Нощем с белите коне

1

Беше едва краят на ноември, а вън валеше сняг, толкова едър и мокър, че се налепваше като каша по витринното стъкло. В ресторанта бе много светло, по празните маси блестяха излъсканите метални пепелници. Скупчени на една от крайните маси, келнерите нещо тихо, но оживено си говореха. Навярно удумваха някого, своя управител може би, защото от време на време се обръщаха и поглеждаха недоверчиво към Сашо. И напразно се тревожеха, той изобщо не ги забелязваше. Облегнат с лакти на пустата маса, младежът с досада поглеждаше навън. В мътната светлина на лампите минаваха улисани хора, повечето с шлифери, но имаше по сака и без шапки, с вдигнати яки и ръце в джобовете. До обед денят бе направо топъл, дори прашен, от няколко дни улиците воняха нетърпимо на бензин. След това небето започна постепенно да посинява, без да прииждат облаци, сякаш само се боядисваше. Стана още по-задушно. Но към два часа, тъкмо когато Сашо минаваше по „Раковски“, внезапно и остро духна вятър, едно старче се затича подир шапката си, под невъзмутимия профил на Вазов от барелефа на своя музей. Момичетата попритиснаха късите си полички, тия, които бяха с панталони, се чувствуваха по-удобно. Сашо повдигна изненадано нос към небето — безнадеждна и безрадостна сивота, макар че в сърцето му чуруликаше някакво канарче, малко пресипнало, но все пак канарче. Днеска за него беше хубав ден, искаше му се всички хора да се усмихват. Но, кажи-речи, никой не правеше това, особено след като вятърът се усили. Духа тъй няколко часа, след това спря така внезапно, както бе почнал.

Но едва привечер заваля студен дъждец, който скоро се превърна в сняг.

Тая изрядна бяла маса със сгънати салфетки и подредени прибори започна да го подтиска. Беше я ангажирал днес на обед и както е редно, сам бе пристигнал пет минути преди уреченото време. Но оттогава мина повече от половин час, а все още никой не пристигаше. В друг случай надали би обърнал особено внимание, но днес бе готов да се обиди. Тоя ден не бе като всички други, днес той бе защитил в университета дипломната си работа. Всъщност нямаше от кого да я защищава, всички я бяха харесали. Поискаха му само някои допълнителни обяснения, но точно тука той бе в стихията си. Прекъснаха го след няколко минути и го изпратиха с усмивка — благосклонни и съвсем мъничко завистливи, както винаги в подобни случаи. За талантливия човек на тоя свят няма прегради, както обичаше да казва Кишо. За талантливия човек са отворени всички врати освен една — тая, която му трябва. Сашо обичаше каламбурите, макар че не вярваше в тях. В края на краищата той знаеше, че ще отвори вратата, която му трябва. Тъкмо затова даваше тая вечеря, както е редно, когато човек поема нов път в живота си. Наистина беше поканил само няколко души, но ги беше поканил не къде да е, а в хубав и скъп ресторант. Нищо не им костваше на тия майни да бъдат поне малко по-възпитани. Решителните дни в живота на човека може би наистина се броят на пръсти.

Първа пристигна Донка. Изглеждаше като зашеметена и със своето ярко червено пончо и зелени панталони приличаше на голямо крачещо лале. Беше малко отслабнала през лятото, очите й блестяха като на гладна котка. Седнала-неседнала, тя се залови за газираната води и я изгълта направо от бутилката, без дори да мигне.

— Ти от Сахара ли идваш? — попита той.

— У Антоанета бях — отвърна тя и безцеремонно се уригна. — Нищо, прощавай… — Лицето й изведнъж просветля. — Знаеш ли, извадих кент флеш майорен от пики.

— И как стана това? — попита Сашо без особен интерес.

— Как стана ли? — едва ли не крякна възбудено тя. — Бате Фанчо Куклата беше блинд, аз имам кента до рига… Казвам тройно, разбира се. Бате Фанчо тегли две карти. Ами сега?… Нали знаеш какъв рефлекс вадя на покера. И аз тегля две карти. Имах пики рига, вале десятка, получих асо и дама. А той понеже е джентълмен с жените, си получава своята четвърта осмица. Първа заигравам аз — десет чипа. Той…

Сашо изключи за половин минута. Другите как да е, но Криста защо се бавеше? Тя не закъсняваше никога, обикновено идваше първа. Винаги я намираше там, където трябваше да го чака, спокойно си гризеше гевречето или ближеше сладолед. Това момиче като че ли не знаеше какво е скука. Толкова е интересно да се зяпа уличното движение, казваше тя. „Знаеш ли, мишенце, преди малко мина Калата, нямаш представа колко е посивял. Като видя как съм се опулила срещу него, той ми удари едно око и си отмина.“ Да, имаше много ведър характер неговото мишенце, освен когато работите се отнасяха до майка й. Беше му забранила дори да се обажда по телефона у тях, майка й се разстройвала, като я търсели разни момчета. Какви момчета? Защо момчета? Той не е момче, а кандидат за научен работник. Тая непозната майка вече от месеци му ходеше по нервите, но по тоя въпрос Криста не беше склонна да прави компромиси.

Когато включи отново, Донка тъкмо казваше:

— Ама ти не ме слушаш!

— Как да не те слушам? Само се чудя защо никой не идва.

— Ще ти кажа защо!… В тоя момент Криста тъкмо бърше сополите на майка си и рони сълзи заедно с нея… Ще ти почерни живота тая жена, ако ти стане тъща…

— Няма такава опасност! — каза Сашо хладно.

— Да ти стане тъща? — погледна го тя бързо.

— Не, да ми почерни живота.

— Ти си превъзходен егоист — отвърна Донка невъзмутимо. — Тебе даже не могат да те одраскат.

— Аз ли съм егоист? — погледна я той презрително. — Дето ви мъкна цяло лято с колата на вуйчо?… И ви поях с най-отбрано уиски?

— Сантори — каза тя. — Това изобщо не е уиски.

— Само веднъж беше сантори, маймуно такава.

— Е, добре де!… Да не си го правил заради мене? Знам ви аз какви сте баламурници, особено в размножителния период.

— Приличам ли на баламурник? — попита той малко високомерно.

— Е, не съвсем! — съгласи се внезапно тя. — Не се отказваш, ако ти падне и нещо допълнително…

Сашо стреснато замълча. За пръв път Донка му напомняше за тая тяхна единствена грешна нощ. Но сега го гледаше спокойно и малко насмешливо, очите й, полирани още през лятото, все тъй си блещукаха. Досега се бе държала така, сякаш нищо не се бе случило между тях, какво изведнъж я беше прихванало?

— Ето ги двете Фифета! — каза тя. — Басирам се, че Мими е била на козметичка, затова закъсняха.

Двамата Секеларови се настаниха мълчаливо на масата, не казаха дори здрасти. Малкото Фифе наистина бе ходило на козметичка, приличаше на одрана. Бяха й свалили хубавите мустачки, кажи-речи, до косъм, оскубаното бе намазала лекичко с крем, така че пак си имаше мустачки, макар и бели. Но в замяна на това брадата на голямото Фифе изглеждаше непипната от месеци. Кишо се бе пошегувал веднъж, че като влязла някаква муха в брадата му, излязла оттам след половин година. Много се измъчила в тоя лабиринт, горката, щяла да умре от глад, отчаяно бръмчала за помощ. Хари чувал, разбира се, че нещо бръмчи, но малкото Фифе го уверявало, че то е в главата му. Сега той се бе приближил до масата някак си дебнешком, криеше нещо зад тесния си гръб. После се разбра, че е картина.

Щом седнаха, лицето на малкото Фифе веднага потъна в пот. Жестокото дране на космите го бе изнервило, по лицето й от време на време пробягваха леки тикове. Хари, все тъй мълчалив и равнодушен, разопакова картината — само погледът го издаваше, че е спокоен горе-долу като Везувий. Когато я подпря на стената, се чу първото леко бучене — никой не изохка от възторг. Даже напротив, Сашо я гледаше малко резигнирано, най-сетне измърмори:

— Да, хуу-бава… Всъщност какво представлява? Кентаври пасат зеле?

— Не се втелявай! — каза мрачно художникът. — Това са берачки на лавандула. Ако не ти харесва, мога да си я взема обратно.

— Как пък не! — отвърна живо младежът. — Единственият художествен предмет в нашия скромен еснафски дом. Ако не се смята един ковьор на майка ми, нейна саморъчна изработка от пансиона.

Той продължи да гледа картината, след всеки миг тя все повече му харесваше.

— Ще я покажа на вуйчо, разбира се! Тоя подарък не е ли малко скъп?

— Аз не правя търговия с изкуството — отвърна художникът.

И навярно беше прав. Веднъж се беше изпуснал пред Кишо, че през целия си живот е продал всичко на всичко четири картини. А бил нарисувал около четиристотин. Кишо просто се чудеше къде може да е дянал другите. Художникът внимателно дебнеше израженията на лицата им.

— Защо трябва една картина да се разбира от пръв поглед? — запита той. — Това означава, че не съдържа нищо особено.

Сашо охотно се съгласи. Ковьорът на майка му представлявал „Грабването на сабинянките“. Като бил съвсем малък, той си мислил, че някакви мъже гъделичкат някакви жени. И да им бъде по-удобно на мъжете, жените малко се били разсъблекли. Не изглеждало, че това кой знае колко ги забавлява, някои дори се опитвали да побягнат. Едва когато поотраснал, той се решил да запита майка си: „Мамо ма, тия защо ги гъделичкат?“ „Не ги гъделичкат, а ги крадат“ — отвърнала майка му. Той си помислил, че се шегува. Кой е луд да краде жени? Жени, колкото щеш, не можеш да се разминеш от тях по улицата. Друго е, ако ги давеха, да речем, но наблизо не се виждало ни море, ни река. Хари го слушаше намусено, а всъщност даже не го слушаше. Както винаги, той бе ужасно гладен, чувствуваше се готов да изяде цяло прасе. А на всичко отгоре, преди да тръгнат, бе прочел в едно старо списание как се приготовлявало хоботче на много млад слон — като се заравяло в опалена в земята пещ. Ставало като мозък.

— Слушай, поръчай поне нещо за пиене — прекъсна го той нетърпеливо.

Сашо поръча водка и сайра — комбинацията беше много хубава. Докато чакаха, пристигна Кишо, по летни сандали на всичко отгоре. Краката му бяха съвсем мокри, но изглеждаше някак особено сгорещен и възбуден. Оказа се, че единствените свестни обувки в къщи взел брат му, тъй като трябвало да отиде на концерт на Ойстрах.

— Абсолютен кретен — оплака се той беззлобно. — Няма пари за обувки, а се мъкне по разни скъпи концерти. Това какво е?

— Сайра! — отвърна Донка.

Докато келнерът се обърна, ометоха сайрата. Кишо незабавно поръча още пет порции.

— Слушай, не се ли увличаш? — попита Сашо внимателно. — Не забравяй, че си дошъл по летни сандали!

— Тая поръчка аз плащам! — каза Кишо натъртено. — Пет порции, моля. И за какво пестите лимоните, донесете ни цял лимон.

Докато келнерът се оттегляше с достойнство, той добави доволно.

— Днеска съм сключил най-голямата сделка в живота си! Край на асистенската сиромашия!

Никой не му обърна внимание. Отдавна се беше прочул със своите сделки и трампи — обикновено кон за кокошка. Последният път бе заменил фотографически апарат за детска количка. И за какво му беше тази детска количка? Кишо мрачно мълчеше. Донка съвсем случайно беше узнала, че я подарил на малката си сестра по случай нейната първа рожба.

— Какво, не вярвате ли? — продължи той язвително. — Напускам с омерзение университета, отивам на частна практика.

— Каква частна практика? — попита скептично Донка. — Къде има сега частна практика?

— И все пак има! — заяви тържествено Кишо.

И разказа подробно. Някакъв белгийски менажер внесъл в България японски електронни устройства за забавни игри. Инсталирал ги в „Луна парк“ и започнал да ги експлоатира. Автоматите били нещо удивително и като техническо устройство, и като ефект. Имало там стрелба по бойни самолети, футболни мачове, изкусно кормуване. Минала седмица, минали две, и автоматите започнали да се развалят. Устройството им било наистина извънредно фино и сложно, дори сам менажерът нямал ясна представа за тях.

— Изобщо у нас никой не е в състояние да ги поправи. Никой освен мен, разбира се! — Той се удари така силно в гърдите, че две-три грахчета от руската салата излетяха като куршум от устата му. — Та дори и за мен това не беше чак толкова лесно, тоя кретен изобщо не е донесъл схемите. Сега — все едно, че ще ги измислям аз.

Най-сетне някой упътил менажера към Станислав Кишев, дипломиран инженер, асистент в университета. Богатият менажер се държал робско като католически прелат в двора на папата. Донесъл му бутилка Балантай и кутия виенски шоколадови бонбони. Докато опитвали бонбоните и уискито, менажерът му изложил патилата си. Макар да изглеждал крайно смирен, все пак бил добре информиран.

— Слушайте, господин Кишев, аз ви предлагам много изгодна сделка! — заявил той. — Вие получавате в университета сто и петдесет лева. Аз ще ви дам четиристотин… И дори няма да имате работно време — само ще поправяте автоматите, когато се повредят.

Всички го зяпнаха, предложението наистина не беше за пренебрегване.

— И ти съгласи ли се? — попита Донка.

— А как? — погледна я враждебно Кишо. — Ти на мое място ще откажеш ли?

— Разбира се, че няма да откажа… Но ще поискам поне шестотин… Ти с тия сандали ли беше?

— Ами с кои?

— Той те е взел за пълен бунак — каза тя убедено. — Щом ти е предложил четиристотин, значи е бил готов да даде поне двойно.

Кишо остана със зяпнали уста, черните пуканки по лицето му лекичко избледняха.

— Знаеш ли, че си права! — каза сломено той. — Ами, разбира се!… След туй аз си направих сметката — той губи по сто лева на ден от развалените машини.

— Видиш ли? — каза Донка.

— Добре де — намеси се Сашо, — но защо трябва да напускаш университета?

— А как? — Кишо се понамръщи. — Да служа едновременно на бога и на мамона?

— Дума да не става! — каза решително младежът. — Да си оставиш университета заради някакви си детски играчки! Тая няма да я бъде!

— Как няма, като е факт!… Аз подписах договор — днес в шест часа в кафе „България“. При това с неговия паркер, тъй като нямах на ръка нещо по-подходящо. — Кишо се засмя. — Дори взех триста лева аванс, искаш ли да ти ги покажа?

Не стана нужда, тъй като извикаха Сашо на телефона. Беше Криста, гласът й звучеше доста унило.

— Няма да дойда — каза тя. — Колкото и да ми е неприятно.

— Защо?

— Не мога да ти кажа сега — обаждам ти се от уличен телефон. — Утре ще ти обясня, като се видим.

Той се опита да протестира, но, разбира се, съвсем напразно. Тя отговаряше едносложно, гласът й ставаше все по-хладен.

— Моля ти се — да прекъснем тоя разговор. Хората слушат какво говоря.

— Добре — каза той и тръсна телефона, без да каже дори „довиждане“.

Като се върна на масата, Донка го гледаше изпитателно.

— Познах ли? — каза тя шеговито.

Сашо махна с ръка, но нищо не й отвърна. Чувствуваше се разстроен, това нелепо съперничество с тая непозната, капризна майка съвсем го изнервяше. Но, разбира се, много повече го дразнеше поведението на Криста. В края на краищата никое съвременно момиче не би предпочело майка си пред един истински сериозен приятел.

— Още по една голяма водка! — кимна той на келнера, макар че това не беше предвидено в предварителната му сметка.

Преди няколко дни бе излязла статията в „Простори“. Неговият акуратен вуйчо веднага бе взел остатъка от хонорара и му го бе връчил с шеговита усмивка: „На тая възраст добре ти плащат, мойто момче.“ Сумата наистина беше прилична. Тогава какво има да му мисли? Щом парите ще стигнат за сметката — всичко друго е без значение. Не, не вярваше, че е егоист, както преди малко го бе обвинила Донка. Не беше ни най-малко стиснат, макар че като всеки разумен човек не обичаше да пилее напразно пари. В това отношение никак не приличаше на баща си, по-скоро на своя дядо, когото бе виждал само от старите семейни фотографии.

Тоя път малко бързичко се напиха. Всеки си имаше своите тревоги и вълнения, дори малкото Фифе, което се бе посъвзело от козметичния шок и от време на време страдалчески им се усмихваше. Пиха алиготе с киевския котлет, след това, както бяха вътрешно поразклатени, всички изведнъж го обърнаха на коняк. Това вече им дойде множко, Кишо, който през цялото време бе мълчал, унесен в своите нови проекти, изведнъж поиска да вдигне тост.

— Може! — съгласи се снизходително Сашо. — Но ако го измърмориш под носа си.

Отначало Кишо наистина говореше под носа си, дори малко пелтечеше, но постепенно гласът му укрепна:

— Това Копеле е по-младо от нас, но никак не е загубено — започна той. — И все пак хич да не си мисли, че като е завършил с отличие, е хванал дядо боже за каламбаците. Тая диплома вече никой няма да я погледне. За живота не са нужни никакви дипломи, дори много ум не е нужен. За живота са нужни преди всичко здрави лакти. И да умееш да работиш с тях.

— Ти умееш ли? — засмя се Донка.

— Ако умеех, нямаше да стоя десет години асистент… — измърмори той мрачно. — И какво още е нужно?… Та това е известно още от класиката, да не кажа от гръцката митология. Гъвкав гръбнак, разбира се! И ловкост! Не е достатъчно просто да се подмазваш. Трябва преди всичко да умееш да се подмазваш — с мярка, дори с известно достойнство. Нашият декан, да речем, никак не обича грубите и вулгарни подмазвачи. Нека да бъда справедлив, може би изобщо не обича подмазвачите. Но сам не разбира колко тъпичко и ловко си го пързалят. А той си въобразява на всичко отгоре, че е честен и независим. И какво друго исках да кажа — той се запъна — наистина, може би то беше най-важното…

— Ще си го спомниш утре — каза Сашо.

— Е, тогава благодаря за вниманието! — завърши обидено Кишо. — Както се изразяват някои стари, възпитани хора по телевизията.

И навярно всичко щеше да свърши с тоя малък тост, ако Кишо не бе се заинатил да ги води на бар. В края на краищата и той имал право да почерпи веднъж, макар и с аванса на белгийския капиталист. Всички се съгласиха охотно освен Сашо.

— Там няма да те пуснат с тия брадавици! — каза решително той. — И с тия летни сандали на всичко отгоре.

За сандалите беше съвсем прав — портиерите щяха да го изхвърлят като парцал още на входа. За беля Донка успя да намери компромисно разрешение.

— Ами да отидем в барчето на ресторанта — предложи тя. — Толкова е тъмно, че може да влезеш бос.

— Аз искам истински бар… С програма.

— С програма — като си купиш обувки, — отвърна безжалостно Донка.

Кишо се примири. Слязоха един етаж по-долу и всичко беше готово. Барчето наистина беше необикновено тъмно и едва-едва осветено от противните червени абажури на лампите. Имаше само пет-шест маси и малко повече фикуси и филодендрони край стените и по ъглите, които стояха там като недохранени привидения с протегнати шии, сякаш надзъртаха какво има по масите. Настаниха се край една от тях с пукнато черно стъкло, недоверчиво се огледаха. Имаше само още една компания в барчето, някави мустакати чужденци, твърде вулгарни на вид, единият с някаква съмнителна пришка на бузата, залепена на кръстче с лейкопласт. Както е редно, забавляваха ги две проскубани момичета с кръгло изрисувани кукумявчи очи и толкова къси поли, че не ставаха и за престилчици. Навярно не бяха вечеряли, защото усилено зобеха фъстъци.

— Ама пък заведение! — измърмори Сашо. Пристига келнерът, на червената светлина на лампите лицето му приличаше на бифтек. Кишо поръча цяла бутилка уиски, лед и газирана вода. Така поне щяха да знаят какво пият. Иначе в тъмното можеха да им пробутат каквото си искат. Когато допиха втората бутилка, малкото Фифе сладко спеше на масата, а Донка танцуваше сама на дансинга под отегчения поглед на бармана. Най-сетне той спря магнетофона и каза решително:

— Край!… Повече нито капка!…

Макар да беше здравата пиян, Кишо си прибра рестото, ако не до стотинка, поне до левче. Едва събудиха Фифето, то се прозяваше и мляскаше така сладко, сякаш току-що бе похапнала в съня си. Както и да е, успяха да изнесат навън тленните си останки. На улицата беше много студено. Вятърът подсвирваше с най-тънките си зимни флейти. Само Сашо стоеше здраво на краката си, за пръв път през цялата вечер на лицето му се бе появила слаба усмивка. Двете Фифета помъкнаха подръка Кишо, краката на частника някак смешно изпреварваха мършавия му задник. Като го откри най-сетне в мрака, Донка здраво се вкопча в ръката му.

— Ще ме изпратиш ли?

— Ами какво да правя! — отвърна с досада младежът.

Той въздъхна и я помъкна по заледените тротоари. След всяка пресечка краката й омекваха все повече и повече, тя вече едва ли не лежеше върху него. Подхлъзнаха се на един ъгъл, главата на Донка дрънна яко на тротоара. Сашо успя с мъка да я изправи и в това боричкане — преструваше ли се, или не — но напълни ръцете му с бюста си. Когато пристигнаха най-сетне до дома й, той се бе загрял като термофорна възглавничка. Сашо я подпря на домофона, извади ключа от чантичката й и как да е успя да отвори външната врата.

— Няма ли да се качиш за малко горе? — попита тя направо.

— Какво да правя?

— Нищо, ще посвирим на пианото.

— Добре — каза той.

Сашо знаеше, че техните са на екскурзия, сега навярно корабът им цепеше водите на морето някъде към Сицилия.

— Имам много хубаво пиано — бърбореше тя. — Трябва само да го акордираме.

Акордираха го до пет часа. Бяха съвсем изтрезнели, чувствуваха се отвратително. Донка отиде да свари кафе, върна се оттам мрачна като Горгона.

— Слушай! — каза тя сърдито. — Ако научи нещо Криста, да знаеш, че ще ти избия зъбите.

— И аз твоите — отвърна Сашо злостно.

— За моите няма да стане нужда. Ти дрънкащ какво трябва и какво не трябва. Защо си й казал за първия път?

Сашо мълчеше намусен.

— Каза ли й?

— Казах й — измърмори той. — Аз не умея да лъжа.

— Ама пък обяснение! Не умеел да лъже! Значи, ако те попита утре — ти отново ще й кажеш?

— Няма да ме попита.

— Няма да те попита? Ти за теле ли я смяташ?… Сто пъти го е помислила тая нощ. И чакам всеки момент да ми звънне.

— Напразно чакаш!… Ако не друго — Криста има достойнство.

— А аз нямам ли?

— Поне никак не ти личеше — измърмори злорадо той.

— Виждаш ли какъв си нахал!… А твоето къде е?

— Все пак аз съм мъж! И не започнах пръв тая история!

— А ти много добре знаеше, че съм пияна!

— Ама пък приказки! — каза той искрено отвратен. — Това е обяснение за някой шофьор, не за момиче.

— Аз пък да пукна, ако седна друг път на твоя маса.

Дърляха се тъй още четвърт час, озлобени един към друг и настръхнали. Най-сетне той си отиде. Навън сякаш бе станало още по-студено, в предутринния мрак мъкнеха тежките си туловища тролейбуси с мътни недоспали очи и заскрежени чела. В студа бързаха наежени хора, трамваите профучаваха край тях с осветените си стъкла. Новият ден почваше с шумове, със сини мълнии от електрическите проводници, с тежък дъх на бензин. И така щеше да свърши, само че хората вместо да бързат, щяха да се клатят уморено към домовете си.

И Сашо бързаше, макар че сам не знаеше за какво. Бързаше просто от нерви, от ярост към себе си. Дори не разбираше откъде идва тая ярост и защо. В крайна сметка Криста си го беше заслужила. Момиче, което предпочита майка си пред своя приятел, надали заслужава по-добра участ. И все пак не оттам идваха угризенията, а от някакъв друг, много по-тежък спомен. От нещо, което изведнъж бе раздвоило живота му, бе го направило сякаш някакъв друг човек.

Прибра се в къщи много тихичко, за да не събуди майка си. В спалнята, на възглавницата, тя му бе оставила бележка: „Вуйчо ти каза веднага да му се обадиш“. Какво го бе прихванало вуйчо му? Освен ако е прочел внимателно статията му в списанието. Той обърна хартийката и написа на обратната страна: „Събуди ме в осем.“ После обидено се пъхна в леглото си.

Може би това беше първата му любов. Или поне така пишеше в старите книги. Днес никой не говореше за първа любов, неща от тоя род обикновено потъваха в мъглата на неясните спомени. Сега трудно се помнеше последната, та камо ли първата. Криста навярно е имала първа любов — мислеше той. Тя е от тоя изчезващ вид на жалкото човешко млекопитаещо. Той старателно избягваше в спомените си своята първа любов, но все пак тя съществуваше. То се знае и преди това имаше в живота му някои дреболии, но каква любов е да се влюбиш в учителката по френски език? Или пък в някое от тия малки глупачета, които стоят опулени срещу празната черна дъска?

Тогава беше четиринайсетгодишен, много добре си спомняше това. Както всяка друга година, летуваха в Обзор, кой знае защо, майка му бе харесала това прашно село, където всяка сутрин се чудеха къде какво да закусят. Тя го мъкнеше там още от най-ранна възраст, за голямо удоволствие на видния столичен шивач, който през тия двайсетина дни спокойно и сито погуляваше, без да се стряска сутрин къде всъщност се е събудил. Той лично поощряваше нещастната майка да мъкне синчето на морски бани, където децата, според шивача, великолепно се калявали. Сигурно имаше нещо вярно в това, защото, макар и мършав, Сашо беше много здраво момче, никога не бе боледувал дори от сливици.

Отсядаха винаги в една и съща квартира при някаква мрачна, бездетна гагаузка, която ги гледаше така накриво, сякаш никога не си плащаха наема. Готвеха си на котлонче в двора, вечер ядяха неизменно диня със сирене, освен в събота вечер, когато го водеха на кебапчета. И точно тогава между дините и кебапчетата той се влюби в някакво мълчаливо и плахо момиче от интерната за даровити деца. Беше някак особено и странно на вид, личицето му беше слабичко и като че ли малко преждевременно застаряло, но имаше много хубави, умни очи, които го караха да се чувствува недодялан и глупав. Сузи свиреше на цигулка, но това никак не го впечатляваше. В ония години негов любим инструмент беше барабанът естествено, както впрочем на повечето момчета. Но тон, разбира се, не каза това на Сузи, пред нея се лигавеше, че едва не умира от любов към цигулките, особено към виолите. Те се разхождаха вечер край морето, което плискаше равнодушно в краката им, мълчаха или пък Сузи му задаваше мъчни въпроси:

— Чел ли си „Гьоста Берлинг“? Не си ли? А „Пер Гюнт“?

— Кои са тия писатели? — питаше неловко момчето.

— Това не са писатели, а книги — отвръщаше строго Сузи. — А Якоб Васерман?

— Да, разбира се, много хубав роман!

