Нощен ездач

Глава седма

Трудно е да се повярва, мислеше си той, докато седеше в кантората си над дрогерията с разтворени пред себе си книжа или слушаше някой клиент, а от външната стая долиташе неравномерното тракане на пишещата машина. Не веднъж и дваж през тази пролет, когато прозорците бяха отворени и през тях нахлуваше топлина или когато тротоарът блестеше, огрян от слънцето след внезапен дъжд, а хората започваха да щъкат насам-натам, подвиквайки си един другиму, на него му бе трудно да повярва, че подобни предобеди не е имало нито миналата, нито по-миналата пролет.

Няколко пъти дори стана от бюрото си и се огледа в огледалото на старата закачалка от орехово дърво до вратата. Не изглеждаше променен нито от миналата, нито от по-миналата пролет. Или той поне не забелязваше промяна у себе си. Когато сутрин се бръснеше, внимателно разглеждаше лицето си в огледалото дългия, почти орлов нос, черните, дълбоки очи, ниско подстриганата тъмна коса — и понякога си мислеше: да, няма и следа от промяна, никаква следа. Беше си съшият, така, както и всичко наоколо — погледът и изражението на Мей, ширналите се зад прозореца поля, закуската на масата, мирисът на кафето. След това възсядаше кобилата и потегляше към града — тъй както и преди.

— Какво има, Пърс? — попита го на няколко пъти Мей.

— Какво да има? Нищо? — отвърна той.

Първия път се помъчи да го направи шеговито и мило. Както стоеше след вечеря с незапалена клечка кибрит между пръстите, остави лулата върху полицата на камината и с една ръка я притегли към себе си, а с другата погали косата, обрамчваща дребното и личице.

— Абсолютно нищо — повтори той. — А ти си шантава колкото си искаш! Ясно ли ти е? Като шугава коза.

— Но още щом го изрече, усети, че тонът му е досущ като в ония мигове, когато искаше да я подразни. „Ама и аз съм един глупак!“ — помисли си той.

— Има, Пърс, и ти го знаеш много добре! Да не си болен?

— Не съм! — сопна й се той, усещайки как настръхва.

— Сигурна съм, че има.

— Казах ти вече, няма нищо!

— Но си се променил, знаеш, че си се променил! Не си какъвто беше по-рано, и то не само към мен, а изобщо. Какво става, Пърс?

Тогава я пусна и се отдръпна. Тя обаче протегна ръка, сякаш искаше да се вкопчи в него или да го задържи, но още от самото начало пролича колко безсмислен е жестът й.

— Нищо — повтори той, докато я наблюдаваше, изпълнен с дълбока горчивина.

Изведнъж се обърна, излезе от стаята, мина през коридора и се озова на верандата, а летящата врата се затръшна глухо подире му. Прекоси двора и се отправи по алеята, която извеждаше на главния път. След малко се върна и застана под разлистващата се захарна тръст, стискайки в зъби угасналата си лула. Забеляза, че Мей седеше на кушетката в дневната със сгърчено от болка лице, а косата й искреше на светлината на лампата. Някога, много отдавна, в една такава нощ той бе стоял под посърналия кедър в чифлика на Бърнам, където по онова време Мей живееше с леля си, мис Луси Бърнам, и беше гледал към къщата. Както и сега, тя седеше вътре сама, а косата й се къпеше в светлина. Открай време се беше дивил на мъжеството, с което главата й носеше гъстите къдрици, изглеждащи прекалено тежки за ниския й ръст и прекалено женствени за невинната чистота, която излъчваше лицето й. Обикновено вървеше с високо вдигната глава, сякаш, макар и без да го съзнава, издържаше тези искрящи пищни къдрици единствено благодарение на волята си. Както в онази нощ, така и сега беше свела глава, като че ли бремето отгоре й бе прекалено тежко и непосилно за нея.

Какво му беше обещала, запита се той сега, взирайки се към осветената стая. Щастие. В Мей бе намерил обещанието за щастие, нещо само по себе си извън неговия дотогавашен живот. Или той по-скоро си бе мислил за него, доколкото изобщо беше разсъждавал за връзката между това щастие и останалия свят, като за нещо дълбоко скрито в сърцевината на собствения му живот, подобно на плода под кората, на ореха под грубата и непотребна черупка. Но коя ли бе сърцевината на съществуванието му, запита се той. И не можа да си отговори.

След това си спомни, че тя всъщност не му беше обещавала щастие. Самият той си го бе обещал прекомерно щедро, гледайки я, докато се разхождаха из занемарените постали нивя на Бърнамовия чифлик, или седнал в мухлясалия салон сред звъна на дрънкулки, огледалца и острата миризма на конски косъм. Не беше му обещавала нищо или поне нищо друго, освен себе си. И ето че сега я имаше, ала коя бе тя? Форма, думи, с които бе свикнал и които настоятелно се опитваха да се представят за нейна дълбока същност. Каква беше тази същност, коя бе тя, не знаеше.

