, ако искаш да ги разгледаш. Искам да си сигурна, че ще получиш онова, за което плащаш.

Анита разгледа всяка снимка и реши, че ще го накара да страда безумно, преди да го убие. Тя остави снимките в скута си, когато им сервираха ордьоврите.

— Как проникна в къщата ми? И в сейфа ми?

— Надценяваш един прост второкласен екскурзовод. Но пък и оценката ти може да не е правилна — все пак не си ходила на обиколка със „Съливан Турс“. А ние се гордеем с малкия си семеен бизнес.

Анита набоде гъба на вилицата си.

— Може би трябваше да тръгна след майка ти.

Макар кръвта му да застина, Мълаки се усмихна.

— Тя ще те хапне на закуска и ще поднесе остатъците на котката на съседите. Но да не се отнасяме на лични теми. Зададе ми въпрос. Искаше да знаеш как си върнах онова, което открадна от мен.

— И аз не мислех, че ще се обадиш на полицията.

— Улесних те, няма спор. Глупаво от моя страна. Повярвах, че си почтена и уважавана делова дама и ти дадох орисницата за проверка и оценка. Е, научих си урока — отвърна Мълаки и опита от раците. — Преценката ти беше съвсем правилна. Как можех да отида при властите и да обвиня известната собственичка на „Антики Морнингсайд“, че е откраднала от клиент? При това е откраднала нещо, за което се смята, че лежи на дъното на Атлантическия океан. А сега — продължи той, докато келнерът доливаше чашите им, — изглежда, че ти си в същото положение. Трудно е да се оплачеш, че си загубила нещо, което въобще не би трябвало да е у теб.

— Не би могъл да се добереш до статуетката, нито пък до „Морнингсайд“ без помощ.

— Ще те оставя да се чудиш по този въпрос. И ще разбереш, че имам приятели. Между другото, Клио ти изпраща много поздрави. Е, не са изпълнени с много обич. Само си помисли, ако й беше платила исканата цена и беше сключила почтена сделка, сега щеше да си на моето място.

Той се наведе към нея и я погледна ледено.

— Човекът, когото уби, се казваше Майкъл Екс. Приятелите му го наричаха Мики. Клио не спира да тъгува за него. Имаш голям късмет, Анита, че все пак я убедих да преговаряме с теб.

Анита бутна ордьовъра си настрани и взе чашата с шампанско.

— Служителят ми, бившият ми служител, имаше инструкции само да получи информация. Но се е унесъл. Не е лесно да намериш компетентни помощници.

— А ти самата беше ли унесена, когато вкара няколко куршума в бившия си служител?

— Не — отговори спокойно тя, като го наблюдаваше над кристалната чаша. — Натиснах спусъка с напълно твърда и спокойна ръка. Разумно ще е да запомниш това и да разбереш как се разправям с хората, които ме разочароват.

Тя взе куфарчето му и прибра снимките вътре.

— Мога ли да задържа това?

— Разбира се. Ще ти кажа какво разбрах. Според теб, два човешки живота не са висока цена за онова, което искаш. Сигурен съм, че и цената, която аз искам, няма да ти се стори прекалено висока.

— И каква е тя?

— Десет милиона долара в брой.

Анита се засмя небрежно, макар пулсът й да се ускори. Толкова малко пари! Този човек беше абсолютен глупак. На търг цената щеше да е поне двойна. И много по-висока при подходяща реклама.

— Наистина ли мислиш, че ще ти платя десет милиона долара?

— Да. Така мисля. По три за всяка от сребърните дами и един заради приятелството ни. Е, надявам се, сега разбираш, че цената, която Клио ти е поискала, преди да наредиш да пребият приятеля й до смърт, е била изключително изгодна. Такава оферта не се среща всеки ден. О, ето и черешката върху сладоледа — добави Мълаки, като разчупи хлебчето си. — Мики е знаел къде е орисницата и е имал възможност да я вземе. Какво ти говори това, Анита?

Тя стисна чантата си и си представи как вади пистолета и го изпразва в самодоволното лице на Мълаки Съливан.

— Говори ми, че господин Дубровски си получи онова, което заслужаваше. Отсега нататък сама ще се грижа за… преговорите.

— Тогава трябва да ти кажа, че цената, която искаме, не подлежи на преговори. Така че, нека не разваляме чудесния обяд с пазарлъци. Смятахме да искаме много повече и да те принудим да преговаряш, но пък изминахме прекалено дълъг път, за да сме дребнави, нали? Ти искаш статуетките, а аз ги притежавам. И цената им е десет милиона.

Мълаки захапа намазаното с масло хлебче.

— Ще ги продадеш с добра печалба, а „Морнингсайд“ ще си направи невероятна реклама. Ти също. Всички ще спечелим.

— Дори и да се съглася с цената, толкова пари в брой…

— Само в брой или чрез електронен трансфер. По-просто е, а и няма да се разправяме с бумащина. Ще ти дам два дни да уредиш всичко.

— Два дни? Това е…

— Достатъчно време за умна жена като теб. Четвъртък. Единадесет часа. Прехвърляш парите в сметка, която ще ти съобщя тогава. След като получа парите, ще ти предам Лахезис и Атропа.

— И аз би трябвало да ти се доверя, че ще изпълниш своята част от сделката?

Той стисна устни.

— Това е проблем, нали? Все пак, аз ти се доверявам, че ще уредиш трансфера, а няма да изпратиш ротвайлерите си да ми прегризат врата и да вземат статуетките от студените ми, мъртви ръце. Ще направим размяната на обществено място. В обществената библиотека на Ню Йорк. Сигурен съм, че си чувала за нея. Онази на Пето авеню и Четиридесета улица. С огромните мраморни лъвове отпред. В библиотеката има великолепна секция за митологията. Това ми се струва най-подходящото място.

— Нуждая се от време да си помисля, а и от начин да се свържа с теб.

— Имаш време до единадесет часа в четвъртък. Що се отнася до връзката ти с мен, нямаш нужда от такава. Това са условията. Ако не ти харесват, със сигурност някой друг ще ги одобри. Например „Уайли“. Библиотеката, читалнята на третия етаж. Извини ме за момент, скъпа. Налага се да отида до тоалетната.

Мълаки излезе през вратата, която водеше към тоалетните и бара, и продължи напред, като остави Анита да плати сметката.

— Мина добре — промърмори той в микрофона, закрепен отвътре на ревера му.

— Достатъчно добре — съгласи се сестра му. — Ще те вземем на източния ъгъл. Клио иска да си наясно с разочарованието й, че не остана в ресторанта докрай.

Мълаки се засмя и тръгна към ъгъла. В същия момент усети острия връх на нож близо до бъбрека си.

— Продължавай напред, приятел — каза Джаспър тихо и стисна ръката на Мълаки. — И не забравяй, че мога да мушна ножа в теб, да си отрежа една пържола и никой наоколо дори няма да забележи.