— Какъв роман, това е писател! Нима не си чел Кристиян Ваншафе? — запитваше тя с искрено учудване.

— А ти чела ли си „Мъглявините на Андромеда“? — опита се той да я затрудни.

— Да, но не ми хареса… По-хубава е „Соларис“, но и тя много не ми хареса. Аз не обичам фантастични книги, там любовта е измислена.

Той никога не бе чувал ни за такива книги, ни за такива писатели. Това го караше да се чувствува унизен, излагаше го пред собствените му очи. Нищо и никакво момиченце с остри плешки и костеливи колене, а знаеше дори за Норберт Винер и Федерико Фелини. Само на цигулката никога не свиреше, дори не говореше за нея, макар че бе видял една сутрин да я държи в ръцете си с някакво особено унесено изражение. Веднъж той все пак я запита защо не свири.

— Сега съм тук на почивка — отвърна тя малко неохотно.

— А тогава защо си я взела? Тя го погледна учудено.

— А как без нея?

Тогава за пръв път той разбра, че каквото и да става между тях, цигулката винаги ще бъде в душата й преди него, може би неизмеримо преди него. Това го изпълваше с ярост, той вървеше като сянка подире й, може би страдаше. И сигурно е страдал, макар че това бе изчезнало от паметта му. Скоро след това Сашо й се обясни горещо в любов, закле й се във вечна вярност. Каза й, че ще се ожени за нея, щом свършат гимназия, след това двамата ще работят и следват. Беше ужасно искрен в тия свои объркани и несвързани обещания, въпреки че вечният спокоен плисък на морето се опитваше мъничко да ги охлади. Не успя дотам, но все пак той смътно усещаше в дъното на тая непонятна дори за него история и мъничко безсилие, мъничко или много, сам не можеше да разбере. Тя го изслуша, без да каже нито думичка, нито веднъж не се обърна да го погледне. Най-сетне той запита уплашено:

— Ти не искаш ли?

— Искам! — отвърна тя тихо.

Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че се е зачервила като праскова — лека, прозирна руменинка, която може би за пръв път се появяваше по лицето й.

— Ще работя като келнерка! — добави тя поривисто.

— Защо? По-хубаво е да свириш!

— Да свиря? — тя го погледна смаяно. — Да свиря пред разни простаци?

Пет дни те живяха като в треска. Чувствуваха се малко стреснати от големите обещания, които си бяха направили, вече не говореха за тях. Но бяха щастливи. Разхождаха се заедно, плаваха заедно, макар и рядко, той чуваше нейния крехък, ронлив смях. Но вечер винаги ставаше мълчалива и сериозна, понякога трескаво хващаше ръката му със своите корави, студени пръсти. И все пак всички опити да я целуне оставаха безуспешни. „Друг път — казваше тя. — Моля ти се, друг път!“ Това го огорчаваше, но той се мъчеше да го забрави. В края на краищата истинската любов е много повече от някакви си целувки. Тогава той още не подозираше, че може да рухне само за една нощ, дори само за няколко мига.

В техния дом живееше още едно семейство — всъщност някаква млада жена с двете си момчета, едното на шест, другото на осем години. Беше тъмноока, малко сухичка, доста невзрачна и както му се струваше тогава, съвсем леля, макар че едва ли минаваше трийсет години. Момчето някак смътно усещаше от време на време нейния поглед, който сякаш минаваше като ръка през цялото му тяло, позагоряло, изящно стройно в юношеската си чистота. Но Сашо просто не си даваше сметка за това, той бе влюбен. Двете й момченца вървяха като сенки подире му, още рано сутрин подаваха стриганите си главички през отворения прозорец. Отначало те му досаждаха, но после свикна с тях, дори ги обикна. Учеше ги да плуват, да крадат плодове, да ловят отровно зелени лапинки на кея. За тях той беше неизчерпаем извор на детско щастие.

През тая вечер майка му отиде на гости у една своя приятелка — поканили я на белот и домашно винце. Сашо си легна към десет часа, но не заспа веднага, остана да послуша транзистора, който предаваше забавна музика. И тъкмо тогава вратата се отвори, в стаята влезе съседката им, от която всъщност ги делеше само една стена. Стори му се в тоя миг едва ли не уплашена, гласът й звучеше някак задавено, макар че се стараеше да го направи обикновен и ласкав.

— Сашо, може ли да послушам малко музика?

— Ами добре — отвърна той учудено.

Тя седна на леглото му, дишаше тежко, мъчеше се да се съвземе. Той смътно усети нещо, дори прибра малко краката си. Но едва когато погледите им се срещнаха, той изведнъж разбра, че за пръв път ще му се случи това велико и тайнствено нещо, за което бе мислил безброй пъти. И до смърт силно пожела да му се случи. Тя продължаваше да го гледа, той лежеше като хипнотизиран, не помръдваше. Изведнъж времето изчезна, светлините изчезнаха, изчезна стаята, изчезна всичко. Най-сетне тя протегна ръка и я положи на корема му. Тя го галеше и където минеше дланта й, сякаш изгаряше кожата му. После стана, като залитна леко, и угаси лампата.

Когато тя си отиде, той лежа дълго като зашеметен. Сърцето му бе празно, никакви мисли нямаше в главата му, никакви спомени. И никакво чувство, че се е случило нещо особено в живота му. Искаше му се да заспи и наистина скоро заспа, макар че нощта беше необикновено топла и задушна. Едва когато, се събуди, той изведнъж разбра, че просто е убил любовта си, истинската си голяма любов, вечната като морето. И като че ли нямаше сили да съжалява за това или просто не искаше. Вечерта, когато се срещна със Сузи, сърцето му громко биеше. Но в него нямаше ни капка любов. Може би малко жалост, може би разкаяние, мъка дори, но любов нямаше, любовта сякаш се бе изпарила. „Сега най-важното е тя да не разбере нищо — мислеше уплашено той. — Сега само това е важно!“

Не беше никак лесно да се поддържа тая лъжа. Но на четвъртия ден Сузи замина малко неочаквано, без да разбере нищо. Вечерта преди раздялата тя плака край морето и му позволи да я целуне — толкова бърза целувка и толкова неловка, че той едва я усети. Уговориха се да се видят, щом той се върне, отново се заклеха във вечна любов. Но на сутринта, когато претъпканият автобус замина, като вдигаше след себе си облаци бял прахоляк, той се почувствува така облекчен, като никой друг път в живота си. Сега можеше отново да ходи, където си иска, и да прави, каквото си иска, без да се страхува от нищо. И да си спомня и мисли за това, без да се плаши от себе си. И може би щеше да намери начин да го направи поне още веднъж. Ставаше червен като рак при тая мисъл, усещаше как между плещите му се стича лепкава пот. И наистина го направи една късна нощ в нейната собствена стая, на собственото й легло, докато двете му малки приятелчета спяха полуголи на другото. Само за половин час той се бе превърнал, без да съзнава това, от чист юноша в най-обикновено прасе. И никога след това не го разбра.

Когато се върна в София, той дори не помисли да се обади на Сузи. Те нямаха телефон, но той имаше. Може би тя щеше да го потърси. И безобидният телефон се превърна за него в малко, хищно животно с отровни зъби. Винаги трепкаше, когато чуеше неговия припрян звън. Сам никога не се обаждаше, крещеше злобно на майка си: „Няма ме!“ Тя просто се чудеше какво е станало с момчето, защо напоследък е такъв нервен и зъл. Разбира се, нищо не подозираше. И отде можеше да знае, че след две такива остри преживявания той изведнъж е останал без нито едно. По нейно време подобни неща не се случваха на момчетата Но минаха месец-два и всичко започна да избледнява. Но той не знаеше, че не е изчезнало и че не може да изчезне.

Само се бе утаило някъде в длъбините. Водата се бе избистрила, но дъното вече не беше същото.

Сега у него бе останал само един дълбок, инстинктивен страх — да не я срещне някъде случайно по улиците. Той не разбираше, че тоя страх е хубав, всъщност съвестта му бе жива. Но вече никога не я срещна, макар и случайно, нито по улиците, нито по ресторантите. И само веднъж я видя, и то след много години.

А тя ставаше все по-известна и по-известна, за нея говореха като за някакво чудо. Печелеше международни конкурси, на момичешка възраст получи Димитровска награда. Виждаше често нейните портрети по витрини и по списания. Струваше му се, че си остава все същата, че нищо в нея не се променя. А всъщност не виждаше промените, образът от портретите бе само символ, зад който съзираше спомена от момчешките години. Пък и избягваше да се заглежда в портретите й, не четеше никога критиките и бележките за нейните концерти. Чувството за вина не бе намаляло нито с една трошица, нито с едно зрънце. То само се бе скрило някъде под утайките. Но понякога, макар и за мигове, в тъмни, пияни нощи в него се появяваше страшното усещане, че някога, много отдавна, е убил дете — убил го е, без да разбере и без да усети, съвсем неволно и несъзнателно, а след това е убил и спомена, убил е всичко, което може да породи тоя спомен. Ето защо той просто не разбра как е купил билет за един от концертите й. Не изпитваше ни вълнение, ни любопитство, просто чувствуваше, че трябва да отиде. Бяха изминали седем години от последната им среща, сега всичко му се струваше като сън.

Сузи излезе на сцената с малко твърда, неграциозна походка. И изведнъж дъхът му спря, той не помръдваше от мястото си. А като че ли нямаше причини да се вълнува, по-скоро би трябвало да се чувствува облекчен. Тя изглеждаше направо грозна в тоя миг под силната светлина на лампите. Шията и бе суха, бузите малко увехнали, гърдите й изглеждаха съвсем плоски под коравата брокатена рокля. И самата рокля му се стори зле ушита или просто не стоеше добре на несиметричната й фигура. Не му хареса и жестът, с който нагласи цигулката под брадичката си. Тя като че ли не обичаше вече своята цигулка, тя просто я експлоатираше, доста безцеремонно при това, тъй като не й остави никаква надежда, че може да помръдне в ръцете й. След това засвири.

Нейната музика го порази. Той не ходеше на концерти, това изкуство не го вълнуваше особено. Порази го преди всичко съвършенството на изпълнението, необикновената сила и увереност във всеки жест на ръката й, на всеки звук, който изтръгваше от тия невероятни струни. Но самата музика не стигаше до сърцето му, той не я усещаше. Или може би просто така му се струваше. Но той наблюдаваше очите й — в тях като че ли нямаше никакво вълнение, само някаква особена, нечовешка съсредоточеност. Когато най-сетне свърши, в залата избухнаха френетични аплодисменти. Непознатото момиче до него бе пребледняло, по лицето му пробягваха нервни тръпки. Той ли бе безчувствен, или тия около него бяха от някакъв друг свят? Дори не остана на втората част на концерта, страхуваше се от повече изпитания. Завърна се в къщи смутен и объркан, с чувство, че се е разминал с нещо в живота си, което вече никога няма да се повтори.

Само едно не разбираше той — че наистина е убил дете. Беше го убил през онова горещо лято край хладното море, което си остана докрай равнодушно към любовта им, към всяка човешка любов. Вместо сърце и обич на света се бе появило някакво странно чудовище на изкуството, което стряскаше всички. На пясъчния бряг, все тъй заливан от хладните води на морето, не бе останало нищо освен красиви, но мъртви мидени черупки.

2

Сутринта майка му едва го събуди. Когато най-сетне с мъка отвори очи, те си останаха тъй — стреснати и ококорени, — сякаш бе видял привидение. Тя се бе появила пред него в дълга лилава нощница, толкова прозирна, че се виждаше дори пъпа й. И сякаш не съзнаваше какво всъщност представлява, защото продължаваше да виси над него.

— Слушай, ти какво си навлякла? — попита той объркано.

— Ами нощница! — сопна се тя. — Какво се пулиш, не си ли виждал нощница?

Бедната му майка, наистина се беше побъркала. От няколко месеца се разхождаше из апартамента с парцалите на вуйна му, постоянно го стряскаше ту с някое мършаво деколте, ту с голия си костелив гръб. И не се съобразяваше ни най-малко със сезоните, обличаше, каквото и падне, въртеше се с часове пред старото шивашко огледало, отегчено и без това до смърт от човешки пози и суети. Но да се яви пред него в толкова прозрачна нощница — това и насън не бе очаквал.

— Ставай де — подканяше го тя сърдито. — Ставай, че вуйчо ти се обади още в седем. За какво те търси? — попита тя подозрително.

— Знам ли!

— Не ми се видя много радостен… Кой знае какво си забъркал! От тебе всичко може да се очаква.

„И от тебе!“ — помисли той, но прибави гласно:

— Отмести се де, как да стана, като ми висиш над главата.

Тя се отмести. На няколко крачки разстояние изглеждаше още по-смешна, дори жалка. Нощницата беше много широка за мършавата й фигура, тъй че се бе препасала с нещо като електрически шнур, не се виждаше добре от гънките. Когато тръгна към вратата, той едва не изплака след нея:

— Майчице мила, не ти ли е студено нощем?

— Не, защо?

— Ами ти си съвсем гола.

— Какво, като съм гола, ти си ми син! — отвърна тя възмутено.

— Добре де… и все пак… тая нощница е носена от умрял човек. За това не си ли помислила?

— Тогава е била жива! — каза нехайно майка му. — Хайде, ела да закусиш.

И отмъкна навън чамовия си задник заедно с тежката миризма на ориенталски парфюм. Вуйна му наистина имаше лошия навик да употребява много силни и тежки парфюми, предимно мускусни, така че едва се стоеше около нея. Сега майка му ли трябваше да възроди тая традиция? Няма как, ще я търпи поне докато си свърши запасите. Сашо се надигна мрачно, с натежала глава. Мъчеше се да си представи и вуйна си в тая нощница и чувствуваше, че го обзема страх. Може би тая изискана столична дама с римско лице не се е различавала по вкусовете си от обикновените истанбулски гювендии, както някога се изразяваше, пийнал, тейко му.

Той се облече и отиде в кухнята, изрядно чиста, както всичко в тоя дом, макар и доста поовехтяла. Майка му току-що бе избърсала линолеума, така че той проблясваше влажен на слабата виделина на утрото. Закуската беше готова и го чакаше. Сашо се добра до нея на пръсти, удобно се разположи на стола си. Той обичаше да закусва, това беше едно от малките удоволствия на деня. Сложи контакта на тостера, наряза две тънки филийки и ги пъхна в скаричката. Замириса приятно на загорял хляб и заличи съвсем спомена от парфюма. Внимателно, почти с любов, намаза върху парещото хлебче масло, прибави към всичко това и малко шунка. Тъкмо бе изхрускал първия сандвич и влезе майка му, тоя път в бяло японско кимоно.

— Днеска няма да готвя — каза тя, — тъй че си прави сметката.

— Добре — отвърна той.

— И кажи на вуйчо си, че ще дойда малко късно. Имам час.

— Какъв час? — не разбра той. — При козметичната.

По лицето му мина слаб гърч като при лека стомашна колика.

— Надявам се, че няма да излезеш с тоя тоалет — каза той.

— Защо, не ти ли харесва?

— Харесва ми, но ще изплашиш вуйчо.

— Прав си — отвърна тя разочарована и се понесе към препълнените си гардероби.

Сашо захапа без желание сандвича. Напоследък майка му наистина готвеше рядко, една тенджера зрял фасул с пушени ребра му стигаше за половин седмица. Той смътно усещаше, че губи всеки ден нещо от грижите и любовта на майка си. Като че ли всичко това прехвърляше на своя брат. Сашо просто се радваше, че се е отървал от нейното прекалено внимание. Освен удобства то носеше, разбира се, и досада. Сега се чувствуваше много по-свободен, това му беше достатъчно.

Пък и вуйчо му очевидно имаше нужда от повече грижи, поне докато свикне със самотата си. Но по-късно нейното поведение започна да го озадачава. Смътно усещаше, че им! нещо нередно в цялата тая история. Не се дразнеше и все пак не можеше да разбере как е възможно една майка да забрави собствения си син. И не за нещо друго, а заради брат си, който я бе забравил за цели десетилетия.

Но той не знаеше нищо за тях, нищо от тия малки неща, които се бяха случили преди половин век. Малката Ангелинка бе израсла самотна като котенце в големия пуст дом. Никой за нищо не я поглеждаше — с дни, та дори със седмици. Една от лелите й идваше да я навести от време на време, галеше тънката й косица, поплакваше. Това бе всичката й любов. А тя просто обожаваше своя мълчалив, разсеян брат, толкова висок и хубав и толкова мрачен. И не можеше да разбере защо я гледа така намусено. Много по-късно узна страшната причина — бе погубила майка си. Това неказано обвинение така я покруси, че тя изведнъж изстина към брат си, изстина към всички. Неговата женитба още повече ги раздалечи. И ето че сега отново се връщаше към него, към неизживяната чиста детска любов по пътища, които нейният син никога нямаше да проумее. „Никога! — мислеше го дори и самата тя. — Какво могат тия днешни момчетии, освен да гледат накриво майките си и да плюскат горчивия им вдовишки хляб.“ И много добре си го плюскаха. Тя бе забелязала преди малко с какви точни пестеливи движения настъргваше кашкавал върху горещия хляб. И как хубаво си го хрускаше. На кого всъщност приличаше това наслуки произведено семейно чудо? На баща си, на вуйчо си? Никой от тях не би си помръднал пръста, за да си приготви сандвич. Нейният нещастен брат, ако не му набута като на коте муцуната в яденето, тъй ще си остане гладен. Тя се преоблече и седна пред овалното огледало на снаха си — нейният брат й го бе преотстъпил, без да гъкне. Да, суха кожа, съвършено избелял синчец на очите — нищо, Данчето днеска ще я оправи. Но за всеки случай бръкна с костеливия си показалец в порцелановото бурканче „Ярдлей“ и мацна три бели петна — на върха на носа си и двете бузи. Слава богу, покойната не бе успяла да го измаже докрай. Точно в тоя момент външната врата хлопна, нейният син бе излязъл.

Сега той крачеше по улицата, загърнат в шлифера. Вече не бе така студено, около белите ивици на снега се бяха образували разлати тъмни петна — след час-два навярно всичко щеше да се стопи. И все пак нещо от флейтичките бе останало, тяхната тънка песен се чуваше по-ясно на ъглите. Макар да бе похапнал така хубавичко, не се чувствуваше много добре. Оттук-оттам се обаждаше по някой спомен, но той бързаше да го пропъди. Критичният момент щеше да бъде срещата с Криста. Жените са си жени, не е толкова лесно да ги излъжеш. И имат великолепно обоняние на всичко отгоре. Не е възможно да се докоснеш до една жена без никоя друга да разбере.

Така улисан в мисли и страхове, той дори не усети как се е отзовал пред прага на вуйчо си. Позвъни малко неуверено — не една и две вини носеше тая сутрин със себе си. Но тука е прав, тука не бива да отстъпва. Като го видя, вуйчо му се усмихна едва забележимо и го покани вътре. Обикновено го посрещаше малко разсеяно, измърморваше нещо неразбрано под носа си. Да, ситуацията е ясна, няма да има сериозен конфликт. Щом влезе в кабинета, и погледът му се изпълни докрай с белите коне на Хари, леко размити в синилката на нощта. Откакто академикът бе окачил картината в кабинета си, сякаш всичко вътре се бе преобразило, сякаш в дома бе влязла нежна млада жена.

— Е, и какво? — запита вуйчо му.

— Нищо — отвърна младежът.

— Ти се сещаш, разбира се, за какво те извиках.

— Да, сещам се.

— Там е работата, че едва снощи прочетох твоята статия.

— Защо моята? — усмихна се младежът. — Там е написано твоето име.

— И толкова по-зле! — каза сърдито вуйчо му. — Защото от мое име твърдиш неща, които никога и никъде не съм писал.

Сашо замълча. В последна сметка това наистина беше така. Академикът стана нетърпеливо от мястото си, нервно мина през стаята.

— Вуйчо, нека играем с открити карти — каза младежът. — При твоята научна работа, при всички опити не си ли имал предвид именно тая хипотеза?

— Това не е хипотеза. А само едно предположение, една възможност, която трябва да се провери.

— Значи, правилно съм те разбрал! — отвърна младежът удовлетворено.

— Не, не си ме разбрал правилно! — каза рязко академикът. — А не се ли запита защо сам аз никъде не съм писал подобно нещо?

— Разбира се, че съм се питал… Но не можах да намеря никакъв разумен отговор.

— Защото си млад и нахален. А отговорът е съвсем ясен. Ако това е вярно, ще предизвика истинска революция в биологията…

— Ами точно така! — съгласи се доволно младежът.

— А не е така!… Не може да се говори за толкова сериозни неща без достатъчно доказателства.

— Но, вуйчо, аз съм ги взел от твоите собствени научни трудове. Макар че толкова си се пазил да не наречеш нещата директно.

Тук младежът внезапно се разпали. Всъщност само неговата хипотеза може да обясни какво означава понятието канцерогенно вещество. И какво общо има то с вируса? Разберем ли тая механика на отношения между жива и мъртва природа, тогава ще разберем всичко. Тука структурата вече не е форма, а друго лице на същината.

— Браво — измърмори вуйчо му.

Сашо го погледна внимателно — не, не се шегуваше. Тогава не му оставаше нищо, освен да кове докрай желязото. В крайна сметка „Простори“ е литературно, а не научно списание. В литературно списание човек може да фантазира, колкото си иска, стига в основата да лежат действителни или възможни факти. Та нали сам той го бе посъветвал да погледне по-широко, по-писателски на темата.

— Всъщност само това те оправдава — съгласи се неохотно академикът. — Но представи си, че някой мой колега прочете статията. Нали ще ме попита на какво основание съм стигнал до такива крайни възгледи? Аз какво да му кажа? Че се занимавам с научна фантастика?

— Ще му кажеш, че това е обикновена работна хипотеза.

— Слушай, мойто момче, в съвременната наука вече никой не си служи с хипотези. Сега се борави само със строго доказани научни факти.

— Толкова по-зле… Не можеш да събираш фактите по всички възможни посоки, все нещо трябва да имаш предвид… Та макар да е измишльотина.

Вуйчо му се понамръщи.

— Един учен не може да бръщолеви измишльотини.

— А защо пък трябва да се държи като сляп само във фактите? Понякога и въображението помага… Според мен най-големият изобретател от миналия век не е Едисон… а Жул Верн.

Тоя аргумент подействува много по-силно, отколкото Сашо очакваше. Академикът махна с ръка.

— Е, разбира се, нищо страшно не е станало. Дума повече, дума по-малко — не е от особено значение. Къде е майка ти?

— Ето че забравих да ти кажа… Ще закъснее днес.

— Значи, трябва да се справяме сами с кафето… Ти можеш ли?

— Разбира се! — отвърна учудено младежът. — Колко му е на едно кафе…

Академикът много хареса кафето. Докато го пиеха бавно, Сашо внимателно се похвали, че е защитил успешно дипломната си работа. Вуйчо му прие това като нещо съвсем естествено, дори не полюбопитствува за подробности.

— А сега какво мислиш да правиш? — попита той.

И с това сам влезе в клопката.

— Ами да работя като твой помощник.

Каза го малко шеговито, но погледът му беше съвсем сериозен. И имаше усещането, че вуйчо му едва забележимо трепна, след това го изгледа от главата до петите, сякаш не бе го виждал от месеци.

— Не ти ли се струва, че е малко неудобно — запита той.

— Кое му е неудобното?

— Ами директорът да назначи при себе си своя племенник.

— Аз съм първенец на випуска, вуйчо… И имам право на избор. — Той се усмихна. — Ти трябва май да се чувствуваш поласкан, че избрах именно тебе…

— Разбира се, че съм поласкан… — измърмори вуйчо му. — И все пак не е ли по-добре да те пратя в института на Лазаров?

— Вуйчо, аз не се интересувам от морфология. Аз се интересувам от твоите проблеми.

— Това е така… И все пак…

Вуйчо му неохотно млъкна, виждаше се, че тоя разговор му е крайно неприятен.

— Не разбирам защо са тия скрупули! — каза Сашо обидено. — Работата трябва да се гледа по същина… Ако съм подходящ за тая работа, какво значение има кой ми е вуйчо?

— Все пак става дума за сериозни принципи, мойто момче… Ако не се спазват — всички учреждения и институти ще се задръстят с бездарници.

Младежът се замисли дълбоко.

— Добре, вуйчо, все едно, че не сме говорили нищо — каза той сухо.

В бюфета на ректората беше много задушно, тежко миришеше на влага и канална вода. Група хлапаци бяха застанали точно на входа, разчесваха брадите си в някакъв празен спор. („И все пак Ретфорд не е Нюман — дочу той. — Нюман си е Нюман, Нюман е мъж.“) Нюман може да е мъж, но те какви мъже са с тия пилешки плешки и гуреливи очи? Брандо! — изкряка друг, докато той си пробиваше път с лакти. Вътре Сашо се огледа — над раменете, над невчесаните коси — и най-сетне я зърна. Разговаряше с някакъв пелтек и го подръпваше разсеяно за копчето на ямурлука, като го гледаше внимателно в устата, сякаш ронеше оттам не думи, а бисери. Но щом го видя, Криста мигновено заряза кавалера си.

— Малко закъсня — каза тя.

Не беше толкова малко — повече от половин час. Сега пък Сашо започна да пелтечи от гняв и възмущение, докато й разказваше за вуйчо си. Всичко можел да очаква от него, но не и това убийствено равнодушие. Но за негово учудване и Криста не му се видя чак толкова възмутена или развълнувана. Ами такива са те академиците, подхвърли тя, като го помъкна навън. Тъй де, не е щъркел, та да глътне веднага жабата! Има да я почуква с клюна си по главата най-малко половин месец. Важно е веднъж да свикне с тая мисъл, после всичко е лесно. И защо му е тръснал изведнъж тоя сюрприз, трябвало е малко да го подготви.

— Откъде да знам, че е такъв мухльо! — каза мрачно младежът. — Винаги ми е правил впечатление на човек, който стои над дребните скрупули.

— Защо се чудиш? — вдигна рамене момичето. — Ти майка ми не си видял. Веднъж, като ни дойде леля на гости, взе от съседите половин хляб. И цяла нощ не мигна от притеснение. Сутринта става в тъмни зори да търси хляб по фурните.

— Кретени! — каза младежът обидено.

Криста се опита да ги защити. По-добре да са кретени, отколкото нахалници и дураци. И без това светът е заприщен от тях. Тя му говореше кротичко, но Сашо смътно усещаше, че умът й е някъде другаде. И най-сетне изплю своето малко камъче:

— Я по-добре ми разкажи как прекарахте снощи?

— Ами как! — измърмори неохотно Сашо. — Напихме се като говеда.

— Разкажи, разкажи, рицарю на печалния образ… Най-подробно ми разкажи…

И докато се измъкваха навън, той все тъй неохотно започна да й разказва какво се бе случило. Нарочно отдели най-много време за Кишо и неговото белгийско приключение. От време на време Криста му задаваше по някое въпросче, той усещаше скритото коварство в гласа й. Като стигна до това, как излезли от бара, той се увлече да обяснява колко било хлъзгаво и как двете Фифета едва отмъкнали Кишо.

— Ти ли изпрати Донка? — прекъсна го тя.

— Ами как? Няма да я оставя на улицата! — отвърна той с колкото се може по-естествен глас.

— Знаеш ли какво си прасе! — каза тя.

