Нощен ездач

Глава шеста

Когато пристигна по мрак в дома на Крисчън, на вратата го посрещна Лусил и го въведе във вестибюла.

— Съжалявам, че не успях да дойда за вечеря — извини се Мън. — Много мило, че ме поканихте, но подиробед не можах да вдигна глава от работа.

— Ние трябва да съжаляваме — отвърна тя и затвори вратата, която въпреки масивния си вид се завъртя безшумно върху пантите. Сложила ръка на дръжката, продължи да стои, сякаш не в очакване той да проговори или да тръгне, а като че ли него изобщо го нямаше, а тя, пожелаеше ли, можеше да се потопи обратно в дълбоко сладостно самосъзерцание. Светлината от лампата върху масата с мраморен плот беше смекчила остротата на морскосините й, прекалено големи очи, а кожата на лицето й се обливаше в златист загар, сякаш плътта му бе попила огромно количество светлина и сега просто я изпускаше. Пърси Мън погледна крадешком към ръката й, очертаваща се под копринената платка на ръкава, зачуди се дали и тя е придобила същия загар, но не можа да види.

Всъщност тя остана така само миг след затварянето на вратата, но той бе достатъчен, за да потвърди у него впечатлението за пълно спокойствие, което с изненада бе забелязал в деня на първото събрание, когато тя стоеше насред мрачната, сива хотелска стая.

— Другите са вече тук — рече Лусил, — в салона.

Другите ли, зачуди се той.

Тя се отправи чевръсто по коридора и сложи ръка върху дръжката на някаква врата. Кръстът й, където финият лен се събираше под широк везан колан, беше тънък и снажен, а лебедовата й шия се подаваше над обточената с коприна яка. Отвори рязко и го покани:

— Заповядайте.

— Благодаря — отвърна Мън и лекичко се поклони.

Тя не отговори.

Видя как Бил Крисчън става, за да го посрещне, а сетне забеляза и другите двама мъже.

— Значи дойде — рече Крисчън. — Щеше ми се да вечеряш с нас. Смея да кажа, че доста вкусно си похапнахме. Съки умее добре да гощава, мира не дава на негрите в кухнята — той протегна огромната си лапа и добави: — Жалко, че не можа да дойдеш.

— Положително много съм изпуснал — отвърна Мън.

— Може би, нали, Мак? — кимна Крисчън към единия от двамата гости — непознат нему човек, висок като върлина и с гъста, четинеста рижа коса.

— Истина е — отвърна оня с благ, напевен глас. — А аз разбирам от тия работи.

Бил Крисчън го поведе към другия гост, който беше висок досущ колкото първия, но тъй мършав, че дългият прав черен сюртук висеше на раменете му като на закачалка.

— Професоре, това е Пърси Мън — рече той и обръщайки се към него, добави: — А това е професор Бол, сто на сто го знаеш. Няма човек, дето да не е чувал за професора.

— И аз познавам мистър Мън — отвърна мършавият и протегна ръка. — Но не съм го виждал отдавна, всъщност от година. За мен е чест да бъда в компанията му тази вечер.

— Благодаря, сър — кимна Мън и тъкмо да хване протегнатата ръка, когато забеляза, че цялата е в бинтове. Неволно се сепна, а погледът му се закова върху грижливо стегнатите превръзки. Пръстите бяха омотани поотделно и приличаха на огромна, неудобна ръкавица — същинска бухалка. Тогава се сети.

— Няма да ме заболи — увери го професорът и се ръкува. — Малка неприятност, която времето и грижите на моя учен зет ще излекуват — и той кимна към рижия. — А и…

— Импетиго, но много упорит, за съжаление — добави оня.

— За мен е чест да стисна ръката на един млад, ала толкова ценен за обществото човек — продължи професорът. — Казвам го аз, старецът, който всеки момент ще напусне бойното поле, за да отстъпи място на по-младите.

— Благодаря, сър — отвърна Мън. — Поласкан съм.

Но забеляза, че професорът май не беше много стар — не повече от шейсетте, помисли си той. На главата си нямаше ни един бял косъм, а старостта едва бе докоснала рижаво-кафеникавата му, рядка брада, която се спускаше на фитили от мършавите бузи досущ като троскот, дето едва намира къде да се захване върху безводния каменлив скат.

Крисчън го представи и на рижия дългурест мъж. Оказа се някой си доктор Макдоналд, зет на професор Бол, и както сам отбеляза, родом от щата Луизиана, но натурализиран кентъкчанин.

— Да, сър, натурализиран кентъкчанин — повтори професорът. — Стига да е свястна, жената може много да направи за мъжа. Колцина са отървавали от проклятието на бутилката или пък са ги извеждали по пътя на спасението. И не без известна бащинска гордост искам да отбележа, че моята дъщеря Корделия направи от доктор Макдоналд почти кореняк кентъкчанин.

— Тъй си е — съгласи се оня и се усмихна безгрижно и благо. Безгрижно като човек, който намира света за добре подреден, а сам той се чувства в него като у дома си, и благо — като такъв, дето изживява повечето си удоволствия насаме. — Да — повтори той и отпусна върлинестото си тяло в люлеещия се стол, а дългите му жилести китки легнаха на коленете.

