Мъжът от сънищата

Втора глава

Не беше необходимо той да отвори очи, за да бъде сигурна. През последните пет нощи го бе притискала в обятията си, бе галила косата му, обгръщала с ръце гърдите му в стремежа си да задържи живота в тялото му със силата на волята си. Но имаше и нещо повече. Увереността, че познава това тяло. Бе му се възхищавала, отначало срамежливо, с тайно обожание, наблюдавайки го крадешком над ветрилото, после по-смело при няколко танца. А после…

Господи, какви мисли се въртяха в главата й?

— Станете — необмислено заповяда тя, без да помръдва от мястото си.

Мъжът като че ли не я чу. Проблесналата светкавица й разкри причината. На лявото му слепоочие имаше дълбока рана. Джен мигновено се наведе, сякаш водена от необясним инстинкт.

— Не умирай — помоли тя и плъзна ръка по голите му гърди.

Усети колко е студена кожата, мокра от сипещия се дъжд. С треперещи пръсти докосна врата му и усети едва-едва долавящия се пулс. Джен се бореше срещу всепоглъщащата увереност, че познава това стройно атлетично тяло така, както се познава тялото на любимия. Опитваше се да прогони злокобното видение как погребва този мъж през един горещ и задушен летен ден, когато дори птиците бяха замлъкнали, поразени от жестокостта на смъртта.

— Моля те — отчаяно изхлипа тя. — Трябва да ми помогнеш.

Мъжът не я чуваше.

Джен се огледа отново, търсейки захвърлена на брега дъска или сал, на които би могла да извлече безчувственото тяло по дюните. За миг й се стори, че зърна някаква светлина зад къщата, но трябва да беше отражение в счупена бутилка или захвърлено парче стъкло. Беше съвсем сама на острова, нямаше на кого да разчита за помощ, а трябваше да премести Рейф от брега. Рейф.

Тя сведе поглед, поразена от собственото си предположение. Вече му даде и име. Господи, нима започваше да халюцинира? Нищо чудно следващия път като се огледа да открие, че е облечена в кринолин. В крайна сметка Джен призова на помощ знанията си по оказване на първа помощ. Успя да вдигне човека до седнало положение. Уви го в дебелия шал и започна да го влачи по пясъка.

Бурята отминаваше, ала дъждът продължаваше да вали, ставаше все по-студено. Но тръпките, разтърсили Джен, не се дължаха на студа. Младата жена бе в шок. Струваше й се, че всеки момент ще се събуди отново, ала нищо подобно не се случи.

С цената на невероятни усилия и не малко проклятия, Джен най-сетне успя да завлече ранения в къщата. Успя дори да го издърпа нагоре по стълбите, преди окончателно да се предаде, останала без сили. Изведнъж осъзна, че го е оставила в ъгъла на всекидневната, подпрян на стената. Също като…

Най-сетне неочакваният гост бе настанен в средата на стаята, увит в сухи топли одеяла, главата му почиваше върху мека възглавница. Ала и това не помогна. Чувството, че е преживяла вече всичко това бе толкова силно, че я замая. Все още усещаше миризмата на онова дълго просторно помещение, чуваше стоновете на умиращите. Чувстваше непоносимата мъка, ужасната болка от загубата на любимия.

Може би ако се обадеше на Ани, всичко щеше да си дойде на мястото. Вероятно щом затвореше телефона и се обърнеше, щеше да открие, че посетителят й е изчезнал като обикновена халюцинация. Ала не смяташе, че ще има такъв късмет.

— Недей…

Джен бе поела към банята, когато дрезгавият шепот я накара да застине.

— Какво да не правя? — попита тя и се наведе към мъжа.

Той сбърчи чело, сякаш да се съсредоточи. Изстена и леко помръдна.

— Не умирай — прошепна, сякаш му бе трудно да изрече думите.

Джен се взря в лицето му.

— Моля те, любов моя — произнесе той съвсем ясно. — Не умирай.

Джен побягна.

Дълго остана в банята, втренчена в огледалото.

— Той не е тук — опита се да убеди тя червенокосата жена с обезумели очи, която се взираше в нея от огледалото. — Като се върнеш във всекидневната, там няма да има никой. Изглежда е имало нещо в храната или във виното…

Червенокосата отсреща явно не й повярва. Тъмнозелените й очи бяха разширени от ужас, лицето й бе бяло като платно.

— Преживя тежка седмица — увери се Джен, сякаш гласът й би могъл да придаде достоверност на мислите. — Самолетната катастрофа, погребението. Безпокойството как Ани ще приеме вестта за смъртта на баща си. Бъркотията с банката. Застраховката на Том и на самолета. Имаш право да си малко… разстроена.