Но в гласа й нямаше ни кавга, ни укор — може би само малко съмнение.

— И докъде я изпрати?

— Докъде — до мъжката баня! — измърмори той недоволно. — Ами естествено, изпратих я до тях — аз бях най-трезвен.

— Спасителят в ръжта! — каза тя презрително. — Квалифициран изпращач. На такива като теб може ли да има човек доверие!

— Ами да си дошла снощи! — отвърна той сърдито. — А не да ми мрънкаш сега. Не се ли чувствуваш длъжна да ми дадеш поне някакво обяснение?

Той усети как лицето й изведнъж помръкна. Ако беше започнал с това — щеше да се спаси от целия разпит. Само майка й можеше с нещо да я отвлече и развълнува.

— Аз съм ти казвала — отвърна тя с горчивина. — Нещо става с майка ми през последните две-три години. Току тъй изведнъж, без никакъв повод, започва да плаче. Вчера ми е плакала от шест до осем.

— Климактериум — измърмори враждебно младежът.

— Какъв климактериум, тя е на петдесет и шест години — отвърна обидено Криста.

— Както и да е, но не съм виждал момиче толкова заплеснато по майка си. Един съвременен човек трябва да бъде малко по-обективен.

— Обективен не значи безсърдечен.

— А сърдечен не значи да не виждаш по-далече от собствения си нос.

Мълчаха сърдити, докато прекосиха Градската градина. Беше съвсем пуста, студът бе прогонил старците и провинциалните ученици, които се събираха тук като ята бездомни врабци. Слабото слънце бе разтопило скрежа по клоните на дърветата, сега те блестяха като антрацитови. Водата бавно се оцеждаше по тях и капеше на едри капки по голите бронзови бебета. Но след това имаше доста много витрини по „Стамболийски“, повечето с цветни фотоси, така че докато зяпаха, и сръднята им мина. И тъкмо пресичаха „Леге“, Криста изведнъж се закова уплашено на мястото си.

— Ето я! — опули се тя.

— Коя! — стресна се той.

— Майка ми!… Тая с кафявото палто!

Криста започна да отстъпва заднешком, и то така стремително, че Сашо едва я измъкна изпод гумите на едно такси.

— Пфу, ще те погуби тая хурия! — възкликна той ядосано.

И потърси с поглед хурията. Тая с кафявото палто му се видя стройна елегантна женица почти с момичешка фигура. Стъпваше много напето, имаше нещо жизнерадостно в походката й като в походката на собствената и дъщеря. За пръв път му се случваше да види такава гиздава плачеща върба, тя си беше чисто и просто тополка.

— Почакай ме тук!… Ей там — при килимите!

Криста се отправи робко към килимарския магазин.

Не беше никак трудно за Сашо да я заобиколи и тръгне насреща й. И я зазяпа така любопитно, че едва не му се откачи ченето. Сега, разбира се, годинките й личаха повече. Отпред раменете бяха малко превити, бузите леко хлътнали, косата отдавна бе загубила своята лъскавина. Но лицето и беше много приятно, кожата доста запазена, с изключение на торбичките под очите. Ясно от какво — да се плаче е предимство за всяка жена, но и лукс в същото време. Като че ли цялото й лице беше малко обезцветено от сълзите й. Но с това се свършваха всички беди, всичко друго си беше на място. Натрупваната с месеци враждебност се превърна в миг едва ли не в ярост. Като се разминаваха, тя като че ли усети погледа му. По чувствителното й лице мина мъничка неприятна тръпка, тя бегло го погледна. Очите й толкова много приличаха на очите на Криста, че той изтръпна. Но това като че ли още повече го вбеси.

— Как ти се видя? — посрещна го нетърпеливо Криста.

— Екстра! — отвърна той ядосано. — Ако не бях така добре възпитан, само с една дума щях да кажа, за какво плаче майка ти.

— Как не те е срам! Гамен! — избухна тя.

И побягна от него така стремително, че просто се разлепи върху една шопкиня, която излизаше от магазина, прегърнала като гигантско бебе някакъв свит на руло килим. Тоя път Сашо дори не я последва, толкова много беше ядосан. Да върви, да се пръждосва!… Ще му хаби нервите заради тоя женски октопод. Това не е никаква Ниобея, това си е жив Кронос, който лапа за десерт собствените си деца. Чувствуваше се така разстроен, че не знаеше какво да прави. Сега вече не му се разговаряше с оня подвижен кактус — Кишо. Да се прибере в къщи — още по-зле. Най-добре е да фрасне два големи коняка във „Варшава“. Но самата мисъл за алкохол му се стори отвратителна. Стига вече с тия гуляи, трябва да си седне на задника. Още повече че неговият вуйчо навярно ще престане да му дава поръчки.

И той отново се потътра към Луна парк, вече съвсем вкиснат, готов да се скара с когото и да е. Но за свой късмет Кишо не беше в Луна парк. Само една набъбнала като козунак касиерка седеше до входа и продаваше мрачно жетони за автоматите. Погледна го така недружелюбно, че той едва не се върна назад. Може би имаше право — вътре беше пълно с момчетии, нито един възрастен човек. Повечето от тях не играеха, просто се трупаха да зяпат завистливо тия, които все още имаха някой и друг лев. Помещението беше много студено, неприветливо, стените му изглеждаха немазани и небоядисани от времето на бомбардировките. Навярно е било някакъв склад, който набързо бяха приспособили като зала за забавления. Децата не са много придирчиви, готови са да сдъвчат и парче керемида, ако им кажеш, че е шоколад. На всичко отгоре японските автомати бяха така безвкусно вапцани и изрисувани, че той едва ги погледна.

И все пак остана да позяпа, привлечен главно от рекламата, която им бе направил Кишо. Най-съвременна електроника — да видим поне каква е. Всъщност не беше толкова зле — на стереоекрана самолетите летяха съвсем като истински на фона на изпъстреното с облаци небе. Бяха пъргави и подвижни като оси, нито за секунда не се задържаха на едно място. През това време играчът държеше лост с оптически мерник, проектиран върху екрана. Щом кръстачката попаднеше върху някой от самолетите, той мигновено изчезваше, сякаш се превръщаше във въздух. Но това не беше толкова лесно.

Скоро интересът на Сашо се прехвърли върху самия играч. Беше доста дебело момче, късите му панталонки бяха набити с превъзходно крехко месо. И лицето му бе бяло, масивно и спокойно. Нито едно мускулче не трепваше върху него, когато улучваше някой от самолетите. И ни най-малка гънчица на радост или задоволство по здраво стегнатите устни. Само за кратко мигновение в погледа му се появяваше някаква мътна студенина и отново угасваше. „Хладнокръвен убиец — помисли Сашо респектирай. — Опитен, добре трениран убиец с лоена топка в гърдите вместо сърце.“ Като свали и последния самолет, момчето бръкна в джоба си за нов жетон. И едва напъха ръката си в цепката, така всичко бе опънато от месо. Доста добре го бяха угоили неговите родители, навярно като в приказките режеха месо изпод петите си, за да хранят своето орле.

Сашо дори не усети как отиде да купи жетони от мрачната особа край вратата. И се залепи за първия свободен автомат. След половин час Кишо го намери там с възбудени очи и прехапан език.

— Роден съм за летец-изтребител! — каза той гордо. — Свалям ги като круши…

Отидоха да обядват в една шкембеджийница, така добре вмирисана, че Сашо едва не се върна от входа. Но Кишо го бутна грубо с длан по гърба, сърдито измърмори:

— Влизай, влизай, буржоазна отрепка такава!… Влизай да видиш какво яде народът.

Оказа се, че яде поне евтино. За един лев получиха и храна, и бира, а оцетът и червеният пипер бяха съвсем безплатни. Кишо си насипа толкова много от тях, че младежът го погледна уплашено.

— Ще се отровиш бе, човек!

— Гледай ти да не се отровиш! — изръмжа Кишо. — Аз съм от Простолюдието, моят стомах е свикнал. Дядо ми е бил биволар, а баща ми правеше лед в халите. Тъй си и умря — премръзнал. Беше в началото на юни, той ни помоли да запалим печката, усмихна се радостно и си замина.

Докато гълташе огнената чорба, Кишо му разказа туй-онуй за детството си. Голям глад изкарали, особено през войната. Баща му бил педя човек, а ядял като ламя. А нали тогава всичко било с купони. Изпояждал и храната на децата си, а веднъж изял цяла варена тиква, заедно с дръжката. Не им дал дори да я помиришат. Децата растели слабички, залитали от глад по улиците на Банишора. И напук на неграмотния си баща всички били отлични ученици.

— Ако не беше умрял — тъй щяхме да си отидем! — завърши той, прегракнал от лютевината. — На края щеше да изгълта и нас.

— И от какво умря?

— Знам ли? Баба рече — развил му се пъпът! Пъп ли бе, чудо ли бе! — Кишо се усмихна скръбно. — Помня само, че имаше ужасна памет. Макар че беше съвсем неграмотен, знаеше наизуст цялото свето писание. На него съм се метнал.

— Не ти личи! — каза скептично Сашо. — Помниш ли снощи кой те отведе в къщи?

— Наистина не помня… Но се събудих в седем часа, дойдох тук и само за час и половина поправих и трите апарата… Някой друг би се моткал с тях три седмици.

— А всъщност не си ли даваш сметка, че тая работа тук е временна.

— Защо да е временна?

— Ами утре белгиецът ще си отиде и ти ще си останеш с пръст в устата.

— Нали ти казах, че апаратите остават тук… И все някой трябва да ги поправя.

— Не ставай наивен! — каза мрачно младежът. — Току-виж, че назначили на твоето място някой водопроводчик. Особено ако е баджанак на директора.

— Все ми е едно! — отвърна ядосано Кишо. — Аз съм специалист. Имам златни ръце. По два цветни телевизора да поправям на ден, пак ще печеля повече от твоя вуйчо.

Наистина работите стояха точно така — Сашо много добре го знаеше. Нямаше нужда ни от фирма, ни от разрешително. Дори данъци нямаше да плаща на държавата. И всички щяха да го крият най-старателно зад гърба си — така лесно ли се намира техник за цветни телевизори? А тоя готов: звъннеш — идва. Любезен, възпитан, ще ти разкаже виц, а може да попълни и карето за бридж или за покер. На ръце ще го носят, ще подадат петиция в Държавния съвет, ако му се случи нещо.

— И все пак университетът си е университет! — каза неохотно младежът. — Само с хляб не се живее.

Кишо хвърли сърдито лъжицата на масата. Лицето му бе станало мътночервено — от пипера ли, от яда ли?

— Слушай бе, глупак, ти готов ли си цял живот да я караш с една асистентска заплата?

— Защо цял живот?

— И аз се питам — защо?… Глупав ли съм, неук ли съм, бездарен ли съм? Защо всички трябва да минават по гърба ми?

С това разговорът им приключи. Кишо се сърна обратно да си наобиколи владението, младежът се прибра у дома си. Нямаше никой у тях и толкова по-добре. Но в замяна на това парното отопление бе спряло — все същите номера. През май работеше като бясно, беше си изработило и за ноември. Той затвори завесите, зави се с две одеяла — и край! Като човек с чиста съвест заспа само за половин минута.

Когато най-сетне се събуди, в стаята бе студено и здрачно. Не можеше да разбере — сутрин ли е, вечер ли е? Чувствуваше се съвсем изпразнен, малко тъжен, неприятно усещане за безсмислица свиваше сърцето му. Прозя се огорчено, почеса се разсеяно между плешките и пусна телевизора. Белият екран се отвори и когато образът изплува от небитието, той видя смаян на едър план главата на Донка. Изглеждаше си съвсем същата, само с нова фризура на дълги масурчета, приличаше с нея на лорд мер на тържествено заседание. И говореше нещо — ясно, прилежно, с тон, който не търпеше никакви възражения. Когато камерата се изтегли, той видя журито, беше навярно някаква телевизионна викторина. Всички вдигнаха ентусиазирано петици. А когато показаха и голямото табло, той се убеди, че води убедително в точките. Как няма да води — седеше между останалите запъртъци висока и представителна като черногорска княгиня. Нито мускул не трепваше по лицето й, гледаше право в него, сякаш искаше да му каже: „Видя ли, глупако, само Криста ли е Криста на тоя свят!“ Сашо въздъхна и затвори телевизора.

Той отиде без настроение в кухнята. Майка му я нямаше, навярно показваше в някой съседски апартамент своите вмирисани на нафталин тоалети. И хладилникът беше съвсем празен, пък и защо да е пълен, нима внасяше нещо в него. Майка му добре си похапваше при вуйчо му, можеше да издържи и без вечеря. Той въздъхна отново — това вече не е живот. Нямаше ни пари, ни служба, ни храна, ни приятелка. Дори с любовницата се бе изпокарал. Какво да прави — да пропие и последните си левчета? Или пък да се отмъкне до „Варшава“ — може би на онова глупаче ще му дойде умът в главата.

След половин час той вече седеше във „Варшава“ пред висока чашка сироп и весело се кискаше. Срещу него се бе разположила Криста в най-добро разположение на духа.

3

Като погледна сутринта от прозореца на кабинета си, денят бе безнадеждно сив, без капчица жива светлинка. И улиците бяха пусти, само някакъв човек в широкопола омачкана шапка газеше до пояс в рядката мъгла, сякаш се готвеше да се гмурне в нея, като е басейн. И все пак академикът не се чувствуваше ни най-малко унил. Чувствуваше се чисто и просто гузен, да, гузен, и то пред момчето, пред своя племенник. Всичко, което бе казало вчера…

— Михале! — обади се някъде от апартамента сестра му!

— Какво има? — измънка той под носа си.

— Ела да закусиш!

Нещо тиранично бе започнало да се появява в гласа й, все още неукрепнали нотки, които, макар и далечно, напомняха гласа на баща му. Тоя властен урумовски глас все още живееше в него, в неговите спомени по-скоро и никъде другаде по света, мислеше той. И би се смаял, ако знаеше, че прозвучава понякога и в собствения му глас, макар и рядко, студен и изострен като лезвие. В своите очи той бе чисто и просто някакъв търпелив и кротък човечец, макар и нелишен от вътрешно достойнство. Точно в такъв вид потегли към кухнята, но в хола го посрещна сестра му.

— Пантофите! — каза тя строго.

Докато беше жива жена му, ходеше из целия апартамент с обувки, а когато си бе в кабинета — просто по чорапи. Академикът въздъхна и се върна покорно назад. От два-три месеца сестра му лъскаше като бясна червеникавият буков паркет, озлобена, че е безпомощна да го победи. Но все още не се предаваше. За да го пази в приличен вид, купи на брат си пантофи, а за себе си измъкна отнякъде плъстени туфли, толкова широки и неудобни, че ходеше в тях като патица. След малко академикът се настани край кафето си, край филийките препечен хляб, край маслините и маргарина, до които тя снизходително го бе допуснала.

„…което бе казало момчето вчера, си е чиста истина!“ — мислеше той. — Момчето си е момче и половина, няма за какво да се лъже. Може ли да го сравни с някой от най-близките си помощници? С никой, разбира се.

— Уж си учен човек — каза сестра му, — а не внимаваш какво ядеш.

— Няма значение — измънка той.

— Има значение!… Заприличал си на светец.

Ако трябваше да бъде съвсем точна — бе заприличал на маларичен светец на всичко отгоре. Това впечатление се усилваше от трескавия блясък на очите му през последните месеци, но тя не разбираше, че това не е признак ни на болест, ни на глад. В нейния брат се бяха запалили някакви нови огньове, потайни и непонятни и за самия него.

След половин час той вече крачеше към института с носна кърпичка до устата. Мъглата се беше вдигнала малко и сега висеше по голите клони на дърветата мръсна и сива, като бедняшко пране. Каквото и да е, но не бива да се мъкне повече с тая кола освен в краен случай, разбира се. Движение, движение — това е всичко. Движението е повече и от целите, които умират, щом ги постигнем. Но колко движение е останало, зародено в неговата собствена човешка машина? Да, трябва да уреди някак момчето. Ала толкова много държи на принципите — и за това има цяр. Ще го назначим, а след това Ще си подаде оставката. Както е започнал, Сашо ще свърши по-добре от него цялата работа.

Като стигна до Полиграфическия комбинат, той разбра с досада, че трябва да се връща назад. От една година институтът се бе пренесъл в нова сграда, но той като престарял цирков кон продължаваше да кръжи около стария манеж. Не можеше да свикне с тая нова сграда, е, линолеума и кънтящите стени, с тия проклети стенещи асансьори, които така често спираха между етажите. Не харесваше дори кабинета си, макар да беше доста просторен. Старата сграда бе строена, кажи-речи, като крепост, прозорците й бяха тесни и неудобни. Но през тия прозорци с грамадни чугунени дръжки и намаджунени стъкла от три десетилетия нахлуваше с клоните си грамаден стар бряст, та ставаше нужда всяка есен да ги подкастрят. Но в замяна на това пролетите бяха омайни, слънчевата светлина, прецедена през листака, изпълваше кабинета с рехава зеленикава виделина, като дъно на речен вир. И някакви птици пееха в ранните утрини из клоните, невидими, но сладкогласни — от ранна пролет, до късно лято. От време на време подхвъркваха леко жълтеникави, гълъбови, пъстри, но кои от тях пееха — никой не знаеше. От време на време запитваше някой доцент, някой старши научен сътрудник, някой младши: „Кажете за бога, какво е това пиле, което така неуморно от все сърце ни пее?“ Вдигаха рамене, гледаха го учудено. Дори не бяха го чули. Най-сетне започна да се дразни — какви са тия учени, дето не знаят едно най-обикновено пиле? Един ден му хрумна да попита чистачката, тя се ослуша само за миг и каза:

— Дрозд.

— Ами, разбира се! — възкликна зарадван академикът. — Естествено, дрозд. Покажи ми го да го видя.

Но едва след четвърт час успя да зърне малкия певец, притаен между клоните. А сега вместо бряст, от прозореца му се виждаше някакъв ръждив кулокран, насочил клюна към най-горния етаж на новостроящата се сграда. Приличаше на огромен щъркел, който се готвеше да клъвне някой от човешките скакалци, които сновяха там със своите жълти пластмасови каски.

В кабинета му го чакаха вестниците и няколко бюлетина. Но той ги прегледа едва-едва, обзет отново от колебания. Веднага ли да извика Скорчев, или да посъбере малко сили? Колкото повече минаваха годините, толкова повече се улавяше, че предпочита да отлага неприятните работи — за след час, за след два дни, докато ги забрави. Не, тоя път незабавно, докато съвсем не се е отказал.

— Ти ли си, Скорчев, можеш ли да дойдеш при мен?

— Да, разбира се. Да взема ли и отчета?

— Какъв отчет?

— Как какъв? За тримесечието.

— Добре, донеси го! — отвърна неохотно академикът.

След малко неговият заместник седеше на неудобния фотьойл, тапициран с изкуствена кожа, която кой знае защо, миришеше на мишовина. Тая миризма отначало го подтискаше и дразнеше, докато най-сетне свикна с нея и престана да я усеща. Но другите, особено случайни посетители, се чувствуваха неспокойни, подръпваха предпазливо въздух през ноздрите си, дискретно се оглеждаха. Това винаги развеселяваше Урумов, който като всеки възрастен човек мразеше и канени, и неканени гости.

Само Скорчев като че ли беше лишен от всякакво обоняние, спокойно седеше на мястото си. Беше съвсем плешив, с лице на сива, гумена кукла, леко изтрита по всички издатини и ръбове. Урумов отдавна страдаше от неприятното чувство, че ако го натисне по черепа, ще се чуе звук като от стар автомобилен клаксон.

— Скорчев, имаме ли свободен щат за асистент? Много добре знаеше, че има, но все пак чакаше нетърпеливо отговора.

— Имаме две свободни щатни единици, другарю Урумов.

— Е, това е чудесно! — каза академикът. — Имам пред вид една много сериозна кандидатура.

— Нямам нищо против, другарю Урумов.

— И аз нямам нищо против — усмихна се едва забележимо академикът. — Има само едно дребно неудобство — той ми е племенник.

— Мисля, че го познавам — отвърна Скорчев, но гуменото му лице не изразяваше нищо; ни протест, ни съгласие. Седеше все тъй отпуснат, само краката му, малко навити, като корени на мощно дърво, неспокойно помръднаха.

— Той завърши тая година като първенец на курса! — продължи Урумов. — И дипломната му работа е отлична, аз я прегледах много внимателно.

„Втора лъжа в разстояние само на една минута. Така е, като стъпи веднъж човек по наклонената плоскост“ — помисли той. Настана кратко, неловко мълчание.

— И все пак не ви съветвам, другарю Урумов — каза Скорчев сдържано.

Кой знае защо Урумов усети внезапно облекчение при тоя отговор.

— Защо, Скорчев? — попита той спокойно.

— Ще ви приказват, другарю Урумов… А вие винаги сте били човек с безукорна репутация.

— Надали е толкова безукорна, щом така лесно може да се компрометира. И не е това най-важно. Кажете ми с ръка на сърцето, Скорчев, какво право имам аз да запушвам пътя на един талантлив младеж само защото за нещастие съм му вуйчо.

— Да, разбирам ви много добре. И все пак не е ли по-разумно да го назначим някъде другаде? В университета например… Аз мога да се заема с тая работа.

— Но той се интересува именно от нашата наука. И по-специално от моите опити. Аз съм вече стар, Скорчев, надали ще издържа повече от няколко години. Все някой трябва да поеме моето дело.

— Вашето дело… — започна Скорчев. Внезапно на Урумов му хрумна един отчаян ход.

— Четохте ли моята статия в „Простори“?

— Разбира се — отвърна Скорчев.

Беше готов да каже: „Ето — тая статия не е моя. Тая статия я написа всъщност моят племенник“. Но думите така си и замряха на устата му. Той усети нещо особено в гласа на своя заместник, нещо, което го накара да го погледне внимателно.

— И какво ви е мнението за нея?

Урумов едва не притаи дъх, за да не смути своя събеседник. Гуменото лице така се обезкръви от притеснение, че започна да прилича на целулоидно.

— Прочетох я много внимателно — проговори най-сетне Скорчев. — И да ви кажа направо… — не знам дали ще ме разберете! — просто като че ли нямам желание да вникна в нейната същност.

— Защо, Скорчев?

Академикът усети, че гласът му прозвуча много строго, само с една нотка по-строго, отколкото му се искаше. В никой случай не биваше да стресне своя заместник.

— Аз, разбирам, това не е научен труд — продължи неохотно Скорчев. — Статията би трябвало да се разглежда по-скоро като… такова… като есе. Точно така я приех. Иначе просто бих се страхувал да погледна в същността на тоя проблем.

Урумов в първия миг не повярва на ушите си.

— В такъв смисъл бихте се страхували? — попита той търпеливо.

— Ами как да ви кажа — първо, това не е в кръга на моите занимания. И, второ, подобни изводи са, най-меко казано, доста песимистични. Те са в състояние да внесат униние, дори паника в нашето общество.

Урумов се понамръщи. И въпреки всичко той бе благодарен на заместника си, че му бе казал искрено своето мнение.

— Вижте какво, Скорчев, според мен най-важно е да се установи истината. А след това вече ще се преценява нейната стойност.

— Но това не може да бъде истина! — някак уплашено възкликна Скорчев. — Та вие сам я лансирате като предположение.

— Да, разбира се. Но то се подкрепя от доста факти…

— Другарю Урумов, аз не мога да споря с вас! — някак уморено се обади Скорчев. — Твърде много Ви уважавам, за да смятам, че сте постъпили лекомислени. Но ще ви кажа истината, че в института има сериозно брожение. Срещу вашата статия, искам да кажа.

— Така ли? — трепна Урумов.

— Така е, за съжаление. В крайна сметка вие ръководите един отговорен институт. И внезапно изненадвате своите собствени помощници с идеи, които никога не сте споделяли с тях. А ние вършим общо дело и трябва да го вършим заедно. За да можем и да отговаряме заедно.

Академикът го гледаше поразен. Досега самата проста мисъл не бе минавала през главата му.

— Да, вие сте напълно прав! — каза той тихо. — Там е работата, че понякога и учените не вярват в своите открития. Дори ако са съвсем безспорни, защото най-спорни са именно безспорните истини.

Тоя път заместникът му замълча. Мълчаха доста дълго, после академикът каза:

— Добре, помислете с партийния секретар, насрочете събрание. Там аз ще дам подробни разяснения за моята работа. И ще се извиня, ако е нужно.

— Не, не бива да се извинявате! — някак уплашено възкликна Скорчев. — Трябва разумно да се защитите, и то с полезните изводи на вашата… ъъъ… хипотеза! — Той едва не си изкълчи езика с последната дума.

Академикът стана от бюрото и отиде замислен до прозореца. Слънцето бе пробило тук-там мъглата и блестеше по влажните покриви на колите, паркирани във вътрешния двор на института. Тая с цвят на доматена салца е на доцент Азманов. Хубава кола, винаги много добре почистена. Отиваше идеално на знаменитото му сако от шотландски туид с цвят на увяхнали моркови; И Уелч е прав в крайна сметка. Интуицията е наистина усет за истина, независимо как се поражда.

— Доцент Азманов ли води тая кампания? — попит академикът внезапно.

Доцент Азманов — той си представи внезапно плешивата му глава, кръгла и лъскава като кестен. И имаше чувството, че зад гърба му настана някаква суматоха, която го изпълни с удовлетворение. Най-сетне се бе докопал до тромбата му, но не я беше стиснал достатъчно силно, за да се чуе звук.

— На събранието ще се разбере кой какво мисли — отвърна Скорчев.

Да, ясно, Уелч излезе прав.

— А по въпроса за асистентското място?

— Нека вашият племенник си подаде документите. И колкото по-рано, толкова по-добре.

— Да, естествено, докато съм все още директор! — засмя се неочаквано Урумов.

Скорчев нищо не отвърна — може би и тоя път бе улучил. Пък и сигурно е прав да мисли така, веднъж като се завърти шайбата, всичко може да се случи. Когато той се върна на мястото си, заместникът му смутено стана.

— Довиждане, другарю Урумов. Страхувам се, че излишно ви разтревожих.

— Ни най-малко! — усмихна се Урумов. — На тая възраст какво повече може да загуби човек?

Скорчев кимна и излезе, панталоните се усукваха около кривите му крака. Академикът тръгна отново из кабинета си. Брожение! Само тая дума не бе очаквал да чуе! Не се чувствуваше ни обиден, ни огорчен, само учуден. През десетилетията, които бяха изминали, никой не бе оспорил неговата власт. Нито се бе усъмнил в нея. И старшинството, и авторитетът му бяха неоспорими, делото — повече от внушително. Справедливо или не — ползуваше се с името на световен учен, беше действителен член на няколко академии. И изведнъж при първия малък повод — брожение! Дали Скорчев не преувеличаваше цялата работа?

Урумов се опита да попрегледа отчета, но работата му не спореше. И все пак напредваше бавно. Както винаги, всичко беше наред освен лабораторията може би. Това му се видя странно. Началникът на лабораторията беше един от най-спокойните и най-работливите в института. Ако неговата работа изостава — каква друга можеше да бъде наред? И изведнъж си даде сметка, че всъщност не познава своите хора. За него те по-скоро бяха символи на работата, която вършеха. Ето — затова се получават изненади. Чувства, страсти, амбиции — всичко това навярно мъждукаше или дори искреше под покрива на института, без да го подозира. Той пъхна ръце в джобовете на сакото си и потегли към лабораторията.

