Нож от блянове

Глава 37 Принц на Гарваните

Стиснал ашандарей, Мат намръщено гледаше небето. Слънцето отдавна бе подминало зенита. Ако Ванин и ония от Смъртната стража не се върнеха скоро, вероятно щеше да се озове в битка със слънцето в очите на стрелците или още по-лошо — по здрач. Най-лошото беше, че над планините на изток се трупаха тъмни облаци. Вятърът духаше от север. Нямаше измъкване тоя път. Дъждът щеше да вкара язовеца в курника. Жилите на лъковете не вършеха добра работа в дъжд. Е, с малко късмет дъждът все пак беше на няколко часа разстояние, но не беше забелязвал досега късметът му да го е спасявал да не подгизне до кости при порой. Но не смееше да изчака до следващия ден. Онези типове, дето бяха тръгнали да убият Тюон, можеше отново да са надушили хората на Карийд, а тогава щеше да му се наложи да се опита да ги атакува или да им направи засада и да ги нападне, преди да успеят да хванат Карийд. По-добре беше да ги накара те да дойдат при него, на място, избрано от него. Не беше трудно да намери подходящото място, при сбирката карти на господин Роидел, от една страна, и Ванин и другите съгледвачи — от друга.

Алудра се суетеше около една от стегнатите с метални обръчи тръби за изстрелване; плитките й с мъниста скриваха лицето й, докато оглеждаше нещо при широката дървена основа. Мат съжаляваше, че не се беше съгласила да остане с товарните животни като Том и госпо-жа Анан. Дори Ноал се бе съгласил да остане, макар и само за да помогне на Джюйлин и Аматера да държат Олвер да не избяга, за да гледа битката. Адски нетърпелив беше хлапакът, а това можеше да го доведе до сигурна смърт. Нещата бяха достатъчно зле, докато само Харнан и другите трима покваряваха Олвер, но вече половината мъже в Бандата го учеха да борави с меча и камата и да се бие с ръце и крака, и явно му пълнеха главата с приказки за герои, ако се съдеше по държането му, по молбите му Мат да го вземе със себе си в набезите и други такива. Алудра беше не по-малко тежък случай. Всеки можеше да драсне ония нейни клечици и да запали горивото, щом вече е заредила тръбата, но тя настоя да го направи сама. Свирепа жена беше тая Алудра, и никак не бе доволна, че е на една и съща страна със сеанчанци, колкото и временно да беше това. Струваше й се нередно, че виждат изобретенията й, без да са откъм потърпевшата страна. Леилвин и Домон седяха на конете си и я държаха под око, колкото за да я защитят, толкова и за да не допуснат да направи нещо глупаво. Мат се молеше наум самата Лейлвин да не направи нещо глупаво. Откакто стана ясно, че с хората, с които щяха да се бият днес, има само един сеанчанец, тя беше решила, че няма нищо нередно да е тук, но по гневните погледи, които хвърляше от време на време към Мусенджи и другите от Смъртната стража, като че ли си мислеше, че има да им доказва нещо.

Трите Айез Седай, застанали една до друга на конете си, също мятаха мрачни погледи към сеанчанците, както и Блерик и Фен, които пък току погалваха с ръце дръжките на мечовете си, може би неволно. Джолайн и двамата й Стражници като че ли бяха единствените стъписани от това, че Шерайне пожела драговолно да си тръгне с Тюон — онова, което една Айез Седай изпитваше по какъвто и да било повод, обикновено се отнасяше и за Стражниците й — но споменът от окаиш-ването явно беше твърде пресен за Едесина и Теслин, за да се чувстват спокойно в присъствието на сеанчански войници. Бетамин и Сета стояха много чинно малко встрани от Сестрите. Светлокафявият кон на Бетамин я побутваше с муцуна по рамото и високата смугла жена току посягаше да го погали, след което дръпваше припряно ръката си, за да застане отново чинно. Все още нямаше да се намесят. Джолайн и Едесина го бяха заявили изрично, но явно държаха двете да са им пред очите, за да са сигурни. Двете сеанчанки явно се стараеха да гледат всичко друго, но не и сеанчанските войници. Колкото до това, за Бетамин и Сета, а също и за Лейлвин, Мусенджи и цялата им пасмина като че ли изобщо не съществуваха. Огън да го изгори, във въздуха наоколо имаше толкова напрежение, че почти усещаше отново онова въже около врата си.