Какво ли правят тук, запита се Мън. Очевидно не бяха дошли случайно, защото от думите на Лусил Крисчън „Другите са вече тук“ се подразбираше, че са били поканени и вероятно са чакали него. Макар и бегло, все пак познаваше професор Бол, но не го бе виждал от години. Той имаше ферма в околия Хънтър и пишеше писма до вестниците за опазване на плодородието на почвата и други проблеми от тоя род. Спомни си, че бяха изпъстрени с цитати от Томас Джефърсън и Джон Тайлър, а така също и с латински сентенции — най-вече от Вергилий. Беше директор и на някакво военно училище. За доктор Макдоналд обаче не бе чувал.

— Познавам чичо ви, дето е от нашия край — разправяше в това време професорът.

— Чичо Морд ли? — учуди се Мън.

— Мордесай Мън. Беше истински християнин, уверявам ви. Пълно олицетворение на безгрижния воин,

Ето ви един завършен портрет на Мордесай Мън.

— Драго ми е да го чуя — отвърна Пърси Мън.

— Както е казал поетът, заедно водехме стадото, защото и двамата бяхме във военната академия на професор Боуи. Да, дружахме и много добре го познавах. Сечеше му пипето и беше славно момче, но за съжаление учението никак не му вървеше. Колко ли пъти ми е казвал: „Дълъг — тъй ме бяха кръстили, защото и като момче си бях дългуч, — сега, Дълъг, ти ще ми направиш превода от Цицерон, а когато следващия път тръгнеш да ловиш катерички, аз ще ти дам капси.“ И аз го правех, но доколкото си спомням, нито веднъж не посегнах към капсите му, защото и тогава, както и сега, спортът не ме влечеше, но за сметка на това обичах красивите думи. Може да се каже, че Мордесай тъй и не отпи от извора на знанието. Като че ли не го свърташе на едно място. Приказвах му, молех го, а той отвръщаше: „Знаеш ли, Дълъг, ако остана на едно място, ще ми се приспи.“ И наистина заспиваше — дълбоко, като човек, който притежава онова безценно съкровище, наречено чиста съвест. Тъй беше — професорът най-неочаквано се наведе напред и със светкавичния устрем на пепелянка източи дългия си врат и старателно се изплю в мъртвата, сивкава пепел на студеното огнище.

Бога ми, помисли си Мън, нима ще говори цяла нощ? Забеляза, че Бил Крисчън се взира навъсено в празното огнище. Главата му беше наведена и светлината от лампата падаше точно върху гладката, розова повърхност на лисия му тил. Доктор Макдоналд пък се излежаваше в люлеещия се стол, разкрачил нозе със заклещена незапалена лула между оголените му в потайна полуусмивка зъби.

— Тъй беше — повтори професор Бол. — Толкова дълбоко си спеше човекът, че никакви падежи не можеха да нарушат съня му. Но когато започна войната, ми рече: „Тръгвам, приятелю!“ И наистина взе, че замина, а нямаше и деветнайсет години. Всички разправяха, че по някакво чудо останал жив. А когато тя свърши, се върна след безброй доказателства за онова, което ние наричаме нечовешка издръжливост и пословична храброст. Но — и професор Бол отново се изхрачи, източвайки напред дългия си като пепелянка врат — ето че същият този човек, опазил се наистина като по чудо от падащите като град снаряди и гранати, една заран излиза на верандата, за да види какво е времето, и спирайки да запали лулата си, се спъва, прекатурва се по стълбите и си счупва врата, преди да е достигнал разцвета на силите си, а и верандата далеч не била толкова висока. Човек наистина не знае кога ще му дойде часът. — Той бавно вдигна голямата си, тромава досущ като бухалка ръка в пророчески жест, след което рязко я отпусна.

— Почина много отдавна — рече Мън. — Помня го слабо от времето, когато ни навестяваше.

— От стълбите падна през седемдесет и осма. Мисля, че беше на трийсет и пет, бе само с три години по-голям от мен. Но в академията на професор Боуи учехме в един клас, защото аз вървях напред, ако ми позволите да споделя, без да ви прозвучи нескромно, а Мордесай нямаше славата на добър ученик — поклати тъжно глава и добави: — Но беше богобоязлив човек.

Бил Крисчън тежко се надигна и застана до масата. Професорът го погледна и рече:

— Простете ми, че се отдадох на спомени. Това е гласът на приближаващата старост, момчето ми — поколеба се за миг и продължи: — Знам, че сме се събрали с важна цел — и пак погледна към Крисчън.

— Тъй викам и аз, професоре — отвърна оня. — Хайде, кажете му. Гледам, че момчето цялото е в слух.

