Мравките

2 ВСЕ ПО НАДОЛУ

Етаж -45: 103 683-и безполов се промъква в залите за борба — помещения с нисък таван, където войниците се упражняват в очакване на пролетните войни. Навсякъде се виждат бойци, които се дуелират. Отначало противниците само се докосват, за да оценят взаимно широчината на гръдния кош и формата на краката. Обръщат се, опипват хълбоците си, подръпват власинките, отравят си миризми на предизвикателство, гъделичкат се един друг с боздуганите на върха на антените.

Най-сетне се нахвърлят един срещу друг. Сблъсък на броните. Всеки се стреми да сграбчи другия за съчлененията на торса. Щом това се удаде на единия, другият посяга да го захапе за коленете. Движенията са резки. Те се изправят на двата задни крака, строполяват се, въргалят се разярени.

За момент застиват неподвижно, после внезапно се насочват към друг крайник. Внимание, това не е истински ръкопашен бой, а само тренировка: няма счупвания, не се лее кръв. Борбата се прекратява веднага щом една от мравките бъде повалена по гръб. Тогава тя прилепва антените си към гърба — знак, че се предава. Все пак двубоите доста приличат на истински. Ноктите охотно се впиват в очите в търсене на по-здрава хватка. Челюстите тракат във въздуха.

На известно разстояние артилеристите, седнали върху коремите си, се целят и стрелят по камъчета, поставени на петстотин глави разстояние. Струите киселина често улучват мишената.

Един стар боец обяснява на някакъв новак, че всичко се решава преди схватката. Челюстите или киселинната струя само потвърждават превъзходството, което вече е признато и от двамата воюващи. Преди стълкновението непременно единият от двамата е решил да победи, а другият — да се признае за победен. Всичко е въпрос на разпределение на ролите. След като всеки е избрал своята, победителят може да стреля, без въобще да се цели, и пак ще улучи; а победеният може да нанесе най-успешния удар с челюсти, но дори няма да успее да нарани противника си. Един-единствен съвет: трябва да се заживее с мисълта за победата. Всичко е в главите. Ако заживееш с мисълта за победата, нищо не може да ти се опре.

Двама борци се блъсват във войник 103 683-и. Той ги отстранява с един замах и продължава пътя си. Търси подразделението на наемниците, разположено под арената за борби. Ето прохода.

Тяхната зала е още по-просторна от тази на легионерите. Истина е, че наемниците живеят на самия тренировъчен терен. Те нямат друга цел в живота освен войната. Тук са представени всички обитатели на околността, независимо съюзници или подчинени: жълти мравки, червени мравки, черни мравки, мравки, които плюят лепило, допотопни мравки с отровен шип и дори мравки-джуджета.

Отново термитите са тези, които първи достигнали до идеята да привлекат представители на чужди племена, които срещу храна и подслон да се бият на тяхна страна по време на нашествия.

Що се отнася до мравешките градове, случило се така, че в резултат на дипломатически тънкости на няколко пъти влизали в съюз с термитите против други мравки.

Така сред термитите логично възникнал въпросът: защо да не наемат направо цели легиони мравки, които постоянно да пребивават в термитника? Наистина революционна идея. Изненадата била неописуема, когато мравешки армии се сблъскали с посестрими от същия вид, които се биели на страната на термитите. Цивилизацията на мравките, която винаги бързо се е приспособявала, този път донякъде е надминала себе си.

Мравките на драго сърце щели да последват примера на своите противници, като наемат легиони от термити, за да се бият срещу термитите. Само че една подробност провалила този проект: термитите са абсолютни роялисти. Тяхната лоялност е ненакърнима, те са неспособни да се бият срещу себеподобни. Единствено мравките, чиито политически режими са толкова разнообразни, колкото и физиологичните им особености, са в състояние да приемат всички извратени последствия от наемничеството.

Но в това нямало нищо фатално! Големите федерации на рижите мравки успели да подсилят своята армия е многобройни легиони чуждоземни мравки, обединени под уханното знаме на Бел-о-кан.

103 683-и се приближава до джуджетата наемници. Пита ги дали са чували за изнамереното в Ши-гае-пу тайно оръжие, което е в състояние да унищожи скоропостижно цяла експедиция от двадесет и осем рижи мравки. Те отговарят, че никога не са виждали или чували да се говори за нещо толкова ефикасно.

103 683-и разпитва други наемници. Една жълта мравка заявява, че е присъствала на такова чудо. Само че не било атака на джуджета… а гнила круша, паднала изневиделица от едно дърво. Всички присъстващи излъчват феромони за сърдечен смях. Това е то чувството за хумор на жълтите мравки.

103 683-и се изкачва обратно в една зала, където тренират най-близките му колеги. Познава ги лично. Те го изслушват внимателно, имат му доверие. Скоро групата за „издирване на тайното оръжие на джуджетата“ нараства на повече от тридесет решителни бойци. Ех, да можеше 327-и да види това!

Внимание! Организирана банда се опитва да избие всички, които искат да научат истината. Без съмнение рижи наемници на служба у джуджетата. Могат да бъдат разпознати — до един миришат на скала.

От съображение за сигурност решават да направят първото съвещание в самото дъно на града, в една от залите на най-долния петдесети етаж. Там ще могат да организират операцията на спокойствие.

Ала тялото на 103 683-и му сигнализира за рязко ускоряване на времето. Вече е 23°. Той се оттегля и бърза за срещата с 327-и и 56-а.

Никола не искаше да спи. Все още беше пред телевизора. Новините приключиха със съобщението за завръщането на космическата сонда „Марко Поло“. Заключение: нямаше и най-малка следа от живот в съседните слънчеви системи. Всички посетени от сондата планети представлявали камениста пустиня или течна амонячна повърхност. Никакъв мъх, никаква амеба, нито дори микроб.

„Ами ако тате има право? — каза си Никола. — Ако ние наистина сме единствената разумна форма на живот в цялата Вселена?…“ Разочарованието би било голямо, при това имаше вероятност да се окаже вярно.

След новините излъчваха обширен репортаж от поредицата „Световни култури“, посветен този път на кастите в Индия.

„От рождението до смъртта индусите принадлежат към определена каста. Всяка от тези касти съществува съобразно своя собствена система от правила, твърдо установен кодекс, който никой не може да нарушава под страх от отлъчване както от неговата собствена каста, така и от всички останали. За да бъде разбрано подобно поведение, трябва да си припомним, че…“

— Един часът през нощта е — обади се Люси.

Никола бе преситен от образи. Откакто започнаха проблемите с мазето, той прекарваше пред телевизора най-малко по четири часа на ден. Това за него бе начин да не мисли, да забрави кой е. Гласът на майка му го върна към тягостната действителност.

— Хайде, не си ли изморен?

— Къде е тате?

— Все още е в мазето. Време е да спиш.

— Не мога да заспя.

— Искаш ли да ти разкажа приказка?

— О, да! Искам приказка! Чудесна приказка!

Люси го заведе до стаята му и седна на ръба на леглото, като разпусна дългите си рижи коси. Избра една стара еврейска приказка.

— Имало едно време един каменоделец, комуто омръзнало да дълбае планината под жарките лъчи на слънцето. „Дотегна ми този живот. Все дялам, дялам камъка до изнемога… и това слънце непрестанно над главата ми! Ах! Как ми се иска да бъда на негово място, ще се издигна там горе, високо, ще бъда всемогъщ, жарък и ще обливам света с лъчите си“ — казал си каменоделецът. И като по чудо молбата му била чута. Каменоделецът изведнъж се превърнал в слънце. Бил истински щастлив, че желанието му се изпълнило. Ала докато се забавлявал да изпраща лъчите си навред, ненадейно забелязал, че те били възпирани от облаците. „За какво ми е да съм слънце, когато едни обикновени облаци могат да засенчват лъчите ми! — възкликнал той. — Щом облаците са по-могъщи от слънцето, предпочитам да бъда облак.“ Тогава се превърнал в облак. Носел се над света, летял, пращал дъжд, ала внезапно се появил вятър и разпръснал облака. „Ех, вятърът успява да разпръсне облаците, значи той е по-силният. Искам да бъда вятър“ — казал си каменоделецът.

— И тогава се превърнал във вятър?

— Да, духал над света. Предизвиквал бури, вихрушки, тайфуни. Ала не щеш ли, съгледал на пътя си препятствие. Някаква много висока и много твърда стена. Планина. „Защо ми е да бъда вятър, когато една обикновена планина може да ме спре? Тя е най-силната!“ — рекъл си.

— И тогава се превърнал на планина!

— Точно така. И в този момент почувствал, че някой го удря. Някой, който бил по-силен от него и дълбаел недрата му. Това бил… един нищо и никакъв каменоделец…

— Аааа!

— Харесва ли ти приказката?

— О, да, мамо!

— Сигурен ли си, че не си гледал по-хубави по телевизията?

— О, не, мамо, не съм гледал.

Тя се засмя и го прегърна.

— Кажи ми, мамо, мислиш ли, че тате също дълбае?

— Може би, кой знае? Във всеки случай той, изглежда, си въобразява, че ще промени себе си, като слиза долу.

— Не му ли е хубаво тук?

— Не, синко, срамува се, че е безработен. Смята, че е по-добре да бъде слънце. Подземно слънце.

— Тате се мисли за цар на мравките.

Люси се усмихна.

— Ще му мине. Знаеш ли, той също е дете. А децата винаги са омаяни от мравуняците. Ти никога ли не си играл с мравки?

— Напротив, играл съм!

Люси му оправи възглавницата и го целуна.

— А сега трябва да спиш. Хайде, лека нощ.

— Лека нощ, мамо.

Люси забеляза кибритените клечки, оставени на нощното му шкафче. Сигурно пак се бе опитвал да направи четири равностранни триъгълника. Тя се върна в дневната и отново взе в ръка книгата по архитектура, в която се разказваше историята на къщата.

Много учени бяха живели тук. Най-вече протестанти. Мишел Серве2 например обитавал този дом в продължение на няколко години.

Един пасаж привлече вниманието и. В него се твърдеше, че по време на Религиозните войни било прокопано подземие, което позволявало на протестантите да напускат незабелязано града. Това подземие било необикновено дълбоко и дълго…

Трите насекоми застават в триъгълник за осъществяване на абсолютна комуникация. Така няма да става нужда да разказват премеждията си и в секундата ще разберат всичко, което им се е случило, като че са едно тяло, разтроило се временно, за да извърши по-ефикасно разследването.

Те допират антените си. Мислите започват да текат, да се преливат. Механизмът заработва. Всеки мозък действа като транзистор, който провежда, обогатявайки го, електрическото послание, което сам е получил. Умовете на три мравки, слети по този начин, надминават обикновените способности на всяка поотделно.

Ала внезапно очарованието бива прекъснато. 103 683-и улавя паразитна миризма. Стените имат антени. Поточно две антени, които се подават през входния отвор за жилището на 56-а. Някой ги подслушва…

Полунощ. Вече втори ден, откак Жонатан не се беше връщал горе. Люси нервно се разхождаше из дневната. Тя отиде да погледне дълбоко заспалия Никола, когато внезапно погледът й бе привлечен от нещо. Кибритените клечки. В този момент тя интуитивно почувства, че първата крачка към тайната на мазето се крие може би в тайната на кибритените клечки. Четири равностранни триъгълника с шест клечки…

„Трябва да се мисли различно. Ако се разсъждава по обичайния начин, нищо не се постига“ — повтаряше Жонатан. Тя взе клечките и се върна в дневната, където дълго си игра с тях. Най-сетне, изтощена от тревога, отиде да си легне.

Тази нощ сънува странен сън. Отначало видя вуйчо Едмон или поне някой, който съответстваше на описанието, направено от мъжа й. Стоеше на нещо като дълга опашка за кино, проточила се в сърцето на пустинята, насред камънака. Опашката беше обградена от мексикански войници, които следяха „всичко да протече добре“. В далечината се виждаха десетина бесилки, на които окачваха хората. Когато се превърнеха в трупове, смъкваха ги и окачваха други. А опашката напредваше…

Зад Едмон стоеше Жонатан, след него тя, а отзад някакъв дебел господин е малки очилца. Всички осъдени на смърт разговаряха спокойно, като че не се случваше нищо.

Когато най-сетне им пъхнаха главите в клупа и ги обесиха четиримата един до друг, те просто зачакаха. Вуйчо Едмон пръв се осмели да се обади с дрезгав глас — по съвсем обяснима причина:

— Какво правим тук?

— Не знам… живеем. Родени сме и живеем възможно най-дълго — отвърна Жонатан. — Само дето краят май че наближава.

— Скъпи мой племеннико, ти си песимист. Ние, разбира се, сме обесени и обкръжени от мексикански войници, но това е само един жребий в живота, не краят, а само един жребий. Впрочем от положението несъмнено има някакъв изход. Завързани ли сте отзад?

Те се замятаха в стягащите ги въжета.

— Аз не — обади се дебелият господин. — Мога да се освободя от въжетата!

И той го направи.

— В такъв случай освободете и нас.

— А как?

— Залюлейте се насам и ще достигнете ръцете ми.

Човекът започна да се гърчи и се превърна в живо махало. След като развърза въжетата на Едмон, всички един след друг успяха да се освободят, използвайки същата техника.

Тогава вуйчото каза: „Направете като мен!“ И е леки подскоци, както висеше окачен за шията, стигна до последната бесилка на редицата. Останалите последваха примера му.

— Не можем да продължаваме повече! Отвъд тази греда няма нищо, ще ни открият.

— Вижте, в гредата има дупчица. Да влезем там.

Едмон скочи срещу гредата, стана микроскопичен и изчезна във вътрешността. Жонатан, а след него и дебелият господин направиха същото. Люси помисли, че никога няма да успее, но все пак се засили срещу дървената талпа и мина през отвора!

Вътре имаше спирална стълба. Те бързо заизкачваха стъпалата. Вече се чуваха виковете на военните, които бяха открили бягството им. Los gringos, los gringos, cuidado! Тропот на ботуши, пушечни изстрели. Преследваха ги.

Стълбата водеше към стая в модерен хотел е изглед към морето. Влязоха и затвориха вратата. Стая номер 8. При захлопването на вратата осмицата се откачи и от вертикална стана хоризонтална — символ на безкрайността. Стаята беше комфортна и в нея човек се чувстваше защитен от войниците.

Тогава всички въздъхнаха с облекчение. Изведнъж Люси сграбчи своя съпруг за гърлото. „Трябва да помислим за Никола — викаше тя, — трябва да помислим за Никола!“ Удари го по главата с една старинна ваза с изображение на Херакъл, удушаващ змията. Жонатан се строполи върху килима и се превърна в… чистена скарида, която се гърчеше смешно.

Вуйчо Едмон се приближи.

— Съжалявате, нали?

— Не разбирам.

— Ще разберете — усмихна се той. — Последвайте ме. Отведе я на балкона е изглед към морето и щракна с пръсти. Шест запалени кибритени клечки мигом се спуснаха от облаците и се строиха в редица над ръката му.

— Слушайте ме добре — произнесе той. — Винаги се разсъждава рутинно. Светът се възприема неизменно по един и същи начин. Все едно, че се правят снимки само с широкоъгълен обектив. Това е една гледна точка към действителността, но не единствената. ТРЯБВА… ДА… СЕ… МИСЛИ… РАЗЛИЧНО! Погледнете.

Кибритените клечки закръжиха за миг в пространството, после се съединиха на земята. Те пълзяха като живи, за да образуват…

На другия ден, порядъчно трескава, Люси купи газова горелка. Най-накрая успя да се справи с ключалката. Когато се канеше да прекрачи прага, Никола, все още сънен, се появи на вратата на кухнята.

— Мамо! Къде отиваш?

— Ще потърся баща ти. Той си мисли, че е облак и може да преминава през планини. Ще видя дати не си въобразява твърде много. Ще ти разкажа…

— Не, мамо, не отивай, не отивай… ще остана самичък.

— Не се бой, Никола, аз ще се върна, няма да се бавя, чакай ме.

Тя освети отвора на мазето. Беше тъмно, толкова тъмно…

Кой е там?

Двете антени се протягат напред, последвани от глава, след това от гръден кош и от корем. Това е куцият дребосък с мирис на скала.

Понечват да се хвърлят отгоре му, ала зад него се мяркат челюстите на стотина въоръжени до зъби войници. Всички до един ухаят на скала.

Да бягаме през тайния ход! — излъчва 56-а женска.

Тя отмества камъка и се открива подземието. После, пляскайки с крила, подхвръква до тавана, откъдето стреля с мравчена киселина по първите натрапници. Двамата й съучастници се измъкват, а над пълчището се понася зверски призив.

Убийте ги!

56-а на свой ред се вмъква в отвора, струите киселина минават съвсем наблизо. Бързо! Хванете ги! Стотици крака се втурват след тях. Шпионите са дяволски многобройни! Те шумно нахълтват в тунела, за да заловят триото.

Снишени до земята, с прилепнали назад антени, мъжкият, женската и войникът тичат по коридора, който вече изобщо не е таен. Така излизат от зоната на гинекея и слизат на долните етажи. Скоро тесният коридор стига до разклонение във форма на вила. Оттук нататък разклоненията стават все по-чести, но 327-и успява да се ориентира и повежда своите събратя по нещастие.

Внезапно на един завой попадат на отряд войници, които се устремяват към тях. Невероятно: куцият вече ги е настигнал. Лукавото насекомо явно познава всички преки пътища!

Тримата бегълци се обръщат назад и продължават да тичат. Когато най-сетне могат да си поемат дъх, 103 683-и подсказва, че ще е по-разумно да не се сражават на терена на противника, придвижващ се твърде ловко из този лабиринт от коридори.

Когато врагът изглежда по-силен от теб, действай така, че да излезеш извън неговия начин на мислене. Тази древна сентенция на първата Майка напълно приляга на сегашното им положение. 56-а има идея: тя предлага да се замаскират във вътрешността на някоя стена!

Преди войниците с мирис на скала да са ги открили, те започват да копаят с всички сили в една от страничните стени, като загребват и изхвърлят земята с челюсти. Очите и антените им са целите изпоцапани с пръст. Понякога, за да напредват по-бързо, поглъщат големи късове тлъста почва. Когато хралупата е достатъчно широка, те се сгушват вътре, издигат отново стената и зачакват. Техните преследвачи пристигат и отминават в галоп. Ала не след дълго се завръщат, този път е по-бавни стъпки. От другата страна на тънката преграда се чува как душат…

Не, не успяват да ги открият. Въпреки това не могат да останат тук. Онези рано или късно ще уловят техни молекули. Тъй че се залавят отново да дълбаят. 103 683-и, въоръжен с най-големите челюсти, копае най-отпред; другите двама разчистват пясъка, като запушват пътя зад себе си.

Убийците са разбрали тяхната хитрост. Те проучват стените, откриват следата и започват ожесточено да ровят. Трите мравки поемат надолу по наклона. Във всеки случай сред тази черна каша никак не е лесно да проследиш когото и да било. Всяка секунда се появяват три нови коридора, а други два се задънват. При това положение идете, че правете достоверна карта на Града! Единствените стабилни ориентири са куполът и пънът.

Трите мравки постепенно затъват в плътта на Града. От време на време се натъкват на дълга лиана. В действителност това са стръкове бръшлян, посадени от мравките-земеделки за укрепване на Града срещу дъждовете. Понякога попадат на пластове по-твърда почва или челюстите им удрят на камък; в такива случаи се налага да се отклоняват встрани.

Двете полови мравки не усещат вече вибрациите на преследвачите; тримата решават да поспрат. Озовават се в една затънтена кухина в сърцето на Бел-о-кан. Непроницаема, неизвестна никому дупка без всякакъв мирис. Кой би се сетил да ги търси в тази миниатюрна пещера? Тук се чувстват като в овалната утроба на тяхната родителка.

56-а почуква с върха на антените по главата на своя спътник: зов за трофалаксия. 327-и прибира антените си в знак на съгласие, сетне долепя уста до устата на женската. Той изхвърля малко от нектара на листна въшка, даден му от първия пазач. 56-а веднага се ободрява. 103 683-и на свой ред почуква по главата й. Те сливат устните си и 56-а връща част от храната, която току-що е получила. После тримата се галят и масажират взаимно. Ах! Колко приятно е да даваш от себе си на друга мравка…

Макар укрепили силите си, те знаят, че не могат да останат вечно тук. Кислородът ще свърши и ако и мравките да могат да живеят доста дълго време без храна, без вода, без въздух и топлина, липсата на тези жизненоважни съставки в края на краищата предизвиква у тях смъртоносен сън.

Контакт с антените.

Какво ще правим сега?

Кохортата от тридесет бойци, спечелени за нашата кауза, ни очаква в една зала на петдесети подземен етаж.

Да вървим.

Те продължават сапьорското си начинание, като се ориентират благодарение на органа на Джонстън, чувствителен към земните магнитни полета. Логично е да се мисли, че се намират някъде между избите със зърно на –18 етаж и гъбарниците на -20-и. Ала колкото по-надолу слизат, толкова по-студено става. С падането на нощта мразът прониква навътре в почвата. Движенията им стават по-бавни. Най-после те застиват неподвижно, така както дълбаят, и заспиват в очакване на затоплянето.

