Насила оженена

9

След като отново се намериха един друг, Габи се върна на „Наветрен“ заедно с Филип. Смятаха да отплават колкото може по-скоро за Мартиника. Целият Ню Орлиънс кипеше. На дванадесети декември се разбра, че английската флота начело с адмирал Кокрън е пуснала котва при езерото Борн. Генерал Джаксън смяташе, че англичаните няма да гребат шестдесет мили по езерото, за да нападнат, затова остави района под охраната на малка флотилия канонерки, които обаче бяха пленени още на четиринадесети декември.

Джаксън не знаеше, че англичаните са започнали да превозват армията си от 5700 души през езерото Борн към остров Пий. След това, по чист късмет, някакъв благосклонен испански рибар срещу добра сума им бе показал канала Биенвеню, единствения воден път, водещ към Ню Орлиънс, който не беше блокиран от Джаксън. Той извеждаше на левия бряг на Мисисипи, на по-малко от осем мили от града.

Предполагаше се, че го пази майор Вилиърс, чието семейство владееше земите около канала. Вилиърс погрешно сметна, че изгледите за нападение на това място са нищожни, и затова остави там само малък патрул.

На двадесет и трети декември англичаните навлязоха в канала Биенвеню и завзеха плантацията на майор Вилиърс, плениха самия майор и се установиха там да чакат цялата войска да бъде превозена през езерото Борн. Майор Вилиърс успя да избяга и стигна до Ню Орлиънс; предупреди генерал Джаксън, че стотици англичани са само на осем мили от града.

Когато Филип чу новината, побърза да иде при Джаксън и да постави на негово разположение целия екипаж на „Наветрен“. Генералът прие с благодарност и веднага тръгна към канала Родригес, за да изгради там отбранителната си линия. Възнамеряваше да чака англичаните и да им даде сражение. На двадесет и четвърти декември, в навечерието на Коледа, Филип се сбогува с Габи.

Макар да очакваше заминаването му, тя не можа да потисне връхлетелия я пристъп на страх.

— Моля те, Филип — пророни тя, — нека дойда с тебе. Трябва да има нещо, което мога да направя, дори само да те гледам, ако те ранят.

— Не, скъпа — отсече той с нетърпящ възражение глас. — Ти ще останеш тук, докато се върна. Там е твърде опасно, стреля се, избухват бомби. Няма да рискувам да те загубя отново.

— Ами ти? — не се предаваше Габи. — И за тебе е опасно.

— Но аз мога да се грижа за себе си, малката ми — отвърна той, без да обръща внимание на гнева й. — Хайде — пошегува се Филип, — целуни ме за сбогом като добра войнишка съпруга.

Тя се хвърли в прегръдките му, а после с труд удържаше очите си сухи, докато той товареше хората и оръжията във фургони и изчезна, без да хвърли последен поглед към нея.

Коледата бе тревожен ден и Габи слезе от кораба, за да се поразходи из улиците и да дочуе някакви вести за битката. Научи, че един от корабите на Жан Лафит, „Каролина“, напада англичаните по левия фланг, докато американските войски атакуват от десния. Тя отправи към небето кратка молитва за Филип и за баратарските си приятели и се върна на кораба.

Не научи никакви други новини чак до двадесет и осми декември, когато из града се разнесе вестта, че още един въоръжен баратарски кораб, „Луизиана“, е започнал да обстрелва англичаните и притиска частите на сър Паркънхам, които атакували американските линии. Атаката на англичаните беше спряна.

На 1 януари 1815 г., след три дни, в които прекарваха тежките топове от корабите си с канута до брега и ги влачеха през тресавищата, англичаните установиха четири батареи само на 800 ярда от позициите на генерал Джаксън. Изградиха укрепления от сандъци за захар и откриха огън още рано сутринта, когато се вдигна мъглата. Американските оръдия, обслужвани предимно от хората на Жан Лафит, започнаха да отговарят на стрелбата чак след десет минути, но за сметка на това — с опустошителен ефект. Канонадата се чуваше чак в Ню Орлиънс. Захар и трески летяха на всички посоки, когато тежките оръдия на Жан Лафит улучваха английските позиции. Американците понесоха незначителни загуби, тъй като повечето от английските полета падаха в изровените защитни окопи. Победата на американците се дължеше предимно на умелата работа на Лафит и неговите баратарци, които бяха сдържали обещанието си да се бият за Луизиана.

Когато Филип не се върна в Ню Орлиънс, Габи не издържа повече да го чака и да не знае дали е жив. Обзета от силно безпокойство, тя се облече в момчешките дрехи и решена да намери начин да се промъкне до батареите, излезе на улицата и се опита да намери превоз. За нейно голямо огорчение в Ню Орлиънс като че ли не беше останал нито кон, нито екипаж, нито фургон, които да не са реквизирани от Джаксън и неговите хора. Тя в отчаяние тръгна обратно към „Наветрен“, когато чу някой да я вика по име.