— Предложението ми е много просто — започна професор Бол. — Изключително просто. — Обърна се, сбра върховете на превързаните си пръсти и ги потупа един в друг, а гласът му стана равнодушен. Все едно че е в училището си, помисли Мън. — Да, просто е. Стигнах до него в резултат на няколко разговора с моя зет, доктор Макдоналд. Цената на всяка стока се определя от две неща: предлагането и търсенето — и той отново потупа превързаните си пръсти. — Да, така е. И може да се каже, че търсенето на тютюна е постоянно през цялата година. Следователно цената се определя от предлагането и сдружението се ръководи именно от този принцип.

— Точно така — съгласи се Мън.

— В зависимост от своя интерес, този, у когото е пара̀та, ни напада както намери за добре — в пресата, по съдилищата, къде ли не щеш. Този интерес връхлита от мрака, премазва нищо неподозиращия човек и задига плода на неговия труд. Значи сдружението трябва да намери начин, с който да контролира предлагането на тютюна.

— Това е възможно само ако всички влязат в него — отбеляза Мън. — Бог ни е свидетел, че направихме каквото можахме.

Професор Бол вдигна властно ръка, сякаш въдворяваше ред в класната стая и се усмихна.

Да предположим, че има още едно сдружение, чиито главна цел е контролът върху предлагането. Но нека първо да направим едно малко отклонение. Кога тютюневите насаждения са най-уязвими, питам аз? Когато са млади и крехки. Когато са още в разсадника, преди да отидат на полето. Няколко удара с мотиката и хиляди фунтове тютюн изчезват. От това по-просто няма.

— Искате да кажете… — започна Пърси Мън и се взря в бледото, благообразно лице на професор Бол с неговото високо и тясно чело и проскубана брада. — Предлагате да унищожим разсада на хората?

— Може така да се направи, че вината да се окаже тяхна отвърна професорът. — Ще им дадем право на избор — или да влязат в сдружението и да съблюдават неговите закони и разпоредби, или — и той извърна кроткия си поглед от Мън и го впери в някаква въображаема точка в далечния, тъмен край на стаята, — или да си носят последствията!

Пърси Мън поклати глава и бавно се изправи.

— Мисля, че не ме бива за такова нещо — призна той.

Бил Крисчън бързо се спусна към него, стовари тежката си ръка на рамото му, сякаш за да го върне на стола, и изломоти:

— Не бързай като пале пред майка си, Пърс!

Доктор Макдоналд ги наблюдаваше от мястото си, полуусмихнат, а загасналата лула все тъй стърчеше между зъбите му.

— Човек понякога и понятие си няма на какво е способен — рече професорът. — Вземи мен например.

Пърси Мън бавно се отпусна на стола.

— Аз съм си по душа миролюбив. Никога не съм вдигал ръка срещу човек. На младини слаботелесието не ми позволи да поема по пътя на славата като доблестен патриот, както направи чичо ти Мордесай. Често съм си мислил да стана свещеник и да започна да проповядвам Христовата вяра и нощи наред съм се борил с ангела7, за да разбера дали наистина съм озарен от просветление свише. Пак ти казвам, миролюбив съм, но понякога човек сам себе си изненадва.

Мън поклати замислено глава и отсече:

— Не!

Но професорът така и не му обърна внимание. Дори не го гледаше.

— Това, което правя днес, утре може да се окаже погрешно. И в Библията го пише, а и Аристотел го е казал. Ако правилно съм го разбрал, разбира се. За всяко нещо си има време. Човек дори не може да предположи на какво ще се окаже способен, когато му дойде времето. — И той отново се стрелна досущ като пепелянка към Мън, но сега в движението участваше и цялото му хилаво тяло. После вдигна ръка и разклати дългия си бинтован показалец. — Нашето време дойде! То е сега! Преди делото да е стигнало до съда! — и пръстът му се совна и забоде в гърдите на Мън като зареден револвер. — Точно сега, в тази минута, в сърцата на хората назрява буря. Не си мисли, че ти ще я предизвикаш. В Хънтър тя вече започна и все повече ще се усилва. Ти няма да я предизвикаш, но ще направиш така, че да я усетят. А и не можеш да я предотвратиш, защото е неизбежна, тъй както не можеш да спреш планински порой, а само да го отбиеш, за да напои плодородната равнина, вместо да отива нахалос!

— Вярно е, ти никого не предизвикваш! — отново скочи на крака Бил Крисчън. — Предизвиква ни оня мръсник Толивър! И копелдаците, дето стоят зад него и чиито имена не знам, но, бога ми, ще ми се да ги знам, та да ги изреждам всяка нощ наместо молитва! Толивър и другите като него! Само не ми казвай, че пак ще седнеш заедно да си пиете уискито, както правеше едно време!

Същата нощ, преди да си легне, Мън се съгласи да влезе в Братството за защита и надзор. Още преди да изрече „Да, съгласен съм“, знаеше, че ще го стори. Противеше се на аргументите им, на напиращия у него порив, вкопчваше се в настоящето с онзи сляп инстинкт, който се опълчва дори срещу желаната и очаквана промяна и кара човек да се бави, когато бяга от някое неприятно, но до болка познато място. А може би го правеше, за да изпита още по-силно сладостта на мълчаливото съгласие и облекчението да бъде още по-голямо, когато стигне до последния преход към увереността. Щом заяви „Да, съгласен съм“, забеляза как доктор Макдоналд, който през цялото време не беше отронил нито дума, му отправи своята полуусмивка, с която сякаш казваше, че от самото начало е знаел какво ще стане.