Като чу тихите стъпки по линолеума, Аврамов малко учудено го погледна. Изглеждаше доста невзрачен. Сухото, аскетично лице не подхождаше никак на мускулестата му фигура. Но затова пък главата му бе отлично скулптирана, особено дълбоко вдлъбнатите плоскости на двете му слепоочия. Той се обърна на кръглото си винтово столче, лицето му не изглеждаше никак гузно.

— Как е? — попита Урумов и приседна близо до него.

— Добре — отговори той кратко.

На всичко отгоре в гласа му като че ли се усещаха нотки на самочувствие.

— Не се съмнявам, че е добре — отвърна Урумов, — но не личи от отчета.

— От отчета ли? — попита разсеяно Аврамов. Явно, че умът му беше някъде другаде. — Да, разбира се. Но това е една формалност, тия отчети никой не ги чете.

— И аз ли? — усмихна се Урумов.

— А на вас най-малко би ви подхождало. Важното е какво всъщност се върши в тая лаборатория. Той се замисли за момент, после добави без тон на съжаление: — И все пак аз съм малко виновен пред вае.

— Тъй ли?

— Може би трябваше да ви кажа по-рано! — продължи Аврамов и академикът съвсем ясно усета скритото вълнение в гласа му, — Но на мен ми се струва, че стигнах до нещо важно, другарю Урумов. По свой самостоятелен път и то до нещо, което ще бъде от полза за вашата работа.

Академикът го погледна внимателно. По свой път — това никак не беше лошо.

— По кой проблем?

— По въпроса за катализаторите при обмяната на веществата. На нивото на клетката и клетъчното ядро.

— Да, интересно… И докъде стигнахте?

— Аз се натъкнах на тоя проблем малко случайно, в хода на вашите опити. Но не се решавах да ви кажа, страхувах се да не избързам. Вие знаете, тия неща, докато не се докажат, могат да изглеждат и абсурдни.

— Много добре знам! — кимна Урумов, учуден от странното съвпадение на проблемите. — Разбира се, вие имате моралното право да завършите сам опитите си. Това се казва право на авторство, макар че, изглежда, у нас не му обръщат внимание.

— Не, не за това! — възкликна живо Аврамов. — Всъщност аз имах нужда от вашата помощ. Но се страхувах да не стана смешен. Както ще разберете, работата е малко особена.

Урумов имаше чувството, че ръцете на неговия помощник се изпотиха от притеснение, той пи обърса в бялата си манта и без туй не съвсем безукорно чиста.

— Ами разкажете тогава… Ще се опитам да помогна, без да застраша авторството ви.

И Аврамов започна, доста възбудено при това. Колкото повече говореше, толкова повече растеше това вътрешно възбуждение, двете панички на слепоочията му започнаха да пулсират като живи. Академикът слушаше мълчаливо, лицето му не изразяваше нищо. Но колкото повече слушаше, толкова повече растеше в сърцето му притеснението и мъката. Той знаеше много добре, че трябва да каже своето мнение. И точно от това се страхуваше. Най-сетне Аврамов свърши и го погледна с такава няма надежда, че академикът изтръпна.

— От колко време работите върху тоя проблем? — запита той меко.

— Около една година.

— Но това е колосална работа! Как сте успели?

— Да, разбирам ви — отвърна Аврамов малко унило. — Но аз вършех основната част от моите опити в извънработно време?

— Защо в извънработно време?

— За да не страда моята текуща работа… И вашите опити.

Урумов не отговори. Текущата работа бе пострадала очевидно. Но не в това се състоеше бедата. Откъде да почне, ето там е въпросът. Освен да му каже всичко направо, както си е.

— Съжалявам, колега, но трябва да ви разочаровам! — започна той най-сетне.

— Да ме разочаровате? — погледна го недоверчиво Аврамов.

— Там е цялата работа, че това, което с такъв труд сте открили, е вече открито. Вие не ползвате английски, това е бедата. А това научно съобщение бе направено в Щатите още преди половин година.

Аврамов силно пребледня.

— Не може да бъде! — каза той поразен.

— Неприятно наистина! — съгласи се Урумов. — И все пак това, до което сте стигнали, ви прави чест. Искрено ви казвам — просто съм смаян. Знаете ли къде са извършени тия опити? В Йелския университет. Той има може би най-великолепната лаборатория на света, с най-съвършената апаратура.

Но Аврамов сякаш не го чу.

— Толкова труд! — прошепна той едва доловимо. Това си беше наистина драма — академикът много добре го съзнаваше. Толкова труд, толкова усилия, толкова надежди! И накрая едно абсолютно нищо.

— Какво да се прави, и друг път са се случвали подобни работи. И все пак имате много сериозна утеха, честна дума ви казвам. Там с тоя проблем са се занимавали цял щаб световноизвестни учени. Похарчили са милиони долари. А вие сте извършили всичко сам.

— Или може би вие не ми вярвате? — трепна внезапно Аврамов.

— В какъв смисъл?

— Може би смятате, че съм си присвоил техните изводи?

— Глупости! — измърмори академикът. — За да направите смешен института и себе си?

Аврамов бръкна нервно в едно чекмедже и извади оттам куп тетрадки.

— Ето ви моите записки! — каза той. — Водил съм ги подробно по дати. Много ви моля да ги прегледате. Може да ви хрумне някаква полезна идея.

В гласа му се усещаха умолителни нотки, беше му навярно много мъчно да се помири с мисълта, че трудът му е отишъл съвсем напусто.

— Добре — кимна академикът.

След малко те излязоха заедно за обедната почивка. Като свали мантата, академикът видя костюма му може би за пръв път през последните няколко години. Беше съвсем износен костюм и ризата, и вратовръзката му отдавна бяха загубили истинския си цвят. Целият му вид беше доста ергенски, всичко в него изглеждаше износено и похабено, включително и обувките, които, кой знае откога, не бяха видели ни боя, ни четка. Дали пък наистина не е ерген? Виждаше му се невероятно. Колкото и да беше странно, никога не се беше запитвал женен ли е, или не един от най-близките му помощници. Никога не беше седял с него край маса. Може би това беше чисто урумовска черта — да живеят затворени в кръга на своята работа, да не смесват никога работата с дружбата или приятелството. И неговият собствен баща нямаше никакви приятели между лекарите и дори странеше упорито от тях.

— Извинете — каза предпазливо Урумов, имате ли деца?

Така въпросът му имаше много по-приличен вид, отколкото ако го запита направо — женен ли сте, приятелю?

— Разбира се — отвърна Аврамов учудено. — Имам две големи деца.

— На колко години?

— Синът ми е първа година студент… А дъщерята…

Той някак неловко прекъсна фразата си, лицето му съвсем посивя.

— Някакви неприятности ли имате?

— Доста големи — отвърна неохотно той. — Страда от глаукома, в много тежка форма при това. Не знам дали ще успеем да я спасим от ослепяване.

— Колко годишна е?

— Едва дванайсет… Много нещастен случай, както виждате. Направих всичко, каквото може да се направи, водихме я къде ли не в чужбина. В момента е във Виена с майка си…

Това наистина беше тежко нещастие — дванайсетгодишно момиче, застрашено от пълна слепота. Всеки човек и всяко семейство като че ли имат по някакво свое нещастие, понякога съвсем скрито и невидимо, понякога пред очите на хората. И той изведнъж разбра цялата му беднотия, увехналия му вид. Сигурно не беше никак лесно за неговите скромни средства да праща жена си и дъщеря си по чуждите столици.

— Трябваше да ми се обадите — каза е едва доловим укор академикът. — Бих могъл да помогна нещо в министерството.

— Те правят, каквото могат — отвърна някак уморено Аврамов. — Не могат всичко.

— Защо да не могат?

— Ами чужбина е това… Пък и детето не може да пътува само.

— Може би все пак има някакви вратички. И някакви фондове.

— Не знам! — въздъхна помощникът му. — Но законът си е закон, не можеш да го разтягаш, както си искаш.

Урумов едва ли не каза — можеш! — но благоразумно замълча. Защо да му създаде излишни надежди? И едва сега разбра, че Аврамов навярно е разчитал на своето откритие. Колкото и да беше неприложимо в обикновената практика, пак би му донесло нещо. Навярно е задлъжнял до гуша на приятели и роднини и не е виждал никакъв начин как да се разплати.

Те вървяха мълчаливо до пресечката, на която трябваше да се разделят. Урумов му подаде ръка.

— Ще прегледам още днес вашите записки — каза той. — В случая е много важно как сте стигнали до това откритие. Нали знаете, ако една теорема има две доказателства — и двете са законни. Но винаги се предпочита по-ефектното и по-краткото.

Някаква надежда блесна за миг в погледа на Аврамов, но бързо угасна.

— Вие искате да ме утешите — каза той. — Това не е теорема, за съжаление. Какъв смисъл има да откриеш втори път велосипеда?

— Има, разбира се. И без това е откриван няколко пъти. Както знаете, първият е бил ужасно смешен.

— Нищо, прочетете, после ще поговорим.

Урумов обядва умислен под укоризнения поглед на сестра си. Бе му сварила неговата любима леща чорба. Рядко я правеше да не би да свикне с нея, но той я гълташе, без да й обръща внимание. Като че ли я изливаше на земята — така се свиваше сърцето на нещастната му сестра. Най-после не издържа и се обади троснато зад гърба му:

— Това е леща!

— Да, виждам! — отвърна учудено брат й. — Чудесна е!

— Чудесна е — мърмореше огорчено тя. — Много виждаш какво ядеш.

И излезе от кухнята. Като че ли е много лесно в тоя идиотски модерен свят да се намери леща и чубрица. По-добре да си върви в къщи, там нейният непрокопсаник вече трети ден нагъва някаква залоена попска яхния. Така внезапно захапана за съвестта, тя изрита плъстените си туфли и яростно нахлупи своята любима зелена шапка с изкуствени черешки.

— Довиждане! — каза тя сухо от прага на кухнята.

Академикът тъкмо изсмукваше разсеяно един по един слитък чесънчета, сварени в лещата.

— Довиждане!… И кажи на Сашо да мине към мен привечер.

— Ще му кажа! — отвърна тя. — Но утре ще ти сготвя налъми с праз. Ти и без това не гледаш какво ядеш.

Урумов прекара целия следобед над записките. Когато най-сетне свърши, той се чувствуваше подтиснат и раздвоен. За съжаление Аврамов бе използувал същия метод като американските си колеги. Но той бе вървял по-много по-преки пътища, които го изумяваха със своето остроумие и ефикасност. Пред него се разкриваше все повече и повече наистина блестящ учен с огромна рутина и находчивост. И все пак никой нямаше да даде и пет пари за неговото откритие, малцина щяха да оценят истинската му същност.

Той гледаше с тъга вехтите износени тетрадки. Повечето от тях бяха с откъснати листа — навярно бе използвал стари тетрадки на децата си. Всичко беше грижливо и точно изписано, почеркът му бе ясен и категоричен. Може би такъв беше и характерът му, само житейските беди го бяха подтиснали и сломили.

Към седем часа навън се позвъни, доста свободно, както обикновено звънят свои хора. Беше Сашо, разбира се, съвсем го бе забравил тоя следобед. На слабата светлина на антренцето лицето му не показваше нищо особено — ни сръдня, ни благоволение. Но като че ли не беше същият Сашо, нещо сдържано, може би нещо притаено враждебно се усещаше в цялото му поведение. И като седна на обикновеното си място, не се облегна назад, както винаги, остана си там с изправен гръбнак.

— Хайде, без фасони, мойто момче! — засмя се вуйчо му. — Утре можеш да си подадеш документите.

— Много важно! — вдигна рамене младежът. — Ако искам, мога да плета и пуловери.

— Не се сърди, ами води някъде да почерпиш!

— Къде да те заведа?

— Знам ли? Според теб в кой ресторант е модерно сега да се ходи?

— Сега е модерно да се ходи по разни ханчета — отвърна младежът. — Със служебна кола и със секретарка. А за маскировка се взима един какъв да е чужденец. Тогава всичко върви на държавни разноски.

— Има ли сепаренца? — полюбопитствува Урумов.

— Какво е това сепаренца?

— Какво знаете вие! — измърмори снизходително вуйчото. — Сепаренце е уединено място, където се скрива дамата, за да не я компрометирате?

— Или където трябва ние да се скрием, за да не ни компрометира дамата. Но за съжаление аз нямам такива връзки.

— Тогава защо да ходим по тия ханчета?

— Прав си! Като е толкова по-лесно в Руския клуб.

Отидоха пеша до Руския клуб, за да се поразтъпчат. Духаше тънък, вечерен ветрец, из въздуха се премятаха самотни снежинки. Но нямаше да вали, небето се бе изяснило. Ниско над хоризонта жълтата луна се бе разцепила като тиква между тънките пера на облаците. Двамата я гледаха респектирани, сякаш парчетата наистина можеха да се изтърсят над старата грешна земя. Академикът се стараеше да върви в крак с младежа, стъпките им кънтяха приятно в студения въздух.

Големият салон на клуба бе доста хладен, почти студен. В тоя ранен час имаше само една заета маса, келнерите висяха зиморничаво по ъглите. Взеха удобно място, далече от прозорците, младежът енергично по-три ръце.

— Знаеш ли, вуйчо — каза той зарадван, — за да се стоплим, ще си поръчаме греяно вино. В хубава порцеланова кана с нарязани ябълки и джинджифил.

— Готово! — съгласи се охотно академикът.

Точно в тоя момент приближи келнерът, доста възрастен, с къса яка коса, толкова бяла, сякаш цял ден я бе търкал с четка. Сашо веднага забеляза, че лицето му излъчваше някакво особено почитание.

— Ще го приготвим специално за господин професора — каза любезно келнерът.

Едва сега академикът вдигна глава и го погледна. — Вашето лице ми е познато — каза той.

— От Юнион клуб — поясни все така любезно келнерът. — Вие идвахте там с баща си преди Девети.

— Да, да — сега си спомних.

— Десет години работих там! — продължи с едва прикрито достойнство келнерът. — Поверяваха ми най-отговорните маси… Обслужвал съм и регентите.

И като рече тая крилата фраза, достолепно се упъти към кухнята. Младежът едва скри усмивката си.

— Вуйчо, тоя страшно ти се израдва. Сигурен съм, че те взе за някоя буржоазна реликва.

— Защо, не приличам ли?

— Как не — много повече! Според мен приличаш на маркиз Ексетър. Или той би трябвало да прилича на тебе, ако държи на титлата си.

Греяното вино има много интересни и скрити свойства, които го отличават от обикновеното. Още след първата чаша ушите на Ексетърския маркиз добиха цвят на вишнев сироп. След втората той подробно разказа за срещата си със Скорчев. През цялото време разбираше, че не бива да го прави, но езикът, вследствие на джинджифила може би, упорито го сърбеше. Но Сашо и след третата чаша изглеждаше доста загрижен.

— Прибързал си! — каза той след кратко размишление.

— С кое съм прибързал?

— Ей туй — със събранието си прибързал. Науката си е наука, нейните проблеми не се решават с гласуване. Това още Аристотел си го е знаел.

— И според теб какво може да стане на събранието?

— Ами да те бламират.

— Глупости! — каза небрежно академикът. — В науката тия работи не стават така лесно. Или си направил нещо, или не си направил — всичко е налице.

След греяно вино нищо друго не върви освен ново греяно вино. След като изпиха и втората каничка, вуйчо му изяде прилежно своя рамстек с лук и го погледна сънливо. Явно, че трябваше да си вървят. Навън луната бе събрала своите жълти парчета, сега образът й изглеждаше избистрен и помъдрял. Някакви неясни мисли се въртяха в ума на академика, докато зяпаше към небето. Каквото и събрание да устроят, все едно — сега наистина все едно. Момчето ще продължи неговата работа и навярно ще стигне много по-далече. Въпросът е на него да не попречат. Но той е упорит, ще надделее, тъй че благословен да е денят, в който бе погазил своите скрупули.

— Вуйчо, все ми се иска да те питам нещо — обади се внезапно младежът. — И все не ми е удобно.

— И на мен не ми е удобно, като те слушам. Питай каквото искаш!

— Вуйчо, защо не си станал партиен член?

— Според теб това важно ли е?

— Разбира се, че е важно. Сега щеше да имаш много по-здрави позиции като директор на института.

Академикът усети, че му стана неприятно. Аз не държа ни най-малко на своята длъжност — каза той сухо.

— Не е въпрос за длъжността, а за позициите. Нима не държиш на своите научни идеи?

— А не ти ли минава през ума, че трябва да е заслужил с нещо човек.

— Зер не си? Аз съм чувал, че всички Урумовци са били по традиция републиканци и русофили.

— Това е вярно, мойто момче… И все пак надали е достатъчно.

— Ами какво повече? Непременно ли трябва да си се сражавал на барикадите?

— Поне да си носил вода!

— Явно, че не искаш да ми отговориш — измърмори младежът. — Аз пък си мисля, че нарочно те държат тъй… Да има авторитетен човек, който да представлява и безпартийните. В тия там… м-м-м… форума, както им казват.

Академикът замълча. Все още никой не знаеше какво се бе случило в оная страшна нощ. Никой не го бе питал, на никого нищо не бе разказвал. То не бе премерено на никакви везни, не бе го споменал в служебната си биография. Опитваше се да го забрави и бе успял донякъде.

През последните месеци на войната се беше евакуирал в Банкя. Живееше сам в бяла таванска стаичка на една вила, претъпкана с бежанци. Жена му бе избягала на още по-сигурно място — при една приятелка в Чамкория. Бомбардировките бяха престанали, но американските самолети бучеха денем и нощем над тихо го курортно селище. Те си имаха друга работа сега, бомбардираха непрекъснато петролните рафинерии в Плоещ. Често ги гледаше от малкото дървено балконче на вилата как летяха бавно, белезникаво прозрачни в чистото лятно небе. Никакви изтребители не ги преследваха, не ги обстрелваха даже противовъздушните батареи, скрити в предхълмията на Люлин. Навярно се плашеха да не би „въздушните крепости“, раздразнени, да си хвърлят над тях страшния товар.

Големият ден дойде някак неочаквано, не така, както си го бе представял. Нямаше ни стрелба, ни барикади, ни намръщени работници, препасани с патрондаши, каквито бе видял из някои съветски филми. Просто някакви прежълтели момчета с червени ленти на ръката тичаха възбудени насам-натам и видимо като че ли нищо не вършеха. Но не беше точно така, защото заеха без бой всички официални учреждения и установиха властта. Наистина около Банкя квартируваха няколко силни войскови части и можеха да ги смажат с един удар. Но не го сториха. Самите войскови части бяха, изглежда, в ръцете на въстаниците, все още нищо не можеше да се разбере. Но сега момчетата с лентите изглеждаха по-уверени, всички бяха въоръжени с нови немски шмайзери. Говореше се, че Червената армия всеки момент може да влезе в София.

Но нощите бяха неспокойни. Щом малкото селище потънеше в тъмнина, и започваха престрелките. Стреляше се навсякъде — из покрайнините, по обраслите с гори възвишения, из самото градче. Може би стреляха войнишките постове, за да се обаждат един на друг. Може би стреляше нощният обход, за да си дава кураж. Може би наистина ставаха и престрелки, защото по цяла нощ се извършваха обиски по квартирите. Как успяваха да свършат толкова работа един участък хора — никак не му беше ясно. Навярно не спяха ни денем, ни нощем. Той минаваше понякога край тая крепост на свободата — едно цивилно момче пред вратата, въоръжено с шмайзер и няколко бомби, това бе всичко.

Измина около една седмица, а съветските войски не пристигаха. Понякога идваха леки коли от София, натъпкани с въоръжени хора, по улиците наставаше оживление. Състоя се дори митинг, но професорът не отиде, макар че беше любопитен какво могат да му кажат момчетата. Хората с червени ленти станаха повече от обикновените граждани, той усещаше, че революцията набира скорост.

Една нощ към десет часа вечерта някой потропа на вратата му. Той усети как сърцето му се сви — кой може да бъде по това време? Обзет от някакво лошо предчувствие, професорът стана и отвори вратата.

На прага стоеше непознат човек, облечен в нова спортна винтяга. Ниско прихлупеният каскет почти прикриваше очите му. Но това, което Урумов видя преди всичко друго, бе червената лента на лявата му ръка с двете букви ОФ. Но в тоя миг дори не можа да си даде сметка какво може да бъде това — надежда или смъртна опасност.

— Здравейте, професоре! — каза мъжът и леко открехна каскета си.

Едва сега Урумов го позна — беше Кисьов, същият онзи полицейски началник от времето на Блока, който го бе запознал с жена му.

— Ти ли си? — попита Урумов изненадан.

Кисьов само кимна, направи си път с ръка и влезе. После затвори внимателно вратата и свали каскета си.

— Не бой се, не съм компрометиран! — каза той спокойно. — А това тук е за маскировка — показа той лентата си.

— Няма от кого да се боя! — сухо му отговори Урумов.

Кисьов огледа стаята, видът му бе леко разочарован.

— Мислех, че имаш две легла. Къде спи жена ти, като идва насам?

— Тя не идва — отвърна сдържано Урумов. — Сега човек трябва да лети, за да отиде някъде.

Но Кисьов сякаш не го чу, очите му все тъй шареха по обстановката, най-после спряха на малката вратичка до прозорчето.

— Това за балкончето ли е?

— Да, малко декоративно балконче. Доскоро само гълъби кацаха по него, но сега и те изчезнаха.

— Как няма да изчезнат — каза Кисьов и чистите му зъби леко проблеснаха. — Сега всеки има оръжие и стреля с него.

Той мина през стаята, после каза спокойно:

— Слушай, Урумов, налага се да преспя тая нощ у тебе.

Само това не бе очаквал да чуе.

— Защо? — попита той учудено. — Нали не си компрометиран?

— За сигурност — отвърна Кисьов. — Не бой се, ще прекарам на тоя стол. Нямаш ли поне едно излишно одеяло?

— Нямам — отвърна Урумов.

Сега му беше съвсем ясно, че Кисьов се укрива от властта. Иначе за какво ще се маскира с тая лента? Но виновен или невинен — той знаеше много добре, че няма да му откаже убежище. Това беше в кръвта на Урумовци — никога не бяха отказвали помощ на човек в нужда. Дори неговите богати предшественици, цариградски търговци, които живееха главно от милостите на хазната, бяха укривали, както говореха семейните предания, Раковски и още мнозина революционери.

Кисьов седна, без да го поканят — и не на стола, а на леглото. И едва сега започна да разкопчава винтягата си. Много хубава спортна риза, кожено коланче със златна тока. Фигурата му бе добре запазена, кръглото му лице — гладко, бяло и чисто. На Урумов се стори, че двамата мълчаха цяла вечност. Най-сетне Кисьов прекара плътно ръка през косата си, сякаш пробваше какво е останало, и каза?

— Видя ли докъде я докарахме?

— Във всеки случай — не аз! — каза сухо Урумов. — Никога не съм имал нищо общо с немците.

Някакъв инстинкт сякаш му подсказваше да бъде по-внимателен с Кисьов.

— Не си единствен. Както знаеш, аз съм демократ, Урумов, нашата партия има представители е Отечествения фронт. Но лично аз не одобрявам това.

— Защо? — попита късо Урумов.

— Как така защо? Аз знам, че и ти си демократ, макар и в по-широкия смисъл на тая дума. Кажи ми, Урумов, какъв смисъл да отхвърлим една диктатура, за да си нахлузим на врата нова, още по-кървава и кошмарна. Да се спасим от една тирания и да я сменим с друга. Фашисткото варварство ни беше съвсем достатъчно, за какво ни е сега азиатско. Ние сме цивилизовани хора и слава богу живеем е цивилизована страна.

Сега вече Урумов много добре разбра, че трябва да бъде крайно внимателен. Тоя мек, добре гледан човек на леглото не беше ли смъртта? Никой не може да каже как точно изглежда смъртта, понякога лапичките й са бархетни.

— Не знам дали не преувеличаваш… Ако съдя по радиото, комунистите са малцинство в кабинета.

— Малцинство? — погледна го презрително Кисьов. — А по улиците на Банкя видял ли си други освен комунисти?

— Това още нищо не значи. И ти имаш червена лента.

— Значи, Урумов, значи? Те са организирана сила, държат се здраво един за друг. А при нас всеки се е уловил за своята дръжка в трамвая.

Кисьов бръкна в джоба си и извади оттам кутия „Томасян“ дубъл екстра, каквито отдавна не продаваха. Нежният шум на станиоловата хартия изведнъж му припомни хубавите спокойни години.

— Ти от коя партия си? — запита внезапно Кисьов. — Доколкото знам — от радикалната.

— Ние, Урумовци, сме потомствени радикали — кимна той.

Това беше истина — след Освобождението търговският им род беше бързо западнал, повечето от потомците бяха преминали към свободни интелектуални професии. Имаше учители, лекари, адвокати, висши съдебни магистрати. Тогава защо да не бъдат и радикали? Урумов неволно се засмя.

— Не е толкова важно — измърмори снизходително Кисьов. — Радикали и всички други — все едно. Сега трябва да бъдем заедно — като юмрук.

— Няма ли да бъде малко мекичък нашия юмрук, Кисьов. Червената армия се разхожда свободно из България.

— И какво от това? — попита рязко Кисьов. — Ти мислиш, че зад гърба на Червената армия ще се установят само болшевишки правителства? Няма такива аванти… В Ялта съюзниците категорично са се разбрали — навсякъде свободни избори под контрола на съюзнически комисии. И освен това, ако руснаците са в България, англичаните са в Гърция.

— За пръв път чувам! — погледна го изненадан Урумов.

— Не си чул, защото нашите вестници мълчат. Така е дошла работата, Урумов, че който превари. Ако успеем да установим демократично правителство — целият свят ще бъде с нас.

Кисьов говореше с равен глас, но Урумов усещаше как в него всичко се вълнува и трепере. И говореше въпреки това много разумно и логично, не приличаше на оня вятърничав гимназист.

— Сега на нас са ни нужни умни, прогресивни хора! — говореше той. — Некомпрометирани. При едно ново положение аз те виждам на върха на пирамидата, драги Урумов. Вашата партия не е чак толкова многобройна.

— А как виждаш себе си? — попита шеговито Урумов. — Министър на вътрешните работи?

— А защо не? — отвърна малко троснато гостът. — По традиция това министерство е било винаги на демократите. Името на Мушанов е символ на ред и демокрация. Нашата партия е единствената, която при всички обстоятелства е държала за Търновската конституция.

И точно в тоя миг някъде в близките околности избухна стихийна стрелба. Кисьов трепна и се ослуша, лицето му за пръв път придоби някакво остро и напрегнато изражение. Но след минута-две стрелбата стихна така внезапно, както бе започнала, Урумов усети, че гостът му въздъхна с облекчение.

— И според тебе кой ще ти даде това министерство? — запита внимателно Урумов.

— Има кой!… Но не ти, разбира се. Ние с тебе сме мирни граждани, а не хлапаци, които размахват по улиците шмайзери. Политиката не може да се прави по улиците. Тя се прави и ще се прави по кабинетите на големите умове на нацията.

Отново избухна стрелба, но тоя път съвсем наблизо. Стреляха с автомати, от време на време изплющяваше револверен изстрел.

