Насила оженена

8

Когато Филип получи съобщение да отиде в щаба на генерал Джаксън, той интуитивно усети, че това има връзка с Габи. Бяха минали два месеца, откакто тя бе паднала през борда в онази ужасна буря, и въпреки обявената награда от пет хиляди долара нямаше никакви сведения за нея. Филип често бе чувал, че морето никога не изхвърля мъртъвци, и сега повярва, че е така. Дори не можеше да я погребе както трябва. Но беше сигурен в едно — че никога няма да се ожени отново. Първо Сесили, сега и Габи. Със сигурност някакво проклятие тегнеше над него и над жените, които обичаше. Не искаше да навлича смъртна присъда на още някоя жена, като се ожени за нея. Горката невинна Габи. Бе умряла, спасявайки живота му. Още я виждаше пред себе си с предизвикателно вирнатата й упорита малка брадичка и виолетови пламъци, проблясващи в очите. Възхищаваше се на силата на волята й, на пламенния й дух и непоклатима гордост. Когато го разгневяваше, той искаше да я превие. Усмивка повдигна ъгълчетата на устата му. Макар да знаеше, че никога няма да може да я укроти, копнееше да вземе в ръце нежното й гъвкаво тяло.

В месеците, последвали смъртта й, той осъзна, че я обича. Защо не бе можал да й го каже, преди да бе станало толкова късно? Защо се бе държал като такъв упорит, безчувствен глупак? Марсел имаше право. Беше се проявявал като ревнив съпруг на борда на „Наветрен“, опитвайки се да пази своята собственост. Но кой би могъл да го обвини? Ако Марсел не бе подхранвал недоволството на Сесили, днес тя щеше да е жива. Как да стои безучастно и да позволява на Марсел да унищожава живота на Габи — та тя беше далеч по-невинна и уязвима, отколкото Сесили.

Филип пристигна в приемната на генерал Джаксън минути преди самият генерал да се появи.

— Хубаво е да ви видя отново, Сен Сир — каза той и протегна ръка за поздрав. На Филип му се стори, че е забележимо остарял от последната им среща. — Преминавам направо на въпроса, защото знам, че с нетърпение очаквате новините, които имам за вас.

— Съпругата ми… — започна Филип, но думите заседнаха в гърлото му.

— Е жива — довърши Джаксън.

Филип усети, че още малко, и ще припадне, затова се хвана здраво за бюрото.

— Къде е тя? — запита, когато най-накрая си възвърна гласа.

— Ще оставя лейтенант Грей да ви разкаже, защото именно той я намери.

Едва тогава Филип видя младия офицер, който излезе отсянката и пристъпи към него.

— Видях съпругата ви и говорих с нея, господин Сен Сир — обяви тържествено лейтенант Грей.

— За бога, човече, кажете ми къде е тя? — извика Филип, не можейки да сдържи растящото си вълнение. — Добре ли е?

— Наскоро се върнах от мисия в Баратария, където намерих госпожа Сен Сир.

Филип изпусна шумно дъх.

— Пиратското убежище? — запита той объркан. — Да не би да искате да ми кажете, че тя е пленница на Жан Лафит? Не съм получил писмо за откуп.

— Не е пленница, сър — продължи с уверен тон лейтенантът. — Представиха я на мене и на капитан Стоун като гостенка на Лафит и нямахме причина да мислим другояче. Тя явно можеше да се движи свободно из острова.

— Как е попаднала на Баратария?

— Не пожела да ми каже, сър.

— Говорихте ли насаме с нея?

— Веднъж — отвърна хитро лейтенант Грей. — Разхождаше се една късна нощ по плажа, когато я срещнах. Казах й, че знам коя е, и я помолих да се върне с мене в Ню Орлиънс.

— А тя какво ви отговори? — запита Филип, все по-разтревожен от развитието на историята.

— Каза ми да не се занимавам с нея, защото нямала намерение да се върне при вас.

Господи боже! — изруга Филип. — Искате да кажете, че предпочита да остане при някакви бандити, вместо да се върне при съпруга си?

Когато лейтенант Грей кимна утвърдително, Филип замълча объркан.

— Капитан Стоун се върна от Баратария една седмица преди вас — намеси се генерал Джаксън, обръщайки се към лейтенанта. — Защо според вас той не ни информира за госпожа Сен Сир? Не е ли имал нужда от пет хиляди долара?

— Кой е този капитан Стоун? — запита Филип.

— Офицер, изпратен с мисия да занесе писма на Жан Лафит и да разбере доколко е лоялен към Америка — поясни Джаксън. — Добър човек. Току-що го изпратих на друга мисия в Начес, да търси боеприпаси и пушки.

— Капитан Стоун и съпругата ви доста се… ъ-ъ… сприятелиха — вметна лейтенант Грей.

— Внимавайте какво намеквате, лейтенанте — намеси се Джаксън.

— Съжалявам, сър — отвърна лейтенантът, но в гласа му не се долавяше нито капка съжаление. — Мисля, че господин Сен Сир трябва да знае фактите.

— Продължете, лейтенанте — изрече Филип със стегнато гърло.

— Виждах ги да се срещат всяка вечер и да се разхождат заедно по плажа. Изглеждаха доста… близки… ако разбирате какво искам да кажа, сър.

Филип се опита да пренебрегне намека в думите му.

— Споменахте, че капитан Стоун е напуснал Баратария една седмица преди вас — каза Филип. — Какво направи съпругата ми тогава?

— Не съм я виждал след това. Господин Лафит и любовницата му ми казаха, че се е разболяла и трябвало да пази леглото. Заминах след една седмица, без да я видя отново.

— Трябва да ми простите, че така ви разпитвам, но ми е много трудно да осъзная всичко това — извини се Филип. — Тя здрава ли изглеждаше, когато пристигнахте на Баратария?

— Изглеждаше съвсем здрава, наистина. Тя е много красива жена. Но нищо не споменаваше нито за това, как се е озовала при Лафит, нито в какво състояние е била, когато е пристигнала там. Според мене й нямаше нищо.

— Има само едно обяснение — намеси се отново Джаксън. — Била е изхвърлена на брега на Баратария и Лафит или някой от хората му са я намерили. Съпругата ви е имала голям късмет, че изобщо е останала жива. Това, че е оцеляла в морето, е достатъчно удивително, но че я намираме като гостенка на Жан Лафит, а не като негова пленница, е наистина чудо. Но — добави той замислено — напоследък Лафит се държи изумително добре. Иска пълно опрощение, брат му и хората му да бъдат освободени от затвора, а в замяна той ще ни помогне да отблъснем англичаните.

— Има ли друго важно нещо, което да ми кажете, лейтенанте? — запита Филип с надежда.

