Невидимия

46.

Амелия Сакс летеше със 130 километра в час по Уестсайд Драйв към Сентрал Парк.

За разлика от магистрален път „Франклин Делано Рузвелт“, тук има много светофари, а след Четиринайсета улица следва остър завой, където шевролетът поднесе и вратата му се остърга в бетонните ограничители.

Убиецът ги беше измамил с поредния си гениален ход. Целта на Уиър не беше нито убийството на Грейди, нито бягството на Андрю Констабъл; те бяха само за отвличане на вниманието, Фокусника преследваше целта, която бяха отхвърлили предишния ден като прекалено очевидна — „Сирк фантастик“.

Сакс тъкмо се канеше да нахълта в едно от последните възможни скривалища в сградата на градския арест, когато Райм позвъни и ѝ разказа за случилото се. Лон Селито и Роланд Бел се бяха насочили към цирка, Мел Купър също бе изтичал да помага. Бо Хауман с няколко екипа от Отряда за бързо реагиране също беше тръгнал натам. Имаха нужда от всеки човек и Райм ѝ нареди веднага да тръгва за местопроизшествието.

— Разбрано — рече тя и затвори телефона.

Обърна се и се затича към изхода, но преди това изрита вратата, пред която стоеше.

За всеки случай.

Помещението беше съвсем празно, съвършено тихо — ако не се смята подигравателният смях на убиеца във въображението ѝ.

Пет минути по-късно Сакс вече седеше в шевролета и натискаше педала на газта до пода.

Светофарът на Двайсет и трета улица светеше червено, но движението не беше голямо и тя премина, разчитайки повече на бързината на реакциите си и спирачките, отколкото на съвестта на гражданите, които би трябвало да ѝ направят път при вида на синята сигнална лампа.

Когато премина кръстовището, тя отново натисна педала докрай и автомобилът бързо ускори до сто и двайсет. Сакс вдигна радиостанцията си, обади се на Райм и го попита какво точно очаква от нея.

Малерик се измъкна бавно от парка, обратно на повечето хора, които тичаха към горящия цирк.

— Какво става?

— Боже мили!

— Полицията… Някой обади ли се на полицията?

— Чухте ли писъците? Чухте ли?

На излизане от парка той се сблъска с млада азиатка, която се взираше разтревожено към цирка.

— Знаете ли какво е станало? — попита тя.

„Да, знам — помисли си той. — Мъжът и циркът, които съсипаха живота ми, загиват.“ Но просто се намръщи и отговори:

— Не знам, но изглежда сериозно.

Продължи на запад по обиколния, половинчасов маршрут към апартамента си, по който щеше да се предреши на няколко пъти и да се увери, че никой не го следи.

Според плана тази нощ трябваше да остане в апартамента, а на сутринта да замине за Европа, където след неколкомесечни тренировки щеше отново да започне да дава представления — вече под новото си име. Никой жив човек, освен почитаемата му публика, не знаеше псевдонима Малерик, с който отсега нататък щеше да се представя. Съжаляваше само за едно — че няма да е в състояние да представя любимия си номер, „Горящото огледало“. Прекалено много хора можеха да свържат фокуса с името му. Налагаше се да се откаже от доста неща: от вентрилоквизма, ментализма и много трикове, които беше изпълнявал. Твърде широкият репертоар можеше да издаде истинската му самоличност.

Малерик продължи по Бродуей, сетне се върна по същия пъти се насочи към апартамента си. През цялото време се оглеждаше, но не видя никой да го следи.

Влезе във фоайето и спря. Наблюдава улицата цели пет минути. Един възрастен мъж — съсед от отсрещната сграда — разхождаше пудела си. След малко прехвърча едно хлапе с ролери. Минаха две момичета със сладоледи. Нямаше друг. Улицата беше празна. Утре бе понеделник — учебен и работен ден. Хората си бяха у дома, гладеха си дрехите, помагаха на децата за домашните… и зяпаха новините на Си Ен Ен за ужасната трагедия в Сентрал Парк.

Той бързо се качи в апартамента си и запали лампите.

Нашето представление е към своя край, почитаема публика.

Ала характерно за нашия занаят е, че онова, което е старо за сегашната публика, може да е ново и непознато за утрешната.

Знаете ли, приятели мои, че целта на бисовете не е зрителите да аплодират изпълнителя, а да се даде възможност на артиста да благодари на публиката си — на онези, които са били достатъчно добри да му позволят да играе за тях.

Затова сега аз ви благодаря за вниманието по време на скромните ми фокуси. Надявам се да съм ви донесъл възторг и радост. Надявам се, че изпълних сърцата ви с трепет в това пътуване в подземния свят, където животът се превръща в смърт, смъртта — в живот, а действителното — в нереално.

Поклон пред вас, почитаема публика…

Той запали свещичката и се настани на дивана. Втренчи се в пламъка. Беше сигурен, че днес той ще потрепне, че ще му предаде чаканото послание.

Наведе се напред, обзет от удовлетворение поради осъщественото отмъщение, в унес започна да се клати напред-назад, дъхът му се забави.

Свещичката потрепна. Да!

„Говорѝ ми.

Потрепни отново…“

И наистина само след минутка пламъкът потрепери.

Само че това трептене не беше послание от душите на отдавна загубени обичани хора, а от хладния вечерен априлски въздух, който изпълни стаята, когато шестима полицаи с бронежилетки разбиха вратата и нахълтаха. Те повалиха шокирания илюзионист на пода и една от тях — червенокосата, която бе видял в апартамента на Линкълн Райм — допря пистолет до главата му и започна да му чете правата.

47.

С ръце, изтръпнали от тежестта на Линкълн Райм и инвалидната му количка, двама запотени полицаи качиха товара си по стълбите и го оставиха във фоайето. Райм се насочи към апартамента на Фокусника и спря до Амелия Сакс.

Докато останалите полицаи отцепваха района, Бел и Селито внимателно претърсиха удивения убиец. Райм бе предложил да повикат лекар от патоанатомичната лаборатория, за да им помогне. Той пристигна скоро и изпълни задачата си. Идеята се оказа добра. Лекарят намери няколко процепа в кожата на илюзиониста — приличаха на тънки белези, но в тях бяха скрити миниатюрни метални инструменти.

— Вижте го на рентген в лазарета на ареста — нареди Райм. — По дяволите, сканирайте го на магнитен резонанс. Всеки сантиметър от тялото му.

Когато му сложиха три чифта белезници и два чифта окови на краката, двама полицаи накараха престъпника да седне на пода. Той се втренчи шокирано в Райм. Паралитикът оглеждаше стаята, където имаше голяма колекция от костюми и инструменти. Маските, изкуствените ръце и каучуковите пълнежи придаваха зловещ вид на помещението, но Райм чувстваше най-вече тъга и самота в тези предмети, предназначени да забавляват хиляди зрители, а затворени тук, за да служат за нечовешките цели на престъпника.

— Как? — прошепна Фокусника. Прочете удивление по лицето му. Също и недоумение, достави голямо удоволствие. Всеки ловец би ви казал, че основната тръпка в лова е преследването на дивеча. Истинските ловци обаче изпитват най-върховното удоволствие при самото залавяне на жертвата.

— Как разбрахте? — повтори арестуваният с хриплив глас.

— Как сме разбрали, че истинската ти цел е циркът ли?

Райм погледна Сакс.

— Нямаше много улики — започна тя, — но те сочеха…

— „Сочеха“ ли, Сакс? Аз бих казал „щяха да ни извадят очите“.

— Сочеха — продължи тя, без да се впечатлява от забележката — точно какво смяташ да направиш. В килера в мазето на ареста намерихме сак с дрехите ти и изкуствената кръв.

— Намерили сте сака?

— По обувките и костюма имаше засъхнала червена боя. И влакна от килим.

— Помислих си, че боята е изкуствена кръв — призна Райм и поклати глава, ядосан сам на себе си. — Това бе логично предположение, но трябваше да допусна и други възможности. Оказа се, че боята е за автомобили. Цветът е оранжевочервен и се използва главно за колите за спешна помощ. Влакната също са с автомобилен произход — от постелки за под, поставяни в линейките допреди осем години.

Сакс поде:

— Затова Линкълн предположи, че наскоро си купил или откраднал стара линейка и си я преправил. Можеше да е за бягството или за нов опит за убийство на Чарлс Грейди. После си спомни месинговите стружки и си помисли дали все пак не са наистина от часовников механизъм. И тъй като ти използва кърпичка, напоена с бензин, в апартамента му, това го наведе на мисълта, че смяташ да скриеш запалителна бомба във фалшива линейка.

— Просто използвах логиката… — обясни Райм.

— Иска да каже, че е имал предчувствие — поправи го Бел.

— Глупости! — сопна се Райм. — Чиста логика си беше. Логиката е гръбнакът на науката, а криминологията е наука.

Селито и Бел се спогледаха ококорени.

Обидното им поведение обаче не сломи ентусиазма на Райм.

— Използвах, както вече уточних, чиста логика. Кара ни разказа за пренасочването на вниманието на публиката към онова, което не искаш да видят.

„Най-добрите илюзионисти така организират номерата си, че насочват публиката право към метода. Зрителите обаче не им вярват. Търсят точно в обратната посока. Когото това се случи, илюзионистът е успял. Публиката е излъгана.“

— Точно това си направил… И трябва да призная, идеята беше блестяща. А аз не съм свикнал да правя комплименти, нали, Сакс?… Искал си да отмъстиш на Кадески за пожара, който е съсипал живота ти. Затова си създал номер, който да ти позволи да го направиш и да се измъкнеш след това. Също както създаваш илюзии на сцената под няколко слоя от заблуда, нали така?

Убиецът не отговори.

Райм продължи:

— Първо ни накара да мислим, че искаш да унищожиш цирка, за да си отмъстиш. Аз обаче не повярвах, прекалено очевидно беше. Нашите подозрения ни доведоха до заблуда номер две: вестникът със статията за Грейди, касовата бележка от ресторанта и хотелският ключ, които да ни наведат на мисълта, че искаш да го убиеш… О, якето край река Хъдсън ли? Смятал си да го оставиш на местопрестъплението, нали? Това е била поредната подхвърлена улика.

Фокусника кимна:

— Така беше. Но излезе по-добре, отколкото го планирах, защото хората ти ме изненадаха и намирането му излезе естествено.

— Да продължим нататък. Ние си помислихме, че си наемен убиец и използваш илюзии, за да се добереш до Грейди и да го убиеш… Разгадаваме ходовете ти. Забравяме подозренията си… До известна степен.

Фокусника се усмихна леко и изхриптя:

— До известна степен. Да, когато използваш разсредоточаване, публиката, умната публика, продължава да се съмнява.

— Затова идва ред на заблуда номер три. За да отвлечеш напълно вниманието ни от цирка, ти нарочно се набута в ръцете ни, за да проникнеш в ареста, но не да убиеш Грейди, а уж да освободиш Констабъл. Ние вече напълно бяхме забравили за цирка и Кадески. Обаче всъщност ти не се интересуваше нито от Грейди, нито от Констабъл.

— Те бяха само за заблуда — призна убиецът.

— Момчетата от Патриотичния съюз няма да са много доволни — измърмори Селито.

