Нощем с белите коне

1

Академикът все още работеше. Отдавна бе минало полунощ, през отворения прозорец свободно нахлуваше нощният въздух, смесен с лугавия мирис на канална вода, която се мъкнеше едва-едва в каменното корито на реката. Беше необикновено тихо в тоя час, тихо като в малките провинциални градчета, когато се чува как плъховете шумолят в кофите за боклук и кучетата се прозяват в съня си. Само от време на време по булеварда профучаваше някоя закъсняла кола с червени драконови очи на тила си и мръсна бензинова опашка, която дълго след това се утайваше в клоните на дърветата. Към два часа мина камионната поливачка, водата шуртеше като в дъжделивите пролетни нощи и скоро похабеният гранитен гръб на паважа лъсна на светлината. След това отново стана спокойно и тихо.

Академикът не усещаше ни шумовете, ни миризмите. Профилът му, малко восъчен, но все още тънък и отчетливо изрязан, не издаваше ни жизненост, ни умора. И все пак в цялата му фигура се долавяше нещо отпаднало и унило, макар и изпълнено със скръбно достойнство, като в позата на умиращия благородник от Тракийската гробница. Мир, неподвижност и вечност в охрата на старите мебели, на кожените кресла, на овехтелите книги — неща от друг, далечен и отдавна изчезнал свят, който се появява като призрак само в късните летни нощи. Беше седнал зад своето старо полувековно бюро на удобен тапициран стол с вити крака. Вече две десетилетия не бе преместил ни една вещ от кабинета си, не бе прибавил нищо освен книги, не бе изнесъл нищо освен ръкописи. Като не се смятат, разбира се, двете възглавнички па стола, които жена му бе купила от чешкия културен център. Отначало възглавничката беше само една — виолетовата, — но след това се принуди да прибави още една, резедава. И той не разбираше как тъй бюрото бе пораснало неусетно под носа му, сега клавиатурата на стария „Ремингтон“ му стоеше малко височко. Беше отслабнал много през последните две-три години, но дори не смееше да помисли, че чисто и просто се е смалил с няколко сантиметра — като пенсионираните учители, които загубват част от гръбнака си зад училищните катедри. Лицето му все повече добиваше мътния цвят на лошата печатарска хартия, очите му губеха блясъка си и се обезцветяваха и само косата упорствуваше, сивееше, но не побеляваше. Но академикът по биологични науки, със свой личен принос в геронтологията, се мъчеше да не забелязва тия неща. Имаше някакво усещане за тях, но ги пъдеше от мисълта си, макар че отдавна се бе примирил с възрастта.

Когато поливачката мина по булеварда, той остави писалката и се заслуша. Тоя силен и жив шум, толкова неочакван в топлата тишина, изведнъж му напомни нещо хубаво и далечно, нещо скръбно в същото време, нещо, свързано с годините, които се движеха бавно и тихо като сенки. Тогава живееха в голяма жълта къща с чугунена дворна ограда. И къщата бе много солидна, с жълти марсилски керемиди и цинкови олуци. Да, олуците, може би оттам идваше споменът. Един от тях през цялата година пееше точно под прозореца му — ту звънко като цимбал, ту тихичко и приспивно като арфа. Бяха чудни олуци, като тръби на орган, и сезоните сякаш пееха в тях с дъха си и дъждовете си. Той помнеше и навеса от непрозрачно стъкло над четирите каменни стъпала на входа, леко позеленяло от мъха на годините. Под стъклото светеше цяла нощ силна електрическа лампа и когато валеше дъжд, той сякаш танцуваше в светлината, гол и с протегнати към небето ръце. Тоя спомен не го напускаше през годините и никога нямаше да го напусне. Беше и красив, и мъчителен спомен, защото напомняше смъртта на майка му.

Не помнеше вече лицето на майка си, но помнеше нейната смърт и дъжда, който барабанеше като луд върху навеса. Помнеше и своя отчаян плач, който бе покъртил всички сродници. Помнеше черните кръгли чадъри, коравите яки, опушената кадилница, която се размахваше и звънтеше край ковчега, пламъка на свещите, размазан от бликащите сълзи. Майка му бе починала при раждането на третото си дете, някакво омразно парченце розово месо, някакво жалко момиченце, дошло съвсем внезапно на тоя свят, без никой да го желае. Наскоро след това в боевете при завоя на Черна загина и брат му. Тая страшна новина обезкуражи всички. Баща му съвсем се затвори в себе си, едва поглеждаше момчето. На тоя свят като че ли го занимаваха само неговите болни, макар че и с тях се държеше сухо и малко надменно. Момчето бе намразило до смърт тия негови болни, които често изпълваха не само чакалнята, но и коридорчето до входната врата. Мразеше ги за техните печални, унили лица, за угасналите им погледи, за безнадеждно свитите рамене. Сред тия хора растеше мълчалив, самотен, невесел. Нямаше никаква радост в дните, нищо освен книгите и песента на олуците. Към стъкления навес в дъждовни дни той вече никога не поглеждаше.

И само един-единствен светъл лъч, който никога нямаше да забрави.

Веднъж привечер пред къщата им спря черна лакирана карета. Никога през живота си не бе виждал нито такава карета, нито такива прекрасни коне — едри, доматеночервени, с бели гриви и бели копита. От нея слезе човек като в приказките — в ливрея със златни ширити, с триъгълна везана шапка, в бели чорапи, опънали яките му прасци. И косата му бе бяла като чорапите, само бузите му бяха много румени, а очите сини като на момиче. Той изкачи бавно, с достолепие четирите стъпала и позвъни, без да сваля белите си ръкавици. В такива случаи обикновено отваряше последният от редицата на болните, но сега момчето изскочи бързо и зяпна слисано необикновения гост. Това, изглежда, направи хубаво впечатление на човека с везаната шапка.

— Тука ли е татко ти? — запита той.

Говореше малко надуто, малко неразбрано — не като българин.

— Тука е — отвърна момчето. — Има болни при него.

Човекът с везаната шапка погледна над главата му. Видът на скупчените в коридора сиви, безрадостни хора сякаш го отврати.

— Предай му тоя плик… Ама веднага…

Пликът беше продълговат, бял, със златни ръбове и щампосана златна корона в ъгъла. Момчето веднага го отнесе в кабинета. Пред вратата спря, поколеба се, после почука леко. Никога не беше влизал при баща си, когато там имаше болни, но заповедта на човека с шапката си беше заповед. После натисна голямата бронзова дръжка и влезе.

И спря като закован на прага, гледаше смаяно най-странното и най-невероятно видение, което би виждал в живота си. Сред кабинета на височко, въртящо се столче бе седнало младо момиче, голо до кръста, в черна пола, която падаше на много едри плисета до пода. Косата му бе руса, сините ясни очи го гледаха стреснато. Но на момчето се стори че никога през живота си не бе виждал нещо по-ослепително и красиво. Бялата кожа сияеше като седефена и сякаш нямаше нищо по-съвършено на тоя свят от нежния овал на гърдите й. Баща му свали стетоскопа от ушите си и го погледна сърдито.

— Влез де!… И затвори вратата.

Момчето влезе и подаде плика на баща си. Не смееше повече да погледне към момичето, но чувствуваше нейното озарение в лекия здрач на стаята. Баща му извади от плика напечатана със златни букви покана, прочете я и се намръщи. После скъса бавно поканата заедно с плика и хвърли всичко в кошчето за боклук. По лицето му се появи облекчение.

— Това е, върви си — каза той меко.

Едва когато си тръгна, момчето видя, че в кабинета има още един човек — някаква месеста дама, стегната в корсета си, лицето й бе увехнало и загрижено. Крадешком погледна и към момичето. Беше се наметнало с блузката си, ръцете му бяха кръстосани под брадичката, малко слабички, но все тъй изящни. Излезе от кабинета като зашеметен, влезе в стаичката си и се отпусна безпаметен на леглото. Измъкнаха го оттам едва за вечеря. Тогава майка му беше още жива, усети сякаш нещо с женското си сърце и го погали нежно по бузата. Не го правеше много често, беше замислена жена, самовглъбена, имаше хубави, винаги малко унесени очи. Всичко в детските спомени му се струваше малко тъжно, малко обезцветено, като странни медни офорти, вече загубили багрите си. Всичко освен споменът за момичето, който стоеше свеж и чист пред очите му като раждането на Ботичеловата Венера, с нейните жълти виещи се коси.

Той никога не го забрави, никога не изчезна нито за миг от душата му. Стараеше се да не мисли често за това, пестеше скъпернически спомена, мъчеше се да не го похаби, да го пази ясен и чист. Дори когато стана гимназист и студент след това, държеше се с момичетата все тъй стеснително и малко плахо, като към преоблечени царкини. Мъжете си бяха мъже, хора от плът и кръв, добри и сърдечни или пък враждебни, алчни и зли, доста различни от самия него, но все пак мъже. Но той вече знаеше, че всяка жена крие под своите дрехи, все едно какви са те, бедни или разкошни, нечувано съвършенство и красота. Така мислеше и в това вярваше. И когато след много години за пръв път държеше голо женско тяло в ръцете си, изведнъж се почувствува неизразимо разочарован и ограбен. Не беше същото, в никой случай не беше същото. Това наистина бе топло и живо, задъхано и плъзгащо се под разтрепераните му пръсти, но и неизмеримо по-несъвършено. Преди всичко не беше така гладко, както си мислеше, усещаше по него петънцата и пъпчиците, малките ръждиви косъмчета. Така в собствените му ръце умря една илюзия и той през целия си живот не можа да я замести с нищо друго. Само веднъж помисли, че е намерил това, което търсеше, но и тая лъжа не продължи повече от няколко месеца.

Навън отново мина поливачката, тоя път със затворени кранове, от които едва църцореше малко вода. Академикът стана и бавно отиде до прозореца. Знаеше, че трудно ще заспи. Трябваше да се разсее с някои по-прости и по-делнични мисли, но прости и делнични неща почти не се случваха в живота му. Нищо не се случваше в живота му от години наред — нищо освен всекидневния труд, безвкусната храна, която готвеше жена му, мъртвешката нощна почивка, от която се събуждаше сякаш олекнал и съвсем бездушен. Никакви събития, никакви изпитания на съдбата. Може би от време на време някое дребно изпитание на съвестта, в академичния съвет обикновено, когато му се случваше да гласува. Последното страшно изпитание бе смъртта на баща му. Той бе получил мозъчен кръвоизлив, намери го проснат по гръб в спалнята му. Приличаше съвсем на мъртъв, само от време на време устните му помръдваха като на умираща риба. Два дни прекара ден и нощ в клиниката край леглото му. На третия ден почина, без Да дойде в съзнание. Беше отвратителна нощ, американските самолети прииждаха на вълни, всичко наоколо се къртеше и рушеше сред адски трясъци. Струваше му се странно, че в тоя всеобщ грохот така ясно се чуваше зловещото бучене на самолетите. Цялата клиника се тресеше, мазилката от тавана падаше върху леглото на умиращия. Той не помръдна от стола си, дори не помисли за смъртта. Когато най-сетне всичко свърши, настана зловеща тишина, нарушавана само от време на време от избухванията на бомбите със закъснител. В стаята беше непрогледно тъмно и той вдигна затъмнителната хартия. Веднага всичко се освети от блясъка на пожарите, от стените сякаш потече кръв. Миришеше тежко на дим и разрушения, на изгоряла гума. Някъде наблизо като факел гореше някакъв склад, фонтан от огнени пръски се издигаше към продъненото небе. Баща му все още едва доловимо дишаше. Беше щастлив поне, че не е преживял последните ужаси.

Почина едва призори, той просто не усети кога е отлетял последният му миг. Въпреки ужасната нощ на разрушения и смърт, сякаш не можеше да повярва, че това се е случило. Стоеше безучастен на стола си, струваше му се, че и в него нещо е умряло завинаги, нямаше сили дори да помръдне от мястото си. Тая студена плът, която лежеше, посипана с мазилка на тясното легло, сякаш беше негова собствена плът. Усещането беше много страшно, не знаеше, че може да има на света и такова усещане.

Той тръгна за дома си, когато се развидели съвсем. Утрото беше сиво, студено и страшно, градът представляваше апокалиптична гледка. Хаос от електрически и трамвайни проводници, рухнали стени, забити в земята релси. Не се виждаха никакви хора, макар че градът все още гореше, гъст, отровен дим се стелеше по мразовитите улици. Вървеше като някакво видение в тоя безлюден, призрачен град, сякаш не град, а параноичен кошмар. А когато пристигна в своя дом, при старата жълта къща, видя, че една бомба я бе просто срязала на две и изравнила със земята външната част със стълбите, с навеса от синкаво непрозрачно стъкло, по който в неговото далечно детство весел и гол танцуваше нощният дъжд. От неговата собствена стая бе останал само единият ъгъл с леглото му, с жълтата стена, с тъмния зеленикав квадрат на нея, където бе закачен портретът на майка му.

Но да не мисли за това, по-добре да върви и да спи. Такива изпитания повече нямаше да му се случват. Вече нямаше кого да губи на тоя свят освен жена си. Но жена му беше много по-млада от него, здравето й бе отлично. Той угаси лампата в кабинета и тръгна през апартамента, като гасеше по пътя си всички светлини. Отдавна бе забелязал, че късно след полунощ електрическата светлина е съвсем безжизнена, изостряше чувството за безнадеждност и самота. Като влезе най-сетне в спалнята, той не запали лампата. Никога не го правеше, за да не събуди жена си. Леглото му бе в противоположния ъгъл, близо до прозореца. Той се съблече безшумно в мрака, надяна само горнището на пижамата и се пъхна в прохладните завивки. Не му се спеше, не се чувствуваше уморен, съзнанието му бе така ясно, сякаш денят едва сега започваше. Като че ли в старостта има някакво безсмъртие, мислеше той. Отново и отново го връхлитаха натрапчивите мисли, които смяташе, че е оставил в кабинета си. В последното десетилетие се занимаваше със структурата на антителата. И все по-често и по-често го измъчваше нелепата мисъл, че тая безименна армия от войници, винаги на пост и винаги готова за саможертва, ще се превърне някой ден в калигуловска гвардия, готова да посегне на императора. Усещаше, че го полазват тръпки, когато мислеше за това.

Но да мисли за друго, за каквото и да е. Тая сутрин бе помолил жена си да му купи летни обувки, все едно какви, но да бъдат с някакви дупки и да не запарват краката. Наталия му бе отговорила, че един академик не може да носи каквито и да е летни обувки. Все пак тя излезе на пазара и се върна оттам, както винаги, намръщена и ядосана. Каза му, че летните обувки в магазините са достойни само за зарзаватчии и келнери от откритите бирарии. Толкова скъпи? — пошегува се той. Но тя не разбра шегата и продължи да мърмори. Като ходи всяка година по какви ли не конгреси и симпозиуми, защо не си купува поне тия дребни вещи, които му са потребни. Ето, няма нито едни свестни копчета за ръкавели. Няма нито една хубава бяла риза за официални приеми. Няма… Той благоразумно мълчеше. А можеше да й отвърне нещо. Можеше да й каже например, че като ходи в чужбина, харчи цялата си валута за разни козметики, помади и биокремове, от тия, които си купува Жаклин Кенеди… Можеше, но си мълчеше…

Той се поусмихна и погледна към леглото й. Мракът в стаята сякаш се бе просветлил, сега виждаше много по-ясно. Жена му спеше, както винаги, по гръб, с отвити рамене. Бе привързала силно главата си през челото с тюлено шалче, правеше го понякога, когато имаше мигрена. Спеше винаги много тихо, никога не чуваше дори дишането й. Скоро очите му свикнаха съвсем с тъмнината, той вече виждаше нейния красив профил, с малко едър нос и строго изрязани устни — силна и властна както в живота, така и в съня. Лежеше съвсем бездиханна, бледа и неподвижна като статуя, целият й вид като че ли излъчваше стаена вечност. Понякога той се учудваше сутрин на бледостта й, сякаш нямаше капка кръв в нейните обезцветени, невидими вени. Бледи, почти бели бяха и едро изрязаните й устни. Но след четвърт час, като поработеше малко пред огледалото с четчици и бои, видът и отново ставаше съвсем нормален.

Той въздъхна и затвори очи. И изведнъж го обзе някаква непонятна тревога, толкова тягостна, че съвсем се разсъни. Обърна се и отново погледна към леглото й — нищо, спеше си, както винаги. Но тревогата не затихваше, даже повече се усили. Мисълта беше съвсем нелепа, но какво от това? Беше толкова лесно да се опровергае. Лесно, но глупаво. Той лежа още няколко минути, като се бореше със себе си, после стана и тихичко се промъкна до леглото й. Ставаше смешен, разбира се, ето сега ще отвори своите едри порцеланови очи и ще му изръмжи нещо сърдито с дълбокия си плътен глас на лъвица. Навярно всички жени по света стават непоносими и зли, когато някой посегне на съня им. Някой чужд — помисли той внезапно. Не собствените им деца например, не бебетата, които реват нощем, не синовете им, които се връщат пияни призори, и не дъщерите им, които се прибират разплакани и с изподрани блузки. Притаил дъх, той докосна челото й едва ли не с пигмента на мършавите си пръсти. Сърцето му мигновено се вледени. Тя беше мъртва. Тогава се опита да намери пулса и. Какви глупости прави, тя беше мъртва от часове може би, мъртва, мъртва, мъртва.

Краката му омекнаха изведнъж, той приседна на табуретката. После не можеше да си припомни колко време е стоял тъй — минути ли, часове ли? Като че ли бе изчезнал безпаметен за света. Най-страшното беше, че в сърцето му нямаше нищо — ни болка, ни тъга, ни мъка. Ни дори най-обикновена човешка жал. Приличаше в тия минути на празно, прекършено чучело, в което нямаше нищо освен суха, безчувствена слама.

Най-сетне се посъвзе. Първото живо чувство, което изпита, бе ужасът. Но скоро то изчезна така внезапно, както се бе появило. Беше виждал много трупове през живота си, това не можеше да го уплаши. Но нямаше сили и да помръдне от мястото си, бе така безпомощен и празен. Имаше само едно усещане в него — за безпределна и мъчителна самота. Разбираше само, че трябва да се махне оттук, да извика някого — някой друг човек, какъвто и да е той, само да не бъде сам със смъртта, която все още присъствуваше някъде тук, наоколо. Като напрегна цялата си воля, той се повдигна от неустойчивата табуретка и запали лампата, която блесна ослепително в млечния глобус. Не се обърна назад, за да я види — истинска, в светлината. Тая мисъл го изпълваше с ужас. Вървеше напред като сляп, като палеше лампите по пътя си, една по една, докато ги запали всичките. После седна отново край бюрото си, притегли телефона и спря безпомощен.

Вече нямаше никакви приятели, никакви близки на тоя свят. Повечето бяха измрели, а старостта бе разнищила връзките и с последните живи. Старостта не обича да вижда себе си, угасналите си очи, вдървената си походка. Тя винаги е много самотна, освен ако не намери нещо в себе си. Той дори нямаше тефтерче с телефонни номера, не търсеше вече никого, макар че него все още го търсеха. Освен да извика, разбира се, но… но не е ли несправедливо, не е ли малко жестоко? Та Сашо е все още момче, защо трябва да гледа чужди трупове?

Той преглътна сухо и започна да набира номера. Нямаше никаква надежда да събуди някого там по това време, но въртеше безпомощно шайбата. Телефонът даде свободно, той чакаше, като придържаше едва-едва с обезсилената си ръка слушалката до ухото. И изведнъж чу сънлив мъжки глас.

— Кой е?

— Сашо, ти ли си? — попита академикът.

Младежът оттатък не позна гласа, толкова той бе станал неузнаваем.

— Аз съм… Кой се обажда?

— Вуйчо ти — отвърна той.

— А, ти ли си? — Гласът на младежа оттатък му се стори зарадван. — Да не е станало нещо?

— Да, стана — отвърна академикът. — Почина вуйна ти…

Нещо щракна, сякаш му бяха затворили слушалката. Но след миг отново долетя гласът, тоя път доста стреснат:

— Какво приказваш?… Кога почина? От какво?

— Не знам… Навярно инфаркт… Сашо, прощавай, трябва да дойдеш веднага у дома.

— Разбира се, ще дойда! — отвърна с готовност младежът.

— Как те събудих? Нали телефонът е в хола?

— Имам контакт и в моята стая… Пък бях поръчал да ме събудят сутринта.

— Трябва да ставаш рано?

— Не, не мисли за това… Да събудя ли мама?

Академикът замълча. Той все още се плашеше от прекалено любопитната си сестра.

— Не е нужно сега… Защо да я будим, тя нищо не може да ни помогне. Но ти вземи едно такси и ела.

Академикът затвори телефона. Отново го обзе непоносимото чувство на празнота. Искаше да има болка, а нямаше. Искаше да има жал, а нямаше. А това беше по-мъчително от болката и страданието. Искаше да има някакъв шум или поне някакво малко движение, та макар и от махалото на престарелия стенен часовник, който не работеше от години. Но всичко около него бе безжизнено като безжалостната светлина на лампата.

Искаше му се да вземе отново телефона, да потърси някого. Нужен му бе някакъв човешки глас. Но сега дори улицата мълчеше, не се чуваше никакъв звук, сякаш бе попаднал сред пустоша на звездите. Или сякаш съвсем внезапно бе оглушал. Той дори несъзнателно се докосна до слепоочието си, косата леко прошумя под пръстите му. И в ток миг погледът му попадна на пишещата машина, избутана малко встрани. На нея имаше празен бял лист само с една-единствена дума „възвание“ с главни букви и широка разредка. Той някак механично си помисли, че изобщо бе забравил за това възвание. После мислите му сякаш се посгъстиха, в отпадналото съзнание се появи някаква фраза, все още далечна и смътна. И без да съзнава какво прави, придърпа машината към себе си. Фразата бавно се оформи. „Живеем в бурно и преломно време, в което се решават за векове съдбините на човечеството…“

Ясните металически звуци от ударите на буквите, толкова познати и близки, му подействуваха като кислород при задушаване. Той си пое дъх и продължи: „Силите на прогреса и силите на мрака са се вплели в борба на живот и смърт“. Нататък като че ли бе по-лесно. Той писа тъй, докато навън се позвъни. Беше неговият племенник, все още задъхан от изкачването по стълбите. Личеше си, че се е облякъл набързо, гладкото му лице, винаги малко насмешливо, сега изглеждаше някак неестествено стреснато и уплашено. Той се огледа и запита учудено:

— Кой тракаше на машината?

Вуйчо му сякаш не го чу. Само притвори вратата и каза естествено и спокойно:

— Искаш ли да видиш вуйна си?

Не, не искаше. Но нима можеше да му го каже? Не обичаше да се среща с нея, особено насаме, дори когато беше жива. Тя беше винаги много любезна с него, дори ласкава, но именно това го плашеше и подтискаше. Една истинска вуйна се държи много по-майчински.

— Добре — каза той и потегли към спалнята.

Вуйчо му остана в хола със сухото си невъзмутимо лице. Походката на младежа му се стори в тоя миг много лека, почти безгрижна. И фигурата му бе много лека и малко суха, приличаше в това отношение на него, а не на баща си. Само тоя насмешлив израз на лицето, почти маска, бе взел от покойния си баща, гуляйджията, който също бе починал от инфаркт при доста съмнителни обстоятелства. Академикът се обърна и отново влезе в кабинета си. Изпитваше странното чувство, че след малко младежът ОТНОВО ще се появи и ще каже весело: „Вуйчо, какви глупости приказваш, вуйна беше само припаднала“. И наистина Сашо скоро се върна, но лицето му сега изглеждаше съвсем разстроено.

— Напълно се е вкочанила! — каза той. — Умряла е най-малко преди два часа.

Преди да се прехвърли във факултета по биология, той бе следвал два семестъра медицина.

— Да, както е спала — отвърна старият.

Сашо мълчаливо поклати глава. Лицето му бавно възвърна цвета си, очите му се оживиха. Той приседна на диванчето и добави:

— Вуйчо, то се знае, никоя смърт не е хубава, но нейната е била поне лека. Тя нищо не е усетила, просто е заспала завинаги.

Макар и печален, тонът му беше някак лек, като момчешката му походка. „Така не се говори за смърт! — мислеше академикът потиснат. — Всяка смърт е ужасна, за смърт просто не бива да се говори“.

— Как се чувствуваше тая вечер? — попита младежът.

— Нищо, обикновено.

— И какво вечеря?

Какво е вечеряла? Те никога не вечеряха заедно. Но като влезе тая вечер случайно в кухнята, видя, че си беше приготвила ягоди, леко посипани със захар. И лицето й беше намазано с крем от ягоди, приличаше в тоя миг на одрана. Като го чу, тя трепна и се обърна към прозореца. Знаеше, че не обича да я гледа така, затова побърза да се върне назад.

— Не знам — отвърна той.

— Повиках лекар — каза младежът. — Чакам го всеки момент.

И наистина лекарят дойде след десетина минути. Беше млад човек в болнична манта, на гърдите му висеше стетоскоп, сякаш се готвеше да съживи с него мъртвата. Държеше се прекалено почтително, почти на пръсти, но очите му бързо обходиха обстановката. На сутринта жена му щеше да го разпита най-подробно, включително и за цвета на пердетата, той трябваше да знае какво Да й отговори. Тя винаги живо се интересуваше как живеят известните хора. Лекарят зададе малко разсеяно няколко предварителни въпроса, после отиде в спалнята.

Докато го чакаха в кабинета, Сашо взе машинално някакво чуждо списание и все тъй машинално започна да го разлиства. Умът му очевидно бе някъде другаде, навярно в спалнята.

— Има статия от Мидуей — каза внезапно вуйчо му.

— Да, знам я — отвърна младежът. — Според мен ти си отишъл по-далече…

Старият не отговори. Стори му се грозно, че така внезапно се бе разбъбрал, докато жена му лежеше мъртва оттатък. Той стана от мястото си и отиде до отворения прозорец. Тилът му беше много мършав, небрежно подстриган, едното му рамо висеше по-ниско от другото. И в ума на младежа се въртяха някакви подобни мисли. Всъщност вуйчо му беше ли усетил смъртта? Или чисто и просто още не си даваше сметка. Виждаше му се съвсем безчувствен — или още по-зле — напълно равнодушен. Само колко старателно чаткаше преди малко на пишещата машина, освен ако е имал някаква звукова халюцинация. Но машината беше на мястото си, листът хартия — също. Това му се струваше невероятно, извън ума му. Освен ако е мръднал малко от тая неочаквана и неестествена смърт. Неговата собствена майка и досега изглеждаше малко смахната след смъртта на мъжа си. А на всичко отгоре вуйчо му бе много деликатен човек, в това напълно бе сигурен. А не може един деликатен човек да не бъде чувствителен. Той с тягостно чувство пропъди тия мисли от ума си. Беше привързан към вуйчо си, сега би трябвало да се чувствува облекчен, че не страда.

След малко влезе лекарят. Стетоскопът все тъй висеше на гърдите му, но сега поне бе пъхнал в джоба си бялата шапчица. Изглеждаше все тъй крайно внимателен и почтителен.

— Жена ви боледуваше ли от сърце?

— Не, никога — отвърна академикът. — От нищо. Дори от сливици… Тя беше изключително здрав човек… Като канара — изтърва се внезапно от езика му.

„Да, наистина като канара!“ — помисли младежът. Като гранитна канара край морето, заоблена от морските вълни в течение на милиони години. От нея наистина лъхаше нещо вечно, като от някаква жива, неостаряваща мумия.

— Главата й беше здраво превързана с кърпа. — Може би е имала високо кръвно налягане?

Академикът мълчеше затруднен.

— Не знам! — отвърна той неловко. Може би… Но тя беше малко особен човек, никога от нищо не се оплакваше… Особено пък от здравето си…

Това беше наистина така. Веднъж бе лежала цяла седмица, бяла като платно, без да каже нито една дума. Той само можеше да се досеща какво се е случило.

— Така или иначе, починала е от инфаркт — каза лекарят. — Ако желаете, можем да направим аутопсия.

— Не, не! — възкликна едва ли не уплашено академикът. — Не е нужно.

Наистина в тоя миг му се стори истинско светотатство мисълта да се разруши по някакъв начин съвършенството на нейната фигура.

— Добре, ако разрешите ще седна да напиша смъртния акт — каза лекарят.

— Моля.

Когато най-после си отиде и линейката отбръмча в пустотата на нощта, младежът каза:

— Вуйчо, мисля да те заведа на вилата… Утре тука ще бъде лудница.

— И да я оставим сама? — попита с укор академикът.

„Та точно сега надали някой ще я открадне“ — помисли с досада младежът. Съвсем не очакваше от един учен такова религиозно суеверие.

— Не, ще доведа майка ми… Бъди спокоен, тя всичко ще уреди. И без това ти само ще пречиш тук.

— Не! — каза академикът.

Но след половин час все пак успя да го убеди. Неговият престарял форд таунус беше паркиран наблизо, в една от глухите улички. Сашо бе возил с него чичо си не веднъж и не два пъти, носеше винаги в себе си резервните ключове. Скоро колата пърпореше меко с недопомпаните си гуми по шосето за Княжево. Нейният истински стопанин бе вуйна му и тя се грижеше за нея толкова немарливо, колкото взискателна бе към себе си. Пък и рядко я ползуваше, бе потънала в прахоляци и птичи курешки, така че Сашо се принуди да спре насред пътя и да изтрие с лакът част от предното стъкло. Вилата им беше в подножието на Витоша, не много голяма, по удобно мебелирана. Имаше водопровод със собствен каптаж, баня и няколко много хубави картини от Данаил Дечев, неизвестни за специалисти. Но колкото повече старееше, академикът по-рядко ходеше там, Сред буйната зеленина, сред жужукането на пчелите, сред непрекъснатото чирикане на птиците той се чувствуваше неспокоен и тъжен, не можеше да се съсредоточи, работата не му спореше. Много по-често ходеше там жена му, стоеше по няколко дни. Всъщност вилата бе нейно дело, беше я построила в една от гънките на самата Витоша. Това бе станало в краткия промеждутък между атомната и водородната бомба. Тогава в нейните кръгове всеки ден се шушукаше за война и тя бе решила да вземе някакви мерки. Но когато се бе появила и водородната, тя разбра, че е паднала в собствения си капан. Нямаше спасение от кошмара, трябваше да се примири. И все пак не се примири съвсем, след време купи от едно посолство форд таунуса, и то на прилична цена. Много внимателно следеше събитията, готова да офейка при всяка по-сериозна заплаха. И наистина при Карибската криза под разни хитри и деликатни предлози тя замъкна мъжа си чак в Нареченските бани. И, разбира се, отегчи се безкрайно там, докосваше се до всяка вещ едва ли не с отвращение, а на баните изобщо не отиде, въпреки че ги бе използувала за предлог.

След четвърт час те пристигнаха в подножието на Витоша и се отбиха по тесен коларски път, целият зашумен с дървета. Напредваха много бавно и клонките шумоляха и тракаха по страничните стъкла. Беше много тъмно тук, под масивния гръб на Витоша, по косматите й хълбоци се стичаше мрак и прохлада. Вилата едва-едва се белееше в дъното на дълбокия двор, целия обрасъл с дървета. Младежът подхвана вуйчо си под лакътя и внимателно го поведе по невидимата пътека. Ръката му бе суха, малко вдървена и хладна. И все пак беше истинска мъжка ръка — почувствува младежът. И походката му бе много по-сигурна и уверена, отколкото сам очакваше. Той пусна ръката му и мина пред него, за да го води. Но изглежда, че старият виждаше по-добре, защото от време на време се обаждаше: „Внимавай, има стъпала“ или „Наведи се, ще се удариш в клона“. Най-сетне, леко засрамен, Сашо влезе във вилата и пипнешком потърси електрическия ключ. Вътре миришеше на топъл, застоял въздух, смесен с дъх на помади и алкохол. Светлината блесна така силно, че и двамата премигаха. Това беше една от малките мании на покойната — да осветява всичко с ярка, ослепителна светлина. Не, не се страхуваше, че ще видят бръчките по лицето й, тя нямаше бръчки, а другите имаха. На малката кръгла масичка в хола бяха оставени две чашки, едната малка, кобалтовосиня, другата права и тясна — за уиски. И в двете имаше малко алкохол, в синята — фернет навярно. Колкото до уискито — надали го бе пил вуйчо му.