Докато я гледаше в светлата рамка на прозореца, Мън се почувства досущ както навремето, когато бе свалил една картичка от стереоскопа, за да види как изглежда без магията на лещите. Като малък в някой зимен неделен следобед лягаше на пода с лещите от апарата и купчинката дублиращи се плаки. Гледайки ги през увеличителните стъкла, пред него се разкриваше един пъстър триизмерен свят, хората се изправяха като живи, сякаш готови да се заемат с тайнствените си задължения. В тази малка вселена предметите бяха облени от светлина и хвърляха сянка също както и в действителната. Тук също имаше пространства и пропасти, но глъбините им бяха далеч по-неведоми и примамливи. Понякога, притиснал до болка чело о дървената рамка, имаше чувството, че ако само за миг успее да се промъкне в този малък свят, където всичко бе неподвижно, но изглеждаше готово да се размърда, където всичко беше като истинско, но застинало в своето малко съвършенство, щеше да познае върховното щастие. Тогава бавно сваляше рамката, махаше плаката от ограничителя и започваше да оглежда плоския, сив и потъмнял негатив на картината и оръфаните пожълтели краища на картона. В нея нямаше никакъв живот, нямаше пространство. В ръката му тя се превръщаше в част от обикновения живот наоколо. Погледът му обхождаше до болка познатите мебели, угасващия вече огън в камината, плъзгаше се и по шарките на килима, на който лежеше. И тогава в ушите му нахлуваше бавният, приспивен и тъжен ромон на плискащата се в канавките вода и воят на вятъра по ъглите на къщата и в пролуките на стрехите. Скоро идваха и дори когато не беше гладен, го отвеждаха на вечеря, а после го слагаха да спи. Плаките оставаха да лежат на масата в опустялата дневна. Точно така беше. Изваждаше плаката от апарата и в ръката му тя се превръщаше в най-обикновен картон. Той погледна към осветения прозорец, зад който седеше Мей, и се сети именно за това и за изпитаните тогава чувства.

Но Мей си беше все същата, както и преди. Каквито и промяна да бе настъпила — а такава имаше, — тя бе засегнала единствено него. В това поне беше уверен. Разбра го още в деня, когато отказа да й прати негър, за да прекопае лехите. Спомни си как се бе отдалечила по алеята с разтърсвани от беззвучни ридания рамене, а той се бе вторачил в старата ръждясала лопата до ивицата неумело обърната пръст. Беше се взирал в нея с чувството, че пред очите му зейва заплашително озъбила се бездна нейде в самия него. Сега изпита същото. И все пак, сякаш за де се оправдае за това, което се готвеше да стори, в деня на полагането на клетвата бе изпратил един негър, за да й помогне — милостиня, подадена й през разширяващата се пропаст помежду им. Мей повече не повдигна въпрос за градината, дори не му благодари.

Същата вечер се качи в спалнята много рано, но Мън продължи да стои сред захарната тръст, изчаквайки светлината да угасне, а и да мине малко време.

Подир няколко дни тя отново го попита: „Какво има, Пърс?“ и усещайки как нервите му се изопват, а току-що погълнатата храна се преобръща като ледена буца в стомаха му, той бавно отпусна вилицата и с глас, който макар и сдържан, издаваше вътрешното му напрежение, отвърна: „Нищо.“ Тя се престори, че яде, но продължи да наблюдава лицето му, докато готвачката негърка сновеше навън-навътре от стаята. През цялото време не обели ни дума повече. Сутринта, след като й бе казал довиждане на вратата и бе направил няколко крачки по верандата, внезапно се обърна, върна се и я притисна към себе си. Тя се вкопчи в него, а прегръдката му се затегна и той се наведе, за да зарови лице в косата й.

— О, Пърс! Пърс…

Когато се обърна, забеляза, че очите й се бяха насълзили.

— Обичаш ли ме? — попита тя.

— Разбира се! Разбира се, че те обичам!

— Обичай ме, Пърс! Винаги ме обичай!

— Винаги ще те обичам! — обеща той и се отправи по равната тревясала алея, край която цъфтяха хилави жълти нарциси.

Вече оседлана, кобилата му бе завързана за портата, а яркото слънце обливаше зелените ливади и тлъстия чернозем на изораните нивя.

Но снощи, както на няколко пъти по-рано, а и след това, Мън се бе събудил по никое време и подпрян на лакът, бе погледнал спящото й лице. Трудно нещо е да опознаеш някого, при това истински, беше си помислил. И сега, препускайки по алеята в утринната свежест, си спомни за случилото се.

Стори му се невероятно, че точно той, който сега препускаше по тесния път към града, само преди пет-шест нощи бе стоял в една горичка и взирайки се напрегнато в мрака, за да забележи сигнала на постовете, бе чакал онези тримата да опустошат лехата с разсада. Но това не го разтревожи ни най-малко.