Фокусника кимна към белезниците:

— Бих казал, че това е последната ми грижа, не мислите ли?

Като знаеше как се е отразило това на Констабъл и Съюза, Райм не беше много сигурен.

Бел кимна към Фокусника и попита:

— Но защо си е дал толкова труд да планира мнимото бягство на Констабъл?

Селито отговори:

— Очевидно за да отклони вниманието ни от цирка, та да му е по-лесно да вкара бомбата.

— Всъщност не, Дон — възрази бавно Райм. — Има друга причина.

Тези думи, а може би тайнственият тон, с който бяха изречени, накараха Фокусника да погледне Райм с тревога — ако не и със страх. С истинска тревога — за пръв път тази нощ.

„Пипнах те“ — помисли си Райм и каза:

— Това беше четвъртата заблуда.

— Четвърта заблуда! — изненада се Селито.

— Да… Той не е Ерик Уиър — обяви Райм; и сам трябваше да признае, че прозвуча прекалено театрално.

48.

Убиецът въздъхна, облегна се на крака на един стол и затвори очи.

— Не е Уиър? — повтори Селито.

— Точно това е смисълът на всичко, което стори тази седмица — обясни Райм. — Искал е да си отмъсти на Кадески и цирка „Хасбро“, сега „Сирк фантастик“. Отмъщението е по-лесно, ако не се тревожиш за последствията. — Паралитикът извърна очи към Фокусника: — Той обаче се е интересувал. Искал е да избегне затвора, да продължи да дава представления. Затова се преобрази. Превърна се в Ерик Уиър, набута се в ръцете на полицията, даде отпечатъци и се измъкна.

Селито кимна:

— За да ни заблуди и след убийството на Кадески и изгарянето на цирка да търсим Уиър, а не него. — Детективът се намръщи. — Добре де, кой е той, по дяволите?

— Артър Лосър, асистентът на Уиър.

Убиецът издиша шумно при това пълно сриване на прикритието му — и унищожаването на последното зрънце надежда, че ще се измъкне.

— Ама Лосър ни се обади — изтъкна Селито. — От западните щати. От Невада.

— Нищо подобно. Проверих телефонната си сметка. Обаждането е записано като „неизвестен номер“, защото е предплатен разговор на далечно разстояние. Обадил се е от телефонен автомат на Западна 87-а улица. Той няма съпруга. Съобщението на телефонния му секретар в Лас Вегас е измама.

— И по същия начин се е обадил на другия асистент, Китинг, и се е представил за Уиър, така ли? — досети се Селито.

— Да. Питал е за пожара в Охайо и го е заплашил със странни намеци. За по-голяма достоверност. За да излезе, че Уиър отново се е появил. По същата причина е поръчал белезниците „Дарби“ от името на Уиър. Също и пистолета.

Райм се обърна към убиеца:

— Как е гласът? Белите ти дробове по-добре ли са?

— Знаеш, че нищо им няма — сопна се Лосър.

Вече нито шепнеше, нито хриптеше. Белите му дробове не бяха увредени. Това бе поредната хитрост, за да ги накара да повярват, че той е Уиър.

Райм кимна към спалнята:

— Видях няколко скици на плакати. Предполагам, че ти си ги рисувал. На тях се споменава името „Малерик“. Това си ти, нали?

Убиецът кимна:

— Онова, което ти казах тогава, е вярно. Аз мразя старото си име, мразя всичко, което съм бил преди пожара. Спомените за онова време са твърде тежки. Сега аз съм Малерик… Как се досети?

— Ръкавиците — отвърна Райм. — Те ме наведоха на мисълта, че нещо не е наред. Амелия намери гумените ръкавици, които си носил при бягството си от ареста. На теб обаче току-що са ти взели отпечатъци. Какъв е смисълът да носиш ръкавици? Единственото обяснение е, ако отпечатъците, които оставяш, са различни от онези, които са снети в досието ти. Затова се вгледах внимателно в уликите. Амелия беше намерила още леплив парафин в ареста. По него имаше полепнали влакна от бяла хартия или картон. Открих и следи от мастило; като онова по сака ти след нападението на Марстън. Е, каква хартия беше пипал наскоро? Картончетата за сваляне на отпечатъци. Мина ми през ума, че си направил фалшив картон с отпечатъци и си го скрил в картотеката на градския арест. Може би си се промъкнал преобразен като полицай и си скрил картона с отпечатъците на Уиър някъде наблизо. След това, когато са те картотекирали, някак си си ги подменил.

Лосър кимна:

— Скрих картона под бюрото в стаята за взимане на отпечатъци преди няколко дни. Когато ми взимаха отпечатъци, съборих картона на земята и го подмених с този на господин Уиър. Хвърлих моя.

„Господин Уиър“, забеляза Райм. Спомни си същия тон на страхопочитание в гласа на другия асистент, на лудия Джон Китинг.

Лосър се намръщи:

— И вие сте намерили картона, който хвърлих, и сте го дали за сваляне на отпечатъци, така ли?

— Да. Мел взе отпечатъци и от ръкавиците. Много престъпници забравят, че вътре в ръкавиците остават перфектни отпечатъци. Твоите са картотекирани в полицията от времето, когато двамата с Уиър сте били арестувани за престъпна безотговорност в Ню Джърси.

— Да, обаче той трябва да е по-млад от Уиър — изтъкна Селито.

— Той наистина е по-млад. — Райм кимна към Лосър. — Бръчките са само каучуков пълнеж. Също и белезите, фалшиви са. Уиър е роден през 1950 година. Лосър е с двайсет години по-млад. — Замисли се, сетне добави: — О, забравих още нещо. Трябваше да се досетя. Онези парченца каучук, покрити с грим, които Амелия намираше на местопрестъпленията. Предположих, че са от изкуствените накрайници на пръстите. Само че в това няма логика. Никой не носи грим по пръстите си. Не, това е от друго средство за дегизиране. — Райм се вгледа в лицето на убиеца. — С този каучук сигурно е неудобно.

— Свиква се.

— Сакс, я да видим как изглежда всъщност.

С известно затруднение тя отлепи брадата му и парчетата набръчкана изкуствена кожа от бузите и челото му. Лицето му бе възпалено от каучука, но наистина изглеждаше по-младо. Чертите му бяха коренно различни. Той почти не приличаше на предишния си образ.

— Нищо общо с онези маски от „Мисията невъзможна“. Когато искаш, ги слагаш, когато искаш, ги махаш.

— Не, истинските средства за дегизиране са съвсем различни.

— Пръстите също — добави Райм и кимна към лявата ръка на убиеца.

За да изглеждат като истински, те бяха вързани с бинт и покрити с дебел слой каучук. Така двата пръста изглеждаха сраснали, набръчкани, неподвижни и съвършено бели, но иначе не се отличаваха от истинските. Сакс ги огледа и отбеляза:

— Чудех се защо не ги развърза на панаира, след като ние търсехме човек с деформирана лява ръка.

Собствените му пръсти обаче също бяха разкривени и щяха да го издадат.

Райм изгледа убиеца и рече:

— Почти съвършено престъпление. Престъпникът прави всичко, за да обвиним съвсем друг човек. Ние щяхме да сме сигурни, че Уиър е виновникът, но нямаше да успеем да го намерим. Лосър щеше да продължи живота си, а Уиър да изчезне. „Изчезнатият човек“.

И макар че Лосър бе избрал жертвите си от предишния ден, за да заблуди полицията, психологическият профил на Тери Добинс беше съвсем верен — той търсеше отмъщение за пожара, отнел му любим човек. Само че не Уиър искаше възмездие за загубената си кариера и обичаната си съпруга, а Лосър си отмъщаваше за загубата на учителя си — самия Уиър.

— Има обаче един проблем — изтъкна Селито. — Защо смяташ, че Уиър ще изчезне? Как ще стане това?

— Защо мислиш, че накарах тези момчета да ме качат на това изключително трудно достъпно място, Лон? — Райм се огледа. — Исках сам да обходя местопрестъплението. О, извинете, да се повозя из местопрестъплението.

Той започна да обикаля стаята с инвалидната си количка. Спря пред камината и погледна нагоре.

— Мисля, че открих нашия престъпник — обяви и кимна към полицата, където стояха инкрустирана кутия и свещ. — Това е Ерик Уиър, нали? Пепелта му.

Лосър отвърна с мек глас:

— Да. Той знаеше, че не му остава много. Искаше да се махне от спешното отделение в Охайо и да се прибере в дома си в Лас Вегас, преди да умре. Аз го изведох тайно една нощ и го закарах. Той живя още една седмица. Подкупих служителите от нощната смяна в крематориума да го изгорят.

— А отпечатъците? — попита Райм. — Взел си ги, след като е умрял? За да можеш да направиш фалшивия картон.

Убиецът кимна.

— Значи планираш това от години?

Лосър отвърна възбудено:

— Да! Неговата смърт е като рана, която не спира да боли.

— И си рискувал всичко заради това отмъщение? — изненада се Бел. — Заради шефа си?

— Шеф ли? Той беше много повече от шеф! — изсъска бясно Лосър. — Вие нищо не разбирате! За баща си се сещам два пъти годишно, а той е още жив. За господин Уиър мисля всеки миг от живота си. От деня, когато дойде в магазина, където давах представления… Младия Худини, така се представях… Бях на четиринайсет. Какъв ден! Каза, че ще ми помогне да развия въображението си. На петнайсетия си рожден ден избягах от къщи и тръгнах с него.

Гласът му потрепери за миг и той замълча. След малко продължи:

— Господин Уиър можеше да ме бие, да ми крещи, да превръща живота ми в ад, но той виждаше дарбата ми. Грижеше се за мен. Учеше ме как да стана илюзионист… — По лицето на убиеца премина мрачно изражение. — И изведнъж ми го отнеха. Този Кадески. Той и шибаният му бизнес го убиха. Мен също. Артър Лосър също умря в онзи пожар.

Той погледна кутията с тъга и надежда и с такова странно изражение на обич, че Райм почувства студени тръпки по врата си.

Лосър го погледна и се изсмя хладно:

— Е, може да ме хвана, но двамата с господин Уиър получихме своето. Не успяхте да ни спрете навреме. Циркът изгоря, Кадески е мъртъв. А дори да е жив, с кариерата му е свършено.

— А, да, пожарът в цирка. — Райм поклати глава, сетне добави: — И все пак…

Лосър се намръщи, огледа стаята в опит да отгатне какво има предвид Райм.

— Какво? Какво означава това?

— Замислѝ се малко. Какво стана тази вечер? Ти стоеше в Сентрал Парк, гледаше пламъците, дима, разрушението, чуваше писъците… Решаваш, че е по-добре да се омиташ, защото полицията скоро ще дойде. Някой — една млада азиатка с анцуг — се блъска в теб. Разменяте няколко думи за случилото се и тръгвате в различни посоки.

— За какво, по дяволите, става дума? — изръмжа Лосър.

— Виж каишката на часовника си.

Лосър обърна ръката си. На каишката му имаше малко черно дискче. Сакс го отлепи и обясни:

— Електронен сензор. Използвахме го, за да те проследим дотук. Не се ли изненада, че нахълтахме, без дори да почукаме?

— Ама кой…? Чакай! Била е онази илюзионистка, онова момиче! Кара! Не я познах.