— Откога не си идвал тука? — запита младежът.

— Не знам… Няколко месеца.

А алкохолът все още не беше изветрял. Сашо мина край масичката и се запъти към затворения прозорец, с дървени капаци отвън. Една грамадна нощна пеперуда бе кацнала върху чугунената дръжка. Крилцата й бяха кадифени и мъхави, антенките на пипалцата с жълти връхчета. Младежът посегна към нея, но пеперудата не помръдна, макар че сякаш се готвеше да литне всеки миг. Докосна я учудено с пръсти, тя просто се отрони от дръжката и падна на пода. Беше суха и мъртва.

И в сърцето му пропълзя някакъв непонятен, смразяващ студ, сякаш за пръв път истински усети смъртта.

2

И академикът я усети също така внезапно и смразяващо едва в последния час на раздялата. Стоеше прав край ковчега в залата за покойници, коленете му леко трепереха. Така му се виеше свят, че стоеше малко неестествено разкрачен, за да пази равновесие. Вече не виждаше нищо освен лицето на мъртвата, потънало между купища цветя. То бе все така бяло и гладко като порцелан, с презрително стиснати устни, неумело гримирано, което й придаваше вид на евтина паноптична маска. Цветята бяха свежи, миришеха много силно, особено карамфилите, които приживе бяха нейните любими цветя. Но над всичко се носеше вечната миризма на смъртта, непонятна и навярно несъществуваща, но всепроникваща и плътна като съсирек. Академикът отдавна бе забелязал, че между цветята се подаваха и лачените връхчета на обувките й и това, кой знае защо, му се струваше много страшно, по-страшно дори от коравото мъртво лице. Много му се искаше да помоли сестра си да ги покрие с тия проклети вонещи цветя, но тя стоеше като препарирана от дясната му страна в своя избелял траур, който не бе обличала навярно от смъртта на мъжа си. Голямата зала беше препълнена с хора, откъде наистина толкова много хора, повечето от които му се струваха съвсем непознати. Всички изглеждаха много скръбни, не говореха, дори не се поглеждаха. Все тъй му се виеше свят, струваше му се, че ако тая проклета погребална церемония не свърши за няколко минути, ще се просне безчувствен на пода, с вледенено сърце. До него сестра му внезапно заплака, той видя как сълзите течеха свободно под воала й. И едва сега разбра, че болката и скръбта, които досега му убягваха, са всъщност в него, да, вътре в него, в кухината над стомаха му, като някаква противна бакелитова кутия, която беше безпомощен да отвори. Стоеше там, студена и гладка, докосваше едва-едва сърцето и предизвикваше гърчове в хранопровода — като пред повръщане. Инстинктивно потърси с поглед племенника си, изправен до майка сн, неестествено изпъчен, като на почетна стража. Очевидно беше, че общата атмосфера се бе всмукала в него, мъчеше се с все сила да запази присъствие на духа.

И точно тогава, съвсем тихичко, на балкона запя малък хор. Отначало това не му направи впечатление, дори изпита леко чувство на удовлетворение и приятност. Но изведнъж тенорът се извиси и го удари като с длан през гърлото. Мелодията проникна в него и сякаш го накъса на хиляди парчета, противната бакелитова сапуниера дрънна на пода и се разтвори. Нямаше вече спасение ни от мъката, ни от всепроникващите безмилостни звуци. Мелодията сега звучеше като водопад, нейната сила му се струваше неизмерима.

Всичко това трая може би само мигове, докато избликналата мъка мина предела. И той внезапно се разрида, горчиво и безутешно, отчаяно и безпомощно като детето с кадифените панталонки пред ковчега на майка си. Цялото му тяло се разтърсваше от сподавените ридания, лицето му се изкриви от мъчителен гърч, искаше да спре и да се съвземе, а не можеше. Той усети как Сашо го взе подръка и изведе в преддверието. Там успя най-сетне да си поеме въздух, но сълзите все тъй се лееха по сухото му лице.

— Вуйчо, успокой се! — говореше уплашен младежът. — Какво ти стана? Моля те, успокой се.

И понеже той все тъй се разтърсваше от конвулсии, добави объркан:

— Много те моля!… Виж хората гледат.

Наистина го гледаха съчувствено и с разстроен вид, макар че бяха от друго погребение, което чакаше в преддверието своя ред. Като събра всичките си сили, старият човек едва успя да изфъфли:

— Хорът!… Спрете хора!

Младежът беше готов да литне нагоре по стълбите, но се уплаши да остави вуйчо си. Той едва се държеше на краката си, готов бе всеки миг да рухне.

— Той и без това ще спре — каза безпомощен младежът.

И хорът наистина спря за миг, но веднага след това пое друга мелодия. Но тя звучеше светло и чисто, в нея нямаше ни мрачен укор, ни безутешна присъда. Академикът усети как конвулсиите изведнъж спряха.

И след това като че ли всичко угасна и пред очите му, и в паметта му. Съвзе се едва при старата гробищна църквица. Капаците на ковчезите бяха подпрени на стената й, евтини ковчези с лакова хартия, която вече се лющеше, делнично бръмчаха мухи. Отвътре се носеше унилото пеене на свещеника, тежко и противно миришеше на гробищни свещи. Академикът повдигна глава и се огледа.

— Всичко свърши ли? — попита той внезапно.

Младежът го погледна стреснат.

— Да, разбира се, какво друго… Сега ще те заведа в къщи.

— Не искам в къщи — каза тихо академикът.

Изпитваше странното чувство, че се е родил отново за някакъв друг, съвсем различен живот.

— Ами къде?

— Все ми е едно — отвърна той. — Само не в къщи.

— Какво приказваш? — намеси се с укор сестра му. — Нали съм поканила хора у вас.

— Хора ли? Какви хора? — попита той ужасено.

— Ами такъв е редът — отвърна сестра му. — След всяко погребение се дава малка гощавка… В памет на покойната.

Той мълча дълго, после каза тихичко:

— Ти просто не си с ума си.

Едва го убедиха да се прибере в къщи. Сашо седна до кормилото, вуйчо му до него изглеждаше някак разсеян, но успокоен. През цялото време проговори само веднъж:

— Остави ли нещо на гробарите?

— Не успях — измънка виновно младежът.

— Защо не успя?

Младежът благоразумно замълча. Можеше да му отвърне, разбира се: „Ако не те държех през цялото време, щеше да се търкулнеш и ти в гроба.“ Но не беше време за шеги, макар че се чувствуваше странно олекнал, сякаш бяха заровили в мрачната дупка не само вуйна му, но и всички мъки и тревоги. Сега вече мисълта за една малка гощавка съвсем не му се струваше така абсурдна, както в началото. За хилядите години човечеството все пак си бе изработило някои полезни обичаи и навици.

Като пристигнаха, вуйчо му веднага се затвори в кабинета си, а майка му забърза в кухнята. Сашо се повъртя малко из празния хол, който, макар и добре разтребен, оставяше някакво смътно чувство за прахоляк. Изведнъж се досети, че точно сега по телевизията предават международен мач. Той натисна копчето, като предварително изолира звука. На цветния екран се появиха играчи в бели и сини фланелки, на терена се бе извила истинска буря. Белите напираха с все сила, но играта им някак не вървеше, изглеждаше накъсана и нервна. Сашо се изнерви още повече, най-сетне не издържа и пусна звука, едва-едва, възбудените думи на коментатора стигаха до него като шепнене. По едно време майка му надникна в хола, позапотеното й лице изглеждаше възмутено и сърдито.

— Срамота! — каза тя тихо.

Но младежът само махна с досада ръка.

— Карай!… Ако дойдат хора, ще го спра, разбира се… Но май че няма да дойдат, ще си ядеш сама сармите.

Тя го погледна презрително и влезе отново в кухнята. След малко на вратата се позвъни. Влязоха три възрастни жени, облечени в доста износени, но прилично ушити тъмни дрехи. Навярно не едно и две погребения бяха минали през посивелите им глави, сега пристъпваха плахо и малко спънато, очите им неспокойна оглеждаха обстановката. И трите се препоръчаха за бивши съученички на покойната, били учили заедно в Първа девическа, „в класа на Герова“, както казаха те. Младият човек ги гледаше зяпнал от смайване — нима е възможно? Та толкова възрастна ли е била неговата покойна вуйна? Изглеждаше просто невероятно. И все пак не беше възможно да лъжат — какъв смисъл? Като ги настани в меките удобни кресла, той съвсем ясно забеляза блясъка на задоволство някъде на дъното на очите им — може би обикновеният човешки егоизъм, че все още са живи, а може би чувството за възмездие за нейното богатство и красота. И все как има бог, и има справедливост на тоя свят — навярно мислеха те. Всичко е премерено и въпросът е само как ще го получиш — на какви дози и в какви срокове. Като дойдоха и другите гости, те се размърдаха като хлебарки из апартамента, огледаха всичко, дори надникнаха в спалнята, облепена в златисти виенски тапети. Задоволството в погледа им стана още по-забележимо — доста хубави нещица бе загубила тя в тоя беден и нищожен живот.

Дойдоха още четирима-петима мъже, всичките възрастни, много изискано облечени, с меки, възпитани лица. Сашо измъкна как да е вуйчо си от кабинета му, той влезе мрачен при другите, но това можеше да мине и за неизживяна скръб. Насядаха около дългата маса, сестра му поднесе желирано бяло месо от пилета, варен език, пражка шунка, сандвичи с черен хайвер. Сармите все още ги пазеше като основно ядене, макар че хората бяха много по-малко, отколкото ги очакваше. След това разля по чашите много тъмно, десертно вино и доволно зачака. В тишината някъде навън в далечината долетя силно ехо на мощния вик „Гооол!“, но само Сашо го чу и радостно трепна. Всички други мълчаха, никой не пресягаше.

— Вземете, моля ви се! — обади се неспокойно сестрата. — Ще обидите паметта й.

Мъжете посегнаха неохотно, но жените се заловиха здраво за работа. Изведнъж академикът усети в себе си глада, за пръв път през последните два дни. Най-напред си взе от желираното пилешко месо, макар че се стараеше да дъвче колкото се може по-бавно и с безразличие. Но тая жалка комедия скоро го възмути, той отблъсна чинията от себе си. Другите като че ля все още загряваха, не се втурваха в богатото ядене. Мъжките лица му се струваха познати, може би някакви сродници, негови или нейни — сега беше безпомощен да си даде каквато и да било сметка. Колкото повече напредваха годините, толкова повече всички лица около него се сливаха в обща маса, безлична и безименна, в която му беше безкрайно трудно да се ориентира. Това го подтискаше, понякога му се струваше, че е навлязъл вече в тъмния тунел на старостта и напредва като сляп по него към онова беззрачно дъно, което се нарича пълно забвение. Сестра му, която бе седнала до него, го подпря едва забележимо с лакътя си.

— Пийни поне глътка вино! — каза тя тихо. — Хората не смеят да посегнат към чантите.

Тон я погледна враждебно, но все пак взе чашата и отпи няколко глътки от сладкото и тръпчиво питие. Никога през живота си не бе пил повече от няколко чаши. Едва забележимото замайване, което винаги го обземаше, му бе приятно и противно в същото време, сякаш се бе унизил с нещо. Но сега виното мина като някаква жива тръпка през тялото му и сякаш пламна в безцветните му уши. Без да съзнава какво прави, той отново протегна ръка и изпразни докрай чашата.

— Пийни, пийни — обади се тихичко сестра му. — Да ти се отпуснат малко нервите.

Академикът с учудване разбра, че се случи точно това. Всичко, което бе настръхнало в него, всичко, което се бе изпънало до крайност, изведнъж омекна и се смири. И гостите край масата се бяха пооживили, гласовете им сега звучеха по-високо и по-ясно. Внезапно тон различи две от мъжките физиономии — тоя, разбира се, бе братовчед на покойната, а другият до него — нейният адвокат. Трите съученички се бяха поразпуснали, едната разказваше оживено някакъв спомен.

— Ама пък беше луда, луда, та не се помнеше… Веднъж дойде на училище на кон. Ей тъй — на кон, без седло, даже без юзди, само с едно въже на шията. Върза го на едно дърво пред гимназията, а като свършихме, отново се качи на него и си замина… А после се разбра, че конят бил краден на всичко отгоре.

Всички на масата се поусмихнаха. Не беше кой знае колко прилично, но се усмихнаха.

— А помниш ли как удари плесница на стажантката ни по етика? Защото й беше направила бележка за копринените чорапи.

От това приключение се бе измъкнала много трудно благодарение на баща си, бивш магистрат от Касационния съд. Но едно от тях бе завършило едва ли не фатално. В новата открита къпалия била построена и нова висока кула за скокове. Все още и най-опитните плувци не се решавали да скочат от върха й. Но тя се засилила безстрашно и бухнала във водата. Едва успели да я извадят от басейна полуудавена, полупребита.

Разговорът ставаше все по-оживен и по-весел. Но когато на другия край на масата се чу леко хихикане, академикът стана от мястото си. Не изглеждаше ни възмутен, ни ядосан, просто стана, извини се и се запъти към кабинета. Мъжете си тръгнаха веднага, но трите жени с мъка се откачиха от чашите си. Сашо не се реши веднага да стане. На всичко отгоре майка му ги забавляваше много хубаво с някакъв разговор за чудесата на хороскопите. Сашо няколко пъти зловещо й намигна, но тя, изглежда, също бе пийнала, защото не му обърна никакво внимание. Най-сетне той се принуди да им каже доста натъртено, че академикът след толкова много вълнения, се нуждае от спокойствие и почивка. Жените най-сетне си отидоха като се препъваха една в друга и объркаха траурните си шапчици в антрето. Като излязоха, майка му го погледна сърдито.

— Ужасно си невъзпитан! — каза тя възмутено.

— Можеш да си допиеш и сама — каза небрежно синът й. — Има много хубав грузински коняк в барчето.

На другата сутрин той отиде да навести вуйчо си. На етажната площадка неволно се ослуша — дали няма да чуе пак да трака пишеща машина? Но апартаментът като че ли бе изпълнен със съсирена тишина — дори звънецът се обади някак сподавено и глухо. Отвори вуйчо му, доста посърнал в зимния си халат, и мълчаливо му направи път да влезе. Личеше, че е спал на диванчето в кабинета си, макар че бе поразтребил. И въздухът бе много тежък, навярно бе забравил да отвори прозореца през нощта.

— Седни — кимна му той.

Сашо седна на коженото кресло до бюрото. Винаги сядаше там, когато идваше при вуйчо си. Старият човек мълчеше, изглеждаше като отнесен в някакви други светове, видът му бе съвсем безнадежден.

— Прочети това — обади се той най-сетне.

И му подаде няколко листа, писани на пишещата машина и след това поправяни тук-там на ръка. Сашо ги зачете, но му беше много трудно да се съсредоточи. Мислите му се разпиляваха, думите просто се плъзгаха край съзнанието му. Той започна отново. Значи това е писал вуйчо му през оная нощ, когато на това кресло, равнодушна и отпусната, е седяла смъртта. Знаеше колко е добросъвестен в своите задължения, но това наистина минаваше всякакви граници. И откъде можеше да знае, че всъщност всичко е било рефлекс на самосъхранение, изработван ден след ден и минута след минута през целия му живот? Така той се бе спасявал винаги — като се бе заравял в делата си.

Сашо остави обратно листовете, чувствуваше се съвсем неудобно.

— Как ти се струва? — запита вуйчо му.

— Какво да ти кажа, вуйчо, май че няма да стане — измърмори неохотно младежът.

Тоя път вуйчо му го погледна право в лицето — погледът му бе тежък и мъртъв.

— И защо според тебе?

— Не знам как да ти обясня — замънка младежът. — Иначе добре е написано, с чувство, но ми се струва неподходящо за политическия момент. Ето, например вземи началото — за двата свята, дето здраво са се вчепкали един в друг. А ние сега говорим за мирно съвместно съществуване. И за разведряване на международната обстановка.

— А тоя фашистки преврат! — каза намръщен вуйчо му. — Да не съм го инсценирал аз?

— Добре, вуйчо, напиши там нещо за американските монополи, прибави и за ЦРУ. Но за двата свята, дето са се вчепкали на живот и смърт, не е така. Защото няма да е на живот, а на смърт.

— Добре, напиши го, както ти знаеш. Все пак това е проект.

— Кой ти го е поръчал?

— Комитетът, естествено.

Вуйчо му бе подпредседател на Националния комитет за мир.

— Добре — отвърна младежът. — Но ще ти кажа, че напразно си се старал. Те са поръчали това възвание още на неколцина. След това ще изберат най-баналното и точно него ще напечатат. И да ти кажа — най-трудно е да се пише банално, освен ако не ти е естествено.

Сашо имаше чувството, че вуйчо му изобщо не го е чул — толкова в тоя миг изглеждаше някъде извън кабинета си. Но беше го чул.

— И тъй да е — каза той. — Но това надали е най-същественото. Всеки човек трябва да върши своята работа според себе си. А как ще я преценят другите — това не е толкова важно.

От няколко години младежът беше нещо като частен секретар на вуйчо си, изготвяше му всички ония материали, които академикът нямаше как да откаже. Бяха главно статии, политически бележки, даже изявления и интервюта — всичко това минаваше през безупречното, кажи-речи, вдъхновено перо на младежа. Точно това вдъхновение и тая натрапваща се убеденост и искреност понякога смущаваха академика. Нищо подобно той не можеше да открие в обикновените им разговори. Сашо му се струваше прекалено трезв, по-скоро скептичен и сдържан, отколкото пламенен и доверчив. Кое беше негово лично убеждение, а кое ловко нагласява не към становището на инвеститора, това старият никога не можеше да разбере. Защото в крайна сметка академикът наистина беше нещо като инвеститор — и на средства, и на идеи. Той отстъпваше на племенника всички хонорари от поръчките, а когато те имаха чисто обществен характер, намираше някакви начини да го възнагради. Така или иначе и двамата имаха полза от това сътрудничество. Обществената работа на академика беше в ред, без да краде от времето за научната. А пък Сашо винаги имаше малко пари в джоба си, в това отношение не приличаше на обикновените студенти.

— А сега аз да си вървя — каза младежът. — Искаш ли да ти помогна нещо?

— Върви, върви — каза академикът. — Ще се оправя сам.

Когато Сашо си отиде, той се повъртя безсмислено из празния апартамент, после полегна на диванчето. От сутринта се чувствуваше някак изпразнен, почти кух. И мисълта му непрекъснато се връщаше към вчерашното погребение, сега е малко повече срам и стеснение. Защо така внезапно се бе разридал в залата на покойниците? Така страшно, така неутешимо? И кого бе оплакал — себе си или нея? Може би нито едното, нито другото. Себе си той никога не бе жалил, защото, като всеки зает човек, никога не се бе замислял сериозно за съдбата си. Никога не се бе обръщал назад, за да огледа пътя си. Дори не се бе опитвал да премери ръста си в своята собствена наука — докъде бе стигнал, какво още можеше да очаква? А жена си бе загубил постепенно и спокойно, без сътресения и без кризи освен в случая, за който изобщо не искаше да си спомня. Беше свикнал с нея, но никой не оплаква така горчиво своите навици.

Тогава защо?

Да, трябваше непременно да разбере това, трябваше да стигне до истината, преди да е дошла смъртта. Да, далече преди това. Когато тя наближи съвсем, човек става слаб, безпомощен, безразличен. Да, съвсем, съвсем безразличен към всичко, даже към себе си. А тон чувствуваше смътно, че в тия ридания е имало някакъв смисъл, че не са били без причина. И тоя смисъл е бил може би истинският смисъл на неговото съществуване, на всяко човешко съществуване. Най-малко на тоя свят човек познава себе си, това, което е в него. И най-малко разбира пътищата, по които броди денем и нощем като сляп. Такива мисли минаваха сега през ума му, но не му се струваха нито горчиви, нито страшни.

Той не усети как внезапно бе заспал, сякаш се бе скъсала някаква нишка. Тоя път нямаше нищо в съня му — бе празен и дълбок като смъртта.

3

Десетина дни академикът не излезе никъде, дори не прекрачи прага на дома си. Не работеше нищо, не мислеше нищо. Но не се чувствуваше и нещастен. Като че ли го бе обхванало някакво пълно безразличие, по-лошо и от апатията, в която винаги има някаква скрита драма. Не, нямаше драма, нямаше нищо. Просто бе загубил всякакъв интерес към живота.

През тия тихи и съвсем безлични дни като че ли и времето беше негов съюзник. Той не си опомняше друг такъв студен и дъжделив юни. Приличаше повече на късна есен, ниско над града се влачеха огромни и тежки облаци, бръскаше студен дъжд. В кабинета му бе винаги здрачно и малко хладно, дъждът миеше обилно стъклата и през тях светът му изглеждаше някак размазан и нереален. Най-странното бе, че телефонът упорито мълчеше, никой не се обаждаше. И така, както се бе затворил в кабинета, с тия обливани от дъжда стъкла, имаше чувството, че ще се понесе бавно, като загубена лодка, в мъгливия океан на времето и ще изчезне там завинаги.

Всяка сутрин към осем часа идваше сестра му, винаги с пълна пазарска чанта. Свършваше до към десет часа леката домакинска работа, след това се залавяше да му сготви. Вършеше това не просто и делнично, а едва ли не с някакво вътрешно благоговение. И наистина готвеше много хубаво.

Докато бе жив мъжът й, тя смътно усещаше, че това е, кажи-речи, единственият начин да го задържи в къщи.

Никога не се хранеше заедно с брат си, дори избягваше да се мярка пред очите му. Академикът пристигаше разсеян в кухнята, сядаше мълчаливо и изяждаше без да каже думичка, всичко в чинията. Но ядеше все тъй разсеяно, без никакъв апетит, просто набиваше, както веднъж кратко и непочтено се бе изразил синът и. Но колкото и да бе разсеян, все пак академикът си даваше някаква несъзнателна сметка, че яде повече, отколкото преди нейната смърт. Това го подтискаше, изпълваше го с чувство на неясна вина. Но беше безпомощен да се спре, изяждаше всичко и усещаше, че все още му се яде. Някога покойният му баща казваше, че така ненаситно и лакомо започват да ядат старците, преди да умрат. Но той не ядеше лакомо, той просто не знаеше къде да спре.

През цялото време го посети само Сашо, неговият племенник. Той му донесе възванието, както бе обещал, академикът го прочете внимателно два пъти. По лицето му бе все така безразлично, изразът му не подсказваше нищо.

— Много добре! — каза той внезапно. — Тая материя просто ти допада. Винаги съм смятал, че от тебе може да излезе чудесен политик.

Младежът го изгледа внимателно.

— Смяташ, че не ме бива за науката? — попита той. Академикът някак унило поклати глава, но това че означаваше нищо. В края на краищата Сашо бе наистина отличен студент, най добрият в целия курс. Всички му предричаха бляскава научна кариера, а сега неговият собствен вуйчо сякаш се бе усъмнил.

— Не исках да кажа това! — отвърна той. — Но твоят ум е повече спекулативен, отколкото аналитичен.

Младежът съвсем се обиди.

— Всъщност аз не обичам политиката! — отвърна доста сухо. — Аз не обичам нищо, което не е сигурно и положително знание.

За миг академикът сякаш изчезна от стаята и съвсем го забрави. Навън все тъй безутешно плискаше студеният дъжд.

— Ще дойде време и ще разбереш, че знанието не е всичко — каза някак тихо и без желание вуйчо му. А понякога даже може да пречи. Като гората, която пречи да видиш дървото.

Скоро след това Сашо си тръгна малко огорчен, без да се издаде съвсем. Академикът стана и отиде до прозореца, все тъй обливан от дъжда. Всъщност за какво му бе нужно да огорчи момчето? Той никога никого не поучаваше, дори своите студенти. Това просто не беше в стила му. Най-безнадеждно на тоя свят е да убеждаваш хората в нещо — мислеше той. Много по-лесно е да ги излъжеш. Всеки трябва да стига до своята истина сам, за да повярва в нея. А ето че сега без никаква нужда бе обидил своя племенник. И бе останал сам. Когато самотата му стана непоносима, тон набра първия телефонен номер, който му дойде на ума. Оттатък се обади слаб и небрежен женски глас:

— Кой, моля?

— Тук е академик Урумов — каза той. — Възванието е готово, може да пратите да го вземат.

Оттатък настана кратко неловко мълчание.

— Другарю академик, преди всичко моите съболезнования… Но ние мислехме… — тя се запъна.

— Че няма да се приготвя, така ли?

— Да, така… Извинете, но го поръчахме на друг и…

— Няма значение на кого сте го поръчали. Трябва да видите и моето, така че пратете да го вземат… Може да се окаже по-добро.

— Да, разбира се, ще изпратя веднага! — мърмореше секретарката.

Академикът затвори телефона. Ето защо никой не му се обаждаше — просто от неудобство! „Моите съболезнования!…“ Тая дума много трудно се превърта в устата на хората, защото всъщност е съвсем безсмислена. Не можеш да съучаствуваш в ничия болка, можеш само да съчувствуваш. Хората обичат да им съчувствуват, но се дразнят, когато им го показват натрапчиво. Малко поуспокоен, той се върна в кабинета си, бавно се пъхна под кардираното одеяло на диванчето.

4

Дъжделиви и мокри, дните се изнизваха един след друг в сивия сумрак на облаците. Постепенно академикът свикна със самотата си, тя вече не му тежеше. Започна отново да работи, макар и с някакво дълбоко неверие в сърцето си. Всичко се бе свършило, животът отиваше към своя край. Навярно други щяха да довършат това, което бе почнал. Други, но кои други? Може би неговият собствен племенник? Той бе наистина умен и талантлив младеж, в това нямаше никакво съмнение. И все пак някъде в дъното на душата си старият човек сякаш усещаше зрънце отровно недоверие. Работата се състоеше в това, че на младежа всичко му се отдаваше някак прекалено бързо и лесно. Не говореше ли това за малко лек характер, за повърхностно мислене? Истинският учен трябва да напредва по-солидно и бавно. Трябва по-малко да вярва и повече да се съмнява. И по-добре е мъничко да заеква, отколкото да говори съвсем гладко и хубаво. Сашо говореше гладко и хубаво, умът му работеше като кибернетична машина. Кой знае защо, това не му харесваше.

Той все по-често се връщаше към тия мисли, мъчеше се да се убеди, че не е прав. Защо пък, има и крилати гении. С каква лекота Айнщайн бе превъртял колелото на всички науки. Сигурно е несправедлив към момчето, тая мисъл все по-често му се натрапваше. Възрастните хора именно за това са възрастни, защото не харесват нищо, което е различно от тях. Не бива да смята лекомислен тоя млад човек само защото мисълта му лети по-бързо. Но дали само за това — мислеше той с горчивина. Ето толкова дни бяха минали, без да му се обади. Тия съвременни киборги навярно не можеха да вършат нищо, в което да няма известен разум. Или известна сметка. Но той бързо прогони тая мисъл.

— Къде се губи Сашо? — запита академикът сестра си. — Не се е мяркал пет-шест дни.

— Знам ли къде скита? — отвърна недоволно сестра му. — Да не мислиш, че крушата пада по-далече от опашката.

Очевидно тя намекваше за своя покоен мъж. Много рядко го правеше, особено пък пред брат си. Достойнството като че ли беше първата и най-чувствителна черта на Урумовци. Неговият баща не се бе съгласил да понаведе гърба си дори пред царя. И сам той не помнеше да се е унизил някога с някаква молба или оплакване. Дори сестра му не се оплакваше от нищо, макар да я бяха сполетели толкова беди в живота.

А на пръв поглед като че ли никак не приличаше на тях. Израсна в къщата невзрачна и незабележима като някакъв стаен лимон, който бавно се извисява в ъгъла, без никой да му обръща внимание. Беше слабичко плоскогърдо момиче с некрасива походка. Само очите й бяха много хубави, малко мечтателни и унесени като на майка й. И все пак нямаше нищо ни мечтателно, ни унесено в характера и. Винаги когато отваряше уста, оттам започваха да се ронят възможно най-обикновените и безинтересни думи. Да, точно така, тя беше безинтересна. Записа се в консерваторията, но бледият й момичешки талант много бързо угасна. Следването й се затегна, макар че смени класовете на трима професори. Завърши как да е педагогическия отдел, можеше да стане учителка но пеене, но не стана. Живееше все тъй невзрачно и незабележимо, в къщи гледаха през нея като през леко одимено стъкло. Единственото й живо желание бе да се облича малко по-добре от своите също тъй невзрачни приятелки. И тя го вършеше, въпреки военната немотия. Баща н беше много щедър към нея, по тоя начин изразяваше ако не своята бащина любов, то поне своята бащина жалост. Само заради нея той нарушаваше своята традиционна урумовска пестеливост.

И всъщност тая пестеливост й помогна в най-трудните години. Нейният брат се отказа от наследствените си права върху дома. На мястото на жълтата разрушена къща се издигна нов кооперативен дом. Най-хубавият апартамент на белетажа бе нейният. Останаха и доста пари, за да живее, без да работи. Тя продължи да съществува все така невзрачно и незабележимо, брат й понякога я забравяше с месеци. Всичко говореше, че скоро ще изсъхне съвсем и ще се превърне в кротка и неразговорлива стара мома. И точно тогава тя се омъжи по скандален за семейството начин. Омъжи се за шивач.

Разбира се, шивачът не беше какъв да е. Ставаше дума за известния Лукса, един от модните шивачи на София. Беше мургав и красив на лице, но малко нисичък и с доста оредяла коса. Обличаше се винаги много изискано, като застарял лондонски финансист, с раирани панталони и черни жакети, с черни, сдържани папионки на белите си колосани ризи. А иначе едва ли имаше и първоначално образование. Беше дошъл като чираче от бедните радомирски села, сам се бе издигнал до ранга на един от най-известните шивачи в София. Понякога, пийнал, твърдеше, че е шил костюми даже на принц Борис, но това не беше вярно. Все пак имаше хубава и богата клиентела, особено през военните години, когато всички разбогатели зарзаватчии смятаха, че е особен шик да си шият при Лукса. Печелеше много пари, но всичко прахосваше. Беше един от най-прочутите гуляйджии в града, всяко софийско кабаре се гордееше да го има между своите клиенти. Все пак той предпочиташе „Империал“, там оставаше всичко, което оскубваше от щедрите парвенюта.

Отначало никой не разбра защо тоя прочут столичен женкар се ожени за старееща невзрачна девица. Но работата беше съвсем проста, тоя път си бе направил добре сметката. Жени имаше в изобилие, макар че след войната доходите му бяха спаднали катастрофално. Сега на него му бе нужна добра и грижлива жена с апартамент, която при това да готви хубаво. Ангелина Урумова отговаряше идеално на тия условия. При това беше много по-млада от него. Известният столичен прахосник бе навършил четиридесет и пет години, без да има една керемида над главата, както се изразяваха неговите уредени в живота приятели.

Отначало той влезе в хубавия апартамент на жена си само със своя богат гардероб и с дузината си обувки. Но след това премести там цялото предприятие, което се състоеше от самия него, майстора и двама калфи. По това време всички шивачи влизаха къде доброволно, къде с малко натискане в новите шивашки кооперации. Но не, разбира се, и самият Лукса, той бе от особена категория. Остана да работи като частник, макар да плащаше много големи данъци. Но в тия години все още имаше и богати хора, които да ги плащат вместо него. Прахосникът се бе поукротил, макар и не съвсем, бе се отдал на нова, по-безобидна страст — хубавото похапване. Жена му тичаше по цели дни, за да му намери ту телешко месце, ту млада кокошчица.

