Глава 1 Щом последният отекне

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои, и Век отдавна отминал, над прекършения връх, наречен Драконовата планина, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Породил се под блясъка на тлъста залязваща луна, на височина, където хора не могат да дишат, породил се сред изтерзани въздушни течения, нажежени от огньовете в проядения скален връх, вятърът в началото бе като зефир, но набра сила, щом се устреми надолу по стръмния каменист склон. Понесъл пепел и воня на горяща сяра от висините, вятърът забушува през заснежените хълмове, издигащи се в Равнината, обкръжила невероятно високата Драконова планина, за-бушува и разклати дървесата в нощта.

На изток, извън хълмовете понесе воя си вятърът, през огромния стан сред пасището, внушително поселение от шатри и дървени пътеки, покрай улици със замръзнали коловози. Много скоро коловозите щяха да се стопят и последният сняг да изчезне под пролетните дъждове и да се смени с кал. Стига станът да останеше толкова дълго. Въпреки късния час много Айез Седай бяха будни, сбрани на групички, с прегради срещу подслушване, и обсъждаха случилото се тази нощ. Немалко от обсъжданията вървяха доста оживено, а някои безспорно съвсем се бяха разгорещили. Юмруци щяха да се размахват, че и по-лошо, ако не бяха Айез Седай. Въпросът беше какво да се прави сега. Всяка Сестра вече знаеше новината от речния бряг, макар и в оскъдни подробности. Самата Амирлин бе заминала тайно, за да затво-ри Северен пристан, и бяха намерили лодката й обърната и заседнала в тръстиките. Едва ли беше оцеляла в ледените бързеи на Еринин, а с всеки изтекъл час тази възможност ставаше все по-малко вероятна и увереността в смъртта й се усилваше. Амирлинският трон бе мъртва. Всяка Сестра в стана съзнаваше, че бъдещето й и навярно животът й висят на косъм, да не говорим за бъдещето на самата Бяла кула. Какво да се прави сега? Но заглъхнаха гласовете и глави се вдигнаха, щом свирепият напор връхлетя над стана, развя като пряпорци платнищата на шатрите и ги запердаши с парцали сняг. Внезапната воня на горя-ща сяра надвисна тежко във въздуха да възвести откъде иде вятърът и не една Айез Седай зареди безмълвна молитва срещу зло. Но само след мигове вятърът отмина и Сестрите се върнаха към размислите си за бъдещето, мрачно като острата, бавно стапяща се воня, останала след вихрушката.

Понесе вятърът воя си към Тар Валон, набра сила по пътя и запищя над бойните станове, отвя одеялата на спящите върху голата земя войници и цивилни, а хората в шатрите се разбудиха, щом платнищата се разлюляха и се разхвърчаха в тъмното — колчетата се измъкваха и въжетата се късаха. Тежко натоварени фургони се разклатиха и заобръщаха, знамена заплющяха вледенени, преди да се изтръгнат от земята и дръжките да полетят като копия и да запронизват каквото срещнат по пътя си. Присвити пред бесния порив мъже се затътриха към коневръзите да успокоят животните, които подскачаха и цвилеха от страх. Никой не знаеше онова, което знаеха Айез Седай, но острата миризма на сяра, изпълнила мразовития нощен въздух, бе като поличба и корави мъже се замолиха на глас също толкова трескаво като безбрадите хлапета. Хората, вървящи с войниците, прибавяха своите молитви, и то високо — оръжейници, налбанти и стрелари, жени, перачки и шивачки, сграбчени от внезапния страх, че нещо по-черно от черното дебне в нощта. Свирепият плясък на платнищата, готови всеки миг да се разкъсат, обърканите гласове и конското цвилене, толкова силно, че надмогваше воя на вятъра, помогнаха на Сюан Санче да се измъкне от съня за втори път.

Очите й се насълзиха от вонята на сярата и тя изпита благодарност от това. Егвийн можеше да свлича и да навлича съня като чорапи, но Сюан не можеше да се похвали със същото. Сънят бе дошъл много трудно, след като най-сетне си легна насила. Откакто вестта от речния бряг стигна до нея, беше сигурна, че няма да може да заспи, преди да е капнала от умора. Беше се молила за Леане, но всичките й надежди падаха на раменете на Егвийн и всичките й надежди като че ли бяха изкормени и окачени да се сушат. Е, беше се изтощила с нерви, с грижи и с крачене напред-назад. Сега отново имаше надежда и тя не смееше да склопи натежалите си като олово клепачи от страх да не потъне наново в дрямка и да не се събуди до пладне — ако изобщо се събуди. Свирепият вятър затихна, но не и хорските викове и конското цвилене.

Тя отметна уморено завивките и се надигна замаяна. Постелята й върху застлания с платнище под в малката шатра съвсем не беше удобна, но тя все пак се беше върнала тук, макар и това да означаваше дълга езда. Беше грохнала дотогава, разбира се, и умът й бе разстроен от скръб. Опипа усукания пръстен тер-ангреал на каишката на врата си. Първото й събуждане, досущ толкова трудно като това, беше, за да го извади от кесията на колана. Но скръбта вече беше надвита и това бе достатъчно, за да може да се раздвижи. Челюстите й изпукаха от прозявката като ръждясали халки на весла. Хм, съобщението на Егвийн, фактът, че Егвийн беше жива, за да го изпрати, като че ли трябваше да е достатъчно, за да надвие тежката умора. Явно не беше така.