— Е, нали това е целият смисъл на илюзията? — изтъкна мрачно Райм. — Забелязахме те в парка, но се бояхме да те арестуваме, защото можеше отново да се измъкнеш. Ти наистина си добър в това. И предположихме, че ще се прибереш по доста заобиколен път. Затова помолих Кара да се дегизира. Тя е добра илюзионистка, да знаеш. Самият аз едва я познах. Когато се блъсна в теб, залепи сензора на часовника ти.

Сакс продължи:

— Можехме да те хванем на улицата, но ти си доста способен в измъкването. А и искахме да открием леговището ти.

— Ама това означава, че сте знаели преди пожара!

— О — рече небрежно Райм, — линейката ли? Сапьорите я откриха и обезвредиха за шейсет секунди. Откараха я и я замениха с друга, за да не усетиш, че сме те разкрили. Знаехме, че искаш да гледаш пожара. Изпратихме доста цивилни агенти в парка със задачата да търсят мъж с твоето телосложение, който ще гледа пожара, но скоро след започването му ще си тръгне. Двама от тях те забелязаха и тогава изпратихме Кара със сензора. И хоп… ето ни тук.

— Ама пожарът… Аз го видях!

Райм се обърна към Сакс:

— Сега разбираш ли защо предпочитам уликите пред свидетелските показания? Той бил видял пожара, следователно трябва да е бил истински. — Отново заговори на Лосър: — Само че той не беше истински.

Сакс обясни:

— Димът, който си видял, е от няколко димни гранати на Националната гвардия, които качихме с един кран на покрива. Пламъците ли? Те бяха от една газова горелка, която монтирахме на изхода, където беше линейката. След това запалихме още две горелки и прожектирахме пламъците върху купола.

— Чух писъци — прошепна Лосър.

— О, това беше по идея на Кара. Накарахме Кадески да каже на публиката, че ще забави за малко представлението заради снимките на филм, в който има епизод с пожар в цирк. Помоли всички да закрещят по даден сигнал. Страшно им хареса. Някои дори се престараха.

— Не — прошепна Фокусника. — Беше…

— Чиста измама. Илюзия.

„Един малък номер от Неподвижния маг.“

— Я по-добре да започвам огледа — отбеляза Сакс и кимна към стаята.

— Да, разбира се, Сакс. Точно за това си мислех. Ето, седим си тук, говорим и замърсяваме местопрестъплението.

Двама полицаи изведоха престъпника. Дребният мъж изглеждаше доста по-умърлушен, отколкото при предишното си залавяне.

Когато другите им двама колеги се канеха да изнесат Райм, телефонът на Лон Селито иззвъня. Той вдигна и заговори:

— Да, тук е… — Погледна Сакс. — Искате да говорите с нея? — Сетне поклати глава и продължи да слуша със сериозен вид. — Добре, ще ѝ предам.

След като затвори, се обърна към Сакс и каза:

— Беше Марлоу.

Началникът на патрулния отдел. Какво става?, зачуди се Райм, като гледаше угрижения Селито.

Дебелият детектив продължи:

— Иска утре да се явиш в десет часа сутринта в централата. Свързано е с повишението ти. — Сетне се намръщи и добави: — Искаше да ти предам и нещо за практическия ти изпит. Ама какво беше? — Той поклати глава, загледа тавана. — Какво беше?

Сакс стоеше, без да помръдва, с ясно и спокойно лице, ала Райм забеляза как започва да чопли кожичката на единия си пръст. Усети се бързо и спря.

Детективът щракна с пръсти и обяви:

— А, да. Каза, че си изкарала третата най-висока оценка в историята на управлението. — Погледна намръщено Райм: — Знаеш какво означава това, нали? Бог да ти е на помощ, животът с нея ще стане непоносим.

Коридорът ѝ се струваше дълъг цял километър.

Кара тичаше по сивия линолеум и само една мисъл занимаваше съзнанието ѝ: не за покойния Ерик Уиър или за безумния му асистент Арт Лосър, не за блестящия си номер в „Сирк фантастик“. Не, единствената ѝ мисъл бе: „Навреме ли идвам?“

Стъпките ѝ отекваха в мрачния коридор. Чуваше говор от телевизори и музика, думи за сбогуване на закъснели посетители.

Чуваше собствените си стъпки.

Спря пред вратата. Пое си дълбоко въздух и по-нервна, отколкото преди представление, влезе.

Поколеба се, сетне каза:

— Здравей, мамо.

Майка ѝ отмести поглед от телевизора. Примигна изненадано и се усмихна:

— О, виж кой бил тук. Здравей, миличка.

„О, Боже — помисли си Кара, втренчена в ясните очи на старицата. — Тя се върна. Тя пак е при мен.“

Приближи се, прегърна майка си и седна до нея.

— Как си?

— Добре. Тази вечер е малко хладно.

— Ще затворя прозореца.

Кара стана и го направи.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш, миличка.

— Бях много заета. Трябва да ти разкажа в какво се замесих, мамо. Няма да повярваш.

— Изгарям от любопитство.

Кара попита възбудено:

— Искаш ли чай или нещо друго за пиене?

— Не, благодаря, миличка… Защо не загасиш този телевизор? Искам да те слушам. Ето дистанционното. Никога не мога да се оправя с него. Понякога си мисля, че някой се промъква и ми сменя каналите.

— Радвам се, че успях да дойда, преди да си легнеш.

— Щях да те изчакам.

Кара се усмихна. Майка ѝ рече:

— Тъкмо си мислех за чичо ти, миличка, за брат ми.

Кара кимна. Покойният брат на майка ѝ бе черната овца в семейството. Още в детството на Кара беше заминал на запад и така и не се обади. Майка ѝ и нейните родители отказваха да говорят за него, а името му бе забранена тема на семейните събирания. Ала, разбира се, слухове не липсваха: бил гей, не — бил хетеросексуален и се оженил, но имал любовница циганка, застрелял друг мъж заради жена, бил стар ерген, алкохолик и джазмузикант…

Кара винаги бе искала да научи повече за него.

— Какво за него, мамо?

— Искаш ли да ти разкажа?

— О, да. Разкажи ми някоя клюка.

Кара се наведе и постави длан върху ръката на старицата.

— Ами… да видим кога беше това… Вероятно през май седемдесета или седемдесет и първа. Не съм сигурна за годината, но съм убедена, че беше през май. Чичо ти и някои негови приятели от армията се върнаха от Виетнам.

— Бил е войник? Не знаех.

— О, какъв красавец беше с униформата си! Там бе преживял тежки неща. — Гласът на старицата стана съвършено сериозен. — Най-добрият приятел на чичо ти бил убит пред очите му. Издъхнал в ръцете му. Някакъв едър негър. Е, Том и един друг войник бяха решили да започнат бизнес и да помогнат на семейството на мъртвия си другар. Затова отидоха на юг и купиха лодка. Можеш ли да си представиш чичо си на лодка? Аз не. За мен това беше най-странното нещо на света. Започнаха да ловят скариди. Том натрупа цяло състояние.

— Мамо — рече тихо Кара.

Майка ѝ се усмихна на някакъв спомен и поклати глава: — Лодка… Е, фирмата му печелеше доста. И всички се изненадваха, защото Том никога не е бил особено умен. — Очите ѝ проблеснаха. — Обаче аз знам какво им казваше той.

— Какво, мамо?

— Умният човек се познава по делата.

— Мъдра мисъл — прошепна Кара.

— О, този човек щеше да ти хареса, Джени. Знаеш ли, че един път се срещна със самия президент? И че е играл пинг-понг в Китай?

Без да забелязва сълзите на дъщеря си, старицата продължи да разказва „Форест Гъмп“, филма, който беше гледала по телевизията преди броени минути. Чичото на Кара се бе казвал Джил, но във въображението на майка ѝ името му беше Том — вероятно по името на Том Ханкс. Самата Кара бе наречена Джени — както се казваше приятелката на Форест.

„Не, не, не — мислеше си младата жена. — Пак закъснях.“ Душата на майка ѝ се беше върнала и отлетяла, а на нейно място оставаше само илюзия.

Разказът на старицата се пренесе от лодка за скариди в Мексиканския залив през риболовен катер в Северния Атлантик, попаднал в някаква „съвършена буря“, до презокеански лайнер, който потъвал, докато брат ѝ, облечен в смокинг, свирел на цигулка. Мисли, спомени и сюжети на десетки филми и книги се преплитаха във въображението ѝ. Скоро старицата съвсем забрави за „чичото“ на Кара и разказът ѝ стана несвързан.

— Някъде навън е — завърши тя накрая. — Сигурна съм, че е навън.

И затвори очи.

Кара се наведе и положи нежно ръка върху нейната, докато старицата заспа. Мислеше си все за проблясъка на майка си, за който ѝ бе съобщила Джейнин и който тя беше пропуснала.

Но щом се бе случило веднъж, значи щеше да се повтори. Накрая Кара стана и излезе в тъмния коридор. Размишляваше, че въпреки целия си талант на илюзионистка не е в състояние да извърши единствения фокус на света, който искаше с цялото си сърце — да пренесе душата на майка си от света на забравата на онова място, където хората изживяват пълноценно годините, които им е дал Господ. Където умът запазва всички спомени от богатата история на семейството. Където пропастите между любимите хора се оказват само ефект — временни илюзии.

49.

Джералд Марлоу, мъж с гъста, неестествено тъмна коса, оглавяваше патрулния отдел на Нюйоркското полицейско управление. Предпазливото му поведение се дължеше на двайсетгодишна кариера като патрулиращ полицай и още петнайсет години на по-рискованата ръководна длъжност.

В понеделник сутринта Амелия Сакс стоеше мирно пред него, с разкъсвани от артритни болки колене. Намираха се в ъгловия кабинет на Марлоу в Голямата сграда на Полис Плаза 1 в Манхатън.

Марлоу вдигна поглед от документите, които четеше, към безупречно изгладената ѝ тъмносиня униформа.

— О, седнете, полицай. Извинявайте. Седнете… Значи вие сте дъщерята на Хърман Сакс.

Тя седна. Забеляза кратко колебание между последните две изречения. Дали пропуснатото обръщение беше „момиче“?

— Тъй вярно.

— Бях на погребението.

— Спомням си.

— Хубаво беше.

„Като всяко погребение.“

Без да сваля поглед от нея, Марлоу продължи:

— Добре, полицай. Ето какво е положението. Леко сте загазили.

Това я сащиса.

— Моля, сър?

— В събота сте правили оглед на местопрестъпление край река Харлем. Някаква кола паднала във водата.

Маздата на Фокусника — след като бе разбила колибата на Карлос.

— Да.

— Арестували сте един човек.

— О, това ли? Не беше точно арест. Този човек мина през лентата и започна да се рови наоколо. Наредих да го изведат и задържат.

— Задържане, арестуване, все същото. Мисълта ми е, че той е останал известно време с белезници.

— Да, трябваше да го отстраня. Пречеше на огледа.

Сакс се поуспокои. Тъпанарят се беше оплакал. Всеки ден се случваше. Никой не се занимаваше с подобни глупости.

— Е, този човек е Виктор Рамос.

— Да, мисля, че ми спомена.

