Мъжът от сънищата

Шеста глава

Залостиха капаците на прозорците. Включиха генератора пет минути преди електрозахранването да бъде окончателно прекъснато. Опитаха се да поправят радиостанцията, ала тя бе твърде стара и усилията им бяха напразни. През цялото време никой от двамата не проговори.

Джен непрекъснато си напомняше, че не трябва да се привързва към Рейф. Не можеше да разчита на него. Ала бе длъжна да признае, че й е приятно да усеща близостта му. Той изпълваше къщата с музика, която бе в идеална хармония със звучащата в душата й мелодия. Не можеше да потисне копнежа, който събуждаше в тялото й всяко докосване на мъжа, както и почти болезненото желание да усети ласките му.

Затова се съсредоточи върху бурята, върху къщата и върху задачата да се свърже с Ани — проблем, който с всяка изминала минута ставаше все по-трудно разрешим.

— Не мога да я разочаровам — настоя Джен, заслушана в пронизителния вой на вятъра.

— Навън е тъмно — напомни й Рейф. — Няма да изминеш и десет метра и ще се натъкнеш на някой риф.

— Наоколо няма рифове — уморено го поправи тя. — Само блата.

— Няма значение. Не трябва да излизаш.

Джен прекоси всекидневната, вперила поглед в плътната тъмнина на мястото на прозореца. Капаците осигуряваха чудесна защита срещу бурята, но според прогнозата, най-лошото все още предстоеше. Джен беше неспокойна. Може би заради непрестанните предупреждения на Рейф, може би защото не можеше да се свърже с Ани, но имаше чувството, че нещо не е наред. Неспособна бе да се отърси от усещането за смътна заплаха, което сякаш витаеше във въздуха и безмилостно я задушаваше.

Рейф се отправи към кухнята и Джен го последва.

— Ще ми отнеме само десет минути да прекося острова е мотоциклета — опита се да надвика тя постоянно усилващия се вой на бурята.

— Ще излезеш в урагана с мотоциклет?! Нищо чудно, че съм тук.

— О, престани. Ще отида да го изкарам изпод навеса.

— Няма да ти позволя — препречи й пътя той. — Джен, бъди разумна. Ще опитаме утре сутринта.

— Ами ако бурята не е отминала?

— Ани е с баба си — напомни й мъжът.

— Баба й не вярва, че е възможно малките момиченца да се страхуват — нервно се засмя младата жена.

— Моля те, Джен, почакай до сутринта. Тя ще спи добре през нощта. Обещавам ти.

Джен прехапа устни, за да не му припомни колко измамни са неговите обещания. Започваше да вярва във всичко това. Ако допуснеше, че от болницата с ранени от миналия век Рейф се озовал на нейния бряг, то явно бе попаднала в някаква чудата примка на времето, появила се като резултат от съчетанието на емоционалната й нестабилност и космически смущения, предизвикани от бурята. И може би в нея се бе въплътила загадъчната жена, която бе търсила любимия си в болницата в Ричмънд по време на Гражданската война. И все пак трябваше да има по-приемливо обяснение. Сигурно съществуваше някакво доказателство, че всичко това е странно съвпадение.

Изведнъж Джен рязко спря насред стаята. Инстинктивно вдигна глава, сякаш през пода и тавана на спалнята се опитваше да надникне в прашната тъмна стаичка под покрива. Така поне щеше да си намери занимание, което да отклони мислите й от Ани.

Джен дълго остана неподвижна.

— Да вървим — обади се Рейф, явно отгатнал намеренията й. — Струва ми се, аз също бих искал да зная.

Тя го стрелна с поглед. Къщата потрепери, разтърсена от мощния тътен на гръмотевица. Дърветата жално изстенаха, безмилостно шибани от вятъра. Светът представляваше водовъртеж от енергия, изцяло съсредоточена в тази малка къща. Е, като че ли моментът беше подходящ за смущаване покоя на духовете или може би за прогонването им. С въздишка на примирение Джен се отправи към стълбите.

Сандъците бяха все още там, притаили се в сенките като дебнещи чудовища. Генераторът не захранваше мъждукащата лампа, затова Джен донесе свещи и електрически фенерчета, които разпръсна из стаята. Сенки пълзяха по стените и танцуваха под звуците на вятъра. Джен отново усети да я побиват тръпки — дали от ужас, или заради лоши предчувствия не беше в състояние да определи. Никога досега не бе вярвала на предзнаменования или предсказания. Ала последните няколко дни бяха променили мнението й.