Сюан преля клъбце светлина, колкото да види фенера, окачен на главния пилон на шатрата, и го запали с Огън. Пламъчето беше бледо и треперливо. Имаше и други лампи и фенери, но Гарет все натякваше колко малко било останалото масло за лампи. Мангала го остави неза-пален — за дървените въглища Гарет не беше такъв скъперник като за маслото, но пък тя почти не усещаше хладината на въздуха. Погледна намръщено още неразгънатата постеля на Гарет в другия ъгъл на шатрата. Със сигурност беше разбрал за намерената лодка и кого бе возила тя. Сестрите правеха всичко възможно, за да крият тайни от него, но с много по-малък успех, отколкото си вярваха. Неведнъж я беше стряскал с това, което знаеше. Дали сега не беше някъде навън в нощта и не подготвяше войниците за това, което е решил Съветът? Или си беше заминал, бе изоставил една изгубена кауза? Не изгубена вече, както се оказваше, но той нямаше как да го знае. „Не“, каза си тя с непривичното чувство за… измяна. Че се е усъмнила в него, макар и за миг, само в мислите си. Въпреки всичко той щеше да е тук на разсъмване, и във всяко следващо утро, докато Съветът не му заповядаше да си замине. А може би и повече. Не вярваше, че Гарет ще изостави Егвийн, каквото и да заповядаше Съветът. Твърде упорит беше, твърде горд. Не, не беше това. За Гарет Брин дадената дума беше въпрос на чест. Дадеше ли я, нямаше да се отметне, освен ако не го освободиш. И може би — само може би — имаше и други причини да се задържи. Но по-добре беше да не мисли за това.

Прогони Гарет от мислите си — всъщност защо бе дошла в шатрата му? Много по-лесно щеше да е да си легне в своята в лагера на Сестри-те, колкото и да беше тясна, или дори да беше правила компания на ридаещата Чеса, макар че като си го помисли, това май щеше да й е непосилно. Не можеше да търпи плач, а слугинята на Егвийн така и не можеше да спре — та значи прогони Гарет от мислите си и прекара набързо няколко пъти гребена през косата си, смени си долната риза с чиста и се облече толкова бързо, колкото можеше. Простата й синя вълнена рокля беше омачкана и на всичко отгоре оцапана с кал — беше слязла лично, за да види лодката — но тя не отдели време да я почисти и да я изглади със Силата. Трябваше да бърза.

Шатрата съвсем не беше толкова просторна, колкото можеше да се очаква за пълководец, тъй че от бързане тя толкова силно си удари бедрото в ъгъла на писалищната маса, че едно от крачетата за малко да се сгъне, преди да успее да я задържи да не се катурне върху походното трикрако столче, единственото нещо, което можеше да мине тук за стол, и си ожули пищялите в пръснатите по земята сандъци с месингов обков. Сандъците май имаха двойно предназначение — за прибиране на вещи, както и за сядане, а един с плосък капак служеше за подръчен умивалник, с бяла кана и леген върху него. Всъщност си бяха подредени съвсем спретнато, но по негов си начин. Той самият можеше да се провира през този лабиринт и в катранен мрак. Всеки друг щеше да си счупи краката, докато се добере до постелята си. Тя го подозираше, че се опасява от убийци, макар никога да не го беше казвал на глас. След като взе тъмното си наметало, метнато върху един от сандъците, тя го сгъна над ръката си и спря, готова да загаси фенера с поток на Въздух. За миг се вгледа във втория му чифт ботуши, поставени до постелята му откъм краката. Преля ново клъбце светлина и се приближи до тях. Точно както си мислеше. Прясно намазани с вакса. Проклетият Брин настояваше тя да си отработи дълга, а после се измъкваше зад гърба й — по-лошо, изпод носа й — докато тя спеше, и сам си лъскаше проклетите ботуши! Проклетият Гарет Брин се държеше с нея като слугиня, без да се опита да я целуне дори!

Изправи се рязко и стисна уста. Откъде й хрумна пък това? Каквото и да твърдеше Егвийн, не беше влюбена в проклетия Гарет Брин! Не беше! Твърде много работа я чакаше, за да се занимава с такива глупости. „Но затова престана да носиш везмо, нали? — прошепна тънък гласец в главата й. — Всички онези хубави нещица, напъхани по раклите, защото те е страх“. Страх? Светлината да я изгореше дано, ако я беше страх от него или от който и да било мъж!

Внимателно преля Земя, Огън и Въздух, позаплете ги малко по-така и пусна сплита върху ботушите. Всяка мазка от ваксата, както и повечето лак с нея се засмукаха и прибраха на хубава лъскава топка, която се понесе във въздуха, и кожата стана определено сива. Помисли за миг дали да не пъхне топката под завивките му. Щеше да е подходяща изненада, когато най-сетне се върнеше да си легне!

Въздъхна, дръпна платнището, изкара топката навън и я пръсна на земята. Много грубо и непочтително се държеше този мъж, когато тя си позволеше ядът й да мине границата, както бе открила още първия път, когато го удари по главата с ботушите, които чистеше. А когато я ядосаше толкова, му слагаше сол в чая. Доста сол при това, но не беше виновна тя, че беше толкова припрян, та изпиваше чашата на една глътка. Опитваше се поне. О, да му се разкрещи като че ли нямаше нищо против и понякога й отвръщаше с викове, друг път само се усмихваше, което направо я вбесяваше! Но и той не беше неуязвим. Можеше да го спре само с един сплит на Въздух естествено, но нали си имаше своята чест, също като него, огън да го гори дано! Все едно, трябваше да е близо до него. Мин така твърдеше, а детето не грешеше никога. Това бе единствената причина да не натика шепа жълтици в гърлото на Гарет Брин и да му каже, че му е платено и огън да гори. Нищо друго! Освен честта й, разбира се.