— Конгресмен Виктор Рамос.

Сакс впи нокти в дланите си.

Капитанът отвори последния брой на „Ню Йорк дейли нюз“.

— Я да видим, я да видим. А, ето.

Той вдигна вестника, за да ѝ покаже едно голяма снимка на споменатия конгресмен с белезници. Заглавието гласеше: КРАТКА ПОЧИВКА ЗА ВИКТОР.

— Казали сте на полицаите да го отведат за кратка почивка, така ли е?

— Ама той…

— Вярно ли е?

— Мисля, че да, сър.

— Твърдял е, че търси оцелели.

— Оцелели ли? — избухна в смях тя. — Това беше една талашитена колиба, която се бе съборила, когато колата на престъпника прелитала край нея. Част от стената бе паднала и…

— Не се разгорещявайте толкова, полицай.

— … и мисля, че една торба с празни бутилки се беше скъсала. Това бе единствената щета. Отрядът за бързо реагиране претърси бараката и аз я запечатах. Единствените живи същества вътре са били въшките.

— Аха — измърмори Марлоу, посмутен от избухването ѝ. — Той твърди, че просто искал да се увери, че обитателите са добре.

Тя не се сдържа да не отбележи с рязка ирония:

— Собствениците на дома излязоха без чужда помощ. Нямаше пострадали. Макар че, доколкото разбрах, по-късно единият получил натъртване на бузата, когато оказал съпротива при ареста.

— Арест ли?

— Опитал се да открадне светкавицата на един репортер, след като уринирал върху него.

— О, майко мила…

— Бяха живи и здрави — продължи тя, — друсани до козирката и пълни боклуци. За тези граждани ли се е загрижил Рамос?

Изражението на капитана, едновременно предпазливо и съчувствено, отново стана безпристрастно, типично за висш бюрократ.

— Знаете ли със сигурност, че Рамос е унищожил улики, които биха подпомогнали залавянето на престъпника?

— Дали е унищожил, или не, няма никакво значение, сър. В случая е важна процедурата.

Тя се постара да се овладее, да говори по-спокойно. Все пак Марлоу беше големият началник.

— В момента се опитвам да установя фактите, полицай Сакс. Имате ли доказателства, че са унищожени улики?

Тя въздъхна:

— Не.

— Значи присъствието му на местопрестъплението е било без значение за разследването.

— Аз…

— Било е без значение, нали?

— Тъй вярно. — Тя се изкашля и добави: — Преследвахме убиец на полицай, сър. Това няма ли никакво значение?

— За мен и за много хора има. Но за Рамос — не.

Тя кимна:

— Добре. Какви последствия очаквате, сър?

— Там е имало телевизионни екипи, полицай. Гледахте ли новините онази вечер?

„Не — помисли си тя. — Бях прекалено заета с издирването на опасен убиец.“ Отговори само:

— Не, сър.

— Е, арестуването на Рамос бе подробно отразено.

— Значи единствената му цел е била да го снимат как рискува живота си в търсене на оцелели… Интересно дали скоро няма да се кандидатира?

Дори потвърждаването на такова заключение може да доведе до ранно пенсиониране. Или до лишаване от пенсия. Затова Марлоу не отговори.

— Какво, по…?

— Внимавайте — сряза я Марлоу и стисна устни. — Съжалявам, полицай. Престарали сте се. Рамос е проверил за вас. Научил е за изпита за сержант. Пуснал е връзки. Скъсали са ви.

— Моля?

— Скъсали са ви. Той е разговарял с изпитната комисия.

— Имам третата най-висока оценка в историята на отдела, нали?

— Да, въз основа на тестовете и устните изпити. Но трябваше да вземете и практическия.

— Аз се справих отлично на него.

— Предварителните резултати бяха добри, но в крайния доклад сте скъсана.

— Невъзможно… Какво е станало?

— Един от изпитващите е отказал да ви пусне.

— Отказал е да ме пусне? Ама аз…

Гласът ѝ заглъхна и тя си представи наперения полицай с пушката, който беше излязъл иззад контейнера. Онзи, на когото бе натрила носа.

„Бум, бум…“

Капитанът вдигна един лист и зачете:

— Пише, че не показвате нужното уважение към по-висшестоящите. И сте проявили липса на уважение към равните по чин, водеща до ситуация, застрашаваща живота.

— Значи Рамос е издирил някого, който ми има зъб, и му е продиктувал тези редове. Съжалявам, капитане, но приличат ли ви това на изразни средства на един патрулиращ полицай? „Ситуация, застрашаваща живота“? Хайде бе!

„О, само това няма да преглътна.“

Но почувства, че той не е свършил.

— Какво още, сър? Има още нещо, нали?

— Да, полицай. Има. Положението е по-сериозно.

„Я да чуем колко по-сериозно.“

— Рамос иска временно отстраняване от служба.

— Това са глупости!

— Иска разследване.

— Отмъстителен…

Сакс си спести думата „задник“, защото Марлоу вдигна вежди, напомняйки, че именно такова поведение я е забъркало в тази каша.

Той добави:

— Трябва да ви кажа, че той е достатъчно луд, за да… С една дума — настоява за отстраняване без заплащане.

Това наказание е за полицаи, извършили престъпление.

— Защо?

Марлоу не отговори.

Не се налагаше, разбира се. Сакс знаеше — за да постигне целта си, Рамос трябваше да докаже, че жената, която го е унижила, нарушава системно правилника.

Освен това той беше един отмъстителен задник.

— Какви са основанията?

— Неподчинение, липса на професионализъм.

— Не мога да загубя значката си, сър — прошепна тя, като се стараеше да не издава отчаянието си.

— За резултата от изпита не мога да направя нищо, Амелия. Това е в ръцете на изпитната комисия и вече е решено. Срещу отстраняването обаче ще се боря с всички средства. Но не мога да обещая нищо. Рамос има връзки. В целия град.

Тя вдигна ръка и разчеса кожата под косата си, докато не я заболя. Усети кръв по пръстите си.

— Може ли да кажа нещо неофициално, сър?

Марлоу се отпусна на стола си:

— За Бога, полицай Сакс, разбира се. Знам, че ви е тежко. Кажете какво искате. И се отпуснете. Тук не сме в армията.

Тя прочисти гърлото си и рече:

— Ако се опита да издейства временно отстраняване, ще се обадя в ДПА. Ще вдигна много шум. Ще използвам всички средства.

Наистина щеше да го направи. Макар да знаеше, че полицаите, които търсят правата си чрез Доброволната полицейска асоциация, се смятат неофициално за черни овце. Много от тях постоянно срещат спънки в кариерата, дори да се представят отлично в службата.

— Разбрах, полицай — отвърна Марлоу, без да отмества поглед от лицето ѝ.

Идваше юмручно време.

Така казваше баща ѝ за полицейската служба.

„Ейми, трябва да разбереш. Понякога е напечено, понякога от усилията ти има полза, понякога се отегчаваш. А понякога, не много често, слава Богу, едва юмручно време. Лице в лице. Оказваш се сам и отникъде не идва помощ. И не само срещу престъпниците. Понякога трябва да се изправиш срещу шефа си. Понякога срещу неговите шефове. Или срещу колегите си. Ако ще ставаш полицай, готви се да се справяш сама. Рано или късно ще ти се случи.“

— Е, засега продължавате да изпълнявате задълженията си.

— Да, сър. Кога ще бъде известно?

— След ден-два.

Тя стана и се насочи към вратата. Сетне спря и се обърна:

— Сър?

Марлоу вдигна поглед, сякаш беше изненадан, че тя е още там.

— Рамос бе на мястото на престъпление. Дори да беше кметът или самият президент, пак щях да постъпя така.

— Затова баща ви може да се гордее с вас, полицай. Вие сте достойна негова дъщеря. — Марлоу вдигна слушалката. — Да се надяваме, че нещата ще се уредят.

50.

Том пусна Лон Селито в коридора, където Линкълн Райм, седнал в яркочервената си инвалидна количка, мърмореше на работниците, оправящи щетите от пожара в спалнята му на горния етаж.

На път към кухнята болногледачът изсумтя:

— Остави ги на мира, Линкълн. Какво разбираш от ремонти?

— Въпросът е принципен — тросна се паралитикът. — Това е моята спалня, а те са крайно непохватни.

— Винаги е такъв, когато приключи някой случай — обясни Том на Селито. — Нямаш ли някой въоръжен грабеж или убийство да го усмириш?

— Не се нуждая от усмиряване — сопна се Райм, когато болногледачът излезе. — Искам само хората да внимават със стените ми.

— Здравей, Линк — поздрави го Селито. — Трябва да поговорим.

Тонът и погледът на детектива не убягнаха от вниманието на Райм. Работеха заедно от години и той лесно разчиташе изражението на Селито, особено когато беше разтревожен. Какво ли имаше сега?

— Току-що ми се обади началникът на патрулния отдел. Става дума за Амелия.

На Райм му се стори, че сърцето му започва да бие по-учестено. Разбира се, не можеше да го почувства, макар че все пак усещаше ускоряването на пулса във врата и слепоочията си.

Какво бе станало с нея? Престрелка, катастрофа…

— Казвай, Лон.

— Скъсали са я на изпита за сержанти.

— Какво?

— Да.

Моментното облекчение на Райм се смени със съчувствие към Сакс. Детективът продължи:

— Още неофициално, но разбрах.

— Откъде?

— По веригата. Едно птиченце ми каза. Сакс е звезда. Когато стане нещо такова, веднага се разчува.

— Нали имала отлична оценка?

— Въпреки отличната оценка.

Райм влезе с количката си в лабораторията. Детективът, чиито дрехи днес бяха особено намачкани, го последва.

Обяснението беше просто. Сакс накарала някакъв човек да напусне мястото на огледа и когато не се подчинил, наредила да го арестуват.

— За лош късмет се оказало, че това е Виктор Рамос.

— Конгресменът.

Линкълн Райм не се интересуваше от интригите във властта, но знаеше за Рамос — този политик наскоро се беше сетил за испаноезичните си сънародници в Харлем и смяташе да ги използва като трамплин към по-важен пост в Олбъни или Вашингтон.

— Имат ли право да я скъсат?

— Хайде, Линк, имат право да правят каквото си искат. Дори се говори за временно отстраняване.

— Тя може да се бори. Трябва да се бори.

— Нали знаеш какво става с ченгетата, които потърсят адвокатска помощ? Дори да спечели, има голяма вероятност да я пратят в Източен Ню Йорк. По дяволите, дори по-лошо. Могат да я изпратят на административна длъжност в Източен Ню Йорк.

— Мамка им! — изсъска Райм.

Селито закрачи из стаята, като внимаваше да не настъпва множеството кабели, загледа се в дъската с материалите по разследването на Фокусника, сетне се тръшна на един стол, който изскърца под тежестта му. Опипа дебелия си корем — делото „фокусника“ бе провалило диетата му.

— Има още нещо — добави съзаклятнически.

— Да?

— Ами, познавам един човек. Онзи, дето прочисти Осемнайсети.

— Когато наркотиците изчезваха от хранилището за веществени доказателства? Преди няколко години?