След неочакваната и злополучна смърт на мъжа й настанаха десет гладни години, в които трудно свързваха двата края. Научи се да плете пуловери, след това да прави битови кукли. Едва след като пое домакинството на брат си, нейната стара готварска стихия я бе завладяла с нова, неудържима сила. Сега имаше доста пари, ходеше по специалните магазини, купуваше за храна най-хубавото, което намираше. Водеше си точна сметка, всеки обед я оставяше на едно листче върху бюрото на брат си. Но това беше друга сметка, не оная, вдовишката, която в течение на годините бе изсушила съвсем душата й. Навярно няма по-голяма радост от тая да харчиш свободно парите си — мислеше тя. Да харчиш, без да държиш сметка, без да ти се свива сърцето за левчето, без да се колебаеш мъчително пред всяко парче салам. Просто да харчиш, да харчиш… Така мислеше тя, но все пак харчеше със сметка.

Като че ли живееше малко насън. Шеташе мълчаливо, почти не влизаше в кабинета на брат си. През свободното време стоеше обикновено в спалнята на покойната. Там пък брат й не влизаше. Той й бе поръчал изрично да му постила в кабинета, там спеше. Тя бе готова да стои с часове в тая луксозна спалня, цялата облечена в златисти виенски тапети, напоена с тъжните аромати. Стъкълцата и бурканите покриваха цялата повърхност на тоалетната масичка, умножаваха се в овалното огледало. Тя ги разглеждаше винаги с малко свито сърце и ги оставяше точно на мястото, откъдето ги е взела, сякаш покойната можеше да се върне внезапно и да й кресне защо пипа нейните вещи.

В чекмеджетата на тоалетната масичка тя откри бижутата на покойната. Бяха извънредно много, струваше й се — цял куп. Само пръстените бяха към трийсетина. Отначало не смееше да се докосне до тях, но сетне се престраши. Най-напред сложи една огърлица, най-обикновена, кехлибарена. Разходи се с нея из спалнята, но бързо я свали, без да успее да се погледне в огледалото. Страшната сянка на покойната все още бдеше. Трябваше да минат няколко дни, докато свикне. Слагаше една по една брошките, огърлиците, гривните. Слагаше пръстените, които се въртяха около нейните сврачешки пръсти. Все по-често и по-често започнаха да връхлитат спомени от нейното детство, когато живееше в хубавия стар дом. Живееше наистина самотно и тъжно, но поне от нищо не се лишаваше. Тогава се чувствуваше на върха на обществото, а сега в низините му. Сега не беше нищо повече от една безплатна слугиня на брат си. Но веднага се изплаши от тая мисъл, обидено я изхвърли от ума си. Всъщност тя обичаше своя мълчалив и недружелюбен брат, който бе останал голям и известен човек дори в тоя чужд за нея свят.

И все пак не смееше да се докосне до дрехите на покойната. Понякога до смърт й се искаше да облече някоя от нейните вечерни рокли от старовремско лъскаво моаре или от черна дантела. И все й се струваше, че ще навлече някаква чужда змийска кожа. Именно змийска, на едра, тлъста боа, която така ловко се бе увила около брат й, така здраво го бе притиснала в своите коварни обятия, но не толкова силно, за да го умъртви. Най-сетне след големи колебания навлече един пеньоар, който висеше на обикновен пирон на кухненската врата. Беше доста овехтял пеньоар, отдавна непран, в кройка на японско кимоно, зеленикав и с големи оранжеви цветове, които навярно не цъфтяха никъде по земята. За съжаление беше й доста широк, та повече й пречеше, но тя не обърна внимание. Беше толкова приятно да се мотае из къщата с японски пеньоар на едри цветя. Точно в тоя вид я съзря брат й, като случайно прекосяваше хола. Видя я в гръб и за миг замръзна на мястото си. Сърцето му удари гръмко като стара забравена камбана. Сестра му го погледна учудено.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна той. — Защо питаш?

— Виждаш ми се малко пребледнял.

— Не, нищо ми няма. Може би трябва да проветриш кабинета ми.

— Та аз го проветрих сутринта — каза тя обидено. — Отворих и двете крила на прозореца, докато ти беше в банята.

— Добре, добре — измърмори той и обърна гръб.

— Приготвила съм ти за обед овнешко шпиковано — продължаваше тя. — С индийски подправки. Ти нали обичаш малко лютичко?

Много добре знаеше, че обича, но искаше да го чуе с ушите си. Той не отвърна нищо, само се вмъкна в кабинета си като сянка. Тоя човек е наистина неблагодарен като някакъв боянски шоп — мислеше тя. Защо не попита къде е намерила тия индийски подправки? Като че ли у нас индийските подправки се намираха на път и на кръстопът.

Точно в тоя миг той отново отвори вратата и показа само изтънелия си нос.

— Слушай, Ангелинке, забравих да ти кажа, можеш да вземеш всички вещи на покойната. Не се стеснявай, те сега никому не са нужни.

Той забеляза за миг радостния блясък в погледа на сестра си.

— Всички ли? — попита тя. — И бижутата?

Тоя въпрос го намери неподготвен. Той бе имал предвид, разбира се, само дрехите. А бижутата?… Та за какво му са на него женски бижута?

— Да, и бижутата — отвърна той. После се поколеба за миг и добави:

— Ще взема само няколко за спомен… Пък нали трябва да подаря нещо и на бъдещата снаха.

— Ще има да чакаш за снаха — измърмори тя.

Той влезе в кабинета, отвратен и от себе си, и от сестра си. Всъщност във всеки човек се крие един мъничък мародер — мислеше той. И един жалък скъперник. Защо са на сестра му тия чужди мъртвешки дрехи? И защо му са на него бижута? Не му оставаше нищо друго, освен да си повярва сам, че ги взима за спомен.

Той се изправи разсеяно до прозореца. Стъклата бяха двойни, външното бе мокро и едва пропускаше студената сипкава светлина на облаците. Не е вярно, че вещите убиват хората — мислеше той. Всъщност човек загрозява вещите със своята алчност за притежание. Може би неговите далечни прадеди са били много по-последователни, като са погребвали мъртвите заедно с техните вещи.

Така мислеше той край мокрото от дъжда стъкло, но вечерта все пак отдели няколко от бижутата, които смяташе, че са най-красиви и навярно най-скъпи. Мисълта да остави всичко на сестра си в тоя миг му се струваше развращаваща.

След няколко дни му се обади Спасов, новият подпредседател на БАН. Те се познаваха много слабо, така че академикът се учуди на тона му. Той говореше меко, почти ласкаво, гласът му едва ли не с бълбукане преливаше от слушалката.

— Как сте, другарю Урумов?… Със здравето искам да кажа.

— Със здравето ли? Със здравето, мисля, че съм добре.

— Това е хубаво. Тогава бихте ли дошли при мен?… Искам да поприказваме нещо.

— Кога? — запита кратко академикът.

— Когато ви е удобно… Утре сутринта например.

— Добре — отвърна той и затвори телефона. Академикът се облегна на стола си. Какво означаваше тая покана?… Може би се бе случило нещо в института, който ръководеше близо петнадесет години? Не, надали! Е научен институт истинско събитие, все едно какво, се случва веднъж на десет години. И непременно щяха да го предупредят, ако бе станало нещо.

И едва сега той си даде сметка, че неговият заместник не се бе обадил нито веднъж през тия дни. Както и да го погледне човек — не беше редно. Може би искаше да каже с това, че работите могат да вървят много добре и без него?… Или просто от деликатност не смее да го безпокои? Сега и двете неща му се струваха еднакво възможни. Той просто не познаваше своя заместник. Нито пък някога си бе дал труд да се вгледа с по-особен интерес в него. Той мълчалив солиден човек, който бе изпреварил в йерархията поне половин дузина свои колеги, според академика надали заслужаваше повече внимание. Макар да беше доста посредствен учен, всички казваха, че е отличен организатор. Сам той не беше забелязал з това отношение нищо особено, но факт беше, че работите в института вървяха добре.

Като се поколеба малко, академикът взе телефона.

— Вие ли сте, Скорчев?

— Аз съм — отвърна заместникът. — Радвам се да ви чуя, другарю професор.

— Скорчев, нещо да е станало в института?

— Не, всичко е в ред… Аз прегледах вашите последни посевки, другарю професор, всичко съм сортирал.

— Благодаря… И все пак май че беше редно да ми се обадите през тия дни.

Оттатък настана кратко мълчание, навярно тия думи го бяха изненадали.

— Не исках да ви безпокоя… Мислех, че вие…

— Добре, добре — прекъсна го академикът. — Работете си спокойно, аз ще мина утре-други ден.

Той затвори телефона. Напразно го бе заподозрял, тоя мощен човек навярно би могъл да съществува само в нечия чужда сянка.

На другия ден той отиде до академията пеша. Вървеше бавно, усещаше, че му се вие свят. И краката му бяха отслабнали, така че още на втората пресечка спря за малко да си почине. Денят, макар и облачен, не бе така хладен, от време на време между облаците се мяркаше синьо, измито небе. Тая гледка му беше много по-приятна от буйната зеленина на дърветата по техния булевард — нахална, бликаща зеленина, но тленна, да, тленна в сравнение е небето. Някаква спирачка изскърца остро край дясното му рамо, чу някаква ругатня. Академикът продължи огорчен. Сякаш не се движеше той по булеварда, а сянката му — и тя самата изтощена и отпаднала.

Спасов го прие незабавно, сякаш го бе чакал от часове. Като влезе в кабинета му, той се изправи зад красивото си бюро, изискан и сдържано усмихнат, както обикновено се усмихват на хора в траур, за да им покажат, че нещата са отминали и животът е по-силен от всичко. Беше грижливо избръснат и като изкъпан в три води — така светеше от чистота. Дори пооредялата му коса като че ли бе мокро вчесана и все още стоеше корава и на лимби. Академикът беше чул за него, че е отличен математик и навярно сега напразно си губеше времето в ненужни и празни приказки.

— Ще пиете ли едно кафе, другарю Урумов?

— Не, благодаря, не пия кафе.

— Тогава една кока-кола?

Тоя път академикът замълча. Спасов прие това като знак на съгласие и поръча на секретарката си, която все още чакаше чинно край разкошната старинна врата. После все тъй изискано седна в удобния си стол, прекара длан по слепите си очи. В тоя момент приличаше повече на френски моделиер или на директор на модно списание, отколкото на учен математик. На академика дори му се стори, че из просторния кабинет се носи едва доловима миризма на шипър. Известно време двамата мълчаха малко повече, отколкото е допустимо по протокола. Спасов разбираше много добре, че сега всеки страничен разговор би бил неудобен или неуместен. И той реши да започне веднага с темата.

— Другарю Урумов, можете ли да се досетите за какво сме ви извикали? — запита той малко шеговито.

— Да, разбира се — отвърна веднага академикът. — Да ми предложите пенсия.

Председателят го погледна малко особено, сякаш съжаляваше, че тая идея не му е минала досега през ума.

— Вие сте световноизвестен учен! — каза той. — И нямаме такива намерения. Наистина има за какво да се поговори, но то ще стане друг път.

— Кога друг път?

— Ами например като се върнете от Унгария… — председателят се усмихна.

— Не ви разбирам — каза академикът. — Каква Унгария?

— Точно затова сме ви извикали… Да ви предложим да посетите Унгария. За двайсетина дни.

— И какво да правя там? — запита академикът учудено.

— Нищо особено. Това е по културната конвенция. Вие ще отидете, на нас ще ни дойде гост. Както обикновено стават тия работи.

— Не ми се пътува! — отвърна академикът. — Стар съм вече, не съм за разходки…

Всъщност Спасов очакваше тоя отговор.

— Да, знам, че не ви се пътува — каза той. — Но не сте стар, зарежете тая глупава мисъл. Всъщност точно затова искаме да ви пратим. След всичко, което се случи, на вас ви е нужно малко да се разсеете, да съберете сили. И извинете, че така откровено поставям въпроса. — И понеже академикът мълчеше, доста затруднен как по-внимателно да откаже, той побърза да добави: — В края на краищата там все ще видите и ще научите нещо, което да ви е от полза. Техният институт е… — тон едва не каза „по-добър от нашия“, както му беше на ума, но се усети навреме — със световна известност. Ще се срещнете там с Добози.

Но академикът много добре усети смисъла на малката пауза.

— Да, те са по-добре обзаведени от нас — кимна той. — Академик Добози е енергичен и витален човек, умее да настоява.

— Тъкмо ще видите на място какво имат и какво нямат. И ние не сме чак толкова стиснати.

Академикът дълбоко се замисли.

— А ако се откажа? — запита той най-сетне.

— Моля да не го правите. Всъщност това е идея на нашия инструктор. А той навярно го е съгласувал там…

Академикът разбра много добре какво иска да му каже. И сам той имаше инструктор, който го посещаваше от време на време. Бяха се сменили доста много през последните две десетилетия. Тия млади хора наистина умееха добре да слушат, но рядко отваряха уста да кажат нещо. А щом тоя е казал…

— Ще си помисля малко — отвърна академикът. — И утре ще ви се обадя. Но не съм за разходки, искрено ви казвам.

Той се прибра у дома си без настроение. Разбираше много добре, че му бяха направили това предложение с най-добри намерения — малко да го утешат и разсеят. И той бе направил така, като почина жената на доцент Димов — издействувал му бе да замине служебно чак в Швеция. Но работата беше там, че на него никъде не му се ходеше. Душата му бе изпълнена докрай с хлад л равнодушие, всяка мисъл за физическо усилие му беше противна. Единственото, за което имаше сили, бе да движи челюстите си в кухнята на сестра си. Да, челюстите си наистина движеше доста добре.

Всъщност той бе ходил в Будапеща няколко пъти. Тоя град му харесваше, в него имаше атмосфера. Последния път бе отседнал в хотела на Маргитсигет, в ресторанта се хранеше винаги на една и съща маса. Неговият сервитьор беше доста възрастен човек, навярно по-възрастен и от самия него. Беше облечен с поовехтяла старинна елегантност, но колосаната му риза, макар и лекичко пожълтяла, бе съвсем чиста. Бе загубил вече силите си, ръката му силно трепереше, докато поднасяше супата. И все пак бързаше, наистина бързаше, доколкото му позволяваха силите. И се грижеше за него с такава преданост и уважение, както никой никога през живота му. Та това беше само преди две години и старият сервитьор може би все още работи в ресторанта… Ако отиде… Глупости, никъде няма да ходи, най-добре е да си стои тук. Наистина трябва да събере малко сили, да, трябва, ако иска да довърши поне част от своите работи.

Вратата се отвори, на прага се появи сестра му.

— Ела да хапнеш! — каза тя.

Много вкусно я произнасяше тая просташка дума — „хапнеш“. Той стана отвратен от мястото си, но това никак не попречи на апетита му. След сития обед отново се прибра в кабинета си. Там бе тихичко и прохладно, той побърза да се докопа до леглото си. Дори не усети как е заспал. Събуди се с лош вкус в устата в главоболие, сякаш бе пил нещо, преди да легне. Сърцето му бе все така празно, чувствуваше се съвсем разстроен. Напразно се опита да поработи нещо — не му вървеше. Захвърли и книгата, която бе започнал преди няколко дни. Никога не се бе чувствувал така изоставен и самотен, никога така пусто не е било в сърцето му. Дълго лежа на леглото, дори не разбра как е дошла вечерта. Най-разумно беше да стане и да отиде някъде, но къде? Нямаше на тоя свят кътчета за уморени и безнадеждни хора. Отдавна нямаше ни приятели, ни близки. Повечето бяха измрели, другите се бяха затворили в себе си. Старци не обичат да дружат със старци, те сякаш виждат един в друг своето разрушение.

Най-сетне той стана и се повъртя безсмислено, като някакво насекомо, из кабинета си. Светлината на лампата грееше все тъй равно и пусто, както в оная безнадеждна нощ, когато умря тя. Телефонът не звънеше, не се чуваха никакви стъпки. И внезапно, обхванат от някакъв спонтанен страх, бързо се запъти към телефона.

— Сашо, ти ли си?

— Аз съм, вуйчо — отвърна момчето.

— Какво правиш?

— Нищо, четох досега, готвя се да излизам.

— Ще ходиш на кино?

— Не, мисля да поиграя малко билярд тая вечер.

— Нима все още има билярди в България? — допита вуйчо му.

— Намират се… Но по-трудно се намират добри играчи.

Академикът пое въздух, за да събере малко кураж.

— Слушай, Сашо, ако не е много бърза тая работа, можеш ли да дойдеш за малко при мене?

— Да, разбира се — отвърна младежът с готовност.

— Добре, ще те чакам — каза академикът и побърза да затвори телефона.

Той въздъхна и се изправи. Колко меко и чисто светят ла моите. Колко е спокойно в празния апартамент. Всичко друго е глупаво самовнушение. Може би въздухът е малко тежък и спарен. Да, разбира се, как е могъл да стои толкова часове със затворен прозорец. Може би затова го е заболяла главата. Той отвори широко и двете крила, отвън изведнъж нахлу свежият нощен въздух, смесен е познатите градски миризми. Това съвсем го успокои, той вече дишаше на едри глътки, без да затваря устата си, като риба, която отново са пуснали във водата.

И нощта навън бе много спокойна, в тъмната градинка до канала свиреше магнетофон. Като се взря внимателно, той видя на една от пейките няколко тъмни фигури, на момчета навярно. В мрака святкаха цигари, от време на време се чуваха смехове, магнетофонът унило кандилкаше някаква негърска мелодия. По едно време на слабата светлина блесна лекичко високо прозрачно стъкло — те пиеха направо от бутилката, ракия навярно, и тогава за миг шумовете угасваха. Бяха си намерили тука безплатен ресторант, с музика на всичко отгоре. Навярно имаше и някакво момиче между тях, това се усещаше и в смеховете, и в закачките им. Имаше нещо безочливо в тия все още неукрепнали момчешки гласове, нещо предизвикателно и нахално. Нима момичето не разбираше, че всичко това се отнася до него? Навярно го усещаше, но по своему, както лъвицата усеща гальовното ръмжене на лъва. Само тя го усеща така, докато всички други животни бързат да се измъкнат колкото се може по-далече… Да, естествено и тя е съвсем като тях. А някога не беше така… На техни години например…

Той неволно махна с ръка. Та на техни години тука изобщо нямаше град. Тук течеше малка бистра речица, из вирчетата се стрелкаха мренки. А насреща се издигаше мекото полегато било на Курубаглар, цялото потънало във вишнев цвят. Тука дори за разходки беше далече. На техни години нощем по улиците на тоя кален и тъмен град не се мяркаха дори жени, та камо ли момичета. Те се разхождаха само денем, и то две по две, стиснали малките си запотени пръстчета. Бяха плахи и стеснителни, очите им едва се виждаха под широкополите шапки. Толкова безкрайно трудно бе да зърнеш крайчеца на някой поглед, частица от глезен. Колкото мъжете да бяха необразовани, колкото и да бяха прости — поне момичетата бяха момичета. Така мислеше той, докато стоеше край отворения прозорец.

А момичето долу навярно навдигаше заедно с другите бутилката гроздова. Академикът се върна в кабинета, преследван от чувство за зъбобол. Й сигурно пушеше заедно с другите, а в мрака се белееха едрите му, мускулести крака. Наистина как успяваха да станат толкова едри? В ония години той си спомняше в целия град само едно-единствено дебело момиче, и то беше наполовин чехкинче. Но да не мисли за това. Сега трябваше да обясни на своя племенник за какво го е извикал. А той сам не знаеше за какво. Старческата самота не е повод да се безпокоят безгрижните млади хора.

Когато след четвърт час Сашо му позвъни, той бе измислил нещичко. Стана бавно и му отвори. Младежът влезе малко нехаен и забързан, сякаш се отбиваше да си купи цигари.

— Знаеш ли — каза вуйчо му, — когато бях младеж, и аз играех билярд. Правил съм по петдесет карамбола.

Младежът се обърна да го погледне — с тия кьопави ръце петдесет карамбола никак не беше лошо.

— Вярвам ти, вуйчо, само няма как да си го представя.

— Защо?

— Ами, откакто те помня, все си възрастен и сериозен — отвърна младежът. — И в моите очи все си същият — не си остарял даже с едни ден.

Двамата влязоха в кабинета. Сашо седна на креслото, което опираше до бюрото му.

— Бях младеж като всички други — продължи вуйчо му. — Не се различавах по нищо.

— А гуляйджия бил ли си? — младежът искрено се засмя.

— Не, по това време още нямахме така наречената „златна младеж“… Не беше прилично да ходим по заведения.

— Ами тогава с какво се забавлявахте?

— С билярд, карти… Зимно време се пързаляхме с кънки.

— Какви карти? Покер играехте ли?

— Не. Почтени хора не играеха покер… Аз играех вист. Но дядо ти, като руски възпитаник, го играеше просто отлично. Всяка вечер ходеше в „Юнион клуб“, там имаше постоянно каре.

— Пък аз се чудя на кого съм се метнал! — усмихна се младежът.

— Защо? Ти добре ли играеш?

— Ами как?… С моята математическа памет… Мога да направя само теоретична грешка, практическа никога!

Никога досега не бяха говорили на такива теми. Вуйчото зяпаше любопитно своя племенник.

— И какво друго? Искам да кажа е какво друго се забавлявате?

— Ами какво… Малко секс, малко плуване, малко подводен риболов…

— Малко алкохол…

— Малко или повече — според случая. Но, общо взето, не се пристрастявам особено.

— Да, ти си разумен младеж.

Сашо като че ли отново се обиди.

— Вуйчо, нямам спекулативен ум… Нито пък практичен. Най-много бих казал, че имам комбинативен ум.

— Да, изобщо вие, младото поколение, сте реалисти! — каза вуйчо му, но това никак не звучеше в устата му като комплимент.

— Защо, това лошо ли е? — попита шеговито младежът.

— Не е лошо, стига да не е прекалено. Според теб защо в Англия не е имало революции?

Сашо замълча. За вуйчо му, изглежда, реалист и практичен бяха толкова близки неща, колкото практичен и интересчия.

— Виж за какво те извиках — прекъсна внезапно разговора вуйчо му. — Бях забравил, че ми поръчаха статия от „Простори“… Пък аз заминавам за чужбина след няколко дни. Не много далече, в Унгария. Тъй че трябва да се заемеш ти с тая работа.

— „Простори“ ли? — попита учудено младежът. Списанието беше литературно, какво можеха да поръчат на вуйчо му?

— Ти не го ли следиш? — на свой ред се учуди старият. — Те имат много солидна научна рубрика.

— Не, не съм обърнал внимание.

— Поръчаха ми естествено научна статия. Нещо, да речем, от тоя род — микробиологията и нейните съвременни проблеми.

— Популяризаторска?…

— Не точно. И там е цялата работа. Трябва да бъде малко есеистична, малко публицистична и както казват те — с по-смели прогнози. Макар че това не ми харесва особено.

— Колко страници? — запита кратко младежът.

— Около двайсет.

— Много искат за двайсет страници… Това е сериозна материя! — Очите му някак особено заблестяха.

— И аз това им отвърнах. Но да кажем — трийсет. Ще се наемеш ли?

— Експериментът е интересен! — каза младежът. — Прогнози!… Защото, вуйчо, без прогнози всяка наука е сляпа… Но, интересно е какви прогнози те чакат от нас. Как ще люпим писателите в инкубатор?

— Във всеки случай не се увличай много в това отношение. Все пак списанието е много представително, искам да се постараеш колкото се може повече.

— Бъди спокоен! — каза младежът.

— Искам да те предупредя, че ще платят много добре… Около петстотин лева. Пък аз ще те авансирам с половината от парите, за да можеш да работиш спокойно.

— Благодаря, вуйчо… — каза младежът трогнат.

— Искаш ли да ти дам ключа от вилата?… Там се работи най-хубаво.

— Не, няма смисъл! — каза младежът. — Далече ми е, ще си губя времето в ходене.

— Това не е проблем. И без това щях да ти дам колата. Няма да я оставя тъй — на улицата, — все някой трябва да се грижи за нея.

— А шофьорът? — попита едва ли не уплашен от тая щастлива перспектива младежът.

— Шофьорът ли?… Нали знаеш, че никога не държа шофьор през лятото.

Това беше вярно, през лятото колата караше вуйна му. И караше много добре, чисто по мъжки. Шофьорът му бе някакъв полуглух, полусляп пенсионер, който непрекъснато спеше облегнат на кормилото. Но в замяна на това пък не го грозеше някаква опасност от катастрофи. Той вдигаше петдесет километра само на право шосе извън града. Те се пошегуваха малко с него, после академикът погледна притеснено часовника си.

— Хайде, върви, върви! — каза той. — Върви, че билярдът те чака.

— А, не — там са затворили вече.

— Все някой те чака… Върви, върви…

Никой никъде не го чакаше. Той изобщо не обичаше срещи, ревниво пазеше свободата си. Има толкова места в София, където човек може да се види с приятел. Защо трябва да се ангажира предварително? Все пак след десетина минути той си отиде, тоя път вуйчо му го изпрати чак до антрето. Дори не му остана време да се учуди на това необикновено внимание — какво всъщност ставаше с вуйчо му? Нищо особено не ставаше — той винаги си е бил щедър към него.

Като изпрати младежа, академикът отново се върна в кабинета си. Чувствуваше се все тъй облекчен, сякаш тягостното чувство за самота го бе напуснало завинаги. Тая малка алтруистична оргия, която току-що се бе развихрила в кабинета му, го изпълваше с гордост и задоволство. Нищо, че по същината си бе малко лекомислена. Просто се бе поддал на поривите си на стар и самотен човек, който търси някаква близост. И като всеки стар и самотен човек, той инстинктивно усещаше, че не може да предложи в замяна нищо освен своята щедрост.

Не му се ходеше до прозореца. Не му се сядаше зад бюрото. Най-хубаво е да вземе един хексадорм и да се наспи поне веднъж като хората — без никакви мисли, с чисто сърце и спокойна съвест.

5

Младежът крачеше по тъмната уличка с усещането, че земното притегляне не е чак толкова голямо, колкото учените предполагат. В крайна сметка имаше някаква грешка в техните изчисления. Стъпките му се отлепяха с голяма лекота от тротоара, макар че всъщност бе натежал с една връзка ключове и пачка банкноти, съвсем новички петолевки, при това още недокосвани от човешките пръсти. Той бе забелязал, че неговият вуйчо почти винаги му пробутваше такива кавички и чисти пари, сякаш ги получаваше направо от банката. Да, точно така, навярно само народната банка можеше да се справи с такива скъпи хора, каквито бяха академиците. Неговият баща на времето му тъпчеше джобовете само с изпомачкани дрипави левчета, които тогава не струваха нищо.

А той бе доста щедър — неговият баща. Когато беше пиян, разбира се. А вечер той беше винаги пиян и весел, а сутрин — винаги мрачен, гълташе сода, уригваше се шумно и го изпращаше в насрещния магазин да купи бира. Понякога, когато бе много, много пиян се прибираше у дома в дрезгавите утринни часове с неколцина приятели, обикновено по-трезви от него, с издути джобове на палтата, от които се подаваха тъмните гърла на бутилките. Тогава сядаха в хола и говореха така високо, сякаш се караха. През това време майка му, винаги мълчалива и покорна, вадеше от хладилника луканки и суджуци, режеше ги на тънки, вкусни резенчета. Оттатък вече пееха или се караха, все едно, съседите им тупаха с юмруци по стените, за да не вдигат шум. Тогава баща му се сещаше за своя първороден син и пращаше да го доведат, както си беше по пижама и с майчините си чехли.

— Декламирай! — заповядваше той. — Покажи какво можеш на тия муфтаджии и навлеци.

Сашко им декламираше винаги едно и също стихотворение — „Опълченците на Шипка“. Знаеше го цялото наизуст, макар да беше едва осемгодишен.

„О, Шипка!“ — започваше гой със своя ясен и звънлив детски диалект.

Още на втория куплет баща му се опулваше някак неестествено, на третия започваше да плаче. Отначало другите само се подхилваха, но на края всички плачеха. Баща му го залавяше яко в своята умирисана на тютюн и вино прегръдка и фъфлеше, хлипайки:

— Говеда сме ние!… И неуки животни… Но тия ще ни научат на ум, тияяя… — И той сочеше към тавана, където според него живеел някакъв виден партиец.

След това, трогнат от декламацията на сина си, баща му започваше да пъха пари в плитките джобове на пижамата, тъпчеше ги с някакво особено настървение, докато левчетата съвсем се изпокъсваха. После, малко успокоен, му подаваше чашата е вино.

— Хайде, пийни, пийни! — фъфлеше той. — Пийни да станеш мъж.

И го гледаше с гордост и наслаждение в устата, докато момчето гълташе неохотно блудкавото питие. Една хубава винска чаша не беше малко за крехкия организъм. Така Сашко за пръв път позна опиянението — толкова противно и в същото време толкова съблазнително, защото не приличаше на нищо друго. Но сигурно си заслужаваше, щом възрастните гълтаха виното с такава охота. Възрастните не са глупави, само трябва да разбереш смисъла на делата им.

Всъщност това като че ли бяха единствените му приятни спомени от детството, макар че и в тях нямаше нищо приятно. Всичко друго го отвращаваше: този просторен гол апартамент с навити на руло килими, за да се мете по-лесно от тропоските, които се валяха навсякъде, от разнищената канаваца, от конците, вътъците и изрезките; всички тия боклуци, които се лепяха по дрехите; всички тия бързащи хора, които се пъчеха в огледалото, които се въртяха, за да си видят гърба, които отстъпваха като слепи назад, докато настъпят котето или самия него; тая неприятна миризма на ютиите и на плата, който мокреха с вода, преди да го изгладят; и от всичко най-много двамата калфи, двете голобради радомирчета, които бяха дошли да учат занаят при майстора.

Да, тях най-мъчно понасяше. Седяха със скръстени крака върху шивашките маси в хола, по жилетки, които сами си бяха ушили, с големи, грозни напръстници, с карфици между устните. Бяха още голобради, но заядливи и присмехулни, от скука си правеха всякакви шеги с момчето, щипеха го, дето не трябва. Сашо тичаше в кухнята и дърпаше майка си за полата. Тя едва отместваше изпотеното си лице от някоя тенджера или някой тиган.

— Мамо ма, те ме щипят по пишката, ма! — крещеше той обиден до дъното на душата си.

— Остави ги, не им обръщай внимание! — отвръщаше тя уморено. — Не виждаш ли, че са гамени.

На обед напразно се оплакваше и на баща си.

— Нищо, сине, тъкмо ще ти порасне повечко! — отвръщаше той, докато сипваше отвисочко студена пенеста бира. След това я изгълтваше лакомо, обърсваше с длан влажните си уста и казваше доволно: — Ето, това е животът!

След сития обед той отиваше да дремне в детската стая — всички други легла бяха заети от разкроени и недошити костюми. В хола пък спяха калфите, направо върху коравите тезгяхи, без да се завиват дори, подложили топчета плат под главите си. Там беше много задушно, миришеше тежко на немити крака. А той се завираше с някоя книжка в кухнята, където майка му леко позвънваше с чиниите в умивалника.

Сашо отнесе тия неприятни спомени чак до форд таунуса на вуйчо си, който го чакаше край тротоара с привидното си механично безразличие. Приличаше му в тоя миг на някакъв провинциален тъпак — едробузест, нискочел, с малко увиснал задник. Неговите съвремении братя бяха къде-къде по-елегантни. Но затова пък тоя палеше като кибрит и не знаеше какво е засечка. Сашо почака с наслаждение около една минута, докато моторът забръмча равно и гальовно като престарял котарак. И едва сега разбра, че няма сили да се прибере в къщи, както беше намислил. Парите сякаш го пареха под подплатата, трябваше да похарчи поне една банкнотка. Но къде да отиде? В шах-клуба? По това време там вече здравата миришеше на пот. В Студентския дом пък имаше забава с танци — провинциална работа. Не беше в неговия стил да кани непознати момичета и да ги води на дансинга със запотени ръце. Най-добре е във „Варшава“, там все ще намери някой приятел. Но в замяна на това ще се изкуши да пипне нещичко, а колата? Но да не мисли сега за това.