Тя се прозя. Тъмната локва от ваксата лъщеше под лунната светлина. Ако Брин стъпеше в нея, преди да е изсъхнала, и внесеше вътре мръсотия, вината щеше да си е негова, не нейна. Добре поне че миризмата на сяра бе поотслабнала. Очите й спряха да сълзят. Тя се огледа и ахна.

В огромния лагер никога не беше царил кой знае какъв ред. Вярно, разровените улици бяха съвсем прави и достатъчно широки, за да се движат войниците, но инак всичко си беше безразборно разхвърляни шатри, груби заслони и каменни кръгове за готварските огнища. Сега лагерът все едно бе претърпял атака. Навсякъде се виждаха съборени шатри, някои — запокитени върху други, които все още се държаха, макар че и от тях доста се бяха наклонили, десетки фургони и коли бяха катурнати. Отвсякъде викаха ранени. Видя и трима мъртви — до тях бяха коленичили жени, поклащаха се и нареждаха скръбно.

Нищо не можеше да направи за мъртвите, но можеше да предложи умението си с Церенето на другите. Това съвсем не беше най-голямата й дарба, изобщо не беше силна, макар че, изглежда, се беше върнала напълно, след като Нинив я Изцери, но се съмняваше, че в лагера ще се намери друга Сестра. Повечето Сестри избягваха войниците. Умението й щеше да е по-добре от нищо. Можеше да помогне ако не беше вестта, която трябваше да отнесе. Спешно беше да стигне колкото може по-скоро до подходящите хора. Така че запуши ушите си за стоновете и риданията, помъчи се да не обръща внимание на унилите лица и окървавените превръзки и забърза към коневръзите в края на лагера — сладникавата миризма на конска тор надвиваше вонята на сярата. Кокалест небръснат мъж с изпито навъсено лице понечи да я подмине, но тя го дръпна за ръкава.

— Оседлай ми най-кроткия кон, който можеш да намериш! Веднага.

Бела щеше да свърши чудесна работа, но нямаше представа къде между толкова много животни е вързана дребничката кобила, а и не можеше да губи време да я търси.

— Кон ли? — попита той невярващо и се дръпна. — Ако си имаш кон, оседлай си го сама. Аз трябва да се оправям с ранените.

Сюан скръцна със зъби и изпъна десния си юмрук пред лицето му толкова бързо, че той изруга и се дръпна, но тя все пак успя да размаха ръка под носа му, за да види пръстена на Великата змия. Той зяпна.

— Най-кроткия кон, който можеш да намериш — хладно повтори тя. — И бързо.

— Кротък — измърмори мъжът. — Ще видя какво мога да направя, Айез Седай. Кротък. — Чукна се по челото с юмрук и забърза към конете, без да спира да мърмори.

Сюан също замърмори, докато крачеше, три крачки насам, три — натам. Снегът, стъпкан на киша и отново замръзнал, пращеше под дебелите й обуща. От това, което виждаше наоколо, на тоя тъпак щяха да му трябват часове, докато намери нещо, което да не я хвърли само като чуе, че го яхва мърморана. Заметна си наметалото и боцна кръг-лата сребърна фибула толкова припряно, че за малко да си убоде палеца. Страх я било, тъй ли? Щеше да покаже тя на проклетия, проклетия Гарет Брин! Напред — назад, напред — назад. Май трябваше пеш да извърви дългия път. Щеше да е неприятно, но по-добре, отколкото конят да я хвърли от седлото и да си потроши кокалите. Винаги, когато яхнеше кон, дори да беше Бела, си мислеше за счупени кокали. Тъпакът най-после доведе една черна кобила.

— Кротка ли е? — попита скептично Сюан. Животното пристъпваше на място, сякаш бе готово да заподскача, и беше загладено. Това май означаваше скорост.

— Нощянка е кротка като агънце, Айез Седай. На жена ми е, а Немарис си пада по кротките. Не обича скокливи коне.

— Щом казваш — изсумтя Сюан. Според опита й, конете рядко биваха кротки. Но нищо не можеше да направи по въпроса.

Качи се непохватно на седлото и се намести така, че да не седи върху половината си наметало и другата половина да я души при всяко движение. Кобилата все пак заподскача, колкото и да дърпаше юздите. Опитваше се вече дай счупи кокалите. Виж, да беше лодка — лодка с едно или с две гребла, лодка, която ще върви, където ти искаш, и ще спре, където поискаш, стига да не си глупак и да знаеш приливите, теченията и ветровете. Но конете имаха мозъци, колкото и малки да бяха, а това значеше, че може да им щукне да пренебрегнат и юздите, и това, което иска ездачът. Това трябваше да се има предвид, когато яхаш проклет кон.

— Само едно нещо, Айез Седай — рече мъжът, докато тя се мъчеше да се намести по-удобно. Защо седлата винаги бяха по-твърди от дърво? — На ваше място тази нощ бих я водил кротко. Тоя вятър, нали разбирате, и при тая война, хм, може малко да се…

— Няма време — прекъсна го Сюан и смуши кобилата. „Кротката като агънце“ Нощянка скочи напред толкова бързо, че Сюан за малко не изхвърча от седлото. Стори й се, че мъжът й подвикна нещо, но не беше сигурна. Какво, в името на Светлината, смяташе тази Немарис за „скоклив“ кон? Кобилата профуча през лагера, все едно че се опитваше да спечели надбягване, и набра скорост към залязващата луна и Драконова планина, извисила се като черен стълп на фона на звездното небе.