— Не, сър.

— Мислите ли, че съпругата ми е още на Баратария?

— Да, сър, така смятам.

— Благодаря ви, лейтенанте, много ми помогнахте. Ако дойдете тази вечер на борда на „Наветрен“, ще се погрижа да получите обещаното възнаграждение.

Тъмните очи на лейтенант Грей блеснаха, когато чу за мечтаната награда.

— Ще бъда там — отвърна той, едва скривайки радостта си. Когато разбра, че срещата е приключила, отдаде чест на генерал Джаксън и излезе.

— Какво ще правите сега, Сен Сир? — запита Джаксън, когато останаха насаме.

— Ще отида да търся съпругата си на Баратария — отвърна Филип без никакво колебание.

— Няма да намерите пътя — каза Джаксън. — Никой не може да го намери, ако няма баратарианец за водач.

— Тогава ще намеря водач — настоя Филип.

— Аз мога да ви помогна — продължи Джаксън. — Не знам защо съпругата ви е постъпила по този начин и няма да питам. Но ако настоявате да заминете за Баратария, тогава трябва да ви помоля да станете мой пратеник. В замяна ще ви кажа къде можете да намерите водач.

— Добър съм в пренасянето на документи — усмихна се Филип. — Ще бъда щастлив да стана ваш пратеник.

— Добре! Вече се показахте достоен за доверие и знам, че и този път няма да ме подведете.

— Кажете какво трябва да направя, генерале.

— Знаете ли кръчмата „Абсент“?

— Чувал съм.

— Там се събират доста от хората на Лафит. Точно в десет часа утре сутринта идете в тази кръчма и попитайте за Доминик Ю. Кажете, че аз ви пращам. Той ще разбере защо сте там и ще се погрижи да стигнете до Баратария.

— Трябва ли да донеса отговор? — запита Филип.

— Не е необходимо. Губернатор Клейбърн се съгласи да освободи от затвора Пиер, брата на Жан, и другите му хора, а освен това им дава пълно опрощение.

— Можете ли да се доверите на Лафит?

— Вярвам, че ще направи всичко по силите си, за да попречи на британците да завладеят Ню Орлиънс — каза Джаксън с убедителен глас.

На другия ден по обед Филип вече пътуваше към Баратария. Лесно бе намерил кръчмата „Абсент“ и трябваше да почака само един час, преди да му доведат Доминик Ю. След като изслуша Филип, Доминик повика един от мъжете с подозрителна външност, които пиеха на една маса, и преди да разбере какво става, Филип вече излизаше на кон от града. Бандитът, който го водеше, сигурно беше ням, защото не отрони и дума, преди да стигнат до брега на едно блато на около осем мили от града, където няколко пирати със свиреп вид се мотаеха в някакъв импровизиран лагер.

Филип слезе от коня и последва водача си, който махна на двама мъже да издърпат една пирога, скрита в храсталаците, и я спуснаха във водата. Едва тогава чу първите думи от тях.

— Влезте вътре, господине.

В следващите няколко часа Филип не преставаше да благодари на бога, че има водач. И за милион години не би могъл да намери пътя си през безбройните канали и плитки тресавища. На места мъглата беше толкова гъста, че покриваше водата като дебело сиво одеяло. На Филип му се стори, че пътува вече много часове, когато островът изведнъж изплува пред него от мъглата и пирогата се удари в твърда земя.

Край тях веднага се скупчи тълпа дрипави мъже и жени; Филип се смая, като видя колко много хора са заети с най-различни дейности на този бряг. Нямаше представа, че толкова много хора, включително жени и деца, живеят на Баратария под закрилата на Лафит. В най-добрия случай за тях можеше да се каже, че са събрани от кол и въже. Чу ги да говорят английски, френски, испански и други езици, които не познаваше. Различи в далечината ниско укрепление с оръдия. Някои от мъжете бяха млади и наперени, други стари и побелели, с множество белези от сражения. Всички бяха белязани от суровите ветрове и морето. На поясите им висяха дълги остри саби, пистолети се виждаха втъкнати в коланите им. Сториха му се толкова разнородни и разноплеменни, че скоро се отказа от мисълта да ги класифицира.

Жан Лафит очакваше Филип в главната зала на дома си.

— Аз съм Жан Лафит — каза той и леко се поклони. — А вие сте…

— Филип Сен Сир — отвърна Филип.

Ако името му означаваше нещо за Лафит, той не го показа; лицето му не промени изражението си.

— Предполагам, че имате нещо за мене, господин Сен Сир.

— Така е — избърза да отговори Филип, бръкна в джоба си и извади пакета, който му бе дал генерал Джаксън.

Лафит веднага взе пакета, отвори го и прочете набързо страниците, а по красивото му лице се плъзна доволна усмивка.

— Чудесно! — възкликна той развълнувано. — Този генерал Джаксън е човек на действието и няма да съжалява, че се е доверил на Жан Лафит! Двамата заедно ще отпратим англичаните победени обратно в Англия. — После се обърна към Филип. — Благодаря, господин Сен Сир. Не е необходим отговор. Брат ми Пиер и хората ми ще бъдат освободени от затвора и ще получат пълно опрощение. Само съобщете на добрия генерал, че няма да съжалява. Колкото до вас, Сен Сир, Ще бъдете мой гост тази нощ, а на сутринта ще се погрижа да се върнете жив и здрав в Ню Орлиънс.

Филип разбра, че срещата е свършила. Но още нямаше намерение да се оттегли.

— Дойдох в Баратария и по своя работа освен мисията, която изпълних за генерал Джаксън — побърза да обясни, предвиждайки, че Лафит всеки момент ще се оттегли. — Разбрах, че съпругата ми се намира на вашия остров.

Лафит огледа красивия, разтревожен мъж, когото Габи бе предпочела да изостави заради друг, и инстинктивно разбра, че този човек никога не би могъл да се провини в хладнокръвно убийство. Особено в убийството на собствената си съпруга. Нещо със сигурност не беше наред. Жан почувства, че дължи обяснение на Сен Сир.

— Съпругата ви вече не е на Баратария, господин Сен Сир — каза Лафит, наблюдавайки внимателно реакцията на другия. Това, което видя, явно го задоволи, защото продължи: — Намерихме я на нашия бряг полуудавена и цялата в синини. Моята Мари успя да я излекува и двете станаха близки приятелки. Аз й предложих убежище на моя остров.

Филип запита, едва удържайки лицето си в безразлична маска:

— Защо е решила да остане на Баратария, след като е оздравяла? Не е ли съзнавала, че всички я смятат за мъртва?