Пипс заудря с копито, обзет от нетърпение, че толкова дълго стои на място, и Мат го потупа по шията, след което се почеса по белега на челюстта. Мехлемите на Тюон щипеха толкова силно, колкото го беше предупредила, но явно действаха. Новите няколко белега все още го сърбяха обаче. Тюон… Съпругата му. Беше женен. Знаел беше, че предстои, знаеше го от много време насам, но все пак… Женен. Трябваше да се чувства… по-различно някак, но продължаваше да се чувства като себе си. И така смяташе да продължи, огън да го гори, ако не успееше! Ако Тюон очакваше Мат Каутон да миряса, да се кротне в семейното гнездо, да престане да играе на комар или разни такива, чакаха я изненади. Може би трябваше да спре да тича по жени, още по-малкото да ги хваща, но пак щеше да танцува с тях и да му е приятно. И да ги гледа. Само не и когато е с нея. Огън да го изгори, ако знаеше кога щеше да е това. Нямаше намерение да ходи никъде, където щеше да се налага тя, както и да слуша приказките й за виночерпци, за пъргави коняри и за жените в служба на Империята. И по кой начин женитбата й с него трябваше да служи на проклетата Империя?

Мусенджи остави другите десетима мъже и петимата огиери в червено-черни брони и подкара в лек тръс черния си кон към Мат. Конят му изглеждаше добър, гледан както за добра скорост, така и за издръжливост, доколкото Мат можеше да прецени, без да го е оглеждал подробно. Мусенджи също изглеждаше издръжлив, набит и стегнат, с обрулено от времето кораво лице и с очи като два лъскави камъка.

— Простете, ваше височество — каза той и дрънна по бронята си със стоманената си ръкавица, — но не трябва ли хората ви вече да се хващат за работа? — Провличаше си думите по-лошо и от Селусия, почти неразбираемо. — Много им се проточи почивката. Съмнявам се, че ще могат да довършат стената, преди да дойде предателят. — Мат се беше чудил колко време ще мине, докато го спомене това. Беше очаквал да е по-рано.

Със смъкнати шлемове, но в стегнати нагръдници, стрелците с арбалети бяха насядали по земята зад дългия извит в дъга вал, може би една третина от кръга, издигнат от пръстта, изхвърлена от дълбокия четири стъпки изкоп пред него и продължаващ малко след краищата на изкопа. Бяха го свършили бързо. Пехотата обикновено боравеше с лопата, кирка и брадва толкова добре, колкото и с оръжията. Конницата също, но тях по-трудно можеш ги накара да го повярват. Пехотинците знаеха, че си е по-добре да има нещо между тебе и врага, ако може. Сега сечивата лежаха разхвърляни край изкопа. Някои от мъжете играеха на зарове, други просто си отдъхваха, дори подремваха. Войниците спяха винаги, щом им паднеше. Неколцина дори четяха книжки. Книжки! Мандевин грачеше между тях, опипваше кръпката на окото си и току се навеждате да размени две-три думи с някого. Единственият пиконосец, застанал до коня си — физиономията и стойката му говореха, че няма нищо общо със стрелците наоколо — не държеше пика, а дълъг прът за знаме, обшит до средата с кожа. Теренът беше идеален за това, което си беше наумил Мат. Близо две мили тревиста морава, обрасла с полски цветя и ниски храсти, простираща се от насипа до дърветата в западния край. На север имаше блато, обрасло с редки дъбове — и някакви странни дървета с бели цветове — на гъсти дебели коренища, езеро в западния край и гора под езерото. На юг от блатото течеше малка река, на половин миля зад Мат, след което завиваше на запад откъм лявата му страна. Малка река, но достатъчно широка и достатъчно дълбока, за да се наложи на конете да плуват. Отсрещният бряг беше извън обсега на стрелите. За атакуващия имаше само един начин да се добере до насипа. Като препусне право срещу него.