С развято зад гърба й наметало, Сюан изобщо не направи усилие да я забави, а отново заби пети в хълбоците й и я шибна с юздите по врата, както бе виждала да правят други, за да усилят скоростта, Трябваше да стигне до Сестрите, преди някоя да стори нещо непоправимо. Твърде много такива възможности й идваха наум. Кобилата препускаше в галоп покрай горички, селца и ферми. Свити на топло под сламените покриви, зад каменни и тухлени стени, обителите им не се бяха стреснали от свирепия вятър; всяка постройка бе притихнала и притъмняла. Дори проклетите крави и овце сигурно се радваха на кротък и спокоен сън. Селяните винаги имаха крави и овце. И прасета. Сюан се опита да се наведе напред, над врата на кобилата. Точно така се правеше — беше го виждала. Левият й крак тутакси се изхлузи от стремето и тя за малко да се хлъзне от седлото но успя да се задържи и да намести стъпалото си. Единственото, което можеше да направи, бе да седи с изправен гръб, с едната ръка вкопчена в седлото на живот и смърт, а с другата — още по-здраво вкопчена в юздите. Наметалото теглеше неприятно врата й назад и тя подскачаше на седлото толкова силно, че зъбите й щракваха, ако си отвореше устата в неподходящия момент, но се държеше и дори сръга още веднъж кобилата с пети. Ех, Светлина, щеше да е натъртена до смърт до разсъмване! Все напред и напред в тъмната нощ! Задникът й шляпаше на седлото при всеки скок на кобилата. Най-сетне коневръзите и редиците фургони, обкръжили лагера на Айез Седай, се появиха в тъмното иззад тъмния пояс дървета и с въздишка на облекчение тя дръпна юздите с все сила. Като за толкова бърз кон много ясно, че трябваше да ги дръпне с все сила. Вярно, че Нощянка спря, но толкова рязко, че Сюан щеше да изхвърчи през главата й, ако кобилата в същото време не скочи на задните си крака. Ококорила очи, Сюан се вкопчи във врата й и не се пусна, докато тя най-сетне не се смъкна отново на земята на четирите си копита. И още малко след това, също така.

Усети, че Нощянка също диша задъхано. Едва вдишваше всъщност. Не изпита никакво съчувствие. Глупавото животно се беше опитало да я убие, точно като всички коне! Трябваше й малко време, докато се овладее, но оправи наметалото си, подръпна юздите и подкара’ Нощянка покрай фургоните в кротък тръс. Покрай коневръзите се движеха тъмни фигури, явно коняри и колари, излезли да нагледат неспокойните животни. Кобилката като че ли вече се държеше много по-кротко. Какво пък, всъщност никак не беше лошо.

Навлезе в същинския стан и се поколеба за миг, преди да прегърне сайдар. Странно й бе да мисли за лагер, пълен с Айез Седай, като за опасно място, но тук вече бяха убити две Сестри. Като се имаха предвид обстоятелствата около тяхната смърт, държането на Силата едва ли щеше да е достатъчно, за да я спаси, ако беше следващата жертва, но сайдар поне даваше илюзия за безопасност. Стига да не забравяш, че е само илюзия. След миг тя изтъка сплита, който щеше да скрие дарбата й и сиянието на Силата. Не беше нужно да го изкарва на показ, в края на краищата.

Дори в този час, при смъкналата се ниско на запад луна, по дървените пътеки се мяркаха хора, слуги и ратаи, забързани но късната си работа. А може би „ранната“ вече бе по-подходящата дума. Повечето шатри, всевъзможни по размери и форма, бяха тъмни, но доста от по-големите сияеха от светлината на лампи и свещи. Не беше никак изненадващо, предвид обстоятелствата. Около или пред всяка осветена шатра имаше мъже. Стражници. Никой друг не можеше да стои толкова неподвижно — все едно чезнеха в нощта, особено в тази мразовита нощ. С изпълнилата я Сила тя успя да открои и други, въпреки че стражническите наметала ги скриваха напълно из сенките. Изобщо не беше изненадващо, с оглед на убитите Сестри. Подозираше, че не една Сестра е готова да си оскубе косата — или пък на някоя друга. Забелязваха я и извръщаха глави да я проследят, докато яздеше бавно между шатрите. И се оглеждаше.

Съветът трябваше да бъде уведомен, разбира се, но други трябваше да го чуят първи. По нейна преценка те бяха много по-склонни да направят нещо… безразсъдно. И най-вероятно гибелно. Клетвите ги сдържаха, но клетви, дадени по принуда, на жена, за която вече вярваха, че е мъртва. За Съвета, за повечето от Съвета, те вече бяха заковали знамето си на мачтата, бяха приели мястото си. Никоя от тях нямаше да скочи в дълбокото, преди да е много, ама много сигурна, че ще изплува.

Шатрата на Шериам беше твърде малка за онова, което беше сигурна, че ще завари, и тъмна при това, отбеляза Сюан мимоходом. Но много се съмняваше, че Шериам спи вътре. Тази на Морврин бе достатъчно голяма, за да спят удобно в нея четири, и щяха да спят, ако се намереше достатъчно място между всичките книги, които Кафявата бе успяла да събере по време на похода, но и тя беше тъмна. Третата възможност обаче я привлече и тя дръпна юздите на Нощянка точно пред нея.