— Габи, скъпа, ти ли си?

Габи се извърна с вдигнати в учудване вежди, защото не познаваше в Ню Орлиънс друг човек освен Марсел, а гласът беше женски. Изненадата й бързо се превърна в удоволствие, когато позна Мари, кацнала на капрата на малък фургон.

— Мари! Колко хубаво, че пак се срещаме! — извика тя и бързо се озова при Мари.

— И аз се радвам, скъпа — отговори тя. — Но къде отиваш така облечена? Твоят капитан Стоун ли се бие с англичаните?

— Роб е мъртъв — каза Габи, опитвайки се да говори с равен глас. — Върнах се при съпруга си, той се бие заедно с Джаксън.

— О, питах се дали мъжът ти те е намерил. Жан ми каза, че се е появил в Баратария и те е търсил там. Значи всичко е наред? — запита тя, виждайки блесналите очи на Габи и руменината по бузите й.

— Аз… да, мисля, че е наред. Но кажи ми ти накъде си се запътила и какво правиш в Ню Орлиънс?

— Бях няколко седмици в града да помогна на сестра си, тя наскоро роди. Сега отивам при Жан на бойното поле.

Сякаш господ бе чул молитвите на Габи. Имаше начин да стигне до бойното поле, да помогне на приятелите си от Баратария и в същото време да потърси Филип.

— Вземи ме със себе си, Мари — замоли я тя с развълнуван глас. — Мога да правя всичко, което и ти можеш, а толкова много съм задължена на тебе и на Жан. Нека изплатя дълга си, като ви помогна.

Мари я погледна със съмнение.

— Какво ще каже съпругът ти? Явно те е оставил тук, за да си на сигурно място.

— Не съм виждала Филип близо две седмици — оплака се Габи. — Може би е мъртъв. Но каквото и да е станало, не мога да си седя тук и да не правя нищо. Ако не ме вземеш, ще намеря как да отида дотам.

Мари познаваше Габи достатъчно добре, за да знае, че е способна сама да стигне до бойното поле и може би да се изложи на по-голяма опасност, отколкото ако е сред приятели.

— Качвай се — каза тя накрая. — Жан ще приеме на драго сърце помощта ти.

Излязоха бързо от града и тръгнаха по пътя за канала Родригес. Беше 7 януари 1815 година. По пътя към лагера на баратарците Габи разказа на Мари какво се е случило с нея след заминаването й от острова. Мари слушаше мълчаливо и няколко пъти цъкна с език.

— Може би всичко е било за добро, скъпа — утеши тя Габи, когато чу за подробностите около смъртта на Роб. — Виждам, че си щастлива със съпруга си.

По пътя двете отминаваха групи смеещи се креоли, закачливи млади мъже, тръгнали да се бият. Двете жени изминаха известно разстояние по пътя, след това Мари подкара фургона през полето и след известно време спря.

— Оттук трябва да вървим пеша — каза тя и двете слязоха тромаво, схванати от седенето.

Продължиха напред, отминавайки мъже, които копаеха ровове, докато други разтоварваха бали памук от един фургон. Зад окопа се простираше полето, а някъде в далечината — и реката. Скоро видяха едно голямо оръдие и Мари изтича към Лафит, застанал под сянката на клонест дъб.

Двамата се прегърнаха и се целунаха, после Габи се приближи към тях.

— Доведе ли помощ? — запита Жан, хвърляйки поглед към слабичкото момче, което придружаваше любовницата му.

Мари плесна възхитено ръце и се разсмя.

— Това е Габи, скъпи, тя дойде да ни помогне.

Жан изгледа със съмнение стройната фигура, но я приветства по своя галантен начин. Много ръце щяха да бъдат необходими, за да се зареждат тежките оръдия, който бе докарал от крепостта си, и той я предаде под вещото командване на Доминик Ю, който й обясни какво да прави. Тя трябваше да потапя шомпола във ведро с вода, да чисти и охлажда дулото и да натъпква гюллето. Инструкциите бяха прости, Ю й каза открито, че е опасно, когато се излага на неприятелския огън. Даде й достатъчно време да промени решението си, но нямаше връщане назад. Тя бе решена да даде своя дял и да се бие заедно с приятелите си.

Сред хората на позициите се носеше слух, че англичаните щели да нападнат преди зазоряване на следващия ден, 8 януари, и Габи прекара неспокойна нощ, свита под едно одеяло и загледана в жаравата на гаснещия огън, питайки се дали Филип е жив и ако е така, дали е наблизо.

Беше почти призори, когато някой я побутна леко по рамото, за да й подаде канче с кафе и един сухар. Тя изяде закуската с благодарност, взирайки се в рядката мъглица, забулваща дъбовете, благодарение на която те изглеждаха като гротескни призраци, протегнали към нея пипалата си, от които висяха гроздове испански мъх. Изведнъж силен гръм отекна в мъглата и тя скочи на крака.