— Да. Същият. Той има сериозни връзки в Голямата сграда. Главният комисар ще се вслуша в мнението му. А той ми е задължен. — Селито махна към дъската: — И, мамка му, гледай какво постигнахме. Заловихме един дяволски опасен негодник. Нека му се обадя. Ще пусна в действие някои връзки.

Райм също заоглежда дъската, апаратурата, масичките, книгите — всичко, предназначено за анализиране на веществените доказателства, събирани от Сакс през последните няколко години.

— Не знам — отвърна той.

— Какъв е проблемът?

— Ако стане сержант по този начин, няма да е нейно постижение.

— Нали знаеш какво означава това повишение за нея, Линк?

Да, знаеше.

— Виж, ние просто ще играем по правилата на Рамос. Ако иска да нанася удари под кръста, и ние ще направим същото. Дори може да го изритаме по кокалчетата. — Селито явно хареса този израз. — Амелия никога няма да разбере. Ще кажа на моя човек да се погрижи да не се разчуе. Той ги умее тези неща.

„Нали знаеш какво означава това повишение за нея…“

— Е, какво мислиш? — подкани го детективът.

Райм запази мълчание, сякаш търсеше отговора в изключените апарати или в зеленината на Сентрал Парк, която се виждаше през прозореца му.

Прахта от ремонта бе почистена и всички следи от пожара бяха „изчезнати“, както се изрази Том. В къщата още миришеше на дим, но той напомняше на Райм само за хубаво отлежало уиски и не го притесняваше.

Беше полунощ. Райм лежеше в специалното си водно легло и гледаше през прозореца. Отвън се чу пърхане от криле. В зависимост от светлината и поведението им соколите можеха да изглеждат по-малки или по-големи. Тази нощ изглеждаха по-едри, отколкото денем. Накокошинени, заплашителни — шумът от цирка никак не им харесваше.

Е, на Райм също не му харесваше. Той тъкмо бе задрямал, но се събуди от гръмки ръкопляскания.

— Трябва да го забранят — изръмжа той на Сакс, легнала до него.

— Мога да прострелям генератора им — отвърна тя с ясен глас.

Явно изобщо не беше заспивала. Бе положила глава на възглавницата до него и той усещаше гъделичкането на косата ѝ върху врата си. Знаеше, че е допряла гърдите и краката си до неговите. Само от наблюдение, разбира се, защото не можеше да почувства допира. Въпреки това близостта ѝ му доставяше удоволствие.

Сакс се придържаше стриктно към правилото на Райм, че когато извършва огледи на местопрестъпления, човек не бива да използва дезодоранти и парфюми. Когато не работеше обаче, кожата ѝ излъчваше приятна миризма — вероятно смес от жасмин, гардения и моторно масло.

Бяха сами. Том бе на кино с някакъв свой приятел и те прекараха вечерта в слушане на музика и с порядъчни количества черен хайвер, солени бисквити и хубаво „Мое“ въпреки трудностите при пиене на шампанско със сламка. Сега Райм си мислеше за музиката — за това, как една чисто механична система от тонове може да те погълне толкова пълно. Тя го омагьосваше. Колкото повече си мислеше на тази тема, толкова повече се убеждаваше, че в това няма нищо мистично. Музиката бе дълбоко вкоренена в неговия свят — свят на науката, логиката и математиката.

Как се пишеха такива мелодии? Ако днешните му упражнения постигнат ефект… щеше ли да е в състояние да натиска клавишите на пиано? Докато размишляваше, той забеляза, че Сакс гледа втренчено тавана.

— Чу ли за изпита ми? — попита тя.

Той се поколеба, сетне отвърна:

— Да.

Досега избягваше да засяга темата. Когато бъде готова да го обсъжда, Сакс сама щеше да заговори. Дотогава темата сякаш не съществуваше.

— Знаеш ли какво е станало? — продължи тя.

— Не всички подробности. Предполагам, че случаят може да се причисли към вечните противоречия между корумпираните политици и отрудените съвестни полицейски служители. Нещо подобно ли е?

— До голяма степен — засмя се тя.

— И аз съм го изпитал, Сакс.

Музиката откъм цирка се усили, възбуждаше различни емоции. Райм някак си чувстваше, че би трябвало да го дразни, но не можеше да не се наслади на темпото ѝ.

— Лон каза ли ти, че смята да използва връзките си? Да се свърже с някакъв свой човек в кметството?

„Амелия никога няма да разбере. Ще кажа на моя човек да се погрижи да не се разчуе…“

— Каза ми, да — засмя се Райм. — Нали го знаеш Лон.

Музиката секна, чуха се ръкопляскалия, сетне — по-слабият глас на конферансието.

— Можел да оправи всичко — добави тя. — Да прецака Рамос.

— Вероятно. Той има добри връзки.

— И ти какво му каза? — попита Сакс.

— Ти как мислиш?

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— Не се съгласих. Казах му да не го прави.

— Така ли?

— Да. Казах му, че ти би предпочела да се издигнеш със собствени сили или изобщо да не получиш повишение.

— По дяволите — измърмори тя.

Той я погледна, разтревожен, че може да не е преценил правилно.

— Бясна съм на Лон, че дори си го е помислил.

— Направил го е с добро намерение.

Стори му се, че тя го прегръща по-силно.

— Онова, което си му казал, Райм, означава за мен повече от всичко останало.

— Знам.

— Нещата ще загрубеят. Рамос иска временно отстраняване. Дванайсет месеца без заплата. Не знам какво ще правя.

— Ще работиш като консултант. С мен.

— Цивилни нямат право да извършват огледи, Райм. Ще трябва да бездействам. Ще полудея.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

— Ще се справиш.

— Обичам те — прошепна тя.

Той вдиша аромата ѝ и я увери, че също я обича.

— Ох, прекалено е светло. — Тя погледна към сиянието от цирка. — Къде са щорите?

— Изгоряха, не помниш ли?

— Мислех, че Том е купил нови.

— Започна да ги слага, но много се суетеше. С цялото това мерене и така нататък. Изгоних го и му казах да ги сложи после.

Сакс стана, взе един чаршаф и го окачи на прозореца. Върна се и се сви до Райм. Скоро заспа.

Той обаче остана буден. Докато слушаше музиката и далечния глас на водещия, в главата му се зародиха няколко идеи и прогониха съня. Скоро беше съвсем разсънен, потънал в мисли.

И нищо чудно — мислеше за цирка.

Късно на следващата сутрин Том влезе в спалнята и установи, че Райм има гостенка.

Джейнин Уилямс седеше на един от новите столове до леглото. Том я поздрави и двамата се ръкуваха.

Болногледачът, който тъкмо се връщаше от пазар, явно беше изненадан от посещението. Благодарение на компютърната система в дома си Райм, разбира се, бе напълно способен да повика когото си поиска и да пусне гостите си да влязат.

— Не се прави на удивен — сопна му се криминологът. — И преди съм канил посетители, нали?

— Нямам такива спомени.

— Може би е по-добре да те уволня и да назнача Джейнин на твое място.

— Защо не назначиш и нея, и мен? Като сме двама, по-леко ще приемаме обидите ти. — Том се обърна с усмивка към медицинската сестра: — Разбира се, не бих ти причинил такова нещо.

— Справяла съм се и с по-тежки случаи.

— Кафе или чай?

— Извинявай — обади се Райм. — Ама къде са ми маниерите? Вече трябваше да съм сложил чайника.

— Едно кафе, ако обичаш — рече Джейнин.

— За мен уиски — поръча си Райм; когато Том погледна с престорен ужас часовника, добави: — Съвсем малко, за лекарство.

— Кафе за всички — отсече болногледачът и излезе.

Райм и Джейнин заговориха за гръбначномозъчни травми и изтощителната терапия с физически упражнения и електрическа стимулация. Сетне, нетърпелив както винаги, паралитикът реши, че достатъчно е любезничил, и понижи глас:

— Има един проблем. Нещо ме тревожи. Мисля, че ти можеш да помогнеш. Надявам се.

Тя го погледна предпазливо:

— Може би.

— Би ли затворила вратата?

Едрата жена стана и затвори. Върна се и отново седна на стола.

— От колко време познаваш Кара? — попита той.

— Кара ли? Отпреди малко повече от година. Откакто майка ѝ постъпи в „Стайвсънд“.

— Това е скъпа клиника, нали?

— Много. Безбожни цени. Но във всички клиники като тази е приблизително едно и също.

— Майка ѝ има ли застраховка?

— Само обичайната здравна осигуровка. Кара плаща по-голямата част от таксата със свои пари. Доколкото може. Сега се е разплатила, но през повечето време изостава от сроковете.

Райм кимна бавно:

— Още един въпрос. Помисли добре, преди да отговориш. И искам да си съвсем искрена.

— Е — отговори сестрата, като сведе несигурно поглед към прясно лакирания под, — ще се постарая.

Следобед Роланд Бел дойде у Райм. На фона на едно вълнуващо джазово изпълнение на пиано двамата обсъдиха веществените доказателства по случая „Андрю Констабъл“.

Чарлс Грейди и самият щатски прокурор бяха решили да отложат делото, за да включат някои допълнителни обвинения — опит за убийство на адвоката му, заговор за убийство и убийство. Процесът нямаше да е лек — връзката на Констабъл с Барнс и Патриотичния съюз бе трудна за доказване, — но ако някой можеше да пъхне обвиняемия зад решетките, това беше Чарлс Грейди. Освен това той щеше да поиска смъртно наказание за Артър Лосър за убийството на полицай Лари Бърк, чието тяло бе открито в един заден вход в Горен Уестсайд. В момента Лон Селито присъстваше на тържественото погребение на убития в Куинс.

Амелия Сакс влезе, изглеждаше изтощена след целодневните разговори с адвокатите от Доброволната полицейска асоциация. Трябваше да се е върнала преди часове. По изражението ѝ Райм се досети, че срещата не е минала добре.

Той имаше някои новини за нея — за срещата с Джейнин и случилото се след това. Беше се опитал да се свърже с нея по-рано, но не успя. Сега нямаше време да ѝ разказва, защото се появи още един гостенин.

Том покани Едуард Кадески в стаята.

— Господин Райм — поздрави новодошлият и кимна.

Беше забравил името на Сакс и затова кимна мълчаливо и на нея. Стисна ръката на Роланд Бел.

— Получих съобщението ви. Имало още нещо по случая, така ли?

Райм кимна:

— Тази сутрин поразучих някои неща и намерих отговорите на още няколко загадки.

— Какви загадки? — попита Сакс.

— Загадки, за които не съм предполагал, че съществуват. Неизвестни загадки.

Тя се намръщи. Директорът на цирка попита тревожно:

— Асистентът на Уиър… Лосър. Да не е избягал?

— Не, не. Още е в ареста.

Отвън отново се позвъни. Том отиде да отвори и след малко в стаята влезе Кара. Огледа се, прокара пръсти през късата си коса.

— Здравейте — примигна, изненадана от присъствието на Кадески.

— Някой ще пие ли нещо? — попита Том.

— Може би, ако ни оставиш за минутка, Том. Моля те.

Болногледачът забеляза напрежението в гласа на работодателя си, кимна и излезе. Райм се обърна към Кара:

— Благодаря, че се отби. Трябва да уточня още няколко неща по случая.

— Няма проблем.