— Братство за защита и надзор! — възкликна Крисчън. — Голяма работа, нали? Защита и надзор! Много си умен, професоре! Прав ли съм, Пърс?

— Да, сър — съгласи се Мън.

— Винаги съм казвал, че е хубаво човек да е попрочел туй-онуй. От много глава не боли. Я го погледни какъв човек е станал! — и той посочи стройната, измършавяла фигура на професора.

— Благодаря, сър — отвърна оня и се изплю в огнището. — Тъкмо ми хрумна и девиз на нашето братство, само че на френски — и окашляйки се леко, добави: — „Le bras pour le droit!“

— Добре звучи! — отбеляза Крисчън. — Даже много добре!

— Благодаря, сър — отвърна професорът.

— И какво ще рече?

Ще рече — професор Бол сбра върховете на бинтованите си пръсти. — „Правдата е на страната на силата!“ Ха тъй! — възкликна Крисчън. — „Правдата е на страната на силата!“ Умна глава си ти, професоре, истината ти казвам! Нали, Пърс? — и той се обърна, шляпна Мън по рамото и го раздруса.

— Да, сър, вярно е — съгласи се той.

— Ама и доктора… — продължи Крисчън и посочи към стола на доктор Макдоналд. — И него си го бива! — Той се обърна и го подкани: — Мак, я му разкажи как започнахте вие във вашия район?

Онзи отпусна лулата и заговори с благия си, напевен глас:

— Няма какво толкова за разправяне. Вече сме организирали три малки отряда от свободни фермери. Наричаме ги отряди. Във всеки отряд влизат десет души плюс един десетник. Десет е хубаво, кръгло число. Десет отряда образуват дружина, начело на която стои командир. Професор Бол — и той посочи с лулата към тъста си — искаше да наречем командирите стотници, но решихме, че…

— В най-славните си дни — прекъсна го професорът — римляните са били преди всичко здрави селяни. Така е според историята. Нали помните как Цинцинат8 е обработвал четирите си югера земя? Най-обикновен селянин! А какво казва Цицерон по този повод?

— Да ме убиеш, ако знам! — възкликна Крисчън.

— Казваше — и той го прониза с поглед, а след него и другите двама по ред — „а villa in senatum arcessebatur et Curius et ceteri senes, exquo qui eos arcessebant viatores nominati sunt.“9

— Сериозно?! — повторно възкликна Крисчън.

— Сериозно — отвърна професор Бол. — Но да се върнем на думата стотник.

— Да — продължи доктор Макдоналд, — решихме, че като се каже „стотник“, мнозина може да се объркат, защото звучи малко чуждо, а и нашата околия гъмжи от чуждестранни изкупвачи.

— Но в Библията го пише — рече професорът. — „И рече Бог на стотника, и ако вярваш, то ще стане.“ В самата Библия, нали ви казах!

— Да, пише го — съгласи се любезно доктор Макдоналд. — Но не всеки жител на Хънтър познава Библията като теб, професоре, и не е изключено мнозина да се объркат. Затова решихме, че командир по-добре ще приляга.

— Може би — отвърна обидено професор Бол.

— Начело на всички отряди стои главнокомандващ. Всеки отряд си избира десетник, те съответно избират командирите, а главнокомандващият и управителният съвет диктуват политиката. Така го виждаме и трябва да стане много скоро, ако искаме нещо да постигнем.

— Но внимавайте да привлечете почтени хора — предупреди професор Бол. — Никакви мошеници и пройдохи! Трябва да са само люде, ползващи се с добро име. И точно такива сме подбрали в околия Хънтър.

— Вярно е, все достойни хора са — потвърди доктор Макдоналд. — Единственото, което искаме от вас, мистър Мън, е да ни посочите няколко имена. А и лично да поговорите с хората, да ги подготвите, тъй да се каже. Можете да вземете неколцина, когато дойдете да положите клетва.

— Клетва ли? — сепна се Мън. — Значи вие полагате и клетва?

Професорът кимна замислено.

— Почтен ли е човек, няма от какво да се страхува — отвърна той и добави: — Свещена клетва!

— От вас искаме само да упражните влиянието си — продължи доктор Макдоналд. — И да ни дадете списък, за да пристъпим към действие.

— Списък ще ви дам — обеща Мън, — но няма да говоря с никого, докато самият аз не вляза в братството. След това може и да поговоря. Не знам защо, но предпочитам да бъде така.

— И това ако не е застраховка, здраве му кажи! — отвърна професорът и закима с глава. — Но аз винаги съм уважавал подобни предпазни мерки, стига човек да знае какво иска и да го отстоява.

— Ще ви посоча няколко имена, ако ми дадете нещо за писане, мистър Бил.