Миреле си имаше две островърхи шатри: едната за самата нея, а другата за тримата й Стражници — тримата, за които благоволяваше да си признае — и нейната светеше ярко, сенките на жените вътре играеха по закърпените стени от зебло. Пред входа стояха трима мъже — изобщо не си приличаха, но неподвижността им ги отличаваше като Стражници. Сюан ги пренебрегна. За какво точно си говореха вътре? Уверена, че опитът ще е безплоден, тя запреде от Въздух със съвсем тънка струйка от Огън. Сплитът й докосна шатрата и удари в преграда срещу подслушване. Извърната навътре, разбира се, поради което — невидима за нея. Е, трябваше да пробва в случай, че са непредпазливи. Малко вероятно при тайните, които трябваше да пазят. Сенките по платнището застинаха. Значи бяха разбрали, че някоя е опитала. Измина останалата част от пътя зачудена какво ли си говорят. Щом слезе — е, поне успя да се смъкне почти без да падне — един от Стражниците, Аринвар, на Шериам, кайриенец малко по-висок от нея, пристъпи да хване юздите и се поклони, но тя му махна пренебрежително с ръка, освободи сайдар и върза кобилата за една от летвите, издаваща се от дървената пътека, с възел, който щеше да задържи доста голяма лодка срещу бурен вятър и силно течение. Не с онези небрежни възли, които правеха всички, не ги обичаше тях. Можеше и да не обича ездата, но вържеше ли кон, искаше да си е на мястото, когато се върне. Веждите на Аринвар подскочиха, докато я гледаше как довършва възела, но нали нямаше той да плаща за проклетото животно, ако то се освободеше и се загубеше.

Само единият от другите двама Стражници беше на Миреле, Авар Хачами, салдеец с нос като орлов клюн и гъсти прошарени мустаци. След като й хвърли бегъл поглед и леко кимна, той продължи да шари с очи в нощта. Джори на Морврин, нисък, плешив и широк почти колкото висок, изобщо не я погледна. Очите му се взираха в тъмното, а ръката му беше на дръжката на дългия меч. За него разправяха, че бил един от най-добрите Стражници с меча. Къде ли бяха останалите? Не можеше да попита, разбира се, както и не можеше да попита кои са вътре — мъжете щяха да се стреснат, дори да се стъписат. Никой от тях не понечи да я спре. Е, значи нещата не бяха станали чак толкова лоши.

Вътре — двата мангала излъчваха аромат на рози и правеха въздуха почти топъл в сравнение с нощния хлад — завари почти всички, които се беше надявала да завари, и всички се извърнаха да видят кой влиза.

Миреле, седнала на грубия стол по копринен халат, обшит с червени и жълти цветя, със скръстени под гърдите ръце, бе придала на мургавото си лице такова спокойствие, че то само изтъкваше зноя в тъмните й очи. Светлината на Силата грееше около нея. Нали в края на краищата шатрата беше нейната — тя трябваше да е тази, която ще запреде тук преграда. Шериам, седнала в единия край на леглото на Миреле, се преструваше, че оправя полите си на сини ивици. Лицето й беше пламнало като косата й и пламна още повече, щом тя видя Сюан. Не носеше шарфа на Пазителката. Лош знак.

— Можех да се сетя, че ще си ти — каза хладно Карлиня. Никога не беше топла, но сега гривните, свършващи малко под раменете й, сияеха ледено като лицето й, бяло почти като роклята й. — Няма да позволя да се опитваш да подслушваш частните ми разговори, Сюан.

О, да. Мислеха си, че всичко е приключило.

Кръглоликата Морврин, която поне този път не изглеждаше толкова завеяна или сънена въпреки омачканата си вълнена пола, заобиколи масичката с лъскавия поднос с високата сребърна кана и петте сребърни чашки на него. Явно, че на никоя не й беше до чай — и петте чаши бяха сухи. Сивокосата Сестра бръкна в кесията си, извади костен гребен и го тикна в ръката на Сюан.

— Вятърът те е разрошил, жено. Оправи си косата, преди някой простак да те е взел за кръчмарска курветина вместо за Айез Седай и да рече да те подруса на коляното си.

— Егвийн и Леане са живи и са пленнички в Кулата — каза Сюан по-спокойно, отколкото се чувстваше. Кръчмарска курветина? Опипа косата си, разбра, че Морврин е права, и започна да реше сплъстените кичури. Ако държиш да те вземат на сериозно, не може да изглеждаш, все едно че си се въргаляла в някоя тъмна уличка. Бездруго вече си имаше доста трудности и щеше да си ги има още поне няколко години, преди отново да сложи ръце на Клетвената палка. — Егвийнговори с мен в сънищата ми. Успели са почти напълно да блокират пристаните, но са ги пленили. Къде са Беонин и Нисао? Някоя да иде да ги доведе. Няма два пъти да люспя една и съща риба.

Тъй. Ако си мислеха, че са се освободили от клетвите и от заповедите на Егвийн да й се подчиняват, това трябваше да им отвори очите. Само дето никоя не рипна да се подчини.

— Беонин пожела да си легне — каза бавно Морврин и изгледа Сюан. Много напрегнато. Остър ум се криеше зад това спокойно лице. — Твърде уморена беше за повече разговори. А Нисао защо да я каним при нас?

Това предизвика лекото намръщване на Миреле, която беше прия-телка на Нисао, но другите две кимнаха съгласни. Те, както и Бео нин, смятаха Нисао за отделна от тях въпреки общите им клетви за вярност. Според Сюан тези жени така и не бяха престанали да вярват, че все още могат някак да насочват събитията, въпреки че рулят отдавна беше изтръгнат от ръцете им.

Шериам се надигна от нара, сякаш се канеше да хукне, но се оказа, че това няма нищо общо със заповедта на Сюан. Гневът се беше стопил, заменен от ликуващо нетърпение.