— Жонатан, Жонатан, аз съм, Люси!

Докато навлизаше все по-навътре в този свят на мрака, тя почувства как постепенно я обзема страх. Това безкрайно спускане стъпало след стъпало по витата стълба я хвърли в едно непривично състояние и тя сякаш проникваше все по-дълбоко в самата себе си. Сега изпитваше някаква тъпа болка в стомаха, а малко преди това бе усетила как гърлото й пресъхва, после слънчевият й сплит се сви на топка.

Коленете и стъпалата й продължаваха да действат машинално. Дали и те скоро нямаше да откажат, дали и те щяха да я заболят, дали щеше да се наложи да преустанови спускането?

Възкръсваха видения от детството. Властната майка, която непрестанно я обвиняваше, която вършеше безброй несправедливости, за да угоди на глезените й братчета… И баща й, невзрачен човечец, който трепереше пред жена си, отбягваше всякакви спорове и се покоряваше безропотно на най-дребните прищевки на царицата-майка. Баща й, страхливецът…

Тези мъчителни спомени отстъпиха място на угризението, че е била несправедлива към Жонатан. Всъщност го бе упреквала за всичко, което би могло да й напомни за баща й. И тъкмо защото непрестанно го обсипваше с укори, тя го затормозваше, обезличаваше го и по този начин го караше малко по малко да заприлича на баща й. Така цикълът се бе подновил. Без сама да си даде сметка, бе станала причина да се възроди това, което ненавиждаше повече от всичко: семейната двойка на своите родители.

Този порочен кръг трябваше да бъде разкъсан. Винеше се за всички свади, с които бе дарила своя съпруг. Трябваше да поправи каквото може.

Продължаваше да слиза все по-надолу по витата стълба. Осъзнаването на собствените грешки бе освободило тялото й от страха и угнетителните болки. Все тъй слизаше, когато внезапно едва не се блъсна в някаква врата. Съвсем обикновена, на места покрита с надписи, които тя дори не прочете. Имаше дръжка и вратата се отвори без никакво скърцане.

Отвъд стълбата продължаваше. Единствената видима разлика бе в жилките желязна руда, които браздяха скалата. Овлажнено от водата, процеждаща се вероятно от някоя подземна река, желязото бе придобило червеникав оттенък на охра.

Въпреки това й се струваше, че е навлязла в нов етап. Внезапно фенерчето освети петна от кръв пред краката й. Това сигурно беше кръвта на Уарзазат. Храброто пуделче очевидно бе стигнало чак дотук… Навсякъде имаше пръски, ала бе трудно да се отличат по стените кървавите следи от желязната ръжда.

Изведнъж до ушите й достигна шум, наподобяващ пращене. Сякаш някакви същества се движеха срещу нея. Стъпките бяха нервни, като че съществата се бояха да приближат. Люси спря и освети с фенерчето тъмнината във всички посоки. Когато видя източника на шума, тя нададе нечовешки писък. Ала на мястото, където се намираше, никой не можеше да я чуе.

Утрото настъпва за всички земни създания. Те продължават спускането си. Етаж — 36.103 683-и познава добре околността и смята, че ще могат да се измъкнат безпрепятствено. Не е възможно бойците с мирис на скала да са ги проследили дотук.

Озовават се сред напълно запустели ниски галерии. На места отляво и отдясно се виждат зеещи отвори на стари хамбари, изоставени преди най-малко десет зимувания. Почвата е разкаляна. Сигурно отнякъде се процежда влага. Ето защо тази зона, смятана за нездравословна, е един от кварталите на Бел-о-кан, които се ползват с най-лошо име.

Носи се воня.

Мъжкият и женската са доста стреснати. Те чувстват враждебно присъствие, антени, които ги дебнат. Наоколо гъмжи от насекоми-паразити и самонастанили се жители.

Напредват с широко разтворени челюсти през зловещи зали и тунели. Остро скрибуцане ги кара внезапно да подскочат. Ррич, ррич, ррич… Звуците се движат в една и съща тоналност. Нижат се с хипнотизираща монотонност, която отеква в калните пещери.

Според войника това са щурци. А звуците са тяхната любовна песен. Двете полови мравки се успокояват само наполовина. Все пак е малко вероятно щурците да отправят чак такова предизвикателство към федералните войски, прониквайки във вътрешността на самия Град!

103 683-и обаче не е изненадан. Нима една сентенция на последната Майка не гласи „По-добре е да подсилиш стратегическите пунктове, отколкото да се опитваш да контролираш всичко“? Ето резултата…

До слуха им долитат най-различни шумове. Като че някой копае с пълна сила. Дали бойците с мирис на скала не са ги надушили? Не… Пред тях изникват две ръце. Краищата им имат формата на гребло. Ръцете се забиват в пръстта и я разравят, избутвайки напред огромно черно туловище.

Дано не е къртица!

Тримата замръзват по местата си с раззинати челюсти.

Наистина е къртица.

Пясъчна къртичина. Кълбо от черна козина и бели нокти. Животното сякаш плава сред земните пластове подобно на жаба във водоем. Те биват пометени, омесени, зарити в буците глина. Ала успяват да се измъкнат невредими. Земекопната машина отминава. Къртицата е търсила не друго, а червеи. Най-голямото и удоволствие е да ги захапе за нервните ганглии, за да ги парализира, след което ги складира живи в леговището си.

Трите мравки се отърсват от полепналата кал и продължават пътя си, като преди това старателно са се измили.

Вмъкват се в един много тесен и висок коридор. Войникът водач излъчва миризма-предупреждение, като посочва тавана. Наистина, той е покрит с червени буболечки на черни точки. Вонливки!

Тези дълги три глави (девет милиметра) насекоми сякаш имат изрисувани върху гърба свъсени човешки лица. Обикновено се хранят с омекналата плът на мъртвите насекоми, но понякога похапват и живи.

Една вонливка веднага се пуска и пада върху тримата. Преди да достигне земята, 103 683-и подгъва корема си под гръдния кош и изстрелва струя мравчена киселина. Когато докосва земята, насекомото не представлява нищо повече от купчинка топъл конфитюр.

Те го изяждат набързо, сетне прекосяват помещението, преди някое друго чудовище да се строполи върху главите им.

Галериите пред тях са наполовина затрупани. Отгоре студената суха земя виси на гроздове, придържана от бели корени. От време на време се ронят бучки пръст. Наричат това „вътрешна градушка“. Единственият известен начин да се предпазиш е да минаваш с удвоено внимание и да отскачаш встрани при най-леката миризма на срутване.

Трите мравки напредват, долепили корем о земята, с прибрани на гърба антени, с разперени настрани крака.

103 683-и, изглежда, знае точно къде ги води. Почвата отново става влажна. Наоколо се разнася отвратителна миризма. Миризма на живот. Миризма на животно.

327-и мъжки спира. Той не е съвсем сигурен, но му се е сторило, че една от стените едва доловимо се раздвижва. Приближава се до подозрителното място: стената направо помръдва. Сякаш се очертава уста. Той отстъпва. Този път нещото е твърде малко, за да бъде къртица. Устата се превръща в спирала, в центъра й се появява израстък и се стрелва да се нахвърли върху него.

Мъжкият надава обонятелен вик.

Земен червей! Прерязва го на две с едно захапване на челюстите. Ала от стените около тях извират множество от тези извиващи се животни. Скоро стават толкова много, все едно, че се намират в стомаха на птица.

Един дъждовен червей опитва да опаше гръдния кош на женската, но тя щраква с челюсти и го прерязва на няколко къса, които започват да се гърчат самостоятелно. Още червеи се намесват в битката и се увиват около краката им, около главите им. Докосването до антените е особено непоносимо. И тримата като по команда се прицелват и стрелят с киселина по безобидните гадини. Накрая земята се покрива с колелца плът с цвят на охра, които подскачат, сякаш им се надсмиват.

Те препускат нататък.

Когато се съвземат, 103 683-и им посочва нова редица коридори, по които да минат. Колкото повече напредват, толкова миризмата става по-неприятна, но и те все повече привикват с нея. С всичко се свиква. Войникът посочва една стена и обяснява, че трябва да копаят тук.

Това са старите хранилища за компост, мястото на срещата е точно до тях. Обичаме да се събираме тук, защото е спокойно.

Забавно им е да се провират през стените. Озовават се в огромно помещение, което мирише на изпражнения.

Тридесетте войници, подкрепящи тяхната кауза, наистина са там и ги очакват. Ала за да разговарят с тях, би трябвало да притежават минимум умения за редене на мозайка, защото всички те са разкъсани на множество отделни парчета. Често главата се намира на твърде отдалечено разстояние от тялото…

Ужасени, те оглеждат зловещата зала. Кой би могъл да ги избие точно тук, в самите основи на Бел-о-кан.

Със сигурност нещо, което е дошло отдолу — излъчва 327-и мъжки.

Не ми се вярва — възразява 56-а женска, като му предлага да опитат все пак да копаят.

Той забива челюсти. Боли. Отдолу е скала.

Огромен гранитен блок — уточнява с известно закъснение 103 683-и. — Това е дъното, твърдият под на града. Освен това е дебел. Много дебел. А също широк. Много широк. Никой никога не е достигал края му.

Възможно е това да е самото дъно на света. В този момент се разнася странно ухание. Нещо е влязло в залата. Нещо, от което незабавно им става приятно. Не, това не е мравка от Стадото, а твърдокрила ломекуза.

Още като ларва 56-а бе чувала Майката да говори за това насекомо:

Нищо не може да се сравни с усещането, което съпровожда поглъщането на нектара от ломекуза, след като веднъж: сте вкусили от него. Плод на всички плътски желания, неговият секрет побеждава и най-неукротимата воля.

Всъщност приемането на това вещество потиска болката, страха, интелекта. Мравките, които имат щастието да оцелеят след срещата с тази отровителка, неизбежно напускат Града в търсене на нови дози. Престават да се хранят, да почиват, вървят до пълно изтощение. И ако в края на краищата не открият ломекуза, вкопчват се в някой стрък трева и се оставят да умрат, разкъсвани от неутолим копнеж. Един ден невръстната 56-а бе запитала защо се допуска подобна напаст в Града, след като термитите и пчелите я изтребват най-безжалостно. А Майката й бе отговорила, че има два начина да се справиш с някакъв проблем: или като страниш от него, или като му се поддадеш. Вторият начин не е непременно по-лошият. Секретите на ломекузата, ако са правилно дозирани или примесени с други вещества, притежават чудодейно целебно действие.

327-и мъжки се приближава пръв. Омаян от прекрасния аромат, отделян от ломекузата, той ближе косъмчетата на корема й. Те съдържат халюциногенна течност. Смущаващ факт: коремчето на тази отровителка по форма поразително напомня главата на мравка с две антени!

56-а женска се устремява на свой ред, ала не смогва да започне гощавката. Изсвистява струя киселина. 103 683-и се е прицелил и стреля. Изгорената ломекуза се сгърчва от болка.

Войникът прави следното трезво разсъждение:

Присъствието на това насекомо не е нормално на такава голяма дълбочина. Ломекузите не умеят да дълбаят земята. Някой нарочно я е довел, за да ни попречи да продължим нататък! Тук има някаква тайна, която трябва да разкрием.

Другите двама са стъписани и им остава само да се възхитят от прозорливостта на своя другар. Тримата тършуват дълго. Отместват камъни, душат в най-затънтените ъгълчета на помещението. Няма почти никакви следи. Все пак накрая успяват да различат познат дъх на мухъл. Слабият мирис на скала на убийците. Той е едва доловим, само две-три молекули, но и това е достатъчно. Идва оттам, изпод една неголяма скала. Катурват я и откриват таен ход. Още един.

Само че тук има една забележителна особеност: проходът е издълбан не в пръст или в дърво, а е изровен направо в самия гранит! Никакви челюсти не са в състояние да се справят с подобен материал.

Коридорът е доста широк, но те се спускат предпазливо. След кратък преход попадат в просторна зала, пълна с храна. Брашно, мед, зърно, различни меса… Количеството им е удивително, би могло да изхрани Града в продължение на цели пет зимувания! И отвсякъде се носи все същият мирис на ската като на техните преследвачи.

Как е възможно такова голямо хранилище да се оборудва тайно тук? Още повече с ломекузата, която блокира входа! Подобна информация никога не е била разменяна от антените в Стадото…

Те се нахранват до насита, сетне събират антени, за да обмислят положението. А то става все по-заплетено. Тайното оръжие, помело експедиция номер едно, войниците с особената миризма, които ги преследват навсякъде, ломекузата, неизвестният склад с храни на дъното на Града… Всичко това едва ли би могло да се обясни с простото присъствие на наемници-шпиони на служба при джуджетата. Или ако това е така, то те са дяволски добре организирани!

327-и и неговите спътници нямат време да се задълбочават в разсъждения. Глух тътен разтърсва дълбините. Туп, туп, туптуп, туп, туп, туптуп! Отгоре работничките удрят с коремчета по пода. Положението е сериозно. Това е тревога втора степен. Не могат да пренебрегнат този призив. Краката им инстинктивно поемат обратно. Водени от непреодолима сила, телата им са вече на път, за да се присъединят към останалите членове на Стадото.

Куцият, който ги е следвал на почетно разстояние, въздъхва с облекчение. Уф! Нищо не можаха да открият…

В края на краищата след като нито майка му, нито баща му се връщаха от мазето, Никола се осмели да предупреди полицията. Едно изгладняло дете със зачервени очи се появи в участъка и разказа, че „родителите му изчезнали в мазето“ и може би са изядени от плъхове или мравки. Двама слисани полицаи го съпроводиха до сутерена на улица „Сибарит“ № 3.

Тревогата е предизвикана от необикновено събитие. Ла-хола-кан, дъщерен град, разположен в най-западната точка, е бил нападнат от легиони мравки-джуджета.

Значи са се решили да действат отново…

Сега вече войната е неизбежна.

Оцелелите, успели да пробият блокадата, наложена от шигаепуанците, разказват невероятни неща. Според тях ето какво се е случило:

Около 17°-време дълъг акациев клон се приближил до главния вход на Ла-хола-кан. Необичайно подвижен клон. С един удар той се забил и разрушил отвора… с въртене!

Тогава часовите излезли, за да нападнат неидентифицирания дълбаещ обект, ала до един били избити. След това всички останали арестувани вътре в очакване клонът да спре своите опустошения. Ала той не преставал.

След като отнесъл покрива, все едно, че бил розов лист, започнал да дълбае из коридорите. Макар войниците да стреляли непрестанно, киселината била безпомощна срещу този разрушител от растителен произход.

Лахолаканците изпаднали в паника. В края на краищата все пак всичко свършило. След 2°-време затишие легионите на джуджетата започнали атаката.

Изтърбушеният дъщерен град трудно устоял на първия пристъп. Загубите се изчисляват на десетки хиляди. Накрая оцелелите се скрили в своя боров пън, където засега удържат обсадата. Ала това не може да продължава дълго, тъй като нямат никакви хранителни припаси, а боевете се водят вече в дървените коридори на Забранения град.

Ла-хола-кан е член на Федерацията и затова Бел-о-кан и всички останали съседни градове са длъжни да му се притекат на помощ. Бойната тревога е обявена, преди още антените да са уловили края на първите разкази за драмата. Кой мисли още за покой и за преустройства? Първата пролетна война вече е започнала.

Докато 327-и мъжки, 56-а женска и 103 683-и боец изкачват с пълна скорост етаж след етаж, около тях всичко гъмжи.

Гледачките мъкнат яйцата, ларвите и какавидите към –43 етаж. Доячкте на листни въшки приютяват добитъка на самото дъно на Града. Земеделките приготвят хранителни припаси на порции, които да служат за дажби на войската. В залите на военните касти артилеристките пълнят коремите си догоре с мравчена киселина. Резачките острят челюсти. Наемниците се събират в плътни легиони. Половите се укрепяват в своите квартали.

Не могат да тръгнат веднага в атака, защото е много студено. Ала още утре сутринта при изгрев-слънце войната ще се разгори.

Горе върху покрива запушват отдушниците за топлообмен. Градът Бел-о-кан свива порите си, прибира ноктите си и стиска зъби. Готов е да захапе.

По-дебелият от двамата полицаи прегърна момчето крез раменете.

— Значи си сигурен? Наистина ли са вътре?

Детето се отдръпна с измъчен вид и не отговори. Инспектор Гален се наведе към стълбата и нададе едно колкото гръмогласно, толкова и нелепо „ехо!“. И наистина ехото му отвърна.

— Изглежда ми доста дълбоко — съгласи се той. — Не можем да слезем току-така, ще трябват приспособления.

Комисарят Билсем постави дебелия си палец върху устните с угрижен вид.

— Естествено. Естествено.

— Отивам да повикам пожарникарите — подсказа инспектор Гален.

— Съгласен, а аз през това време ще разпитам малкия.

Той посочи разтопената брава.

— Я ми кажи, майка ти ли направи това?

— Да.

— Бива си я майка ти. Не познавам много жени, които умеят да си служат с горелка, за да се справят с бронирана врата… Всъщност не познавам нито една, която умее да отпуши мивка.

На Никола никак не му беше до шеги.

— Искаше да отиде и да намери татко.

— Прав си, извинявай… Та от колко време са долу?

— От два дни.

Билсем се почеса по носа.

— Имаш ли представа защо слезе баща ти?

— Първия път отиде да търси кучето. А след това не зная. Купи сума ти метални плочи и ги отнесе долу. А после накупи и книги за мравките.

— За мравките ли? Естествено, естествено.

Комисарят Билсем, доста объркан, само поклати глава и измърмори още няколко „естествено“. Случаят се оказваше порядъчно заплетен. Засега не можеше да се каже нищо положително. Той не за пръв път попадаше на „специални“ случаи. Дори беше уверен, че редовно му пробутват всички гнили истории. Това се дължеше по всяка вероятност на едно негово основно качество: той създаваше впечатление у лудите, че в негово лице най-сетне са намерили някой, който да ги разбере.

Това си му беше дарба по рождение. Още като съвсем малък съучениците му го търсеха да споделят с него своите бълнувания. В такива случаи той клатеше глава с разбиране и гледаше събеседника си, като само повтаряше „естествено“. Това винаги вършеше работа. Човек само си създава проблеми, като си блъска главата да измисля засукани изречения и комплименти с цел да направи впечатление на онзи срещу себе си; ето защо Билсем беше установил, че простата думичка „естествено“ е напълно достатъчна. Така бе изяснена още една мистерия на междуличностната комуникация.

Още по-странна бе репутацията на голям оратор, с която се ползваше Билсем в училище, макар всъщност съвсем рядко да отваряше уста. Дори го караха да произнася речите по случай края на учебната година.

Билсем би могъл да стане психиатър, ала униформата имаше върху него магическо действие. В това отношение бялата престилка изобщо не можеше да се мери е нея. В този свят на откачени полицията и армията си оставаха убежище за „хората, които не си поплюват“. В действителност както смяташе, че ги разбира, Билсем изпитваше презрение към всички тези хора, които бръщолевеха врели-некипели. Побъркан народ! Ала най-много го дразнеха тези, които говореха на висок глас в метрото и се вживяваха, описвайки със съответната мимика някакъв техен скорошен провал.

Когато Билсем постъпи в полицията, неговата дарба веднага бе забелязана от началниците. Редовно му стоварваха на главата всички „заплетени случаи“. Най-често той не успяваше да разкрие нищо, но поне се заемаше със случая, а това само по себе си не беше малко.

— А, да не забравя кибритените клечки!

— Какви кибритени клечки?

— С шест клечки трябва да се направят четири триъгълника, ако човек иска да намери отговора.

— Какъв отговор?

— „Новият начин на мислене“. Другата „логика“, за която разправяше татко.

— Естествено.

Този път момчето се възмути:

— Не, не е „естествено“! Трябва да се открие геометричната форма, която позволява да се направят четири триъгълника. Мравките, вуйчо Едмон, кибритените клечки, всичко е свързано.

— Вуйчо Едмон ли? Кой е пък този вуйчо Едмон?

Никола се оживи.

— Този, който е написал Енциклопедия на относителното и абсолютното знание. Само че той е умрял. Може би заради плъховете. Плъховете разкъсаха Уарзазат.

Комисарят Билсем въздъхна. Изумително! В какво ли щеше да се превърне един ден това хлапе, когато порасне? В най-добрия случай в алкохолик. Инспектор Гален най-сетне пристигна с пожарникарите. Билсем погледна към него с гордост. Биваше си го този Гален. Направо извратен. Привличаха го всякакви истории с побъркани. Колкото по-щури бяха, толкова повече му допадаха.

Билсем, отзивчивият, и Гален, ентусиастът, образуваха бригадата, на която официално се падаха „случаите с откачени, от които всички бягат“. През техните глави вече беше минала аферата със „старицата, изядена от собствените и котки“, „проститутката, която задушавала клиентите си с език“, без да забравяме „човека, който скъсявал колбасарите с една глава“.