Крисчън извади хартия, шишенце мастило и писалка от високото, украсено с дърворезба палисандрово писалище в ъгъла, чиято врата изскърца при отварянето й. С дебелите си, прекалено трескави за тази цел пръсти той отпуши мастилото и го сложи до лакътя на Мън, точно под очертания от лампата оранжев кръг. На тази светлина едва забележимите жилки и наподобяващите златиста ръжда петна, които изпъстряха мраморния плот, се открояваха още по-силно. Мън забеляза това и в мига, в който хвана писалката, се сети как, когато за първи път дойде тук, светлината във вестибюла бе обагрила лицето на Лусил Крисчън в златист загар, подобен на разливащите се сега върху мрамора лъчи.

Шишенцето беше почти празно, а мастилото засъхнало по гърлото. Мън трябваше да го наведе, за да натопи перото.

— Ама че работа! Сега ли намери! — ядоса се Крисчън. — Ние у дома не сме много по писането. Лично аз я има да съм написал едно писмо, я не, ама мисля, че е редно, наложи ли му се на човек, мастилото да е на налице.

— Ще се оправя — рече Мън.

— Досадна работа! — процеди Крисчън.

Пърси Мън написа две имена — Джоузеф Фостър от „Мъри Мил Пайк“, град Бардсвил, и Кимбъл Дж. Снайдър от „Стробъри Крийк Форд“, Морганстаун Пайк, също град Бардсвил.

— Мисля, че ще се съгласят — отбеляза той, сетне написа още едно име — Аарон Смайт, и се замисли, а ръката му застина във въздуха.

— А оня там, твоят — попита Крисчън, — оня, как му беше името, дето го отърва от въжето?

— Тривелиън. Бънк Тривелиън.

— Види ми се надежден. Ако има капка благодарност към тебе и ти го бъзнеш, бас държа, че ще влезе.

Мън поклати глава, като все още държеше писалката над листа.

— Не, нищо няма да му казвам. Нито сега, нито по-късно. Може да реши, че трябва да го стори само защото съм го спасил и че по някакъв начин го държа в ръцете си. Нямаме право да принуждаваме когото и да било само заради това, че трябва да ни е благодарен или пък защото ни е в ръцете — написа името Харис Тривелиън и погледна към останалите. — Но вие, ако искате, може да поговорите с него и той да влезе. Само че не му казвайте нищо за мен.

— Ще уважим желанието ви, мистър Мън — обеща професорът.

— В момента не се сещам за други. До ден-два ще помисля кого още мога да ви препоръчам.

— Като начало стигат — намеси се доктор Макдоналд. — Онези, с които сме разговаряли, също дават предложения. Като гледам списъка, само във вашата околия има за повече от двайсет отряда. С неколцина вече се свързахме.

— Тукашни ли са? — учуди се Мън.

— Да, сър, а разполагаме с имена от седем околии. Не са малко и тези, които имаме предвид.

— Май сте замислили нещо грандиозно…

Доктор Макдоналд надигна върлинестото си тяло от люлеещия се стол и се надвеси над Мън, насочвайки мундщука на незапалената лула към него.

— Драги мой — рече той и зъбите му отново лъснаха в ехидна полуусмивка. — Драги мой, ти нямаш и понятие колко грандиозно може да излезе — и бавно отпусна десница. Ръкавът му беше възкъс и дългата му суха ръка с възлести стави и чисти пръсти стърчеше доста извън него.

Същата нощ, преди да заспи, Пърси Мън реши, че доктор Макдоналд му харесва. Допадаше му неговата благост, зад която разбираш, че се крие твърдост, така, както, взреш ли се по-внимателно, забелязваш, че зад мудните движения и мършавото му тяло се таи огромен заряд от енергия и сила. Мън не беше кой знае колко въодушевен от станалото тази вечер. Не му се спеше, но докато лежеше, проснат по гръб в непознатото легло, загледан в мрачния таван и оставил думите и лицата да плуват в съзнанието му, на душата му бе леко и някак ведро. Нямам никакви угризения, повтаряше си той. Решението и постъпката му изглеждаха неизбежни като нещо, сторено много отдавна, за което сега само се сещаш, като част от някогашни притежания на паметта и живота, с които си свикнал. Даде си сметка, че ако изобщо някой бе виновен за решението му, то това не беше нито Крисчън, нито пък Макдоналд или Бол, а сенаторът Толивър. Ако сенаторът не бе слагал ръка на рамото му, ако не беше се навеждал поверително над него, ако първо не го беше използвал, а после предал, той може би никога нямаше да предприеме тази стъпка. Но това като че ли бе част от играта, необходима и неизменна част. Проблесналото в съзнанието му усмихнато и благородно лице на сенатора се замени от друго, подир това от още едно и още едно — лица на хора, които познаваше, лица, които бе зървал за миг и мислил за тях, като това на стареца с моравата буца на темето, на стареца, за когото се опита да разкаже на Мей, на онзи старец, дето единствен сложи подписа си на едно от събранията и който, излязъл напред и забравил за останалите, сякаш се намираше на голото поле, бе казал: „Момче, ако ми дадеш писалото, ще си туря подписа“, а сетне бе добавил: „Туй парче земя го имам от близо трийсет години. Никой не ми е казвал нито «да», нито «не» и акъл от никого не съм вземал. Сега обаче ще си туря подписа и ако кажеш «да», тъй ще бъде, кажеш ли пък «не» — «не» и ще си остане! Тя, мойта реколта, никаква я няма, като капка в морето, но ще се запиша.“ Чуваше думите му толкова ясно, сякаш онзи ги произнасяше в момента. Помъчи се да си обясни как му въздейства споменът за него, но не можа и никога досега не бе успявал да го стори. Дори и тогава пред Мей, която седеше на коленете му и го слушаше или поне се опитваше да слуша объркания му брътвеж. С какво го привличаше този старец? Не знаеше. Но затова пък знаеше много добре какво го беше свързвало със сенатора. Собствената му суета. Беше поласкан. Сенаторът погъделичка себелюбието му. Но каква бе тая пружина, която старецът бе докоснал? Вероятно някаква още по-бездънна суета. Друга, подала се на повърхността след излющването на поредния пласт. Няма никакво значение как ще я нарече човек.

