Nexus

Девета глава

Нито кафе, нито ябълков пай. Когато излязох на въздух, беше тъмно, а булевардът беше пуст. Бях прегладнял. С няколкото си цента си купих шоколадче и тръгнах към къщи. Ужасяваща екскурзия, особено на празен стомах. Но главата ми жужеше като кошер. Компания ми правеха мъчениците, тези весели, своеволни птички, отдавна изядени от червеите.

Гмурнах се направо в леглото. Защо да ги чакам, макар да имаше обещание за храна? Каквото и да излезеше от техните уста, щеше да е още по-голяма глупост след така приятната забежка към биографиите.

Изчаках няколко дена, преди да съобщя новината на Стася. Когато й подадох чека, тя се стъписа. Не бе вярвала, че съм способен на това. Но не я ли пришпорвах малко? А и чекът — как да бъде сигурна, че няма да излезе невалиден?

Какви въпроси! Нищо не споменах за молбата на Док Забриски да му се обадя, преди да осребря чека. Нямаше смисъл да рискувам да чуя нещо неприятно. Първо го осребри, после се притеснявай — така мислех аз.

Изобщо не ми мина през ума да попитам дали не е променила решението си да си тръгне. Бях изпълнил задачата си, от нея зависеше да изпълни нейната. Не питай никого за нищо — прекалено е рисковано. Напред на всяка цена!

Както и да е, няколко дни по-късно дойде лошата новина. Все едно гръмна двуцевка. Първо, както можеше и да предположа, чекът се оказа без покритие. Второ, Стася беше решила да остане — поне за известно време. За капак Мона ме направи на нищо, задето съм се опитал да се отърва от Стася. Пак бях изменил на думата си. Как можеха да ми имат доверие? И така нататък. Бях с вързани ръце, или по-скоро с вързан език. Беше невъзможно да й кажа какво сме се разбрали със Стася на четири очи. Това само щеше да ме направи още по-голям предател.

Когато попитах кой е осребрил чека, казаха ми, че не било моя работа. Подозирах, че е някой, който като нищо би покрил загубата (най-вероятно онзи мръсен милионер.)

Какво да кажа на Док Забриски? Нищо. Нямах смелостта да му се явя пак пред очите. Всъщност така и не го видях никога повече. Още едно име за задраскване в списъка.

Докато нещата се уталожваха, се случи един странен епизод. Една вечер, почуквайки тихо по стъклото, пак със същия колеблив, увъртащ, опърпан вид, цъфва Осиецки. Имал рожден ден, осведомява ме той. Ефектът от няколкото питиета, които беше гаврътнал, не беше чак толкова пагубен. Беше леко не на фокус, много ясно, пак мърмореше под мустаците си, пак се чешеше, но, ако бихме могли да се изразим така, някак си по-чаровно.

Бях отказал поканата му да отпразнуваме тихичко с него. Пробутах му някакви неубедителни извинения, които така и не пробиха обвилата го мъгла. Имаше такъв гузен вид, че вместо да го натиря, му позволих да пречупи съпротивата ми. Защо пък да не отида в края на краищата? Имаше ли значение, че ризата ми е неогладена и протрита, панталоните ми — измачкани, а сакото — цялото в лекета? Както каза той: „Глупости!“ Идеята му беше да отидем във Вилидж, да пийнем няколко питиета по приятелски и да се приберем рано. Заради доброто старо време. Не беше честно да искаш от някого да празнува рождения си ден сам-самичък. Той раздрънка монетите в джоба си, сякаш за да ми каже, че е добре подплатен. Нямаше да ходим в някакви лъскави кръчми, увери ме той. „Може би първо ще искаш да хапнеш?“ — попита. Ухили се с всичките си разклатени зъби.

И аз се предадох. В Бъро хол ометох един сандвич и кафе — раз, два, три. После слязохме в метрото. Той мърмореше и мънкаше под носа си, както някога. Сегиз-тогиз улавях по някоя членоразделна фраза. Сред рева на метрото това звучеше като „а, да, да, чат-пат му отпускай края… гуляй и пикай… позяпаш мадамите — и кавга… не твърде проклето… пръстен около розичката… нали знаеш… да изтърсиш дървениците от дюшека“.

На Шеридън скуеър слязохме. Никакъв проблем да си намерим кръчма. Като че целият площад бълваше тютюнев дим. От всеки прозорец изригваше джаз, писъците на истерични женски, газещи в собствената си урина. Феите, някои униформени, се разхождаха под ръка, сякаш вървяха по Променад-де-з-англе, и оставяха диря от парфюм, толкова силен, че да задуши котка. Тук-там, също като в Стара Англия, на тротоара лежеше проснат по някой пияница — хълцаше, драйфаше, псуваше и дърдореше обичайните лиготии, „да ви го начукам на всичките“. Сухият режим беше нещо прекрасно. Правеше всекиго жаден, бунтарски настроен и опак. Особено елементът жени. Джинът изкарваше блудницата навън. Какъв мръсен език имаха! По-мръсен и от този на английска курва.