— Когато дойдат, не искам да спрат и да броят колко души в червено и черно има тук — отвърна той. Мусенджи неясно защо потръпна. — Искам да видят недовършен насип и захвърлени сечива, защото сме разбрали, че се приближават. Кръвта им трябва да е кипнала от обещанието за сто хиляди златни корони, но искам толкова да се възбудят, че да не могат да мислят. Ще решат, че сме уязвими, че защитата ни е недовършена, и ако имаме късмет, ще се втурнат право напред. Ще допуснат, че половината от тях може да паднат от стрелите ни, но това само ще увеличи шанса някой от останалите да се докопа до златото. Ще очакват, че ще можем да пуснем само един залп. — Плесна с ръце и Пипс изцвили. — И тогава капанът ще щракне.

— Все пак, ваше височество, жалко, че нямате повече от вашите стрелци. Чувал съм, че разполагате с трийсет хиляди. — Мусенджи го беше чул да казва на Тюон, че е готов да се бие и със сеанчанците. Ровичкаше да научи повече.

— По-малко са, отколкото имах — отвърна Мат кисело. Победите му съвсем не можеха да се нарекат безкръвни, бяха само забележително близо до това. В гробовете в Алтара лежаха почти четиристотин стрелци и към петстотин конници. Доста дребна беше сметката на касапина, като си помислиш, но предпочиташе касапинът да не му поднася никаква сметка. — Но и това което имам, ще стигне за днес.

— Както кажете, ваше височество. — Тонът на Мусенджи бе толкова безразличен, все едно обсъждаше цената на боба. Странно. Иначе не изглеждаше стеснителен. — Винаги съм бил готов да загина за нея. — Нямаше нужда да обяснява коя е „тя“.

— Предполагам, че и аз, Мюсенджи. — Светлина, мислеше го най-сериозно! Да, наистина го мислеше. Значеше ли това, че е влюбен? — Но все пак е по-добре да живеем за нея, не мислиш ли?

— Няма ли да си облечете бронята, ваше височество?

— Не смятам да се приближавам толкова до полесражението, че да ми трябва броня. Генералът, който вади меча си, оставя жезъла и се превръща в обикновен войник.

Беше поредният цитат на Комадрин — напоследък май много често го цитираше, станеше ли дума за войнишкия занаят, но пък този човек беше знаел почти всичко, което трябваше да се знае за занаята — само цитат, но явно впечатли Мусенджи, който отново отдаде чест и му поиска проклетото разрешение, преди да се оттегли при хората си. На Мат много му се искаше да го попита какво значи тази глупост с „височеството“. Най-вероятно беше някакъв сеанчански начин да го нарече лорд, но не го беше чувал в Ебу Дар, а там беше обкръжен от сеанчанци.

От гората в края на моравата се появиха пет фигури и не му трябваше далекоглед, за да разбере кои са. Двамата огиери в бронята, нашарена в яркокафяво и черно, щяха да му подскажат, дори и без да познае туловището на Ванин. Конниците препускаха в галоп, но огиерите не изоставаха — махаха с дългите си ръце и брадвите им се въртяха като крила на вятърни мелници.

— Прашкарите, готови! — извика Мат. — Всички останали да грабнат лопатите!