Надигна се, но не като някой, който гонен от безсъние не може да си намери място, а спокойно, сякаш сега беше не нощ, а ден. Отиде до прозореца, облегна се на широкия перваз и погледна към ливадата. Нямаше луна, но на примигващата звездна светлина тревата навред, освен в сенките на кедрите, изглеждаше прозрачна. А те пък бяха черни като мастило. Погледът му се рейна оттатък двора към полето и той се замисли как нощта променя всичко, дори пейзажа, с който до болка си свикнал, собствените ти ниви или лицето на близък и обичан човек.

Докато яздеше по тясната застлана с пясък пътека, която се спускаше от хълма към коритото на реката, пролетният здрач бавно падаше около него. Помъчи се да си спомни дали и друг път не е минавал оттук. Може би като малък. Тогава много обичаше да скита из околността. Беше хвърлял въдица почти във всички бързеи наоколо — Стробъри, Колд Спринг, Елк Хорн, Дорис — и почти на всеки завой надолу по Блак уотър ривър. Беше се катерил нощем по обраслите с храсталак хълмове, дерейки лице и дрехи в бързината да стигне до дървото, под което се събираха кучетата. До ушите му бе долитал глухият им смразяващ кръвта вой, който кънтеше в заскрежената гора като в пещера, и подвикванията на някое от момчетата. Самият той неведнъж бе тичал като пес към това дърво, без да обръща внимание на шибащите го храсти, а от мрака очите се бяха впивали в него. Спомни си, че беше бивакувал край много от тези вирове, даже край Солсбъри Крийк, ако не и по-далеч. Заедно с момчета като малкия Бил Крисчън, който отдавна беше мъртъв, застрелян със собствената си ловджийска пушка. А може би бяха бивакували и край воденицата на Мъри. Все пак тя едва ли щеше да бъде по-различна от другите мелници: с обрасъл с мъх каменен яз, издигнат напряко на речното корито, с порутена постройка и двуетажна къща отсреща в някоя горичка, къща с комини, единият от които изгорял. А нощем неподвижната вода в яза прилича на разтопен метал.

Тук всичко му беше познато, защото неведнъж бе минавал по главния път, който водеше към тази воденица. Плодородната почва наоколо бе на привършване. Склоновете на хълмовете се издигаха почти перпендикулярно на речното дъно, а навред се виждаше само наслоена върху варовика червеникава глина и кедрови дървета, впили жилави корени в пролуките между камъните.

Ромонът на течащата вода нахлу в ушите му и той се сети за онази есенна нощ, когато бе отишъл на събранието в Роузкрийкския район, за това как в училището мълчаливо бяха чакали дъждът да престане и как бе яздил сам обратно през прогизналата пустош, а в ушите му беше отеквал грохотът на бързея. Долината вече бе съвсем притъмняла, макар че когато погледна към неясната грамада на хълмовете, съзря, че горе във въздуха се процеждаше слаба светлинка.

Някакъв конник се отдели от непрогледната сянка на скупчените край пътя кедри и се отправи към него. Пърси Мън дръпна юздите и го изчака да приближи. Изпод копитата се разнасяше сухият скрипот на търкалящия се чакъл. Конят на Мън стоеше неподвижно и той се заслуша в дишането му. Беше толкова тъмно, че не можеше да различи конника, но по стойката му разбра, че е родѐн ездач.

— Добра среща — непринудено рече оня.

— Утре да е още по-добра — отвърна Мън.

— Минавай! — каза човекът и потъна в сянката на надвисналия клонак.

На около двеста ярда по-нататък следваше завой. Там, на отсрещната страна на някаква просека, която не беше така непрогледна, се издигаше несиметричният, едва различим силует на воденицата. В началото на просеката спря. Различи падналата дъсчена ограда, очертаваща отдавна запустяло пасище, и забеляза, че едното от разклоненията на пътя отвежда към някакъв брод малко по-надолу от яза. Другото се губеше в тъмната сянка, обвиваща воденицата. Картината беше точно каквато си я представяше: ето я масивната сграда и спокойния тъмен яз, а над тях — тишината на нощта и на един запуснат свят, който помнеше от момчешките си години, когато бивакуваше из подобни места.