Вътре в кръчмата, прилична на кънтящ ад на колела, ние се промъкнахме до бара — поне достатъчно близо, че да си дадем поръчката. Навсякъде горили с халби в лапите се наливаха. Някои се опитваха да танцуват, други клечаха, все едно серат, някои подбелваха очи и рухваха, някои лазеха на четири крака под масата и душеха като разгонени песове, а други спокойно си закопчаваха или разкопчаваха дюкяните. В единия край на бара стоеше ченге по риза и тиранти, с притворени очи и изсулена от панталоните риза. Кобурът заедно с револвера лежеше на бара, захлупен под шапката му. (Най-вероятно за да покаже, че е дежурен.) Осиецки отбеляза безпомощното му състояние и му се прииска да му се пробва. Издърпах го настрани, само за да го видя как се пльосва върху една маса, залята с помия. Едно момиче го гушна и започна да танцува с него — той не помръдваше от мястото си, разбира се. Погледът му беше отнесен, сякаш броеше овце.

Решихме да се махнем от кръчмата. Беше твърде шумно. Завихме по една странична уличка, украсена с кофи за боклук, празни щайги и лански боклуци. Пак кръчма. Същото, само че още по-зле. Тук, Бог да ми е на помощ, нямаше нищо друго освен педали. Моряците го бяха превзели. Някои бяха с поли. Измъкнахме се навън сред насмешки и дюдюкане.

— Странно — каза Осиецки — колко се е променил Вилидж. Един голям, грамаден гъз, не е ли така?

— Какво ще кажеш да идем към града?

Той се спря и се зачеса по тиквата. Очевидно мислеше.

— Да бе, спомних си — изломоти той и премести ръка от главата на чатала. — Има едно хубаво, тихичко местенце, където ходех някога… дансинг, приглушени светлини… и не е много скъпо.

Тъкмо тогава се приближи едно такси. Спря точно до нас.

— Място ли търсите?

— Да — отвърна Осиецки, като продължаваше да се чеше и мисли.

— Скачайте вътре!

Скочихме. Таксито потегли като ракета. Не бяхме му дали никакъв адрес. Не ми харесваше да ме отмъкват така в неизвестна посока.

Сръгах Осиецки.

— Къде отиваме?

Отговори шофьорът:

— Спокойно, ще разберете. И вярвайте на думата ми, кръчмата не е мошеническа.

— Може би той има нещо предвид — обади се Осиецки. Държеше се така, сякаш е очарован.

Спряхме до една висока сграда в Западните трийсет. Не чак толкова далеч, мина ми през ума, от френския бардак, където получих първата си доза трипер. Кварталът беше запустял — дрогиран, замръзнал, превъртял. Полумъртви котки кръстосваха едва-едва. Огледах сградата от горе на долу. Не чувах тиха музика да идва откъм слепите прозорци.

— Звъннете на звънеца и кажете, че аз ви пращам — каза шофьорът и ни даде визитката си, за да я покажем.

Поиска и един долар бакшиш, задето ни е светнал. Осиецки поиска да го оспори. Защо?, зачудих се. Какво значение имаше един долар?

— Хайде — подканих го, — губим време. Мястото май е добро.

— Не това място си бях наумил — рече Осиецки, втренчен подир отдалечаващото се такси и онзи един долар.

— Какво значение има? Имаш рожден ден, помниш ли?

Позвънихме на вратата, портиерът се появи, показахме визитката. (Същински двама ахмаци от степите на Небраска.) Той ни поведе към асансьора и се заизкачвахме — около осем-десет етажа. (Сега нямаше как да скочиш през прозореца!) Вратата се отвори безшумно, като намазана с грес. В първия миг се стъписах. Къде се намирахме — в небесния рай? Навсякъде звезди — по стените, по тавана, по вратите, по прозорците. Елисейските полета, кълна се. И тези плъзгащи се, плаващи създания, облечени в тюл и газ, ненаситни и прозрачни, всички протегнали ръце да ни посрещнат. Какво по-пленително от това? Това бяха хурии на фона на среднощните звезди. Музика ли долавяха ушите ми или ритмичното пърхане на ангелски крила? Като че идваше отдалеч — дискретна, приглушена, небесна. Това е, което се купува с пари, помислих си, и колко прекрасно е да имаш пари, каквито щеш пари, парите на когото и да било. Пари, пари… моят небесен рай.