Първият сандък явно бе принадлежал на загиналия войник от армията на Конфедерацията. Джен нямаше смелост да назове името му сред всички тези сенки, от страх да не извика още един призрак. Всички негови дрехи бяха вътре заедно с бръснача и ремъка за точене, ботушите бяха прибрани на дъното. Тъй като бяха в доста добро състояние младата жена реши да ги даде на Рейф. Имаше също две книги с кожени подвързии, както и купче писма. Джен ги остави встрани.

Прибра всичко останало обратно в сандъка, изумена колко много старинни вещи бе намерила. Зачуди се защо са били скрити, вместо да бъдат повод за гордост. Нашествието на севера, както една нейна приятелка от Атланта наричаше Гражданската война, бе събитие, пред което южняците благоговееха. Все още се представяха като жители на онези щати, в чиито полкове се бяха сражавали прапрадядовците им. Споделяха в кои жестоки и кървави битки са оцелели предците им, кога и къде са загинали. Сабите висяха над камините и множество сувенири украсяваха стените и шкафовете. А нейното семейство бе единственото в Атланта, което не бе притежавало плантация, за която да страда. В дома им никога не се говореше за Гражданската война. Всъщност островът бе цялото им наследство. И някак от само себе си се подразбираше, че единствените богатства тук са океанът и солените блата.

Джен се питаше защо. Учудването й нарасна, когато отвори втория сандък. Защото дрехите, които лежаха там, й бяха познати.

Непретенциозни рокли с кринолини, украсени с фина бродерия нощници, ветрила, топли домашни пантофи. Бижута, някои от които невероятно изящни. Джен ги изваждаше едно по едно, задържаше ги в ръце и изпитваше странна топлина да се разлива по пръстите й. Цяло състояние от скъпоценни и полускъпоценни камъни, неносени близо столетие, заключени на тавана, вместо да бъдат подарени на наследниците заедно с увлекателната история за тяхната притежателка.

Джен се ядоса. Защо не знаеше нищо за тази жена, нейната прапрабаба, ако не се лъжеше. Нямаше представа дори как се е казвала. Откри отговора под нощниците, които все още изглеждаха колосани и сякаш чакаха притежателката им да се върне всеки момент. Беше дневник, каквито са водили всички дами и господа от миналия век. Мъничък бележник с кожена подвързия и избеляла панделка, служила за показалец. Ръцете на Джен трепереха, щом посегна да го отгърне.

Какъв беше този шум?

Тя рязко се извърна, почти очакваше да се озове лице в лице с далечната си прапрабаба, изникнала от тъмнината. Чувстваше присъствието й, усещаше пронизваща болка, неизразима мъка. Бродещата душа на жена, обичала прекалено силно. На Джен й се искаше да поговори с нея. Искаше да чуе гласа й и да разбере какво ужасно наследство е оставила на своята незнайна праправнучка.

Очевидно бе невъзможно. Джен чу нов стържещ звук, но този път от спалнята долу.

— Имаш ли нещо против да се кача при теб? — попита Рейф.

Джен инстинктивно отдръпна ръка от дневника. Не желаеше да сподели откритието си с никого. Все пак то беше само нейно. Нейното семейство, нейната история, нейните сънища.

Спомените на Рейф.

— Благодаря ти, че се обади — рече Джен и посегна отново към дневника. Тук е толкова призрачно, че сигурно щях да получа сърдечен удар, ако ти се беше появил най-неочаквано, сякаш от небитието.

На тази светлина мъжът изглеждаше още по-нереален с тези старомодни дрехи. Ала бе все така привлекателен. Джен не посмя да срещне погледа му.

— Добре ли си? — попита мъжът и приклекна до нея. — Забави се цяла вечност.

Младата жена се огледа учудено, сякаш търсеше потвърждение в разхвърляните наоколо вещи.

— Съжалявам. Само се опитах… да подновя запознанството си с моето минало. Ето там съм оставила чифт ботуши, които може би ще ти харесат. Пробвай ги.

Рейф се отдалечи, а Джен отново насочи вниманието си към сандъка.

— Съвсем по мярка са ми.

Джен дори не се усмихна.

— Каква изненада. — Тя внимателно постави дневника върху вещите, които бе отделила от втория сандък. Отлагаше неизбежното, доколкото й бе възможно. Вдигна отново малката кутийка с бижута.

— Трябва да я е обичал много — промълви Рейф зад нея.

Джен подскочи. Това място никак не и харесваше. Сърцето й отново бясно блъскаше в гърдите, сякаш се опитваше да запази не само нейния, но и нечий друг живот. Като че ли спомените, заключени в сандъците, бяха твърде болезнени, за да може да ги понесе сам човек.

— Защо казваш това? — попита младата жена, без да откъсва поглед от златната огърлица е гранат.