— Все едно, засега не ни трябват. „Пленнички“ значи, че са в дълбоките килии докато Съветът не се събере за съд. Можем да Отпътуваме там и да ги освободим, преди Елайда да е разбрала какво става. Миреле кимна, стана и посегна да развърже пояса на робата си.

— Според мен най-добре да оставим Стражниците си. Няма да ни трябват за това. — Привлече още от Извора, предвкусвайки сладостта му.

— Не! — каза рязко Сюан и примижа, понеже се оскуба с гребена. Понякога си мислеше дали да не си отреже косата като Карлиня, за удобство, но Гарет я беше поласкал, казали беше колко му харесвало как пада по раменете й. Светлина, и тук ли нямаше най-сетне да се отърве от този мъж? — Егвийн няма да я съдят и не е в килиите. Не пожела да ми каже къде я държат, освен че я пазят непрекъснато. И заповяда да няма никакви опити да я спасяваме, поне такива, в които да се месят Сестри.

Те я зяпнаха, стъписани и онемели. Всъщност и самата тя беше спорила с Егвийн по въпроса, ала без полза. Беше си заповед, дадена най-официално от самата Амирлин.

— Това, което казваш, е нелогично — най-сетне отрони Карлиня. Тонът й все още беше хладен, лицето й — невъзмутимо, но ръцете й ненужно оглаждаха извезаните й бели поли. — Ако пленим Елайда, ще я съдим и най-вероятно ще я усмирим. — Ако. Съмненията и страховете им още не се бяха уталожили. — Щом тя държи Егвийн, със сигурност ще направи същото. Не ми трябва Беонин да ми казва какво гласи законът в това отношение.

— Трябва да я спасим, каквото и да иска самата тя! — Тонът на Шериам бе толкова разпален, колкото на Карлиня беше леден, зелените й очи святкаха. Ръцете й се бяха свили в юмруци. — Тя не може да осъзнае опасността, в която е изпаднала. Сигурно е в шок. Не ти ли подсказа поне къде може да я държат?

— Не се опитвай да криеш нещо от нас, Сюан — каза твърдо Миреле. Очите й бяха пламнали и тя дръпна по-силно копринения пояс, за по-убедително. — Защо трябва да крие къде я държат?

— От страх от това, което предлагате с Шериам. — На третата сплъстица Сюан се предаде и хвърли гребена на масата. Не можеше да стои така и да се реши, и да очаква да й обърнат внимание. По-добре да си чорлава. — Пазят я, Миреле. Сестри. И няма да я предадат лесно. Ако се опитаме да я освободим, Айез Седай ще умрат от ръцете на Айез Седай, като ято сребруши в тръстиките. Веднъж се е случвал, но не бива да се случва повече, иначе ще загине цялата надежда Кула-та да се обедини мирно. Не можем да позволим да се случи отново. Тъй че спасяване няма да има. Колкото до това защо Елайда е решила да не я съди, не мога да кажа.

Егвийн беше много неясна в това, сякаш и самата тя не разбираше. Но беше съвсем ясна за фактите и нямаше да го каже, ако не беше съвсем сигурна.

— Мирно — измърмори Шериам и седна. Само една дума, но пропита с цял свят горчивина. — Имало ли е изобщо възможност за това, от самото начало? Елайда е отменила Синята Аджа! Каква възможност за мир има тук?

— Елайда не може просто така да премахне Аджа — промърмори Морврин, все едно че това нямаше нищо общо с обсъждания въпрос, и потупа Шериам по рамото, но огненокосата жена се навъси и отблъсна пълничката й ръка.

— Винаги има възможност — каза Карлиня. — Пристаните са блокирани, което усилва позицията ни. Преговарящите се срещат всяка сутрин… — Замълча, огледа ги притеснено, наля си чай и изпи половината чаша, без да добави мед.

Блокирането на пристаните само по себе си едва ли щеше да сложи край на преговорите, не че бяха стигнали до някакъв успех в тях. А и Елайда щеше ли да ги продължи, след като държеше Егвийн в ръцете си?

— Не разбирам защо Елайда няма да съди Егвийн — каза Морврин. — След като присъдата би била сигурна и неоспорима. Но фактът, че е пленничка, си остава. — Не прояви нито разгорещеността на Шериам или Миреле, нито хладината на Карлиня. Просто изтъкваше фактите, макар и леко присвила устни. — Щом няма да я съдят, значи несъмнено се кани да я прекърши. Егвийн се оказа по-силна, отколкото я взех отначало, но никоя не е толкова силна, че да устои на Бялата кула, когато реши да я прекърши. Трябва да обсъдим последствията, ако не успеем да я измъкнем.

Сюан поклати глава.

— Тя дори няма да бъде набита с брезови пръчки, Морврин. Това също не го разбирам, но едва ли щеше да ни каже да я оставим, ако смятаще, че ще я изтезават…

Млъкна, щом платнището на входа се разтвори и влезе Лелейн Акаши, с шала със сините ресни на раменете. Шериам стана, макар и да не беше длъжна: Лелейн беше Заседателка, но Шериам беше Пазителката. Но пък Лелейн беше царствена в кадифето на сини ивици въпреки тънката си фигура — самото въплътено достойнство, с властна осанка, и тази нощ изглеждаше по-властна от всякога. Всеки косъм от косата й си беше на място, все едно че влизаше в Съвета, след като се е наспала добре. Сюан плавно се обърна към масата и вдигна каната в очакване. Обикновено това щеше да е ролята й в тази компания — да налива чай и да си каже думата, когато я попитат. Може би ако се държеше кротко, Лелейн щеше да си свърши работата с другите и да напусне, без да я погледне повторно. Макар че едва ли.