Ескортирани от двете най-ислямски хурии — такива, каквито самият Мохамед би избрал, — ние навлязохме с танцова стъпка в това място на веселие, където всичко плуваше в син сумрак като светлината на Азия, процеждаща се през счупен аквариум. Очакваше ни маса, застлана с бяла дамаска покривка, а в самия й център беше поставена ваза с бледорозови рози, истински. Към сиянието на покривката се прибавяха и блещукащите отражения на звездите горе. И в очите на хуриите имаше звезди, а гърдите им, едва прикрити с воал, бяха като златни пашкули, напращели от звезден сок. Дори и говорът им беше звезден — неясен, ала съкровен, галещ, но далечен. Искряща каша, подправена с рожковите и алоето на етикета. И сред нея долових думата шампанско. Някои поръчваше шампанско. Шампанско? Но какво бяхме ние — херцози? Прокарах леко пръст по протритата си яка.

— Разбира се — каза Осиецки. — Шампанско, защо не?

— А може би и малко хайвер? — изломоти тази отляво.

— Разбира се! И хайвер!

Появи се продавачката на цигари — сякаш от някоя тайна врата. Макар в джоба ми все още да имах няколко насипни цигари, купихме три пакета цигари със златен филтър, защото златото отиваше на звездите, приглушените светлини, небесните арфи, свирещи някъде зад нас или около нас, Господ знае къде — всичко беше толкова сумрачно, дискретно, ултраефирно.

Едва бях отпил от шампанското, когато ги чух и двете да питат едновременно, сякаш през ларинкса на медиум: „Не желаете ли един танц?“

С Осиецки се изправихме като дресирани тюлени. Разбира се, ще танцуваме, защо не? Никой от нас не знаеше с кой крак се започва. Подът беше така излъскан, че ми се стори, че се движим на колелца. Танцуваха бавно, много бавно, притиснали плътно до нас топлите си, росни тела — цели от цветен прашец и звезден прах, а краката им се полюшваха като гумени растения. Какъв опияняващ парфюм лъхаше от гладките им като сатен членове! Те не танцуваха, те припадаха в обятията ни.

Върнахме се на масата и отново пихме от великолепното, пенливо шампанско. Зададоха ни няколко учтиви въпроса. Дали сме от отдавна в града. Какво продаваме? А после — „Не желаете ли да похапнете?“

Като че на мига до нас изникна келнер в пълна униформа. (Тук нямаше щракане с пръсти, нито кимане с глава или махване — всичко работеше с радар.) Огромно меню ни гледаше в очите. Беше пъхнал по едно в лапите ни, после се отдръпна и зае стойка мирно. Двете госпожици също преглеждаха менюто. Очевидно бяха гладни. За да ни улеснят, поръчаха и за нас заедно с тях.

Разбираха от храна тези любезни създания. Ястията изглеждаха превъзходни на вкус, трябва да отбележа. Стриди, омари, още хайвер, сирена, английски бисквити, макови кифлички — преапетитно угощение.

Забелязах, че Осиецки е придобил странно изражение. То стана още по-странно, когато келнерът се появи пак с нова кофичка с шампанско (поръчана по радара), което беше даже още по-освежително, още по-искрящо от първата двулитрова бутилка.

Искаме ли още нещо? Това дойде отзад. Вежлив, културен глас, обучаван от люлката.

Никой не каза нищо. Устите ни бяха препълнени. Гласът се оттегли в питагорейските сенки.

Посред изисканата вечеря едното от момичетата се извини. Трябвало да изпълни номера си. Появи се отново в центъра на стаята под оранжев прожектор. Човек-нож. Как успяваше да се кълчи така с омарите, хайвера и шампанското, които се търкаляха из шкембето й, не можех да проумея. Тя беше боа-удушвач, поглъщаща се сама.

Докато вървеше изпълнението й, онази на масата ни обсипваше с въпроси. Винаги с онзи тих, приглушен глас, от който капеха мед и мляко, но всеки въпрос ставаше все по-прям, по-ясен, забелязах. Очевидно се прицелваше в ключа към нашето богатство. С какво точно изкарваме прехраната си? Погледът й многозначително блуждаеше по облеклото ни. Имаше несъответствие, което я интригуваше, ако можем да се изразим по този начин. Или пък бяхме твърде блажено доволни, твърде небрежни към светските фактори, участващи в ситуацията? Осиецки, неговата усмивка (уклончива), неговите нехайни, импровизирани отговори я дразнеха.

Отдадох цялото си внимание на акробатката. Нека Осиецки се оправя с раздела въпроси и отговори!