— Така — обади се Гален. — Вие, шефе, останете тук. Ние ще слезем и ще ви ги донесем в надувни носилки.

В брачното си жилище Майката спира да снася яйца. Тя вдига само едната си антена и иска да я оставят сама. Прислужничките се оттеглят.

Бело-киу-киуни, живото лоно на Града, е неспокойна.

Не, тя не се бои от войната. Вече е спечелила и загубила петдесетина войни. Друго я тревожи. Историята с тайното оръжие. Този акациев клон, който ръчка и разрушава покрива. Освен това не е забравила разказа на 327-и мъжки за двадесет и осемте войници, убити, преди да са успели да се подредят за бой… Нима може да рискува да не държи сметка за тези необикновени сведения?

Сега вече не.

Но какво да се прави?

Бело-киу-киуни си спомня за онзи случай, когато за пръв път се сблъска с „необяснимо тайно оръжие“. Това се случи по време на войните срещу Южните термитници. Един ден и съобщиха, че отделение от сто и двадесет войника се оказало не унищожено, а „обездвижено“!

Тогава паниката бе достигнала върха си. Всички мислеха, че термитите никога няма да бъдат победени, защото технологичната им преднина е недостижима.

Изпратиха шпиони. Термитите наистина бяха въвели на въоръжение нова каста артилеристи, стрелящи със смола. Назутитермите. Те успяваха да изпратят на двеста глави разстояние лепило, което блокираше краката и челюстите на войниците.

Федерацията дълго размишлява, след което намери противодействие: да се напредва под прикритието на сухи листа. Впрочем това стана причина за прословутата битка на Сухите листа, спечелена от белоканските войски…

Ала този път противници бяха не тромавите термити, а джуджетата, чиято пъргавина и ум често ги бяха поставяли натясно. Освен това тайното оръжие, изглежда, беше особено унищожително.

Тя нервно попипа антените си.

Какво всъщност знаеше за джуджетата?

И много, и малко.

Те се бяха появили в околността преди сто години. В началото имаше само няколко разузнавача. Понеже бяха твърде дребни на ръст, никой не им обърна внимание. Сетне пристигнаха керваните на джуджетата, които носеха яйцата и хранителните припаси. Първата нощ прекараха под корените на големия бор.

На сутринта половината от тях бяха изтребени от един изгладнял таралеж. Оцелелите се оттеглиха на север, където разположиха лагера си недалеч от черните мравки.

Във Федерацията си казаха, че „проблемът ще се реши между тях и черните мравки“. Някои даже злорадстваха, че тези невзрачни създания ще станат плячка на едрите черни мравки.

Ала джуджета не бяха избити. Всеки ден ги виждаха да носят клонки и малки твърдокрили. А тези, които престанаха да виждат, бяха… едрите черни мравки.

Така и не стана ясно какво се е случило, но белоканските разузнавачи докладваха, че сега джуджетата са заели изцяло гнездото на черните мравки. Приеха това събитие с примирение и дори с хумор. Толкова по-зле за безцеремонните черни мравки — можеше да се подуши из коридорите. Все пак тези нищо и никакви дребосъци не бяха в състояние да разтревожат могъщата Федерация.

Ала след черните мравки дойде ред на кошера пчели в шипковия храст и той също бе окупиран от джуджетата… След това последният термитник от Север и гнездото на отровните червени мравки на свой ред минаха под знамето на джуджетата!

Оцелелите, пристигнали в Бел-о-кан да попълнят редиците на наемниците, разправяха, че джуджетата използвали авангардна бойна стратегия. Те например отравяли водоизточниците, като изливали в тях сокове от редки цветя.

Въпреки това никой все още не се тревожеше сериозно. И трябваше град Низиу-ни-кан да бъде превзет през миналата година само за 2°-врсме, за да стане най-сетне ясно, че си имат работа с опасни противници.

Ала ако рижите бяха подценили джуджетата, то и последните не бяха оценили рижите по достойнство. Низиу-ни-кан сам по себе си бе твърде малък по размери град, но бе съюзен е цялата Федерация. На следващия ден, след победата на джуджетата, двеста и четиридесет легиона по хиляда и двеста войника ги събудиха с фанфари. Изходът от битката беше предрешен, но това не попречи на джуджетата да се сражават е ожесточение. Затова на федералните войски бе необходим цял един ден, докато успеят да проникнат в освободения град.

Тогава откриха, че джуджетата са настанили в Низиу-ни-кан не една, а… двеста царици. Това предизвика истински шок.

Пленените царици разказаха за историята и нравите на джуджетата. Твърде причудлива история.

Според тях преди много време джуджетата живеели в друга страна, отдалечена на милиарди глави разстояние.

Тази страна била много по-различна от гората на Федерацията. Там растели едри плодове с ярки цветове, които били много сладки. Освен това нямало студове и зимен сън. На онази благословена земя джуджетата построили „стария“ Ши-гае-пу, град, който сам произхождал от много древна династия. Гнездото се намирало в подножието на един олеандър.

Ала станало така, че един ден олеандърът заедно с пясъка около него били изтръгнати от земята, за да бъдат поставени в дървена кутия. Джуджетата опитали да излязат от кутията, но тя самата се намирала във вътрешността на някаква гигантска конструкция с изключителна твърдост. Тези, които достигнали края на конструкцията, паднали във вода. Солена вода, която се простирала докъдето погледът стига.

Много джуджета се издавили, докато се опитвали да открият земята на своите прадеди, сетне мнозинството решило, че все пак трябва да се оцелее във вътрешността на тази грамадна и твърда конструкция, заобиколена със солена вода. Това продължавало ден след ден.

Благодарение на органа на Джонстън те установили, че се придвижват много бързо и изминават невъобразимо разстояние.

Прекосихме стотици земни магнитни бариери. Докъде ли щеше да ни отведе, това? Дотук. Докараха ни заедно с олеандъра. Така открихме този свят с неговата екзотична фауна и флора.

Новата страна се оказала твърде разочароваща. Плодовете, цветята, насекомите били много по-малки и с не толкова ярки цветове. Старата им родина била червена, жълта, синя, а тук всичко било зелено, черно и кафяво. Светещите цветове отстъпили място на пастелните.

А освен това имало зима и студове, от които всичко замирало. По-рано те дори не подозирали за съществуването на студа и единственото нещо, което ги принуждавало да почиват, била горещината!

Отначало джуджетата взели различни мерки за борба със студовете. Двете им най-ефикасни средства били да се тъпчат със захар и да се мажат със слуз от охлюв.

Захарта добивали от фруктозата на ягодите, черниците и черешите. А заради мазнините подложили на истинско унищожение охлювите из околността.

Обичаите им наистина бяха удивителни: така например, те нямали нито крилати полови мравки, нито брачен полет. Женските правели любов и снасяли яйца у дома, под земята. Ето защо всяко гнездо на джуджета разполагало не с една, а с неколкостотин носачки. Това им давало сериозно предимство: освен много по-високата раждаемост от тази на рижите, по-този начин те били по-неуязвими. Защото достатъчно било да бъде убита царицата, за да бъде обезглавен цял един град на рижите, а градът на джуджетата можел да се възроди, докато в него имало оцеляла дори една полова мравка.

И още нещо. Джуджетата следвали друга философия при завоюването на територии. Докато рижите в резултат на брачните полети се приземявали възможно най-далече, за да се свържат впоследствие чрез обонятелни пътеки с останалите разпръснати части на Федерацията, то джуджетата напредвали сантиметър по сантиметър от централните градове.

Дори дребният им ръст представлявал предимство. Нуждаели се от твърде малко калории за поддържането на буден ум и твърде висока работоспособност. За това можело да се съди по реакцията им по време на един проливен дъжд. Докато рижите все още извличали с мъка стадата листни въшки и последните яйца от наводнените коридори, джуджетата от няколко часа вече били построили гнездо в една вдлъбнатина на кората на големия бор и подредили там всичките си съкровища…

Бело-киу-киуни тръсва глава, като че иска да пропъди тревожните мисли. Тя снася две яйца на войници. Гледачките ги няма, за да ги приберат, а тя е гладна. Затова ги изяжда лакомо. Те съдържат чудесни белтъчини.

Гъделичка месоядното растение. Безпокойството отново я обзема. Единственият начин да се противодейства на това тайно оръжие е да се измисли друго, още по-ефикасно и страшно. Рижите мравки бяха открили последователно мравчената киселина, листа-щит, капаните със смола. Достатъчно е да се изобрети нещо ново. Оръжие, което ще всее смут сред джуджетата, по-голям, отколкото предизвиканият от разрушителния клон!

Тя излиза от жилището си, среща се е войници и разговаря с тях. Предлага им да се съберат на групи за размисъл на тема „Изнамирането на тайно оръжие срещу тайното оръжие“. Стадото откликва на нейния призив. Навсякъде се събират малки групи войници, но също работнички, по три или по пет. Те свързват антените си в триъгълник или в петоъгълник и осъществяват стотици абсолютни комуникации.

— Внимание, спирам! — обади се Гален, който не желаеше да се блъснат в гърба му петима екипирани пожарникари.

— Колко е тъмно вътре! Подайте ми по-мощна лампа.

Той се обърна и пое протегнатия му голям фенер. Пожарникарите не се чувстваха твърде уверени. При това те бяха е кожени якета и каски. Как не се бе сетил да облече нещо по-подходящо за този род експедиция от сакото, с което всеки ден ходеше на работа!

Слизаха внимателно. Инспекторът, който беше окото на групата, се стараеше да освети всяко ъгълче, преди да направи следващата крачка. Така напредването беше по-бавно, но по-сигурно.

Снопчето светлина на фенера мина по издълбан върху свода надпис на височината на очите.

— Видяхте ли това? — запита един от пожарникарите.

— Някакъв старинен надпис и нищо повече… — успокоито инспектор Гален.

— Изглежда да е работа на магьосници.

— Във всеки случай е дяволски дълбок.

— Смисълът на изречението ли?

— Не, тунелът. Изглежда, надолу има още километри стъпала.

Продължиха слизането. Вероятно се намираха на петстотин метра под равнището на града. А спиралата на стълбата продължаваше да се вие. Подобно на молекулата на ДНК. Направо им се завиваше свят. Надолу, все по-надолу.

— Това може да продължава безкрайно — изръмжа един пожарникар. — Нямаме спелеоложка екипировка.

— А аз си мислех, че просто трябва да измъкнем някакъв човек от мазето — каза друг, който държеше надуваемата носилка. — Жена ми ме чакаше за вечеря в осем часа. Представям си колко се радва, вече е десет!

Гален реши, че трябва да стегне редиците.

— Слушайте, момчета, сега сме по-близо до дъното, отколкото до повърхността. Затова още малко усилие. Няма да вземем да се откажем насред път.

Ала те не бяха изминали и една десета от пътя.

След няколко часа АК при температура, близка до 15°, една група жълти мравки-наемници излъчва идея, която не след дълго бива призната от останалите нервни центрове за най-добра.

Поради стечение на обстоятелствата Бел-о-кан притежава голям брой наемни войници от една странна порода, „зърнотрошачките“. Тяхната особеност е, че имат голяма глава и дълги режещи челюсти, които им позволяват да трошат и най-твърдите зърна. В сражение те не са твърде ефикасни, тъй като краката им са къси, а тялото прекалено тежко.

Какъв смисъл има да се тътриш едва-едва до бойното поле, за да нанесеш нищожни поражения? Затова в края на краищата рижите ги бяха определили за домакинска работа, като например рязането на дебелите клонки.

Според жълтите мравки съществува все пак начин тези тромави създания да бъдат превърнати в гръмотевици на войната. Достатъчно е те да бъдат носени от четири дребни и пъргави работнички!

Така зърнотрошачките, насочвайки с миризми своите „живи крака“, биха могли да се врязват устремно сред редиците на противника и да го накълцват на парчета с дългите си челюсти.

Няколко натъпкани до насита със захар войници правят опити в солариума. Шест мравки повдигат една зърнотрошачка и се затичват, като се стремят да синхронизират крачките си. Изглежда, системата действа много добре.

Град Бел-о-кан току-що е открил танка.

Те никога не се изкачиха обратно.

На другия ден вестниците излязоха със заглавие: „Фонтенбло — осем пожарникари и полицейски инспектор изчезват мистериозно в едно мазе“.

На все още синкавия утринен здрач мравките-джуджета, обсаждащи Забранения град Ла-хола-кан, се готвят за сражение. Отрязаните от света рижи са гладни и изтощени в своя пън. Сигурно няма да издържат дълго.

Боевете се подновяват. Джуджетата превземат още две кръстовища след продължителни артилерийски двубои с киселина. Разяденото от стрелбата дърво бълва труповете на обсадените войници.

Последните оцелели рижи са на края на силите си. Джуджетата напредват към Града. Скритите из пукнатините на тавана снайперисти почти не забавят настъплението им.

Брачното жилище сигурно не е далеч. Вътре царица Ла-хола-киуни започва да забавя ударите на сърцето си. Сега вече всичко с изгубено.

Ала най-предните части на джуджетата внезапно усещат миризма за тревога. Навън става нещо. Те се връщат обратно.

Горе, върху Могилата на маковете, извисяваща се над града, сред червените цветя се забелязват хиляди черни точки.

Белоканците най-сетне са решили да атакуват. Толкова по-зле за тях. Джуджетата пращат мушици-наемници да предупредят Централния град.

Всички мушици носят един и същ феромон.

Те атакуват. Изпратете подкрепления откъм изток, за да ги стегнем в обръч. Подгответе тайното оръжие.

Топлината на промъкналия се през облака първи слънчев лъч ускорява решението да преминат в атака. Часът е 8 и 03. Белоканските легиони превалят стремително билото и се спускат по наклона, заобикаляйки тревите, прескачайки камъните. Милиони войници тичат с разтворени челюсти. Гледката е твърде внушителна.

Ала тя не плаши джуджетата, които са предвидили този тактически ход. Предната вечер са издълбали на разстояние дупки, разположени шахматно. Те се спотаяват вътре, като показват само челюсти, докато тялото им е защитено от пясъка.

Този укрепен фронт на джуджетата тутакси пречупва устрема на рижите. Мравките от Федерацията размахват челюсти в празното пространство срещу противниците, които остават неуязвими. Никакъв начин да им се прережат краката или да им се изтръгне коремът.

И в този момент главните сили на пехотата от Ши-гае-пу, притаени недалеч под прикритието на обръч от дяволски гъби, минава в контраатака, която приклещва рижите в менгеме.

Ако белоканците са милиони, то шигаепуанците са десетки милиони. На един риж се падат поне по пет войници-джуджета, без да се броят бойците, скрити в индивидуални окопи, които покосяват всичко, попаднало в обсега на челюстите им.

Битката бързо се обръща във вреда на по-малобройните. Щурмувани от изскачащите от всички страни джуджета, редиците на бойците от Федерацията се разпадат.

В 9 и 36 те открито минават в отстъпление. Джуджетата вече надават миризмите на победата. Военната им хитрост е дала отличен резултат. Дори не се налага да прибягват до тайното оръжие! Те преследват армията от бегълци, смятайки обсадата на Ла-хола-кан за приключена.

Ала с малките си крачка джуджетата трябва да правят десет крачки там, където рижите преминават с един скок. Изкачвайки Могилата на маковете, те се задъхват. Тъкмо това са предвидили стратезите от Федерацията. Защото първото нападение е било точно с такава цел: да изкара войската на джуджетата от убежището им по склона на височината.

Рижите стигат до хребета, а легионите на джуджетата продължават да ги преследват в пълно безредие. Горе като по сигнал израства гора от бодли. Това са гигантските щипки на зърнотрошачките. Вдигнати високо, те блестят на слънцето, после се спущат успоредно на земята и се врязват сред джуджетата. Зърнотрошачки, джуджетрошачки!

Изненадата е пълна. Слисаните шигаепуанци с вцепенени от ужас антени се оставят да бъдат окосени като трева. Зърнотрошачките с бърз ход правят пробив в противниковите линии, възползвайки се от разликата във височината. Под всяка от тях шест работнички ликуват. Те са гъсениците на тези бойни машини. Благодарение на антенната комуникация между кулата и колелата цари пълен синхрон; животното с тридесет и шест крака и две огромни челюсти напредва с лекота сред масата на противника.

Джуджетата едва успяват да зърнат тези мастодонти, които се хвърлят върху тях със стотици, изтърбушват ги, мачкат ги, размазват ги. Хипертрофираните челюсти се впиват в гъмжилото, хапят и се издигат, натоварени с откъснати крака, кървящи глави, които пукат като сламки.

Всеобща паника. Ужасените джуджета се блъскат и се тъпчат едни други, някои се избиват взаимно.

Така белоканските танкове „остригват“ пехотата на джуджетата и я отминават в своя устрем. Стоп. Те вече изкачват обратно височината, все така безупречно подредени, готови за нова коситба. Оцелелите искат да вземат преднина, но отгоре се очертава втори фронт танкове…, който се устремява надолу!

Двете успоредни линии се срещат. Пред всеки танк се трупа грамада от мъртви тела. Същинска хекатомба.

Лахолаканците, които следят отдалече битката, излизат, за да насърчат своите съюзници. Началната изненада отстъпва място на ликуването. Те излъчват феромони на радост. Това е победа на модерните технологии и на ума! Никога преди Федерацията не е получавала такова ясно доказателство за своя гений.

Ала Ши-гае-пу не е изиграл още всичките си козове. Той притежава освен всичко друго и свое тайно оръжие. При нормални обстоятелства това оръжие е било изобретено, за да бъдат изкарвани принудително упорстващите обсадени, но при сегашното неблагоприятно стечение на нещата джуджетата решават да го използват като последно средство.

Тайното оръжие представлява черепи от рижи мравки, набучени на кафяво растение.

Няколко дни преди това мравките-джуджета откриха трупа на един изследовател от Федерацията. Тялото му се бе пръснало под натиска на една паразитна гъба-алтерпария. Учените-джуджета анализираха явлението и установиха, че тази паразитна гъба произвежда летливи спори. Те полепват по бронята, разяждат я, проникват в животното, а после нарастват, докато то се пръсне.

Какво оръжие!

И с гарантирана безопасност. Защото спорите полепват само по хитина на рижите, но нямат никакво въздействие върху хитина на джуджетата. По простата причина, че последните, като прекалено зиморничави, редовно се мажат със слуз от охлюв! А това вещество предпазва от алтернарията.

Може белоканците да са изобретили танка, но пък шигаепуанците откриха бактериологичното оръжие.

Един пехотен батальон потегля, понесъл със себе си триста черепа на заразени рижи, събрани по време на първата битка при Ла-хола-кан.

Запокитват ги сред най-гъстите редици на противника. Зърнотрошачките и техните носачи кихат от смъртоносния прашец. Когато виждат, че той е покрил целите им брони, те обезумяват. Носачите захвърлят товара си. Напълно безпомощни, изоставените зърнотрошачки изпадат в паника и се вчепкват с други зърнотрошачки. Започва безредно отстъпление.

Към 10 часа внезапно захлаждане разделя воюващите. При тези ледени въздушни течения никой не може да се бие. Войските на джуджетата използват затишието, за да се отгеглят. Танковете на рижите с мъка пъплят нагоре по височината.

В двата лагера броят раните, изчисляват размера на загубите, Според предварителната равносметка те са тежки. Всеки се бои от изхода на битката.

Белоканците разпознават спорите на алтернарията. Решават да пожертват всички войници, засегнати от гъбата, за да им бъдат спестени излишни страдания.

Тичешком пристигат шпиони: има начин за предпазване от това бактериологично оръжие — просто трябва да се намажат със слуз от охлюв. Речено-сторено. Три мекотели (а те се намират все по-трудно) биват пожертвани и всеки взема мерки срещу бедствието.

Антенни контакти. Рижите стратези смятат, че не е възможно да се атакува само с танкове. При новия боен ред танковете ще заемат центъра; но сто и двадесет легиона редовна пехота и шестдесет легиона пехота от наемници ще се разгърнат по фланговете.

Бойният дух се възвръща.

Битката на маковете не е спечелена. В 10 часа и 13 минути Ши-гае-пу решава да прати подкрепления. Двеста и четиридесет легиона от резервната армия ще се присъединят към оцелелите след първата схватка. Разясняват им хитрината с „танковете“. Антените се съединяват за АК. Трябва да има някакъв начин да се противодейства на тези странни машини…

Към 10 и 30 часа една работничка прави предложение:

Подвижността на мравките-зърнотрошачки се дължи на шестте мравки, които ги носят. Достатъчно е да им бъдат отрязани тези „живи крака“.

Подхвърля се друга идея:

Слабото място на тези машини е неповратливостта им при обръщане на 180°. Този недостатък може да бъде използван. Достатъчно е да се оформят плътни карета. Когато машините атакуват, те се отдръпват, за да ги пропуснат свободно. След това, докато все още са устремени напред, ще им бъде нанесен удар отзад. Така няма да имат време да се обърнат.