— Не съм я питал, господине. Тя явно си имаше причини да иска да бъде мъртва за вас — сви рамене Лафит. — А и имах много по-наложителни задачи, отколкото да проучвам мотивите й. Знам само това, което ми каза Мари, и се заклех, че няма да предам доверието й.

— Може ли да говоря с жена ви?

— Съжалявам, но не е възможно. Мари сега е в Ню Орлиънс на гости при сестра си.

— Моля ви, капитан Лафит, трябва да намеря съпругата си — изрече с молба в гласа Филип. — Знаете ли къде е отишла, след като е напуснала Баратария? Когато я намеря, със сигурност ще преодолеем разногласията.

Жан повярва на Филип.

— Не знам къде е съпругата ви, а и може да е твърде късно за вас, дори да я намерите — призна Жан, — но мога да ви кажа, че тя напусна Баратария преди две седмици заедно с капитан Стоун, офицер на служба при генерал Джаксън.

— Капитан Стоун! — Филип се почувства така, сякаш някой го бе ударил с юмрук в стомаха. — Да не би да искате да ми кажете, че са любовници? Че е била с него, когато заедно са напуснали острова?

— По-полека, господин Сен Сир — успокои го Лафит. — Всеки в Баратария е свободен да направи своя избор, но всъщност не вярвам, че са станали любовници, докато са били на моя остров. Какво се е случило, след като са заминали — не мога да кажа. — После се върна към писмата от генерал Джаксън. — Не мога да ви кажа нищо повече, освен това имам спешна работа — каза той и се сбогува с Филип, свивайки рамене.

На следващия ден Филип отново седеше в малката канцелария на генерал Джаксън. Лейтенант Грей също беше там. След като предаде на генерала устното съобщение от Лафит и му каза, че Габи вече ле е на Баратария, а в Ню Орлиънс, той с изненада видя как хитра усмивка пробягва по лицето на лейтенанта.

— Ако мога да ви прекъсна, сър — намеси се лейтенант Грей, — аз видях съпругата ви, след като си тръгнах вчера оттук. Беше на пазара, преоблечена като момче. Когато разбра, че съм я познал, хукна да бяга.

— Не мога да повярвам, че е стигнала дотам, да ме избягва — каза Филип, поклащайки озадачено глава. — Последвахте ли я?

— Да, сър — каза лейтенантът. — Двама войници и аз самият се спуснахме да я гоним и почти я настигнахме, когато тя изведнъж се спусна насред улицата и един екипаж я блъсна.

— Господи! — извика Филип и скочи от стола. — Ранена ли е? Къде е сега?

— Аз… тя… не знам — призна лейтенантът, облизвайки пресъхналите си устни. — Екипажът спря и преди да успея да се провра през навалицата, пътникът и кочияшът я внесоха вътре и изчезнаха.

В главата на Филип настана хаос. Отвлечена ли е била Габи, или напротив, някой се е отнесъл добре с нея? А на глас запита:

— Познахте ли мъжа в екипажа?

— Никога не съм го виждал, но изглеждаше като истински джентълмен.

— Мисля, че може да е бил капитан Стоун — изрече нерешително Филип. — Мога също така да ви кажа, че съпругата ми и капитан Стоун са напуснали Баратария заедно. Капитанът върна ли се от Начес?

— Знаех, че между тях става нещо — изръмжа лейтенант Грей. Щеше да продължи, но леденият поглед на Филип го възпря.

— Възможно е съпругата ви да е в жилището на капитан Стоун — предположи генерал Джаксън. — Знам, че живее недалеч оттук, на улица „Роял“.

— Благодаря, генерале, незабавно отивам там — каза Филип и се запъти към вратата.

— Един момент — изрече Джаксън така тържествено, че Филип замря на място. — Не ви казах по-рано, защото ми се стори, че няма връзка с изчезването на съпругата ви, но сега виждам, че може да е от голямо значение за вас.

Филип насочи цялото си внимание към генерала.

— Капитан Стоун е мъртъв. Той и неговите хора карали с баржи пушките и боеприпасите, купени от Начес, когато били нападнати от няколко пироги индианци чоктоу.

Лейтенант Грей и Филип си поеха дълбоко дъх.

— Откъде знаете?

— Има един оцелял, който ни разказа всичко. Бил сериозно ранен и го сметнали за мъртъв, но един трапер го намерил и го докарал в града — отвърна Джаксън.

— Мислех, че индианците са приятелски настроени — каза Филип, смаян от разкритията на Джаксън.

— Повечето са. Но много от тях са завербувани от английски агенти и им помагат. Подозирам, че случаят е точно такъв. Научили са за мисията на Стоун и са искали да предотвратят доставката на боеприпаси. Капралът, който оцеля, каза, че имало един бял, вероятно английски агент, който командвал от брега. Не само загубих един прекрасен офицер, но освен това десет мъже и толкова необходимите оръжия — заключи с мрачен тон Джаксън.

Болката и умората по набразденото от бръчки лице на Джаксън предизвикаха съчувствието на Филип към този висок, прегърбен войник, чиито рамене носеха такава голяма тежест.

— Трябва да намеря съпругата си — каза загрижено Филип. — Щом капитан Стоун го няма, тя е останала сама в града. Много е млада и не може да се оправя с опасностите. Ако имам късмет, ще я намеря в жилището му на улица „Роял“. Ако не…

И по неговото лице се отпечатаха тревога и притеснение, когато помисли колко много неприятни неща могат да се случат на една жена, останала сама в град като Ню Орлиънс.

Късметът бе изневерил на Филип. Бившата хазяйка на капитан Стоун на улица „Роял“ номер 52 му обясни, че той се е отказал от квартирата преди две седмици и не е оставил новия си адрес. Дори не можа да каже на Филип дали с него е имало някаква жена. Единственото, което му оставаше, бе да прибегне до помощта на моряците от „Наветрен“, за да прерови стария квартал и да открие новото жилище на капитан Стоун.

Мина почти една седмица, преди първият помощник Мерсие да попадне на пансиона „Паталба“ ида научи, че капитан Стоун и съпругата му държат апартамент на втория етаж. Но както каза хазяйката, капитанът бил заминал преди три седмици, а съпругата му преди две, макар че стаите били предплатени до края на месеца. Филип побърза към улица „Шартр“, за да пита лично хазяйката, но не научи нищо ново. Успя да я убеди да го пусне в стаите и макар че намери малко женски дрехи, нищо не подсказваше, че Габи може да е била тук. Отблагодари се на жената с порядъчна сума пари и се върна на „Наветрен“, силно развълнуван.