Номерът беше стигнал връхната точка, където трябваше да се симулира оргазъм. По изтънчен начин, разбира се. Държах чашата шампанско в едната си ръка, а в другата — сандвич с хайвер. Всичко вървеше гладко, дори и оргазмът на пода. Същите звезди, същият син сумрак, същият сдържан секс от оркестъра, същият келнер, същата покривка. Изведнъж всичко свърши. Леки звуци от аплодисменти, още един поклон, и ето я, връща се на празничната трапеза. Още шампанско, иска ли питане, още хайвер, още пилешки бутчета. Ах, да можеше да се живее така по двайсет и четири часа в денонощието! Вече се потях обилно. Напъваше ме да си махна вратовръзката. („Не бива!“ — обади се слаб гласец вътре в мен.)

Тя беше застанала до масата.

— Бихте ли ме извинили? — попита. — Веднага се връщам.

Естествено, извинихме я. След такъв номер тя несъмнено трябваше да направи пиш-пиш, да си напудри лицето, да се поосвежи. Храната щеше да почака. (Нали не сме вълци.) И шампанското също. И ние.

Музиката отново засвири, някъде в синята нощ, дискретна, интимна — призрачен, шепнещ зов. Призрачна музика се носеше от върховете на гонадите. Понадигнах се и размърдах устни. За моя изненада тя не помръдна, нашият самотен ангел. Каза, че не била в подходящо настроение. Осиецки се пробва с чара си. Същият отговор. Дори още по-лаконичен. Храната също бе загубила привлекателността си за нея. Тя потъна в мъртво мълчание.

Ние с Осиецки продължихме да ядем и пием. Келнерите бяха спрели да ни безпокоят. Вече не се появяваха отникъде кофички с шампанско. Постепенно масите около нас опустяваха. Музиката утихна напълно.

Мълчаливката се изправи рязко и офейка, без дори да се извини.

— Скоро ще дойде сметката — отбеляза Осиецки, почти на себе си.

— И тогава какво? — попитах. — Имаш ли достатъчно да я платиш?

— Зависи. — Той се усмихна през зъби.

И разбира се, точно както той каза, се появи келнерът в пълна униформа със сметката в ръка. Осиецки я взе, гледа я дълго и се мота, пресметна я на глас няколко пъти, а после каза на келнера:

— Къде мога да намеря управителя?

— Елате с мен — отвърна келнерът, без лицето му да трепне.

— Връщам се след минутка — Осиецки размаха сметката като важно известие от фронта.

След минута или час — какво значение имаше? Бях негов съучастник. Изход нямаше. Играта свърши.

Опитвах се да си представя колко са ни оскубали. Каквато и да беше сумата, знаех, че Осиецки не разполага с нея. Седях там като плъх в дупката си и чаках капанът да щракне. Ожаднях. Протегнах ръка към шампанското и друг келнер, по риза, дойде и започна да раздига масата. Първо грабна бутилката. После раздигна и остатъците. Не пропусна и трошица. Най-накрая отнесе и покривката.

Зачудих се дали някой няма да измъкне и стола изпод мен — или ще ми тикне метла в ръката и ще ми изкомандва да се хващам на работа.

Когато си объркан, върви пусни една вода. Добра идея, рекох си. Така можеше и да мярна Осиецки.

Намерих тоалетната в края на коридора, тъкмо зад асансьора. Звездите бяха угаснали. Вече нямаше сини небеса. Само проста, всекидневна реалност — бях и брадясал. На връщане мярнах четирима-петима юнака, скупчени в ъгъла. Изглеждаха стъписани от ужас. Над тях се извисяваше грамадата на гад в униформа. Изглеждаше завършен побойник.

Но Осиецки не се виждаше никакъв.

Върнах се на масата и седнах. Бях ожаднял дори още повече. Чаша проста чешмяна вода би ме задоволила, но не смеех да си поискам. Синьото бе избледняло до пепел. Сега различавах предметите по-ясно. Беше като край на сън, когато краищата се разнищват.

„Какво ли прави той? — не спирах да се питам. — Дали се опитва да се измъкне с приказки?“

Потрисах се, като си помислех какво ще ни се случи, ако онова изчадие в униформа ни подбере.

Мина половин час, докато Осиецки се появи отново. Изобщо не изглеждаше по-зле от мъченията, които подозирах, че е изтърпял. Всъщност се усмихваше и се кискаше едновременно.

— Да вървим — каза той. — Всичко е уредено.

Скочих на крака.

— Колко? — попитах, докато препускахме към гардеробната.

— Познай!

— Не мога.

— Почти стотарка — каза той.

— Не!

— Чакай — рече той. — Изчакай, докато излезем.

Сега мястото изглеждаше като фабрика за ковчези.

Наоколо скитаха само привидения. На дневна светлина сигурно изглеждаше още по-зле. Сетих се за ония момци, дето ги видях скупчени в ъгъла. Зачудих се как ли ще изглеждат те — след процедурата.