Той паркира пред Студентския дом и отиде до сладкарницата пеша. Булевард „Руски“ беше необичайно пуст по това време, само няколко провинциалисти се бяха залепили пред витрината на музея. Някакъв великолепен пойнтер изскочи изневиделица, подуши го дружелюбно и го изпрати чак до входа на сладкарницата. В тоя час там имаше доста свободни маси, но по заетите не видя никакъв познат. Тъкмо се готвеше да обърне гръб, и съзря някакъв познат тил — твърде къс, твърде космат и белязан на всичко отгоре. Може би това беше Кишо? Да, наистина Кишо, с две момичета, които не изглеждаха зле. Едната му се стори позната отнякъде — телешка глава, но едри, хубави и симпатични черти, навярно доста висока, с големичка мъжка лапа, положена спокойно върху масата. Сигурно беше волейболистка или нещо от тоя род. Той приближи с небрежно изражение на лицето — да не би тия, малките, да си помислят нещо. Сега видя по-добре и другото момиче — много бледа кожа, много тъмна коса, която закриваше част от лицето му.

— Здрасти!

— Здрасти — отвърна Кишо. — Седни!… Седни и слушай!

Цялото лице на Кишо бе покрито с черни грапави брадавици, сякаш го бяха налазили някакви насекоми. Най-едрата от тях, леко заострена, се бе разположила между двете му вежди като рогче. Кишо беше нещо като инвентарен номер на тая сладкарница — от самото й основаване досега. Управителите и келнерките идваха и си отиваха, тя бавно, но солидно вехтееше, но той си бе винаги един и същ — Кишо с брадавиците. Вече не беше млад — около трийсет и пет години, асистент в университета поне от десет години. И навярно винаги щеше да си остане асистент, защото, изглежда, се интересуваше само от бридж. Имаше своя школа, своя собствена конвенция, дори подготвяше състезатели. Но на състезания сам той, пък и неговите ученици се класираха обикновено на опашката. Системата му бе колкото остроумна, толкова и сложна, така че с нея беше почти невъзможно да се кореспондира.

— Обяснявах им един ескуиз! — каза Кишо. — Гениален е, аз сам го измислих тая сутрин. Само че нямам карти, трябва да слушаш много внимателно.

— Слушам! — каза покорно Сашо.

Но не слушаше. Чак сега си припомни, че високото момиче е негова състезателка. Бе я видял веднъж на състезание — правеше импасите против всякаква логика, но винаги много успешно, сякаш гледаше в картите на своите противници. Сега другото момиче му се видя по-хубаво, отколкото можеше да се съди отдалече — бледите му негримирани устни бяха толкова нежни, сякаш само дишаше с тях. Беше облечено в тъмно костюмче, доста демодирано, но затова пък идеално изгладено. И видът й не беше никак модерен — малко меланхолични очи, малко унило изражение — закъснял романтизъм. Много би й подхождало да държи в ръцете си голяма златна котва, кръст или сърце. Момичето сякаш усети, че го наблюдават, по лицето му мина нервна тръпка.

— Нали е гениално? — попита най-сетне възбудено Кишо.

— Да, поразително! — отвърна сериозно младежът.

— Ди чистиш ас върху ас. Нали? За да си оставиш горе деветката… Не, гениално е…

— Ти забрави да ме запознаеш! — каза търпеливо младежът.

— А, да!

Високото момиче се казваше Донка, тъмноокото — Криста. Откъде-накъде това немско име? Момичето все още изглеждаше малко нервно, изгаси в пепелника току-що запалената цигара.

— Права сте — каза Сашо. — Никак не ви прилича да пушите.

Точно в тоя момент пристигна келнерката. Изглежда че току-що бе постъпила, защото ги изгледа неприветливо. Старите келнерки ги познаваха и обичаха.

— Може ли едно кампари? — запита Сашо.

— Нямаме кампари! — отвърна тя с удоволствие.

— Тогава един сироп. Стига да е студен.

Сиропът се оказа много хубав, но беше грешно да пие човек сироп, като има толкова пари в джоба. След като го изгълта, той предпазливо предложи:

— Знаете ли какво, да отидем до „Панорама“… Сега на верандата е много приятно.

— Знам, че е приятно — каза Кишо. — Ходих веднъж, щяха жив да ме одерат.

— Ще пием само по едно кампари…

— А бе знам аз, влезе ли човек веднъж.

— Ти за себе си пари имаш ли? — попита младежът направо.

— И ние си имаме! — каза някак възбудено Донка. — Моля ти се, Кишо, нека отидем!… Не съм ходила никога там.

— Аз не мога да закъснявам! — каза решително Криста. — Не съм предупредила майка си.

— Нищо, може да изпратим Криста! — предложи Сашо. — Аз съм с кола — прибави той небрежно.

— Не, не ми е удобно сама! — каза Донка. — Там ходят татковите приятели… Друго е, като сме две.

— Знам, че е друго, но…

— Слушай, Криста, ще се обадим на майка ти, ще я кажем, че ще спиш у нас… И друг път си спала.

Момичето стоеше нерешително. И все пак след десетина минути те бяха поели по булеварда. Кишо и Донка вървяха напред, момичето стърчеше с цяла глава над кавалера си, но не беше едра, а просто тънка, приятно тънка, както със симпатия си помисли младежът. До него крачеше на ниските си токчета Криста, лицето й беше омърлушено.

— Слушайте — каза Сашо, — на мене наистина ми е съвестно. Ако майка ви…

— Вие пък се чудите как да ме изпъдите! — каза недоволно момичето. — Не бойте се, няма да ви досаждам! — Токчетата започнаха да чаткат по-отчетливо по тротоара.

— Че аз нарочно ви амбицирам! — каза младежът. — Кажете ми кой ви измисли това име?

— Самата аз! — отвърна тя троснато. — Защо — и то ли не ви харесва?

— И то… — Младежът се засмя. — И как стана тая работа?

— Ами как?… Всъщност аз се казвам Христина… и понеже името ми… — Тя се запъна.

— Ви се видя доста християнско… И понеже вие сте… — Сега пък той се запъна.

— …комсомолка, активистка и тъй нататък… Съображенията са верни.

— Аз ще ви наричам Христина — каза Сашо.

— Няма да се виждаме повече! — каза троснато момичето. — Вие сте нелюбезен с мене. И се държите като възрастен… А аз не обичам това. Всъщност колко възрастен сте?… Двайсет и шест години? — запита тя презрително.

— Само двайсет и четири — каза младежът. — И то ненавършени. Но хайде да не се караме. Вярно ли, че бащата на Донка е писател?

— Какво чудно? — Тя каза едно име, което Сашо никога не бе чувал. — Не сте ли чели „С Бимбо на Марс“?

— Слава богу, не съм. Бимбо куче ли е?

— Не, маймуна… А марсианците помислили човека за маймуна, а маймуната за човек. И я направили свой цар.

— Доста блудкаво! — измърмори младежът.

— Не толкова, колкото си мислите. Това е сатира!

Като пристигнаха в ресторанта, двете момичета отидоха да се обадят по телефона. Бяха се уговорили, че ще се обади Донка, на нея по-трудно щяха да п откажат. Тя набра номера и зачака.

— Лельо Мария, ти ли си?

— Аз съм, Донче.

— Лельо Марийо, нека Кристи спи у нас тая вечер… Мама и татко днес са на вилата, та ми е малко страшничко да остана сама!

Всъщност лъжата не беше кой знае каква — родителите й наистина бяха на вилата. Оттатък настана кротко мълчание.

— Нека ми се обади Христина — каза гласът. Момичето преглътна и взе слушалката.

— Аз съм, мила майко.

— Това ли е истината, чеденце? Което Донка ми каза?

— Да, мила майко! — отвърна с нетрепкащ ясен глас момичето.

— Откъде се обаждате?

— От външен телефон… Тъкмо сега се прибираме.

— Добре, мойто момиче… Лека нощ.

— Лека нощ, мила майко.

Криста затвори слушалката и въздъхна.

— Сега цялата нощ ще бъда като отровена.

— Защо, не ти ли се ходеше? — запита Донка съчувствено.

— Ходеше ми се, разбира се! — каза момичето. Но не на тая цена.

В ресторанта имаше доста свободни места — и на верандата, и вътре. Но Донка внезапно се заинати — не, на верандата. И щом ще харчат толкова пари, нека поне ги харчат като хората.

Намериха си удобна маса, не много далече от прането, и се настаниха. И все пак двете момичета, като че ли изведнъж загубиха своята непринуденост, стояха на столовете си, изправени като кукли. Пианистът не се престараваше особено много, свиреше лениво някакви свои вариации на Гершуин и може би точно в това са състоеше успехът му.

— Слушайте — каза Кишо, — вместо да пием скъпи италиански боклуци, не е ли по-добре да си поръчаме вино.

Сашо го погледна колебливо, здравата го сърбяха ръцете тая вечер да похарчи някой и друг лев.

— Ами щом предпочитате… Бяло вино с лед и малко студено месо.

— Какво месо? Ние сме вечеряли.

— Хайде, не ставай простак. Ами като си вечерял, стой си у дома. Тук трябва да се поръча нещо.

Постигнаха компромис — поръчаха си бяло вино с луканка. Келнерът, опитен мустакат разбойник, им сервираше бързо и сръчно, като ги оглеждаше внимателно с тесните си татарски очи. В края на краищата понякога от такива ливади, с момичета при това, можеш да отмъкнеш повече, отколкото от някой стиснат посланик. Кишо моментално се залепи за чашата си.

— Добре е! — каза той. — Вие слушайте бате си Кишо и няма да се затриете на света.

Още след първите чашки разговорът изведнъж се оживи и потръгна. Веднага си поръчаха втора бутилка, сервитьорът я поднесе като на графове. Пръв се отвори Кишо и изведнъж се оказа, че бил женен някога и имал дъщеря в десети клас. А Сашо го мислеше за заклет ерген, така го знаеха всички.

— Дончето я познава! — заяви Кишо. — Кажи, Донче, каква е госпожица.

— И защо се разведе? — запита Сашо.

— Много хърках — отвърна сериозно Кишо.

И той разказа подробно как се бе случила тая работа. Живеели с жена си в малка таванска стаичка а Лозенец, тя им служела за спалня, за кухня, за всекидневна, за всичко. През деня нищо особено — живеели си като всички хора. Но адът започвал нощем, когато Кишо пускал в действие багерът. Хъркал така, че прогонил даже гълъбите от покрива. Жена му отначало само плачела, после се молила, накрая започнала да го бие и като нищо не помогнало, избягала при своите родители. Там детето се родило, без дори да му се обадят.

— И досега ли хъркаш? — запита Сашо.

— Като змей…

— Защо не си оперираш сливиците?… Може да е от тях.

— А защо да ги оперирам? — вдигна рамене Кишо. — Така поне съм напълно запазен от нови житейски, грешки.

След полунощ заведението изведнъж се напълни с хора. Бяха много добре облечени, повечето пийнали, говореха високо и възбудено, нетърпеливо поръчваха. Навярно се бяха подгрели другаде, сега идваха тук да си допият. Приказваха си свойски, поздравяваха се отдалече, разменяха си шеги, сякаш бяха някаква обща компания, случайно разделена по масите. И келнерите изведнъж се събудиха от своята дрямка, разтичаха се запотени, помъкнаха цели батареи бутилки и чаши с уиски. Кишо изведнъж целият се наежи, брадавиците му настръхнаха.

— Според теб тия кой ги храни? — запита той враждебно.

— Телевизията — отвърна Донка, която беше в течение на светския живот. — А ето ви и Вирна Лизи.

В ресторанта се бе намъкнала голяма група зле облечени и зле вчесани мъже, с избелели дънки и груби кларкове от свинска кожа. Сред тях ярко се открояваше някаква светлоока красавица с великолепни крака. Всички в ресторанта останаха с впечатление, че в бързината бе забравила да си надене поличката и сега бе в много къси бели гащета, доста плътно прилепнали. Може би за компенсация бе обула високи до колената ловджийски ботуши в цикламен цвят. Те минаха край тяхната маса, като джафкаха оживено италиански и изчезнаха в съседното отделение. Кишо въздъхна и се облиза.

— И какво прави тук? — каза той.

— Как, не знаеш ли? — запита Донка учудено. — Снимат „Дворянско гнездо“… И аз играя там! — добави тя колебливо…

Двамата мъже се изсмяха.

— Ти можеш да играеш най-много в „Завод край село“ — каза Кишо, като все още се облизваше. — Ама тия простаци май съвсем ни забравиха.

Наистина мустакатият келнер просто бе изоставил масата им. Напразно му правеха знаци с ръце, които отдалече приличаха на опити да подхвръкнат, той сякаш не ги виждаше и не ги чуваше. Едва когато Кишо ядосано го напсува, неговото добре тренирано ухо, изглежда, долови нещо, защото приближи и зачака от разстояние.

— Още една бутилка! — каза Кишо. — В лед, разбира се…

— Ледът свърши — каза хладно келнерът и се отдалечи.

И наистина им го донесе без лед, беше доста топло и не вървеше. Двете момичета направо се отказаха. Сашо с мъка изпи една чашка.

— Ами щом е тъй — да си вървим! — каза той. — И без туй стана доста шумно.

— И да оставя бутилката на тоя дурак? — опули се Кишо. — Дума да не става, няма да мръдна, докато не я изпия до последната капчица.

И той сърдито я примъкна към себе си. Двете момичета го подкрепиха — да не се учат така, нека си го изпие. Беше им забавно тук, в тая светска среда, която обикновено можеха да зърнат по екраните на чуждите филми. Сашо стана и си домъкна чаша уиски от бара — беше препълнена с лед. Докато си простудяваше гърлото с него, Кишо мълчаливо гълташе виното — чашка след чашка — и съвсем се затвори в себе си. Донка, източила шия като млада жирафка, не сваляше поглед от съседната маса. И от време на време тихо просвещаваше своята приятелка. „Тоя, пълничкият е Вили… А тоя до него е братът му, Еди, косата му е изкуствена. А това е Леа, разбира се, не я ли помниш, тя сега пее в чужбина… Да, да, тя същата, защо пък?… Не, нищо. А тоя без зъбите до нея, не, няма наистина, й носи чантата, ако отиде на пазар случайно. Аз съм била у тях, ядохме палачинки. Ужасна клюкарка е… А това е прочутият Хачо…“

— Кой е Хачо? — дочу нещо Кишо.

— Ти си пий виното… Криста, скучаеш ли?

— Не, много ми е приятно — отвърна момичето.

— А тоя до тях, с косата… — продължи Донка.

— Оставете го, и аз имам коса — каза младежът. — При това съм полусирак, та заслужавам поне малко внимание… Никак не е прилично да си изоставите кавалерите и да зяпате по чужди маси.

— Тая игра — запита Донка — още ли се играе? На кавалери и дами, искам да кажа.

— Тук май е задължително! — каза младежът. — Добре тогава, поканете ме да танцуваме.

Сашо се поколеба.

— Не ми се иска! — измърмори той колебливо. — Ще заприличаме на сравнителна таблица. Да речем — температурите през юли. Високата колонка, т.е. вие — максималните температури. Ниската, т.е. аз — минималните температури.

— Я не се занасяйте! — каза Донка. — Ще танцуваме или няма да танцуваме? Знаете ли как ме сърбят копитата.

— Може, но ако отидем на вилата… Там имам чудесен френски коняк… И ще танцуваме като бесни.

Тая идея постепенно си проби път, макар че отначало Криста се възпротиви. Но трябваше да почакат, докато Кишо си допие бутилката, което не се оказа така лесно. Топлото вино не вървеше, макар че младежът му отстъпи леда си. Отново трябваше да направят най-малко десетина опита да подхвръкнат, докато най-сетне келнерът благоволи да се отбие при тях. Той нахвърли бързо и небрежно сметката — артистичен като някакъв Пикасо — и безпогрешно я бутна под носа на Сашо. Младежът само я погледна мълчаливо и плати, без да гъкне. Кишо едва не се опули от смайване.

— Слушай бе, тоя ти взе най-малко десет лева повече. Защо не провери сметката?

— Нарочно! — отвърна шеговито младежът. — Който проверява сметки, не прави сметки!… Тая сентенция според моята майка принадлежи на баща ми… А е бил най-обикновен шивач.

Качиха се на стария форд таунус с хиляди предпазливости да не би отнякъде да ги зърнат органите на КАТ. Работата вече съвсем замириса на приключение. Донка мълчаливо тържествуваше. След това колата потегли с гангстерска скорост, моторът яростно заръмжа, Като се надбягваха около четвърт час с невидимия си враг, те най-сетне излязоха извън града и Сашо благоразумно намали скоростта. Криста, която бе седнала до него, му се видя съвсем омърлушена. Нощта навън бе съвсем тъмна, не се виждаше никаква светлина, всъщност накъде ги водеха?

— А тая проклета барака — обади се Донка, — която нарекохте вила, много ли е далече?

— Десетина минути.

— Има ли грамофон? — запита Криста.

— Бъдете спокойна! — каза Сашо отегчен. — И си подковете копитата.

— Чеденце — обади се отново Донка, — няма смисъл да съжаляваш. В тоя живот трябва да се върви с вдигната глава и направо…

— …през лука — подсказа Кишо.

— Така де!… А ако някой от двамата се опита да бъде нахален с тебе, ще изяде такъв бой, че…

Никой не й обърна внимание — фаровете просто метяха пустошта. Но като наближиха вилата, Донка отново се разтревожи.

— Слушайте, тука наблизо живее един приятел на татко.

— Какво, като живее? — ядоса се Кишо. — Няма да го събудим сред нощ да те показваме!

Скоро клонките затракаха по двете странични стъкла. Кишо отключи дворната врата, колата влезе в тревистия двор, целият потънал в черните сенки на дърветата. Младежът включи дългите фарове и вилата изведнъж светна пред тях с белите си стени като среднощно привидение.

— Боже, ама това наистина било вила! — възкликна Донка смаяно.

Когато седнаха след малко около красивата кръгла масичка, настроението бързо се повиши. Конякът се оказа гръцки, стар превъзходен „Метакса“ с пет звезди, малко сладък, но с чудесен аромат. И обстановката беше много приятна — едновременно и елегантна, и уютна. На Сашо смътно му мина през ума, че вуйна му надали би се старала толкова много, ако знаеше, че сега… Но да не мисли за това, не беше лоша жена вуйна му. Изпиха няколко чашки, пуснаха музика. Оказа се, че е Бах, джазиран като суинг, Кишо и Донка се разтегнаха като омекнал локум по синия мокет.

— Да опитаме ли и ние? — каза Сашо.

— Не, много ви моля! Тука толкова е приятно. — Тя помисли и добави малко неловко: — Ами баща ви наистина ли е бил шивач?

— Вилата е на вуйчо ми — отвърна младежът. — Но и баща ми не беше лош човек.

— Нали ще ми разкажете нещо за него?

Сашо й разказа най-напред за баща си, после и за себе си. Разказа й как калфите го щипели. След това й разказа как пуснал малкото си бяло котенце от балкона на третия етаж. То останало като размазано долу на платното. Уплашил се до смърт, скрил се под масата. Вечерта вдигнал температура, повръщал, цяла нощ не спал. Или по право заспивал, но мигновено се събуждал с вик на ужас. И, разбира се, тайно плакал под завивките, майка му се чудела какво става с това дете. На сутринта случайно отворил външната врата, котенцето стояло пред входа със счупена предна лапичка, само го погледнало тъжно и казало „мяу!“ „Ама вие плачете ли?“ — запита той учудено.

— И аз имам едно котенце — каза момичето с лека разтреперан глас. — Само че е съвсем черно, с малки бели обувчици.

Изпиха още малко коняк. Сега грамофонът се дереше гърлото с Джони Холидей, кактусите на вуйна му съвсем настръхнаха. Тя ли бе купувала тая смахната плоча? Но Криста сякаш нищо не чуваше, все още изглеждаше натъжена и разстроена. Най-сетне, не издържа и запита — с малко разтреперан глас, както се стори на младежа:

— И защо направихте това?

— С котето ли? — запита той и се замисли. — Знам ли какво да ви кажа… Може би някакво атавистично чувство — да убиеш, да разрушиш. Но не вярвам да е това, в мен изобщо инстинктите са слабо развити.

— Ами тогава какво? — запита тя умолително.

— Във всеки случай нарочно го пуснах! — каза той. — Исках да видя как ще умре…

— Как ще умре?

— Да, как ще умре… Сега не разбирам отде съм знаел за смъртта — бил съм толкова малък. Изглежда, че човек носи тая идея в себе си, както носи живота… Но знаех, че смъртта е нещо ужасно, много по-ужасно, отколкото сега ми се струва… Изглежда, че това е възбуждало любопитството ми, искало ми се е да проникне някак в загадката.

— Да, да — мисля, че разбирам — каза тя с облекчение.

— Но какво прави това момиче? — запита Сашо. Донка се бе събула боса и танцуваше сама едва ли не в някакво изстъпление. Лицето й бе пламнало и така мяташе голите си красиви крака, сякаш се мъчеше да стигне с тях полилея. Наистина бяха красиви и самата тя бе някак неочаквано гъвкава и пластична. Разговорите спряха, всички се загледаха в нея. Едва когато музиката спря, тя каза задъхано:

— Вие сте дръвници, не знаете как да се разтоварвате.

Легнаха си към четири часа. Сашо настани двете момичета в спалната на вуйчо си, а сам той се кача в малката гостна стая на полуетажа. Там имаше две легла, но макар и пийнал, той си спомни страшния разказ на Кишо за хъркането. Оставиха го да спи на диванчето в хола, хвърлиха отгоре му едно шарено родопско халище. И още се изкачваше по стълбите, когато зад гърба му се понесе нещо като подземно бучене — подготовката на бъдещите му подвизи.

И сега младежът лежеше сам под тънкия покрив на вилата и се вслушваше в песента на славеите, които се надпяваха в близкия дол. През тясното прозорче на капандурата се виждаха коравите листа на дъба, леко осветени отдолу от външната лампа. Нощта сякаш беше пълна с живот и шумове. Освен славеите в двора цвъртяха щурци, някъде крякаше отпуснато и апатично самотна жаба. Постепенно се успокои, но все още не му се спеше. Чувствуваше се малко тъжен, може би заради баща си. Или заради малкото бяло коте, което все още стоеше като живо пред очите му с вдигната предна лапичка. Много скъпо бе заплатил, своята първа и последна провокация към смъртта.

Когато баща му внезапно почина, той си помисли, че съдбата го е наказала заради котката. Отдавна тя бе остаряла и един ден я намериха вдървена под кревата, след като цяла сутрин се бяха питали къде е изчезнала. Котката умря, но споменът не умираше — стоеше като рана в душата му. И все пак имаше нещо неясно в смъртта на баща му, за което избягваха да говорят. Казваха — от инфаркт, но къде, как?… Във всеки случай не в къщи, там го доведоха мъртъв. Пред поглед? Му сякаш отново застана малкият весел човек, с лъскава червена кожа, винаги малко потна, дори през зимните дни. А всъщност имаше нещо не весело, а тъжно в неговите последни гуляи, в сълзите, които ронеше за опълченците. Може би е усещал смъртта, бързал е. И проклетата магнетофонна лента се беше скъсала доста преди края, доста преди да свърши естествено веселата и трескава песен.

Той не знаеше, че баща му бе починал в една също такава таванска стаичка на една вила край Симеоново. Преди това били в „Астория“, доста голяма компания, заедно с прочутата Маруся, една от най-хубавите кабаретни танцьорки през младите му години. Но тогава тя бе недостъпна за него, интересуваше се главно от търговци и индустриалци. Сега бе поостаряла, бе се пропила на всичко отгоре, така че не ставаше и за барманка. Но нейните бивши почитатели все още я търсеха, смятаха за чест да я заведат някъде, не на първомайска манифестация, разбира се. А тя все още сн беше хубава — тая светла и златна като слънчоглед Маруся, въпреки уморените очи и отпуснатата кожа на гушката. След като затвориха „Астория“, компанията взе няколко бутилки водка и с две таксита отидоха на вилата на Радомиреца, един от видните столични ресторантьори. Там те пиха отново, Маруся танцува, докато се възбуди съвсем и едва ли не насила отмъкна модния шивач в таванската стаичка, която така добре познаваше. Отначало работите вървяха прилично, макар че и двамата бяха доста пияни. Но малко след това тя дотича полугола в задимения хол.

— Нещо става с Илия! — възкликна тя уплашено. Когато се качиха горе, намериха го проснат по лице върху похабения чаршаф. Беше само по риза, яките му прасци бяха започнали да посиняват. Макар и мъртъв, изглеждаше необикновено як и силен, сякаш дрехите скриваха истинската му мощ.

— Хубаво живя, още по-хубаво умря! — каза искрено Радомиреца. — Всеки не може като него.

Навън славеите все тъй се прехласваха, само щурците бяха спрели, защото бе дошъл часът, когато падаше утринната роса. Някакъв едър бръмбар доста дълго бръмча из стаичката му, докато най-сетне слепешком улучи прозореца. Неговото досадно жужене сякаш разсея мислите му, той усети, че му се доспива. Време беше, след половин, един час небето на изток щеше да избледнее.

Тъкмо се унасяше, когато усети, че нещо топло и задъхано се пъхна в леглото му.

— Криста, ти ли си? — запита той изненадан.

— Каква Криста! — каза обидено Донка. — Аз съм, глупчо!

— Май че трябваше да бъдеш при Кишо — измърмори младежът, докато пъхаше ръката си под затопления комбинезон.

— Ти се шегуваш! — каза Донка. — При тоя кактус!

— Да не те е усетил, като си минавала през хола?

— Как ще ме усети?… Не чуваш ли, че бучи като водопад!

Малко по-късно те лежаха един до друг и пушеха. Тялото и бе поизстинало, гладкият корав корем бе омекнал след преживяното напрежение. Върхът на цигарата й описваше малки светли елипси в мрака, леко го докосваше топлината на цигарения дим.

— Защо помисли, че съм Криста? — попита Донка.

— Ами какво да помисля, като цялата вечер нито веднъж не ме погледна — измърмори младежът.

— Как да те погледна, като ти през цялото време зяпаше Криста.

Сашо гузно замълча. Вече бе късно за всякакви обяснения.

— И те съветвам да я оставиш на мира — продължи Донка. — Досега тя не е пипната.

— Какво значи това? — запита той озадачен.

— В буквалния смисъл на думата.

— Интересно — измърмори Сашо. — А как си обясняваш тая работа?

— Ами, изглежда, че има някакъв комплекс към мъжете — отвърна Донка, като се прозя невидимо в мрака. — Нейният баща е избягал от къщи, когато тя е била двегодишна. И оттогава не се е вестявал.

Младежът помълча.

— Сега това често се случва — каза той. — Но обикновено момичетата реагират обратно.

— Прав си, но тя е прекалено чувствителна. И много обича майка си.

— Да не те е усетила, като ставаше?

— Да не съм луда? Почаках я, докато заспя.

Тя замълча. Небето в квадрата на капандурата неусетно бе избледняло, по него вече не се виждаше нито една звезда. Младежът усещаше някакво неясно угризение на съвестта — за какво ли? Нищо, утре всичко ще мине и ще се забрави. Няма да забрави само котето със счупената лапичка пред входната врата, неговият тъжен и безпомощен поглед… „Мяу!“

— Трябва вече да си вървиш, мойто момиче — каза той. — Тя може да се събуди.

— Добре — отвърна Донка. — А кога ще се видим?

— Ще помислим малко по тоя въпрос.

Но тя като че ли не обърна внимание на думите му, не се разсърди.

— Сега ти си цар с тая вила… Нямаш проблеми.

На сутринта, докато се качваха в колата, двете момичета бяха ледено безразлични и мълчаливи. Само Кишо се обади:

— Гладен съм като вълк.

— Сега ще ви заведа в „Шумако“ — каза младежът. — Там правят отлична шкембе-чорба.

Целият двор бе потънал в роса, която искреше на слънцето. Небето над тях бе като излъскано. Сашо отдавна бе забелязал, че само тук, под косматия хълбок на Витоша, небето има такъв хубав порцеланов отблясък.

6

Сашо изпрати вуйчо си с колата до летището, сам му пренесе багажа. Но в последния момент, като влизате в чакалнята на външните линии, академикът, кой знае как, забрави да се обърне и сбогува. Младежът тъй си и остана с отворени уста, после се усмихна и се запъти към изхода. Може би трябваше да почака малко, ако имаше някаква представа от старческа памет. Вуйчо му се досети какво е направил едва като мина паспортния контрол. Той се върна малко назад и надникна към хола — никой. Стана му изведнъж много тягостно, отнесе това чувство чак в самолета.

Най-сетне двигателите забучаха, самолетът се втурна като бесен по пистата и скоро се отлепи от нея. Като че ли досега не бе пътувал с такъв мощен самолет, той сякаш го усещаше как гълта хищно пространството и все тъй си остава ненаситен и гладен. Тягостното му чувство постепенно се разсея. В края на краищата племенникът си е племенник, длъжен е да разбира вуйчо си и да му прощава. Мина стюардесата и вежливо му поднесе табличка с бонбони. Той дори не усети как клъвна един — като децата. Да, каквото и да прави човек, тия възрасти наистина започват смешно да се допират. Тая мисъл отново го натъжи, той изплю бонбончето и скришом го пъхна в пепелника.

Когато се качваше в самолета, небето над тях бе ниско и облачно, от него някак неохотно се ронеше едър, сив дъжд. А сега в металната кутия обилно грееше слънце, облаците бяха останали далече под тях като безкрайна бяла пустиня от тебеширени дюни. И небето бе друго — много по-рехаво и прозирно, с усещане за великата пустота над синевата. След малко им сложиха да обядват ордьовър и студено пиле, което той не хареса, но все пак акуратно изяде. В замяна на това пък чаят беше много добър. Тъкмо вдигнаха противните бакелитови таблички, и самолетът започна да слиза. Едно време по-бавно се стигаше дори до Княжево — помисли той. Едно време, преди още да се появят малките жълти трамвайчета, които дрънчеха и подскачаха по железните релси. Като насън му се мярнаха сламени капели, жакети от светъл пепит, баща му в своето черно палто, винаги едно и също през зимата и през лятото. Файтонът ги бе взел рано сутринта и никой не знаеше кога ще стигне. Конете, украсени със синци и червени пискюли, уморено пръхтяха, чаткаха копита, мирис на конска пот ги заливаше през кожените капри. Понякога се разминаваха с някой друг файтон, камшиците приветствено изплющяваха, планината бавно наедряваше пред очите им. Срещу него седеше момиченце със синя рокличка и бели чорапки, просто седеше и го гледаше, а той се топеше от любов. Каква любов, какви глупости? Но имаше ли смисъл да ги крие точно от себе си? Така беше, макар че всъщност тя не сваляше поглед от моряшката му шапчица с дълга панделка и с надпис „Дръзки“. Но дръзки бяха само мечтите му, всичко друго беше мирис на конска пот и плясък на камшици, унило подвикване на файтонджиите. Но да не мисли за това, какъв е тоя старчески навик да се втурва не прекъснато в далечното минало, сякаш вътре в него се бе разрушила някаква яка стена и сега спомените се разхождаха безпрепятствено като в изоставена къта.

Скоро самолетът, тикан от своите нажежени совла, се вряза рязко в гъстата маса на облаците, през неговия метален корпус мина внезапна остра тръпка и след това академикът изведнъж видя мократа земя и черните лъскави артерии на шосетата. Пристигаха. Той с облекчение усети пускането на колесника, след малко самолетът се плъзна по пистата, шумът угасна.