Не изпитваше никакво чувство на вина, че не може да го сподели с Мей, защото дори да не се беше заклел, пак нямаше да й каже. Знаеше го много добре. Защо да я тревожи? Тя живееше в друг свят, но в дните, когато трябваше да се срещне с отряда, обозначен с номер седемнайсети, заявяваше, че му се налага да закъснее и ще отседне в хотела. Ако се прибере късно, ще я разбуди. Но пък и не му се искаше в такъв час да отива на хотел. Дъртакът на рецепцията, който дремеше на походното легло в нишата, можеше да се събуди от старческия си сън и да го забележи. Освен това имаше вероятност да се натъкне на някой закъснял във фоайето гост или на един от онези, дето осъмват с цигара в уста, напълнили пиринчените плювалници и вперили невиждащ поглед в стената пред себе си. На два-три пъти преспа у мистър Уингард, който беше ерген и живееше в околностите на града. Няколко нощи остана и у Крисчънови, макар че той не беше от неговия отряд. Единия път завари лампата в коридора да свети. Изу обущата си на верандата и стиснал лампата в една ръка, а тях — в другата, заситни на пръсти по стълбите към стаята, в която бе преспал, когато и Бол беше тук. Но Крисчън дочу стъпките му и излезе по пижама, за да го разпита кое как е минало. Накара го, както беше каталясал и умрял за сън, да спре и да му разкаже всичко с най-големи подробности.

— А сетне, сетне? — настояваше с дрезгавия си властен и сподавен глас той всеки път, когато Мън се позапънеше. А продължеше ли, започваше да клати глава и бавно и съсредоточено да се дръгне по обраслите си с рижави косми гърди. От време на време току хващаше някое вълмо и започваше да го усуква между пръстите си. — Излиза, че тази нощ сте видели сметката на пет разсадника, а?

— Да, на пет.

— И собствениците им до един били получили предупреждение, казваш?

— Да. Джайлс и Уагнър дори по две. Техният разсад е напълно унищожен, а на останалите само наполовина.

— Уагнър, значи? — повтори Крисчън. — Аз пък си мислех, че едва ли не пръв ще се включи, а ето че не му е стискало. Да му се не види и плужекът макар! Явно нещо го възпира, но Джайлс — и той поклати глава, — той поне е мъж, същинска хала! Жалко, че тоя път сметките му излязоха криви! Чак ми става мъчно за разсада му!

— Така е — отвърна Мън, но вече толкова му се спеше, че едва си държеше очите отворени, а лампата трепереше в ръката му.

— Лека нощ — сети се най-сетне Крисчън.

— Лека нощ — отвърна Мън и се качи в стаята, зарязвайки го в тъмния коридор бос и по пижама.

Следващите два пъти остана, защото имаше съвещание на десетниците, но други две от нощите, които преспа там, отрядът на Крисчън бе също в действие. След като отвеждаха конете в яхъра и се отправяха към къщата, заварваха Лусил Крисчън да ги чака. Първия път тя стана от люлката в двора и се приближи до тях, стъпвайки безшумно по натежалата от роса трева, докато бялата й рокля рязко се открояваше в мрака. Вътре било душно и решила да поостане на хладина. Втория път ги посрещна във вестибюла, излизайки от тъмния салон с помътнели и кротки очи, сякаш току-що се бе събудила, а фитилът на лампата бе намален.

И двата пъти ги преведе през коридора покрай кушетката, на която с отметната назад глава спеше някаква негърка, чиито едва забележими в полумрака устни потрепваха от лекото похъркване.

— Нашата леля Каси — обясни Крисчън първия път. — Когато ме няма, идва да пази Съки от таласъми.

— Нищо подобно! Просто за да не съм сама — възрази Лусил Крисчън. — От таласъмите и сама мога да се пазя — и влезе в кухнята, вдигнала високо лампата в дясната си ръка.

— Бога ми! — възкликна Крисчън. — Бога ми, наистина е така! Сигурен съм, че и това може, от нищо няма страх! Ама от нищо ти казвам! Нали тъй, Съки?

— Във всеки случай не и от таласъми! — отвърна тя, тикна запалена клечка кибрит в стъкмената с хартия и съчки печка и разклати кафеника.

— Тъй си е! Да я беше видял само как се справи с Генерал Смътс! В цялата околия я се намерят, я не се намерят десетина души, дето да могат да го яхнат, но една сутрин нашата Съки взе, че се метна отгоре му и там си и остана! Възседне ли нещо, не я чакай да слезе! Едва ли има друг, дето да се оправя по-добре с конете! Няма лъжа! Вярно ли е, Съки?

— Да, обяздих го — кимна тя.

— Няма лъжа! — повтори Крисчън и лекичко я шляпна по задника.

Пърси Мън очакваше, че когато се обърне, ще я види изчервена или поне смутена. Не беше изключено и да се сопне на баща си. Ала нищо такова не последва.

— Че какво, не го ли обяздих? — ухили се тя.

— Няма лъжа! — утвърдително потрети Крисчън.

Както се беше отправила към шкафа, Лусил ненадейно се спря и силно го плесна по задника с опакото на ръката си. Изненадан, той изсумтя и понечи да се спусне след нея, но тя беше вече далеч и вадеше от шкафа някакво покрито блюдо. Затова само й се закани с пръст и възкликна:

— Видя ли я? Нали ти рекох, че с всичко на глава излиза! И таласъм да е, пак ще му види сметката.

Дъщеря му постави блюдото на масата, сложи две чинии и две вилици и отиде да погледне кафето.

— Аз не искам, благодаря — рече Мън.

— Не го слушай, ами му налей, пък мога и аз да го изпия! — разпореди се Крисчън.

Тя напълни две чаши с кафе и отхлупи блюдото, в което имаше половин ябълков пай. Бил Крисчън го раздели поравно, сложи едното парче в чинията на Пърси Мън и я тикна към него.