Явно Габи бе нарушила брачните си клетви и открито бе заживяла като съпруга на капитан Стоун! На Филип му призляваше, като си помислеше, че тя доброволно е лежала в прегръдките на друг мъж и е реагирала на ласките му със своята нежна пламенност, давала му е по своя воля онова, което беше негово! Тази картина, запечатана в мозъка му, беше в състояние да го подлуди. Ами ако носи дете от любовника си? Той стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. Когато я намереше, щеше ли да я обича дотолкова, че да й прости, запита се Филип. Но дълбоко в сърцето си знаеше отговора.

До късно през нощта мереше с нервни стъпки каютата, опитвайки се да подреди чувствата си. Каквото и да беше направила Габи, той още я искаше. Всичко, което се бе случило, дори отказът й да се върне при него, беше по негова вина. Трябваше още от самото начало да разбере, че тя не прилича на Сесили. Сега разбра, че се бе държал твърде сурово с нея; беше се показал строг и надменен и, по дяволите, бе постъпил като същински ревнив глупак, вместо като любящ съпруг с красива млада съпруга, чиято единствена грешка беше, че има прекалено силен дух за неговите изисквания. Ако я намереше, щеше ли да стане такъв съпруг, какъвто тя заслужаваше, без да позволява на ревнивата си властна натура да я унищожи? Как щеше да се чувства, държейки я в прегръдките си, като знаеше, че друг мъж е притежавал нежното й тяло, познал е дивата й страст? Стовари юмрука си върху таблата на леглото и изруга, когато болката отекна чак в рамото му. Накрая си легна, без да разреши проблемите си, но знаеше едно — че няма да остави нито един камък непреобърнат, докато не намери съпругата си. Беше сигурен, че един ден тя ще се върне в стаите на улица „Шартр“ и той ще я чака там.

Габи остана в къщата на семейство Гаспар почти две седмици и нито веднъж не се осмели да излезе извън къщата или в градината. Нямаше и известие от Марсел. Нямаше от какво да се оплаче, Лизет и Пито се грижеха добре за нея, но скуката след развлеченията на Баратария в компанията на Мари й дойде повече, отколкото можеше да понесе. Бе прочела всички оставени й книги, а Пито и Лизет решително не бяха от разговорливите. Колкото повече време минаваше, толкова повече се тревожеше, че Роб ще се върне от мисията и ще види, че я няма, след като му бе обещала, че ще бъде там и ще го чака. Мина почти месец, откакто той замина за Начес, и тя знаеше, че трябва да му съобщи, че е добре. Помисли да прати бележка по Пито, но реши, че не може да му се довери. Накрая облече момчешките дрехи, които бе запазила, и се измъкна незабелязано от къщата. Ако не намереше Роб в апартамента им, щеше да му остави съобщение и да се върне бързо, за да не усетят отсъствието й. Когато се върнеше, той щеше да знае къде да я намери.

Улиците, както обикновено, бяха пълни с хора и никой не обръщаше внимание на слабичкото момче, което държеше очите си сведени към тротоара. Габи стигна до пансиона „Паталба“ без никакви инциденти и се качи бързо по желязната стълба. Когато измъкна ключа от джоба и отвори вратата, остана разочарована, защото стаите бяха пусти, нямаше никакъв знак, че Роб се е върнал. Не видя нито дрехите му, нито другите му принадлежности, апартаментът беше влажен и прашен. Предупредителни тръпки поразиха по тила й, карайки я да усети скрита заплаха в тези празни стаи. Втурна се към бюрото, за да напише бележка на Роб, отвръщайки непрекъснато очи от леглото, където бяха намерили щастие. Слаб шум я стресна и тя вдигна очи точно когато вратата се отвори.

— Роб! — извика Габи радостно, очаквайки да види веселата момчешка усмивка на Роб.

— Здравей, Габриела — каза меко Филип. — Чаках те.

— Филип! Ти! Как… как разбра къде да ме намериш? — Неочакваната среща я разтърси.

— Научих, че капитан Стоун и „съпругата“ му са наели тези стаи — отвърна той, запъвайки се на думата „съпруга“.

Габи трепна, но не се огъна.

— Предполагам, че си говорил вече с лейтенант Грей.

— Да, и с Жан Лафит, когато отидох в Баратария.

— Ходил си в Баратария? — ахна изумено Габи, питайки се какво си е помислил Жан, когато Филип Сен Сир е дошъл да търси блудната си съпруга.

— Да. Но бях закъснял. Лафит ми каза, че си заминала с капитан Стоун.

Габи вдигна предизвикателно брадичка, но не каза нищо в своя защита.

— Толкова ли обичаш този капитан, че да престъпиш брачните си клетви? — запита огорчен Филип.

— Роб е най-милият и най-нежният мъж, когото познавам — заяви разгорещено Габи. — Какво си показал ти към мене освен жестокост и необоснована надменност?

— Запитах те дали го обичаш, Габи — настоя Филип с доста по-мек глас.

— Не знам, Филип — отвърна тя честно, свеждайки очи. Гранитният му поглед като че ли проникваше до дъното на душата й. — Но Роб ме обича и иска да бъда негова съпруга.

— Невъзможно! Ти си моя жена!

— Разводът не е нещо непознато. Трудно, да, но не и невъзможно — парира тя.

— Габи — започна Филип с глас, какъвто никога преди не бе чувала от него, — не казвай нищо повече. Има нещо, което трябва да знаеш.

— Нищо, което ще кажеш, няма да промени решението ми относно тебе или Роб.

— Той е мъртъв, Габи. Твоят Роб е мъртъв.

Нямаше как да смекчи удара, разбра Филип, когато видя как всички цветове изчезнаха от лицето на Габи. Тя трябваше да научи истината. С уплашен вик Филип скочи, за да я хване в силните си ръце, преди да се бе строполила на пода. Положи я нежно на леглото и едва сега забеляза прилепналите панталони, които бе облякла, и как ризата се издуваше над изпъкналите й гърди.

Габи бавно изплува от морето на припадъка в един тъжен свят. Скъпият, милият Роб беше мъртъв. Никога вече нямаше да види веселите му сини очи да се усмихват по своя неповторим начин. Сълзи се показаха на очите й, когато си спомни последните им нежни мигове заедно.

— Капитан Стоун ти е бил любовник! — Гласът на Филип я обвиняваше, кремъчно-сивите му очи я смразяваха. — Господи, Габи, какво е станало с тебе? Къде е момичето, което искаше да посвети живота си на добрия господ?

— Ти се ожени за него, Филип, и оттогава то не е същото — отвърна откровено Габи. — Как е умрял Роб?

След като Филип й разказа всичко около смъртта на Роб, Габи захлипа тихичко, чувствайки се по-самотна от всеки друг път в живота си.