И още една идея:

Всички видяха, че синхронизацията на движенията на краката става чрез антенен контакт. Достатъчно е със скок да се отсекат антените на зърнотрошачките и те няма да могат повече да насочват своите носачи.

Всички идеи са взети под внимание. И джуджетата започват да чертаят новата схема на сражението.

Сраженията се подновяват в 11 и 47. Дългата плътна линия на джуджетата бавно напредва нагоре по Могилата на маковете.

Между цветята се появяват танковете. По даден сигнал те превалят билото. Легионите на рижите и на техните наемници бягат по фланговете, готови да довършат делото на мастодонтите.

Двете армии са само на сто глави дистанция… Петдесет… Двадесет… Десет! В момента, когато първата зърнотрошачка влиза в досег, се случва нещо твърде неочаквано. Плътната линия на шигаепуанците се разделя внезапно на широки ивици. Войниците образуват карета.

Танковете виждат как пред тях противникът се изпарява и отпред остава само празен коридор. Ала на тях им липсва рефлекс да се движат на зигзаг, за да достигнат джуджетата. Челюстите тракат в празното пространство, тридесет и шестте крака тъпчат безсмислено.

Разнася се остра миризма.

Режете им краката!

Джуджетата мигом се спускат под танковете и избиват носачите. Сетне бързешком се отдръпват, за да не бъдат смазани от строполяващата се маса на зърнотрошачките.

Други храбро се хвърлят между двете редици от по трима носачи и разпорват с челюст уязвимия корем. Руква течност, резервите от живот на зърнотрошачките се изливат върху земята.

Други пък се катерят по мастодонтите, режат им антените и скачат в движение.

Танковете се сгромолясват един след друг. Зърнотрошачките без носачи се влачат като сакати и биват избивани без особено затруднение.

Страховита гледка! Трупове на изтърбушени зърнотрошачки продължават да бъдат носени от шестте работнички, които още не са забелязали нищо… Останали без антени зърнотрошачки гледат как техните „колела“ поемат в различни посоки и ги разчекват…

Този разгром е заупокойна молитва за технологията на танковете. Колко големи изобретения са изчезнали безвъзвратно от историята на мравките само защото противодействието е било изнамерено прекалено бързо!

Легионите на рижите и на техните наемници, които пазят фланговете на танковете, се оказват внезапно оголени. Бяха ги пратили да събират трохите, а сега ще трябва да влязат в сражението без надежда за успех. През това време каретата на джуджетата са се събрали наново. Клането на зърнотрошачките вече е завършило. Белоканците едва влизат в досег с техните редици и мигом са погълнати и разкъсани от хиляди кръвожадни челюсти.

Единствен изход на рижите и на техните наемници е отстъплението. Скупчени върху хребета, те наблюдават как джуджетата бавно настъпват все така в плътни карета. Влудяваща гледка!

С надежда да спечелят време най-едрите мравки мъкнат камъни и ги запращат надолу по склона. Тази лавина ни най-малко не възпира похода на джуджетата. Те осторожно се отдръпват, за да пропуснат каменните блокове, и незабавно се връщат по местата си. Смазаните са твърде малко.

Белоканските легиони отчаяно търсят начин да се измъкнат от тежкото положение. Няколко войника предлагат да се прибегне до старите бойни техники. Защо просто не се включи в действие артилерията? И действително, от началото на войната твърде малко са използвали киселината, която в ръкопашните схватки избива колкото неприятели, толкова и свои, но би могла да даде твърде добри резултати срещу гъстите редици на джуджетата.

Артилеристите бързо заемат позиция, здраво стъпили на четирите задни крака, с насочени напред кореми. Така те могат да се завъртат наляво и надясно, нагоре и надолу за по-добър прицел.

Джуджетата точно под тях забелязват как хиляди кореми се показват на хребета, но не могат веднага да разберат какво означава това. Те ускоряват ход и се устремяват напред да преодолеят последните сантиметри от наклона.

Атака! Стегнете редиците!

В противниковия лагер изплющява само една дума:

Огън!

Насочените напред кореми разпръсват изгарящата отрова над редиците на джуджетата. Фют! Фют! Фют! Жълтите струи свистят из въздуха, шибат като бичове челната редица на нападателите.

Отначало се стапят антените. Те потичат върху черепите. Отровата се разлива по броните и ги втечнява, като че са от пластмаса.

Осакатените тела се въргалят и образуват ниска ограда, в която джуджетата се препъват. Те се съвземат вбесени и още по-яростно се спускат на щурм към хребета.

Горе друга редица артилеристи е заела мястото на първата.

Огън!

Каретата се разпадат, ала джуджетата продължават да напредват, газейки омекналите трупове на убитите.

Трета редица артилеристи. Към нея се присъединяват и мравките, които плюят лепило.

Огън!

Този път каретата от джуджета направо се взривяват. Цели отделения се гърчат сред локвите клей. Джуджетата се опитват да контраатакуват, като също изкарват напред редица артилеристи. Те се приближават към върха на заден ход и стрелят, без да могат да се прицелят. При този обратен наклон нямат опора.

Огън! — излъчват джуджетата.

Ала техните къси кореми изхвърлят само капчици киселина. Дори да достигнат целта, жалките им струи предизвикват в най-добрия случай дразнене, но не могат да пробият бронята.

Огън!

Капките киселина на двата лагера се кръстосват, като понякога се елиминират взаимно. Поради слабата ефективност шигаепуанците се отказват от използването на артилерия. Смятат да постигнат победа, като запазят тактиката на плътните карета от пехотинци.

Стегнете редиците.

Огън! — отвръщат рижите, чиято артилерия продължава да върши чудеса. Нова струя киселина и лепило.

Въпреки добрата стрелба джуджетата достигат върха на Могилата на маковете. Техните фигури образуват черна преграда, жадна за отмъщение.

Настъпление. Помрачение. Унищожение.

Няма вече хитроумни „играчки“. Рижите артилеристи не могат вече да стрелят, каретата на джуджетата се разпиляват.

Рояци. Орляци. Талази.

Всичко живо се смесва, подрежда, разрежда, върти, бяга, търчи, напада, пръска, скупчва, предприема кратки атаки, блъска, влече, скача, пада, крепи, плюе, помага, бълва горещо дихание. Навсякъде зоват смъртта. Мерят сили, бият се, дуелират се. Тъпчат по телата на живите и на тези, които вече не мърдат. Всеки риж се оказва притиснат от поне три разярени джуджета. Ала тъй като рижите са три пъти по-големи, схватките се разиграват при приблизително равни сили.

Ръкопашен бой. Обонятелни викове. Облаци горчиви феромони.

Милиони челюсти — остри, назъбени, с формата на трион, на сабя, на клещи, с едно острие, с двойно острие, намазани с отровна слюнка, с лепило и с кръв — се вчепкват. Земята трепери.

Ръкопашен бой.

Антените с тежести на края шибат из въздуха, за да държат противника на разстояние. Ноктестите крака удрят по тях, като че са досадни тръстики.

Хващай. Улавяй. Мори.

Другият бива сграбчен за челюстите, за антените, за главата, за гръдния кош, за корема, за краката, за коленете, за лактите, за четките на съчлененията, за някоя драскотина върху бронята, за някой ръб на хитиновия скелет, за окото.

После телата се строполяват, валят се върху влажната земя. Джуджета се изкатерват по стъблото на един увиснал мак и оттам се хвърлят с ноктите напред върху някой риж. Те пробиват гърба му и го пронизват чак до сърцето.

Ръкопашен бой.

Челюстите браздят гладките брони.

Един риж умело използва антените си като копия, които изхвърля едновременно напред. Той надупчва черепа на десетина противници, без дори да почисти покритите си с прозрачна кръв пипала.

Ръкопашен бой. До смърт.

Скоро има толкова много откъснати антени и крака, че сякаш земята е застлана с килим от борови игли.

Оцелелите от Ла-хола-кан пристигат тичешком и се хвърлят в схватката, сякаш и без това избитите не са достатъчно.

Притиснат от многобройните дребнички противници, един риж изпада в паника, подгъва корем и са облива с мравчена киселина, като убива себе си и същевременно унищожава своите нападатели. Всички те се разтапят като восък.

По-нататък друг боец изтръгва с един замах главата на своя противник в момента, когато онзи откъсва неговата.

103 683-и вижда как към него се втурват първите редици на джуджетата. С десетина другари от неговата подкаста успяват да образуват триъгълник, който всява ужас сред масата на джуджетата. Триъгълникът се разпада и той остава сам срещу шест шигаепуанци, облени от кръвта на своите.

Те го хапят където им падне. Докато той им отвръща, доколкото може, неволно си спомня съветите, повторени преди битката в залата за бойни упражнения:

Всичко се решава още преди схватката. Челюстите или струята киселина само потвърждават превъзходството, което вече е признато от двамата противници… Всичко е въпрос на дух. Веднъж приемеш ли победата, нищо не може да ти се опре.

Това вероятно важи, когато противникът е един. Но когато срещу тебе са петима? Той чувства, че поне двама от тях желаят да победят на всяка дена. Джуджето, което методично пристъргва съединението на гръдния му кош, и онова, което се опитва да му откъсне задния ляв крак. Облива го вълна от енергия. Той се развърта, забива върха на антената си като кинжал под шията на единия, отхвърля другия, като го удря с плоското на челюстите.

През това време джуджетата са успели да довлекат десетки черепи, заразени с алтернария, и да ги захвърлят посред бойното поле. Ала тъй като всеки е защитен с лига от охлюв, спорите се носят из въздуха, плъзгат се по броните, след което бавно падат върху плодородната земя. Може да се каже със сигурност, че този ден не е много сполучлив за изпробване на нови оръжия. Всяко от тях си е намерило майстора.

В три часа следобед схватките достигат своята кулминация. Облаци олеинова киселина, характерна за съхнещите мравешки трупове, изпълват въздуха. В четири и половина рижите и джуджетата, които все още имат поне два здрави крака, продължават да се бият под маковете. Двубоите биват прекратени чак към пет часа, когато първият полъх на бурята възвестява приближаващия дъжд. Сякаш самото небе е отвратено от толкова много насилие. Или просто става дума за някоя от късните мартенски лапавици.

Оцелели и ранени се оттеглят. Равносметка: 5 милиона убити, от които 4 милиона джуджета. Ла-хола-кан е освободен.

Докъдето стига погледът, земята е осеяна с разкъсани тела, пробити брони, зловещи късове, разтърсвани понякога от последна тръпка живот. Навсякъде прозрачна като лак кръв, локви жълтеникава киселина.

Няколко джуджета все още се валят в лепилото с надеждата да се доберат до своя Град. Долитат птици и ги изкълвават, преди още да е завалял дъждът.

Мълнии осветяват антрацитеночерните облаци и се отразяват в останките от танковете, някои от които все още нагло вирят челюсти нагоре. Като че се опитват с острите си върхове да пробият далечното небе. Актьорите се прибират и дъждът измива сцената.

Тя говореше с пълна уста.

— Билсем?

— Ало?

— Мляс, мляс… Вие да не се подигравате с мен, Билсем? Видяхте ли вестниците? Инспектор Гален е от вашите, нали? Не беше ли онзи дребен нахалник, който още първите дни се опитваше да ми говори на „ти“?

Беше Соланж Думенг, директорката на Криминалната полиция.

— Хм, мисля, че да.

— Бях ви казала да го изгоните, а ето че сега посмъртно стана звезда. Вие сте напълно откачили! Какво ви прихвана, та пратихте неопитен човек като него за такъв сложен случай?

— Гален не е неопитен, дори мисля, че е много отракан, но съм съгласен, че подценихме този случай…

— Добри са тези, които намират решение, а лоши, които намират извинение.

— Има случаи, при които дори най-добрите от нас…

— Има случаи, при които дори най-калпавите от вас са длъжни да успеят. Да се измъкнат двама души от едно мазе е тъкмо от тази категория.

— Извинявам се, но…

— Нали знаете къде можете да си пъхнете вашите извинения, любезни? Ще ми направите удоволствието да слезете обратно в това мазе и да изкарате всички оттам. Вашият герой Гален заслужава да бъде погребан по християнски. Искам преди края на месеца да прочета похвална статия за нашата служба.

— А за…

— А за цялата тази история искам да си държите езика зад зъбите! Можете да се раздрънкате пред журналистите едва когато приключите случая. Ако искате, вземете десет души от жандармерията и всякаква модерна техника. Това е всичко.

— Ами ако…

— А пък ако се провалите, ще ви вгорча пенсията, можете да разчитате на мен!

Тя затвори.

Комисарят Билсем можеше да се справя с всякакви луди, с изключение на нея. Той се примири и се залови да съставя план за спускането.

Във всички градове на Федерацията цари веселие. Обилни трофалаксии на захар щедро се предлагат на изтощените бойци. Въпреки това няма герои. Всеки е изпълнил своята задача. Добре или зле, няма значение, след края на всяка мисия всичко започва от нула.

Превързват раните с голямо количество слюнка. Някои млади наивници стискат в челюстите си един, два, че и три от своите крака, откъснати по време на битката, които като по чудо са успели да приберат. Обясняват им, че те не могат да се залепят отново.

В голямата зала за борби на етаж –45 войниците възпроизвеждат епизоди от Битката на маковете за тези, конто не са присъствали. Половината играят джуджетата, другата половина — рижите.

Те представят с мимики атаката на забранения град Ла-хола-кан, настъплението на рижите, борбата срещу заровените глави, мнимото бягство, включването на танковете, поражението им пред построената в карета пехота на джуджетата, щурмуването на хълма, редиците на артилерията, финалната схватка…

Дошли са многобройни работнички. Те обсъждат всяка сцена от тази възстановка. Един момент привлича особено вниманието им: техниката на танковете. Вярно е, че тяхната каста има подобаващо място; те са на мнение, че не бива да се отказват, а да се научат да използват по-разумно това оръжие не само за фронтално настъпление.

Измежду оцелелите след битката 103 683-и е минал сравнително леко. Изгубил е само един крак. Дреболия, когато имаш на разположение цели шест. Едва ли си струва да се говори. 56-а женска и 327-и мъжки, които като полови не са могли да вземат участие във войната, го отвеждат в един ъгъл. Антенен контакт.

Тук нямаше ли някакви проблеми?

Не, войниците с мирис на скала до един бяха на бойното поле. Ние останахме затворени в Забранения град в случай, че джуджетата стигнеха дотук. Ами там? Ти видя ли тайното оръжие?

Не.

Как така не? Всички говорят за някакъв подвижен акациев клон…

103 683-и обяснява, че единственото ново оръжие, с което са се сблъскали, е била отвратителната алтернария, но и за нея са намерили противосредство.

Не може това да е изтребило първата експедиция — заключава мъжкият. Алтернарията убива бавно. Освен това сигурно е, че по нито един от труповете нямаше следи от смъртоносните спори. Тогава?

Объркани, те решават да продължат АК. Биха искали да изяснят нещата. Нов порой от идеи и мнения:

Защо джуджетата не са прибегнали до оръжието, което така ефикасно изтреби двадесет и осем изследователи? При това те направиха всичко възможно да победят. Ако са разполагали с подобно оръжие, нямаше да се поколебаят да го употребят! Ами ако не притежават такова? Те се появяват винаги преди или след като тайното оръжие е влязло в употреба. Може би става дума просто за съвпадение…

Тази хипотеза съответства твърде добре на атаката на Ла-хола-кан. Що се отнася до първата експедиция, може би следите от пропуски на джуджетата са били оставени нарочно, за да пратят Стадото по грешна следа. Кой би имал полза от това? Ако джуджетата не носят отговорност за всички злини, кого да винят? Другите! Вторият неумолим противник, наследственият враг: термитите!

Подозрението е съвсем основателно. От известно време отделни войници от Големия източен термитник преминават реката и техните набези в ловните полета на Федерацията зачестяват. Да, със сигурност това са термитите. Те са устроили нещата така, че да опълчат едни срещу други джуджетата и рижите. По този начин ще се отърват и от едните, и от другите, без да пролеят капка кръв. След като враговете им се отслабят взаимно, на тях няма да им остава нищо друго, освен да завземат мравуняците.

Ами войниците с мирис на скала? Те ще да са просто платени шпиони на служба при термитите.

Колкото повече дружната им мисъл се движи между трите мозъка и става все по-проницателна, толкова по-очевидно започва да им се струва, че „тайното оръжие“ е притежание на термитите от Изток.

Ала техният разговор е прекъснат от общите миризми на Стадото. Градът решава да се възползва от мирния период между две войни, за да отпразнува по-рано празника на Възраждането: той ще се състои на следващия ден.

Всички касти по местата си! Женските и мъжките в залите с меховете за зареждане със захар! Артилеристите да напълнят коремите си в залите за органична химия!

Преди да се раздели с другарите си, войник 103 683-и излъчва феромон:

Успешна копулация! Не се тревожете, аз ще продължа разследването самостоятелно. Когато литнете в небето, аз ще поема към Големия термитник на изток.

Веднага щом се разделят, двамата убийци — едрият грубиян и дребничкият куц — се появяват. Те стържат стените и събират летливите феромони от разговора.

След трагичния провал на инспектор Гален и на пожарникарите Никола бе настанен в едно сиропиталище, разположено само на стотина метра от улица Сибарит.

Освен истинските сираци там пращаха и изоставени или бити от родителите си деца. Действително човекът е един от малкото видове, способен да изостави или да малтретира своето потомство. Тук малките човеци прекарваха години на изпитания, възпитавани с ритници в задника. Те растяха и закоравяваха. Повечето от тях по-късно попълваха редовете на професионалната армия.

Първия ден Никола прекара във вцепенение на балкона, гледайки гората. На следващия преоткри спасителното стоене пред телевизора. Апаратът бе сложен в трапезарията и възпитателите бяха доволни, че по този начин могат да се отърват от „досадниците“, като ги оставят да затъпяват в продължение на часове. Вечерта Жан и Филип — две други сирачета — го заразпитваха в спалнята:

— Какво се е случило с тебе?

— Нищо.

— Хайде, разказвай. Тук никой не пристига току-така на твоята възраст. Всъщност на колко си години?

— Аз знам. Май че родителите му са били изядени от мравки.

— Кой пък ви е разправил тази идиотщина?

— Някой си. Ще научиш кой, ако ни разкажеш какво се е случило с твоите родители.

— Пукнете.

Жан, който беше по-силният, сграбчи Никола за раменете, а Филип му изви ръката зад гърба.

Никола се откопчи и удари Жан по врата с опъната длан (както бе видял в един китайски филм по телевизията). Онзи се разкашля. Филии влезе в боя, като се опита да души Никола, който на свой ред го удари с лакът в корема. Отървал се по този начин от нападателя, който падна на колене превит одве, Никола отново се обърна към Жан и плю в лицето му. Другият се сниши и го ухапа по прасеца до кръв. Тримата млади човеци се търкулнаха между леглата, продължавайки да се бият като хамали. Накрая Никола се оказа повален.

— Кажи ни какво се е случило с твоите родители, инак ще те накараме да ядеш мравки!

Това изречение бе хрумнало на Жан по време на боя. Не беше недоволен от своето остроумие. Докато той държеше Никола притиснат към пода, Филип изтича да донесе няколко ципокрили, които тук не се срещаха никак рядко, и ги тикна в лицето му.

— Ето, виж колко са тлъсти!

(Като че мравките, чието тяло има твърда обвивка, биха могли да тлъстеят!)

Сетне го стисна за носа, за да го принуди да отвори устата си, и пусна в нея с отвращение няколко млади работнички, които и бездруго си имаха достатъчно грижи. В този момент Никола преживя най-голямата изненада в живота си. Беше много вкусно.

Учудени, че той не изплюва тази отвратителна храна, другите на свой решиха да опитат.

Залата с меховете нектар е едно от най-скорошните нововъведения в Бел-о-кан. Технологията на „меховете“ всъщност е заимствана от южните мравки, които от началото на големите горещини непрестанно настъпват на север.

Откритието на залата с меховете е станало, разбира се, по време на една победоносна война на Федерацията срещу тези мравки. При обществата на насекомите войната е най-богатият източник и носител на нововъведения.

Отначало белоканските легионери били ужасени, защото видели какво? Работнички, обречени да прекарат целия си живот увиснали от тавана с главата надолу и чийто корем е толкова издут, че надвишава по размери два пъти дори този на царицата! Южняците обяснили, че тези „обречени“ мравки представляват живи дамаджани, способни да съхраняват в прясно състояние невероятни количества сок, роса или нектар.

Всъщност достатъчно било да се доведе докрай идеята за „общественото хранилище“, за да се стигне естествено до идеята за „мравка-цистерна“ и тя да бъде приложена на практика. Изобретателните насекоми дразнели върха на корема на тези живи хладилници и те изпускали капка по капка или същинска струя от скъпоценния сок.

Благодарение на тази система южнячките устоявали на продължителните суши в тропическите области. По време на миграция те пренасяли на ръце своите мехове и разполагали с влага през цялото пътешествие. Ако може да им се вярва, тези дамаджани били толкова ценни, колкото и яйцата.