— Не мога да изям толкова!

— Както искаш, Пърс — отвърна Крисчън и му отряза по-малко парче.

Сложи три лъжички захар в чашата кафе отпреде си, разбърка го усърдно и отпи голяма глътка. Тогава начена по-голямото парче пай, като първо го наряза на хапки. Докато дъвчеше, яките му челюстни мускули играеха под загорялата кожа. Лусил Крисчън седеше срещу тях, но гледаше само баща си. В мига, когато той изпи първата си чаша, тя веднага му подслади и втората.

— От толкова кафе няма да можеш да мигнеш — отбеляза Мън.

— Не си познал! — изхили се Крисчън. — И нервите ми са наред, и съвестта ми е чиста! Мога да захъркам, когато реша. Но най-смешното е — и той се позапря, за да мушне в устата си ново парче пай и да го сдъвче, — че и най-малкото нещо да не е наред, и рипвам! Рече ли плъх или мишка да влезе в стаята ми, цялата наопаки да я обърне, пак няма да ми наруши съня. Нито пък гръмотевична буря може да ме събуди, стига да не се налага да затварям някой прозорец. Но я да тръгнеш по стълбите, па макар и на пръсти, или пък да натиснеш дръжката на вратата, да видиш тогава как се ококорвам! И при това винаги знам какво ме е събудило. Сякаш някакъв глас ми го подшушва…

— Татко е като котките — намеси се Лусил. — Същински огромен, рижав, дърт котак с едно отхапано ухо.

— Вземи нощта, когато спа у нас, а аз те пресрещнах в коридора и те заприказвах. Бас държа, че те познах още преди кучетата да са те надушили! Събудих се и сякаш глас ми бе прошепнал: „Някой минава по дървения мост на пътя.“ В същия миг си рекох, това трябва да е Пърс. И старата мис Бел Кънингам току се обади, а тя има нюх като всичките ми други кучета.

— Татко има трогателния навик да нарича песовете си с имената на госпожиците, които е харесвал на младини — прекъсна го Лусил. — По този начин почита паметта им.

— Я ми налей още малко кафенце, Съки! — рече той и бутна чашата към нея, а тя веднага скочи да изпълни желанието му. — Та мис Бел Кънингам заджафка, а подир нея лавнаха и другите. Аз обаче си знаех много преди това! Като че ли глас ми подшушна в тъмното, когато кобилката ти удари копито в моста.

Лусил сложи чашата пред баща си.

— И аз бях будна доста преди старите изгори на татко да се разлаят — каза тя, като се наведе, за да сложи захар в кафето му. — Но тропот по моста не съм чула, възможно е и да не съм обърнала внимание. Само усетих татко, когато излезе в коридора и видях под вратата ми да се процежда светлина.

Мън се запита коя ли е нейната стая. Може би онази, пред която бяха застанали.

— Що приказки издумахте по никое време! — отбеляза тя и отново седна.

— Тъй беше — потвърди Крисчън и надигна чашата.

След като си легна, на Пърси Мън му хрумна, че причината Лусил Крисчън да не заспи не е кафето на баща й. Едва ли би седяла толкова време само заради него, а и той можеше сам да си го свари. Бе будувала, защото е знаела всичко. Беше казала, че е на люлката, защото било горещо, но онази нощ не беше от най-горещите. Бе будувала, защото е искала да се увери, че баща й ще се прибере. И не че се е страхувала. Това не можеше да се нарече страх, защото си спомни колко спокойно изглеждаше лицето й. Тя вероятно не би се разтревожила така, както биха се разтревожили повечето жени. Но все пак бе останала будна, за да види, че баща й се е прибрал.

На два пъти в началото на юни, когато Мън се върна заедно с Крисчън, Лусил не ги чакаше сама. До нея на люлката в двора седеше Бентън, синът на капитан Тод. Каза, че се е върнал от Вирджиния и много се радвал, че си е у дома. И двата пъти крепко се ръкува с Мън, а скоро след това се сбогува с всеки поотделно, възседна коня си и отпраши. По някое време на Мън му мина през ум, че момчето се заседява доста до късно с това младо момиче, но после реши, че Крисчън вероятно няма нищо против, защото иначе би намерил начин да го покаже. А и Лусил сигурно можеше да се справи сама.

В началото на юни всички вече знаеха, че Бентън Тод упорито задиря Лусил Крисчън. Това стана малко след като капитанът подаде оставка от управителния съвет на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.

Някъде към средата на пролетта, с изключение на най-долнокачествения и обикновения тютюн, предназначен за емфие, сдружението бе разпродало всичките си налични запаси. Цената варираше от десет долара и деветдесет цента надолу по обичайните тарифи. Някои сделки, сключени през зимата извън контрола на сдружението, се оказаха далеч по-изгодни. Десет дни след последната разпродажба бе извършено и първото нападение над разсадниците.

По това време новият тютюн беше вече покарал — крехки бледозелени стръкове с тънички листа, набодени на гъсти туфи в разсадниците. Покриваха ги с платнища, докато дребните семенца покълнат и пуснат корен. Самите разсадници се правеха по южните склонове на хълмовете или нейде на завет. В тях пръстта беше рохка, свежа и черна. В тези оградени със стари тараби и колци места кълнеше цялата реколта на бъдещия сезон. Един як откос с мотиката можеше да унищожи хиляди фунта тютюн.

