Непростено

ИНТЕРЛЮДИЯ

Непознат

Племето дан, Северен Ханаан

Приблизително 1000-та г. пр. Хр.

Слънцето вече не изгряваше над Лилит. В сънищата й вече не се разливаше лунна светлина. Тя се носеше през дните си, все още облечена в украсената с бродерия сватбена рокля, сега изпоцапана с пот и пръст, и събираше нервните погледи на останалите в племето.

Без Кам нейният свят беше безрадостен и мрачен.

В сивото и мъгливо утро Лилит криволичеше близо до реката, когато една ръка я докосна по рамото. Беше Дани. Не го беше виждала от деня, когато Кам си тръгна, и я заболя да го види сега, защото той беше част от света, който тя свързваше с влюбването. Мястото на Дани не беше в тази празнина.

– Все едно гледам в огледало – каза Дани; сивите му очи преливаха от загриженост. – Никога не съм знаел, че може да боли толкова много за някой друг.

Лилит винаги беше харесвала Дани, но той можеше да бъде малко самомнителен.

– Казаха, че си се върнал в племето си – отбеляза тя.

Той кимна:

– Само минавам на връщане.

– Откъде? Да не си...

Дани се намръщи:

– Не знам къде е той, Лилит.

Тя затвори очи, неспособна да се преструва, че не беше възнамерявала да попита точно това.

– Иска ми се да можех да ти кажа, че става по-лесно – продължи Дани, – но не съм сигурен, че наистина става така, когато обичаш истински някого.

Лилит примижа към русото момче пред нея, виждайки болката в очите му. Лиат я нямаше само един месец по-дълго от Кам и въпреки това Дани говореше, сякаш бе понасял цели столетия на сърдечни страдания.

– Сбогом, Дани – каза тя. – Пожелавам ти по-щастливи дни.

– Сбогом, Лилит.

Все още облечена в роклята, тя се гмурна в реката. Мразовитата вода й напомни, че е жива. Тя се надигна, после се понесе по гръб и загледа как двойка скорци прекосяват небето. Преди да се усети, течението я беше отнесло зад един завой и Лилит се намери пред познат бряг, обрасъл с диви цветя.

Тук за пръв път се беше държала за ръце с Кам, за пръв път беше почувствала докосването му.

Прецапа до брега, изкачи се и излезе от реката, изстисквайки водата от косата си, като чувстваше как подгизналата рокля тежи и забавя стъпките й. Клоните на рожковото дърво се протягаха над нея, познати като стар любим.

Това беше нейното място, преди да стане нейно и на Кам. Притисна ръце към грубата кора на дървото и потърси опипом тайното кътче, където бе скрила лирата си. Още беше там.

Тя я остави където си беше.

Изтътна гръмотевица и небето доби зловещ вид. Заваля остър, студен дъжд. Тя затвори очи и остави болката от липсата му да се надигне в нея.

„Вземи любовта ми със себе си, когато си отидеш. “

Лилит отвори очи, сепната от начина, по който песента се бе промъкнала при нея, сякаш се беше понесла по дъжда.

Песента беше измъчена и преследвана, точно като нея.

Тя изпя думите на глас, променяйки няколко ноти в мелодията. Над нея се разнесоха аплодисменти. Лилит рязко скочи на крака и вдигна поглед към момче приблизително на нейната възраст, седнало на един клон.

– Изплаши ме – каза тя и притисна ръка към гърдите си.

– Моите извинения – отвърна момчето. Имаше прямо и открито лице, вълниста коса с цвят на кехлибар и кафяви очи. Носеше наметало от камилска кожа, като повечето мъже в племето й, но под него Лилит забеляза странни груби сини панталони, които прилепваха плътно около глезените му, и бели сандали с тънки, бели връзки, кръстосващи се по изящен и сложен начин. Сигурно беше пристигнал от някое много далечно село.

Той се спусна до един по-нисък клон, като я наблюдаваше. В косата му блестеше дъжд.

– Съчинителка на песни ли си? – попита я той.

Зад лирата й беше пъхната пергаментовата книга, подарък от баща й за празника на жътвата. В нея бяха всичките песни на Лилит.

– Бях някога – каза тя. – Вече не.

– Ах. – Момчето скочи от клона. – Ти страдаш.

Лилит не беше сигурна как това момче знаеше какво чувства тя.

– Мога да го видя в очите ти – продължи той. – Всички велики създатели на музика имат едно общо нещо: сърдечна мъка. Оттам черпят вдъхновението си. – Той се наведе напред. – Навярно някой ден ще благодариш на Кам за вдъхновението.

Пулсът на Лилит се ускори:

– Какво знаеш за Кам?

Момчето се усмихна:

– Знам, че все още копнееш за него. Прав ли съм?

В далечината Лилит виждаше как проблясват светлините на мирното й село. Чуваше гласовете на сестрите си.

– Вярвам, че сърдечната ми болка е много дълбока – каза тя. – Надявам се наистина да е най-дълбоката, защото не бих пожелала тази болка на никого.

Лилит затвори очи и си помисли за Кам. Той беше всичко за нея. Сега всичко си беше отишло.

– Заслужаваш обяснение – каза момчето, сякаш можеше да прочете мислите й.

– Да – улови се да казва Лилит.

– Искаш да го видиш.

– Отчаяно.

– Искаш да го убедиш, че е бил глупак, че е допуснал най-огромната грешка във вселената, че никога повече няма да намери любов като твоята? – Лешниковите му очи проблясваха. – Знам къде е.

Тя се изправи, изпълнена с болка.

– Къде?

– Мога да те заведа при него, но трябва да те предупредя: пътуването ще бъде дълго и опасно. А има и още нещо. Няма да минавам обратно насам.

Той изчака за миг, докато тя проумее смисъла на думите му. Тя погледна към племето си още веднъж и си представи никога повече да не чуе шумоленето от прибирането на зърното, звънливото бълбукане на кладенчова вода, смеха на сестрите си. Струваше ли си, за да види Кам отново?

– Кога можем да тръгнем? – попита тя.

– Да изложа ли предложението си? – попита момчето.

Лилит беше объркана:

– Предложението ти ли?

– Ще те заведа да видиш Кам. – Момчето потри ръце. – Ако двамата се помирите, тогава ще останете заедно. Но ако верният ти любим те отхвърли... – при тези думи той пристъпи заплашително напред. – Ще останеш с мен.

– С теб ли?

– На моя свят би му дошла добре мъничко красота, малко вдъхновение – гласът ти, поезията ти, душата ти. – Момчето плъзна пръст по верижката на врата си. – Мога да ти покажа места, които не си виждала никога преди.

Лилит не се интересуваше от разглеждане на света. Интересуваше я да види Кам. Искаше да се помирят, да съживят любовта си, а по-късно, когато всичко отново придобиеше смисъл – брак, семейство, точно както бяха планирали.

Хвърли поглед към момчето пред нея. Дори не знаеше името му. Нещо у него я безпокоеше. И все пак, ако той можеше да я заведе при Кам...

Бръкна в рожковото дърво за лирата и книгата си. Дали това щеше да е последният път, когато щеше да скрие музиката си в любимото си дърво, последният път, когато щеше да спре поглед върху блещукащата вода при този завой на река Йордан? Ами семейството и приятелите й?

Но ако останеше тук, никога нямаше да узнае какво е могло да бъде.

Затвори очи и каза:

– Готова съм.

Момчето я хвана за ръка и изрече с нисък глас:

– Сключи онова, което някой ден ще е познато като „сделка“.