И тук пръскаше лек дъждец от небе с разкъсани облаци, но той дори не си наложи шапката — така приятно бе водните пръски да погалват лицето му. Влязоха в чакалнята, пътниците нетърпеливо се натрупаха по гишетата за паспортен контрол. И точно в тоя момент той съзря две красиви пламенни очи, които упорито го гледаха. Имаше мъничко любопитство в тях, повечко почтителност и бяха толкова жарки и живи, че едва ли не го стреснаха. Младата жена тръгна към него със също такава жива походка. Изглеждаше около четиридесетгодишна, с гореща южняшка хубост, нещо средно между Маха и Олимпия, но по-зряла от тях и по-закръглена. Като го приближи съвсем, тя се усмихна и каза на чист български език с едва забележим акцент:

— Вие ли сте професор Урумов?

— Да, аз съм.

Тя му пъхна веднага ръката си, топла и силна, но все пак нежна женска ръка.

— А пък аз съм вашата преводачка… Казвам се Ирена Сюч.

Да, наистина акцентът й беше едва забележим.

— И каква сте по народност? — запита той, — Българка или унгарка?

— И двете заедно… Моят баща е чист българин, от Бяла черква, но всички казват, че приличам на баба си… А майка ми е унгарка и съм родена тук.

— Ами да вървим тогава — каза примирено академикът.

— Навън ви чака професор Добози… Предупреждавам ви, да не би случайно да се разминете! — Тя се засмя. — Той ми нареди да бъда много внимателна към нас. Аз винаги съм внимателна, но към вас наистина ще бъда много, много…

Академик Добози го чакаше във външния хол, обкръжен от цяла свита. Приличаше на дебел, розов папагал със сини плитки очи като боядисани копчета. Той го прегърна сърдечно и понеже беше доста по-нисък, успя да го целуне едва по носа. След това го представи на своите помощници, като потупваше всеки от тях с букет от жълти лалета, докато се усети най-сетне да ги пъхне в ръцете на госта.

— Впрочем това беше за вас! — каза той виновно. — Извинете, ако съм ги малко повредил.

— Няма значение, аз няма да ги ям — усмихна се едва забележимо академикът.

И Ирена се усмихна сдържано, но не преведе — шегата му наистина беше малко безсолна.

— Ами да вървим! — каза оживено Добози. — Освен работата чака ни и един хубав обед.

— Та аз току-що обядвах.

— Предвидили сме и това — засмя се Добози. — И няма да ви измъчим.

Те се качиха пред летището на една скромна волга от стария модел, другите тръгнаха с такси. Преводачката седна отпред при шофьора и скоро двамата потънаха в някакъв безкраен, доверителен разговор, който сякаш временно бяха прекъснали. Всъщност нямаха нужда от нея — Добози говореше превъзходно немски и доста добре английски.

— Предупредиха ме да не ви експлоатирам много жестоко — каза той. — И все пак ще ви открадна няколко дни.

— Аз съм дошъл тук, за да бъда на ваше разположение — отвърна Урумов.

— Много мило от ваша страна. И все пак няма излишно да ви досаждаме. Да се уговорим така — ще изнесете една-две беседи пред моите сътрудници на тема, която сам ще си изберете… Освен това ще ви покажем института — всичко, което имаме…

— Научих, че имате много нови неща — каза Урумов.

Добози пламна от удоволствие. Ако се съдеше по думите му, като техния електронен микроскоп засега имало само няколко на света. И струваше, кажи-речи, колкото целия институт. От възбуждение пламна не само носът му, но и голото теме, той започна да се запъва дори на най-обикновени думи. Вълнението, което го бе обзело, скоро се пренесе и върху неговия български колега. Така те просто не усетиха, че са пристигнали в града и сега се движеха по неговите оживени улици. Най-сетне Добози млъкна, малко засрамен от своята бъбривост, но все пак горд и доволен. Пред него шофьорът въртеше ловко волана, натискаше спирачките, но слушаше внимателно своята събеседница. Академикът се разтревожи. Ако тая далечна потомка на Бачо Киро беше словоохотлива и темперамента като него, навярно го очакваха трудни дни. Изглежда, и преводачката усети, че е прекалила, защото се обърна и му каза усмихнато:

— Настанили сме ви в „Гелерт“… Според мен това е най-тихият и приятен хотел в града, ще се чувствувате там много добре.

— Благодаря — отвърна академикът сдържано.

Нещо неуловимо трепна в погледа на младата жена, но тя добави все тъй приветливо:

— И днес няма да ви мъчим повече… Ще си починете хубаво.

Обедът наистина беше лек и най-важното — кратък. Вдигнаха тост за неговото здраве и той предпазливо отпи от чашата си. И както на погребението, изведнъж усети някаква странна и неугасима жажда, която сякаш идваше направо от сърцето. Той изпи докрай чашата си, но втора не му наляха. И другите се задоволиха само с няколко глътки. Скоро всички станаха, Добози се разкланя с познатата унгарска церемониалност.

— Ще се видим утре към десет — каза той. — Колкото да уточним програмата.

— А не може ли един път и без програма?

— Разбира се, че не може! — засмя се Добози. — Ние трябва да я представим в академията, но съвсем не сме длъжни да я спазваме.

Настаниха го в просторен, елегантен апартамент със стилна мебел. И банята беше много хубава, така че не издържа на изкушението и се изкъпа. Като всички възрастни хора, които си пестят движенията, изкъпа се едва-едва, по-скоро се пооплакна. И през цялото време старателно избягваше да се погледне в голямото огледало, монтирано на стената. Всъщност нямаше защо да се плаши от огледалото, изглеждаше повече от приличен за възрастта си. Нямаше никакви тлъстини, кожата му бе все още доста еластична и гладка, ако не се смятат двете малки гънки на корема — все още скромно начало на кожената престилчица. Водата във ваната беше топличка и приятна, дъхаше леко на бор и планински билки и той усети, че му се доспива. Колко му трябва на един стар човек, достатъчно е да затвори очи и да се отпусне между ароматната пяна. След това главата му ще потъне малко, после още малко и всичко ще свърши като хубав, лек сън. В миг тая мисъл му се стори дори приятна, но той бързо я изгони от главата си. Каквото и да е, но съвсем не е дошъл тук да сътвори такава отвратителна неприятност на своите прелюбезни домакини. Пък и на своята преводачка, която надали бе толкова бъбрива, колкото първоначално се бе изплашил. Тя лично го настани в апартамента, както се настанява дете — грижливо и с обич. Бе прегледала всичко — дори гардероба и тоалетната, бе опитала с ръка как пружинира леглото, бе спуснала транспаранта на отворения прозорец. И когато си тръгна, ласкаво му каза:

— А сега почивайте и събирайте сили…

Точно това направи. След като се изкъпа, той с наслада се пъхна в прохладното легло. И дори не усети как е заспал. Спа дълбоко, неподвижен и тих, като мъртъв. И когато се събуди, сякаш бе някакъв друг човек, сам не разбираше точно какъв, но като че ли съвсем различен, може би такъв какъвто е бил преди много години. Тия няколко часа на чужда земя и под чуждо небе сякаш го бяха преобразили. Преди всичко го порази лекотата, с която стана и се облече. Краката не му тежаха, не му се зави свят, не залитна. И тая странна лекота сякаш се превръщаше в усещане за вътрешна празнина. Чувствуваше се съвсем свободен, без никакви задължения, но и без никакви надежди, без радости, но и без горчивини, само дух, който е постигнал всичко и не се стреми към никъде. И като че ли спомените му бяха изчезнали, не съществуваше вече ни минало, ни бъдеще. Той се изправи озадачен на прозореца — небето се бе изчистило от облаците, въздухът му се стори пресен като вода. И се чувствуваше гладен, искаше му се да изпие чаша хубав чай или дори чаша топло какао. Можеше да позвъни, разбира се, в ресторанта, но му се стори прекалено. Не беше в традициите на Урумовците да си угаждат за каквото и да било.

Когато излезе навън, вече се свечеряваше. Бе все тъй хладно, само бензиновият мирис се бе усилил, смесен с дъха на цъфналите липи. Най-добре е изобщо да не слиза към центъра на града, да се разходи по хълмовете на Буда — докъдето стигне и както стигне. Няма нужда да мисли за връщането. Пък и не е нужно да се връща, важното е да се движи човек нанякъде, все едно накъде.

И той вървеше бавно по старите пусти улици, без да знае къде отива. Вървеше край зидове, натежали от тежките зелени килими на повета, по старинните плочници, излъскани от вековете. Не бързаше, оглеждаше всяка стена и всяко ъгълче. Никога не се бе разхождал сам по десетките градове, които бе посетил през живота си. Виждаше стари жълти фасади на къщи, все още надупчени от боевете, които се бяха БОДИЛИ тук някога. Виждаше килнати фенери, каменни стълби, обрасли с мъх. Качваше се все по-нагоре, улиците ставаха все по-тесни и по-стръмни. Но въздухът бе лек и уханен от потъналите в цветя градини. Никога не бе идвал в тоя край на града — нямаше ли да се загуби? Какво, като се загуби, все едно… След това започна да се спуска бавно надолу, докато излезе на някакъв малък средновековен площад. Пясъкът хрускаше като жив под краката му, алеята го заведе към някакви назъбени бойници, откъдето се виждате целият град. Беше се мръкнало съвсем, под него в океан от светлини лежеше Пеща, опасана от гирляндите на реката. Синкава, прозирна омара лежеше над тъмните й води, по тях невидими се плъзгаха речните корабчета, само боботене и светлинки. Той стоя дълго, докато усети лекия полъх на безпричинна тъга, която изведнъж сви сърцето му. Трябва да върви, трябва да отиде при хората.

Намери някакво малко старинно ресторантче, уютно и притоплено като ръкавичката от приказките. Вътре миришеше на свещи, на дивеч може би — миризми, които усети внезапно със стомаха си. Но на всички маси, застлани с червени везани покривки, имаше но един бял надпис под стъкло — „запазена“. Запазена, но за кого, като нямаше никакъв друг клиент в ресторанта. В тоя миг отнякъде изникна възрастен мъж с червено сако на салонен директор. Погледът му беше видимо благосклонен.

— Сам ли е господинът? — запита той из немски.

Академикът го погледна любопитно.

— А откъде разбрахте, че съм чужденец?

— Тука почти не идват унгарци.

— Много е скъпо?

Но салонният директор не бе вчерашен.

— Не, господине, много е заето… Нали виждате масите.

— А за мен ще се намеря ли нещо? — попита академикът и се усмихна.

Дори не усети, че се е усмихнал така свободно и непринудено.

— Ние сме унгарци, ние не връщаме гости — каза галантно директорът. — Моля, заповядайте.

Все пак той го заведе на една отстранена и малко сбутана масичка, прилепена до стената. Естествено че там имаше табелка „запазена“, която директорът премести ловко на друга маса. Академикът се отпусна на коравия дървен стол и изведнъж се почувствува здравата гладен. След малко келнерът му донесе листа за ядене — толкова дебел и луксозен, че веднага го отстрани от себе си.

— Оставете тоя албум. Вие какво ще ми препоръчате?

— Специалитетът ни днес е патица с портокали…

— Не, моля ви се… Без рискове.

— Добре тогава, ще се погрижа аз… Нещо за пиене?

Академикът се поколеба за миг. Разбира се, не може да седне в тоя скъп ресторант и да си поръча минерална вода.

— Добре, бутилка вино… Най-хубавото, което имате.

— Бих ви препоръчал старо токайско… Имаме го само в нашия ресторант.

Точно в тоя момент в ресторанта влезе някаква възрастна двойка, салонният директор ги посрещна с далечен поклон. Той ги заведе почти ласкаво на една близка маса, като през цялото време нещо оживено и тихо им говореше. Те кимаха едновременно като две послушни деца, в цялото им държане като че ли имаше нещо неуверено и малко гузно. Когато келнерът му донесе виното, академикът шеговито се обади:

— И все пак идват и унгарци у вас.

Келнерът се поусмихна и се наведе дискретно към него:

— Те са влюбени, господине.

— Тъй ли? Не са ли малко закъснели за тая работа?

— Предполагам, че се чувствуват много добре… Как намирате виното, господине?

— Превъзходно е — каза искрено академикът.

Виното наистина беше превъзходно, но доста силно на градус, така че още първата чашка го зашемети. Нищо, това поне му даде кураж да огледа влюбените. И двамата изглеждаха към седемдесетте, макар че жената бе направила доста усилия, за да ги намали поне с няколко. Косата й бе боядисана и грижливо ондулирана, скромен грим покриваше поизсъхналата кожа на лицето й. Но това не можеше да скрие нито бръчките, нито увисналата гушка, нито увехналата кожа на ръцете. И все пак имаше нещо хубаво в лицето й, нещо мило и непохабено от възрастта, особено очите, които все още бяха млади и живи. В сравнение с нея мъжът изглеждаше доста по-смачкан, носът му бе малко крив, лицето — съвсем безцветно. Но в замяна на това бе много добре облечен, изчеткан и изгладен. И му се стори, че от масата идва доста силничък дъх на парфюм — от мъжа ли, от жената ли, не можеше да се разбере.

Академикът изпи още няколко глътки. Наистина бяха влюбени. Имаше нещо смутено в държането им, нещо неловко, сякаш се бяха запознали току-що и все още не бяха свикнали един с друг. Той погали стеснително ръката й, тя му се усмихна — всичко това му се стори и забавно, и комично в същото време. А дали не се целуват?… Има си хас!… Той дори се почеса — шокиран. Както изглеждат като зашеметени, може и да се целуват. В тоя миг му се струваше грозно, дори неприлично да се допират тия увехнали и безжизнени устни, да се притискат едно до друго тия омършавели тела. Но какво да се прави, всички влюбени са като слепи, те не могат да различат смешното от трагичното, нелепото от сериозното, те живеят в свой измислен и абсурден свят, в който виждат само себе си.

И той попремести малко стола си, за да не ги гледа. Нека се занимава с фазана си, това навярно бе истински фазан, а не някой затлъстял глупак, измъкнат за крака от крайградската фазанария. Тая порядъчна птица и това превъзходно вино му бяха съвсем достатъчни, не е нужно да зяпа по чуждите маси. И точно в тоя миг звъннаха чистите и ясни звуци на цимбал п изведнъж се изляха в буен, безреден порой, сякаш някой бе изсипал на пода цяла кошница звънливи орехи. Висок, мършав циганин в бяла риза и везано със сребро кадифено елече пробваше инструмента си. Когато всичко беше готово, в полупразното помещение се понесе нежна позната мелодия. Какво беше това, наистина? Толкова близка и толкова далечна в същото време? Напразно се опитваше да изкопчи нещо от празното, замаяно от виното съзнание. По-хубаво да не мисли. Но мислеше. И най-сетне нещо просветна в пустотата — ами че „Солвейг“, разбира се! Може ли да се забрави „Солвейг“! Може ли да се забрави „Алказар“ с гирляндите, с тъмночервеното кадифе, със седефената арфа, извила грациозно шийката си. Руски цигани с балалайки, звън на китари, дръзките очи на певицата. Беше млад тогава, по кръглите закачалки висяха гълъбови офицерски пелерини, балтони с астраганени яки, яйцевидни бомбета. „Солвейг“!… Жълти нощи от лампените фенери, монотонен лай на кучета в центъра на града, купища от боклуци пред офицерския клуб. Нима е възможно да измине толкова дълъг път, без да го забележи? Като насън ли бе живял?… Какво бе останало от живота му освен куп пожълтели научни трудове, които никой никога повече няма да прелисти?… Тогава една вечер в „Алказар“… Но да не мисли за това, да не мисли. Той изпи още няколко глътки вино, които веднага слязоха в краката му.

Ресторантът бързо се изпълваше с хора. Гръмна целият оркестър, понесоха се протяжни цигански вопли, гръмко удари дайре, всичко млъкна. Тогава се извиси красив женски алт, малко дрезгав и престорено уморен. Ще се напие!… И какво от това? Никога през живота си не се беше напивал истински, светилата на науката не вършеха такива неща. Защо пък не ги вършеха?… За нищо! Науката остарява по-бързо от песните, мине не мине някое десетилетие, и започва да става смешна. Кой чете сега безкрайните научни трактати на Еразъм Ротердамски? Или пък на Дидро? Никой, дори най-отчаяните библиофили… Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота. „Алказар“ и певачките с грамадните златки обици, мъжете с лъскави корави мустаци, едва-едва укротени от щипците. Когато я видя за пръв път там, в „Алказар“, вече съвсем извехтял и износен, тя беше облечена в рокля с цвят на шарки на змийска кожа. Пред нея имаше само една висока кристална чаша с вино, което искреше слабо на светлината на полилеите.

Оркестърът най-сетне спря, настана кратък, пуст миг тишина, след който отново бръмнаха многоезичните разговори. Той неволно погледна към масата на влюбените и изтръпна. Те не правеха нищо, те просто се гледаха. В очите им имаше някаква нечовешка нежност и мъка, любов и мъка, сякаш бяха дошли тук направо от ада, за няколко часа може би, и щяха да се върнат отново там навеки разделени. Той ги гледаше едва ли не ужасен — от себе си, не от тях. В края на краищата може би така е по-добре, отколкото нищо. Кога за последен път й бе казал „не“? — Може би преди трийсет години. Дори адът е по-добър от пустотата и нищото и болката е за предпочитаме пред вледеняващата безчувственост. Той изпи последните няколко глътки от чашата си и погледна бутилката. Оставаше му приблизително още една трета. Мина келнерът и той си поръча кафе и салата от южни плодове. Келнерът се поклони вежливо и отмина. Да, доста добре си угаждаше за един безутешен вдовец, който така отчайващо бе ридал на нейното погребение.

Но когато отново засвири оркестърът, той сякаш забрави всичко — и любовта, и смъртта. Веселите провиквания на циганите го напълниха с приятно лекомислие. Изпи кафето си, едва половин чашка силно, ароматно еспресо, бавно изяде студените плодове, смесени с лед и малко малинов сироп. Зъбите му изтръпнаха и тон отново ги загря с малко вино. Както вървяха работите, към десет часа навярно щеше да бъде съвсем пиян. А пияният като влюбения мъчно може да различи смешното от трагичното, нелепото от… Няма значение, вече нищо няма значение. Сам е, но не е самотен и най-важното — чувствува се напълно здрав сякаш бе станал от дълго, безнадеждно боледуване.

И все пак към десет часа той намери сили да повика келнера. Плати сметката, като щедро я закръгли с шейсет форинта, после каза:

— Бихте ли ми повикали едно такси?

— Веднага, господине.

Преди да излезе, той хвърли бегъл поглед на двамата влюбени смешници. Седяха неподвижно на масата си, пред тях, непипнато, се виждаше изстиналото им ядене. Не се гледаха, не се докосваха. Нещо се беше случило. Но какво може да се случи на двама стари уморени хора пред прага на нищото? Той едва тътреше към гардероба натежалите си крака. С каква глупава надежда се бяха разминали? Цимбалът зад гърба му отново лудуваше, през изхода струеше синкав цигарен дим, смесен с дъх на лук и шашлици. Той взе от гардероба сивата си английска шапка и излезе да чака вън. Улицата бе съвсем пуста, само неонът светеше по лъскавия гръб на паркираните коли. Не беше прав, разбира се, в никой случай не беше прав. А може би те наистина се обичаха. Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.

Скоро таксито пристигна, той даде адреса на хотела си. И шофьорът бе много стар, тоя град като че ли бе пълен със старци. Караше много бавно по тихите тъмни улици, добросъвестно работеше със светлините. По пътя им се мяркаха самотни котки, някоя влюбена двойка се гушеше под тъмната сянка на дърветата Най-сетне пристигнаха, той плати и с мъка се прибра в стаята си. Едва сега разбра, че наистина се е напил нелепо и безразсъдно като момче на абитуриентски бал. Опита се да полегне, но усети, че му се вие свят. Стана отново и със залитане се отпусна в едно от креслата. Прозорецът беше отворен, навън светеше бялата спокойна пот. Навярно имаше пълнолуние, но луната все още не се виждаше, скрита зад съседните сгради. Само клоните на дърветата бяха бели, като покрити със скреж.

Когато влезе в „Алказар“, беше към десет часа вечерта. Денят бе най-обикновен, петъчен, тоя път заведението беше доста празно. Спомняше си, че преди няколко дни бе минал неговият трийсет и грети рожден ден, както се казваше тогава — фатален за стареещите ергени. Но на тая възраст бе вече професор, един от най-младите в университета. Изглеждаше още по-младолик с мършавината си и със светлото си лице едва-едва нашарено от лунички. Беше облечен много добре, по стара урумовска традиция и защото усещаше, че трябва да повиши с нещо авторитета си.

Тъкмо се бе запътил към една странична маса, и някой го извика по име. Той се огледа — беше някакъв негов съученик от гимназията, сега в синя полицейска униформа, със сребърни акселбанти. Бледото му, малко порочно лице изглеждаше в тоя миг необикновено дружелюбно. Това беше доста неочаквано, младият професор бе наследил нещо от реномето на баща си — републиканец русофил. И на всичко отгоре само преди една година бе протестирал остро пред академичния съвет, когато професор Цанков се бе опитал да чете лекции в университета. В бурната демонстрация пред парламента той бе зърнал, макар и отдалеч, своя бивш съученик на кон с вдигната лъскава кания на сабята си.

— Мишо, ако си сам, заповядай на нашата маса…

Тъкмо се беше приготвил да измърмори някакво извинение и я съзря. Беше се облегнала нехайно на стола, в края на провисналата си ръка държеше цигара. И позата, и цигарата не бяха признак на най-добро възпитание по онова време. И все пак по нищо не приличаше на дама от заведението — на някоя сръбска или румънска певачка, които често гостуваха в тоя известен локал. Роклята й бе много елегантна, тясно прилепнала и петниста, главата почти царствена. Това бяло, едро лице, изумително красиво и силно в същото време, прекрасната кожа, гладка като порцелан — приличаше и на кукла, и на млада кралица в същото време, на всичко, само не и на обикновена българка. Той малко тежко и неохотно тръгна към масата им, като голяма риба, теглена от брега.

— Запознай се с госпожица Наталия Логофетова! — каза малко накриво усмихнат полицейският. — А това е жена ми, но тя няма да ти е интересна.

— Ужасно си прост! — измърмори не без основание розовото кълбо домашна прежда до него.

Всички се направиха, че не чуха забележката. Госпожица Логофетова му подаде красивата си ръка, бяла като кост, доста хладна, както му се стори, може би защото бе държала в ръка чашата с изстудено вино.

— Заповядайте, господин професоре! — каза тя шеговито.

Очите й бяха леко насмешливи и ласкави. В тоя миг не можеше да определи цвета им, по-късно разбра, че са тъмносини, никога не бе виждал толкова тъмносини очи.

— С удоволствие — измънка той.

Само подаде коравия си хюкел на притичалия келнер. Колкото и да бе смутен, той съобрази да седне срещу нея. И едва сега забеляза, че с тая змийска рокля силното й тяло изглеждаше някак необикновено гъвкаво и примамливо.

— Господин Урумов не обича да сяда при полицаи — каза съседът му и се засмя така, че дори се разкашля. — Господин Урумов е прогресивен.

— Само си въобразявам — измърмори младият професор. — — Иначе не бих дошъл на вашата маса. Дори заради вас! — Той я погледна.

— За мен сигурно ще направите доста повече — отвърна тя без никакво стеснение.

Погледът й беше все така благоразположен и насмешлив, това го смущаваше и улесняваше в същото време.

— Интересно е как не съм ви видял досега, госпожице Логофетова — каза той. — София е толкова малък град.

— Ами навярно господин професорът си има свои навици — отвърна тя. — Научни навици, не суетни и светски.

Това наистина беше така, той странеше от светския живот, не бе по вкуса му.

— Права сте — намеси се полицейският. — Дружи предимно с дъртаци, от компанията на баща му.

— Ааа, значи ме наблюдавате?

— Не особено старателно — отвърна полицейският. — За нас вие сте дребна риба.

— И все пак трябваше поне да чуя нещо за вас — продължи той.

Стори му се, че тя едва забележимо трепна…

— Бях няколко години в Швейцария при баща си… Едва сега той си припомни името. Баща й беше дипломат от кариерата, макар и не от най-висок ранг.

— Хайде, кажи сега какво ще хапнеш! — прекъсна го полицейският. — Аз ядох чревца на фурна… Тука ги правят знаменито.

На тоя полицейски галфон наистина му подхождаха всякакъв вид чревца. Но професорът си поръча агнешки флейки на тиган. Пиха бяло вино, истински мозел, след това професорът неочаквано поръча шампанско „Шение“. Донесоха чашите, бутилката, бялата кърпа, оберкелнерът ритуално освободи тапата, натисна я с палец. Чу се гръм, наоколо завистливо се обърнаха към тяхната маса.

Отидоха си след полунощ в най-добро настроение. „Цар Освободител“ беше съвсем пуст, само двама юнкери с бели колани стояха на пост пред главния вход на двореца. Пред заведението се сбогуваха с полицейската двойка, която може би нарочно искаше да ги остави сами. Те тръгнаха бавно по булеварда, пред книжарницата на Данови се спряха за миг да видят някаква непозната книга.

— Знаете ли, че ние всъщност се познаваме? — каза тя внезапно.

— Да се познаваме? — погледна я той недоверчиво.

— Да, от сватбата на вашия братовчед Найден Урумов, ако си спомняте… Аз бях тогава шаферка на жена му.

— На Найден — казвате?… Ама, господи, то беше ужасно отдавна.

— Да, близо петнайсет години.

— Вие сте били дете тогава.

— Как така дете — ученичка!… В трето отделение. А вие бяхте студент, така ми казаха, макар че не носехте студентска шапка. И бяхте първият студент, с който се запознавах!

— Наистина не си спомням! — каза той огорчено.

— За мен това беше чуден и незабравим ден — продължи тя и се обърна да го погледне. — Аз съм си мечтала тогава за вас.

Тя го каза шеговито, но той така се смути, че в първия миг сякаш му се вдърви езикът.

— Не говорете така! Още малко и ще литна, както съм без криле.

— Няма да бъде много любезно — каза тя, — да ме оставите сама на тоя пуст булевард.

В момента не беше толкова пуст. Тъкмо минаваха край Военния клуб — на отсрещния тротоар. Пред жълтата сграда стояха група млади офицери с открехнати фуражки, подпрени нехайно на лъскавите си саби. Като минаха успоредно с тях, всички се обърнаха да ги погледнат. Беше доста просташко за офицери като тях, но все пак го направиха и съвсем безцеремонно при това. Той усети как лицето й се вледени за миг, но постепенно се отпусна.

— И ще ви направя още едно признание — продължи тя. — Аз казах на Кисьов да ви повика на нашата маса… Още докато се колебаехте на входа.

Той съвсем се обърка:

— Наистина ли? Може би за да разберете какво е останало от мен?

— Доста е останало! — Тя се засмя свободно и както му се стори, малко нехайно.

Това неуловимо го бодна по сърцето. Тя сякаш усети, че малко е прекалила, затова прибави сериозно:

— Във всеки случай не очаквах да ви видя професор… Може би лекар, като баща ви…

Той се прибра тая нощ влюбен у дома си, влюбен и отчаян едновременно. Разбираше за какво е влюбен, но не разбираше защо е отчаян. Навярно му се струваше непостижима в своето съвършенство. И дори да я постигнеше по някакъв начин, навярно никога истински не би я заслужил. Той побърза да си легне, но не заспа с часове. Искаше му се да лети, искаше му се да се сражава, да звънтят саби, да крещи победоносно над трупа на някакъв повален негодник. Искаше му се да я спасява от бури и зверове, да я носи на ръце, да я свестява с дъха си. Смътно усещаше, че е станало нещо странно с него, че се е вдетинил, че се е върнал към своите момчешки години може би. Но това му беше неизмеримо приятно. И не усети как е заспал с щастлива усмивка. Спеше, без да сънува, но усещаше и в съня си, че тоя огън не е пламнал внезапно, че е тлял в душата му от първия ден на неговото нещастно раждане, от първия крясък пред лицето на жесток и блестящ свят, от първия миг, когато е видял нежното измъчено лице на майка си. И тая светлина го е гряла винаги, през целия му живот, винаги е бил влюбен, без да разбира, винаги е бил жаден, пръстите му винаги са били протегнати да я докоснат. Когато се събуди на сутринта, мечтите като че ли се бяха разлетели на дневната светлина, но желанието му да я види и докосне бе несломимо.

Те се срещаха тъй около месец — отначало по-рядко, накрая почти всеки ден. Той я бе целунал само няколко пъти крадешком под тъмната сянка на дърветата, като я изпращаше нощем в къщи. Когато я целуна за пръв път, за миг изпита странното чувство, че е целунал лъвица. Тя като че ли не почувствува неговата сляпа и уплашена целувка и не й отвърна. Устните й останаха свити, усети само лекото докосване на носа й толкова студено, че оставяше усещане за мокрота. Прибра се у дома си доста подтиснат и смутен. Следния път тя някак конвулсивно се огъна в прегръдката му и потрепера, но устните й бяха все така неподвижни. Тогава той не разбираше, че тя просто не умее Да целува, както не може да целува лъвицата или красивият гепард. Тя можеше само да хапе — гальовно или до кръв, според силата на това, което носеше в себе си.

Той беше все така отчаяно влюбен в нея. Струваше му се, че никоя жена на тоя свят няма кожа като нейната, светеща и гладка като луна, кожата на момичето, което бе видял в кабинета на баща си. През последните двайсет години бе търсил само нея в живота си, без да съзнава колко всичко това е несъществуващо и непостижимо. А сега беше до него, но той отчаяно се плашеше от последната крачка. Струваше му се, че именно в последния миг ще се случи нещо ужасно и непредвидено, което да го сломи.

Една вечер той се прибра малко по-рано. Още като отвори външната врата, забеляза тънка ивица светлина под входа на кабинета. Навярно баща му все още работеше. Тъкмо се готвеше да се качи направо в стаята си, вратата се отвори, на прага се показа баща му. Строгото, сухо лице не изразяваше нищо.

— Мишо, ела малко при мен! — каза той.

Гласът му звучеше все така властно, както когато беше момче. Без да дочака отговор, баща му обърна гръб и влезе в кабинета си. Той усети как сърцето му се сви. Вътре беше малко тъмно, тъй като светеше само настолната лампа в тъмен порцеланов абажур. Известно време двамата мълчаха, после баща му каза:

— Чух, че си имал връзка с госпожица Логофетова… Вярно ли е това?

— Да, татко…

— Ти си вече зрял мъж — продължи баща му. — И през ум не ми е минавало да ти държа някаква сметка. Искам само да те попитам — това сериозно ли е?

— Да, татко, много сериозно.

— Така си и мислех — отвърна баща му без никаква изненада.

Той му обърна гръб и започна да се разхожда из кабинета. И това трая сякаш цяла вечност. Най-сетне спря, лицето му сякаш се бе вкоравило.

— Тогава трябва да знаеш истината… Тя съвсем не е това, което си мислиш…

— Аз нищо не съм си мислил, татко.

— Жалко! — каза сухо баща му. — Когато човек ангажира името си и чувствата си, трябва да мисли.

— Аз не съм сляп.

— Съмнявам се. Исках да ти кажа, госпожица Логофетова е била повече от година любовница на Сабахатин Севгун. Чувал ли си това име.

— Не! — отвърна мрачно синът.

— Все едно. Той е аташе в турската легация, изобщо отвратителна личност. Но това не е най-важното. Тя е забременяла от него и абортирала в крайно напреднала бременност. Това просто не е било аборт, а кланица. Тя навярно вече никога няма да има деца.

Младият човек усети как целият се вледенява.

— Откъде знаеш? — попита той глухо.

— Каза ми го колегата, конто е извършил аборта… Като е разбрал, че може да стане някаква беля.

— Навярно ще стане — каза все така мрачно младият човек. — Можеш да поздравиш тоя колега. Той умее отлично да пази лекарската тайна.

— Не говори глупости! — каза сърдито баща му. — Човешката етика стои по-високо от професионалната.