Само за една нощ бяха опустошени четирийсет и седем разсадника в три околии. Целият разсад на шестима от най-върлите противници на сдружението бе изсечен до корен. Останалите читирийсет и една лехи бяха унищожени само наполовина. Без предупреждения и без писма. Те и не бяха необходими, защото намеците бяха достатъчно ясни. За две седмици осемнайсет от четирийсетте и един стопани, чиито разсад беше наполовина изсечен, влязоха в организацията. Сториха го тихомълком, без много-много да обясняват на съседите, макар неколцина преди това да се бяха обявили открито против нея.

Шерифът и помощниците му отиваха на местопроизшествието. Гледката биваше неизменно една и съща: изровена на дупки пръст в дървената каса с отпорени дъски, по които все още се вееха парчета от платнището, отъпкана земя със следи от ботуши, а малко по-далеч — разринати буци, свидетелствуващи, че там са връзвали коне. Веднъж в храсталака до разсадника намериха мъртво куче, убито с удар в главата, вероятно когато е нападнало някой от бандитите. Тоягата, с която му бяха светили маслото, също се търкаляше наблизо. В засъхналата по нея кръв откриха няколко остри, четинести косъма.

— Голяма сила трябва за това — отбеляза единият от помощник-шерифите, без да откъсва поглед от кучето: — Един-единствен удар!

И това бе всичко, което успяха да установят.

Отрядът получаваше заповед да отиде някъде в определен час — я на някой кръстопът, я до черква или пък изоставен склад, и там към него се присъединяваше водачът — човек, когото никой не познаваше. Казваше паролата, десетникът отвръщаше, а оня нареждаше: „Да вървим!“, и ги повеждаше. От тях не се искаше да посичат разсада на най-близките си съседи. Случваше се дори да не научат имената на собствениците, чиито лехи унищожаваха. Знаеха ги единствено водачът и десетникът. Това бе хрумване на доктор Макдоналд. Още на първото си събрание трийсет и четиримата десетници и четиримата командири единодушно го бяха избрали за главнокомандващ. Никой от тях не го познаваше достатъчно добре, но въпреки това го избраха. Тогава той се бе изправил пред тях и с тихия си мелодичен глас бе казал:

— Благодаря ви, господа, а аз от своя страна ще се постарая да не ви създавам излишни неприятности.

Това бе всичко, което каза; с една дума — беше съгласен.

На същото събрание, когато планираха първите набези, той предложи отредите да не действат в близост до домовете си. Малко преди това, докато мъжете още се събираха, доктор Макдоналд беше обяснил тактиката си на Мън.

— Е, какво ще кажеш? — попита го той накрая.

— Мисля, че така ще е по-добре — отвърна Мън.

— Поне в началото! — добави докторът.

— В началото… — повтори като ехо Пърси Мън и се взря изпитателно в лицето му, но видя все същата полуусмивка и втъкнатата по навик между зъбите лула.

— Та да попривикнат, тъй да се каже — доуточни Макдоналд, обърна се бавно и влезе в училището, където щеше да се проведе събранието. Преди това обаче се спря, извади лулата от устата си и рече: — Че то не се знае, зимата може и да се проточи.

Мън постоя известно време, чудейки се как ли би се чувствал, ако трябва да изреже разсада на мистър Гудуд например, чиято нива граничеше с неговата? Но старият Гудуд беше човек на сдружението. По-късно от време на време се замисляше как ли наистина би се чувствал, ако му се наложеше да го направи. Познаваше го, откакто се помнеше. Реши, че ако трябва, ще го стори, но ще му бъде неприятно. Да, щеше да го направи, защото за него сдружението беше много по-важно от чувствата му към мистър Гудуд. То обединяваше мнозина, за да им въздаде справедливост. Щеше да въздаде правда дори и на онези, които не членуваха в него, а в крайна сметка даже и на такива, чиито разсади сега биваха изсичани. Победа или поражение, реши той, но връщане назад няма! Точно това му каза и Крисчън, когато управителният съвет реши да накара неколцина членове на сдружението да изсекат собствения си разсад за назидание на останалите.

— Бога ми, Пърс! — възкликна той. — Желязото се кове, докато е горещо! Не успеем ли сега, никога няма да успеем!

— Знам, знам! — отвърна Мън. — Бях против подобни крайности, но ще се подчиня на решението ви. Просто мисля, че за мен поне това не е най-добрият начин.

— Но ще си изиграе ролята, не се безпокой! Именно затова трябва да стане колкото се може по-скоро. Ако не спечелим сега, догодина по това време всеки, дето е сял тютюн, вместо да нагъва зеленчуци и сланина, ще се тъпче с всякакви гадории и кучешко месо. А това важи и за още десет околии! Бога ми, ако изкупвалите надделеят, ще останем с празни ръце и ще изпаднем в по-лошо положение и от индианците! И тогава, ако щеш вярвай, просто ще мечтая да съм трепал червенокожи, както са правели едно време дедите ми, когато минали отсам планините!

— Там е бедата обаче, че те не са индианци! — отбеляза Мън.