Разстроена. Каква хубава безобидна дума за полудяла.

Как би могла да обясни кой лежи на пода във, всекидневната? Нима някой би повярвал, че е призовала този мъж от своите кошмари само за да си докаже как не може да се справя сама?

Джен стисна очи и пое дълбоко въздух. Почуди се дали да изпие още една чаша вино, но се отказа, тъй като ако раненият мъж наистина съществуваше, трябваше да бъде трезва, за да се грижи за него. Щеше да промие раната му и да се обади за помощ. Щом бурята отминеше, бреговата охрана можеше да изпрати хеликоптер, който да откара мъжа в болница.

Именно от това се нуждаеше. От план. От действие. Джен отново вдъхна дълбоко, но не можа да пропъди напълно замайването, нито страха, че започва да губи разсъдъка си.

„Не умирай“ — умолително бе прошепнал мъжът във всекидневната. Същите думи бе изрекла и тя в съня си. И все пак подобно нещо й се струваше невъзможно.

Най-сетне, младата жена се върна в стаята с бинт, одеяла и горещ бульон. Спря поглед на черната коса на мъжа, на изваяните му черти, широките рамене и загрубелите ръце, явно свикнали с тежка физическа работа.

Като фермер, ако си спомняше добре.

Не, не си спомняше. Можеше да се закълне, че не помни.

Но когато посегна да превърже раната на слепоочието му, ръцете на младата жена трепереха.

— Време е да се събудиш — рязко рече тя, коленичи до него и наля кислородна вода върху бинта. — Дължиш ми обяснение. Все пак това е частна собственост. В известен смисъл. Твърде необичайно е да се появи непознат, и то по време на буря.

Искаше й се да плъзне ръце по кожата му, да зарови пръсти в копринената му гарвановочерна коса, да отметне непокорния кичур, паднал върху челото. Изкушаваше се да докосне високите му скули, стегнатите мускули на ръцете. Вместо това се зае да промие раната и усети как мъжът потръпна от болка.

— Моля те, събуди се — помоли тя и се зае да изсуши косата му, преди да превърже раната. — Трябва да поговорим.

Той промърмори нещо й се намръщи. Помръдна леко, но съвсем не улесни Джен. Тя бе висока около метър и седемдесет и пет. Прецени, че мъжът сигурно е над метър и осемдесет, строен и добре сложен. Искаше й се той да отвори очи, за да се убеди, че усмивката му не е така очарователна, както си я спомняше от съня. Щеше й се да вярва, че няма да изпита възторга от срещата с любим човек, когато той най-сетне повдигнеше клепачи.

Не желаеше да търси в съня скрит смисъл.

Когато седна на пода и повдигна главата на мъжа в скута си, Джен едва пропъди напиращите сълзи. Сънят бе толкова ярък, тъй действителен. Бе прегърнала мъжа точно както в кошмара. И дори чувствата, които изпитваше, бяха същите.

Не, сега се чувстваше много по-щастлива, защото бе видяла как той умира, а ето че се бе върнал. Бързо превърза раната, като не спираше да говори. Взе бульона и се опита да накара непознатия да отпие. Все още не се бе стоплил, тръпки разтърсваха тялото му. Промърмори отново. Неспокойно се размърда. Ала все пак преглътна, когато бульонът стопли гърлото му. Инстинктивно се притисна към Джен, сякаш търсеше топлина. Простена, ала по-скоро от облекчение, отколкото от отчаяние.

Джен придърпа телефона към себе си. Вдигна слушалката, нетърпелива да прехвърли проблема в ръцете на друг.

Ала не чу сигнал. Явно линията беше прекъсната. Младата жена тихо изстена. Щеше да опита със старата радиостанция, която се намираше в кабинета. Когато гостът й се събудеше. Вероятно тогава щеше да получи обяснение как се е озовал на брега без дрехи. Може да е бил ранен от ревнив съпруг. В лодка? В океана? В полунощ във вторник? Джен отново прогони сълзите и поднесе бульона към устните на мъжа.

— Моля те — настоя, когато той преглътна. — Нямаш представа колко е важно за мен да поговорим. Хайде, Рейф, събуди се.

Името се изплъзна от устните й съвсем неволно. В същия миг забеляза как клепачите на мъжа трепнаха и се повдигнаха. И Джен пропадна в бездънното синьо небе, което смяташе, че съществува единствено във въображението й.

Той се усмихна и границата между съня и реалността отново изчезна.

— О, благодаря на Бога, Джен — въздъхна с облекчение. — Наистина си ти.

И отново затвори очи.