„Загадки…“

— Искам да изясня някои подробности за нощта, когато Фокусника вкара линейката в цирка — обясни Райм.

Младата жена кимна:

— Ще се радвам да помогна.

— Представлението трябваше да започне в осем часа, нали? — обърна се Райм към Кадески.

— Да.

— Когато Лосър е вкарал линейката, вие още не сте се били върнали от интервюто, така ли?

— Точно така.

Райм се обърна към Кара:

— Ти обаче си била там.

— Да. Видях, когато линейката влизаше. Тогава не ми направи впечатление.

— Къде точно я спря Лосър?

— Под трибуните. Е, не точно под тях, но наблизо.

— Не под скъпите места? — обърна се Райм към Кадески.

— Не.

— Значи е било близо до основния противопожарен изход, откъдето хората биха излезли при евакуация.

— Да.

— Линкълн, накъде биеш? — поинтересува се Бел.

— Натам, че Лосър е спрял линейката така, че да причини максимален брой жертви, но в същото време да даде възможност на някои хора от ложите да се измъкнат. Защо ще го прави?

— Не знам — отвърна директорът. — Вероятно е сметнал, че това е най-доброто място, имам предвид най-добро от негова гледна точка. Най-лошо за нас.

— Може би. Но той със сигурност не е искал да се навърта наоколо. Там постоянно имаше полицаи. Затова не би трябвало да има представа за разположението на местата.

— Така е.

— Добре, но не е ли възможно някой вътрешен човек да му е казал, че там е най-подходящото място?

— Вътрешен ли? — намръщи се Кадески. — Да не намеквате, че някой му е помагал? Не, никой от моите хора не би го сторил.

— Райм, накъде биеш? — попита Сакс.

— Аз те помолих да отидеш и да намериш господин Кадески, нали, Кара? — не ѝ обърна внимание той. — Към колко часа беше?

— Около седем и петнайсет.

— И ти беше в района на ложите, така ли? — Тя кимна и Райм продължи: — Близо до изхода?

Младата жена се огледа, започна да кърши нервно ръце.

— Ами да, предполагам, че да. — Погледна Сакс: — Защо ми задава тези въпроси? Какво става?

Райм отговори:

— Питам те, защото си спомних нещо, което ти ни каза, Кара. За хората, които участват в представлението на илюзиониста. Има асистенти, лица, за които се знае, че работят за главния изпълнител. Има доброволци от публиката. Но има и още един вид лица. Сътрудници, които работят за илюзиониста, но публиката не знае за това. Представят се за „случайни“ доброволци.

— Да — потвърди Кадески, — много илюзионисти използват такива сътрудници.

— И ти си била такава през цялото време, нали, Кара? — изстреля Райм.

— Как така? — не скри удивлението си Бел.

Младата жена изтръпна, поклати енергично глава.

— Тя работи за Лосър от самото начало — обяви Райм.

— Не! — не повярва Кадески. — Тя?

Райм продължи:

— Има постоянна нужда от пари и Лосър ѝ е платил петдесет хиляди, за да му помага. Балзак също е в играта.

— Кара? — прошепна Сакс. — Не. Не мога да повярвам. Тя не би го направила!

— Нима? А ти какво знаеш за нея? Знаеш ли изобщо истинското ѝ име например?

— Аз… — Сакс погледна объркано младата жена, сетне прошепна: — Не. Не ми го е казвала.

Обляна в сълзи, Кара само клатеше глава. Накрая заговори:

— Амелия, толкова съжалявам… Но вие не разбирате… Господин Балзак и Уиър са били приятели. Давали са заедно представления и той бе сломен от смъртта на Уиър. Лосър му разказа какво е намислил и господин Балзак ме принуди да му помогна. Но нямах никаква представа, че възнамеряват да наранят някого, повярвайте ми. Господин Балзак твърдеше, че било само изнудване, за да си разчистят сметките с господин Кадески. Когато научих, че Лосър избива хора, вече беше твърде късно. Заплаши, че ако не му помогна, ще ме издаде на полицията. Че ще гния в затвора до края на живота си. Заедно с господин Балзак… — Тя избърса лицето си. — Не бих му причинила такова нещо.

— На учителя си — добави мрачно Райм.

Младата жена се опита да се шмугне между Сакс и Кадески.

— Роланд! — изкрещя Райм.

Бел скочи и я сграбчи. Двамата паднаха на пода. Тя беше силна, но Бел успя да ѝ сложи белезници. Той се изправи задъхан, приближи се отново до Райм и извади радиостанцията си. Повика кола от женския арест.

Сетне, отвратен, прибра радиостанцията и се зае да чете правата на Кара.

Райм въздъхна:

— Опитах се да те предупредя, Сакс, но не можах да се свържа. Иска ми се да не беше вярно. Обаче така стоят нещата. Двамата с Балзак са били съучастници на Лосър. Заблуждавали са ни, сякаш сме тяхна публика.

51.

Полицайката прошепна:

— Аз просто… Просто не виждам как го е направила.

Райм се обърна към Бел:

— Манипулирала е доказателствата, лъгала ни е, подхвърляла е улики… Роланд, иди при дъската и ще ви покажа.

— Кара ли е подхвърляла улики? — изненада се Сакс.

— О, и още как. И много добре се е справила. От първото местопрестъпление, още преди да я открием. Ти ми каза, че ти е дала знак да се видите в кафенето. Всичко е било нагласено от самото начало.

Бел се приближи до дъската и започна да посочва едно по една уликите. Райм обясняваше как Кара ги е използвала, за да ги заблуждава. След малко Том извика:

— Някаква полицайка.

— Да влезе — отвърна Райм.

Полицайката влезе, огледа присъстващите през стилните си очила, кимна на Райм и се обърна към Бел с испански акцент:

— Вие ли повикахте кола от женския арест?

Бел кимна към ъгъла:

— Ето я. Прочел съм ѝ правата.

Полицайката погледна към неподвижната жена и рече:

— Добре, ще я закарам в центъра. Има обаче един проблем.

— Проблем ли? — намръщи се Райм.

— За какво говорите, полицай? — попита Бел.

Без да обръща внимание на детектива, полицайката се обърна към Кадески:

— Може ли да видя документите ви, господине?

— Моите ли? — изненада се продуцентът.

— Да. Бихте ли си показали шофьорската книжка?

— Отново искате документите ми? Нали ви ги показах онзи ден.

— Моля ви, документите, господине.

Объркан, Кадески бръкна в джоба си и извади портфейл.

Той обаче не беше неговият.

Кадески се втренчи удивено в него.

— Чакайте, това… Това не е моят!

— Не е вашият?

— Не — отвърна объркано той; започна да опипва джобовете си. — Не знам…

— Виждате ли от какво се опасявах? — каза полицайката. — Съжалявам, господине, арестувам ви за джебчийство. Имате право да мълчите…

— Това са глупости — промълви Кадески. — Има някаква грешка.

Отвори портфейла и се вгледа в него. Сетне избухна в смях и вдигна шофьорската книжка, за да я видят всички. Беше на Кара.

От портфейла изпадна някаква бележка. Той я вдигна.

„Пипнах те.“

— Това е… — Кадески се намръщи и се вгледа внимателно в полицайката. — Чакай. Това си ти.

„Полицайката“ се изсмя и свали очилата, фуражката и кафявата перука. Кискащият се Роланд Бел ѝ подаде кърпа и тя избърса грима си; свали дебелите си изкуствени вежди и червените си нокти, закрепени над нейните, боядисани в черно. Сетне взе портфейла си от удивения Едуард Кадески и му върна неговия. Той изобщо не беше усетил как е направила размяната.

Сакс поклати глава, не знаеше как да реагира. Двамата с Кадески се втренчиха в лежащото в ъгъла на стаята тяло.

Младата жена се приближи и вдигна леката кукла с дрехи, наподобяващи онези, с които бе облечена Кара, когато Бел я арестуваше. Белезниците бяха закопчани за гумените ръце на манекена.

Докато Сакс и останалите бяха гледали таблицата с уликите, Кара се беше измъкнала и бе оставила куклата на своето място.

— Това е заблуда — обяви Райм. — Фалшива Кара.

Тя сгъна куклата, която се събираше в калъф с големината на малка възглавничка. Чучелото не приличаше много на истински човек, но в сенките нищо неподозиращата публика не би забелязала разликата.

Кадески поклати глава:

— Измъкна се и се преобрази за по-малко от минута?

— За четирийсет секунди.

— Как?

— Показах ви ефекта. Нека запазя метода за себе си — отвърна Кара.

— Предполагам, че с това искаш интервю за работа — изрече високомерно Кадески.

Кара се поколеба и Райм ѝ хвърли окуражителен поглед.

— Не, това беше интервюто. Искам работа.

— Нали каза, че не си готова?

— Е, вие ще решите. Вие мислите ли, че съм готова?

Кадески я огледа внимателно:

— Това беше само един номер. Имаш ли още?

— Колкото искате.

— Колко преобразявания си правила в едно представление?

— Четирийсет и две. Трийсет герои. В трийсетминутно шоу.

— Четирийсет и две преобразявания за половин час? — вдигна вежди цирковият директор.

— Да.

Той се замисли само за няколко секунди, сетне каза:

— Ела следващата седмица. Нямам практика да съкращавам времето за репетиции на артистите си по време на турне, но можем да използваме помощната сцена. И може би ще те взема за зимното турне във Флорида.

Райм и Кара се спогледаха. Тя кимна решително:

— Добре.

Двамата с Кадески си стиснаха ръцете. Цирковият директор погледна куклата, с която ги беше заблудила, и попита:

— Ти ли я направи?

— Да.

— Можеш да я патентоваш.

— Не се бях замисляла за това. Благодаря. Ще го обмисля.

Той отново я изгледа възхитено.

— Четирийсет и две за трийсет минути — повтори на себе си.

Сетне кимна и излезе. И той, и Кара изглеждаха, сякаш са си купили много изгодно луксозна кола.

Сакс се засмя:

— По дяволите, хванах се. — Погледна Райм. — Страхотно го бяхте замислили.

— Я чакай — възнегодува Бел. — И аз участвах. Аз ѝ сложих белезниците.

Сакс отново поклати глава:

— Как го измисли?

Райм обясни, че всичко е започнало миналата нощ, докато си е лежал и е слушал музиката от цирка, гласа на конферансието, аплодисментите и смеха на зрителите. Сетне се сетил за представлението на Кара в „Дим и огледала“, за майсторското ѝ изпълнение.

Беше си спомнил липсата на самоувереност у младата илюзионистка и влиянието на Балзак върху нея.

Сетне си бе припомнил думите на Сакс за тежкото състояние на майка ѝ. Така беше решил да покани Джейнин.

— Още един въпрос. Помисли добре, преди да отговориш. И искам да си съвсем искрена — бе казал, когато тя го посети.

Въпросът беше:

— Мислиш ли, че майка ѝ ще се оправи някога?

Джейнин попита:

— Имаш предвид дали ще възвърне разума си?

— Да. Ще се излекува ли?

— Не.

— Значи Кара няма никога да я заведе в Англия.

— Не, не. Старицата не може да мръдне никъде.

— Кара каза, че не може да напусне работата си, защото трябва да издържа майка си в старческия дом.

