Непростено

6.

Спускане

Кам

Дванайсет дни

Черната тетрадка на Лилит лежеше отворена на една пейка в момчешката съблекалня следващата сутрин, докато Кам се обличаше за училище. Когато тя побягна от стаята на оркестъра вчера, намерението му беше да й върне дневника веднага. Беше и потърсил в Ратълснейк Крийк, но я нямаше там, а не можеше да се отбие в къщата й, защото не знаеше къде живее.

Колкото по-дълго държеше в ръце дневника обаче, толкова по-дълбоко ставаше изкушението да го отвори. Около залез се пречупи и беше останал на покрива на физкултурния салон на „Тръмбул“ цяла нощ, като четеше и препрочиташе всяка една от блестящите, опустошителни песни на Лилит на светлината от клетъчния си телефон.

Знаеше, че е нередно. Груба намеса в личния й живот. Но не можеше да се спре. Сякаш някой бе повдигнал кадифения шнур пред сърцето на Лилит и му беше дал ВИП достъп. Някога, отдавна, Кам беше докоснал тази нежна, уязвима страна на Лилит, но сега можеше да я зърне единствено чрез песните й.

А тези песни? Те го смазваха. Във всяка една – от „Нещастни любови“ до „Да стоиш на ръба на зъбера“, до личния фаворит на Кам, „Нечий друг блус“ – преобладаваха страданието, унижението и предателството. Най-ужасното беше да знае точно откъде идваше цялата тази болка. Да носи спомените за двамата, беше истинско изтезание.

Начинът, по който Лилит го гледаше сега, като непознат, също беше мъчителен. Кам можеше най-сетне да изпита съчувствие и съпричастност към Даниел, на когото му се беше налагало да започва съвсем отначало с Лусинда всеки път, когато се срещаха.

Докато обличаше поредната открадната тениска и обичайните си джинси и кожено яке, Кам изпита такъв срам от болката, която бе причинил на Лилит, че му беше трудно да срещне собствените си очи в огледалото. Разреса с пръсти мократа си коса и с изненада откри, че я усещаше малко оредяла. А сега, като се замисли, усещаше джинсите си малко по-стегнати на талията.

Наведе се към огледалото, за да погледне отражението си, и се стресна от няколко старчески петна близо до пътя на косата си – която, забеляза, се беше отдръпнала назад с около сантиметър. Какво ставаше?

Тогава Кам проумя: Луцифер беше това, което ставаше: манипулираше външността му на простосмъртен, за да направи спечелването на любовта на Лилит още по-трудно. Сякаш вече не беше достатъчно трудно.

Ако дяволът бавно отнемаше хубавата външност, която Кам приемаше за даденост, какво предимство щеше да му остане? Щеше да се наложи да влезе в по-добра форма. Погледът му падна върху дневника на Лилит и внезапно разбра какво трябваше да направи.

Неприветливата, прашна библиотека беше единственото място в кампуса на „Тръмбул“, което наистина имаше надеждна безжична интернет връзка. Кам грабна един стол и се настани до прозореца, за да може да види кога пристига автобусът на Лилит. Беше събота сутрин, което означаваше, че при други обстоятелства Лилит можеше още да спи, но в Кросроудс съботният ден не означаваше нищо. Луцифер с гордост бе заявил, че в този Ад няма уикенди. Никой от другите ученици не забеляза, нито пък им пукаше, че училищният им бал щеше да се състои в сряда.

Кам ги съжаляваше. Те нямаха представа за особената радост, каквато носеше един петъчен следобед в четири часа, или за хедонистичната тръпка на едно возене с кола в полунощ в събота, за съвземането от което отиваше цялата неделя и никога нямаше да имат.

През прозореца на библиотеката Кам виждаше проблясъци от горските пожари около Кросроудс. Знаеше, че гневът на Лилит щеше да е буен почти колкото този пламък, ако откриеше какво се кани да направи, но трябваше да рискува.

Потърси в Гугъл „Четиримата конници“ и скоро откри имейл адрес на името на Айк Лиджън. Твърде малко вероятно беше имейлът му да стигне до вокалиста, а не до някой асистент, но единственият друг начин да се свърже с Айк – чрез Луцифер – не беше вариант.

Всички други песни, изпратени за състезанието на бала, щяха да бъдат прегледани от Луц. Кам знаеше, че „Четиримата конници“ изобщо няма да имат глас в отсъждането и че към вчерашна дата Лилит не възнамеряваше да изпраща песен. Тя беше по-талантлива от всички в Кросроудс, взети заедно, и Кам искаше любимият й певец да чуе нейната музика – без да бъде повлиян от дявола.

Настани се в стола си и се въплъти в гласа на Лилит, докато съчиняваше имейл на телефона си.

Уважаеми господин Лиджън,

Надявам се, не възразявате, че се свързвам направо с Вас, но песните Ви винаги са ме вдъхновявали, затова исках да споделя с Вас една от своите. Нямам търпение да Ви видя да пеете, когато посетите Кросроудс. Прилагам биографията си и текста си за Битката на бандите. Благодаря за всичко.