— Ако се стремиш към онова, което е в портфейла ми, ще бъдеш ужасно разочарован.

— Ще отидем до една кола на следващата пресечка, а после до приятно, тихо местенце, подготвено специално за теб. И ще си поговорим приятелски.

— Нямам нищо против да си побъбрим. Но защо просто не намерим някой бар, където да го направим?

— Казах ти да продължиш напред.

Мълаки стисна зъби, за да сподави вика си, когато ножът се плъзна през сакото и ризата му и се заби в него.

— Трудно ще ми е да вървя, ако продължаваш да ме бодеш с нож.

— А това — мило каза Гидиън, като застана зад тях, — е сериозна дилема. Ако намушкаш брат ми, ще те застрелям като куче. Но пък не мисля, че някой ще е доволен от подобно развитие на нещата.

— Застреляй го и бездруго. Съсипа ми най-хубавия костюм.

— Това не ми се вижда съвсем справедливо. Ти как мислиш, Джак?

— Ако му пръснеш червата из улицата, хората от чистотата ще си имат доста работа. А това означава, че ще се наложи да плащам по-високи данъци — отговори Джак и вдигна ръка, като се обърна към Джаспър. — Но ако не отдръпнеш ножа от приятеля ми и не ми го подадеш внимателно, ще бъда готов да платя по-високите данъци.

Този път, когато ножът се плъзна по него, Мълаки въздъхна.

— Мамка му, защо се забавихте толкова?

— Дай и тежкото оръдие — усмихна се жизнерадостно Джак, като прегърна Джаспър приятелски, измъкна пистолета изпод сакото му и го прибра в джоба си.

— Добре ли си, Мъл?

— О, страхотно — отвърна той и притисна ръка към кървящата си страна. — С какво, по дяволите, щеше да го застреляш?

Гидиън му показа инхалатора на Тия, който бе притиснал в гърба на Джаспър.

— О, идеално. Дължа шибания си живот на хипохондрията.

Мълаки забеляза буса, завъртя се към Джаспър и му се ухили зловещо.

— Е, сега вече ще проведем кроткия си, приятелски разговор — каза той, като отвори задната врата и се качи вътре.

Тия се хвърли към него, като хлипаше и повтаряше името му, но той вдигна ръка.

— Само секунда — каза той. — Първо трябва да свърша нещо.

Веднага щом бутнаха Джаспър в буса, той се засили и го фрасна с юмрук в лицето.

— О, това е страхотно! — изстена Мълаки и разкърши пръсти. — Счупената ръка ще отвлече мислите ми от факта, че кървя до смърт.

Ужасена, Тия го настани на една от седалките.

— Клио, карай към дома на Джак. А ти не позволявай на този гаден тип да помръдне — заповяда тя на Гидиън. — Джак, имаш ли аптечка тук?

— В жабката.

— Ребека?

— Вадя я.

Въпреки болката, когато Тия свали сакото му, Мълаки й се ухили весело.

— Ти си истинско чудо! Дай една целувка.

— Стой мирно — сгълча го тя и, макар да й се зави свят, когато видя кръвта по ризата му, тя я разкъса и хвърли убийствен поглед към Джаспър, който седеше овързан и със запушена уста в задния ъгъл на буса. — Би трябвало да се срамуваш от себе си — гневно му каза тя.

— Той трябва да отиде в болница. Трябва да го види лекар — настоя Тия, докато се разхождаше нервно из всекидневната на Джак и кършеше ръце. — Раната е ужасно дълбока. Ако Джак и Гидиън не се бяха появили навреме… Ако този човек беше вкарал Мълаки в колата си…

— Ако прасето имаше две глави, щеше да има и два мозъка — каза Айлин, като й подаде чаша с щедро количество уиски. — Изпий това.

— О, ама аз всъщност не пия. И уиски… Е, понякога съм пийвала малка глътка преди някоя лекция… Но не е…

— Тия, успокой се.

При заповедта на Клио, Тия потръпна, кимна, взе чашата и я обърна на един дъх.

— Браво! Добро момиче — одобрително каза Айлин. — А сега седни.

— Прекалено съм нервна, за да седя. Госпожо Съливан… Айлин, не мислиш ли, че той трябва да отиде на лекар?

— Ти го превърза чудесно. Момчето е получавало и по-лоши рани, докато се биеше с брат си. Ето, Ребека ти донесе чиста риза.

— Чиста… — Тия объркано погледна надолу и видя размазаната по ризата си кръв. — Ох! — изстена тя и очите й се подбелиха.

— Не. Не прави такива работи сега — бързо каза Айлин и я бутна в едно кресло. — Една жена, успяла да превърже идеално някого в движещ се бус, не може да припадне от вида на малко кръв. Не си толкова глупава.

Тия премигна, за да проясни зрението си.

— Така ли?

— Точно така, скъпа — отговори Клио. — Справи се чудесно. Имам предвид, наистина можеш да сриташ нечий задник.

— Беше великолепна — съгласи се Ребека. — Ето, преоблечи се, а аз ще накисна хубавата ти блуза и ще се опитам да премахна петната от кръвта.

— Мислите ли, че ще го бият? — зачуди се Тия.

— Гадния, грозен тип ли? — попита Клио, като подаде изцапаната блуза на Ребека. — Надявам се да го направят.

На долния етаж обсъждаха този въпрос разгорещено, докато Джаспър седеше вързан на един стол и слушаше спора им.

— Аз казвам да го сритаме в задника, да му счупим няколко кости и тогава да говорим с него.

Джак поклати глава, взе чука, който Мълаки размахваше, и го остави настрани.

— Трима срещу един. Не ми се вижда съвсем честно.

— А защо трябва да играем честно? — престори се на ядосан Мълаки, после се приближи към Джаспър и срита стола му. — Той честен ли беше, когато ме намушка насред улицата?

— Мъл е прав, Джак — обади се Гидиън, като взе няколко фъстъка от купата на плота и ги лапна. — Копелето ръгна цял нож в брат ми, който не беше въоръжен. А това не е честно. Хайде да оставим Мълаки да го наръга. Не смъртоносно, просто едно хубаво мушване, за да изравним резултата.

— Да. Я виж това — вдигна ръка Мълаки и показа превръзката около кръста си. — Ами костюма ми? Ризата също. Огромни грозни дупки и в двете, както и в самия мен.

— Знам, че си разстроен и не те обвинявам за това. Но човекът просто си вършеше работата. Нали така? — каза Джак, като отвори портфейла на Джаспър, за да види името му. — Нали така, Марвин?

Марвин въздъхна тежко зад превръзката си.

— Е, работата му е гадна — каза Мълаки. — Според мен, един хубав бой е само риск на професията.