Когато излязохме навън, се зазоряваше. Нищо не се виждаше освен препълнените кофи за боклук. Дори и котките бяха изчезнали. Запътихме се бързо към най-близката метростанция.

Той се изкикоти. После каза:

— Не ни струва и грош.

Започна да ми обяснява какво се е случило в кабинета на управителя. „За ненормален — помислих си — ти си хитър като лисица!“

Ето какво станало… След като извадил от джобовете си всичките си пари в брой — някакви си дванайсет-тринайсет долара — той предложил да напише чек за остатъка. Управителят, разбира се, му се изсмял в лицето. Попитал Осиецки дали е забелязал нещо на път за кабинета му. Осиецки много добре знаел за какво говори той. „Говорите за онези мъже в ъгъла?“ — да, и те били предложили да платят с фалшиви чекове. Посочил часовниците и пръстените на бюрото си. Осиецки разбрал и това. После, невинен като агънце, предложил да ни задържат, докато банките отворят. Телефонно обаждане щяло да потвърди има ли покритие чекът, или не. Последвал разпит. Къде работел? В какво? Откога живеел в Ню Йорк? Женен ли бил? Имал ли и спестовна сметка? И така нататък.

Онова, което всъщност обърнало нещата в негова полза, мислеше Осиецки, била визитката, която той показал на управителя. Тя и чековата книжка — и двете били на името на виден архитект, приятел на Осиецки. Оттам нататък натискът отслабнал. Върнали му чековата книжка и Осиецки веднага написал чек — включително и щедър бакшиш за келнера!

— Смешна работа — рече той. — Но този дребен щрих — бакшишът — ги впечатли. Мен той би ме направил подозрителен. — Той се ухили по обичайному, този път с малко плюнка. — И това беше.

— Но какво ще каже приятелят ти, когато открие, че си подписал чек от негово име?

— Нищо — беше спокойният отговор. — Той е мъртъв. Почина само преди два дни.

Естествено, смятах да го попитам как така чековата книжка на приятеля му се е оказала у него, но си рекох „майната му! Човек, който е побъркан и хитрец едновременно, може всичко да обясни. Зарежи!“

И вместо това попитах:

— Не си прост ти, а?

— Налага ми се — отвърна той. — Поне в този град.

Докато пътувахме с метрото, той се наведе и изкрещя в глухото ми ухо:

— Хубав рожден ден, а? Хареса ли ти шампанското? Тия бяха прости… всеки можеше да ги преметне!

На Бъро хол, където отново излязохме на въздух, той се спря и се загледа в небето — лицето му грееше от радост и доволство.

— Кукуригууу! — изкукурига той, а после раздрънка монетите в джоба си. — Какво ще кажеш да закусваме при Джо?

— Чудесно — отвърнах. — Бекон с яйца ще ми дойде добре.

Докато влизахме в ресторанта — „Значи според теб постъпих доста хитро, а? Това нищо не беше. Трябваше да ме видиш в Монреал. Искам да кажа, като въртях публичния дом.“

Изведнъж се паникьосах. Пари… кой имаше нари? Нямаше отново да изтърпя същото представление.

— Какво те прихваща? — попита той. — Имам пари, разбира се.

— Имам предвид в брой. Не ми ли каза, че си жертвал банкнотите от джоба ти?

— Как не — рече. — Върнаха ми ги, като подписах чека.

— Поех шумно въздух.

— Олеле! — възкликнах. — Това удари всичко в земята! Ти не си хитрец, ти си магьосник!

Сега не говорим за друго, освен за Париж. Париж ще реши всичките ни проблеми. Междувременно всеки трябва да си намери работа. Стася ще прави кукли и посмъртни маски. Мона ще продава своята кръв, защото моята не струва.

Междувременно, каквито сме си работни пиявици, нови балами предлагат да им изсмучем кръвта. Един от тях е индианец чероки. Индианец-никаквец — вечно пиян и гаден. Обаче като се напие, си хвърля парите на вятъра… Друг пък предложи да ни плаща наема всеки месец. Остави първата вноска в плик под вратата преди няколко нощи, докато спяхме като заклани. Има и един хирург евреин, също намислил да помага — специалист по джудо. Доста странно за човек с неговото положение — това ме стъписва. Добър е за щрих в последния момент. После, онзи мошеник, дето те двете го бяха вдигнали на крака. В замяна на услугите си той иска сегиз-тогиз по някой сандвич, върху който някоя от тях трябва да направи малко пиш-пиш.

По време на този нов изблик на безумие сменихме стенната украса — сега жилището прилича на музея на мадам Тюсо. Нищо друго освен скелети, посмъртни маски, арлекини-дегенерати, надгробни камъни и мексикански божества — всичките в крещящи цветове.