Черният дневник беше на скута на Кам, но откри, че нямаше нужда да го отваря. Написа текста на любимата си песен, „Нечий друг блус“, по спомен:

Сънувах, че животът ми е сън,

който някой сънува в очите ми.

Отвън бях и навътре гледах,

и там видях единствено лъжи.

Това не е животът ми, това не е животът ми.

Не съм тази, която се забавлява.

Кам дописа остатъка, впечатлен от силата на текстовете на Лилит. С биографията беше по-сложно. Никой музикант не беше откровен в биографията си. Изброяваха албумите си, може би някой, от когото са се повлияли, дали са имали достатъчно късмет да влязат в музикалните класации, после съобщаваха къде живеят и толкова.

Кам обаче намираше за невъзможно да пише за живота на Лилит и за уникалното й положение обективно. Вместо това написа:

Написах тази песен край потока зад моето училище, където бягам, когато светът стане задушаващ. Ходя там всеки ден. Бих живяла там, ако можех. Написах я, след като ми разбиха сърцето, но не веднага след това. Бях наранена толкова силно, че ми отне дълго време, преди да мога да облека чувството в думи. Все още има някои неща по отношение на разбитото ми сърце, които не разбирам, и не зная дали някога ще ги разбера. Но музиката помага. Затова пиша и затова слушам музика непрекъснато. Всъщност вашите песни са ми любими.

Не очаквам да спечеля това състезание. Научила съм се никога да не очаквам каквото и да било. За мен е чест просто да си помисля, че четете нещо, което съм написала.

Докато набираше на клавиатурата последните думи, зрението на Кам се замъгли. Очите му се напълниха със сълзи.

Не беше плакал, когато Тронът го прогони в изгнание, пито когато пропадна през Празнината. Не беше плакал дори когато за пръв път изгуби Лилит преди толкова много хилядолетия.

Но сега не можеше да се спре. Лилит беше страдала толкова много. А Кам беше причината за това. Знаеше, че тя бе наранена, когато се разделиха – как можеше да не знае? – но никога не беше очаквал болката и гневът да се задържат у нея толкова дълго, да вземат връх, както в Кросроудс. Духът на момичето, което обичаше, беше все още там, но беше измъчван безпощадно.

Сълзите му рукнаха, сурови и неспирни. Радваше се, че е сам в библиотеката.

Зззззззссссс.

Една от сълзите на Кам беше паднала върху масата, издавайки цвъртящ звук. Загледа я как прогаря дупка в ламинираната пластмаса, а после в килима отдолу. Спираловиден черен дим се издигна от пода.

Кам скочи на крака, бършейки очи с ръкава на коженото си яке – и загледа как сълзите му разяждат и кожата. Какво ставаше?

– Демоните не бива никога да плачат.

Кам се обърна и откри Луц, с безжични слушалки и микрофон, да играе Doom на таблета си на масата зад гърба на Кам. Откога ли беше там?

Дяволът свали слушалките си:

– Не знаеш ли от какво са направени сълзите на демоните?

– Никога не съм имал повод да узная — каза Кам.

– Гадост – каза Луц. – Изключително отровни. Така че внимавай. Или недей – ти си решаваш.

Кам хвърли поглед обратно към телефона си; радваше се, че сълзите му не са паднали отгоре. Бързо натисна „Изпрати“. Луцифер подсвирна тихо.

– Губиш самообладание – каза Луц. – На Лилит никак няма да й хареса, че току-що направи това.

– Ако се намесиш в това – заплаши Кам, – обезсилва сделката ни.

Луцифер се изкиска:

– Ти и сам причиняваш достатъчно вреда, приятелче. Нямаш нужда от помощта ми. – Направи пауза. – Всъщност представянето ти до този момент е толкова окаяно, че ми е жал за теб. Така че ще ти подхвърля кокал.

Дяволът протегна към него лепящо листче, което Кам сграбчи.

— Какво е това?

– Адресът на Лилит – каза Луц. — Тя направо ще ти се нахвърли, когато върнеш дневника. Може би ще е най-добре да го направиш насаме, не пред цялото училище.

Кам грабна чантата си, провря се покрай дявола и излезе през вратите на библиотеката. До звънеца имаше един час. Може би Лилит щеше още да си е вкъщи.

Изтича до задния паркинг на училището, изчака един боклукчийски камион да отмине, а после освободи крилете си. Чувстваше се добре с разперени криле. Косата му можеше и да оредява, а талията му – да наедрява по прищявка на Луцифер, но крилете му щяха винаги да бъдат най-прекрасната му отличителна черта. Големи и силни, блещукащи на опушената светлина и...

Кам трепна, когато видя, че връхчетата на крилете му изглеждаха тънки и ципести, повече като криле на прилеп, отколкото като тези на бляскав паднал ангел. Поредната атака на Луцифер срещу суетата му. Кам не можеше да допусне това да го парализира. Оставаха му дванайсет дни с Лилит и прекалено много неща за вършене.