Развълнуван от сълзите й, Филип приседна на леглото до нея и отмахна сребристата коса от влажното й чело.

— Не вярвам, че наистина си го обичала, Габи. Но всичко това сега няма никакво значение. Нима не разбираш? Той е мъртъв, а аз още съм твой съпруг. — Габи притихна. — Късно ли е да започнем отново? Сигурно си изпитвала някакви чувства към мене, щом ми спаси живота. Аз… ти не си ми безразлична, скъпа. И… и още те искам.

Учудване смени израза на неверие на лицето й. Това, което искаше Филип, беше невъзможно. Тя винаги щеше да живее в страх. Съмняваше се дали Филип така лесно ще забрави, че Роб й е бил любовник. Дори да забравеше, никога нямаше да й прости. Нито тя можеше да забрави Сесили и да му прости, че я е убил.

— Ще ме удушиш ли като първата си съпруга, когато мисълта, че друг мъж ме е притежавал, започне да гризе съзнанието ти? — избъбри Габи, не можейки повече да пази тайната си.

— Габи! — ахна Филип и видимо побледня. — Откъде ти е хрумнало, че съм удушил Сесили? Как можеш да повярваш, че съм способен да извърша нещо толкова ужасно?

— Ти сам ми каза, че си убил съпругата си — възрази Габи. — Марсел каза, че е била удушена. Какво можех да си помисля?

— Марсел! — изсъска Филип, сякаш плюеше киселина. — Разбира се, ще изопачи думите ми, за да послужат на собствените му цели. Господи — изруга той, когато разбра какво си е мислила тя през цялото време. — И ти си сметнала, че ще бъдеш следващата ми жертва!

Когато тя не отговори, той разбра, че е отгатнал правилно. Габи не искаше да се върне при него, защото се страхуваше за живота си. Как е възможно да е бил такъв глупак?

— Чуй ме, скъпа — изрече той с искрен глас. — Не съм убил Сесили със собствените си ръце. Само се почувствах отговорен за смъртта й и още се чувствам.

— Но… нищо не разбирам.

— Моля те, само ме изслушай и тогава сама отсъди. — Пепелявият поглед на Филип я умоляваше, изпълнен с мъка. — Срещнах Сесили, когато се върнах в Мартиника от Франция, бях учил там десет години. Върнах се, когато получих известие, че баща ми е починал. Белфонтен стана мой, поех и отговорността да управлявам голямата захарна плантация. Работих усилено цели три години и сигурно съм бил много сериозен млад мъж, защото доста рядко участвах във веселия обществен живот в Сен Пиер, за разлика от моя добър приятел и съсед Марсел Дювал. Един ден той ме представи на Сесили и целият ми живот се промени само за една нощ.

В цяла Мартиника нямаше друга девойка поне приблизително красива като нея, и аз се влюбих в нейната красота, в жизнеността и неспокойния й, жаден за забавления дух. Беше първа във флиртовете и сякаш живееше от комплиментите, които група млади мъже изливаха като порой върху нея, винаги готови, щом тя им даде знак да я последват. Аз я преследвах неуморно и ако се съди по държанието й в няколкото случая, когато оставахме насаме, сметнах, че отговаря на чувствата ми. Предложих й брак, но тя веднага ми отказа, обясни ми, че още не е готова да се установи, особено в такова отдалечено място като Белфонтен.

Аз не исках да приема отказа й. Тя бе проникнала в кръвта ми като зараза. Марсел ме предупреждаваше, че Сесили не е за мене, но в действителност я ревнуваше. Накрая, съвсем отчаян, се обърнах към баща й и казах, че искам да се оженя за нея. Горкият човек не можеше да си представи нещо по-добро от това, непокорната му дъщеря да се омъжи за мене и да създаде семейство. Бях доста преуспял, представлявах примамлива партия за всяко момиче на острова. Той се тревожеше, че Сесили няма да може да си намери подходящ съпруг. Изтръгна от нея обещание да се омъжи за мене… но не преди тя на свой ред да ме накара да обещая, че ще живеем в Сен Пиер. Нищо не можех да й откажа.

Филип стана и нервно се заразхожда напред-назад. Спря, за да погледне през прозореца, но вглъбеният му поглед бе обърнат навътре, към душата му.

— Продължавай, Филип — подкани го настоятелно Габи.

— Бяхме невероятно щастливи или поне аз бях, макар че тя не пожела да прекараме медения си месец на борда на „Наветрен“. Каза, че ако бъде затворена на кораба за толкова време, ще умре от скука. Аз често отсъствах, имах много работа около корабите. Сесили беше свободна да прави каквото поиска, докато ме нямаше, и аз никога не й задавах въпроси. Пръскаше толкова пари, че се принудих да поговоря с нея за това и така се стигна до първото ни сериозно спречкване.

— Живяхме в Сен Пиер близо една година, когато получих спешно съобщение от надзирателя, който пишеше, че е изгоряла цялата западна част от засятата захарна тръстика заедно с дестилатора. Трябваше веднага да ида и да внеса някакъв ред в хаоса. Когато казах на Сесили, че отиваме в Белфонтен и ще останем там за неопределено време, тя се разплака, започна да вика и да възразява, но накрая не й остана нищо друго, освен да изпълни желанието ми. Тогава започнаха неприятностите.

Загледа Габи право в очите, сякаш я молеше да го разбере.

— Още първия ден, когато пристигнахме в Белфонтен, Сесили не ме допусна в леглото си. А аз като последен глупак започнах да оправдавам поведението й, като си казвах, че скоро ще се приспособи и пак ще бъде моя. Мога да кажа едно за Сесили — тя беше изключително страстна жена и знаех, че повелите на тялото й скоро ще надделеят над детинското й поведение.

— И стана ли така? — запита Габи. Представи си своеволната красива Сесили, обожавана от Филип.

— Напротив — призна той и лицето му потъмня при този спомен. — Престана да ми говори. И тогава направих нещо, което може би ускори смъртта й. Потърсих утеха при Амали. У нея намерих това, което моята съпруга ми отказваше.

— Твоята любовница!

— Да, но тя ми стана любовница едва след като Сесили отказа да бъде моя съпруга. Аз съм мъж, Габи — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — Когато Амали щедро ми предложи всичко, което Сесили ми отказваше, аз го приех и разбрах, че когато съм в прегръдките й, мога поне за малко да забравя това, което постоянният отказ на Сесили ми причиняваше.

— Но коя е Амали? — запита Габи, овладяна от любопитство.

Тя е дъщеря на леля Луиз, моята икономка, и на Жерар, помощника ми в плантацията. И двамата ми принадлежат, както и Амали, и винаги са живели в Белфонтен. Амали е невероятно красива и желана — добави той, предугаждайки следващия въпрос на Габи.