Стрелците наставаха да надигнат сечивата и да се престорят, че работят по вала, но петдесетима нахлузиха шлемовете си и се подредиха на опашка пред Алудра. Всички бяха високи, до един с късите мечове, които наричаха „изкормвачи на котки“, но вместо с арбалети бяха въоръжени с дълги четири стъпки прашки. Той щеше да предпочете да са повече от петдесет, но само за толкова стигаха праховете на Алудра. Всеки носеше платнен пояс с пришити джобове и във всеки джоб имаше по един кожен цилиндър, малко по-голям от мъжки юмрук, с къс черен фитил, стърчащ от единия край. Алудра все още не им беше измислила някое шантаво име на тия нещица. Но щеше да измисли. Биваше я по шантавите имена. Дракони, драконови яйца.

Един по един мъжете й подаваха дълги, бавно горящи фитили, за да им ги запали. Тя го правеше бързо, като използваше всяка запалка почти докато изгори до пръстите й, но не трепваше, само я пускаше и палеше друга, като казваше на прашкарите да минават по-бързо, че щели да й свършат запалките. Светлина, ама наистина беше стисната с тези неща. Мат знаеше, че има още пет кутии запалки. Щом се отдръпнеше от нея, всеки мъж захапваше горящия фитил между зъбите си, поставяше един от цилиндрите в прашката и тръгваше към насипа. Нареждаха се на широки интервали. Трябваше да покрият цялата дължина на насипа.

— Време е да поставите хората си на място, Мусенджи — извика Мат.

Мъжете от Смъртната стража се подредиха, Градинарите бяха в двата края. Всеки, който погледнеше с далекоглед, щеше да разбере какви са. Светлина, достатъчно беше да видят огиерите в тази броня, блеснала под слънцето. Но дори врагът да спреше, за да помисли защо Градинарите са толкова малко, все пак щеше да види, че превъзхожда Мат многократно. И имаше само един начин нападателите да разберат дали Тюон е с него.

Ванин стигна до вала, скочи от седлото и веднага поведе запенения кон, за да го охлади. Стрелците пък започнаха да хвърлят кирките и лопатите и затичаха да си сложат шлемовете и да вдигнат арбалетите. Бяха подредени в три реда, с празнини за прашкарите. Вече нямаше значение дали някой наблюдава откъм гората. Това, което виждаше, щеше да изглежда съвсем естествено.

Мат подкара Пипс, спря при Ванин и слезе. Двамата мъже от Смъртната стража и двамата огиери се присъединиха към другите. Конете се бяха запъхтели, което обаче не можеше да се каже за огиерите. Единият беше Харта, тип с твърди като камък очи, който сигурно не отстъпваше по ранг на Мусенджи.

Ванин изгледа навъсено мъжете, които още не бяха слезли да разходят конете. Можеше и да е конекрадец, осъзнал се или не, но мразеше да се отнасят небрежно с животните.

— Разхвърчаха се като нощните й цветя, щом ни видяха — рече той и кимна към Алудра. — Постарахме се да ни видят добре в тая пъстра броня и ги подмамихме веднага щом наскачаха по конете. Гонят ни с все сила. По-бързо, отколкото е редно. — Изплю се на земята. — Не видях добре конете им, но се съмнявам, че ще издържат на тоя бяг. Някои ще свършат, преди да стигнат дотук.

— Колкото повече, толкова по-добре — отвърна Мат. — Колкото по-малко стигнат, толкова по-добре за мен. — Трябваше само да даде на Тюон един-два дни преднина, а ако това дойдеше от изтощаване на конете им, ако излезеха от дърветата и решаха, че хората му са твърде много, за да нападнат, щеше да го предпочете пред всякаква битка. След днешния галоп от шест мили конете им трябваше да отпочинат поне ден-два.

Ванин го изгледа навъсено. Другите можеше да го наричат с разните му там „лорд“ и „височество“, но не и Чел Ванин.