И така, белоканците откраднали техниката на меховете, но я използвали преди всичко за складиране на големи количества храна при несравнимо качество и хигиена на съхранение.

Всички мъжки и всички женски от Града се явяват в залата, за да се запасят със захар и вода. Пред всяка жива дамаджана се реди опашка от крилати клиенти. 327-и и 56-а пият заедно, след което се разделят.

Когато всички полови и артилеристи се изреждат, мравките-цистерни остават празни. Цяла армия от работнички бързат да ги заредят отново със сок, роса и нектар, докато чудовищните им кореми отново приемат формата на малки блестящи балони.

Един възпитател откри Никола, Филип и Жан и ги наказа заедно. Така те станаха най-добрите приятели в сиропиталището.

Най-често ги виждаха в трапезарията пред телевизора. През този ден гледаха епизод от неизчерпаемата серия „Извънземен съм и се гордея с това“.

Те заквичаха от възторг и се заблъскаха с лакти, когато видяха, че става дума за космонавти, попаднали на планета, обитавана от гигантски мравки.

— Здравейте, ние идем от Земята.

— Здравейте, ние сме гигантски мравки от планетата Згю.

Във всичко останало сценарият беше, общо взето, обикновен: гигантските мравки бяха телепати. Те пращаха послания до земляните със заповед да се избиват помежду си. Ала последният оцелял разбра всичко и запали вражеския град…

Доволни от този финал, децата решиха да идат да похапнат по няколко сладки мравки. Ала за тяхна изненада тези, които успяха да хванат, нямаха като първите вкуса на бонбон. Бяха по-дребни и кисели на вкус. Като концентрат от лимон. Пфу!

Всичко трябва да се разиграе по обяд върху най-високата точка на Града.

С първата утринна топлина артилеристите заемат позиция в защитните ниши, които образуват отбранителен обръч около върха. С вирната към небето задница те оформят противовъздушни батареи срещу птиците, които неизбежно ще атакуват. Някои заклещват корема си между две клончета, за да намалят отката. По този начин се надяват да изпратят два-три залпа в една и съща посока без голямо отклонение.

56-а женска е в своето жилище. Две безполови грижливо мажат крилете й със защитна слюнка. Вие излизали ли сте във Великото Вън? Работничките не отговарят. Те, разбира се, са излизали, но защо да й казват, че навън е пълно с дървета и треви? След няколко минути потенциалната царица сама ще научи това. Само една полова е в състояние да си науми, че може да разбере какво представлява светът с помощта на антенен контакт!

Работничките все така се суетят край нея. Те подръпват краката й, за да увеличат тяхната гъвкавост. Карат я да се извива, за да изпукат съчлененията на гръдния и кош и на корема. Проверяват дали общественото й хранилище е пълно догоре с нектар и го притискат, докато изцедят една капка. Този сироп трябва да й позволи да поддържа няколко часа непрекъснат полет.

Ето че 56-а е готова. Ред е на следващата.

Натъкмена с всички накити и всички благоухания, принцесата напуска гинекея. 327-и мъжки не се е излъгал — наистина е необикновена красавица.

Тя едва повдига крилете си. Колко само са пораснали през последните дни! Вече са толкова дълги и тежки, че се влачат по земята… като шлейф на сватбена рокля.

Все нови и нови женски прииждат от останалите коридори. В компанията на стотина от тези девици 56-а вече се движи между клонките на покрива. Някои по-нетърпеливи се закачат на клечките; четирите им крила са издраскани, пробити или направо разкъсани. Клетите така и не продължават по-нагоре, и без това няма да могат да се вдигнат във въздуха. Огорчени, те слизат на петия етаж. Подобно на принцесите-джуджета, те не ще изживеят любовния полет. Ще се размножават на земята направо върху пръстта в затворената стая.

Ала 56-а женска все още е здрава и читава. Тя подскача от клонче на клонче, като внимава да не падне и да не повреди нежните си криле.

Една от сестрите й, която ситни редом с нея, търси антенен контакт. Пита се какво ли представляват прословутите мъжки размножители. На търтеи ли приличат или на мухи?

56-а не отговаря. Тя се сеща за 327-и, за загадката на „тайното оръжие“. Всичко това е минало. Няма я вече работната група. Поне що се отнася до двете полови. Всичко оттук нататък се намира между ноктите на 103 683-и.

Тя си спомня с носталгия за преживените събития.

Беглецът мъжки, който се озовава в жилището й… без пропуски!

Първата им абсолютна комуникация.

Срещата със 103 683-и.

Убийците с мирис на скала.

Бягството из подземията на Града.

Скривалището, пълно с труповете на тези, които биха могли да станат техен „легион“.

Ломекузата.

Тайният ход в гранита…

Докато напредва, отдадена на спомени, тя се чувства привилегирована. Никоя от нейните сестри не е изживявала такива приключения, преди дори да е напуснала Града.

Убийците с мирис на скала… ломекузата… Тайният ход в гранита…

Нищо не може да се обясни е лудостта, след като става дума за толкова многочислен народ. Наемници, които шпионират в полза на термитите? Не решително не се връзва. Нямаше да бъдат толкова много, нито тъй добре организирани.

При всички случаи остава една точка, по която няма никакво обяснение: защо има запаси от храни под основите на Града? За изхранването на шпионите ли? Не, с нея биха могли да се угояват милиони… А те все пак не са милиони.

И тази удивителна ломекуза. Това животно, което обикновено обитава на повърхността. Няма начин със собствени сили да е слязло до –50 етаж. Значи е било пренесено. Но нали всеки, който се приближи до това насекомо, е замаян от неговата миризма. Следователно необходима е достатъчно голяма група, която да увие чудовището в гъвкави листа и да го замъкне тайно чак долу.

Колкото повече мисли за това, толкова повече си дава сметка, че за тази задача са нужни значителни сили. Ако нещата се погледнат такива, каквито са, излиза, че една част от Стадото притежава тайна, която ревниво пази от останалите посестрими.

Нови връзки между събитията изпълват главата й. Тя спира. Нейните връстнички си мислят, че и прималява от вълнение преди брачния полет. Това се случва понякога, половите са толкова чувствителни. Тя навежда антените към устата си. Повтаря си бързо: унищожената експедиция номер едно, тайното оръжие, тридесетте избити легионери, ломекузата, тайният ход в гранитната скала, хранителните запаси…

Точно така, дявол го взел, тя се сеща! Спуска се обратно. Дано не е прекалено късно!

327-и мъжки също се приготвя. В обсега на неговите антени останалите мъжки говорят само за жени. Малцина от тях са ги виждали с очите си. Или пък това са бегли впечатления от коридорите на Забранения град. Мнозина си ги представят като същества с упоително ухание и съкрушителен еротизъм.

Един от принцовете твърди, че бил правил трофалаксия с някаква женска. Нейният нектар имал вкуса на брезов сок, половите й хормони излъчвали ухания, подобни на откъснат нарцис.

Другите мълчат завистливо.

327-и, който наистина е вкусил от нектара на женска (и то каква женска!), знае, че той по нищо не се отличава от нектара на работничките или от този на дамаджаните. Въпреки това не се намесва в разговора.

През главата му обаче минава палава мисъл. Иска му се той да достави на 56-а женска сперматозоидите, нужни за основаването на нейния бъдещ Град. Само да може да я открие… Жалко, че не се уговориха да приготвят феромон за разпознаване, за да се разпознаят в тълпата.

Когато 56-а женска успява да се добере до залата на мъжките, настъпва всеобщо удивление. Нейното пристигане е в противоречие с всички правила на Стадото. Мъжките и женските трябва да се срещнат за първи път едва по време на брачния полет. В края на краищата при тях не е като при джуджетата. Тук не се копулира из коридорите.

Принцовете, които преди толкова са искали да знаят как изглежда една женска, вече са наясно. Те дружно излъчват мирис на враждебност, което означава, че тя не бива да остава в тази зала.

Въпреки това тя продължава да се промъква сред суматохата на приготовленията. Разблъсква всички, праща наляво и надясно своите феромони.

327-и! 327-и! Къде си, 327-и?

Принцовете не се стесняват да и заявят, че мъжкият копулатор не се избира така! Тя трябва да прояви търпение, да се осланя на случая. Поне малко свян…

Ала 56-а все пак успява да намери своя приятел. Той е мъртъв. Главата му е отрязана с едно захапване на челюсти.

Тя се изкачва покрусена обратно към свода със ситни крачки. В един коридор близо до гинекея инфрачервените й очи улавят две фигури. Това са убийците с мирис на скала! Едрият и дребният, който накуцва!

Тъй като идват право към нея, 56-а забръмчава с криле и скача на врата на куция. Но двамата скоро я притискат в мъртва хватка. Въпреки това, вместо да я екзекутират, те й налагат антенен контакт.

Женската беснее. Пита ги защо са убили 327-и мъжки, след като, така или иначе, той е щял да умре по време на полета. Защо са го погубили!

Двамата убийци се опитват да я вразумят. Според тях някои неща не могат да чакат. Каквото и да струва това. На някои действия не се гледа с добро око, има постъпки, които са осъдителни, но те, така или иначе, са необходими за нормалното функциониране на Стадото. Не бива да бъдем наивни… Единството на Бел-о-кан е най-висшата цел. И когато се налага, то трябва да бъде защитено!

В такъв случай те не са шпиони?

Не, те не били шпиони. Дори имали претенцията да са… главните пазители на сигурността и здравето на Стадото.

Принцесата бълва феромони на ярост. Нима 327-и е бил опасен за сигурността на Стадото! Да, отвръщат двамата убийци. Един ден тя щяла да разбере, но сега е още твърде млада…

Да разбере ли? Да разбере какво? Че вътре в самия Град съществуват свръхорганизирани убийци, които дори имат претенцията, че го спасяват, като унищожават мъжките, които са „видели изключително важни за оцеляването на Стадото неща“.

Куцият се заема да й обясни. От неговата реч излиза, че войниците е мирис на скала са „бойци против лош стрес“. Стресът може да бъде добър, когато помага на Стадото да върви напред и да се сражава. Има обаче лош стрес, който кара стадото да се самоунищожава…

Невинаги информацията е подходяща да бъде чута. Понякога тя предизвиква „метафизическа“ тревога, за която все още не е намерено решение. В такива случаи Стадото бива обзето от безпокойство, но се оказва блокирано, неспособно да реагира…

Това се отразява много зле на всички. Стадото започва да произвежда отровни токсини. Оцеляването на Стадото „в дългосрочен план“ е по-важно, отколкото опознаването на действителността „в краткосрочен план“. Ако едно око забележи нещо, което мозъкът осъзнава като опасно за останалата част на единния организъм, по-добре е мозъкът да избоде това око…

Едрият се присъединява към куция, за да обобщи тези многоучени слова по следния начин:

Антените са настойчиви, те уточняват, че всеки организъм е снабден с подобна успоредна защита. Който не я притежава, умира от страх или се самоубива, за да избегне сблъсъка с тревожещата действителност.

56-а е доста изненадана, но не се дава. Чудесен феромон, наистина! Ако се опитват да скрият съществуването на тайното оръжие, при всички случаи с твърде късно. Всеки знае, че най-напред Ла-хола-кан е станал негова жертва, макар от технологична гледна точка загадката да е пълна…

Двамата войници, все така невъзмутими, не отхлабват прегръдката си. Всички вече били забравили за Ла-хола-кан; победата уталожила любопитството. Впрочем достатъчно било да се подуши из коридорите, не се долавяла никаква миризма на токсин. Цялото стадо било спокойно в навечерието на празника на Възраждането.

Какво в такъв случай искат от нея? Защо така и притискат главата?

По време на преследването по долните етажи куцият забелязал и трета мравка. Войник. Какъв е неговият опознавателен номер?

Ето значи защо не я убиха веднага! Вместо отговор женската забива острите върхове на антените си в очите на едрия. Може да си сляп по рождение, но все пак болката е много силна. Що се отнася до куция, стъписай, той почти отпуска хватката си.

Женската се затичва и литва, за да избяга колкото се може по-бързо. Крилете й вдигат облак прах, който обърква преследвачите и. Час по-скоро трябва да стигне до покрива.

Смъртта току-що е минала край нея. Оттук нататък тя започва нов живот.

Откъс от речта-петиция срещу мравуняците-играчки, произнесена от Едмон Уелс пред анкетната комисия на Националното събрание:

„Вчера видях по магазините тези нови играчки, предлагани на децата за Коледа. Те представляват кутии от прозрачна пластмаса, пълни с пръст, заедно с шестстотин мравки, една от които гарантирано е оплодена царица.

Вижда се как те се трудят, дълбаят, тичат.

За едно дете това е вълнуващо. Все едно, че са му подарили цял град. Само че неговите обитатели са много дребни. Те са като стотици малки подвижни кукли, надарени със самостоятелност.

Трябва да си призная, че аз самият притежавам подобни мравуняци. По простата причина, че работата ми на биолог ми налага да ги изследвам. Поставил съм ги в аквариуми, покрити с картон, който пропуска въздуха.

Ала всеки път, когато застана пред моя мравуняк, имам странно усещане. Като че съм всесилен властелин на техния свят. Като че съм техен Бог…

Ако поискам да ги оставя без храна, моите мравки ще измрат до една; ако ми скимне да предизвикам дъжд, достатъчно е да поръся върху техния град съдържанието на една чаша; реша ли да повиша околната температура, трябва само да ги поставя върху радиатора; ако пожелая да отвлека една, за да я разгледам под микроскоп, просто посягам към пинцетите и ги пъхвам в аквариума; ако ми хрумне да ги убивам, няма какво да ме спре. Те дори няма да разберат какво става.

Казвам ви, господа, върху тези създания ни е дадена умопомрачителна власт, и то само защото телом те са дребни.

Аз не злоупотребявам с нея. Но представям си едно дете… То също може да направи с тях каквото си поиска.

Понякога ми иде наум една глупава мисъл. Като гледам тези пясъчни градове, си казвам: ами ако бяхме на тяхно място? Ако също като тях се намирахме в някакъв аквариум-затвор под погледа на други гигантски създания?

Ами ако Адам и Ева са били две експериментални морски свинчета, поставени сред изкуствен декор просто «от любопитство»?

Ако изгонването от рая, за което се говори в Библията, е просто смяна на аквариума-затвор?

Ако Потопът в крайна сметка е просто чаша вода, изляна от някой небрежен или любознателен Бог?

Не е възможно, ще кажете вие. Знае ли човек?… Единствената разлика би могла да бъде в това, че моите мравки са оградени от стъклени стени, а ние сме затворени от физическа сила: земното привличане!

Все пак моите мравки успяват да пробият картона, някои дори успяха да избягат. Ние пък изстрелваме ракети, които се откъсват от гравитацията.

Да се върнем към градовете в аквариум. Преди малко ви казах, че аз съм великодушен, всемилостив и дори донякъде суеверен Бог. Затова никога не причинявам страдания на моите поданици. Правя е тях само това, което бих се съгласил да правят с мен.

Ала хилядите мравуняци, продадени по Коледа, ще превърнат децата в също такива малки богове. Дали всички те ще бъдат великодушни и всемилостиви като мен?

Несъмнено повечето от тях ще разберат, че носят отговорност за един град и че това им дава права, но също така и божествени задължения: да ги хранят, да поддържат подходяща за тях температура, да не ги убиват за удоволствие.

И все пак децата — мисля преди всичко за най-малките, — които още нямат чувство за отговорност, преживяват неприятности: неуспехи в училище, спречквания между родителите, свади с приятелчетата. В пристъп на гняв те биха могли много лесно да забравят своя дълг на «млади богове» и тогава не ми се ще да мисля какво може да се случи с техните «подопечни»…

Не искам от вас да гласувате закона за забрана на мравуняците-играчки от съчувствие към мравките или заради техните права на животни. Животните нямат никакви права: много от тях се раждат в инкубатори, за да бъдат пожертвани за нашето изхранване. Искам от вас да гласувате, като си представяте, че ние самите сме може би предмет на изучаване и затворници на гигантски същества. Бихте ли се съгласили един ден Земята да бъде подарена за Коледа на някой млад безотговорен Бог?“

Слънцето е в своя зенит.

Окъснелите мъжки и женски се трупат в проходите под повърхността на Града. Работничките ги побутват, лижат ги и ги окуражават.

56-а женска потъва навреме сред тази тълпа, в която всички миризми-пропуски се смесват. Тук никой не ще може да открие нейното излъчване. Като се оставя вълната нейни сестри да я носи, тя се изкачва все по-нагоре и по-нагоре, прекосявайки непознати досега квартали.

Внезапно на ъгъла на един коридор забелязва нещо, което до днес не е виждала. Дневната светлина. Отначало това е само сияние по стените, ала скоро се превръща в ослепителен блясък. Ето я най-сетне тази тайнствена сила, която й бяха описвали работничките. Топлата, нежната, прекрасната светлина, предвестница на един нов приказен свят.

Тя се чувства опиянена от фотоните, които нахлуват право в очните й кълба. Все едно, че е прекалила с ферментиралия нектар от тридесет и втория етаж.

56-а принцеса продължава да напредва. Земята е обсипана с ярко бели петна. Тя гази в горещи фотони. За нея, която е прекарала детството си под земята, контрастът е прекалено силен.

Нов завой. Сноп чиста светлина я прострелва, разширява се в заслепяващ кръг, сетне в сребърен воал. Бомбардировката на светлината я принуждава да отстъпи. Тя чувства как нейните частици влизат в очите й, изгарят оптическите й нерви, разяждат трите й мозъка. Три мозъка… Старо наследство от предците, които имали по един нервен ганглий за всеки пръстен, по една нервна система за всяка част на тялото.

Тя се движи срещу струята фотони. В далечината различава фигурите на сестрите си, които биват погълнати от слънчевото светило. Приличат на призраци.

Продължава напред. Хитинът и се затопля. Светлината, която хиляди пъти са се опитвали да й опишат, не е по силите на никакъв език, тя трябва да се преживее! За момент се сеща за работничките от подкастата на „вратарите“, които остават затворени за цял живот в Града и никога няма да узнаят нищо за външния свят с неговото слънце.

Тя пробива стената от светлина и се оказва запратена отвъд, извън пределите на Града, фасетните и очи се приспособяват малко по малко, ала продължава да усеща игличките на дивия въздух. Той е свеж, подвижен и уханен за разлика от питомната атмосфера на света, който до днес е обитавала.

Антените и трепкат. Тя трудно успява да ги насочи според волята си. Едно по-силно течение ги залепя върху лицето й. Крилата й изплющяват.

Горе, на върха на покрива, я посрещат работничките. Те я улавят за краката, повдигат я, изтласкват я напред сред тълпата гюлови, където стотици мъжки и женски се блъскат върху едно тясно пространство. 56-а принцеса разбира, че се намира върху пистата за брачния полет, ала трябва да изчака подобряване на метеорологичните условия.

Докато вятърът продължава да своеволничи, десетина врабчета са забелязали половите. Възбудени от вида на плячката, те прехвърчат все по-близо. Когато се приближат прекалено, артилеристите, разположени в пръстен около върха, ги възнаграждават със струи киселина.

Тъкмо в този момент една от птиците си опитва щастието, врязва се сред гъмжилото, сграбчва три женски и хвръква! Преди нахалникът да успее да набере височина, той бива свален от артилеристите; започва да пърха сред тревата с все още пълна уста, като отчаяно се опитва да изтрие отровата от крилете си.

Нека това бъде за поука на всички! И наистина врабчетата отстъпват леко… Ала никой не си прави илюзии. Те скоро ще се върнат, за да изпитат отново противовъздушната отбрана.

Вятърът е утихнал, въздушни течения почти няма, температурата се покачва. При 22°-време Градът решава да пусне своите деца.

Женските забръмчават с четирите си крила. Те са готови, свръхготови. Миризмите на всички тези зрели мъжки са възбудили до крайна степен сексуалния им апетит.

Първите девици излитат грациозно. Те се издигат на височина стотина глави и… веднага биват покосени от врабчетата. Нито една не преминава.

Долу настъпва объркване, но никоя няма намерение да се отказва. Излита втора вълна. Четири женски от сто успяват да преодолеят заграждението от клюнове и пера. Мъжките тръгват след тях в гъсто построена ескадра. Те преминават необезпокоявани: твърде са невзрачни, за да заинтересуват врабчетата.

Трета вълна женски се устремява към облаците. На пътя им се изпречват повече от сто птици. Настъпва истинско клане. Нито една оцеляла. Хвъркатите стават все по-многобройни, като че са се наговорили. Сега горе има врабци, косове, червеношийки, сипки, гълъби… Всички те писукат силно. За тях също е празник!

Излита четвърта вълна. Отново нито една женска не успява да премине. Птиците се бият помежду си за най-едрите парчета.

Артилеристите са изнервени. Те стрелят по вертикала с все сила от жлезата с мравчена киселина. Ала хищниците са прекалено високо. Смъртоносните капки падат обратно върху града, причинявайки многобройни щети и рани.