— Чернокожа ли е? — запита Габи с широко отворени очи. Със сигурност Филип не би легнал с чернокожа робиня!

— С една осма черна кръв е и не е по-тъмна от тебе и от мене.

Габи преглътна това, спомняйки си за Мари, красивата любовница на Жан, и едва тогава запита:

— Как реагира Сесили на това, че си имаш любовница?

— Веднъж взе каретата и изчезна. Претърсих цялата плантация и когато не се върна вечерта, веднага тръгнах за Сен Пиер, мислех, че е отишла в къщата ни в града. Но и там я нямаше, не я открих никъде в Сен Пиер. След седмица се върнах разстроен в Белфонтен, реших да се откажа от Амали, когато Сесили се върне. В края на краищата, Сесили ми беше съпруга и един ден щеше да стане майка на моите наследници. За мене тя беше по-важна от всички други. Още я обичах отчаяно и бях сигурен, че пукнатината помежду ни може да се запълни, дори ако трябваше да обещая да се върнем да живеем в Сен Пиер, когато с плантацията всичко бъде наред.

— А тя върна ли се? — Габи бе погълната от разказа му.

— Не — изрече тъжно Филип. — Нямах вест от нея почти две седмици, докато сестрите на Марсел Дювал не дойдоха в Белфонтен, за да ми кажат, че Сесили е в имението им заедно с Марсел. Той им забранил да идват при мене, но изглежда капризната ми съпруга започнала да ги притеснява. Според госпожиците Дювал тя започнала да заповядва на слугите и да нарушава реда в дома със своите изисквания. Рискувайки да си навлекат гнева на брат си, те решили да дойдат и да ме помолят да си прибера блудната съпруга. Няма нужда да казвам, че тръгнах веднага.

Когато стигнах в Льо Шато и се срещнах със Сесили, тя отказа да се върне с мене. Беше ми съвсем ясно, че са станали любовници с Марсел, но и двамата яростно отричаха. И сестрите му не можеха да кажат каква е истината. Марсел, който ми беше приятел, настояваше, че само е предложил гостоприемството си на Сесили. Накрая аз я принудих да се върне в Белфонтен.

Филип спря да се разхожда и отново седна на леглото до Габи.

— Заклех се на Сесили, че Амали не означава нищо за мене, но тя само се изсмя и каза, че мога да си взема десет любовници, ако искам. Отказваше да има нещо общо с мене и каза, че пак ще избяга, ако има възможност. Разбрах, че трябва да взема драстични мерки, дори с риск да я загубя. Накарах да я наблюдават постоянно през деня, а през нощта сам стоях при нея и я карах насила да споделя леглото ми. Един план започна да се оформя в тъмните дълбини на съзнанието ми; сметнах, че щом забременее, отношението й към мене и към Белфонтен ще се промени, че отново ще стане любящата страстна жена, за която се бях оженил. Преодолявах с груба сила съпротивата й срещу усилията ми да я накарам да зачене, сломявах протестите й, докато тя не забременя. Чувствах растящата й враждебност, но тя беше страстна жена и скоро започна да ме приема, когато прекърших слабата й съпротива.

Габи си спомни как самата тя се бе предала на Филип и си припомни колко непреклонен може да бъде, когато се насочи към някаква цел.

След учудващо кратко време Сесили ми каза, че е бременна. Повярвах й една когато лекарят потвърди, че е така. Както предположих, Сесили прие добре бъдещото майчинство, стана учудващо нежна и любяща. Казах на Жерар, че вече няма нужда да я наблюдава, че тя е свободна да прави каквото иска. Дори обещах, че ще поделяме времето си между Сен Пиер и Белфонтен, когато се роди детето.

— Ако сте били толкова щастливи, тогава защо тя е мъртва? запита Габи, вдигайки озадачено вежди.

— Излезе, че само аз съм бил щастлив. Една нощ, след като се бяхме любили, тя каза, че никога вече няма да ми бъде съпруга. Обвини ме, че съм бил егоист и съм пренебрегвал чувствата й. Каза, че я задушавам и че възнамерява да ме напусне и да се върне в Сен Пиер. Допуснах грешка, че не приех сериозно думите й, защото знаех, че бременните жени имат такива изблици. Засмях се и казах, че говори глупости и че утре нещата ще изглеждат далеч по-блестящо.

Сесили скочи вбесена от леглото. Никога не я бях виждал по-ядосана или по-разстроена. — Филип замълча, гласът му трепна. Габи докосна ръката му. Допирът й като че ли му даде смелост, той се изкашля и продължи: — Тя ми каза, че… че детето, което носи, не е от мене. Каза, че Марсел бил бащата на детето й.

— О, не — извика Габи, чувствайки болката му в сърцето си.

— Бях зашеметен. Не можах дори да я спра, когато изхвръкна от спалнята. В края на краищата, къде можеше да отиде по това време на нощта? Бях подценил решимостта й да напусне мене и Белфонтен. Изтича от къщата и взе един кон от конюшнята, преди да усетя какви са намеренията й. Едва щом чух тропота на копитата, се отърсих от вцепенението си и я последвах. Като видях по коя пътека беше тръгнала сред банановите дървета, разбрах, че отива в Льо Шато, при Марсел. Бях извън себе си от страх. Банановите гъсталаци бяха опасни и през деня, а през нощта — сто пъти повече. А тя имаше поне пет минути преднина, докато аз бях зашеметен от неочакваната й постъпка.

— Препускайки след нея, се мъчех да си внуша, че тя ме лъже, че го е казала само за да ме нарани. Наистина бе живяла две седмици в Льо Шато, но и тя, и Марсел отричаха да са били любовници. С всяка изминала минута растеше убеждението ми, че детето е мое, и бях решил да не мисля другояче за този невинен нов живот.

— Изведнъж чух странен звук в тъмното над главата си и спрях коня насред гъсталаците, избягвайки гъсто израсналите дебели диви лози, които ми препречваха пътя. И тогава, господи — изохка Филип, преживявайки отново ужаса на онази нощ, — я видях. Висеше удушена на една дебела лоза; конят й стоеше наблизо. Свалих я, но твърде късно. Тя беше вече мъртва. Явно не е забелязала лозите в тъмното и се е заплела в тях. Те буквално са я вдигнали от гърба на коня и са я удушили, а краката й са били само на няколко инча от земята.

Габи скри лице в ръцете си и заплака за онова жизнерадостно, капризно създание, което не бе могло да понесе изолацията в Белфонтен и накрая бе причинило собствената си смърт.