Мат се засмя и го потупа по рамото, след което отново се метна на седлото на Пипс. Хубаво беше, че има поне един, който не го мисли за някакъв си тъп благородник — или поне му беше все едно дали е благородник, или не е. Спря при Айез Седай, които вече се бяха качили по конете.

Блерик и Фен, единият на кафяв кон, другият — на черен, го изгледаха почти толкова студено, колкото бяха гледали Мусенджи. Те май продължаваха да подозират, че има нещо общо с онова, което се беше случило с Джолайн. Мат си помисли дали да не каже на Фен, че тая грива на темето му стои нелепо. Фен помръдна в седлото и погали с ръка дръжката на меча си. Май беше по-добре да не му го казва.

— И не забравяйте какво ви казах — тъкмо казваше Джолайн на Бетамин и Сета и им размахваше заканително пръст. Тъмнокафявият й кон приличаше на боен, но не беше. Биваше го за бърз бяг, но духът му беше мек като прясно сирене. — Само да сте си помислили за прегръщане на сайдар, ще съжалите.

Теслин изсумтя кисело, потупа по шията кафявата си кобила с бяла муцуна, много по-буйно животно от коня на Джолайн, и заговори небрежно, сякаш на въздуха:

— Тя нали ми учи дивачки, очаква от тях да се държат прилично, дори когато я не виждат. А може би си мисли, че Кулата ще приеме дърти новачки. — По бузите на Джолайн избиха червени петна, но тя се изправи в седлото си, без дума да каже. Както обикновено, щом двете се сдърпваха, Едесина се съсредоточаваше върху нещо друго: в случая заизтупва въображаема прах от полите си. Толкова напрежение, че да се задави човек.

Изведнъж от дърветата в другия край на моравата се заизливаха конници, порой, който се разля в цяло езеро от увенчани със стомана пики, щом мъжете дръпнаха юздите, явно изненадани от гледката пред тях. Хм, изтощените коне не бяха толкова много, колкото се беше надявал Мат. Той извади далекогледа от калъфа и го вдигна пред окото си. Тарабонците се открояваха лесно, с металните забрала, скриващи лицата им до очите, но останалите носеха всякакви видове шлемове, кръгли и конични, с лицеви предпазители или открити. Успя да зърне дори няколко ръбести тайренски шлема, макар това да не означаваше непременно, че между нападателите има и тайренци. Повечето просто носеха каквато броня са намерили. „Не мислете — помисли си той. — Жената е тука. Стоте хиляди златни корони ви чакат. Проклятие, не мис…“

Отдалече прозвуча тънък пронизителен зов на сеанчански рог и конниците настъпиха ходом, разпръснаха се от двете страни, за да заобиколят насипа.

— Разгъвай знамето, Макол — заповяда Мат. Проклетите му пръчове, мислеха си, че са дошли да убият Тюон, така ли? — Този път ще ги оставим да разберат кой ги убива. Мандевин, поеми командата.

Мандевин обърна коня си и извика:

— Готови!

Подофицерите и знаменосците заповтаряха командата по фронта.

Макол смъкна кожения калъф, върза го грижливо за седлото и знамето заплющя под напора на вятъра — бял квадрат в червена рамка с голяма разтворена червена длан в средата, а под нея, извезани с червено — думите: Довие’анди се товя сагайн. „Време е да хвърлим зара“, преведе си го Мат. И така си беше. Видя, че Мусенджи го гледа. Доста спокоен изглеждаше за човек, срещу когото настъпват десет хиляди пиконосци.

— Готова ли си, Алудра? — извика Мат.

— Разбира се, че съм готова — сопна се тя. — Съжалявам само, че ми ги няма драконите! — Мусенджи измести поглед към нея. Огън да я изгори, трябваше да си държи езика зад зъбите! Мат държеше тия дракони да шашнат сеанчанците, щом се сблъскат с тях за първи път.