— Хлапаците! — каза Кисьов с ненавист. — Плашат гаргите. Но и това няма да им помогне. Ти служил ли си?

— Слава богу — не.

— И наистина — слава богу. Но ако беше служил, щеше да знаеш, че няма по-боеспособна и по-патриотична бойна единица от Школата за запасни офицери, Това са среднисти, все уми и отракани момчета. И от най-здравите слоеве на народа, няма между тях мамини синчета.

Изведнъж нещо екзалтирано блесна е погледа на бившия полицай.

— Ето — те ще свършат тая работа. Тая нощ яли утре най-късно ще влязат в София и ще заемат властта. Пак ще има правителство на Отечествения фронт, но без комунисти. С комунисти в правителството ни не можем да разчитаме на щедрата помощ на западните страни. А без тях как ще се изправим из развалините?

Кисьов сякаш се стресна от думите си, предпазлива погледна към вратата. Но цялата вила бе потънала в тишина, навярно всички отдавна спяха. И все пак някой го бе пуснал да влезе при него, навярно някой негов съратник. Урумов много добре усети момента — очевидно Кисьов бе казал повече, отколкото трябва. И волно или неволно го бе направил свой съучастник. Не му оставаше никакъв изход, освен бързо да смени темата.

— А ти с какво се занимаваше през последните години?

Кисьов измърмори, че е бил председател на някакво командитно дружество и че се занимавал с износ в Германия.

— И есе пак си подхвърлял нещичко на ламята! — усмихна се Урумов, но тонът му беше дружелюбен.

— Вкиснати пулпове — каза Кисьов. — И мармалади от дренки.

А припечелвал ли е нещичко от тая работа? Да, добре бил, имал хубав апартамент на улица „Априлов“, лека кола „Бенц“. Но колата му реквизирали другарчетата, дали му разписка. Той дори я показа, написана на ръка с едър женски почерк. Урумов бързо съобрази — очевидно не е търсен от властта, щом е бил в милицията, без да го задържат. Но какво означаваше всичко това? Защо трябва да се крие, ако е извън подозрение?

— Знаеш ли, ние не можем да спим тук двамата, няма място — каза Урумов. — Аз ще отида при Грозев, той има вила тук, ще преспя в кухнята.

— Кой е тоя Грозев?

— Професор Грозев, не може да не го знаеш.

— Май че го знам — измърмори Кисьов неуверено. — И какво ще му кажеш?

— Ще му кажа, че внезапно е дошла жена ми. Или ако искаш, да те заведа тебе у професора?

Кисьов погледна колебливо стола, на който му предстоеше да прекара нощта.

— По-добре иди ти!… И донеси сутринта нещичко за закуска.

Когато излезе навън, Урумов усети краката си така натежали, сякаш през целия ден бе стоял прав. Пристъпваше бавно, чувствуваше, че му се вие свят. По улицата не светеха никакви лампи, той едва улучваше пътя. Но и да спре е опасно, току виж, че свирнал отнякъде някакъв куршум. А чувствуваше непреодолима нужда да опре, да поразмисли. Наистина се движеше към вилата на Грозев. А може би не съвсем точно бе избрал посоката.

Урумов не знаеше какво е революция. Но много добре помнеше какво е контрареволюция. По време на Септемврийското въстание бе студент последна година, при баща му идваха непрекъснато уплашени и ужасени хора, с часове разказваха за масовите убийства и репресии из въстаналите краища. Но още по-силно впечатление му направиха събитията през 1925 година — атентатът и убийствата след това, и то под носа им, в сърцето на града. Десетки и стотици избити — народни представители, адвокати, лекари, поети. Той познаваше лично Гео Милев, трудно му беше да си представи, че тая ярка и силна личност е загинала като говедо в скотобойна. А за трагичната смърт на Коста Янков се говореше като за някакъв изключителен подвиг. Той не знаеше какво точно означава величие, но за пръв път усети, че е проникнал донякъде в тая най-свята и най-трагична проява на човешкия дух, която се нарича саможертва. Бе го виждал веднъж в кабинета на баща си — изискан мъж с изразително и силно лице, много елегантно облечен. Всеки жест у него, всяко движение подсказваше за желязно самообладание и съвършенство. Тоя образ не се покриваше никак с представата му за светците и мъчениците на християнството. Тоя беше като баща му и все пак съвсем различен — неизмеримо по-силен и уверен в себе си и своето дело.

Но сега той не мислеше за това. Той мислеше за себе си и своята неопетнена съвест. Какво е съвест и какво трябва да направи в тоя непонятен и страшен случай? Към какво го задължава човешката чест. Може би Кисьов чисто и просто блъфира, а може би школниците наистина са готови за поход. И какво значи това? Можеше много добре да си го представи. Тия уплашени момчета с пребледнели лица, които бяха завзели без бой властта, щяха да я изгубят жестоко и кърваво. Щяха да бъдат избити, избесени, размазани като насекоми от танковете и ботушите. Но тогава какво?

Да отиде в комендантството и да съобщи какво се готви? Никога никакъв Урумов не бе извършвал предателство. Особено на гост, на човек, който е потърсил от тях убежище и закрила. Това беше извън ума му, извън всяко негово усещане за почтеност и нравственост. Да отидеш и с хладен глас да предадеш един човек. Да го изправиш сам с ръцете си на разстрел край надупчената от изстрели стена на кладбището на революцията. Негова работа ли е това? Бяха ли го питали, когато бяха започнали тая жестока борба на живот и смърт помежду си? Защо сега вмъкваха и него в тая кървава история?

Но наистина ли беше невинен тоя, който бе останал под покрива му. Ако се смяташе извън играта, кой му беше дал право да го намеси в нея. Защо бе дал подслон на човека, който готвеше погроми и смърт?

Той спря. В далечината вече се виждаше светналия прозорец на Грозеви. Професорът още не спеше.

А сега накъде? Напред или назад?

4

Сутрин майка й често я будеше по един пренеприя-тен начин — като я ощипваше лекичко по носа. Криста се понамръщи в съня си и без да отвори очи, каза обидено:

— Майко, много те моля!… Сега цял ден ще бъда нервна.

Майка й се усмихна и пусна електрическата печка. В стаята се понесе леко, приятно бръмчене, което сякаш само топлеше. След това дръпна пердетата, които изшумяха на своите металически ролки, и излезе. Едва сега Криста отвори очи. През прозореца се виждаше съвсем малко небе, белезникаво и студено като парче лед. Навярно духаше силничък вятър, някакво пране се премяташе във въздуха на опънатия между сградите найлонов кабел. Зимното пране е много хубаво, става кораво и нагънато като смачкана ламарина и така приятно съска под нагорещената ютия. Тя се измъкна изпод завивките, прозя се докрай като коте, после направи десетина движения, които можеха да минат и за гимнастика. Бялата бархетна пижама с розови цветчета я правеше малко по-едричка. Като се препъна в електрическата печка, Криста се изправи пред прозореца. Денят бе съвсем ясен, но небето приличаше на замръзнала река, толкова белезникаво и кораво. Духаше остричък вятър, прането тракаше върху заледеното въже, ръкавите на ризите й махаха нервно, сякаш нещо ги беше обидила.

Криста им намигна и започна лениво да се облича. Толкова хубава кожа, толкова гладка — така нескромно мислеше тя за себе си. Но кой ли разбира на тоя свят от хубави работи, никой. Сега изобщо не са на мода дребните момичета, особено ако и нослетата им са малки. Сега са на мода такива като оная патка, като Дончето, високи и гъвкави като маркучи, без никакъв задник, но ако може — с малко по-едричък бюст. Пфу!… Пъхна краката в чехлите си и ги потътра навън. Холът беше тесен и тъмен, тъй като по-хубавата му част, заедно с френския прозорец, бе останала на квартирантите. От тях ги отделяше само тънка дъсчена стена, облепена отсам с тапети, а оттатък с вестници. Беше дадена на някакъв артилерийски офицер, с две момиченца, които, оставени сами, по цял ден се сражаваха с някакви тенджери, може би с нощните си гърнета. Сега двете ревяха в хор, чуваше се слаб женски глас, изпълнен с досада, без нито капка обич или майчино снизхождение. Защо ли ги бе произвела, като не можеше дори да ги обича? Криста знаеше, че е разпоредители в едно от столичните кина, веднъж страшно се смути, като й дръпна безцеремонно билетите от ръката и я поведе с късогледите си очи към местата им. Това й беше цялата благодарност, задето се бяха настанили в дома им, без да ги питат. Отначало просто не можеше да се живее в апартамента, но след това артилерийският офицер, кротичък и плах като агне пред смръщения образ на жена си, сам скова дъсчената преграда и работите се пооправиха.

В кухнята я чакаше закуската — чай и топли кренвирши. Докато закусваше, майка й готвеше нещо на котлона, тъй като нямаха електрическа печка. Не беше никаква готвачка тая майчица, ядяха, колкото да не умрат от глад. И двете не бяха ящни, едва се докосваха до яденето. Докато пълнеше постни зелеви сарми, майка й няколко пъти се обърна да я погледне.

— Защо не ядеш хляб? — запита тя. — Ти си младо момиче, за тебе не е опасно.

— Да, че да заприличам на торта!

— Няма такава опасност — каза майка й. — В нашия род никога не е имало дебели жени. Твоята прабаба е била толкова малка и слаба, че никой в селото не е искал да я вземе. Най-сетне я откраднал турският бей, но и той не прокопсал, след няколко дни я изпъдил.

— Толкова ли е била проклета? — попита Криста.

— Не, толкова е била с характер.

— А после кой се е оженил за нея?

— Кой — дядо ти. Той е бил налбант и вдовец, черен като арапин. Взел я веднъж под мишница и я отнесъл в къщи.

Това вече беше интересно, Криста тъй си остана известно време с кренвирши в уста. И си представяше как рита в ръцете му с тънките си крачка, обути в шарени селски чорапи.

— И после как са живели?

— Като два гълъба.

Криста най-сетне схруска кренвирша.

— Като два гълъба, единият от които с изкълвано око — каза тя. — Майко, да ти кажа право никак не обичам постни сарми.

— Та какво ли обичаш? — отвърна майка й.

Нейната храна, като на всички лястовички, се състоеше главно от въздух. Те тъй си летяха в синевата с отворени човчици, опиянени от блясъка на реките и дъжда. Ако им се напъха някоя мушица в устата — хубаво, ако не се напъха, още по-хубаво. И въздухът е храна. Самата тя бе забелязала, че като отиде на кино, след това никак, ама никак не е гладна и може спокойно да не вечеря.

След малко Криста си взе чантата и отиде на лекции. Майка й сложи тенджерата на котлона и завъртя ключа. Към единайсет, преди да отиде на урок при генерала, ще мине отново тук, за да я вдигне. Не е толкова страшно, ако една или две от сармите са загорели, ще ги изхвърли. После мина в хола, лицето й беше малко обезсърчено. Никой не обича да върши неприятни работи, но тая работа трябваше да се свърши. Тя вдигна слушалката и набра номера. В ушите й изведнъж нахлу плътният глас на момичето:

— Кой е?

— Донче, леля ти Мария е на телефона. Искам да дойда за малко при тебе.

Отговорът оттатък се позабави, наистина само с няколко мига:

— Лельо Марийо, можеш ли да дойдеш до половин час. Защото имам лекции след това.

— Добре, Донче, след двайсет минути съм при теб! — и затвори слушалката.

Не беше от ония жени, които ще си изгубят времето пред тоалетното огледало, макар че видът й бе винаги много спретнат. След малко тя вече бързаше по улицата със своите ситни, но енергични стъпки. Токчетата й, както винаги, отчетливо и рязко чаткаха по тротоара, макар че се чувствуваше вътрешно малко подтисната и разколебана. Вървеше право пред себе си, никога не се обръщаше да погледне встрани — нито хора, нито витрини, нито какво и да е било друго по улицата. И това си беше стара семейна черта — всички Обретенови бяха малко фудули, както казваше баба й, не се навеждаха и за пендара.

Донка я чакаше, облечена за излизане. Усмихна й се сърдечно, помогна й да си съблече палтото в антрето. Беше й много симпатична тая грот– или фокмачта, вече сама не помнеше думата. Винаги се бе радвала, че Христина дружи с нея. Не приличаше на ония загубени женски патки, които не могат да изчоплят нищо от мозъка си освен някое момче или някоя среща. Особено след победата си в телевизионната викторина се беше издигнала много в очите и.

— Има ли някой у вас? — попита Мария.

— Никой — отвърна Донка. — Нашите са на работа.

— И по-добре — тъкмо ще си поговорим на спокойствие.

Влязоха в стаята на Дончето. Беше доста разхвърляно, навсякъде се търкаляха чорапи, сутиени, даже едни гащички, за невярване малки. Мария леко се разочарова. Тая грот– или фокмачта можеше малко да пораз-треби, като знаеше, че ще й дойде гостенка.

— Седни тук, лельо Марийо.

В стаята имаше само един стол, и то изтърбушен, така че тя седна точно върху пружината като върху човешка длан. Не беше никак удобна тая поза, все й се струваше, че невидимата ръка ще я повдигне лекичко към тавана. Донка се настани на леглото, на стената зад нея бе забито с четири кабарчета фолио на „Пари мач“, цветно, разбира се. Съвсем млада жена, Бриджит Бардо навярно, бе легнала по корем, златиста и съвсем гола, само с едни червени лачени обувки на сгънатите крака. Не беше много подходяща украса за момичешка стая, повече подхождаше за кабинката на някой шофьор от международните линии. Донка улови погледа й.

— Нали е много хубава? — запита тя.

— Това ли е твоят идеал?

В гласа й прозвуча едва забележима иронична нотка, но Донка не я усети.

— Идеал? За мене? Лельо Марийо, само като нея не мога да бъда, аз съм чисто и просто една кобила.

— Чак пък толкова! — усмихна се Мария. — Какво ти е?

— Ами стърча с цяла глава над другите.

— Не е вярно — каза тя. — По улиците се разхождат какви ли не дангалаци.

— Там е работата, че аз не обичам дангалаци. Харесва ми средния формат.

— А приятелят на Христина? — запита внезапно майката. — Според теб той какъв формат е?

Лицето на Донка най-напред пламна, след това потъмня. Мария никога не можа да разбере какво точно попадение е направила.

— Ти за това ли си дошла? — попита Донка сдържано. — Аз пък се чудех…

Чудела се! Нима нейната собствена майка от нищо не се интересуваше? Освен от своите фризури, разбира се.

— Слушай, мойто момиче — започна тя спокойно, — не бива да ме разбираш криво. Аз знам, че Криста не е дете. И съвсем не смятам да я правя калугерка. Все пак имам право да знам — свястно момче ли е?

— Дали е свястно? — Донка едва не подскочи от мястото си. — Ужасно свястно, честна дума ти казвам.

— Да не ти е братовчед нещо? — усъмни се за миг Мария. — Та си толкова сигурна в него.

— Не ми е никакъв! — отвърна Донка. — Но е момче и половина.

— А според теб обича ли я?

Тоя въпрос я намери малко неподготвена.

— Сигурно я обича! Защо да не я обича? Ами аз я обичам, та какво остава за момчетата.

— Значи, не я обича! — каза майката. Донка я погледна втренчено.

— Лельо Марийо, трябва да си избиеш тия глупави мисли от главата. Пък и тая дума — обичаш, не обичаш. Ние, кажи-речи, вече не я употребяваме. И няма смисъл.

— Няма смисъл?

— Разбира се, че няма смисъл. Любовта е като някаква пеперудка — каца, отлита. Не можеш дори да я уловиш, без да й смъкнеш глупавия прашец. А като й смъкнеш прашеца, какво остава от нея? Нищо!… Заприличва на най-обикновена муха. Ние вече не делим момчетата на влюбени и невлюбени. Ние ги делим на лъжливи и истински. И Сашо е момче, като всяко друго момче, но поне е истинско.

— Разкажи ми нещо за него — каза майката.

— Какво да ти кажа? — измърмори неохотно Донка. — Завърши биология. Сега е асистент в института на академик Урумов. Но там е работата, че академикът му е вуйчо. Тъй че ще напредне и в службата, ако това те интересува.

— Когато бях студентка — каза Мария, — всички мои колежки бяха влюбени в Урумов. Но аз не съм го виждала.

— Страшен сладур е — каза Донка оживено. — Представителен, възпитан. И вдовец на всичко отгоре. Ако беше поне петнайсет години по-млад, щях да си го взема като нищо.

— Ти откъде го познаваш? — попита Мария подозрително.

— Бяхме му веднъж на гости… На вилата — има вила като бонбон.

— Значи, работата е доста напреднала! — каза Мария замислено:

Тя помълча известно време, после се усмихна — доста естествено при това.

— Благодаря, мойто момиче… И нека всичко си остане между нас. Ако съм питала нещо — то е за нейно добро.

— Честна пионерска, лельо Марийо.

Като излезе навън, смръщеният декемврийски ден й се стори някак по-светъл и ясен. Облекчението, смесено с малко тъга, я караше едва ли не да подхвърква по пустата улица. Друг път ще мисли за неизбежното, то може и да не се случи толкова рано. В крайна сметка тя е още дете. Мъчно можеше да си представи, че ще остане сама в празния, унил апартамент, без нейната усмивка сутрин и без нейния лъчист поглед, който можеше да пробие и най-гъстата мъгла. В края на краищата всяка майка някой ден остава сама. Но тя щеше да остане съвсем, съвсем сама, без нищичко друго на тоя свят. Освен ако се окаже, че имат нужда от нея, разбира се.

Може би трябва да отличи с нещо днешния ден, Много хубав ден, макар и тъжен. А дали няма да по-разсее тъгата, ако си направи някой подарък? Вече две години се кани да свали от гърба си това износено палто. Преди няколко дни бе зърнала на витрината на „Тексим“ някакво хубаво кафяво каре, но тогава дори не й мина през ум, че може да го купи. Никога нищо не си бе купувала от тоя скъп магазин.

Тя влезе в „Тексим“ и излезе оттам с хубава, жълта австрийска блузка. Карето й се бе видяло безбожно скъпо. В края на краищата една учителка по английски език, която дори не е на щатна работа, а води някакви курсове, трябва да бъде много по-скромна. Сега ще остави покупката у дома, ще вдигне сармите от котлона, след това ще отиде при генерала. Има достатъчно време за всичко. Но в къщи сармите не бяха съвсем наред. Ако ги вдигне от котлона, щяха да Останат малко сурови. Ако ги остави, докато трае урокът при генерала, ще загорят. И тъкмо се чудеше коя от двете злини да предпочете, навън настойчиво се позвъни.

Пред прага чакаше млад мъж, облечен в шлифер, с кафеникава спортна шапка на главата. Някакво неясно чувство за опасност я накара да го огледа внимателно, но поне външно човекът изглеждаше повече от порядъчен.

— Другарката Мария Обретенова? Гласът му беше малко твърд, но любезен.

— Аз съм.

— Мога ли да поговоря с вас?

Мария се поколеба, после каза сдържано:

— Но аз не ви познавам. Пък няма друг човек в къщи.

— Няма от какво да се плашите — каза мъжът. — Ето, вижте.

Той бръкна във вътрешния си джоб и й показа служебната си карта.

— Влезте! — каза тя.

В антрето тя сдържано го покани да си свали шлифера, но той измърмори, че няма смисъл, ще остане само няколко минути. Мария го въведе в хола, едва-едва затоплен от слабото парно отопление. Младият мъж седна свободно, сега погледът му беше много по-жив, тя бе готова да се закълне, че в него личеше скрита симпатия.

— Ето в какво се състои моята молба! — започна той направо. — Имаме нужда от някаква снимка на вашия бивш съпруг.

Сърцето й изведнъж се вледени. Може би цяло десетилетие никой не си бе позволявал да спомене пред нея нещо за съпруга и.

— Съжалявам! — каза тя хладно. — Но нямам никаква снимка.

Приветливото изражение на мъжа мигновено угасна, лицето му отново стана далечно и отчуждено.

— Искате да кажете, че вашата дъщеря никога не е виждала лика на своя баща?… Така ли?

— Да, точно така.

— Мъчно ми е да повярвам — каза той.

— Това зависи от манталитета на човека — отвърна тя сухо. — Ако вашият баща постъпеше като моя бивш мъж, вие бихте ли стискали снимката му до сърцето си?

Мъжът навярно разбра, че е сбъркал.

— Моля да ме извините, ако съм ви обидил — каза той. — Но ние винаги сме ви отделяли от вашия мъж. Както знаете, вашата дъщеря не срещна никакви спънки в университета. И получава стипендия. Ние я третираме като ваша дъщеря, а не като дъщеря на предател.

— Аз наистина нямам негова снимка! — каза тя и гласът й потрепера като пред плач.

— Вярвам ви, напълно ви вярвам! — каза мъжът едва ли не уплашено. — И все пак не бихте ли могла да ме упътите? Може би сте имали семеен фотограф. Понякога те пазят негативите.

— Не, той не обичаше да се снима… Може би брат му.

— Може би — измърмори той. Но как да я поискаме?

На Мария й се искаше да зададе само един-единствен последен въпрос, но знаеше, че след това ще се презира до смърт. Особено пък ако не й отговорят.

— А къде е той сега? — попита тя с някакъв чужд глас.

— В Австралия! — отвърна той неохотно.

Мъжът помълча един миг.

— В Австралия? — трепна тя. — Та той не знае английски.

— Точно това ни озадачава. И искаме да идентифицираме името с личността.

— И според вас с какво се занимава там?

— С професията си. Но там е работата, че в щата Виктория не признават на чужденците дипломите за юридическо образование.

— Искате да кажете, че всъщност не се занимава със своята професия? А само се маскира с нея?

— Знаем положително, че се занимава с политически интриги — отвърна все така неохотно мъжът. — Нищо, прощавайте за безпокойството — той наложи кафявата си шапка още в хола. — Съжалявам много, че разрових неприятния спомен.

След като си излезе, Мария се върна като зашеметена в хола. Той не бе изровил само спомена, той сякаш бе изровил мъртвец. Образът, който понякога се мяркаше в паметта и, приличаше съвсем на восъчна маска. Тя мигновено го изпъждаше, макар че не беше толкова лесно. Маска на смъртник — обезцветена и без капчица кръв. Восъчно лице, плътно стиснати клепачи и устни, сякаш бе заспал насила в небитието. Мъртва вена, която разрязва на две гладкото чело. Изострен, полупрозрачен нос, дълбока цепка на брадичката. Усещане за мъртвешка хладина. Едва сега си даваше сметка, че такъв е бил и през живота им — нереален, непроницаем. Никога не бе успяла да проникне по-дълбоко от пигмента на кожата му. А понякога бе пиян, понякога весел, понякога изпълнен с ненавист, за която много по-късно разбра какво всъщност е означавала. За какво се бе оженил за нея — можеше да си представи. Но за какво бе създал дете?… Това душевно уродство й се струваше съвсем непонятно — толкова непонятно, че тя изобщо не смяташе Криста за негова дъщеря.

— Виждате ми се уморена днес! — каза съчувствено генералът.

Тоя грамаден генерал с бича глава, без никакъв врат, с яки плещи, които биха могли да понесат десетки бандилероси и пробои, с болнични туфли в миши цвят, сякаш ги бе задигнал от някакъв военен санаториум. Много странен генерал. Погледът му бе едновременно и благ, и малко неспокоен, и подозрителен като при наивните хора, които вечно се боят някой да не им се присмее. Пред него имаше цял куп идеално подострени моливи, макар че пишеше на машина. А на машината пишеше тъй, сякаш бъхтеше някому главата в пода. По тоя безподобен начин бе написал дебел том партизански мемоари, а сега довършваше втория. Мария бе прочела книгата му преди няколко месеца, смаяна до немай-къде. Доста тромав език, епитети като билярдни топки, които мигновено отскачат при докосване, опити за метафори. Но образите на хората бяха така живи и осезаеми, сякаш изскачаха като мишки изпод ударите на машинката.

— Не съм — отвърна тя. — Но имах днес доста неприятна среща.

— Вие сте прекалено чувствителна — каза генералът. — Не смея дори да се изкашлям пред вас. Вие веднага подскачате.

Това беше вярно — кашлицата му трясваше като батарея и винаги я намираше неподготвена.

— Не е хубаво човек да бъде толкова чувствителен — добави той.

— Хубаво е! — каза тя.

Той напъха пръсти в косата си, яка като телена четка. Неговото несломимо, упорито изражение тоя път беше доста омекнало.

— Пък може и да сте права! — каза той. Само фашистките главорези бяха по-безчувствени от табани. Когато те ни избиваха, разбира се. А когато започнахме ние — плачеха като деца… Надке! — каза той не много високо.

— Какво? — обади се ясен женски глас някъде през две стаи.

Какво стана с кафето?

— Аууу! — каза гласът, от което се разбра, че кафето навярно отдавна е прекипяло. В апартамента се усети мощен бяг, витринното стъкло на библиотеката леко звънна.

— Да продължим ли? — попита той колебливо.

И на нея не й се искаше. Когато не беше готов, генералът я гледаше виновно като някакво грамадно глупаво куче, което току-що е изяло котето на стопанина.

— Трябва да продължим! — каза тя.

— А защо трябва?

— Вижте, това и аз се питам — за какво всъщност ви е тоя английски език?

Генералът се понацупи:

— Защото само с това моят син стърчи една глава над мене. И стига ми е натривал нос с тия свои езици. Да не мисли, че не мога да науча един чужд език? Да има да взима… Аз лежах три дни в един лещак с рана, колкото плоча, и пак се справих. Та сега с един език…

Тъй че урокът продължи. Когато най-сетне свърши, генералът имаше такъв вид, сякаш е взел финландска баня. Мария дори не допи до края кафето, загрижена за сармите си. Намери ги, разбира се, прегорели, миризмата се носеше из цялата къща, но Криста само търкаше късото си носле, без да разбира какво става.

— Много сте загубени днешните момичета! — каза майката възмутено. — Не виждаш ли, че яденето е прегоряло? Трябваше да го махнеш.

— Не разбрах! — отвърна виновно момичето.

— Ако се подпали къщата — пак няма да разбереш. Сега ще ядеш прегорели сарми, та да ти дойде умът в главата!

Но не изпълни заканата, опържи й яйца на очи. За себе си запази сармите от най-горния ред на тенджерата, които, макар че не бяха загорели, твърде малко се различаваха от тия на дъното. Но майката бе посвикнала на тоя вид ядене, дъвчеше го автоматично, вдадена в мислите си. Така наистина е безкрайно трудно да напълнее човек. Най-после тя вдигна глава от чинията.

— Тинче, искаш ли да отидем на кино довечера?

— Маминко, много те моля. Няма нито един хубав филм тая седмица.

— — Я се засрами!… А „Сатирикон“?

— За него няма билети.

Майка й я погледна продължително, наистина изглеждаше доста сърдита в тоя миг.

— Научи се вече и да ме лъжеш. Спокойно можеше да ми кажеш, че имаш среща довечера.

Тия думи дойдоха така внезапно, че Криста се вледени от страх.

— И изобщо престани с тая комедия! — продължи майка й нервно. — Аз не съм троглодит, знам, че имаш нужда от някаква дружба.

— Майко, но аз…

— Нямам нужда от самопризнания! — прекъсна я майка й. — Но не бива и да ме лъжеш. Нито да лъжеш себе си. Ако си разумна — това ми е съвсем достатъчно.