— Съжалявам, Филип, ужасно съжалявам — прошепна тя. — но защо ми каза, че ти си убил Сесили, когато в действителност е било нещастен случай?

— Макар властите да прецениха, че е нещастен случай, аз се осъждах като виновен в убийство, сякаш я бях удушил със собствените си ръце.

— Как можеш да говориш така? — протестира Габи.

— Опитвах се да я задържа по всякакъв възможен начин в Белфонтен, дори й направих дете, което тя не искаше. Направих всичко възможно, за да ме обикне, но само можах да унищожа нея и детето ни.

— Беше ли сигурен, че детето е твое?

— Предполагам, че никога няма да узная. Дори Сесили и Марсел да са били любовници, тя самата не би могла да знае от кого е детето. Беше моя съпруга, така че каквото и да е било, аз бях бащата. Но от този ден нататък не мога да мисля за Марсел, без да пожелая да го убия. Винаги ще го обвинявам, че подхранваше недоволството на Сесили и я насърчаваше да ме напусне.

— Кога реши да се ожениш повторно?

— След много, много време. Потърсих утеха при Амали и в морето — отвърна той. — Често придружавах капитан Жискар на борда на „Наветрен“, пътувах покрай американските брегове и пречехме на английските кораби да акостират там. По това време Америка и Англия бяха във война, а „Наветрен“ успяваше да избегне блокадата. Бяхме в Бостън, когато към мене се обърна правителствен агент, който беше чул за мореплавателските ми умения. Запита ме дали бих поел една мисия за американското правителство. Трябваше да откарам „Наветрен“ до Франция и в един определен ден да се свържа с таен агент в Париж. Той беше англичанин, но симпатизираше на американците. У него трябваше да има таен документ, в който да пише, че англичаните ще атакуват едно голямо американско пристанище, вероятните дати и броят на корабите и хората.

— Ню Орлиънс! — възкликна Габи.

— Точно така! — отвърна Филип. — Аз веднага се съгласих. Нямах причина да се връщам на Мартиника, освен това ме привлякоха тайната и опасността. Останалото го знаеш.

— Не, Филип, не знам всичко — настоя Габи. — Кога реши отново да се ожениш и защо избра точно мене?

Много нощи прекарах сам и в размисъл на борда на „Наветрен“. Нямах наследник, на Мартиника нямаше жена, за която да искам да се оженя, макар че можех да подбирам сред десетки жени. Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах, че никога няма да се оженя по любов. Единственото основание да се женя беше да имам наследници заради Белфонтен. И тъй като отивах във Франция, почувствах, че е дошло време да си избера втора съпруга.

— Но това е толкова безчувствено! — протестира Габи.

— Така исках да бъде — натърти Филип. — Бях решен да търся момиче, възпитано в манастир. Исках да намеря съпруга, съвършено различна от Сесили. Единственото изискване към бъдещата майка на децата ми беше да е от добро потекло. Дори красотата не беше от съществено значение; най-важни за мене бяха невинността и покорността.

— Но аз не притежавах нито едно от тези качества — отбеляза сухо Габи. — Дори сестрите казваха, че съм своеволна и прекалено горда, което не е за мое добро. Тогава защо се ожени за мене? Сигурно е имало и други, по-подходящи жени. За които не е било необходимо да плащаш, както за мене. Или баща ми те е омаял с дара си да убеждава?

— Когато се запознах с баща ти на игралната маса, той ми се видя негодник и прахосник. Губеше непрекъснато, подписваше полици наляво и надясно, докато кредиторите не започнаха да настояват да си плати. Знаех, че е в затруднено положение. Той пък научил, че съм дошъл във Франция да си търся съпруга, и ми се представи. Каза, че има дъщеря, която идеално ще отговаря на изискванията ми. Ако те харесам, той ще уреди брака ни, а в замяна аз ще платя дълговете му и ще му дам достатъчно пари да замине със съпругата си за Италия и да вземе участие в някакво налудничаво начинание за връщане на Наполеон на трона. Но за да отговоря на въпроса ти — не, скъпа — каза той, поглъщайки я с пепелявия си поглед. — Нямах нужда да ме убеждават да се оженя за тебе. Ти не беше от жените, каквито се надявах да намеря, особено след Сесили, но когато погледнах в дълбините на тези виолетови очи, бях окончателно загубен.

— Ти се отнасяше към мене с презрение още от самото начало — напомни му Габи, а в гласа й ясно се долавяше обвинителна нотка.

— Не разбираш ли, скъпа? — изрече меко Филип. — Нямах избор. За да запазя авторитета си пред тебе, трябваше да подчиня този дух, който ти показваше още от момента, в който те видях. Зарекох се да те укротя, да станеш мека и покорна, преди да стигнем в Мартиника. Не можех да си позволя отново да покажа любовта си от страх, че ще те унищожа, точно така, както унищожих Сесили. Присъствието на Марсел на борда на „Наветрен“ беше изключително лош късмет и трябваше непрекъснато да бдя, когато видях, че двамата се интересувате един от друг. От мига, когато те видях да заставаш пред мене, омотана с онова безобразно було, което скриваше разкошната ти коса, знаех, че трябва да те имам. Мисля… мисля, че те обикнах още тогава, когато беше вирнала предизвикателната си малка брадичка и обяви на родителите си, че не искаш да се омъжваш.

Сърцето на Габи тупаше неравно в гърдите й. Ах, защо по-рано не й бе казал, че я обича? Ако го беше знаела, никога нямаше да отиде при Роб.

— Недей да се чудиш толкова — каза Филип, забелязвайки смущението й. — Когато повярвах, че си мъртва, бях съкрушен. Не можех да понеса, че си умряла, смятайки ме за жесток и безсърдечен. Заклех се, че ако стане чудо и се върнеш при мене, ще ти се отблагодаря. Нещо ме задържаше в Ню Орлиънс. Отказвах да приема, че си мъртва, дори обявих награда, надявах се, молех се да те намеря жива. И успях — ето те при мене.

И Филип я пое в прегръдките си.

— Късно ли е за нас двамата, Габи? — запита той, усещайки как изпод сведените й клепачи напират сълзи.

— Ами Роб? — запита тя нерешително.

— Той е мъртъв! Забрави го! Мисли само за нас!

— Можеш ли да приемеш това, че той… че той и аз…?

Филип се напрегна. Само едно трепване на мускул на челюстта му издаваше вътрешната му борба. Замълча за толкова дълго, че надеждите на Габи започнаха да вехнат.

— Не мисля, Филип — каза тъжно Габи, отговаряйки на собствения си въпрос. — Познавам темперамента ти и мрачните ти настроения. Никога няма да успееш да забравиш… или да ми простиш за Роб.