На хиляда и двеста крачки от насипа редиците пиконосци подкараха в лек тръс, а на шестстотин преминаха в галоп, но не толкова силен, колкото трябваше. Конете им все пак вече бяха уморени след дългия бяг. Препускаха тромаво. Нито една от пиките все още не се беше снишила. Щяха да се снишат в последните стотина разтега. По някои бяха навързани ленти и вятърът ги развяваше: тук червено, там — букет от зелено или синьо. Можеше да са цветовете на един или друг Дом или отличителни знаци на наемническите отряди. И всички тези копита вдигаха шум като далечен гръмотевичен тътен.

— Алудра! — изрева Мат, без да поглежда назад. Последва кух кънтеж и въздухът замириса на сяра, щом изстрелващата тръба отпрати нагоре нощното цвете — то изтрещя и разцъфна в небето в кълбо от червени искри. Някои от препускащите конници взеха удивено да го сочат. Никой не погледна назад и не видя Талманес, който вече извеждаше от гората под езерото трите знамена конница. Бяха оставили пиките си при товарните животни, но всички бяха с лъкове. Развърнаха се в редица и подкараха, все по-силно, към прииждащите в галоп ездачи. Предната нощ конете им бяха изминали доста разстояние, но без да ги уморяват, а и бяха почивали цяла сутрин. Разстоянието между двете групи конници започна да намалява.

— Първи ред! — извика Мандевин, щом конниците се доближиха на четиристотин крачки. — Стреляй! — Във въздуха като тъмни резки изсвистяха над хиляда стоманени стрели. Първият ред мигновено се смъкна на колене, мъжете завъртяха лостовете на арбалетите, а вторият надигна оръжията. — Втори ред! — изрева Мандевин. — Стреляй! — Нови хиляда стрели изсвистяха срещу прииждащите конници.

От това разстояние стрелите не можеха да пробият гръдна броня въпреки върховете, пригодени точно за тази цел, но от седлата все пак западаха мъже. А конете… О, Светлина, горките коне. Падаха стотици коне, ритаха и цвилеха, мъчеха се да се вдигнат, събаряха други животни. Изхвърлени от гърбовете им ездачи се търкаляха по моравата и прииждащите зад тях конници ги тъпчеха.

— Трети ред! Стреляй! — изрева Мандевин и още докато този залп излиташе, първият ред се надигна. — Първи ред! — викна Мандевин. — Стреляй! — И още хиляда стрели изсвистяха. — Втори ред! Стреляй!

Не беше съвсем едностранна битка, разбира се. Някои от нападащите конници бяха захвърлили пиките си и бяха извадили лъкове. Сред редиците на стрелците с арбалети западаха стрели. Точната стрелба от препускащ в галоп кон не беше лесна работа, а и разстоянието в началото бе твърде голямо, за да е смъртоносна, но не един от стрелците вече се мъчеше да зареди оръжието си с дървена пръчка, щръкнала от ръката му. Насипът все пак предпазваше краката им. Твърде далече бяха нападателите, та стрелите им да убиват, освен ако на някой съвсем не му беше свършил късметът. Мат видя как един падна със стрела, забила се в окото му, друг — прободен в гърлото. Появиха се и други празнини в редовете. Напред затичаха войници да ги запълнят.

— Можете да се включите вече, Джолайн.

— Трети ред! Стреляй.

Айез Седай поклати раздразнено глава.

— Трябва да съм в опасност. Още не се чувствам застрашена. Теслин кимна. Гледаше атаката, все едно че беше парад, при това не особено интересен.

— Ако позволите на Бетамин и мен… — почна Бетамин, но Джолайн само я погледна хладно през рамо и сеанчанката кротна и сведе очи към ръцете си, стиснали юздите. Сета се подсмихна боязливо, но усмивката се смъкна от лицето й пред погледа на Джолайн.

— Първи ред! Стреляй!

Мат завъртя очи към небесата и измърмори молитва, която наполовина си беше ругатня. Проклетите жени не се чувствали застрашени! Той се чувстваше все едно че проклетата му глава е на дръвника!