Тя бодна с отвращение една от сармите. И повече не повдигна поглед към дъщеря си, само усещаше, че и тя бе престанала да яде.

— Маминко! — започна Криста и внезапно спря.

— Какво — маминко?

— Маминко, мила моя, аз просто не исках да те огорча.

— Много познаваш ти майка си. За какво да ме огорчаваш? Но то може да стане отсега нататък, разбира се!

— Няма да стане! — отвърна горещо Криста.

— Добре, все едно че не сме водили тоя разговор. А пък утре, обещавам, ще ти направя шницели.

Това беше най-хубавото, което можеше да прави, и Криста го знаеше.

Но вечерта двамата със Сашо най-безцеремонно отидоха на кино, и то на „Сатирикон“, който бедната й майчица щеше да пропусне завинаги. Салонът беше много студен, така че излязоха оттам с посинели носове и хремави. Тичаха до „Варшава“, за да стоплят поне вкочанените си крака. Поръчаха си горещ чай с ром и така бързо го изгълтаха, че на Криста й пламнаха чак ушичките. И може би точно ромът стана причина да се изтърве най-внезапно.

— Знаеш ли, Цуце, майка ми е разбрала нещо за нас.

Младежът се намръщи:

— Какво, като е разбрала?

— Нищо — отвърна Криста.

— И изобщо не мога да разбера какво изкопаемо е твоята майка?… Ив кой век живее?

— Не бива да говориш така за нея! — каза Криста обидено.

— Бях се зарекъл изобщо да не я споменавам.

— Може би аз ти я представям по някакъв глупав начин. Но тя наистина е добра жена.

— Напълно ти вярвам! — отвърна младежът с досада.

Криста се замисли, лицето й стана напрегнато и комай уплашено.

— Трябва да ти разкажа нещо за нея.

— Не е нужно! — каза младежът.

— Нужно е. — Гласът й трепна така отчаяно, че той я погледна изненадан. Видът й беше съвсем разстроен, нещо умолително и уплашено се бе появило в погледа й, — — Просто съм длъжна! — добави тя.

— Добре, добре — каза той бързо. — Само не се разстройвай.

— Не — защо? Но ще ми поръчаш ли още един чай с ром. А може и само ром.

Той поръча чай с ром. Докато го донесат, тя нито продума, нито дори го погледна. Никога досега не бе виждал лицето й така отчуждено и хладно. Като донесоха поръчката, тя неспокойно преля рома в чашата с чай и едва доловимо въздъхна. Чакаше я ужасен път, стръмен и осеян с остри като ножове камъни.

— Ти никога не си ме питал къде е баща ми — започна тя толкова тихо, че той едва я чу.

Бе питал много пъти себе си, макар и съвсем напразно.

— Знам, че вашите са разведени — каза той. — И какво повече?

— Хиляди хора са разведени. И все пак майката си е майка и бащата — баща.

— Не винаги. Ти сама не говориш за него.

— Да, прав си. Но какво мога да кажа, като изобщо не го помня.

Сашо я погледна стреснат.

— Нямаш баща?

— Имам, разбира се! — отвърна ти намръщено. — Но той е избягал от нас, когато съм била малко повече от една година. Можеш ли да си го представиш? И е избягал не в друга квартира или в друг град… Избягал е от България.

Сашо я Гледаше поразен, само това не очакваше да чуе. Всичко в това малко семейство внушаваше такова силно усещане за патриархална почтеност.

— И как е станало това? — измърмори той.

— Ще ти разкажа как е станало. Разбира се, тия неща не съм чула от майка си. Тя изобщо никога не е споменавала за баща ми, сякаш не е съществувал такъв човек.

— Но това не е майка! — каза младежът възмутено. — По-скоро някакъв психопат.

— Помисли си добре дали ти не си психопат — каза момичето враждебно. — Как може да каже на едно дете истината? И при това такава истина. А да си служи с лъжи, тя не умее. Винаги е смятала, че лъжата е по-опасна и от най-лошата истина.

Младежът се намръщи:

— Нищо, карай нататък.

— Истината научих от леля си, когато бях вече ученичка в гимназията. Това е станало със съгласието на майка ми, както разбрах, тя е преценила, че ще ми бъде по-лесно да го чуя от устата на друг човек. Но не е преценила, че леля ще ми разкаже много повече, отколкото е могла да очаква. — Криста млъкна за момент, лицето й изглеждаше затворено и посърнало, сякаш говореше на някакъв чужд човек, който няма да я разбере. И продължи вече съвсем неохотно: — Като момиче майка ми е била много красива. И в същото време много деликатна и стеснителна. Тя се е омъжила за баща ми сравнително късно. Но като младо момиче е имала друг не по-малко трагичен случай. Това е станало през годините на войната. На един бал тя се запознала с някакъв летец-изтребител, който й направил впечатление главно със своята скромност. Съвсем не приличал на обикновените царски офицери, които, както казва леля, са били най-празноглавата част от тогавашното добро общество. Сватбата била определена светкавично — за следната седмица. Нямало нищо за чудене в тая история, то отговаряло на характера и на двамата. Нещастието се случило в деня на самата сватба, един час преди да му изтече дежурството. Годеникът излетял с изтребителя си срещу американско ято бомбардировачи и повече не се върнал. — Криста отпи от чая и продължи с много по-спокоен и уверен глас: — Но и в самата му смърт е имало нещо трагично. Неговият самолет е бил засегнат, но летецът е имал шанс да се спаси, като се хвърли с парашут например. Но той връхлетял с изтребителя си върху една от американските летящи крепости и двата самолета паднали в пламъци. Дядо ми, който е бил много прогресивен човек, не е искал да й съобщи тая ужасна подробност. Но все едно, тя го научила от пресата. Плакала ужасно безутешно и повтаряла само една дума: „Защо? Защо?“

— Как така — защо? — попита младежът озадачен.

— Виждаш ли колко си… — започна Криста едва ли не ядосано, но внезапно млъкна. И продължи със същия равен, успокоен глас: — Думичката „защо“ не се отнася, разбира се, за самото нещастие. А за неговия вътрешен смисъл. Защо всъщност той не е останал верен на любовта си, на своето мъжко обещание? Защо е загинал по своя воля от такава глупава и безсмислена смърт? Ето това тя не е могла да му прости.

— Ами да, разбира се — обади се той с едва спотаена враждебност. — Какво друго може да се очаква от женския егоизъм.

— А ти не разбираш ли, че той е постъпил като ахмак?

— Не разбирам! — каза младежът хладно. — Не всеки може да пожертвува живота си за нещо, което е над него.

— Как така? Та той се е сражавал на страната на немците.

— А може би не е мислил така… Може би е смятал, че брани българските жени и деца. Или собствената си годеница.

— Ти не искаш да я разбереш! — каза момичето.

— Имаш грешка! А как е попаднала след това на баща ти?

— Всъщност двете неща са тясно свързани — продължи неохотно Криста, — След смъртта на летеца майка ми нито е сложила траур, нито е споменала повече името му. Но изглежда, че е била много покрусена. Десетина години е живяла съвсем сама, както казва леля ми — като икона. Едва след това се е омъжила за баща ми. Според леля ми той е бил много хубав, представителен мъж, интелигентен и занимателен. По професия бил адвокат, при това доста способен. И под протекцията на своя тъст, който по това време е бил подпредседател на Народното събрание, скоро станал юрисконсулт на едно министерство. Година и нещо след моето раждане заминал в командировка в чужбина и повече не се върнал. Ако се разчетат всички факти, ще се види, че той се е омъжил за майка ми само с една цел — да се измъкне по някакъв начин от България. И хладнокръвно е изпълнил плана си, независимо че съм била все още бебе.

Сашо направи злополучен опит да се пошегува.

— Може би е избягал точно от тебе. Ако си ревяла по цяла нощ.

— Била съм много кротко бебе — отвърна скръбно момичето. — За което сега съжалявам. Но както и да тълкуваш тия два случая, едно е ясно — тя не може да гледа на живота като съвсем обикновена жена. Защото преди всичко не е обикновена жена.

Сашо разбираше, че това е съвсем вярно. И все пак като че ли беше безпомощен да изтръгне някакво съчувствие от сърцето си. Може би имаше лошо сърце?… Такава мисъл никога не бе минавала през ума му. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, а не знаеше какво. И най-сетне се понасили.

— В човешкия живот има всичко — каза той. — Даже когато на пръв поглед като че ли няма нищо особено.

— А в твоя какво е имало?

— Сигурно е имало нещо…

Двамата дълго мълчаха.

— Като бях малка, мама веднъж ми каза, че наистина има и рай, и ад — обади се най-сетне момичето. — Но не в природата, вътре в човека — каза тя. — Сигурно е така…

Сашо изпрати Криста само до тролея, тъй като беше обещал да мине край вуйчо си. И без това бе позакъснял — наближаваше десет часът. Докато крачеше натам, все още се чувствуваше малко разстроен и подтиснат. И сам не разбираше какво означава това. Дали не усещаше тая чужда изповед като някакво посегателство на свободата си, като някакъв ангажимент, който все още не е готов да поеме. Това той не разбираше. Но от мислите като че ли му стана по-студено, Сашо вдигна яката на палтото си. Беше започнал да вали слаб сняг, сух и студен, вятърът го разстилаше на дълги перести ивици там, където имаше гънки по тротоара. Да, така все пак е по-добре, отколкото времето да омекне, да навали дебел сняг. Снегът в тоя град не е никакъв сняг, скоро се превръща в отвратителна кафява каша, мокра и хлъзгава, в която боксуват автомобилите и пълнят въздуха с отровен дим.

Като се изкачи на четвъртия етаж, пред входа завари вуйчо си с някакъв човек, когото не може изведнъж да познае. Да, разбира се, това е Аврамов, но защо лицето му е така посивяло? Началникът на лабораторията само му кимна и тръгна мрачно надолу по стълбите. Малко объркан от тая среща, академикът внезапно му подаде ръка. Макар и така неловко, това неочаквано ръкостискане му се видя много приятно. Старият имаше хубава, малко мършава, но силна ръка. Да, все още много живот имаше в ръката му, това като че ли го изненада. И понеже веднъж бе направил грешката, вуйчо му продължи в същия тон:

— Вечерял ли си?

— Не съм гладен — отвърна младежът.

— Ела да ми помогнеш, Майка ти ми е задушила някакви пъдпъдъци.

Той го заведе в кухнята и отвори капака на голямата емайлирана тенджера. Беше ги задушила съвсем цели, заедно с главичките, птиците лежаха на тъжна купчина, като в някаква газова камера. Слабите им краченца, прерязани през коленете, като че ли го сочеха укоризнено с пръст.

— И сега кажи, че човекът не е най-грозният от всички хищници! — каза вуйчо му отвратен.

Но Сашо не беше виждал газова камера, пък и въображение не му достигаше за това. Напротив, яденето му се видя много вкусно.

— За какво идва Аврамов? — запита той.

— Изглеждаше доста загрижен — отвърна вуйчо му без желание. — Смята, че се готви някакъв комплот в института.

— Комплот е малко силно казано… Но ще има хър-мър, в това съм сигурен.

— Защо?

— Вуйчо, отначало аз повече се безпокоях. Особено пък сега като знам, че сам забърках тая глупава каша. Но сега, като поопознах хората, ми се струва, че страховете ти са напразни.

— Нямам абсолютно никакви страхове — каза недоволно вуйчо му. — Само че не мога да си обясня това… хм!… брожението, ако трябва да се изразя по-любезно.

— Там е работата, вуйчо, че си попаднал сред тълпа от еснафи. Повечето от тях нямат нищо общо с науката. Просто са си намерили тук хубав подслон и си гледат спокойствието. Биологията изобщо не ги интересува.

— Това не е вярно! — каза строго академикът. — Имам няколко отлични служители.

— Няколко може би има.

Академикът се замисли.

— Няма логика в твоето обяснение. Ако си гледат спокойствието — за какво ще мърморят?

— Защото им разваляш спокойствието. Ще помърморят и ще си млъкнат. Според Аврамов кой стои на дъното на тоя комплот?

— Доцент Азманов.

— Не ми се вярва! — отвърна младежът след кратко мълчание. — Вижда ми се енергичен човек.

— Какво като е енергичен? Според Аврамов той е най-опасният кариерист в института.

— Не обичам тая дума! — каза намръщен младежът. — Кой е кариерист? Който е съвестен и си гледа работата?

Вуйчо му неволно отмести чинията си. Плешивата безока главичка, потъмняла от соса, направо му вдъхваше отвращение.

— Точно обратното! — каза той. — Кариеристът не се интересува от нищо освен от своята кариера.

— И аз се интересувам от своята кариера.

Вуйчо му го погледна недоволно.

— А готов ли си да изместиш някой, който е по-способен от тебе? Да сервилничиш, да клеветиш, да нямаш собствено мнение?

— Май че не е такъв човек! — измърмори младежът. — Може би с малко по-агресивен характер, това е всичко.

— Ако искаш да знаеш, за учения и това не е много хубаво. Прекалено амбициозните най-често грешат. Природата е винаги по-богата от човека. Трябва да я изучаваш добросъвестно и с огромно уважение. А не да откриваш в нея себе си.

Сашо не беше съгласен, но замълча. „Не можеш да постигнеш никаква голяма цел, ако не я преследваш упорито. По-хубаво да сбъркаш, отколкото да тъпчеш на едно място. Всички стари учени сякаш се стъписват пред явленията на природата. И се страхуват да стигнат до какъвто и да е дързък извод и дръзко обобщение. Научният материал сякаш ги залива и удавя със своята необятност. Такъв учен не е истински учен“ — мислеше той. Вуйчо му сякаш усети неговите еретични мисли, защото прибави неохотно:

— Ето виж Аврамов например. Не е орел. И въпреки това е кацнал на много по-високи върхове, отколкото тебе.

— Та аз още не съм се научил да летя — отвърна младежът шеговито. — Просто съм вървял по твоите стъпки.

И това, разбира се, беше най-добрият начин да запуши устата на вуйчо си. Поговориха за туй, за онуй, после младежът си отиде. Академикът бавно мина по пустите стаи. Беше топличко, силните електрически крушки на полилеите заливаха всичко с ярка светлина. Някак си не му се искаше да остава сам със себе си тая вечер, със своите неприятни мисли. А да пусне телевизора — още по-лошо, веднага ще му надуят главата с празни приказки. Сам не разбираше защо тая история му подействува така тягостно. Много добре знаеше, че няма никаква нужда ни от постове, ни от институти. В интереса на неговата собствена работа бе да си подаде сам оставката. Разбира се, при условие че го оставят да довърши на спокойствие своето научно дело. Но кой можеше да забрани това на един световен учен, каквито и клевети да измислят?

Той влезе в спалнята, която, откато се грижеше сестра му за нея, просто светеше от чистота. Все пак отвори прозореца, за да се проветри. Навън вятърът бе спрял, снегът спокойно настилаше задното дворче, все още неосквернено от никакви човешки стъпки. Ако, продължи тъй, до утре ще навали хубав сняг и даже електрическите стълбове ще имат високи бели шапки. Колко различна беше тая студена и свежа нощ от оная, септемврийската, която никога нямаше да забрави.

Той се върна бавно назад по пустите тъмни улици, по които не проблясваше никаква светлина. И площадът беше съвършено пуст, само пред сградата на милицията светеше силна електрическа крушка. На пост стоеше някакъв младеж в бяла риза и хубав син костюм, съвършено плешив. Приличаше на млад адвокат и млад лекар, току-що започнал кариерата си, забравен тук по някакво недоразумение. Но академикът забеляза, че здраво стискаше шмайзера си, очите му бяха бодри. Урумов спря нерешително пред него, главата му бе съвсем празна.

— Какво има, другарю? — запита младежът.

Гласът му — като на млад учтив зъболекар. И то пред своя пръв лекомислен клиент.

— Искам да говоря с вашия началник.

— По какъв въпрос?

— По секретен, бих казал. Трябва да направя много важно съобщение.

Младежът ни най-малко не се учуди. Навярно всеки ден идваха хора с важни съобщения.

— Влезте — каза той. — Първата врата вляво.

В тясното антре спокойно хъркаше на стола друг младеж. На първата врата вляво имаше надпис. „Комендант“, изписан доста грижливо на ръка с червен молив. И вратата беше доста разкошна — голяма, дъбова, с красива бронзова дръжка. Беше строена навярно в началото на века като административна сграда към баните. За да не събуди часовоя, той потропа съвсем тихичко и веднага влезе. И спря нерешително пред прага.

Стаята беше много широка, с гипсови стени в избеляло синьо и златно. Грамаден кристален полилей хвърляше слаба, унила светлина, тъй като на нея бяха оставени само две-три бели изкуствени свещички. Но това той забеляза много по-късно, сега го стресна видът на самия комендант. Зад бюрото седеше съвсем младо момиче в батистена блузка, затворена на якичката с красива старинна брошка. Сините й студени очи бяха втренчени право в него, но сякаш не го виждаше, защото точно в тоя момент говореше по телефона.

— Какво като е акционер? Ама разберете, другарю Белчев, че трябваше да раздадем нещо на хората. Тука кой знае откога не са давали наряди за платове, Не може само с речи, трябва все пак да се направи нещичко… Да, да, добре, разбирам, какво като си подаде оставката? Ами ще си изберете друг регент, мога да ви препоръчам вуйчо си… Не се подигравам, вие се подигравате с мене. Искате сега да тръгна от дом на дом и да почна да събирам това, което съм раздала? — Тя тръсна ядосано слушалката. — Заповядайте, господин професоре — каза любезно момичето. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Искам да говоря с коменданта.

— Аз съм комендантът.

Урумов я погледна недоверчиво. А защо да не е комендант, щом може да говори на такъв език с центъра? В края на краищата така е по-добре, ще има поне работа с човек, който го познава. Той пристъпи няколко крачки и се огледа за стол. И едва сега видя, че в стаята има още един човек. Беше коленичил в самия ъгъл, с гръб към стаята, белите му ръчички бяха издигнати молитвено към тавана. Наистина се молеше, макар и само с няколко отчаяни и плачливи думи. „Господи Исусе Христе, помилуй грешния! Господи Исусе Христе, помилуй грешния!“

— Не му обръщайте внимание — каза с лека досада момичето. — От два часа ми каканиже едно и също. Казва се Козарев, може би го познавате. Като си помисля какъв беше наперен и важен.

Да, един от бившите директори на полицията, макар че Урумов не го познаваше. Като че ли го бяха измъкнали от някакъв прием — бяла копринена риза, лачени обувки, раиран панталон, опънат до краен предел от затлъстелия задник. Не виждаше лицето му, но мъртвешки бялата плешивина на темето бе плувнала в мазна пот. „Господи Исусе Христе, помилуй грешния!“

— Дори една молитва не знае — каза презрително момичето. — Седнете на тоя стол, господин професоре.

Тя му поднесе най-обикновен кухненски стол, жълт като разрязана тиква.

— Не мога да говоря пред тоя човек! — каза той.

— Ами всеки момент чакам да го вземат в София. Гума ли спукаха по пътя, що ли. Ей сега ще го изведат.

Тя натисна някакво копче, навън се чу звън, който изведнъж му напомни за сигналните звънци на кината през младостта му. Какви сладки тръпки на нетърпение предизвикаха тогава у него, а сега само го стресна. Докато чакаха часовоя, Урумов се обади:

— Май че имате неприятности с нарядите.

— Глупава история! — каза сърдито момичето. — Конфискувах платове от текстилната фабрика на Разпопов. И ги раздадох на населението, разбира се. — Тя се усмихна скъпернически. — Май че множко раздадох, но не за това. Как така да се случи, та един от сегашните регенти да е акционер. И ни отправя разни ултиматуми.

— Кой от тях?

Тя се поколеба за миг, после прибави неохотно:

— Ваш колега. Венелин Гаев.

Когато останаха сами, той и разказа подробно за неочакваното нощно посещение. Момичето го изслуша внимателно, но Урумов остана с чувството, че не успя да я стресне достатъчно. Само лицето й стана по-загрижено.

— Ще се наложи да почакате малко.

После взе телефона и се свърза със София. Трябваше търпеливо да изслуша собствения си разказ, предаден без никаква паника. От другата страна на линията последваха доста подробни наставления. Гласът беше оживен и много рязък, но той различаваше в пукането на слушалката само отделни думи: „Много внимателно… което имате в наличие… без паника.“ Най-сетне тя се обади — „Слушам, другарю Голованов!“ — и затвори слушалката.

— Голованов лично ще дойде! — каза респектирано момичето. — Каза да блокираме внимателно вилата, но да не предприемаме нищо без него. Ще трябва да го почакаме.

Урумов не попита кой е тоя Голованов, но можеше да се досети. Кой знае защо, представи си го сивоок мъж с бръсната глава и кожена куртка. След около час пред коменданството спряха два щаера и в стаята влезе дребен посивял човек с омачкано палто, който по-скоро приличаше на кафеджия. Зъбите му бяха много лоши, така че леко фъфлеше.

— Добър вечер, професоре — каза той свойски и му подаде ръка. — Ние знаем, че се готви нещо, но не знаем точно какво. Във всеки случай нашите момчета в школата са предупредени, така че няма да допуснем изненада.

— Чакате ги да започнат? — запита учудено Урумов. — За да имате доказателства?

— Доказателства наистина трябват — отвърна Голованов. — Не можем да арестуваме всички командири, това никой няма да ни позволи. Но може би Кисьов ще ни каже, каквото трябва. Урумов се замисли за миг.

— Надявам се, че няма да ми устройвате очна ставка.

— Ще гледаме да ви спестим тая неприятност — каза Голованов. — И ако все пак се наложи… Но не вярвам, тия момчета се оказаха бъбриви като калугери.

Голованов веднага излезе с момчетата, които бе довел. След половин час всички се върнаха омърлушени — явно птицата бе отлетяла.

— Навярно е надушил блокадата — каза Голованов без настроение. — Кисьов не е вчерашен.

После погледна към професора и добави:

— Не бива да се връщате там. Ще ви дадем друга квартира.

Урумов си отиде с олекнало сърце. Хем бе изпълнил гражданския си дълг, хем не бе станал причина някакъв човек да пострада заради него. В края на краищата бе напълно възможно Кисьов да е съчинил заговора в школата. Всъщност с какво би могъл да събира сега съмишленици освен с измишльотини? Все пак Урумов много добре си даваше сметка, че ако наистина стане нещо — той ще отговаря с главата си. Бившият полицай нямаше да му прости предателството.

Минаха два дни, той съвсем се успокои. Съветските войски бяха пристигнали е София. И точно тогава го извикаха спешно в комендантството. Минаваше полунощ, селището отдавна спеше. Момчето, което го водеше, изглеждаше много късогледо, няколко пъти се спъна, макар че си светеше с електрическо фенерче. И през целия път не му каза нито дума. Някакво лошо предчувствие сви сърцето на професора. Когато най-сетне пристигнаха в комендантството, посрещна ги младото момиче. Сега беше във военни дрехи без пагони, но видът й не бе станал по-внушителен.

— Малко неприятно, господин професоре — каза тя. — Ще ви покажем един труп, трябва да го идентифицираме.

Трупът бе положен на пода, само лицето му бе завито с някакъв мръсен пешкир. Точно по средата на гърдите му зееше грамадна грозна рана, сякаш го бяха улучили с противотанково оръдие.

— Отвийте го! — каза тя.

Едно от момчетата махна парцала. И той веднага позна лицето на Кисьов, синкавобледо и напрегнато, сякаш в последния миг се е готвел за страшен предсмъртен скок. Макар че бе виждал толкова много трупове в живота си, той изведнъж усети как му прилоша. Тоя мъртвец не беше като другите, сам той бе отнел живота му, макар и не със собствените си ръце.

— Да — каза той тихо, — това е Кисьов. Бившият полицай…

Професор Урумов, член на академичния съвет на Софийския университет, се върна като зашеметен у дома си. И цялата нощ не може да заспи. Но това бе единствената и последна безсънна нощ, след това мрачният образ на Кисьов сякаш изчезна в някаква черна дупка, в която никога не смееше да погледне.

5

В нощта срещу събранието от всички най-зле спа Ангелина. Сънува много лош сън. Лежеше си уж у дома на леглото и изведнъж отнякъде се появи нейната покойна снаха и започна да я тегли с все сила за крака… Беше много яка тая нещастница, успя дори да я смъкне от леглото. Ангелина гледаше с ужас бялото й като гасена вар лице и изведнъж й стана ясно накъде я тегли — в пъкъла. Но тя успя да се залови за железния крак на кревата, макар че нейният истински креват бе най-обикновен, дървен. И все пак Наталия навярно щеше да надделее, ако в най-опасния миг Ангелина не намери за благоразумно да се събуди. Беше цялата изпотена и разтреперана, повече не можа да заспи. Тъй прекара няколко часа до утрото. Навън нощта беше много светла, струваше й се, че скоро ще съмне, макар че все още не чуваше далечните предвестници. По-късно разбра, че тая нощна виделина е идвала от отражението на пресния сняг, тъй че доста се повъртя в леглото, докато наистина се разсъмна.

Все още беше кисела, дори малко уплашена. И без настроение се изправи пред гардероба си. Не й се искаше да облече японското кимоно, щеше да й бъде студено. Пък и кой знае дали мъртвата не си отмъщаваше за своите дрехи. Все пак не можа да се въздържи съвсем и намъкна един черен панталон от китайска коприна. Поколеба се малко и нахлузи над него зелен пуловер, вече доста износен, от най-старите, от моминските, които бе плела през войната. Така маскирана, тя походи насам-натам, все още обзета от лоши предчувствия. После не можа да се въздържи и събуди Сашо. Младежът стана мълчаливо, облече се, но като отиде в хола, зяпна учудено часовника.

— Защо си ме събудила толкова рано? — запита той ядосан.

— Защото днес имаш събрание — отвърна тя.

— Събранието е чак довечера, дървена главо! — кипна той.

— Трябва да се подготвиш.

— Какво има да се готвя? Събрание като събрание.

— Не е то така! — каза загрижено майка му. — Говори се, че вуйчо ти е в немилост. Щели да го пенсионират.

Едва сега младежът се обърна и я погледна втренчено.

Кой ти каза?

Ангелина се изви като уловена за опашката котка, но накрая си призна — Евдокия Логофетова. Сашо здравата се намръщи. Тая стара кукумявка, само с няколко яйченожълти къдрици на плешивата си глава, по цял ден скиташе из клюкарските сборища и понякога наистина налучкваше нещо.

— Къде я видя?

— Вчера дойде у нас да ме пита. Ама казват ли ми на мене!

— А пък аз се чудя защо целият хол снощи така вонеше! — измърмори той недоволно.

Не се шегуваше — снощи холът наистина вонеше на някакъв много тежък парфюм. Само тя в тоя град употребяваше такива ужасни старовремски парфюми.

— Ти ми кажи — вярно ли е? — запита майка му. Но той не я чу, представяше си отвратен как Логофетката възбудено крачи из хола с тънките си пачи крака и малка гърбица. На тая възраст зелените й очи все още блестяха като сапфири. Хората говореха, че където и да се появела, не може да не стане беля, макар и малка — ще се спъне човек, ще изпотроши мрежата с пресни яйца. А където имаше дребни деца, изобщо не я пускаха да влезе под предлог, че някой е заболял в къщата. Тя се боеше от болести като вещица от петли.