От време на време, дали от вълнение или от безумните им напъни, те получават страхотни пристъпи на повръщане. Или дрисък. Едно след друго, като в „Рамаяна“.

После един ден, отвратен от всичката тая безсмислена дейност, ме осени умна идея. Ей тъй на, реших да се свържа с брата на Мона — не онзи от Уест Пойнт, а другият, по-малкият. Тя винаги го описваше като много искрен и много прям. Не знаел как се лъже, така се изрази веднъж.

Да, защо пък да нямам куража за един задушевен разговор? Няколко прости факти, няколко студени истини щяха да бъдат приятна интермедия в непрекъснатия поток от фантазии и суетня.

И така, обаждам му се. За моя почуда той няма търпение да дойде да се видим. Казва, че отдавна искал да ни посети, но Мона не щяла и да чуе. Звучи умно, откровено, общо взето sympathique по телефона. Момчешки, все едно ми обяснява, че скоро се надява да стане адвокат.

Един поглед към музея на изродите, който обитаваме, и той е втрещен. Обикаля наоколо в транс, зяпа това и онова, клати неодобрително глава.

— Значи така живеете? — повтаря той отново и отново. — Идеята е нейна, без съмнение. Боже, колко е смахната тя!

Предлагам му чаша вино, но той ме осведомява, че не близва алкохол. Кафе? Не, чаша вода е достатъчна.

Питам го дали тя винаги е била такава. В отговор той ми обяснява, че никой в тяхното семейство не знаел много за нея. Тя вечно била самостоятелна, вечно потайна, вечно се преструвала, че нещата са други, а не такива, каквито са. Нищо друго освен лъжи, лъжи и лъжи.

— Но каква беше, преди да постъпи в колежа?

— Колеж ли? Тя и гимназия не е завършила. Напусна дома на шестнайсет години.

Намекнах възможно най-тактично, че вероятно условията у дома са я потискали.

— Може би не е могла да приеме мащехата си — додадох.

— Мащеха ли? Казала ти е, че е имала мащеха? Кучка такава!

— Да — отвърнах. — Вечно настоява, че не се разбирала с мащехата си. От друга страна, много обичала баща си. Така твърди тя. Били много близки.

— И какво друго? — устните му бяха присвити от гняв.

— О, много неща. Например, сестра й я мразела. Така и не знаела защо.

— Не казвай нищо повече — каза той. — Престани! Напротив! Точно обратното. Майка ми беше най-милата майка. Тя беше истинската й майка, а не мащеха. Що се отнася до баща ми, той така й се вбесяваше, че я пребиваше безмилостно. Най-вече заради лъжите й… Сестра й, казваш. Да, тя е нормална, конвенционална личност, а и е много хубава. В нея никога не е имало никаква омраза. Напротив, правела всичко по силите си да облекчи живота на всички. Но с такава кучка никой не можел да се оправи. Трябвало всичко да става на нейната. Когато не ставало, заплашвала, че ще избяга.

— Не разбирам — казах. — Знам, че е родена лъжкиня, но… Да обръща всичко с главата надолу — защо? Какво се опитва да докаже?

— Тя винаги е смятала, че е по-горе от нас — отвърна той. — Ние бяхме твърде прозаични, твърде конвенционални за нейния вкус. Тя беше нещо — актриса според нея. Но нямаше талант, нито капчица. Беше твърде театрална, ако ме разбираш. Но трябва да призная, че винаги знаеше как да направи благоприятно впечатление на другите. Имаше природна дарба да мами хората. Както ти казах, откакто офейка, не знаем нищо или почти нищо за живота й. Виждаме я може би веднъж годишно, ако не и по-рядко. Тя винаги пристига с куп подаръци, като принцеса. И винаги с торба лъжи за великите си начинания. Но никога не можеш да налучкаш с какво точно се занимава.

— Трябва да те попитам за нещо — казах. — Кажи ми, вашите евреи ли са?

— Разбира се — отвърна той. — Защо? Да не би да се е опитала да те убеди, че не е еврейка? Тя единствена негодуваше, че е еврейка. Направо подлудяваше майка ми. Предполагам, че никога не ти е казвала истинската ни фамилия? Разбираш ли, баща ми я сменил, когато сме дошли в Америка. Тя означава смърт на полски.

Сега той имаше въпрос към мен. Чудеше се как да го формулира. Най-накрая го изплю, ала се изчерви.

— Притеснява ли те тя? Да не би да имате трудности в брака?

— О — отвърнах — имаме своите проблеми… като всяка женена двойка. Да, много проблеми. Но ти няма защо да се тревожиш за тях.