Ужасени, женските се отказват. Те решават, че е невъзможно да се премине, и предпочитат да слязат за копулация на закрито в компанията на пострадалите преди това принцеси.

Петата вълна се подрежда, готова на върховна саможертва. Трябва на всяка цена да преодолеят тази стена от клюнове! Седемнадесет женски преминават, сподирени непосредствено от четиридесет и трима мъжки.

Шеста вълна: преминават дванадесет женски!

Седма вълна: тридесет и четири!

56-а раздвижва крила. Тя още не смее да тръгне. В краката и пада главата на една от нейните сестри, плавно последвана от някакъв зловещ пух. Искаше й се да научи какво представлява Великото Вън? Е, сега вече знае!

Ще полети ли с осмата вълна? Не… И постъпва правилно, защото тя е напълно унищожена.

Принцесата е изплашена. Тя отново забръмчава с крилете си и се вдига леко. Е, поне те са в ред, не и създават проблеми, ала главата й… Страхът я завладява. Трябва да бъде наясно. Има много малка вероятност да успее.

56-а спира криле: седемдесет и три женски от деветата вълна току-що са преминали. Работничките пращат феромони, за да я окуражат. Надеждата се пробужда. Ще тръгне ли с десетата вълна?

Докато се колебае, тя внезапно забелязва дребничкия куц и едрия убиец с вече помръкнали очи. Това окончателно я кара да се реши. Тя полита изведнъж. Челюстите на двамата щракват в празното. За малко да я хванат.

За момент 56-а остава по средата между Града и облака птици над него. После, подета от десетата вълна, тя използва нейния устрем и също се издига във въздушната бездна. Двете й съседки са нагълтани, докато тя минава ненадейно между огромните нокти на един синигер.

Обикновен късмет.

Ето че невредимите от десетата вълна са четиринадесет. Ала 56-а не си прави илюзии. Преодоляла е едва първото изпитание. Тежкото тепърва предстои. Тя знае цифрите. Общо взето, от хиляда и петстотин излетели принцеси едва десетина се приземяват здрави и читави. По най-оптимистичните сметки четири царици ще успеят да построят свой град.

Докато 56-а женска задейства дългите си, подобни на витражи криле, забелязва зад себе си стената от пера, която се затваря пред единадесетата и дванадесетата вълна. Горките! Още пет вълни женски, и Градът ще изразходва всичките си запаси от надежда.

Вече не мисли за това, засмукана от безкрайния лазур. Всичко е синьо, толкова синьо! За една мравка, познала единствено живота под земята, е фантастично да се рее из въздуха. Струва и се, че се е пренесла в друг свят. Изоставила е тесните галерии заради един главозамайващ простор, където всичко избухва в три измерения.

Тя интуитивно налучква всички възможности на летенето. Пренасяйки тежестта на едното крило, завива надясно. Като изменя ъгъла на трептенията, се издига нагоре. Или се спуска надолу. Или ускорява… Разбира, че за да направи съвършен завой, трябва да задържи върха на крилете във въображаема ос и без колебание да извие тялото си под ъгъл, по-голям от 45°.

56-а женска открива, че небето не е празно. Съвсем не. То е пълно с течения. Някои от тях, „въртопите“, я издигат нагоре. Въздушните ями, напротив, я карат да губи височина. Те могат да бъдат открити само като се наблюдават насекомите, които се намират отпред, и да се преценява по движението им…

Студено й е. Във висините е студено. Понякога има вихри, пориви от топъл или леден въздух, които я въртят като пумпал.

Група мъжки се устремяват подире й. 56-а женска забързва, за да бъде настигната само от най-бързите и най-упоритите. Това е първият генетичен подбор.

Усеща докосване. Един мъжки се хваща за корема и, изкатерва се по нея. Доста е дребен, но тъй като е престанал да трепти с криле, струва й се много тежък.

Тя губи височина. Отгоре мъжкият се намества, за да не му пречат крилете й. Съвсем изгубил равновесие, той извива корем, за да достигне с жилото си женския полов орган.

Тя с любопитство очаква новите усещания. Обземат я сладостни тръпки. Това я подсеща за нещо. Без предупреждение тя се навежда напред и се спуска с пикиране. Истинско безумие! Безкраен екстаз! Скоростта и сексът са съставките на нейния първи коктейл удоволствие.

В мислите й се мярка образът на 327-и мъжки. Вятърът свисти в косъмчетата между очите и. Лютив сок кара антените й да потрепват. Сетивата й се преобразяват в бурно море. Странни течности се отделят от всичките й жлези и се смесват в кипящ бульон, който се излива в мозъка й.

Достигнала върховете на тревата, тя събира сили и отново затрептява с криле. Сега се изкачва като стрела. Когато отново се стабилизира, мъжкият вече не се чувства твърде добре. Краката му треперят, челюстите му непрекъснато се отварят и затварят без причина. Спиране на сърдечната дейност. И свободно падане…

При повечето насекоми мъжките са програмирани така, че да умрат веднага след първия любовен акт. Имат право само на един опит и трябва да успеят. С напускането на тялото сперматозоидите отнасят със себе си живота на своя собственик.

При мравките еякулацията убива мъжкия. При други видове женската, след като бъде задоволена, убива своя благодетел. Просто защото емоциите са й отворили апетит.

Трябва да се приеме неоспоримият факт: светът на насекомите като цяло е свят на женски и по-точно на вдовици. Мястото на мъжките в него е съвсем епизодично…

Но ето че в нея се вкопчва втори оплодител. Веднага след като той си отива, го замества друг! Пристига трети, сетне много други. 56-а женска престава да ги брои. Най-малко седемнадесет или осемнадесет се изреждат да запълнят нейната сперматека със свежи гамети.

Тя усеща живата течност, която кипи в корема й. Това е резервът от обитатели на нейния бъдещ град. Милиони мъжки полови клетки, които ще й позволят да снася всекидневно в продължение на петнадесет години.

Край нея нейните полови сестри споделят същите емоции. Небето е пълно с хвърчащи женски, яхнати от един или от няколко мъжки, копулиращи едновременно със същата женска. Кервани на любовта, увиснали в облаците. Дамите са пияни от умора и от щастие. Вече не са принцеси, а царици. Чувстват се като зашеметени от редуващите се безспир наслади и едва успяват да контролират полета си.

Това е моментът, избран от четири величествени лястовици, които изхвръкват от една цъфнала череша. Те не летят, а се плъзгат между въздушните пластове с вледеняващо безстрастно… Спускат се върху крилатите мравки с широко разтворени човки и ги поглъщат една след друга. На свой ред и 56-а се оказва преследвана.

103 683-и се намира в залата на изследователите. Той е разчитал да продължи сам разследването, като проникне в Източния термитник, ала са му предложили да се включи в една изследователска група, отправяща се „на лов за дракон“. Действително, открит е гущер в района на пасищата на град Зуби-зуби-кан, който притежава най-голямото стадо листни въшки в цялата Федерация — 9 милиона дойни животни! А присъствието на едно от тези влечуги може в значителна степен да попречи на животновъдната дейност.

За щастие Зуби-зуби-кан се намира в периферията на Федерацията, точно по средата на пътя между термитния град и Бел-о-кан. Затова 103 683-и приема да потегли на тази експедиция. По този начин заминаването му ще мине незабелязано.

Край него останалите изследователи грижливо се подготвят. Те напълват догоре своите обществени хранилища със захарни резерви на енергия, а също и отделенията за мравчена киселина. Сетне се намазват със слуз от охлюв, за да се предпазят от студа и от спорите на алтернарията (те вече знаят това).

Разговорът се върти около лова на гущер. Някои го сравняват със саламандрите или с жабите, ала повечето от тридесет и шестте изследователи са единодушни, че в сравнение с тях гущерът е далеч по-труден дивеч.

Един от по-възрастните твърди, че на гущерите им пораства нова опашка, когато старата е била откъсната! Всички му се подиграват… Друг разправя как видял едно от тези чудовища да стои неподвижно като камък в продължение на 10°. Всички си спомнят разказите за първите белоканци, които нападали тези чудовища с голи челюсти — по онова време използването на мравчената киселина не било толкова разпространено.

103 683-и неволно потреперва. До този момент той не е виждал гущери и перспективата да нападне един от тях с голи челюсти или дори със струи мравчена киселина не му действа успокоително. Казва си, че при пръв удобен случай ще изчезне. В края на краищата неговото разследване върху „тайното оръжие на термитите“ е по-важно за оцеляването на Града от някакъв си лов със спортни цели.

Изследователите са готови. Те изкачват коридорите на външния пръстен, после излизат на светло през изход номер 7, наречен „Източен изход“.

Отначало трябва да прекосят предградията. А това не е просто. Всички околности на Бел-о-кан гъмжат от забързани в разни посоки работнички и войници.

Има няколко потока. Някои мравки са натоварени с листа, плодове, зърна, цветя или гъби. Други носят клонки и камъни, които да послужат за строителен материал. Трети мъкнат дивеч… Глъчка от миризми.

Ловците си пробиват път през задръстванията. После движението пооредява. Пътят се стеснява и се превръща в пътека, широка само три глави (девет милиметра), после две, после една. Трябва да са далеч от Града, вече не се долавят колективните послания. Групата е скъсала обонятелната си пъпна връв и се превръща в автономна единица. Приемат строй „разходка“, при който мравките се движат в колона по двама.

Скоро срещат друга група, съставена също от изследователи. Личи, че са преживели тежки моменти. В оределите им редици няма нито един читав. Само недъгави. Някои са само с един крак и се влачат мъчително. Не са в по-добро положение и тези, на които липсват антените или коремът.

103 683-и не е виждал толкова пострадали войници от Войната на маковете насам. Сигурно са се натъкнали на нещо ужасно… Може би на тайното оръжие?

103 683-и повежда разговор с един едър войник, чиито дълги челюсти са счупени. Откъде идват? Какво се е случило? Къде са термитите?

Онзи забавя ход и без да отговори, обръща лице. Ужасно! Орбитите му са празни, а черепът е разцепен от устата до съединението на шията.

Гледа го как се отдалечава. На известно разстояние войникът пада и повече не се вдига. Намира сили само да се завлече встрани от пътя, за да не пречи трупът му на движението.

56-а женска се опитва да пикира, за да избяга от лястовицата, ала птицата е десетократно по-бърза. Сянката на клюна вече се спуска над антените й. Той обхваща корема й, гръдния кош, главата. Върхът стърчи пред нея. Докосването на небцето е непоносимо. Сетне клюнът се затваря. Всичко е свършено.

Заобикаляйки дърветата, купчинките пръст и бодливите храсти, изследователите продължават да се промъкват по посока на злокобния Изток.

Пътят се е стеснил, ала все още се срещат бригади по поддръжката. Артериите, свързващи един град с друг, изискват постоянни грижи. Кантонерите скубят мъха, отместват препречилите се клонки, поставят обонятелни сигнали с помощта на своята дюфурова жлеза.

Сега работничките, които се движат в обратната посока, се срещат все по-рядко. Понякога върху почвата попадат на феромони, сигнализиращи: „На кръстопът 29 заобиколете покрай глога!“ Може би става дума за последната следа от засада на вражи насекоми.

Докато върви, 103 683-и попада от изненада на изненада. Той никога не е идвал по тези места. Тук има дяволски гъби, високи по осемдесет глави! При това видът се среща често в западните области.

Разпознава освен това едно „нощно пауново око“, чиято отвратителна миризма привлича мухите, бисерни праханки; той се покачва върху една гъба пачи крак и с наслада тъпче по меката й плът.

Открива всякакви видове чудновати растения: див коноп, чиито цветове задържат тъй добре росата, великолепни и застрашителни Венерини пантофки, котешки лапи върху дълго стебло…

Приближава се до една балсамина, чиито цветове приличат на пчели, и твърде непредпазливо я докосва. Тозчас зрелите плодове избухват в лицето му и го покриват целия с лепкави жълти семена! Добре, че не е алтернария…

Без да губи кураж, той се изкатерва върху една съсънка, за да погледа небето отблизо. Вижда във висините пчели, които правят осморки, за да посочат на своите сестри мястото на цветята с прашец.

Местността става все по-дива. Наоколо се носят тайнствени миризми. Стотици неопределими дребни същества се разбягват на всички страни. Присъствието им се долавя само по пращенето на сухите листа.

С все още замаяна глава 103 683-и се присъединява към групата. Така със спокойна крачка достигнат до околностите на съюзния град Зуби-зуби-кан. Отдалече всеки би видял горичка като всяка друга. Ако не е миризмата и трасето на пътя, никой не би се сетил да търси тук някакво селище. Всъщност Зуби-зуби-кан е класически град на рижите мравки с пън, свод от клонки и сметища. Само че всичко е скрито под храстите.

Входовете към Града са разположени високо, почти до самия връх на покрива. Дотам се стига, като се премине през китка папрати и диви рози. По този път минават изследователите.

Вътре кипи живот. Листните въшки не се забелязват лесно, цветът им е същият като на листата. Ала опитните антени и очи съзират без мъка хилядите дребни зелени брадавици, които, смучейки растителен сок, бавно пълнеят.

Преди много време било сключено споразумение между мравките и листните въшки. Последните ще осигуряват храна на мравките, които за отплата ще ги закрилят. Истината е, че в някои градове късат крилете на своите „дойни крави“ и им дават собствените си обонятелни пропуски. Така наглеждането на стадата е по-удобно…

Зуби-зуби-кан прибягва до тази хитрост. Като компенсация или може би по силата на модата Градът е построил на втория етаж величествени обори с всички удобства, необходими за благоденствието на листните въшки. Там гледачките-мравки се грижат за техните яйца със същото внимание като за своите собствени. На това по всяка вероятност се дължи и необичайното количество, и доброто състояние на тукашния добитък.

103 683-и и неговите спътници се приближават до едно от стадата, заето с изсмукването на жизнените сокове от клона на един розов храст. Те отправят два-три въпроса, но листните въшки остават с впити в плътта на растението хоботчета и не им обръщат никакво внимание. В края на краищата те може би не знаят езика на миризмите, с който си служат мравките… Изследователите търсят антените на някоя пастирка. Не се вижда нито една.

Тогава се случва нещо влудяващо. Посред стадото падат три калинки. Тези опасни хищници всяват паника сред листните въшки, които не могат да избягат поради орязаните си криле.

За щастие нападението на вълците привлича пастирите. Две зуоизубикански мравки се показват иззад един лист. Те сигурно са се крили там, за да могат да хванат от засада червените зверове на черни точки, които моментално попадат на прицел и биват повалени от точната стрелба с киселина.

После те се заемат да успокоят все още подплашеното стадо от листни въшки. Доят ги, потупват ги по коремите, милват антените им. Тогава въшките изпускат голяма прозрачна капка захар. Драгоценният нектар. Докато пият от него, зубизубиканските пастирки забелязват изследователите от Бел-о-кан.

Поздравяват ги. Антенен контакт.

Дойдохме на лов за гущера — излъчва единият.

В такъв случай трябва да продължите на изток. Едно от тези чудовища беше забелязано по посока на поста Гуайей-Тиолот.

Вместо да им предложат трофалаксия, както е обичаят, пастирките им дават възможност да се нахранят направо от животните. Изследователите не чакат да ги подканят. Всеки избира по една листна въшка и започва да гъделичка корема и, за да издои оттам чудесния нектар.

Вътре в гърлото е тъмно, вонящо и мазно. 56-а женска е цялата олигавена и бавно се плъзга в гърлото на своя нападател. Поради липса на зъби той не я е сдъвкал и тя все още е читава. За примирение не може и дума да става, с нея ще загине цял един град.

Със сетно усилие тя забива челюстите си в гладката плът на хранопровода. Този рефлекс я спасява. На лястовицата й се повдига, тя кашля и изхвърля далеч пред себе си дразнещата храна. Заслепена, 56-а женска се опитва да лети, ала олигавените и криле натежават. Тя пада право по средата на някаква река.

Около нея валят агонизиращи мъжки. Забелязва горе в небето неравномерния полет на двадесетина от своите сестри, оцелели след нападението на лястовиците. Омаломощени, те губят височина.

Една от тях се приземява върху съседната лилия, където веднага бива подгонена от две саламандри, които я хващат и я разкъсват на парчета. Другите царици са извадени от играта на живота последователно от гълъби, жаби, къртици, змии, прилепи, таралежи, кокошки и пилета… В крайна сметка от хиляда и петстотин излетели женски остават живи само шест.

56-а е в тяхното число. Като по чудо. Тя трябва да живее. Трябва да основе свой собствен град и да намери отговор на загадката с тайното оръжие. Знае, че ще има нужда от помощ, че ще може да разчита на доброжелателното множество, населяващо вече корема й. Достатъчно е то да излезе оттам…

Но най-напред да се измъкне от това място…

По ъгъла на слънчевите лъчи тя определя точката си на падане сред Източната река. Доста недружелюбно място, защото, макар мравки да населяват всички острови по света, те не умеят да плуват.

Наблизо минава лист и тя се вкопчва в него с челюсти. Движи френетично задните си крака, ала този начин на придвижване дава твърде жалък резултат. Така тя се носи по повърхността на вълните доста време, когато внезапно се очертава някаква гигантска сянка. Може би попова лъжичка? Не, това е нещо, хиляда пъти по-голямо. 56-а женска различава източено тяло с гладка тигрова кожа. За нея това е невиждана гледка. Пъстърва!

Малки ракообразни, циклопи, водни бълхи бягат пред чудовището. А то се гмурва, сетне изплува по посока на царицата, която ужасена се вкопчва в листа.

С цялата сила на перките си пъстървата се устремява и разцепва повърхността. Докато високата вълна подмята мравката, пъстървата като че увисва във въздуха, разтваря въоръжена със ситни зъби уста и налапва една мушица, която прелита оттам. После се извива и с един удар на опашката пада обратно в своя кристален свят… предизвиквайки истинско цунами, което залива мравката.

През това време жабите вече се протягат и скачат, за да се сборичкат за царицата и за нейния хайвер. Тя успява да изплува на повърхността, но вълнението отново я дръпва към негостоприемните дълбини. Жабите я преследват. Сковава я хлад. Тя изгубва съзнание.

Никола гледаше телевизия в трапезарията с новите си приятели Жан и Филип. Край тях други сирачета с розови лица се отдаваха на омаята от безкрайната поредица картини. Сценарият на филма проникваше през очите и ушите им и стигаше до мозъка им със скорост 500 километра в час. Човешкият мозък може да побере близо шестдесет милиарда единици информация. Ала когато паметта е претрупана, автоматично се прави прочистване: информациите, сметнати за не толкова интересни, биват забравени. Остават само мъчителни спомени и съжалението по отминалите радости.

Веднага след серийния филм през този ден имаше разговор за насекомите. Повечето от младите човеци се пръснаха, тъй като научните брътвежи не ги вълнуваха много-много.

— Професор Льодюк, заедно с професор Розенфелд ви смятат за най-големия европейски специалист по мравките. Какво ви накара да се заемете е тяхното изучаване?

— Един ден отворих кухненския шкаф и попаднах лице срещу лице с върволица от тези насекоми. Прекарах цели часове да ги гледам как се трудят. За мен това бе урок по живот и по скромност. Реших да науча нещо повече… Това е всичко.

(Смее се)

— Какво ви отличава от видния учен професор Розенфелд?

— А, професор, Розенфелд! Той още ли не се е пенсионират? (Отново се смее.) Не, сериозно, ние не се кланяме на един и същи Господ. Знаете ли, има няколко способа да „разбереш насекомите…“. По-рано се смяташе, че всички обществени видове (термити, пчели, мравки) са роялисти. Просто, но невярно обяснение. Стана ясно, че при мравките царицата няма никаква власт извън създаването на поколение. Дори съществуват много различни форми на мравешко управление: монархия, олигархия, триумвират на бойци, демокрация, анархия и прочие. Понякога дори, когато гражданите не са доволни от управлението, те се бунтуват и ставаме свидетели на „граждански войни“ вътре в самите градове.

— Фантастично!

— За мен и за така наречената „германска“ школа, към която се причислявам, организацията на мравешкия свят е основана преди всичко върху йерархия на кастите и върху надмощието на индивидите-алфа, по-даровити от средното равнище, които ръководят групите от работнички… За Розенфелд, който е от така наречената „италианска“ школа, мравките са анархисти по рождение, не съществуват алфа-индивиди, по-надарени от средното равнище. Лидери възникват понякога спонтанно само за решаването на практически проблеми. Но те остават такива само временно.

— Не ви разбирам добре.

— С една дума, италианската школа смята, че коя да е мравка може да стане водач, стига да и хрумне оригинална идея, която да заинтересува останалите. Докато според германската школа начело на мисиите застават единствено мравки, които притежават „характер на водачи“.

— Толкова ли са големи различията между двете школи?

— Случвало се е на големи международни конгреси да се стигне до бой с юмруци, ако за това питате.

— Не е ли това израз на старото съперничество между саксонския и латинския дух?

— Не. Тази борба напомня по-скоро сблъсъка между привържениците на „вроденото“ и „придобитото“. Човек ражда ли се кретен, или става такъв впоследствие? Това е един от въпросите, на които се опитваме да дадем отговор, изучавайки обществото на мравките!