— Ама ще ми кажеш ли най-сетне? — избухна ядосана майка му. — Защо мълчиш?

— Измишльотини! — обади се презрително младежът. — Де да знам, вуйчо не е млад, може и да излезе в пенсия. Но всичко друго си го е измислила тая негодница! — И той прибави с отвращение: — Немилост, ама пък дума!

Майка му явно не остана доволна от отговора.

— Не ми харесва тая работа. Досега никой от Урумовците не се е пенсионирвал. Макар че е имало между тях и висши съдии.

Като отиде на работа, отначало Сашо не забеляза нищо особено. Всичко си вървеше както обикновено, никой не споменаваше за проклетото събрание довечера. И все пак имаше нещо. Скоро младежът усети, че неговите колеги просто избягват да го погледнат в очите. Да, всички, без изключение. Като че ли се чувствуваха виновни пред него, пред него — нищо, но може би пред вуйчо му. Много му се искаше да прескочи до кабинета му, но току-така не се отива при директор на институт. За негово щастие около обед академикът сам го навика при себе си. Сашо едва ли не изтича дотам, но спря пред вратата, огледа бялата си манта, после влезе. Вуйчо му седеше на мястото си съвсем спокоен, дори в добро настроение, както му се стори. Тук, в кабинета, като че ли наистина беше негов директор, а не негов вуйчо, това се усещаше в цялото му поведение. Дори му поднесе някакви луксозни шоколадени бонбони, които навярно пазеше за чужденци. И едва когато заговори, младежът разбра, че няма никаква грешка, вуйчото си беше вуйчо и нищо повече.

— Аз ти разказах за Аврамов — започна той. — Въпреки всичко за мене той си остава учен от най-голям ранг. Сега Аврамов се готви да продължи своята работа. Там има нещо, което според мен и американците не са забелязали. И е много надеждно като перспектива.

„Защо ли му разказваше тая паешка история — помисли младежът — в навечерието на такива важни събития?“

— Ще се радвам много, ако успее — измърмори той с лека досада.

Но вуйчото забеляза това.

— Подценяваш го, мойто момче. И при това глупаво и наивно го подценяваш.

— Но какво ме засяга тая работа? Нека си я работи… Ако успее, ще бъде добре за всички.

— Там е работата, че те засяга. Той предлага да продължите заедно.

— Как така заедно? — попита учудено младежът.

— Просто заедно. На общо основание, както работят колективи от учени. Макар че той е старши научен сътрудник, а ти най-обикновен посран асистент! — вуйчо му се усмихна.

Намерил време да си прави шеги. Но той разбираше много добре, че при всички положения това предложение е за него и признание, и комплимент.

— Вуйчо, ти знаеш много добре, че моите интереси са отправени другаде — каза най-сетне младежът. — Аз бих желал да продължа твоите опити.

— Да продължиш моите опити? — усмихна се академикът. — Та аз съм все още жив. И съвсем не съм се отказал от тях.

Младежът се изчерви така, както никога не се беше изчервявал в живота си.

— Прощавай, вуйчо, аз просто лошо се изразих… И все пак струва ми се, че бих могъл да ти помогна.

— Никога не съм се съмнявал. Но при мен резултати няма да има толкова скоро. А на всичко отгоре рискуваме и да не постигнем нищо.

— Ще постигнем! — каза младежът уверено.

— Дори да постигнем. Всички ще кажат, че съм го постигнал аз. И дори да се опитам да те лансирам, ще си помислят, че го правя от чисто роднински съображения.

Младежът се понамръщи.

— Това не ме интересува! — каза той рязко.

Но чувствуваше, че не е съвсем искрен. Да даде всичко от себе си и да не получи нищо — това не беше съвсем в характера му. Това просто противоречеше на здравия смисъл.

— Вярвам ти! — каза меко академикът. — И все пак иска ми се да дойдеш при мен с известно име. Тъй че след това да ти вярват хората. Аз съм сигурен, че с Аврамов ще постигнете бърз и сериозен успех. А ако не ме лъже предчувствието, може да бъде иии… зашеметителен.

Младежът го погледна малко стреснат. И отново сякаш това не беше вуйчо му, а някакъв друг човек, непознат и силен, който стоеше над всичко.

— Вуйчо, мога ли да си помисля?

— Разбира се, мойто момче.

— Искам да видя преди това как ще свърши събранието.

— Както и да свърши, то няма отношение към нашата пряка работа. Хайде, върви сега да обядваш.

Сашо никога не се хранеше в стола. Човек, който се готви да покори света, не може да се храни в някакъв вмирисан на олио служебен стол заедно с разни дребни некадърници и мижитурки. Затова той с достойнство отнесе празния си стомах до най-близката шкембеджийница. Една чорба от свински крачета с повече оцет и чесън е напълно достатъчна. Довечера двете Фифета ги бяха поканили на рожден ден — на чий точно, не можа да се разбере. Но Хари се беше похвалил, че ще ги нагости с телешка глава в шкембе — старовремски деликатес, който никога не бе опитвал. Тъй че нека си остави повечко място за голямото изпитание.

Събранието бе обявено като открито партийно и трябваше да почне половин час след работното време. Салончето беше доста тясно и на всичко отгоре голо и скучно като празна кутия за моливи. Най-добре е да седне на последния ред, това е, разбира се, най-хубавата позиция за един току-що назначен асистент. А освен това от задния ред най-добре се наблюдава как реагират хората — кой ръкопляска и на кого. Трябва да ги знае тия работи, може да му потрябват.

Но като влезе в залата едва пет минути след определения час, както подобаваше на асистентското му достойнство, той видя, че, кажи-речи, всички места бяха заети. От последния ред се кокореха към него най-големите дяволи в института и сякаш тайно му се присмиваха. Той се огледа нерешително — имаше само пет-шест свободни места на първия ред, но там се бяха инсталирали неколцина важни люде, повечето от конто виждаше за пръв път. Може би бяха наблюдатели на академията и комитета, а може би и на района. На три-бунката вече биха седнали вуйчо му и партийният секретар Кънчев, червендалест мъж, с много къси ръце, които едва му стигаха да подпре с тях едрата си глава. За нещастие погледите им се срещнаха, Кънчев каза добродушно:

— Другарю Урумов, ето има празни места. Седнете на първия ред, никой няма да ви ухапе.

Гласът му беше доста пресипнал, като на хората, които предпочитат стипчивите северни вина пред топлите южни.

— Не се казвам Урумов! — сухо, но спокойно отвърна Сашо. — Академик Урумов не ми е чичо, а вуйчо.

В залата избухна лек смях. И вуйчо му се усмихна едва забележимо.

— Чичо, вуйчо — все тая! — измърмори партийният секретар леко сконфузен.

Събранието започваше с гаф — как ли щеше да свърши? Салончето се препълни съвсем, не останаха празни места и край стените. До отворената врата се натрупаха хора, някои се повдигаха на пръсти, за да погледнат какво става в залата. Бяха служители от филиала, от втората категория, както на шега ги наричаха. Сашо се пообърна — и те, и тези, които бяха вече успели да заемат места в салона, имаха твърде особени изражения на лицата си. Не приличаха на хора, които са дошли на важно научно съвещание — по-скоро на боксов мач или на закрита прожекция. На катедрата се изправи Кънчев.

— Другари и другарки, в нашето съобщение ние ви обърнахме внимание да прочетете статията, която нашият уважаван директор, академик Урумов, напечата в „Простори“. Няма да скрия от вас, че тая статия възбуди в нашия институт сериозни спорове и съмнения, известна тревога, бих казал. Доколко тая тревога е сериозна и основателна, ще разберем от доклада на академик Урумов. Аз съм сигурен, че той ще внесе в нашия колектив ако не пълно успокоение, то поне яснота. То знаем, науката винаги се е отличавала с категоричност и ясни позиции.

— Посредствената наука — обади се едва ли не под носа си академикът.

Все пак Кънчев го чу, но намери за по-благоразумно да се престори, че не го е чул.

— Заповядайте, другарю Урумов! — каза той.

Урумов излезе на катедрата. Посрещнаха го с ръкопляскания, доста спонтанни, както се стори на Сашо, макар и не много продължителни. Академикът извади от джоба на жилетката си хубав часовник, златен навярно, който Сашо виждаше за пръв път. Движенията му бяха много отмерени, лицето спокойно, само в погледа му личеше едва забележимо вълнение. От време на време той поглеждаше към часовника без нито за миг да загуби яснотата или връзката на мислите си. И говори точно половин час, нито минута повече или по-малко. През цялото време салонът не шукна, само тия, които бяха отвън, от време на време скърцаха с някакви столове, върху които се покатерваха да гледат.

— Уважаеми колеги! — започна той. — Целта на моята научна дейност през последното десетилетие е била да изследвам същността и структурата на антителата, както и на някои катализатори при биохимичните процеси на обмяна на веществата. Всичко това ме е интересувало не изобщо, а във връзка с активността на някои вируси в човешкия организъм и с патологичните изменения, които те предизвикват. Както виждате, това са на пръв поглед проблеми на медицината, но те могат да бъдат решени главно от нас, с възможностите и средствата на нашата наука. Ако се държим в някакви точни и обособени граници на своите науки, ние ще бъдем слепи, както е сляпа къртицата, която смята за единствен реален свят подземния. Ето тук се крие една от най-важните методологически проблеми — докъде стигат фактите и докъде може да се простре въображението, интуицията, логичната постройка в издирването на сложните истини на битието. И може би на тая почва са възникнали недоразуменията, за които преди малко стана дума.

След това Урумов изложи доста подробно същността на проблема и резултатите, до които бе стигнал. Макар че съкрати чувствително своите хипотетични възгледи, които всъщност неговият племенник бе довел до техния краен логичен завършек, той не скри опасностите, които заплашват човешкото съществуване.

— Ако вземем предвид еволюцията на видовете — продължи той, — ще останем с впечатлението, че тя върви от по-простото към по-сложното, от амебата към човека със съвършеното устройство на неговия мозък. Но това е само едната страна на въпроса. Всъщност дори в тоя процес простото винаги е побеждавало по-сложното, приспособимото — неприспособимото, бързо изменящото се — трайното и консервативното. Каквото и живо същество да погледнем — то ще ни порази със своята простота и хармония, с целесъобразността на всяка своя функция. В тоя смисъл няма по-опасен враг за човека от вируса, който според мен притежава всички качества, които вече споменах. Неговата приспособимост е изключителна и много често се проявява по фатален за човешкото съществуване начин. Търсейки оръжия срещу тях, ние всъщност увеличаваме своята уязвимост, като ги правим по-устойчиви и приспособими и — главно — непрекъснато изменящи се. Така например никой сериозен учен не може да ви гарантира, че всемерната разработка на нови антибиотици например няма да доведе възникването на такива мутации на вирусите, които да поставят под въпрос не само съществуването на човека, но и на другите видове… Нещо повече, ние не отхвърляме възможността подобни мутации да са възникнали вече на земята или в безкрайния Космос. На вас ли да напомням тяхната необикновена пластичност и приспособимост. Съвсем не е изключено тяхното разпространение да е довело вече веднъж планетата до биологична катастрофа, каквато е например тайнственото изчезване на влечугите през плеоцена. Ние не можем да си отговорим дали космическото мълчание около нас не се дължи именно на победата на по-простото над по-сложното. Защото диалектиката ни подсказва, че най-простото всъщност е най-съвършено, че то не е начало, а краен резултат на някои еволюционни процеси.

Така че, изхождайки от тия мисли, не е трудно човек да стигне до заключението, че досегашният метод за борба с вирусите е твърде опасен. Ние трябва да тръгнем по принципно нов път — не да ги унищожаваме с външни средства, както унищожаваме мухите или тигрите, а да ги разрушим отвътре в тяхната структура. Ние трябва да унищожим възможностите за тяхното възпроизвеждане. Това ще бъде тежка, но не непосилна задача, защото, както видяхме, тяхното съществуване е като че ли обратно и противоречиво на основните принципи на съществуването на организмите, то е, така да се каже, суперпаразитно антисъществуване. В това отношение най-страшен пример е, както сами се досещате, вирусът на рака. Като използува изключителните трансформиращи качества на своята нуклеинова киселина, тоя вирус при всички положения успява да създаде оная среда за своето възпроизвеждане, която ние наричаме ракова тъкан, без да го е грижа, че по тоя начин унищожава — бих казал, сляпо, като хората — единствената възможна среда за своето съществуване. Колкото тия вируси да са вездесъщи и по принципа на своето паразитно съществуване — безсмъртни, в крайна сметка те са обречени ако не на смърт, на фактическо несъществуване, ако унищожат докрай така наречените висши организми. Тогава навярно ще трябва да чакат еволюцията отново да ги породи, което не винаги и не при всички условия се случва. Или пък като Демонът на Лермонтов да скитат безнадеждно из Космоса, докато попаднат на планета, която още не е била посещавана от такива кошмарни гости. Казвам тия страшнички думи не да ви плаша, както вече успях да изплаша мнозина, а да ви обърна внимание на сериозността на проблема. В това виждам аз и смисъла на нашата работа, огромното значение на нашите усилия.

С това академикът завърши и се върна на мястото си. Без да става, Кънчев покани присъствуващите да вземат думата, да се изкажат по доклада на своя директор. Отвърна му пълно мълчание. Той дори проточи колкото се може своя къс врат, но напразно — никой не вдигаше ръка.

Това тягостно и неприятно мълчание продължи близо десетина минути, макар че партийният секретар ги подкани още няколко пъти. Най-сетне изглежда, че това го нервира, защото стана нетърпеливо от мястото си.

— Ако няма желаещи, тогава да одобрим изложението на нашия директор и да закрием събранието.

Изглеждаше доста наежен, готов мигновено да изпълни заканата си. Именно тогава се вдигна беличка ръка и един неочаквано тънък глас каза:

— Моля!

Беше Азманов. Докато се отправяше към трибуната, таванът сякаш стана по-светъл от бляскавото отражение на голия му череп. Зад височката катедра, той се стори на младежа много по-нисък, отколкото бе свикнал да го вижда, изглежда, че само широките плещи му придаваха известна внушителност. Сега блестеше не само черепът му, сега блеснаха златните рамки на очилата му, блестяха кристалните им стъкла, дори зъбите му някак страшничко проблеснаха, когато най-сетне отвори красиво изрязаните си устни.

— Уважаеми колеги и колежки, никак не ми се искаше да взимам пръв думата. Трябва да ви призная, че имам много сериозни възражения против съмнителната хипотеза на академик Урумов, както и против дейността на нашия институт. Просто не ми се искаше нашият уважаван директор да си помисли, че по тоя начин ще дам тон на останалите изказвания. Пък и да искам — това надали е възможно, защото много добре си давам сметка за неговия авторитет на учен. И все пак на мен ми се струва, че именно тоя авторитет се е проявявал като оръжие с две остриета. По-често той сковаваше хората и техните инициативи, тласкаше цялата дейност на института в руслото на неговите лични амбиции и търсения. Академик Урумов не правеше никакви усилия да поощрява и другите инициативи или пък да споделя своите планове, да търси помощта на своите колеги.

Дотук Азманов говори импровизирано, без да поглежда някакъв план или записка. След това смени очилата си с нови, още по-блестящи, и измъкна от джоба си цяла пачка хартийки, тесни и дълги по размер, невероятно ситно изписани.

— Всъщност в какво се състои хипотезата на нашия уважаван директор? — продължи той. — Прочетох много внимателно статията и още по-внимателно изслушах сегашното му изложение. Тоя път той беше много по-сдържан, но в основата си позициите му си останаха същите. Според него освен нормалния вирусен цикъл в размножението на вирусите съществува още един механизъм: притъкмявайки своята нуклеинова киселина към обмяната на клетките, те отклоняват тази обмяна към собственото си възпроизвеждане, което е добре известно за всички вируси. Но академик Урумов допуща, че при определени условия и биохимични състояния, използувайки аналогията на своята структура със структурата на клетката, вирусът не унищожава тая клетка, а само я принуждава да промени своята обменна верига в желаната от вируса насока. Това академик Урумов нарича с неудачния според мен термин „взаимозаместване“. По тоя начин клетката, образно казано, се отчуждава от своята общност за сметка на задачите и целите на самия вирус, в интереса на неговото съществуване и възпроизвеждане. Целта на дейността на академик Урумов е да създаде в организма преграда срещу този процес главно като се превъзмогнат условията, при които става възможно така нареченото „взаимозаместване“. На практика това означава да се повиши безмерно имунната реакция на клетките, да могат те безпогрешно да различават аналогичните структури, да не допускат вирусите да променят обменната верига.

Както виждате, колеги и колежки, на пръв поглед доста остроумно, но според мен лишено от сериозни научни доказателства. И нещо повече — оспорват се безспорни научни истини. Мнението на академик Урумов за антибиотиците е не само антинаучно, но и практически вредно. Оспорва се смисълът на почти цялата наша фармацевтична индустрия. Обезверяват се научните работници в тая област. Болните ще странят от спасителните за тях антибиотици от страх да не породят у себе си тия фатални мутации, които могат да сложат черта на целия човешки род.

Питам се, основателни ли са тия страхове, тия мрачни прогнози? Според мен съвършено неоснователни. Какво е това мистично „взаимозаместване“ на структурите? Като не взема предвид най-простите закони на диалектиката, академик Урумов откъсва напълно формата от съдържанието. Това наистина може да стане п някое стихотворенийце или разказче, но не в здравите и единни стойности на природата. Определена структура отговаря само на определено съдържание. Вирусите не са фантоми, които могат да приемат какъвто си искат вид, както вещиците от приказките — ту царкини, ту жаби. Биологията не е сборник от народни умотворения, а сериозна наука.

Това беше най-ефектната част от неговото слово. Но като започна да навлиза в същността на проблема, веднага пролича слабата му подготовка. Едва когато се зае със задачите на института, неговият глас отново укрепна.

— Ние бяхме призовани да се притечем на помощ на нашето селско стопанство! — заяви тържествено той. — От нас чакаха да открием и внедрим най-добрите средства за биологичната защита на растенията. Всички знаем какви щети нанася на природата безогледната и невежа химизация. Измъчената природа протегна към нас ръце за помощ. Подадохме ли и ние своята ръка?

В залата избухна лек смях.

— Не се смейте, другари, въпросът е сериозен! — обади се Кънчев.

Но Азманов навярно усети, че е прекалил с метафорите, защото добави с твърд, почти мрачен глас:

— Да, вие сте прав, другарю Кънчев. Но това дори не е въпрос, това е важна държавна и партийна задача, за която отговаряме.

Беше изминал повече от половин час, а снопчето в ръката едва бе преполовено. Тогава някой от залата се обади:

— Та вие говорихте по-дълго от докладчика, другарю Азманов. Не може ли малко по-сбито?

— Много рядко ми се дава думата, другарю Кирилов! — оплака се тъжно доцентът. — Та сега съм длъжен…

Кънчев се намръщи грозно и го попита:

— Ще ми кажете ли, другарю Азманов, кой, кога и по какъв повод не ви е давал думата? Или ви е отнемал думата?

Азманов замълча видимо объркан.

— Кажете, кажете… Иначе ще си помисля, че сте клеветник.

— Добре, ще съкратя моето изложение! — успя да се извърти той. — Само с няколко думи ще кажа моето заключение.

Азманов пъхна бележките в джоба си и на младежа отново се стори, че през залата мина лек полъх, тоя път на облекчение.

— Другари и другарки, според мен в института цари апатия — продължи той загрижено. — Много повече хора виждам по коридорите, отколкото над работните маси и микроскопите. Някои служители отсъствуват от работа с месеци под предлог, че пишат научни трудове. Къде са тия научни трудове? Не ги виждам. За преписване съвсем не са нужни месеци, нужни са дни. Кой следи тяхната дейност? Никой. Изглежда, че хората се интересуват от всичко освен от своята работа. Ако другарите от телевизията обсъждаха така дълго и задълбочено своята програма, както се прави в нашия институт, тя навярно би надхвърлила ръста си. А ако слуша човек какво се говори из кабинетите и лабораториите, по-скоро би съчинил готварска книга или ръководство за отглеждане на бебета, отколкото научен труд.

В залата отново се засмяха.

— Защо, питам се аз. Не е трудно да се отгатне причината. Защото на служителите не се поставят реални задачи, които те да разбират и които да са от полза за социалистическото общество. Вместо това ние вече години наред сме принудени да гоним фантомите на вируса. Аз не вярвам на тия фантоми дори по простите закони на логиката. Ако те наистина съществуваха по такъв страшен и призрачен начин, досега хиляди пъти да са унищожили човешкото племе. Но както виждате, човечеството продължава да съществува въпреки мрачните прогнози на нашия директор.

Азманов се поклони леко и тръгна бавно по пътеката. Десетина души много оживено ръкопляскаха, но, общо взето, залата се спотайваше.

— Отвратително! — измърмори полугласно Сашо.

Но все пак неговият съсед го чу и го погледна укоризнено. Азманов се бе запътил към изхода, като бъркаше малко нервно в джоба си, за цигари навярно. Лицето му, обикновено гладко и безизразно, сега бе зачервено, възбудено и доволно. Сашо забеляза, че тъкмо когато излизаше, неколцина души някак трескаво и малко скришом му стиснаха ръката. Той вече ги бе фотография с погледа си, тая снимка никога нямаше да се изличи от паметта му.

След Азманов се изказаха още пет души. Часът минаваше осем, хората изглеждаха уморени. С гласуване бе прието предложение заседанието да продължи на другия ден по същото време. Хората бавно напускаха залата, без да се оглеждат, без да говорят помежду си. Това щеше да стане малко по-късно, когато се разпокъсат на доверени групички. Сашо не бързаше да излезе. Много му се искаше да остане поне за малко с вуйчо си, да поговори с него. Но академикът не остана нито за миг сам, бяха го заобиколили неколцина от най-близките му помощници, повечето усмихнати, малко насила наистина, както се полага на добрия тон в такива случаи. Само Аврамов изглеждаше много намръщен, лицето му бе добило никотиновия цвят на неговите мършави пръсти. Накрая някакъв непознат човек го отмъкна с луксозната си кола с държавен номер. Къде щеше да го отведе — у дома му? Или на консултация, както се казва понякога в такива случаи.

Сашо погледна часовника си — беше предупредил, че може малко да закъснее. По-добре е да върви при тях, Кишо най-добре ще го разбере. И може би най-точно ще предскаже как ще свърши цялата тая неприятна история. Пък и не беше ходил никога у двете Фифета, любопитно му бе да види най-сетне бърлогата на оня космат звяр. И точно в тоя момент се досети, че не е взел никакъв подарък за рождения ден. Магазините бяха вече затворени, той затича по хлъзгавия тротоар към най-близкия цветарски магазин. Цветарката вече затваряше, с големи молби му отпусна една саксия опърпано индрише, останала по рафтовете. Така натоварен, той намери как да е адреса, но по-трудно бе да се намери ателието. Изкачи се най-сетне на някакъв таван, почука с юмрук на някаква най-обикновена дъсчена врата, която много повече би подхождала за барака. Отвори му малкото Фифи, облечено като за ски. Вътре бе доста хладничко, прочутият маслен радиатор, купен с чужда валута, трудно се справяше с непосилната си задача. Всички бяха вече пристигнали освен голямото Фифе. Криста подскочи като дете и радостно обви с тънките си ръчички шията му.

— Мислех, че няма да дойдеш! — каза тя, като залепи горещите си устни на бузата му. — Не си се бръснал!

— Бръснах се — отвърна той. — Но ми поникна брадата от напрежение.

— И как мина?

— Отвратително. Но чакай да се огледам по-напред.

Имаше какво да се гледа наистина. На една от стените бе окачено голямо корабно кормило. Стара, ръждясала котва, не по-малко от двеста-триста килограма, бе сложена край вратата. Имаше освен това компас, секстанти, развален барометър, който неизменно предсказваше бури.

— А къде е морският пътешественик? — запита Сашо.

— Преди час отиде за телешката глава — каза Донка. — Сигурно я яде по пътя.

— Запил се е някъде — обади се отегчено Кишо.

— А тая котва? Как я изкачихте?

Фифето се засмя:

— Двамата с Хари. Цяла седмица сме я тътрили по стълбите — стъпало по стъпало. Нямате представа колко е силен, най-малко колкото двама хамали.

Седнаха около софрата. Кишо отвори бутилката дюбоне, доста калпав аперитив, както Сашо немилостиво отбеляза. Но нямаше как, трябваше да го пият, тъй като му го бе донесъл белгиецът. Като глътнаха но чашка, Сашо подробно разказа какво се бе случило на събранието. Слушаше го само Кишо, разбира се, момичетата си говореха за някакъв нов естраден певец, който бил екстра, само че педераст за съжаление. Защо пък за съжаление — питаше Донка. Но Криста неочаквано се заслуша в разговора на мъжете, лицето й лекичко поруменя. Когато младежът най-сетне свърши, Кишо продължаваше да дъвче равнодушно жилавото резенче пастърма.

— Както очаквах — каза той кратко. — Азманов не е глупак.

Сашо пламна вътрешно, но не се издаде.

— А според мен — идеален глупак — отвърна той сдържано. — С тоя апломб той настрои против себе си цялото събрание.

— Много го интересува него събранието. Той се мери много по-високо, чака там да го чуят… И да го оценят.

Сашо враждебно мълчеше. Кишо беше прав, разбира се, и все пак не му се искаше да бъде прав.

— На всичко отгоре не разбира от биохимия.

— Това не е важно — отвърна с досада Кишо. — И тия, дето ще го чуят, не разбират нищо от биохимия. Но друго е, като се каже, че не се изпълняват държавни поръчения — това вече всички ще разберат.

— Предполагам, че и това не е вярно.

— А бе важното е да се направи диверсията, да се хвърли съмнението. Пък иди после се обяснявай, ако си нямаш работа.

Точно в тоя миг се чу някакъв трясък, сякаш се къртеше входната врата. В стаята нахлу голямото Фифе с някаква огромна тава в ръцете си. Мазнина бе заляла реверите му, панталоните му бяха потънали в сняг и кал. Изглеждаше така покрусен, че всички се стреснаха.

— Какво ти е? — запита уплашено малкото Фифе.

— Изпуснах телешката глава!

И той разказа историята, като все още се задъхваше от изкачването по стълбите. Главата дали не в обикновена фурна, а в някакъв ресторант, за да я приготвят, както трябва. То се знае, в ресторанта го забавили, едва я дочакал. Веднага награбил тавата, както била гореща, парела го ужасно, но нямало как — търпял. Нали знаел, че в къщи го чакат цял куп гладници. Свалил си шалчето, прихванал я с пешовете на шлифера. Но понеже тавата му пречела да вижда добре къде стъпва, подхлъзнал се и…

— … Телешката глава се изтърколи чак на паважа. Аз лежа на земята, облят в мазнини, разни дураци се хилят, а на всичко отгоре един камион лети право срещу главата…

Тогава Хари се хвърлил и измъкнал проклетата телешка глава буквално изпод гумите на камиона. И докато я носел с две ръце отново към тавата, побеснелият шофьор използувал ситуацията и му загрял два такива плесника, че едва не му изскочили очите. Но нямало как, претърпял, още повече че се чувствувал виновен.

Кишо отиде да прегледа главата.