— Мерете се! — извика Доминик Ю на другарите си. — Щом видя оръдията им, ще дам заповед за стрелба. — Насочи един морски далекоглед към противниковите позиции и въздъхна облекчено, когато видя проблясъка на залпа от едно английско оръдие. Даде нареждания на топчиите и извика: — Огън! — поднасяйки фитила към устието на топа.

След това Габи трудно можеше да мисли за нещо, докато се стрелкаше сред балите памук, чистеше дулото на оръдието, изчакваше, докато топчиите сложат барут, и после натъпкваше гюллето с шомпола. От време на време зърваше по някой английски войник, но беше твърде заета, за да обръща внимание на куршумите от мускет, които се сипеха като дъжд под защитната завеса на канонадата. Шумът наоколо й бе непоносим. Ушите й глъхнеха от викове, изстрели и оръдеен рев. Смесицата от невъобразими звуци пронизваше като с нож изпотеното й и изтощено тяло.

Горчив вкус на барут пълнеше устата й, лицето й беше почерняло от него. Но макар че всичко я болеше, тъй като не бе свикнала на такова напрежение, тя не спря, докато най-накрая оръдейният огън престана. Някой й подаде чаша вода и тя жадно я изпи.

— Свърши ли? — отправи към Доминик въпроса си, изпълнена с надежда.

— Не мисля — отговори той, — но вие си починете колкото можете. Вероятно им идват подкрепления.

Полесражението бе пълно с мъртви и умиращи и от двете страни. Оръдията отново заговориха и гласът им накара Габи отново да заеме мястото си до дългите дула.

Нямаше представа колко време е минало, чуваше само виковете на ранените и усещаше умората, която разяждаше костите й. Оръдията не спираха да бълват смърт чак докато първите алени отблясъци озариха небето на запад. Първи спряха пушките, след тях замълчаха и топовете и едва тогава Габи осъзна, че над бойното поле се бе възцарила необичайна тишина. Няколко минути й трябваха, за да разбере, че нападението е било отблъснато и победата е на страната на американците. Строполи се на една купчина пръст, невероятно уморена, но неизмеримо горда от участието си в битката.

— Свърши, скъпа — каза Доминик Ю и клекна до нея. — Твоята помощ бе неоценима. Ти си добър канонир.

Габи бе толкова грохнала, че не можа да отговори на комплимента. Той я потупа по рамото и я остави да почива.

Габи се облегна на една бала с памук и затвори очи. Успя да заспи, отпъждайки от мисълта си зловещите гледки и звуци. Не чу кога Жан Лафит се е доближил до нея заедно с един висок мъж, почернял от барут и накуцващ заради раната в бедрото. Тя отдавна бе загубила шапката си и светлите къдрици се бяха разпилели покрай омазаното й с мръсотия лице, но за Филип това бе най-хубавата гледка на света.

След като битката свърши, Филип бе изпратен в баратарския лагер със съобщение от генерал Джаксън и с изненада узна, че Габи е там, на бойното поле. Нещо повече, научи от Лафит, че смело се е била рамо до рамо с най-добрите негови войници.

Не знаеше какво да направи, дали да я целуне или да я набие, но когато я видя, изцапана и натъртена, той благодари на бога, че я е запазил жива. Габи не се събуди дори когато Филип я вдигна и я положи във фургона, който Жан му бе предоставил. Тя отвори очи чак когато той започна да съблича мръсните й дрехи, след като стигнаха на борда на „Наветрен“. Беше твърде уморена, за да говори, но усмивката й казваше много.

След два дни английската флота вдигна котва и отплава победена към Англия. Жан Лафит получи пълно опрощение, а Габи и Филип присъстваха на вечерята, дадена в негова чест от губернатор Клейбърн. Лафит и неговите хора получиха специално признание за това, че се бяха отличили в защитата на Ню Орлиънс срещу британците.

След като британската заплаха престана да съществува, Филип започна да мисли за отплаване към Мартиника и два дни преди да заминат, те научиха, че на 11 февруари 1815 г. британският кораб „Фейвърит“, носейки флага на примирието, е влязъл в пристанището на Ню Йорк, за да донесе копие от мирния договор, подписан през декември в Гент. По ирония на съдбата, макар че мирът беше подписан на 24 декември, битката за Ню Орлиънс се състоя след подписването му. Но тя беше голяма морална победа за Америка. Победата на

Джаксън бе така блестяща, че породи легендата за американската непобедимост. Ново чувство на национална гордост се разля из страната и решителната победа донесе на Америка уважението на целия свят.

На 1 март 1815 г. „Наветрен“ събра въжетата и котвите и се скри в мъглата, отправяйки се на дълго отлаганото пътуване към Мартиника. Ако Габи се бе надявала на нов живот, изпълнен с блаженство и щастие, пред нея се откриваше цял един нов свят, който я очакваше на залетия от слънце остров Мартиника.