— Да, вярно е… Благодаря.

Нещо неподозирано блесна в погледа на стария човек, нещо като къса волтова дъга на ярост и раздразнение. Но след миг лицето му отново стана непристъпно.

— Слушай, нямам нужда от твоите евтини иронии — каза той сдържано. — Казах ти го, защото все някой ден щеше да го узнаеш… И по-добре сега… Ако решиш да правиш нещо, преди това трябва да го смелиш в себе си. Няма друг път.

Той се упъти към бюрото си и каза през рамо:

— А сега си върви!… Няма нужда да ми казваш какво си решил. Каквото и да решиш — ще бъде за главата ти. Няма да ти се противя.

Младият професор се прибра в стаята си. За пръв път в живота си се чувствуваше така сломен и нещастен. Струваше му се, че никога вече няма да се изправи на краката си. И все пак се изправи. След един месец те се венчаха и дойдоха да живеят в големия самотен дом. Той не намери сили в себе си да остави сам баща си. И нямаше нужда. Старият лекар се държеше така, сякаш нищо не му се беше случило, само измършавя малко и очите му станаха по-тъмни и като че ли малко трескави.

7

На другата сутрин Ирена го намери в ресторанта на хотела да закусва с добър апетит яйца с шунка. Утрото беше много ясно, всички метални части в ресторанта блестяха от слънцето. И като че ли повече от всичко блестеше усмивката й.

— Какво ще ме мъчите днеска? — запита той.

— Нищо особено… Ще минем най-напред през института. След това малък официален обед, а вечерта — балет.

— Какъв балет?

— Хубав, класически… „Лебедово езеро“. Трябва да видите нашия балет, тук идват от цял свят да го видят.

— Да ви кажа право — не горя от желание. Тоя път ще мине без мен. — Той глътна малко чай от красивата чашка и продължи: — Като бях по-млад, си мислех, че единствената утеха на старите хора може да бъде само изкуството. А ето че се излъгах. Старите хора не обичат изкуството, то ги изпълва с униние. Или с нещо по-лошо…

— Вие не сте стар! — някак разпалено му възрази Ирена. — Вие не сте стар, вие сте просто възрастен.

Докато пътуваха с такси към института, тя му разказа нещичко от живота си. Баща й бил емигрант в Аржентина. Като избухнала Балканската война, получил повиквателна заповед да се яви в полка си. Баща й събрал, каквото имал, пътувал най-напред с параход, след това с влак и едва успял да стигне до Будапеща. Тук го заварила Световната война, всички пътища към България вече били отрязани. Туй го спасило. Свързал се с български градинари, станал сам градинар, макар че имал хубав занаят — машинист.

— Жив ли е още? — попита Урумов.

— Почина преди десетина години.

— И от него ли научихте български?

— Да, разбира се. И не само аз — и майка ми. В къщи не даваше да се говори друг език. Но като отидох с тоя български език в Софийския университет, всички се слисаха. Професор Динеков ме караше да му говоря с часове, все нещо си записваше. Понякога ми казваше, че съм говорила като Бачо Киро, дори по-интересно от него.

— Жалко! — измърмори академикът. — А сега си говорите съвсем нормално.

След като завършила университета, отново се върнала в Унгария. Омъжила се за унгарец, имала дванайсетгодишна дъщеря. Работела в Министерството на външната търговия, но когато много закъсвали за преводачи — викали я да помага.

Като влязоха н института, академикът усети някакво спотаено възбуждение още при портиера. Дори чистачките, които сновяха като хлебарки по коридорите, се събираха две по две и бързо и оживено си шушукаха. Добози крачеше енергично из кабинета си и нещо опулено ломотеше на тримата си помощници, които го слушаха с удължени лица. Брадичката му бе порозовяла като гушка на пеликан, устните му бяха пресъхнали. Когато Урумов влезе, Добози хвана ръката му с двете си месести ръчички и я разтърси така, сякаш да пробва дали е закачена добре за ставата. Не беше закачена кой знае как, но издържа. Очите му блестяха. И без да съзнава с кого точно говори, зачурулика на унгарски.

— Добра новина, приятелю, голяма новина. Успяхме да направим снимка на вирусите па полиомиелита. Разкошна снимка!… — И Ирена още не бе успяла да преведе, когато той добави на немски: — Първи в света!… Разбирате ли — първи в света! Просто не мога да повярвам на очите си.

— Къде са снимките? — запита рязко академикът.

— Сега, приятелю, сега!…

Той отиде при бюрото си, взе оттам пет снимки и му ги показа на ветрило — „като истински кент флош роял“, както коментираха по-късно неговите помощници. Урумов просто ги грабна от ръцете му — не бяха кой знае колко ясни, във всеки случай не по-ясни, отколкото някоя снимка на Марс, но все пак бяха истински снимки, не можеше да се спори. Бяха цяла туфа вируси, приличаха на морски таралеж с остри, неравни бодли. Академикът с удовлетворение констатира, че точно това бе очаквал да види. Докато ги разглеждаше една по една, Добози стоеше срещу него, лицето му изразяваше неземна радост. Пък и академикът усещаше как сърцето му започна ускорено да бие, сякаш внезапно бе погледнал през ключалката в трезора, в който природата криеше своите най-съкровени тайни. А през това време доцентите тайно се проклинаха, че нямат фотоапарат на ръка. Можеха да направят снимка на двамата старци — както се изразяваха те, — която да направи по-голяма сензация от самото откритие.

— Поздравявам ви! — каза Урумов. — Това е огромна заслуга към науката!

— Заслугата не е наша! — отвърна скромно Добози. — Заслугата е на електронния микроскоп.

Те говориха цяла сутрин за тая снимка, за структурата на вирусите, за възможните научни последици. Говориха за това и на официалния обяд, без да разберат дори какво ядат. Само двамата доценти, които всъщност бяха направили снимката, си хапваха и пийваха хубавичко. Един до друг, приличаха едва ли не на две братчета, макар да бяха съвсем различни на вид — единият рус, другият навярно с далечни цигански примеси. Те се съветваха оживено за всяко блюдо, поръчаха си ги еднакви, очакваха ги с нетърпение и ги изяждаха до последното зрънце ориз. Пийнаха си добре. И докато двамата академици все още разискваха с пълни уста за коварния вирус, те се уговориха до най-големи подробности какво ядене да вземат жените им за утрешния уикенд.

Когато се върнаха в хотела, Ирена още един път се опита да проагитира академика за балета, разбира се, съвсем напразно.

— Ама какво да правя, господин професоре, вече съм взела билетите.

— Ами ще отидете с мъжа си. Той обича ли балет?

— Обожава го.

— Тогава не го водете!… Той трябва да обожава само вас.

— Тъй и ще направя! — засмя се Ирена. — Добре, господин професоре, починете си, че утре ни чака дълъг път.

Академикът прекара целия следобед в леко възбудено състояние. Неизмеримо малките морски таралежи стояха като живи пред очите му. Имаше нещо войнствено във вида им, нещо сурово и застрашително. Милиардни армии от бойци, всеки един от които приличаше поразително на своя подобен, въоръжен до зъби със своите многобройни копия, неустрашим. А той знаеше много добре, че на света няма по-съвършени организми от тях, съвършени не със своята сложност, а с простотата си. Те се носеха над цялата земя, може би над цялата вселена — всемогъщи и всепроникващи. Към тяхната абсолютна победа имаше само една мощна преграда — антителата, които се хвърляха като торпили срещу тях и безмилостно ги разрушаваха. Но докога ще издържат тая битка — тоя проблем го бе интересувал през делия му живот. На пръв поглед изглеждаше, че ресурсите са неизмерими, а принципът — железен закон на природата. И все пак нещата като че ли не бяха точно така. В неумолимата и безмилостна организация па човешкото тяло се бе появил опасен пробой — ракът. Пробивът бавно се разширяваше, хората бяха безпомощни да го спрат. И което беше най-лошо — не разбираха същността му. А двамата лакомници, доцентите, които бяха направили снимката, може би дори не подозираха, че са превзели изключително важно укрепление.

Академикът спа неспокойно, но все пак се събуди доста бодър и с добро настроение. Усещаше някаква тиха радост в себе си или някаква надежда, без да съзнава причината. Скоро пристигна Ирена с една нова служебна „Волга“, както винаги насърчително усмихната и оживена. Докато се настаняваха в хубавата удобна кола, тя каза:

— Аз често пътувам — повече служебно, разбира се. И винаги се радвам, когато напускам града. А вие, господин професоре?

— Аз ли?… А, не — аз съм един най-обикновен стаен фикус… Какъв фикус — кактус, исках да кажа. И то с изсушени бодли.

— Не бива да говорите лошо за себе си! — каза с укор Ирена. — Това ми е неприятно.

Скоро се измъкнаха от града. Денят бе свеж, сив и хладен, лятото все още се бавеше. Не се виждаше никакво небе, но като че ли то не бе покрито с облаци, а с полупрозирна пелена. Това придаваше някаква особена мекота и замисленост на ранния утринен пейзаж — тъмнозелени полета и още по-тъмни гребени на горички към хоризонта. Той усети как постепенно се натъжава — точно такава живееше природата и в най-далечните му спомени — тихи, умислени вечери, небе като синя, едва размътена вода на езеро, тъмни сенки, влажни далнини. И не само той — и Ирена беше някак необичайно мълчалива, не откъсваше поглед от страничното стъкло.

— Всъщност къде отиваме? — запита най-сетне академикът.

— В Хортобаги — каза тя. — Хортобаги е сърцето на унгарската пуста.

— А това какво е? — той посочи равнината.

— Това все още е нищо! А пустата е истинско зелено море.

— Виждате ми се малко тъжна.

— Тъжна ли? Не, в никакъв случай. Просто се наслаждавам на природата.

— Когато човек се наслаждава, никога не изглежда тъжен.

— Да, прав сте — каза тя. — Наслаждение не е вярната дума. Разбира се, че не се наслаждавам. Това дори е малко вулгарно. Може би се зареждам с нея, както се зареждат акумулаторите. Само че аз не се зареждам с енергия, а със спокойствие. Защото точно това ни липсва в града.

— Спокойствие? Та вие сте толкова жизнена, Ирена. Вашата истинска природа е движението, а не покоят.

— Може би — отвърна тихо младата жена. — И все пак животът в града е толкова уморителен. Може би защото не е естествен.

— Да, точно така! — отвърна академикът.

Те мълчаха и си почиваха до Хортобаги. И когато колата съвсем се загуби сред необятната зелена пустош, тя каза:

— Спрете, моля!…

Шофьорът извади колата на банкета, те слязоха. Тънката пелена на небето се бе разпокъсала, сега ниско над пустата се носеха едва-едва прозирни космати валма от облаци с провиснали краища, които в далечината едва докосваха повърхността. Духаше поривист вятър, който като че ли се усилваше от своя собствен бяг, тъй като по пътя му нямаше нищо, което да го спре и забави — ни възвишение, ни дърво, ни дори нищожно храстче, само безкрайна зелена равнина, опряна в далечния ръб на небето. Така, заобиколени от облаци и сенки, духани от ветровете, те приличаха на две едва забележими човечета, загубени сред сиви крачещи исполини. Академикът дълго стоя така, с нос, вдигнат срещу поривите на вятъра, в сивия си костюм, със смешната си ненужна сива шапка, обзет от вълнение, което приличаше на страх от бездна. Струваше му се, че изведнъж е попаднал в някакъв друг свят, с някакви други нереални измерения, огромни по мащаб, в който ураганите могат да го отвеят като мушици в безкрая. Те стояха дълго тъй, без да си кажат нито дума, най-сетне Ирена го запита високо, за да надвика вятъра:

— Харесва ли ви?

— Малко е страшно! — отвърна удивен академикът.

— Да, но пък хубаво — каза тя. — Всичко хубаво е малко страшно. И вижте каква трева, господин професоре. Всъщност това не е трева, а детелина, истинска детелина, каквато са пасли и конете на Атила.

Но академикът все тъй не сваляше носа си към бедната земя.

— Да, тука не бива да живеят хора!… Тука трябва да препускат само могъщи коне.

Наистина те бяха нагазили в море от детелина със сладкия дъх на мед, който дори ветровете не можеха да отнесат. Току-що бе нацъфтяла и всичко наоколо бе посипано с малки розови петънца като капчици от зората.

— Господин професоре, искате ли да ви намеря четирилистна детелина?

— За какво ми е?

— За щастие — отвърна тя. — Не може да няма поне една сред тоя океан. А вие се разходете малко, господин професоре, това е полезно за вас.

Академикът тръгна бавно през пустата, с все същото чувство на страх от бездна. Вървеше бавно, едва ли не опитваше всяка крачка с върха на обувките си, сякаш се движеше по слаб лед. Усещането за нереалност стана още по-силно, имаше чувство, че се е върнал с хиляди години назад в далечното време, когато светът е бил пресен като росата, която сега влажнеше жалките му обуща. Вятърът все тъй свистеше, облаците бавно крачеха. Той вървя много дълго и най-сетне се обърна, малко изплашен, като плувец, който иска да види колко далече е останала сушата. Нищо не се бе изменило, всичко изглеждаше все тъй гигантско и пусто, само роклята на Ирена бе цъфнала като един-единствен мак в далечината. По-нататък се виждаше лъскавият гръб на колата — като глупава консервена кутия в рая, помисли обидено той. Стига му толкова — да се връща. Дробовете му бяха пълни с въздух, ставите с приятна умора. Стига толкова.

Беше изминал половината път, когато макът изведнъж оживя. Тя се бе изправила, махаше ръце и нещо оживено викаше:

— Господин професоре… господин професоре!

Нямаше никакъв страх в гласа й. Навярно бе видяла някакъв охлюв или нещо от тоя род, тука друго животно нямаше къде да се скрие. Но като наближи още малко, той ясно дочу:

— Намерих!… Детелина намерих!

Отначало помисли, че се шегува, но после действително видя, че държи в ръката си стръкче четирилистна детелина. Нежните листенца трептяха на вятъра, той дори ги подръпна едно по едно, сякаш се страхуваше от измама. За пръв път в живота си виждаше истинска четирилистна детелина, дори му беше трудно да повярва на очите си.

— Това е щастието, господин професоре! — говореше младата жена. — Вас ви чака голямо щастие!

— Глупости, щастието е ваше, вие намерихте детелината! — отвърна едва ли не обидено академикът.

— Не е вярно! — възкликна тя. — Аз го търсих заради вас, значи късметът е ваш.

Тоя се усмихна неволно:

— Много лесно се отказвате от щастието, мила Ирена. Вие сте млада, то ви е…

— Не, не, господин професоре, аз имам всичко, което ми е необходимо.

— А пък аз съм по-добре и от вас — каза професорът. — На мен вече нищо не ми е необходимо.

— Не бива да говорите така, господин професоре. Дори да е истина! — отвърна тя огорчена. — Много ви моля, вземете тая детелина. Имам лошо предчувствие, ако не я вземете.

В крайна сметка той се принуди да вземе детелината. Положи я грижливо между листовете на джобното си тефтерче, пъхна тефтерчето в джоба си. Ирена едва сега се успокои.

— Ето това е! — каза доволно тя. — Дори да не е вярно, какво пречи да си я вземете?… Поне ще имате един спомен от Унгария.

— Ще имам спомен от вас — отвърна той. — Невероятен спомен. Защото за пръв път виждам жена да се отказва от своето щастие. И то заради някакъв си стар, уморен човек.

— Ами вие не разбирате! — възкликна тя умолително. — Щастието наистина беше ваше. Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.

Скоро те тръгнаха. Вятърът все тъй нагъваше безкрайното зелено море и там, където се образуваха невидимите вълни, тревата изведнъж добиваше много по-ясен цвят. Бе все така пусто, разпокъсаните облаци пред тях сега се вдигаха като изпарения към небето. И в един миг сякаш всичко се разруши — срещу тях се зададе раздрънкан и неугледен камион, като бляскаше със стъклата си.

Пристигнаха в Егер към обяд. Тънката облачна пелена се бе разтворила в небето, старият град блестеше от слънце. Настаниха се в хотела и веднага слязоха да обядват. Академикът се учуди колко леко го носеха краката му. И тая лекота сякаш идваше отвътре, от препълнените му с въздух дробове. Ирена вече го чакаше — тая странна жена като че ли не приличаше на никоя друга. Кога намираше време да се погрижи за всичко, включително и за тоалета си, той не разбираше. Сега нещо добро и шеговито проблясваше в очите й.

— Господин професоре, вие май че не вярвате в чудеса — каза тя. — И затова не вярвате и на детелината!

— А според вас какво значи чудо — запита той. — Нещо невероятно и свръхестествено?

— А защо не? Нима природата не е свръхестествена?

— Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща.

— Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.

— А аз мога и без надежди, и без чудеса.

— Не, не вярвам! — отвърна тя. — Кажете ми, твърдо и безпрекословно ли вярвате, че някой ден ще умрете?

— А как иначе? — учуди се той.

— Съмнявам се! Вие естествено знаете, че ще умрете… И все пак не вярвате, в дъното на душата си, искам да кажа. Никой не вярва. Пък и аз не вярвам. Как така изведнъж светът ще остане без мен? Това абсолютно не е възможно! — завърши тя със съвсем сериозен глас.

Той едва забележимо се усмихна.

— Що се отнася до вас — непременно сте права. И на мен ми е трудно да си представя светът без вас.

— Аз не се шегувам.

— Знам — каза той.

В тоя миг дойде келнерът и им поднесе листа. Ирена веднага пъхна носа си в неговите гланцирани страници, може би беше мъничко късогледа.

— Наистина ли имате това — попита тя едва ли не възбудено. — Супа от опашки на раци?

— Да, госпожо! — отвърна с достойнство келнерът.

— По холандски?

— Да, госпожо.

— И вие твърдите, че на света не стават чудеса? — обърна се тя към академика. — Има чудеса, разбира се!

Късно следобед те разгледаха старините на града. Но оживлението на Ирена да му разкаже хубавите стари легенди, свързани още с борбата срещу турските нашественици, не срещна кой знае какво съчувствие. Академикът слушаше невнимателно, погледът му се рееше в далечината, където нямаше нищо освен няколко бели крави на едри черни петна. Кравите си пасяха спокойно и делово и това му се струваше много по-интересно от крепостните стени, по които преди много векове бе дрънчало оръжието. Доста отдавна тон бе загубил всякакъв интерес към вещите, които, го окръжаваха, дори към красивите и изящни вещи. Топа бяха вече неща от друг свят, от който бавно се оттегляше. Той инстинктивно чувствуваше, че трябва Да скъса всички връзки с тях, ако иска да изчезне без болка.

— На вас май че не ви е интересно — обади се най-сетне огорчено Ирена.

— Не ми е интересно! — призна си той.

— Ами тогава да отидем да вечеряме.

Вечеряха в една от старинните винарски изби па града. Вътре беше много хладно, миришеше силно на бъчви, оцет и стеаринови свещи, които мигаха с бледа светлина в полумрака на помещението. Първото нещо, което видяха, бе някакъв исполин с бял колосан нагръдник под коприната на реверите и с още по-бяла коса. Както трябваше да се очаква, в ръката си държеше голям стакан с тъмно вино, което тъкмо оглеждаше на слабата светлина. Още трима души имаше на масата, старинна и яка като самия него, но те просто не се забелязваха.

— Това е лорд Уелч — каза тихо Ирена.

— Кой Уелч, философът?

— Той същият… Казват, че пиел по половин бъчва на ден.

Тъкмо се готвеха да подминат масата, и от нея стана някакъв невзрачен млад човек с оредели зъби.

— Ако искате, заповядайте на нашата маса — покани ги той. — Тъкмо ще си правим компания.

Ирена погледна колебливо към академика — предложението явно не я въодушеви.

— Нямам нищо против — отвърна Урумов. Уелч си е Уелч…

Те тръгнаха към масата, Ирена запита тихо на унгарски:

— Вярно ли е, че налита?

— Като носорог — отвърна нехайно младежът с лошите зъби.

— Затова ли ме покани?… За да му завъртя тука някои плесник?

— Ако го направиш — роб ще ти стана! — заяви въодушевено младежът. — За цял живот!

Когато ги представиха, Уелч стана прав, леко изпъчил мощните си гърди. Изглеждаше напомпан като автомобилна гума, главно със самочувствие. Това не подхождаше много на титлата му, освен ако я бе получил съвсем наскоро. Другият от възрастните мъже се оказа някакъв световен нумизматик, швед по народност. Тая професия му подхождаше, мършавият му профил като че ли бе изрязан върху стара римска монета.

— Знаете ли, госпожо, че приличате ужасно на третата ми жена — каза Уелч, като оглеждаше доста безцеремонно Ирена.

— Чудесно! — отвърна Ирена. — Да се смятам ли в безопасност?

— Напълно! — каза философът с известна горчивина. — Тя беше испанка. И се разделихме, когато счупи в главата ми една китайска фарфорова ваза от деветия век.

— А главата ви? — полюбопитствува нумизматикът.

— Главата — нищо! Но вазата струваше няколко хиляди лири, честна дума ви казвам. А стана просто на прах.

— Това се казва глава! — измърмори с уважение нумизматикът.

— А вашият рекорд какъв е?

Нумизматикът се замисли.

— Преди двайсет години на киевската аерогара — каза той. — Пробих с главата си стъклената врата на бюфета.

— Никак не е лошо! — кимна съчувствено Уелч. — Руската водка е много опасно питие, особено ако не си свикнал с нея.

— Да, направо я подцених — съгласи се нумизматикът.

И за да не стане някаква грешка, двете светила сега смучеха „бича кръв“, силно, тъмно вино, малко сладко на вкус, като че ли специално създадено за студенокръвни северняци. Ядоха млади петлета с гарнитура от задушени картофи, поляха ги изобилно с виното, разговорът се повиши с цяла октава. След премеждието си с токайското вино академикът пиеше много внимателно, опитваше само по глътка. Но и това не се оказа съвсем безопасно, той неусетно се вмъкна в общия разговор.

— Господин Уелч, скоро четох вашата последна книга „Интуиция и познание“.

— Да, да! — засмя се философът. — Знам какво ще ми кажете — субективизъм!

— Ами няма да ви го кажа, щом си го знаете… Но книгата ви е интересна и остроумна.

— Приятно ми е да го чуя от вас… Вие марксист ли сте?

— Нямам нададен диплом… Но мисля, че…

— Да, ясно!… А какво не й харесвате?

— Как да ви кажа — запъна се леко академикът. — Вие май сте забравили да обясните какво всъщност е интуиция.

— Това никой не може да обясни — отвърна с достойнство философът. — Но, общо взето, означава усет към истина.

— А имахте ли тоя усет, когато се оженихте за испанката?

— Да, разбира се! И си бях застраховал вазата.

— Поздравявам ви! — каза академикът. — Тогава имате право да боравите с това понятие.

Към единайсет часа нумизматикът бе станал прав и държеше някакъв неразбран тост за монетите като средство за дружба и братство между народите. Уелч бе преминал на коняк и го гълташе на такива леки и спокойни глътки, сякаш все още пиеше вино. Някъде по залите свиреше оркестър, а цигареният дим бе станал толкова гъст, че дори свещите започнаха да мигат. Бичата кръв се бе оказала по-опасна от токайското, академикът усещаше, че трябва веднага да стане.

— Ирена, не е ли по-хубаво да си вървим? — запита той неуверено.

— Да, разбира се. Макар че тоя път, господин професоре, вие май добре се забавлявахте.

— Така ли ви се стори?

— Поне така ми се иска да бъде.

— Ами вие наистина сте прекалено добра — каза академикът. — Аз просто бях забравил, че има и такива хора по земята.

След малко те се измъкнаха почти незабелязано от развеселената компания. Но обратният път беше много по-труден — трябваше да изкачи няколко десетки стъпала едва ли не с обувки от скафандър — така тежеха краката му. Когато най-сетне излязоха на тъмната ветровита улица, той безпомощно се облегна на стената. Ирена го погледна загрижено.

— Лошо ли ви е?

— Не е от виното — отвърна той задъхано. — От старостта е…

— Може би малко прекалихме?

— Малко ли? Та аз тука съвършено се пропих.

— Мога ли да ви хвана под ръка? — запита Ирена. — Така по-лесно ще стигнем.

Тя го хвана подръка и го поведе като дете по тъмната улица. Все тъй духаше вятър, упорит н прохладен, но той не усещаше нищо, освен силната топла ръка и от време на време докосването на коравото й бедро до крака си. Това внезапно усещане като че ли го зашемети по-силно от виното. Съвсем, съвсем беше забравил какво значи докосването на топла женска ръка. Тоя спомен се бе заличил дори от паметта му — така дълго и така упорито го бе пъдил. Но сега виното сякаш бе разхлабило всички вътрешни връзки, той вече не можеше да се контролира. Чувствуваше се развълнуван и подтиснат в същото време, искаше да измъкне ръката си, а нямаше сили. След това се отпусна и се остави да бъде воден все тъй леко зашеметен от виното и вълнението, от горчивото усещане за безвъзвратност.

И той си мислеше — кога за последен път бе вървял така по някоя тъмна улица с жена до себе си, жена, която да го докосва с топлината си? Не помнеше, навярно преди десетилетия. Никога не бе ходил с нея подръка, дори и в дните и нощите, когато още не бяха женени. Тя го подтискаше с ръста си, с красотата си, с неподвижното си лице. С вродената си чувствителност той усещаше, че ще изглежда смешен, ако се долепи като полип до тая царствено крачеща лъвица. За него казваха, че е хубав, интелигентен, добре облечен млад мъж. Никоя жена в целия град нямаше да се стеснява да тръгне подръка с него — той имаше и много хубаво име на всичко отгоре. Никога никакъв Урумов не се бе излагал с нищо пред очите на хората. Те го търсеха, но той странеше от тях, без да влага в това никакъв умисъл. Но от жена си наистина се стесняваше дори когато бяха свикнали помежду си като стари приятели.

Дори не усети кога са пристигнали — толкова кратък му се стори пътят. Все още се чувствуваше леко зашеметен, кръвта едва доловимо пулсираше в слепите му очи. Бяха ли говорили нещо по пътя? Надали!… Не, не — май че се бе пошегувал нещо с философа. И се бе изплашил в тоя миг да не пусне ръката му и след това бе мълчал до края. И тя мълчеше, но го доведе като дете. И едва в хола пусна ръката му, той се запъти като замаян към стълбите.

— По-добре с асансьора, господин професоре — каза тя.

— Да, да — измънка той. Естествено, с асансьора. Те стояха един срещу друг в тясната овехтяла кабинка, тя все още го заливаше с нежната си и силна топлина, усмихваше му се с добра насърчителна усмивка. Макар да живееше два етажа по-горе, тя слезе на неговия.

— Благодаря ви, Ирена — каза той със съвсем трезвен и ясен глас. — Много съм ви признателен.

— Лека нощ, господин професоре — отвърна тя.

Той тръгна към стаята си, но не усети зад гърба си ни най-малко движение. Когато се обърна, тя все още стоеше права до вратата на асансьора.

— Защо не тръгвате?

Тя усети, че е прекалила, но отвърна непринудено:

— Аз отговарям за вас, господин професоре.

Той положи огромни усилия да улучи още от първия път ключалката. И успя как да е на втория. Махна с ръка на Ирена и влезе в стаята си. Полюшнати от течението, тюлените завеси се разлюляха като криле и затихнаха. Трудно му беше да се съблече, но знаеше, че не бива да се предава. Никога за нищо не се бе предавал, винаги се бе съпротивявал докрай. Освен срещу нея, естествено, през тая врата той бе преминал като осъден.

Академикът лежеше в чистото бяло легло, с бели изстинали ръце, положени върху завивката. Завесите се бяха укротили съвсем, зад тях се виждаше само късче небе, пресечено от озарения ръб на някакъв стръмен покрив. Да, всичко, съвсем всичко в тия няколко щастливи месеца се бе оказало само една хладна, добре пресметната лъжа. И все пак не можеше да я обвини в нищо. Тя не бе го лъгала с думи и никога за нищо не му се бе натрапвала. Тя не бе поискала нищо от него, не му бе направила никакви намеци. Той можеше да си отиде, когато поиска, защото сам нищо не бе обещал. Беше сигурен, че няма да му каже нито думичка, ще си остане все тъй спокойно и далечно усмихната. Но той не си отиде.

Много добре си спомняше това навъсено ноемврийско утро, когато се венчаха. Предният ден бе топъл, с кристално ясен въздух. Витоша сякаш се бе надвесила над самия град със синия си гранитен корпус. Но като се събуди сутринта, небето бе ниско и сиво, по улиците бе навалял слаб сняг. Като тръгнаха към църквата, срещнаха коминочистач и всички се засмяха — щастие. Всички освен стария Урумов, който крачеше затворен в себе си, нахлупил ниско своята овехтяла касторена шапка. В църквата имаше малко хора, повечето нейни роднини — млади жени с бели ръкавици, няколко бабички с омачкани кадифени шапки, офицери в парадни мундири, които гледаха презрително слабичкия висок младоженец, доста бледен в черния си официален костюм. Но младоженката бе спокойна и сдържана, както винаги с бяло, гипсово лице, което не издаваше никакви чувства. „Да!“ — каза тя на свещеника с висок, ясен, безизразен глас. Те се целунаха — пръстите на ръцете й бяха много студени, но той с учудване усети нейния бърз, неспокоен пулс. Тя се вълнуваше с такава сила, с каквато се и владееше. И той никога през живота си не разбра кое е истина в нея и кое преструвка, коя страст бе жива, коя навеки угаснала. Само когато файтонът със звън ги понесе към техния дом, тя опря бузата си в рамото му и се усмихна — като че ли единствената топла и човешка усмивка през целия им живот. И едва тогава той разбра, че всъщност тя му е признателна и тая признателност няма да изветрее бързо и леко като чаша евтин коняк.

През първата брачна нощ тя се съблече пред него без никакъв трепет. Стаята бе тъмна, отвън светеха само меките отражения на снега от близките покриви. Целият дом бе потънал в мрак и глухота, сякаш в него от десетилетия не бяха живели никакви хора. Съблече се и остана съвсем гола пред него, неподвижна и безсрамна. Всичко бе очаквал да види той, но не и тая съвършена мраморна красота. И може би нямаше да повярва, че е жив човек, ако не блестяха очите й, ако не усещаше в мрака нейното бързо, нетърпеливо дишане.

Когато я докосна с пръсти, зъбите му едва не изчаткаха от вълнение. Трябваше дълго да лежат един до друг, докато се успокои. Но тя го разбра, тя не бързаше. Тя просто чакаше, едра и силна, мускулите й бяха като напрегнати пружини от жаждата. Но сега той не мислеше за нея, той мислеше за момичето от кабинета на баща си. Това го успокои, той протегна ръка към нея. Кожата й бе много по-гладка, отколкото бе очаквал, но тялото кораво и силно. И той просто сграбчи това силно тяло и се опита да го притисне до себе си без никакво чувство за притежание и победа. Това за миг едва ли не го охлади, но кожата й бе много спокойна и мека, пръстите ласкави. Той се поотпусна и тогава тя го погълна така, както змията поглъща жаба — бавно, конвулсивно, с малки сладострастни почивки.

И това остана завинаги между тях — те не се любеха, тя чисто и просто го поглъщаше, когато той й бе нужен. Може би й бе нужен всеки ден и всеки час, но тя бе разумна, умееше да се владее. Тя не го насилваше, тя просто го чакаше като голяма спокойна котка пред дупчицата на пода и не си играеше с него, дори не си даваше труд да го сдъвче, чисто и просто го поглъщаше и оставаше след това просната, сита и самотна в грамадното си легло.

Скоро той разбра, че тя никога не го бе обичала. Навярно не беше виновна за това, може би изобщо не умееше да обича. Тя умееше само да гълта с невинността и естествеността на змията. И тя гълташе не само него, гълташе всичко негово, без да бърза и без да бъде нахална. И някак по своему бе признателна — грижеше се за него, както можеше, не му изневеряваше.