— Аз те подтикнах към това — избликнаха думите на Филип. — Не е твоя грешка, че си се обърнала към капитан Стоун, когато си била сама. Аз… в известен смисъл съм му благодарен, че те върна при мене.

Колкото и да се опитваше, Габи не можеше да повярва, че Филип е готов да я приеме с отворени обятия, без никакъв упрек. Изведнъж се сети как да изпита тази негова новооткрита добродетел.

— Филип — започна смело Габи, — не си ли се питал къде съм била, след като Роб замина?

Въпросът й го стресна и той я изгледа подозрително. Наистина, помисли Филип. Във вълнението си, че я е намерил, не бе помислил да я пита къде е била през изминалите седмици или как се е справяла. Дори не беше сигурен дали иска да знае. Мрачното му мълчание опровергаваше решението му да забрави и да прости.

Габи вдигна брадичка и каза бавно:

— Бях при Марсел Дювал.

— Марсел Дювал! — повтори Филип и лицето му пребледня въпреки загара. — Този човек никога ли няма да се махне от живота ми? Мислех, че отдавна е напуснал Ню Орлиънс. Къде те намери той, Габи? Или ти го намери?

— Намерихме се един друг. По чиста случайност — обясни Габи. — Екипажът му ме блъсна, когато лейтенант Грей ме преследваше. Той ме заведе в дома на сестра си. Надявах се да стана гувернантка на децата на сестра му Селест, когато семейството се върне в града.

— Ах, да — измърмори замислено Филип. — Лейтенант Грей каза, че не е разпознал мъжа, който те е откарал с екипажа си. — И той я изгледа остро. — Ако сестрата на Марсел и семейството й не са били в града, значи вие с него сте били сами в къщата.

Очите му се забулиха, но не преди да метнат ледена светкавица към Габи.

Тя разбра, че е дошъл мигът на истината. Щеше ли Филип да повярва, че нищо не се е случило между нея и Марсел? И каза:

— Марсел ми предложи да остана там, докато Роб се върне. Бях му много благодарна.

Бръчки на едва потискан гняв се очертаха около устата му.

— Колко благодарна, Габи? Предложили му тялото си за благодарност, както на твоя капитан?

Ръката й описа широка дъга и нанесе звучен удар. Изведнъж целият гняв се оттече от него и той като че ли рухна пред очите й.

— Марсел никога не ми е бил любовник и не съм имала подобно намерение! В действителност той замина на другия ден, след като ме доведе в дома на сестра си, и оттогава не съм го виждала.

Сепна я изразът на искрена радост в очите на Филип. Наистина ли й повярва, запита се тя. Обвиненията му бяха болезнени, но ако сега й беше повярвал, значи още можеше да има надежда за бъдещето им.

— Ти ми вярваш, нали, Филип? — запита тя с накъсан дъх. Погледът му омекна до лешниково и само след миг той отговори:

— Да, скъпа, вярвам ти. Изрекох тези ужасни думи преди да ги осъзная. Просто не мога да чуя името на Марсел, без това да ме вбеси. Той се вмъкваше в живота ми твърде често и с ужасно фатални последици.

Филип я целуна бавно, с копнеж и по тялото й пробягаха еротични тръпки, а паметта й извика спомените. Мисълта на Габи бе изпълнена с желание за несвършващи, изпълнени с любов нощи в прегръдките му; спомняше си за бурята, която бе отнесла завинаги невинността й, и за нежния мъж, когото бе видяла като кратък проблясък, когато бронята му се бе пропукала.

Когато Габи не се възпротиви и не се дръпна от прегръдките му, Филип стана по-дързък, устните му се спуснаха към ямката на шията й, където диво пулсираше една нежна вена, после към гърдите й, след като разкопча горните копчета на ризата й. Тя изстена ниско и това го възбуди още повече, ръцете му се спуснаха да събличат остатъците от дрехите й. Собствените му дрехи като че ли сами падаха от него и Габи почувства цялата дължина на мускулестото му тяло да се изпъва върху нея.

— Искам те, Габи — прошепна той дрезгаво. — Господи, колко ми липсваше!

Устните му оставяха малки огнени бразди по цялото й тяло, ръцете й го намериха готово за него, когато изследваха най-интимните й кътчета. Тя беше толкова възбудена, колкото не бе се почувствала при онзи единствен път с Роб. Любовта на Роб беше нежна и невероятно гальовна, но Филип я оставяше бездиханна от желание, изгаряна от неутолимата жажда на страстта.

Изведнъж, насред вълшебната омая, Габи усети, че ръцете на Филип се бяха отделили от тялото й и той я наблюдава с мрачно напрежение.

— Не спирай, Филип — замоли го тя, без да съзнава какво казва.

Но той не продължаваше. Колкото и да искаше, Филип разбра, че няма да може да я има, докато тя не му отговори на един въпрос, дори след това да я загуби. Никога нямаше да мине повторно през ада на последните думи на Сесили в онази съдбоносна нощ, когато тя умря.

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и запита:

— Габи, скъпа, може да ме намразиш заради този въпрос, но не мога да продължа, без да съм сигурен. Никога вече няма да ме измъчват съмнения, а ти никога досега не си ме лъгала.

Той замълча, докато Габи се опитваше да схване значението на думите му.

— Трябва да знам, Габи. Ти… искам да кажа… нали не носиш дете от капитан Стоун? — избъбри той. — Нали разбираш защо трябва да те попитам? Помъчи се да се поставиш на мое място.

— А ако очаквам дете, Филип? — запита Габи, усещайки как в кръвта й се завихря гняв.

— Ще го приема, защото е твое и, да, по дяволите, ще го обичам, защото баща му е бил храбър мъж и те е обичал. Но детето не може да стане мой наследник.

Гневът бавно започна да изчезва, докато Габи осмисляше думите на Филип. За нея те означаваха, че той наистина се е променил и че я обича. Знаеше със сигурност, че не носи дете от Роб като последица от единствената нощ, когато бяха заедно, и побърза да успокои Филип.

— Филип, скъпи, аз бях само една нощ с Роб и знам без никакво съмнение, че не съм бременна.

— Скъпа моя! Моя любов! Нека се надяваме, че сегашното ни единение ще бъде плодоносно — извика той радостно, усещайки как отново пламва огънят, който ги изгаряше допреди минути. Габи усети как жаждата му я овладява изцяло, усети и как избухва собствената й страст, докато той се заравяше в кадифената й мекота. Започна да се мята в такъв копнеж, че почувства дори болка, а в следния миг й изникнаха крила и тя се пръсна на милиони парченца, само миг преди Филип да се разпадне в щастливата си кулминация.