— Струва ми се, че конят, който видях отвън, е същият, на който те видях да идваш, Сюан. — Погледът на Лелейн обходи една по една Сестрите. — Да не би да прекъснах нещо?

— Сюан казва, че Егвийн е жива — заговори Шериам, все едно че казваше цената на речния костур на пристанището. — И Леане. Егвийн й е говорила в съня й. Отказва всякакви опити да я спасяваме. — Миреле я изгледа безизразно, но Сюан бе готова да й скъса ушите! Най-вероятно Лелейн щеше да е втората, която да потърси, но щеше да й го каже по свой начин, а не така хвърлено на кея като сега. Напоследък Шериам беше станала вятърничава като новачка!

Лелейн нацупи устни и очите й се забиха в Сюан като шила.

— Тъй ли? Я виж ти. А ти наистина трябва да си носиш шарфа, Шериам. Ти си Пазителката. Ще се поразходиш ли с мен, Сюан? От давна не сме си говорили насаме.

Дръпна с една ръка платнището на входа и отмести пронизващия си поглед към другите Сестри. Шериам се изчерви така, както можеше да го направи само една червенокоса — възхитително, изрови от кесията си тесния син шарф и го заметна на раменете си, но Миреле и Карлиня срещнаха невъзмутимо погледа на Лелейн. Морврин вече бе започнала да потупва замислено с пръст кръглата си брадичка, все едно че не забелязваше другите. Като нищо можеше и да е така, с нея това се случваше често.

Дали заповедта на Егвийн им беше влязла в главите? Сюан нямаше възможност дори да ги изгледа твърдо, докато поставяше каната на масата. Предложение от Сестра с ранга на Лелейн, Заседателка или не, бе заповед за Сестра с ранга на Сюан. Тя сбра наметалото и полите си и тръгна навън, като измърмори благодарност на Лелейн, че и задържа платнището. Светлина, дано само глупачките да се вслушаха в думите й.

Отвън вече стояха четирима Стражници, но един от тях беше Бурин на Лелейн, меденокож длъгнест доманец, загърнат в наметалото на Стражник, от който повечето от него като че ли не беше на мястото си, а Ейвар бе сменен от друг на Миреле, Нюел Дроманд, висок пле-щест мъж с иллианска брада, от която горната му устна оставаше оголена. Стоеше толкова неподвижно, че можеше да го вземеш за статуя, ако не бяха струйките пара пред ноздрите му. Аринвар се покло-ни на Лелейн учтиво, макар и формално. Нюел и Джори продължаваха да се оглеждат нащрек. Както и Бурин, впрочем.

Възелът, с който беше завързала Нощянка, й отне толкова време с развързването, колкото и с връзването, но Лелейн изчака търпеливо, докато Сюан се изправи с юздите в ръце, а после бавно тръгна по дървената пътека покрай тъмните шатри. Лунни сенки скриваха лицето й. Не прегърна Силата, тъй че и Сюан не можеше да го направи. Само закрачи до нея и поведе кобилата. Редно беше Заседателката да започне и не само защото беше Заседателка. Сюан едва надви подтика си да наведе врат и с това да се лиши от трите пръста повече над другата. Вече много рядко си спомняше за времето, когато беше Амирлин. Отново я бяха приели в редовете на Айез Седай, а част от това да си Айез Седай означаваше инстинктивно да се наместваш в нишата си между Сестрите. Проклетият кон пъхаше муцуната си в ръката й, все едно се мислеше за домашно галениче, и тя премести юздите в другата си ръка, за отрие пръстите си в наметалото. Проклето лигаво животно. Лелейн я погледна косо и тя усети как бузите й се изчервиха. Инстинкт.

— Странни приятелки си имаш, Сюан. Убедена съм, че някои са били склонни да те отпратят, когато се появи в Салидар. Шериам, доколкото си спомням, смяташе, че фактът, че сега стои по-високо от тебе, ще направи отношенията неловки. Това бе главната причина и аз да те отбягвам. За да избегна неловкостта.

Сюан едва не зяпна от изненада. Това стигаше много близо до разговор за неща, за които никога не бива да се говори. Много близо до престъпване на граница, която никога не бе очаквала от тази жена. От нейна страна, може би — беше се вместила в нишата си, ала все пак бе и това, което е била — но никога от страна на Лелейн!

— Надявам се, че двете отново можем да се сприятелим, Сюан, макар да не мога да разбера доколко е възможно това. Срещата тази нощ потвърждава думите, които ми каза Фаолайн. — Лелейн се изсмя късо и сложи ръце на кръста си. — О, недей да ми гримасничиш така, Сюан. Тя не те е предала, най-малкото не и съзнателно. Просто се изтърва и реших да я притисна здраво. Не като да заплаша друга Сестра, но тя всъщност е само Посветена, докато не мине изпитанието. От Фаолайн ще стане чудесна Айез Седай. С голяма неохота издаде всичко, което знаеше. Само дребни неща всъщност, оттук малко, оттам малко, и няколко имена, но събрани- с появата ни това събиране, мисля, че ми дава пълната картина. Предполагам, че вече мога да си позволя да я освободя. Определено няма да помисли да ме шпионира повече. Ти и приятелките ти бяхте много верни към Егвийн, Сюан. Можете ли да бъдете толкова верни и към мен?

Значи затова Фаолайн като че ли се беше покрила? Колко ли „дреболии“ беше издала, докато са я „притискали здраво“? Фаолайн не знаеше всичко, но като че ли беше най-добре да се приеме, че Лелейн знае. Но да се приеме, без нищо да се разкрива, докато самата тя не бъдеше притисната здраво.