— Слушай какво ще ти кажа, Пърс! Мога да се бия не по-зле от когото и да било, мога да оставя и друг да дава заповеди, но каже ли ми се веднъж „Тъпчи и сечи!“, ще тъпча и ще сека! А сега заповедта е точно такава. Не вярвам някой да си е мислил, че нашата работа ще е като излет на неделното училище с пай и плацикания в реката. Недей така, голямо момче си! — И толкова силно го плесна по гърба, че кожата го припари. — Горе главата!

В този момент се появи доктор Макдоналд и се присъедини към тях под дъбовете до коневръза.

— Докторе — побърза да го осведоми веднага Крисчън, — тъкмо разправях на Пърс, че според мен идеята ви се приема много добре.

— Така е, сър — кимна Макдоналд. — Така е. Да попривикнат, тъй да се каже. Тая работа изведнъж не става — после се обърна към Мън, взря се в лицето му и попита: — Нали така, мистър Мън?

— Да, предполагам — отвърна запитаният, но всъщност изобщо не го слушаше.

Същата нощ петнайсетина мъже, живеещи в различни краища, щяха да бъдат заставени собственоръчно да унищожат разсада си. За целта беше предвидено отредите да действат по двойки.

— След време, когато го разказват, ония ще станат не петнайсет, а много повече — отбеляза Крисчън. — Ако, разбира се, изобщо някой отвори дума за това.

Седемнайсети отряд трябваше да се обедини с осемнайсети. Щяха да се съберат на някакъв запуснат бивак оттатък нивата на мистър Томас Соръл, десетникът на осемнайсети отряд, и да продължат на североизток по пътя за воденицата на Мъри, докато стигнат покрития дървен мост. Там щеше да ги чака водач.

Надвечер заваля ситен пролетен дъждец, който престана малко след мръкване. Облаците се разкъсаха и разсеяха, а звездното небе навред, с изключение на хоризонта, където все още се стелеше ниска мъгла, изглеждаше чисто като изпрано. Тук-там по пътя проблясваха мокри листа, уловили искрица от тази далечна светлина.

— Време му е вече — обади се някой.

— Да — потвърди друг. — Още малко и ще садим. Понакваси ли до десетина дни, аз моя го изкарвам.

— Някои обаче няма да могат — подметна първият.

Но докато напредваха към покрития мост, общо взето, не разговаряха. Не яздеха вкупом, а се точеха по двама-по трима на почти цяла миля. Соръл яздеше начело, а Мън — с последната група. По пътя не срещнаха никого.

Когато след това четеше във вестника за злодеянията, в които бе участвал и самият той, Пърси Мън почти винаги изпитваше чувството, че научава нещо, което изобщо не го засяга, нещо, случило се много отдавна. Описано черно на бяло, извършеното му се струваше безсмислено и невярно представено, защото си спомняше например как минавайки покрай него, някой беше подхвърлил: „Време му е вече“, и това правеше всичко далеч по-различно от вестникарското описание. Беше деяние, извършено от хора в името на тяхната плът и кръв, на глада им, на гордостта и надеждите, на цялото им същество. А във вестника нещата изглеждаха съвсем други. Долавяше същата неубедителност и тогава, когато четеше разказа на някой от потърпевшите.

Не беше така, защото Мън много добре си спомняше прежълтялото от уплаха лице на човека, показал се на вратата, сънения глас на жената, питаща кой е дошъл, отговора на мъжа й, че няма нищо страшно, а после и пронизителния й писък: „Том! Том, не отивай с тия! Чуваш ли!?“ Вероятно бе погледнала през прозореца и беше видяла събралите се на двора мъже.

Дори и когато чуеше някой сам да разправя какво му се е случило, струваше му се, че оня дърдори за нещо, което изобщо не го засяга.

— Да, събудиха ме — обясняваше човекът — и ми казаха, че искат да говорят с мен, а аз, като ги зърнах колцина са, отвърнах колкото се може по-любезно: „Ама с удоволствие, иска ли питане!“ Но и те бяха много любезни. Казаха дори, че чували какъв добряк съм бил, че и работлив отгоре на това, упорит и че за всичко ме бивало. А аз им рекох: „Вижте какво, господа…“

— Питам се кой ли ще е този, дето им го е казал? — подхвърли един от присъстващите в бръснарницата и намигна на останалите. — Според мен тия слухове са, Както се казва, безкрайно преувеличени.

Оня изобщо не му обърна внимание и продължи:

— Господа — рекох, — радвам се, че съседите ми имат такова добро мнение за мен и проявяват такъв интерес към особата ми, макар да не са избрали най-подходящото време. А те отвърнаха, че сума ти неща били чували за мен, а най-вече, че мотиката ми идела много отръки. Поласкан съм, рекох, който и да е оня, дето го е казал. Сетне ме попитаха намира ли ми се мотика, а аз кимам: Намира ми се, как да не ми се намира. Ония обаче не мирясаха. „И понеже толкова много сме слушали за вас — викат, — наминахме да видим дали всичко онова, дето го разправят, почива на някаква истина.“ Точно тъй каза един: „почива на някаква истина“, а после ми нареди: „Грабвай тогаз една мотика, мистър Маккарти, и да вървим в разсадника ти, та с очите си да се уверим в това, ама гледай да не вземеш някоя чапа!“ Ще гледам, сър, отвърнах, хукнах към бараката и грабнах възможно най-голямата мотика, която ми попадна подръка — тежка и вече нащърбена от копане. Сетне отидохме на разсадника долу край вадата и единият рече: „Сигурен съм, че знаеш какво да правиш!“, а аз викам: „Знам я, как да не знам“, и взех да го правя!