— Всички тези бижута са поразително красиви.

Джен кимна. Наистина бяха майсторска изработка. Освен това бяха уникални, каквито човек не би очаквал да види от епохата на Гражданската война. Очевидно бяха правени по поръчка за любимата жена… Погледът й спря на венчалния пръстен. Златна халка, оформена като сърце, хванато от двете страни с ръце.

— Кован пръстен — прошепна Джен с благоговение. Бе поразена от силата на чувствата, вложени в бижуто.

— Какъв? — попита мъжът и се настани до нея.

Джен не можеше да стои спокойно. Рейф беше толкова близо, особено в този момент, когато държеше доказателството за искрената му любов… Имаше предвид подаръка на другия мъж… Вече не знаеше какво има предвид. Защото изведнъж бе обзета от необяснима увереност, че този пръстен е бил изработен за нея, за нейната ръка. И никога не е трябвало да бъде свален. Тя изпитваше чувство на облекчение, задето най-сетне го бе намерила.

— Джен?

Тя потрепери. Рязко затвори кутийката. Златото, гранатите и смарагдите щяха да загубят блясъка си. И спомените щяха да избледнеят.

— Кован пръстен — обясни тя. — Традиционен е за Ирландия. С него се изразява силна любов и дълбока преданост. В Съединените щати е станал популярен през последните двайсет години. Изненадана съм.

— Красив е — рече мъжът. — Какво друго откри?

Джен сведе поглед към сандъка.

— Роклята ми — призна. — Тази от кошмара?

Младата жена кимна.

— Бих искала да проумея всичко това.

— А писма, снимки, нещо друго?

— Дневник.

— Чудесно. Може би ще научим нещо все пак.

Джен не издържа. Най-сетне вдигна поглед към Рейф. Нуждаеше се от подкрепата му, от невероятната сила, струяща от сините му очи.

— Вече не съм сигурна дали искам.

— Зная — рече той и се усмихна окуражително. — Но ми се струва, че си решена да разбереш. Нали затова дойде тук?

Джен с усилие пропъди желанието да се отпусне в обятията му. Копнееше за успокоителните му нежни милувки.

— А какво ще бъде твоето участие? — попита.

— Нямам представа, любов моя — тъжно отвърна той. — Зная само, че трябва да бъда тук.

Джен въздъхна, очите й отново се напълниха със сълзи. Навън бурята вилнееше, но в малкото помещение бе много по-зловещо. Младата жена се чудеше дали ще оцелее.

— В сандъка има още една кутия — обади се Рейф. — Провери ли какво има вътре?

— Каква кутия? — изумено го изгледа тя.

Мъжът разрови роклите, фустите и нощниците и измъкна малка кутия. Джен отново потръпна. Откъде знаеше той? Какво ли щеше да открие вътре? Усещаше, че е нещо важно, нещо, което непременно трябваше да види. Нещо, което не искаше да види.

Рейф мълчаливо й подаде кутията. Джен сведе поглед към вехтия картон, обвит в избелял сатен. Пое дълбоко въздух и дръпна панделката. Внимателно отвори капака и надникна.

Може би трябваше поне да бъде изненадана. Ала не беше дори учудена. Рейф явно знаеше, че вътре има снимки. Нещо повече, той знаеше кои са хората на снимките. Красива млада дама с рокля от моаре, на шията й сякаш проблясваше огърлицата от гранати, гъстата й коса бе прибрана в мрежа. Както е била тогавашната мода на снимките, дамата бе застанала зад стол, на който седеше млад офицер в сива униформа. Сабята му висеше отстрани на хълбока.

Ботушите му бяха излъскани до блясък, униформата подчертаваше широките рамене, ръкавиците му висяха на колана. Младата дама бе отправила поглед към офицера, в очите й се четеше обич, в усмивката й се долавяше гордост. Мъжът изглеждаше невероятно сериозен, в очите му се четеше решителност. Може би това беше последната снимка, която двамата си бяха направили заедно, преди той да замине да защитава земята си. Последния път, когато очите им са отразили взаимната им привързаност, щастие, обич. След това е била само войната.

— Винаги съм харесвал червенокоси жени — обади се Рейф, втренчен в младата жена от снимката, която поразително приличаше на Джен.

— Зная — кимна тя, макар да нямаше представа откъде. Но скоро щеше да научи. Защото някой предвидливо бе написал на снимката не само датата — 14 април 1861 година, два дни преди завземането на Форт Съмтър — но и имената на щастливите съпрузи. Дженевив Ан Стентън О’Шей и Рафаел Едмънд О’Шей.

Под тази снимка лежеше фотографията на малко момиченце.