— Хайде да опитаме така. Нека първо поговорим с копелето. Да видим дали ще ни сътрудничи. А ако не си доволен — Джак потупа Мълаки по рамото, — тогава ще го пребием.

— Аз ще съм първи. Искам да счупя пръстите на ръката, с която ме намушка. Бавно. Един по един.

Мъжете се спогледаха, после се обърнаха към Джаспър, който бе ококорил очи ужасено, и се ухилиха доволни, че си бяха изиграли ролите добре.

Джак се приближи към Джаспър и свали кърпата от устата му.

— Добре, схвана вече картинката, нали? Приятелите ми искат да си откъснат по едно парче от теб. Аз съм привърженик на демокрацията, но мнозинството печели. Ако искаш да избегнеш гласуването, ще ни сътрудничиш. В противен случай ще ги оставя да правят с теб каквото си искат, а после ще те изхвърлим пред вратата на Анита. А тя със сигурност ще те довърши. Гид? Пусни му онази част от касетата, където Анита обяснява на Мъл как се справя със служителите, от които е недоволна.

Гидиън отиде до касетофона и го пусна. Гласът на Анита, леден като смъртта, изпълни стаята и обясни колко приятно е да вкараш няколко куршума в някого.

— Ще й предоставим тази възможност и с теб — увери го Джак. — Ние тримата можем да ти причиним болка, но не сме убийци. Ще оставим тази част на експерта.

— Какво, по дяволите, искате?

— Ще ни кажеш всичко, което знаеш. Недей да пестиш подробностите. А когато му дойде времето, ще разкажеш всичко на един мой приятел, който случайно е ченге.

— Да не мислите, че ще говоря с ченгетата?

— Видях досието ти, Марвин. Няма да ти е за първи път. Но засега никой не те е обвинявал в убийство. Искаш ли да дадеш на Анита възможност да изкриви нещата и да хвърли върху теб вината за убийствата на Дубровски и Майкъл Екс? — попита Джак и изчака малко. — Тя ще направи точно това, ако не я изпревариш. А и ще имаш подкрепата ни. Или пък ние просто ще се оттеглим и ще я оставим да постъпи с теб, както с Дубровски.

— По-добре затвор, отколкото морга — обади се Мълаки. — Трябва да знаеш, че записахме и нашия малък танц на тротоара. С лекота ще го предадем на полицията, но ти няма да имаш предимството, че си отишъл при тях с… Каква беше думата, Джак?

— Разкаяние. Разкаяние и желание за сътрудничество.

— Точно така. Та няма да имаш това предимство. А Анита ще е свободна и пълна с пари. Колко време мислиш, че ще й е нужно да наеме човек, който да те очисти зад решетките?

— Искам сделка — облиза устни Джаспър. — Искам имунитет.

— Ще трябва да обсъдиш този въпрос с моя приятел със значката — каза му Джак. — Сигурен съм, че той ще се съгласи да вземе предвид желанията ти. А сега — добави той, като махна на Гидиън да включи касетофона, — хайде да си поговорим за това какво е да работиш за Анита Гай.

Анита лежеше във ваната, пълна догоре със сапунени мехурчета, и си представяше как в момента обработват Мълаки. На сутринта, след като беше имал достатъчно време да помисли, а и да страда, тя щеше да се отбие да го види. Той щеше да й съобщи къде държеше орисниците, както и Клио Толивър. После щеше да потвърди дали подозренията й са правилни и дали Джак или някой от друг от компания „Бърдит“ му бе помогнал да се справи с охранителната й система.

А после щеше да се разправи с всички тях. Лично.

Светлината от свещите потрепваше успокояващо върху затворените й клепачи. Личният й телефон иззвъня и Анита бързо протегна ръка към него.

— Да?

— Трябва да ти се извиня, че си тръгнах толкова бързо.

Гласът на Мълаки я накара да скочи стреснато. Вода и сапунена пяна се разплискаха и потекоха по пода.

— Беше много грубо от моя страна — продължи той. — Но имах спешен ангажимент. Е, все пак очаквам с нетърпение да те видя в четвъртък. Единадесет часа. Не забравяй! О, още нещо. Господин Джаспър ме помоли да ти предам, че напуска.

Когато линията прекъсна, Анита изрева вбесено и метна телефона яростно. Той се разби в огледалото.

На сутринта, когато прислужницата дойде да почисти, тя зацъка с език и си помисли за седемте години лош късмет.

Глава 30

Цялата работа приличаше на пиеса и зависеше от постановката, костюмите и желанието на актьорите да изпълнят добре ролите си. Тъй като Клио беше театралния експерт на групата, тя пое и ролята на режисьор.

Айлин изпълняваше ролята на Анита, когато Клио безмилостно караше състава да репетира.

— Времето е изключително важно, хора. Не забравяйте това. Джак, давай.

Джак се престори, че провежда телефонното обаждане, което щеше да сложи началото, после тръгна заедно с Гидиън към асансьора.

— Не разбирам защо отново трябва да слизаме долу. Можем само да се престорим, че го правим — отбеляза Гидиън.

— Слушай, готин, аз съм режисьорът. Действай!

Той завъртя очи, но влезе в асансьора с Джак.

— Късмет — извика Тия и сви рамене. — Ами точно това щях да им кажа, ако го правеха наистина.

— Виждате ли! — извика Клио. — Тия знае как да репетира.

— Скапана работа — промърмори Мълаки.

— Ако искаш да кажеш нещо, чакай си реда — предупреди го Клио. — Добре, би трябвало да е осем и петнадесет и времето минава. Ние си седим и чакаме връщането на Гидиън, като в същото време се наслаждаваме на питателна закуска. Часовникът цъка, а къде, по дяволите, е той?

— Всички ще се разхождаме нервно като тигри в клетка и ще пием прекалено много кафе — обади се Ребека, като прелисти едно от булчинските си списания. — О, мамо, виж тази рокля. Май точно нея ще избера.

— Това не е майка ти, а гадната Анита Гай. Не си забравяй ролята — настоя Клио, после се завъртя към Гидиън, когато вратата на асансьора се отвори отново. — Закъсняваш. Тревожехме се, дрън-дрън. Сега ни казваш, че всичко е наред.

— Ще го направя, ако ми дадеш възможност.

— Актьорите са такива деца! — извика тя, като го сграбчи за ризата и го притегли към себе си за целувка. — Смяна на сцената — съобщи тя. — Библиотеката. Десет и половина. По местата си, хора.

Валеше силно, когато Мълаки излезе от таксито пред обществената библиотека на Ню Йорк. Силният порой и причинените от него задръствания ги бяха забавили малко.

Времето го накара да изпита носталгия. Е, вижда му се краят, помисли си той, докато се изкачваше по стълбите между величествените лъвове, познати като Търпение и Кураж. Идваше време да се прибере у дома и да се заеме с нишките на живота си. И старите, и новите. Мълаки се зачуди каква ли шарка щяха да образуват.