— Втори ред! Стреляй!

Талманес вече бе влязъл в обхват и възвести появата си със залп от четири хиляди лъка, от триста крачки разстояние — стрелите изчистиха доста седла. Скъси разстоянието и хората му стреляха отново. И пак. Вражеските редици се разбъркаха, явно обзети от паника. Някои обърнаха конете и препуснаха срещу бойците на Талманес със снише-ни пики. Други започнаха да отвръщат на пороя от стрели със своите. Повечето обаче продължиха напред.

— Строй се в каре! — изрева Мандевин миг преди Мат да си отвори устата. Дано само да не беше адски закъснял.

Бандата обаче беше обучена добре. Мъжете по фланговете затичаха назад невъзмутимо, все едно че стрелите изобщо не дрънчаха по шлемовете и броните им. Някои падаха. Трите редици във фронта обаче не се огънаха, строиха се в каре с Мат в центъра. Мусенджи и другите мъже от Смъртната стража бяха извадили мечовете, а огиерите размахваха дългите си брадви.

— Прашкари! — изрева Мандевин. — Стреляй! Първи ред, на запад! Стреляй!

Прашкарите на западната редица надигнаха прашките, опряха кожените цилиндри до бавно димящите фитили между зъбите си и с поредния залп на арбалетите развъртяха прашките. Черните цилиндри изхвърчаха на над сто крачки и западаха сред връхлитащите конници. Прашкарите вече пак въртяха прашките. Алудра беше белязала всички фитили с конци с различен цвят според времето, което щяха да горят, и всеки цилиндър избухваше с пукот, сред взрив от пламъци, кои на земята, кои — до главите на конниците. Не самият взрив беше истинското оръжие, макар че щом някой цилиндър улучеше нечие лице, конникът оставаше без глава. Алудра беше увила около праха във всеки цилиндър твърди камъчета и те разкъсваха дълбоко плътта, щом я поразят. По земята западаха цвилещи коне, крещяха хора.

Една стрела промуши левия ръкав на Мат, друга прониза десния и само перата й попречиха да го прониже, трета отпра рамото на палтото му. Той пъхна пръст под шала около шията си и го дръпна. Проклетото нещо изведнъж ужасно го беше стегнало. Може би все пак трябваше да си навлича броня в такива моменти. Вражеските флангове вече започваха да се извиват, да обкръжават стрелците зад насипа. Бойците на Талманес продължаваха да засипват тила им със стрели, но някол-костотин души бяха принудени да хвърлят лъковете, за да се защитят с мечовете си, а и едва ли всички коне с празни седла бяха на тарабон-ци или амадицийци. Талманес беше оставил проход в средата на фронта си, пътека за всеки, който реши да побегне, но май никой не приемаше щедрото му предложение. Миришеше им на тези сто хиляди златни корони.

— Струва ми се… — бавно заговори Джолайн. — Да, вече чувствам, че съм в опасност. — Теслин замахна и хвърли огнено кълбо, по-голямо от конска глава. Взривът изхвърли във въздуха пръст и късове от хора и коне. Крайно време беше, по дяволите!

Извърнали лица във всички посоки, Айез Седай замятаха огнени кълбета толкова бързо, колкото им беше по силите, но опустошението, което нанасяха, изобщо не спря щурма. Връхлитащите мъже вече трябваше да са видели, че в карето няма жена, отговаряща на описанието на Тюон, но кръвта им явно беше кипнала, миризмата на щедрата награда щипеше ноздрите им. Със сто хиляди златни корони човек можеше да преживее остатъка от живота си като благородник. Карето бе обкръжено и мъжете напираха напред — и гинеха от залповете на арбалети и взривовете, хвърляни от прашкарите. И започна да се издига нов вал, от мъртви и издъхващи мъже и коне, вал, който някои се мъчеха да изкачат и също рухваха върху него. Още и още се смъкваха от седлата и се катереха, а стрелите на арбалетите ги събаряха и валът растеше и растеше. От толкова близо железните стрели пробиваха гръдната броня както нажежен нож реже масло. Прииждаха и прииждаха. И загиваха.