Сюан се закова на място и изправи рамене. Лелейн също спря, явно я чакаше да проговори. Ясно беше, макар лицето й да беше наполовина скрито в сянка. Сюан трябваше да се вкамени, за да се противопостави на тази жена. Някои инстинкти се просмукваха до костите у Айез Седай.

— Вярна съм ти като Заседателка на моята Аджа, но Егвийн Ал-Вийр е Амирлинският трон.

— Така е. — Изражението й си остана невъзмутимо, доколкото можа — да види Сюан. — Говорила ти е в съня? Кажи ми какво знаеш за положението й, Сюан. — Сюан се озърна през рамо към плещестия Стражник, който ги бе последвал. — Не се притеснявай от него. Не съм пазила тайни от Бурин от двайсет години.

— В съня ми — съгласи се Сюан. Определено нямаше намерение да признава, че това бе само за да я призове в Салидар в Тел-айеран-риод. Не трябваше да притежава онзи пръстен. Съветът щеше дай го отнеме, ако научеха за него. Спокойно — поне външно — тя повтори каквото беше казала на Миреле и останалите, и малко повече. Но не всичко. Не и това, че със сигурност има предателство. И че то трябва да е дошло от самия Съвет — никой друг не знаеше за плана да се блокират пристаните, освен замесените жени — макар че виновниците не можеха да са знаели, че предават Егвийн. Само че помагат на Елайда, което само по себе си беше загадка. Защо която и да било от тях ще иска да помага на Елайда? От самото начало имаше приказки за тайни после-дователки на Елайда, но самата тя отдавна беше отхвърлила това опасение. Повече от сигурно всяка Синя желаеше трескаво Елайда да бъде свалена, но докато не узнаеше коя е виновницата, никоя Заседателка, дори и Синя, нямаше да научи всичко. — Свикала е заседание на Съвета за утре… не, тази нощ ще е. Сега, когато удари последния — довърши тя. — Вътре в Кулата. В заседателната зала на Кулата.

Лелейн се изсмя толкова силно, че се наложи да изтрие сълза от окото си.

— О, това е страхотно. Съветът заседава точно под носа на Елайда, гледай ти. Почти ми се ще да й го съобщя, само за да мога да й видя физиономията. — Също толкова рязко изведнъж отново стана сериозна. Лелейн винаги беше готова за смях, когато пожелаеше, но в сърцевината си винаги беше сериозна. — Значи Егвийн смята, че Аджите може би са се обърнали една срещу друга. Едва ли е възможно. Все пак струва си следващия път да се понадникне в Тел-айеран-риод. Може би някоя ще успее да види какво става из покоите на Аджите, вместо да се съсредоточаваме върху кабинета на Елайда.

Сюан едва се сдържа да не трепне. Самата тя се канеше да поразтърси из Тел-айеран-риод. Всеки път щом отидеше в Кулата в Света на сънищата, беше различна жена, в различна рокля, при всеки завой, но трябваше да е още по-предпазлива от обичайното.

— Отказът да я спасяваме е разбираем, предполагам, дори похвален — никоя не желае да загинат още Сестри — но е много рискован — продължи Лелейн. — Значи никакъв съд, и дори никакъв бой с пръчки? Какво ли може да цели Елайда? Възможно ли е да си мисли да я направи отново Посветена? Не ми изглежда вероятно. — Но кимна, сякаш го обмисляше.

Това водеше в опасна посока. Ако някои Сестри си въобразяваха, че знаят къде може да е Егвийн, се увеличаваше вероятността някоя да се опита да я измъкне, с пазачки Айез Седай или не. Опитът на погрешно място можеше да се окаже точно толкова рискован, колкото и на правилното. Отгоре на всичко Лелейн пренебрегваше нещо.

— Егвийн е призовала Съвета на заседание — каза кисело Сюан. — Ти ще отидеш ли?

Отвърна й укоризнено мълчание и бузите й отново пламнаха. — Разбира се, че ще отида — заяви най-сетне Лелейн. Без увъртания, но все пак имаше пауза. — Целият Съвет ще отиде. Егвийн Ал-Вийр е Амирлинският трон, а ние имаме предостатъчно тер-ангреали за сън. Навярно ще ни обясни как смята да удържи, ако Елайда запо-вяда да бъде прекършена. Много ми се ще да чуя това. — Тогава за какво ме молиш да ти бъда вярна? Вместо отговор Лелейн отново закрачи бавно под лунната светли-на, като грижливо намести шала си. Бурин я последва, като полувидим лъв в тъмна нощ. Сюан забърза да ги настигне, дърпаше след себе си Нощянка и се пазеше от досадните опити на кобилата пак да й близне ръката.

— Егвийн ал-Вийр е законната Амирлински трон — заяви накрая Лелеин. — Докато не умре. Или не бъде усмирена. Ако едно от двете се случи, Романда отново ще почне да напира за жезъла и епитрахила и аз ще трябва да й се противопоставя. — Изсумтя. — Тази жена ще е пълно бедствие, също като Елайда. За жалост и тя има достатъчно поддръжка, за да попречи на мен. Така че ако Егвийн умре или бъде усмирена, ти и приятелките ще ми бъдете толкова верни, колкото сте сега на нея. И ще ми помогнете да спечеля Амирлинския трон.

Сюан усети как стомахът й се вледени. Никоя Синя не можеше да стои зад първото предателство, но сега поне една Синя имаше причина да предаде Егвийн.

Загрузка...