— Да, трябва някой да се грижи за старицата. Но не при нас. Тя плаща за временно настаняване и лечение. Майката на Кара не знае дори коя година е. За нея няма значение къде се намира. Съжалявам, че трябва да го кажа, но на нея просто ѝ трябва място, където да изживее остатъка от живота си.

— Какво ще стане, ако я настанят за постоянно в някоя клиника?

— До края състоянието ѝ постоянно ще се влошава. Също както би станало и при нас. Само че на Кара няма да ѝ се налага да плаща луди пари за това.

След това Джейнин и Том излязоха да обядват заедно — и вероятно да си разказват пикантни истории за различни хора, за които са се грижили, — а Райм се обади на Кара. Тя дойде и двамата поговориха. Разговорът беше смущаващ — той не бе свикнал да обсъжда лични проблеми. По-лесно му беше да се изправи пред безскрупулен убиец, отколкото да се намеси в деликатните проблеми на някой друг.

— Не съм запознат много добре с професията ти — започна Райм — но когато те гледах в неделя, изпълнението ти ме впечатли, а аз трудно се впечатлявам. Много си добра.

— За ученик, да — отвърна скромно тя.

— Не — възрази убедено той, — за изпълнител. Трябва да правиш собствени представления.

— Още не съм готова. Някой ден и това ще стане.

След кратко мълчание Райм каза:

— Проблемът е, че когато човек чака, понякога не постига целта си. — Той я огледа от глава до пети. — Понякога нещо… се случва. И ако решиш да отложиш важните неща, те никога не се сбъдват.

— Ама господин Балзак…

— … те потиска. Това е очевидно.

— Той просто мисли кое ще е най-добре за мен.

— Не, не е вярно. Не знам какво си мисли, но съм сигурен, че не е за твое добро. Виж Уиър и Лосър. Виж Китинг. Спомни си собствените си думи. За това, как учителят ти може да те хипнотизира. Благодари на Балзак за стореното, останете приятели, изпрати му покана за първото си представление в „Карнеги хол“, но се освободи от него, докато можеш.

— Аз не съм хипнотизирана — засмя се тя.

Райм продължи:

— Сега имаме известно влияние върху Кадески — след всичко, което направихме. Амелия ми каза колко много харесваш „Сирк фантастик“. Мисля, че трябва да кандидатстваш за работа.

— Дори да го направя, имам лични проблеми, които…

— Майка ти — прекъсна я Райм.

— Да.

— Говорих с Джейнин.

Кара мълчеше.

— Искаш ли да ти разкажа една история?

— История ли?

— Бях началник на Криминалния отдел в Ню Йорк. Занимавах се с обичайните административни глупости, както можеш да се досетиш. Обожавах да извършвам огледи, затова и след като ме повишиха, продължих да го правя. Е, преди няколко години в Бронкс върлуваше сериен убиец. Няма да се впускам в подробности, но положението беше тежко и аз исках на всяка цена да го заловя. От един патрул се получи сигнал, че е имало ново нападение, само половин час преди обаждането. Очакваше се да има добри улики. Затова отидох лично. Точно когато пристигнах, се оказа, че заместникът ми, мой добър приятел, е получил сърдечен удар. Беше много зле. Голям шок за мен. Той бе млад човек и в отлична форма. Както и да е, искаше да ме види. — Райм поклати глава, за да пропъди спомена, и продължи: — Аз обаче останах и започнах огледа, събрах и описах уликите и чак след това отидох в болницата. Стигнах по възможно най-бързия начин, но бях закъснял. Той беше издъхнал преди половин час. Не се гордея с постъпката си. Все още ме боли, когато си спомня. Но не бих постъпил другояче. За нищо на света.

— Намекваш, че трябва да пратя майка си в друг дом, по-евтин, и така ще намеря щастието?

— Разбира се, че не. Настани я някъде, където ще получава онова, което ѝ е нужно: грижи и компания. Не онова, което е нужно на теб. Не в клиника, която ще те разори… Искам да кажа, че трябва да правиш онова, за което знаеш, че си родена, да се съсредоточиш върху него. Постъпи в „Сирк фантастик“. Или на друго място. Просто действай. Още сега.

— Знаеш ли как изглеждат някои от тези домове?

— Вероятно не много добре, но с работата си можеш да намериш някой по-свестен. Извинявай за откровеността, но не съм свикнал да съм тактичен.

Тя поклати глава:

— Виж, Линкълн, дори да се реша, знаеш ли колко хора си мечтаят да работят в „Сирк фантастик“? Те получават по хиляда молби на седмица.

Накрая той се усмихна:

— Е, помислил съм за това. Неподвижния маг има идея и мисля, че трябва да я изпробваме.

Сега Райм разказа всичко това на Сакс.

— Решихме да наречем номера „Избягалият заподозрян“. Смятам да го включа в репертоара си — заяви Кара.

Сакс се обърна към Райм:

— И не ме предупреди…?

— Съжалявам. Ти беше в центъра. Не можах да се свържа.

— Е, можеше да излезе по-добре, ако ми беше казал. Можеше да ми оставиш съобщение.

— Съ-жа-ля-вам. Ето, извиних ти се. Не го правя много често, както знаеш. Мисля, че трябва да го оцениш. Макар че не виждам как би могло да „излезе по-добре“. Изражението ти беше незаменимо. Придаде допълнителна автентичност на номера.

— Ами Балзак? — попита Сакс. — Нали не е познавал Уиър? Нали не е замесен?

Райм кимна към Кара:

— Чиста измислица. Двамата с общи усилия написахме сценария.

Сакс погледна младата жена:

— Първо те наръгват с нож, когато трябва да те пазя. След това те арестуват за съучастие в убийство. — Въздъхна отчаяно. — Това ще бъде трудно приятелство.

Кара предложи да отскочи до кубинския ресторант, за да вземе нещо за хапване, макар Райм да подозираше, че истинската причина е отвратителното кафе, което правят там. Преди обаче да решат какво да вземат, телефонът иззвъня. Райм нареди:

— Команда, вдигни телефона.

След секунда от високоговорителчето прозвуча гласът на Селито:

— Линкълн, зает ли си?

— Зависи. Какво има?

— Злото не спи… Нуждаем се от помощта ти. Имаме странно убийство.

— Последното беше „тайнствено“, ако правилно си спомням. Подозирам, че използваш такива определения само за да възбудиш любопитството ми.

— Не, наистина сме затруднени.

— Добре, добре, дай подробности — изръмжа Райм, макар че зад привидното му недоволство се криеше радост, че ще победи скуката още за известно време.

Кара спря пред „Дим и огледала“.

Забелязваше неща, които не ѝ бяха направили впечатление през последната година и половина, когато бе работила тук. Дупка от въздушна пушка в левия ъгъл на стъклото. Малък надпис на вратата. Прашасала книга за Худини в ъгъла зад витрината, отворена на страницата за въжетата, които предпочитал да използва във фокусите си.

Забеляза лек проблясък във вътрешността на магазина — господин Балзак палеше цигара.

Тя си пое дълбоко въздух. „Нека да се свършва“ — помисли си и влезе.

Той беше в задната част на помещението с гостуващия си приятел — илюзионист от Калифорния. Балзак я представи като своя ученичка и тя се ръкува с другия мъж. Поговориха за представлението му вредната вечер, за други илюзионисти, които гастролираха в града… някои клюки. Накрая гостът вдигна куфара си. Отиваше на летището и се беше отбил да върне нещата, които бе взел на заем. Прегърна Балзак, кимна на Кара и излезе.

— Закъсня — измърмори Балзак.

Сетне забеляза, че тя не оставя чантата си зад щанда, както правеше обикновено. Погледна ръцете ѝ. Тя не носеше чашка с кафе. Това, разбира се, му подсказа, че има нещо. Балзак се намръщи:

— Какво има? Кажи ми.

— Напускам.

— Какво…?

— Говорих с Кадески. Получих работа в „Сирк фантастик“.

— При тях? При Кадески? Не, не, не… грешиш. Това не е илюзионизъм. Това е…

— С това искам да се занимавам.

— Говорили сме десетки пъти. Не си готова. Ти си добра. Но не си безупречна.

— Няма значение — отсече тя. — Важното е, че ще играя на сцена. Ще давам представления.

— Ако избързаш…

— Да избързам ли, Дейвид? Кога ще съм готова според теб? Догодина? След пет години? — Обикновено тя срещаше трудности да го гледа в очите, но сега издържа погледа му. — Ще ме пуснеш ли някога изобщо?

Той замълча и се зае да подрежда някакви документи. Сетне изръмжа:

— Кадески. И какво ще правиш при него?

— Отново ще работя като асистентка. После през зимния сезон ще давам самостоятелни представления във Флорида. След това… кой знае?

Той смачка цигарата си.

— Грешиш. Така ще похабиш таланта си. Това, с което се занимава той, не е онзи илюзионизъм, на който съм те учил.

— Получих работа благодарение на онова, на което си ме учил.

— Кадески — изсумтя презрително той, — нов тип илюзионизъм, пфу!

— Да, така е. Но той представя и класически номера. Помисли си за „Метаморфози“, старото се превръща в ново.

Той остана сериозен, макар че споменаването на номерата му явно му достави удоволствие.

— Дейвид, искам да продължа да се уча от теб. Когато се върна в града, искам пак да ми даваш уроци. Ще ти плащам.

— Съмнявам се, че ще стане. Не можеш да служиш при двама господари — измърмори Балзак; сетне добави с неохота: — Е, ще видим. Но се съмнявам, че ще имам време.

Тя намести презрамката на чантичката си.

— Сега ли тръгваш? — попита той. — Днес?

— Да. Мисля, че така е най-добре.

Той кимна.

— Е, хайде — измърмори Кара, като с мъка сдържаше сълзите си, и пристъпи към вратата.

— Чакай — спря я той.

Влезе в задната част на магазина и след малко се върна. Подаде ѝ един предмет. Беше кутийка от цигари с трите цветни копринени кърпи на Тарбел.

— Ето. Вземи… Хареса ми как изпълняваш номера.

Тя си спомни признанието, което бе получила: „Аха…“

Кара припряно прегърна учителя си; единственият им физически контакт, след като се бяха ръкували при първата си среща.

Той също я прегърна сковано и се отдръпна.

Кара излезе, спря и се обърна да махне на Балзак, но той се беше скрил в тъмното магазинче. Тя пъхна кутийката с кърпичките в чантичката си и тръгна към Шесто Авеню, което щеше да я заведе до апартамента ѝ.

52.

Убийството наистина беше странно.

Два трупа в един пуст район на остров Рузвелт — онази тясна ивица жилищни постройки, лечебни заведения и призрачни развалини в Ийст Ривър. Тъй като кварталът има редовна трамвайна връзка с Манхатън около сградата на Обединените нации, тук живеят много дипломати и служители в ООН.

Именно двама от последните — дребни фигури от Балканите — бяха намерени с вързани ръце и простреляни с по два куршума в тила.

При огледа Амелия Сакс попадна на няколко любопитни факта. Намери пепел от цигари, която липсваше в базата данни на щатската полиция и ФБР, остатъци от растение, което не се срещаше в района на града, и следи от куфар, който бил оставен на земята и вероятно отварян след убийството.