— Да пукна, ако се оставя някой да ме накара да си изсека собствения разсад! — възкликна един от слушателите. — Те ако щат да го секат, ала мен да накарат — никога!

— Лесно ти е на теб, че си нямаш разсад, Съгс! — подметна друг.

— Нито пък място, дето да го разсадиш — додаде Маккарти.

— Е, ако имах, искам да кажа!

— Не ми ги разправяй на мен тия! — продължи Маккарти. — Къде ще идеш, че няма да го направиш? Любезни-любезни, ама си личеше, че хич не си поплюват! Ти как я мислиш тая работа — да кръстосват до никое време наоколо и да си губят от съня? Та аз затуй сякох! Да, а и бързо работех, бога ми! Съжалявах само, че и в двете си ръце нямам по една мотика. Когато свърших, повториха, че им било драго, дето съм толкоз як и работлив. Направо награда съм заслужавал, рекоха, а после ми пожелаха лека нощ, тръгнаха си и ме зарязаха край разсадника. След малко и аз взех, че се прибрах.

Беше муден на вид дребен човечец, облечен в току-що изпран работен комбинезон, синя риза и вехто черно палто. В края на всяко изречение спираше, накланяше се напред и плюеше през зъби с тих съскащ звук. Пърси Мън не го познаваше. Опита се да си представи описаното от него, но то му се стори някак неправдоподобно, странно и преувеличено. Може и аз да съм бил някой от онези, рече си, а ето че сега седя тук и го слушам. Огледа крадешком насядалите по пейките и столовете и реши, че неколцина от тях като нищо биха могли да бъдат от нощните ездачи, че дори и от отряда, навестил мистър Маккарти.

Един от бръснарите подвикна:

— Мистър Мън, ваш ред е!

Мън стана и се отправи към стола. Докато седеше със затворени очи и лице, покрито с кърпи, от които се вдигаше пара, а до ушите му долиташе глухият и неясен говор наоколо, замисли се колко малко всъщност знае човек за другия, пък бил той и някой, когото среща всеки ден. „Мистър Мън, ваш ред е!“ — беше се провикнал бръснарят, обръщайки се към него по име. Познаваше го, назова го по име, но какво всъщност знаеше за него той или който и да било друг? Човек може да е за другиго просто един глух, неясен глас, подобен на тези, които чуваше в момента. Излегнат на стола, той си спомни как му прилоша и дори му се пригади онази нощ, когато за първи път вдигнаха човек от леглото. „Какво ще правите с мен?“ — бе попитал оня. Беше напълно спокоен. Същото гадене усети и по-късно, когато друг човек, Трайс го викаха, отказа да вземе мотиката, а Бънк Тривелиън без каквото и да било предупреждение го удари през лицето и от носа на оня изведнъж шурна кръв — изненадващо ярка и бистра на слабия звезден светлик. После Тривелиън му изви ръката на гърба и кресна: „Сега ще го направиш, мръснико, нали?“

„Пусни го!“ — бе заповядал Мън. „Пусни го или ще те убия на място!“, беше казал той на Тривелиън със съвършено спокоен глас, докато стомахът му се свиваше на ледена буца.

Измърморвайки нещо под покриващата лицето му маска, Тривелиън беше пуснал мъжа.

Тогава Мън се бе обърнал към него: „Хайде, мистър Трайс, вземайте мотиката и да приключваме!“, и човекът му се беше подчинил.

Това се бе случило отдавна, но ето че отново го преживяваше в съзнанието си, докато седеше излегнат в стола със затворени очи и покрито с кърпи лице, усещайки сладникавия вкус на парата върху устните си. То бе в него, бе неотменна част от него и сега, докато лежеше в стола, скован от мрака, с който сякаш се единяваше, когато затвореше очи. Представи си как стои на стъпалата, заобиколен от мъжете с бели маски и застаналия до тях мистър Трайс. Виждаше се много ясно, все едно от страни, като че ли беше зрител. Съвършено друг човек! Той, Пърси Мън, седеше на бръснарския стол, а там, на стълбището, друг някой произнасяше тези думи и вършеше тези неща, сякаш ги репетираше. Човек с неговото лице. Мина му през ум, че нощта всъщност е отражение на деня и връща образа на човека изкривен и променен до неузнаваемост, подобно на отражението в старо, напукано и зацапано огледало или пък в някое от кривите панаирджийски огледала, подобно на отражението в размътена вода.

На последния управителен съвет през май капитан Тод подаде оставка. Изчака да приключи обичайният дневен ред и бавно се надигна от стола.

— Господин председател — обърна се той към мистър Морс, който учудено го погледна, — с ваше позволение, бих искал да съобщя нещо на съвета.

— Разбира се — отвърна Морс, хвърли бегъл поглед към останалите и отново се вторачи в него.