Изпита почти непреодолимо желание да спре в сянката и да не прекосява оттатък. Очакванията му се оказаха излъгани. Ако изобщо можеше да се каже, че е очаквал нещо, то това бе да намери тук хора, я щъкнали насам-натам с лули между зъбите, я насядали на кротка приказка като на селски празник или на вечерня в някоя черква на кръстопът. Ала тук не завари нищо, освен ромона на пълзящата по камъни вода; наоколо цареше пълна тишина, а отсреща, на по-светлото, където се виждаше падналата ограда, нищо не шавваше. Подир малко дочу цвилене. Най-сетне, рече си той и дръпна юздите. Кобилата му бавно излезе от сянката, пое по пътя край падналата ограда, а после свърна по разклонението към воденицата. Забеляза, че някакви хора стоят до товарната площадка едва когато без малко щеше да се блъсне в тях. В гъстия мрак се различаваха единствено белезникавите им лица.

— Добър вечер, господа — поздрави той.

Не му отговориха.

Мън ги подмина и завърза кобилата за един клон. Гледали са ме през цялото време, докато съм прекосявал просеката, помисли си той. Върна се и застана сред тях, облягайки се на площадката. Направи му впечатление, че не стоят вкупом и не разговарят помежду си. Бяха далеч един от друг, потънали в собствените си мисли, но въпреки това толкова близо, че пресегнеше ли се, всеки можеше да докосне съседа си.

— Добър вечер — поздрави тихичко мъжът, застанал най-близо до него.

— Добър вечер — отвърна Пърси Мън.

Никой не проговори, докато от вътрешността на воденицата не се появи някакъв човек, който застана на площадката и едва чуто произнесе името Джим Талбът. След малко попита, този път по-ясно:

— Тук ли е Джим Талбът?

Един от мъжете се покатери тромаво до него и рече:

— Аз съм!

— Влизай! — заповяда другият и отново изчезна в мелницата.

Отвътре не идваше никаква светлина. Именуващият се Талбът направи крачка напред, поколеба се за миг, сякаш за да оправи колана си, и подметна, без да се обръща определено към някого:

— Е, почна се — и влезе опипом през вратата, в която се бе шмугнал другият.

След малко онзи отново се появи и прошепна друго име, Фука Джей Морис. Същият е, реши Мън, защото го позна по гласа.

Мъжът, който се отзова на името Морис, се метна на товарната площадка и хлътна в мелницата.

Останалите не обелваха нито дума. От време на време някой току размърдваше припряно нозе и чакълът проскърцваше. Веднъж един поиска на друг парче тютюн за дъвчене и оня безмълвно му подаде. Трети драсна клечка кибрит и я поднесе към лулата си. Стори му се, че двамината, стоящи най-близо до него, побързаха да се отдръпнат от осветеното пространство. Мъжът затули с шепа пламъчето и го поднесе към лулата си. То освети само горната половина на лицето му, орловия нос, който от светлината придоби бронзов оттенък, и взиращите се изпод ниско нахлупената периферия на шапката искрящи очи. Хвърли клечката на чакъла и я стри с пета. От време на време извикваха някого и той на свой ред влизаше във воденицата.

Веднъж в сянката на дърветата оттатък просеката се появи конник и тръгна към тях. Мън знаеше, че той не ги вижда, но в замяна на това очите на всички тук бяха приковани в осветения му, приближаващ силует. Новодошлият мина бавно покрай тях, върза коня си и дойде да се облегне.

— Добър вечер — поздрави той, също както беше сторил и Мън.

— Добър вечер — отвърнаха неколцина.

Останалите мълчаха.

Когато от площадката отекна неговото име, Пърси Мън се сепна, сякаш бе очаквал, че ще бъде съвсем сам. Нали и при предишните излизания на човека беше сигурен, че него ще повика. После някак се примири с това, че и при следващата му поява няма да чуе името си. Както в деня на събранието, когато недоумяващо разбра, че го представят на тълпата, така и сега тялото му се вцепени при произнасянето на неговото име още преди съзнанието му да е възприело станалото. Отвърна „Ей сега!“, скочи на площадката и последва мъжа във воденицата.

Вътре мракът беше още по-непрогледен и той направи няколко крачки, следвайки неотлъчно водача. Дъските бяха протрити и неравни и скърцането им го стряскаше. Реши, че вероятно са стигнали до някакъв ъгъл, защото вляво забеляза тъничка струйка светлина, която очевидно очертаваше вратата.

— Влизате и заставате в средата — нареди оня.

— Добре — отвърна Мън и се отправи към вратата, потърси дървеното резе, за да я отвори, и влезе.

Към него се насочи конусовиден лъч и той се оказа в центъра му. Лъчът идваше от фенер с рефлектор и сенник, поради което другата половина на помещението тънеше в мрак — като в рог, отбеляза Мън. Те са там, помисли си той и застана до самата врата, примигвайки срещу светлината.

— Приближете се! — заповяда нечий глас.