Най-странното бе, че десните обувки на жертвите липсваха. Нямаше ги никъде в околността.

— И при двамата ли дясната обувка, Сакс? — попита Райм, като се вгледа в картонената кутия с уликите. — Какъв извод можем да си направим?

Отговорът на въпроса обаче трябваше да се отложи, защото мобилният ѝ телефон иззвъня. Беше секретарката на капитан Марлоу, който искал да я види в кабинета си. От приключването на случая с Фокусника бяха изминали три дни, три дни, откакто беше научила за претенциите на Виктор Рамос към нея. Досега не бе чула нищо за временното отстраняване.

— Кога? — попита Сакс.

— Веднага — отвърна секретарката.

Сакс затвори, хвърли поглед на Райм, който се усмихваше загадъчно, и каза:

— Това е. Трябва да вървя.

Останаха вгледани един в друг за миг. Сетне Райм кимна и тя излезе.

След половин час Сакс вече бе в кабинета на капитан Джералд Марлоу. Седеше пред него, а той беше забил поглед в някакви бумаги.

— Една секунда, полицай — рече и продължи да чете задълбочено, като от време на време си водеше бележки.

Сакс се размърда нервно. Зачопли кожичките на пръстите си. Минаха две минути, които ѝ се сториха цяла вечност. Тя не издържа и попита:

— Добре, сър. Какво е положението? Той отказа ли се?

Марлоу си отбеляза докъде е стигнал и вдигна очи.

— Кой?

— Рамос. Отказа ли се?

„Той и другото отмъстително лайно — онзи похотливец от практическия изпит.“

— Да се откаже ли? — попита Марлоу, сякаш изненадан от наивността ѝ. — Еее, полицай, за отказване никога не е ставало дума.

Значи оставаше само един възможен повод за посещението ѝ, даде си сметка тя с онази яснота, която получаваш при първия изстрел на открито. Онзи първи изстрел… преди ушите и мускулите ти да свикнат с постоянната стрелба. Само една причина можеше да има, за да я вика тук. Марлоу искаше да ѝ отнеме оръжието и значката. Отстраняваха я временно от служба.

„Мамка му, мамка му…“

Тя прехапа устни.

Марлоу затвори папката и я погледна бащински, което я подразни още повече — сякаш наказанието, което ѝ налагаха, бе толкова тежко, че тя се нуждаеше от родителско утешение.

— Хората като Рамос, полицай, са непобедими. Когато си била в свои води, ти си спечелила битката, като си му сложила белезници. Той обаче спечели войната. Хората като него винаги печелят войната.

— Искате да кажете глупавите хора? Посредствените хора? Алчните хора?

Той отново не отговори, предпазлив като всеки висш бюрократ.

— Погледнете това — рече и посочи бюрото си, претрупано с папки и документи. — Само като си помисля, че се оплаквах от административната работа, когато бях патрул.

Той започна да рови из една купчина, явно търсеше нещо. Отказа се и се зае с друга. Намери някакви документи, които явно бе търсил по друг повод. Прибра ги на друго място и отново се зае да рови.

„О, никога не бях допускала, че ще ме отстранят от работа.“

Сакс изпита огромно разочарование и съжаление. Помисли си: „Добре, щом ще си играем по този начин, така да бъде. Може да ме съсипят, но и на тях ще им излезе солено. Рамос и всички малки Рамосчета горчиво ще съжаляват.“

„Юмручно време…“

— Добре — обяви капитанът, след като най-сетне намери онова, което търсеше.

Беше голям плик с прикрепен към него лист. Той се зачете. Погледна часовника с форма на корабен рул на бюрото си.

— Проклятие, кое време станало. Да пристъпваме към работа, полицай. Дайте си значката.

Със свито сърце тя бръкна в джоба си.

— За колко време?

— За една година, полицай — отвърна Марлоу. — Съжалявам.

„Отстраняване за една година“ — помисли си тя отчаяно. Беше се надявала на три месеца.

— Това успях да постигна. Една година. Сега — значката, ако обичате. — Марлоу поклати глава. — Съжалявам за припряността. След броени минути трябва да съм на заседание. Заседания… истинска лудост. Това е за застраховките. А гражданите си мислят, че работата ни е само да хващаме престъпници. Или по-скоро да не ги хващаме. Да, да… половината от работата ни е глупава бумащина.

Скована от ужас, с чувството, че се задушава, Сакс му подаде износения кожен калъф със значката и служебната си карта.

„Номер пет-осем-осем-пет…“

Какво щеше да прави сега? Да стане нощен пазач?

Телефонът зад капитана иззвъня и той се обърна да вдигне.

— Марлоу на телефона… Да… Охраната е уредена.

И продължи да говори нещо за организацията на процеса срещу Андрю Констабъл. Остави плика в скута си. Закрепи слушалката между рамото и врата си и се зае да го разпечатва.

Продължи да говори за новите обвинения срещу Констабъл, Патриотичния съюз и акциите в Кантон фолс. Говореше почтително, предпазливо, явно разговаряше с кмета или губернатора.

Може би с конгресмен Рамос.

Играеше играта на политиката… Това ли беше полицейската работа? Сакс се почуди дали наистина иска да бъде полицай, ако трябва да се занимава с това.

Тази мисъл я обезсърчи.

„О, Райм, какво ще правим?“

„Ще го преживеем“ — бе рекъл той. Само че преживяването не беше живот. Преживяването бе поражение.

Марлоу, все още крепейки слушалката между рамото и врата си, говореше на езика на бюрокрацията. Накрая отвори плика и пъхна значката ѝ вътре.

Сетне бръкна и извади нещо, увито в хартиена салфетка.

— Няма време за церемонии. Ще организираме нещо по-късно.

Последните думи изрече шепнешком, сякаш бяха отправени към Сакс.

Церемония ли?

Той я погледна. Закри слушалката с ръка и отново прошепна:

— Тези осигуровки. Тъмна Индия. Пак ще се тормозя с таблици на смъртността, годишни ренти, двойни осигуровки…

Марлоу разгърна салфетката и извади нова полицейска значка.

Отново заговори по телефона с почтителен тон:

— Да, сър, ще стоим нащрек… Сложил съм хора и в Бедфорд Джънкшън. И в Харисбърг. Всичко сме предвидили.

Пак прошепна на Сакс:

— Запазихме стария ви номер, полицай.

Подаде ѝ блестящата златиста значка. Номерът беше същият: 5885. Той я пъхна в кожения калъф. Извади още нещо от плика — временна полицейска карта — и също я прибра в калъфа. Сетне ѝ го върна.

На картата пишеше: „Амелия Сакс, детектив трети ранг“.

— Да, сър, чух за това и смятам, че ще овладеем положението… Добре, сър.

Марлоу затвори и поклати глава:

— Комбинацията процес-заседание ще ме довърши. Добре, полицай, ще се наложи да се снимате за постоянната си служебна карта. — Той се замисли и добави предпазливо: — Да не си помислите, че става дума за някаква дискриминация, но предпочитат жените с прибрани коси. Там дисциплината е малко по-затегната. Има ли някакъв проблем с това?

— Ама не ме ли отстранявате?

— Да ви отстраним ли? Не, правим ви детектив. Не ви ли се обадиха? О’Конър трябваше да ви предупреди. Или помощникът му, все някой.

Дан О’Конър беше началник на детективското бюро.

— Никой не ми се е обаждал. Само секретарката ви.

— Е, а трябваше.

— Какво стана?

— Казах ви, че ще направя каквото мога. Това и стана. Не можех да допусна да ви отстранят. Не мога да си позволя да ви загубя. — Той се замисли, загледа се към купчините с документи. — Да не говорим какъв ад щеше да настане, ако ДПА ни съди. Нещата щяха да загрубеят.

„О, да, сър, щяха. Сериозно щяха да загрубеят.“

— Ама нали споменахте нещо за една година?

— Говорех за изпита за повишение в сержант. Не можете да се явите повторно преди април следващата година. В детективското бюро няма опасност от пречки. Там Рамос няма никакво влияние. Ще сте пряко подчинена на Дон Селито.

Тя се втренчи в златната значка.

— Не знам какво да кажа…

— Можете да кажете: „Много благодаря, капитан Марлоу. Работата в патрулния отдел беше удоволствие за мен. Съжалявам, че трябва да ви напусна.“

— Аз…

— Шегувам се, полицай. Аз имам чувство за хумор въпреки всичко, което се говори за мен. О, ако забелязвате, започвате като детектив трети ранг.

— Тъй вярно — отвърна тя, като едва сдържаше самодоволната си усмивка. — Аз…

— Ако искате да стигнете до първи ранг и да ви повишат на сержант, внимавайте кого арестувате… или задържате на местопрестъпленията. И с кого как говорите. Просто да помните един съвет от мен.

— Разбрано, сър.

— Сега, ако ме извините, полицай… тоест детектив. Имам около пет минути да науча всичко за осигуровките.

Амелия Сакс излезе и се приближи към шевролета си; огледа пораженията от сблъсъка с маздата на Лосър в Харлем.

„Доста работа имам по тази кола.“

Автомобилите бяха нейната стихия и тя знаеше мястото на всеки болт, на всяко зъбно колело. В гаража си вероятно имаше повечето инструменти, необходими, за да извърши сама голяма част от ремонта.

И въпреки това Сакс не обичаше лъскавите фасади.

По същата причина, поради която не харесваше работата като манекен или излизането с нахакани млади полицаи. Не се наемаше да го тълкува по-задълбочено, но предполагаше, че има някаква вродена неприязън към козметиката, към външния блясък.

За Амелия Сакс същността на автомобилите беше в техните сърца и души: в бясното тракане на бутала, във воя на спирачки, в перфектното превключване на скоростите, които превръщаха една купчина метал и пластмаса в грация и устрем.

Реши да закара колата в един автосервиз в Куинс, където беше ходила и преди, където механиците бяха умели, повече или по-малко честни и се прекланяха пред такива машини.

Тя се настани зад волана и запали двигателя, чийто рев привлече вниманието на пет-шест полицаи, адвокати и бизнесмени наоколо. Докато излизаше от паркинга, тя взе едно решение. Преди няколко години, след свалянето на ръждата от купето, бе решила да смени фабричния черен цвят на шевролета. Беше избрала яркожълто. Бе взела решението импулсивно, но защо не? Човек не бива да бъде консерватор по отношение на цвета на ноктите, косата или автомобила си.

Сега обаче си мислеше, че след като така или иначе трябва да смени половината обшивка, не е зле отново да я пребоядиса. Веднага реши новият цвят да е сигналночервено. Това имаше двойна символична стойност за нея. Не само защото отиваше на бърза спортна кола, а и защото возилото на Райм — инвалидната количка — бе в този цвят. Криминологът щеше да остане привидно безразличен, но тайно щеше да се зарадва.

Да, червеното беше добър цвят.

Замисли се дали да не закара шевролета веднага, но реши да не бърза. Можеше да покара очуканата кола още няколко дни — както в младостта си. Точно сега искаше да се върне у дома, у Линкълн Райм, да му разкаже за магията, превърнала значката ѝ от сребърна в златна, и отново да се залови с разгадаването на мистерията около двама убити дипломати, непознати растения, странни отпечатъци и две липсващи обувки.

И двете — десни.