Влезе вътре в тишината и величието, които напомняха катедрала. Това беше второто му посещение тук, тъй като бе задължен да направи генерална репетиция по-рано. Все още го озадачаваше фактът, че в такава огромна библиотека няма книги във фоайето.

Мълаки прокара ръка през мократа си коса, после, както бе планирано, се заизкачва по стълбите към третия етаж, вместо да вземе асансьора.

Никой не му обръщаше внимание. Посетителите на библиотеката седяха спокойно на масите или оглеждаха рафтовете с книги. Някои тракаха по лаптопите си, други драскаха на листа.

Той попълни формуляр за книгата, която бе най-подходяща за случая според Тия, и я занесе на библиотекарката.

Харесваше му миризмата на книги, дърво и мокри от дъжда хора. При други обстоятелства щеше да се наслаждава на посещението си тук. И макар Гидиън да бе най-запаления читател в семейството, Мълаки с удоволствие би си избрал хубава книга и би се настанил на някой стол в този храм на литературата.

Той мина покрай Гидиън, който седеше, забил нос в „Да убиеш присмехулник“. Брат му обърна следващата страница в знак, че Мълаки може да действа.

Бяха взели предвид факта, че Анита имаше достатъчно време да намери заместник на Джаспър. При това някой, готов да убие невъоръжен човек в библиотеката.

Това не бе твърде вероятно, разбира се, тъй като по този начин тя щеше да загуби шанса да се сдобие с орисниците. Мълаки бе готов да поеме този риск, но все пак космите по врата му настръхнаха, докато вървеше през редовете с книги.

Намери си подходяща маса и огледа лениво района. Очите му се стрелнаха към главата на Ребека, която седеше наведена над лаптопа си.

След двадесет минути, младата библиотекарка му донесе исканата книга. Мълаки се настани да чака търпеливо.

След като бе прекарал часове в разглеждане на видеозаписите на охраната, предоставени му от Джак, детектив Лу Гилбърт седеше в „Морнингсайд“ и разпитваше служителите за трите липсващи предмета от инвентарния списък.

В центъра на града, Джаспър се мъчеше да сключи сделка с областния прокурор.

Зад волана на бус, който пъплеше бавно в дъжда и вбесяващото задръстване на Пето авеню, Клио барабанеше в такт с „Нейкид Деймс“ и чакаше да даде знак на Тия.

Мълаки чу потракване на токчета, долови уханието на скъп парфюм и вдигна очи от книгата си.

— Здрасти, Анита. Тъкмо четях за орисниците. Невероятни дами! Знаеш ли, че те са пеели предсказанията си? Били са нещо като митологична рок група.

— Къде са?

— О, на сигурно място. Извини ме за лошите маниери — каза той, като се надигна и й придърпа стол. — Седни, моля те. В неприятен ден като днешния, това величествено място изглежда почти уютно.

— Искам да ги видя — отвърна Анита, но седна и кръстоса крака, като си напомни, че засега трябваше да се съсредоточи само върху бизнеса. — Не мислиш, че ще платя тази невероятна сума, без първо да огледам стоката, нали?

— Навремето ти позволих да огледаш една от тях и виж докъде стигнахме — усмихна се Мълаки. — Изпрати двама ужасно неучтиви мъже по петите на брат ми. А аз много го обичам.

— Съжалявам само, че не ги изпратих след теб. С по-категорични заповеди, разбира се.

— Е, човек се учи докато е жив. Но нямаше нужда да убиваш приятеля на Клио. Той не беше замесен.

— Тя го замеси. Това беше само бизнес, Мълаки. Нищо повече.

— Хей, не сме в „Кръстникът“, Анита. Щеше да е бизнес, ако беше предложила на Клио някаква цена за статуетката. Ако беше играла честно, сега щеше да я имаш. Вероятно дори и третата. А сега имаш само кръв по ръцете си.

— Спести ми лекцията си.

— Ако беше играла честно с мен — продължи той, — вместо да позволиш на алчността ти да надделее над здравия разум, сега щеше да притежаваш и трите статуетки само за част от парите, които ще платиш сега. Ти запреде тази нишка, Анита, когато открадна от мен и семейството ми.

— Ти искаше да ме чукаш. Позволих ти да го направиш, а после аз те прекарах. Няма смисъл да хленчиш за това.

— Права си. Просто ти обяснявам защо сега седим тук. Десет милиона. Уреди ли всичко?

— Ще получиш парите, но не и преди да видя орисниците — каза Анита, а когато Мълаки само се усмихна, изруга под нос. — Трансферът е уреден. След като се уверя, че притежаваш онова, което твърдиш, ще се обадя да преведат парите по сметката ти.

— Още нещо, преди да започнем. Ако след сключването на сделката, почувстваш желание да си отмъстиш на мен или на член от семейството ми или на Клио, не забравяй, че съм документирал всичко. Абсолютно всичко, Анита. И документацията е на сигурно място.

— В случай, че смъртта ти настъпи неочаквано? — засмя се тя. — Колко банално.

— Банално, но вярно. Ще получиш онова, което искаш, срещу парите си. И това ще е края. Споразумяхме ли се?

Жена, прекарала дванадесет години, омъжена за човек, който я отвращаваше в леглото и отегчаваше вън от него, знаеше как да бъде търпелива. Достатъчно търпелива да чака с години, за да осъществи убедителен нещастен случай.

— Тук съм, нали? Дай да ги видя.

Той се облегна назад, приковал очи в нейните, и вдигна ръка. Гидиън се приближи до масата и остави черно куфарче между тях.

— Мисля, че не се познаваш лично с брат ми. Гидиън, това е Анита Гай.

Анита сложи ръка на куфарчето и вдигна глава.

— Значи ти си посредникът, а? — нежно каза тя. — Наистина ли нямаш нищо против да споделяш курвата си с брат си?

— В нашето семейство обичаме да споделяме. Но се радвам, че Мъл не те сподели с мен. Доста си старичка за вкуса ми.

— Хайде, хайде, да не забравяме добрите маниери — каза Мълаки и махна към куфарчето.

— Тук има прекалено много хора — отвърна Анита.

— Или тук, или никъде.

Разгневена, Анита се опита да отвори куфарчето.

— Заключено е.

— Разбира се — жизнерадостно каза Гидиън. — Комбинацията е седем-пет-петнадесет. Датата на потъването на „Лузитания“.

Анита настрои комбинацията, ключалката изщрака и тя вдигна капака. Орисниците бяха пред очите й.

Тя взе първата и я огледа. Спомняше си отлично тежестта и формата на Клото. Красивата сребърна пола, сложната прическа, вретеното в ръката й.