Тъй изминаха десетина години. Но след всяка година нейната равна неугасима страст започна да му става все по-ненавистна и противна. Поне в душата му, поне в спомените от нощите. Иначе се оставяше покорно да бъде завладян от това силно тяло, което ставаше все по-едро и по-алчно. Но докато неговото собствено тяло се задъхваше и чезнеше, душата му все повече се затваряше в яка черупка. И той търсеше спасение и почивка от нея чак в чужбина — там вече го познаваха и търсеха. А след това избухна войната, а той знаеше, че няма да отиде в Германия, каквото и да се случи. Така остана в собствения си капан, в големия стар дом, в който баща му тихо гаснеше. След неговия брак те се бяха отчуждили съвсем, сякаш живееха в различни къщи. Но все по-често до него пристигаха пристъпите на неосъзната вина, болезнена и натрапчива. Той знаеше, че не трябва да изоставя баща си, но не виждаше и пътищата, по които би могъл да се приближи до него.

И точно тогава Урумов разбра, че Наталия е започнала да му изневерява. Това той видя с очите си, макар и съвсем случайно. Беше обикновен делничен ден, той се качи на „четворката“, за да отиде в университетската библиотека. И там, от задната платформа на трамвая той ги видя. Те бяха на предната платформа на ремаркето, облегнати на самото стъкло, така вдадени в себе си, че дори да беше до тях, нямаше да го видят. Кой знае защо, особено го порази това, че мъжът беше немски офицер, почти момче, с красиво, русо, кукленско лице. Те не правеха нищо, те се гледаха, но погледите им говореха повече от всякакви думи. Той така се смути, че слезе от трамвая още на първата спирка. Не чувствуваше ревност, не чувствуваше ярост, не чувствуваше дори обида. Може би само малко болка и горчивина заедно с някакво непонятно и странно чувство на облекчение. Никога през общия им живот тя не бе го гледала с такива очи и никога така не се бе усмихвала. Никога, нито за миг. Може би беше влюбена — за пръв път в живота, и то в някакво червенобузесто момче с наперена униформа. Тоя избор като че ли никак не й отиваше. Още преди да се ожени, той бе зърнал, макар и само за миг, своя предшественик — турчина. Беше някакъв черен, космат гигант от кюрдски произход, целия от ръбове и възли, но властен и по своему хубав. А тоя надали представляваше нещо повече от чаша малинов сироп. Все пак тя го обичаше, може би както обичат бездетните жени, с чувство на закрила и покровителство. Поне това беше вън от всяко съмнение.

Два дни той се колеба между няколко крайни решения. Сега вече всички чувства бяха отминали освен засегнатото достойнство. На третия ден той я повика в кабинета си. Тя влезе спокойно, без никакво чувство на опасност. Само в погледа й се усещаше лека досада.

— Наталия, извиках те да ти кажа, че от днес нататък ние не сме вече мъж и жена!

Тя даже не трепна, само попита тихо и малко учудено:

— Защо?

— Много добре знаеш защо.

— Искаш да се разделим?

— Не съвсем… Но искам да прекратиш веднага тая отвратителна връзка.

— Защо отвратителна? — попита тя враждебно.

— Така аз смятам! — отвърна той рязко. — Нямам никакво намерение да те следя и контролирам. Ние ще останем да живеем под един покрив, освен ако започнеш да ме правиш смешен в очите на хората. Само под един покрив — това е всичко.

Тя замълча. Сталинградската битка беше отдавна приключила, жените усещаха по-добре от своите тъпи мъже какъв ще бъде краят. Наталия стана от мястото си и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Ти използуваш това, че съм без никакви средства.

— Не използувам нищо! — крясна той, смаян от себе си. — Давам ти възможност да живееш, както си живяла досега.

Тогава той беше едва четиридесет и пет годишен. Не я докосна повече до края на живота й, нито пък тя се опита да се приближи отново към него. И все пак остави немския лейтенант със същата студена пресметливост, с която се бе омъжила за самия него. Но сега нещата се оказаха много по-болезнени. За няколко месеца Наталия отслабна като бездомна котка, погледът й ставаше все по-мрачен и по-зъл. Тя едва го поглеждаше, не му искаше пари за нищо — нито дори за домашни нужди. Не се обличаше, не ходеше никъде, с дни мълчеше. После постепенно се съвзе.

Тогава той дори не помисли, че се отказва завинаги от живота си като мъж. Но фактически стана точно това. Отначало често му се случваше да получи нещо, към което дори не се бе стремял. Но това ставаше все по-рядко. Той не съзнаваше, че след тая ослепителна и силна жена всички други му се струваха нищожни, блудкави и безвкусни като слама. Въпреки всичко в дъното на душата му бе останало нещо, което тя не бе успяла да изгълта, нещо от тая огромна и сляпа любов, която го бе зашеметила през първите месеци. Той без желание държеше в ръцете си тия невзрачни жени, които му бяха безкрайно чужди. А като че ли неговото вродено достойнство му пречеше повече, отколкото техните недостатъци. Той не можеше да се крие, да търси квартири, да лъже. Той не умееше да се преструва дори. Това не беше в кръга на неговите душевни сили и възможности. Но той смътно усещаше, че се предава, и то завинаги. И тогава с още по-голяма сила и страст се втурна в своята работа.

Колкото и да му се струваше странно, връзките с жена му постепенно се подобриха. И дори станаха по-естествени, отколкото преди раздялата. След години те изглеждаха в очите на хората едва ли не като идеална семейна двойка. Никой не подозираше какво се бе случило. Когато си построиха нов дом, спалнята, макар и по неволя, се оказа обща. Те спяха там, без да се виждат и без да се чувствуват — като приятели, които дори не подозират откога са приятели и защо. Той смътно усещаше нейните връзки — по-кратки и по-дълготрайни, но ги усещаше с облекчение. В очите му тя все още беше истинска и пълноценна жена, тя имаше право. Но мисълта да се докосне до нея го изпълваше с вътрешен потрес.

Навън старинните часовници на града започнаха да се обаждат един по един. Беше три часът, а все още лежеше с отворени будни очи, все още се давеше в горчивото минало. Отдавна, от десетилетия му се струваше, че сивата пепел на забравата е затрупала всичко. Беше свикнал така добре да се справя със старите спомени, с лошите мисли, с печалните равносметки, с глупавите илюзии. И с надеждите преди всичко друго, тях най-напред умъртви. Не беше толкова трудно, сам не разбираше защо. Беше уморен може би, беше отвратен и отчаян от всичко, което му се бе случило. И рядко, съвсем рядко в някоя топла нощ се появяваше отчаяният спомен — момичето в кабинета на баща му, скръстило смутено ръце пред гърдите си.

Заспа едва призори с ръце, положени върху завивката. Луната отдавна бе изчезнала, небето просветляло. На клона на близкото дърво с упоение пееше птичка — славей ли, синигер ли? Птичките отдавна бяха изчезнали от неговия живот.

8

Те слизаха по пътеката между хвойните. Криста бързаше напред, почти момиченце с басмената рокличка и леки сандалки на босите си крака, малко слабички и така бели, сякаш ги бе съхранявала досега в калъф за цигулка. Тя не се обръщаше, не го поглеждаше, малкото й носле бе вирнато към небето. А тук, високо в планината, това небе не приличаше на тяхното избеляло градско небе, то бе хладно и пусто, по него не летяха птици, не преминаваха самолети, а малките самотни облаци висяха като кандила.

Тя вървеше така бързо и леко, че Сашо едва я следваше. Изпитваше в тоя миг някакво непонятно замайване, сякаш само тук, над облаците, се усещаше, че земята наистина се върти около своята досадна ос. Не бе свикнал на такива екскурзии, струваха му се напразно и безсмислено бъхтене на пътя. Стъпваше доста несигурно и проклинаше острите камъни, които като криви зъби стърчеха в изсечената червеникава пръст. Но за щастие пътеката скоро стана тревиста и не така изморително нанадолна. Бяха излезли на открито и пред тях се показа полегата поляна, покрита с жълти цветя. Тук тя се обърна само за миг, погледна го и се затича. Тичаше много бързо по стръмнината, като махаше ръце, за да запази равновесие. И едва сега разбра колко далече е всъщност поляната, защото Криста ставаше все по-малка и по-малка, докато долетя там като пеперуда. И изведнъж сякаш се сля с поляната. Сашо имаше чувството, че се е разтопила като зелено облаче.

Когато стигна долу, тя седеше край някакво малко поточе, което едва забележимо се провираше между тревата. Водата му бе много бистра, на дъното се виждаха бели плоски камъчета, измити от вековете. Криста държеше няколко от тях в шепата си и ги гледаше така, сякаш бе намерила диаманти.

— Ама нали са много хубави! — възкликна тя без никаква превземка. — Виж ги! — и му ги показа на дланта си.

— Хубави са — отвърна той без въодушевление. Мозъкът му сякаш се бе размътил от дългото тръскане, коленете му се подгъваха.

— Май че не ти харесаха.

— Ами! — Той едва намери сили да се усмихне. — Ще ми ги подариш ли?

Тя сама му ги пъхна в джоба.

— Като ги загубиш — да ме загубиш и мене.

— Не се ли оценяваш малко евтино? — запита той.

— Много скъпо! — каза тя. — Ти не знаеш, тия камъни са вълшебни.

— Все пак рискуваш! Колкото и да са вълшебни, могат да ми омръзнат някой ден.

Криста се засмя.

— Почини си — отвърна тя. — А пък аз ще набера малко цветенца.

— Докато препускахме насам — каза той, като някакви побеснели кентаври, прочетох най-малко двеста надписа — „Късането на цветя забранено!“

— Нека е забранено. Аз ще си набера няколко.

— Не съм видял жена, която да уважава законите.

— А пък аз не съм видяла мъж, който да е създал свестни закони.

Той седна край поточето, много му се искаше да потопи в тях пламналите си крака. Каквато и да е, но наистина е гражданясал без мярка, трябва май мъничко да потренира. Мъничко, но не наведнъж, утре навярно ще страда от мускулна треска. Докато се излежаваше блажено край поточето, което приятелски шумолеше край него, Криста бродеше из поляната. Тя се навеждаше от време на време над нещо, което той не виждаше. Наистина береше цветя, след малко се появи пред него с пъстро букетче.

— Слушай, дори няма къде да ги скрием… Да ги пъхна ли в джоба си?

— Всички мъже сте ужасно страхливи — каза тя. — Ако се появи пазачът, ще се разправям аз.

Видът й беше доста войнствен. Той си помисли, че на тоя пазач няма да му бъде чак толкова лесно. Криста седна до него и веднага ги пъхна под носа му, за да ги помиришел. Младежът кихна и обърса старателно носа си от жълтите тичинки.

— Аз съм си откъснала по едничко от всеки вид — каза тя. — Искаш ли да ги видиш? Това, червеничкото, е омайниче. Как хубаво са го измислили, нали? Омайниче, омайниче, омайниче! — тя го гледаше и се усмихваше. — Да те омае, да те омае, да те омае.

— Ти омагьосваш ли мс?

— Вече те омагьосах… Това, жълтичкото, е лютиче, искаш ли да го близнеш? А това е незабравчица.

Той я гледаше разочарован.

— Това ли е незабравка?… Ама пък невзрачно цвете!

— Цветенце — каза тя. — Много е хубаво.

— За теб всичко е хубаво.

— Всичко, което расте, е хубаво… Можеш ли да си представиш свят без цветя?

Можеше да си го представи, разбира се, но не посмя да и го каже. Никога през живота си не бе купил стръкче цвете.

— И без трева? — питаше тя.

— Виж — за тревата си права — отвърна той. — Не е въпросът какво ще пасат кравите, а къде ще се играят футболните мачове.

— Да пукнат тия типове — каза тя, — които използуват тревата, за да се ритат по нея. Изобщо не ми разваляй настроението. Ето виж — това е иглика. А пък това носи смешното име силиврек… Ти например си силиврек.

— Мерси — каза той.

— Защо?… Та то е доста интересно и рядко растение. Дори не знаех, че вирее из Витоша.

— Ами ти си цяла ботаническа енциклопедия — каза той учуден. — А не литературна, както си мислех. Знаеш ли случайно какво е анапест?

— Аз знам, но ти не знаеш. Ами аз просто обичам цветята, това е всичко.

— От цялата флора най-много обичам леща — каза той. — И донякъде млада бакла.

Тя стана и отново забърза по пътечката. И той тръгна след нея, като гледаше зелените петна на коленете си. Как ги бе сътворил, като не си спомняше да е коленичил пред нея. Бяха разменили досега само няколко целувки, доста кратки и малко уплашени от нейна страна. Това бързоного момиче май че нямаше някакъв особен вкус към целувките. Като че ли всичко му беше на шега. Не я бе видял ни веднъж умислена или замечтана. А той се притесняваше вътрешно, все му се струваше, че е влюбен. Доста отдавна не го бяха сполитали такива особени състояния.

И сега не разбираше как точно е станало това. И главно — кога се е случило. Може би в оная паметна утрин, когато четиримата закусваха шкембе чорба в „Шумако“. Но в ресторанта не се бе случило нищо особено. Тя просто си кусаше от чорбата, леко посолена с червен пипер, ядеше мълчаливо, дори не го поглеждаше. Но тогава това нито го дразнеше, нито му бе неприятно. И той можеше свободно да си я гледа, все едно че бе нарисувана. Лицето й бе необикновено свежо и чисто, кожата малко бледа, тъмните тънки вежди придаваха някакво особено изящество на целия му овал. Той смътно усещаше, че в нея има скрит някакъв особен чар, нещо повече от обикновената видимост. След това си отидоха всеки по своята работа — тя у дома си, той в университетската библиотека. Но през целия ден тя стоя скрита зад мислите му, понякога я допускаше неохотно да се настани в натежалата му глава. И колко беше трудно да я върне обратно в това тайнствено и мистично нещо, което някои — според него глупци — наричат подсъзнание. Всъщност всичко е съзнание и всичко е подсъзнание, зависи каква врата ще отвориш. Той се опита да я заключи зад една от тях, тъй както трябваше да попрочете нещо за оная проклета статия. Но тя вдигаше досаден шум зад тая врата, дращеше там с нокти или си тананикаше, подритваше някакви вещи. Нищо не излезе от четенето, той си отиде по никое време, пи бира с един приятел при „Шапките“, после обядва и се прибра у дома. Спеше му се, бе спал само няколко часа през нощта.

Когато се събуди, тя безцеремонно се бе настанила в мислите му. Кой знае как, си бе отворила сама заключената врата. Това никак не му харесваше, защото имаше да пише важна статия. А влюбеният е неспособен за каквато и да е сериозна работа, кажи-речи, като пияния. Но пияният поне гълта ром, вино или ментовка, а влюбеният какво? Вежди, брадички, кичурче коса над челото — всякакви глупости. И защо изведнъж започва да си въобразява, че това момиче е съвсем различно? Та нали и то като всички други си купува хигиенни превръзки от аптеката? Мъчеше се да се залъже с някакви подобни аргументи, но напразно.

Два дни Сашо ходи из града с объркана глава, сякаш му бяха откраднали форд таунуса. На втората вечер се отби във „Варшава“, но там нямаше никой. Ходи още две вечери, но едва на третата ги намери двечките с Донка да си пият кафето и да се хилят на някакъв тъп виц. Сашо седна при тях, но Криста ни го погледна, нито му се зарадва. На всичко отгоре Донка съвсем го размаза.

— А ти защо не ми се обади по телефона? — запита тя, безцеремонно. — Нали обеща?

— Изгубих ти номера.

За щастие скоро Донка си отиде — имала бридж-парти. Но Криста остана, макар все тъй равнодушна и далечна. Така започнаха работите, а ето че сега тя бързаше пред него с босите си крачка. Дълбоко в себе си той го бе очаквал. Но не бе очаквал, разбира се, още през първите дни да го помъкне по Витоша. Имаха си такава хубава вила на разположение, какво повече им трябваше? Беше странно момиче, наистина не приличаше на другите. Ето че спря и след малко му домъкна с възбудено лице някакъв огромен бръмбар, който настървено го заплашваше с яките си рачешки щипци. Такива работи другите момичета не вършеха. Другите да му донесат най-много някоя грамофонна плоча или тенекиена кутия с английски бонбони.

— Това е бръмбар рогач! — каза тя.

— Мерси — каза той, — точно такъв ми трябваше.

Избухна кратък спор — как да се върнат, с лифта или пеша. А както е известно, в тия първи схватки винаги побеждава жената. Тя му разказа как една вечер лифтът се повредил и спрял. В една от кабинките имало някаква двойка младоженци. Цялата нощ те се карали кой е виновен за тая неприятна авантюра, а на другия ден и двамата подали заявление за развод. Но слизането по преките пътеки му се стори цяла вечност. Когато най-сетне се смъкнаха как да е до „Бялата вода“, той я гледаше едва ли не кръвожадно. Ризата бе залепена за гърба му, цялата любов бе отлетяла.

— Имаш късмет, че не сме младоженци! — заяви той със спотаена ярост. — Иначе още утре щях да подам две заявления за развод.

— Много важно! — вдигна тя безразлично раменете си.

„Ах, момиченце, момиченце, ще патиш някой ден за тия хватки!“ — помнели той ядосано.

Но след като изпи една хубава чашка бира, той съвсем се успокои. Беше така приятно край голата олющена маса без покривка, под сянката на дърветата. Почивката май че е по-приятна и от любовта, няма нищо по-хубаво от почивката — мислеше той. Да, но за да има почивка, все пак трябва да има умора. Знае си работата малката. Всичко очакваше той от Криста, само не да бъде почитателка на природата. Май че вече нямаме такива момичета по света. И хипитата, дето са хипита, и те предпочитат да се излежават на Пикадили съркъс или по коравите стъпала на Пиаца ди Венеция.

— Имам една интересна идея — каза той. — Да хапнем ли по едни кюфтета?

— Това не са никакви кюфтета — отвърна тя. — Това са препечени ластици.

— Тук друго няма… Кюфтето си е кюфте.

В края на краищата всички кюфтета са еднакви — мислеше той. Казват, че ги правели в някакви си тражорни, както се правят всички други боклуци. Това е съвременният свят. Гастрономията надали е признак на висока духовна култура, днешният човек не живее със стомаха си. Пък и не е възможно. Не може за всички да има шарени селски пилета, щеш не щеш, трябва да се тъпчеш с бройлери.

— Знаеш ли какво? — каза тя оживено. — Ще си направим шишове.

— Тая работа не е толкова проста — отвърна той колебливо.

— Много е проста — каза тя. — Парчетата месо се нанизват на една клечка — искам да кажа на една пръчка — и се пекат. Това е всичко.

— Но за тая цел трябва да се напали огън.

— Да, на двора.

— Ти си луда! — каза той. — А как да обясня на вуйчо защо съм палил огън на двора му.

— Ами ще му кажеш, че сме си играли на човекоядци.

— Дума да не става! — отвърна решително той.

— Ти нямаш никакъв вкус към приключения — заяви разочаровано тя.

Когато слизаха след малко към Княжево, за да купят месо, той си помисли, че тя е наистина права. Да, нямаше вкус дори към най-малките приключения. Приключенията предполагат недоразвит и наивен ум или най-малкото — липса на въображение. И изобщо беше му съвсем непонятно как може да предприемеш нещо, без да му знаеш последиците. Но да признае, че не обича приключенията, все едно да се компрометира. Влюбеният е длъжен да бъде малко нещо романтик, умерен романтик, разбира се. И в крайна сметка какво приключение е това — да се запали един келяв огън на двора. И защо на двора, като може в дерето.

Тогава все още не знаеше, че най-голямото приключение ще бъде купуването на месото. Скитаха насам-натам, редиха се на опашки и най-сетне се снабдиха с един залоен овчи бут. Но дали беше подходящ за шишове, или не — никой от двамата не знаеше. Криста плахо запита продавача, но той й отвърна троснато:

— Я не ме занимавайте с глупости… Купувате ли го, или не?

— Купуваме го, купуваме го! — отвърна уплашено Сашо.

Още по-тежък беше обратният път — по стръмнината. Слънцето беше на залез, не знаеше, че е толкова неприятно късното лятно слънце. Едва креташе нагоре, макар че Криста носеше бута — насила го бе измъкнала от ръцете му. И въпреки това вървеше спокойно и леко. А още по-леко от нея вървяха трима старци пред тях, и тримата голи до пояса, с цветни бархетни ризи, препасани с ръкавите през кръста. А единият от тях дори нещо си свирукаше, май че серенадата на Тозели. На вилата Сашо пристигна запъхтян и вкиснат, на всичко отгоре, като минаваха по зашумената пътека, една клечка му влезе в носа.

— Природата е нещо непоносимо! — заяви той.

— Да, вярно е — отвърна тя. — Но само в началото.

— В началото и винаги! — заяви той яростно. — Вуйчо казва, че природата рано или късно ще погуби човека.

Тя го погледна насмешливо.

— Вуйчо ти е мъдрец! Природата не обича маниаците. Природата търпи само тия, които се приспособяват към нея.

— Ще си го запиша в бележника! — заяви ядосано той.

— Запиши си го на челото, жалък биолог такъв! — засмя се тя. — Долен женкар и пияница!

Така се беше изнервил, че му се искаше да захвърли месото на първото куче. Но тъй като в целия район кучетата бяха отдавна изтровени, а тия, които живееха по вилите, не ядяха залоено овче месо, принудиха се да си го ядат сами. За щастие, поне с огъня им потръгна. Откриха незатревено място в задния двор, намериха в изобилие и дърва. Градинарят, който години наред бе подкастрял дърветата, бе насякъл всички клонки и ги бе наредил под покрива. Докато Криста вдъхновено режеше месото, Сашо отиде в лещака за шишове. След като направи несполучлив опит да си отреже палеца, той се върна с две окастрени пръчки и незначителна раничка. Но вместо да го приеме като герой, тя безжалостно го смъмра:

— Господи боже, ти си бил ужасен некадърник! Да си знаеш, че никога няма да се омъжа за тебе.

Сашо усети как го повя лек хлад.

— И слава богу — отвърна той.

— И защо слава богу? — стрелна го тя обидено с поглед.

— Ами кой е луд да се жени за авантюристка… И коравосърдечна при това?

След малко той се издигна отново в очите и, като приготви от съчките чудесна клада, по-висока от човешки бой. Поне тоя занаят бе научил от пионерските лагери. Редеше грижливо клечките, забавляваше се с мисълта, че строи молекулярна решетка на гените. Техният усоен дол вече се бе налял с мрачина, макар че небето над тях все още светлееше. Когато пирамидата беше готова, Сашо пъхна в нея един запален вестник. Вдигна се висок огнен стълб, весел и съскащ, в мрака се разлетяха като бесни рояци искри. Оттеглиха се малко назад, лицата им станаха като бакърени от отраженията на огъня.

— Нали е много хубаво! — възкликна момичето очаровано.

— Толкова хубаво — отвърна той, — че очаквам всеки миг да долети пожарната.

— Защо?

— Тоя огън се вижда чак от София. Могат да си помислят, че гори академикът.

Но не пристигна никой. В отчуждения свят на хората с частни вили никой не им се притече на помощ. И навярно тъй щяха да си изгорят, ако наистина се беше запалила вилата. Пламтящата пирамида започна да се руши. Сашо старателно връщаше в огъня недогорелите съчки. Скоро се образува голям куп жарава, която бързо тъмнееше и гаснеше.

— Можеш да почнеш — каза тя.

— Какво да почна?

— Ами да печеш кебапа.

Но той не долови скритата ирония в гласа и. Взе двата шиша с набучените на него парчета месо и чушки и приближи огъня. Макар да бе потъмнял, все още здравата пареше. Така се печело то! Надвеси ги над огъня, но горещината скоро го накара да се отдръпне назад. През цялото време Криста го наблюдаваше с безразлично лице, само очите й се смееха.

— Не виждам как мога да опека тия неща — измърмори той, — без да си опека и ръцете.

— Човече, ти от небето ли си паднал? — възкликна тя.

— Защо?

— Ще сложиш две чаталести пръчки, ще подпреш на тях шишовете. И после от време на време ще ги въртиш, това е всичко.

— Ами естествено — каза той.

— Изобщо ти ходил ли си някога на екскурзия?

— Веднъж до Белград.

— Сред природата, искам да кажа.

— Глупости! — отвърна той. — Колективни мероприятия. С декламации и хоро.

Опекоха как да е шиша. Бяха така огладнели, че го изядоха с апетит, макар че се залойваше още преди да е изстинал. Огънят бавно гаснеше, но Сашо му подхвърляше от време на време по няколко съчки, колкото да се осветляват. Беше много приятно така край тлеещата жарава с напечени носове и изстинали задници. От време на време някое сухо клонче се пукваше, в мрака политаха малки топли светулчици. Двамата се умълчаха съвсем — идваше времето да се прибират във вилата.

Работата се състоеше в това, че Криста щеше да остане тая нощ при него. Майка й бе заминала за Казанлък при сестра си, сега и двамата бяха свободни. Сашо я покани много предпазливо, готов мигновено да преглътне отказа. Всичко, което бе чул за нея, цялото й досегашно поведение подсказваше, че няма да го огрее. Но ето че тя каза „да“ спокойно и естествено, без да пламнат деликатните й ушички. Това го изненада повече, отколкото очакваше. И не само го изненада, но като че ли и мъничко го уплаши. Не разбираше какво става с него, досега никога не се бе стряскал при подобни мероприятия.

Огънят съвсем загасна, въглените се покриха с тлеещ нагар. Сашо лисна върху огнището кофа вода, двамата потънаха в облак пара с гъста лугава миризма. Нощта стана изведнъж много по-тъмна, небето — черно. Само в дола замигаха нови светулчици, тоя път истински. Като влязоха вътре, тя съвсем се омърлуши, очите й станаха едва ли не кръгли.

— Искаш ли да ти налея малко коняк? — запита той.

— Да, много те моля.

Той й наля в красива тумбеста чаша, тя го глътна едва ли не изведнъж. Две големи сълзи капнаха върху покривката.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна тя.

— Не е нищо.

— Аз всичко развалих — каза тя. — Всичко, всичко!… Отрових ти целия ден. Къде ли не те мъкнах — по хижи, по месарници. Добре че си толкова търпелив.

— Хайде, глупости! Все някой ден трябваше да ми се случи. Човек не може да избяга от съдбата си! — добави той многозначително.

— Не може — съгласи се унило тя.

Внезапно лицето й се разведри, тя каза:

— Искам да те помоля нещо.

Той знаеше много добре какво ще го помоли, затова предварително замълча. Имаше чувството, че само за няколко мига устните й съвсем изсъхнаха, едва ли не се напукаха. За миг просто му дожаля за нея, беше готов на всичко.

— Ти чуваш ли ме изобщо?

— Чувам те много добре.

— Да ми обещаеш нещо — продължи тя. — Ама най-истински.

— Да, знам — каза той. — Обещавам ти най-истински.

Тя така се зарадва, че навлажни врата му с мокрото си от сълзи носле.

— Знаеш ли колко си мил! — бърбореше тя. — Просто ужасно си мил, най-истински.

— Ама така не може да бъде вечно — измърмори той. — Или пък ако бъде вечно — то отсега ми кажи, да му търся някак колая!

В гласа му се чувствуваше малко смях и повечко обида.

— Не, не, разбира се! — отвърна тя. — Тоя коняк е много остър, няма ли нещо по-сладичко?

Намериха в барчето малко бенедиктин, фалшив, разбира се. Сладкото, прозрачно питие се оказа по-коварно, отколкото бе очаквала. Скоро тя се развесели съвсем, със смях си припомниха днешните патила — сърдития месар, клечката, дето му бе влязла в носа. И тъй — докато неусетно се прибраха заедно в спалнята на мастития академик. Беше хубава нощ, истински щастлива нощ на славеи. И луната като че ли закри с бялата си длан прозореца, сега никой не можеше да ги види. Не спаха почти цялата нощ, казаха си само тия хубави думи, които отдавна чакаха да чуят и едва ги чуха, толкова в тия минути им вярваха. Но в последния миг тя сякаш се вледени, тялото й стана кораво и гладко като обелен корен. Но тоя глупав праг така или иначе трябваше да се премине, не беше възможно друго решение. Като че ли някаква малка мишчица изцвъртя в ъгъла, тя се отпусна. Той едва виждаше в мрака студеното й бяло лице, големите прихлупени мигли. За миг то му се стори като някаква трагична маска, всичко в него се сви, изведнъж му се стори, че е безнадеждно сам в тъмната стая.

Но когато се събуди на сутринта, слънцето така весело грееше върху пода, че той забрави всичките си нелепи и мрачни мисли. Беше спокоен и щастлив, сърцето му бе пълно. Трябваше май да приготви закуската на тая малка мързеланка, сега това е модерно. Внимателно измъкна голата си ръка изпод нейната шия, погледна дали не се е събудила. Не, спеше си. И откъде можеше да знае, че спи толкова, колкото и славеите, които се заливаха от песни в близкия дол. Излезе на пръсти от спалнята, като мъкнеше с една ръка панталона си, с другата спортната си фланелка. Внимателно притвори вратата. И ако зад гърба му не избухна весел и радостен смях, това бе съвсем случайно. Тя просто не искаше да развали очарованието на лъжата.

Той приготви старателно закуската, нареди грижливо приборите на масата, запари чая. Едва тогава влезе в спалнята — тя спеше. Приближи до леглото и лекичко я стисна по върха на носа. Тя веднага отвори очи, погледът й му се стори някак неочаквано сериозен.

— Слушай, ще те питам нещо, ама няма да ме излъжеш.

— Та аз никога не лъжа — отвърна той учудено.

— Добре — каза тя. — Нали помниш оная нощ, когато за пръв път дойдохме тука.

— Да, помня.

— Сега ще ми кажеш: идва ли тая нощ Донка при тебе, или не?

— Дойде.

— Знаеш ли колко си отвратителен! — избухна тя.

Ако знаеше само колко мъжете не могат да понасят сутрешни разправии. Особено на гладен стомах.

— Просто възпитан! — отвърна той сърдито. — Тя сама дойде при мене. Да я изпъдя ли?

— Ами, разбира се.

— Никой мъж няма да го направи. Ами за една жена това е смъртна обида.

— И какво от това? Всяко нахалство трябва да се наказва.

— Все си мислех, че сте приятелки — отвърна той мрачно.

— Пак сме приятелки… Но защо тя… — гласът й просто се пресече от възмущение.

— Просто беше пийнала малко повече. И аз също…

— Това не те извинява! — каза тя рязко. — Ама никак! Мене хич не ме интересува твоето минало. Но ти беше ме видял вече, ти ме познаваше. Това си е изневяра. И то ужасна.

Да, тя беше права, той го разбираше.

— Забрави тая глупава история! — отвърна Сашо. — Щом съм я забравил, все едно че не се е случила.

— Да, но аз няма да я забравя! — каза тя отчаяно. — Знаеш ли колко съм проклета. Цял живот ще я помня — ей тъй напук.

— Напук на себе си.

— Точно на себе си. А на тебе какво ти е? Просто те виждам как се облизваш като стар мръсен котарак.

Тая декларация, кой знае защо, му се стори много приятна.

— Ти я усети, като излезе ли? — попита той предпазливо.

— Ами, щях да я оставя аз да се мъкне при тебе! Да не мислиш, че съм толкова глупава? Като влезе, разбира се. Ама си помислих, че може да е ходила на едно място.

— Значи, напразно ти казах! — измърмори той със съжаление.

— Съвсем напразно! — отвърна тя искрено.

А навън славеите все тъй се заливаха в песни. Нямаха си проблеми, както си не е имала проблеми природата, преди да създаде човека.