— Тя нали не хойка с… с други мъже?

— Неее, не точно. — Боже, само да знаеше! — Тя ме обича и аз я обичам. Без значение какви недостатъци има, тя е единствената — за мен.

— Тогава какво има?

Бях объркан — как да го кажа, без да го шокирам твърде много. Трудно било да се обясни, казах.

— Няма нужда да премълчаваш — каза той. — Мога да го понеса.

— Ами… разбираш ли, тук живеем трима души. Това, дето го виждаш по стените — това го прави третият човек. Тя е момиче горе-долу на годините на сестра ти. Ексцентричен образ, която сестра ти като че идолизира. (Много странно ми прозвуча, като казах „сестра ти“.) Понякога чувствам, че тя мисли повече за тази своя приятелка, отколкото за мен. Доста напечено става, ако ме разбираш.

— Разбирам — отвърна той. — Но защо не я изхвърлиш?

— Тъкмо там е работата — не мога. Не че не съм опитвал. Обаче не става. Ако тя напусне, и сестра ти ще си отиде.

— Не съм изненадан — рече той. — Много й приляга. Не че според мен тя е лесбийка, нали ме разбираш. Тя обича да се обвързва. Каквото и да е, стига да предизвика сензация.

— Какво те прави толкова сигурен, че тя вероятно не е влюбена в онази другата? Сам казваш, че не си я виждал често през последните години…

— Тя си пада по мъже — каза той. — Това го знам.

— Изглеждаш ужасно сигурен.

— И съм. Не ме питай защо. Просто съм. Не забравяй, независимо дали тя си го признава или не, във вените й тече еврейска кръв. Еврейските момичета са верни, дори и когато са странни и непокорни като нея. То е в кръвта…

— Хубаво ми е да го чуя — казах аз. — Само се надявам и да е вярно.

— Знаеш ли какво си мисля? Трябва да дойдеш да ни видиш, да поговориш с майка ми. Тя много ще се радва да се запознае с тебе. Тя няма представа за що за човек се е омъжила дъщеря й. Както и да е, тя ще ти изясни всичко. Това ще я накара да се почувства добре.

— Може би ще дойда — казах. — Истината не може да навреди. Освен това, любопитен съм да знам как изглежда истинската й майка.

— Добре — каза той. — Да се разберем за дата.

Определих срещата за след няколко дена. Стиснахме си ръцете.

Докато затварях вратата след него, той каза:

— На нея й трябва един як бой. Но ти не си от тези, нали?

Няколко дена по-късно почуках на вратата им. Беше вечерта, времето за вечеря беше минало. Отвори брат й. (Надали си спомняше, че преди няколко години, когато наминах да проверя дали Мона наистина живее там или адресът е фалшив, той ми беше затръшнал вратата.) Сега влязох вътре. Малко се бях поразтреперал. Колко често се опитвах да си представя този интериор, този неин дом, да я поставя сред семейството й като дете, като момиче, като зряла жена!

Майка й дойде да ме поздрави. Същата жена, която бях мярнал преди години да простира прането. Жената, която бях описал на Мона само за да ми се изсмее тя в лицето. (Това е била леля ми!)

Изражението на майката беше тъжно, измъчено от грижи. Сякаш не се беше смяла или усмихвала от години. Говореше с лек акцент, но гласът й беше приятен. Ала никак не приличаше на този на дъщеря й. Нито пък забелязвах някаква прилика в чертите им.

Прилягаше й — защо, не можех да кажа — да заговори направо по същество. Тя истинска майка ли й беше или мащеха? (Това беше най-голямата болка.) Тя отиде до шкафа и извади няколко документа. Единият беше брачното й свидетелство. Другият — актът за раждане на Мона. После снимки — на цялото семейство.

Седнах на масата и ги разгледах подробно. Не че ги мислех за подправени. Бях потресен. За първи път се сблъсквах с фактите.

Записах името на селото в Карпатите, където бяха родени майка й и баща й. Разгледах снимката на къщата, в която бяха живели във Виена. Дълго и с обич съзерцавах всички снимки на Мона, като започнем с повитото бебе, през странното чуждо дете с дълги черни къдрици, та до петнайсетгодишната Режав или Моджеска, чиито дрехи изглеждаха гротескно, ала някак си успяваха да подчертаят индивидуалността й. Ето го и баща й — който толкова я обичал! Красив, изискан на вид мъж. Можеше да е лекар, секретар на хазната, композитор или скитащ учен. Що се отнася за онази нейна сестра, да, тя беше даже още по-красива от Мона, не можеше да се отрече. Но красотата се разтваряше в кротостта й. Бяха от едно и също семейство, но едната принадлежеше на народа си, докато другата бе див плод, роден от вятъра.