Анита я остави на мястото й и извади Лахезис. Имаше някои разлики. Роклята й падаше по различен начин и оставяше едното рамо оголено. Блестящата коса беше вдигната нагоре в кок, напомнящ корона. Дясната й ръка държеше метър с цифри по него.

Сърцето на Анита заби лудо, когато върна втората орисница в куфарчето и извади третата.

Атропа беше малко по-ниска от сестрите си, точно както твърдеше легендата. Лицето й беше по-меко и мило. Държеше малка ножица в притиснатите към гърдите си ръце. Носеше сандали. Каишката на левия сандал се кръстосваше два пъти, преди да изчезне под полата.

Всяка подробност отговаряше на документираните описания. Изработката беше великолепна. От статуетките се излъчваше невероятно усещане за сила и власт.

В този момент Анита би платила всичко и би направила всичко, за да ги притежава.

— Доволна ли си? — попита я Мълаки.

— Един повърхностен поглед не може да бъде задоволителен — отговори тя, хванала Атропа в ръка. — Трябва да се направят определени експертизи и…

Мълаки издърпа орисницата от ръката й и я прибра в куфарчето при сестрите й.

— Вече минахме по този път. Взимай ги или забрави за тях. Веднага.

Той затвори куфарчето, макар Анита да протегна ръка и да се опита да го спре. После го заключи.

— Не очакваш да ти платя десет милиона след само две минути оглед.

Той й отговори със същия тих глас.

— Не разполагаше с повече, когато ти показах Клото за първи път. И веднага разбра, точно както си сигурна и сега. Прехвърли парите и можеш да си тръгнеш оттук с орисниците.

Той взе куфарчето от масата и го остави на пода до краката си.

— А ако не искаш, аз ще си тръгна с тях оттук и ще ги продам другаде. Подозирам, че „Уайли“ биха платили с удоволствие исканата цена.

Анита отвори чантата си. Мълаки сложи ръка на китката й, когато тя бръкна вътре.

— Бавно, скъпа — промърмори той и не свали ръка от нейната, докато тя не извади телефона си.

— Наистина ли мислиш, че мога да извадя пистолет и да те застрелям хладнокръвно на обществено място?

— Всичко, освен общественото място, ти подхожда идеално като хубавия ти костюм — отговори той, като затвори чантата й и се облегна назад.

— Изненадана съм, че не отиде първо в „Уайли“, след като ме смяташ за толкова безскрупулна.

— Реших, че между теб и мен няма да има прекалено много въпроси и отговори, някои от които биха били не особено приятни.

— Кажи на брат си да се разкара от главата ми — рязко нареди тя и набра някакъв номер, когато Гидиън се отдръпна назад. — Обажда се Анита Гай. Готова съм да прехвърля парите.

Мълаки извади листче от джоба си и го сложи на масата пред нея. Анита прочете данните в слушалката.

— Не — каза тя. — Ще ви звънна по-късно.

Анита остави телефона на масата.

— Трансферът е задействан. А сега искам орисниците.

— И ще ги получиш — отговори Мълаки, като бутна куфарчето по-далеч от нея. — След като потвърдя, че парите вече са в сметката ми.

На близката маса, Ребека отговори на електронното съобщение на Джак, изпрати друго на Тия, после продължи да наблюдава банковата сметка.

— Това са много пари, Мълаки. Какво възнамеряваш да правиш с тях?

— Имаме доста планове. Ще трябва да дойдеш някой път в Коув и да видиш как сме ги употребили. А ти какво ще правиш? Веднага ли ще си потърсиш печалбата или първо ще се наслаждаваш известно време на придобивката си?

— Бизнесът на първо място както винаги.

Докато наблюдаваше как сестра му затваря лаптопа си, Гидиън си помисли, че сега времето бе най-важно. Скоро щяха да разберат дали Клио бе подготвила сцената добре. Той пъхна палци в гайките на колана си и потупа с пръсти предните си джобове.

Мълаки вдигна очи.

— О, за бога! — изсъска той и се намръщи на Анита. — Имаме си компания. Остави ме да се оправя с нея.

— С кого?

— Тия.

Мълаки се усмихна и скочи на крака.

— Тия, каква приятна изненада!

— Мълаки!

Тия заекна леко. Вълнението от ролята я накара да се изчерви.

— Не знаех, че си в Ню Йорк.

— Току-що пристигнах. Канех се да ти звънна по-късно, но ти ми спести разхода — каза той, като се наведе, притисна буза към нейната и вдигна вежди към Анита.

— Дойдох да направя някои проучвания за новата си книга — обясни Тия, като притисна куфарчето към гърдите си. — Не очаквах да… — Тия замълча и погледна стреснато. — Анита?

— Разбира се, вие се познавате — отбеляза Мълаки, като повиши нервно глас и няколко човека се обърнаха раздразнено към тях. — Помолих госпожица Гай да се срещнем тук, за да обсъдим… да обсъдим някои покупки за офиса ми.

— О, разбирам — отвърна Тия и ги погледна с наранени и овлажнели очи, сякаш бе разбрала за любовна връзка между тях. — Ами… аз… аз не искам да ви прекъсвам. Както ти казах, аз само… О, за орисниците ли четеш?

Тя се наведе тромаво, за да види книгата и блокира гледката на Анита.

Ребека се приближи небрежно, размени куфарчетата и продължи напред. Намигна бързо на Гидиън, стисна дръжката на куфарчето с орисниците, излезе от читалнята и заслиза по стълбите.

— Само си убивам времето — отговори Мълаки, като потупа телефона на Анита, когато видя, че лампичката му мига. — Мисля, че те търсят, Анита.

— Извинете ме — каза тя и взе телефона. — Анита Гай.

— Аз… аз би трябвало да се заема с работата си — каза Тия и отстъпи назад. — Радвам се, че те видях отново, Мълаки. Беше… Довиждане.

— Разби моминските й мечти — засмя се Анита и затвори телефона. — Трансферът е извършен, така че…

Тя се протегна към куфарчето, но за втори път Мълаки я хвана за ръката.

— Не толкова бързо, скъпа. Първо трябва лично да проверя.

Той извади собствения си телефон, сякаш за да потвърди онова, което Ребека вече бе потвърдила, и се обади на Клио.

— Салон за масаж „Труди“ — отговори тя. — Гарантираме, че ще ви намачкаме добре.

— Трябва да потвърдя електронен трансфер на една сума. Да, ще почакам.

— Ребека тъкмо се качва в буса. Джак би трябвало да е в дома на Анита заедно с детектив Гилбърт. Имат заповед за обиск.

— Да, благодаря. Ще ви дам номера на сметката.

— Мъл, Ребека е. Джак ми изпрати съобщение по електронната поща. Приятелят му, детектив Робинс, ще призове Анита на разпит за убийствата. Би трябвало вече да е в „Морнингсайд“. А тъй като другото ченге е в дома й, тя наистина няма къде да отиде. В момента и Тия излиза от библиотеката.