Другите също впериха очи в изправената фигура на капитана. Нямаха обичай да стават при изказвания. Докато оглеждаше насядалите, лицето на капитана не изразяваше нищо. Любопитството накара Мън леко да се приведе напред и още преди Тод да е проговорил, той вече знаеше с абсолютна увереност какво ще последва. Оттегля се, рече си Мън, облегна се на стола и зачака.

— Подавам си оставката като член на управителния съвет на сдружението — заяви капитанът със спокоен, естествен глас. — Искам тя да се зачита за действителна от настоящия момент.

— Но, за бога! — възкликна някой.

— И таз добра! — запротестира Морс. — Капитане…

— От настоящия момент! — натърти капитан Тод и вдигна ръка, за да помоли за тишина. — Оттеглям се от управителния съвет! Оттеглям се, защото вече не той управлява сдружението, а нощните ездачи!

— Но моля ви, капитане! — възнегодува Морс.

— Това е така и всички вие го знаете! — извиси глас Тод. — Продължаваме да се събираме и да си приказваме, а в действителност ни командват нощните ездачи. Длъжността ни е чисто и просто фиктивна! — погледът му обходи насядалите около масата и като че ли за част от секундата се задържа върху лицето на всеки. — Не казвам, че това е лошо. Нито пък твърдя, че знам какво трябва да направи всеки от вас, но поне знам какво трябва да направя аз!

— Капитане! — прекъсна го Силс и сухо се изкашля.

— Да?

— Капитане, за никого не е тайна, че сте членували в клана там, в Тенеси.

— Така е.

— И че сте участвали във войната.

— Четири години — кимна капитанът.

А освен това — мистър Силс отново се изкашля, — чувал съм да разправят, че веднага след войната, преди още да се основе кланът, вие с още неколцина, току-що завърнали се от бойното поле, сте видели сметката на някакъв отряд доброволци в Източен Тенеси. Вярно ли е?

— Обесихме ги — призна капитанът. — Другите не искаха, та затова го сторихме ние. Това бяха разбойници и главорези.

— Е? — подхвърли Силс, като се отпусна на стола.

Мистър Морс удари по масата с лулата си като със съдийско чукче.

— Това няма никаква връзка с въпроса! Никаква! — извика той. Капитан Тод не казва, че напуска нощните ездачи, които и да са те. Той говори само за оттеглянето си от управителния съвет.

— Е? — повтори Силс и впи очи в капитана.

— Какво „е“? — натърти на свой ред Тод.

— Рекох си да не би… — започна Силс, но мистър Морс отново почука с лулата си.

— Моля да ме извините, господин председател — кимна му капитанът и се обърна към Силс. — Искате да кажете, че съм се размекнал, така ли?

— Е…

— Участвах във войната, вярно. Бях и в клана и помогнах за избесването на онези, но действах според убежденията си, мистър Силс! В момента правя същото. Тогава знаех кой е с мен и кой е против мен, и доскоро мислех, че все още го знам. Смятах, че удари ли часът, човек няма кой знае какъв избор. Но ето че вече не знам кой е с мен, мистър Силс, или по-скоро, кой е с вас. И без да се обиждате, господа, но мисля, че и вие не го знаете!

— Това няма никакво отношение към въпроса! — възрази Силс.

— Какво пък, може и да остарявам. Не укорявам никого за онова, което върши, но аз се оттеглям.

Изведнъж се изправи мистър Пийчъм, приближи се до него и заяви:

— Не бива така!

Тогава се намеси Дайси Шорт:

— Спомни си Толивър! Спомни си колко зле ни се отрази неговата оставка! — той също стана и отиде до капитана.

Разнесе се рязко трополене на тътрузени по пода столове, последвано от същинска буря от гласове, които се надпреварваха да говорят един през друг. Всички наобиколиха капитан Тод. Накрая стана и Морс.

— Спомни си Толивър! — извика някой.

Застанал насред стаята, капитан Тод продължаваше да стои с вдигната ръка, сякаш искаше да каже нещо, или може би за да се предпази от удар. Останалите се скупчиха още по-плътно около него. Тогава с крайчеца на окото Пърси Мън с изненада забеляза, че Крисчън продължава да седи на масата сам, без да обръща внимание на неразборията и врявата край себе си. Но в същия миг, като че ли погледът на Мън беше някакъв сигнал, стана, блъсна стола с крак и направи две големи крачки към групата.

— Боже мили! — ревна той. — Боже мили! — и когато врявата поутихна и всички се обърнаха към него, продължи: — Абе вие не разбирате ли, че човекът вече е решил?

Измери ги с поглед, нахлупи черното си бомбе на главата, дръпна надолу периферията му и излезе в тъмния коридор. Ботушите му тежко загромоляха по стълбите.

Капитан Тод стоеше все тъй с вдигната ръка, сякаш молеше за тишина, ала другите вече мълчаха, приковали очи във вратата, през която беше излязъл Крисчън. Пърси Мън щеше да си спомни този образ — на изправилия се с леко вдигната ръка капитан, да, щеше да си го спомни толкова ясно, все едно че отново бе пред очите му — когато шест седмици по-късно видя Бентън Тод да влиза с примигващи срещу лъча на фенера очи и да вдига ръка за клетва. Така той приличаше на стария повече от когато и да било.