— Но защо не правите експерименти със зайци или с мишки?

— Мравките са изключително подходящи, защото ни дават възможност да видим как функционира едно общество, и то общество, съставено от няколко милиона индивида. Все едно да наблюдаваш цял един свят. Доколкото знам, не съществуват градове от няколко милиона зайци или мишки…

Удар с лакът.

— Чуваш ли това, Никола?

Ала Никола не слушаше. Той бе виждал някъде това лице, тези жълти очи. Къде? Кога? Разрови се в паметта си. Точно така, спомни си. Това бе човекът за подвързията. Бе заявил, че се казва Гун, но беше същият този Льодюк, който се пъчеше по телевизията.

Това откритие потопи Никола в бездна от догадки. Ако професорът бе излъгал, значи се бе опитал да се докопа до енциклопедията. Нейното съдържание сигурно е твърде ценно за изучаването на мравките. И тя сигурно се намираше долу. С положителност беше в мазето. Всички до един търсеха нея: тате, мама, а и въпросният Льодюк. Трябваше да намери тази проклета енциклопедия и тогава всичко щеше да се изясни.

Никола стана.

— Къде отиваш?

Той не отвърна нищо.

— Мислех, че мравките те интересуват?

Отиде до вратата, после тичешком се прибра в стаята си. Нямаше нужда от много вещи. Само коженото яке, с което не се разделяше, ножчето и големите обувки с грайфери.

Възпитателите не му обърнаха никакво внимание, когато прекоси големия хол.

Никола избяга от сиропиталището.

Отдалече Гуайей-Тиолот прилича на кръгъл кратер. Нещо като къртичина. „Предният пост“ е мини-мравуняк, обитаван от стотина индивида, функционира само от април до октомври, а през есента и зимата е празен.

Тук, както при първобитните мравки, няма царица, няма работнички, нито войници. Всеки е всякакъв едновременно. Затова тук не се стесняват да критикуват трескавата атмосфера на градовете-гиганти. Подиграват се със задръстванията, със срутванията на коридорите, с тайните тунели, които превръщат града в червива ябълка, а също и със свръхспециализираните работнички, които не умеят да ловуват, със слепите вратари, пожизнено зазидани в техните входове…

103 683-и инспектира поста. Гуайей-Тиолот е съставен от хамбар и обширна централна зала. На тавана на това помещение има два отвора, през които нахлуват два слънчеви лъча и осветяват десетки ловни трофеи — празни кутикули, провесени по стените, които свирят от въздушните течения.

103 683-и се приближава до разноцветните трупове. Един от местните идва до него и докосва антените му. Той му посочва тези великолепни екземпляри, убити благодарение на всевъзможни мравешки хитрости. Животните са покрити с мравчена киселина, вещество, което също предпазва от разваляне.

Тук грижливо са подредени всякакви видове пеперуди и насекоми с най-различен ръст, форма и цвят. Ала все пак в тази колекция липсва едно твърде познато животно: термитска царица.

103 683-и нита дали имат проблеми с техните съседи термитите. Местният вдига антени в знак на удивление. Той престава да дъвче с челюсти и настъпва продължително обонятелно мълчание.

Термити ли?

Антените му се отпускат. Той няма какво повече да излъчи. Освен това бил твърде зает: трябвало да разрязва месо. Бил загубил вече достатъчно време. Много здраве. Той се обръща, готов да се отдалечи. 103 683-и упорства.

Другият изглежда напълно паникьосан. Антените му леко потрепват. Очевидно думата „термити“ му напомня нещо ужасно. Изглежда, не намира сили да подхване разговор на такава тема. Той избягва при една група работнички, които гуляят.

Последните, след като напълват общественото си хранилище с алкохол от цветен мед, опитват от корема на съседката си, като по този начин сключват дълга затворена верига.

В този момент шумно нахлуват група ловци, пратени за подсилване на предния пост. Пред себе си тикат една гъсеница.

Вижте какво намерихме. Най-чудното е, че това нещо произвежда мед!

Авторът на съобщението потупва пленницата с върха на антените си. После подлага един лист и щом гъсеницата започва да яде, той скача върху гърба й. Тя се извива, ала напразно. Мравката забива нокти в хълбоците й, закрепва се здраво, обръща се и започва да смуче последния сегмент на гъсеницата, докато оттам потича някаква течност.

Всички го поздравяват. Непознатият до днес нектар се предава от челюсти на челюсти. Вкусът му е различен от този на листните въшки. По-мазен е и има по-ясно изразен привкус на растителен сок. Докато 103 683-и опитва това екзотично питие, някаква антена докосва черепа му.

Ти май събираш сведения за термитите.

Мравката, която е пратила този феромон, изглежда много, много стара. Цялата й черупка е издраскана от челюсти. 103 683-и прибира назад антени в знак на потвърждение.

Последвай ме!

Неговият спътник е войник 4000-ен. Главата му е плоска като лист. Очите му са микроскопични. Когато говори, колебливите му излъчвания имат твърде ниско съдържание на алкохол. Може би по тази причина прие да беседват в една почти затворена миниатюрна ниша.

Не се бой, тук можем да приказваме. Тази дупка е моето жилище.

103 683-и го пита какво знае за Източния термитник. Другият разперва антени.

Защо се интересуваш от това? Нали си дошъл само на лов за гущера?

103 683-и решава да говори открито с този стар безполов. Той му разказва, че срещу войниците на Ла-хола-кан е било използвано някакво тайно и необяснимо оръжие. Отначало помислили, че това е работа на джуджетата, но се оказало, че не е така. Тогава, естествено, подозренията паднали върху източните термити, другите големи врагове…

Старият прибира антени в знак на изненада. Никога не бил чуват да се говори за това. Той се вглежда в 103 683-и и пита:

Тайното оръжие ли ти изтръгна петия крак?

Младият войник отвръща отрицателно. Загубил го във Войната на маковете при освобождаването на Ла-хола-кан. 4000-ен веднага изпада във възторг. Той също взел участие!

В кой легион?

В 15-и, а ти?

В 3-ти!

По време на последния щурм единият се сражавал на левия фланг, а другият на десния. Разменят спомени. Бойното поле винаги е източник на много поуки. Например, 4000-ен отбелязал в самото начало на боя използването на наемни мушици-вестоносци. Според него ставало дума за далекосъобщително средство, което многократно превъзхожда традиционните „бързоходци“.

Белоканският войник, който нищо не е забелязал, се съгласява на драго сърце. После бърза да се върне на своя въпрос.

Защо никой не иска за говори с мен за термитите?

Старият войн се приближава. Главите им се докосват.

Тук стават много странни неща…

Неговите излъчвания говорят за мистерия. Много странни, много странни… фразата отскача от стените и се връща като обонятелно ехо.

Сетне 4000-ен обяснява, че от известно време не се мяркал никакъв термит от Източния град. По-рано те преминавали реката при Сатей, за да пратят шпиони на запад; това се знаело и местността се контролирала доколкото е възможно. Ала сега нямало дори шпиони. Нямало нищо.

Когато врагът напада, това е повод за тревога, но когато врагът изчезне, това е още по-смущаващо. Тъй като схватките с шпионите термити престанали, мравките от поста Гуайей-Тиолот решили на свой ред да изпратят съгледвачи.

Първата група изследователи заминала натам. Оттогава никой нищо не чул за тях. Последвала ги втора група, която изчезнала по същия тайнствен начин. Тогава помислили, че това е работа на някой гущер или на особено лаком таралеж. Само че не било така: когато има нападение на хищник, остава жив поне един, дори и да е ранен. А сега можело да се помисли, че войниците са се изпарили като по чудо.

Това ми напомня нещо… — подхваща 103 683-и.

Ала старият не иска да се отклони от своя разказ. Той продължава:

След провала на първите две експедиции войните от Гуайей-Тиолот решили да играят „ва банк“. Те изпратили малък легион от петстотин въоръжени до зъби войници. Този път имало един оцелял. Той се влачил в продължение на хиляди глави разстояние и умрял в ужасни мъки, още щом пристигнал в гнездото.

Прегледали трупа му, по който не се виждала никаква рана. По антените му нямало следи от битка. Сякаш смъртта го застигнала без всякаква причина.

Сега нали разбираш защо никой не иска за разговаря с теб за Източния термитник?

103 683-и разбира. Преди всичко той е доволен, защото е попаднал на вярната следа. Ако загадката на тайното оръжие има някакво обяснение, до него може да се стигне само през Източния термитник.

Когато 56-а женска, отскоро царица, идва на себе си, тя се оказва изхвърлена на широк чакълест плаж. Не ще и дума, отървала се е от жабите само благодарение на някое бързо течение. Иска и се да полети, но крилете й все още са мокри. Принудена е да чака…

Тя грижливо почиства антените си, после подушва околния въздух. В него се долавят познати миризми. Късмет: намира се на западния бряг на реката. Ала все пак няма никакви феромони-пътепоказатели. Трябва да се приближи още малко до централния град, за да може да свърже бъдещото си селище с Федерацията.

Най-после полита. Посока запад. Засега няма да може да стигне много далеч. Мускулите на крилете и са изтощени и тя се носи над самите буци пръст.

Връщат се в главната зала на Гуайей-Тиолот. Откакто 103 683-и е започнал да разпитва за източните термити, останалите го отбягват, все едно, че е заразен с алтериария. Изцяло отдаден на мисията си, той остава невъзмутим.

Край него белоканците обменят трофалаксия с гуайей-тиолотците, като им дават да вкусят от новата реколта печурки, а в замяна опитват нектар от диви гъсеници.

После, след множество най-разнообразни излъчвания, разговорът се завърта около лова на гущер. Гуайейтиолотците разказват, че неотдавна открили три гущера, които тероризирали стадата листни въшки на Зуби-зубикан. Унищожени били две стада от по хиляда животни заедно с всички охраняващи ги пастирки…

Минало се през период на паника. Пастирките изкарвали добитъка само в защитените ходове, издълбани в самите клонки. Ала благодарение на киселинната стрелба в края на краищата трите дракона били прогонени. Два от тях се запилели надалече. Третият, който бил ранен, се заселил върху един камък на петдесет хиляди глави оттук. Зубизубиканските легиони вече му били отрязали опашката. Трябвало да се възползват и да довършат звяра, преди да е възвърнал силите си.

Вярно ли е, че опашката на гущера израства отново? — пита един от изследователите. Отговарят му утвърдително.

Все пак не пониква същата опашка. Както казва Майката: никои не може да намери точно това, което е изгубил. Втората опашка няма прешлени и е много по-мека.

Един гуайейтиолотец споделя друга информация. Гущерите са твърде чувствителни към промяната на времето, дори повече от мравките. Ако са събрали достатъчно слънчева енергия, бързината на реакциите им е фантастична. Обратно, когато е студено, всичките им движения са забавени. За утрешната акция трябва да се има предвид тази особеност. Най-добре би било влечугото да се нападне още на зазоряване. Нощта ще го е охладила и то ще бъде летаргично.

Но и ние също ще сме охладени! — отбелязва твърде уместно един белоканец.

Не толкова, ако използваме техниката за борба със студа на джуджетата — възразява един ловец. — Ще се натъпчем със захар и алкохол заради енергията и ще си намажем черупките със слуз от охлюв, за да попречим на калориите да напуснат твърде бързо телата ни.

103 683-и разсеяно улавя с антените си тези реплики. Той мисли за тайната на термитника, за необяснимите изчезвалия, за които разказва старият войн.

Първият гуайейтиолотец, който му показа трофеите и отказа да разговаря за термитите, се приближава към него.

Приказва ли с 4000-ен?

103 683-и потвърждава.

Тогава не обръщай внимание какви ги дрънка. Все едно, че си беседвал с труп. Преди няколко дни го ухапа ихневмон…

Ихневмон! 103 683-и изтръпва от ужас. Ихневмон наричат онази оса с дълъг кинжал, която нощем пробива гнездата на мравките, докато попадне на топло тяло. Тогава го пронизва и снася вътре яйцата си.

Това е един от най-страшните кошмари за ларвите на мравките: една спринцовка се показва от тавана и опипва в търсене на мека плът, в която да вложи своите малки. Сетне те спокойно растат в организма-домакин, докато се превърнат в кръвожадни ларви, които изгризват животното отвътре.

В такива случаи няма прошка: тази нощ 103 683-и сънува някакъв страшен хобот, който го преследва, за да впръска в него своята кръвожадна челяд!

Кодът за влизане не беше сменен. Никола бе запазил ключовете и за да проникне в апартамента, трябваше само да счупи печатите, поставени от полицията. От изчезването на пожарникарите нищо не беше докосвано. Дори вратата на мазето бе останала отворена.

Поради липса на джобно фенерче, без много да му мисли, той се зае да измайстори факла. Успя да отчупи единия крак на масата, уви около нея дебел пласт смачкани вестници и ги запали. Дървото пламна лесно и се разгоря с малък, но равномерен пламък, който трябваше да устои на въздушните течения.

Момчето незабавно тръгна надолу по витата стълба, държейки в едната си ръка факлата, а в другата джобното ножче. Обзет от решителност и стиснал зъби, той се чувстваше герой.

Все слизаше, слизаше… Едно безконечно спускане по спирала. Струваше му се, че това продължава вече часове, огладня, стана му студено, но волята да победи не го напускаше.

Напрегнат до крайност, той ускори ход и започна да крещи под грубо одялания свод, като ту зовеше майка си и баща си, ту надаваше оглушителни бойни викове. Сега в походката му имаше изключителна увереност, докато се спускаше стремително от стъпало на стъпало, без съзнанието му да участва в това движение.

Внезапно се озова пред някаква врата. Бутна я. Две банди плъхове, които се биеха, се разбягаха при появата на крещящото дете, озарено от пламъците.

Най-старият плъх беше угрижен: от известно време посещенията на „големите“ бяха зачестили. Какво означаваше това? Дано този не подпали скривалищата на бременните женски!

Никола продължи своето спускане, той толкова бързаше, че дори не забеляза плъховете… Още стъпала и още странни надписи, които нямаше намерение да чете този път. Внезапно долови някакъв шум (шляп, шляп) и усети докосване. Един прилеп се заплете в косите му. Ужас. Помъчи се да се освободи, но животното беше като залепнало за главата му. Опита да го отблъсне с факлата, но само си опърли няколко кичура. Изпищя и се затича нататък. Прилепът стоеше върху главата му като шапка. Пусна се едва след като смукна малко кръв.

Никола не чувстваше вече умората. Дишайки шумно, с пулсиращи до спукване сърце и слепоочия, той ненадейно се блъсна в някаква стена. Падна, но веднага се изправи с невредима факла. Прокара пламъка пред себе си.

Действително беше стена. Нещо повече: Никола разпозна бетонните и стоманените плочи, който баща му бе довлякъл. Циментовата спойка беше още прясна.

— Татко, мамо, отговорете, ако сте тук!

Нищо, нито звук с изключение на натрапчивото ехо. Макар че навярно беше вече близо до целта. Готов бе да се закълне, че тази стена може да се върти около оста си… понеже така става във филмите и понеже нямаше друга врата.

Какво ли се криеше отвъд? Най-сетне Никола зърна един надпис:

Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

Точно под него имаше малък циферблат с копчета. По него нямаше цифри, а букви. Двадесет и четири букви, с помощта на които трябваше да се състави дума или изречение в отговор на въпроса.

— Трябва да се мисли различно — промълви той гласно.

Сам остана удивен от тази фраза, появила се сякаш от само себе си. Дълго мисли, без да смее да докосне циферблата. После у него настана странна тишина, една необятна тишина, която погълна всичките му мисли. Ала тъкмо тя по някакъв необясним начин го накара да набере комбинация от осем букви.

Чу се лекото изскърцване на механизма и… стената се отмести! Ликуващ, готов на всичко, Никола пристъпи напред. Ала малко след това стената отново се върна на мястото си; предизвиканото от нея въздушно течение изгаси остатъка от факлата, който още тлееше.

Попаднал в непрогледна тъмнина, напълно объркан, Никола се върна обратно. Ала от тази страна на стената нямаше копчета за шифър. Връщане обратно не бе възможно. Той си строши ноктите в плочите от бетон и стомана. Баща му бе свършил добра работа, не случайно беше ключар.

На следващия ден булевардните вестници отпечатаха на първа страница:

„Прокълнатото мазе във Фонтенбло взе поредната си жертва! Още един изчезнал: единственият син на семейство Уелс. Какво прави полицията?“

Паякът поглежда от върха на своята папрат. Много е високо. Той отделя капка течна коприна, залепва я на листа, отива до края на клона и скача в бездната. Известно време пада свободно. Нишката се източва, източва, след което изсъхва, втвърдява се и го задържа точно преди да докосне земята. За малко да се разпльоска като зрял плод. Много от неговите събратя вече са разбили черупките си поради рязкото застудяване, което забавя втвърдяването на коприната.

Той раздвижва осемте си крака, за да се залюлее като махало, сетне ги протяга и успява да се залови за един лист. Тук ще е втората опорна точка на мрежата. Залепя края на нишката. Ала с едно опънато въже едва ли ще стигне далеч. Забелязва отляво пън и се затичва да го достигне. Още няколко клонки, няколко скока и готово: вече е опънал опорните нишки. Те ще трябва да удържат напора на ветровете и на плячката. Цялото нещо представлява ОСМОЪГЪЛНИК.

Коприната на паяка е съставена от влакнест белтък, фиброин, чиято здравина и непромокаемост не се нуждаят от доказателства. Когато са се нахранили добре, някои паяци успяват да произведат до седемстотин метра коприна с диаметър два микрона, при това здрава като найлон и три пъти по-еластична.

На всичко отгоре те разполагат със седем жлези, всяка от които произвежда различни видове влакно: за опорните нишки на паяжината; за свързващите въжета; за сърцевината на паяжината; лепкава коприна за спешно залавяне; за предпазване на яйцата; за построяване на убежище; за опаковане на плячката…

Всъщност тази коприна е нишковидно продължение на хормоните на паяка, също както феромоните са летливи продължения на мравешките хормони.

И така, паякът опъва свързващото въже, после се захваща за него. Готов е да се пусне при най-лекия тревожен сигнал, избягвайки по този начин опасността без излишни усилия. Колко пъти е спасявал по този начин живота си?

Сетне кръстосва четири нишки в центъра на своя осмоъгълник. Все същите движения от сто милиона години насам… Изделието започва да придобива форма. Днес е решил да направи мрежа от суха коприна. Лепкавата коприна е много по-ефикасна, но е прекалено нежна. Всички прашинки, всички парченца от сухи листа ще се хванат на нея. Сухата коприна улавя по-трудно, но ще издържи най-малко до вечерта.

След като полага горните подпори, паякът прибавя десетина лъча и завършва с централната спирала. Това е най-приятната част от работата. Тръгва от един клон, за който е закрепил сухото влакно, и скача от лъч на лъч, като се приближава възможно най-бавно към центъра, неизменно по посока на земното въртене.

Той прави това по свой неповторим начин. В света няма две еднакви паяжини. Те са като пръстовите отпечатъци при хората.

Трябва да затегне бримките. Щом стига до центъра, той обгръща с поглед своето скеле от нишки, за да прецени здравината му. Сетне се изкатерва по лъчовете и ги разклаща един след друг с осемте си крака. Всички издържат на изпитанието.

Повечето паяци из околността съграждат мрежите си в пропорция 75/12. Седемдесет и пет обиколки на спиралата за дванадесет лъча. Ала той предпочита да строи при 95/10, същинска дантела.

Забелязва се по-лесно, но пък е по-здрава. И тъй като използва суха коприна, не бива да пести материала. Иначе насекомите ще преминават през нея като туристи…

Ала тази изнурителна работа изчерпва силите му. Трябва да се нахрани незабавно. Това е порочен кръг. Гладен е, защото плете паяжина, но пък тази паяжина ще му осигури храна.

Захванат с двадесет и четирите си нокътя за главните подпори, чака, скрит зад един лист. Без дори да прибягва до някое от осемте си очи, той чувства пространството и долавя с краката си най-лекото вълнение на околния въздух благодарение на паяжината, която реагира подобно на микрофонна мембрана.

Това едва доловимо трептене е пчела, която прави осморки на двеста глави оттук, за да посочи на другите от кошера разцъфнала ливада.

Това леко пърхане навярно е от водно конче. Водното конче е много вкусно. Ала тъкмо това не лети в правилната посока, за да му послужи за обяд.

Груб сблъсък. Някой се е ударил в паяжината. Това е паяк, който има намерение да си присвои чуждия труд. Крадец! Стопанинът бързо го прогонва, преди да се е появила плячка.

Точно в този момент усеща с левия си заден крак приближаването на някакво подобие на муха. Задава се от изток. Изглежда, лети доста бавно. Ако не промени посоката, непременно ще попадне право в капана.

Паф! Готово.