— Нищо й няма — каза той неуверено. — Само дето шкембето е малко изкаляно.

Настъпиха нови усложнения, когато трябваше да я разчупят. Голямото Фифе намери някаква тесла и нервно хласна главата по темето. Чу се хрускащ звук, парче месо се залепи върху бялата блузка на Донка. Тогава всички жени се скриха зад тоалетната преградка на малкото Фифе. Кишо намъкна някакъв стар женски пеньоар. И с общи усилия успяха да я сломят. Разцепиха черепа, изтръгнаха ченетата, измъкнаха езика, ядките, мозъка. Едно от очетата се залепи с угасналия си поглед върху някаква созополска къща. Най-сетне, отвратени от себе си, почти покрусени, те разделиха всичко по чиниите, но дълго време не можеха да хапнат нищо. Едва когато се понахраниха, Кишо се обади доволно:

— Заслужаваше си труда!

— Остави! — каза мрачно голямото Фифе. — Няма по-отвратителен звяр от човека.

Изпиха кафето и Криста предложи да си вървят. След първоначалното оживление, сега тя изглеждаше някак посърнала, беше се оттеглила мълчаливо на диванчето. Опитаха се да я спрат, но на нейна страна застана и Сашо. Вуйчо му си лягаше много късно, винаги след полунощ. Защо пък да не се отбие, да поговори малко с него? Когато излязоха вън, поледицата бе станала гладка като стъкло, едва пълзяха по студените улици. Криста, все тъй мълчалива, се бе заловила за него като катеричка. Най-сетне и Сашо разбра, че може би нещо не е съвсем наред.

— Не си в настроение — каза той. — Какво ти е?

— Нищо — отвърна Криста. — Мисля си.

— Какво си мислиш?

— Мисля си защо доцент Азманов е постъпил тъй.

— Ами ясно защо… Да си завоюва по-добри позиции.

— Искаш да кажеш — кариерист?

— Изглежда, че това е точната дума — отвърна младежът неохотно.

Криста още по-здраво се улови за ръката му и ги погледна тъй, сякаш искаше да зърне очите му.

— Сашенка, трябва да ти кажа нещо… Доцент Азманов е мой чичо.

— Какъв чичо? — не разбра младежът.

— Ами чичо — брат на баща ми.

В тоя миг и двамата се подхлъзнаха, едва не се проснаха на заледения тротоар. Но Сашо все пак успя да запази равновесие.

— Съжалявам! — каза той леко сконфузен. — Макар че за мен това е съвсем без значение.

— Все пак трябва да знаеш — каза Криста. — Главно с какъв човек ще си имаш в бъдеще работа.

— Няма опасност да ми стане директор — отвърна младежът с едва прикрито раздразнение. — Само на мене — не!

Тъкмо минаваха край някакъв ресторант, мощният му вентилатор бълваше отвътре тежка воня на тютюн и лоши напитки.

6

На второто заседание академик Урумов отиде без никакво желание, с неясното чувство за някакво вътрешно омерзение. Макар че всички карти все още не бяха раздадени, тенденциите на играта вече се очертаха. Групата на доцент Азманов бе повела атаката не само срещу него, но срещу цялото ръководство на института. Азманов, разбира се, не можеше да очаква, че ще го направят директор, липсваше му преди всичко научна квалификация. Но до мястото на Скорчев спокойно можеше да се добере.

И тоя път салонът беше препълнен. Сега бяха отворили двукрилата задна врата и бяха наредили няколко редици столове, така че повече хора можеха да седнат. За негово учудване Сашо отново се бе разположил на първия ред. Снощи академикът добре бе забелязал неговите маневри в желанието да заеме по-задно място. А сега доброволно бе седнал отпред. Да, хубаво, нека свиква с мисълта, че ще играе важна роля в бъдещия живот на института.

Най-напред се изказаха двама души, навярно от окръжението на Скорчев. Тяхната теза беше, че досега институтът е изпълнявал най-стриктно утвърдения държавен план, два пъти е бил провъзгласяван за отличник. Тъй че напъните на доцент Азманов са безпочвени и злонамерени. И човек би могъл сериозно да се усъмни за неговите морални подбуди.

При второто изказване Азманов стана зачервен на мястото си.

— Аз говоря не само за формални планове! — каза той нервно. — Аз говоря за истинските, реални задачи, които са напълно по нашите сили и възможности.

— Не извъртай, Азманов! — каза навъсено Кънчев. — Ти каза черно на бяло, че не изпълняваме правителствените поръчения. Кажи точно, кое правителствено поръчение не сме изпълнили?

— Най-важното! — отвърна Азманов. — Да свържем нашата работа с конкретните нужди на производството.

След това се изказа самият Скорчев. Изглеждаше доста неспокоен, говореше малко объркано. В цялото му слово личеше неговото желание да се дистанцира по най-деликатен и вежлив начин от своя патрон, от отговорността за неговите изследвания.

— Несъмнено академик Урумов е световен учен — заяви той. — Неговите трудове се превеждат непрекъснато в чужбина. Наистина той работи в чужда за мене област, така че аз няма да ви натрапвам моето некомпетентно мнение. Съгласете се, откъде-накъде ще се съмнявам в едно научно дело, което досега не е било оспорвано от световната научна мисъл? При всички положения на академик Урумов трябва да се създават най-добри условия да доведе докрай своята научна работа. Това е естествено. И все пак аз смятам, че статията в „Простори“ беше прибързана. Не могат да се изказват такива мрачни предположения без достатъчно научни доказателства. Светът има над главата си прекалено много страхове и кошмари, за да му прибавяме още един.

И Скорчев отдели много време, за да докаже, че институтът е изпълнявал успешно своя държавен план. Тъй че намеците на доцент Азманов са съвсем недобросъвестни. Ако има да се оплаква от задачите, нека се обърне към тия висши държавни институти, които, преценявайки своите нужди, са ги възлагали на института.

Скорчев слезе от трибуната леко изпотен, но доволен. Изпратиха го с оживени ръкопляскания. Думата бе дадена от старши научния сътрудник Аврамов. Той излезе намръщен, като че ли се готвеше да кихне. Първите му думи прозвучаха доста свадливо.

— С чувство на истински срам изслушах някои от другарите. За пръв път в живота си виждам да се аплодира невежество и дилетантство. И то в един научен институт. Става дума за изказването на доцент Азманов. Изглежда че тия, които го аплодираха, не стоят по-високо от него. Или пък си правеха някакви други сметки, което не ми се иска да вярвам.

Тоя другар наистина няма дори минимална представа за усилията и търсенията на академик Урумов. Нима не е ясно поне това, че задачата, която той си е поставил, е изключителна, бих казал, на най-високо световно ниво. Нима не разбирате, че ако академик Урумов успее, ще открие нова ера във вирусологията? Практическите резултата от такова откритие биха били неизмерими. А да не говорим за това, че ще издигне престижа на нашата наука, на нашата страна, както никой друг учен досега, както никой друг българин. Живеем в епоха на велики открития, достатъчно сме се напъвали да се гордеем със сопрани и фолклорни ансамбли.

А какво се получава? Вместо да се постараем да подпомогнем академик Урумов ако не със своя труд, то поне с активната си морална подкрепа, ние се опитваме да му прехвърлим собствените си недостатъци. Нима той е виновен, че някои дами предпочитат плетивата си пред науката? И кой пречеше на доцент Азманов да се залови за своята любима биологична защита на растенията, вместо да ни подхвърля нескопосани обвинения. Щяхме да го подкрепим, макар че това не е в профила на нашата научна дейност. И може би щеше да успее, ако не губеше цялото си свободно време с гюдерията и пастата за лъскане, вместо да прочете някоя и друга книжка. Но, разбира се, много по-лесно е да си пробиваш път с лакти, вместо да се занимаваш със сериозна наука.

— Протестирам! — извика високо Азманов.

— Можеш да протестираш, колкото си искаш! — отвърна с досада Аврамов. — Над нас има, колкото си щеш, инстанции, готов съм да отговарям за думите си пред всяка от тях. И с това свършвам. Просто не ми се иска да похабявам аргументите на академик Урумов, той ще се защити много по-добре, отколкото това бих направил аз.

На дъното на салона се чуха оживени ръкопляскания. И точно в тоя момент вдигна ръка Сашо. Урумов изтръпна — само тоя неприятен сюрприз не бе очаквал той от своя племенник. Младежът излезе на трибуната външно спокоен, но щом заговори, академикът усети скрито вълнение в гласа му.

— Уважаеми колеги — започна той, — снощи тържествено обещах на академик Урумов да не се изказвам на това събрание. Той беше прав, разбира се, не е признак на добро възпитание, когато роднини или приятели почнат да се защищават един друг. И без това никой няма да им повярва, само дето ще се изложат. Тъй че аз няма да кажа нито дума за академик Урумов, нито за неговата научна работа.

Но след изказването на другаря Аврамов, струва ми се, че нямам право и да мълча. Все пак истината трябва да стои над всякакви скрупули и предразсъдъци. Както са ни учили в университета, самата тя е висш етичен закон. Тук мнозина другари според мен справедливо се усъмниха в подбудите на доцент Азманов, в тяхната добросъвестност и обективност. Винаги е малко подозрително, когато някой прекалено много се бие в гърдите, когато се престарава, когато иска да се покаже по-голям папа и от самия папа. И в тоя смисъл, струва ми се, че нямам право да скрия от вас това, което знам за доцент Азманов. Косъмът му наистина не е много чист. Той се оказа брат на Продан Дражев, невъзвръщенец, един от активните сътрудници на Радио „Свободна Европа“.

— Не ми е никакъв брат! — обади се от мястото си Азманов.

— В известен смисъл Азманов е прав — продължи младежът. — Той се е отказал официално от брат си, тъй че има някакво формално право да не го споменава в служебната си биография. Но и в това отношение според мен се е престарал. Какво е виновен баща му, та да се откаже от неговото име и да приеме фамилията на майка си? Разбира се, всеки човек отговаря за своите дела, не би трябвало да го държим отговорен и за чуждите грехове. Тъй че бих подминал тая страничка от неговата биография, ако не бе подкрепена от други факти. В университета доцент Азманов се е замесил в груповски борби и е бил просто принуден да напусне своята работа. Аз знам кой му е помогнал да постъпи в нашия институт, макар че нямаме никаква нужда от специалист по хистология. Той сам си плати греха, Азманов съвсем не го пожали в своите нападки срещу института. Хора от тоя тип са винаги безогледни, те спокойно могат да ухапят ръката, която си му дал за помощ.

Но и това не е достатъчна причина да взимам тук думата и да изнасям тия факти, които, така да се каже, не се отнасят до същината на повдигнатите въпроси. Но мен ме раздразни до крайна степен нещо друго. Старши научният сътрудник Аврамов много добре го характеризира — невежество и дилетантство. Азманов може и да разбира от хистология, но в областта на нашата наука е наистина пълен дилетант. И същия тоя човек се занимава с перспективите на нашия институт, чертае бъдещите му задачи. Извинете, но това е нахалство. Бих му простил кариеризмът, това е съвременна болест, доста добре развита в научните институти, но не мога да му простя невежеството и посредствеността. Той говори за апатия в института, а сам не се е отчел с нито едно що-годе значително дело. И на какво се дължи тая апатия?… Дали на липса на интерес към нашата работа? Или на най-обикновена некадърност? Аз съм отскоро тук, но ми се струва, че втората причина е много по-вероятна. Няма нищо по-трудно от това да се издигне преграда за посредствеността. Като вирусите нея не я ловят никакви филтри, не й действуват никакви имунни системи, не я поразяват никакви антитела. Защото тя не е наш враг, а наш приятел. Ние й ходатайствуваме, пробутваме я на роднини и приятели, караме се с тях, ужасно им се сърдим, ако не ни послушат и отблъснат кандидата ни.

— А тебе кой те пробута тук? — обади се някой враждебно.

— Моята диплома! — отвърна ядосано младежът. — Завърших като първенец на курса, моята дипломна работа ще излезе в годишника на БАН. Има ли други въпроси?

Нямаше други въпроси. Изобщо нямаше кой друг да вземе думата, макар че се бяха записали още неколцина. Тогава Кънчев се поокашля внушително и излезе на трибуната. Тихо и малко неохотно той съобщи на събранието, че са били повдигнати интересни и принципни въпроси. Партийното бюро в най-скоро време ще ги обсъди и ще излезе със становище по проблемите.

— А сега има думата за отговор академик Урумов! — приключи той.

Но академикът не реагира, сякаш изобщо не чу. Той седя известно време неподвижен на мястото си, загледан в някаква бездънна празнина. Най-сетне стана неохотно и бавно отиде до катедрата. Видът му беше такъв, като че ли бе готов да я подмине и като привидение да изчезне от залата. Но все пак спря и заговори така тихо, че в залата едва го чуваха.

— Да ви кажа право, изказването на моя племенник ме лиши от всяко желание да споря с доцент Азманов. Младежът не е прав, разбира се. Истината и особено научната истина се доказва само с аргументи, а не с биографични справки. Ние нямаме право да пренебрегваме никаква критика, независимо от какви подбуди е направена тя. Ние само можем да кажем дали тя е вярна, или невярна.

Тъй или иначе, аз разбрах от вашите бележки, че съм направил сериозни пропуски в своята работа. Неизбежно е, никой не може да носи две дини под една мишница, особено пък възрастен човек като мене. Нека друг заеме моето място — по-принципен и главно по-енергичен, нека изгони търговците от храма господен. Аз ще се опитам да продължа своята работа. Надявам се, че нашата власт няма да обърне внимание на фантомите, с които ги плаши доцент Азманов. Тъй че от тая вечер ви казвам „сбогом“ като ваш директор и „добър ден“ като ваш колега.

Той седна обратно на мястото си. Залата остана като втрещена. Макар че събранието беше свършило, всички продължаваха да седят по местата си, сякаш академикът можеше да се върне обратно на катедрата и да им каже нещо по-добро и по-успокоително. Но академикът не помръдваше, само нещо тихичко разговаряше с партийния секретар. Значи — край! Все още не се чуваше никакъв звук, никакъв възглас, никакво движение. Полуобърнат, Сашо ги гледаше със скрито злорадство. Много ясно виждаше безпокойството по лицата им, загрижените им погледи. Всъщност тесният гръб на техния директор им бе създавал досега много солиден завет. Отсега нататък ги чакаше несигурност, а може би изпитания. Не завърши добре това събрание, макар да започна забавно и интересно. Само такъв неочакван финал не бяха предвидили.

Сашо отново се обърна към трибунката — Аврамов нещо оживено говореше с вуйчо му. Най-сетне хората се размърдаха, чу се скърцане на столове, тропот на стъпки. Академикът се усмихна малко посърнало, махна с ръка и тръгна към него.

— Може би трябваше да вземеш колата — каза той.

— Взех я — отвърна младежът.

Старата добра кола, която палеше като кибрит. Но вътре беше много студено, младежът усещаше, че вуйчо му зъзне. От студ навярно, но може би и от нервно напрежение. Нищо, след няколко минути ще се стопли.

— Ти постъпи грозно тая вечер — каза академикът.

— Може би… Но постигнах целта си.

— Каква цел?

— Той няма да стигне там, където се бе запътил. И сега, и никога… Аз просто отрязах главата на това влечуго.

— Така си мислиш. Ако не успее при нас, може би ще успее другаде. Но ти изцапа себе си безвъзвратно.

Сашо включи на скорост, колата бавно потегли.

— Не се чувствувам ни най-малко замърсен или изцапан! — каза той сухо. — Аз просто наказах един подлец. Като си послужих при това с неговите собствени средства.

— Да, наистина с неговите собствени средства! — кимна академикът. — Защото ти не взе думата, за да го обвиниш в невежество, както доста ловко се престори пред самото събрание. А за да кажеш тия думи за брат му.

— Точно така! — съгласи се нервно младежът. — Аз не мога да си позволя лукса да подбирам средствата, когато той не ги подбира. Това значи да загубим битката.

— По-добре, отколкото да си загубиш достойнството.

— Нямам подобно усещане! — каза младежът. — Даже напротив.

— Значи, нямаш никаква съвест!

— Може би наистина нямам — отвърна Сашо.

Колата леко се подхлъзна на завоя, той намали скоростта. Трябва непременно да се сменят гумите, с тия гуми е вече опасно.

— Вуйчо — каза младежът, — даваш ли си сметка какво значи съвест?

Академикът го погледна насмешливо:

— А може би наистина трябва да ти се обясни — каза той. — Съвестта е вътрешен съдия, който ти дава възможност да различаваш доброто от злото. И по тоя начин да контролираш себе си.

— Но аз нямам никаква нужда от такъв мистичен съдия. Затова ми е съвсем достатъчен разумът.

— Изглежда, че не е достатъчен — каза академикът. — Иначе не би постъпил по тоя грозен начин. Съвестта не е само разум, тя е и усещане за света.

Двамата дълго мълчаха, после младежът малко неуверено каза:

— Изглежда, че нямам такова усещане… Аз съм свикнал да преценявам. И после за какво ми е съвест, вуйчо, аз не нося злото в себе си, както навярно не нося и доброто. Но струва ми се, че добре ги различавам, когато ги срещна по пътя си.

Вуйчо му нищо не отговори. Може би не знаеше в тоя миг какво да отговори, изглеждаше намръщен и подтиснат. Най-сетне колата спря пред дома на академика, но той не побърза да слезе.

— Какво реши за Аврамов?

— Вуйчо, точно сега не ми се иска да те оставя сам.

— А това какво е според тебе? — каза намръщен вуйчо му. — Съвест ли?

— Може би чувство на самосъхранение.

— Аз искам ти да почнеш работа с Аврамов! — каза твърдо академикът. — Това ми е нужно!

— Добре, вуйчо… Утре ще… ще излизаш ли?

— Изобщо няма да ходя никъде, докато не ми приемат оставката. Предполагам, че утре ще ме извикат.

Но го повикаха едва след една седмица. Прие го отново Спасов, макар че академикът очакваше да се срещне тоя път с председателя. В кабинета му имаше още двама хора, но Спасов му ги представи само по име. През целия разговор, който никак не мина гладко, и двамата не обелиха нито дума, сякаш изобщо не бяха в стаята.

— Ние размислихме, другарю Урумов — започна Спасов спокойно и меко. — И решихме да приемем оставката ви.

— Много ви благодаря! — каза Урумов. — Макар че вашето решение е без никакво значение за мене. Аз си бях подал оставката безвъзвратно.

Спасов го погледна обидено. Откакто бе влязъл в тоя кабинет, никой не си бе позволявал такъв тон с него.

— Защо? Ние имахме и друга възможност. Да ви пенсионираме например.

— Преувеличавате правата си, другарю подпредседател — каза насмешливо академикът. — Но и с това нямаше да ме уплашите. Вече втора година ме канят в Ленинград, там условията са много по-добри.

— Не се съмнявам… Макар че вашите идеи надали много ще ги заинтересуват.

— Вашите лични мнения не са компетентни за мен. Както и моите за вашата математика.

— Предполагам! — Гласът на Спасов ставаше все по-обиден. — Но мога да ви кажа, че това мнение се споделя и горе.

Академикът се намръщи.

— Какво е това „горе“? — запита той сухо. — Често хора като вас наричат „горе“ някоя най-обикновена канцелария. Дотам им стига достъпът.

Професор Спасов видимо се смути.

— Не е канцелария — каза той.

— И какви са възраженията? Като на Азманов?

— Не, просто вашите търсения им се виждат безперспективни.

— Слушайте, другарю Спасов, ако си скриете главата в пясъка, от това опасността няма да стане по-малка.

— Не искам да споря с вас! — каза недоволно Спасов. — Малко ли е, че ви оставяме да работите на спокойствие.

— Да, малко е! — отвърна твърдо академикът. — На мен ми е нужен нов електронен микроскоп. Иначе ще се принудя да го търся там, където го има.

Спасов го погледна втренчено.

— Вие заплашвате ли ме? — попита той раздразнено.

— Ни най-малко. Макар да ми е ясно, че рано или късно ще понесете последствията.

— Но аз ви обещах тоя микроскоп. Още през пролетта.

— Благодаря, но това не е достатъчно — каза академикът и стана от мястото си.

— Къде тръгнахте? — погледна го Спасов учудено. — Чакайте, аз съм поръчал кафе.

— Не пия кафе.

— Нищо, че не пиете. Ние още не сме завършили разговора.

Урумов отново седна, Спасов позвъни припряно, на вратата се появи секретарката.

— Какво стана с кафетата? — запита той нервно.

— Сега, другарю подпредседател.

— Освен това една кока-кола. Или някакъв плодов сок.

Секретарката обидено затвори вратата. Спасов отново впери поглед в академика.

— Имам още един въпрос. Кого смятате най-подходящ за ваш заместник.

— Безспорно старши научния сътрудник Кирил Аврамов.

— Мотивите?

— Изглежда, че дори не сте прочели моята докладна бележка. Но той е най-добрият специалист в нашия институт. И партиен член, ако това ви интересува.

По всичко изглеждаше, че Спасов не остана доволен от неговия отговор.

— Може и да сте прав… Но Аврамов също се занимава само с общи проблеми.

— В науката няма общи проблеми, другарю Спасов. В науката има по-големи и по-малки проблеми. Има проблеми с по-близка или с по-далечна цел. Ако Циолковски не се бе занимавал с ракети и нямаше ученици като Корольов, може би сега костите ни щяха да почиват под развалини. А ето, ние не само че оцеляхме, но първи изпратихме човек в Космоса.

Но Спасов не го слушаше, умът му явно бе зает с нещо друго.

— Какво имате против Скорчев? — попита той.

— Абсолютно нищо. Скорчев е много полезен работник, винаги съм твърдял това. Но той няма големите качества на Аврамов. Ако не искаме да стоим на опашката на световната наука, трябва да подбираме хора, които най-добре си разбират от работата… Всичко друго е от лукаваго.

Секретарката донесе намусено кафетата и някакъв плодов сок, който навярно бе държала под радиатора — толкова му се стори топъл и вкиснат. Той отпи само една глътка, търпеливо дочака другите да си изпият кафетата и стана. Спасов го изпрати до входната врата, любезно се сбогува с него. И когато най-сетне Урумов си тръгна, той сякаш усети облекчителната въздишка зад гърба си. Навън се смрачаваше, тънка синя мъглица падаше над града. Отново бе станало много хлъзгаво, хората едва пристъпваха по жълтите излъскани плочки. Докато ситнеше заедно с тях, настигна го един от младите хора, които бе заварил в кабинета на Спасов.

— Аз съм напълно съгласен с вашите мотиви, другарю Урумов — каза той. — И ще се опитам дави помогна.

Но не каза с какви мотиви е съгласен, просто кимна с глава и се отдалечи. За щастие на академика — зададе се някакво празно такси, сухата му представителна фугура просто закова на място шофьора. Колата се потътрузи и спря съвсем до него. Шофьорът услужливо му отвори вратата.

— Хлъзгаво! — каза той.

— Няма значение — всичко на тоя свят е хлъзгаво — отвърна шеговито академикът.

В къщи той дълго не запали лампата. Кабинетът му беше доста топъл, той лежа на диванчето, докато стените просветляваха от слабото озарение на уличните светлини. Чувствуваше се много по-огорчен, отколкото бе очаквал. Това болезнено го засегна. Навярно не бе така силен и самостоятелен, както бе свикнал да мисли за себе си. Чувствуваше се обиден — остро и неприятно чувство, което никога не бе усещал с такава сила. Това не се случваше на Урумовци — някой да ги подцени или пренебрегне. Дори турските везири в Истанбул ги бяха приемали с уважение. А сега тия тук се бяха разделили с него, без да им мигне окото, сякаш беше някой второстепенен библиотекар. Дори от учтивост не го бяха поканили да остане на длъжността си. Не бяха проронили нито една дума на благодарност. Пък и за какво толкова да се престарават, като талантите бяха повече от поклонниците?

Но скоро тия чувства бавно отпаднаха, сякаш се разтопиха в жълтеникавото озарение на нощта, Чувствуваше как ръцете му изстиват, как изтръпват краката му, макар че кабинетът навярно си бе останал все така топъл. И точно в тоя миг сякаш го връхлетя като внезапна буря непоносимото усещане за самота. Като че ли бе останал сам на земята, на цялата тая огромна синя планета, непокътната, но обезлюдена, сам с безжизнените градове, с опустелите полета, с мъртвите улици. За да се спаси от това усещане, той започна да разтрива леко тънките си изстинали пръсти, но нямаше сили да стане, сякаш бе прикован от някакви неведоми сили към диванчето.

И друг път бе изпитвал това неочаквано чувство — преди много години, които в тоя миг му се струваха цяла вечност. Изведнъж се бе оказал съвсем сам в някаква полуразрушена и изоставена рибарска хижа до самото море. Стоеше сред нея и се оглеждаше със свито сърце. Кой е той, къде бе попаднал? Нещо страшно ли се бе случило в живота му? Всички врати и прозорци на хижата бяха изкъртени, подът отдавна прогнил, черни пукнатини зееха по олющените стени. Духаше зъл, влажен вятър, сякаш се готвеше да го отвее заедно с развалините. Стоеше и зъзнеше, безсилен да се помръдне. Искаше да тръгне към изхода, а краката му не се отлепяха от пода. Нещо страшно се бе случило със света, не биваше да го види. Светът бе загинал внезапно, той бе останал сам. Чувството бе толкова непоносимо, че притвори очи да не вижда.

Това трая мигове, които му се сториха безкрайни. После с отмалели крака излезе от хижата. Едва сега си припомни, че бе построена на грамадна сива скала, по-сива от пепел, гладка, кръгла, изпъкнала като око, с черни ивици на ириса. Той седна едва ли не разтреперан върху това грамадно, сухо око, втренчено в небето. И небето бе сиво и ниско, облаците летяха с бясна скорост и се сливаха с грозното развълнувано море, което се люшкаше заедно с разбитото на пяна пространство.

Той седеше изтръпнал върху това живо каменно око. То не се интересуваше от облаците, от вятъра, от вълните, които се разбиваха в неговото подножие. То чакаше да се очисти небето, да падне нощта, да дойдат часовете на неговото истинско съществуване. Дори звездите не го интересуваха, те просто му помагаха да проникне в сърцевината. Там някъде, в самия център на ледената галактика, се намираше оная безкрайно малка точица, която дори бе безпомощно да се зърне. Но вече милиони години то гледаше с ненаситно любопитство кая от нея извира битието. Извираше бавно, на тежки плътни вълни, както се ражда от невидими пукнатини лавата. Бе още съвсем безформено, безжизнено, безцветно. Но съдържаше в себе си всичко, което можеше да съществува, дори времето, което бавно тръгваше по своя безкраен път. Никой не знае какво има зад тая невидима точка. И какво представлява то. И окото не знаеше, макар че бе гледало милиони години раждането на световете. То е видяло как са се създали много звезди и как много звезди са угаснали в нищото. То е видяло как много от тях отчаяно са пламвали, обезсърчени от своя безкраен път. Много неща е видяло то и сега какво го интересува, че една жива прашинка е кацнала върху него. То нито я усеща, нито се интересува от нея. То чака нощта.

И в тоя миг до смърт му се прииска да остане завинаги като клетчица върху това каменно око, по-голямо от всеки живот и всяко щастие. Върху окото, което гледаше ненаситно раждането на световете.