9

Вече се свечеряваше, под тях земята бе потънала в мрачина, но във висините все още светеха последните зари на слънцето. Академикът с тъга си мислеше, че няма да мине час, и приключението завинаги ще свърши, може би последното приключение в живота му. Семейство Сюч го изпрати до летището — Имре голям и весел, Ирена мълчалива и подтисната. Когато се сбогуваха, в очите на Ирена внезапно бликнаха сълзи, тя бързо и малко виновно ги изтри с носната си кърпичка. Имре се засмя, потупа я по гърба, сякаш се бе задавила с нещо, после каза на немски:

— Много ми е добра жената. Само че е прекалено чувствителна.

Всеки добър човек е чувствителен — отвърна не съвсем тактично Урумов.

Той се качи в самолета малко объркан, с чувството, че е забравил нещо важно на летището. Нищо не бе забравил, разбира се, само раздялата му бе подействувала по-силно, отколкото бе очаквал. Не се срещаха всеки ден жени като Ирена, бе забравил, че има и такива жени по света. Нейните сълзи на летището нито го изненадаха, нито пък ги приписа на себе си. Ирена просто си имаше добро и нежно сърце, способно да се привързва. Детелинката, която бе намерила в Хортобаги, не беше ли самата тя? Тая мисъл го завладя така внезапно и силно, че той извади от джоба си тефтерчето, където я бе скрил. Дълго разлиства страниците, докато я намери — все така деликатна и свежа.

— Я!… Четирилистна! — каза учудено пътникът до него.

Той дори посегна към тефтерчето, но Урумов спокойно го пъхна в джоба си.

— Чуждото щастие не се пипа — каза той шеговито. — То може само да се погледа.

Съседът му обидено се върна към вестника си — тъкмо четеше с увлечение малките обявления. Навярно бе намислил да купува или продава кола, точно такъв бе видът му. Носът му лъщеше, двойната му брадичка бе леко оросена от пот. По-късно се разбра, че е някакъв експерт, бе ходил в Австрия да купува дизелови локомотиви. Когато поднесоха вечерята, той потри с удоволствие длани и без никакво бавене се зае със студената панирана пържолка. Урумов изведнъж усети, че апетитът му изчезна. Поне да си беше обърсал гушката, преди да се залови за приборите.

Но не бяха минали няколко минути, и експертът неспокойно се огледа:

— Имам чувството, че самолетът направи пълен завой! — каза той.

— Така ви се е сторило — отвърна академикът. След малко от кабинката на летците излязоха двете стюардеси, както му се стори, доста неспокойни, може би лекичко пребледнели. Без да кажат нито дума, те започнаха бързо да събират бакелитовите таблички пред пътниците.

— Какво значи това? — запита учудено експертът, все още с набучено парченце месо на вилицата. Очевидно му беше трудно да се раздели с вкусната хапка.

И понеже Урумов замълча, сам озадачен, експертът загрижено прибави:

— Тая работа не ми харесва. Ние не слизаме ли? Май че губим височина…

Полъх на тревога бе минал през целия самолет, пътниците започнаха да поглеждат уплашено през малките кръгли прозорчета. Не се забелязваше нищо особено, самолетните двигатели все така спокойно и равномерно бучеха, самолетът си летеше без никакви видими затруднения. Но ето че на прага на пилотската кабина се появи капитанът, пълничък, възрастен мъж с леко посивял перчем. Лицето му беше много сериозно, почти загрижено.

— Уважаеми пътници, моля за малко внимание — започна той на руски. В самолета настана подтискаща тишина. — Вие навярно забелязахте, че се връщаме отново в Будапеща — продължи капитанът. — В самолета има авария, оборотите спадат. Но както виждате, двигателите все още работят. Ние сме почти сигурни, че ще долетим благополучно до летището.

Малката коварна думичка „почти“ прозвуча така злокобно, че пътниците съвсем се вцепениха.

— И все пак има една малка вероятност да кацнем принудително. Това не е толкова страшно, както си мислят някои. Тук местността е равнинна, има много удобни терени. Моля ви да затегнете много добре коланите и при всички положения да запазите пълно самообладание.

Капитанът козирува и се прибра обратно в кабината. В самолета настана мъртвешка тишина, само експертът пророни отчаяно…

— Край!

— Какъв край? — запита недружелюбно академикът.

— Не разбирате ли, че капитанът се опитва да ни залъже. Ние сме пред гибел.

— Няма смисъл да се плашите сам — каза академикът. — С това няма да си помогнете.

— Ама вие знаете ли какво значи принудително кацане? — запита нервно експертът.

— Аз знам, но вие не знаете… Аз съм кацал принудително в Ню Фаундленд.

Експертът се опули срещу него, изпълнен с някаква отчаяна надежда. Около тях хората изведнъж забръмчаха, започнаха трескаво да затягат коланите.

— И какво стана?

— Кацнахме на много неравен терен, сред камънаци, по-големи от крави. Колесникът проби корпуса, имаше няколко ранени, но нито един убит.

— Леко ранени? — запита с плаха надежда експертът. — А после?

— Не знам. Скоро след това отлетяхме с друг самолет.

И експертът започна да стяга колана си така енергично, че заплашваше да се скъса на две.

— Вие няма ли да се затегнете? — запита той.

— Ще се затегна, разбира се… Но както се вижда, работата не е чак толкова бърза.

И самолетът наистина губеше височина — земята ставаше все по-близка и по-близка. Сега всичко беше въпрос на минути и на секунди може би. След първоначалния шум вътре бе станало тихо като в ковчег. В миг той си припомни четирилистната детелина и неволно се усмихна.

— На вас ви е смешно? — запита ужасен експертът.

— Както видяхте, аз си имам застраховка при господа.

— А аз нямам! — кресна внезапно експертът. — Аз нямам!

— Сега вече нищо не зависи от нас — каза академикът. — Така че най-разумно е да запази човек спокойствие.

— Какво спокойствие? — кипна експертът. — Аз имам две малки деца. С нищо не съм ги осигурил. Ако не долетим…

И все пак долетяха. Когато самолетът най-сетне кацна, хората като че ли нямаха сили дори да се усмихнат — така бяха изтощени от напрежението, така им беше трудно да повярват, че наистина са се избавили. Експертът енергично бършеше изпотеното си лице и поглеждаше Урумов с такава няма признателност, сякаш той лично ги бе спасил със своето спокойствие и невъзмутимост. Върнаха ги отново в международната чакалня, след малко ги уведомиха, че ще им подготвят друг самолет. Въпросът беше да се събере екипажът от града — на летището нямало свободен екипаж. Експертът толкова се бе съвзел от страховете си, че успя да измърмори:

— Вятър работа! Сега е събота, има да ги търсят по кабаретата.

— Значи, лесно ще ги намерят.

— Не е толкова лесно. Това не е София, тук кабаретата са стотици.

Внезапно той се загуби някъде. Като се върна след четвърт час, лицето му се бе съвсем удължило.

— Бях при нашия самолет! — заяви експертът с подрезгавял глас. — Наистина сме се спасили по чудо. Като откриха повредата, монтьорите започнаха да се прегръщат.

— Така или иначе, но ни беше съдено да пристигнем — каза шеговито академикът. — Защо мислите, че мъкна чак от Хортобаги тая четирилистна детелина.

Експертът го гледаше със смесено чувство на радост и недоверие.

— Де да знаеш!… После как да не вярва човек в разни суеверия и дивотии. Фактът си е факт, спасихме се като по чудо.

Той го погледна втренчено, после внезапно добави:

— Искам да ви почерпя по тоя случай!… Имам още малко валута.

— Благодаря, не пия — отвърна академикът.

Не пиел — ама пък лъжа! Снощи пак добре си бяха пийнали със семейство Сюч в техния дом. Имре беше отличен познавач на хубавите унгарски вина. Това, което пиха, беше гъсто, сексардско. Още преди Ирена да поднесе вечерята, той му наля във високата кристална чаша. Виното имаше топъл рубинов цвят, изпускаше сякаш някаква своя вътрешна светлина.

— Опитайте го, ама внимателно го опитайте! — говореше Имре. — Вижте само каква нежна мекота на глътката. И каква затаена сила в същото време. Истинска бомба със закъснител. Най-напред ви светват очите, след това започвате да целувате всички дами наоколо.

— В тоя случай само вие рискувате — пошегува се Урумов.

— Голяма работа! — вдигна рамене Имре. — Аз не съм егоист.

Може би имаше право да се отпусне малко през тая последна вечер. Откакто се е върнал в Будапеща, не бе пил нито глътка. Нищо освен няколко чаши бира естествено. Бе хлътнал в института, излизаше оттам едва ли не последен. Нещо странно бе станало в него, обзела го бе внезапна жажда за дейност. Имаше чувството, че е проспал години наред, сега трябваше да наваксва. Откъде се бе взела в него тая неочаквана работоспособност? Тая издръжливост, това неутолимо любопитство? Особено любопитството, което смяташе, че е угаснало завинаги.

В една от последните вечери го замъкнаха почти насила в телевизията. И все пак нямаше да се съгласи, ако не знаеше, че ще превежда Ирена. В телевизията го посрещна млад човек с верижка на шията и износени джинси. Но изглеждаше кротък, почти свенлив, навярно би приличал на Христос с рядката си брада, ако не беше идеално плешив.

— Няма да ви мъчим много — каза той. — Само няколко въпросчета.

— Поне да бяхте ми казали какви ще бъдат тия въпросчета.

— Не е по моята система — каза Христоса. — Никак не обичам да ми говорят наизуст заучени фрази.

Настаниха се на едно старинно виенско канапе пред красива кръгла масичка. Лампите светнаха. Академикът се понамръщи от ярката светлина, но това го направи само по-внушителен и солиден. Но щом му зададоха въпроса, той забрави и осветлението, и апаратурата. Трябваше да се съсредоточи в материята, колкото и добре да я познаваше.

— Академик Урумов, искам да започна с един по-специален въпрос — каза Христоса. — Каква е според вас най-примамливата цел на вашата наука?

Академикът се замисли за миг. Сам той няколко пъти през своя дълъг живот си бе променял мнението по тия проблеми.

— Може би да се разкрият причините на стареенето и на смъртта — отвърна той. — Аз вярвам, че в това отношение биологията ще постигне сериозни успехи. Не обещавам на хората безсмъртие, но съм сигурен, че в края на идващото столетие средната продължителност на живота поне ще се удвои.

— Според вас тоя проблем чисто биологически ли е?

— В основата си е биологически. Но от много голямо значение са околната среда, основите на душевния живот и неговите стимули.

— Искате да кажете, примерно, че добродушните живеят по-дълго от злите и завистливите, да речем?

— Да, разбира се. Но и наивните повече от дълбокомислещите.

— Значи, в тоя смисъл най-добре е човек да бъде малко добър и малко глупав?

— И да живее край Балатонското езеро, да речем.

— Но тогава няма да бъде глупав.

— Всички човешки проблеми са сложни — усмихна се академикът.

— Какво ще кажете по проблемите на направляваната наследственост. Вярвате ли, че и в тая област ще бъдат постигнати окуражителни успехи?

— По принцип тоя проблем ми се струва по-прост и по-несъществен. Вие сте млад, сигурно ще доживеете да видите кокошки колкото щрауси. Или хибрид между таралеж и прасе. Но дори кравите да станат колкото слонове, това надали ще увеличи човешкото благосъстояние. Ние можем да си правим всякакви експерименти, но зависи дали ще бъдат жизнеспособни и полезни. А тук вече се намесват много фактори, включително и природата. Както знаете, природата не търпи измишльотини, тя се управлява от железни закономерности.

— А що се отнася до хората?

— Тоя въпрос е не само научен, но социален и нравствен. Тук трябва да се работи изключително внимателно. Ако ме питате лично мен, аз съм по принцип против всяко въздействие върху човешката наследственост. Проблемите на човешката физика могат да се решат с по-прости и естествени средства. А що се отнася до човешкото съзнание, то е в основата си плод на историческото развитие и трябва да си остане такова, иначе се обезсмисля самото развитие. Всяко изкуствено изменение на човешката природа може да се окаже неприспособимо, дори фатално. Аз не мога да понасям изкуствени тъкани, да речем, та камо ли изкуствени хора.

— Не сте ли малко консервативен, другарю академик? — попита младият човек шеговито.

— Сигурно! — отвърна Урумов. — Така например никога не съм носил дрехи с ципове. И не съм ял кренвирши с найлонова обвивка.

— Академик Урумов, от гледна точка на биологията как вие виждате борбата против рака? Вярвате ли, че скоро ще бъде открито радикално средство против тая болест?

— Става дума не за болест, а за болести.

— И все пак принципът като че ли е един и същ…

— Не е точно така. Аз например съм привърженик на вирусната теория за възникването на рака. Макар да се съмнявам, че съществува специален вирус на рака.

— Според вас, има ли някакво обяснение тая загадка? — запита Христоса.

— Когато узнаем това, ще узнаем всичко — усмихна се академикът.

— Много ви благодаря за интересните отговори. Ще ми позволите ли сега един страничен въпрос?

— Моля!

— Според вас кой е най-сериозният проблем, кой го стои пред съвременното човечество?

— Да се преодолее разделението на света — отвърна академикът. — Да се постигне единно човечество. Нашата планета е тясна за две човечества, това я застрашава от гибел.

— А за чия сметка може да стане това?

— Може и да съм субективен, но аз съм за комунизма — поусмихна се Урумов. — А обективно — не може да се спре и да се върне обратно историческият процес.

Естествено Ирена бе възхитена от неговия телевизионен подвиг.

— Вие бяхте чудесен, господин професоре. Толкова спокоен и толкова точен, А трябва да добавя, че бяхте и ужасно фотогеничен.

Когато по-късно видя записа, академикът си помисли, че може би само последното е вярно. Наистина приличаше на класически учен от старата школа с благородната си мъртвешка осанка и с малко аскетично лице. Изглеждаше малко по-млад, отколкото огледалото му подсказваше, не така восъчен. Говореше спокойно, без запъване, мисълта му течеше гладко. Човек би казал, че паметта му изобщо не е засегната от възрастта, но академикът си знаеше по-добре от всички други, че това не е точно така.

— И все пак вие не казахте всичко, което знаете — добави замислено Ирена.

Урумов я погледна малко учудено.

— Но и не скрих нищо съществено — отвърна той неохотно. — Освен някои предположения, разбира се, или някои хипотези, както се казва на научен език.

По радиоуредбата се обадиха, че новият самолет е осигурен и че ще излети в 23 часа. Урумов се разтревожи. По време на своите скитания из Унгария бе загубил някъде домашните си ключове. Бедата не беше кой знае каква — и Сашо, и майка му имаха ключове от дома му. Той бе телеграфирал на Сашо да го чака с колата на летището. Сега хубаво щеше да почака — до полунощ. Сам той бе висял неведнъж и не два пъти на летища, знаеше колко е неприятно.

И точно в тоя миг той внезапно се досети, че не е купил никакъв подарък ни на своя племенник, ни на сестра си. Обикновено на летищата продаваха хубави стоки, но дали не е късно? Имаше в себе си малко чужда валута, парите нямаше да го затруднят. За негово щастие един от щандовете все още работеше. Нощта си беше нощ като всяка друга — обикновена и спокойна, самолети пристигаха и излитаха, чакалнята бърбореше непрекъснато и монотонно на езиците по света. Сега тъкмо под носа му минаваха като привидения с белите си сари половин дузина индуски. Той почака да се изниже тяхната рядка колона и се изправи пред щанда. След кратко колебание купи кашон английски цигари, газова запалка и бутилка „Джони Уокър“. Продаваха много хубави дамски жилетки на съседния щанд, но там бе затворено. Нещастната му сестра никога не бе блестяла с шанса си. Като се върна с покупките, неговият съсед го погледна зарадван.

— Уиски? — запита той благосклонно. — И аз си взех една бутилчица. След това премеждие да се качи човек трезвен в самолета, все едно да умира втори път.

Наистина, докато тръгна самолетът, той преполови бутилката. Пиеше уискито, както си е, топло и сухо, на края изглеждаше съвсем пиян. Дори като се качиха в самолета — продължи да пие. Летците бяха пристигнали още преди половин час, оживени и весели, може би наистина ги бяха измъкнали от някое заведение. Само стюардесата беше много сънлива, едва крепеше на прясно гримираното си лице своята професионална усмивка. Моторите изреваха безгрижно, самолетът излетя веднага в черното небе, без да го е грижа какво става с неговите пътници. В търбуха му бе тихо като в истински търбух на птица, хората седяха по местата си настръхнали и безмълвни. Тоя път пристигнаха съвсем благополучно, разбира се, но на летището го чакаше неприятна изненада — никой не го посрещна. Урумов безпомощно се оглеждаше, дори излезе навън от летището — никой! Той отиде до телефона и набра номера на сестра си.

— Ти ли си, Михаиле? — запита тя зарадвана.

— Аз съм, сестро. Не получихте ли телеграмата ми?

— Получих я още снощи… Но моят обесник не се завърна цял ден, зная ли къде да го търся.

Академикът и обясни, че си е загубил ключовете.

— Ами ще спиш у дома! — каза тя зарадвана. — Знаеш ли откога не си идвал? От сватбата ми.

Това беше вярно, той замълча за миг.

— А имаш ли представа къде е Сашо?

— Знам ли? На твоята вила, навярно. Каза ми, че работел там нещо. Ами той как да не знае, да не си се върнал по-рано?

— Два дни по-рано.

— Затуй — отвърна сестра му с облекчение. — Той мен не ме слуша, ама ти за него си бог.

— Хайде, глупости! — измърмори академикът. — Добре, аз ще отида до вилата с такси, пък ако не е там — ще дойда при теб.

— Еее! — възкликна тя огорчено. — Толкова пък да не искаш да дойдеш веднъж у дома.

— Старото куче, сестро, си знае колибата. Другаде не му е удобно.

— Добре, добре! И да му кажеш на моя хаймана да се прибира.

За щастие въпреки късния час намери някакво такси. Като чу адреса, шофьорът се понамръщи и така лудо зафуча с колата, че Урумов се стресна повече, отколкото при аварията със самолета. Пресякоха центъра — тих и пуст в тоя час на нощта, и продължиха нататък. Когато наближиха съвсем, той видя между клоните на дърветата светналите прозорци на вилата. Това наистина бе шанс — Сашо дари не си бе легнал. Иначе, както нямаше звънец, кой знае как щеше да го събуди.

Той плати на шофьора и тръгна през градината. От отворените прозорци се носеше слаба музика. Да, сигурно не бе сам, никой те слуша сам музика през късните часове на нощта. И академикът реши да почука, доста силно и настоятелно при това. Скоро вратата се отвори, на прага се появи Сашо. Академикът забеляза много добре, че младежът се смути много повече, отколкото можеше да се очаква.

— Ти ли си? — възкликна той доста объркан. — Ами аз те очаквах към понеделник, вторник… Нищо, добре дошъл, влез.

Академикът се накани да влезе, но Сашо все още не се отместваше от вратата.

— Исках да ти кажа, че имам гости… Така че не се учудвай.

— Ни най-малко — каза академикът.

— Защо не ми се обади? Чаках телеграма от тебе!

— Това е дълга история — отвърна вуйчо му. — Най-напред да ти видя гостите.

Те влязоха в хола — Сашо с куфарите.

— Боже, как си ги носил — мърмореше той… — Момчета, една мъничка изненада. Това е вуйчо ми… Както виждате, имам много представителен вуйчо.

Всички в хола станаха. Всъщност бяха още двама младежи и три момичета, всички много леко облечени. Урумов имаше чувството, че едно от момичетата току-що бе станало от коленете на някакъв брадат субект с разгърдена до пъпа риза.

— Ще започна с Криста — посочи той хубавото тъмнооко момиче.

Урумов пое суха и лека ръчичка, тъмните очи го гледаха с нескрита симпатия.

— Това е Донка… Препоръчвам ти тоя корнишон, може да ти потрябва. Казва се Кишев или съкратено — Кишо. А това са семейство Секеларови — и двамата художници.

Значи, тая малка космата госпожичка е била всъщност на коленете на мъжа си.

— Нищо, седнете — каза Урумов. — Ще ме почерпите ли нещо?

Сашо го гледаше с недоумение — шегуваше ли се, сериозно ли говореше?

— Вуйчо, как да ти кажа — имаме само кубински ром. Малко е силен за тебе.

— Добре, тогава ще почерпя аз… Но трябва да ми донесеш най-напред сака — оставих го под едно дърво до входа.

Докато Сашо изтича за сака, Урумов поразгледа компанията. Най-хубаво впечатление правеше, разбира се, това — тъмноокото. Както се бяха разпределили по местата, изглежда, че беше приятелка на неговия племенник. Навярно беше много чувствителна, той просто усети как потрепера вътрешно като листенце под изпитателния му поглед. Нещо дръзко, дори до степента на нахалството, се усещаше в брадатия. Устните му бяха много червени, почти малинови — това го дразнеше. Само погледът му, макар и малко предизвикателен, бе интелигентен и жив. Другите му се сториха незначителни.

Сашо скоро се върна със сака, Урумов нехайно измъкна от нея бутилката „Джони Уокър“.

— Ура! — извика самотно Кишо и брадавиците му сякаш се приготвиха да литнат.

Докато Сашо сервираше чашите и леда, Урумов им разказа приключението си със самолета. И, разбира се, малко преувеличи, беше длъжен да преувеличи. Искаше му се да стане с нещо интересен на младежите, чувствуваше се виновен, дето така неочаквано бе се втурнал в тяхната компания.

— Като пристигнахме, всички започнаха да се целуват — летци, стюардеси, пътници.

Дори не се изчерви от безсрамната си лъжа.

— Ти имаше ли нещо подръка? — пошегува се Сашо.

— Само един потен експерт.

— Пфу! — обади се Донка.

Тя зяпаше така в академика, сякаш се готвеше да го глътне. Всъщност за пръв път й се случваше да беседва с жив академик. А тоя като че ли бе изваден от калъф — толкова приличаше на истински.

— А страшничко ли беше? — попита тя стеснително. И с това събра учудените погледи на всички — никой не я беше виждал досега да говори стеснително.

— Нищо на тоя свят не е толкова страшно за един стар човек. — И понеже Донка продължаваше да го зяпа недоверчиво, той добави, тоя път само на нея: — Всъщност хората не се плашат толкова от смъртта, колкото от болката. Особено младите хора си въобразяват, че всяка смърт е придружена от някаква нечувана болка.

— Тъй ами! — възкликна удивено момичето. — Смъртта защо е смърт?

Взеха чашите, чукнаха се, но Урумов отпи само една мъничка глътка. Изведнъж се почувствува тъжен, после някаква пустота измести всичко. Шумовете изведнъж затихнаха в ушите му, светлините потъмняха. Тоя внезапен пад след прилива на жизнени сили през последния половин месец едва ли не го уплаши.

— Слушайте, момчета, аз ще си вървя — каза той внезапно. — Само че Сашо трябва да ме изпрати. А пък вие си останете.

— Добре, вуйчо — отвърна младежът.

Той усети много ясно облекчението в гласа му. Чувството му за пустота и самотност още повече се усили. Но като си тръгна, академикът внезапно забеляза опаката страна на някаква картина, подпряна на стената. Навярно беше маслена картина в грубо боядисана бяла рамка. Изведнъж, без да съзнава какво прави, той я обърна. И остана така — изтръпнал, без да може да откъсне погледа си от нея. Всъщност не приличаше на човек, който гледа картина, а сякаш внезапно бе потънал в самия себе си.

— Ваша ли е тая картина? — попита той тихо, почти безизразно.

— Да, моя — отвърна художникът.

Плътна синьолилава нощ, два бели коня, които почти се сливаха с нея. Единият от конете, по-едрият, бе вдигнал изящната си муцуна към смръщеното небе. Другият бе обърнал малко назад малката си главичка, извивката на шията му беше нещо, което не бе виждал никога досега.

— Продавате ли я? — запита академикът.

— Вече я продадох.

— На кого?

— На една българка от Калифорния! — отвърна неохотно художникът.

Само това не очакваше да чуе.

— И с какво се занимава тая българка?

— Казва, че имала мотел край Сан Диего.

— Да, ясно — измърмори Урумов. — Знаете ли какво са мотелите край Сан Диего? Публични домове за моряци от военния флот…

Художникът враждебно мълчеше, брадата му сякаш се понаежи. Може би не бе започнал тоя разговор по най-добрия начин.

— Тя сама ли избра картината? — продължи Урумов. — Или вие това й предложихте.

— Да, тя сама — отвърна брадатият.

— Защо не й предложите нещо друго? Много ми се иска да купя тая картина.

— Вече не е удобно — отвърна все така неохотно художникът.

— Колко ти плати?

— Двеста долара.

— Бих могъл да ви ги платя в левове. А тя да си отнесе в Калифорния нещо друго… — Урумов го погледна прямо. — Не толкова добродетелно.

— Бих могъл да предложа на вас нещо друго — каза художникът. — Още по-добродетелно.

— Мене ме интересува темата — каза Урумов. — Макар да не съм букмекер.

— Имам и други коне.

— Вие не ме разбирате — каза Урумов с досада. — Нищо, довиждане.

По-късно, докато още се клатушкаха с колата по черния път, Сашо запита:

— Наистина ли ти харесва тая картина?

— Да, много е хубава.

— И все пак не трябваше да му даваш възможност да си вири чак толкова носа! Простак такъв! Като се върна, ще го изхвърля като парцал!

Изглеждаше искрено ядосан, Урумов не си спомняше да го е виждал друг път така сърдит.

— Защо?… Според мен така би трябвало да постъпи всеки почтен човек.

— Какъв — почтен? — говореше Сашо раздразнено. — Държи двеста долара в джоба си, а смуче чуждо уиски. Ще му го изкарам през носа.

— Във всеки случай това надали ще направи картината по-лоша.

— Вуйчо, ти ще имаш тая картина! — каза младежът решително. — Та дори ако стане нужда да го заколя и закопая в дерето.

Академикът си помисли, че от един съвременен младеж може да се очаква и такова разрешение на проблемите.

— С какво име се ползува той?… Между своите колеги, искам да кажа.

— Знам ли, те всички са маниаци… Всеки случай не го смятат за гений.

Бяха излезли вече на шосето, колата безшумно се плъзгаше между тъмните притихнали вили, скрити в сенките на дърветата. Като че ли привидения живееха в тия вили, Урумов рядко виждаше някой прозорец да свети.

— А не може ли да нарисува друга? Също такава? — досети се изведнъж младежът.

— Не, мойто момче, в изкуството нищо хубаво не може да се направи два пъти.

— Да, но тя надали знае това!

— Коя?

— Тая шантава калифорнийска сводница.

Академикът се засмя:

— Какво пък, можем да проверим неговата почтеност — каза той.

— Бъди спокоен! Вуйчо, знаеш ли, че ми се виждаш доста променен?

— В какъв смисъл?

— И аз не мога да разбера в какъв. Но нещо се е променило, това се усеща. Походката ти например. Сега стъпваш много по-твърдо, по-отсечено.

— Искаш да кажеш, че преди това съм се мъкнал като плужек?

— Какво е това плужек?

— Охлюв без къщичка на гърба.

— Да, прощавай, вуйчо, ама се беше малко отпуснал… Сега, както казват, си позачервил гребена. Имам чувството, че Донка лапна по тебе — добави той шеговито.

— Коя е Донка?

— Тая — високата. Никога не съм я виждал така опулена.

— Другото момиче твоя приятелка ли е?

— Нещо такова.

— А сериозно ли е?

— Малко по-сериозно от друг път. Вуйчо, разсърди ли се, дето намери тая тайфа във вилата?

— Ни най-малко — отвърна Урумов искрено. — Даже съжалявам, че не можах да ви направя компания. А момичето е наистина момиче — добави той. — Може да вярваш на един стар човек.

— Да пукна, ако не е така.

— Трийсет години съм бил професор — продължи Урумов. — Възпитавал съм няколко поколения. Сега като че ли децата направо стават жени, както какавидите — пеперуди.

— И доста нахални при това — съгласи се охотно Сашо. — Криста е друга.

Когато пристигнаха, Сашо помогна на вуйчо си да пренесе багажа. Всъщност куфарите пренесе той, академикът взе само сака и чантата. Апартаментът бе грижливо почистен и разтребен, изглежда, че сестра му го е проветрявала всеки ден. Щом прекрачи прага, и като че ли нещо се отпусна в него, нещо, което през всички тия последни дни преди заминаването е било напрегнато и неспокойно. Той бе пристигнал в дома си — в своя единствен дом. Наистина като някакво старо куче, което вечно се връща към своята колиба, та дори на нейно място да са построили екарисаж за кучета.

— Ами сега можеш да си вървиш — каза Урумов. — Върви, върви, компанията те чака.

Щом външната врата щракна, той тръгна бавно през апартамента. Оглеждаше всичко, едва доловимо поклащаше посивялата си глава. Когато влезе в спалнята, не почувствува никакво вълнение. Неговото старо легло бе разтребено за лягане, на възглавницата бе поставена, грижливо изгладена, най-хубавата му лятна пижама. Той отвори гардероба — оттам бе изнесено почти всичко. Никакви шишенца и кутийки нямаше пред тоалетното огледало, нищо освен един мъжки гребен и една стара четка за коса със сребърна дръжка. Тя се бе постарала да заличи всичко, което би му напомняло по някакъв начин за нея. И едва когато започна да се съблича, някаква мъртва болка притисна сърцето му. Напред, напред — тая граница трябва да се прескочи. Трябва да се прескочи.

Той лежеше в мрака, сърцето му бе неспокойно. И изведнъж си припомни белите коне, сините бели коне, в нощ, каквато не е възможна — гъста като кръв, студена като стъкло. Изящните ноздри, отворени като очи, стремително опънатата шия. Той знаеше много добре защо иска да купи картината. Това беше всъщност неговият пръв спомен, първото нещо, което бяха зърнал; смаяните му детски очи. Светът не беше се появил пред него постепенно и бавно, не бе изплувал от сенките, не бе се втвърдил от хаоса. И тъй да е било — той не го помнеше. Светът се бе отворил пред него, както се отваря театрална завеса. И тогава той бе видял синята нощ и белите коне, които отчетливо чаткаха с железните си копита. Висок кабриолет с корави седалища и дъсчени облегалки, който подскачаше по неравния път. Спускаха се по някаква глуха планинска клисура, конете тичаха в равен тръс, отначало той виждаше само гърбовете им и острите им уши. Спускаха се тъй цяла вечност, сякаш пътуваха за някакъв друг, тъмен и подземен свят. И макар да бе нощ, той виждаше всичко с поразителна яснота. Седеше до майка си, тя го бе прегърнала и завила с мокрия си шал. До нея бе седнал баща му. Той не виждаше и не помнеше лицата им. Срещу тях се бе свил като че ли малко уплашено брат му Тома с фуражка и къси до глезените панталони. Редом с него бе задрямала Цонка, първата тяхна слугиня, която помнеше първия му другар в игрите, първата му учителка. И тя се бе завила в дебел домашен шал, големите й меки гърди тежко се друсаха. Пътуваха тъй цяла вечност. Никой не говореше, не се чуваха дори звънчетата, които съпътствуваха цялото му детство. Нищо освен конете — белите коне.

Най-сетне пристигнаха. Файтонът бе влязъл в някакъв двор, святкаше жълтеникав фенер, чуваше се тиха човешка гълчава. Не виждаше нищо освен белите коне, които пръхтяха уморени и от време на време удряха с копита по земята. Слугинята го взе в меките си прегръдки и го понесе през прустове и сайванти. След това тъмната завеса отново се спусна, трябваше да минат много месеци, преди да прогледне втори път за света.

Много по-късно, като разпита подробно баща си, той установи, че е бил на година и девет месеца. Бяха пътували през Арабаконак за Вършец, бяха пристигнали късно през нощта поради някакво скъсване на конския впряг.

— Как е възможно да помниш? — бе казал учуден баща му. — Ти беше толкова малък!

— Ето че помня!

— На тая възраст! — все още недоумяващ, бе измърморил баща му. — Но това е против науката.

Тогава за пръв път се бе усъмнил в точността и силата на науките. И това съмнение му бе останало за цял живот.