Тишината сякаш настъпи внезапно. Не съвсем тишина. Въздухът бе изпълнен с пъшканията на мъже, които бяха въртели ръчките колкото може по-бързо. И със стоновете на ранените. Изцвили кон. Но Мат не можеше да види нито един, който да се държи на крака между вала от мъртъвци и Талманес, нито един на седлото, освен мъжете със зелени шлемове и брони. Мъже, отпуснали лъковете и мечовете си. Айез Седай бяха скръстили ръце. И те дишаха тежко.

— Свърши се, Мат — извика Талманес. — Които не са мъртви, издъхват. Нито един от тия глупаци не се опита да избяга.

Мат поклати глава. Беше очаквал да са почти обезумели от изкусилото ги злато. Оказа се, че са съвсем обезумели.

Трябваше да се издърпат мъртъвци и умрели коне, та Мат и останалите да може да излязат, и Талманес нареди хората му да извадят въжета и да отворят коридор. Никой не искаше да се катери по това. Никой освен огиерите.

— Искам да видя дали ще мога да намеря предателя — каза Харта и тръгна с другите шест огиера, нарамили брадвите си, през грамадата от трупове, все едно че е пръст.

— Е, това поне го решихме — въздъхна Джолайн и изтри потното си лице с обшита с дантела кърпа. — Вече си ми длъжник, Мат. По правило Айез Седай не се месят в лични войни. Ще трябва да помисля как би могъл да ми се отплатиш. — Мат беше съвсем наясно какво ще измисли. Трябваше да е луда, ако си мислеше, че ще се съгласи.

— Арбалетите го решиха това, марат-дамане — каза Мусенджи. Беше смъкнал шлема, бронята и палтото си и беше отпрал единия ръкав, за да може един от гвардейците му да го превърже там, където го беше пронизала стрела. Ръкавът се беше отпрал много точно, все едно че шевът нарочно е бил слаб. — Арбалетите и сърцатите мъже. Изобщо не сте разполагали с повече, нали, ваше височество. — Не беше въпрос. — Само това и загубите, които сте понесли.

— Казах ти — отвърна Мат. — Имах достатъчно. — Нямаше да му разкрие повече от неизбежното.

Мусенджи само кимна разбиращо.

Харта и Градинарите вече се бяха върнали.

— Намерих го предателя — каза Харта и вдигна за косата една отсечена глава.

Веждите на Мусенджи подскочиха, щом видя тъмното кривоносо лице.

— Много ще й е интересно, като го види това — промълви той тихо. Тихо, както тихо се изважда меч от ножница. — Трябва да й го занесем.

— Познаваш ли го? — попита Мат.

— Познавам го, ваше височество. — Лицето на Мусенджи, изведнъж станало като изваяно от камък, подсказа, че няма да каже нито дума повече по въпроса.

— Виж, ще престанеш ли да ме наричаш така? Името ми е Мат. И след този ден смятам, че имаш правото да го използваш. — Сам се изненада, щом се усети, че му е протегнал ръка.

Каменната маска се напука от изненада.

— Не мога да го направя, ваше височество — отвърна стъписано Мусенджи. — Когато тя се омъжи за вас, вие станахте Принц на Гарваните. Да изрека името ви означава да сведа очите си завинаги.

Мат свали шапката си и прокара пръсти през сплъстената си коса. Казвал беше на всички, които искат да го чуят, че не си пада по благородници, че не иска да е благородник и че го мисли сериозно. И продължаваше да го мисли сериозно. А ето че беше станал проклет благородник!

Направи единственото, което можеше.

Смя се, докато не го заболя коремът.