Пърси Мън се опита да го разпознае, ала не успя. Направи бавно три крачки напред, отмятайки леко глава, та светлината да не бие право в очите му. Таванът беше много висок. Забеляза гредореда над осветеното пространство. Помещението вероятно е било склад, реши той.

— Застанете до масата! — отекна гласът.

Мън отиде до масата, която бе на десетина стъпки от фенера по права линия. Отгоре й лежеше някаква книга.

— Библия, най-обикновена Библия с оръфани корици от изкуствена кожа. Колко ли ги беше виждал такива — на масата в дневната на някоя селска къща, върху камината, изправена до украсен с дърворезба часовник, стъклена ваза, пълна с хартийки за палене на лула или калъф за очила.

— Пърси Мън! — прозвуча отново гласът. — Предстои ви да направите много сериозна крачка. Никой не ви насилва да се нагърбвате с тази тежка задача. Освен това ще трябва да положите и клетва. Ако имате намерение да се откажете, то сега е моментът да го сторите!

В тъмнината някой се изкашля веднъж, след малко повтори. Мън бавно обърна глава нататък.

— Можете да напуснете тази стая, да възседнете коня и да си заминете, като нивга не споменавате за идването си тук! Няма да си помислим нищо лошо за вас. Повтарям, сега е моментът и хубаво си помислете!

Вдигнал очи над насочения в него лъч, той зачака. За около трийсет-четирийсет секунди се възцари пълна тишина.

— Пърси Мън, решихте ли?

— Да!

— Предстои ви да положите клетва за влизане в Братството за защита и надзор! Единствената цел на тази организация е осигуряването на изгодна изкупна цена за тъмносушения тютюн и за да я постигне, тя ще използва всички необходими средства. Пърси Мън, готов ли сте да положите клетва?

— Готов съм!

— Сложете лявата си ръка върху книгата.

Той я сложи.

— Тази книга, мистър Мън, е светата Библия. Всяка клетва, положена над нея в името господне, е свещена от нине и вовеки. Ще се закълнете ли?

— Да — отвърна Мън.

— Вдигнете десница и повтаряйте след мен: аз, Пърси Мън, познавайки неправдата, в която тъне нашият народ — и той спря — изчакваше го да повтори.

— Аз, Пърси Мън, познавайки неправдата, в която тъне нашият народ — изрече бавно и ясно Мън.

— … и не желаейки повече да я търпя…

— … и не желаейки повече да я търпя… — повтори той, а гласът продължи:

— … се заклевам в Светото писание и в името на нашия създател и спасител, че твърдо ще подкрепям целта на Братството за защита и надзор, а ведно с това и всички мерки, определени като целесъобразни за изпълнението на тази цел. Че безпрекословно ще изпълнявам заповедите на избраното висшестоящо ръководство и че никога, при каквито и да било обстоятелства не ще споменавам за тази организация или за нейните дела пред мъж или жена извън нея, включително и пред законната си съпруга. Тържествено се заклевам!

— … Тържествено се заклевам! — завърши Мън и отдръпна ръката си.

— Приближете се! — заповяда гласът и той прекоси десетте стъпки, делящи го от фенера. Щом излезе извън обсега на светлината, за миг, преди очите му да привикнат към мрака, се почувства заслепен. Тогава видя застаналия зад масата мъж и неколцината други, насядали на пейките и касите зад него. Изправеният му стисна ръката и рече:

— Драго ни е да ви приемем в нашите редици, сър.

— Благодаря — отвърна Мън. Взря се в лицето и му се стори, че го е виждал, но на тази светлина му беше трудно да каже със сигурност дали е така.

— Настанете се някъде и продължаваме — рече оня.

Един се отмести и той седна на пейката до него.

Наблюдаваше как другите се появяваха в рамката на вратата в дъното на широкото пространство, как заставаха неподвижно до нея, докато гласът издадеше своята заповед, а сетне пристъпваха бавно напред, примигвайки срещу светлината. Неколцина заковаваха очи в някаква точка досами осветения кръг, мъчейки се очевидно да пронижат с поглед дълбокия мрак и да разберат кой се крие там. Други, подобно на него, вдигаха поглед към невидимия таван. Първите бяха неспокойни и преди да започнат да повтарят думите на клетвата, прокарваха език по устните си. Мън се опита да си спомни дали бе направил същото. Не е бил неспокоен, реши той. Не бе почувствал нищо, абсолютно нищо, когато застана насред стаята, осветен от фенера. Това го учуди. Все пак е редно, когато човек се заклева, да изпита нещо. Тогава се замисли как една клетва може да промени отношенията между хората, насядали край него в мрака. В клетвата се споменаваше и господ, нашият създател, и той се запита колцина от тези мъже вярваха в бога. А и дали той самият вярваше в него? Много отдавна не си бе задавал този въпрос. Човекът, който в момента полагаше клетва, свърши и както му беше наредено, се присъедини към останалите в сянката.

Малко по-късно вратата се отвори, влезе друг, висок на ръст мъж, който на свой ред застана в осветения кръг. Беше Бънк Тривелиън.