Това е крилата мравка…

Паякът — който няма име, защото самотните същества не изпитват необходимост да бъдат разпознати от себеподобните си — изчаква спокойно. На младини поради своята припряност често бе изпускал плячката. Смяташе, че всяко насекомо, попаднало в мрежата, е обречено. Ала в момента на докосването вероятността това да е така е само 50%. Факторът време е решаващ.

Необходимо е търпение, докато обезумелият дивеч сам се оплете. Такава е префинената философия на паяците: Няма по-добра бойна техника от тази да изчакаш противникът да се унищожи сам…

Няколко минути по-късно паякът се приближава, за да огледа по-отблизо улова. Това е царица. Рижа царица от Западната империя. Бел-о-кан.

Вече е чувал да се говори за тази организирана до съвършенство империя. Изглежда, че нейните милиони обитатели са станали до такава степен „взаимозависими“, че дори не могат да се хранят сами! Каква е ползата от всичко това и в какво се състои прогресът?

Една от техните царици… Сега държи между ноктите си цяла страница от бъдещето на тези непоправими завоеватели. Той не обича мравките. Пред очите му неговата майка бе преследвана от орда червени тъкачки…

Той поглежда към плячката, която не престава да се мята. Глупави насекоми! Нима никога няма да разберат, че техен най-зъл враг е собствената им уплаха? Колкото повече крилатата мравка се сили да се измъкне, толкова по-здраво се уплита в коприната… като причинява впрочем щети, от които на паяка му става неприятно.

При 56-а примирението измества яростта. Тя практически вече не може да помръдне. Тялото и е омотано в тънката коприна и всяко нейно движение прибавя нов пласт към тази обвивка. Как можа така глупаво да се хване, след като мина през какви ли не изпитания.

Тя се роди в бял пашкул. Изглежда, ще умре също в бял пашкул.

Паякът се приближава още повече, проверявайки пътем повредените въжета. Така 56-а има възможност да разгледа отблизо едно великолепно оранжево-черно животно, снабдено с осем зелени очи, разположени като венец върху главата. Вече е яла такива. Всеки по реда си трябва да послужи за обяд… Звярът плюе ли, плюе върху й коприна!

Повечко нишки за по-сигурно, мисли си паякът. После протяга две страшни отровни куки. Впрочем паякообразните не убиват, поне не веднага. Тъй като обожават живото месо, вместо да довършат плячката, те я зашеметяват с приспивателна отрова и я събуждат само когато им се доще да хапнат от нея. Така винаги разполагат с прясно месо, скрито на сигурно място в опаковката от бяла коприна. Подобна дегустация може да продължи цяла седмица.

56-а е чувала за този обичай. Потреперва. Това е по-лошо от смъртта. Да бъдеш лишен последователно от всичките си членове… При всяко пробуждане откъсват парче от тебе, след което те приспиват отново. Така всеки път тялото ти става все по-малко до момента, когато ти изтръгнат някой жизненоважен орган и ти дарят вечен сън.

По-добре да се самоунищожи! Като отбягва да гледа към приближаващите се отвратителни куки, тя целенасочено започва да забавя ударите на сърцето си.

Точно в този момент една еднодневка се удря в паяжината с такава сила, че краищата на нишките незабавно се увиват здраво около нея… Тя се е родила едва преди няколко минути и е щяла да умре от старост след няколко часа. Мимолетен живот, живот на еднодневка. Трябвало е да действа бързо, без да губи дори четвърт секунда. Как бихте запълнили вие битието си, ако знаехте, че сте родени сутринта и ще умрете вечерта?

Едва-що излязла от двегодишното си състояние на ларва, еднодневката тръгва да търси женска за размножаване. Напразен порив към безсмъртие чрез поколението. Единствения ден на своя живот еднодневката посвещава на търсене. Не мисли нито за храна, нито за почивка, нито пък да придиря.

Най-страшният й враг е Времето. Всяка секунда е неин противник. Редом с времето ужасният паяк е по-скоро препятствие, което я бави, но не и враг в истинския смисъл на думата.

Тя чувства как старостта с бързи крачки прониква в тялото и. След няколко часа ще бъде грохнала старица. Изгубена е. Родила се е напразно. Какво убийствено поражение…

Еднодневката се бори. Проблемът при паяжините е, че ако се движиш, сам се уплиташ, а ако останеш неподвижен, това пак няма да те спаси…

Паякът отива до нея и я омотава допълнително няколко пъти. Ето че два прекрасни екземпляра дивеч ей сегичка ще осигурят всички необходими белтъчини за направата на втора паяжина още утре. Но тъкмо когато се кани да приспи жертвата си, усеща някакво ново, различно трептене. Едно… разумно трептене. Тип, тип, типтиптип, тип, тип, типтип. Това е женска! Тя приближава по едно от въжетата, като го подръпва, за да прати сигнала:

Аз съм твоя, не идвам да крада от храната ти.

Мъжкият никога не е срещал нещо по-еротично от това трептене. Тип, тип, типтиптип. Той не издържа повече, втурва се към своята възлюбена (тя е младичка, само на четири смени на хитина, докато той е вече на дванадесет). Тя е три пъти по-едра от него, но той харесва тъкмо пълничките. Показва й двете жертви, от които скоро ще почерпят нови сили.

После заемат положение за копулация. При паяка това е доста сложно. Мъжкият няма пенис, а нещо като двойно генитално оръдие. Той набързо изплита мишена, наподобяваща умалена паяжина, и я поръсва с гамети. После навлажнява с тях единия си крак и го пъхва във влагалището на женската. Крайно възбуден, той повтаря тази операция няколко пъти. Младата красавица от своя страна така се превъзнася от възторг, че в един момент не може да се сдържи, обръща се и отхапва главата на мъжкия.

Оттук нататък би било глупаво да не изяде и останалото. Тя постъпва точно по този начин, но и след това продължава да е гладна. Нахвърля се върху еднодневката и прави живота й още по-кратък. Сетне се обръща към царицата-мравка, която, като вижда, че идва мигът на убождането, изпада в паника и започва да рита с крака.

56-а женска решително има късмет, защото появата на ново действащо лице, задаващо се шумно на хоризонта, отново преобръща ситуацията. Това е една от онези южни животинки, които напоследък проникват все по на север. Право казано, доста едра порода, бръмбар с един израстък, сиреч бръмбар-носорог. Той се блъска точно в средата на паяжината, разтяга я, като че е от смола… и я скъсва. Прекрасната копринена тъкан става на висулки и носещи се по въздуха отломки.

Женският паяк вече е скочил с помощта на свързващото въже. Освободена от белия си хомот, царицата-мравка предпазливо се влачи по земята, без да може да полети.

Ала паякът си има други грижи. Той се изкатерва по един клон, за да свие там гнездо, в което да снесе яйцата си. Когато десетките малки се излюпят, първата им работа ще бъде да изядат своята майка. Така стоят нещата при паяците, никой не казва „благодаря“.

— Билсем!

Той бързо отдалечи слушалката от ухото си, като че бе някакво жилещо животно. Беше неговата шефка… Соланж Думенг.

— Ало?

— Бях ви дала нареждания, а вие още нищо не сте свършили. Какво се мотаете? Да не чакате целият град да пропадне в това мазе? Познавам ви, Билсем, мислите само да мързелувате! Само че аз не понасям лентяите! Искам да приключите е този случай до четиридесет и осем часа!

— Но, госпожо…

— Никакво „госпожо“! Вашите хора получиха моите разпореждания и от вас се иска само да слезете заедно с тях утре сутринта, всичко необходимо ще ви очаква там. Така че размърдайте си задника, дявол да го вземе!

Билсем изпадна в стрес. Ръцете му се разтрепериха. Нима не беше свободен човек? Защо трябваше да се подчинява? За да избегне безработицата, за да не бъде изключен от обществото. Тук и сега единственият начин да спечели свободата си бе да се превърне в клошар, а той не беше готов за подобно изпитание. Чувството му за ред и за приобщеност влезе в разрез с желанието да не се прекланя пред чуждата воля. На бойното поле, сиреч в стомаха му, се появи язва. Уважението към реда надделя над порива към свобода. И той се подчини.

Групата ловци стои скрита зад една скала и наблюдава гущера. Той е дълъг най-малко шестдесет глави (осемнадесет сантиметра). Люспестата му броня с жълтозеленикав цвят, осеяна с черни петна, предизвиква страх и отвращение. На 103 683-и му се струва, че тези петна са от кръвта на всички жертви на влечугото.

Както бяха предвидили, животното е вцепенено от студа. То се придвижва, но бавно; все едно, че се колебае, преди да постави някъде крака си.

Заедно с изгрева на слънцето бива излъчен следният феромон:

Смърт на Чудовището!

Гущерът вижда как срещу него се устремява цяла армия от дребни черни и агресивни същества. Той бавно се надига, отваря розовата си паст, откъдето бързият език помита най-близките мравки, олигавя ги и ги напъхва в гърлото. После леко се оригва и се отдалечава с бързината на светкавица.

Намалели с тридесетина, ловците остават като гръмнати, със затаен дъх. За вцепенено от студа животно гущерът разполага с немалко резерви!

103 683-и, когото никой не би могъл да заподозре в страхливост, е сред първите, които заявяват, че да се атакува подобен звяр е чисто самоубийство. Крепостта изглежда непревзимаема. Кожата на гущера представлява непроницаема за челюстите и за киселината броня. А неговият ръст и пъргавина дори при ниски температури му предоставят трудно достижимо превъзходство.

Ала мравките не се отказват. Подобно на миниатюрна вълча глутница, те се втурват по следите на чудовището. Препускат през папратите, осявайки със заплашителни феромони следата на смъртта. Това сега-засега сплашва само плужеците, но така мравките се чувстват страшни и недосегаеми. Те откриват гущера няколко хиляди глави по-далеч, прилепен до кората на един смърч, без съмнение зает с храносмилането на сутрешната си закуска.

Трябва да се действа! Колкото повече се бавят, толкова повече енергия печели той! Ако е толкова бърз на студа, след като се напие със слънчеви калории, мощта му ще стане невъобразима. Съвещание с антени. Трябва да се импровизира атака. Уточняват тактиката.

Войните скачат от един клон върху главата на животното. Опитват се да го ослепят, като хапят клепките му, и се залавят да дълбаят ноздрите. Ала тази първа група се проваля. Гущерът раздразнено почиства главата си с крак и нагълтва по-мудните.

Втора вълна нападатели вече настъпва. Почти в обсега на езика му те правят странно отклонение… и се вкопчват стръвно в парчето от откъснатата му опашка. Както казва Майката: Всеки противник си има слабо място. Намери го и атакувай неговата слабост.

Те отново разтварят раната и я подлютяват с киселина, сетне се вмъкват във вътрешността на влечугото, нахлуват в червата. То се търкулва по гръб, рита със задните крака, удря корема си с предните. Изгарят го хиляди язви.

Тъкмо в този момент друга група най-после се добира до ноздрите, които мигом биват раздрани и изранени с изгарящи струи.

Точно над тях други пък атакуват очите. Спукват меките топчета, ала очните кухини се оказват задънена улица; отворът за очния нерв е прекалено тесен, за да може през него да се достигне мозъкът. Затова всички се връщат обратно и се присъединяват към онези, които са навлезли вече в ноздрите…

Гущерът се гърчи, пъхва единия си крак в устата, опитвайки се да смаже мравките, които пробиват гърлото му. Твърде късно.

В един ъгъл на белия дроб 4000-ен открива младия си колега 103 683-и. Вътре е тъмно и те не виждат нищо, тъй като безполовите не притежават инфрачервени очи. Допират върховете на антените си.

Хайде да се възползваме от това, че другите са заети, и да тръгнем по посока на Източния термитник. Всички ще помислят, че сме били убити в сражението.

Измъкват се, откъдето са влезли — през остатъка от опашката, който сега кърви обилно.

До утре гущерът ще е разкъсан на хиляди порции храна. Някои ще бъдат покрити с пясък и завлечени в Зуби-зуби-кан; други ще стигнат чак до Бел-о-кан и по този случай ще бъде съчинена още една епична история, в която ще се разказва за този лов. Мравешката цивилизация има нужда от потвърждение на своята мощ. Особено насърчителна е победата над гущерите.

Пътят, който води към източните територии, още не е почистен. Войните срещу термитите възпират всякакъв процес на умиротворяване на областта.

4000-ен и 103 683-и следват една пътека, по която често са ставали схватки. Пищни отровни пеперуди кръжат точно над антените им и това не може да не ги тревожи.

По-нататък 103 683-и усеща нещо да мърда под десния му преден крак. Накрая открива, че това са микроскопични кърлежи, от които стърчат шипове и антени, косъмчета и кукички. Те мигрират на стада в търсене на някоя прашна дупка. За 103 683-и е твърде забавна мисълта, че могат да съществуват на една и съща планета толкова малки същества като тези кърлежи и в същото време други толкова едри като мравките.

4000-ен спира пред едно цвете. Внезапно му призлява. В старото му тяло, преживяло толкова премеждия, младите ларви на ихневмона са се пробудили. Несъмнено обядват, като весело похапват от вътрешните органи на клетата мравка.

103 683-и иска да му помогне и изцежда от своето обществено хранилище няколко молекули нектар от ломекуза. След схватките из подземията на Бел-о-кан той запази малко количество от него като обезболяващо средство. Бе действал с изключително внимание и бе останал незасегнат от тази омайваща отрова.

Болките на 4000-ен се успокояват още с поемането на течността. Но ето че той иска още. 103 683-и се мъчи да го вразуми, ала 4000-ен настоява, готов е да се бие и да изкорми своя приятел, за да извади от вътрешностите му драгоценния наркотик. Тъкмо когато се кани да скочи и да нанесе удар, се подхлъзва и пропада в някакъв песъчлив кратер. Капан на мраволъв!

Това животно, или по-скоро неговата ларва, притежава глава във форма на лопата, която му позволява да копае тези прословути кратери. После се заравя вътре и му остава само да чака посещение.

4000-ен разбира малко късно какво му се е случило. По принцип една мравка е достатъчно лека и може да се спаси. Ала още преди той да започне своето изкачване, две дълги челюсти с щръкнали шипове се показват от дъното на дупката и го поръсват с пясък.

Помощ!

Той забравя за страданията, причинени от натрапниците в неговото тяло и за неутолимия копнеж, породен от досега с нектара от ломекуза. Страх го е, не иска да умре по този начин.

Бори се с всички сили. Ала подобно на паяжината, капанът на мраволъва е направен така, че да използва паниката на жертвата. Колкото повече 4000-ен ръкомаха и се мъчи да се изкачи към върха на кратера, толкова повече склонът се срутва и го повлича към дъното… Откъдето мраволъвът продължава да го замеря със ситен пясък.

103 683-и веднага е разбрал, че ако се наведе да подаде крак, рискува сам да се озове долу. Той се отдалечава, за да потърси някое достатъчно дълго и солидно стъбло.

На старата мравка това време се струва безконечно, тя надава обонятелен вик и още по-буйно рие с крака в почти течния пясък. Това допълнително ускорява свличането. Намира се само на пет глави разстояние от ножиците. Гледани отблизо, те наистина са ужасяващи. Всяка челюст е покрита със стотици остри зъбчета, между които стърчат дълги извити шипове. На края има шило, способно да пробие без много усилие всяка мравешка броня.

103 683-и най-после се появява на ръба на кратера, откъдето подава на приятеля си едно великденче. Бързо! Онзи протяга крака, за да хване стъблото. Само че мраволъвът не иска да се откаже от плячката. Той яростно хвърля пясък по двете мравки. Ала те не виждат и не усещат нищо. Сега мраволъвът ги замеря с едри камъни, които отскачат от хитина със зловещо трополене. Полузатрупаният 4000-ен продължава да пропада.

103 683-и се изгърбва, стиснал между челюстите си стъблото. Напразно очаква дръпване. Тъкмо в момента, когато вече смята да се откаже, вижда как някакъв крак рие пясъка… Спасен! Най-сетне 4000-ен изскача от ямата на смъртта.

Долу хищните щипци щракват от гняв и разочарование. Мраволъвът има нужда от белтъчини, за да се превърне във възрастно животно. Колко ли още време ще трябва да чака, докато друга плячка се хлъзне до него?

4000-ен и 103 683-и се измиват и се отдават на многобройни трофалаксии. Този път менюто не включва нектар от ломекуза.

— Добър ден, Билсем! — Тя му подаде отпуснатата си ръка. — Да, знам, че се чудите защо съм тук. Но понеже този случай се проточи надълго и нашироко и лично префектът държи всичко да приключи благополучно, а той се кани да става министър, реших да се заема лично… Хайде, не се цупете, Билсем, шегувам се. Къде се дяна чувството ви за хумор?

Старият полицай не знаеше какво да отвърне. Това продължаваше вече от петнадесет години. На нея не й минаваха никакви „естествено“. Понечи да я погледне в очите, но те бяха скрити под дълъг кичур коса. Рижа, боядисана. Такава беше модата. В службата казваха, че искала да мине за естествено рижа, за да оправдае острата миризма, която излъчваше тялото и…

Соланж Думенг. След менопаузата си бе започнала съвсем да се вкисва. По принцип би трябвало да взема женски хормони за компенсация, но пък се боеше да не би да напълнее, защото, както е известно, хормоните задържат водата, така че тя стискаше зъби и караше околните да понасят последиците от тази метаморфоза на стареенето.

— Защо дойдохте? Да не би да искате да слезете долу? — запита полицаят.

— Шегувате се, старче! Ще слезете вие. А аз оставам тук, всичко съм предвидила: взела съм си термос е чай и радиотелефон.

— Ами ако възникне някакво затруднение?

— Вие да не сте страхливец, че веднага мислите за най-лошото? Нали ви казах, ще поддържаме връзка по радиото. При най-малката опасност ми съобщете и аз ще взема необходимите мерки. Освен това специално са се погрижили за вас, драги, така че ще слезете с най-новата екипировка за случаи от особено естество. Погледнете: алпинистко въже, пушки. Да не говорим за тези шестима юначаги.

Тя посочи застаналите мирно жандарми. Билсем промърмори:

— Гален слезе с осем пожарникари и това не му помогна кой знае колко…

— Само че те нямаха нито оръжие, нито радиовръзка! Хайде, престанете да се чумерите, Билсем.

Не му се искаше да спори. Играта на власт и заплахите го вбесяваха. Да се бори срещу Соланж означаваше сам да се превърне в Думенг. Тя беше като плевел в градината. Трябва да се опиташ да растеш, без да влизаш в досег с него.

Като човек, изгубил всякакви илюзии, комисарят Билсем навлече спелеоложкото облекло, завърза алпинисткото въже през кръста си и метна през рамо радиотелефона.

— Ако случайно не се върна, искам всичкото ми имущество да отиде за сираците на полицаи.

— Стига глупости, драги ми Билсем. Разбира се, че ще се върнете, и двамата ще отпразнуваме това в ресторант.

— Бих искал да ви кажа нещо. Ако случайно не се върна…

Тя се намръщи.

— Престанете с тези детинщини, Билсем!

— Исках да ви кажа… Всеки от нас рано или късно плаща за лошите си постъпки.

— Що за мистицизъм пък сега! Не, Билсем, лъжете се, никой не плаща за лошите си постъпки! Добрият „дядо Господ“, както вие казвате, може и да съществува, но хич не му пука за нас! Ако не сте се възползвали от възможностите, които ви дава животът, няма да можете да се възползвате и от смъртта!

Тя се изкиска, после се приближи до своя подчинен и почти го докосна. Той спря да диша. Ако ставаше дума за лоши миризми, в мазето щеше да има предостатъчно… — Не бива да бързате да умирате. Първо трябва да разплетете този случай. От смъртта ви няма да има никаква полза.

Досадата караше комисаря да се чувства като дете. Той се превръщаше отново в момченце, на което са отнели лопатката, и тъй като то знае, че никога няма да я получи обратно, опитва да си отмъсти с неловки оскърбления.

— По дяволите, моята смърт ще сложи край на вашето „лично“ разследване. Ще се видят резултатите от това, че „сте се заели лично“, както казахте.

Тя се приближи още повече до него, сякаш искаше да го целуне по устата. Ала вместо това заговори бавно, докато от устата и хвърчаха слюнки:

— Вие май не ме обичате, Билсем? Никой не ме обича, но на мен не ми пука, защото и аз не ви обичам. Нямам никаква нужда да бъда обичана. Всичко, което желая, е да се боят от мен. Впрочем трябва да запомните едно: ако вие пукнете там долу, на мен изобщо няма да ми стане мъчно, просто ще пратя трети екип. Ако наистина искате да ме уязвите, победете и се върнете жив и здрав. Тогава аз ще съм ви длъжница.

Той не отговори. Гледаше белите корени на косата й, сресана по модата, и това го успокояваше.

— Готови сме! — обади се един от жандармите, като вдигна пушката си.

Всички се бяха привързали към въжето.

— 0’кей, да тръгваме.

Те махнаха на тримата полицаи, които оставаха горе, за да поддържат връзката, и се вмъкнаха в мазето.

Соланж Думенг седна до бюрото, върху което бе инсталирала предавателя.

— Всичко хубаво и се връщайте бързо!