— Чудесно. Благодаря ви много — каза Мълаки и прибра телефона в джоба си. — Е, струва ми се, че свършихме работата — надигна се той и подаде куфарчето на Анита. — Но не мога да кажа, че с удоволствие работих с теб.

— Ти си глупак, Мълаки — каза Анита и също стана. — По-лошо, ти си глупак, който мисли на дребно. Ще превърна съдържанието на куфарчето в най-страхотната история на века. Радвай се на десетте си милиона. Още преди да приключа, това ще са стотинки за мен.

— Да, ужасна проклетия — каза Гидиън, когато Анита се отдалечи.

— Е, може да е имала гадно детство — усмихна се Мълаки. — Да й дадем една минута да яхне метлата, а после ще отидем при момичетата.

Метлата беше обикновено нюйоркско такси, но Анита бе готова да крещи от радост. Всичко, което искаше — пари, власт, положение, слава, уважение, бе в куфарчето до нея.

Парите на Пол я бяха извели дотук. Но щеше да измине останалия път съвсем сама. Сега бе на светлинни години разстояние от мизерната къщичка в Куинс.

Въодушевена, тя извади телефона, за да се обади на иконома си и да му нареди да приготви шампанското и хайвера.

— Добър ден. Домът на семейство Морнингсайд.

— Обажда се Анита Гай. Не ти ли казах, че Стайпс или Фицхю трябва да вдигат телефона?

— Да, госпожице Гай. Съжалявам, госпожице Гай. Но господин Стайпс и госпожа Фицхю са с полицаите в момента.

— Какво искаш да кажеш?

— Полицаите са тук, госпожо. Имат заповед за обиск.

— Да не си полудяла?

— Да, госпожо. Не, госпожо. Чух да говорят нещо за иск към застрахователната компания и някакви предмети от „Морнингсайд“.

Вълнението в гласа на момичето беше осезаемо. Анита не можеше да разбере противоречията, които бушуваха в главата на слугинята й — дали да си признае, че е подслушвала до вратата и да рискува да я уволнят, или да предаде информацията на господарката си.

— Какво правят? Къде са?

— В библиотеката, госпожо. Отвориха сейфа ви и намериха разни неща. Неща, които трябвало да са откраднати от магазина.

— Това е абсурдно! Невъзможно. Това е…

Парченцата от мозайката започнаха да застават по местата си.

— Това копеле! Това гадно копеле!

Тя метна телефона настрани и с треперещи пръсти отвори куфарчето.

Вътре лежаха три кукли. Въпреки замъгления си от гняв поглед, Анита разпозна Мо, Лари и Кърли.

— Тя няма да оцени иронията на Тримата глупаци. — Гидиън се протегна и дръпна парчето пица от ръката на Клио.

— Това е като торта в лицето. Намекът е достатъчно ясен. Дори за нея.

— Никога не съм разбирала хумора им. Съжалявам — каза Тия, когато тримата мъже се вторачиха в нея. — Цялото това удряне на глави и замеряне с торти.

— Мъжка работа — обясни й Джак. — Е, вече би трябвало да са я отвели в полицията — добави той, като погледна часовника си. — Адвокатите й могат да се скъсат от номера, но няма да успеят да се преборят със застрахователната измама.

— А Мики?

Джак погледна Клио.

— Джаспър си изпя всичко. Съдът може да погледне подозрително на човек с досие като неговото, но телефонните записи ще подкрепят твърденията му. А като свържат брънките, ще оплетат страхотна верига около врата на Анита. Тя е съучастничка в убийство, в това няма съмнение. Ще си плати за Мики. Ще си плати за всичко.

— Само като си помисля за нея в грозния оранжев затворнически гащеризон, който никак няма да отива на цвета на косата й, и настроението ми се оправя — каза Клио и вдигна бирата си. — Да пием за нас!

— Беше страхотен купон — ухили се Гидиън, като се надигна и раздвижи рамена. — Трябва да вървя.

— Къде отиваме?

— Ти не си поканена — отговори той, като леко тупна Клио по носа. — Мъл и мама ще дойдат с мен, за да получа и мъжки, и женски съвет, когато избирам подходящ пръстен.

— Ще ми купуваш пръстен? Ах, ти, глупав традиционалист такъв! — скочи тя и го целуна. — Тогава и аз ще дойда. Би трябвало аз да си избера пръстена, след като аз ще го нося.

— Няма да идваш. А аз ще го избера, тъй като аз ще ти го дам.

— Ужасно ограничение, но мисля, че мога да го преживея.

— Ще те поизпратим — каза Джак, като хвана Ребека за ръката. — Ще се отбием в полицията, за да изтръгнем някаква информация от Боб. Той може да устои на мен, но не и на красивата ирландка.

— Чудесна идея — ухили се Ребека и грабна якето си. — А после ще резервираме маса в някой чудовищно скъп ресторант и ще си направим диво празненство. Но първо ще помогнем на Тия да разчисти.

— Не, няма нужда. Предпочитам по-скоро да узная какво става. А и искам да видя пръстена на Клио.

— Аз също — засмя се Клио и се просна на канапето. — Ще ти помогна да разчистим, не се тревожи. Готин — обърна се тя към Гидиън, — не се страхувай да купиш нещо натруфено… Мога да го понеса.

Когато остана насаме с Тия, Клио се завъртя по корем и кръстоса крака във въздуха.

— Седни за минута. Кутиите от пица не бързат заникъде.

— Ако се заема с работа, няма да ми се струва, че времето минава бавно. Знаеш ли, през последния месец изядох повече пица, отколкото през целия си живот.

— Стой до мен и ще откриеш всички удоволствия на вредните храни.

— Никога не съм мислила, че ще се радвам на тълпи хора в дома си. Но се радвам. Струва ми се, че нещо не е наред, когато останалите ги няма.

— Чудех се дали вие с Мъл също няма да се втурнете към…

— Към кое? — попита Тия, като погледна трите орисници, които стояха сред празните бутилки и кутиите от пица. — Вече го направихме, нали?

— Не, имах предвид друго. „Докато смъртта ни раздели.“

— О, не сме говорили за това. Предполагам, че той няма търпение да се върне в Ирландия и да се заеме със семейния бизнес, да реши какво да прави със своя дял. Може би след… Може би, след като се установи, ще поговорим по въпроса.

— Времето е важно нещо, нали? — каза Клио и взе Клото. — Но мисля, че въпреки всичките онези неща със съдбата, понякога трябва да свършиш работата сам. Защо не го попиташ?

— Какво да го попитам? Дали иска да се ожени за мен? Не мога. Би трябвало той да ме попита.

— Защо?

— Защото той е мъжът.