Облаци пепел се стелеха по крилете му, когато се извиси в небето. Почувства как топлината на горящите хълмове близва тялото му, затова литна по-високо, докато внезапно небето над него сякаш направи завой и пред него се появи полупрозрачна бариера, точно като стъклото на преспапиетата, които Луцифер му бе показал в Евум.

Беше достигнал горните граници на Ада на Лилит.

Оттук можеше да вижда всичко. Нямаше много. Главните пътища в града – дори магистралата до училището – до един бяха като клупове, които принуждаваха колите, пътуващи по тях, да се движат в безкрайни, безцелни кръгове. Отвъд най-широкия кръг на пътя беше пръстенът от горящи хълмове.

Клаустрофобията накара крилете му да се присвият от спазъм. Трябваше да освободи Лилит от това място.

Кам зави наляво и се спусна надолу, към порутен квартал близо до края на Хай Медоу Роуд. Спря рязко и започна да кръжи във въздуха, двайсет фута над къщата на Лилит. Покривът беше хлътнал на няколко места, а мястото имаше вид, сякаш бе изоставено преди десетилетия. В тази част на града въздухът беше особено наситен с дим. Сигурно е било ужасно място за израстване.

Чу гласа й отдолу. Звучеше ядосана. Винаги звучеше ядосана. Той прибра бързо криле и кацна върху изсъхналата кафява трева в задния й двор.

Лилит седеше на верандата с малко момче, което сигурно беше брат й. Щом видя Кам да завива зад ъгъла, Лилит се изправи и сви юмруци:

– Къде ми е дневникът?

Без да продума, Кам бръкна в чантата си и й подаде черната тетрадка. Пръстите им се докоснаха, когато тя я взе от него, и Кам почувства как през тялото му протича електричество.

Внезапно му се прииска да можеше да задържи дневника. Да е у него снощи, беше почти сякаш Лилит беше с него. Тази вечер щеше отново да спи сам.

– Кой е той? – попита брат й, като кимна в посоката на Кам.

Кам подаде ръка на момчето:

– Аз съм Кам. Ти как се казваш?

– Брус – каза момчето щастливо, а после получи пристъп на кашлица. Ръцете и стъпалата му бяха големи в сравнение с останалата част от тялото му, сякаш би трябвало да е много по-едър, но не беше успял да порасне.

– Не говори с него – каза Лилит на брат си, стиснала Брус с една ръка, а дневника – с другата. Вдигна поглед към Кам: – Видя ли какво направи?

– Той добре ли е? – попита Кам.

– Все едно ти пука. – Тя хвърли поглед към дневника си. – Не си го прочел, нали?

Беше запаметил всяка дума.

– Разбира се, че не – каза Кам. Не искаше да си създава навик да я лъже, но това беше различно. Тя заслужаваше да спечели онзи конкурс за текст на песен. Ако спечелеше, Кам искаше това да е изненада за нея. Ако не успееше – заради намесата на Луцифер, – не искаше тя да е разочарована.

– Тогава защо го взе? – попита тя.

– За да мога да ти го върна – каза той, което беше вярно. – Знам, че е важен за теб. – Осмели се да пристъпи една крачка по-близо и загледа как косата й улавяше слънчевата светлина. – Докато съм тук, исках и да се извиня.

Лилит наклони глава, обзета от подозрения:

– Нямам време за всички неща, за които трябва да се извиниш.

– Това вероятно е вярно – каза Кам. – Знам, че понякога може би прекалявам. Но когато така настойчиво те навивам да създадеш банда, то е само защото вярвам в теб и твоята музика. Обичам да свиря с теб. Но ще се оттегля. Поне ще опитам. Ако искаш. – Погледна я в очите. – Искаш ли?

За момент на Кам му се стори, че видя в очите на Лилит да се появява лъч светлина. Но може би беше просто самозалъгване.

– Мислех, че никога няма да попиташ – каза тя студено. – Хайде, Брус. Време е да ти проверим кислорода.

Момчето вече беше спряло да кашля. Галеше малко бяло куче, което бе доприпкало от къщата.

– Ти гаджето на Лилит ли си?

Кам се ухили:

– Харесва ми това хлапе.

– Затваряй си устата – каза Лилит.

– Е, такъв ли е? – попита я Брус. – Защото ако ти е гадже, ще трябва да спечели и мен на своя страна. Например с аркадни игри и сладолед и например като ме научи да хвърлям баскетболна топка.

– Защо да спираме дотам? – попита Кам. – Ще те науча да хвърляш футболна топка, да се биеш с юмруци, да играеш покер и дори – той хвърли поглед към Лилит, – ще те науча как да победиш най-хладнокръвното момиче.

– Покер – прошепна Брус.

– А какво ще кажеш да научиш себе си на изящното изкуство да си тръгваш? – каза Лилит на Кам.

Кам чу как някаква жена вика Лилит по име от вътрешността на къщата. Лилит се изправи и поведе Брус към вратата.

– Приятно ми е, че се запознахме, Брус.

– И на мен, Кам – каза момченцето. – Никога преди не съм чувал това име. Ще го запомня.

– Не си прави труда – каза Лилит и изгледа кръвнишки Кам, преди да въведе момчето в къщата. – Няма да го видиш никога повече.