Когато най-сетне вдигнах очи, видях, че майка й плаче.

— Значи тя ти е казала, че аз съм й мащеха? Какво я е накарало да каже подобно нещо? И че съм се държала жестоко с нея… че не съм искала да я разбера. Не разбирам… не разбирам.

Разрида се горчиво. Братът се приближи и я прегърна.

— Не го приемай толкова навътре, мамо. Тя винаги си е била странна.

— Да, странна, но това… това е все едно предателство. Срамува ли се тя от мен? Какво съм направила, кажи ми, че да се държи така?

Исках да кажа нещо утешително, но не можех да намеря думи.

— Жал ми е за тебе — каза майката. — Сигурно никак не ти е лесно. Ако не бях я родила, бих повярвала, че е нечие чуждо дете, не мое. Повярвай ми, като малка не беше такава. Не, тя беше добро дете, уважаваше възрастните, беше послушна, гледаше все да ти угоди. Промяната дойде внезапно, сякаш дяволът я обсеби. Вече нищо, което казвахме или вършехме, не й харесваше. Превърна се в непозната сред нас. Какво ли не опитахме, но без полза.

Тя отново рухна, зарови лице в шепите си и зарида. Неконтролируеми спазми разтресоха цялото й тяло.

Искаше ми се да си тръгна колкото се може по-бързо. Бях чул достатъчно. Но те настояха да ме почерпят с чай. И аз седнах и заслушах. Изслушах историята на живота на Мона още от времето, когато е била дете. Любопитно, но в нея нямаше нищо необичайно или забележително. (Само една дребна подробност улучи целта. „Тя винаги си виреше носа.“) В някакъв смисъл беше доста утешително да знаеш тези прости факти. Сега можех да свържа двете страни на монетата… Що се отнася до внезапната промяна, това не ме слиса чак толкова. И с мен се беше случило същото, в края на краищата. Какво ли знаят майките за рожбите си? Подтикват ли своенравните да споделят своите тайни копнежи? Опитват ли се да проникнат в сърцето на детето? Признават ли някога, че и те са чудовища? И ако едно дете се срамува от кръвта си, как ще го съобщи на майка си?

Като гледах тази жена, тази майка, и я слушах, не откривах в нея нищо, което, ако бях нейна рожба би ме привлякло към нея. Дори и само жалният й вид би ме отблъснал. Да не говорим за гордостта й. Виждаше се, че синовете й се държат добре с нея — еврейските синове обикновено са такива. А и едната дъщеря, слава на Йехова, се беше омъжила успешно. Но я имаше и черната овца, този трън в задника й. Мисълта за това я изпълваше с вина. Беше се провалила. Беше родила гнил плод. И тя, дивачката, се беше отрекла от нея. Какво по-голямо унижение би могла да понесе една майка от това, да я нарекат мащеха?

Не, колкото повече я слушах, толкова повече плачеше и ридаеше, толкова повече чувствах, че тя не обича истински дъщеря си. Ако някога я беше обичала, то беше като дете. Никога не бе положила усилие да разбере дъщеря си. В декларациите й имаше нещо фалшиво. Онова, което искаше тя, беше дъщеря й да се върне и на колене да я моли за прошка.

— Доведете я тук — примоли се тя настойчиво, докато се сбогувах с тях. — Нека застане тук във ваше присъствие и повтори тези клевети, ако смее. Като ваша съпруга тя е длъжна да ви направи поне тази услуга.

От начина, по който говореше, подозирах, че тя изобщо не е убедена, че ние наистина сме женени. Изкушавах се да й кажа: „Да, когато дойдем, ще донеса и брачното свидетелство.“ Но си сдържах езика.

После тя стисна ръката ми и се поправи:

— Кажете й, че всичко е забравено — смънка тя.

Думи на майка, помислих си аз. Но в същото време кухи.

На път за станция L направих пълна обиколка на квартала. Нещата се бяха променили, откакто двамата с Мона обикаляхме тук за последен път. Трудно намерих къщата, където някога я бях изправил до стената. Незастроеният парцел, където се бяхме скъсали от чукане в калта, вече не беше незастроен. Нови сгради, нови улици навсякъде. Ала продължавах да скитам. Този път беше с друга Мона — петнайсетгодишната трагичка, чиято снимка бях видял за първи път преди няколко минути. Колко поразителна беше, дори и в тази неловка възраст! Каква чистота в погледа й! Толкова откровен, толкова търсещ, толкова заповеднически.

Мислех за онази Мона, която бях чакал пред залата за танци. Опитах се да съчетая двете. Не можах. Скитах из неприветливите улици с двете Мони под ръка. Никоя от тях вече не съществуваше. Нито пък аз, може би.