— Да, да, има си пенис. Е, и? Обичаш го, искаш го, защо да не го попиташ? А после ще планираме тройна сватба. Убедена съм, че така е предопределено от съдбата.

— Да го попитам ли? — замислено повтори Тия. — Няма да имам достатъчно смелост.

Телефонът звънна в момента, когато Тия носеше празните кутии към кухнята. Тя вдигна слушалката бързо.

— Ало?

— Значи правиш проучвания, а, кучко?

Леденият глас скова гръбнака на Тия.

— Моля?

— Какво ти обеща той? Истинска любов? Вярност? Няма да ги получиш.

— Не разбирам — заекна Тия, като се върна във всекидневната и махна на Клио. — Анита, ти ли си?

— Не ми се прави на глупава. Играта свърши. Искам орисниците.

— Не знам за какво говориш — отвърна Тия, като завъртя телефона, за да могат и двете с Клио да чуват.

— Ако не изпълниш нарежданията ми, ще съжаляваш ужасно много за майка си.

— Майка ми? — скочи Тия и инстинктивно стисна ръката на Клио. — Какво за майка ми?

— Не се чувства много добре в момента. Нали, Алма?

— Тия! — Гласът на майка й беше слаб и задавен от сълзи. — Тия, какво става?

— Кажи й какво правя сега, Алма.

— Тя… Тия, тя е опряла пистолет в главата ми. Мисля, че застреля Тили. О, Господи, не мога да дишам.

— Анита! Не я наранявай! Тя не знае нищо. Не е замесена в това.

— Всички са замесени. Той при теб ли е?

— Не. Мълаки не е тук. Кълна ти се, не е тук. Сама съм.

— Тогава ела сама в дома на майка си. Ще си побъбрим приятелски. Имаш пет минути, така че действай бързо. Пет минути, Тия. После ще я застрелям.

— Недей, моля те! Ще направя всичко, което поискаш.

— Губиш време, а майка ти не разполага с много.

Линията прекъсна и Тия хвърли телефона настрани.

— Трябва да вървя! Трябва да побързам…

— Господи, Тия, не можеш да отидеш там. Не и сама.

— Трябва! Няма време.

— Ще се обадим на Гидиън и Мълаки. Също и на Джак — извика Клио и избута Тия от вратата. — Помисли, по дяволите! Мисли. Не можеш да се втурнеш там сама. Имаме нужда от ченгетата.

— Трябва. Става дума за майка ми. Тя е ужасена. Може дори вече да е пострадала. Пет минути. Имам само пет минути. Тя ми е майка — повтори Тия и бутна Клио.

— Замотай Анита — втурна се Клио след нея. — Замотай я, а аз ще повикам помощ.

Тия се затича. Не знаеше, че може да тича толкова бързо и да се носи напред в дъжда като змиорка във водата. Подгизнала, ужасена и намръзнала, тя се втурна по стъпалата към вратата на родителите си. Удари с юмрук по нея и вратата се отвори.

— Мамо!

— Тук сме, Тия. Горе — долетя гласът на Анита. — Затвори и заключи вратата. Едва успя. Оставаха ти само тридесет секунди.

— Мамо — поколеба се Тия до стълбите. — Добре ли си?

— Тя ме удари — захлипа Алма. — Лицето ми. Тия, не се качвай. Не идвай тук! Бягай!

— Не я наранявай повече. Идвам — каза Тия, като стисна парапета и се заизкачва по стълбите.

В коридора горе видя Тили, която лежеше на пода, а кръвта й се просмукваше в килима.

— О, Господи, не! — извика Тия, като се втурна към нея и се наведе да провери пулса й.

Тили още беше жива. Тия едва не заплака от облекчение. Беше жива, но докога? Ако забавеше Анита, докато пристигнеше помощта, Тили можеше да умре от загуба на кръв.

Сега си сама, каза си тя и си заповяда да стане и да свърши онова, което трябваше.

— Тили е лошо ранена.

— Е, баща ти ще трябва да се обади в агенцията и да си назначи нова икономка. Влез тук, Тия, преди да разпръсна мозъка на майка ти из натруфената й спалня.

Без да се разправя повече, Тия влезе в стаята. Видя майка си, завързана на един стол. Анита стоеше зад нея, опряла пистолет в израненото й слепоочие.

— Вдигни си ръцете — заповяда Анита. — Завърти се бавно. Я виж — отбеляза тя, когато Тия се подчини. — Дори не си сложила шлифер. Такава всеотдайна дъщеря.

— Нямам пистолет. Дори и да имах, нямаше да знам как да го използвам.

— Виждам. Прогизнала си до кости. Ела тук.

— Тили има нужда от лекар.

Анита повдигна вежди и притисна дулото на пистолета в главата на Алма.

— Искаш ли труповете да станат два?

— Не. Моля те.

— Тя звънна на вратата — изплака Алма. — Тили я пусна да влезе. Тъкмо идваше да ми съобщи, когато чух ужасен трясък. Тя застреля горката Тили. А после влезе тук и ме удари. Завърза ме.

— Е, използвах шалове „Ерме“, нали? Престани да хленчиш, Алма. Не знам как търпиш тази жена — обърна се Анита към Тия. — Наистина би трябвало да й пусна един куршум в мозъка и да ти направя услуга.

— Ако я нараниш, няма да имам причина да ти помогна.

— Очевидно съм сгрешила в преценката си за теб — каза Анита, като потърка пистолета в пребледнялата буза на Алма. — Не мислех, че си способна да лъжеш, мамиш и крадеш.

— Като теб ли?

— Точно така. Искам орисниците.

— Няма да ти помогнат. Полицаите са и в дома, и в магазина ти. И имат заповеди за обиск.

— Да не мислиш, че не знам? — извика Анита с писклив глас като изпаднало в истерия дете. — Смятате се за толкова умни, пъхате разни откраднати неща в сейфа ми. Да не мислиш, че се тревожа заради някаква си застрахователна измама?

— Те знаят, че си убила онзи човек. Също така знаят, че преди това си му платила, за да убие Мики. Съучастничка си в убийство — каза Тия, като пристъпи напред, докато говореше. — Орисниците няма да ти помогнат в това.

— Ти ми ги дай, а аз ще му мисля. Искам статуетките и парите. Обади се на онзи ирландски кретен и ми достави всичко, иначе ще убия майка ти, а после и теб.

Тия си помисли, че Анита и бездруго щеше да ги убие. Дори и да й предадеше статуетките и парите, проклетницата щеше да ги убие. А после можеше да се скрие в някоя дупка и никой да не я намери.

— Не са у него. У мен са — бързо каза тя, когато Анита удари майка й по главата с пистолета. — Баща ми ги искаше. Знаеш добре какъв фурор ще предизвикат орисниците. Затова те измамихме с парите. Баща ми щеше да ги купи. Аз щях да получа Мълаки, а „Уайли“ — орисниците.

— Е, няма да стане.

— Добре. Не искам да нараняваш майка ми. Ще ти доставя орисниците и моя дял от парите. Ще се опитам да ти осигуря и останалото. Ще ти донеса статуетките веднага, ако престанеш да насочваш този пистолет към майка ми.

— Не ти ли харесва? А какво ще кажеш за това? — извика Анита и насочи пистолета си към сърцето на Тия.

Алма започна да пищи, когато видя насочения към дъщеря й пистолет. С разсеян жест, Анита я фрасна по слепоочието.

— Млъкни, по дяволите, или ще ви застрелям и двете само за да си направя кефа.

— Недей. Не наранявай моята Тия.

— Не е нужно да нараняваш никого. Ще ти ги донеса.

Тия бавно се приближи към тоалетката на майка си.

— Мислиш ли, че съм достатъчно глупава да повярвам, че статуетките са там?

— Трябва да взема ключа. Мама го пази в кутията си там.

— Тия…

— Мамо — поклати глава Тия, — няма смисъл да се преструваме повече. Тя знае. Не си заслужава да умрем заради едни статуетки.

Тия отвори чекмеджето.

— Спри! Отдръпни се назад!

Размахвайки пистолета, Анита се приближи към отвореното чекмедже.

— Ако вътре има пистолет, ще прострелям коляното на майка ти.

— Моля те — олюля се Тия, като се опря на шкафа, за да запази равновесие и грабна малко шишенце. — Моля те, недей. Няма пистолет.

Анита зарови из чекмеджето със свободната си ръка.

— Няма и ключ.

— Там е. Точно…

Тия затръшна с всичка сила чекмеджето върху ръката на Анита, после изхвърли съдържанието на шишенцето в очите й. Пистолетът изтрещя и направи дупка в стената на сантиметри от главата на Тия. Тя се хвърли напред, оглушала от писъците на майка си и на Анита.

Ударът в Анита й изкара въздуха, но притокът на адреналин в кръвта й бе толкова силен, че тя дори не забеляза. Но с примитивно задоволство усети как ноктите й свалят кожата от китката на Анита.

И усети мириса на кръв.

Пистолетът се изплъзна от ръката на Анита и се изтърколи на пода. И двете се устремиха към него. Анита размахваше диво ръце, заслепена от ароматните соли, които Тия бе хвърлила в очите й. Коляното на Тия се заби почти случайно в корема на Анита.

Сключили ръце върху пистолета, те се затъркаляха по пода на кълбо. Тия направи първото, което й дойде наум — сграбчи косата на Анита и я дръпна свирепо.

Не чу разбиването на стъклото, когато се удариха в масата. Не чу виковете от долния етаж и тропота на крака. Чуваше само кръвта в главата си.

За първи път в живота си, Тия причиняваше на някого физическа болка, но искаше да му причинява още и още.

После някой я дръпна настрани. С оголени зъби и размахани юмруци, Тия се забори отчаяно, после сведе поглед надолу и видя как Анита подбели очи и припадна.

Гидиън пристъпи напред и взе пистолета, а Мълаки притисна Тия в обятията си.

— Ранена ли си? Господи, Тия, цялата си в кръв.

— Срита я в задника — ухили се Клио и тръгна към нея. — Не виждате ли? Тия срита дебелия жалък задник на кучката.

— Тили.

Адреналинът се изпари и крайниците й омекнаха. Гласът й беше слаб, а главата й се въртеше.

— Мама е с нея. Сега звъни за линейка. Хайде, скъпа, ела да седнеш. Гидиън, помогни на госпожа Марш.

— Аз ще го направя. Тя е уплашена — възрази Тия.

Краката й трепереха и коленете й се подгъваха, но тя успя да тръгне напред. Втората стъпка беше по-лесна.

— Разкарайте я оттук, моля ви. Махнете Анита от стаята. Аз ще се погрижа за мама.

Тия прескочи припадналата Анита и забърза към майка си.

— Няма да изпадаш в истерия — нареди й Тия, като я целуна по израненото лице и започна да я развързва. — Сега ще си легнеш, а аз ще ти направя чай.

— Мислех си, че ще те убие. Мислех…

— Не ме уби. Съвсем добре съм, а също и ти.

— Тили е мъртва.

— Не е. Честна дума.

Тия нежно помогна на Алма да се изправи.

— Идва линейка. Лягай сега. Всичко ще бъде наред.

— Тази ужасна жена. Никога не съм я харесвала. Главата ме боли.

— Знам — кимна Тия, като целуна майка си по слепоочието. — Ще ти донеса нещо.

— Тили — повтори Алма и стисна ръката на дъщеря си.

— Ще се оправи — успокои я Тия, като се наведе и я прегърна. — Всичко ще се оправи.

— Ти беше невероятно смела. Не знаех, че си толкова смела.

— И аз не знаех.

За изненада на Тия, майка й настоя да отиде в болницата с Тили. След това настоя също така енергично да отпрати дъщеря си.

— Тя ще подлуди лекарите. Поне докато баща ми не се появи да я успокои.

— Това показва добро сърце — каза Айлин, като сложи чаша чай пред Тия. — Показва, че майка ти се тревожи повече за приятелката си, отколкото за всичко друго. Добро сърце — повтори тя и докосна наранената буза на Тия. — А сега си изпий чая, за да бъдеш спокойна, когато говориш с полицаите.

— Да, добре. Благодаря.

Тия затвори очи, когато Айлин излезе от стаята, после ги отвори отново и погледна Мълаки.

— Всъщност не съм сигурна дали мога да го изпия. Малко съм замаяна.

— Но това ти харесва, нали?

— Този път не много.

— Никога не съм си помислял, че Анита може да те нарани. А трябваше да помисля за…

— Никой, освен Анита няма вина.

— Виж се само — каза той и нежно я погали по лицето. — Синини по бузата, а и драскотини като от котка. Не искам отново да виждам такова нещо дори за всички пари на света, орисниците или каквото и да е друго. Не искам никакви рани по теб.

— По Анита има повече рани. И аз й ги причиних.

— Така си е — прегърна я той. — Ароматни соли в очите. Кой би се сетил?

— Е, вече е свършено, нали?

— Така е. Историята приключи.

— Ще се ожениш ли тогава за мен?

— Какво? — изненадано извика Мълаки. — Какво каза?

— Попитах дали ще се ожениш за мен или не.

Той се засмя и прокара ръка през косата си.

— Мислех да го направя, ако ти си съгласна. Всъщност в момента, когато Клио звънна на мобифона на Гидиън, избирах годежен пръстен за теб.

— Връщай се обратно и го купи.

— Веднага ли?

— Утре — успокои го Тия, като обви ръце около него и въздъхна. — Утре ще бъде чудесно.